Поредица: Помаците между глада и кръста (1912 – 1913)

Глад, студ и мор в Родопите (1912 – 1913) – Част 6

Как се стига до хуманитарната катастрофа в Родопите по време на Балканските войни
Понеделник, 06 Януари 2014 11:55 Публикувана в Четиво Прочетена 1717 пъти
Правителството на Иван Евстратиев Гешов, което влиза в Балканската война и подписва Лондонския мир. Светия Синод на Българската Екзархия обвинява правителството в нежелание „да вземе каквото и да било участие в делото по покръстването на помаците“. Министър-председателят дарява лични средства за купуване на храна за гладуващите помаци, но се държи дистанцирано от ентусиазма на гражданските комитети и на Църкавата около покръстването в Родопите и в Източна Македония. Военните власти и особено Македонското военно губернаторство също са скептични и дори арестуват развихрилия се струмишки Митрополит Герасим.   Правителството на Иван Евстратиев Гешов, което влиза в Балканската война и подписва Лондонския мир. Светия Синод на Българската Екзархия обвинява правителството в нежелание „да вземе каквото и да било участие в делото по покръстването на помаците“. Министър-председателят дарява лични средства за купуване на храна за гладуващите помаци, но се държи дистанцирано от ентусиазма на гражданските комитети и на Църкавата около покръстването в Родопите и в Източна Македония. Военните власти и особено Македонското военно губернаторство също са скептични и дори арестуват развихрилия се струмишки Митрополит Герасим. Снимка: Централен държавен архив – София

Този текст е продължение на поредицата „Помаците между глада и кръста (1912 – 1913)“,  седем части от която вече излязоха в „Свободен народ online“. Предишните седем части могат да бъдат прочетени в рубриката „ЧЕТИВО“.

 

Много важна констатация, която може да се направи от протоколираните дебати на Светия Синод от 07 февруари 1913 г., е че Светия Синод смята, че правителството изцяло се дистанцира от провеждащото се по това време покръстване на помаците. Светият Синод дори смята, че правителството не реагира бързо на призивите му за осигуряване на храна за „новопросветените“ не поради друга заетост или поради мудност, а заради нежеланието му да бъде свързвано по какъвто и да е начин с покръстителската акция. Както ще видим по-нататък, военните власти са дали на православното духовенство доста поводи за недоволство и протест, че не им се помага за „връщането на помаците в праотеческата им вяра“. Но тук, в протокола от 07 февруари 1913 г., недоволството е адресирано на най-високо равнище, към правителството, което е обвинено, че отбягва „да вземе каквото и да било участие в делото по покръстването на помаците“. [1]

При днешния ни начин на мислене, ние просто бихме обвинили правителството в мудност или пък администрацията в бюрократично разтакаване за сметка на гладуващите. През 1913 г., обаче Светия Синод е склонен да обвини изпълнителната власт в откровено непатриотично и най-вече – неправославно поведение. Всичко това ясно потвърждава застъпената от автора по-горе теза, че покръстителската акция не е следствие от правителствена директива, а е инициатива на граждански комитети и на Православната църква, които виждат в започналото лавинообразно покръстване гаранция за етническата еднородност и за сигурността на новопоявилата се на картата „Велика България“. [2]

 

От своя страна, министър-председателят Гешов вероятно също е имал своите безпокойства и угризения, че опожареното население в новите земи продължава да гладува. Знаейки по-добре от всички, че държавната машина не действува достатъчно бързо, той поема лична инициатива и дарява свои лични 3000 лева в полза на „опожарените в нова България“. За това научаваме от писмо на вездесъщия секретар на Светия Синод – Ст. Костов от 07 февруари 1913 г.:

 

Уважаемий Господин Гещов,

Получих 3000 лева от кантората за делото на опожарените в нова България. Много се зарадвах от това и Ви благодаря от сърце. Давно стане нещо и по другата помощ, от двете банки. ...“. [3]

 

По-внимателният преглед на наличните документи показва, че секретарят на Светия Синод – Ст. Костов буквално ежедневно пише писма на министър-председателя, в които го информира за ситуацията и настоява за едно или друго – през разглеждания период, най-вече за предприемането на действия за изхранване на гладуващите и останали без покрив помаци. Министър-председателят се отнася благосклонно и със завидно търпение към ежедневните интервенции на секретаря на Синода, но избягва да му отговаря писмено.

