От арменския съименник на нашия НЮЗ.бг – НЮЗ.ам научаваме за посещението на г-н Валери Симеонов и на г-н Йордан Апостолов в самообявилата се и непризната от никого, дори и от Армения Република Арцах, доста по-известна като Нагорни Карабах. Тук предаваме дословно публикацията в арменския „НЮЗ” от 07 август 2019 година, без каквито и да са редакторски намеси, като при превода са сравнени английската и руската версия на новината:

„СТЕПАНАКЕРТ. – Президентът на Националното събрание (Парламентът, бел. авт.) на Република Арцах (Нагорно – Карабахската Република), Ашот Гулян в сряда прие членовете на българското Народно събрание – Валери Симеонов и Йордан Апостолов, които пристигнаха в Арцах придружени от Лена Назарян, заместник председател на Парламента на Армения.

По време на срещата, гостите споделиха впечатленията си за церемонията на откриването на Седмите пан-арменски летни игри, която се проведе във вторник в столицата на Арцах – Степанакерт и изразиха готовноста си да поддържат приятелския (в руската версия на новината е написано „братският”, бел. авт.) арменски народ във всички негови начинания. За това съобщава отделът за медии и връзки с обществеността на Парламента на Арцах, според информацията на „Арменски новини” – NEWS.am .

Участниците в срещата обсъдили също така външната политика на Арцах, Азербайджанско – Арменският конфликт и възможностите за сближаване на народите чрез спорт и култура”. [1]

Реакцията на азербайджанската страна изобщо не закъсня. От сайта Haqqin.az научаваме за изявлението на Министерството на външните работи на Азербайджан:

„Във връзка с посещението на членовете на българския парламент Валери Симеонов и Йордан Апостолов в окупирания Нагорно-Карабахски регион на Азербайджан и проведените там срещи с така наречените „представители” на незаконния сепаратистки режим, посолството на Азербайджан в България по време на среща в Министерството на външните работи на тази страна (България, бел. авт.) е връчило на насрещната страна (на българската страна, бел. авт.) протестна нота. За това се казва в съобщение на МВнР на Азербайджан.

В министерството са отбелязали, че Валeри Симеонов, известен със своята про-арменска позиция, вече за трети път прави незаконно посещение в окупирания Карабах. През 2016 година, след неразрешено посещение региона той беше внесен в „Списък на чуждестранните граждани, незаконно посетили окупираните територии”.

„Що се отнася до депутата Апостолов, както и в случаите на други незаконни посещения на чуждестранни граждани в нашите окупирани територии, неговата визита ще доведе до същите правни последствия” – съобщиха от външнополитическото ведомство на Азербайджан”. [2]

От изложеното по-горе се вижда, че народният предтавител и бивш вицепремиер Валери Апостолов скоро няма да може да бъде допуснат на територията на Азарбайджан. Неговият колега Апостолов – също. С голяма доза вероятност може да се предполага, че и на двамата народни български народни представители им е все едно. Те изобщо не възнамеряват да имат каквото и да е вземане – даване с Азербайджан, те са отдали сърцата си на Армения.

В това на пръв поглед няма нищо страшно. Отношенията на България с Армения са много добри. Голям дял от вноса на Армения идва от България. Отделен въпрос е, че в България живее симпатична арменска диаспора, сред която има значителен брой талантливи, способни и успели хора. Всеки от нас има приятели арменци (или поне повечето от нас) и това е напълно в реда на нещата.

Но тук не става дума за нашите вътрешни дела. Става дума за международен въпрос, в който Армения съвсем не е най-положителният герой. Тук нито има място да разказваме подробности за конфликта в Нагорни Карабах, наричан от арменците – Арцах, нито това ще помогне на коментара за действията на двамата депутати, най-вече на г-н Валери Апостолов.

Фактите сочат, че след кръвопролитния конфликт между арменци и азербайджанци, който протече с най-голяма интензивност впериода между 1988 и 1994 година, по-голямата част от територията на някогашната Нагорно Карабахска автономна област се оказаха в ръцете на ръководството на самообявилата се Нагорно Карабахска република, напоследък уприто лансирана от арменците като Република Арцах. Република Арцах или Нагорни Карбах обаче не е призната от НИКОГО.

За разлика от други подобни призрачни държави като Абхазия, Приднестровската република и Южна Осетия, които са признати поне от своята покровителка – Русия, Република Арцах или Република Нагорни Карабах не е призната дори и от Армения. Някои източници твърдят, че изброените Абхазия, Приднестровска република и Южна Осетия били признали Република Арцах / Република Нагорни Карабах, но това е малко утешение за ръководството на „втората арменска държава” – нито Москва, нито Ереван са поели риска да признаят това квази държавно образование.

Допълнителен и може би още по-голям проблем е фактът, че значителна територия на Азербайджан, извън някогашната Нагорно Карабахска автономна област (НКАО) е окупирана от арменски въоръжени сили. Става дума за територия, която през 1988 година е била с преимуществено азербайджанско население (включително и така нареченият „Лачински коридор”, свързващ Нагони Карабах с Армения) и сега над един милион бежанци от тези територии се намират в Азербайджан, без каквато и да е надежда скоро да се върнат по родните си места. Впрочем, през 1988 година, населението в Нагорно Карабахската автономна област също не е 100 процента арменско. Азербайджанците в НКАО тогава са били около 20 процента и затова има предостатъчно бежанци и от самия Нагорни Карабах.

Тук няма да се впускаме в друга трагична история – тази за етническото прочистване на азербайджанците в Армения и на арменците в Азербайджан. Пропъждането на азербайджанцие от Армения трае през целия съветски период и кулминира през 1988 година, за да бъде успешно завършено пред периода на военните действия между Армения и Азербайджан през 1988 – 1994 година.

Огромна част от арменците в Азербайджан също са изпроводени извън територията на страната, главно през 1988 година. Все пак, днес в Баку живеят известен брой арменци, докато „изчистването” на азербайджанците от Армения е пълно.

Според Томас де Ваал, един от най-добросъвестните изследователи на Карабахският конфликт, в един момент се стига до размяна на психично болните азербайджанци от арменските специализирани лечебни заведения с психично болните арменци от азербайджанските такива. В един момент и едните и другите протестирали. Както беше казал Бай Марко от „Под игото”: „Лудите, лудите – те да са живи...”.
Няма да разказваме и за погромите и масовите избивания, които двата народа си устройват по различни поводи, при различни обстоятелства и с различен мащаб на жестокостта. Несъмнено, най-страшното масово избиване остава избиването на азербайджанците при отстъплението им от Ходжали (на 25-26 февруари 1992 година), когато са разстреляни, изклани, скалпирани и подложени и на други издевателства над 600 мирни, цивилни жители на това населено място.

Едновременно с това и до ден днешен остават неизяснени до край обстоятелствата около погрома в Сумгаит (Азербайджан) от 27 – 29 февруари 1988 година, който е пряко провокиран от изключително непредпазливо изказване по телевизията на заместник главния прокурор на СССР – Катусев и зад който прозират мръсните ръце на КГБ, който по това време провокира етнически конфликти в различни точки на СССР с надеждата на края тайните служби „да управляват хаоса”. (Който се интересува от мнението на академичната наука за ролята на хаоса в управлението, както и за управлението на хаоса, би могъл да погледне в книгата на проф. Иван Цанов. [3]

Няма да разказваме за всичко това, защото няма да ни стигнат томове. Просто ще отбележим, че това е една много трагична, изключително болезнена и травматична история, в която и двете страни влагат огромни дози от емоции. (Със сигурност това изложение би могло да бъде подложено на унищожителна критика и от арменци и от азербайджанци, но целта му категорично не е изясняването на подробностите в историческите обстоятелства на Нагорно – Карабахският конфликт. То се занимава с поведението на нашите български политически лидери).

Въпросът е там, че г-н Валери Симеонов е официално лице. Нещо повече, до скоро той беше и вицепремиер и продължава да бъде фактор в управляващата коалиция. Това означава, че с него публиката свързва не само личното му мнение, но и позицията на България като цяло.

Всеки знае, че г-н Валери Симеонов е изцяло на страната на арменците в Нагорно Карабахският конфликт. Това е негово право, но все пак трябва да се отчитат и други обстоятелства. Примерно това, че има няколко резолюции на ООН в защита на териториалната цялост на Азербайджан. Примерно това, че има ясно заявена позиция на Европейския съюз в защита на териториалната цялост на Азербайджан. Тази позиция е излагана и от Федерика Могерини, а съвсем наскоро и от Доналд Туск. (Виж: [4], също така и [5]).
Никак не е за подценяване и споменатият по-горе факт, че буквално НИКОЙ, включително и Армения, не е признал Република Арцах.

Вярно е, че ние имаме традиция, формулирана още от бай Ганьо Балканский в процеса на подготовка на известния му „мемоар до Княза”, в който Алековият герой искаше да се запише „да се прегърнем братски хем с русите, хем с немците”. Без всякаква ирония ще отбележим, че този тезис беше постигнат практически от нашата социалистическа дипломация по време на над седем годишната война между Иран и Ирак. Тогава официалните български делегации пристигаха в Багдат и Техеран в един и същи ден и бяха водени от хора на едно и също ниво в йерархията. Така, вървейки по острието на бръснача, Тодор Живковата или може би – Петър Младеновата дипломация, балансираше между Иран и Ирак, защото милото ни Отечество очакваше разни финансови приходи и от едната и от другата държава.

В наше време, по отношение на Армения и Азербайджан, България сякаш се опитва да прави нещо подобно, но по доста по-неугледен, а бих казал и по-рискован начин. Президентът Радев „притичва” често-често до Армения, а министър-председателят Борисов с удоволствие посещава Азербайджан. Човек не може добре да разбере, дали това е „баланс” на българската политика между Ереван и Баку или е отражение на институционалната война между Президента и Правителството, която напоследък е популярна под името „вето война”.

При тази свръх-деликатна ситуация, би било най-добре да не се клати допълнително лодката на външната ни политика спрямо Закавказието. Г-н Валери Симеонов е твърде умен човек, за да не разбира това, но той е и много упорит, праволинеен и последователен в такива случаи. Това в никакъв случай не е лошо качество, особено като се има пред вид, че е рядко изключение сред безграбначния ни политически елит, но и на праволинейността трябва да има предел.

Някой би попитал, кой съм аз, та да давам акъл на доскорошния втори човек в правителството и на настоящия втори човек (заедно с Красимир Каракачанов) в „констелацията” на правителственото мнозиство. Със сигурност ще имат известно право, но все пак – по-добре е г-н Валери Симеонов да чуе този коментар от добронамерен наблюдател, а не примерно от лидерката на опозицията, която напоследък обяснява, че „дипломацията е тънка работа”.

Познаваме се с г-н Симеонов и надявам се, че той знае, че не му мисля злото. Нещо повече, ясно съм си казал мнението за достойнствата му като политик и най-вече като човек, който като цяло държи на думата си и съм го написал. (Виж: [6]). Със сигурност, през времето на своето вицепремиерство и продължаващото му депутатство, г-н Валери Симеонов в много по-голяма степен е направил добри неща, отколкото да е причинил щети. Но изглежда е необходимо някой от страни да се обади и да го подсети, че по определени въпроси просто бърка.

Авторът на тези редове е последният човек, който ще укори г-н Валери Симеонов за многократно демонстрираното публично негово отрицателно отношение към ДПС. Бих го укорил евентуално заради крайната му на моменти позиция срещу Турция, но очевидно е, че е глупаво да искаме хората да сменят стереотипите, с които е протекъл животът им до момента. Но когато говорим за Арменско – Азербайджанският конфликт и неговото Нагорно Карбахско измерение, добре е да се напомнят и подчертаят няколко неща.

Всички говорят за мирно разрешаване на конфликта с дипломатически средства, но за сега не виждаме някакъв реален напредък от подписването на Бишкекския протокол от 5 май 1994 година до сега. (С Бишкекския протокол се сключва примирие и се прекратява огънят между арменските сили и Азербайджан).

От там нататък нищо не помръдва и причините са лесно обясними – който и да е политик в Армения или Азербайджан, който направи, дори намек за отстъпки по териториалните въпроси, просто автоматически би преминал в политическото небитие. Може да му се случи и нещо по-лошо. А териториалните въпроси са същността на проблема в азербайджанско – арменските отношения, заедно с бежанския въпрос, който изобщо не може да се реши без решаването на териториалния въпрос.

Едновременно с това, не е лошо да помним, че в този конфликт Азербайджан е жертва на агресия, а не агресор. За това има достатъчно международна дипломатическа книжнина на най-високо равнище, включително и резолюции на ООН. Когато човек на висок държавен пост, взима по някаква причина страната на Армения по Нагорно Карабахския конфликт, трябва да е на ясно, че взима страната на агресора.

Освен това, не трябва да се забравя, че освен някогашната Нагорно Карабахска автономна област (НКАО), са окупирани азербайджански територии, чието население през 1988 - 1994 година е било подавляващо азербайджанско и сега в огромната си част се „радва” на бежанския си статут.

Според различни изчисления, арменските сили са окупирали между 12 и 14 процента от територията на Азербайджан. Това е твърде много. Става дума за земи, на които се намират находища на полезни изкопаеми (ще споменем само находищата на злато и паладий), които в момента са в режим на безжалостна експлоатация от арменска страна. Покойният Георги Коларов на времето написа доста неща за един арменски геолог, който в Ереван има статут на „спасител на нацията”. Те са точно по този повод.

В своето отворено писмо до Н. Пр. Наргиз Гурбанова – посланник на Република Азербайджан в България, между всичко друго, покойният Георги Коларов пише: „А на следващия ден – 21.02.2017 г., посетих Шушинския район, където имах честта и удоволствието дълго да общувам с великия арменски геолог Григорий Аркадиевич Габриелянц. Неговите открития вече десетилетия на ред играят огромна роля в поддържането на социално-икономическата стабилност на Република Арцах, благодарение на износа на цветни метали и други полезни изкопаеми ...”. [7]

Човек може да смята пантюркизма за заплаха за националната ни сигурност или ако иска и за глобална заплаха, въпрос на лично мнение, но в никакъв случай не бива да бърка Турция и Азербайджан. Ей Богу, това са различни държави. При това – доста различни. Има съществена разлика, както в историческото минало на двете страни, така и в настоящето им.

Впрочем, Азербайджан никога не е бил част от територията на Отоманската империя. Дълго време, страната е била под персийско (иранско) господство, а след това е разделена между Русия и Иран. На територията на северозападен Иран живеят може би повече азербайджанци, отколкото в Република Азербайджан.

Многозначителен е фактът, че в Азербайджан преобладава шиитското течение на Исляма, за разика от Турция, където преобладава сунитското течение. Влиянието на персийската култура върху Азербайджан и едновременно с това – присъствието на редица азербайджанци на най-видно място в историята на Персия и Иран, също е предпоставка за съществени кялтурни различия между турците и азербайджанците.

Едновременно с това, трябва да се отбележи, че от разпадането на СССР насам, Иран е съюзник на ... Армения и единствена нейна сухопътна връзка с околния свят. Доказан е реекспортът на оръжие от Армения за Иран, а фактът, че огромна част от стоките, внасяни в Армения е с произход Иран е просто очевиден.

Тук трябва да се извиним на държавната администрация на САЩ, но що се отнася до реекспорта на оръжие от Армения за Иран, ще се позовем на източник, изтекъл в рамките на аферата „Уикилийкс”, а именно грама от държавния секретар Кондолиза Райс до посолството на САЩ в Ереван от 24 декември 2008 година, относно констатирания реекспорт на ракети и картечници от Армения за Иран.

Оръжието е попаднало в ръцете на шиитски милиции в Ирак (по-точно е било доставено от иранската страна на своите „проксита” в Ирак) и е довело до смъртта и раняването на американски войници. Разликата между годината на доставката от Армения в Иран (2003 г.) и годината, в която американците протестират остро (2008 г.) се дължи на факта, че оръжията са използувани от шиитски милиции срещу американските войски в Ирак през 2007 година.

Грамата съдържа писмо от Джон Негропонте до тогавашния президент на Армения – Саргсян и за него се уточнява, че „няма да бъде изпратен подписан оригинал”. Писмото съдържа сериозен списък от мерки, които арменската страна трябва да изпълни, за да не бъдат приложени спрямо Армения предвижданите от американското законодателство санкции за подобни действия.

Пак в грамата е разказана достатъчно подробно историята на случая, за да можем днес да правим ивестни заключения въз основа на съдържанието на „изтеклия документ”. Четивото е занимателно и все още е достъпно онлайн. [8] (Превод на писмото на български, можете да намерите в рубриката "Четиво" на "Свободен народ онлайн" от дата 12 август 2019 г.).

Разглеждането на Азербайджан като някаква „турска екстензия” в Закавказието е дълбоко погрешно, невярно и може да доведе и до грешен подход в политиката ни към тази държава. Всъщност, несигурността породена от войната с арменците от една страна, враждебното отношение на Иран от друга и двусмисленото поведение на Русия (наричана иронично от азербайджанците „старший брат”) неминуемо тласкат Азербайджан да търси съюзници, на които да може да резчита поне в някаква степен.

Това води от една страна до ориентирането на Баку към сериозно партньорство с ЕС, но Европейският съюз е „мека сила” и никой не очаква той да защити Азербайджан пряко в случай на военен конфликт. От друга страна, остава единствено Турция, независмо, че едва ли някой би могъл да прецени в каква степен може да се разчита на нейната военна помощ в случай на въоръжен конфликт с противник, който превъзхожда във военно отношение Азербайджан.

Азербайджан не е „турска екстензия”, нещо повече – в исторически план, обявената през 1918 година Азербайджанска демократична република е първата демократична мюсюлманска държава в света. Азербайджанските лидери, създали забележителен както по демократимността си, така и по мултиетничността си парламант в Баку (в него е имало и арменска и руска фракция, при това съвсем не символични), успяват да пресекат амбициите на младотурските управници на Отоманската империя да превърнат Азербайджан в ханство начело с брата на един от тях.

Азербайджан не е „присъдружен” на Турция, нито пък е спонсор на ДПС, така че г-н Валери Симеонов само би спечелил ако ревизира отношението си към тази държава. Още повече, че наблюдавайки картите на световната геоикономика, по всичко личи, че в близко време нашето икономическо сътрудничество с Азербайджан ще се задълбочава.

Става дума, разбира се за Южният газов коридор, който вече достигна до гръцка територия на беломорския бряг. Вече с много сериозни темпове се строи Транс адриатическият газопровод (TAP), който трябва да достигне до Албания и до Италия през италианското пристанище Бриндизи. За последните развития около Южния газов коридор и неговата роля вече писахме и публикацията предизвика огромен интерес. [9]

Няма съмнение, че Южният газов коридор ще ни даде шанс по радикален начин да диверсифицираме доставките на природен газ в България. Възможността ни да избираме в различни моменти различни доставчици, укрепва националната ни сигурност и „подсеща” досегашните монополисти на нашия газов пазар, че вече не са единствени и че офертите им трябва да бъдат по-атрактивни. Всичко това, ние ще постигнем просто с една интерконекторна връзка с Гърция, по която макар и с огромно закъснение вече се работи.

Ясно е, че при това положение, ние би трябвало да се радваме на добронамерените си отношения с Азербайджан, а не да се чудим как да ги развалим.

Никой не призовава г-н Валери Симеонов да прекъсне връзките си с Армения, ни най-малко. Призивът е да не изхожда от максимата, че „мокър от дъжд не се бои” и да се въздържа от посещения на окупираните от арменците територии на Азербайджан, пък ако ще да го придружава не г-жа Лена Назарян, заместник председател на Парламента на Армения, а самият Президент на Армения. Седмите пан-арменски летни игри щяха да се проведат и без българско участие, пък и това спортно събитие едва ли е от съдбоносно значение за българската външна политика.

Никой не иска разваляне на българско – арменските отношения, но не си струва формалното присъствие на български депутати (и то какви) в Степанакерт да трови българско – азербайджанските отношения. Щеше да е чудесно, ако България можеше да сдобри Армения и Азербайджан, но за сега няма никакви такива изгледи.

Затова просто трябва да уважаваме и чувствата и правата и чувствата на потърпевшата страна в Нагорно Карабахски конфликт. Българо-арменските отношения могат да се развиват и в Ереван и в София и по цялите международно признати територии на двете държави. Не е нужно да се ходи до столицата на Нагорни Карабах – Степанакерт (Ханкенди).

Даже е вредно.

 

Използувани източници:

[1] Bulgaria MPs visit Artsakh, discuss Karabakh conflict, NEWS.am, Newsfeed, 07.08.2019, 13:23, https://news.am/eng/news/527570.html

[2] Баку направил Софии ноту протеста, Haqqin.az, 8 августа 2019, 18:48, https://haqqin.az/news/155753

[3] Цанов, Иван, Хаосът и редът в контекста на управлението, Българска асоциация на конфликтолозите, С., 2017 г.

[4] Брюксел: Азербайджан е важен партньор за европейския съюз, чиято независимост, суверенитет и териториална цялост, Европейският съюз подкрепя изцяло, Свободен народ онлайн, Свят, 15 февруари 2018 г., 20:39, http://svobodennarod.com/world/item/5961-bryuksel-azerbaydzhan-e-vazhen-partnyor-na-eu.html

[5] Gotev, Georgi, Tusk hopes for higher level of EU – Azerbaijan ties, EURACTIV, 9.07.2019, https://www.euractiv.com/section/europe-s-east/news/tusk-wishes-for-higher-level-of-eu-azerbaijan-ties/

[6] Виж: Дечев, Теодор, Валери Симеонов, Веселин Марешки, политическата коректност и международното положение, „Свободен народ онлайн”, Гледища, 30 ноември 2018, 20:29, http://svobodennarod.com/views/item/6096-valeri-simeonov-veselin-mareshki-politicheskata-korektnost-i-mezhdunarodnoto-polozhenie.html

[7] Виж: Жителите на Арцах и Азербайджан нямат друг избор, освен да станат добри съседи. Отворено писмо до Н. Пр. Извънредния и пълномощен Посланник на Р. Азербайджан в София – г-жа Наргиз Акиф Гурбанова от д-р Георги Коларов, Свободен народ онлайн, Гледища, 03 април 2017, 10:16, http://svobodennarod.com/views/item/5877-zhitelite-na-artzah-i-azerbaydzhan-tryabva-da-stanat-dobri-sasedi.html

[8] (s) Letter from Deputy Secretary Negroponte regarding 2003 Armenian arms Procurement for Iran, Date: December 24, 21:58 (Wednesday), Canonical ID 08STATE134490_a, Original Classification: SECRET, Current Classification: SECRET, https://wikileaks.org/plusd/cables/08STATE134490_a.html 

[9] Дечев, Теодор, Шах на руския цар върху газовата шахматна дъска, НЮЗ.бг, Коментари, 01.08.2019, 16:41:31, https://news.bg/comments/shah-na-ruskiya-tsar-varhu-gazovata-shahmatna-daska.html 

Публикувана в Гледища

На 01 юли 2019 година, азербайджанската информационна агенция „Азернюз” обяви, че изграждането на последния участък от Южния газов коридор – Транс-анадолския тръбопровод за природен газ (Trans-Anatolian natural gas pipeline - TANAP) е завършено и доставките на природен газ от Азербайджан за Европа могат да започнат. [24]

Газопроводът TANAP ще бъде свързан с Транс адриатическия тръбопровод (Trans Adriatic Pipeline - TAP), който трябва да започне да работи догодина. Това означава, че през Гърция и Албания ще започнат доставки на природен газ от Азербайджан за Италия, което вече представлява реално диверсифициране на снабдяването на Европа с природен газ, като се извършват газовите доставки от държави, които са различни от Русия. [24]

Изграждането на газопровода TANAP започна през 2015 година, като 1800 километровия тръбопровод има капацитет от 16 милиарда кубически метра. От тях 6 милиарда ще се доставят за икономиката на Турция, а останалите 10 милиарда ще са предназначени за Европа, в това число и за България. [15]

Намерението за осъществяване на проекта беше оповестено на 17-ти ноември 2011 година на Третия черноморски енергиен и икономически форум в Истанбул. През декември 2011 година, Турция и Азербайджан подписаха меморандум за разбирателство, като създадоха консорциум, който да построи и да управлява газопровода. [15]

През пролетта на 2012 година, приключва процесът на осъществяване на технико икономическите проучвания. През 2012 година, Илхан Алиев и Реджеп Тайип Ердоган, който по онова време все още е министър-председател на Турция, подписват обвързващо междуправителствено споразумение относно газопровода.

През месец ноември 2014 година, Туркменистан подписва договореност с Турция за доставката на газ. Обещаните количества могат да помогнат на Европа сериозно да ограничи своята зависимост от вноса на газ от Русия. Анкара и Баку също сключват рамково споразумение за доставките на природен газ от Туркменистан. От своя страна, в Туркменистан са изключително заинтересувани да диверсифицират износа си към нови пазари по света. (Дълго време, Русия изкупува целия добив на природен газ от Туркменистан. По-късно, започва износ на природен газ за Китай. Пак в рамките на усилията на Туркменистан за диверсификация на експорта си се стига до проекта TAPI – проект за газопровод от Туркменистан до Индия, през Афганистан и Пакистан).

Стартовата церемония, даваща формално ход на проекта е проведена на 17 март 2015 година с участието на президента на Азербайджан – Илхам Алиев, президента на Грузия – Георгий Маргвелашвили и президента на Турция – Реджеп Тайип Ердоган на територията на източната турска провинция Карс. [15]

В крайна сметка, през юни 2018 година в компресорно – измервателната станция в Ескишехир, е проведена официална церемония, на която пред очите на президентите на Турция и Азербайджан, е прикачено последното звено към газопровода TANAP. Изграденият участък е излязъл на инвеститорите 8,5 милиарда американски долара или 7,2 милиарда евро. Транс-анадолската част от Южния газов коридор е завършена. [18]

Президентът на Турция – Ердоган, заявява в град Ескишехир по повод проекта „Коприненият път на енергията”:

„Нашата страна сега е на една крачка по-близо до своята визия да стане регионален енергиен хъб, благодарение на TANAP”. [18]

Не по-малко красноречив е представителят за Германия на Турската индустриална и бизнес асоциация – Alper Üçok, който заявява, че TANAP показва, че Турция е ключов партньор в осигуряването на енергийната сигурност на Европейския съюз.

Многозначителен факт е, че на церемонията присъстват освен президента на Азербайджан – Илхан Алиев, също така и тогавашният президент на Украйна – Петро Порошенко и президентът на Сърбия – Александър Вучич. Последното е факт, независимо, че с този проект се заобикаля съюзницата на Сърбия – Русия, а проектът се радва на политическа подкрепа от страна на ЕС и на САЩ.

Присъствието на Петро Порошенко е напълно разбираемо. Тогавашният президент на Украйна (за сегашният не знаем) заявява, че се надява Украйна да получава природен газ чрез TANAP в бъдеще:

„Украйна напълно подкрепя този проект ... Днес, ние се съгласихме, че ще бъдем щастливи да диверсифицираме своите енергийни източници и да получаваме газ по TANAP през териториите на България и Румъния”, заявява Порошенко на официалната церемония. Той отбелязва, че Украйна винаги подкрепя европейските инициативи за диверсификация на енергийните доставки. [19]

Вицепрезидентът на Европейската комисия – Шефкович (Maros Sefcovic), който отговаря за проблемите на Енергийния Съюз, оценява пускането в експлоатация на TANAP, като ключов момент и „километричен камък” в подобряването на европейската енергийна сигурност:

„Като помага да диверсифицираме нашите енергийни доставчици, Южният газов коридор е стратегически важен за енергийната сигурност на ЕС, включително и за най-уязвимите му части, като Югоизточна Европа и южна Италия”, заявява той. [18]

За Транс-Анадолския тръбопровод за природен газ (TANAP) към 2017 година са привлечени като външно финансиране около 2,15 милиарда американски долара, при обща оценка на необходимите инвестиции за него, направена по същото време, в размер на 8,5 милиарда американски долара. Допълнително финансиране от приблизително 1,5 милиарда американски долара е осигурено от Европейската банка за възстановяване и развитие (EBRD) и от Европейската инвестиционна банка (EIB). [16]

Според информация на Анадолската агенция (АА) през 2017 година, когато около 65 на сто от TANAP са били вече изпълнени, международните финансови институции са одобрили три отделни финансови проекта за него.

Общо 800 милиона американски долара са осигурени за изграждането на TANAP чрез финансови споразумения, подписани с Международната банка за възстановяване и развитие, член на групата на Световната банка. Докато 400 милиона долара от споменатото финансиране са предоставени на Турската тръбопроводна и петролна транспортна компания (BOTAŞ), която е един от партньорите по проекта, другите 400 милиона са насочени към South Gas Corridor Inc. (SGC), която е най-големият акционер в проекта.

Допълнително, финансиране от 600 милиона американски долара е било одобрено за нуждите на SGC от Азиатската инфраструктурна инвестиционна банка (Asian Infrastructure Investment Bank - AIIB), основен акционер в която е Китай (седалището на банката е в Пекин) и в която Турция също има забележимо дялово участие.

Агенцията за инвестиционни гаранции MIGA (Multilateral Investment Guarantee Agency), която също е член на групата на Световната банка, осигурява гаранция в размер от 750 милиона американски долара за кредитите, които SGC получава от другите финансови институции.

По този начин, общият обем чуждестранно финансиране, който е бил осигурен за TANAP преди две години, през 2017 година е достигнал 2,15 милиарда американски долара. Около 1 милиард евро са били предоставени от Европейската инвестиционна банка (EIB) на компанията BOTAŞ срещу гаранции, дадени от така наречения “Undersecretariat of the Treasury” на турското Министерство на държавната съкровищница и финансите. [16]

През 2017 година, от когато са цитираните по-горе данни са били завършени около 65 процента от работите по изграждането на TANAP с неговите 1850 километра дължина. Може да се предполага, че някъде към средата на 2018 година по газопровода е започнала доставката на първите количества природен газ за Турция.

По това време, все още не е бил напълно изяснен размерът на финансирането, което Европейската банка за възстановяване и развитие (EBRD) възнамерява да вложи в проекта SGC, но заем от 500 милиона американски долара е бил пред окончателно одобряване. Предполага се, че след окончателното одобряване на заемите от Европейската инвестиционна банка (EIB) и Европейската банка за възстановяване и развитие (EBRD), общият обем на допълнителното външно финансиране за газопровода TANAP, като част от проекта SGC, осигурено по тези канали достига 1,5 милиарда американски долара. По този начин, за TANAP са осигурени заеми с размер от 3,7 милиарда американски долара, при очаквана цена на газопровода по това време от 8,5 милиарда американски долара. [16]

Първоначално за Турция се доставят по 2 милиарда кубически метра природен газ годишно, като доставките нарастват с по 2 милиарда кубически метра всяка година, за да достигнат проектния обем от 6 милиарда кубически метра природен газ годишно.

По принцип, първите доставки на природен газ за Европа по TANAP се очакват през средата на 2020 година. Важната подробност е, че капацитета на газопровода, който в момента е 16 милиарда кубически метра годишно, може да бъде увеличен на 31 милиарда кубически метра годишно в съответствие с разработването на газовите находища на Азербайджан и евентуалното включване на други доставчици, примерно на Туркменистан.

Компанията SGC притежава 58 процентов дял в TANAP, докато турската компания BOTAŞ и „Бритиш Петролеум“ (BP), държат съответно по 30 и 12 на сто от капитала. 51 процента от капитала на компанията SGC e под контрола на азербайджанското Министерство на икономиката, а останалите 49 процента от SGC се контролират от Азербайджанската национална петролна компания SOCAR.

 

Участниците на газовата шахматна дъска – едни много щастливи, други крайно недоволни

Несъмнено, завършването и пускането в експлоатация на втория, най-дълъг и естествено – най-скъп участък от Южния газов коридор (SGC) е огромен успех за Азербайджан. Баку успява да извади на световните пазари ресурсите на своето газово находище „Шах Дениз ІІ“, като газопроводът TANAP го свързва с една от най-динамично развиващите се икономики на света, каквато е турската. Азербайджан на практика вече е прекрачил вратите на Европа – Транс адриатическия тръбопровод (Trans Adriatic Pipeline - TAP) се строи и скоро азербайджанският газ ще бъде на разположение на една от „най-жадните“ за природен газ европейски икономики – италианската.

В Анкара би трябвало също да са изключително щастливи. В рамките на постоянните руски амбиции да прокарат, колкото се може повече газопроводи до Югоизточна Европа и вследствие на усилията на Европейския съюз да диверсифицира доставките за този регион, както и за останалите страни от ЕС, Турция се превърна в кръстопът на газопроводи и в истински газов „хъб“. Доставките на газ за Турция са абсолютно диверсифицирани и гарантирани. Ако към сметката се прибавят и газовите находища в Източното Средиземноморие (които са в шелфа под контрола на Израел, Турция, Кипър и Египет), може да се смята, че по отношение на този енергоносител, турската икономика е една от най-обезпечените в света.

Може да звучи леко невероятно, но повод за празнуване има и Албания. По чисто географски причини, тя се превръща в газов „хъб“ за района на Адриатика – за Италия и за страните от западните Балкани.

Южният газов коридор прави щастливи много страни и разваля настроението на Русия и на „Газпром“. Това е сериозна причина да се замислим, какъв би бил отговорът на Москва на очевидния удар, който й се нанася с изграждането и пускането в експлоатация на два от трите участъка на Южния газов коридор (SGC) – Южно кавказкият тръбопровод (South Caucasus Pipeline - SCP) и Транс-анадолския тръбопровод за природен газ (Trans-Anatolian natural gas pipeline - TANAP). Фактът, че Транс адриатическия тръбопровод (Trans Adriatic Pipeline - TAP) също се изгражда с високи темпове, може само допълнително да мотивира руснаците да мислят, какво да предприемат при новите условия.

Всъщност, ситуацията е ясна. Русия е заобиколена и „байпасирана“ от инженерно съоръжение, което има огромен капацитет. В най-близко време, към страните от ЕС ще потекат 10 милиарда кубически метра природен газ (отделно 6 милиарда отиват за Турция). От тук нататък, участниците в упражнението – Азербайджан, Турция и ЕС и … Албания, трябва да са наясно, че имат да решават ежедневно два проблема – единият е осигуряването на необходимите количества природен газ, а другият – осигуряването на физическата сигурност на съоръжението.

Естествено, от критично значение, какво поведение ще вземе руската страна. В такива случаи, Русия обикновена става хиперактивна и на практика агресивна. Но за това ще стане дума малко по-надолу. Тук ще започнем с това, че все пак, офертите на „Газпром“ и на дъщерните и на сродните му предприятия (руски или с голямо руско участие) ще трябва да придобият някакъв по-лицеприятен вид. Времето на газовия монопол изглежда е минало и руснаците не може да не са наясно с този факт. Особено на фона на урока от газовия конфликт с Туркменистан, който със сигурност ще влезе и в учебниците по геополитика и геоикономика и в читанките по стопанска история.

 

Туркменистанският урок за руската газова дипломация

Урокът, който Русия получи от изключително неразумната си политика по отношение на Туркменистан не може да не е бил анализиран и преосмислен. Фактът, че след откровения саботаж на газопровода, свързващ Туркменистан с Русия през 2009 година и демонстративния отказ на Русия да купува туркменски газ през 2016 година, днес Русия се връща сред купувачите на туркменски газ е показателен.

Преговорният процес започна някъде през есента на 2018 година, като през месец октомври изтече първата информация, че в Москва са „размислили“ по отношение та туркменския природен газ. [23]

В началото на месец юли, 2019 година, възстановяването на газовата търговия между Туркменистан и Русия вече е факт [25]

Едва ли руснаците щяха да са толкова щедри в пазаруването си и да се договорят за закупуването на 5,5 милиарда кубически метра природен газ годишно през следващите пет години, ако не се беше явила конкуренцията на Южния газов коридор. Цената на покупката е държана в строга тайна, но едва ли е в ущърб на туркменската страна. В Ашхабад вероятно са много щастливи от този развой на събитията, защото това е много важно приходно перо в бюджета на средноазиатската република.

Едновременно с това, Туркменистан има много по-голямо присъствие на световния газов пазар. В момента, страната изнася 30 милиарда кубически метра природен газ годишно за Китай.

Историята на присъствието на Туркменистан на световния газов пазар е прекрасна илюстрация на верността на поуките от приказката „Неволята учи“. През 2000 година, Туркменистан изнася между 30 и 40 милиарда кубически метра природен газ за Русия. Всъщност, по това време, несъмнено най-важната страна – купувач на природен газ, с която е свързана газопреносната мрежа на Туркменистан е Русия. За съжаление на туркменските власти обаче, през пролетта на 2009 година настъпва рязко спадане на търсенето на природен газ в Европа, поради започналата финансово – икономическа криза. Като допълнително неблагоприятен фактор (за туркменския износ) се явяват и нетипично високите температури в началото на 2009 година в Европа и в Русия. Това довежда до рязкото спадане на търсенето на природен газ.

Руската страна рязко намалява черпенето на природен газ от газопровода, свързващ я с Туркменистан, БЕЗ да предупреди туркменската страна. Туркменистан продължава да подава газ с дотогавашния дебит. Това довежда до взрив и скъсване на газопровода на 9 април 2009 година. [8]

Руската страна обявява аварията за технически инцидент, докато туркмените имат сериозни основания да смятат, че факта, че руснаците не са подали информация за рязкото намаляване на черпенето на природен газ от тръбопровода не е „руско нехайство“, а съвсем преднамерено действие. Туркменското външно министерство, нарича действията на руската страна „безразсъдни и безотговорни“, но подозренията им отиват и по-нататък. [8]

Действително, аварията е изключително удобна за Москва, защото вместо да обезщетява Туркменистан с неустойки за рязко намалени заявки на природен газ, руснаците третират станалото като „форсмажорни обстоятелства“ и не се чувстват длъжни да обезщетяват средноазиатските си партньори.

Вбесени от поведението на руските си партньори, властите в Туркменистан незабавно се захващат да търсят алтернатива на руския си клиент. Търсенията на Ашхабад, разбира се не са на „голо поле“. Още през месец януари 2008 година, заместник изпълнителния директор на департамента за тръбопроводите и доставките на природен газ на китайската компания “Petro China”, потвърждава публично, че Китай и Туркменистан са успели да се споразумеят за цената на доставките на туркменски природен газ по планирания Централно азиатски газопровод (Central Asia Gas Pipeline).

Изявлението на китайския мениджър е огласено на 21 януари 2018 година от китайското издание “China Securities Journal”, което се издържа от официалната информационна агенция на Пекин – „Синхуа“. Съобщението за договорката идва шест месеца, след като Китайската национална петролна корпорация е заявила желанието си да закупува от Туркменистан 30 милиарда кубически метра природен газ годишно в рамките на период от 30 години. [4]

На 9 април 2008 година, президентът на Туркменистан – Гурбангули Бердимухамедов се среща с Комисаря по външните взаимоотношения на Европейския съюз – Бенита Фереро – Валднер в Ашхабад. Двете страни се договарят за доставките на 10 милиарда кубически метра природен газ за ЕС през 2009 година. [6]

Предполага се, че дори само „изневярата“ с китайците е била достатъчна мотивация за руснаците да започнат описаната по-горе наказателна акция с рязкото намаляване на вноса на туркменски природен газ (под благовидното обяснение на „форсмажорните обстоятелства“ около аварията на газопровода). Но известно е, че ревността е силно разрушително чувство и историята не помни да е донесла щастие на някого. Така е и в случая с руско – туркменските отношения.

Следващата практическа стъпка на туркмените е подписването на споразумение с германската енергийна компания RWE, което дава на компанията правото да търси и да добива енергийни източници в шелфа на Каспийско море. Сделката е подписана на 18 април 2019 година, като започват и преговори за доставка на туркменски газ за европейските страни. [8]

Руснаците са буквално вбесени, макар че се смята, че туркменските власти са потърсили партньорството на германска компания, именно защото Москва се отнася с по-голяма търпимост към германците, отколкото към останалите западни компании, навлизащи на територии, които Русия смята за свои „ловни полета“. Сметката на туркмените обаче е твърде оптимистична в този случай. Реакцията е много остра и това не е случайно. RWE е енергиен гигант и освен това е акционер в тогава актуалният проект за газопровода NABUCCO, който също беше в списъка на нежеланите за „Газпром“ явления.

В цяла Европа приемат, че сделката с RWE е „отваряне“ на крайно изолирания Туркменистан към Запада. Европейският съюз побързва да нормализира отношенията си с Туркменистан, скоро след сключването на сделката с RWE. Американците приветстват европейското партньорство с Ашхабад и открито насърчават диверсификацията на туркменския газов експорт.

Разбира се, по онова време, когато световната криза свирепстваше, подобни мащабни инфраструктурни проекти изглеждат повече от съмнителни, но руската реакция е изключително остра. Веднага след сключването на сделката с RWE, Москва заплашва да оттегли своята военна поддръжка за Туркменистан, на първо място доставките си на оръжие за Ашхабад. Плъзват слухове за движение на руски войски към границите на Туркменистан. [8]

В Туркменистан изпитват особен страх от нарастването на силата и на регионалната значимост на съседен Узбекистан и смятат, че без руската военна помощ (особено доставките на оръжие), балансът на силите в Средна Азия може да бъде рязко нарушен в полза на конкурентите на Ашхабад. Само година преди това, Туркменистан е направил първата си сериозна покупка на военна техника за цяло десетилетие, за да покаже на съседите си, че не „село без кучета“.

Безпокойствата на Туркменистан във връзка със съседен Узбекистан, почиват поне на две сюжетни линии. Едната е съмнението, че нямащият излаз на море Узбекистан иска да излезе по някакъв начин на Каспийско море и това е най-лесно да стане през територията на Туркменистан. Покойният някогашен абсолютен лидер на Туркменистан – Ниязов, известен като „Туркменбаши“, неколкократно беше обвинявал Узбекистан в опити да го убият и да свалят режима му.

По-сериозната заплаха обаче идва от факта, че в Туркменистан има голям дял на узбекското население – приблизително 400 000 души или около 12 на сто от населението на Туркменистан. В Ашхабад се съмняват в лоялността на това население и смятат, че узбекските власти могат да го използват, за да предизвикват вътрешен безпорядък и смутове в страната.

Отделен въпрос е, че обективно Узбекистан е центърът на „централно азиатският джихадизъм“, колкото и относително да е това понятие. В Туркменистан не желаят по никакъв начин конфликтът на режима в Узбекистан с ислямистите да се прехвърли на тяхна територия, още повече, че имат сроден проблем с възможността бойните действия от Афганистан да се прехвърлят на туркменска територия.

Политическите наблюдатели веднага отбелязват, че съобщенията за започналото въоръжаване на Туркменистан се съпровожда и от преселване на населението от границата с Узбекистан в други региони на страната. Това разбира се, се очаква не само да изолира етническите узбеки в Туркменистан, но и да направи живота им много труден.

От Русия са закупени шест ракетни системи за залпов огън „Смерч“, за около 70 милиона долара. Информацията е на осведомения вестник „Коммерсантъ“ от 24 юни 2008 година. Съобщението светкавично е разпространено и коментирано на дълго и на широко от специализираните в областта на сигурността медии. [7]

Затова, когато Русия заплашва, че ще спре военното си сътрудничество н Туркменистан, в Ашхабад веднага предприемат мерки за успокояването на Москва. Започват преговори за продажба на Русия на собствеността на газопроводите от Туркменистан за Иран. На пръв поглед, изглежда, че Русия успешно ще се възползва от страховете (които наблюдателите наричат направо „параноя“) на Туркменистан от ненадеждните му съседи и особено от Узбекистан.

Сделката, за която се водят преговори през 2009 година е трябвало да осигури на Русия собствеността на два големи тръбопровода, отиващи в Иран, единия от които стига и до арменска територия. Туркменистан се опитва да балансира между желанието си да диверсифицира износа си на газ и необходимостта да не губи Москва като партньор във военното сътрудничество. Оказва се обаче, че в Русия не толерират подобен баланс. [8]

На Ашхабад не остана нищо друго, освен да търси отчаяно нови купувачи. Такива бяха намерени на първо място в лицето на Китай. През декември 2009 година (в периода 12 – 14 декември), президентът на Китай – Ху Дзин Тао посещава Казахстан и Туркменистан. Кулминацията на неговото посещение е церемонията по откриването на Централно азиатския тръбопровод за природен газ (Central Asia Natural Gas Pipeline). Съоръжението с дължина 4350 мили, с трасе преминаващо през Туркменистан, Узбекистан, Казахстан и Китай, е планирано да започне още през 2010 година да доставя природен газ, като капацитетът на газопровода да е 13 милиарда кубически метра природен газ през 2010 година и да достигне до 30 милиарда кубически метра през 2012 – 2013. [11]

Анализаторите веднага отбелязват, че този газопровод помага на Китай в постигане на две от целите на националната му енергийна стратегия:

Да се осигуряват доставки на чуждестранен природен газ, които да отговарят на нарастващите нужди на страната;

Да се осигурява внос на природен газ чрез многобройни сухоземни маршрути, така че страната да не зависи изцяло от вноса на втечнен природен газ (LNG) по море, който е уязвим от външни намеси.

Въпреки, че дори с притока на газ от този газопровод, не се е очаквало Китай да покрие дори 10 на сто от енергийните си нужди с природен газ до 2020 година, появата на това съоръжение е от голяма важност. То е инфраструктурна връзка между китай и Централна Азия, с която Пекин засилва влиянието си в региона. Наблюдателите смятат, че това е ясен сигнал за Русия, че китайските инвестиции могат да се противопоставят на руското присъствие в региона.

Разбира се, руската доминация си остава реалност в Централна Азия и китайците са наясно с това, но ходът е успешен. Централно азиатския тръбопровод за природен газ (Central Asia Natural Gas Pipeline) не се превръща в незабавен повод за конфронтация между Русия и Китай, но „бъдещето е пред тях“. От „Stratfor“ дори се шегуват, че „един ден, Китай може да опита, какво означава да получаваш газ по газопровод, контролиран от Русия“. [11]

Китайците обаче нямат никакво намерение да стават жертва на ничие изнудване. Те работят изключително последователно за диверсифицирането на източниците си на снабдяване с енергоносители и едновременно с това систематично засилват връзките си с преките си доставчици, независимо от това, кой се смята за техен „сюзерен“.

Остава загадка, как става така, че когато през 2009 година, Русия започва на практика търговска война с Туркмения, изцяло в духа на така наречената „глобална хиперконкуренция“, която допуска използването на изключително брутални и дори на терористични средства за постигане на конкурентно превъзходство, никой не обръща внимание на значителната подготвителна работа, която е била извършена за достигането на алтернативни купувачи от страна на Туркменистан. Става дума за подценяване с ужасни последици за руснаците.

