Съвременният национализъм с оглед на Българската държава

Студия на Сотир Янев, публикувана във Възпоменателен сборник „Изпълнен отечествен дълг” посветен на българските евреи участвали във войните, под общата редакция на Леон Струти, София 1939 г., печатница Т. Драгиев
Петък, 10 Август 2018 14:25 Публикувана в Четиво Прочетена 277 пъти
Сотир Янев - човекът, който се осмели да оспори расовата теория на германския националсоциализъм през 1939 година, като публикува честната си научна и гражданска позиция в сборник в защита на евреите, беше убит от комунистическа терористична група през 1943 година. За комунистите, соицалдемократът си остава социалфашист, а най-добрият социалдемократ е мъртвият социалдемократ. Сотир Янев - човекът, който се осмели да оспори расовата теория на германския националсоциализъм през 1939 година, като публикува честната си научна и гражданска позиция в сборник в защита на евреите, беше убит от комунистическа терористична група през 1943 година. За комунистите, соицалдемократът си остава социалфашист, а най-добрият социалдемократ е мъртвият социалдемократ. Снимки: Архив на г-н Йордан Нихризов.

Тази студия на социалдемократът Сотир Янев, публикувана във Възпоменателен сборник „Изпълнен отечествен дълг” посветен на българските евреи участвали във войните беше подготвена за публикуване от г-н Йордан Нихризов, председател на БСДП.

Неговите размишления по въпроса за личността на Сотир Янев, за неговите възгледи, за убийството му от комунистическите терористични групи, познати ни от обслужващата комунистическия режим кинематография като „Черните ангели“ и за по-сетнешното непочтено и нечестно обругаване на личността му, са поместени в рубриката „Гледища“ в статията „Историята като средство за налагане на оценки на събитията, продиктувани от интереси. 75 години от убийството на Сотир Янев“, публикувана на 10 август 2018 година.

За Възпоменателния сборник „Изпълнен отечествен дълг”, посветен на българските евреи участвали във войните, под общата редакция на Леон Струти, публикуван през 1939 година, можете да прочетете статията на Борислав Гърдев: http://svobodennarod.com/past/item/6022-za-izpalneniya-otechestven-dalg-na-evreite-v-balgariya-i-nuzhnata-pamet.html

 

Съвременният национализъм с оглед на Българската държава

 

Културният човек без разлика на вяра и народност трябва да бъде съвременен, но трябва да знае предварително, че съвременността още не е модернизъм. Да имаш чувство за проблемите на времето, да долавяш дълбоките промени в стопанството и отраженията им върху духовния живот, да долавяш секретните знаци на една перманентна и на първо време невидима революция, която се извършва в глъбините на човешкия дух, рожба на сложните обществено-устройствени форми и общежития, каквито са държавите, националните и идейни общности, това значи да си скромен сътрудник на развитието и всякога да бъдеш с часовник-барометър в ръка. Това значи да си съвременен, а следователно и истински културен човек.

 

Модернизмът има нещо общо със съвременността, но произхожда от модата, т. е. Онова ново, което идва да замени традиционното за момента. Модата крие в себе си всякога една художествена дързост, понякога безсмислици , прекомерни увлечения и екстравагантен дух. Такива са прийомите на модернизма в облеклото, в художественото творчество, а нейде и в идеите.

 

И затова в областите на идейния живот, аз бих с много основание препоръчал заменяне на думата „модерен” със „съвременен”, защото съвременността като стил е всякога по-критично отношение към новото, което времето ни носи, отколкото идейния модернизъм на епохата.

 

А времето е атмосферата на всички идеи. То ги ражда, стимулира ги за разцвет, след това им отнема влагата и слънцето, за да ги промени или окончателно хвърли в историческия кош на забвението.

 

Под този закон за промените в идеите се намират и идеята за нация, на национална държава и доктрината на политическия национализъм.