 

Междувременно, покръстителската кампания е напреднала значително, покръстени са десетки хиляди помаци и някои от инициаторите на акцията започват да правят първите равносметки. На 22 февруари 1913 г., едни от първите инициатори на покръстването (да не кажем – първият инициатор), Татар–Пазарджишкият комитет за подпомагане на новопокръстените християни, изпраща поверителен доклад до пловдивския Митрополит Максим, в който освен всичко друго се дават предложения за мерки, които да се вземат от всички държавни институции, както и от Светия Синод. В този доклад отново лъсва истината за бедственото положение на помаците и Комитетът настоява да им се „раздадат помощи в пари и храна“. [4]

 

Остава неясно, защо искането за пари и храни отново се адресира към църквата, но членовете на Комитета дават количествена оценка на бедствуващите – 8000 души. Вероятно, става дума за бедствуващите в Чепинското корито, защото в рамките на цялата Родопска област броят на гладуващите несъмнено е в пъти по-голям.В стил, който ни е познат в днешно време от изборите в Самоковско, Комитетът иска от Министерството на земеделието и горите „във вид на благоволение, на новопокръстените да се допусне да си секат в позволените сечища дърва, защото помашкото население действително бедствува и много бедствува“. [5]

 

В доклада на Комитета се повдига отново въпросът за пенсионирането на бившите ходжи и имами, които след покръстването са останали без каквито и да са доходи. Комитетът предлага „да се разпореди да се пенсионират бившите ходжи и имами (в текста е написано „помаци“, което е явна фактическа грешка), които сега са християни с по 20 – 30 – 40 лв. Месечно колко да не мрат от глад и по мотивите, казани по-горе“. [6]

 

Изобщо, към края на февруари 1913 г., всички документи свързани с житието на помаците, винаги съдържат „ключовите думи“: „бедствуват“, „гладуват“, „страдат“, „мрат от глад“. Явили са се първите предпоставки за преодоляване на хуманитарната криза, но до благополучния изход е още далече. На 01 март 1913 г., ръководителят на Неврокопската духовна мисия – епископ Теодосий изпраща до Светия Синод поредната телеграма (с вх. № 1079 от 01 март 1913 г. на Св. Синод), с която се иска храна за бедствуващите. Особеното в случая е, че в протокола от заседанието на Св. Синод е записано: „Долага, че била нужна храна за населението от изгорелите напоследък помашки села“. [7]

 

Записът „изгорелите напоследък села“ предизвиква определено двусмислие. По начало, опожаряването на помашките села в Родопите се извършва през първите седмици на бойните действия през 1912 г. Ако се има пред вид този период от време, думата „напоследък“ просто не е много уместна. От друга страна, възниква съмнение, че са възникнали някакви инциденти в Неврокопско, свързани с опитите за покръстване на българите мюсюлмани. За такова нещо не се споменава в протоколите на Светия Синод, нито в наличната кореспонденция между Синода и покръстителските мисии, но тук – таме се откриват откъслечни реплики, които навеждат на подобна мисъл. Така например, от телеграма на Епископ Йосиф до Св. Синод от 08 март 1913 г. (вх. № 1294 в Св. Синод) се разбира, че „Македонският военен губернатор бил отказал до отпуща милиционери за охрана на членовете на Неврокопската мисия, поради случилите се там инциденти“. [8]

 