Първоначалното предложение за газопровод между Централна Азия и Китай е представено като проект за газопровод, свързващ Казахстан с Китай, който да се движи успоредно на Казахстанско – китайския петролопровод. През месец юни 2003 година, по време на посещението на президента на Китай - Ху Дзин Тао в Казахстан, са подписани споразумения за даване ход на проекта. В съответствие с тези споразумения, казахстанската държавна компания „KazMunayGas“ (KMG) и „PetroChina“ (дъщерна компания на Китайската национална петролна корпорация - CNPC, която се листва на борсите в Хонгконг и в Ню Йорк и е вторият по големина производител на петрол в Китай), започват проучвателните работи по проекта. В същото време, Китай интензивно преговаря и с останалите средно азиатски страни.

На 3 април 2006 година, Китай и Туркменистан подписват рамково споразумение за изграждане на газопровод и за дългосрочни доставки на газ. Споразумението е подписано по време на посещение на тогавашния авторитарен лидер на Туркменистан – Сапармурат Ниязов в Китай. Новината е посрещната с огромен скептицизъм, като се излагат всякакви съображения за несъстоятелността на проекта. [1]

Изглежда, че и руснаците са направили подобна оценка и не обръщат внимание на ставащото. Но през юни 2007 година, новият президент на Туркменистан – Гурбангулъ Бердимухамедов, подписва споразумение за ускоряване на изпълнението на проекта за газопроводна връзка между Туркменистан и Китай. (Съобщението е на BBC от 26 юли 2007 [2]).

Междувременно, на 30 април 2007 година, Узбекистан и Китай са подписали споразумение за изграждането и експлоатацията на узбекистанския участък от газопровода. През юли 2007 година, вече е обявено формално от страна на „KazMunayGas“ (KMG), че Туркменистан се присъединява към първоначалния Казахстанско – Китайски проект за газопровод. На 8 ноември 2007 година, казахстанската петролна компания „KazMunayGas“ (KMG), подписва споразумение с Китайската национална петролна корпорация за принципите на които ще се подчинява бъдещата работа по газопровода. [3]

Строителството на туркменистанския участък на газопровода, започва с ударни темпове още на 30 август 2007 година – буквално дни след като „KazMunayGas“ (KMG) оповестява, че Туркменистан се присъединява към проекта. Туркменистанския участък е дълъг 188 километра, като по ирония на съдбата той е изпълняван от … дъщерната компания на „Газпром“ – „Стройтрансгаз“. [5]

Строителството на узбекският участък започва на 30 юни 2008 година. От своя страна, строителството на казахският участък започва на 9 юли 2008 година. На 10 юли 2009 година, вече е съобщено, че строителството на казахската част от газопровода приключва. По същото време е обявено, че узбекският участък ще бъде приключен през месец декември 2009 година, както и става в действителност. [9]

Както вече беше споменато, казахският участък на газопровода е открит на 12 декември 2009 година, по време на посещението на китайския президент Ху Дзин Тао в Казахстан. [10]

Целият газопровод е открит на 14 декември 2009 година, на церемония в Саман-Депе, по време на посещението на Ху Дзин Тао в Туркменистан. Присъстват лидерите на Туркменистан, Узбекистан и Казахстан. [12]

Няма и месец по-късно, последва церемонията по откриването на газопровод за природен газ между Туркменистан и Иран. Това става на 6 януари 2010 година, в югоизточен Туркменистан. Присъстват президентите на Туркменистан и на Иран – Гурбангулъ Бердимухамедов и Махмуд Ахмадинеджад. Наблюдателите са сюрпризирани и от неочакваното присъствие на министъра на енергетиката на Турция – Танер Йълдъз. Оказва се, че той е бил поканен от президента Бердимухамедов и е имал срещи и с двамата държавни глави – на Туркменистан и Иран, предишният ден. [13]

Откритият през януари 2010 година газопровод е втората енергийна връзка между Туркменистан и Иран. С неговото използване, Ашхабад успява да създаде условия за увеличаване на износа на природен газ за Иран на 12 милиарда кубически метра през 2010 година и на 18-20 милиарда кубически метра през 2011 година. Туркменистан продължава да осъществява стратегията си на ускорена диверсификация на износа на природен газ.

Всъщност, Туркменистан притежава едни от най-големите запаси от природен газ в световен мащаб. През април 2010 година, добивният й капацитет е оценяван на около 75 милиарда кубически метра годишно. Населението на Туркменистан е 5 милиона души, а индустрията в страната е с твърде ниско енергийно потребление. В крайна сметка, експертите смятат, че Туркменистан е имал още през 2009 година експортен капацитет от около 54 милиарда кубически метра природен газ, което го нарежда сред световните лидери. [14]

Ходът на Москва да провокира аварията на газопровода с Туркменистан е типичен пример, когато стратегически ресурси се похабяват за да се постигне относително дребна тактическа цел. Аварията от 2009 година буквално затваря голяма част от добива на енергоносители в Туркменистан. Спира добива от повече от 200 кладенеца – просто няма къде да се дява добиваният природен газ. Отваря се дефицит, който клони към 48 милиона кубически метра природен газ, колкото е купувала Русия преди аварията. За Ашхабад това са около 1 милиард долара месечно пропуснати приходи. [14]

Така Туркменистан е принуден почти насила от руската страна, да развие проекти за алтернативен износ по най-бързия начин. За късмет на туркмените, както се видя по-горе, над тези проекти се е работело и преди конфликтът с Русия, но с недостатъчно усърдие и ентусиазъм. След кризата, предизвикана от руската диверсия през 2009 година, Ашхабад просто надминава себе си и успява да си намери нови клиенти. Но дори след големия успех със свързването с Китай, износът на туркменски природен газ се върти около 50 на сто от реалния експортен капацитет на страната.

Така се стига до обръщането на погледа на туркменските власти към Европа и към идеята за сътрудничество с Азербайджан и Турция за износ на природен газ през изградената от тях инфраструктура в рамките на Южния газов коридор (SGC). За руската газова дипломация, подобен сценарий е истинско Ватерлоо и Москва се хвърля да преразглежда и пренарежда отношенията си с Туркменистан. Ашхабад е издържал след десет години на блокада и натиск и намаляване на износа за Русия от повече от 40 милиарда кубически метра през 2008 до по-малко от 3 милиарда през 2015 година, за да спрат съвсем през 2016 година. През 2017 година, чуждестранните наблюдатели окачествяват положението в което е Туркменистан на „тиха обсада“. [17]

Възможността, Туркменистан да се сдружи с Азербайджан и Турция и да излезе на европейския газов пазар ужасява Москва. Руснаците се хвърлят в две посоки. Едната е неочакваното форсиране на продължилите повече от 20 години преговори за уреждане на статута на Каспийско море. На 12 август 2018 година, в казахстанския град Актау е подписана конвенция за Каспийско море. Конвенцията е подписана от лидерите на Азербайджан, Иран, Казахстан, Русия и Туркменистан. [20]

Важният резултат от подписването на конвенцията е, че на Каспийско море е дадена правна класификация като на море, а не на езеро. Това означава, че всяка от държавите с излаз на него ще контролира 15 морски мили от водното пространство, измервано от брега за добив на минерални суровини и 25 мили от брега за риболов. Останалата част от Каспийско море се обявява за неутрално морско пространство за общо ползуване.

Конвенцията дава и важни решения в областта на сигурността. Тя съдържа договореност, че военни кораби на държави, които нямат излаз на Каспийско море няма да се допускат в него. [22]

Всъщност, главната полза, която Русия търси с активността си около Каспийската конвенция е да намери правни аргументи срещу евентуалното построяване на транскаспийски газопровод между Туркменистан и Азербайджан. Такива тя няма, но все пак многобройните неясноти около конвенцията, дават възможност на руската дипломация да маневрира и да опонира на подобно развитие на събитията.

Другата посока на руската активност е усилване на контактите между Москва и Ашхабад. Лидерът на Туркменистан е поканен на гости при Владимир Путин, буквално три дни след подписването на Каспийската конвенция. [21] Смята се, че на тази среща от руска страна е поставен въпросът за възобновяването на газовата търговия между двете страни.

През октомври 2018 година, тези намерения стават вече съвсем публично известни. [23] На 5 юли 2019 година, възобновяването на доставките на газ от Туркменистан за Русия става факт. Руснаците се връщат там, откъдето са започнали. Десет годишната газова война довежда инициаторите й там от където са я започнали. Междувременно те са понесли реални загуби, най-вече поради факта, че на пазари, на които са имали монополно положение, вече са се настанили всички възможни конкуренти.

 

Какво следва ?

Ние няма от къде да знаем, какви поуки са си извадили в Москва от „Туркменистанския урок“. Беше вече посочено, че от една страна, „Газпром“ и стоящата зад него руска държава очевидно ще потърсят някои по-лицеприятни начини на поведение на газовите пазари, след „Туркменистанския урок“ и след триумфалното навлизане на Южния газов коридор (SGC) на европейския континент.

Признак за това са и последните търговски сондажи, направени от руснаците след изборите в Украйна. Заговори се за краткосрочно споразумение за транзит на руски газ през Украйна. Някои наблюдатели нарекоха тези „опопвания“ на обстановката „разузнаване с бой“, но очевидно е, че руската страна е принудена поне в някаква степен да отчита, че вече се намира не в някогашното си положение на безгрижие и комфорт, а в изключително остра конкурентна среда.

Едновременно с това, не можем да бъдем наивни и да не си даваме сметка, че точно нововъзникналата конкурентна среда не просто ще „изкушава“, а ще тласка велика сила като Русия, да търси реванш със средствата на „глобалната хиперконкуренция“.

Емпирично потвърден факт е, че при наличие на различни противоречия в някакви общества, на някакви територии, преминаването през тях на линейни обекти на стратегическата инфраструктура, обикновено води до рязко обостряне на съществувалите до момента противоречия и до избухване на открити конфликти.

В това отношение, изключително показателен е опитът на Мианмар (Бирма) със съществуващите там етнически противоречия и с конфликтите, избухнали след построяването на паралелни газопровод и нефтопровод, свързващи пристанище на брега на Бенгалския залив на Индийския океан с китайската газопреносна мрежа и с нефтопроводите в Южен Китай. Този случай е изключително илюстративен и затова ще бъде разгледан в продължението на този анализ.

Тук ще се ограничим да отбележим, че по цялата дължина на Южния газов коридор има държави и региони, където има наследени от миналото етнически напрежения и конфликти, „замразени конфликти“ и обявили независимостта си но непризнати от почти никого (Абхазия и Южна Осетия в Грузия) или изобщо от никого (какъвто е случаят с „независимостта“ на Нагорни Карабах – самообявилата се Република Арцах в Азербайджан).

В следващата част на анализа ще проследим съществуващите рискове и възможните заплахи по трасето на трите участъка на Южния газов коридор.

 

Използвани източници:

[1] Kimmge, Daniel, Centrak Asia: Turkmenistan – China Pipeline Project has Far – Reaching Implications, Radio Free Europe, Radio Liberty, April 10, 2006, 08:38 GMT, https://www.rferl.org/a/1067535.html

[2] Analysis: Turkmen Gas Deal Extends Chinese Influence, BBC Monitoring Central Asia. Downstream Today, 26 July 2007

[3] Golovnina, Maria, Kazakhstan, China agree to press ahead with pipeline, Reuters, Oil Report, November 8, 2007, 6:06 PM, https://uk.reuters.com/article/kazakhstan-china-pipeline/kazakhstan-china-agree-to-press-ahead-with-pipeline-idUKL0888292120071108

[4] China, Turkmenistan: Natural Gas and Regional Geopolitics, Stratfor, Assessments, January 22, 2008, 20:14 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/china-turkmenistan-natural-gas-and-regional-geopolitics

[5] Gurt, Marat, Russian company wins Turkmen China pipeline tender, Reuters, Oil Report, February 19, 2008, 6:35 AM, https://uk.reuters.com/article/turkmenistan-china/russian-company-wins-turkmen-china-pipeline-tender-idUKL194546920080219

[6] Turkmenistan: Natural Gas and the European Union, Stratfor, Assessments, April 16, 2008, 22:10 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/turkmenistan-natural-gas-and-european-union

[7] Turkmenistan: beefing up its Arsenal, Stratfor, Assessments, June 24, 2008, 20:29 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/turkmenistan-beefing-its-arsenal

[8] Turkmenistan: Tense relations With Russia, Stratfor, April 28, 2009, 16:17 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/turkmenistan-tense-relations-russia

[9] Kazakhstan: Workers Complete Section of Turkmenistan – China Pipeline, EURASIANET.org, July 10, 2009, https://web.archive.org/web/20090715061504/http://www.eurasianet.org/departments/news/articles/eav071009a.shtml

[10] Nurshaeva, Raushan and Shamil Zhumatov, China’s Hu boosts energy ties with Central Asia, Reuters, December 12, 2009, 11:59 AM, https://uk.reuters.com/article/china-kazakhstan/update-3-chinas-hu-boosts-energy-ties-with-central-asia-idUKGEE5BB01D20091212?sp=true

[11] China: A Strategic Pipeline to Central Asia, Stratfor, Assessments, December 14, 2009, 23:04 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/china-strategic-pipeline-central-asia

[12] Gurt, Marat, China extends influence into C. Asia with pipeline, Reuters, Oil Report, December 14, 2009, 8:18 AM, https://uk.reuters.com/article/china-pipeline/china-extends-influence-into-c-asia-with-pipeline-idUKSGE5BD0BQ20091214?sp=true

[13] Turkmenistan, Iran, Turkey: A New Phase in Energy Competition?, Assessments, January 6, 2010, 19:41 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/turkmenistan-iran-turkey-new-phase-energy-competition

[14] Turkmenistan: Desperate for a Gas Market, Stratfor, Assessments, April 29, 2010, 09:57 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/turkmenistan-desperate-gas-market

[15] Foundation laid for pipe to carry Azeri gas to EU, Hürriyet Daily News, March 17, 2015, 14:12:00, http://www.hurriyetdailynews.com/foundation-laid-for-pipe-to-carry-azeri-gas-to-eu---79790

[16] $ 2.15 billion in external finance secured for TANAP, Daily Sabah, Anadolu Agency, Ankara, 14.02.2017, 21:03, https://www.dailysabah.com/energy/2017/02/15/215-billion-in-external-finance-secured-for-tanap

[17] A Quiet Siege of Turkmenistan, Stratfor, Assessments, February 9, 2017, 09:30 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/quiet-siege-turkmenistan

[18] Turkey opens TANAP pipeline that will bring Azeri gas to Europe, DW, 12. 06. 2018, https://www.dw.com/en/turkey-opens-tanap-pipeline-that-will-bring-azeri-gas-to-europe/a-44192422

[19] Ukraine hopes to receive gas via TANAP in future – Poroshenko, 12.06.2018, 19:20, https://en.interfax.com.ua/news/economic/511588.html

[20] Russia: Caspian Sea Convention Signed, Stratfor, Situation Report, August 13, 2018, 20:07 GMT, https://worldview.stratfor.com/situation-report/russia-caspian-sea-convention-signed

[21] Russia: President Hosts Turkmen Counterpart, Stratfor, Situation Report, August 15, 2018, 18:19 GMT, https://worldview.stratfor.com/situation-report/russia-president-hosts-turkmen-counterpart

[22] What Does the New Caspian Sea Agreement Mean for the Energy Market ?, Stratfor, Assessments, August 17, 2018, 09:00 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/what-does-new-caspian-sea-agreement-mean-energy-market

[23] Turkmenistan: Russia to Resume Natural Gas Imports, Stratfor, Situation Report, October 10, 2018, 14:56 GMT, https://worldview.stratfor.com/situation-report/turkmenistan-russia-resume-natural-gas-imports

[24] Azerbaijan, Turkey: Trans-Anatolian Pipeline Ready to Begin Operations, Stratfor, Situation Report, July 2, 2019, 20:29 GMT, https://www.stratfor.com/situation-report/azerbaijan-turkey-trans-anatolian-pipeline-ready-begin-operations

[25] Gazprom reaches Purchasing Agreement for Natural Gas Imports, Stratfor, Situation Report, July 5, 2019, 14:25 GMT, https://worldview.stratfor.com/situation-report/russia-turkmenistan-gazprom-reaches-purchasing-agreement-natural-gas-imports 

Публикувана в Гледища

По-долу поместваме становището на доц. д-р Илгар Нифталиев, известен азербайджански историк, относно оценката за живота и дейността на Карекин (Гарегин) Тер Харутюнян (известен с прозвището си Нъждех или Нжде). Публикацията е част от дискусия в „Свободен народ онлайн“, която продължава вече повече от година и едва ли скоро ще свърши. Редакцията е готова да помести и други мнения по въпроса, стига те да спазват добрия тон и да казват нещо ново в дискусията.

 

Днес, в хода на разгръщащата се кампания за героизиране на хора, които активно сътрудничат на нацистите по време на Втората световна война, към лика на светиите приписват и основателя на арменското фашистко движение „Цегакрон” (в превод от арменски цега – род, племе, крон – вяра, религия) Карекин Тер Харутюнян (известен с прозвищети си Нъждех или Нжде).

Доказателство за това са наскоро открити от историци документи с гриф "строго секретно" на Управление "Държавна сигурност" на Народния комисариат по вътрешните работи на Закавказката социалистическа федеративна република (УГБ НКВД ЗСФСР). Особен интерес сред тях представлява Директива № 138 от 7 април 1935 г.

Този документ е ръководящи инструкции към териториалните подразделения на чекистите относно наблюдаваното нарастване на активността сред дашнаците:

"Активността в дейността на дашнаците, която започна след XII конгрес както в чужбина, така и вътре в страната, последно време започна ясно да се откроява под формата на ескалация във фашизъм. Оставайки на основата на непримирима борба срещу болшевизма, "Дашнакцутюн" утвърди тази борба под формата на фашизация като единствения начин за укрепване на своя авторитет и придаване на войнствения дух. За да определят "последователността" на техния преход към пътя на фашизма, дашнакските идеолози изтъкват прословутата арийска теория, прилагана към арменския народ".

Както може да се види от горния цитат, действията на "Дашнакцутюн" еднозначно са интерпретирани от органите на държавна сигурност на съветското Закавказие като вид фашизъм.

По-нататък в документа се посочва, че един от лидерите на арменската диаспора в чужбина Нъждех публикува статия „Думата ми към новото поколение арменци”. Сред най-интересните цитати от тази работа трябва да се отбележи:

"Ако завземайки властта, "Дашнакцутюн" ще господства със своята половинчата програма на социализма, тогава ние всички ще напуснем тази партия. Трябва най-после да вземем пример от Хитлер".

Призивът на Нъждех към по-младото поколение арменци да се научат как да действат от Хитлер, звучи доста хубаво по онова време. С други думи, Нъждех призовава последователите си да се научат да правят със своите врагове същото, което в близко бъдеще почват да правят хитлеристите с евреите първо в Германия, а след това и на териториите на всички окупирани страни на Европа.

Лично за Нъждех това не е нещо ново, тъй като той успешно практикува фашистките методи срещу азербайджанското население в Зангезур по време на управление на дашнакското правителство в Армения през 1918-1920 г. Ярко доказателство за това са материалите по разследването по делото на Нъждех, които са публикувани в работата на бившия сътрудник на органите за държавна сигурност на Арменската ССР полковник Ваче Овсепян "Карекин Нъждех и КГБ. Спомени на разузнавача" (Ереван, 2007). Тук се привеждат много свидетелства на самите арменци за престъпленията на Нъждех.

В своите показания от 16 септември 1947 г. членът на нелегалната комунистическа организация в Зангезур, участник на въстанието срещу военния режим на Нъждех Арсен Хойлунц отбелязва:

„През 1919-1920 г. под ръководството на Нъждех, който командва въоръжените сили на дашнакската армия в Кафански район, са унищожени десетки азербайджански села в Кафански и околните райони и са убити хиляди мирни жители от тези села".

Фактите за насилието и зверското масово убийство на азербайджанците от отрядите на Нъждех са дадени в свидетелските показания и на друг арменец – Авака Джанунц:

“През 1920 г. Нъждех организира и заедно с Дро Канаян ръководи грабежа на повече от 100 азербайджански села в Губадлински район. След грабежа тези села бяха изгорени от Нъждех и Дро. От тези села най-големите бяха Шорнухи и други".

Съгласно справката, изготвена от подполковник от Първо главно управление на Министерството на държавната сигурност (МДС) на СССР Г. Агаян през август 1952 г., през 1920 г. военен отряд на Нъждех е застрелял около 18 хиляди души в Иреван и други градове. Тези действия на Нъждех дори стават предмет на обсъждане на партийния съд на партията "Дашнакцутюн", който го изключва от партията.

След възстановяването си в партията на дашнаките през 1925 г., Нъждех продължава активната си партийна работа, избран е за член на Централния комитет на партията на дашнаките в България. Както в пресата, така и на партийни срещи той провежда активна пропаганда, насочена срещу Съветския съюз. Както следва от обвинителното заключение по следствено дело на Нъждех, „през 1933 г., обвиняемият Г. Е. Тер Харутюнян специално пътува до САЩ и в други държави, където организира дашнакска младежка организация "Цегакрон", проповядваща расизъм и по същество е фашистка младежка организация".

В началото на 1934 г. Нъждех се връща от САЩ в България, където създава отделно своя организация, състояща предимно от бивши дашнаци, която просъществува до Втората световна война. Както е видно от показанията на арестувания арменски изтоковед А.Чолоян-Сируни, разпитан в МДС на Арменската ССР:

"Нъждех се е опитал да създаде Цегакронско движение и в Румъния, дори нееднократно идва в Букурещ с тази цел и изнася лекции. Тези опити остават без резултат. Но възникват отделни младежки групи, които се сплотяват около различни вестници и следват модата – фашизъм. По този начин за известно време съществува група, сплотена около вестник "Азг", която смята себе си за предвестник на арменския фашизъм.

Около арменското издание на вестник "Кавказ" също по известно време се събира една друга група арменски фашисти. Освен вестник "Размик", поддръжниците на Карекин Нъждех в България издават също така и фашисткото списание "Раса и родина". А в САЩ излиза "Таронаканутюн", който от своя страна проповядва нещо подобно на арменския фашизъм. Но всички тези групи не успяват да се превърнат в една организация".

По този начин, в навечерието на войната на Германия срещу СССР, Нъждех става известен като лидер на арменските фашисти, информация за когото стига до Берлин. Не е случайно, че още преди германското нападение срещу Съветския съюз през 1941 г. в София от Германия именно за среща с Нъждех пристига Петър Камсаракан, арменски инженер, сътрудник на отдел "С" на Шесто управление за сигурност на Райха, който провежда контраразузнавателна дейност срещу СССР и страните от Близкия и Далечния Изток. По време на срещата с Карекин Нъждех са разгледани основните насоки на сътрудничество.

След започването на войната със Съветския съюз Нъждех става член на "Арменския национален съвет", организиран в Берлин през 1942 г. от германското Министерство на окупираните източни области и предназначен да спомага на германците в борбата със Съветския съюз и установяване в Армения на правителството под протектората на фашистка Германия.

През есента 1942 г. по указание на германското разузнаване Нъждех пътува до Берлин. Както става ясно от следствените материали, по време на военните години по негова заповед 40 офицери и военни арменци от България са наети и изпратени за обучение в предградията на Берлин, откъдето след няколкомесечно обучение са изпратени в Крим срещу Съветските войски, за да бъдат прехвърляни по-нататък в Съветска Армения за шпионаж и диверсия и организиране на въстания в случай на приближаването на германските войски към границите на Армения.

Нъждех нееднократно изнася пропагандни речи пред военнопленниците-арменци, призовавайки ги към въоръжена борба срещу СССР, и заявява: "Който загива за Германия, той загива за Армения".

С наближаването на съветската армия към България през есента 1944 година, Нъждех преминава в нелегалност, но на 2 ноември 1944 г. Нъждех е арестуван в София и изпратен в Москва. Интересно е, че в неговия арест вземат непосредствено участие и българските арменци, за които Нъждех по-нататък ще се изкаже не особено ласкаво:

"Дойде съветската армия и се случи това, което очаквах. Възползвайки се от сегашния хаос няколко арменци, некърмени с млякото на своя народ, вече са започнали работата си. Те, предимно обущари, в качеството си на полицейски агенти, придружени от българската милиция ходят от къща до къща и търсят мен. Завинаги отвратителни роби, които винаги са използвали чуждестранни сили, за да утолят безсилния си гняв и да унищожат враговете си сред сънародниците си".

На 24 април 1948 г. на специално съвещание в МДС на СССР Карекин (Тер Харутюнян) Нъждех е осъден на 25 години затвор. След 11 години лишаване от свобода (1944-1955 г.) Нъждех умира във Владимирския централен затвор на 21 декември 1955 г.

В заключение бих искал да припомня, че на 18 декември 2013 г. на 67-та сесия на Общото събрание на ООН беше приета резолюцията „За борбата с героизирането на нацизма и други практики, които допринасят за насърчаване на съвременни форми на расизъм, расова дискриминация, ксенофобия и свързани с тях прояви на нетърпимост”.

Съгласно параграф 23 от резолюцията поставянето на паметник на разработчика на откровена нацистка идеология на "Цегакрон" Карекин Нъждех е една от съвременните форми на пропаганда, "базирана на идеи или теории за превъзходство на една раса или група лица от определен цвят или етнически произход" и е в пряко нарушение на член 4 от Международната конвенция за премахване на всички форми на расова дискриминация.

Освен това в параграф 19 се подчертава "важността на уроците по история, посветени на драматичните събития и човешките страдания, произтичащи от появата на идеологиите на нацизма и фашизма". Ето защо паметникът на Нъждех трябва да бъде разрушен, а името му – да бъде забравено.

 

Бележка на редакцията: В статията на азербайджанския историк доц. д-р Илгар Нифталиев, очевидно се визират два случая. Първият е издигането на паметник на Карекин (Гарегин) Тер Харутюнян, известен с прозвището си Нъждех (или Нжде) в центъра на Ереван. Вторият е намерението в частен имот в град Плиска (!) да се издигне паметник на Нъждех в България.

Дискусията около почитането на паметта на Нъждех не е от вчера. Тя се води много острастено не само между арменци и азербайджанци, но и между политическите елити на Армения и Руската федерация. В „Свободен народ онлайн“ имахме възможността да поместим много интересна информация за същностната страна на тези дебати, стигащи до конфликт.

Особено показателни са пренията между Людмила Вячеславовна Козлова – сенатор от Съвета на федерацията на Руската федерация (http://svobodennarod.com/head-on/item/5998-vazrazhdaneto-na-natzizma-ot-pribaltika-do-armeniya.html ) и арменската историчка д-р Хрануш Харатян (http://svobodennarod.com/head-on/item/5999-armenska-istorivhka-sreshtu-ruska-senatorka-za-savetizatziyata-na-azerbaydzhan-i-nefta-savetska-rusiya-pomagna-za-razkasvaneto-na-armeniya.html ).

„Свободен народ онлайн“ беше медията, която приведе сме в подробности и суперлативното становище на Лилит Адибекян за отношението към Нъждех (Нжде), в нейното интервю специално за „Свободен народ онлайн“, поместено на 18 февруари 2018 година. (http://svobodennarod.com/views/item/5965-lilit-adibekyan-mnogo-e-vazhno-da-pochita-e-pametta-na-nashite-obshti-natzionalni-geroi-armentzi-i-balgari.html ).

В редакцията сме добре запознати със заслугите на Карекин Тер Харутюнян – Нъждех към България с неговото участие в арменската доброволческа рота по време на Първата балканска война. Спорът около адекватността на издигането на паметник на Нъждех (Нжде) обаче се води най-вече поради не докрай изяснената роля, която той играе по време на Втората световна война, както и поради не твърде благовидната му роля спрямо азербайджанското население по време на драматичните събития от 1918 година в Закавказието.

По тази причина, публикуваме статията на известния азербайджански историк доц. д-р Илгар Нифталиев. Редакцията е готова да помести и други мнения по въпроса, стига те да спазват добрия тон и да казват нещо ново в дискусията.

Публикувана в Очи в очи

На 1 февруари 2019 г., в сградата на Българския червен кръст (БЧК) се състоя много важна и знакова церемония. Бяха отбелязани изминалите 30 години от опустошителното земетресение в Армения, изравнило със земята градовете Спитак и Ленинакан (бивш Александропол, днешен Гюмри). Повод за церемонията беше и желанието на арменската страна да засвидетелства благодарността си към България за проявената солидарност и оказаната реална помощ по време на спасителните операции, провеждани непосредствено след земетресението, както и за голямата по обем хуманитарна помощ, изпратена на бедстващите жители на ударените от земетресението области в Армения. [1] [2]

 

Трябва да отдадем дължимото на арменското посолство и на посланика – Н. Пр. Армен Саргсян, които дадоха пример за уважение както към историческата памет, така и към самите личности, участвали в изключително тежките издирвателно-спасителни операции, провеждани след Спитакското земетресение - както остава в историята това катастрофално природно бедствие. Н. Пр. Армен Саргсян изрично подчерта ролята на 16-те български спасители, заминали още на втория ден след земетресението. [1] [2] Както ще видим по-нататък в текста, това може да се смята за почти „веднага“, защото точно първите два дни след земетресението летището в Ленинакан не може да приема самолети, поради невъзможните метеорологични условия. Можем да сме щастливи и горди от факта, че българските спасители, по думите на посланика на Република Армения, изваждат от развалините 150 души, като по този начин спасяват живота на шестима. [2]

 

Не всеки ден чуваме думи като казаното от арменския посланик:

 

„Отдаваме почит на народа на България, на българското правителство, на всички неправителствени организации, които положиха усилия за провеждането на спасителни дейности“. [1]

 

За всичко описано по-горе можем само да изразим своя респект към инициативата и думите на посланика на Република Армения и да му благодарим за паметта и доброто отношение съм България.

 

Неизмеримите мащаби на човешкото нещастие

Спитакското земетресение е толкова опустошително, направо унищожително, бедствие, че едва ли е възможно да се напише за него нещо, което да даде реална представа за мащаба на разрушенията, жертвите и щетите. Цитираните числа не могат да предадат страданието на оцелелите. Фотографиите и филмовите кадри предават само част от истината за понесения удар от арменския народ. Щетите, нанесени на икономиката на Армения, може би се поддават на изчисление в известна степен, но нанесените морални и психологически щети не могат да бъдат оценени с числа. Обратното въздействие на тези морални и психологически травми, също не могат да бъдат оценени.

 

Спитакското земетресение нанася убийствения си удар на 7 декември 1988 година в 10 часа и 41 минути (московско време), което отговаря на 11 часа и 41 минути по местно време в северозападната част на тогавашната Арменска ССР. Само за половин минута трусовете разрушават цялата северна част на републиката, като става дума за територия с население приблизително 1 милион души. Епицентърът на земетресението е в Спитак, където интензивността на трусовете надхвърля 10-а степен по 12-степенната скала на Медведев-Шпонхойер-Карник (MSK-64). В тази скала, осмата степен се квалифицира като „разрушителна“, деветата – като „опустошителна“, а десетата като „унищожителна“.

 

Пак според MSK-64, за земетресение от десета степен е характерна появата на пукнатини в почвата с ширина до един метър, свличания и срутвания по склоновете на планините, разрушаване на каменните постройки и изкривяване на железопътните релси. В Спитак разрушенията надхвърлят това, което би могло да се очаква за десета степен. Там разрушенията са пълни. [3]

 

Не е по-добро положението в Ленинакан, където земетресението е от 9-а степен и в Кировакан, където то е „само“ от 8-а степен. Сеизмичната вълна, породена от трусовете, успява да обиколи земното кълбо два пъти и е зарегистрирана от сеизмолозите в Европа, Азия, Америка и Австралия. [3]

 

За разлика от българското комунистическо правителство, което при всички случаи на земетресения в България (разбира се, несравнимо по-слаби от Спитакското), категорично отказва каквато и да е чуждестранна помощ, съветското правителство действа точно по обратния начин. Михаил Горбачов прекъсва посещението си в САЩ (той се връща в СССР и на 10 декември 1988 г., вече е в Ленинакан) и се обръща към световната общност с молба за незабавна хуманитарна помощ.

 

Последвалите събития са един от най-светлите примери на човешка солидарност и международна помощ за бедстващи. Освен съветските републики, още 111 страни от света оказват реална помощ на пострадалите. Смята се, че особено голяма е помощта от Израел, Белгия, Обединеното кралство, Италия, Ливан, Норвегия, Франция, Федерална република Германия (по това време Германия все още не е обединена), Япония, Китай и Швейцария. В Армения пристигат огромни количества спасителна екипировка, всякакви специалисти, продоволствие и лекарства. Тук заема своето място и българската помощ.

 

На помощ се притича и съседната Азербайджанска ССР, независимо, че в този момент отношенията между двете съветски република са на ръба на военния конфликт. Независимо от „центъра“ (на 9 декември 1988 г., с решение на Политбюро на КПСС, се създава Оперативен щаб за ликвидация на последиците от земетресението), азербайджанските власти сформират строителен отряд за участие в ликвидирането на последствията от земетресението. Начело на отряда е назначен много тачен строител и технолог – Емил Ахундов, носител на званието „Заслужил строител на Азербайджан“. Според самия Ахундов в неговия строителен отряд влизат около 200 души. За около седмица в Армения са изпратени 25 железопътни вагона, натоварени с багери, булдозери, кранове и значителни продоволствени запаси. [4]

 

Според съвсем официални данни през първите три дни след бедствието „в градовете и районите на Армения, пострадали от земетресението, от страна на Държавния комитет по нефтопродуктите на Азербайджанската ССР („Госкомнефтопродуктов“) са изпратени повече от 25 хиляди тона гориво, 880 тона твърд и течен битум, около 40 хиляди тона мазут, 330 хиляди тона смазочни масла, 15 асфалто-зарядни станции“. Също така, са изпратени „повече от 120 тежкотоварни и специални автомобила, 46 автокрана … булдозери, багери“. Към 9 декември 1988 година „от трудовите колективи и от отделни граждани“ в Азербайджан в полза на пострадалите от земетресението са „приведени повече от 50 хиляди рубли“. [5]

 

За съжаление, оказаната помощ за пострадалите арменски райони от страна на азербайджанските строители и спасители не става повод за помирение и за смекчаване на тона по въпроса за Нагорни Карабах. Напротив, конфликтът продължава да ескалира. Отношението към азербайджанските строители в Армения е крайно разнопосочно. Едни се отнасят към тях сърдечно, а други – крайно враждебно. Емил Ахундов разказва и за двата типа случаи, както и за саботаж на техниката на строителния отряд и за заплахи към членовете му. [4]

 

За това, кои са били инициаторите на тези неадекватни действия, можем само да правим догадки, а това не е и тема на този текст. Ще се спрем обаче на нещо не по-малко ужасно – на въпроса как Спитакската трагедия ражда низ от конспиративни теории, насочени било срещу арменците, било срещу азербайджанците. Случаят със земетресението в Спитак, като повод за генериране на изключително враждебни конспиративни теории, е много тъжен и крайно поучителен.

 

Конспиративните теории и техните родители

Казват, че успехът имал страшно много бащи, докато НЕуспехът НЕ познавал дори и майка си. Конспиративните теории в буквалния смисъл на думата имат много бащи и много майки. Те се раждат било спонтанно, било в инкубаторите на лабораториите за фалшиви новини. Случаят със Спитакско–Ленинаканското земетресение показва много нагледно, че конспиративните теории и фалшивите новини са се раждали и преди да бъде създадена световната мрежа на Интернет, много преди времето и вниманието на хората да бъдат обсебени от социалните мрежи.

 

В случая със земетресението в Спитак, конспиративните теории и фалшивите новини тръгват в две посоки. Едната е свързана с трагичните обстоятелства около разбиването на два самолета, които се опитват да докарат помощ - едни от първите. Другата посока е свързана с обясненията какво е причинило Спитакското земетресение.

 

Както често става, една от майките на конспиративните теории е секретността. Съветските власти в типичния им стил не дават ясни обяснения за причините за катастрофите на двата самолета – излетелият от територията на Азербайджанската ССР и пристигащият на помощ и излетял от Скопие югославски самолет.

 

Там където има недомлъвки и недоизказани неща, неминуемо се отваря място за слуховете и конспиративните теории. За единия самолет многозначително обстоятелство се оказва фактът, че е излетял от Азербайджан и е носел на борда си азербайджански запасняци – строители и спасители.

 

За югославския самолет подозренията са породени от твърдението, че самолетът е пристигнал във въздушното пространство на Арменската ССР, след като е презаредил в Анкара. Това обстоятелство според творците на конспиративни теории е подвело местните ръководители на въздушното движение и те са насочили „вражеския турски самолет” в скалите.

 

По принцип, една от любимите хранителни среди на конспиративните теории е лъженауката. В случая със Спитакското земетресение, лъженауката ражда няколко сродни чудовища – конспиративни теории за произхода на катастрофата. „Естествено“ той е изкуствен и предизвикан от човешката дейност и от „злите сили“.

 

„По-меките“ варианти за изкуствения произход на Спитакското земетресение, хвърлят вината за него на „усилено провеждани от СССР подземни ядрени взривове на полигона в Семипалатинск“. „По-твърдите“ варианти отиват много по-далече. Според тях срещу Спитак и Ленинакан е използвано „съветско сеизмично оръжие“, под прякото ръководство на виден азербайджански учен. Тоест, азербайджанците са предизвикали Спитакското земетресение, умишлено и злонамерено – ни повече ни по-малко …

 

Но нека разгледаме последователно полета на въображението на пълководците на информационните войни.

 

Какво знаем за самолета от Съветските ВВС, излетял от територията на Азербайджан на помощ на пострадалите от земетресението?

Съветският самолет е бил Ил-76 с номер СССР-86732 от състава на полк на военно-транспортната авиация, който по принцип е бил разквартируван в град Паневежис (тогава в Литовската ССР), но излита за Ленинакан от територията на Азербайджан. На 11 декември 1988 година по време на полета към Ленинакан, машината Ил-76МД катастрофира.

 

Според официалната версия самолетът се е врязъл в планините и е бил напълно разрушен. Като причина на аварията се сочи неправилното настройване на налягането на така нареченият „эшелон перехода”, поради което самолетът се врязва в планините около Ленинакан.

 

Въпросният „эшелон перехода” е установената условна височина на полета на самолета (при стандартно атмосферно налягане - 760 милиметра живачен стълб), на която се извършва пренастройване на стойността на атмосферното налягане на барометричния висотомер (алтиметъра) на стойността на атмосферното налягне на летището или на минималното налягане, приведено към морското равнище.

 

Това е едно от най-важните понятия в системата на така нареченото „вертикално ешелониране”. В авиацията, „ешелонирането” (на руски – „эшелонирование”) бива вертикално и хоризонтално и означава разсредоточаването на самолетите във въздушното пространство на установени интервали, с цел да се предотврати прекомерното им сближаване и възникването на възможни аварийни ситуации. Вертикалното ешелониране осигурява разсредоточаването на самолетите по височина.

 

На така нречения „эшелон перехода” се извършва преходът от условна към реална височина на полета на съответния въздушен съд, която е необходима на екипажа за поддържане на височините при изпълняването на схемата на „захода” при кацане и за своевременното взимане на решение относно възможността да се кацне.

 

Терминът „эшелон” означава условната височина, изчислена при стандартно атмосферно налягане (760 милиметра живачен стълб или 29,92 дюйма живачен стълб) и отстояща от другите височини в размер на установените интервали. Височината на „эшелона” съвсем не е задължително да съвпада с действителната височина, на която лети самолетът. За изчисляването на тази височина би трябвало в приборите постоянно да се внасят данните за атмосферното налягане във всяка точка от маршрута, като се отчита тяхната надморска височина. Затова е прието да се използва стандартното атмосферно налягане.

 

Ако на всички самолети бъде установена еднаква стойност на атмосферното налягане на висотомера (алтиметъра), то и показанията за височината на прибора в дадената точка на въздушното пространство ще бъде еднаква. Затова от определен момент при набирането на височина и до определен момент при снижаването (това е въпросният „эшелон перехода” височината на която се намира самолетът се изчислява по стандартното атмисферно налягане.

 

Днес в Русия и в някои други страни, при достигането на въпросния „эшелон перехода” се настройва атмосферното налягане на нивото на летището (QFE), по-точно на котата на края на пистата. В повечето страни по света се настройва атмосферното налягане, приведено към морското равнище (QNH). Така нареченият „эшелон перехода” може да се изменя за всяко летище в зависимост от атмосферното налягане, като тази величина обикновено е на разположение на екипажите чрез ATIS – службата за автоматично предаване на информация в района на летищата. ATIS (Automatic Terminal Information Service) е служба, „предназначена за това да се осигури на пилота пълният обем от необходимата му информация за летището, за да може да вземе ясно решение за „заход” и за кацане или за излитане”. [8] [9]

 

Беше казано, че според официалната версия катастрофата на Ил-76МД, летящ към Ленинакан на 11 декември 1988 година е станала поради човешка грешка – екипажът не бил отрегулирал висотомера (алтиметъра) - указателя за височината. Загиват 9 души от екипажа и 63 военнослужещи – запасняци, свикани за участие в работите по ликвидирането на последствията от Спитакското земетресение. [6]

 

Тази версия обаче масово не се приема, особено в Азербайджан, където цари всеобща убеденост, че става дума за злонамерено действие на диспечерите, управляващи „вертикалното ешелониране”. Дори и по-сериозните коментатори, като известният теолог и публицист Теймур Атаев, които по принцип отхвърлят идеята за преднамерена диверсия, довела до масово убийство, не се отказват от съмнението, че грешката е направена от диспечерите на арменското летище. [10]

 

В Азербайджан не вярват на официалната експертиза

В по-крайните си форми тази убеденост се артикулира най-ясно от единствения оцелял при катастрофата, срочно служещият по това време войник от Съветската армия, азербайджанецът Фахраддин Балаев:

 

„Единственото, което знам – това е, че нашият самолет се разби поради грешка на арменските диспечери – те неправилно са изчислили височината при приземяването. А какво помня (замисля се), честна дума, помня съвсем малко. Ние правехме заход за приземяване и вече чувствахме, че се приземяваме, когато самолетът рязко тръгна нагоре. Аз усетих как пространството се разширява и изведнъж ... се оказах във въздуха. В този момент аз изключих. Дойдох на себе си навярно защото ръката ми буквално се печеше на нажежения двигател. Ако не се бях свестил тогава, то щях да се взривя заедно с всички останали”. [12]

 

На въпрос на интервюиращия: „Имаше ли още един взрив?”, оцелелият Балаев отговаря:

 

„Да, на земята. Както вече казах, арменските диспечери са дали на нашите пилоти неверни данни и самолетът тръгна да се приземява по-рано, отколкото трябваше. Летците се опитаха да вдигнат лайнера, но вече беше късно и той, след като закачи с крилото си хълма, се вряза в земята, започнаха да се взривяват резервоарите с гориво ... Но всичко това стана известно след разследването. А когато аз дойдох на себе си, някакво шесто чувство ми подсказа, че трябва да се махна, колкото се може по-далече от намиращия се на около двадесет метра от мен корпус на самолета. Не помня как, но успях да измина тридесет метра с обгорената ръка и със седем счупени ребра”.[12]

 

Водещият интервюто иска ясна формулировка на мнението на Балаев за вината за катастрофата: „Значи, вината на летците за станалата трагедия е изцяло изключена?”.

 

Отговорът е категоричен:

 

„Съвършенно вярно, това беше опитен екипаж. Самолетът принадлежеше на литовска авиокомпания и летеше от Кабул за Вилнюс. Нелепо загинаха тези момчета, които след като си изпълниха интернационалния дълг в Афганистан, ги „придърпаха” да летят за Ленинакан. Да бяха долетяли в Баку малко по-рано или малко по-късно, щяха да останат живи”. [12]

 

Разказаното от Балаев, разбира се поражда много въпроси. На първо място, той обяснява, че е разбрал за „вината на диспечерите” от разследването, което е било проведено по-късно. За съжаление, той не споменава, за какво точно разследване става дума и от кого е проведено. Както вече стана дума и както малко по-долу ще се дадат допълнителни подробности, официалното разследване хвърля вината за катастрофата на екипажа на самолета, който не бил настроил висотомера или висотомерите (алтимитрите) си правилно. Излиза, че в интервюто си Балаев повтаря масовото убеждение на азербайджанците, че вината за катастрофата е на арменските диспечери в Ленинакан. Всъщност, досега никой не е оповестил етническия произход на диспечерите на летището на Ленинакан в деня на трагедията. Напълно възможно е между тях да е имало руснаци, украинци или каквито и да са други представители на безбройните националности в бившия СССР.

 

Малко странно звучи репликата на Балаев, който обяснява опитността на екипажа с думите: „Самолетът принадлежеше на литовска авиокомпания и летеше от Кабул за Вилнюс”. Самолетът е на ВВС на СССР, а командир на екипажа е гвардейският капитан Николай Павлович Брилев (името е изписано с руската му транскрипция, бел. авт.). Действително, по онова време 128-ми гвардейски военно-транспортен авиационен полк, към който е принадлежал злополучният военно транспортен самолет Ил-76М, е бил базиран в Паневежис в Литовската ССР и вероятно затова се получава лапсусът на Балаев, че самолетът е принадлежал на „литовска авиокомпания”. Това, че Балаев е наясно с принадлежността на самолета се вижда от репликата му: „Нелепо загинаха тези момчета, които след като си изпълниха интернационалния дълг в Афганистан, ги „придърпаха” да летят за Ленинакан”. [12]

 

Всъщност, както ще се види по-долу, полетът на въпросния Ил-76М до Ленинакан не е бил нито еднократен, нито пък случаен. В денонощието преди деня на катастрофата, самолетът е изпълнил още няколко полета в рамките на създадения „въздушен мост“ в помощ на бедстващата Армения. На този факт се отдава и умората на екипажа, която се разглежда от различни анализатори, ако не като причина, то поне като предпоставка за катастрофата.

 

Класически пример на „самозародила се“ конспиративна теория

Както вече казахме, конспиративните теории се раждат и сами, създават ги и заинтересовани хора и среди. В случая можем да сме сигурни, че става дума за самозародила се конспиративна теория – през тези дни взаимоотношенията между арменците и азербайджанците вече са толкова „токсични“, че щеше да бъде чудно ако не се бяха появили подобни интерпретации.

 

Още по-малко можем да укоряваме оцелелия при катастрофата Фахраддин Балаев, за неговото меко казано резервирано отношение към властите в Ленинакан. Можем да бъдем много скептични към коментарите му за причините за катастрофата, но нямаме никакво право да поставяме под съмнение неговите спомени за собствените му преживелици след катастрофата:

 

„Дълго време изобщо отказваха да ме приемат в болница. А когато под натиска на руските военни все пак ме приеха, то тогава арменските лекари отказваха да ме лекуват. Военните ме поддържаха с обезболяващи инжекции. След това ме прехвърлиха в Ереван, във военна болница, където и обслужващият персонал и лекарите бяха руснаци. Там прекарах 9 дни, през които ме местиха 5 пъти. Защото арменците надушиха къде се намирам и оказваха голям натиск върху руските лекари, изисквайки да бъда изписан. След това, в края на краищата, ме откараха в Москва в болницата „Бурденко“, където се лекувах в течение на три месеца“. [12]

 

В Москва с единствения оцелял от катастрофата се отнасят много добре, което и той самият подчертава:

 

„Организираха пристигането на жена ми и на майка ми, за която осигуриха отделна стая, където тя живя през всичките тези три месеца. Преглеждаха ме най-добрите лекари. Навестяваха ме и ми помагаха азербайджанци, които живееха в Москва. Един път ме посети дори министърът на отбраната на СССР Дмитрий Язов. Така че за този период от живота ми, имам само приятни спомени“. [12]

 

От всичко изложено до тук става разбираемо личното недоверие, което Фахраддин Балаев изпитва към арменската страна. Неговото убеждение за „виновността“ на диспечерите на Ленинаканското летище е просто илюстрация на съмненията, които са обхванали цял Азербайджан след катастрофата.

