×

Внимание

JUser: :_load: Не може да бъде зареден потребител с номер: 547

Поредица

Помаците между глада и кръста – 2

Основни твърдения около съдбата на българите – мюсюлмани през Балканските войни – част втора
Петък, 15 Ноември 2013 16:01 Публикувана в Четиво Прочетена 2504 пъти
Българи – мюсюлмани (помаци) в Родопите през тридесетте години на миналия век.  Българи – мюсюлмани (помаци) в Родопите през тридесетте години на миналия век. Снимка: National Geografic Magazine (1932 г.), Wikimedia Commons

Продължение от част първа.

Първата част от встъплението на изследването за съдбата на българите – мюсюлмани (помаците), можете да прочетете на адрес:

http://www.svobodennarod.com/chetivo/3562-pomatzite-mezhdu-glada-i-krasta-1912-1913-g.html


Обект на задълбочен анализ трябва да бъде въпросът доколко „лекотата“ в приемането на християнството от страна на помаците, тогава когато българската армия побеждава, се дължи на откровен страх и доколко се дължи на нежеланието на помаците да останат „хора второ качество“ в новопоявилата се Велика България, както те сами я титулуват в редица свои обръщения по един или друг повод към българските държавни ръководители. На много места, хората приемат християнството с думите „където всички, там и ние“, тоест те приемат процеса на „експресна“ християнизация като всеобща вълна и смятат, че трябва да вървят с мнозинството.

Не трябва да се подминават и примерите на съпротива, възникнали още в началото на процеса на покръстването. Въпреки опасенията на българските военни власти, тази съпротива практически не приема въоръжен характер, с изключение на един – два инцидента. Преобладават петициите до властта, в това число и до Народното събрание, в които мотивирано се моли да не бъдат карани помаците да променят вярата си.

 

Интересно е да се отбележи, че има случаи, когато и привърженици на покръстването и противници на същото се позовават на факта, че преди 200 – 300 години те са били християни. Привържениците намират в това историческо основание да се върнат към „праотеческата си вяра“. Противниците подчертават, че въпреки, че преди 200 – 300 години са били християни, това вече е история и те не желаят да престанат да изповядват Исляма.

 

Важно е да се отбележи, че определена роля в съпротивата срещу покръстването изиграва общо взето малобройното турско население в Западните Родопи (по-специално населението на село Борово), както и някои пловдивски обществени деятели – турци (като известния политик Едхем Рухи) и турския мюфтия в Пловдив. Турците изобщо не са нито канени, нито притискани да приемат християнството по време на Балканските войни и това им дава определена свобода да оказват влияние върху помаците, като най-честото оръжие, което използуват са подигравките.

 

Случаят с покръстването на българите – мюсюлмани през 1912 – 1913 г. е изключително интересен от политологическа гледна точка и поради още две преплитащи се обстоятелства. От една страна, покръстването се извършва почти изключително на територия, която „де юре“ принадлежи на Турция към момента на покръстването - тя е територия на Османската империя, а до този момент мирен договор не е подписан, даже военните действия продължават. Едновременно с това тази територия „де факто“ вече е изцяло под контрола на България. Територията, на която става масовото покръстване на помаците е под контрола на двете военни губернаторства – на Тракийското (Лозенградското) и на Македонското, което е администрарано от Серес.

 

Иначе казано, покръстването е извършено на територия, която е контролирана от българските военни и административни власти, но НЕ е била присъединена към Царството. За това са били необходими подписан мирен договор и решение на Велико Народно Събрание. Изключение прави районът на Чепинското корито, който е едно от местата на началото на покръстителската кампания, все под влиянието на Татар – Пазарджишката общественост. Иначе обаче преобладаващата част от територията, на която са покръствани помаците, е все още територия на Османската империя към момента на събитието.На тази територия НЕ действува Търновската конституция, която по принцип гарантира свободата на съвестта и свободата на вероизповеданията. По мнение на автора на тези редове, ако тази територия принадлежеше в по-голямата си част към Царство България, мисионерската мисия на българското православно духовенство щеше да бъде несравнимо по-трудна и дори невъзможна.

 

Известно е, че през 1913 г., правителството на Радославов дава пълна свобода на помаците да се върнат към вярата си, ако искат. Преобладаващата част от „новооглашените и новопокръстени християни“ се връщат към Исляма. Това дава основание на някои “по-патриотично“ настроени автори да оценяват тези действия едва ли не като „национално предателство“.