Под думата „инциденти“ могат да се разбират много неща, но сигурно е, че около покръстителската мисия в Неврокопско е възникнало напрежение. Впрочем, за разлика от Гюмюрджинската мисия, която впоследствие установява седалището си в Даръ-дере, Неврокопската мисия, ръководена от Митрополит Теодосий не се радва на особени успехи. Съвсем не случайно на заседанието на Светия Синод, състояло се на 02 март 1913 г. се взима решение за отзоваване на Неврокопската мисия. В протокола от заседанието на Св. Синод е записано:

 

При нееднократните подсещания, направени досега от страна на Св. Синод на Неврокопската мисия, за да се залови тая последната по-интензивно с делото по покръстването на помаците, тя и до днес продължава да стои с бездействие в Неврокоп. Понеже от всичко изглежда, че тая мисия не ще може да развие никаква просветна деятелност в изпълнение на възложените й задачи, от една страна, а от друга, за да не се харчат напразно суми по нейното издържане, Св. Синод реши да се отзове мисията, като се приканят да тръгнат за София всички нейни членове, освен протоиерей Кръстю Попов, който да остане там, за да ръководи работата на мисията до второ нареждане. Нему да се предадат по опис всички предназначени за мисията суми и вещи. За тръгването си мисията да уведоми Св. Синод. По всички писма и телеграми, получени от тая мисия подир нейното отзоваване, Св. Синод ще се произнесе отпосле, кога се сложи на обсъждане въпроса за изпращане нова мисия“. [9]

 

Напрежението между военните и Св. Синод в Източна Македония съвсем няма да спадне и след отзоваването на Митрополит Теодосий и неговата мисия от Неврокоп. На 02 април 1913 г., на заседание на Св. Синод ще се докладва телеграма от Македонския Генерал – Губернатор (с вх. № 1717 в Св. Синод от 01 април 1913 г.), с която на Министерството на Външните работи и изповеданията се съобщава право в очите, че „ Струмишкия Митрополит Герасим насърдчавал насилията по покръстването на помаците, и моли да се въздействува над речения Митрополит, защото инак щял да се принуди сам да го ограничи“. [10]

 

Светият Синод очевидно никак не е въодушевен от директната конфронтация с Македонския Генерал – Губернатор и се опитва да излезе от неловката ситуация с отклоняващ маньовър. В протокола на Св. Синод е записано:

 

Напоследък в Св. Синод се получиха копия от две телеграми, отправени от Македонския Генерел – Губернатор до Министерството на Изповеданията, в които се отдават някои обвинения на Струмишкия Митрополит Герасима. Да се съобщи на Министерството, че тези телеграми не могат да бъдат предмет на обсъждане от Св. Синод, едно, защото те саотправени до друго учреждение, и друго, защото Св. Синод се въздържа да вземе какви и да било мерки срещу Митрополита Герасима, тъй като Негово Блаженство (има се пред вид Екзарх Йосиф I, който по това време е останал изолиран в Цариград, бел. авт.) бил отправил писмо до всички български архиереи и други духовни учреждения в новоосвободените земи да се сношават за работи по длъжността си не със Св. Синод, а с учредената при Министерството на Народното просвещение комисия“. [11]

 

Междувременно, още в хода на заседанието на Светия Синод става ясно, че събитията в Източна Македония са ескалирали и Македонският Генерал – Губернатор не е изчакал да получи отговори от Министъра на изповеданията и от църковните власти. Генерал – Губернаторът изпълва заканите си и на Висшия клир се налага дори да издирва местонахождението на  владиката Герасим. Ето сведенията от самия синодален протокол:

 

Според сведения, пристигнали в Св. Синод, Високопреосвещенний Герасим през време на пребиваването си в Пехчево бил вдигнат от там с полицейска стража и откаран в безизвестност. Пред вид на това реши се да се запита Струмичката Митрополия и Пехчевския Архиерейски наместник, где се намира сега Високопреосвещенний Герасим и кога е излязл от Пехчево?“. [12]

 