 

Всъщност, всичко това би могло да бъде избегнато, ако съветските власти на най-високо равнище бяха направили резултатите от разследването на катастрофата публични. По онова време все още не се говореше за „прозрачност“, но със сигурност се говореше за „гласност“. Точно „гласността“ изцяло липсва в този случай. А там, където няма пълна яснота, незабавно избуяват конспиративните теории.

 

Тук трябва да се отвори една скоба и да се отбележи, че в условията на съветски стил на организация, някои факти дълго време остават неясни и за самото съветско военно командване. В книгата „Спитакский мемориал. 1988 - 2008“, благословена от епископ Србазан Езрас (Нерсисян), глава на Руската и Ново-Нахичеванската Епархия на Арменската Апостолска Църква, са записани спомените на подполковник Мусаелян, който по време на Спитакското земетресение е служел в политотдела на Военния комисариат на Азербайджанската ССР и пряко се е занимавал със сформирането на батальон от запасняци в Баку за участие в ликвидирането на последиците от земетресението. [13]

 

Можем да сме сигурни, че у подполковник В. Мусаелян няма никаква предубеденост нито спрямо арменците, нито спрямо съветските власти, с оглед на неговата биография. Той е служил в политотдела на Военния комисариат на Азербайджанската ССР. През месец май 1999 година е прехвърлен в политическия отдел на военния комисариат на Арменската ССР. След това служи като военен комисар на Мясникянския и Арабкирския район на град Ереван. Бил е началник на Управлението по мобилизацията и заместник на военния комисар на Република Армения. През 2001 година е назначен за военен аташе на република Армения в Руската федерация. През 2004 година е назначен за началник на Управлението за военно сътрудничество на секретариата на Организацията на Договора за колективна сигурност. [13]

 

Да дадем думата на подполковник В. Мусаелян.

 

„На следващия ден (8 декември 1988 г., след съобщенията за катастрофалното земетресение, бел. авт.) аз се обърнах към военния комисар на Азербайджанската ССР с молба да бъда изпратен в зоната на стихийното бедствие. В този момент той вече беше получил разпореждане от правителството на републиката (на Азербайджанската ССР, бел. авт.) за сформиране на батальон от запасняци, който да бъде изпратен в Армения за ликвидиране на последствията от земетресението. Измежду другите офицери аз бях избран и ми възложиха сформирането на батальона, с който да замина за Армения. В кратък срок беше организационно подготвена щатната структура на батальона и отдадени заповеди по военните комисариати за започване на призоваване на запасняци за месечни сборове. Предпочитанията бяха към тези военно-задължени лица, които имаха производствени специалности. Едновременно с това се организира събиране на газозаваръчни апарати, апаратура за електрическо задвижване, шанцови инструменти, продоволствие, медикаменти, палатки, топло облекло и обувки, автотранспортни средства и много други неща, които биха могли да свършат работа на мястото, където се оказваше помощ.

 

Запасняците бяха докарани в предградията на Баку, на военното летище „Насосный“ („Помпено“), където ги преоблякоха във военни униформи и ги разпределиха по подразделения. Тук се складираше и всичко необходимо за автономната работа на батальона.

 

Военно-задължените прекараха две денонощия на летището в очакване на команда за излитане. Но времето на излитането постоянно се отлагаше, поради тежките метеорологически условия в Армения и голямото натоварване на летището на Ленинакан. Офицерите от републиканския военен комисариат от ранно утро до късна вечер бяха заедно със запасняците в очакване на команда. Като политически офицер, аз взимах непосредствено участие във формирането на това подразделение, разговарях с тях, разяснявах им положението, което се беше създало в региона, по възможност им помагах да решават техни лични въпроси.

 

Като цяло, това бяха порядъчни хора, напълно осъзнаващи сложността на ситуацията и готови да се притекат на помощ на пострадалите от земетресението хора.

 

На 11 декември, когато за пореден път пристигнах на летище „Насосный“, научих страшната новина за станалата въздушна катастрофа. Стана известно, че през нощта авиодиспечерите са дали разрешение за излитане на първия самолет със запасняци. Рано сутринта натоварили на военно-транспортен самолет ИЛ-76 камиони с екипировка и започнали да събират личния състав. Но станало ясно, че не всички военно-задължени са на мястото. Едни самоволно били напуснали лагера, други не се били строили, трети просто спели някъде.

 

В тази ситуация командването на батальона вкарало в строя хора от други подразделения на батальона, на мястото на отсъстващите запасняци от първата рота. Набързо съставили списък на излитащите и го взели със себе си. По този начин, ние знаехме само, че на борда, освен 9-те члена на екипажа, са се намирали примерно 63 запасняци, но не знаех поименно кой конкретно е излетял. Във връзка със станалото беше сформирана оперативна група, пред която беше поставена задача – незабавно да излети за Армения за уточняване на фамилните имена на загиналите при самолетната катастрофа и да организира транспортирането на телата им обратно. За старши на групата беше назначен началникът на 3-ти отдел на Военния комисариат на Азербайджан – подполковник П. Ткачов, а мен ме назначиха за негов заместник.

 

Командването на авиационното съединение организира излитането на малък самолет, където освен нас бяха и членовете на комисията за разследване на причините на самолетната катастрофа. В хода на полета стана ясно, че летището на Ленинакан не приема самолети, поради метеорологическите условия и ще ни се наложи да направим принудително кацане в Кировабад и да чакаме разрешение за следващото прелитане. След няколко часа чакане, най-после беше получено разрешение, но за кацане на летище „Еребуни“ в Ереван.

 

Вечерта на 11 декември ние заминахме от Ереван за Ленинакан с автомобили. Времето наистина беше „аномално“. В Ереван валеше ту дъжд, ту сняг. Колкото повече се приближавахме към Ленинакан, толкова по-гъста мъгла се стелеше. Понякога видимостта беше толкова минимална, че водачите на автомобилите караха „опипвайки“. В тази ситуация, можехме да си представим, в какви условия се е наложило на екипажа на Ил-76 да осъществява приземяването и в резултат на това - според официалната версия, самолетът се е врязал в планината, най-вероятно поради грешка на екипажа, тъй като указателят за височината е бил настроен неправилно.

 

Телата на загиналите бяха в такова състояние, че беше невъзможно да бъдат разпознати. Не всички от тях имаха документи, а военните им книжки бяха сдадени от работниците от военните комисариати в щаба на батальона. След многократно уточняване на списъците и проверки на личния състав, съставихме окончателния списък (на загиналите, бел. авт.). При това и сега не се размина без грешки. Така при нас се водеха загинали двама души, които по разни причини са отсъствали от батальона, но не са си били и в къщи. Цинковите ковчези с телата ги предадхоме на семействата, помогнахме и в организирането на погребенията. А след няколко дни изведнъж стана ясно, че единият от тях е жив. По време на полета на военно-транспортния самолет, той се качил да спи с каросерията на един КамАЗ, натоварен с войскови палатки. По време на катастрофата, получил изключително тежки наранявания, но останал единственият, който оживял“. [13]

 

Както виждаме, първоначално съветското военно командване не е знаело дори, кои точно от свиканите на запасен сбор са загинали по време на трагичния полет до Ленинакан. Какво остава за прецизно разследване на причините за катастрофата. Всъщност, каквато и да е причината за катастрофата, години наред не е обявено точното място на падането на самолета Ил-76. Азербайджанската страна постоянно повдига този въпрос, който е извън обхвата на конспиративните теории. Дълги години отговор няма и дискусията ту притихва, ту се засилва. Разбира се, от това, че дълго време не се дава отговор на този въпрос не може да се прави заключение за това кой е виновен за самата катастрофа, но мълчанието и секретността нагнетяват допълнителна мнителност и подозрения за гузно поведение.

 

Впрочем да се върнем към разказа на подполковник В. Мусаелян. Той разказва за пристигането (в крайна сметка) на азербайджанския батальон в Ленинакан и за неговото общо взето кратко пребиваване там.

 

„В рамките на деня на 11 декември, останалият личен състав на батальона беше прехвърлен със самолети в Ленинакан. Първоначално се планираше да се изпрати една рота в Спитак, но след това се реши да се използува цялото налично подкрепление единствено в Ленинакан. Направо от летището, пристигналите бяха насочени към местата за провеждане на издирвателно-спасителни работи. Течеше вече четвъртото денонощие след земетресението, но като се отчитат мащабите на разрушенията и екстремалната ситуация, помощта на запасняците от Азербайджан не беше излишна.

 

На 12 декември на местата, където работеха военно-задължените от Азербайджан, започнаха отделни сблъсъци и конфликти с местното население. По адрес на пристигналите да помогнат, се изказваха незаслужени упреци и обвинения. В тази критична ситуация, когато нервите са нажежени до крайност, за съжаление, малко хора искаха да се замислят, че пристигналите на помощ военно-задължени, макар и да не бяха доброволци, не бяха и националисти. Болката, скръбта, ужасът не даваха по тово време възможност да се разсъждава трезво. Емоциите тутакси взимаха връх над здравия разум. Отчитайки започващия процес на „взаимни обяснения”, който можеше да се излее в открит сблъсък, командването взе решение за предсрочно връщане на запасняците в Баку.

 

Днес, когато са изтекли 20 години след трагичните събития, свързани със Спитакското земетресение, фактът на пристигането на запасняците от Азербайджан в Армения на помощ на пострадалите, като се отчетат особеностите на онова време, не може да ни изглежда като нещо обичайно и рутинно. И той трябва да бъде оценен обективно и по достойнство“. [13]

 

Секретността се пропуква с помощта на един ВУЗ-овски сайт

Всички усилия за издирване на публикация на заключенията по разследването на катастрофата на военно-транспортния самолет с първата рота азербайджански спасители и строители бяха безуспешни. Донякъде неочаквано, донякъде съвсем логично, информация за заключенията за катастрофата, както и коментар и препоръки за поуки от нея, бяха открити на сайта на Балашовското военно училище за летци. По-долу предаваме пълния текст на тези заключения и препоръки, които звучат логично и свързано.

 

„На 11 декември 1988 година, военно-транспортен самолет Ил-76М от 128-ми гвардейски военно-транспортен авиационен полк, (тогава базиран в Паневежис в Литва, а днес в Оренбург в Руската федерация), изпълнява полет по доставката от Баку в Ленинакан (днес Гюмри) на военнослужещи, мобилизирани от запаса за участие в ликвидирането на последиците от Спитакското земетресение (с личен състав от лица основно от азерлбайджанска националност, причислен към разгърнатата рота от 6-ти казански полк на гражданската отбрана, намиращ се в Баку).

 

Самолетът е пилотиран от екипаж от девет души с командир гвардейският капитан Николай Павлович Брилев (името е изписано с руската му транскрипция, бел. авт.). Задно с него загиват: Игорь А. Разумный, Игорь В. Соколов, В. П. Плашкин, С. М. Ивлев, Иван В. Серков, А. И. Рыбальченко. Всички те са членове на екипажа. Заедно с тях загиват и Иван Яковлевич Авилов – инженер по АВ и А. Н. Алтухов. На борда са се намирали 69 пътници, от които се спасява само един.
През онази нощ, екипажът на Брилев излита за Ленинакан три пъти. Първият път излита от авиобазата „Насосная” („Помпена”), намираща се между Баку и Сумгаит, но не успява да долети до Ленинакан и самолетът се приземява в Кировабад (преди – Елисаветпол, а днес – Гянджа). След известно време екипажът получава нова заповед за излитане, след което отново го връщат в Кировабад. Третия път, заповедта за излитане идва призори, като се предполага, че екипажът вече е бил силно преуморен“. [11]

 

Както се вижда и тук се поставя силно ударение върху преумората на екипажа на военно-транспортния Ил-76М.

 

„Екипажът на самолета започва приземяване на високопланинското летище на Ленинакан все още по тъмно и в много сложни метеорологични условия, при хоризонтална видимост 5 километра и ограничена радиовръзка с летището. По време на снижаването до така наречената „височина на кръга” - 1100 метра (има се пред вид „височината на взимане на решения” – минималната височина, на която самолетът може безопасно да прекъсне процедурата на приземяване и командирът на екипажа да вземе решение за изтегляне за повторен кръг (тази маневра е известна и като прекъснат „заход” за приземяване), самолетът се врязва в планински склон и се разрушава. Това става в 06:22 часа на 11 декември 1988 година.

 

При катастрофата оцелява само един от пътниците – срочнослужещият войник Фахраддин Балаев, който спял на дюшеците в каросерията на един от двата превозвани с полета камиони КамАЗ. Всички останали 77 души, намиращи се на борда на самолета загиват“. [11]

 

„За причина за катастрофата се приема неправилната настройка на висотомерите (алтиметрите) от страна на екипажа. Макар че диспечерът е предал на екипажа атмосферното налягане на летището (634 милимитра живачен стълб) и вторият пилот го е записал, след това на висотомерите (алтиметрите) е била настроена стойност от 734 милиметра живачен стълб, която е със сто милиметра по-висока, което е довело до завишаване на показанията при достигната височина 1100 метра в хода на снижаването. Непосредствено преди удара с планинския склон, висотомерът (алтиметърът) е показвал стойност от 1425 метра“. [11]

 

Анализаторите смятат, че причина за тази грешка може да е била умората на екипажа, който не е успял да си почине както трябва, тъй като предния ден е извършил голям брой полети. Тази катастрофа става повод за поредната препоръка, членовете на екипажите взаимно да упражняват контрол един над друг при настройването на висотомерите (алтиметрите). [11]

 

Анализаторите припомнят, че на 20 октомври 1989 година, трагедията от 11 декември 1988 година се повтаря, при това съвсем близо до мястото на гибелта на екипажа на Брилев и азербайджанските спасители. Отново поради невярна настройка на барометричното (атмосферното) налягане на Ленинаканското летище, катастрофира самолет Ил-76ТД на Уляновския център за подготовка на кадри за гражданската авиация на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ), днес - Уляновски институт на гражданската авиация „Главен маршал на авиацията Б. П. Бугаев” (УИ ГА), федерално държавно бюджетно висше учебно заведение. При катастрофата загиват 15 души. [11]

 

Летището на Ленинакан (днес – Гюмри) се ползва с много лоща слава сред летците от страните на ОНД. Летището е високопланинско и неудобно за подхождане към него. То има само една писта и „заходът” за кацане се осъществява само от една страна. Затова много екипажи изобщо не обичат това летище.

 

Руските летци сравняват характеристиките на летището в Ленинакан (Гюмри) със също така не особено любимото им летище Адлер в Сочи. Летището в Адлерски район на град Сочи е построено по време на Втората световна война за нуждите на отбраната на черноморското крайбрежие. Строителството започва на 9 юли 1941 г. и през 1942 година то вече се използва интензивно. Адлер е един от основните микрорайони в Сочи, административен център на Адлерски район, който е нй-южният, втори по население и територия район на града. През 2014 година, там протичат всички състезания от зимните олимпийски игри. [11]

 

Коментаторите подчертават и факта, че през тези дни летището в Ленинакан е работело на предела на възможностите си и трагедията в крайна сметка е станала факт. И тук в становището, изложено в сайта на Балашовското висше военно летателно училище се появява, някак между другото и едно странно изречение:

 

„Вмешателството на некомпетентни началници в ръководството на екипажа също е оказало влияние”. [11]

 

Никой не обяснява за какво вмешателство и на какви началници става дума. На самолета не са пътували някакви висши военни, които да са се месили в работата на екипажа. На летището в Ленинакан също не са ги посрещали хора на високи позиции. Доколкото има обвинения към наземния състав в Ленинакан, то те са отправени към диспечерите. Остава да предполагаме, че подхвърлената реплика е по адрес на командването, което е изпратило посред нощ самолета със запасняците и срочнослужещите към без друго опасното и добре известно на летците с лошата си репутация Ленинаканско летище.

 

Петнадесет години след ужасяващата самолетна катастрофа в Ленинакан, една друга, още по-смъртоносна, катастрофа с Ил-76 ще стане повод да се систематизират публично данните за неблагополучията (най-меко казано) с този самолет.

 

„Името им е легион“ или прекалено дългият списък на авариралите и катастрофирали транспортни самолети Ил-76

На 18 февруари 2003 година в Иран, на 35 километра от Керман, катастрофира самолет Ил-76. Загиват 302 военнослужещи от елитния Корпус на стражите (гвардейците) на ислямската революция на Иран, които са се прехвърляли от град Захедан в Керман. След усилени издирвателни работи са намерени части от корпуса на самолета. По предварителните, неофициални, данни, обявени веднага след катастрофата, възможната причина за трагедията са били много лошите метеорологични условия. [6]

 

Във връзка с катастрофата на 18 февруари 2003 година в Иран, РИА Новости публикува цял „поменик” на катастрофи със самолети от типа Ил-76. Така например, оказва се, че на 18 октомври 1989 година, при излитане от въздушната база „Насосная” („Помпена”), близо до Баку, катастрофира друг самолет от съветските ВВС – Ил-76МД.

 

При набирането на височина, избухва пожар в двигателя, кото на свой ред предизвиква разрушаването на част от крилото. Самолетът пада в Каспийско море и се взривява на плитчините. Причината е конструктивен дефект на двигателя Д-30КП. Загиват 9-членният екипаж и 48 бойци от въздушно десантните войски. [6]

 

Рецидив на нещастието има и при самия Ленинакан. На 20 октомври 1989 година, в близост до града, се разбива Ил-76ТД, който е изпълнявал полет от Уляновск. Самолетът се врязва в планински склон на 17 километра от пистата за излитане и кацане. Като причина се сочи грешка на екипажа, който не е регулирал висотомера (алтиметъра) в съответствие с барометричните данни от летището, на което трябва да пристигнат. Загиват 9 члена на екипажа и 9 съпровождащи лица. [6]

 

На 1 февруари 1990 година, на територията на Литва катастрофира самолет Ил-76МД на военно въздушните сили на СССР. Загиват 9-те члена на екипажа. [6]

 

На 27 март 1990 година, при кацане на кабулското летище се разбива Ил-76МД на военно-въздушните сили на СССР, който изпълняа полет от Ташкент. На около 4 километра от края на пистата, самолетът рязко се накланя на ляво, рухва на земята и се взривява. Причината на катастрофата не е установена – бордовите самописци на самолета (черните кутии) не са оцелели или поне не са намерени. Загиват 8 души от екипажа. [6]

 

На 24 май 1991 година, на 10 километра от иранския град Бахтаран, катастрофира самолет Ил-76ТД, с българска регистрация, който е бил даден под аренда на компанията „Мексеър”. Самолетът е бил пилотиран от съветско–български екипаж. Причината за катастрофата е пълното изчерпване на горивото и съответно – спирането на всичките четири двигателя. На самолета са осемчленен екипаж и две лица, които съпровождат товар, предназначен за кюрдски бежанци. Загиват четирима. [6]

 

На 8 юли 1993 година, недалече от Псков, катастрофира самолет Ил-76МД на ВВС на Руската федереция, който изпълнява учебно– ренировъчен полет. В резултат на пожара, възникнал в опашната част на самолета, избухва взрив. Самолетът не успява да стигне до пистата на летището и пада в доста гъста гора. Загиват седем члена на екипажа, един инструктор и трима курсанти от Псковското авиационно училище. [6]

 

На 5 април 1996 година, при подготовка за кацане на летище Елизово в Камчатка, петърпява катастрофа самолет Ил-76ТД на компанията „Красноярские авиалинии”, извършващ граждански товарен полет. Самолетът лети по маршрута Новосибирск – Петропавловск - Камчатский. Машината се отклонява на 20 километра от маршрута и се врязва в планински масив. Като причина за катастрофата се сочи грешка на щурмана, който бил внесъл в бордовия компютър неточни данни за „захода” при кацането. Загиват 9 души от екипажа и 12 пътници. [6]

 

На 19 август 1996 година, на белградското летище „Сурчин”, при „заход” за аварийно кацане се разбива руски транспортен самолет Ил-76М на екатеринбургската компания „Спаэро”. На 15-ата минута след излитането е загубена радио връзката между самолета и диспечерите. Командирът на екипажа решава да се върне на „Сурчин”, но е било невъзможно да приземи самолета без радио връзка. Самолетът кръжи над летище „Сурчин“ повече от три часа за да изразходва горивото си и да се приземи щом се развидели. По време на кацането, пилотът не успява да спусне колесника и самолетът пада недалече от резервната грунтова писта в царевична нива на три километра от летището. [6]

 

Ударът е бил толкова силен, че отломките на фюзелажа буквално се вкопават на голяма дълбочина в земята. Причината за катастрофата е пълен отказ на цялото електрооборудване на борда на самолета. Загиват 12 души – 10 чена на руския екипаж и двама граждани на Югославия. [6]

 

На 12 ноември 1996 година, близо до Делхи се сблъскват казахстански Ил-76ТД и Боинг-747, принадлежащ на саудитска авиокомпания. Катастрофата става при снижаване на самолета в тъмната част на денонощието. Загиват 372 души. [6]

 

На 28 ноември 1996 година, транспортен самолет на военно-въздушните сили на министерството на отбраната на Руската федерация Ил-76 се разбива на летището Абакан в Хакасия. На борда на самолета се намират 10 души екипаж и 13 пътници, включително и две жени и две деца. Самолетът е превозвал 30 тона граждански товар с търговско предназначение и е летял по маршрута Раменское (от Подмосковието) – Петропавловск-Камчатский. На летището на Абакан, самолетът е трябвало да се дозареди с гориво, но пада на около 16 километра от него и се запалва. Причината за трагедията е претоварване на самолета. Загиват 23 души. [6]

 

На 26 юли 1999 година, в 13 часа и 46 минути по иркутско време, товарен самолет Ил-76 аварира недалече от Иркутск. Като не успява да набере нужната височина, самолетът с тегло 170 тона буквално „отнася“ радиомаяка, осветителните прожектори, помещението на метеорологичната служба на летището и след като заорава в земята и се движи още около 500 метра спира, като се завърта на 90 градуса. Самолетът е принадлежал на руската авиокомпания „Эльф-Эйр“ и е изпълнявал чартърен полет от Китай за Москва. За щастие, никой не загива. [6]

 

На 21 юни 2000 година в Астаханска област на летището на град Приволжский изгаря военно-транспортен самолет Ил-76 на Министерството на отбраната на Руската федерация. Самолетът е летял по маршрута Махачкала – Новосибирск. След дозареждане в Астраханска област, той отново излита, но по технически причини се налага да извърши аварийно кацане. След кацането, на борда избухва силен пожар и самолетът изгаря. Намиращите се на борда 221 наборника и 12 члена на екипажа са евакуирани. Само 6 души получават различни травми. [6]

 

На 18 април 2001 година, руски самолет Ил-76 с 32 тона хуманитарен товар на борда и 8-членен екипаж се поврежда при излитане от белгийско летище. Самолетът е трябвало да лети за Алжир. По време на набирането на скорост, самолетът излиза от пистата. Започналият пожар в един от четирите двигателя е загасен. Самолетът е принадлежал на украинска авиокомпания, която се е занимавала с товарни превози. Няма жертви. [6]

 

На 14 юли 2001 година, около 9 часа сутринта в района на военното летище Чкаловский се разбива транспортен самолет Ил-76. Самолетът е успял да набере едва 30-40 метра височина, когато пада на половин километър от летището с пълни с гориво резервоари. Избухва пожар. На борда на самолета, който изпълнява полет Чкаловское – Норилск, е имало около 40 тона товар – строителни материали и парфюмерия. Загиват 10 члена на екипажа, пътници на борда не е имало. [6]

 

На 17 ноември 2001 година, самолет Ил-76, движещ се по маршрут от Китай за Санкт-Петербург, извършва аварийно кацане на летище Абакан (Хакасия, Южен Сибир). Самолетът е трябвало да кацне в Красноярск, за да дозареди с гориво, но при извършването на поредната маневр, екипажът открива, че колелата на задния колесник са блокирали. Екипажът решава да се приземи на резервната писта на летището в Абакан. Кацането е успешно и няма пострадали. [6]

 

На 2 декември 2001 година, в Хабаровския край, недалече от град Охотск, катастрофира товарен самолет Ил-76. Всичките намиращи се на борда 18 души – осем членове на екипажа и 10 души, които са съпровождали товара, загиват. Самолетът е изпълнявал полет по маршрута Москва – Анадир. Малко след седем часа сутринта московско време, самолетът изчезва от екраните на наземните радари и радиовръзката с него е прекъсната. Преди това, командирът на самолета е успял да съобщи на земята, че на височина 9600 метра на борда е избухнал пожар. Отломките от самолета са открити в района на населеното място Иня, на 100 километра от град Охотск. На мястото на катастрофата са забелязани две огнища на пожар. Самолетът е принадлежал на отделния авиационен отряд на Граничното управление на ФСБ на Руската федерация за източния арктически район. [6] [7]

 

На 24 февруари 2002 година, самолет Ил-76 извършва аварийно кацане на летище Машхад (Мешхед) в Иран, поради избухналия на борда му пожар. Шестима души в шоково състояние постъпват в болница, веднага след като местната противопожарна служба успява да потуши пожара. Бедствието настъпва 30 минути след излитането на самолета, който е трябвало да изпълни полет по маршрута Мешхед – Исфахан. [6]

 

На 30 март 2002 година товарен самолет Ил-76 на авиокомпанията „Истлайн“ извършва аварийно кацане на летището в Иркутск. Самолетът е летял от Китай за Москва. След излитането се установява, че механизмът за прибиране на колесника не е сработил. След консултации с наземните служби, командирът на екипажа решава да кацне в Иркутск. Кацането минава успешно и никой не пострадва. [6]

 

На 15 юни 2002 година, товарен самолет Ил-76 каца аварийно на летището в Красноярск. Самолетът е извършвал полет Красноярск – Петропавловск-Камчатский, като на борда му са се намирали 28 пътници и 12 членен екипаж, плюс 16 тона товар. Когато самолетът се е отдалечил от летището на Красноярск на 250 километра, пилотите установяват, че в един от четирите двигателя има недопустима вибрация. Командирът решава да приземи самолета обратно в Красноярск. При кацането няма повреди по самолета и никой не пострадва. [6]

 

На 6 юли 2002 година, летящ за Якутск товарен самолет Ил-76, извършва аварийно кацане в столицата на Хакасия – Абакан. На борда на самолета са 13 души и 40 тона товар. След излитането от уралския град Кагалын, екипажът установява, че колесникът не може да се прибере. Командирът решава да извърши аварийно кацане на резервното летище, предвидено за този полет, като е изразходвал значителна част от горивото си към момента на кацането. Аварийното кацане е успешно. [6]

 

На 31 януари 2003 година в Източен Тимор, катастрофира руски самолет Ил-76. На борда на самолета са се намирали 6 члена ан екипажа – руски граждани. Всички загиват. Катастрофата става в планините, недалеч от летището на столицата на Източен Тимор – Дили. Преди катастрофата, самолетът е направил три „захода“ за приземяване при изключително лоша видимост. По време на четвъртия опит за приземяване, самолетът не уцелва пистата и след няколко секунди пада в джунглата на около 4 километра от летището и се взривява. Самолетът Ил-76 с руски екипаж е бил взет под наем от лаоска авиокомпания, за да достави от Макао (Китай) в Източен Тимор телефонна апаратура. [6]

 

Бихме могли да заключим, че най-вероятно начинът на експлоатация и поддръжка на самолетите Ил-76 (а може би и подготовката на екипажите им) в СССР и по-сетне в страните от ОНД (и не само там), биха могли да се превърнат в поле за много по-правдоподобни и по-малко конспиративни теории. Вижда се, че аварирането на тази категория самолети е сякаш правило, а не инцидент.

 

Иначе, не можем да подминем факта, че описаните съмнения и подозрения се поддържат и от не бележещите никаква тенденция за намаляване, обиди и враждебност между засегнатите страни.

 

Да си припомним финалния призив на подполковник Мусаелян:

 

„ … Днес, когато са изтекли 20 години след трагичните събития (текстът на подполковника е писан точно преди десет години, бел. авт.), свързани със Спитакското земетресение, фактът на пристигането на запасняците от Азербайджан в Армения на помощ на пострадалите, като се отчетат особеностите на онова време, не може да ни изглежда като нещо обичайно и рутинно. И той трябва да бъде оценен обективно и по достойнство“. [13]

 

Със съжаление трябва да се отбележи, че подобни призиви от арменска страна са единици и позицията на подполковник Мусаелян се намира в изключително изявено … малцинство.

 

Тук е мястото да припомним и за югославския самолет, разбил се недалеч от летището на Звартноц. Град Звартноц, който по ирония на съдбата е наричан „градът на небесните ангели“ се намира на приблизително 10 километра от Ереван. „Звартноц“ е международното летище на Ереван и там се намира генералният отдел по гражданска авиация на Армения.

 

Тогава комисията за разследване на катастрофата при Държавния авиационен надзор на СССР („Госавиатадзор“) е оглавена от Рудолф Теймуразов. Той обявява публично, че „самолетът с голяма скорост се е врязал в автомобилен мост“. Мостът се е намирал на 12 километра от пистата за кацане на летище „Звартноц“. Според Теймуразов, обследването на барометричните прибори (многократно коментираните до сега висотомери – алтиметри) е показало, че на нито един от двамата пилоти „на нито един от висотомерите не е била настроена необходимата стойност на атмосферното налягане на летището“. По тази причина, „височината на приборите се е оказала завишена с повече от 800 метра, което е изиграло съдбоносна роля“. [14]

 

Вече бяха споменати съмненията, които предизвиква у азербайджанските коментатори фактът, че катастрофиралият Ан-12 е летял по маршрута Скопие – Ереван с междинно кацане в Анкара. [10]

 

Тук няма да разискваме тези съмнения и подозрения, ще отбележим друг важен момент. Паметта на загиналите в този полет югославски граждани се почита по достоен и подобаващ начин в Армения. Така беше и през декември 2018 година. Роднини на загиналите редовно присъстват и им се оказва дължимото внимание и уважение. [15]

 

Това отношение на арменците към летците и спасителите, загинали с югославския самолет е достойно за уважение. За съжаление, такова нещо не се наблюдава по отношение на загиналите с Ил-76М азербайджански военно-задължени спасители и строители. За тях се споменава мимоходом от време на време и … толкова. Никой няма намерение да се вслушва в призива на подполковник Мусаелян. В такава обстановка, твърденията за злонамереност на диспечерите на Ленинаканското летище към пристигащата азербайджанска рота ще продължават периодически да избуяват – всеки път с нова сила.

 

Как азербайджанците „разместиха” тектоничните плочи на земната кора

По-горе стана дума за другата „фамилия“ конспиративни теории, свързани със Спитакското земетресение. Това е „фамилията“ теории за „изкуствения“, „принудителен“ и „антропогенен“ характер на Спитакското земетресение. Тези теории, вече бяха условно разделени на „меки“ и „твърди“. Според „меките“ Спитакското земетресение е резултат (или „би могло“ да е резултат) от безотговорни действия на централната съветска власт, вариращи от интензивно провеждане на изпитания с подземни ядрени взривове до непредпазливи изпитания на „сеизмично оръжие“.

 

„Твърдите“ теории ясно посочват Сатаната – това са азербайджански учени, които са създали „сеизмичното оръжие“ и са подучили централната власт да го изпробва върху Армения. В заговора някои забъркват дори и азербайджанския мюфтия – ни повече ни по-малко …

 

Към застъпниците на „меките“ конспиративни теории бихме могли да отнесем - като типичен, представителен случай, соченият за правозащитник и блогър Евгений Ихлов. На него дължим едно от най-новите преповтаряния на „меката“ теория в завършен вид с различни подварианти. Ихлов пише:

 

„ … но причината за Спитакското / Ленинаканското земетресение може би не е толкова проста, както обикновената природна катастрофа. Преди него (и след него) вървеше много плътна серия подземни ядрени изпитания в Семипалатинск и на Нова Земя (Маточкин Шар). Още повече, че казахстанското екологично движение настояваше за затварянето на полигона и не желаейки повторение на Декември 1986 (а защитата на природата е добър обединяващ лозунг, с възможност за задълбочаване на темата така, както беше и в Ереван през февруари 1988), Москва е могла да реши да го използва за последно с всичка сила“. [18]

 

„Предложиха ми и друга, не по-малко страшна версия. През октомври 1988 година в Белкано-исмаилинската зона (Азербайджан, границата с Грузия и Северна Осетия) по програмата геотраверс са взривявали ядрени заряди от по 50 килотона на дълбочина 2,5 – 5 километра. Официално – това е дълбочинно сеизмо сондиране, докато прякото предназначение на проекта е „разработката на сеизмооръжие”. Производител на зарядите е Средмаш СССР (ядрено оръжие), а сондажите са на СРГЭ. Датчиците също са произведени от СРГЭ. Възложителят е Средмаш, подизпълнител е СРГЭ НПО Нефтегеофизика Мингео. Началник е бил Чернышев Н. М. Директор на НПО е бил Карус Е. В.

 

Вследствие на трагедията, „тогава от постовете си излетели Карус и Чернышев. Постът на Чернышев заел Солодилов, а вместо Карус сложили Габриэлянц. Те обещали незабавен ефект след взрива, а А. Ш. Файтельсон, между другото прекрасен теоретик, твърдял, че тези взривове само ще натрупат напрежение на съвършенно непредсказуеми места и сеизмиката ще удари там, където не са я очаквали. Така и станало. Зарядите са били залагани около молоканските села Богдановка и Гореловка.” [18]

 

Боя се, че дори само за цитирането на тези псевдонаучни брътвежи би могло някой да предложи да ми вземат дипломата за строителен инженер или пък още по-лошо – да ме накажат да я изям, без да поемем никакви течности, докато трае наказанието. Но тези гръмкоречия се тиражират в най-различни формати, а хората се отнасят към тях от позицията на Аристотел – „Вярвам, защото е абсурдно”. Всъщност, никой не би могъл да оспори абсолютната безотговорност на съветската власт и към хората, и към околната среда – достатъчно е да си спомним, как буквално беше пресушено Аралско море.

 

Разликата е там, че екологичното престъпление с пресушаването на Аралско море беше напълно техническо постижимо и то беше извършено хладнокръвно от съветската наука и управление. Един съветски учен беше нарекъл Аралско море – „най-безсмисленият изпарител на земното кълбо“.

 

Предизвикването на земетресения, чрез въздействие върху приплъзването на тектоничните плочи, засега обаче е изцяло в сферата на фантастиката, къде научна, къде ненаучна.

 

Наистина, напълно е възможно някой, някъде да се е занимавал теоретично с въпроса дали би могло да се създаде сеизмично оръжие, но практическото му приложение едва ли скоро ще настъпи, а най-вероятно – никога.

 

Авторите и разпространители на конспиративни теории обаче съвсем не са мирясали. Едни предъвкват изложените по-горе сюжетни линии. През 2011 година, легендарният вестник от времето на перестройката „Аргументы и факты“ занимава (или по-скоро забавлява) читателите си с крайно наукоподобна „геофизична“ дъвка. На страниците на вестника се изказва Олег Фейгин, представян, като физик – теоретик.

 

В разпространяваната в Интернет негова биография, Олег Орестович Фейгин, роден на 28 ноември 1956 година в Харков, Украйна е представен като доктор на физико-математическите науки, действителен член на Украинската академия на науките (УАН), завеждащ сектора по теоретична физика на Института за иновационни технологии на УАН, автор на множество книги и публикации. Сферата на научните му интереси включва специални въпроси на квантовата космология, астрофизиката и физиката на космоса. Научен редактор на годишника на УАН „физика на импулсивните процеси“, член на редколегията на списание „Космонавтика“ и сборника „Избрани трудове на ИИТ на УАН“. Автор е на повече от 120 печатни публикации, в това число и на научно-популярни книги: „Обикновено научно чудо“, „Великата тайна на Вселената“, „Тайните на Вселената“, „Звездният свят“ и други“.

 

Ако трябва да обобщим, съдейки по огромното изобилие негови книги, изкарани на книжния пазар, Олег Фейгин не е обикновен популяризатор на науката – той е създал едно напълно прилично предприятие за научно-популярна литература, в което той самият е главната производствена мощност. Само че прегледът на заглавията сочи, че Фейгин е ориентиран към проблемите на микро и макро света, на наследството на Никола Тесла и свързаните с него конспиративни теории, но няма нищо публикувано в сферата на геологията, геофизиката, тектониката на земната кора, литосферните изследвания и прочее, което да е добило някаква по-широка публичност.

 

Затова, авторът на тези редове си запазва правото да се съмнява, че Фейгин е изричал някога думите, които ще бъдат цитирани по-долу, на базата на публикацията в „Аргументи и факти“ през 2011 година. Несъмнено, Фейгин обича буквално да се „къпе“ в неканонични и конспиративни теории - според него американците са хвърлили над Япония германски атомни бомби, една от тях не се е взривила и е била предадена от Токио на Москва, като форма на изтънчено източно отмъщение. Все пак да му оставим една отворена вратичка… каквото и да си говорим, между тъмната материя и движението на тектоничните плочи на земната кора има значителна разлика.

 

Но да видим, какво са сложили в устата на Фейгин, основателно или не, от някога славния, а днес трагично пожълтял вестник „Аргументы и факты“. Още през 2010 година, от „АиФ“ твърдят, че според Фейгин, американците са използвали тогава срещу Русия климатично и литосферно оръжие. За последното, Фейгин (или редакторът, творил от негово име) казва следното:

 

„То се нарича литосферно и се основава на прилагането на енергията на литосферата – „черупката“ на нашата планета, включваща земната кора и горния слой на мантията. (Още тук възникват съмнения в геологическата компетентност на Фейгин или на „Псевдофейгин“, но да продължим, бел. авт.). Поразяващото действие взима формата на земетресения, изригвания на вулкани, премествания на литосферните плочи, които трептят с определена честота. Ако изкуствено им се въздейства, възниква резонанс: трептенията многократно нарастват. Насочен взрив може да стане резонатор на колосални разрушения. Американците са разработили литосферното оръжие сами или са го заимствали от СССР в периода на неговото разпадане“. [16]

 

Според Фейгин, когато Хрушчов заплашва американците със знаменитата си фраза: „Мы Вам еще покажем Кузькину мать“, той е имал пред вид точно „литосферното оръжие“. (Кузька е името на дявола в руските народни приказки, бел. авт., така че Хрушчов е заплашвал американците, че ще ги запознае с майката на Рогатия лично .., бел. авт.). След тази интересна хипотеза, читателят направо е „хвърлен в храстите“ със следното откровение:

 

„В годините на перестройката писаха за тунел, който затворници от ГУЛаг са строили между континента и остров Сахалин на най-тясното място на Татарския пролив. Да го достроят попречила смъртта на Сталин – просто зарязали този строеж. Новите данни ни убеждават, че се е строяла малка част от замислената подземно – подводна магистрала: тунелът е трябвало да се проточи от Владивосток през Сахалин към Курилската верига острови и по-нататък към САЩ. Замислен е бил литосферен резонатор – своего рода тясна и дълга тръба, понижаваща честотата на трептенията“. [16]

 

Тук вече е време да спра да издевателствам над читателите и да обобощя, че в крайна сметка всеки има право да пише научна или ненаучна фантастика. Във фентъзито на Фейгин, историята с „литосферния резонатор“ напомня за онзи герой на филма „Покаяние“ на Тенгиз Абуладзе, който се беше самонабедил пред „органите“, че „копаел тунел от Бомбай за Лондон“. „Органите“ бяха приели това изявление спокойно и му бяха лепнали съответната присъда. Кажи речи по същия начин Фейгин ни обяснява, че първото изпитание на литосферно оръжие от СССР е довело до Спитакското земетресение:

 

„За изпитанието са избрали едно от най-безлюдните места при границата на СССР, което в същото време е точка, където се събират напреженията на литосферните плочи: разклоненията на Арарат в района на границата със североизточна Турция и северозападен Иран. Това място е било поставено във фокуса на огромно параболично огледало. Но стоящата под голям ъгъл спрямо хоризонта, почти вертикално, литосферна плоча е отразила изпратената вълна и тя е предизвикала резонанс на друго място – в Спитак. По сметките на сеизмолозите, естествено земетресение с такава страшна сила на това място не е можело да има“. [16]

 

В такива случаи, българите обикновено призовават Господа да слезе на Земята и да си вземе вересиите. Единствената добра новина за това и други подобни писания [17] е, че те поне не насаждат омраза към други народи и етноси.

 

Но тук стигаме и до откровено злонамерените публикации, където образът на Сатаната е ясно очертан – азербайджанците са разлюлели Земята под Спитак и Ленинакан, те са преместили тектоничните плочи, те са предизвикали катастрофалното земетресение и … точка. Едно от последните обобщения на тази изключително зловредна конспиративна теория е сравнително скорошната публикация от 2016 година на Саркис Саркисян, който пита: „Кой сътвори катастрофата?“ [19] След което сам си отговаря:

 

„През 2000-ите години в пресата се появиха статии за това, че Институтът за тектонични войни (това навярно е условното наименование, под което е работела група учени от Института по геология на Академията на науките на Азербайджан, начело с Икрам Керимов, „бащата на тектоничното оръжие“) се е намирал в Баку и на азербайджанските учени е била възложена разработката на методика за „дистанционно въздействие на огнището на земетресението и пренасяне на енергията на взрива с помощта на слаби сеизмични полета“. [19]

 

Този бисер на етническата ненавист, разбира се е замаскиран под формата на статия, която защитава честта на арменските строители, които според автора не носят никаква отговорност за колосалните разрушения в Спитак, Ленинакан и Кировакан. Несъмнено, преди Спитакското земетресение, картата на сеизмичното райониране на Армения не е показвала, че в района може да се очаква земетресение от толкова висока степен. Но ужким за да бъде защитена честта и на арменските сеизмолози, на публиката се хвърля репликата за азербайджанския произход на тектоничното оръжие. След което „елегантно“ се слагат още ред–два за „застраховка“:

 

„Всичко това е трудно доказуемо. Норик Мурадян, първи секретар на Спитакския районен комитет на Комунистическата партия на Армения през 1988 – 1990 година си задава въпроса: а имало ли е вероломно човешко въздействие върху природата?“. [19]

 

Излиза, че другарят Мурадян си е задал въпрос, значи съмнението му не може да не е основателно и Спитаското земетресение няма как да не е с „антропогенен произход“. Всъщност, категоричността на автора – Саркис Саркисян, се базира на доста по-стара публикация от 1998 година в един откровено увеселителен вестник, впоследствие допълнен и със сайт, създаден за разтуха на руско говорящите читатели – вестник „Совершенно секретно“. Вестникът е създаден от Юлиан Семьонов и Артьом Боровик. Да, Юлиан Семьонов е същият, за когото сте си помислиил - авторът на сценария на култовия сериал „Седемнадесет мига от пролетта“ и на още безброй остросюжетни и крайно забавни книги за Щирлиц и други герои на „тихия фронт“.

 

Така че, на 1 август 1998 година, точно в полунощ, на сайта на „Совершенно секретно“ се появява публикация със заглавието „Откраднаха бомбата“. [20] В публикацията са намесени войната в Чечня, където ФСБ имала намерение да предизвика по изкуствен път земетресение с мащаба на Спитакското (слава Богу изглежда после са размислили…), Втората световна война, по време на която някои военни стратези и тактици предлагали в кратера на вулкана Фудзияма да се хвърлят свръх мощни бомби, за да се предизвика катастрофално изригване и в крайна сметка се разказва историята на азербайджанския учен Икрам Керимов, баща на „тектоничното оръжие“ и пряк участник в програмата по „военна геофизика“ – „Меркурий-18“. [20]

 

Авторите на статията цитират неизвестно как попаднал в ръцете им доклад: „Заключителен доклад по научно-изследователската работа за 1994 година по програмата „Вулкан“ на Центъра по сеизмология на Академията на науките на Азербайджан“ с гриф „Съвършено секретно“, екземпляр № 2.

 

Авторите на публикацията се хвалят, че в ръцете има попаднала и „официалната кореспонденция (с гриф „Съвършенно секретно“, екземпляр №1) на заместник началника на Военния инженерен институт „Можайски“, професор Тучков, с директора на Института по геология на Академията на науките на Азербайджан, академик Л. Али-заде“. [20] За период от пет години, от февруари 1986 до март 1990 година, на азербайджанските учени е възложено да разработят „модели на процеса на функциониране на военно-техническите схеми с отчитане на геофизичните фактори“. Съгласно научния план, през месец януари 1990 година, учените са били длъжни да представят отчетен доклад за „методиката на дистанционното въздействие на огнището на земетресенията и пренасянето на енергията на взрива с помощта на слаби сеизмични полета“. [20]

 

По силата на първата си професия, имам известна гармотност в областта на сеизмичното инженерство. Това заглавие ми прозвуча малко като заглавието на дисертацията на Чапаев от известния виц: „Духовата музика в духовният живот на духовенството“. Потърсих консултация с мои познати, чиято компетентност в областта е много по-голяма от моята. Те потвърдиха усещането ми, с изричната уговорка никога да не ги издавам, че изобщо са коментирали такава публикация от подобно развлекателно издание.

 

Работата обаче е там, че последователите на Юлиан Семьонов са стигнали до следното обобщаващо заключение за горната салата от думи: „Казано по-просто, става дума за способността да се предизвикват земетресения на нужното място в нужното време“. [20] От тук нататък до обвинението, че азербайджанците са изтрили Спитак и Ленинакан от лицето на Земята има по-малко от крачка и тази крачка е направена. Публикацията на Саркисян е просто една от многото, написани в тази насока.

 

Иронията на това абсурдно сеизмологично фентъзи е и в още нещо. Непосредствено преди Спитакското земетресение, значителна част от азербайджанското население е изпроводена от територията на Арменската ССР „по живо и по здраво“. Твърденията, че в Баку са можели да предсказват земетресения (че и да ги предизвикват), веднага дават съвсем друга трактовка на етническото прочистване на азербайджанското население в Арменската ССР. То не е прогонено от родните си места – напротив. То е било предварително предупредено за предстоящия катаклизъм и е напуснало опасния район само и навреме.

 

В сайта „Русский дом“ (издание на руско говорещото общество в Атланта - САЩ), направо се призовава да бъде обвинен за земетресението мюфтията на Азербайджан, „който няколко дни преди земетресението обявил в главната джамия, „Скоро Аллах ще накаже арменците“.“ [21] Следват безумни описания на „изпитанията на геофизично оръжие“, цитират се „изказвания на Шевернадзе“, че „СССР разполага с четири типа геофизични бомби“, изобщо фентъзито е достигнало своята кулминация. До 7 февруари 2019 г., статията е била прочетена 145253 пъти.

