Поредица: Помаците между глада и кръста (1912 – 1913)

Глад, студ и мор в Родопите (1912 – 1913) – Част 5

Как се стига до хуманитарната катастрофа в Родопите по време на Балканските войни
Вторник, 24 Декември 2013 16:51 Публикувана в Четиво Прочетена 1864 пъти
Покръстване на българи мюсюлмани – помаци в Дьовлен. Според Пламена Стоянова, публикувала снимката в електронното списание „АНАМНЕЗА“, покръстването се извършва от отец Иван Джаджев, а снимката е направена през 1912 г. Според автора на този текст, възможно е годината да е сбъркана и да е 1913 г.   Покръстване на българи мюсюлмани – помаци в Дьовлен. Според Пламена Стоянова, публикувала снимката в електронното списание „АНАМНЕЗА“, покръстването се извършва от отец Иван Джаджев, а снимката е направена през 1912 г. Според автора на този текст, възможно е годината да е сбъркана и да е 1913 г. Снимка: ДА – Пловдив, ф. 959 к, оп. 1, а. е. 902, л. 3, публикувана в: http://www.anamnesis.info/broi3/Plamena_Stoqnova.pdf

Този текст е продължение на поредицата „Помаците между глада и кръста (1912 – 1913)“, шест части от която вече излязоха в „Свободен народ online“. Първите шест части могат да бъдат прочетени в рубриката „ЧЕТИВО“.

 

Що се отнася до наследството на Османската империя в Родопите то е наистина жалко и на практика – отсъствуващо. В докладната си записка от 02 декември 1912 г., Стою Шишков съобщава за една „цяла“ турска аптека в тези земи, където „никога никаква санитарна власт не е имало“. Не е по-различно положението с пътната инфраструктура, която също е отсъствуваща. В предложенията си за овладяване на положението от 02 декември 1912 г., Шишков пише дословно:

 

За пълното въдворяване реда и спокойствието в тези страни (в разглежданите от Шишков родопски околии, б. авт.) военното положение трябва да бъде продължено  още най-малко с една година. И през това времемъжкото помашко и българско население да поправи най-главните пътища, каквито турския режим е оставил в най-занемарено състояние“.[1]

Тази препоръка на Шишков заслува специален коментар. Както ще се види и от по-нататъшното изложение, в хода на покръстителската акция , най-различни фактори предлагат продължаване на военното положение в Родопите и след подписване на мира с Османската империя. Нещо повече, някои особено ревностни деятели на покръстването предлагат разпростиране на военното положение и над територии от Стара България – по-специално над Чепинското корито. Тези настоявания, от които последното е напълно противоконституционно, са мотивирани преди всичко от желанието да се довърши работата по покръстването на българите мюсюлмани. Съображенията на Шишков обаче са съвсем други и те са свързани именно с жалкото наследство, оставено от султановата администрация в Родопите. Комендантът на Устово иска продължаване на военното положение за да може да бъдат мобилизирани в своеобразна трудова повинност всички мъже – и помаци и българи християни, за да се приведат в някакво що-годе изпозуваемо положение напълно занемарените пътища в Родопите.

 

Когато говорим за продължаващата хуманитарна криза  в Родопите през януари – февруари 1913 г., сравнението между докладните записки на Стою Шишков от 02 декември 1912 г. и от 30 януари 1913 г. [2], ни дава много ясни индикации за сериозността на положението. В края на 02 декември 1912 г., Шишков изрично иска да не се допускат в новите земи никакви „иноверни мисии“. Два месеца по-късно, той е вече на съвсем друго мнение.

 

Първоначално Шишков настоява за „забраната на всякакви иноверни мисии, които под предлог да раздават помощ се домогват до съвестите и изнасилването на верските убеждения на българското и помашко население в превзетите страни“.[3]

 

Преведено на по-ясен език, цитираното по-горе означава следното. Като ревностен православен християнин и чедо на Българската Екзархия, Стою Шишков смята за некоректни опитите на протестантската пропаганда да привлича енориаши от населението в Родопите и в Източна Македония. Той разбира се, пропуска, че протестантите – методисти съвсем не са били „от вчера“ по тези земи, както и че те имат не малки заслуги към българското население в Македония и по коритото на река Места. Но като прагматичен политик, Шишков вижда, че протестантите разполагат с определени финасови и материални ресурси и се безпокои, че в „лова на души“ и сред хриситяните и сред мюсюлманите, протестантите могат да имат „конкурентно предимство“. Затова той предлага да се осигури духовен монопол на Българската Екзархия над новите земи по чисто административен начин – да се забрани дейността на „иноверните мисии“ там.