Местонахождението на светиня му става ясно два дни по-късно, когато от телеграма на свещенник Йосиф Георгиев от село Цръвник се разбира, че струмишкият Митрополит е бил изпратен със стража в Струмица, а свещенник Георгиев е бил оставен за архиерейски наместник в Пехчево. Самото село Цръвник просто се върнало към исляма. [13]

 

Допълнително, от телеграма на самия струмишки Митрополит Герасим става ясно, че конфликтът му с военните власти е бил меко казано с много приповдигнат тон. Той информира Св. Синод, че „ ... това, което направили с него властите (българските военни власт, бел. авт.) в Пехчево не било правено и от турските власти“. [14]

 

В Светия Синод вероятно са се почувствували доста унизени от предприетите откровени репресии към един митрополит на Българската Екзархия и и решават все пак да демонстрират някаква загриженост по случая. Взето е решение:

 

Понеже това дава повод да се мисли, че върху Високопреосвещеннаго Герасима са вършени някакви неприятности от страна на властите, намери се за добре да се покани да даде едно подробно осветление на Св. Синод по тоя въпрос“. [15]

 

Ако се върнем един месец назад към заседанието на Светия Синод от 02 март 1913 г., ще видим, че на него се обсъждат поредица от телеграми на епископ Теодосий, в които той обяснява за наложената забрана върху мисионерската дейност от страна на Македонското военно губернаторство със седалище в Серес. От наличните документи не става ясно доколко е имало съпротива срещу покръстването на запад от Места и защо Македонското военно губернаторство започва хронически да забранява дейността на Неврокопската духовна мисия. Това е тема, която изисква допълнително изследване във военните архиви.

 

Проблемът с изхранването на новопокръстените помаци не спира да е във фокуса на вниманието на Висшия клир, който се опитва да се ориентира в действията по изпълнението на правителственото решение, Земеделската банка да се заеме с изхранването на гладуващите в новите земи. На 12 март 1913 г., Св. Синод решава да се събере информация за изпълнението на правителственото решение и протоколира:

 

Доколкото се знае, правителството е разпоредило, Земледелческата банка да отпуща храни на гладующите. Да се попита Пловдивската Митрополия тая разпоредба не простира ли се и по тия места“. [16]

 

С настъпването на пролетта, оптимизмът на хората, ангажирали се с проблемите на бедствуващите помаци нараства – времето се затопля и хората „са се хванали за зелено“. Но точно тогава на яве излизат нови факти за мащаба на хуманитарната катастрофа. Със затоплянето на времето, мисионерите навлизат в нови територии и там ги очакват крайно неприятни и нелицеприятни факти.

 

На 20 март 1913 г., свещенопроповедникът за Якоруда, отец Димитрий Кутуев изпраща рапорт до пловдивския Митроплит Максим, в който докладва за успешното покръстване на помаците в Бабешкия колибак. Рапортът започва повече от изразително:

 

Чест имам да уведомя Ваше Високо Преосвещенство, че покръстването на Бабешките колиби се извърши много мирно и тихо. Бабешките колиби до войната са броил повече от 2000 къщи, а сега броят наполовин, защото половината са опожарени“. (Получерният шрифт е мой. бел. авт.). [17]

 

В същия рапорт, покрай отчета за броя на покръстените се промъква и информация за здравословното състояние на населението в Бабешките колиби – Якорудско:

 

Трите комисии са покръстили в трите участъка всичко 3500 души с изключение на болните, които възлизат на повече от 300 – 400“. [18]

 

Ситуацията в Родопите продължава да е тежка не само в дълбоките гори, където е разпръснат Бабешкият колибак. Държавата е предприела мерки срещу глада, но окончателното справяне с него още е „на път“. На 21 март 1913 г., Св. Синод отново обсъжда темата за несносното положение на „новопросветените християни“ и решава:

 