 

Въпросът не е нов. И не е само български. Всички народи, малки и големи, напреднали и закъснели в тяхното развитие, са копнели за своя собствена държава, създали са я, имали са я, но са я загубили, стремят се отново да я създадат. Този стремеж към собствена държава е главния признак на политическата зрелост на един народ. Векове са минали, през които историята свидетелства за епохални борби и завоевания, но между всички стремежи най-траен и благословен от всички Богове си остава стремежът към национално обединение, към политическо единство на онези народни маси, които са имали общо минало, общи изпитания, еднаква съдба и еднакви интереси, изразявани и утвърждавани на един свързващ ги разбираем език. И не само имат минало и настояще, но и бъдеще. Нека поясним последователно трите фази, които всъщност са трите опорни точки, върху които се изгражда цялостния национализъм.

 

Някои теоретици, лишени от вярно чувство за историята и нейните факти, обичат да поставят в основата на националността преди всичко кръвта и езика, оформени и съхранени през вековете сред дадени компактни човешки маси, населяващи определени територии.

 

Да се отричат тези съществени елементи на национализма, би било погрешно; но че кръвта, езикът и територията, проследени през историческия процес, не са нещо дадено и непроменливо, това е също вярно. От гледището на история и биология чистата раса е една недоказана научна хипотеза.

 

Философът Освалд Шпенглер отрича „чистата раса”. Отрича я и идеологът на германския национализъм Мьолер Ван Ден Брюк. И „най-чистата” раса, това положително, е сложен продукт на смешения и кръстосвания. Това е думата на науката.

 

Друга проблема е расовата евгеника, расовата хигиена, която се стреми да подпомогне усилието на всеки народ към самозапазване, здраве, дълголетие и морална сила. Тук науката и опита не са казали своята последна дума и без да сме „расисти” в политическия смисъл, ще бъдем длъжни да слушаме полезните съвети на сведущите в социалната биология – научни и практически работници.

 

Така стои въпросът и с езика. Цялата езикова наука ни разкрива една еволюция на езиците без начало и без свършек. Толкова сложни влияния и преплитания на езикови общности по един корен са установени, след като са били забулени от вековете, та да се счита че езикът е единствения елемент на принадлежност към една национална общност и за самоопределяне към дадена раса, е съвсем погрешно.

 

Езикът непрестанно се създава. Процесът на сливания на малки, диалектни групи в по-големите политически блокове на немци, англичани, французи продължава и днес. Литературният език е винаги синтез на трайно езиково богатство на един народ, съставен, исторически погледната, от различни племена и даже по-примитивни родови формации.

 

Още по-очевидна и достъпна за широката публика е проблема за територията, като елемент на националното начало. Има ли нещо по-променливо от границите, в които са живели народите в далечното минало? Даже след като започва заседналия живот на народите върху определена територия под режима на модерната държава, обширни области са преминавали от една държава в друга, владени със стотици години и след това са преминавали под чужда публично-правна власт.

 

Тези промени в държавните граници, които стават и днес малко или много са вертикално върху народните пластове до техните дълбоки народностни гънки. И това политическо влияние, влияние на държавата, се оказвало обикновено по-силно от расовото и племенно чувство.

 

От всичко това трябва да заключим, проблемата на национализма не може да се разглежда без оглед на онези интересни, нови елементи, които внася в общежитието модерната държава.

 

Какво преследва държавата, тази най-велика придобивка на човешката цивилизация и култура, отричани от Прудон, Кропоткин и други, но станала неизбежна организирана форма на живот на цялото човечество?

 

„Държавата започва – пише Хосе Ортега и Гасет – когато отделни групи, различни по рождение, са заставени да живеят заедно. Това задължение не е проста принуда; то предполага един план, който води към сътрудничество, една общо жизнена задача, възложена на разпокъсани групи; преди всичко държавата е план за действие и програма за сътрудничество. Свикват се хората, за да вършат нещо заедно. Държавата не е сродство по кръв, нито езиково единство, нито териториална общност, нито продължение на съжителство. Тя не е нещо, което е веществено, неподвижно, дадено или ограничено. Тя е чист динамизъм – воля да се направи нещо общо – и благодарение на това, идеята за държавата не е ограничена с никаква физическа граница.”

 

Не ми е възможно да цитирам повече из страниците на знаменитата книга на Ортега и Гасет „Бунтът на масите”, към която отправям най-настойчиво всеки, който се интересува от проблемата за националната държава и национализма. Но и дадения цитат ни въвежда в едно схващане, научно обосновано и исторически неопровержимо. Съвършено вярна е мисълта на Ортега, че тайната на националната държава трябва да се търси в нейното особено вдъхновение като държава, в нейната политика дори, а не в принципи, чужди ней, от биологично и географско естество.