 

Разбира се, подобна забрана е било трудно да се наложи по много сериозни политически причини. Протестантите са били под покровителството на британската и на американската дипломация в България и точно в този момент е било изключено спрямо тях да бъде проявена каквато и да е враждебност или пък да им се налагат груби административни ограничения. Още повече, че в този момент британската дипломация е в положението на съюзник на България. Британският посланник дори насърчава евентуалното влизане на българската армия в Цариград, а Балканският комитет на братя Бъкстон развива трескава дейност в подкрепа на българската кауза пред световното обществено мнение. Като прибавим, че министър-председателят Иван Евстратиев Гешов е сред най-добре приетите български политици във Великобритания и че същият е спасен от въжето по време на Априлското въстание точно от английски и американски дипломати, можем да си представим до каква степен наивно и волунтаристично е предложението на Шишков.

 

Но за има – няма два месеца, позицията на самия Стою Шишков по отношение на „иноверните пропаганди“ и на протестантите рязко еволюира под влиянието на грозната картина в новите земи. На 30 януари 1913 г., Шишков пише вече съвсем други неща:

 

Тукашният английски консул е преминал през Дьовленско и Ахъ-Челебийско, като оставил храни в някои села, които са имали добитъци и възможността да ги пренесат от Пазарджик и Пловдив. Обаче други много села, особено опожарените, при липсата на добитък и мъже не са могли да направят това. Ако за тези села английската мисия купи храните и се пренесат те в Чепеларе, ротният командир Спасов в Дьовлен обеща, че ще може да нареди да се пренесат от Чепеларе в Дьовлен с помощта на обозния му добитък при ротата“. [4]

 

Както се вижда, два месеца по-късно след първата му докладна записка, Шишков не само, че не се бори срещу „иноверните мисии“, но е и осигурил и подкрепата на военните власти в Дьовленско за тяхната дейност. Желанието да се гарантира православният монопол върху населението в Родопите отстъпва на острата необходимост да се мобилизират всички налични ресурси за изхранването на гладуващото, студуващо и боледуващо, бездомно население.

 

За Шишков изглежда не е било чак толкова трудно да направи компромис с православните си тежнения. За причините за този компромис разбираме от оценките за положението на помаците, направени от страна на делегатите от комисията на „Червения кръст“, на която сам той е член. Светият Синод обобщава тези оценки в протокола от заседанието си, състояло се на 05 февруари 1913 г.:

 

Положението на покръстените помаци в новоосвободените земи се рисува в най-черни краски от делегатите на „Червен кръст“ по раздаване отпуснатата от него помощ на просветените. Болшинството от тях в опожарени и ограбени села прекарвало през тая люта зима черно тегло и неописуем глад. Без покрив, без покъщнина, без облекло, без обувки, без постелки и завивки, то се свряло по оцелелите къщи в съседните села и е изложено на всички мъки, страдания и болести, които са въображаеми при подобно от всяка страна ужасно положение. Пред това грозно положение на работата, Св. Синод намери за потребно да се изтъкне всичко това в особено писмо до „Червен кръст“ и да се настои да отпусне допълнително една сума за доставяне необходимото в първо време за тези злощастници“. [5]

 

Можем да не се съмняваме за личния принос на Стою Шишков за възприемането на подобна гледна точка от страна на Светия Синод. Можем и със съжаление да констатираме, че отново изходът от катастрофалното положение, в което са били изпаднали помаците е трябвало да се търси в сферата на благотворителността. На висшия клир безспорно е ясно, че това е крайно недостатъчно и се търсят и други начини да се достави храна на гладуващите. Пак на 05 февруари 1913 г., Синодът решава да събере информация за наличните реквизирани храни, които стоят на склад, без да се използуват нито за армията нито за населението:

 

Да се прикани Горно-Джумайският Архиерейски наместник да съобщи, стои ли още реквизирана храната в с. Симитлий, какво количество е и има ли такава реквизирана храна в други околни места, каква и колко, та, ако би че има такава, да се направят повторно постъпки пред Министерството на Изповеданията, за да отпусне тая храна на гладуващите новопросветени“. [6]

 

„Новопросветените“ не са имали особен късмет, защото министърът отговарящ за изповеданията е бил външният министър на Царство България. Ако съдим по наличните документи и най-вече по дневника на министъра на правосъдието Петър Абрашев, точно тогава темата на деня е била вече очакваната румънска агресия – нито повече, нито по-малко ...

 

Изглежда проблемът със заетостта на ресорния му министър е бил ясен и за секретаря на Светия Синод – Ст. Костов, защото на следващия ден той акуратно информира министър-председателя Гешов, че е разговарял ... с министъра на търговията, промишлеността и труда – Христо Тодоров. Ст. Костов съобщава:

 

Днес преди обед видях г. Тодорова. Обеща да разреши днес въпроса за гладните злочестници в новите места. По въпроса за помощ от двете банки се изказа, че по-добре щяло да бъде, ако вместо исканата помощ, Славянското Благотворително дружество направело заем от Банките, който заем отпосле да се покрие от Правителството. По нямане време не му възразих за големите несгоди за Настоятелството ни от подобна сделка. Счетох за нужно да Ви съобщя това и Ви помоля, ако намерите за добре, да изтъкнете несгодите“. [7]

 

От тази кратка информация виждаме, че ходенето по министрите или по-точно – по мъките на секретаря на Синода продължава, като за кой ли път е приет благосклонно и му е обещано въпросът да бъде разрешен при това – едва ли не на следващия ден. Едновременно с това се вижда, че има сериозни разногласия по техническата страна на въпроса как да се осигурят средства в помощ на дейността на Светия Синод. По-важното е, че за първи път откриваме знак, че член на правителството изразява съгласие правителството да финансира под някаква форма акцията на Светия Синод в новите земи.

 

Докато Светият Синод заседава и се опитва да разбере, къде има складирани неизползувани реквизирани храни, комисията за раздаване на помощи информира Митрополит Максим за хода на дейността й. На 05 февруари 1913 г., околийският началник в Дьовлен – Печеняков изпраща телеграма от която се разбира, че благотворителната акция на „Червения кръст“ продължава:

 

При ужасни студове и виялици и други пречки комисията обходи пострадалите села Брезе, Беден, Дьовлен, Грохотно, Гьоврен, Балабан, Триград, Мугла, Кестенджик, Дишук дере, Делижилери, Неапли, Барутин, Доспат и други и раздаде помощи на 4000 души нуждающи 14 000 лева. Утре комисията заминава през Михалково, Петвар, Чуреково за Чепеларе“. [8]

 

От телеграмата на околийския началник Печеняков, разбираме, че изброените села са опожарени в една или друга степен. Също така се вижда, че средно на „нудающ се“ се отпускат по 3,5 лева български. Това потвърждава информацията на Стою Шишков, че помощите са се раздавали в размер от 2 до 5 лева. Колкото и да е бил силен по онова време българският лев и обезпечен със злато, не можем да не се съгласим с вече цитираната оценка на Шишков, че тия пари няма да стигнат на „новопросветените християни“ дори и за сол и сапун. Всъщност, това положение не е неочаквано – хуманитарни катастрофи трудно се преодоляват с благотворителност, с акции на „Червения кръст“ и с пастирски послания на Православната църква.