 

За съжаление, голяма част от читателите приемат тези неща абсолютно сериозно и информационната война си тече по най-пълноводен начин.

 

В заключение, бихме могли да обобщим, че „фалшивите новини“ и конспиративните теории не са изобретение на „социалните медии“, нито са следствие на тяхната поява. Нещо повече – те са съществували много преди да бъде открит компютърът. Просто тогава са били наричани пропаганда. За съжаление, освен за откровено комерсиални и развлекателни нужди, конспиративните теории се използват буквално, за да „убиват“. С тях се насажда многопластова омраза, като арменско–азербайджанският конфликт е една забележителна илюстрация на това приложение на „конспирологичното фентъзи“. Насажда се омраза с изключителна дълбочина и чрез тиражирането на абсурдни твърдения се оправдават откровени престъпления.

 

Връщайки се към повода за този текст, бих казал, че си заслужава още един път да благодарим на Н. Пр. Посланика на Армения в България за добрата му историческа памет и за хубавото му отношение към страната ни и към тези герои, останали общо взето неизвестни, въпреки участието им в една от най-трудните спасителни операции в човешката история.

 

Едновременно с това, можем да си пожелаем всеки, който се хваща за клавиатура, писалка или паче перо, да мисли за последствията от това, което ще напише. Това може да бъде чудесна първа стъпка при разрешаването на много конфликти.

 

Използвани източници:

[1] Дюлгерова, Даяна, БЧК отбеляза 30 години от разрушителното земетресение в Армения (Обзор), Агенция „Фокус“, 1 февруари 2019 г., 20:22, http://www.focus-news.net/news/2019/02/01/2618938/bchk-otbelyaza-30-godini-ot-razrushitelnoto-zemetresenie-v-armeniya-obzor.html

[2] Янев, Симеон, Армения отново благодари за подадена ръка след земетресението от 1988, NEWS.bg, 01.02.2019, 13:36:39, https://news.bg/bulgaria/armeniya-otnovo-blagodari-za-podadena-raka-sled-zemetresenieto-ot-1988-g.html

[3] Землетрясение в Армении 7 декабря 1988 года. 7 декабря 2013 года исполняется 25 лет с катастрофического землетрясения в Армении, 7 декабря 2013, 11:00, РИА Новости, https://ria.ru/20131207/982161952.html

[4] Али, Кямал, Ленинакан 1988 года: как азербайджанцы спасали армян, Sputniknews, 04. 12. 2008, 13:05, https://az.sputniknews.ru/economy/20081204/42614433.html

[5] Сообщение Азеринформ: „По законам братства“, газета „Бакинский рабочий“, 11 декабря 1988 г.

[6] К катастрофе самолета Ил-76 в Иране, 20 февраля 2003 г., 12:32, По материалам Редакции информационно-справочного обеспечения РИА "Новости", https://ria.ru/20030220/324560.html

[7] Пограничное управление ФСБ России по Восточному Арктическому району, http://www.svrpu.ru/istoria/hronika.shtml

[8] Air Traffic Services Planning Manual, Doc 9426-AN/924, Approved by the Secretary General and Published Under his Authority, International Civil Aviation Organization (ICAO), First (Provisional) Edition,1984, Published in separate English, French, Russian and Spanish editions by the International Civil Aviation Organization, https://www.icao.int/EURNAT/Other%20Meetings%20Seminars%20and%20Workshops/Global%20ATFM%20Manual%20Coordination%20Team/1st%20Meeting%20at%20ATC%20Global%202012%20and%20EUROCONTROL%20CFMU/ICAO%20Doc%209426_cons_en.pdf

[9] Международные стандарты и Рекомендуемая практика. Приложение 3 к Конвенции о международной гражданской авиации. Метеорологическое обеспечение международной аэронавигации, Издание 17, 2010 год.

[10] Атаев Теймур, Тайна крушения самолетов в Армении в декабре 1988 г., 18 января 2014 г., Islam News - Информационное агентство России, https://islamnews.ru/news-Tajna-krushenija-samoletov-v-Armenii-v-dekabre-1988-g ; https://e-minbar.com/researches/tajna-krusheniya-samoletov-armenii

[11] Балашовское военное училище летчиков, Сайт выпускников училища, Летные происшествия – катастрофы; Катастрофа Ил-76М, командир корабля Брилëв, 11.12.1988; http://xn--80abda0c7b.xn--p1ai/index.php?id=7511

[12] Вюгарлы, В., „Выжить мне помогло шестое чувство!” – единственный оставшийся в живых пассажир ИЛ-76 Фахраддин Балаев, trend news agency, 14 декабря 2006, 10:22 (UTC+04:00), https://www.trend.az/life/interview/739778.html

[13] Мусаелян, В., Они не успели помочь ... , В: Спитакский мемориал. 1988 – 2008, Редакционно издательская группа – Афанасьева Л. В. (главный редактор), Микаелян А. Д. (заместитель), Сахаров Б. Н., Масис Мурадян (техническое обеспечение), Москва, „ДОССОМ”, 2008 г., стр. 250 – 254, http://spitakseism.info/book/Spitak-Final.pdf

[14] Воздушный мост Армении, В: Спитакский мемориал. 1988 – 2008, Редакционно издательская группа – Афанасьева Л. В. (главный редактор), Микаелян А. Д. (заместитель), Сахаров Б. Н., Масис Мурадян (техническое обеспечение), Москва, „ДОССОМ”, 2008 г., стр. 202, http://spitakseism.info/book/Spitak-Final.pdf

[15] Гарегинян, Арам, Ведь пилоты не умирают, они улетают в небо … 30 лет подвигу сербских летчиков в Армении, Sputnik Armenia, 11.12.2018, 23:54, https://ru.armeniasputnik.am/society/20181211/16195354/Ved-piloty-ne-umirayut-oni-uletayut-v-nebo-30-let-podvigu-serbskikh-letchikov-v-Armenii.html

[16] Оружие, которым пугал Хрущев, уничтожило Спитак, Еженедельник „Аргументы и факты“, № 8, 23.02.2011 г., http://www.aif.ru/society/science/23652

[17] „Нет, нет, нет! Это не земетрясение!“: была ли катастрофа в Спитаке искуственно спровоцирована?, Страна Армян, 07.12.2018 г., https://armenia.im/7/17586878040723097

[18] Ихлов, Евгений, Землетрясение в Армении могло стать результатом испытания сейсмооружия, Новые известия, 25 апреля 2018 г., 16:03, https://newizv.ru/news/tech/25-04-2018/zemletryasenie-v-armenii-moglo-stat-rezultatom-ispytaniya-seysmooruzhiya

[19] Саркисян, Саркис, Кто сотворил катастрофу? Спитакское землетрясение: вопросы без ответов, Голос Армении, 2016-10-31, 11:43, http://golosarmenii.am/article/46611/kto-sotvoril-katastrofu

[20] Соколов, Сергей и Сергей Плужников, Украли бомбу, Совершенно секретно, № 8 / 113, 1 августа 1998 г., 00:00, https://www.sovsekretno.ru/articles/id/224/

[21] Спитак 1988. Тайна страшной трагедии?, переслал Semion Levin, „Русский дом“, Russian Speaking Community, Russian community in Atlanta, Русская газета в Атланте, Last modified on Saturday, 17 December 2016, 17:59, http://russiahousenews.info/blogs/spitak-1988-tayna-strashnoy-tragedii

 

Публикувана в Гледища

На 20 януари 2019 година се навършват 29 години от едно от най-големите престъпления на съветския политически елит и на въоръжените сили на СССР, спрямо собствения им народ. Събитията от нощта на 20 януари 1990 година напълно основателно са известни в най-новата история като „Черният януари“ или като „Кървавият януари“. Станалото в Баку е много важен епизод не само от азербайджанската история, но и от световната. Освен че бележи един от върховете на безотговорно и безжалостно насилие над невъоръжено население в Съветския съюз, „Черният януари“ е и един от „реперите“, от историческите ориентири, които бележат разпадането на СССР. Насилието от нощта на 20 януари 1990 година е момент, от който вече няма връщане назад, “point of no return”.

 

Смазването на съвсем неопитната, слабо организирана и едва излизаща на историческата сцена политическа опозиция в столицата на Азербайджан, спада към така наречените „асиметрични действия“. Тя е свръх реакция на действия, които са вбесили централната власт, но не са свъразни с насилнически действия срещу нея. Съветската власт и съветската военщина са едновременно възмутени и силно уплашени от рязкото надигане на националното движение в Азербайджан.

 

Независимо, че до този момент „неформалите“ в Азербайджан не са влезли в конфронтация с централната власт в Москва, съветските власти се нахвърлят върху тях и целокупното гражданство на Баку с огромна ненавист и бруталност. Няма да пишем, че извършеното от съветските въоръжени сили в Баку е „безпрецедентно“, защото както ще се види по-нататък, прецеденти има. При това, прецеденти от които струят кръв и безскрупулност.

 

В Баку загиват повече от сто мирни жители. Безстрастната статистика ще запише най-различни факти, които изцяло ще опровергаят официалните версии за случилото се. Министърът на отбраната на СССР Дмитрий Язов, който по-късно ще завърши безславно кариерата си, като един от неуспелите превратаджии от така наречения „Държавен комитет по извънредното положение (ГКЧП)“ ще заяви, че срещу нахлулите в Баку съветски войски са стояли 40 хиляди азербайджански бойци, привърженици на Народния фронт на Азербайджан, които са били въоръжени с автоматично оръжие.

 

За негово нещастие, журналистите от всички съветски средства за масова информация, които са в Баку по време на щурма на Съветската армия, свидетелстват, че азербайджанците почти не са били въоръжени. В крайна сметка от населението са конфискувани едва 84 ствола огнестрелни оръжия, които са ловни, преправяни и най-вече … самоделни. [28]

 

По повод масовите граждански протести в Баку, кореспондентът на флагмана на перестройката, вестник „Литературная газета“ пише:

„Армията отговори. Тя отговори повсеместно, макар и в огромната си част неадекватно“. [24]

 

Нахлуването на Съветската армия в Баку отговаря на стандартите за превземане на вражески град, а не за „умиротворяване“ на собствен. Самият министър Язов е заплашил своите подчинени, че „ще видят чудо“, ако не „превземат града“. Някои военни командири са силно изненадани от подобна лексика. От нея се вижда, че министърът на отбраната смята, че столицата на Азербайджанската ССР е в ръцете на някакъв враг.

 

Това разбиране и настроение се пренася и върху личния състав. Войниците разглеждат мирното население като противник и стрелят с автомати и картечници по минувачите. [10] Още тогава излиза на яве един парадоксален факт, който показва, че стрелбата в повечето случаи е хаотична и с цел да тероризира населението като цяло, а не да се „респектират протестиращите“ - никой от организаторите на пикетите и барикадите в Баку, които разбира се са на първата линия, не загива. [24]

 

В момента на обявяването на извънредно положение в Баку е установено, че само 42 души от убитите са били на барикадите и пикетите. Още девет души са били убити, докато са оказвали помощ на ранени след разкъсването на барикадите от танковете и бронетранспортьорите. [5]

 

Жителите на Баку са в шок, защото военните от Съветската армия стрелят без колебание по линейките, които летят из града, опитвайки се да откарат ранените в болниците. Още по-шокиращо обаче е, че армията стреля и по служителите на местната милиция. [11]

 

Между различните автори – очевидци на събитията има забележително единодушие по отношение на изключителната жестокост, проявена към жителите на Баку. Тук свидетелствата съвпадат, независимо от къде идват и кого представляват очевидците. Един от най-добросъвестните изследователи на Закавказието - Томас де Ваал, към когото се отнасят с еднакво уважение азербайджанци, арменци и руснаци, пише:

„Танковете пропълзяха през барикадите, мачкайки по пътя си автомобили и даже линейките на Бърза помощ.“ По думите на очевидци, войниците са стреляли по бягащите хора и са доубивали ранените. Автобус с мирни жители е бил обстрелян и много от пътниците, в това число и едно четиринадесет годишно момиче загиват.“ [7]

 

Има и други подобни свидетелства:

„Бойните машини газеха всякакъв автотранспорт, който им се изпречеше на пътя, без значение кой е в него. Така например на Тбилиския проспект беше обстрелян лек автомобил. Един от танковете зави рязко и го смачка. Едно 13 годишно момче, което беше между пътниците, изскочи от колата и се опита да се скрие на безопасно място, но беше убито с изстрел в гърба.“ [11]

 

Дмитрий Фурман и Али Абасов пишат:

„Въвеждането на войските [в Баку] се съпровождаше с крайна жестокост – стреляха по всяка движеща се цел и просто по тъмните преки улици и по прозорците на къщите. При обявяването на извънредното положение вече бяха убити 82 души, преобладаващата част от които нямаха никакво отношение към пикетите. След това загинаха още 21 души. От 82 трупа на загинали от огнестрелно оръжие, на 44 души входните отверстия на раните бяха откъм гърба. Имаше и убити с удари с щик в гърба.“ [21]

 

Очевидците смятат и свидетелстват, че армията се е опитала да прикрие извършените жестокости:

„От многочислените показания на свидетелите се вижда, че военните са се опитвали да скрият следите от извършените деяния, като са извозвали от мястото на събитието обезобразените, размазани от военната техника трупове и отделни части от тела.“ [11]

 

В крайна сметка, оказва се невъзможно да се скрие грозната истина. Очевидецът Юсиф Аллахверди оглу Садъгов (Юсиф Аллахверди оглы Садыгов) разказва, че от един от убитите граждани е била открита само дясната ръка и тя е била погребана на гробището.

 

Всъщност, какво и защо се случва в Баку на 20 януари 1990 година?

От къде идват тази ярост и нечовешка злоба, с които валякът на военната машина е хвърлен върху столицата на Азербайджан? Отговорът е, че тези трагични събития имат и „общосъюзен“ и регионален контекст. Зверските изстъпления на съветския генералитет и партийните лидери са провокирани, както от събития в Азербайджан, така и от общата картина на раздиращия се от проблеми и противоречия Съветски съюз.

 

Всеки социолог ще ви каже, че така наречената „корелационна теория“ може да установи по безспорен начин връзката между две събития, но съвсем не е задължително да се установи кое е причина и кое е следствие. По подобен начин, в периода 1985 – 1990 година, е трудно да се каже дали възхода на националните движения в Съветския съюз е предизвикал неговото разпадане, или безкрайното задълбочаване на социалните проблеми в СССР е генерирало изригване на националистическа енергия в отделните републики от „периферията“.

 

На всичкото отгоре, в повечето случаи, националните проблеми и социалните неблагополучия влизат в „синергична връзка“ и взаимно усилват въздействието си допълнително.

 

СССР излиза от така наречената „пятилетка пышных похорон“ („петилетката на пищните погребения“), през която са си отишли трима генерални секретари на КПСС – Леонид Брежнев, Юрий Андропов и Константин Черненко, силно отслабен. Аномията в държавата, разкъсването на социалната тъкан, огромното разминаване между пропаганда и реалност, загубата на икономическото и военното съревнование със Запада, принуждават новия генерален секретар – Михаил Сергеевич Горбачов да обяви нов курс – така наречената „перестройка“.

 

Когато се говори за „перестройката“, хората обикновено я свързват с прокламираната „гласност“ – един вид свеждат „перестройката“ до правото да се говори (или да се дърдори) свободно. Много малко хора обаче си спомнят, че в рамките на перестройката е обявена една изключително важна цел – изграждането на правова държава. Както впоследствие се вижда да се изгради правова държава върху тоталитарна основа е невъзможно, а за демократизацията на режима, времето така и не достига.

 

Но твърде много хора взимат напълно на сериозно заявеното на най-високо партийно и държавно равнище и започват да поставят въпроса за законността на едно или друго действие и да се противопоставят на произвола на властите – най-вече на произвола на партийния елит. От тук до серията верижни конфликти, които ще последват, крачката е само една. Противенето на произвола в съчетание с огромните социални проблеми и етническите и междунационални конфликти, изгражда „стратегическия триъгълник“, който ще генерира поредица от трагедии в годините на залеза на СССР.

 

В случая с Азербайджан и с трагедията в Баку от януари 1990 година, не може да не се подчертае дебело, че възходът на националното движение в страната е катализиран много сериозно от конфликта в Нагорни Карабах, където арменските сепаратисти поискват отделянето на Нагорно Карабахската автономна област (НКАО) от Азербайджанската ССР и присъединяването и към Арменската ССР. Започва обединително движение, известно с арменското си название „Миацум“. Градусът на напрежението нараства с всяка група азербайджански бежанци, пристигащи от Нагорни Карабах. Така се стига до създаването на „Народния фронт на Азербайджан“, а впоследствие до разделянето му на радикално и умерено крило.

 

Партийният елит в „Центъра“, към който можем спокойно да отнесем и върхушката на военната каста е изключително притеснен от явленията, изграждащи трите страни на „стратегическия триъгълник“. И така, след „Новочеркаския разстрел“ от 1-2 юли 1962 година, когато в град Новочеркаск (Ростовска област на РСФСР) при разгонване на демонстрация на стачкуващи работници от Новочеркаския завод за електрически локомотиви (Новочеркасский электровозосроительный завод – НЭВЗ) са убити не по-малко от 26 души и са ранени 87 души, в края на двадесетия век, СССР се сблъсква с истинска вълна от конфликти по периферията, които централната власт, службите за сигурност и особено военните потушават с изключителна жестокост.

 

Ледът се пука, господа съдебни заседатели …

Някой може да оспори уместността на използването на култовата реплика на Остап Бендер за заглавие на раздел, в който ще се говори за трагедии с човешки жертви. Уместността на фразата е в това, че популярният български превод на руското „лед тронулся“ - „ледът се пука“, не е съвсем прецизнен. В оригиналния текст се има предвид, че „ледът тръгна“, започнал е ледоходът на топящия се лед.

 

И наистина, много скоро след идването си на власт, Михаил Горбачов ще трябва да се изправи очи в очи със суровата истина – авторитетът на властта лети надолу и е в състояние на свободно падане. Младото поколение, особено в „периферията”, открито предизвиква централната власт. Ледовете са тръгнали, политическият ледоход е започнал. Но в Съветския съюз на този, който се противопоставя на властта, обикновено му пускат кръв. При това - съвсем не с лечебна цел. „Ледът е тръгнал, но силовите фактори ще го оцветят в червено“. …

 

Декемврийските събития в Казахската ССР през 1986 г.

С известна условност може да се приеме, че поредицата от кървави сътресения в съветската империя започва от Казахската ССР с така наречените „Декемврийски събития“ от 1986 година.

 

Декемврийските събития в Алма – Ата, известни още като „Желтоксан” (названието идва от казахското „Желтоксан котерилиси” – Декемврийско въстание) представляват масови младежки вълнения, протекли на 17 – 18 декември 1986 година в тогавашната столица на Казахската ССР. Масовите протести на практика прерастват във въстание срещу комунистическите власти. [8]

 

Най-разпространеното обяснение за тези събития е, че смутовете започват, след като след оставката на първия секретар на Казахската комунистическа партия – Динмохамед Кунаев, на негово място е поставен Генадий Колбин. [8]

 

Колбин е лична номинация на Михаил Горбачов и първи секретар на Уляновския областен комитет на КПСС (!), но кракът му не е стъпвал в Казахската ССР и той никога не е работил там или по проблемите на въпросната съветска република. [3]

 

Свиканият митинг, който първоначално протича мирно, но е масов и мнголюден, иска на ключовия ръководен партиен пост да бъде назначен казах, а не руснак. Впоследствие митингът прераства в масови безредици и побоища, като младежките протести се разпространяват и в други градове на Казхската ССР, на първо място в Караганда.

 

На 16 декември 1986 година се стига до жестоко разгонване на протестният митинг пред сградата на ЦК на Комунистическата партия на Казахската ССР. Данните за загиналите по време на разгонване на митинга от страна на вътрешните войски варират твърде широко. Броят на загиналите се сочи в интервала от 10 до 150 души.

 

Очевидци разказват и за издевателства след разгонването на митинга. Много млади хора, набедени за подстрекатели, са извозени далече извън града (тогавашната столица на Казахстан – Алма-Ата) и са оставени там без горни дрехи. Девойките пък са били заставяни да седят на леда без панталони. Тези свидетелства заслужават допълнително изследване (а и разследване), още повече, че това отношение към млади жени е с много особен подтекст.

 

Промяната на демографската картина и на съотношението между броя на руснаците и на казахите в Казахската ССР е смятана за една от основните причини за възникващото противопоставяне. Ето че някой е решил да спре „неблагоприятната“ демографска тенденция ...

 

Декемврийските бунтове в Казахстан през 1986 година са един от първите сигнали, че „центърът” изпуска от контрол „периферията”, а прословутата „дружба между народите” просто не работи. Протестите в Казахската ССР до голяма степен са породени и от откровената демагогия на централната власт. Говори се за „комунистически интернационализъм”, а казахите са третирани като „втора категория” хора. Говори се за „коренизация” на управленския елит в степната съветска република, а всъщност там протича непрекъсната „русификация”.

 

Тбилиските събития от април 1989 г.

„Черният януари” в Баку е предшестван и от така наречените „Тбилиски събития”, известни също така и като „Трагедията от 9-ти април”. Става дума за специална операция по разгонването на масов опозиционен митинг пред Дома на правителството на Грузинската ССР в Тбилиси.

 

Операцията е проведена с изключителна бруталност и крайно непофесионално през нощта на 9 април 1989 година от силите на вътрешните войски на Министерството на вътрешните работи на СССР и от Съветската армия. Резултатът са впечатляващ брой човешки жертви.

 

Събитията в Тбилиси са изключително показателни поради факта, че и те са предизвикани от конфликт на сепаратистка основа. Ако в Азербайджан претенциите за отделяне на Нагорни Карабах и присъединяването на тази автономна област към Арменската ССР отключва противопоставянето, то в грузинския случай става дума за сблъсък с абхазкия и осетинския сепаратизъм. Видимо по това време обществеността в отделните републики има сериозни резерви към СССР като единна държава, защото всяко искане за прекрояване на вътрешните граници между съюзните републики води до военни действия и кръвопролития.

 

В случая, конфликтът е между грузинци и абхазци. На 18 март 1989 година в село Лъхнъ (на руски – Лыхны) се провежда масов, 30000-хиляден абхазки събор, на който се издига искане за излизане на Абхазката АССР от състава на Грузинската ССР. Абхазците претендират да получат статут на самостоятелна съюзна република, което предизвиква острото недоволство на грузинците. Следва поредица от протестни митинги, организирани от така наречените „неформални организации“.

 

На 25 март 1989 г., се провежда митинг в Гали, на който присъстват 12 000 души. Пет дни по-късно, на 01 април 1989 г., следва митинг в Леселидзе. След това идва редът на Сухуми и на други градове в Грузия. Митингите като цяло са „несанкционирани“ и това предизвиква нервност сред властите. [10]

 

На 04 април 1989 година в Тбилиси започва безсрочен митинг. Ръководители на митинга са: Звиад Гамсахурдия, Мераб Костава, Ираклий Церетели и Георгий Чантурия. И тогава, и днес те са сочени като лидери на грузинското национално движение. От тях днес е жив само Церетели, а останалите са или убити, или загиват при неясни обстоятелства.

 

По-късно, генералният прокурор на СССР Н. С. Трубин ще убеждава публиката, че организаторите на митинга са изпълнявали заговорнически план, координиран от чужбина, създавали са въоръжени формирования, привличали са бивши участници във войната в Афганистан, както и хора, които са практикували бойни спортове, с цел да изведат Грузия от състава на СССР, да ликвидират автономните републики на територията на Грузия (Абхазия, Аджария и Южна Осетия) и в крайна сметка да вкарат Грузия в НАТО. [20]

 

Несъмнено, генералният прокурор е бил силно скандализирпан от факта, че на 06 април 1989 г., на площада вече са издигнати лозунги като: „Долу комунистическия режим!“,“Долу руския империализъм!“, „СССР – тъмница за народите!“, „Долу Съветската власт!“, а повече от сто души обявяват гладна стачка. [13]

 

Едновременно с това е факт, че от нарочно създадената от ІІ конгрес на народните депутати на СССР „комисия на Собчак“ е ясно констатирано, че до момента на началото на разгонването на митинга (утрото на 9 април 1989 г.) не е имало насилие. Комисията записва в доклада си, че „в хода на разследването не са били получени някакви доказателства за реални опити за завземане на властта, не е открит нито един случай на насилие или на покушение по политически мотиви по отношение на работниците от съветските и партийните органи, на комунистите или на гражданите от негрузинска националност“. [9]

 

Въпреки неагресивното поведение на митинга, в Тбилиси се концентрират въоръжени сили за мащабна операция. На 7-ми и 8-ми април 1989 г. в Тбилиси са били прехвърлени: 4-ти мотострелкови полк на дивизията „Дзержински“ (в състав от 650 души), който до този момент се е намирал в Армения в град Спитак, където са се преодолявали последствията от катастрофалното земетресение от същата година; полк от въздушно десантните войски (в състав от 440 души); бойци от Пермския и от Воронежкия ОМОН (в състав от 160 души) и 450 курсанти от висшата школа на Министерството на вътрешните работи на СССР в град Горки (Нижни Новгород). Освен това в Тбилиси вече са били разквартирувани 650 души от мотострелкови полк на Съветската армия и са били в наличност 250 грузински милиционери. [13]

 

Смята се, че общо в операцията са били ангажирани 2550 души, подкрепяни от шест бронетранспортьора, осем десантни бойни машини, четири пожарни автомобила и две линейки. Също така, оценката на различни разследващи случая е, че реално в разгонването на митинга са участвали около 900 войници от дивизията „Дзержински“ (вътрешни войски) и една рота десантчици от Съветската армия.

 

Генералният прокурор на СССР твърди, че на 08 април част от митингуващите са „предприели действия за завземане на техника за блокиране на улиците и са нападали сътрудници на милиция и военнослужещи, в резултат на което е бил нанесен побой на 7 военнослужещи и на петима милиционери“. Пак прокуратурата твърди, че е бил предприет опит за завземане на Руставския металургичен завод (!?), пресечен от охраната на комбината“. [20]

 

Верността на горното твърдение е под въпрос, като се има предвид, че парламентарната комисия, разследвала случая, многократно опровергава твърдения на генералната прокуратура на СССР. Много показателно е, че заключението на парламентарната комисия ясно показва, че точно към момента на началото на операцията по разгонването на митинга, събралото се огромно множество изобщо не е давало никакви признаци на агресия.

 

Ръководителите на операцията по разгонването на митинга са били взели решение да действат в ранното утро на 09 април 1989 г., преди изгрев слънце, очаквайки, че на площада ще има относително по-малко хора. Това очакване се оказва погрешно – на площада е пълно с хора, но събралите се не дават никакви признаци на агресия. Нещо повече, според разследването на парламентарната комисия с председател Собчак, множеството точно в този момент е било под въздействието на различни призиви за мирно и неагресивно поведение:

„Четиридесет и пет минути преди началото на операцията към митингуващите се е обърнал Илия ІІ - Католикос на Грузия. Изявлението на Католикоса е било изслушано при пълно мълчание, като след неговия призив за благоразумие се е въдворила седем минутна тишина, а след това е последвала обща молитва „Отче наш“. Митингуващите за запазили ред, спокойствие и не е имало видими признаци на страх: много [от присъстващите] са пеели и са танцували. След това, думата е взел един от лидерите на неформалите Церетели И[раклий] с призив да не се разотиват, да не оказват съпротива, да запазят спокойствие и най-добре да седнат („седналите не ги бият!“), което е и било направено от мнозина, най-вече в района на стълбището на Дома на правителството. Той е завършил призива си в 03:59 часа. В 04:00 часа, генерал-полковник Родионов И. Н. е отдал заповед да се започне операцията по изтласкване [на митингуващите]“. [9]

 

Парламентарното разследване напълно разобличава твърдението на командуващия Кавказкия военен окръг – генерал полковник Игор Николаевич Родионов, според когото, ако митингът не е бил разгонен е щял да „започне щурм на зданието“ на ЦК на Комунистическата партия на Грузинската ССР, което вече е било „подготвено за отбрана“ (!). Поради това е било „страшно да се помисли, колко убити и ранени би имало тогава“.

Единственият аргумент в полза на някаква основателност на твърдението на генерал-полковник Родионов, че с разгонването на митинга е предотвратена по-голяма катастрофа, е фактът, че подобен прецедент в историята на Грузинската ССР вече има. Колкото и парадоксално да звучи, става дума за разстрела на митинг на привържениците на Сталин, насочен срещу промяната на отношението към последния, санкционирана със знаменития доклад на Никита Сергеевич Хрушчов от 25 февруари 1956 година. [4] [12]

 

Интермедия. Ако трябва, в СССР газят с танкове и сталинистите… Тбилиси, март 1956 г.

На 04 март 1956 г. пред паметника на Сталин в Тбилиси, започва митинг, който продължава и през следващите дни. Настроението е крайно приповдигнато.

 

На 05 март 1956 г. по повод годишнината от смъртта на Сталин, студенти и работници шестват по улиците на Тбилиси с лозунгите „Ленин - Сталин“ и „Няма да допуснем критика на Сталин“. По булевард „Руставели“ минава демонстрация с портрети на Сталин, като участниците карат пешеходците, които срещат, да си свалят шапките пред портретите, а водачите на автомобили – да свирят с клаксоните си.

 

По неочакван начин в протестите е въвлечен е въвлечен и маршал Чжу Де – един от най-близките хора на Мао Цзе Дун. След участието си в ХХ конгрес на КПСС, китайският пълководец си почива в Тбилиси. Няколко хиляди демонстранти се отправят към местопребиваването му и се обръщат с призив „да защити името на Сталин“. Чжу Де откликва и на два пъти приветства протестиращите студенти и се среща с техни представители. Твърди се, че член на китайската делегация дори е говорил на един от протестните митинги. [12]

 

На 09 март 1956 година в Тбилиси вече са въведени части на Съветската армия. Развръзката настъпва около полунощ. Всичко започва съвсем невинно – няколко души се опитват да влязат в Дома на съобщенията (пощата на Тбилиси), за да изпратят поздравителна телеграма до Вячеслав Молотов по повод рождения му ден. Те са арестувани от войниците. Демонстрантите се втурват за да ги освободят, но военните откриват огън с картечници от прозорците на Дома на съобщенията. Според данни от архивите на Министерството на вътрешните работи на Грузия, там убити 27 души. Незабавно пристигат камиони, с които труповете на убитите са извозени. Извозени са и многобройните ранени. [12]

 

Очевидецът на тези събития – проф. Гулиа разказва:

„Не помня вече по каква причина, сред „инициативна група“ в тълпата възникна желанието да изпратят телеграма на Молотов. От тълпата се отделиха четирима души – двама юноши и две девойки се приближиха към охраната. Веднага ги хванаха, извиха им ръцете и ги вкараха в дома [на съобщенията]. Не трябваше да правят това. Тълпата се хвърли през улицата, за да ги отърве … И от прозорците на Дома на съобщенията изведнъж заработиха картечници.

По-нататъшната картина ме преследва цял живот. Наоколо започнаха да падат хора. В първите минути те по някаква причина падаха мълчешката, не чувах никакви викове, само трясъкът на картечниците. След това изведнъж една от картечниците пренесе огъня върху огромния чинар, който растеше срещу Дома на съобщенията... според мен, той и сега още си седи там. На дървото, естествено седяха момченца. Мъртви деца се посипаха от дървото като зрели ябълки от ябълково дърво. С тежко тупване.“ [4]

 

Другият тежък сблъсък е на крайбрежната улица на река Кура. Там демонстрантите са газени с танкове и бронетранспортьори. От огъня на армията и под веригите на танковете загиват между 60 и 150 души. Някои демонстранти се опитват да се спасят, като скачат от високия бряг в река Кура, но повечето са буквално размазани и отнесени от реката. [12]

 

Според Гулиа, броят на жертвите на крайбрежната улица са много повече. Той пише:

„По пътя към къщи, видях как танковете газят тълпата на моста над река Кура. По средата на моста се беше струпала виеща тълпа, а от двете й страни я притискаха танкове. Обезумелите хора скачаха от огромна височина по среднощ в реката. В тази нощ загинаха около осемстотин демонстранти. Труповете на загиналите, най-вече юноши и девойки, още три дни след това изплуваха надолу по течението на Кура. Някои бяха извадени чак в Азербайджан. На много от телата, освен от куршуми имаше рани и от щикове.“ [4]

 

Загиналите са погребани тайно, като на гробищата са допуснати само близки роднини. Докато са в болниците, ранените са под охраната на милицията. Заради участието си в протестите са задържани 375 души, между които 34 члена на КПСС и 165 комсомолци. Осъдени са 39 души. [12]

 

Назад към Тбилиси в 1990 година

Както вече казахме, през 1990 година разследването на парламентарната комисия с ръководител Собчак опровергава тезата за всякакви агресивни намерения на протестния митинг в Тбилиси. Най-вероятно генерал-полковник Игор Родионов се защитава, твърдейки, че разгонването на митинга е предотвратило по-голямо кръвопролитие.

 

Но, все пак, ако е имал предвид случая със смазването на протестите „в защита на доброто име на Сталин“ през март 1956 година, може би трябва да му дадем известно право. Съветската тоталитарна машина изобщо не жали своите граждани – стреля в тях залпово, трови ги с бойни отровни вещества, гази ги с гъсениците на танковете си, независимо какъв е конкретният повод. Няма значение дали протестът е в защита на Сталин или в защита на демокрацията…

 

При разгонването на митинга в Тбилиси, в ранното утро на нощта на 8-ми срещу 9-ти април 1989 г., картечници не загърмяват. Използувани са гумени палки (с дължина 73 сантиметра), „малки пехотни лопатки“ (често наричани погрешно „сапьорни лопатки”) и бойното отровно вещество „Черёмуха“. [13]

 

Названието на сълзотворното средство „Черёмуха“ идва от много ароматния храст от семейство розоцветни, познат в България като „Птица череша“ (Prúnus pádus), известен при англичаните като „майско дърво“. От химическа гледна точка, става дума за хлорацетофенон (CN), бойно отровно вещество от групата на сълзотворните вещества (лакриматори). В днешно време, използването на хлорацетофенона като полицейско средство е много ограничено поради високата му токсичност. То се замества от по-безопасни сълзотворни вещества като CS, CR, OC и други.

 

В статията на кореспондента на руската секция на BBC Артьом Кречтников е отбелязано, че „както е било установено в хода на разследванията, изпълняващият длъжността командир на 4-ти пехотен полк подполковник Бакланов самостоятелно е разрешил на подчинените си да използват четири гранати с по-силния газ „Си Ес“ (CS, бел. авт.)“. [13]

 

Тук може да се каже, че или в разследването, или в статията е допусната фактическа грешка или поне доста спорно твърдение – лакриматорът CS е по-малко токсичен от хлорацетофенона – CN. Няколко дни подред, властите не признават използването на бойни отровни вещества. Това става едва на 13 април 1989 година, когато става ясно, че над 300 души са получили различни степени на отравяне от използваните бойни отровни вещества. [13]

 

Загиват 19 души, от които 16 са жени. Тези коментатори, които се опитват да оправдаят действията на властите, подчертават, че 18 загинали са починали не от побоя, устроен над демонстрантите, а са били стъпкани. Както отбелязва Артьом Кречетников, тези коментатори естествено заобикалят въпроса,. как е възникнала „блъсканицата“ и как са били стъпкани жертвите.

 

Освен това, по мнението на медиците, в голяма част от случаите, задушаването от притискане и смачкване на гръдната клетка е било фатално „подсилено“ от действието на използваните сълзотворни газове и аерозоли. В първите часове след разгонването на митинга в болници са били приети 183 демонстранти. Отровените от CN и CS са над 300 души. Травми с различна тежест са получили 290 души, като 21 от тях са били наранени с прословутите „леки пехотни лопатки“. Един демонстрант е получил огнестрелна рана в главата. [13]

 

По данни на следствената комисия на Върховния Съвет на Грузинската ССР, в рамките на един месец след побоищата, към здравните заведения са се обърнали за помощ 4035 души. Генералната прокуратура на СССР, която на практика поема „адвокатската защита“ на извършителите на насилието, пледира за 2129 пострадали, обърнали се към болниците. Разликата между двете числа прокурорите обясняват с твърдението, че много граждани са се обръщали към лекарите неколкократно. [13]

 

Конфликтът в Нагорни Карабах и състоянието на свободно падане на комунистическата власт в Баку

Вече беше отбелязано, че януарските събития в Баку от 1990 година са много силно катализирани от конфликта в Нагорни Карабах. Населението в Азербайджан, особено младите хора са възмутени от бездействието на комунистическото ръководство в Баку, което не предприема никакви действия в защита на азербайджанците в Нагорни Карабах. В Нагорно Карабахската автономна област (НКАО), арменците са мнозинство в три от четирите административни района на областта. Азербайджанците обаче са мнозинство в четвъртия район с център историческия град Шуша (наричан от арменците Шуши).

 

Когато започва движението за присъединяване на НКАО към Арменската ССР един от първите резултати е прогонването на азербайджанското население от областта. Фактически, искането за отделяне на Нагорни Карабах датира още от 1987 година, но страстите се развихрят с особена сила през 1988 година. Впоследствие всичко това ще прерасне в масово пропъждане на всички азербайджанци от Армения и на почти цялото арменско население от Азербайджан. Става дума за хуманитарна катастрофа, която минава пред очите и покрай ушите на световната общественост, без никой да обърне особено внимание на това. [7]

 

Създава се огромно напрежение, породено от пълната неспособност на комунистическото азербайджанско ръководство в Баку да защити териториалната цялост на страната и от ежедневните срещи на жителите на Баку с бежанците от Нагорни Карабах, а после и от цяла Армения. На фона на това напрежение започват актове на насилие, като погрома в Сумгаит от 27 – 29 февруари 1988 година.

 

Сумгаит е сателитен град на Баку със значителен дял на така наречения „лумпен пролетариат“. През февруари 1988 година в Баку са взети извънредни мерки за сигурност, за да не се допусне конфликт на етническа основа между местното азербайджанско и арменско население. Първоначално тези мерки работят. Такива мерки обаче не са взети в Сумгаит, където се разразяват нападения над местни арменци, палежи, грабежи и убийства. [7], [10] В Сумгаит сякаш се пресичат двете сюжетни линии на разпадането на СССР – рязкото обостряне на социалните проблеми и конфронтацията на етническа и национална основа.

 

Томас де Ваал нарича тези събития „първият в съвременната съветска история изблик на масово насилие“. [7] Тази констатация разбира се е оспорима в частта си за „първенството“, но няма съмнение, че това е проява на масово безумие и свързаното с него насилие.

 

Има разнообразни свидетелства, че населението в Сумгаит е било „обработвано“ от провокатори, сред които най-вероятно е имало представители на различни политически направления. Арменските източници естествено сочат радикалните азербайджански националисти. Има обаче и достатъчно указания, че „на терена“ в Сумгаит са работили и представители на съветските тайни служби, които не са се отчитали пред местното партийно и държавно ръководство в Баку.

 

Има и сериозни указания, че със събитията около Сумгаит са се решавали вътрешно партийни интриги в рамките на Комунистическата партия на Азербайджанската ССР. Така например, първият секретар на градския комитет на партията в Сумгаит - Джахангир Муслимзаде, буквално насила е изтласкан да поведе „похода“ на протестиращите към Сумгаит със знамето на Азербайджанската ССР в ръце. [7] Това естествено му струва политическата кариера, но има съмнения, че последното е било планирана операция, а не справедливо наказание за действията му.

 

Така или иначе, каквато и да е истината за подстрекателството на погромите в Сумгаит, жертвите са невъзвратими. По официални данни на Генералната прокуратура на СССР, в хода на кървавите безредици са загинали 32 души – 26 арменци и 6 азербайджанци. Тези данни се оспорват ожесточено от арменската страна. Проблемът е, че не Москва не провежда добросъвестно разследване на причините за погромите, както и за жертвите, което от своя страна допълнително налива масло в арменско – азербайджанския конфликт.

 

Това също така допълнително дава основание за съмнения, че Сумгаитският погром е провокация, организирана „отгоре“, за да се създадат предпоставки за намеса на „Центъра“ и за удушаване на набиращото скорост азербайджанско национално движение.

 

Без шансове за помирение

Неспособността на комунистите в Азербайджан да защитят азербайджанското население в Нагорни Карабах, да не говорим за териториалната цялост на тази съветска република, нежеланието на комунистическата власт в Ереван да съдейства за намаляване на напрежението и изключително двусмисленото поведение на централната власт в Москва, допълнително усложняват обстановката.

 

Целта на този текст не е да прави анализ на хода на конфликта в Нагорни Карабах, който заслужава отделни анализи, а само да открои неговото изключително значение за пробуждането на азербайджанското национално движение и в крайна сметка – за скъсването на Азербайджан със СССР и Москва. Трябва обаче обезателно да се посочи, че дори и елитите на трите страни в конфликта да са имали най-добри намерения, помиряването и нормализацията на ситуацията биха били истински Херкулесов подвиг. На никой от изброените фактори обаче през ум не му минава да търси пътища към останалите. Още повече, че страните изобщо си нямат абсолютно никакво доверие.

 

Арменците разчитат много на своето лоби сред близкото обкръжение на Михаил Горбачов. Арменски делегации успяват да стигнат до Михаил Горбачов и да говорят с него с часове. Интензивни са контактите на арменците и с Александър Яковлев – идеологът на „перестройката”. Отделно, един от близките сътрудници на Горбачов, също е арменец.

 

Много скоро ще възникне ситуация, при която всички са абсолютно недоволни от Москва. Арменците са недоволни за това, че „мисиите” им при Горбачов не довеждат до приемане на исканията им. Азербайджанците са убедени, че арменците „играят с белязани карти” и че тяхното лоби подработва подкрепата на Горбачов за арменската кауза.

 

В Нагорни Карабах негодуват защо централната власт се бави толкова и не решава толкова „очевиден” въпрос – населението в НКАО иска да е в Арменската ССР, значи Москва трябва да прехвърля областта към Армения и… точка. Естествено, за съдбата на азербайджанското население в автономната област и особено в Шуша никой не обелва и дума. За международно правните гаранции за териториалната цялост на държавите също никой не иска да си спомня.

 

Когато Михаил Горбачов обяснява на арменските делегации, че такива „горещи точки” като Нагорни Карабах в СССР има „поне 15” и ако удовлетвори исканията на арменците ще подпали целия Съветски съюз, арменските емисари остават с впечатлението, че са предадени. Естествено, в главите на арменците в Нагорни Карабах и не само там бързо узрява идеята, че като не им дават искания „Миацум”, то те сами ще си го вземат. Естествено, със силата на оръжието.

 

Азербайджанците са много обезпокоени от факта, че арменската кауза може да разчита на симпатията не само на високопоставени деятели на комунистическата власт, но и на най-ярки фигури сред съветските дисиденти. На първо място сред тях е легендарната фигура на Андрей Сахаров, чиято съпруга е от арменски произход по баща.

 

Елена Бонер, съпругата на Андрей Сахаров, е родена на 15 февруари 1923 година в Туркмения. Баща й е арменец – Левон Саркисович Кочаров (Кочарян). Арменец е и доведения й баща – Геворк Саркисович Алиханян. Родителите на Левон Кочарян са родени в два съседни уезда на Елесаветполска губерния. Баща му, Саркид Кочарян е родом от град Шуша, който е център на едноименния уезд. Майка му – Герцелия Тонунц е родом от село Хинзирак (Хндзореск) в Зангезурски уезд. [14]

 

Самата Елена Бонер пише в спомените си: „От роднините на моя кръвен баща Кочаров (Кочарян) Левон Саркисович, познавах само майка му, моята баба, Герцелия Андреевна Тонунц. Нейната сестра Елена, която ме е гледала като малка и дядо ми не помня. До революцията те са живеели в град Шуша, но са избягали в Туркестан от Нагорни Карабах, когато там колели арменците по време на гражданската война”.

 

Геворк Саркисович Алиханян е първи секретар на ЦК на Комунистическата партия (болшевики) в периода 1920 – 1921 г. и е пряк участник в налагането на съветската власт в Армения. През следващите десет години, 1921 – 1931 г., работи на високи партийни постове в болшевишката партия в районни комитети на РКП (б) – Бауманският в Москва и в няколко районни комитета в Ленинград. След това работи шест години (през 1931 – 1937 година) в Изпълнителния комитет на Коминтерна. Репресиран е и е разстрелян на 13 февруари 1938 година. [15] [14]

 

Андрей Сахаров пише в спомените си:

„Геворк Алиханов завършил семинарията в Тифлис заедно с Анастас Микоян, двамата заедно били дашнаци (арменска националана партия), заедно станали болшевики. Познавал е Камо, Берия. На последния ударил плесница през 1916 година, заради някаква простащина по отношение на девойка. Активен участник в Бакинската комуна и в установяването на съветската власт в Армения през 1920 година.

Провъзгласил съветската власт от балкона в Ереван пред събралата се тълпа и частите на Червената армия и пак тогава изпратил влязлата в историята телеграма за установяване на съветската власт до „вождовете на световния пролетариат” – Ленин, Троцки и Зиновиев”, като я подписва – Първи секретар на ЦК на КП(б) на Армения.

След въстанието на дашнаците се оттегля с частите на Червената армия на Семьоновския проход, където се отбранява няколко месеца в условията на необичайно студена зима. От тогава и за цял живот ще бъде приятел с Агаси Ханджян (убит от Берия през 1936 година). Работил заедно с Киров. През последния период от живота си бил член на Изпълнителния комитет на Коминтерна, завеждащ отдел кадри на Коминтерна”.

 

Не е много ясно дали Сахаров не е надценил позицията на Алиханян в Изпълнителния комитет на Коминтерна. Според Хамлет Мирзоян, през 1931 година, Изпълкомът на Коминтерна е поканил Геворг Алиханян в Москва, за да стане „сътрудник в отдел Кадри”. Тогава съпругата му Рут (Руфь) е назначена на работа в Института „Маркс – Енгелс – Ленин” при ЦК на ВКП (б). Алиханян обаче със сигурност е бил в много близки отношения, не само служебни, но и лични и семейни, със Сергей Киров. [14] На шахматното поле на съветската власт той в никакъв случай не е „пешка”, а е поне „кон”.

 

Редовен посетител в дома на Алиханянов бил и Борис Пономарьов. По молба на съпругата си, Геворг Алиханянов уредил Пономарьов на работа в Коминтерна като политически референт. След смъртта на Сталин, като завеждащ отдел и секретар на ЦК на КПСС, Пономарьов отговаря за връзките със световното работническо и комунистическо движение. [14]

Смята се, че Геворг Алиханянов е спасил живота на Йосип Броз Тито по време на сталинските чистки.