 

Същата теза е поддържал и Ренан: ”Притежаване на обща слава в миналото обща воля в настоящето ; велики дела, извършени заедно, желание да се извършат и други, ето същественото условие за съществуване на един народ. В миналото едно наследство от слава и съжаление, които се споделят от всички, в бъдещето една и съща програма за осъществяване....Животът на един народ е всекидневен плебисцит.”

 

***

 

Какви практически изводи бихме могли да направим от тази философия на национализма, която при разни варианти може да бъде проследена и в редица други бележити автори.

 

Първият извод е: излишно е да отричаме конструктивното значение, компактната етнографска маса за устройството на дадена държава. Не е съществено дали се схваща нацията като една ирационална потенция, научно недоказуема, или на нея се гледа като сложен исторически продукт, като на въплъщение на един принцип за нов колективизъм, на който насител е народът и по-късно нацията. Съществено е, че компактната етнографска общност е всякога най-добрата основа на държавата.

 

На този етнографски блок е винаги чужда идеята за измяна към собствената му държава. Този блок може да се увеличава и да губи от съпротивителната си сила, но компактно той няма и не може да има свободно предпочитание към чуждата държава, във вреда на своята.

 

Следователно, трябва да се опираме на компактния народ, държавотворен фактор, схващан педи всичко като главен стълб на модерната държава, като воля за политическа общност, като стремеж към собствена държава. От тук усилията на държавата за създаване на едно национално съзнание и за углъбяване на държавната идея, са общо съвременно явление, което не бива нито да се осъжда, нито да се препятства, нито да се таксува като реакционерство.

 

Това национално съзнание е наложително като задача на политическата и национална педагогика. Така е и не може да бъде другояче. В този смисъл национализмът като убеждение на народа, като живо чувство на човека за принадлежност към един народ, е тясно свързан с демократическата масова държава.

 

През други пътища, които минават, както казах през дебрите на една своеобразна мистика, в авторитарните държави, се стига до същото съчетание на нацията с държавата, при едно на практика проявено различие, според което: към нацията не принадлежат чуждите по кръв и език елементи, следователно те могат да бъдат най-много поданици, но не и пълноправни граждани на държавата.

 

Стигнали до тук, ние се натъкваме на друг практически въпрос, по който следва да се направят съответните заключения върху съдбата на инородните групи: за национални малцинства и режима за тях. А такива инородни етнически групи е имало и ще има като малки островчета в океана на големите народности, или в морето на малките.

 

Никакви гранични поправки нито вътрешни колонизации, нито изселвания и размествания на населения могат да заличат напълно малцинствените архипелази от картата на земята. Къде повече, къде по-малко, следователно те ще продължават да съществуват, а още по-малко ще бъде възможно всички етнографски общности да се конституират в обособени национални държави. От тук идва въпросът : как да бъдат третирани малцинствата, които живеят разпръснато върху дадена територия и които не могат да имат тежнения за друга държавна принадлежност?

 

Въпросът има една чисто политическа страна, поради която за дадено време, при дадена политическа обстановка, отговорът е: Преследване, асимилация, непризнаване етнографската особеност на малцинството ; при други обстоятелства: Пълно зачитане на народностна култура, език, книжнина, религиозна свобода, гражданско политическо равноправие.

 

Ето Добруджа. До преди две години българите бяха обезземляване, тероризирани и отричани като национално малцинство, днес обаче подписват с него официално признат пакт за равноправие. При дадени обстоятелства няма българи в Македония и Тракия, при други - ще има, ще бъдат зачетени.

 

Третирането на националните малцинства, излишно е да се спори, е до голяма степен въпрос на държавна политика, влияна по-малко от точка зрение на същината на държавата, а повече от гледна точка на временните интереси на държавната политика.

 

Този въпрос е особено комплициран в многонационалните държави, които, въпреки малцинствения статут на О.Н., обикновено са по-големи длъжници на миноритетното право, отколкото в национално хомогенните държави, като нашата, в която чуждите етнически групи – турци, гърци, ромъни, евреи и др. са твърде малобройни и тяхното третиране не стига чак до държавното единство, какъвто е случая при много национални държави.