Св. Синод признава, че е необходимо да се подпомагат бедните новопросветени, защото по тоя начин те ще се прилепят към църквата, която се притича в улеснение на нуждите им в едно такова критическо време. Макар Св. Синод и да разполага с ограничени за тая цел средства, реши се да се изпратят телеграфически на Гюмюрджинската духовна мисия 5 000 лева за помощи на новопросветените бедни, като се вмени в грижа на мисията изразходването на тая сума да става срещу редовни оправдателни документи, които да се изпратят в Св. Синод“. [19]

 

Православният клир е напълно отковен, че „бедните новопросветени“ трябва да се подпомагат, за да „се прилепят към църквата“, но това съвсем не означава, че подобни мерки не са били крайно необходими и от най-общи хуманитарни съображения. Гладът и огромният стрес през първите месеци на войната са изтощили организама на жителите на Родопите до крайност и точно както прогнозира Стою Шишков още в началото на декември 1912 г., хората стават лесна плячка на заразните болести и избухват епидемии.

 

На 24 март 1913 г., свещенопроповедникът Константин Коев съобщава с телеграма от Чепино (№ 121, адресирана до пловдивския Митрополит Максим), че в чепинското корито бушува тифусна епидемия. Точният текст на телеграмата е:

 

В Мечо-корито, Грашево, Флорово кръстихме 1575 колибаши. Некръстени около 400 болни от тифус, шарка. Необходими двама свещеници. 57. Свещ. Коев“. [20]

 

Малко по-долу ще стане дума за епидемичната обстановка в Бабешкия колибак в края на месец март. Но тук е мястото да се подчертае, че всевъзможни епидемии продължават да върлуват дори и в средата на юни. На 15 юни 1913 г., училищният инспектор А. Костов, съобщава, че в селата Димово, Попрелката, Черешово и Киселичево в Ахъ-челебийския район значителна част от децата не ходят на училище. Причината е: „В някои села (от изброените, бел. авт.) върлува болестта „краста“, поради което и децата не били прибрани“. [21]

 

Използувани източници:

 

[1] Свети Синод на Българската Екзархия, Протокол № 9, Заседание на 7 февруарий 1913 година, София, 07 февруари 1913 г., Публикувано в: ПБМ 1912 – 1913, стр. 130.

 

[2] Терминът „Велика България“ тук не се използува произволно. Той се използува масово през онези дни и присъствува дори и в някои прошения на българи мюсюлмани, протестиращи срещу покръстването.

 

[3] Писмо от секретаря на Светия Синод – Ст. Костов до министър-председателя Ив. Евстр. Гешов, София, 07 февруари 1913 г., ЦДА, ф. 568, оп. 1, а.е. 800, Оригинал, Ръкопис, Публикувано в: ПБМ 1912 – 1913, стр. 133.

 

[4] Доклад от участниците по покръщението на Българо-мохамеданите „помаци“ от Чепинското корито и на ония от с. Якоруда в Нова България в лоното на православната Християнска вяра., София, 22 февруари 1913 г., ДА – Пловдив, ф. 67, оп. 2, а.е. 107, л. 79 – 85, Писмото – оригинал, машинопис, Приложението – печатно, Публикувано в: ПБМ 1912 – 1913, стр. 160.

 

[5] Пак там, стр. 161.

 

[6] Пак там.

 

[7] Свети Синод на Българската Екзархия, Протокол № 17, Заседание на 2 март 1913 година, София, 02 март 1913 г., ЦДА, ф. 791, оп. 1, а.е. 24, л. 167 – 177, Оригинал, Машинопис, Публикувано в: ПБМ 1912 – 1913, стр. 178.

 

[8] Свети Синод на Българската Екзархия, Протокол № 21, Заседание на 12 март 1913 година, София, 12 март 1913 г., ЦДА, ф. 791, оп. 1, а.е. 24, л. 228 – 241, Оригинал, Машинопис, Публикувано в: ПБМ 1912 – 1913, стр. 197.