 

Арменско – азербайджанското противопоставяне се изостря и поради пълното отсъствие на някакъв фактор, който да може да играе ролята на медиатор, на „преговарящ” между Баку и Ереван. Вън от всякакво съмнение е, че неспособни да овладеят конфликта в Нагорни Карабах, съветските държавни величия водят изключително двулична политика по отношение на Азербайджанска и на Арменската ССР.

 

Фархад Агамалиев, първи секретар на посолството на Република Азербайджан в Руската федерация, пише за това в статия по повод десет годишнината от клането в Баку:

„По това време в Баку дойде Егор Лигачов (член на Политбюро на КПСС, бел. авт.) и говореше, че Москва добре осъзнава необходимостта от решителен отпор на антиконституционните действия на арменските сепаратисти. Москва ще направи всичко, за да бъде запазена териториалната цялост на Азербайджан.

А в Ереван по същото време пристигна друг член на Политбюро – Александър Яковлев, станал след смъртта на Михаил Суслов едва ли не главен кремълски идеолог. Той говорел на арменците, че тяхното дело е право и че те обезателно ще победят”. [2]

 

Афранд Дашдамиров, който е пряк очевидец на тези събития, нарича пренията между арменското лоби и азербайджанското държавно ръководство - „дуел на съветкия Олимп”. Това той прави във втората част на студията си: „Карабахският конфликт в контекста на перестройката”. [6]

 

В политиката е много важно не само какво се казва, но и кой го казва. Афранд Фирудинович Дашдамиров е доктор на философските науки, професор по национални и федеративни взаимоотношения на Руската академия, на държавната служба при Президента на Руската федерация, академик на Азербайджанската република, академик на Международната обществена академия на педагогическите и социалните науки. Автор е на 15 книги и монографии и на около 200 публикации.

В периода 1970 – 1981 година е завеждащ катедрата по философия на Бакинската висша партийна школа; завеждащ отдела по теоретичните проблеми на националните отношения при Института по философия и право на Академията на науките на Азербайджанската ССР. Десет години (от 1981 до 1991 г.) е завеждащ отдел в ЦК и секетар на ЦК на Комунистическата партия на Азербайджанската ССР.

 

Както се вижда, Афранд Дашдамиров е с изключително солидно номенклатурно минало, така че той не може да бъде заподозрян, че е бил на каквито и да е дисидентски позиции. Въпреки това, оценката му за действията на партийните елити на КПСС, Азербайджанската и Арменската комунистическа партия по отношение на Карабахския конфликт и по отношение на политическия процес в Азербайджанската ССР е унищожителна.

 

Дашдамиров помества изцяло материалите от заседанието на Президиума на Върховния съвет на СССР от 18 юли 1988 година, на което се разглежда въпросът за взетите решения от Върховния съвет на Арменската ССР и от Върховния съвет на Азербайджанската ССР по отношение на Нагорни Карабах. От текста на стенограмата се вижда, че диалогът във висшето съветско партийно и държавно ръководство направо се е разпаднал на отделни монолози и никой не желае да търси сбилжение с отсрещната страна дори и на йота. [6]

 

Тонът е зададен още с първото изказване след встъпителните думи на Андрей Громико. Думата взима Г. М. Восканян, който е председател на Президиума на Върховния съвет на Арменската ССР, както и заместник-председател на Президиума на Върховния съвет на СССР.

 

Въпреки че е под постоянното подозрение, че е на страната на арменците, Михаил Горбачов взима думата след Восканян и казва следното:

„В какво виждате компромиса? Предполагам, че сме длъжни да намерим решение, което не би ощетявало нито арменския, нито азербайджанския народ, не би ги поставяло в положението, когато един вид, едните са удържали победа, а другите са претърпели поражение. Ако ще е така, всичко ще си остане както преди и страстите ще се разбушуват още повече. Хайде да търсим разумен изход... Ето Вие сте представител на върховната власт в съюзната република. В какво е Вашата роля? Да се бяхте събрали няколко пъти и да изработите заедно с ръководството на Азербайджан решение, което и ние бихме приели.

Но вие внасяте, всеки по отделно, отделни предложения и ни заставяте да приемем решение. Въпросът се поставя по такъв начин: видите ли, виновни са Москва и Кремъл. Ние ви молим да се трудите спокойно, да работите и да си изяснявате ситуацията заедно. Няма как да се решават въпросите, когато се върви с рогата напред. Какви въпроси могат да бъдат решени по такъв път? Тук изобщо не става дума за решаване на въпросите и това разбира се е ненормално.

Кой мъти водата в Степанакерт? Къде са пружините на напрежението? Откъде идват тези импулси? Хората се оплакват, че не ги пускат на работа. Ако някой каже нещо против, него започват да го заплашват. Такива са явленията и в Азербайджан: намират се хора, които само търсят къде ще пламне огън, за да хвърлят не само дръвца в него, но и експлозив да пъхнат. При това се позовават на народа. Какво общо има тук народът?” [6]

 

След това говори председателят на Президиума на Върховния съвет на Азербайджанската ССР и заместник-председател на Президиума на Върховния съвет на СССР – С. Б. Татлиев. Естествено, той отхвърля всички претенции на колегата си, заместник-председател на Президиума на Върховния съвет на СССР – Восканян. Горбачов отново коментира:

„Председателят на Президиума на Върховния съвет на Армения каза, че трябва да се търси изход и трябва да го търсим заедно. В какво виждате компромиса? ... Та аз виждам по изказването на арменската страна, че арменците не вярват в съществуващите днес гаранции, не вярват, че напрежението няма пак да се възобнови ... Как да ги усилим? (гаранциите, бел. авт.) Вие отричате, че в НКАО е имало сериозни деформации.

Няма ли да се съгласите с моето предложение, че вие, азербайджанските другари, все пак трябва да се посъветвате още? Помислете още, помислете. Има различни варианти.” [6]

 

Горбачов казва една истина – че арменската страна отхвърля „статус кво-то”. Едновременно с това, той доста свободно хвърля репликата, че „има различни варианти”. Има абсолютно патова ситуация и в Москва не успяват да измисят нищо по-добро от това да поставят областта на своето пряко подчинение, без да напуска формално Азербайджанската ССР.

 

Дуелът на съветския Олимп не донася разрешение на Карабахския проблем. Арменците в Нагорни Карабах все повече търсят решение със собствени сили и със собствено... оръжие. Азербайджанците не са готови за това – нито като политическо ръководство, нито като органи по сигурността. Арменците са несравнимо по-подготвени и по-организирани. И тази подготовка е текла години преди това.

 

Томас де Ваал изрично отбелязва, че в навечерието на избухването на конфликта в Нагорни Карабах младите хора и особено комсомолският актив в Степанакерт са били въоръжени с чехословашко оръжие.

 

Тук трябва да се проследи интересната връзка, че чехословашките тайни служби са отговаряли, както за контактите с Организацията за освобождение на Палестина (ООП), така и за връзките с терористите от „Червените бригади“ в Италия. По този начин, най-титулуваната лява терористична организация в Италия се сдобива със значителни количества чехословашко оръжие.

 

На практика, въоръжението и екипировката за крайно левия италиански тероризъм са „осчетоводени“ в тайните служби на страните от Варшавския договор като помощ за ООП. Пред италианския съд лидери на „Червените бригади” признават за създадените връзки с ООП и за получeна помощ от палестинците. [25] [27] [26]

 

От друга страна, арменските въоръжени милиции в Бейрут работят в тясна връзка с ООП. Това се потвърждава и от биографичната книга за Монте Мелконян, написана от брат му. Монте Мелконян е калифорнийски арменец, специалист по археология на урартската култура, преминал през няколко етапа на терористична дейност и на края загинал в Нагорни Карабах като командир на бойна единица от над 5000 души. [29]

 

В своята политическа, военна и терористична кариера Монте Мелконян има период, през който пребивава в Бейрут и се включва в местните арменски милиции, които държат про-палестинска позиция. [29]

 

Впоследствие Монте Мелконян се появява на най-различни невралгични точки по света, а този конкретен епизод показва и доказва, че между арменската диаспора по света, арменските милиции в Бейрут и Степанакерт (а най-вероятно и Ереван) е имало установена постоянна, работеща връзка.

 

Тази връзка несъмнено е дала възможността, по същия модел както при „Червените бригади“, да се отклонява оръжие предназначено официално за ООП към други дейности – в случая за нелегалното въоръжаване на арменските активисти в Нагорни Карабах. Съветският Съюз вече не съществува, но за всички донори на оръжие за различни организации worldwide остава поуката, че оръжието, предназначено за „точка А“, може да се окаже в „точка Б“, която да е… на твоя собствена територия. Или, както казва българската народна поговорка: „волът рие – на врата му пада“.

 

От всичко изложено се вижда как непримиримостта между страните ескалира. И двете страни се чувстват прави, а арменците се чустват и силни. Така в крайна сметка, тази непримиримост се разразява във въоръжен конфликт, който не е приключил и до ден днешен. Но да се върнем към трагедията от 20 януари 1990 година, нейните причини и последствия.

 

Падането на Азербайджанската „Берлинска стена” или последната капка на търпението на съветските вождове

В много коментари и изследвания на събитията от 20 януари 1990 година се подчертава, че към момента на трагедията, чиито причини търсим, никой не е повдигал въпроса за отделянето на Азербайджан от СССР. Това е допълнителен аргумент при моралното осъждане на съветската военщина и на политическите лидери, организирали касапницата от 20 януари 1990 г. Това твърдение обаче пропуска два многозначителни факта, които са от особено значение за параноичните настроения в Москва.

 

Първият факт е, че за разлика от събитията в Тбилиси през 1989 година, събитията в Баку настъпват вече след падането на Берлинската стена. „Политическият ледоход” вече е станал планетарен, Берлинската стена я подаряват и разпродават на парченца като сувенири, а Съветската армия започва да си стяга багажа за напускане на позициите си в Централна Европа. Западната група войски си отива у дома. Генералите в Москва надали са щастливи, макар че реакцията на СССР като цяло е съвсем спокойна.

 

Вторият факт е особено многозначителен. През месец декември 1989 година, азербайджанците се захващат с разрушаването на своята собствена „берлинска стена”. Става дума за укрепената граница между СССР и Иран, която в значителна част се движи между Нахичеванската АССР – част от Азербайджанската ССР и Иран. В северозападен Иран преобладава азербайджанското население. Неслучайно тази територия е известна като Южен Азербайджан. За ужас на съветското ръководство между 4 и 19 декември 1989 година жителите на Нахичеванската АССР, заедно с ентусиасти, пристигнали от вътрешността на Азербайджан, започват масово да излизат на границата с Иран и да рушат така наречените „инженерни съоръжения”, с които тя е укрепена. Народният фронт на Азербайджан (НФА) участва дейно в този емоционален изблик. НФА дори влиза в конфликт с един от командирите на местните погранични отряди – Жуков. На 23 декември 1989 година на Жуков е отправен ултиматум, в срок до 31 декември да се подчини на НФА и да не противодейства на започналото демонтиране на „кльона”. Естествено, от КГБ веднага разпространяват информация за това, че въоръжени отряди стоят на границата. Сюжетът се подема от централния съветски печат, който пише за бойци, въоръжени с ловджийски пушки и бутилки с „коктейл Молотов”.

 

Но на 31 декември 1989 година азербайджанците от Нахичеванската АССР си устройват масов празник на границата без каквото и да е оръжие. Тълпи от азербайджанци разрушават напълно дълъг участък от укрепената граница, преминават река Аракс и се побратимяват със своите съотечественици от другата страна на границата. [7]

 

Едва ли това събитие е зарадвало чак толкова много властите в Техеран, които не държат особено на връзките между Северен и Южен Азербайджан. Твърди се, че от иранска страна в събитията участват над 800 души. Но в Москва то предизвиква ураган от недовлство. На 10 януари 1990 година, Президиумът на Върховния съвет на СССР приема постановление „Относно грубите нарушения на закона за държавната граница на СССР на територията на Нахичеванската АССР”, в което станалото е „решително осъдено”. Изданията от централния съветски печат пък се надпреварват да твърдят, че „азербайджанците са се хвърлили в обятията на ислямския фундаментализъм”. [7]

 

Междувременно, не без подкрепата на Народния фронт на Азербайджан, формированията на Съветската армия в Нахичеванската АССР са поканени не особено учтиво да си потърсят друга дислокация. [10] Пак в края на декември 1989 година по-радикално настроени активисти на НФА завземат различни партийни и административни сгради в Джалилабад и в Ленкоран. Заедно с унищожените близо 700 километра гранични съоръжения тези прояви на свободолюбие окончателно формират у военните, а и у партийните власти убеждението, че на азербайджанците трябва да се даде урок.

 

Последните десет дни до трагедията

Междувременно съветската власт в Баку стремително губи позиции. Независимо че на 6-8 януари 1990 година, НФА е напуснат от някои от основателите си, които основават Социалдемократическата партия, всеобщото очакване е, че на предстоящите избори за Върховен съвет, насрочени за месец март 1990 година, Народният фронт може да победи. Ентусиазмът от тази възможност е огромен, на входовете на града се създават пикети и контролни пунктове на НФА.

 

На 11 януари 1990 г. Народният фронт организира в Баку грандиозен митинг срещу бездействието на правителството. На 13 януари в центъра на Баку започва митинг с искане за оставката на първия секретар на ЦК на Компартията на Азербайджанската ССР - Абдурахман Везиров. На същия митинг е обявено създаването на Съвет за национална отбрана, начело с лидера на НФА – Елчибей.

 

Везиров е протеже на Горбачов. Какви функции са предвиждали за Съвета за национална отбрана лидерите на НФА е до някъде неясно, но всичко минава под общия знаменател на протеста срещу бездействието на властите, докато арменците прочистват Нагорни Карабах от азербайджанското население, а и от азербайджанските власти.

 

В тази обстановка, на същия ден като по команда, отново започват безредици и нападения над арменското население. За много от съвременниците на тези събития няма съмнение, че погромите са провокирани от съветските тайни служби, които търсят пътища за дискредитация на НФА и за убеждаване на върховната власт в страната, че „азербайджанците трябва да бъдат поставени на мястото им”. Има свидетелства за много странно поведение на погромаджиите, които се движат със списъци с адреси, което също навежда на мисли за намеса на „тихия фронт”.

 

Лидерите на Народния фронт разбират, че някой им е подготвил капан с отиващи далеч последствия и полагат усилия за спиране на погрома и за спасяване на нападнатите арменци. За това свидетелстват и руснаци очевидци, както и рускоезични автори. [22]

 

Въпреки това на азербайджанското движение е лепнат етикетът на „погромаджии”. Разбира се, не могат да бъдат оневинени представителите на НФА, които не успяват да овладеят ситуацията. Дадени са жертви и започва ново бягство на арменци от Баку. Повечето от тях бягат в Русия и в Туркмения (в пристанището Красноводск на брега на Каспийско море), но някои се оказват в Степанакерт в Нагорни Карабах, което допринася още повече за ескалацията на напрежението.

 

На 15 януари е обявено извънредно положение в Азербайджанската ССР, но то не се отнася за столицата Баку. „Центърът” се готви планомерно за „окончателното решение” на въпроса с азербайджанското непослушание. Едновременно с това през следващите дни Баку се тресе от протести и стачки. НФА призовава да се блокират казармите в града, за да не може да се използва военна сила срещу протестиращите. Блокирани са и правителствените сгради. [10] [7]

 

На 19 януари 1990 година вече нищо не може да спре стремителния ход на събитията. Баку е парализиран от стачка и залят от протести с искане да не се въвежда извънредно положение в столицата. Около казармите са издигнати барикади и стотици хора дежурят на тях, за да не допуснат излизането на армията на улиците. Участниците в протестите изобщо не си дават сметка, че Съветската армия вече се придвижва по суша, въздух и вода към Баку и че казармите скоро няма да са главната им грижа.

 

Междувременно диверсионна група на съветските тайни служби взривява телевизионния предавател в Баку. Докато НФА и Москва се обвиняват взаимно в това кой е извършителят, Върховният съвет на Нахичеванската автономна съветска република обявява нейното напускане на състава на СССР и независимостта си.

 

Военните вече могат да щурмуват Баку. И кръвта скоро потича като река.

 

Използвана литература:

[1] Агаев Расим Хусейн оглу, Зардушт Мубариз оглу Али-заде. Азербайджан. конец второй республики (1988-1993). Изд. „Граница”, М,.2006, ISBN 5-94691-207-0

[2] Агамалиев Фархад, За что расстреляли Баку?, Независимая газета, 18. 01. 2000 г.

[3] Высокинский, Григорий Вениаминович, Механизм изменений в политической элите россии (в ходе смены политического курса в 1982 – 1991 гг.), Специальность 23.00.02 – политические институты и процессы, Диссертация на соискание ученой степени доктора политических наук, Институт государственного управления и социальных исследовании МГУ, Кафедра политической социологии, Москва, 1998 г., http://gregos.narod.ru/DOCS/MGU3.htm

[4] Гулиа, Нурбей, Грузинский амаркорд. Мертвые дети падали с деревьев словно яблоки, Журнал „Огонек“, № 40, 27.12.1999 г., стр. 11

[5] Дашдамиров, Афранд, Карабахский конфликт в контекте перестройки: в преддверии распада. Карательная акция в Баку, „Вестник аналитики”, №2 (32), 2008 г., стр. 142 – 152, http://www.isoa.ru/docs/vestnik_2008-232.pdf

[6] Дашдамиров, Афранд, Карабахский конфликт в контексте перестройки. Дуэль на советском Олимпе, „Вестник аналитики”, № 4 (22), 2005 г., стр. 135 – 150, http://www.isoa.ru/articles.php?binn_rubrik_pl_articles=201

[7] Де Ваал Томас, Черный сад. Армения и Азербайджан между миром и войной, Издательство „Текст“, перевод Олега Алякринского, 2005 г.

[8] Журавель, В. П., Так все начиналось. (к 15-летию декабрьских событий в г. Алма-Ата ), Журнал „Право и безопасность”, № 1, 2001 г.

[9] Заключение Комиссии Съезда народных депутатов СССР по расследованию событий, имевших место в Тбилиси 9 апреля 1989 года, Председатель Коммиссии: А. А. Собчак, Ответственнный секретарь Комиссии: С. Б. Станкевич, http://sobchak.org/rus/docs/zakluchenie.htm

[10] Зверев, Алексей, Этнические конфликты на Кавказе, 1988 – 1994 г., часть 3, Этнические конфликты в Грузии, 1989 – 1994 гг., http://poli.vub.ac.be/publi/ContBorders/rus/ch0103.htm

[11] Как был взят Баку, Страна и мир, № 2, 1990 г., стр. 45, ISSN 0178-5036, https://vtoraya-literatura.com/pdf/strana_i_mir_1990_2_text.pdf

[12] Колодин, Кирилл, Они сражались за Сталина. 55 лет назад – 9 марта 1956 года – в Тбилиси расстреляли демонстрацию в защиту „доброго имени Сталина“. „Известия“, 9 марта 2011 г., 14:17, https://archive.is/20130417024514/www.izvestia.ru/hystory/article3152533/#selection-491.0-491.19

[13] Кречетников, Артем, Тбилиси – 89: „Ночь саперных лопаток“, BBCRussian.com, 07 апреля, 2009 г., 11:19 GMT, 15:19 МСК, http://news.bbc.co.uk/hi/russian/russia/newsid_7977000/7977116.stm

[14] Мирзоян Гамлет, Советские правители Армении: от Геворга Алиханяна до Сурена Арутюняна, Ноев ковчег, № 9 (132), Сентябрь 2008 года, http://noev-kovcheg.ru/mag/2008-09/1312.html

[15] Московская Хельсинкская Группа, История, Члены МХГ (1976 - 1982), Боннэр Елена Георгиевна,
http://web.archive.org/web/20110719024353/http://www.mhg.ru/history/1B323F9

[16] Обращения, заявления, мероприятия; Управление делами Президента Азербайджанской Республики. Президентская библиотека, http://files.preslib.az/projects/aggression/m3_ru.pdf

[17] Общее заключение независимых военных экспертов общественной организации «Щит» на события в г. Баку 13-25 января 1990 г., стр. 52 - 55, Обращения, заявления, мероприятия; Управление делами Президента Азербайджанской Республики. Президентская библиотека, http://files.preslib.az/projects/aggression/m3_ru.pdf

[18] Подавление митинга в Тбилиси 9 апреля 1989 года. Справка, РИА Новости, 9 апреля, 2009 г., 09:04, https://ria.ru/20090409/167605226.html

[19] Султанов Чапай, Последний удар Империи. Баку, 20 января 1990 г., Баку, 2004 г.

[20] Трубин, Н. С., О результатах расследования тбилисских событий 9 апреля 1989 г., Российский информационно-аналитический и образовательный проект „Война и мир“, 09.11.2009 г., 00:17, http://www.warandpeace.ru/ru/analysis/view/16942/ , Источник: Блог Виктора Амантовича Алксниса, Докумены по событиям в Тбилиси, 08.11.2007 г., 14:42:00, https://v-alksnis2.livejournal.com/76091.html

[21] Фурман, Дмитрий и Али Абасов, Азербайджанская революция, Публикации Музея и общественного центра „Мир, прогресс и права человека“ и Архива Сахарова, http://old.sakharov-center.ru/publications/azrus/az_005.htm

[22] Фурман Дмитрий, Несостоявшаяся революция. Политическая борьба в Азербайджане (1988 – 1993 годы), Дружба народов, 4, 1994, http://dmitriyfurman.ru/wp-content/uploads/2012/04/%D0%B4%D1%80%D1%83%D0%B6%D0%B1%D0%B04.94.pdf

[23] Хронология конфликта, Общество „Мемориал”, http://old.memo.ru/hr/hotpoints/karabah/Getashen/chapter1.htm#_VPID_2

[24] Черный январь. Баку – 1990. Документы и материалы, Изд. „Азернешр”, 1990 г., Баку, http://library.virtualkarabakh.az/uploaded_files/pdf/772158e519d1-4.pdf

[25] Arround the World; Red Brigades Leader Tells of Ties to P.L.O., The New York Times, March 17, 1982, https://www.nytimes.com/1982/03/17/world/around-the-world-red-brigades-leader-tells-of-ties-to-plo.html

[26] Italian secret service says KGB behind terrorist groups, May 24, 1983, UPI, https://www.upi.com/Archives/1983/05/24/Italian-secret-service-says-KGB-behind-terrorist-groups/8456295068002/

[27] Karmon, Ely, The Red Brigades: Cooperation with Palestinian Terrorist Organization (1970-1990), International Institute for Counter – Terrorism (ICT), Israel, 2001.

[28] Keller, Bill, Upheaval in the East: Soviet Union; Force as a Last Resort: Armed Power Salvages Moscow’s Facing Authority, The New York Times, January 29, 1990, https://www.nytimes.com/1990/01/29/world/upheaval-east-soviet-union-force-last-resort-armed-power-salvages-moscow-s.html?pagewanted=all&src=pm&linked=google

[29] Melkonian, Markar and Seta Melkonian, My Brothers Road: An American’s Fateful Journey to Armenia, I. B. Tauris, 2007

Публикувана в Гледища

В предишната част, започна разказът за дейността на депутатите – мюсюлмани в Закавказкия Сейм. На база на запазените протоколи от заседанията на няколкото мюсюлмански азербайджански партийни фракции в Сейма се вижда изключително сложната геополитическа и местна политическа ситуация в Закавказието. Някой беше казал, че „горко на този народ, на когото са необходими герои”. През 1918 година и трите основни закавказки етноса имат своите герои, като тук не става дума само за готовността на последните да служат на народите си, а и за значителната далновидност и отговорност, която проявяват.

 

Въпреки редица различни тълкувания, на базата на наличните исторически извори се виждат огромните усилия, които полагат депутатите от Закавказкия Сейм за да създадат от Закавказието регионална сила – единна, демократична, федеративна република от Черно море до Каспийско море. Както беше коментирано вече в предишната част, единствено чудовищният натиск на трите велики сили – Отоманската империя, Съветска Русия и Германия, провалят изграждането и развитието на Закавказката демократична федеративна република (ЗДФР).

 

Повлечени от водовъртежа на геополитическото противопоставяне на Великите сили и на техните амбиции в региона, грузинци, азербайджанци и арменци са принудени да търсят решение на своите национални проблеми в създаването на самостоятелни национални държави. Но до тогава има още време, а нашият разказ достигна до момента, когато Германия в лицето на проф. Шрайдер – преподавател в Тифлиския университет се обръща към азербайджанските депутати с предложението да упълномощят и командироват в Берлин своя делегация, която да може да води преки преговори с германското правителство. [1, док. 7]

 

Азербайджанските представители на срещата с Шрайдер отговарят уклончиво и предпазливо, защото добре познават ревнивия характер на отоманските власти и не искат да създават излишни дипломатически интриги в региона, пък било и между съюзници като Берлин и Константинопол. Някой би могъл да изтълкува тази предпазливост като прекалена лоялност на азербайджанците към Отоманската империя, предизвикана от религиозна и езикова близост, но както ще видим по-нататък, те са имали всички основания да са предпазливи.

 

Азербайджанските демократични лидери отлично знаят, че Отоманската империя има свои цели и задачи в региона и че те съвсем не са свързани с подкрепата и изграждането на закавказката държавност и демократичен ред. До голяма степен отоманските намерения не са свързани и с изграждането на азербайджанската държавност.

 

Едва ли азербайджанските депутати са имали информация за започналите преговори между Германия и Отоманската империя за разпределяне на сферите на влияние в Закавказието и за признаването на интересите на Германия в Тифлиска губерния. Едва ли са знаели в подробности и за намеренията на младотурското ръководство на Империята, да превърне Азербайджан в ханство, начело на което да застане роднина на младотурски лидер.

 

Но те са проявили забележителна политическа интуиция, за да имат определени резерви към Отоманската империя и да се опасяват от реакциите на нейното политическо ръководство. Действително, те заявяват, че биха приели само турски войски за евентуално усмиряване на анархията по мюсюлманските земи в Закавказието, но едва ли биха се намерили и други въоръжени сили от страна на Централните сили, които да се нагърбят с подобна мисия.

 

Малко по-късно, азербайджанските лидери ще трябва да проявят едновременно и голяма твърдост и голяма маневреност, за да не допуснат присъствието на отоманския военачалник Нури паша в Елисаветпол (Гянджа) и в Баку, да доведе до ликвидиране на азербайджанската демокрация.

 

Но да се върнем към хронологията на събитията и техния анализ. На 6 април 1918 година, общото заседание на мюсюлманските фракции трябва да се занимава с изключително деликатната тема за позицията на партията „Хюммат” („Гуммет”) по отношение на политическото поведение на грузинските социалдемократи. Възникнали са спекулации, че грузинските социалдемократи търсят помощ от болшевиките във възникналата тогава ситуация в Закавказието, свързана с провала на мирните преговори с Отоманската империя.

 

Първи взима думата депутатът от Сейма Али Хан Кантемиров. Той обяснява, че не желае да влиза в конфронтация с партията „Хюммат” („Гуммет”), но иска разяснения от първа ръка, за отношението на „Хюммат” към предполагаемите действия на грузинските меншевики. Той пита:

 

„Сега, когато става дума за политическа платформа, не за идеи, а за спасяването на физическото съществуване на народа, когато партията на меншевиките, с които върви в крак партията „Гуммет”, се обръщат с молба за помощ към руската демокрация и искат по този начин да въвлекат Закавказието в ужасите на болшевишката вакханалия, когато в Баку мюсюлманските демократи гинат с хиляди от ръцете на болшевишко – арменските банди и когато партията на меншевиките, която така твърдо се разправи с болшевиките тук в Александровската градина (става дума за разгонването на провокираните от болшевиките протести в Александровската градина в Тифлис, насочени срещу свикването на Закавказкия Сейм, бел. авт.), сега се отнася към нас така хладнокръвно, когато обект на насилие е станала демокрацията на друг народ и води двусмислена политика по въпроса за надигащата се опасност над мюсюлманския народ, поведението на мюсюлманската социалдемократическа партия „Гуммет” трябва да бъде формулирано”. [1, док. 8]

 

Въпросите на Али Хан Кантемиров не са случайни. В предишната част вече анализирахме твърде сдържаното поведение на грузинските социалдемократи – меншевики по отношение на кървавите погроми на болшевиките над азербайджанците в Баку и над партията „Мусават”.

 

Действително, в този момент над грузинската част от Закавказието е надвиснала опасността от турско нашествие. Грузинските меншевики са буквално заклещени в избора си дали да продължат войната с Отоманската империя с всички шансове да претърпят военна катастрофа или да извършат „политическо и партийно самоубийство”, (както се казваше в телеграмата до делегацията на мирните преговори в Трапезунд и по-специално до Гегечкори и Церетели) и да се приемат отоманските териториални претенции и да се предадат териториите, които Съветска Русия вече е отстъпила на Султана с Брест-Литовския мирен договор.

 

Грузинските меншевики нямат никакво поле за маневриране, те са в истински политически „цугцванг” и зверствата на болшевиките в Баку, (подкрепени от местната секция на „Дашнакцутюн”) поне в този миг сякаш не са главния им проблем. Те обаче са огромен проблем за техните твърде лоялни съюзници от мюсюлманските фракции в Закавказкия Сейм.

 

Вече проследихме дебатите между мюсюлманските фракции по повод провала на преговорите в Трапезунд и възобновяването на военните действия с Отоманската империя. По време на тези дебати, партията „Хюммат” („Гуммет”) заявява, че ще подкрепи позицията на грузинските социалдемократи – болшевики. Тази позиция е напълно противоположна на категоричната позиция срещу възобновяването на военните действия, декларирана от Мюсюлманския социалистически блок. Тя е в разрез и с много умерената и балансирана съвместна декларация на партията „Мусават”, заедно с гравитиращите към нея безпартийни демократични депутати и на партията „Мюсюлманство в Русия” („Иттихад”).

 

Когато мащабът на клането в Баку („Мартенските събития” от 1918 година) става напълно ясен в Тифлис, сред депутатите от мюсюлманските фракции възникват напълно резонни въпроси. От една страна, те са силно уязвени от безчувственото от тяхна гледна точка поведение на грузинските меншевики. От друга страна, възниква въпросът за националното единство и към партията „Хюммат” („Гуммет”) потичат въпроси. Естествено, те са изцяло издържани в духа на призива на депутата Али Хан Кантемиров:

 

„Необходимо е в този отговорен момент, мюсюлманските партии да знаят отношението на „Гуммет” към ситуацията, към нас и към нашата ориентация, към меншевиките, а също така и към болшевиките”. [1, док. 8]

 

Членът на Сейма и социалдемократ „хюмматист” – Агамалов се опитва да отговори на Кантемиров, но присъствуващите на заседанието не са доволни. В протоколите е отбелязано, че за тях, „той се отклонява от пряк отговор, старае се да се измъкне с общи фрази, които подчертават демократичността на партията „Гуммет” и тактиката й от тази гледна точка”. [1, док. 8]

 

Налага се да се включи друг член на Сейма и социалдемократ „хюмматист” – Дж. Ахундов, който заявява, че отношението на партията „Хюммат” („Гуммет”) по всички повдигнати въпроси ще стане ясно, ако той даде разяснения по два кардинални въпроса: въпросът за „северната и южната ориентация”, (иначе казано за препоръчваната от „Хюммат” геополитическа ориентация, бел. авт.) и за отношението към болшевиките. Ахундов заявява:

 

„Ние не сме нито за северна, нито за южна ориентация на самостоятелното Закавказие. Що се отнася до отношението ни към болшевиките, то ние гумметистите сме готови да се борим с тях безпощадно, като в същото време полагаме всички възможни усилия, за да вървим ръка за ръка с умерените демократи на другите народи”. [1, док. 8]

 

Това заявление, естествено поражда нови въпроси. Мусаватистът Векилов пита:

 

„Как си представяте това единение, когато грузинците – меншевики, в единство с които работят гумметистите са издали възвание към руската демокрация, иначе казано към болшевиките и чакат от тях помощ, в същото време, когато вие току що заявихте за своята непримиримост към болшевиките”. [1, док. 8]

 

В отговор, Дж. Ахундов заявява:

 

„Във възванието към руската демокрация ние не сме взимали участие, но не издадохме своя декларация с отрицателен характер, защото по този начин щяхме да разрушим единственото мостче между демокрациите на другите народи и мюсюлманите. Това възвание е издадено от страх, предизвикан от стремежа на мюсюлманите да се изолират, както казват самите меншевики – грузинци, и когато те от страх протягат ръка на север, ние гумметистите не можем да възразяваме”. [1, док. 8]

 

Депутатите Усуббеков и Ахундов обръщат внимание, че според тях грузинците - меншевики водят грузинска национална политика и обвиняват членовете на „Хюммат”, че образно казано „им вървят по гайдата”. Те призовават:

 

„Сега, в този решителен час ние искаме да знаем, ще продължавате ли вие гумметистите да вървите подире им (на грузинските меншевики, бел. авт.) или ще имате своя национална ориентация. В името на спасението на грузинците или по-скоро на партията си, меншевиките се готвят да ни навлекат на главите болшевишка, казашка и арменска опасност, за което без стеснение говорят техните вождове, членовете на Сейма Жордания и Церетели. Всичко това те ни го казват в очите без стеснение, вие трябва да мислите по друг начин, отколкото тези господа”. [1, док. 8]

 

Социалдемократът от „Хюммат” („Гуммет”) и член на Сейма Агамалов, взима думата за да подчертае още веднъж, че ориентацията на „гумметистите” е закавказка. Той декларира:

 

„Ние сме за самостоятелността на Закавказието, заради интересите на демокрацията, но ако демократизмът се оказва крехък и се разбива в националистическия ръб и вследствие на това настъпи разпад, то аз ще предпочета „пердаха на родния си баща пред чуждия”. Но нашата главна цел е самостоятелността”. [1, док. 8]

 

Много активният по време на тези дебати социалист от Мюсюлманския социалистически блок Кантемиров задава нов въпрос:

 

„Не виждате ли заплаха за самостоятелността (на Закавказието, бел. авт.) в обръщението към руската демокрация и защо вие гумметистите не протестирате?” [1, док. 8]

 

Отговорът на Агамалов е:

 

„Аз протестирах. Протестирах по това или по-точно по въпроса за ориентацията, в тясна връзка с който стои въпросът за отношението към болшевиките. Назрява разкол сред меншевиките и ние чакаме успеха на тази част от демократите, които ще тръгнат след Чхенкели”. [1, док. 8]

 

Несъмнено, Агамалов е прогнозирал доста точно възможният ход на събитията в краткосрочен план. Въпреки основателните безпокойства на останалите депутати – азербайджанци, неговата политическа логика ще се окаже правилна.

 

Политическата линия на Чхенкели наистина ще надделее, Закавказкият Сейм ще обяви независимостта на Закавказието и войната с Отоманската империя ще бъде спряна. Правителството на Гегечкори подава оставка. Последното ще стане причина за някои отровни реплики в едно от писмата на Шаумян до Ленин, в което вождът на бакинските болшевики ще уведоми вожда на световния пролетариат, че правителството на Гегечкори се е оказало твърде ляво и затова е трябвало да си отиде.

 

Всъщност, става дума за нормална демократична процедура и за поемане на политическа отговорност. Логиката на Агамалов се оказва оправдана – заслужавало си е да бъдат запазени неизгорени мостове и между демократичните партии и между трите основни народа в Закавказието.

 

Разбира се, не всички членове на „Хюммат” („Гуммет”) са били с толкова ясна политическа визия и с толкова точна прогноза за хода на политическия процес. Протоколите са запазили разсъжденията, направени на глас от неизвестен депутат от Сейма, член на „Хюммат” („Гуммет”):

 

„Ако не се стигне до самостоятелност (на Закавказието, бел. авт.) и тук дойдат от север болшевиките, то ние сме против тях и в такъв случай сме за турска ориентация, но ако от север дойде истинска демокрация, то ние ще сме с тях против турците”. [1, док. 8]

 

Един от най-авторитетните мусаватисти, създател на партията „Мусават” и бивш социалдемократ – Мамед Емин Расулзаде, подчертава, че той и съмишлениците му ще се борят „с оръжие в ръка, с каквато и да е (демократична или недемократична, бел. авт.), връщаща се обратно в Закавказието Русия”. [1, док. 8]

 

На това изявление на Расулзаде, депутатът, член на „Хюммат” („Гуммет”) Н. Джамалбеков отговаря:

 

„Аз съм готов да се боря заедно с вас, но покажете вашите сили”.

 

М. Е. Расулзаде: „Ние вярваме в силите си и в тежък момент можем да повикаме помощ от юго-запад”.

 

Н. Джамалбеков: „Аз не чакам от турската армия свобода за нашия народ”. [1, док. 8]

 

В крайна сметка, поради различията между оценките на различните депутати, членове на „Хюммат” („Гуммет”), мусаватистите им предлагат да дадат евентуалния си категоричен отговор в писмена форма. Членовете на „Хюммат” („Гуммет”) дават съгласието си и обещават да представят становището си на следващото заседание на фракциите.

 

Бихме могли да завиждаме на почтения начин, по който се водят политическите дебати между депутатите от отделните мюсюлмански фракции в Закавказкия Сейм. При днешните политически нрави, фракцията на „Хюммат” („Гуммет”) би била буквално анихилирана политически от опонентите си. Тогава членовете на останалите мюсюлмански фракции просто искат да разберат действителната позиция на „гумметистите”.

 

На следващия ден (на 7 април 1918 г.), депутатите от мюсюлманските фракции отново са призовани на съвместно заседание. Представителите на партията „Хюммат” („Гуммет”) отсъствуват, но на останалите фракции в момента не им е само до тях. На заседанието се разисква изключително спешен и притеснителен за азербайджанците въпрос – получената тревожна телеграма за поражението на отряда на полковник Магалов при железопътната гара Аджикабул. В протокола е записано дословно:

 

„Всички оратори в един глас обвиняват партията на меншевиките за аджикабулското поражение, заради тяхното двусмислено отношение спрямо болшевиките”. [1, док. 9] Азербайджанските членове на сейма негодуват и срещу министрите – меншевики, „които след като са съсредоточили в ръцете си цялата власт, от една страна изпращат за борба с болшевиките правителствен отряд и му обещават средства за тази борба, а от друга страна, по всякакъв начин задържат отпускането на военните снаряжения, правейки формални откази”. [1, док. 9]

 

Тук става дума за отряда на полковник Магалов (последният има и княжеска титла), който е изпратен от Закавказкия Комисариат, за да спре настъпващите войски на Бакинския Съвет, навлезли в дълбочина на територията на Азербайджан и нахлули на територията на Елисаветполска (Гянджанска) губерния.

 

От гледна точка на мюсюлманските фракции, от изхода на сражението между силите на полковник Магалов и войските на Бакинския Съвет е зависело спасяването на азербайджанските територии от болшевишка окупация. Затова те правят, каквото е по силите им за усилването на отряда на Магалов и към него са присъединени офицерите от Мюсюлманската школа за подпрапоршчици.

 

Очевидно е, че обвиненията на азербайджанците към централното правителство, тоест към Закавказкия Комисариат не са били до край основателни, защото срещу болшевиките и техните съюзници е изпратена реална военна сила. Лидерът на Бакинския Съвет – Степан Шаумян в присъщия му „артистичен” стил, описва отряда на Магалов като някаква страшна сила, докато изнудва Совнаркома за подкрепления в жива сила и в техника. Обаче за голямо съжаление на азербайджанците паническите рапорти на Шаумян далече не са основателни.

 

Претенциите на депутатите – мюсюлмани към Закавказкия Комисариат се оказват напълно основателни, когато става дума за екипировката на отряда, изпратен срещу войските на Бакинския Съвет. Бойците на полковник Магалов се оказват значително по-зле въоръжени от болшевиките и са разбити.

 

При тези обстоятелства е естествено депутатите от мюсюлманските фракции в Закавказкия Сейм да са леко параноични и да откриват двусмисленост в поведението на грузинските социалдемократи – меншевики. На това се дължат и обясненията с „гумметистите” от предишния ден. Но нещата очевидно стоят по-просто и съвсем не конспиративно. Меншевиките в Тифлис са изправени пред подновяване на военните действия с Отоманската империя и едва ли разполагат с излишъци на военна екипировка. В такъв момент, всеки участък на фронта „тегли чергата към себе си” и азербайджанците едва ли е трябвало да очакват, че тяхното направление е с по-голям приоритет от отбраната на територията на Закавказието с преобладаващо грузинско население.

 

Азербайджанските депутати негодуват, че „полковник кн[яз] Магалов изпраща ежедневно телеграми с най-тревожен характер, моли за изпращането на брониран влак, на оръдия, снаряди, картечници и патрони, но правителството не обръща никакво внимание и нищо не предприема за тяхното доставяне.

 

Членът на Сейма М. Магеррамов и министърът на пътищата и съобщенията Х. Б. Мелик-Асланов, упълномощени да получат гореизброените неща, не получиха нищо, тъй като им се създават милион препятствия ...”. [1, док. 9] За въпросните „милион препятствия”, двамата пълномощници на азербайджанците докладват на същото това общо заседание на мюсюлманските парламентарни фракции.

 

Тук отново е мястото да подчертаем, че противоречията между отделните партии (в това число и между различните социалдемократически и социалистически партии) и етноси, представени в Закавказкия Сейм, са предизвикани най-вече от бруталния натиск на двамата агресивни съседи – северният (Съветска Русия) и юго-западният (Отоманската империя). Случаят с конфронтацията между мюсюлманските фракции в Сейма и меншевиките – грузинци е изключително нагледен пример на въздействието на постоянния натиск на Великите Сили върху политическия процес в Закавказието.

 

Грузинците са дълбоко обезпокоени и почти паникьосани от заплахата от страна на Отоманската империя. Азербайджанците възприемат по абсолютно същия начин напредването на болшевишките войски. Естествено, поражението при Аджикабул и ежедневните телеграми на полковник Магалов поддържат у мюсюлманските депутати високо напрежение и нервност. Това се отразява и на дебатите, проведени на 7 април 1918 година.

 

Пак по време на тези дебати, членът на Сейма Н. б. Усуббеков казва, че „тези, които ни обещаваха за тази борба всичко, лъгаха, защото не дадоха почти нищо. Тюркската пословица казва: „Лъжецът трябва да бъде гонен до край”. Ние направихме това. Да се гоним повече няма смисъл. Трябва днес да отправим ултиматум с подробна мотивировка за всичко това, което ние понесохме, да напуснем Тифлис и да се хвърлим по посока на надигащата се опасност”.

 

Редица оратори, говорили след Усуббеков, го поддържат и искат мусаватистите – членове на правителството да подадат оставка. За това особено настоява Ш. б. Рустамбеков.

 

От своя страна, министърът на пътищата и съобщенията и член на Сейма, Х. Б. Мелик-Асланов, констатира „твърде печалният факт, че на едната страна са застанали всички, а на другата [са останали] мюсюлманите. На страната на първите са техническото и материалното превъзходство, а на наша страна е числеността и едва ли на мюсюлманите е изгодно да скъсват [отношенията си с останалите закавказки народи и техните партии] при тези условия, макар че са фактически изолирани. От болшевиките за нас няма пощада и за сега те ни разбиха. Меншевиките също застанаха във враждебен лагер и ако нас са ни разбили на едно място, то трябва да се укрепим на друго. С меншевиките за сега има възможност да се разберем и договорим, ако въпросът за войната с Турция бъде разрешен в приемлива за нас форма”. [1, док. 9]

 

Междувременно, Усуббеков продължава да настоява на своето първоначално предложение, цитирано малко по-горе. Той изисква, без да се взима пред вид отсъствието на представителите на партията „Дашнакцутюн” от Тифлис (тоест, без да се изчаква завръщането им, бел. авт.), да се отправи ултиматум към меншевиките и правителството, основна точка на който да бъде обявяването на независимостта на Закавказието. [1, док. 9]

 

Настояването на Усуббеков е резонно, защото то би създало правни основания за действия и на двата фронта – и в конфликта със Съветска Русия и във взаимоотношенията с Отоманската империя.

 

Докато Закавказието се води, макар и на книга част от територията на бившата Руска империя и съществува в режим на правен вакуум (а също и на международно правен вакуум), военните действия на Бакинския Съвет могат да бъдат разглеждани като част от някакъв вътрешен великоруски конфликт. Самият Шаумян характеризира клането над азербайджанците през март 1918 година като „гражданска война”, след което с половин уста изказва съжаление, че тя се е превърнала в междунационално клане.

 

С обявяването на независимостта на Закавказието, агресивните действия на Съветска Русия вече ще са срещу суверенна държава, която ще бъде призната най-малко от Отоманската империя, която е страна по мирния договор със Съветска Русия от Брест-Литовск. С последното обстоятелство би трябвало да се съобразяват поне в Москва.

 

Болшевиките в Баку видимо с нищо не се съобразяват, но за тях ще бъде в сила второто съображение, свързано с независимостта. Обявяването на независимостта на Закавказието е условие за сключване на мир с Отоманската империя. Ако бъде постигнат мир със Султана, срещу войските на Бакинския Съвет биха могли да бъдат използувани всички военни ресурси на Закавказието и дори „да бъде поискана помощ от юго-изток”, както се беше изразил един от лидерите на азербайджанците.

 

Затова и искането, съдържанието на ултиматума до грузинските меншевики и до правителството (тоест – до Закавказкия Комисариат) да се сведе до настояване за незабавно обявяване на независимостта на Закавказието може да се оцени като много адекватно и политическо издържано.

 

След повдигането на въпроса за ултиматума, се изказва и членът на Сейма, Мамед Емин Расулзаде. Неговото изказване е много балансирано и умерено. Той постулира, че „трябва да се използува това течение сред меншевиките, което стои на гледната точка на делегацията на Трапезундската мирна конференция. Трябва да се поговори с члена на Сейма – Чхенкели. Трябва да се превземе крепостта отвътре”. [1, док. 9]

 

Друг член на Сейма – Хасмамедов, също застава на позицията за преговори с Чхенкели, но не в качеството му на министър на външните работи и на представител на правителството, „защото в момента няма Закавказко правителство, а има диктатура на арменците и грузинците, олицетворени от техните представители (Върховният Съвет на отбраната: Гегечкори, Карчикян и Рамишвили)”. [1, док. 9] Затова, според Хасмамедов, с Чхенкели трябва да се разговаря в качеството му на председател на Грузинския Национален Съвет и ръководител на грузинската политика.

 

Хасмамедов предлага на Чхенкели да се заяви: „в този критичен момент за нашия живот, а също така и за грузинския народ, сред който вече върви разлагане поради болшевишко-арменските интриги, за всичко открито и да се получи категоричен отговор: с нас или против нас. Ако са против нас, то в ръцете ни има копче с друго свойство, от натискането на което могат да последват големи сътресения”. [1, док. 9]

 

Членът на Закавказкия сейм Фатали Хан Хойский възлага надежди на тези преговори (на преговорите с течението на Чхенкели сред грузинските социалдемократи – меншевики, бел. авт.) и в случай на техен неуспех заема позицията, че трябва да последва скъсване с останалите партии и народи в Закавказието. Той обаче предупреждава, че „това ще задълбочи и без трудното положение и тогава ще се наложи да се повикат сили от вън”. [1, док. 9]

 

Фатали Хан Хойский предлага и някои извънредни мероприятия с практически характер, като изпращане на делегати по места. За тези мисии той предлага членовете на Сейма Усуббеков, Джафаров, Рустамбеков и Махмудов, заедно с помощника на Бакинския губернски комисар М. Б. Векилов. Според Хойский, тези стъпки, които са предложени от почти всички оратори, трябва да бъдат предприети, а именно: „да се покани и да се водят разговори с председателя на Трапезундската делегация (с Чхенкели, бел. авт.) за създалото се положение и да му се заяви за необходимостта от независимост на Закавказието.