 

Доказателствата: в отношенията между чехи и словаци се създаде дълбока държавна криза, в криза са отношенията между хървати, сърби и словенци, между поляци и украинци, между маджари и ромъни ; това са кризи, които пожертваха и заплашват държавното устройство тъкмо днес, когато светът е под влияние на събития, в които националните проблеми и принципът за самоопределянето на народностите стават лозунги не на О.Н., а на действащата военна дипломация.

 

Вземайки аргументи и от най-последните постановки на националната проблема, от актуалността, която обуславя становищата по националния въпрос, както на национално хумогенните, така и на многонационалните, както на авторитарните, така и на демократичните държави, аз правя нов извод, отношението към малцинствата, където и да бъдат те, в каквито и да било исторически обстоятелства, трябва да се подчини не на временните политически съображения, а на същината на държавата.

 

Ние видяхме каква е тази същина. Нито нацията, нито държавата трябва да се самоотричат от мерките за самозапазване и развитие. Напротив, тези мерки трябва да бъдат ефикасни. Но нито нацията, нито държавата са само едно минало и само едно настояще. Те са по думите на великия Ренан и на знаменития Ортега, и едно бъдеще, бъдещето на общежитието. Не онова, което сме били вчера, а което ще бъдем утре, всички заедно, това е, което ни обединява в държава.

 

И най-висшето държавно изкуство на управника, при изключителни исторически моменти, се състои в умението да слее в едно политическо, не народностно единство, всички народностни групи, всички езици, всички вери, всички класи, живущи под едно небе, на една земя.

 

Това политическо единство стои над антропологическите дадености на нацията. В черепи с различни измерение, оформени чрез законите за наследствеността, може да се вложи едно и също политическо съдържание, без да се атакува народностното самочувствие и верското убеждение. Привързаността към държавата е привързаност към родината, към хората и пейзажа, който е очаровал за пръв път детските очи и тя, като момент и преживелица, свързана с дадено място, остава неизлечима в съзнанието на зрелия човек, та даже и на стареца.

 

Пътниците разказват, например, за трогателната любов към България на преселници турци от Делиормана в Анадола и на български евреи, преселници в Палестина. За едните и другите България е останала техен скъп спомен, макар че поради известни доминантни подбуди са я напуснали. А някои от тях се повърнаха обратно в родните им места, победени от скръб по родната земя.

 

Ето, това, тази носталгия, е най-висшето постижение на българската земя и нейните добродетелни хора.”Общата слава в миналото, общата воля в настоящето, велики дела, извършени заедно”, за които говори Ренан, бяха проявени в тежките изпитания на българския народ през време на войните. От бойните редици не липсваха и инородни българи. Не е ли това указание, че конкретно българската държавна идея непринудено е внедрена в душите на всички социални класи и всички народности, включително малцинствените? Как иначе ще изтълкуваме проявения героизъм от български войници: турци, евреи, гърци и др., ако не като проява на предаността към българската държава и към нейните морални и политически олицетворения. Защото без любов към българската земя няма героизъм, няма жертвоприношение.

 

Постигнатото у нас до сега в шестдесет години за сплотяване на народностните групи не е малко. Сплотяването на социалните класи, превърнати във военна сила, също беше един положителен факт, защото войните бяха изнесени от българските селяни и работници, водени от кадъра на милитаризираните български интелигентни, офицери, народни учители и др.

 

Изминалите след световната война 20 години донесоха доста промени със социална и духовна структура на българския народ. Общо през последните две десетилетия, ние обедняхме. Тридесет милиарда лева, под различни форми, платихме репарации. А в обедняла къща бунтът е денонощния гост, като злобен бухал над нейния комин. Преживяхме междувременно революционни експлозии, актове на отчаяние и на външни внушения. Вътрешната социална криза е задълбочена, единството на нацията като социален комплекс е доста пострадало.
А времената са изключителни, раните трябва да се лекуват бързо в две насоки: Материални и идеологични: За материалното оздравяване на българската общност е безусловно нужно една активна социална и стопанска политика, чиято цел трябва да бъде: държавата да не бъде оазис за едни и пустиня за други. Нека не се плашим от „меркантилизиране” на патриотизма чрез материални компенсации, които държавата ще дава, за да приобщи народа към себе си, тъй като в кръвта на съвременния българин е материалната обезпеченост и добруване на семейството. Този материалистичен морал е едно отражение същевременно на икономическата система, която предпоставка се бавно променя.