 

Допълнителна информация за положението в изброените по-горе села идва от доклад на Дьовленската мисионерска група до пловдивския Митрополит Максим, в който се съобщава за пораженията по джамиите там. Свещенник Х. Д. Ковачев - дьовленски мисионер съобщава, че „в селата: Доспат, Дьовлен, Михалково, Петвар и Селица джамиите са изгорени, а при това нямат подходящи помещения за параклиси с изключение на Дьовлен, гдето военната джамия е здрава, която се поправя временно за параклис“. [9]

 

Оказва се, че „цивилната джамия“ в Дьовлен е опожарена, но военната е останала невредима. Тази информация, можем да отнесем към разисквания по-горе въпрос за наследството на Османската империя в Родопите – в Дьовлен аптека никога не е имало до 1913 г., но е имало две „профилирани“ джамии. Все пак, от информацията на свещенник Ковачев разбираме, че поне джамиите в селата Триград, Кестенджик, Ниапли, Барутин, Балабан, Настан, Беден, Лесково, Брезе, Чуреково, Черешово, Осиково и Яладжиево НЕ са изгорени и ще се превърнат в черкви. [10]

 

А положението в новите земи продължава да е критично до такава степен, че дори и безкрайно деликатният, възпитан и почтителен към изпълнителната власт секретар на Светия Синод – Ст. Костов започва да си изпуска нервите. На 06 февруари 1913 г., той почти се накарва на министър-председателя Иван Евстратиев Гешов, заради мудните действия на правителството. Изнервеният секретар на Синода пише:

 

По сведения от г. Москова из Гюмюрджина и от епископ Иосифа из Даръ-Дере студът и там бил лют. Новопросветените били в крайно жаловно положение: гладни, голи, боси. ... Към вчерашното ще добавя, че Министерският Съвет добре ще стори, ако без дълги велеречия реши въпроса за най-бързо доставяне на храна и семе, а също и позволи на двете банки да отпуснат по-едри суми за помощ, с която да се купят дрешени работи“. [11]

 

Учтивата форма вече е изоставена и Ст. Костов настоява да се доставят храни за гладуващите помаци „без дълги велеречия“. Също така, от текста прозира не нервност, а силно раздразнение от факта, че правителството не разрешава на две държавни банки да отпуснат безвъзмездни помощи за гладуващите, а министърът на търговията, промишлеността и труда, предлага вместо това да бъде отпуснат кредит, който правителството евентуално да покрие някой ден. Кои са въпросните две банки не става ясно, но очевидно е, че те са държавни щом Министерският съвет трябва да се произнеса по предприемането на конкретни действия от тяхна страна.

 

На следващия ден, „информацията на господина Москова“ - Гюмюрджински окръжен управител (изпратена с телеграма от 05 февруари 1913 г., с вх. № 664 в Св. Синод) е разгледана и на заседание на Светия Синод. Владиците пунктуално записват в протокола, че Москов съобщава, че „населението в Родопските села гладувало. Доложил за това на Министерството на вътрешните работи и искал да се отпусне храна за същото население“. [12]

 

Окръжният управител в Гюмюрджина съответно отправил молба към Светия Синод да подкрепи искането му, както и да ... „отпусне храна на гладуващите, които били от новопокръстените“. [13]

 

В написаното от окръжния управител Москов не откриваме нищо ново, с което да не сме се сблъскали до момента, но коментарът и решенията на Светия Сиинод са изключително интересни и информативни. Ще ги цитирам изцяло, поради особената им важност:

 

Въпросът за храна на гладуващите новопокръстени у новоосвободените земи е съставлявал и съставлява една от най-големите и най-тежки грижи на Св. Синод. При всичкото си желание да подпомогне тъй изпадналите сега поради войната в тежки бедствия наши нови братя, Св. Синод при слабите си средства, с които разполага, не е в състояние да стори това. Наистина, в последно време правителството е взело решение, щото Земледелческата банка да улесни тия страдалци, като им отпусне храна и семе, ала прилагането на тая мярка, която е свързана с откриване клонове у новите земи, изисква време, а дотогава новопокръстените ще бъдат изложени на големи лишения.