 

Несъмнено, правителството на Радославов се възползува максимално от тези си действия за да спечели гласовете на мюсюлманите от новите земи в полза на своята листа на изборите за Обикновено Народно събрание. От друга страна обаче, от чисто правна точка, правителството НЕ е имало НИКАКВА алтернатива, ако разбира се не е искало да влезе в тежка колизия с действуващата Търновска конституция. Това обстоятелство изисква също достатъчно обстоятелствен анализ, за да се даде отговор на въпроса, доколко е „национално предателство“ съблюдаването на основния закон в държавата?

 

Второто обстоятелство, което изисква внимателен политологически анализ, е въпросът доколко църквата е била отделена от държавата в навечерието на Балканските войни и до каква степен Българската Екзархия е били фактор, който взима окончателни решения по въпроси, свързани с вярата и изповеданията. Достатъчно формално основание ни дава фактът, че в Търновската конституция, източноправославното християнство е определено като официална и господствуваща религия. Според автора на този текст, през 1912 г., църквата в България не е напълно и окончателно отделена от държавата във фактически план и това се отразява пряко на акцията по покръстването на помаците.

 

Въпросът е сложен, още повече, че главата на Българската Екзархия – самият Екзарх по това време е ... турски държавен служител и се отчита пряко на Султана и на Великия везир. Много важно обстоятелство тук е и фактът, че на територията на Османската империя, българското училищно дело се ръководи от Българската Екзархия от Цариград, а не от Министерството на просвещението в София. Затова в новоосвободените земи учителите се включват в покръстителската акция почти по служебно задължение.

 

Всъщност, ние не бива да се съмняваме във вътрешното убеждение на повечето от тях, че приемането на християнството ще изведе помаците „на пътя на прогреса“, макар че има случаи и на открито несъгласие на български учители с акцията по покръстването. Интересното е, че спрямо тези хора не се предприемат наказателни действия, а духовенството търси помощта точно на българската администрация, която да им „повлияе морално“ и да ги „убеди да подкрепят делото“.Вижда се, че тук е отворено много широко поле не само за историческо, но и за политологическо изследване и дори за „разследване“. А едно „разследване“ изисква да се отговори на няколко въпроса. В конкретния случай те са: Какво? Кога? Кой? Къде? Как? Към традиционните пет „К“ на едно „разследване“ задължително добавяме и въпроса „Защо?“.

 

За да завършим това встъпление, можем да изброим в галоп отговорите на петте „К“ и на въпроса „Защо?“.

 

Какво?

 

Става дума за масово покръстване на българите – мюсюлмани, иначе казано – на помаците.

 

Кога?


Покръстването протича по време на двете Балкански войни, като започва след първоначалното тежко военно поражение на турските войски в Източна Тракия и Родопите и завършва със също така масово връщане към Исляма, веднага след подписването на Цариградския мирен договор между България и Турция.

 

Кой?

 

Зад покръстителската акция седят инициативни комитети в Царство България, Светият Синод на Българската Екзархия в България, съмишленици и помагачи сред българското християнско население в Турция и известен брой съмишленици сред самите помаци. Помощ оказват и някои функционери на ВМРО. Въпреки разпространената заблуда военните са твърде сдържани, а на моменти – скептични и резервирани към покръстителските мисии.

 

Къде?

 

Покръстването на помаците се извършва на територията на Родопите, Западна Тракия, Източна Тракия и Източна Македония. Всички тези територии към момента на покръстването все още принадлежат „де юре“ на Османската империя, която след 10 години ще стане Република Турция. От територията на Стара България, покръстване се извършва по така нареченото Чепинско корито – територия твърде ограничена, както по площ, така и по население. От териториите, на които се извършва покръстването, след войната в България остават Родопите, Западна Тракия и част от Източна Македония.

 

Как?

 

Покръстването се извършва най-вече от православни мисии, изпратени от Св. Синод на Българската Екзархия в София. Местното православно духовенство има скромен принос към това начинание. Духовниците – мисионери са подпомагани от българските учители по места. Финансирането на покръстителската акция е за сметка на Св. Синод на Българската Екзархия, както и на благотворителни институции. Не се открива документирано пряко държавно финансиране. В някои региони в покръстването се включват и функционери на ВМРО, от които са идентифицирани безспорно Христо Чернопеев и Тане Николов. На последния дори е заплатено за „оказаните услуги“, което е документално установено.