 

Да се свика заседание на правителството, заедно с представители на [парламентарните] фракции и да се обяви за излизането на министрите – мюсюлмани от правителството, поради неудовлетворяването на техните искания по въпроса за изпращане на помощ на отряда на полковник Магалов. Да се изпрати за сведение на всички отговорни партии, неотклонното желание на всички мюсюлмански фракции на Сейма да се обяви независимостта на Закавказието, като в случай, че това не срещне съчувствие у другите партии, ние ще бъдем принудени да започнем обсъждане на въпроса за възможността за обявяване на независимостта на Източен Кавказ (има се пред вид източната част на Закавказието, бел. авт.)”. [1, док. 9]

 

На това общо заседание на мюсюлманските фракции на Закавказкия Сейм се взима ясен курс към обявяването на независимостта на Закавказието и на подкрепа на позицията на Чхенкели като ръководител на делегацията на Сейма на Трапезундската мирна конференция за сключване на мир с Отоманската империя, дори и на най-висока цена. Консолидираната позиция на всички мюсюлмански фракции, ще изиграе много важна роля за рязкото тласване напред на процеса на обявяване на независимостта на Закавказието. Ефектът от взетата категорична позиция от страна на азербайджанците по въпроса за независимостта и мира на юго-западния фронт ще се види буквално през следващите ден – два.

 

На следващото общо заседание на мюсюлманските фракции, състояло се на 9 април 1918 година, Мамед Емин Расулзаде вече има възможността да докладва и да информира азербайджанските депутати за резултатите от преговорите с представителите на „отговорните фракции”. По време на тези преговори и изработен дневният ред за предстоящото заседание на Закавказкия Сейм. На заседанието на мюсюлманските фракции отново отсъстват представителите на „Хюммат” („Гуммет”). В протокола, въпросната партия е упомената (както никога до този момент) като „социал-демократическата партия на меншевиките „Гуммет”. [1, док. 10] Сам по себе си, този запис, най-вероятно резултат на техническа грешка, отразява възприемането на „гумметистите” в този момент от останалите азербайджанци, като едва ли не секция на грузинските социалдемократи – меншевики.

 

Мамед Емин Расулзаде информира останалите депутати от мюсюлманските фракции, че първата точка на предстоящото заседание на Сейма ще бъде въпросът за провъзгласяването на независимостта на Закавказието, а вторият въпрос ще бъде специална, предварително подготвена резолюция, която ще бъде представена на Сейма за одобрение. Проектът на резолюцията гласи:

 

„Като изслуша доклада на мирната делегация и като й предлага да продължи преустановените преговори, Сеймът възлага на правителството да предприеме мерки за най-скорошно прекратяване на военните действия и за сключване на мир”. [1, док. 10]

 

Очевидно е, че решенията на бурното заседание на мюсюлманските фракции, състояло се на 7 април 1918 година, са имали силно катализиращо влияние върху готовността на останалите партии и най-вече на грузинските социалдемократи – меншевики, да предприемат реални и конкретни мерки за обявяване на независимостта на Закавказието и за сключване на мир.

 

Натискът на азербайджанците очевидно дава на течението на Чхенкели много важни допълнителни аргументи, които ръководителят на делегацията на Трапезундските преговори да хвърли върху везните и да ги наклони в своя полза. Сега вече, идеята за сключване на мир, с даване на териториални отстъпки на Отоманската империя не изглежда като „партийно самоубийство” за грузинските социалдемократи, защото със сключването на мира те ще изпълнят настояването не само на Султана, но и на най-многолюдната етническа група в Закавказието – азербайджанците. Самият Чхенкели вече е изваден от състоянието на „цугцванг” в политическия шахмат и може смело да изиграе ходовете си в защита на независимостта и мира.

 

Категоричната позиция на азербайджанците, които до този момент са демонстрирали забележително търпение в общия контекст на колебанията на закавказките политически елити по отношение на независимостта, е убедила за много кратко време останалите „отговорни партии” и „отговорни фракции”, че времето за размишления, чудене, а пък и за протакане е изтекло. За два дни преговори, огромното мнозинство в Закавказкия Сейм е узряло за обявяването на акта на независимостта.

 

Разбира се, това не е повод за еуфория сред депутатите от мюсюлманските фракции на заседанието им на 9 април 1918 година. Членът на Сейма Халил бек Хаджибаба оглу Хасмамедов и още редица други оратори, „като вземат пред вид неустойчивостта и съмнителността на мнозинството в Сейма” призовават към „бдителност и предпазливост по отношение на предложения дневен ред и към такава мъглива и неопределена позиция, допускаща различно тълкуване”. [1, док. 10]

 

Хасмамедов и съмишлениците му предлагат на самото заседание на Закавказкия Сейм да се поиска изменение на дневния ред. Те разсъждават по следния начин.

 

„Ако ние първо приемем независимостта на Закавказието и след това такава мъглява формула (има се пред вид резолюцията за мирните преговори с Отоманската империя, бел. авт.), можем да се окажем в тежко положение, ако тази формула бъде изтълкувана по друг начин, а именно правителството, на което се възлага воденето на мирните преговори, може да заеме войнствуваща позиция и да докара Закавказието отново в състояние на война с Турция и от нас [ще] очакват жертви наравно с другите народи, като от граждани на вече независимото Закавказие. Ето защо в резолюцията трябва да бъде посочено, че „тези стъпки и този курс, към който се е придържала и се придържа мирната делегация, се одобряват”. Без това одобрение, при промяна на обективните условия може да се измени ситуацията и за меншевиките, които водят зад гърба ни преговори с Ленин, и да бъдем въвлечени в нежелателна война и в този случай тази резолюция ще ни тежи, като известно юридическо обвързване”. [1, док. 10]

 

Мамед Емин Расулзаде отделя в изказването си повече внимание не на правната формулировка на въпроса, а на неговата същност. Той ясно обяснява, че „фактът на преминаване на властта към председателя на мирната делегация, членът на Сейма Чхенкели показва, че въпросът за мира е решен безвъзвратно. Само че, по време на провъзгласяването на независимостта на Закавказието,, трябва да се посочат границите на страната в общи линии, без Батумски, Карски и Ардахански сандажак и с включване на Северен Кавказ до казашките земи”. [1, док. 10]

 

Но дори и хладнокръвните разсъждения на Расулзаде не могат да успокоят притесненията на много от участниците в пренията. Особено е обезпокоен Фатали Хан Хойский. За него основен източник на тревоги е „неустойчивостта на позицията на меншевиките, чийто отговорен представител Церетели, сутрин говори едно, вечер друго, а другият им представител Ной Рамишвили вечер твърди едно, а на другия ден съвсем противоположното му ...”. [1, док. 10] Това дава основания на Хойский да се опасява от тази неяснота в резолюцията и той също като Расулзаде настоява, „границите на Закавказието да бъдат посочени с [ясни] контури и да бъде изказано одобрение на позицията на мирната делегация”. [1, док. 10]

 

В крайна сметка, след тези бурни и съдържателни дебати, събранието на мюсюлманските фракции обобщава направените препоръки по следния начин:

„Взимайки под внимание всичко казано по-горе, събранието постанови да се настоява:
на одобряване на предприетите стъпки от мирната делегация;
за независимост с определяне на границите.
В случай на неприемане на едното или на другото, да се излезе със собствена декларация”. [1, док. 10]

 

Очевидно, решителността на азербайджанските депутати е голяма. Те буквално взимат нещата в свои ръце и се опитват да наложат политическа линия, която е едновременно лоялна към останалите партии и народности, представени в Сейма и едновременно с това гарантира интересите на мюсюлманското население, което категорично не желае да бъде хвърлено в някакво продължение на и без това вече загубената война с Отоманската империя.

 

Интересен е въпросът, на какво се дължи убеждението на част от депутатите – мюсюлмани, че меншевиките водят преговори с Ленин зад гърба им. До този момент, в рамките на това изследване, не е открито документално или друго доказателство за воденето на подобни преговори. Съмненията за преговори между меншевиките и Ленин се базират на „косвени улики”, най-вероятно предизвикани от поведението на грузинските социалдемократи.

 

Нещата се въртят около приетата двусмислена и трисмислена декларация на социалдемократите – меншевики, която предизвиква бурните прения между депутатите от „Хюммат” („Гуммет”) и представителите на останалите мюсюлмански фракции, включително на Мюсюлманския социалистически блок, състояли се на описаното по-горе заседание на 6 април 1918 година. За съжаление, за сега ние не разполагаме с текста на „обръщението към руската демокрация”, което е било прието от грузинските меншевики и което азербайджанските „гумметисти” са подкрепили в значителна степен.

 

Известно е, че грузинските социалдемократи – меншевики, не признават болшевиките за демократична партия след Октомврийския преврат. Известно е и как безкомпромисно са потушени болшевишките опити за предизвикване на безредици в Тифлис в деня на откриването на Закавказкия Сейм, от страна на доминираното от меншевиките правителство (Закавказкият комисариат). За последното събитие, неколкократно напомнят и депутатите азербайджанци, когато коментират отношението на грузинските социалдемократи към болшевиките.

 

Може би, тук е мястото да поместим пълния текст на „възванието“, точното наименование на което е „Обращеніе Закавказской соціалъ-демократіи къ демократіи Россіи“. [6, док. № 86, стр. 187] Пълният и точен текст гласи:

 

„Другари работници, селяни и войници на Русия! От името на демокрацията на Закавказието, в час на смъртна опасност, надвиснала над нашия край се обръщаме към Вас.

Турските империалисти, позовавайки се на Брест-Литовския договор ни предявиха искания, свеждащи се до поробването на Закавказието. Ние не можахме да се съгласим на тези искания, тъй като съгласието с тях би довело до откъсването на цял Кавказ от Русия и би било предателство към Революцията. Турция реши да получи изпълнението на своите искания със силата на оръжието и придвижи срещу нас своите полкове. Голяма опасност заплашва Закавказието. И в този час вие сте длъжни да ни дойдете на помощ, наши братя по великата революционна борба.

Ние се бихме заедно с вас на барикадите през 1905 година. Заедно с вас се борихме с царизма, заедно се мъчихме в затворите, на каторга, в заточение. Обща беше радостта ни в дните на тържеството на революцията (има се пред вид Февруарската революция, бел. авт.), обща скръб в дните на нейните поражения, общи надежди ни светеха напред. И сега нашите отряди, преграждащи пътя на войските на турския султан, защитавайки свободата на Закавказието, защитават заедно с това знамето на Руската революция. Нашето поражение ще бъде удар за цяла Русия, нашата победа ще влее нови сили в Руската Революция.

Ние ще изпълним своя дълг до край. Но нашите сили могат да свършат. Вие сте по-богати от нас с хляб, оръжие, хора и пари. Ние чакаме поддръжка и помощ от вас.

Отзовете се на нашия призив, работници, селяни и войници на Русия и нека заедно да защитим от враговете знамето на Великата Руска Революция и свободата в нашия край!

Социалдемократическа фракция на Сейма.
Областен комитет на Р.С.Д.Р.П.
Тифлис, 1 (14) април 1918 година“. [6, док. № 86, стр. 187]

 

Много трудно е, дори и когато пред очите ни е точният текст на „възванието към руската демокрация”, да разсъждаваме върху поведението на грузинските меншевики в този момент. Не е ясен и контекстът на „възванието”. Към кого е то всъщност? Както беше посочено, след Октомврийския преврат, меншевиките категорично отказват на болшевиките правото да твърдят, че са демократична партия. Самите болшевики също не се домогват кой знае колко до този етикет. В Баку за него се сещат в редки случаи, когато трябва да се консолидират съюзниците на Шаумян и компания, иначе казано – да се забаламосат „полезните идиоти”.

 

Но ако не е адресирано към болшевиките, „възванието” остава без адресат. От кого другиго в Русия биха могли да търсят помощ грузинските социалдемократи? Може би, от правителството в Уфа, което стои на позициите на Учредителното събрание? Да, но уфимското правителство е в такова незавидно положение в този момент, че едва ли би се занимавало с възможностите да подкрепя по някакъв начин закавказката демокрация срещу отоманската интервенция. „Бялото движение” стои на позицията за „единна и неделима Русия” и от него Жордания и Церетели не биха могли да очакват абсолютно нищо. Отделен въпрос е, че и „белите” в този момент технически не биха могли да се притекат на помощ на Тифлис.

 

Би могло да се предположи, че това е обръщение действително към „народните маси“ – работници, селяни и войници, с призив за събиране на материална помощ и за набиране на доброволци за борба със Султана. Тук бихме могли да кажем само, че лидерите на грузинските социалдемократи са били твърде интелигенти хора, пък и политическият им опит не е бил чак толкова малък, за да се надяват на стихийна подкрепа от трудещите се на Русия, които да се втурнат към Закавказието на помощ на местната демокрация.

 

Остава версията, че с въпросното „възвание към руската демокрация”, грузинските социалдемократи са блъфирали. В това че меншевиките не са имали никакви илюзии по отношение на болшевишката власт в Русия можем да се уверим не от приказките им, а най-вече от техните реални действия. Само месец по-късно, Закавказкият комисариат с всичките си министри грузинци ще изхвърли с въоръжена сила болшевиките от Абхазия, като по този начин ще пресече както московските аспирации към Сухуми, където временно е установена съветска власт, начело с Ефрем Алексеевич Ешба (Эшба), така и апелът за помощ към Отоманската империя, излъчен от местната абхазка аристокрация. [7]

 

През май 1918 година, Чхенкели информира от Батуми (където междувременно са подновени мирните преговори с Отоманската империя) Националния съвет на Грузия за станалото: „Турците решиха да изпратят войски за завземането на Сухуми и започнаха съответната подготовка. Но скоро те получиха съобщение за превземането на Сухуми от нашите войски и за пропъждането на болшевиките. Тази вест им подействува като гръм от ясно небе, защото те не очакваха такъв обрат на събитията и бяха принудени да се откажат от замислите си“. [7]

 

Няма никакви данни, по време на издаването на прословутото „Обращеніе Закавказской соціалъ-демократіи къ демократіи Россіи“ и на злополучните дебати върху него, да е имало каквото и да е реално (или дори въображаемо) сближаване между грузинските меншевики и болшевиките в Съветска Русия. Това е повече от естествено, защото в този момент болшевиките играят ролята на носители на великоруската идея дори и в очите на хора, ориентирани по принцип към „бялото движение” или към кадетите.

 

Така че, има сериозни основания да предположим, че „обръщението към руската демокрация” е било доста убедителен блъф, вероятно насочен към ушите на отоманската дипломация и военно командуване.

 

Само че, изглежда вместо турците, от блъфа са се уплашили азербайджанските депутати, които след „Мартенските събития” в Баку от 1918 година са имали крайно сериозни основания да изпаднат в ужас от перспективата за „дружба” с болшевиките.

 

Другият политик, погледнал сериозно на меншевишкия блъф, изглежда е бил самият Владимир Илич Ленин. Нека си спомним неговото настойчиво предложение към Степан Шаумян „да направи блок с Жордания”. Логиката на Ленин е ясна. Като много прагматичен политик, шефът на Совнаркома е искал Бакинският Съвет на всяка цена да излезе от пълната изолация, в която е изпаднал, ако не се броят съюзниците на болшевиките от бакинската секция на „Дашнакцутюн”.

 

Защо Ленин упорито увещава Шаумян да търси съюзници е близко до ума. Но до ден днешен, ние не знаем, какви са били основанията на Ленин да смята, че грузинските меншевики, в частност Ной Жордания, биха приели предложение за сътрудничество, идващо точно от Степан Шаумян.

 

От кореспонденцията на Ленин с Шаумян знаем, че по време на „Мартенските събития” десните есери в Баку са на страната на болшевиките. Шаумян пише, че те са се „държали великолепно” и са умирали на бойното поле заедно с болшевиките. След погрома над азербайджанците и „Мусават”, бакинските меншевики тръгват на сближаване с болшевиките или поне се опитват да получат от тях оръжие. Шаумян и компания са били достатъчно учтиви и с есерите и с меншевиките, защото последните са имали силно влияние в Каспийската военна флотилия, която по време на „Мартенските събития” подлага на немилостив обстрел азербайджанските квартали на Баку и изиграва много сериозна роля за победата на болшевиките.

 

Възможно е всички тези стечения на обстоятелствата да са дали основание на Ленин да изпрати указания на Шаумян да търси съюз с грузинските меншевики. Много е възможно за бакинските меншевики да се е предвиждала ролята на посредници в евентуални преговори между Шаумян и Жордания.

 

Разбира се, Ленин не може да не си е давал сметка, че специално в Баку зад всяка партийна политика наднича и някаква етническа ориентация. Бакинските меншевики не са били грузинци в по-голямата си част, а най-вече руснаци и арменци и това в определена степен би намалило ефективността на тяхното посредничество. Може би Ленин да е разчитал на един от лидерите на бакинските болшевики – грузинецът Джапаридзе. На него се приписва и спирането на мартенското клане през 1918 година и той е имал репутация на по-адекватен човек от Шаумян.

 

Точно тук, се появява „възванието към руската демокрация”, което да е дало на Ленин основания да гледа по-оптимистично на възможността за спазаряване между бакинските болшевики и тифлиските меншевики. Търсейки преди всичко начин да спечели време, Ленин дава указания на Шаумян да търси контакти с Жордания.

 

Изричното посочване на името на Ной Жордания също изглежда не е случайно. Вероятно Ленин е бил информиран, че течението сред грузинските меншевики, застъпващо се за независимост на Закавказието и за мир с Отоманската империя се оглавява от Чхенкели. Затова той търси друг контрагент в лицето на Ной Жордания. Най-вероятно в случая е ставало дума за приемане на желаното за действително, но болшевишкият лидер не е имал кой знае какви други полезни ходове в Закавказието в този момент.

 

Не е невъзможно, Ленин да е разчитал и на съдействието на германците, които в този момент стават все по-активни в Закавказието. Исторически доказан факт е твърдата позиция на германците, че Апшеронският полуостров и Баку са територия на Съветска Русия. В предишни части, беше показано как Германия последователно зачита владеенето на Баку от Съветска Русия. Дори, когато в Баку дебаркират английските експедиционни сили на генерал Дънстервил, германците се задоволяват само с уверенията на Ленин, че болшевиките ще изтласкат бързо англичаните от там.

 

В крайна сметка, това толерантно отношение придобива формата на международен договор. Това ще стане малко по-късно, в резултат на преговорите между Германия и Съветска Русия в края на юни – началото на юли 1918 година. Германците са силно заинтересувани от доставките на нефт и нефтопродукти от болшевишките си партньори и предлагат мащабни бартерни сделки – нефт срещу въглища. Установено е, че германското правителство дори предлага да съдействува за спирането на турската намеса в Закавказието.

 

На 27 август 1918 година е сключено допълнително споразумение към Брест-Литовския договор, което признава Баку като неоспорима територия на Съветска Русия. По същото допълнително споразумение, германците се изтеглят от Ростов на Дон и от други градове, които са окупирали, дълбоко в руска територия. Германия поема ангажименти за съвместна борба с болшевиките срещу подкрепяните от Антантата „бели“. Точно по този договор, вече официално, а не на база на устни уговорки болшевиките поемат ангажимента да доставят нефт и нефтопродукти срещу въглища. [4, стр. 13]

 

Всъщност, въглищата, които германците са доставяли на съветската страна са били добивани в Донецкия въглищен басейн, който по това време е част от независима Украйна и е на практика под немски контрол. С Допълнителното споразумение, Съветска Русия поема и ангажименти за количествата на доставките на нефт и нефтопродукти за Германия. Болшевиките се обвързват с обещание да доставят на германците една четвърт (1/4) от добивания в Баку нефт, независимо че самите те с голям труд осъществявали прехвърлянето за Астрахан на добития в Баку нефт. [5, стр. 340 - 341] (Въпросът е постоянна тема в кореспонденцията на Ленин и Шаумян, което се видя ясно в предишни части на този анализ).

 

Тези събития стават около пет месеца по-късно след описваните драматични събития около обявяването на независимостта на Закавказието и ролята на мюсюлманските парламентарни групи в него, но те едва ли са дошли на празно място. Затова би могло да се предположи, че в рамките на твърде задълбоченото сътрудничество на болшевиките и лично на Ленин с германския Генерален щаб е могло „вождът на световния пролетариат” да разчита на някакво влияние на германците върху грузинските социалдемократи – меншевики в Тифлис.

 

В крайна сметка, не без съжаление трябва да признаем, че разглежданият въпрос остава като обект за бъдещи изследвания. Интригата около обръщението на грузинските меншевики към „руската демокрация”, остава твърде неизяснена. Около нея могат да се правят обосновани предположения и спекулации, но тя заслужава допълнително и много задълбочено изследване.

 

Вижда се, че този демарш на грузинските социалдемократи има изключително силно въздействие върху азербайджанските парламентарни фракции в Тифлис и по неочакван начин допринася за консолидирането на тяхната позиция по въпроса за независимостта и за рязкото усилване на натиска им в посока на обявяване на независимост на Закавказието и сключване на мир с Отоманската империя.

 

Използувана литература:

[1] Протоколы заседаний мусульманских фракций Закавказкого Сейма и Азербайджанского Национального Совета 1918 г., Национальное архивное управление Азербайджанской республики, Главный редактор и автор предисловия А. А. Пашаев, “Adiloğlu” nəşriyyatı, Баку 2006 г.

[2] Закавказский сейм: Стенографический отчет, Сесия первая, Тифлис, 1918 г.

[3] Ментешашвили Автандил, Из истории взаимоотношений Грузинской демократической республики с советской России и Антантой. 1918–1921 гг., http://sisauri.tripod.com/politic/index2.html

[4] Василенко, А. Б., Каспийская нефть в геополитической стратегии руководства Советской России (1917-1922 гг.); В: Нефть страны Советов. Проблемы истории нефтяной промышленности СССР (1917-1991), под общей редакции В. Ю. Алекперова, Российская академия естественных наук, Секция нефти и газа, М., Древлехранилище, 2005, стр. 8 – 43.

[5] Косторниченко, В. Н., Концессионная политика советского руководства в нефтяной промышленности в 20-20-е годы ХХ века; В: Нефть страны Советов. Проблемы истории нефтяной промышленности СССР (1917-1991), под общей редакции В. Ю. Алекперова, Российская академия естественных наук, Секция нефти и газа, М., Древлехранилище, 2005, стр. 332 – 396.

[6] Документы и матерьялы по внѣшней политикѣ Закавказья и Грузии, Типографія Правительства Грузинской Республики, Тифлисъ, 1919 годъ, http://apsnyteka.org/2895-dokumenty_i_materialy_po_vneshnei_politike_zakavkazya_i_gruzii_1919.html

[7] Централен държавен исторически архив на Република Грузия, фонд 1823, опис 2, дело 1, листове 207 и 208. Цитирано по: Ментешашвили Автандил, Из истории взаимоотношений Грузинской демократической республики с советской России и Антантой. 1918–1921 гг. (Виж бележки 48 и 49).

 

Публикувана в Гледища

Вече в няколко части разказваме и анализираме историята на Азербайджанската демократична република (АДР). Причините за това вече бяха посочени – при днешното състояние на световния е повече от интересно да видим как е създадена и как се е борила за правото си да съществува, първата демократична мюсюлманска държава, в която жените са имали правото да избират и да бъдат избирани. При това срещу Азербайджанската демократична република (АДР) е стоял имперският експанзионизъм на Съветска Русия, водена от демоничния политически прагматизъм на Ленин.

 

От предишните части на тази история, човек може да остане с погрешното впечатление, че всичко съществено, свързано със съдбата на Азербайджан по това време е ставало в Баку. Това не е така. Докато в Баку друга демонична натура – пълномощникът на Съветската власт – Степан Шаумян налага властта на Москва, използувайки късогледата политика на местната секция на „Дашнакцутюн”, създателите на азербайджанската демократична държава работят за каузата си в Тифлис и в Елисаветпол (Гянджа).

 

В предишната част, ние оставихме болшевишката армия на Бакинския съвет, затънала заедно с нейните съюзници от „Дашнакцутюн” в Кюрдамирските блата. След злополучното единодействие с болшевиките по време на така наречените „мартенски събития” от 1918 година, иначе казано – по време на жестокия погром над азербайджанците в Баку и тяхната водеща политическа партия – „Мусават”, лидерите на „Дашнакцутюн” отново поставят арменците в ролята на „полезни идиоти” (според израза на самия В. И. Ленин). Походът на Шаумян, Корганов и Бичерахов (друг съдружник на болшевиките, набелязан за „полезен идиот”, но оказал се значително по-пресметлив) буксува.

 

Междувременно в Тифлис, където заседава Закавказкият Сейм и в Елисаветпол (Гянджа), която се е превърнала във временна столица на Азербайджанската демократична република, се случват поредица от важни събития. Затова ще се върнем назад във вречето, за да проследим действията на опонентите на Съветската власт.

 

Закавказкият комисариат инициира създаването на законодателен орган на Закавказието – Закавказкият Сейм

На 14 февруари 1918 година е избран Закавказкият Сейм, на който Закавказкият комисариат предава всички властови пълномощия в законодателната сфера. На 23 февруари 1918 година, новият законодателен орган на Закавказието е открит и започва работа в Тифлис. В състава на Сейма влизат депутатите, избрани в Учредителното събрание от територията на Закавказието. Също така, допълнително са били „кооптирани” представители на различините партии в съответствие с получените от тях резултати на изборите за Учредително събрание. На практика, в етническо отношение, Закавказкият Сейм е бил съставен от представители на трите главни народности на Закавказието – азербайджанците, грузинците и арменците.

 

Тук вече откриваме интересна разлика. В партиен план, грузинците и арменците са били представени значително по-еднородно в сравнение с азербайджанците. Някои азербайджански автори твърдят дори, че арменското и грузинското представителство са били напълно еднородни, но това не е до край вярно. Несъмнено, основните представители на грузинците са били социалдемократи – меншевики, а на арменците – социалистите националисти от „Дашнакцутюн”. Едновременно с това, трябва да се отбележи, че примерно сред арменците е имало доста авторитетни представители на социалистите – революционери (есерите), които са взели много активно участие при дебати в Сейма със съдбоносно значение, като за обявяването на независимостта на Закавказието.

 

За разлика от относително по-голямата еднородност при арменци и грузинци, азербайджанците са били представени поне от четири основни партии. Това са били: партията „Мусават” ( в превод „Мусават” означава „Равенство” и в някои източници се среща като „Тюркска демократична партия на федералистите - Мусават”, заедно с гравитираща към нея група безпартийни депутати с демократична ориентация; Мюсюлманският социалистически блок; партията „Мюсюлманство в Русия” – „Иттихад” и социалдемократическата партия (по това време с меншевишка ориентация) „Хюммат” („Енергия”), по-известна с руското произнасяне на името й – „Гуммет”.

 

Има автори, скоито смятат, че това разпределение на депутатите от азербайджански произход е било неблагоприятно за азербайджанците, защото те не са били консолидирани в достатъчна степен за водените в Закавказкия Сейм острастени националистически дебати. Според А. А. Пашаев, под чиято редакция са издадени протоколите на мюсюлманските фракции в Закавказкия Сейм, „бидейки раздробени на партии, азербайджанският народ се превръща в страната на най-малко съпротивление пред сплотените в единни партии сили на своите съседи”. [1, стр. 35]

 

Тази гледна точка на А. А. Пашаев има своята логика, но е и оспорима. Самият Пашаев отбелязва изрично, че Закавказкият Сейм е създаден не по национален, а по партиен принцип. Действително, още от първите заседания се консолидират три национални сектора – арменски, грузински и мюсюлмански, но цялата история на работата на Закавкзкия Сейм показва огромното старание на депутатите в Сейма да правят изявления само от името на партиите си, а не от името на националностите си. За това говорят ясно протоколите на Закавказкия Сейм. [2]

 

Самите партийни фракции с членове мюсюлмани – азербайджанци бързо се ориентират в обстановката при цялата й сложност и показват и въпреки идеологическите си и политически различия, показват забележителни примери на координация и единодействие.

 

Според много от изследователите, всички тези усилия са останали напразни, като Закавказкия Сейм се разпада „на почвата на сблъсъка на националните интереси на представените там народности”. [1, стр. 35].

 

Всъщност, както може да се види от предишните части на нашия анализ, Закавказката демократична федеративна република прекратява кратковременното си съществуване под натиска на двете съседни имперски сили.

 

Закавказието в геополитическите клещи на великите сили

От юг напира Отоманската империя, чието военно настъпление принуждава грузинците да търсят протектората на Германия и това довежда до излизането на Грузия от Закавказката федерация. [3]

 

Откъм Апшеронския полуостров настъпва Съветска Русия с болшевишките войски и с временните си съюзници – бакинските дашнаци. Това създава критична ситуация сред азербайджанците, които са разпънати между силно демократичните настроения на политическия си елит и инстинктивното търсене на съюзник – закрилник от страна на „широките народни маси”.

 

Азербайджанските лидери са доста последователни федералисти, но трябва да се съобразяват и с обществените настроения и с болшевишката заплаха. След кървавите „мартенски събития“ и погромът над азербайджанците в Баку, всякакви илюзии по отношение на съветската власт са изчезнали, като на народ и на лидери е ясно, каква ще е „светлата перспектива“ пред тях, ако останат в ръцете на Шаумян и съмишлениците му.

 

Както ще видим впоследствие, в крайна сметка Азербайджан ще поиска помощ от Отоманската империя и тя ще бъде оказана в рамките на „Ислямската кавказка армия“. Създателите на Азербайджанската демократична република обаче ще успеят да я опазят от отоманските амбиции да бъде превърната във васално ханство, начело с хан - роднина на един от най-видните младотурци.

 

В смисъла на казаното по-горе, Закавказката демократична федеративна република става жертва не толкова на националистическите страсти и противопоставяния на трите основни кавказки националности, колкото на разнопосочния геополитически натиск върху Закавказието, при който политическите елити на грузинци, азербайджанци и арменци са буквално принудени от обстоятелствата да следват различни сценарии за спасение. Закавказката демократична федеративна република е ликвидирана не от междунационалните ежби до този момент, а от изключително неблагоприятното стечение на политическите обстоятелства и на геополитическите фактори в региона.

 

Внимателното проследяване на политическите траектории на главните участници в събитията около Закавказкия Сейм, обявяването на независимостта на Закавказието и на разпадането му на три нови държави по национален признак, показва как за кратко време и пропътуван твърде дълъг идеен маршрут. Започнал от идеята за автономност на Закавказието в рамките на Руската демократична република, създадена в резултат от Февруарската революция, повечето лидери на трите закавказки народа минават през осмислянето на идеята за неизбежността на независимостта на целия регион, за да стигнат (много от тях не без горчиво съжаление) до разделянето на три отделни, самостоятелни републики.

 

По време на работата на Закавказкия Сейм, положението на депутатите в Сейма, както и на членовете на Закавказкия комисариат е сложно и повече от деликатно. Можем да си представим, в какво състояние са били отношенията между азербайджанските и арменските политици в Тифлис след погромите по време на „мартенските събития“ в Баку. Но въпреки това, и трите „национални блока“ полагат значителни усилия за опазването на закавказкото единство и работят доста добросъвестно за федералния проект.

 

Това става въпреки спомените за кървавите сблъсъци от 1905 година между арменци и азербайджанци, провокирани от тайните служби на Руската империя и въпреки съвършено пресните ексцеси над азербайджанците в Баку през пролетта на 1918 година.

 

Много от членовете на Закавказкия комисариат имат двусмислено поведение, някои от тях дори поддържат контакти с Бакинския Съвет и лично с Шаумян, но въпреки това, възможностите за работа в рамките на демократичната федерация са използувани до тяхното окончателно изчерпване, след отделянето на Грузия от федерацията.

 

Впрочем, поведението на дипломацията на Антантата в Тифлис (особено на английските консули и пратеници) е не по-малко двусмислено. В предишните части, имахме възможността да видим, подозрително интензивната обмяна на информация между англичаните и Степан Шаумян.

 

Симптоматично е, че политици, публицисти и историци от трите закавказки народа, започват да обясняват „невъзможността“ на оцеляването на независимата федеративна република в Закавказието буквално още в деня на саморазпускането на Закавказкия Сейм. Това говори не в полза на верността на техните твърдения, а по-скоро за откровено изпитвано съжаление за станалото и за изпитваните от тях угризения на съвестта. В деня на саморазпускането на Закавказкия Сейм никой не е щастлив, включително и грузинските депутати, които се оказват в ролята на ликвидатори на Сейма.

 

Не са особено щастливи и азербайджанските депутати, които внимателно изчакват окончателното обявяване на Грузинската демократична република, за да направят същото и с Азербайджан.

 

Много от арменските депутати до последния момент се надяват, че единството на Закавказието ще се запази и след връщането на Русия към демократичните начала, то ще стане федерална единица в бъдеща Руска федеративна демократична република. Много важно е да се отбележи обаче, че точно при гласуването на независимостта на Закавказието, членовете на „Дашнакцутюн” в Сейма оказват своего рода „мълчаливо съгласие”, докато против пледират представителите на левите есери и кадетите.

 

Можем с основание да се безпокоим, че цялото това дълго встъпление, което цели да засили контурите на междуетническите и междупартийни взаимодействия в Закавказкия Сейм, ще се окаже недостатъчно, но на този етап не разполагаме с повече място.

 

Закавказието не става Швейцария

Закавказието не става Швейцария, въпреки, че е имало известни шансове за подобен развой на събитията. Както коментираше един швейцарски историк, за постигането на швейцарското единство е били необходими умората от няколко стотин годишни войни между отделните кантони преди това и съзнанието, че съседите на швейцраските кантони са изключително агресивни и експанцзионистично настроени, особено Савойските дукове.

 

При Закавказието има не по-малко агресивни и експанзионистично настроени съседи, отколкото в случая с Швейцария (Савойските дукове могат само да „дишат праха” на Съветска Русия и на Отоманската империя, когато става дума за териториални амбиции), но изглежда народите на Закавказието не са воювали достатъчно, за да загубят напълно желание да упражняват насилие помежду си.

 

Мюсюлманските фракции в Закавказкия Сейм – взаимодействие, сътрудничество и противопоставяне

На 16 март 1918 г., е свикано заседание на мюсюлманските фракции в Закавказкия Сейм. Обсъжда се въпросът за реквизиране на стопански инвентар от владеещите конфискуваните имения. На заседанието не присъствуват представители на партиите „Хюммат” („Гуммет”), Мюсюлмански социалистически блок и „Мюсюлманство в Русия”. В протокола изрично е отбелязано, че отсъствието на представителите на трите партии се дължи най-вероятно на факта, че въпросът за реквизицията „не носи общонационален характер”, а изисква принципното отношение на всяка партия по отделно.

 

Иначе, на заседанието присъствуват 17 члена на Сейма от партията „Мусават” и от демократичната група на безпартийните, която по принцип гравитира към демокатичните федералисти от „Мусават”. По разглеждания въпроса за реквизицията, те се изказват положително и решават да гласуват за законопроекта. [1, док. 1]

 

На 25 март 1918 г., мюсюлманските фракции в Сейма са призовани на общо заседние в двореца в Тифлис по повод пристигането на делегация от представители на планинските народи в Кавказ. Присъствуват шестима мусаватисти, четирима представители на мюсюлманския социалистически блок и един безпартиен.

 

Делегацията на планинските народи присъствува в пълния си състав от петима души. Обсъден е ни повече ни по-малко, въпросът за присъединяването на Северен Кавказ към създаващата се федеративна държава в Закавказието. Представителите на планинските народи се оплакват от „надигащата се руска опасност”. [1, док. 2]

 

Много интересно е изказването на представителя на Ингушетия – Лиянов. Той коментира неща, които в определен смисъл остават актуални дори днес в контекста на териториалния конфликт между Чечня и Ингушетия.

 

Лиянов се оплаква от критичното положение на ингушите, които са обкръжени от казашки населени пунктове (казацкие станицы). Според него, към тази дата за да си запазят земите, отнети от планинците и дадени им през царското време, казаците от Северен Кавказ са се „хвърлили в обятията на болшевиките”. [1, док. 2]

 

Много важно е да се подчертае наблюдението на Лиянов, че казаците приемали болшевиките като „носители на великоруската плитика”. Ако се върнем кам „Мартенските събития” и кланетата в Баку, ще си спомним, че и там болшевиките и Бакинският Съвет са разглеждани от привържениците на руския империализъм като наследници и продължители на идеята за „единна и неделима Русия”.

 

Според представителите на планинските народи, казаците виждат разрешаването на поземления въпрос във физическото изтребление на ингушите и на останалите планинци. Поради това, те се обръщат за помощ към Закавказкия Сейм.

 

На срещата, представителите на планинските народи от Кавказ, информират членовете на мюсюлманските фракции в Сейма за проведените от тях разговори с грузинските меншевики и с арменците от „Дашнакцутюн”. Преговорите с арменците били кратки и се въртяли около въпроса за междунационалната солидарност в Кавказ. Планинците отбелязват, че точно по отношение на външните заплахи, арменците не проявявали достатъчна солидарност, защото отношението на последните към заплахата от север (болшевишко-руска) и към заплахата от юго-запад (отоманската) било различно. [1, док. 2]

 

Въпреки това, говорителят на планинската делегация – Бамматов, предлага на представителите на мюсюлманските фракции „да бъдат търпими към арменския въпрос”. [1, док. 2]

 

Много повече допирни точки са открили планинците с представителите на грузинските меншевики – Ной Жордания, Чхеидзе и други. На практика е било констатирано единодушие по отношение на вътрешното и външното политическо положение на Кавказкия край. Представителите на грузинските меншевики са осъдили болшевизма като „великоруско, великодържавно течение”. Те са признали северния фронт за не по-малко опасен от юго-западния, от където е напирала Отоманската империя.

 

От друга страна, грузинските меншевики са били признали правата на планинците върху казашките земи по река Терек – за това е имало резолюция на Краевия център от 24 март 1918 година, предложена лично от Ной Жордания. Затова, те са обещали да окажат на планинците всякакво съдействие и са подчертали, че при известни гаранции за целостта на Грузия от страна на мюсюлманските групи, „плановете на севера могат да бъдат претворени в живота незабавно”. [1, док. 2]

 

Представителят на планинците Бамматов е засегнал и въпроса за отношенията между отделните мюсюлмански етноси в Кавказ и е изразил пълната си увереност, че „колкото по-бързо се разреши вътрешният междунационален въпрос в Кавказките планини, толкова по-бързо и по-лесно ще може да бъде отблъснат авангардът на великоруско-казашкияят болшевизъм”. [1, док. 2]

 

В отговор на изложенията на планинците и най-вече на изложениетона Бамматов, Насъб бек Усуббеков от партията „Мусават” приветствува казаното и подчертава „пълното великодушие на представителите на планинците от Северен Кавказ и на закавказките тюрки по въпроса за отношението към грузинците и отчасти към арменците”. Той предлага „преди всичко, взаимоотношенията на планинците и закавказките тюрки да се определят като членове на еднното мюсюлманско семейство”.

 

В отговор, членът на планинската делегация, Топа Чермоев обяснява, че разглежда държавността на планинците като „буферна държава (федеративна или конфедеративна), намираща се в съюз със Закавказието, която може да се развива подобно на Швейцария”. (!)

 

Мусаватистът Шафи бек Рустамбеков веднага предлага, решаването на този въпрос да бъде възложено на „специална комисия от представители на планинците и закавказките тюрки”. Действително, след пет минутно прекъсване е избрана комисия от шест лица, по трима от двете страни – планинците и закавказките тюрки. Комисията пристъпила към работа незабавно. [1, док. 2]

 

Тук е важно да се отбележи, че много скоро ситуацията в Ингушетия ще се обърне на 180 градуса. Терските казаци възстават срещу болшевиките и ингушите (или поне значителна част от тях) незабавно се превръщат в съюзници на болшевиките. Ключова роля във възстанието на терските казаци играе братът на многократно споменаваният в предишните части Антон Бичерахов – Георгий Бичерахов. За разлика от брат си, който е лоялен към Руската империя и е склонен на сътрудничество с болшевиките, именно разглеждайки ги като носители на великоруската имперска идея, Георгий Бичерахов е социалдемократ – меншевик и оглавява военните действия срещу болшевиките.

 

В основата на конфликтите е все въпросът владеенето на оскъдните обработваеми земи и тя продължава и до днес. Да си спомним натискът на лидера на Чечня, за придобиване на територии на Ингушетия и масовият и остър протест на ингушите срещу договора между Чечня и Ингушетия за отстъпване на територии в полза на Грозни и Кадиров.

 

На 26 март 1918 г., мюсюлманските фракции са свикани по изключително важен и спешен въпрос. Пристигнал е участникът в Трапезундската мирна конференция, (на която преговарят представителите на Закавказието и Отоманската империя) – Шейхулисламов (член на социалдемократическата партия „Хюммат” – „Енергия”). Той докладва за предявения от Отоманската империя ултиматум, с който се иска предаването на териториите, които Султанът получава според Брест-Литовския мирен договор със Съветска Русия. [1, док. 3]

 

Освен самият Шейхулисламов, който е член на партията „Хюммат” („Гуммет”), присъствуват депутати от партията „Мусават”, членове на Сейма от безпартийната демократична мюсюлманска група и депутати от Мюсюлманския социалистически блок. [1, док. 3]

 

Провежда се обсъждане на въпроса от всички възможни гелдни точки и се стига до решението, че мюсюлманските фракции остават на старата си позиция – поддържат известната резолюция, изпратена в Трапезунд до члена на Заквказкия Сейм и член на делегацията му – М. Г. Гаджинский. [1, док. 3]

 

Междувременно, напрежението все повече нараства. На 31 март 1918 година, мюсюлманските фракции в Закавказкия Сейм са изправени пред необходимостта да обсъдят „решението на отговорните партии да обявят война на Турция”. [1, док. 4] Моментът е изключително тежък, защото точно тогава са извършени кървавите болшевишки погроми над азербайджанците в Баку, като болшевиките на Шаумян и Корганов са подкрепени и от местната секция на „Дашнакцутюн”.

 

В тази обстановка, част от мюсюлманските депутати в Сейма отсъствуват (което е отразено надлежно в протокола), защото известията за масовите убийства в Баку принуждават много ог азербайджанските депутати да заминат към родните си места, за да помогнат на когото могат в създалата се ситуация, както и защото са притеснени за съдбата на семействата си, на роднини, близки и приятели.

 

Въпреки това, в протокола е отбелязано, че е „имало достатъчно представители от всяка партия”. [1, док. 4]

 

До пълно единодушие не се стига. Представителите на социалдемократическата партия „Хюммат” („Гуммет”) се солидаризират с грузинските меншевики, тоест в полза на войната. Мюсюлманският социалистически блок застава на точно противоположната позиция. Депутатите от нея се отнасят отрицателно към продължаването на войната с Отоманската империя и обявяват, че „... подхождат към въпроса от гледна точка на закавказката демокрация и разглеждат тази война като нещастие за цялата закавказка демокрация и за великите завоевания на революцията ...”. Мюсюлманският социалистически блок решава да изрази самостоятелно становището си на заседанието на Закавказкия Сейм. [1, док. 4]

 

До обща позиция успяват да стигнат само представителите на „Мусават” и на партията „Мюсюлманство в Русия” („Иттихад”). Те подготвят вече цитираната в предишни части на този анализ своя съвместна резолююция:

 

„Не поемайки върху себе си отговорността за родължаването на войната с Турция и смятайки я за носител на тежки последствия за цялата закавказка демокрация при създалите се условия на вътрушния живот в този край, фракцията на партията „Мусават”, групата на безпартийните и партията на мюсюлманството в Русия „Иттихад”, като имат пред вид, че въпросът за продължаването на войната е решен от ръководните партии в положителен смисъл, заявяват, че от своя страна с всички достъпни средства ще окажат възможното съдействие на другите народи на Закавказието в тази тежка задача и ще предприемат всички мерки за балгоприятно приключване на войната”. [1, док. 4]

 

Огласяването на резолюцията от трибуната на Сейма е възложено на мусаватиста Ш. Рустамбеков. [1, док. 4]

 

Вижда се, че за разлика от представителите на „Хюммат” („Гуммет”), които се солидаризират със съидейниците си – социаледмократи от Грузия, останалите мюсюлмански фракции са откровено против продължаването на войната с Отоманската империя. Интересен факт е, че най-радикалната позиция е заета от другата азербайджанска социалистическа фракция – от Мюсюлманския социалистически блок. От „Мусават” (заеедно с гравитиращите към тях безпартийни) и от „Иттихад” също са против войната, но те заемат една твърде дипломатична позиция, смисълт на която се чете между редовете на резолюцията – те са против войната, но няма да саботират изпълнителната власт (Закавказкия комисариат) при воденето й, като ще направят всичко възможно за бързо постигане на мир.

 

От страна на „Мусават”, като истински федералисти, това е логично поведение, макар че то е било най-вероятно и крайно непопулярно сред азербайджанското население, което по никакъв начин не е подкрепяяло войната с Отоманската империя. По-интересен е фактът, че партията на консервативния Ислям – „Мюсюлманство в Русия” („Иттихад”) се солидаризира с демократите – федералисти от „Мусават” и се присъединява към тази мека резолюция, която е максимално добронамерена в рамките на възможното към грузинските и арменските партии, които стоят зад идеята за възобновяване на военните действия.

 

На следващия ден – 01 април 1918 година, мюсюлманските фракции са изправени пред въпроса за поведението им след официалното обявяване на продължаването на военните действия с Отоманската империя.

 

Тонът на заседанието задава Рустамбеков, който предишният ден е огласил декларацията на „Мусават”, безпартийните мюсюлмани и на „Иттихад” от трибуната на Закавказкия сейм. Рустамбеков съобщава на всички, че във връзка с възобновяването на военните действия с Турция, е обявено двуседмично прекъсване на заседанията на Сейма и е избрана военна колегия от трима души с извънредни пълномощия. Ораторът поставя въпроса за линията на поведение на мюсюлманските фракции във въпросния промеждутък от време, когато Сеймът няма да заседава, а войната ще продължава.