 

Че положението на тия хора е повече от плачевно, свидетелствува телеграмата на Гюмюрджинския окръжен управител, с която той най-енергично моли българското правителство да отпусне за тия краища 400 хиляди килограма жито и брашно. Като намира това ходатайство навременно и напълно справедливо, Св. Синод реши да се подкрепи то пред надлежното Министерство и да се настои за отпущането на исканата храна. Отбягването на правителството да вземе каквото и да било участие в делото по покръстването на помаците, дори и да подкрепи гладуващите, за да не го обвинят един ден, че това е ставало по ногово нареждане, Св. Синод намира неоправдано, защото ако се стои на такова гледище, трябва да се заключи, че всички ония, които стават християни, не бива да се подпомагат, нито пък да им се дава храна, а с туй би се извършило голяма несправедливост и нечеловеколюбие“. [14]

 

От това становище на Светия Синод става ясно, че към 07 февруари 1913 г., правителството вече е дало указания за създаването на клонове на Земеделската банка в новите земи, които да помогнат в борбата с глада. Дали за това е помогнал постоянният натиск върху различни министри, дали е имало лична намеса на министър-председателя Гешов ние не знаем. Можем да смятаме, че през първата десетдневка на месец февруари 1913 г. се създават наченки на условия за преодоляване на хуманитарната криза, но за съжаление това ще се окаже бавен процес. Все пак, новината се приема с оптимизъм от висшия клир. На 12 февруари 1913 г., Светият Синод информира епископ Теодосий – ръководител на духовната мисия в Неврокоп, по въпроса за храната, че „правителството е взело надлежни мерки, за да се достави, колкото се може по-скоро, такава на нуждающите се“. [15]

 

От своя страна, Светият Синод не си прави илюзии, че Земеделската банка ще успее да се включи бързо в доставянето на необходимите храни за гладуващите и затова продължава с благотворителните актове. Епископ Йосиф е инструктиран да закупи храни за „новопросветените“ в рамките на отпуснатия му бюджет:

 

Според известия от Гюмюрджинския окръжен управител, там можело да се намери храна за купуване. Поради това намери се за добре да се препоръча на Епископ Йосифа, комуто се отпуснаха 3000 лева за купуване храна за новопросветените, да се споразумее с речения окръжен управител по тая покупка“. [16]

 

Девет дни по-късно, отново телеграма на Гюмюрджинския окръжен управител ще стане причина за дебати в Светия Синод. С телеграмата си (с вх. № 944 от 19 февруари 1913 г. на Св. Синод) окръжният управител съобщава, че в Ахъ-Челебийско има над 20000 новопокръстени и настоява да им се помогне с храна и дрехи. В телеграмата си, окръжният управител Москов повдига и въпроса за ходжите и имамите, които са приели християнството и които по този начин са останали без всякакви приходи. Той настоява да им се обърне особено внимание и да им се окаже помощ. [17] Светият Синод и този път откликва, като констатира и разпорежда:

 

Духовните и материалните нужди на новопросветените били големи. От една страна, те имали нужда от храна, а от друга предстояло да се вземат бързи мерки за по-скорошното уреждане на параклиси във всяко едно покръстено вече село ... Но защото тия нужди са повече от належащи, Св. Синод заблагоразсъди да се отпуснат на Началника на Духовната Гюмюрджинска мисия осем хиляди лева из помощите, внесени от монастирите. Половината от тези суми да се употреби за разноски по уреждане параклиси, а с другата половина да се купи храна и вещи за покръстените в Ахъ-Челебийско ...“. [18]

 

Използувани източници:

 

[1] Шишков Ст., Докладна записка за положението в Ахъчелебийската, Даръдерската, Егридерската и Скечанската каази след преминаването на Българските войски, Пловдив, 2 декември 1912 г., ДА – Пловдив, ф. 67, а.е. 121, л. 12-13, Оригинал, Ръкопис, Публикувано в: ПБМ 1912 – 1913, стр. 18.

 

[2] Първата докладна записка Шишков изпраща в качеството си на комендант на Устово, а втората в качеството си на член на комисията на „Червения кръст“, която раздава помощи на бедствуващото население на Родопите и най-вече на „новопросветените“ помаци, къщите на окито са изгорени в хода на военните действия.

 

[3] Шишков Ст., Докладна записка за положението в Ахъчелебийската, Даръдерската, Егридерската и Скечанската каази след преминаването на Българските войски, Пловдив, 2 декември 1912 г., ДА – Пловдив, ф. 67, а.е. 121, л. 12-13, Оригинал, Ръкопис, Публикувано в: ПБМ 1912 – 1913, стр. 18.