 

Покръстването е извършено, след като мюсюлманското население в Родопите преживява хуманитарна катастрофа, която се отразява пряко на готовността на помаците да приемат християнството. Основно значение за приемането на християнството от помаците в Родопите, Западна Тракия и Източна Македония изиграват българските военни победи и отстъплението на турската армия. Покръстването не се придружава с брутално насилие, както примерно насилствената сърбизация и гърцизация в останалата под контрола на съюзниците по-голяма част от Македония, но се усеща страх от възможни ексцесии, особено в контекста на преживяното от помаците през първите дни на войната.

 

В мига, в който военното щастие изменя на българската армия, помаците масово започват да се отмятат от Христовото учение и демонстративно да се подготвят за връщане към Исляма. Интересно е да се отбележи, че освен агитацията на родопските турци и на мюсюлманското духовенство от Пловдив и от Борово, за връщането на помаците към Исляма работят и гръцки агитатори, пуснати да извършват диверсии в тила на българската армия по време на Втората балканска (Междусъюзническата война).

 

Защо?

 

Няма съмнение, че инициаторите на покръстването от страна на гражданството изхождат от чисто националистически съображения. Използуващите по-изискана, държавническа лексика, подчертават, че приемането на християнството от страна на българите – мюсюлмани ще доведе до по-голяма хомогенност и съответно – до по-голяма управляемост на новопоявилата се Велика България. (Както стана дума, терминът „Велика България“ се употребява и от самите помаци в техни прошения срещу покръстването. Всъщност, „Лондонска България“, в границите си според мирния договор, подписан след Първата Балканска война между съюзниците и Турция и според установилите се в хода на военните действия демаркационни линии между българите и съответно - сърбите и гърците, е наистина „Велика България“).

 

Други, не толкова изискани участници в събитията и техни коментатори откровено заявяват, че Балканската война е война на „кръста срещу полумесеца“, че става дума за „кръстоносна война“ и че съответно, няма по-логична последица от това българите-мюсюлмани да бъдат „върнати в праотеческата им вяра“. Тук разбира се, се издигат и аргументи в посока на това, че приемането на християнството ще способствува за излизането на помаците на „широкия друм на прогреса“ и пр.

 

Несъмнено, турските власти меко казано не са се престаравали в развитието на регионите, населявани от помаците – особено пък в Родопите. Несъмнен факт е както плачевното състояние на пътната инфраструктура, така и много ниската ефективност на турските държавни училища там, където все пак те са били създавани покрай медресетата. Друг е въпросът, че е повече от съмнително да се отдава изостаналостта на помаците в Родопите на вярата им. Само няколко години преди това войводата от ВМРО – Сава Михайлов ще се прочуе с безкомпромисната си борба срещу въшките. Естествено, тази борба се води сред българите-християни в Македония.

 

Впрочем, пак в същия исторически интервал точно Българския Екзарх Йосиф ще запише в дневника си, че предвижда много по-блестящо бъдеще на държавността, която арабите биха създали при отделянето си от Османската империя в сравнение с България. Пак в дневника си той пророкува блестящо бъдеще за една Сирия. Това само по себе си е показателно доколко е основателно да се приписва изостаналостта на Родопите като цяло на изповядваното от помаците мюсюлманство.

 

Така или иначе, стремежът към консолидация на българската нация и укрепване на разрасналата се Българска държава е в основата на „гражданската акция“ за покръстване на помаците. Както се казва, пътят към ада е постлан с благи намерения. Акцията завършва като цяло с провал и едва ли допринася особено за сближаването на българите – християни с българите – мюсюлмани.

Последно променена в Събота, 23 Ноември 2013 16:53
Теодор Дечев

Завършил ВИАС през 1984 г. Магистър по политология. Доктор по социология. От 1993 г. до 1997 г. е главен редактор на вестник “Свободен народ”. От 1998 до 2001 г. е заместник министър на труда с ресор индустриални отношения. Почетен председател на ССИ. В периода 2003 – 2012 г. е член на Националния съвет за тристранно сътрудничество (НСТС). Автор е на около четиридесет научни публикации в областта на строителните конструкции и на повече от тридесет в областта на социологията, индустриалните отношения и политологията. Преподава в УНСС, НБУ и в КИА – Пловдив. Съпредседател на „Свободен народ“ - партията на свободните социалдемократи.

Уеб сайт: teodordetchev.blog.bg

1 коментар

Влезте, за да коментирате