 

Трябва да се лекуват и раните в народната душа, добити в тежките следвоенни години. Трябва да се повиши националния тонус сред народа и интелигенцията му. За времена като сегашните, когато са изтъкната на пръв план в международния живот проблемите за нацията и за държавата, под влияние на инстинкта за самозапазването, когато ехото на социалната революция е заглъхнало, някои считат временно (даже така да бъде!) и българската обществена философия трябва да се впрегне в служба, преди всичко на националния колектив.

 

Тук се открива една целина. Ние имаме дълга да я обработим и ориентираме целия народ към националния политически и стопански колективизъм, в смисъл – да се засили привързаността към обществените и държавни интереси, вместо да се робува на егоистичния морал. Българското дете, младежта и зрялата възраст трябва да превъзмогната в себе си прекомерния индивидуализъм и суровата себичност, за да цъфне едно ново политическо чувство за народностна гордост, да се укрепи една не принудена, а свободна обществена, солидарност под егидата на българската държава.

 

Само трябва да се пазим от увлечения. Да не вдигаме прекомерно мерника, за да не надхвърлят изстрелите поставената цел. В Нашите извъндържавни национални аспирации ние не трабва да бъдем максималисти. Чувството за реалните възможности не трябва да ни напуска никога и готовността към взаимни отстъпки не бива да ни липсва.

 

Същата препоръка важи и във вътрешната ни национална политика, чиято крайна цел не може да бъде друга, освен – заздравяване на политическото единство, наречено българска национална държава. И тук всяка бруталност и всяко варварско интерпретиране на национализма не ще покачи курса на българския лев и моралния курс на българското име. И тъкмо от тази гледна точка мене ми се виждат твърде изкуствени и пакостни раздухването на националните страсти и подражателните лозунги от чужди политически доктрини, създадени другаде за нужди и цели, с които българската съдба няма нищо общо.

 

Напротив българската съдба, както вече казах има едно минало и едно настояще, но има да осъществява и едно бъдеще. Цял народ с българско самочувствие живее с това, което ще дойде, което ще съществува като бъдеще. Ние трябва да покажем широко разбиране на нашия стремеж към вътрешно и външно национално обединение. Ако вътрешното обединение на национална и социална база ние не бихме могли да постигнеме в най-решителните часове на нашата създаваща се история, това би било лошо указание за нашата способност и към по-широки обединения.

 

Една нация като нашата, която е в изграждане и се нуждае от морална притегателна сила, преди всичко към компактните български маси, извън общото отечество, нуждае се от близки и далечни приятелства, не трябва да се затваря в себе си и да вижда в собствената си среда във всеки друговерец враг на държавата. Със зъл шовинистичен дух и чрез социален практикуляризъм на класите и съсловията не може да се създаде национално вдъхновение.

 

И затова българския национализъм трябва да си остане за вътре и за вън уравновесен, човечен и годен да мобилизира всички сили, без разлика от вяра и народност, за едно голямо дело, което да ни обединява и вдъхновява сега повече, отколкото беше през войните. Защото само в делото, приемствено признато като най-важно, се укрепват духовете. Чрез сития стомах и особено чрез ободрения дух единствено може да се превъзмогне унизителния режим на едно безцветно, животинско съществуване.

 

Този трябва да бъде нашият път, пътят на нацията. Тези са задачите въобще на младите, в смисъл на свободно съществуващи народи. Тяхното историческа мисия е : да направят през 20-и век националната идея вътрешно силна ; да я предпазят от израждане и свеждането и до един варварски абсурд. И ако нейните общочовешки елементи, останат доминантни, върху европейската територия сигурно ще бъдат изградени нови и трайни международни политически, културни и стопански солидарности, в името на големите задачи на нашата епоха.

Още в тази категория: « Пътят на Димитър Талев
Влезте, за да коментирате