 

[4] Шишков Ст., Докладна записка до Негово Високо Преосвещенско Светопловдивският митрополит Г-н Г-н Максим, председател на комисията на „Червения кръст“, Пловдив, 30 януари 1913 г., ДА – Пловдив, ф. 67 к, оп. 2, а.е. 123, л. 145 – 149, Оригинал, Ръкопис, Публикувано в: ПБМ 1912 – 1913, стр. 90 – 91.

 

[5] Св. Синод на Българската Екзархия, Протокол № 8 от Заседание на 05 февруари 1913 година, 05 февруари 1913 г., ЦДА, ф. 791, оп. 1, а.е. 24, 83 – 97, Оригинал, Ръкопис, Публикувано в: ПБМ 1912 – 1913, стр. 117.

 

[6] Пак там, стр. 119.

 

[7] Писмо от секретаря на Светия Синод – Ст. Костов до министър-председателя Ив. Евстр. Гешов, София, 06 февруари 1913 г., ЦДА, ф. 568, оп. 1, а.е. 800, л. 28, Оригинал, Ръкопис, Публикувано в: ПБМ 1912 – 1913, стр. 125.

 

[8] Телеграма от Дьовленския околийски началник до Пловдивския митрополит Максим, Дьовлен, 05 февруари 1913 г., ДА – Пловдив, ф. 67 к, оп. 2, а.е. 123, л. 113, Телеграмна бланка, Ръкопис, Публикувано в: ПБМ 1912 – 1913, стр. 123.

 

[9] Дьовленско мисионерство, Доклад № 3, До Негово Високопреосвещенство св. Пловдивскаго Митрополита Г. Г. Максима в гр. Пловдив, Дьовлен, 06 февруари 1913 г., Публикувано в: ПБМ 1912 – 1913, стр. 128.

 

[10] Пак там.

 

[11] Писмо от секретаря на Светия Синод – Ст. Костов до министър-председателя Ив. Евстр. Гешов, София 06 февруари 1913 г. (писмото е второ за деня), ЦДА, ф. 568, оп. 1, а.е. 800, л. 29, Оригинал, Ръкопис, Публикувано в: ПБМ 1912 – 1913, стр. 126.

 

[12] Свети Синод на Българската Екзархия, Протокол № 9, Заседание на 7 февруарий 1913 година, София, 07 февруари 1913 г., Публикувано в: ПБМ 1912 – 1913, стр. 129.

 

[13] Пак там.

 

[14] Пак там, стр. 130.

 

[15] Свети Синод на Българската Екзархия, Протокол № 11, Заседание на 12 февруарий 1913 година, София, 12 февруари 1913 г., Публикувано в: ПБМ 1912 – 1913, стр. 139.

 

[16] Свети Синод на Българската Екзархия, Протокол № 9, Заседание на 7 февруарий 1913 година, София, 07 февруари 1913 г., Публикувано в: ПБМ 1912 – 1913, стр. 132.

 

[17] Свети Синод на Българската Екзархия, Протокол № 15, Заседание на 21 февруарий 1913 година, София, 21 февруари 1913 г., Публикувано в: ПБМ 1912 – 1913, стр. 147.

 

[18] Пак там, стр. 148.

Последно променена в Неделя, 05 Януари 2014 14:22
Теодор Дечев

Завършил ВИАС през 1984 г. Магистър по политология. Доктор по социология. От 1993 г. до 1997 г. е главен редактор на вестник “Свободен народ”. От 1998 до 2001 г. е заместник министър на труда с ресор индустриални отношения. Почетен председател на ССИ. В периода 2003 – 2012 г. е член на Националния съвет за тристранно сътрудничество (НСТС). Автор е на около четиридесет научни публикации в областта на строителните конструкции и на повече от тридесет в областта на социологията, индустриалните отношения и политологията. Преподава в УНСС, НБУ и в КИА – Пловдив. Съпредседател на „Свободен народ“ - партията на свободните социалдемократи.

Уеб сайт: teodordetchev.blog.bg
Влезте, за да коментирате