 

[9] Свети Синод на Българската Екзархия, Протокол № 17, Заседание на 2 март 1913 година, София, 02 март 1913 г., ЦДА, ф. 791, оп. 1, а.е. 24, л. 167 – 177, Оригинал, Машинопис, Публикувано в: ПБМ 1912 – 1913, стр. 180.

 

[10] Свети Синод на Българската Екзархия, Протокол № 30, Заседание на 2 април 1913 година, София, 02 април 1913 г., ЦДА, ф. 791, оп. 1, а.е. 24, л. 314 – 327, 334, Оригинал, Машинопис, Публикувано в: ПБМ 1912 – 1913, стр. 244.

 

[11] Пак там, стр. 247.

 

[12] Пак там, стр. 249.

 

[13] Свети Синод на Българската Екзархия, Протокол № 32, Заседание на 4 април 1913 година, София, 04 април 1913 г., ЦДА, ф. 791, оп. 1, а.е. 24, л. 371 – 376, 378, 382, Оригинал. Машинопис,.Публикувано в: ПБМ 1912 – 1913, стр. 251.

 

[14] Пак там, стр. 252.

 

[15] Пак там, стр. 252.

 

[16] Свети Синод на Българската Екзархия, Протокол № 21, Заседание на 12 март 1913 година, София, 12 март 1913 г., ЦДА, ф. 791, оп. 1, а.е. 24, л. 228 – 241, Оригинал, Машинопис, Публикувано в: ПБМ 1912 – 1913, стр. 194.

 

[17] Рапорт от свещенопроповедник Дмитрий Кутуев до Негово Високо Преосвещенство св. Пловдивский Митрополит Г-н Г-н Максим, с. Якоруда, 20 март 1913 г., ДА – Пловдив, ф. 67 к, оп. 2, а. е. 115, л. 113 – 114, Оригинал, Ръкопис, Публикувано в: ПБМ 1912 – 1913, стр. 211.

 

[18] Пак там.

 

[19] Свети Синод на Българската Екзархия, Протокол № 25, Заседание на 21 март 1913 година, София, 21 март 1913 г., ЦДА, ф. 791, оп. 1, а.е. 24, л. 264 – 275, Оригинал, Машинопис, Публикувано в: ПБМ 1912 – 1913, стр. 214.

 

[20] Телеграма от свещеник Коев до Пловдивския Митрополит Максим, с. Чепино, 24 март 1913 г., ДА – Пловдив, ф. 67 к, оп. 2, а. е. 115, л. 111, Оригинал, Ръкопис, Публикувано в: ПБМ 1912 – 1913, стр. 220.

 

[21] Костов А., Рапорт за състоянието на учебното дело в Гюмюрджинския, Ахъ-челебийския и Скеченския духовни райони – предимно в новопокръстените Родопски села – през учебната 1912 / 1913 год., Гюмюрджина, 15 юни 1913 г., ЦДА, ф. 945, оп. 1, а.е. 53, л. 30-61. Оригинал. Ръкопис. Публикувано в: ПБМ 1912 – 1913, стр. 333.

Последно променена в Четвъртък, 30 Януари 2014 14:28
Теодор Дечев

Завършил ВИАС през 1984 г. Магистър по политология. Доктор по социология. От 1993 г. до 1997 г. е главен редактор на вестник “Свободен народ”. От 1998 до 2001 г. е заместник министър на труда с ресор индустриални отношения. Почетен председател на ССИ. В периода 2003 – 2012 г. е член на Националния съвет за тристранно сътрудничество (НСТС). Автор е на около четиридесет научни публикации в областта на строителните конструкции и на повече от тридесет в областта на социологията, индустриалните отношения и политологията. Преподава в УНСС, НБУ и в КИА – Пловдив. Съпредседател на „Свободен народ“ - партията на свободните социалдемократи.

Уеб сайт: teodordetchev.blog.bg
Влезте, за да коментирате