 

Азербайджанските депутати от Сейма не са никак възхитени от ставащото. Г. Мамедбеков заявява, че „с подобна крачка правителството игнорира интересите на мюсюлманите и анулира тяхната роля, както в правителството, така и в Сейма и затова тяхното (на депутатите – мюсюлмани, б. авт.) по-нататъшно пребиваване в Тифлис и съвместна работа с грузинците и арменците е немислима и безполезна. ...” [1, док. 5]

 

Воден от тези съображения, ораторът предлага мюсюлманите – депутати да излязат от състава на Сейма, да повикат от Северен Кавказ представителите на Дагестан, Чечня и Ингушетия, да се съберат всички заедно и да поислят за по-нататъшната съдба на тези народности. [1, док. 5]

 

Това е възможно най-крайната позиция и тя предизвиква незабавно противопоставяне. Председателствуващият заседанието безпартиен депутат М. Ю. Джафаров предлага, а депутатите – мюсюлмани приемат, въпросът за излизането им от състава на Закавказкия Сейм, да не се обсъжда, докато не се върнат от Трапезунд мюсюлманите – членове на делегацията за мирната конференция. [1, док. 5] Депутатите – мюсюлмани се връщат към обсъждането на въпроса за прекъсването на заседанията на Сейма.

 

Според председателствуващият М. Ю. Джафаров, мюсюлманите не могат да се съгласят с предаването на цялата власт в ръцеете на военна колегия от трима души, „при наличие на напрегнатост в националните отношения”. [1, док. 5] (Колегията се състои от трима министри: министър-председателят, който е и военен министър, министърът на вътрешните работи и министърът на финансите).

 

Х. Б. Мелик-Асланов се изказва за предаване на цялата власт, в случай на прекъсване на работата на Закавказкия Сейм на правителството, „което може да отстъпи част от тези права отново на избраната колегия от тримата”. [1, док. 5]

 

Д. Б. Гаджинский смята, че е необходимо занапред да се очертае кръга на пълномощията на военната колегия на тримата, нейните взаимоотношения с правителството, а вече след това, в съответствие с очертаните пълномощия да се изрази отношението на мюсюлманите към нея. [1, док. 5]

 

Г. б. Агаев е уверен, че ако цялата власт на Сейма бъде предадена на военната колегия, то мюсюлманското население ще се окаже в критично положение и затова, за да се избегната възможните усложенения е било необходимо на първо място, отрано да са били изяснени функциите на тази колегия и на второ място – Сеймът успоредно да продължи своята работа. [1, док. 5]

 

Дебатите продължават и в крайна сметка се стига до следното решение:

 

„1) Изцяло да се възрази срещу прекъсването на работата на Сейма”, 2) В слеучай, че Сеймът все пак бъде разпуснат, то неговите права да бъдат предадени на правителството, като е необходимо да се посочи изрично, какви пълномощия се предоставят на военната колегия, като последната трябва да бъде отговорна пред правителството, 3) в случай, че на колегията бъдат дадени извънредни пълномощия и тя ще отговаря пред Сейма след възобновяването на работата му, то министрите – мюсюлмани трябва да излязат от състава на правителството. [1, док. 5]

 

Както се вижда и в този случай при мюсюлманските фракции в Закавказкия Сейм надделяват умереността и компромиса. Макар че е повече от ясно, че със създаването на военната колегия, на която се предвижда да се дададт извънредни пълномощия, сравними със статута на диктаторите от Римската република, големите губещи са мюсюлманските фракции в Сейма, които остават изолирани и обезправени, азербайджанските депутати отхвърлят идеите за напускане на Закавказкия Сейм и за търсене на „чисто мюсюлмански” отговор на възникналите праблеми.

 

Общото заседание на мюсюлманските фракции решава да се опита да защити общо демократичния ред, противопоставяйки се на временното разпускане на Сейма. Прилагайки възможно най-реалистичния подход към ситуацията, то предлага сценарии на поведение и в случай на неблагоприятен развой на събитията и отхвърляне на техните искания за продължаване на раотата на Сейма. В този дух е второто решение, което иска пълномощията на Сейма да се дадат на правителството, а не на военната тричленка, която трябва да бъде отговорна пред легитимната изпълнителна власт.

 

Разглежда се разбира се и най-неблагоприятният сценарий – ако на военната колегия все пак се дадат извънредни пълномощия. В този случай, отново не се предлагат крайни конфронтационни действия, а само се иска министрите – мюсюлмани да напснат правителството, за да не носят отговорност впоследствие за всичко, което се е случило по време на военните действия и прекъсването на работата на Закавкакия Сейм.

 

Трябва да се има пред вид, освен всичко друго, че тези решения са взети непосредствено след клането в Баку, което с нищо не е допринесло за добрите отношения между азербайджанските и арменските депутати в Сейма. Грузинските депутати също „пасуват” на тези трагични събития и отношенията им с азербайджанците също не могат да се смятат за цветущи. Но въпреки изключително емоционалната атмосфера и шокът от бакинските погроми, представителите на мюсюлманските фракции, въпреки всичко продължават линията на сътрудничество с другите партии, респективно и с депутатите от другите етноси в Закавказкия Сейм.

 

Два дни по-късно, мюсюлманските фракции имат възможността да изслушат доклада на пристигналия от Батум член на закавказката делегация на мирната конференция в Трапезунд – Х. Б. Хасмамедов. По думите на докладчика, турската декларация, предявена на закавказката делегация гласяла, че самостоятелността на Заквказието може да бъде призната от Високата Порта само в случай, че Закавказкият комисариат се съгласи да отстъпи на Отоманската империя трите санджака (окръга) – Карски, Ардахански и Батумски. [1, док. 6]

 

Искането на делегацията е било толкова категорично, че закавказката делегация е била поставена пред необходимостта да тръгне на радикални отстъпки. Според изнесената пред азербайджанските депутати от Сейма информация, „мюсюлманската част от делегацията всячески е опипвала почвалата, за да не си разваля отношенията с грузинците от една страна, но едновременно с това да ги подтикне към отстъпки”. [1, док. 6]

 

След това, докладчикът разказва как А. И. Чхенкели изпратил телеграма в Тифлис, Батумската област да бъде отстъпена на турците, с изключение на пристанището Батум и неговия хинтерланд. Съдържанието на тази телеграма буквално втрешило арменците – членове на делегацията и те предложили направо да се признаят всички разпореждания на Брест-Литовския договор. [1, док. 6]

 

Това предложение, разбира се е било направено в състояние на афект, но то веднага срещнало съчувствие от страна на мюсюлманската част на закавказката делегация и на водача на мисията – Чхенкели. Както разказва Хасмамедов, „за това било съобщено на турската делегация и изглеждало, че всичко е готово. Но на следващото утро, пристигнала шифрована телеграма до Чхенкели, Церетели и Н. Рамишвила, където се казвало, че отстъпването на Батум се смята за национално и партийно самоубийство. Друга телеграма от Тефлис настоявала за незабавното заминаване (на делегацията на Закавказието, бел. авт.) от Трапезунд”. [1, док. 6]

 

Водачът на закавказката делегация – Чхенкели, проявява хладнокръвие във възникналата инфарктна ситуация и успява да прокара много по-дипломатична и приемлива формула относно заминаването на закавказката делегация, която да бъде съобщена на делегацията на Отоманската империя: „поради необходимостта от получаване на инструкции от Закавказкото правителство, делегацията е принудена да си замине обратно”. [1, док. 6]

 

На практика, Чхенкели спасява мирните преговори между Закавказието и Отоманската империя от емоционалната реакция на политическите функционери в Тифлис. На отоманската делегация е дадено съвсем приемливо обяснение за прекъсването на преговорите – след като Закавказието тръгва на такива големи отстъпки, естествено е да се проведат консултации с правителството, а защо не и със Сейма. Освен това, Чхенкели се възползува от съдействието на азербайджанските членове на делегацията, някои от които остават в Трапезунд, за да поддържат у турците убеждението, че преговорите се движат напред.

 

От по-нататъшния разказ на Хасмамедов става ясно, че той е установил, че членовете на отоманската делегация са били много добре осведомени за положението на мюсюлманите в Закавказието. Те направо обещали съдействие с „активна сила” за потушаване на анархията. [1, док. 6]

 

Тези сведения по естествен начин предизвикват дискусия по въпроса за борбата с болшевизма между представителите на отделните мюсюлмански фракции на заседанието на 3 април 1918 година. М. Ю. Джафаров разказва, както на присъствуващите депутати, така и на тези членове на мирната делегация, които са на заседанието за „изолираното положение, в което са пападнали мюсюлманите в правителството по въпроса за борбата с болшевизма”. [1, док. 6]

 

Действително, както беше посочено малко по-горе, грузинските меншевики се отнасят индиферентно към кланетата в Баку. От една страна, това може да се обясни с това, че те имат огромни проблеми с мирните преговори с Отоманската империя. В един момент, когато прекъсването на мирните преговори е факт, въпреки цялата изобретателност на Чхенкели и подновяването на военните действия с империята чука на вратата, събитята в Баку са сравнително далечни и второстепенни за грузинските меншевики. За депутатите от мюсюлманските фракции обаче те са повече от важни.

 

От друга страна, по време на разговорите с представителите на планинските народи, грузинските меншевики са заявили ясно, че смятат „северния фронт” за също толкова критичен, както и „юго-западния”. Те са постулирали, че Съветска Русия и Отоманската империя са еднакво опасни за заквказката демокрация. Това е обяснимо и с факта, че фронтът в Северен Кавказ е близо до „чергата” на грузинците. Но когато Съветска Русия отваря и „източен фронт” на Апшеронския полуостров, меншевиките в Тифлис „пасуват”. Това е забелязано от Ленин и той отправя прословутото си предложение до Шаумян да направи „блок с Жордания”. Друг е въпросът, че Шаумян отхвърля тази хитра тактика и поема пътя към войната и към Кюрдамирските блата.

 

На 4 април 1918 година, депутатите в Сейма Х. б. Хасмамедов и Ф. Хан Хойски запознават членовете на мюсюлманските фракции с хода на техния разговор с г-н Шрайдер – бивш германски консул в Перися и професор в Тифлиския университет. Разговорът с Шрайдер бил проведен като с човек „който стои близко до политимческите задачи на Германия на Изток“. [1, док. 7] темата на разговора е бил въпросът за политическото бъдеще на Закавказието, като г-н Шрайдер „засегнал въпроса за ориентацията и покровителството на Централните сили“, под които както добавили азербайджанските представители се разбирали Турция и Германия. За останалите членове на Централните сили, като „държави нямащи каквото и да е отношение към Закавказието, не могло да става и дума“. [1, док. 7]

 

Азерайджанските представители заявяват на Шрайдер, че по въпроса за ориентацията на „тюрките от Закавказието“, позицията е определена и тя е устойчива. Ориентацията е „германо-турска“. Представителите на мюсюлманските фракции заявяват на Шрайдер:

 

„Това наше убеждение е здраво и в случай на несъгласие на някой от съседите, нашата позиция няма да се измени, а може да доведе до отделянето на Азербайджан“. [1, док. 7]

 

На въпроса на проф. Шрайдер, как се отнасят азербайджанците към арменската ориентация спрямо Турция, като се визира непримиримото отношение на арменците към Отоманската империя, двамата депутати от Закавказкия Сейм единодушно отговарят, че „такова положение е неприемливо за тюрките от Закавказието“.

 

На следващия въпрос на проф. Шрайдер, „допуска ли се възможност за поканване на външна сила за въдворяване на ред (вътре в страната) в случай на анархия вътре в страната“ е бил даден отговор, „че е възможно, ако такива части бъдат турски войски“. [1, док. 7]

 

Азербайджанските депутати останали с впечатлението, че г-н Шрайдер е останал, както той сам заявил, много доволен от проведения разговор и подчертал обстоятелството, че „световните събития се разгръщат в зависимост от борбата между Англия и Германия, при което германия не допуска завръщане на Русия в Закавказието и засилването на английското влияние“. [1, док. 7]

 

Проф. Шрайдер изявява желание, заедно с него в Берлин да бъде командирован представител на тюрките от Закавказието, за непосредствени преговори с Германия. На това предложение, азербайджанците дали уклончив отговор, поради нежеланието им „да завързват отношения с Германия, заобикаляйки Турция“. [1, док. 7]

 

Тук може да се каже, че разговорът на двамата депутати от Сейма с проф. Шрайдер е отражение на германската активност в Закавказието и най-вече в Тифлиска губерния. Както е известно от историята, само след двадесетина дни, Германия и Отоманската империя ще подпишат споразумение, с което ще си разделят сферите на влияние в Закавказието. [3] Събитията ще се стекат така, че под натиска на войските на Султана, Грузия ще поиска закрилата на Германия и това ще стане точно въз основа на сключеното споразумение между Берлин и Константинопол.

 

От доклада на двамата депутати се вижда и тънкият лед по който се движат азербайджанските лидери по това време. Те са буквално в „окото“ на геополитическия „тайфун“, който е връхлетял Закавказието. Няма реална геополитическа сила, която да не е заявила претенции към Закавказието. Със Съветска Русия, азербайджанците са във война. Кръвта от „Мартенските събития“ в Баку няма как да се измие, а и Бакинският Съвет напира към Елисаветпол (Гянджа), а даже и към Тифлис.

 

В самия Тифлис, където заседава Закавказкият Сейм, е пълно с явна и тайна агентура на страните от Антантата. След Февруарската революция, консулите на страните от Антантата активно се месят в устройството на Кавказкия край. За тях е от съдбоносно значение да не допуснат Централните сили да се настанят в региона. Дипломацията на Антантата в крайна сметка загубва тази надпревара, но все пак успява да спечели достатъчно време, докато траят редуващите се преговори и подновявания на бойните действия между армията на Отоманската империя и силите на Закавказието.

 

На всичкото отгоре, азербайджанците трябва да балансират и между двете важни за тях Централни сили – Германия и Отоманската империя. Те едва ли са запознати с тънкостите на германо-болшевишките взаимоотношения и тяхната игра около бакинския нефт. Както беше показано в предишни части на този анализ, германците не оспорват на болшевиките контрола върху нефта на Апшеронския полуостров. За тях е достатъчно да получават редовно доставките, към които Ленин и Сталин се отнасят с грижата на „добри стопани“ и лоялни партньори. Ако избягаме напред във времето, ще видим, че дори влизането на англичаните в Баку, след краха на болшевиките в Бакинския Съвет и установяването на „Диктатурата на Центрокаспия“ – съюз на есери, меншевики и „Дашнакцутюн“, германците се задоволяват с обещанието на Ленин, че бързо ще изгони англичаните от там и не насочват войски към нефтените полета.

 

(Продължението следва)

 

Използувана литература:

 

[1] Протоколы заседаний мусульманских фракций Закавказкого Сейма и Азербайджанского Национального Совета 1918 г., Национальное архивное управление Азербайджанской республики, Главный редактор и автор предисловия А. А. Пашаев, “Adiloğlu” nəşriyyatı, Баку 2006 г.

[2] Закавказский сейм: Стенографический отчет, Сесия первая, Тифлис, 1918 г.

[3] Ментешашвили Автандил, Из истории взаимоотношений Грузинской демократической республики с советской России и Антантой. 1918–1921 гг., http://sisauri.tripod.com/politic/index2.html 

Публикувана в Гледища

В предишната част разказахме подробно за перипетиите около национализацията на нефтената промишленост в Баку и за възникналите разногласия по отношение на търсенето на тактически съюзи в Закавказието между „Центъра” и лично Ленин от една страна и Шаумян в качеството му на ръководител на Бакинския съвет и на своеобразен болшевишки „Кавказки наместник”.

 

Беше ясно установено, че докато Шаумян неистово се стреми към започване на интервенция срещу Елисаветпол (по това време – преходна столица на новооснованата Азербайджанска демократична република) и срещу Тифлис (вече столица на Грузия и досокорошна столица на Закавказката федеративна демократична република и седалище на Закавказкия Сейм), главната грижа на Ленин е да задържи, колкото се може по-дълго контролът над Апшеронския полуостров и над Баку, за да може да гарантира доставките на нефт за Съветска Русия и за Германия, пред която трябва постоянно да се „отчита”, по понятни причини.

 

Съветите на Ленин и собствената „голяма политика” на Шаумян в Закавказието

Едва ли Шаумян не е разбирал тактиката на Ленин да се печели време и да се експедира, колкото се може повече нефт. Но по всичко личи, че той се е чувствувал напълно равностоен на Ленин и на целия Совнарком, пък и наистина е имал широки пълномощия да действува в целия Кавказки край по свое собствено усмотрение. Пълномощията си Шаумян използува в максимална степен, като се противопоставя, (макар и тихомълком, но крайно ефективно) на предложенията на Ленин за търсене на блокове и тактически съюзи.

 

В същата степен Шаумян е глух и за всички съвети да даде някаква автономия на мюсюлманите, най-вече на азербайджанците. Ленин е загрижен до крайност за доставките на нефт, Шаумян е обсебен от плановете си за военна офанзива срещу Елисаветпол и Тифлис.

 

Подкрепян от близкото си обкръжение и от все още валидния съюз с бакинските дашнаци, Шаумян провежда собствена политика в Закавказието, която може да се обобщи с едно изречение – война до пълното подчиняване на Кавказкия край на болшевишката власт.

 

Както вече стана дума, на 24 май 1918 г., Шаумян уведомява в детайлни подробности Ленин и Совнаркома за войнствените си намерения, нещо повече той разиграва различни сценарии за бойните действия в посланието си до Москва.

 

На 27 май 1918 г. в телеграма до Ленин, Шаумян съобщава:

 

„ ... Положението в Баку се влошава. Съобщават от Тифлис на 23 май за съгласието на Закавказкия комисариат да пропусне два турски полка към Баку. Нашият отряд от 2000 души стигна до Гудермес и се върна обратно, като не достигна до Червленная. Причините: първата – трудността на задачата, втората – молбата на делегацията на Терския народен Съвет да се върнат обратно, с оглед на очакващото се разрешаване на въпроса за отварянето на пътя. От Северен Кавказ помощ не очакваме, необходима ни е помощ през Астрахан. Спешно. Очакваме отряда на Бичерахов в Баку след 10 дни”. [2, док. 13]

 

Съобщението започва с дежурното плашене на „Центъра”, че турците ще тръгнат към Баку. Човек остава с впечатлението, че Шаумян е разглеждал територията на Бакинска губерния, намираща се под контрола на Бакинския съвет като едва ли не отделна държава, която не е страна по Брест-Литовския мирен договор. Всъщност, точно фактът, че контролираните от Бакинския съвет територии са се числили към територията на Съветска Русия са били поне от гледна точка на международното право гаранция, че Отоманската империя няма да ги нападне.

 

Както си спомняме, отоманската дипломация вкарва Закавказкия Сейм в капана на въпроса: „Вие признавате ли Брест-Литовския мир и явявате ли се част от Съветска Русия?”. Когато от Тифлис с възмущение отговарят, че не признават мира от Брест-Литовск, с който на Турция се връщат сериозни територии, отоманските дипломати още по-любезно запитват, представлява ли Закавказкия Сейм някоя независима държава? Защото ако той представлява независимото Закавказие, с него могат да се водят преговори. В противен случай, Сеймът е просто ... никой.

 

Този натиск довежда до ускоряване на обявяването на независимостта на Закавказието и до прогласяването на Закавказката демократична федеративна република. Само че, с акта на независимостта си, Закавказието престава да е каквато и да е страна по Брест-Литовския договор и Отоманската империя вече няма никакви ангажименти срещу новия субект, намиращ се срещу нея. Следват доста груб натиск, искания за още по-големи териториални отстъпки и военно настъпление.

 

Крайният резултат е решението на Грузия да се спасява самостоятелно и така се стига до обявяването на грузинската независимост и до повикването на германските войски на помощ за закрила срещу Отоманската империя. Така федеративното Закавказие колабира, създават се трите независими закавказки държави – Грузия, Азербайджан и Армения (изброяваме ги по реда на обявяването на независимостта им), а в Грузия се установява своеобразен германски протекторат.

 

За разлика от Закавказкия Сейм, Бакинският Съвет се е намирал поне от формална гледна точка в много по ясна и до някъде - по-благоприятна ситуация. Апшеронският полуостров и Баку са били част от територията на Съветска Русия и за тях Брест-Литовският договор е бил изцяло в сила. Според същия договор, нито Отоманската империя, още по-малко Германия са имали някакви претенции към контрол над територията на Бакинска губерния, така че евентуална турска или германска интервенция към Баку не би имала никакво международно правно основание.

 

Някой би запитал, каква е стойността на един международен договор по време на най-ожесточената фаза на световна война? Отговорът е, че стойността е била много голяма, защото за Германия мирът на изток е бил от изключително значение. Той е дал възможност за прехвърляне на войските от руския фронт на запад. Ако не е било включването на Съединените щати на страната на Антантата по същото време, мирът между Съветска Русия и Германия би могъл да създаде огромно преимущество за Германия на Западния фронт.

 

Пък и Ленин е бил „свой човек” – пътувал е до Русия в пломбиран вагон на разноските на германския генерален щаб и не си е струвало да бъде бламиран. Той, така или иначе е помагал с всичко възможно на Централните сили, в това число и с доставките на нефт от Баку. За какво да се воюва с твой фактически съюзник?

 

Реакцията на Совнаркома на независимостта на Закавказките републики – дела и документи

Тук е мястото да се отвори една скоба и да се напишат някои неща около реакцията на Совнаркома по отношение на независимостта на Закавказките републики. Един от по-добре документираните въпроси е този за отношението на Русия към независимостта на Грузия, точно която е осъществена с решаващата помощ на Германия.

 

Както пише Автандил Ментешашвили [6], „ … Подписаното от Германия съглашение с правителството на Грузия е означавало фактическо признаване (de facto) на грузинското правителство от германското. В секретно писмо, адресирано от генерал фон Лосов до грузинското правителство от 28 май 1918 година в Поти, той поема задължението да постигне това, че „германското правителство да обяви своята готовност да окаже поддръжка на Грузия в преговорите с руското правителство относно излизането на Грузия от състава на Руската империя и след излизането й да признае Грузия като свободна и независима държава“. [1]

 

Интересна е и реакцията на Съветска Русия и страните от Антантата на сближаването на Германия и Грузия.

 

В. И. Ленин, оценявайки ситуацията, която се е създала през лятото на 1918 година в Грузия е посочвал, че „… независимостта на Грузия се е превърнала в най-чиста измама, н същност има окупация и пълно завземане на Грузия от германските империалисти, съюз на немските щикове с меншевишкото правителство срещу болшевишките работници и селяни“. [5, стр. 6 – 7]

 

Впрочем, страните от Антантата, водещи война с Германия, също както Ленин смятали, че независимостта на Грузия е била нереална. Така в писмо на изпълняващи длъжността държавен секретар на САЩ Франк Л. Полк до посланника на САЩ във Великобритания Пейдж от 31 юли 1918 година четем: „Съдейки по речта на д-р Кюлман от 24 юни, публикувана в „Журнал де Женев“, правителството на Германия е признало „независимостта“ на Грузия. Изявлението на доктор Кюлман, тонът на турската преса и други факти сочат, че на Централните сили им се е удало изцяло да вземат под своя власт Грузия“. [10] “ [6, стр. 27]

 

Според Ментешашвили, Ленин „ ... оценява ситуацията от класови позиции, американският държавен департамент от позицията на воюваща страна, а в това време грузинският народ е бил изправен пред национална катастрофа, нямайки друга алтернатива за предотвратяване на завземането на страната от вечния й враг – османска Турция.

 

Грузинската делегация, пребивавала в Берлин през юни – ноември 1918 година се е домогвала до юридическо признаване на независимостта на Грузия от страна на Германия, правителството на която е смятало, че за окончателното урегулиране на този въпрос трябва да се застрахова чрез предварителното съгласие на Съветското правителство“. [6, стр. 27]

 

За позицията на съветското правителство по този въпрос има първокласни документи. В писмо на Й. В. Сталин до С. Г. Шаумян от 08 юли 1918 година, за политиката на съветската власт в Закавказието е казано: „1. Нашата обща политика по въпроса за Закавказието се състои в това, да заставим немците официално да признаят грузинския, арменския и азербайджанския въпрос за вътрешни въпроси на Русия, в разрешаването на които немците не трябва да участвуват. Именно затова ние не признаваме независимостта на Грузия, призната от Германия. 2. Възможно е, да ни се наложи да отстъпим на немците по въпроса за Грузия, но такава отстъпка в края на краищата ние ще дадем само при условие, че немците признаят, че Германия няма да се меси в работите на Армения и Азербайджан. 3. Съгласявайки се да ни оставят Баку, немците молят да ни се отдели известно количество нефт за еквивалент (Сталин има пред вид еквивалент на обема на доставките, който немците биха могли да осъществяват ако контролираха Баку, бел. авт.) Ние тази „молба”, разбира се, можем да удовлетворим”. [4, с. 289-290]

 

В телеграма до Чичерин от 5 юли 1918 година, Сталин пише, в отговор на молбата му да напише възвание до грузинския народ: „Възвание до грузинския народ не мога да напиша, нямам желание да се обръщам с възвание към загинали”. По-нататък в телеграмата се говори за необходимостта да се настоява пред немците „за неприкосновеността на Кубан като част от Русия, като в краен случай може да се признае независимостта на Грузия, само и само Германия да признае въпроса за Кубан, Армения и Азербайджан, като вътрешен въпрос на Русия – за това трябва да се настоява решително и безкомпромисно”. [4]

 

В много детайлното си изследване на взаимоотношенията на Грузия с Германия, страните от Антантата и Съветска Русия, Ментешашвили констатира, че „ … през лятото, германското правителство „се сдобило” със съгласието на Съветска Русия за признаване на Грузия за независима държава. На 27 август 1918 година, между РСФСР и Германия е подписан допълнителен договор, чийто 13-ти член гласи: „Русия заявява своето съгласие за това, че Германия признава Грузия за самостоятелен държавен организъм”. [7] Това е било косвено признаване на грузинската независимост от Съветска Русия. ”. [6]

 

На 03 октомври 1918 година, проектът на политическото съглашение на Германия с Грузия бил готов. Основната му точка, по думите на члена на грузинската делегация З. Авалишвили е било признаването на независимостта на Грузия. Но подписването на съглашението се забавило, отначало във връзка с правителствената криза в Германия, а след това поради влошаването на положението на фронта и надигащата се революция. Политическото съглашение така и ние било подписано.

 

Правителството на РСФСР рязко изменило своята позиция по отношение на признаването на Грузия, веднага след поражението на Германия и ноемврийската революция.

 

Според спомените на представителя на Грузия в РСФСР – Г. Хундадзе, който бил начело на грузинската мисия в Москва от 11 юни 1918 до месец март 1920 година, Г. Чичерин в едно от своите изказвания, след революцията в Германия заявил: „Ние не възразявахме срещу [действията на] Германия, но сами не се обвързвахме да признаем независимостта на Грузинската държава” [7]

 

По време на лична среща с Г. Хундадзе, заместникът на Чичерин по въпросите на Изтока – Л. Карахан обяснил, че Совнаркомът не признава нито независимостта на Грузия, нито Грузинското дипломатическо представителство, нито грузинското правителство, което се разглеждало от Съветската власт като метежническа група против законната власт в Русия”. [6]

 

Хундадзе влязъл в преговори с видни дейци на Съветската власт през декември 1918 година за изясняване на въпроса за възможностите за признаване на грузинската независимост.

 

„Зиновиев – пише Г. Хундадзе, ме изслуша внимателно, удивявайки на някои факти от нашия живот, за които той е имал съвършено превратна представа. Зиновиев обеща да постави нашия въпрос в Совнаркома и да отчете по време на обсъждането на този въпрос всичко казано от мен ...

 

Каменев любезно се съгласи да поговори от мое име с Ленин. След няколко дни ми съобщи, че при настоящите условия, Ленин не иска и да чуе за независимост на Грузия. Риков определено ми заяви, че той е за въоръжен разгром на контрареволюционното Грузинско правителство и ще вземе всички мерки, щото въпросът за независимостта на Грузия никога да не се обсъжда в Совнаркома [3, с. 443]”. [6]

 

Неуспехът на Ленин със „сдържането” на агресията на Бакинския Съвет

Изнесеното по-горе ни дава възможност да направим следния анализ или поне – логически спекулации. Описаната по-горе формула на Ленин за търсене на „блок с Жордания“, тоест с грузинските меншевики, които са били политическа сила без конкуренция в страната си по това време е могла да бъде доста сериозна гаранция срещу германски или отомански посегателства над Баку и властта на болшевиките там.

 

Всъщност, по-дълбокия замисъл на лансираната идея за „блока с Жордания“ най-вероятно е била да се спре отиването на Грузия в „обятията на немците“. Ленин е разглеждал Закавказието като територия на Съветска Русия, която временно не е под неин контрол, поради смутителската дейност най-вече на различните социалдемократи – меншевики, есери, социалисти – федералисти и „тути кванти“. На тях той се опитва да предложи чрез Шаумян формула за спиране на турското настъпление – на практика да се върнат в лоното на Съветската власт под формата на някакъв съюз („блок“) с Бакинския Съвет и с Шаумян лично. На кукичката на въдицата като стръв е било заложено обстоятелството, че в този момент болшевиките не са имали физически досег с Тифлис и е имало надежда, че грузинското правителство може да се изкуши да използува едно формално сдобряване с Москва като щит срещу турското настъпление. Както се казва „Бог високо, а Ленин - далеко“. В Тифлис е можело евентуално да се опитат да изиграят и така картите си, разчитайки на това, че реално Грузия е щяла да остане напълно автономна.

 

Само че, точно тук се явяват изключителните амбиции на Шаумян да овладява Закавказието с военна сила. Той изобщо не влиза в посредническата роля, която се опитват да му вмени Ленин. Още повече, че за да предприеме предлагания от Ленин демарш, Шаумян е трябвало да действува много бързо, защото Грузия е била изправена пред настъпващата армия на Отоманската империя. Шаумян си прави оглушки и социалдемократите в Тифлис задействуват своя спасителен план за немски протекторат, може би дори без да разберат, че има някаква оферта от Москва. Отделен въпрос е, дали вече много патилите лидери на новообявената грузинска държава са щели да предпочетат съюза с Москва пред съюза с Берлин. Вероятността да предпочетат второто със сигурност е била много по-голяма.

 

Така или иначе, скоро ще стане така, че Съветска Русия в лицето на Бакинския Съвет ще нападне държава, която е обявена за съюзник на Отоманската империя – Азербайджанската демократична република.

 

За сега, наличните исторически извори не ни позволяват да отговорим на въпроса, дали става дума за късогледство на Шаумян, Джапаридзе, Корганов и с-ие или за целенасочени действия срещу добрите отношения на Съветска Русия и Централните сили. В историческата литература има много спекулации за връзките на Шаумян с англичаните. Без да отхвърляме или да се съгласяваме с тези хипотези, можем само да отбележим две неща:

 

От една страна, по несъмнен начин вече бяха установени контактите между Шаумян и британските дипломати на територията, контролирана от Закавказкия сейм. Дошлият впоследствие на помощ на Шаумян отряд на Бичерахов, също е издържан дълго време в Персия с английски средства и това е публично известно. Англичаните изобщо не възпрепятстват Бичерахов в неговия поход до каспийското пристанище Ензели в Иран, откъдето той ще се прехвърли в Баку.

 

От друга страна, както ще видим малко по-долу, Бакинският съвет, който по това време е под контрола на Шаумян, поддържа изключително враждебна риторика спрямо Централните сили, в частност срещу Германия и Отоманската империя.

 

От тази гледна точка, не можем да не признаем, че действията на Бакинския Съвет и лично на Шаумян са водели към неприкрита конфронтация на Съветска Русия с Централните сили в Закавказието, по-точно – конфронтация с Отоманската империя.

 

Хроника на началото на края на болшевишката власт в Баку

Но да се върнем към останалата част от телеграмата от 27 май 1918 г.

 

От нея се разбира, че опитът на Бакинския съвет да установи пряка връзка с болшевиките в Северен Кавказ. Бакинският отряд от 2000 души не е стигнал до станицата Червленная, до където са си били пробили път болшевишките сили от Северен Кавказ. Те са стигнали до Гудермес, където вероятно са се сблъскали с враждебното отношение на местното чеченско население. Самият Шаумян обяснява провалът на похода с „трудността на задачата” (която наистина никак не е била лесна) и с „молбата на делегацията на Терския народен Съвет да се върнат обратно, с оглед на очакващото се разрешаване на въпроса за отварянето на пътя”. [2, док. 13] Може да се предполага, че молбата на Терския народен съвет не е била от най-учтивите и бакинската военна сила е трябвало да спре настъплението си.

 

Тук Шаумян стига до съвсем оправданата оценка, че болшевиките в Баку повече не очакват помощ от Северен Кавказ. Той настоява да му се изпрати помощ през Астрахан. Странното е, че едновременно с на пръв поглед напълно основателните призиви за помощ, бакинските болшевики продължават по същото време с огромна последователност да се готвят за военно настъпление срещу Елисаветпол, иначе казано – за война с Азербайджанската демократична република. За тази офанзива те чакат с нетърпение и пристигането на отряда на Бичерахов от Персия, което няма да стане в рамките на очакваните десет дни, но все пак ще се състои.

 

На 30 май 1918 г., Ленин получава телеграма от Баку, която вероятно е предизвикала у него силно безпокойство. Открито водещият своя политика в Закавказието Степан Шаумян, съобщава на Владимир Илич, за открито отправените от Бакинския Съвет закани и предизвикателства, както срещу трите нови закавказки републики, така и срещу Германия и Отоманската империя. Ето какво научават в „Центъра” от Баку:

 

„Резолюция на обединеното тържествено заседание на Бакинския съвет на работническите, войнишките и матроските депутати и на заседаващия в Баку конгрес, приета на 29 май. „Съединеното тържествено заседание на Бакинския Съвет на работническите, войнишките и матроските депутати и конгресът на мюсюлманските селски депутати от Бакински уезд, след като изслуша доклада за политическото положение в Закавказието, изразява своето негодувание срещу заседаващата в Тифлиския сейм презряна групичка (в буквален превод – купчинка, бел. прев.) бекове и ханове и техните лакеи – меншевиките, арменските националисти, дашнаците, които дръзнаха да обявят независимостта на Закавказието и понастоящем чрез свои представители водят в Батум преговори за изпращане на германо-турски войски срещу бакинската Съветска власт. ... ”.[2, док. 14]

 

Отправените обиди към членовете на вече саморазпусналия се Закавказки Сейм не са някаква изненада. Интересно е обаче открито изказаното твърдение, че „презряната групичка” от Тифлис водят преговори за изпращане на германо-турски войски срещу бакинската Съветска власт. Вече беше коментирано, че към този момент, главните действуващи лица в инициирането на независимостта на Закавказието – грузинските социалдемократи от различни разцветки (най-вече меншевиките, предвождания от същия Ной Жордания, към блок с когото Ленин безуспешно се опитва да тласне Шаумян), изобщо и не мислят, какво става в Баку. Те са притеснени до крайност от териториалните амбиции на Отоманската империя и търсят закрилата на Германия срещу Турция. Настъпление срещу Баку е последната грижа на Закавказкия Сейм, особено на грузинците.

 

Още по-интересно е, че в състава на „презряната групичка” предатели са изброени освен обичайно проклетисваните „бекове и ханове”, но и „меншевиките, арменските националисти, дашнаците, които дръзнаха да обявят независимостта на Закавказието”. [2, док. 14]

 

Към момента на излизането на тази резолюция, дашнаците са най-близките съюзници на болшевиките в Баку, десните есери ги подкрепят реално в боевете по време на мартенския погром през 1918 г., а според Шаумян меншевиките са поискали оръжие от Бакинския Съвет, за да застанат на негова страна. Резолюцията от Баку е приета само с трима въздържали се. Това предполага, че бакинските дашнаци или са влезли в открита конфронтация със съидейниците си от Тифлис или просто не са участвували в гласуването.

 

Последното е много сериозна тема за бъдещи научни изследвания. Към днешна дата, може само да се каже, че с резолюцията от 29 май 1918 г., оповестена с телеграмата от 30 май същата година, Бакинският Съвет (идейно дирижиран от Шаумян) отваря фронт едновременно на представителите на Централните сили в Закавказието, без Москва да им е давала какъвто и да е мандат за това и на собствениците си съюзници, най-вече на „Дашнакцутюн”. От този подход не лъха особена мъдрост, но със сигурност се вижда „подгряването” на публиката в навечерието на подготвяната офанзива срещу Елисаветпол.

 

Получава се напълно по болшевишки – работниците в Баку гладуват; едновременно с това трудовите им норми растат неудържимо; подготвя се война със заобикалящите ги от всякъде азербайджанци; отправят се идеологически заклинания и проклятия срещу две държави, с които има сключен мирен договор; хвърля се сянка върху отношенията със съюзниците от мартенското клане над азербайджанците и „Мусават”.

 

Личи и някакво самозаблуждаване, за да не кажем „самохипноза”. В резолюцията постоянно се говори за участвувалия в приемането й „конгрес на мюсюлманските селски депутати от Бакински уезд”. [2, док. 14] Създаването на всякакви имитационни, казионни и кухи структури за оправдаване на една или друга цел е практика, която не заобикаля и зрелите демокрации. В случая обаче е наистина смешно да се говори за подкрепа на болшевишката власт от страна на селяните-мюсюлмани, един път след „мартенските събития” в Баку и втори път след бурната деятелност на болшевиките по прибирането на реколтата в цялата губерния и особено при реквизирането на памука в Ленкорански уезд. Болшевишката власт започва сякаш да вярва на собствената си пропаганда или пък се опитва да „замаже очите” на критиците си в „Центъра”, които препоръчват по-меко отношение към „мюсюлманската беднота”.

 

Но това са второстепенни въпроси. Главното е да се произнесе основното проклятие, „анатемата”. То звучи ужасно солидно и безапелационно:

 

„Ние, представителите на бакинския пролетариат и мюсюлманите-селяни от Бакински уезд, обявяваме за врагове всички, които са гласували в Сейма за отделянето на Закавказието; пред лицето на цялата руска демокрация, на целия свят заявяваме: 1) както бакинската демокрация, така и работниците и селяните от цялото Закавказие в никакъв случай няма да се примирим с отделянето на Закавказието от революционна Русия и ще се борим с оръжие в ръка срещу турско-германските банди и срещу техните съюзници – предателите Чхенкели – Зиатханов – Хойский и компания; 2) никакъв мир, сключен от тази групичка узурпатори, не може да бъде признат от нас”. [2, док. 14]

 

Веднага възниква въпросът, защо в резолюцията с такова настървение се нападат страните от Централните сили? В резолюцията се борави с епитети, като „турско-германски банди”. Обяснението, че това е за успокоение на широко представените в Бакинския съвет арменци, които присъствуват и много сериозно във въоръжените сили на бакинската съветска власт, може да съдържа само част от истината, при това – по-малката.

 

Загрижеността да не се настройват срещу Бакинския Съвет арменците е разбираема, но тогава най-вероятно не е било необходимо да се обявява „Дашнакцутюн” за враг. И второ, цялата риторика на резолюцията цели открита конфронтация с Германия и Турция. Човек би помислил, че Брест-Литовският договор никога не е бил сключван, поне според Шаумян и съмишлениците му. Последното изскача по неочакван начин и от цитираната по-горе точка 2) – „никакъв мир, сключен от тази групичка узурпатори, не може да бъде признат от нас”. [2, док. 14]

 

Ясно е, че „групичката узурпатори” сключва мир от името на Закавказката демократична федеративна република, а не от името на Съветска Русия и Совнаркома в Москва, така че разграничаването на Бакинския Съвет от мирния договор между Закавказката демократична федеративна република и Отоманската империя е безсмислено и просто излишно. Всъщност, някак си между редовете на тази точка 2) в резолюцията се чете нещо такова: Има една държава в Закавказието и тя е съветска република със столица в Баку. Тя има един Бог (Совнаркомът начело с другаря Ленин) и другарят Шаумян е негов пророк.

 

В очите на бакинската власт, цялото Закавказие е легитимна територия на Съветска Русия, където разни Закавказки Сеймове и Закавказки Комисариати са оставени да си играят на политика, докато съветската власт в Баку събере достатъчна въоръжена сила за да ги сложи в ред. Това е написано и в прав текст в резолюцията:

 

„Представлявайки неотделима част от великата Руска Федеративна Република, ние, тясно свързани от съдбата си с революционна Русия, можем да признаем само мир, сключен от Централното руско съветско работническо – селско правителство. Бакинският пролетариат, така както и селячеството на Бакински уезд и на цялата губерния, както това се вижда от решенията на редица уездни конгреси на мюсюлманските, арменските и руските селяни, ще отстояват Съветската власт и ще оказват най-решителна съпротива на настъпващите сеймовски и турски банди“. [2, док. 14]

 

Трябва да признаем, че тук авторите на резолюцията са проявили известна скромност. Те са се позовали на волята бакинския пролетариат и на селячеството от Бакински уезд, дори не от Бакинска губерния. Това е било коректно спрямо действителното положение, защото по това време, властта на Бакинския Съвет се простира горе-долу точно в тези граници. Но вместо да спазват указанията на Ленин, да печелят време и да изнасят петрол за Русия през Астрахан, бакинските болшевики се зъбят на „настъпващите сеймовски и турски банди“ (всъщност по това време към Баку никой не настъпва) и се готвят за поход към Елисаветпол и дори към Тифлис.

 

Понеже събитията по това време се развиват с шеметна скорост и обявяването на грузинската независимост става кажи – речи по време на „съединеното тържествено заседание на Бакинския Съвет на работническите, войнишките и матроските депутати и конгресът на мюсюлманските селски депутати от Бакински уезд“, налага се в резолюцията да се приемат нови, допълнителни заклинания, този път срещу вируса на национализма, който е заразил грузинските депутати в Тифлис, а от там и целия Закавказки Сейм:

 

„Допълнения. Като получихме по време на обсъждането на въпроса съобщение от Тифлис за разпадането на така наречената Закавказка република, за разпускането на Сейма, обединеното заседание на Бакинския Съвет и на Селския конгрес констатират катастрофата на престъпния контрареволюционен блок на меншевиките, мусаватистите и дашнакцаканите и го обявява за националистическа авантюра и за каиновско предателство както по отношение на грузинското селячество, така и още повече по отношение на арменското и мюсюлманското селячество и към целия пролетариат на Закавказието“. [2, док. 14]

 

След като Закавказкият Сейм е разпуснат, в Баку решават, че могат пак да започнат да говорят за демокрация на Кавказ. Но това е само мимоходом. Веднага след това, на „откъсналото се Западно Закавказие“ се обещава обединение с Бакинския пролетариат по възможно най-зрелищен начин – с пушка в ръка. Авторите на резолюцията зарязват всякаква двусмисленост в текста и карат направо:

 

„Съединеното заседание на Съвета на работническите, войнишките и матроските депутати и на Селския конгрес пред лицето на новите авантюри, на новите опити да се разбият редовете на кавказката демокрация, заявява своята твърда решимост да продължи борбата срещу контрареволюцията в Закавказието и изразява увереност, че не е далече това време, когато откъснатите от Западното Закавказие бакински пролетариат и селяните от Бакинска губерния ще се обединят в братски съюз с грузинското и арменското селячество и пролетариат и с оръжие в ръка ще установят в Закавказието Съветска власт и ще възстановят единството с велика революционна Русия”. [2, док. 14]

 

Всъщност, тези редове казват най-важното от цялата резолюция. На авантюристите от „откъсналото се Западно Закавказие“ е обявена формална война. Бакинският Съвет обещава на „грузинското и арменското селячество и пролетариат“, че „откъснатите от Западното Закавказие бакински пролетариат и селяните от Бакинска губерния“ ще се обедини с тях в „братски съюз“. Последното разбира се ще стане със силата на оръжието.

 

„Съединеното тържествено заседание на Бакинския Съвет на работническите, войнишките и матроските депутати и конгресът на мюсюлманските селски депутати от Бакински уезд“ е свикано с една едничка цел – да санкционира началото на военния поход срещу Елисаветпол. С маниер, който после ще стане стандарт в съветската външна политика, Бакинският Съвет ще нападне съседа си, изтъквайки на ляво и на дясно едва ли не превантивния характер на своите действия. По това време в Елисаветпол (Гянджа) са мислели за всичко, но не е и за война със Съветска Русия, но Шаумян и компания проглушават ушите на света и най-вече на Совнаркома, че ако не днес то утре „сеймовските банди“ ще нападнат Баку. Когато Закавказката демократична федеративна република се разпада и Закавказкият Сейм се разпуска, това се приема за обстоятелство повишаващо риска от „татарско“, „мусаватистко“, че и „турско“ нападение, а не за точно обратното.

 

„Тържественото заседание“ охотно ратифицира войнствените намерения на водачите на Бакинския Съвет и им дава мандат да тръгват в техния „звездоносен поход“ към Елисаветпол. Както вече беше отбелязано, резолюцията е била приета „с аплодисменти с всичките гласове на Съвета и на Селския конгрес при трима въздържали се“. След което Бакинският Съвет изпраща триумфално резолюцията си на Совнаркома и на Ленин лично … „за сведение и за открита разгласа“. Така да се каже, Шаумян и компания разглеждат от висотата на положението си московското началство, като нещо подобно на пресцентър на Бакинския съвет.

 

Разбира се, такива волности са били възможни в началото на Гражданската война. По-късно, на никого няма даже да му мине през ума, че „Центърът“ ще му оправя връзките с обществеността. На „Центъра“ само ще се рапортува, а при лоши новини с обратната поща може да дойде и „нова назначение“ на някой от островите на „Архипелага ГУЛАГ“.

 

И пак Бичерахов, както и един загадъчен английски генерал ...

На 07 юни 2018 г., Шаумян изпраща писмо до Съвета на народните комисари, с което информира подробно за национализацията на нефтената индустрия и на Каспийския търговски флот. За перипетиите на тези национализации и противоречията с „Центъра“ вече беше написано в предишната част. Тук само ще отбележим, че моментът за национализациите е избран много подходящо. В Баку има така да се каже „военно положение“. Армията на Бакинския Съвет открито се стяга за поход към Елисаветпол и на никой от „ощастливените“ от национализациите собственици не би му „стискало“ дори и да гъкне. Не случайно Шаумян пише:

 

„Вътрешното ни положение е такова, че всички тези мероприятия ние бихме могли да прокараме в живота безболезнено и даже блестящо“. [2, док. 15] Става дума за подготвяните „декрети за национализация на банките и на домовете“, но същото се отнася и за вече обявената национализация на нефтената индустрия и флота. На гладуващите се представя „чудесната новина“, че те вече са едва ли не собственици на въпросните отрасли от бакинската икономика и това поражда известен ентусиазъм. А ентусиазъм е необходим, особено в навечерието на война. Всичко е навързано чудесно и далновидно…

 

В същото писмо, вождът на бакинския пролетариат продължава да увещава Совнаркома за необходимостта от сътрудничество с Бичерахов и дава следната информация:

 

„Ще засегна само болния въпрос за Бичерахов. Този въпрос в някаква степен ме озадачава. Вие знаете за нашите преговори с него. В последното си писмо той ни постави условие за допускане на английска мисия в Баку. След това, след като получих Вашето решение, незабавно му съобщих нашите условия. Сред тях – условието, неговият отряд да се състои изключително от граждани на Руската република. Най-главното, собствено не е това дали с него ще има някакви англичани, а това, какво ще представлява той сам със своя отряд.

 

Всички, които съм упълномощавал да водят с него преговори, и хора, които го познават от много години и запознати с неговия отряд – всички ме уверяваха в неговата порядъчност това, че трябва без всякакви колебания да приемем неговите услуги. Но тези дни ми предадоха разшифрована радиограма на английски генерал в Персия, където той [английският генерал] между другото пише:

 

„Моята цел е да спася Кавказ от турците и германците и мисля, че всички партии ще ми помогнат. Нямам нищо против Съветската власт. Бичерахов в политическо отношение се намира на мое разпореждане и той няма да има нищо против бакинската власт“. (Това е приблизителният текст, подчертаните думи превеждам точно)“. [2, док. 15]

 

Цитираната част от писмото е с изкусно заложено двойно дъно. Шаумян пише за своите (уж) колебания по отношение на Бичерахов, а едновременно с това цитира „разшифрована радиограма“ на английски генерал, в която се обяснява, че нито английското командване, нито Бичерахов, който се намира на разпореждане на англичаните „в политическо отношение“ имат каквото и да е против съветската власт в Баку.

 

Колебанията на Шаумян по отношение на необходимостта от съюза с Бичерахов е чисто лицемерие за пред „Центъра“, където са твърде стриктни по отношение на взаимоотношенията с централните сили и особено с германците. Няма от къде да знаем дали Шаумян се е досещал, че германският генерален щаб е и генерален спонсор на някои от водещите фигури в Совнаркома (най-вече на самия Владимир Илич), но на него му е било пределно ясно, че в Москва са много чувствителни на тема общи действия със страните от Антантата.

 

Шаумян смята своята си кожа за по-близка от глобалната стратегия на болшевиките в Москва и флиртува съвсем сериозно с англичаните. За контактите му с английската дипломация вече стана дума в предишната част. Дали защото е повярвал на собствената си пропаганда, дали поради някаква лична мнителност и враждебност не само към Отоманската империя (нещо напълно разбираемо за арменец, пък бил той и болшевик – интернационалист), но и към Германия, но Шаумян е сякаш в обсесивно състояние по отношение на Централните сили.

 

Споменатият английски генерал от Персия е най-вероятно генерал Лионел Дънстервил, чийто отряд извършва огромен преход през териториите в Средния Изток, за да стигне в крайна сметка и до Баку през есента на 1918 година. Специалната войскова единица на генерал Лионел Чарлз Дънстервил, наречена „Дънстерфорс“ е създадена от съюзниците от Антантата през декември 1917 година. Първоначално в нея са включени около 350 австралийски, новозеландски, британски и канадски войници и офицери, които са изтеглени от Западния и от Месопотамския фронт. Задачата на „Дънстерфорс“ е да създаде военни сили, които да заместят частите на руската царска армия в северна Персия и в Закавказието. Британското командване и руското царско командване са разглеждали като напълно възможен сценарий проникването на агенти на Германия и на Отоманската империя в Централна Азия, Афганистан и Индия. Затова войските на Великобритания и Царска Русия съвместно окупират Персия (руснаците на север, а британците на юг).

 

През месец юли 1918 година, „Дънстерфорс“ участва в операцията по извеждането на 80000 души от асирийското християнско население на град Урмия, което е преследвано едновременно от отоманските войски и от местните кюрди, които искат да си отмъстят заради по-стари враждебни действия (най-вече грабежи) от страна на асирийците. От оцелелите след изтеглянето от Урмия мъже е сформирана смесена кавалерийско – пехотна бригада, а останалата част от мирното население е изпратена в бежански лагери в Бакубах, близо до Багдат.
Генерал Дънстервил получава подкрепления от 39-та пехотна бригада и продължава на север, като се придвижва на повече от 350 километра от Хамадан, през Каджар, за да стигне на края и до Баку. Епичният преход на „Дънстерфорс“ през Персия е извършен в сътрудничество точно с Бичерахов. Двамата напредват, като Дънстервил е натоварил армията си на 500 вана „Форд“, тогавашен модел и има и известен брой бронирани автомобили. Отделно, Дънстервил изобщо никога не е крил, че е разполагал с огромни финансови ресурси и често се придвижва напред не с бой, а чрез разплащане със съответните „местни фактори“. [8], [9]

 

Имаме всички основания да смятаме, че генерал майор Лионел Чарлз Дънстервил, командуващият „Дънстерфорс“ е визираният в съобщението на Шаумян британски генерал. Разбира се, остава напълно неясно как Шаумян се е сдобил с радиограмата на Дънстервил, при това в разшифрован вид. Най-вероятно тя му е била предоставена или от самия Бичерахов или от някой „добронамерен“ британски дипломат, пребиваващ в „откъснатото от бакинския пролетариат Западно Закавказие“.

 

По метода на свършения факт

В крайна сметка, „превантивните действия“ на Шаумян ще „вкарат вълка в кошарата“ и ще доведат така наречената „Кавказка ислямска армия“ в Баку, но до тогава има още време. Към разглеждания момент, лидерът на бакинските болшевики си провежда собствена международна политика, като доста старателно се опитва да си осигури все пак одобрението на Москва, изнудвайки я в най-добрите традиции на ориенталските маниери. Това заключение се потвърждава и от следващия абзац в писмото:

 

„Това обстоятелство, във връзка с цялата обективна обстановка усложнява положението. Аз телеграфирах той (Бичерахов, бел. авт.) да дойде в Баку за преговори, преди отрядът му да пристигне в Ензели, но е съмнително, че той ще го направи. Нито аз, нито Корганов можем да заминем също така, а да се доверявам в това отношение няма на кого. Вчера получих от него радиограма от Казвин, в която се съобщава, че той тръгва. Възможно е след седмица вече да е в Ензели. Как ще постъпим с него, за сега не ми е съвсем ясно. В посока на Елисаветпол ние вече тръгваме днес. Там ще се насочат големи сили и от това отрядът на Бичерахов придобива още по-голямо значение“. [2, док. 15]

 

С други думи, Бичерахов идва, няма как да преговаряме допълнително, а отрядът му ни трябва ужасно много… на това му се вика „изправяне пред свършен факт“ и лидерът на бакинския пролетариат изобщо не се посвенява да постави в такова положение Москва и Совнаркома. Пък те да се разправят с германците и турците, все ще измислят нещо …

 

И точно в този абзац, съвсем между другото, като кулминация на „свършения факт“ се промъква съобщението: „В посока на Елисаветпол ние тръгваме днес“. [2, док. 15]

 

Всякакви Ленинови хитроумни тактики за печелене на време, за създаване на „блок с Жордания“ и прочее, просто „изтичат в канализацията“. Началото на „звездоносния поход“ е сложено. Дългата подготовка на това, което в днешно време Владимир Волфович Жириновский вероятно би нарекъл „Последный бросок на Запад“ е приключила. (Жириновски е автор на скандалната книга „Последний бросок на Юг“ („Последният скок на Юг“), в която разказва мечтата си да види как руските войници мият краката си в Индийския океан. Книгата е написана след изтеглянето на Съветската армия от Афганистан).

 

На 10 юни 1918 година, напълно в неговия стил, Шаумян изпраща на Ленин обстоятелствена телеграма, в която дава много изчерпателна информация за ситуацията в Закавказието след сключването на мира между Закавказкия Сейм и Отоманската империя от една страна и след обявяването на независимостите на Грузия, Азербайджан и Армения. На края, в последното изречение на подробната и информативна телеграма, отново някак си „между другото“ той пише:

 

„Съобщавам, че започнахме настъплението“. [2, док. 16] Най-общо казано, станала е някаква дреболия … И потичат сводките от фронта.

 

Настъплението към Елисаветпол или „звездоносният поход”

Първата сводка от театъра на военните действия е от 11 юни 1918 г.:

 

„Предавам първото донесение на командуващия бакинските съветски войски, започнали военни операции в направление на Елисаветпол. Донесението е получено днес, единадесети юни в 9 часа вечерта: „Авангардът на нашите войски завзе станция Сагирли; нашият разузнавателен локомотив беше обстрелян от артилерията на противника от страна на станция Керар. Нашите войски се придвижват напред“. [2, док. 17]

 

На 14 юни 1918 г. към Ленин лети нова телеграма:

 

„На 10 юни, нашите войски на брой 10 хиляди души тръгнаха от Аджикабул. На 11-ти заеха станция Сагирли, втората станция завзета с бой и село Кюрдамир и напредват по-нататък. При Евлах ги очакват значителни сили на противника. По сведения от Тифлис, турците са прехвърлили в посока на Елисаветпол 15 хилядна войска. Съобщават, че в Тифлис на 11-ти вечерта е пристигнал трети ешелон с германски войски. На 8 юли в Поти са дебаркирали три транспорта германски войски с артилерия. Несъмнено, срещу Баку ще бъдат придвижени и германски войски. Настроението в нашите войски е бодро, редът е образцов, флотът героично ще отстоява Съветската власт. Настроението на работниците, независимо от почти тримесечния глад, е много повишено, ще се сражават до последна възможност. „живи няма да се предадем и на немските хищници никакъв нефт няма да оставим“ – казват работниците. …“ [2, док. 18]

 

Доказан факт е, че Ленин е имал изключителна слабост към Шаумян и го е толерирал всячески. В противен случай, той вероятно в присъщия си елегантен стил щеше да нареди да го обесят на „вонящо въже“, както беше препоръчал за други граждани. Посланието на Шаумян е пълно до горе с дезинформация и подвеждащи внушения, някои от които са толкова прозрачни, че Ленин и другарите му не може да не са усещали, че ги манипулират най-безскрупулно.

 

Размерът на отоманските войски в района на Елисаветпол е драматично надценен. Всъщност, на края ще се окаже, че турците са изпратили там най-вече команден състав, артилеристи и картечари, но на вождът на бакинския пролетариат му се придвижва направо 15 хиляден аскер, ни повече ни по-малко.

 

Информацията, за дебаркиралите в Поти и придвижващи се към Тифлис немски войски по принцип е достоверна, но те са стоварени там като упражняване на германския протекторат над Грузия и са ни повече ни по-малко гаранция срещу евентуални „волности“ на отоманската армия. Германците нито имат желание да нападат Баку, нито се помръдват, когато там впоследствие ще се стоварят техните врагове англичаните. Както ще се види по-нататък, когато споменатият „Дънстерфорс“ дебаркира в Баку, германците се задоволяват с устно обещание от болшевишкото правителство да изгони някак си англичаните от каспийските нефтени полета.

 

Шаумян неуморно плаши Москва с немско настъпление, като гарнира дезинформацията си с рапорти за героични настроения и нагласи. Настроението във войската е бодро – там изглежда хич не се плашат от германците, дебаркирали в Поти и в Батум. Флотът е готов да брани Съветската власт, при това героично, съвсем както по време на „Мартенските събития“, когато с артилерията си обстрелва немилостиво азербайджанските квартали на Баку. Друг е въпросът, че скоро точно флотът ще се обърне срещу Шаумян и болшевиките но това е епизод, който предстои.

 

Работниците пък се заканват, че няма да се дадат живи и че няма да дадат и капка нефт на „немските хищници“ [2, док. 18], без да си дават сметка, че прилична част от добивания и експедиран през Астрахан нефт се доставя от болшевиките … точно на Германия. Иначе, работниците понасят вече тримесечен глад, но това видимо не притеснява Шаумян. Както ще видим, централната болшевишка власт в един момент ще се окаже по-притеснена от „бакинските комисари“ за глада в нефтената столица.

 

Шаумян обаче е зает с други проблеми. Освен, че с другарите си е оставил бакинската „класа хегемон“ на ръба на гладната смърт, те са подготвили похода към Елисаветпол по такъв начин, че и най-неграмотният тиловак би се възмутил. Шаумян се сеща, че военната помощ от Русия я няма едва след като войската му се е хванала гуша за гуша с азербайджанците около Кюрдамир. Изведнъж се оказва, че „ … До сега нямаме никаква военна помощ от Русия. Няма бронирани автомобили, самолети, артилерия, даже патроните и винтовките, изпратени с Колтински и Тер-Петросян ги няма до сега. Не са получени също и оръдията за корабите. Няма го Габриелян. Няма ги 100те милиона“. [2, док. 18]

 

Какво се оказва. „Звездоносния поход“ на Запад е подготвен меко казано недостатъчно. Войската уж е много стегната и с висок дух, но няма дори пушки и патрони, да не говорим за бронирани автомобили, артилерия и самолети. Пари също няма. Изглежда, единствената придобивка на войската на Бакинския Съвет ще бъде отрядът на Бичерахов, който си пробива път с бой към иранското пристанище Ензели на брега на Каспийско море, въпреки съпротивата на персийския местен фактор Кучук-хан. Според данните на Шаумян, „ … отрядът на Бичерахов от Персия, който влезе в състава на Бакинската съветска армия, бърза на помощ на бакинци. Кучук-хан започна бойни действия срещу Бичерахов по пътя от Казвин за Ензели. Отрядът, сражавайки се успешно, си пробива път напред. След седмица ще бъде в Баку“. [2, док. 18]

 

Е, няма да е точно след седмица, но все пак ще пристигне отрядът на Бичерахов. Човек се пита, каква е била дипломатическата и военно техническата подготовка на похода към Елисаветпол (спомняме си, че сума време Шаумян бомбардира Москва с доклади за протичащата подготовка), че нещата са докарани до това крайно неблагоприятно състояние. Със сигурност, болшевиките в Баку са имали огромни проблеми по всички азимути, но при това положение във въздуха увисва въпросът, защо започват въоръжена агресия срещу обявилия независимост Азербайджан? За сега, няма разумен отговор на това.

 

Във въздуха се носи очакване за съюз с англичаните. Зов за единство към „полезните идиоти”

На 16 юни 1918 година към Ленин и към Сталин в Царицин полита нова телеграма, огласяваща резолюцията, приета от Бакинския Съвет на предишния ден. В много отношения, текстът й говори сам за себе си. В първата част се отправят станалите вече ритуални за Бакинския съвет закани срещу Германия и Отоманската империя:

 

„Като изслуша доклада на другаря Шаумян за положението в Закавказието, за появилите си в Тифлис германски войски и за стремежа на германските хищници да завземат Баку с цел, в частност, износа на нефт, Съветът на работническите, червеноармейските, матроските и селските депутати одобрява изцяло революционната програма на Бакинския Съвет на Народните Комисари, заявява още един път за готовността на бакинския пролетариат и Съветската Червена Армия да се борят с настъпващите германо-турски бандити, да отстоява своята свобода и независимост и своята неразривна връзка с великоруската Съветска република. Ние заявяваме, че както в случай на победа, така и в случай на поражение, ние няма да дадем на германските хищници нито една капка нефт, добита с народен труд“. [2, док. 19]

 

Както вече стана ясно и както ще бъде потвърдено от целия ход на събитията, Германия по това време няма никакви намерения да превзема Баку, нито само, нито в съдружие с Отоманската империя. Клетвите срещу „стремежа на германските хищници да завземат Баку с цел, в частност, износа на нефт“ е просто опашата лъжа.

 

Не по-малко опашата лъжа е тезата за настъпващите „германо-турски бандити“. Към деня на приемането на въпросната резолюция, единствената въоръжена сили в региона, започнала настъпление е армията на Бакинския Съвет, която е тръгнала към Елисаветпол, където се намира правителството на Азербайджанската демократична република. Що се отнася до клетвите, от типа „няма да дадем на германските хищници нито една капка нефт“, Степан Шаумян не може да не е бил наясно, че Совнаркомът снабдява Германия с нефт и нефтопродукти. Впрочем, както вече стана дума, на 08 юли 1918 година, Йосиф Висарионович Сталин ще обясни последното на Шаумян официално и в писмена форма.

 

Втората част на резолюцията е интересна от друга гледна точка. От текста й могат да се извлекат поне две сериозни следи. Едната е индиректното признание за контактите на лидерите на Бакинския Съвет, в частност на Шаумян с англичаните. Тя разбира се е замаскирана зад разни гръмкоречия, но съдържанието е показателно:

 

„ … Също така, Съветът одобрява предпазливата последователна политика на Бакинския Съвет на Народните Комисари по отношение на англичаните и заявява, че империалистическите посегателства ще срещнат решителен отпор от страна на бакинските депутати, от която и страна те да идват;“. [2, док. 19]

 

Вижда се, че става дума за „предпазливата последователна политика на Бакинския Съвет на Народните Комисари по отношение на англичаните“, а не за някаква кървава конфронтация. Пък и за каква конфронтация може да става дума, след като в Баку очакват като месия Бичерахов с неговия отряд от Персия. Освен това, ясно е, че по това време, къде покрай изтеклата информация за контактите с Бичерахов и неговите английски „куратори“ в Персия, къде покрай нарастващото безпокойство от разпространяваните от самия Бакински Съвет слухове за настъпващите „германо-турски бандити“, в Баку започват да се надигат гласове за по-тясно сътрудничество със страните от Антантата, в частност с англичаните. За да се тушират тези настроения е гласуван заканителният текст, че „империалистическите посегателства ще срещнат решителен отпор от страна на бакинските депутати, от която и страна те да идват“.

 

Като се прескочи публицистично – художествената част в резолюцията, където се апелира към германския народ да противодействува срещу „проникването на германските хищници в далечна Азия за унищожаване на властта на бакинския пролетариат“, се стига до много важния финален призив:

 

„От друга страна, Бакинският Съвет на работническите, червеноармейските, матроските и селските депутати се обръща още един път към революционните демократи на цялото Закавказие с призив да застанат под знамето на Съветската Червена Армия и да поддържат бакинския пролетариат в неговата борба срещу германо-турските и меншевишките банди, поробващи цялото Закавказие“. [2, док. 19]

 

Този абзац е изключително показателен за това, че Бакинският Съвет отново отправя призив за консолидация към потенциалните тактически съюзници, извън редовете на болшевишката партия. Апелът е на първо място към съучастниците в мартенското клане в Баку от 1918 година – дашнаците и бакинските есери. Не случайно тук се говори за „революционни демократи“. Меншевиките са окончателно отписани от списъка на потенциалните „полезни идиоти“ (според терминологията на Ленин) – те вече са „ … банди, поробващи цялото Закавказие“. Но съучастниците от март 1918 година са повече от добре дошли, още повече, че войските изпратени към Елисаветпол са пълни с арменци.

 

Боевете ескалират. Болшевишкият скок в Кюрдамирското блато. Нищо общо с англичаните

Междувременно военните действия текат с нарастваща интензивност. На 20 юни 1918 година, Шаумян телеграфира на Ленин в Москва и на Сталин в Царицин:

 

„От Елисаветполския фронт, донесение № 3 в Баку от Кюрдамир. До Совнарком: съгласно донесението на командира на бригадата Амазасп, на 16 юни авангардният батальон на бригадата при командира, влязъл в бой с противника при село Карамарьям в 9 часа сутринта. Войските на противника се състоят от нередовни войски от грузинци и мусаватистки татари и банди дагестанци в униформата на нашата пехота с обща численост от 2 хил[яди] души. След седемчасово упорито сражение, противникът се обърнал в бягство, понасяйки загуби в размер на десетки убити, много ранени и изоставяйки оръжието си. Загубите на батальона – четирима ранени. Село Карамарьям е завзето от нашите войски; противникът отстъпва към Геокчай. На 17 юни, нашите войски провели разузнаване с бой, по посока на станция Мюсюсли, като провели демонстративна атака, понасяйки загуби с убити и ранени“. [2, док. 21]

 

Това комюнике от фронта е забележително с това, че то прави пълно опровержение на фанфарните резолюции на Бакинския съвет, където се призовава за борба с настъпващите „германско-турски банди“. Вместо германци и турци, авангардът на Амазасп се сражава с „нередовни войски от грузинци и мусаватистки татари и банди дагестанци в униформата на нашата пехота с обща численост от 2 хил[яди] души“. „Мусаватистките татари“ са азербайджанците, на чиято територия се водят боевете. И болшевиките и закавказките формирования са облечени все в шинелите на императорската руска армия, пък и от къде да вземат друго обмундироване?

 

На същия ден, 20 юни 1918 година, към Ленин и към Царицин е изпратена още една телеграма с ново комюнике от фронта:

 

„Елисаветполски фронт, донесение № 4 от Кюрдамир. Баку, до Совнаркома. Съгласно донесението на командира на бригадата Амазасп, около 12 часа на 18 юни, противникът е преминал в настъпление срещу населеното място Карамарьям и както и в предишния бой се е отличил шестнадесети батальон. Противникът е бил отблъснат и се е обърнал в паническо бягство и е отстъпил, преследван от конницата. На бойното поле [противникът е оставил] две 75 милиметрови оръдия, една картечница и много екипировка. Около 18 часа е било открито ново обходно движение, започнал е бой по цялата линия на фронта. По протежение на 20 версти противникът първоначално притиснал левия [ни] фланг, след това бил отблъснат и се обърнал в безредно бягство; настъпилото смрачаване и мъглата са попречили на преследването. При Карамарьям е пленена една картечница и много други трофеи; нашите загуби – 5 убити, 49 ранени. Противникът е загубил до 500 души. Независимо от лишенията, червеноармейците са стояли на позициите си мъжествено. Милосърдната сестра Железнова, ранена на предната позиция е продължила да превързва ранените под убийствения огън“. [2, док. 22]

 

Оптимистичните сводки от фронта текат, но междувременно продължава да се носи във въздуха очакването за общ фронт на Бакинския Съвет и на англичаните срещу германците и турците. На 21 юни 1918 година на Степан Шаумян и на Прокопий Джапаридзе им се налага да се оправдават, пред „цялата прогресивна общественост“. В радиограма до съветите в Петровск, Екатеринодар, Астрахан, Царицин, Саратов, както и до Ленин се заявява:

 

„По Северен Кавказ и по Волга се разпространяват слухове, че Бакинската Съветска власт е влязла в съглашение с англичаните за съвместна борба против германо-турските банди, че едва ли не английските войски вече са дебаркирали в Баку. В опровержение на тези провокационни слухове заявявам, че в Баку няма никакви английски части. Никакво съглашение между Бакинската Съветска власт и англичаните за съвместна отбрана на Баку и прочее няма и не може да има. Империалистическите стремежи, откъдето и да идват, ще срещнат винаги най-решителен отпор от страна на бакинския пролетариат и Кавказката Съветска Червена Армия“. [2, док. 23]

 

Съдържанието на радиограмата е симптоматично. Разпространението на подобни слухове не е случайно. То е резултат на „обществените очаквания“. След като публиката е ежедневно облъчвана, че към Баку се движат „германско-турски банди“, естествено е широката публика да очаква някаква форма на положително взаимодействие между Съветската власт в Баку и англичаните. В някакъв момент хората започват да взимат желаното за действително и тръгват епидемични слухове за английски десант в Баку. След време и това ще стане, но в момента на Шаумян и на Джапаридзе им се налага да разочароват натоварените със зле прикрито очакване и надежда слухове.

 

На 23 юни 1918 година, болшевиките в Баку имат основание да празнуват. В града пристига Тер-Габриелян, който докарва „4 бронирани автомобила, 13 самолета и много друго [военно] имущество“. [2, док. 24] Шаумян е в еуфория и пише благодарствено писмо до Ленин, от което стават ясни и много други важни неща. Оказва се, че дори в придружителното писмо по Тер-Габриелян, което Ленин изпраща на войнствените си съидейници в Баку, той още един път ги съветва и настоява да не правят излишни движения. Или както пише Шаумян:
„Вие пишете в малкото писмо, което ми донесе Тер-Габриелян, че с оглед на трудността на нашето положение в международно отношение е по-добре да изчакаме, докато не укрепнем“. [2, док. 24]

 

Бакинските болшевики обаче не се вслушват в тези наставления и добри пожелания. Там правят собствена „голяма политика“. Коментирайки увещанията на Ленин да стоят мирни, Шаумян му отговаря:

 

„Ние очаквахме това, разбира се и укрепвахме, но мисля, че щеше да е по-добре, ако бяхме тръгнали натам и с по-малки сили, непосредствено след гражданската война в Баку. (Под „гражданска война в Баку“ трябва да се разбират „мартенските събития“ от 1918 година – клането над азербайджанците и разгрома на „Мусават“ в Баку). Тогава положението беше значително по-просто и ние щяхме да предотвратим всичко станало в Батум и след Батумските преговори. Сега, във всеки случай не трябваше повече да се бавим. Нашето положение в международен план наистина е дяволско – независима Грузия, независим Азербайджан, комай и независима Армения, германски протекторат, стремеж на Турция да завземе Закавказието без азербайджанска независимост и пр. и пр.; от другата страна англичаните – всичко това създава много сложна комбинация от ту изгодни, ту опасни за нас моменти. За нас е ясно едно: трябва да се върви напред! Ние мислехме да стигнем до Евлах и като помислихме малко, да вървим нататък към Елисаветпол. Право към Тифлис не се решавахме да тръгнем (в нашите планини). Но в последно време вече си говорим и за това“. [2, док. 24]

 

В тези редове се слага „точката над и-то“ с поставянето на Совнаркома пред свършен факт. Шаумян благодари за бронираните автомобили, самолетите и екипировката, казва „сполай Ви“ и за добрите съвети и … съобщава, какво са си решили в Баку. Самият той може би се е чувствувал като Александър Македонски пред Гордиевия възел – обстановката е сложна, намножили са се много независими държави в Закавказието, чак не може да им запомни имената и затова възелът трябва да се разсече – „да се върви напред“. Както ще видим от същото писмо, до този момент, войските на Бакинския Съвет вече са успели да затънат в блатата около Кюрдамир, но бакинските болшевики са започнали дори отново да си мечтаят да влязат в Тифлис.

 

Последното е твърде странно, защото от една страна в писмото си до Ленин Шаумян заявява неприкрит страх от немците, а от друга страна нещо постоянно го влече към Тифлис, където отдавна са разквартирувани германските войски. Няколко реда по-горе в писмото, Шаумян е написал със собствената си ръка:

 

„Ако имахме пред себе си само елисаветполските банди, колкото и многочислени да са те, ако дори към тях се присъединят всички меншевишки и грузински сили – те пак не биха били страшни за нас. Бихме могли да се стравим с тях, дори ако към тях се присъединят и турски сили. Но нас ни плашат немците“. [2, док. 24]

 

Основателен страх, но защо тогава се веят знамена и се обсъжда поход към Тифлис? Вероятно защото ненавистта на Шаумян към немците и разбира се към турците е патологична, а събраната от Бакинския Съвет въоръжена сила не е за пренебрегване:

 

„От доклада на помощника на Корганов, др. Шеболдаев, който Ви изпращам, Вие ще видите, че ние насочихме в посока на Елисаветпол, армия от 12 -13 хиляди души. Общото впечатление от армията на хора, сведущи във военното дело е, че това не е обичайната „съветска“ армия – в най-добрия случай партизански отряди, а истинска редовна армия. Всички другари, пристигащи от Русия, изразяват възторг, когато се запознаят с нея. И за сега, тази армия се държи великолепно“. [2, док. 24]

 

Само че, добрите новини за болшевиките свършват до тук. Армията е многочислена, държи се великолепно, но … е лошо командувана. Накратко, тя е натикана в Кюрдамирските блата. В писмото си до Ленин, Шаумян пише:

 

„Трябва да се има пред вид, че условията на войната сега са много тежки. Тази местност Кюрдамир – Уджар – Евлах е ужасно блатиста, маларийна. Жегата е неимоверна, комари, няма питейна вода и на всичкото отгоре, пътят е наводнен от противника, пълно блато. Ако се наложи дълго да стоим на едно място, нашата армия ще загине“. [2, док. 24]

 

Някой от класиците на руската литература беше написал: „силен русский человек, своим задним умом“. Макар и арменец, Шаумян потвърждава изцяло тази теория. Неговата преценка за положението на войските на Бакинския съвет при Кюрдамир е абсолютно точна, но за негово и на другарите му съжаление, тя е направена не преди, а след като 12-13 хилядна армия е натикана в това тресавище.

Затъването в Кюрдамирските блата е началото на края на болшевишката власт в Баку. Когато политическият авантюризъм се съчетае и с военен такъв, катастрофата е не просто предначертана, тя вече е проектирана в детайли. От тук нататък има само отстъпление, път назад, който ще прерастне в бягство, разрив със съюзниците от „Дашнакцутюн“ и нещо безпрецедентно за болшевики – оставка на Шаумян и на комисарите му пред Бакинския съвет.

 

Властта на болшевиките в Баку ще бъде заменена от диктатурата на Центрокаспия, която ще бъде пометена от кавказката ислямска армия. Близо е денят, когато Баку ще стане столица на Азербайджанската демократична република. Но за това в следващата част.

 

(Следва продължение)

 

Използувана литература:

 

[1] Авалов Зураб (Князь Зураб Давидович Авалишвили). Независимость Грузии в международной политике 1918-1921 гг. Париж, 1924, с.68, http://dspace.nplg.gov.ge/handle/1234/153634

[2] Дечев Теодор, Преднамерената жестокост и възторгът от нея – кореспонденцията между В. И. Ленин и Степан Шаумян от Октомврийския преврат до края на „Бакинската комуна“ – Част първа. 30 важни документа, пряко свързани с гражданската война в Закавказието, клането в Баку през така наречените „Мартенски събития“ от 1918 г. и последвалите събития до 2 юли 1918 г., „Свободен народ онлайн“, Събота, 19 май 2018 г., 23:39 часа, http://svobodennarod.com/chetivo/item/6009-prednamerenata-zhestokosti-vaztorgat-ot-neya-korespondentziyata-mezhdu-lenin-i-shaumyan-chast-parva.html

[3] Документы внешней политики СССР, т.1, Москва, 1959, с. 443.

[4] Документы из истории гражданской войны в СССР, т. 1, Москва, 1941, с. 289-290.

[5] Ленин, Владимир Илич, Полное собрание сочинений, Издание пятое, том 37, июль 1918 – март 1919, стр. 6 - 7, http://publ.lib.ru/ARCHIVES/L/LENIN_Vladimir_Il'ich/_Lenin_V.I._PSS5_.html#137

[6] Ментешашвили Автандил, Из истории взаимоотношений Грузинской демократической республики с советской России и Антантой. 1918–1921 гг., http://sisauri.tripod.com/politic/index2.html

[7] Российский центр хранения и изучения документов новейшей истории – РЦХИДНИ (Бывший ЦПА при УК КПСС), ф.558, оп.1, д. 2041, л. 1.

[8] The Diaries of General Lionel Dunsterville 1911 – 1922, http://www.gwpda.org/Dunsterville/Dunsterville_1917.html

[9] Dunsterville, Lionel Charles, The Adventures of Dunsterforce, Published by Edward Arnold, London, 1920, https://archive.org/details/adventuresofduns00dunsrich/page/16

[10] Papers Relating to the Foreign relations of the United States. 1918. Supplement 1. The World War. Volume 1. Washington, 1933, [893] The Acting Secretary of State to the Ambassadir of Great Britain, Washington, July 31, 1918, File No. 763.72/10680, https://history.state.gov/historicaldocuments/frus1918Supp01v01/d893 

Публикувана в Гледища

Този текст е продължение от първата част, в която бяха проследени събитията в Закавказието от Февруарската революция 1917 година до 28 май 1918 година, когато на мястото на разпадналата се Закавказка федеративна демократична република са се появили три нови свободни държави – по реда на обявяване на независимостта им, това са Грузия, Азербайджан и Армения: http://svobodennarod.com/views/item/6011-patyatkam-azerbaydzhanskata-demokratichna-republika.html

 

Омраза от пръв поглед

Както вече беше изяснено в предишната част, враждебността между болшевиките и Закавказкия сейм е „изначална“. Болшевиките влизат в конфронтация от самото начало не само с акта на свикване на Закавказкия сейм, те са категорично против всякакви идеи за независимост на Закавказието и за отделяне от (вече) съветска Русия.

На 10 февруари 1918 г. Тифлис се провежда първото заседание на Закавказкия сейм. Събранието е открито от председателя на временното бюро по свикването на Сейма – Николай Семьонович Чхеидзе. На 13 февруари 1918 г., се провежда второто заседание на Закавказкия сейм и на него Николай Чхеидзе е избран за негов председател. Интересно е, че кандидатурата на Чхеидзе е издигната от представител на арменската социалистическа и националистическа партия „Дашнакцутюн“ – Ованес Качазнуни (среща се и като Каджазнуни) – бъдещият първи министър председател на Арменската република. Кандидатурата на Николай Чхеидзе, издигната от Качазнуни е подкрепена от представители на всички фракции в Закавказкия сейм.

В негова полза се изказват: Григол Лордкипанидзе от фракцията на социал-революционерите (есерите); Мамедхасан Джафаргулу оглу Хаджинский (в съветската и в руската литература той е известен като Маммед Гасан Джафаргулу оглы Гаджинский; на азербайджански името му се изписва Məmmədhəsən Cəfərqulu oğlu Hacınski) от мюсюлманския социалистически блок; Ной Висарионис дзе Рамишвили от фракцията на социалдемократите-меншевики; Мир Якуб Миразис оглу Мехтиев (на руски: Мир Ягуб Миразиз оглы Мехтиев; на азербайджански: Mir Yaqub Mirəziz oğlu Mehdiyev) от Партията на мюсюлманите в Русия „Иттихад“; Рустамбеков от партията „Мусават“; Георгий Ласхишвили (бъдещият министър на народното образование на Грузинската демократична република) от социалистите-федералисти и национал-демократът Гиорги Гвазава. [9, стр. 1]

Болшевиките остро протестират срещу свикването на Сейма и се опитват да вдигнат метеж срещу него. В деня на свикването на Сейма, Краевият и Тифлиският комитет на РСДРП (болшевики) организират многолюден протестен митинг с цел проваляне на заседанието. По заповед на Закавказкият комисариат, митингът е разпръснат, като се стига до стрелба.

Тези събития са коментирани от социалдемократа-меншевик Евгений Гегечкори в неговия отчет за работата на Закавказкия комисариат. Според Гегечкори, причината за упражненото насилие е била в агресивното поведение на участниците в митинга, които са призовавали за свалянето на Закавказкия комисариат и за възпрепятствуване на работата на Закавказкия сейм. [9, стр. 10]

Според Евгений Гегечкори, болшевиките са извършвали последователна подривна дейност срещу Закавказкия комисариат, която „особено се е засилила, след като Совнаркомът е назначил Степан Шаумян за извънреден комисар на цял Кавказ през януари 1918 година. Закавказкият комисариат му предложил в рамките на 24 часа да напусне територията на Закавказието, заедно със секретаря си. При неизпълнение на тези условия, той е подлежал на арестуване. Степан Шаумян се скрил и от тогава започва тази история (митингът, който е прераствал в метеж, бел. авт.), която се разраства като снежна лавина и се разразява катастрофа – катастрофата в Александровската градина (има се пред вид митингът, разгонен с изстрели, бел. авт.)“.

Като истински социалдемократ, Гегечкори е силно фрустриран от факта, че е използувано насилие срещу митинга. Пред Сейма той заявява, че това е „твърде прискърбен факт, нежелателен, тук две мнения не може да има…“. [9, стр. 10] От коментара на Гегечкори се разбира, че на 10 февруари 1918 година, Закавказкият комисариат и щабът на охраната са получили сведения, че лица, които подлежат на арестуване се намират на митинга и насъскват тълпата срещу Сейма. Нямало друг начин, освен да се използува сила, за да бъдат арестувани въпросните лица. В резултат на това един милиционер бил убит, един бил обезоръжен и един бил ранен.

Закавказкият комисариат назначава комисия, която да разследва случая, но без особен ентусиазъм. Както отбелязва Ной Жордания в мемоарите си: „върховете от самото начало знаеха, че резултатът от разследването ще си остане заметен под килима. В този период аз (Ной Жордония, бел. авт.) смятах репресиите срещу болшевиките за задължителни: не трябваше да им се дава възможност да действуват“. [12, стр. 9]

Всъщност, още в средата на ноември 1917 г., болшевиките в Закавказието са взели категоричното решение да се конфронтират до край със Закавказкия комисариат, иначе казано с всякакви автономистки тенденции и с политическите сили, които не признават върховенството на Совнаркома, възцарил се след октомврийския преврат. Това се вижда от телеграмата на Степан Шаумян до В. И. Ленин от 23 ноември 1917 г., в която се казва дословно:

„Ние обявихме война на Закавказкия комисариат, като контрареволюционен. Голяма част от гарнизона е на наша страна. Ние можем с помощта на армията да заставим комисариата да признае властта на Съвета народните комисари. Молим незабавно да ни съобщите, какво да става“. [6, док.№2]

На 25 ноември 1917 година, Шаумян отново телеграфира на Ленин:

„Организира се закавказка власт от оборонци и националисти, начело с Гегечкори, които не признават властта. Ние им обявихме война, обявявайки тази власт за контрареволюционна. Войската разглежда техните действия като отделяне от революционна Русия.
Турция се съгласи на примирие. Необходимо е присъствието на ваши представители за участие в преговорите за примирие. Възможно е, опирайки се на войската и на бакинския съвет, да се застави местната власт да признае вашата власт… С. Шаумян“. [6, док.№3]

Вижда се по безспорен начин, че още от първите дни след Октомврийския преврат, Степан Шаумян и съмишлениците му са готови да тръгнат с въоръжена сила срещу единствения колко-годе представителен и легитимен орган на управление в Закавказието. Те се противопоставят и на сформирането на Закавказкия комисариат и на свикването на Закавказкия сейм, като са готови да леят кръв и неприкрито подстрекават към метежи.

Това е лесно обяснимо, защото сформирането на Закавказкия комисариат е своего рода единодушен вот на недоверие на всички политически сили в Закавказието срещу болшевишката власт. Свикването на Закавказкия сейм пък е аналогичен акт на свикването на Учредителното събрание, което болшевиките разгонват по най-циничен начин, след като установяват, че депутатите, сред които преобладават социалдемократите-меншевики и есерите, нямат намерение да признаят властта на организаторите на Октомврийския преврат.

Отговорът на Совнаркома, респективно на Ленин не е наличен до този момент, но известно е, че опитът да се подчини Закавказието със силите на застаналите на страната на болшевиките части на оттеглящия се Кавказки фронт се проваля. На Степан Шаумян се налага да се прехвърли в Баку, заедно с известен военен контингент, застанал на страната на болшевиките.

Всъщност, Шаумян и съмишлениците му са имали най-сериозни намерения по отношение на завземането на властта в Тифлис. В периода 2-7 октомври 1917 година, в Тифлис се провежда първият Кавказки конгрес на РСДРП (болшевики). Конгресът избира Кавказки краеви комитет на болшевишката партия, приема резолюция по актуалните въпроси на деня, както и по актуалните въпроси на деня, както и по националния и аграрния въпрос. Приема се резолюция и по организационните въпроси. [4, стр. 233]

На същия този конгрес е избрано и Кавказко бюро на военната организация на болшевишката партия, в което ще влезе и бъдещият герой на „Мартенските събития” и на болшевишката диктатура в Баку – Григорий Корганов. [10, стр. 94]

Историците (особено азербайджанските) обръщат специално внимание на факта, че сред делегатите на въпросния конгрес, които са точно 30 (тридесет) няма нито един азербайджанец. На конгреса не е представена и мюсюлманската социалдемократическа партия „Хюммат” (по-известна под руското си название – „Гуммет”). [10, стр. 94]

Друг азербайджански историк – Елдар Исмаилов, търси и етнически подтекст в тези събития. Той обръща внимание на факта, че вестниците „Кавказский рабочий” (на руски език), „Брдзола” (на грузински език) и „Бавори крив” (на арменски език) са били официално посочени като печатни официално посочени органи на Краевия комитет. За сметка на това, вестник на азербайджански не е бил нито посочен като болшевишки орган, нито пък е било предложено да се учреди подобно издание. „едва ли това е било случайно”, пише Елдар Исмаилов. [11, стр. 201-202]

Това разбира се, би могло да се приеме просто като признание за слабото влияние на болшевиките сред азербайджанците, но Елдар Исмаилов е доста по-краен и вижда в тези събития (създаването на болшевишкия краеви комитет) далече отиващи замисли на арменската общност в Закавказието. Той пише:

„Въпреки това, може да се предположи, че самото начинание със създаването на единен Кавказки болшевишки комитет не е била нищо друго, освен един от първите неуспешни опити да се осигури господството на арменския политически елит в мащабите на цял Кавказ”. [11, стр. 202]

Шаумян и болшевиките не успяват да се задържат в Тифлис и заедно с лоялните към тях въоръжени сили се изтеглят в Баку. Войната на болшевиките срещу всички останали в Закавказието вече е обявена. Скоро тя вече ще се води по най-жесток начин и ужасените жители на Баку ще преживеят така наречените „Мартенски събития“, представляващи откровен погром на болшевиките, подкрепени от арменските социалисти – националисти от „Дашнакцутюн“, които изиграват ролята на „полезни идиоти“, според крилатата фраза на В. И. Ленин. [5]

Страховитият погром над азербайджанското население и над партията „Мусават“ в Баку, укрепва властта на Степан Шаумян и съмишлениците му болшевики над града, Апшеронския полуостров, част от Бакинска губерния и най-вече над добива на нефт в региона. Показателно е, че в историческото си писмо, в което излага гледната си точка за клането в Баку в края на март – началото на април 1918 година, Шаумян отделя повече място на въпроса за национализацията на нефтената индустрия, банките и търговския флот, отколкото на започналите военни действия на Турция срещу Закавказкия сейм. Той пише:

„След победата, която удържахме в Баку, Съветът се укрепи [на власт] окончателно и ние имаме възможността да проведем сериозни мероприятия. Отдавна е решена национализацията на нефтената промишленост, която смятаме да осъществим. Сега вече ние се разпореждаме с нефта. Първите три шхуни [с нефт] ние вече изпратихме в Астрахан, заедно с нашия представител Саак Тер-Габриелян (Сталин го познава). Той ще живее в Астрахан. С искания по адрес на Съвета се обръщайте към него. Едновременно с това, трябва да се национализират и банките и морският транспорт. Последният също се намира на наше ползуване след събитията. Засега ние обложихме капиталистите с данък от 50 милиона руб[ли]“. [6, док.№5]

Няма съмнение, че за Совнаркома, удържането на Баку в този момент е било от стратегическа важност, заради доставките на нефт и нефтени деривати. Те са били от съдбоносна необходимост, както за болшевишката власт, така и като разменна монета във взаимоотношенията с германците, след сключването на мирния договор от Брест-Литовск. Това ще се види по безспорен начин в по-нататъшното изложение.

За Шаумян обаче нещата са стояли другояче. През цялото време, той размишлява как да се разпростре властта на болшевиките над цялата територия на Закавказието, търси съюзници за тази операция и води много интензивна подготовка за военна инвазия в територията, контролирана от Закавказкия сейм.

Степан Шаумян и съмишлениците му в Баку много умело се възползуват от проблемите на Закавказкия комисариат и на Сейма в преговорите с Отоманската империя. Изследователите някак си подминават факта, че болшевиките избират деня за началото на атаката си срещу азербайджанците в Баку като цяло и в частност срещу омразната им партия „Мусават“ точно в момент, когато Закавказкият комисариат и Сеймът в Тифлис са изцяло ангажирани с проблемите с Отоманската империя и изобщо не могат да реагират на ставащото в Баку, дори и да биха пожелали да го направят.

Още две седмици преди Сеймът да бъде свикан, армията на Отоманската империя се възползува от пълното разпадане на руската армия на Кавказкия фронт и започват настъпление на Ерзерумското, Ванското и Приморското направление. Град Ерзинджан, където е сключено примирието е превзет „от движение“, а на 29 януари (11 февруари) 1918 година, войските на Султана вече маршируват по улиците на Трапезунд. [7]

На 27 февруари (12 март) 1918 година, арменските национални части, които се сражават на Ардаханското направление, започват общо отстъпление. Падането на Ардахан е сигнал за отстъпление и на арменските части и на цивилното арменско население и от Ерзерум. Западна Армения отново е в ръцете на Отоманската империя. [7]

Закавказкият сейм няма полезен ход в тази ситуация и на 1 (14) март 1918 година започва преговори за мир в Трапезунд. Преговорите са неравни и много тежки, както поради военното превъзходство на Отоманската империя, така и поради сключения на 3 март (по нов стил) 1918 година Брест-Литовски мирен договор между Съветска Русия и Централните сили, в това число и с Отоманската империя. Докато преговорите се водят, напредването на армията на Султана продължава и на 23 март (5 април) 1918 година, ръководителят на Закавказката делегация – Акакий Иванович Чхенкели на практика признава неизбежността на предстоящите големи отстъпки на Закавказието пред Отоманската империя. [7]

Точно към тази дата, болшевиките в Баку вече са приключили с погрома над азербайджанците и с ликвидацията на политическото присъствие на „Мусават“ в града. Макар и много затруднен с комуникациите (особено със Совнаркома в Москва) има несъмнени данни, че Степан Шаумян и другарите му са получавали постоянно информация от различни източници в Тифлис и са се ориентирали в обстановката. В писмото си до Съвета на народните комисари от 13 април 1918 година, Шаумян изрично пише: „От телеграмата на Жордания знаем, че войната с Турция вече е започнала“. [6, док.№5] В същото писмо, Шаумян споменава и за друг свой източник на информация от първа ръка: „Интересна е и радиограмата на члена на Закавказкия сейм Тер-Газатян, който по време на сраженията се оказа в Баку“. [6, док.№5]

Болшевиките в Баку са имали възможността да следят с достатъчно голяма точност събитията в Тифлис (а от там и в Трапезунд) и да са в течение на проблемите на Закавказкия сейм. Затова те си позволяват да предприемат открити военни действия срещу азербайджанците и срещу „Мусават“. Клането по време на „Мартенските събития“ не е резултат на спонтанно избухнала битка. Има повече от многобройни доказателства, при това от болшевики – участници в събитията, че атаката е била подготвяна предварително, координирана, имало е установена парола за началото на нападението.

Шаумян и другарите му просто са изчакали точния момент и са нанесли удара по най-болезнен начин. Би било логично от Тифлис да има остра реакция, но такава не идва. Шаумян пише до Съвета на народните комисари по този повод:

„Такова е нашето положение. Смятаме, че ще излезем победители. Тифлиските власти, начело с меншевиките се държат двусмислено. Тук в Баку, всички партии се смириха, десните есери се държаха великолепно, биха се и умираха заедно с нас. Сега и меншевиките искат оръжие и обещават подкрепата си. Изпращам радиограмата им в Тифлис в отговор на Жордания“. [6, док.№5]

От тук нататък, поведението на болшевиките в Баку следва френската поговорка, че апетитът идва с яденето. Впрочем, в затруднената си комуникация с Москва, Шаумян „дипломатично“ представя наказателните акции на болшевиките около Баку като отбранителни боеве. За наказателната операция на болшевиките и отрядите на „Дашнакцутюн“ в Шемаха, Шаумян съобщава следното във вече многократно цитираното писмо от 13 април 1918 година:

„В момента ние се намираме в състояние на непрекъсната война. В течение на последната седмица се бихме и в Шемаха. Срещу 3 хилядния отряд, изпратен от Елисаветполския мюсюлмански национален комитет, ние изпратихме свои отряди, които според получените вчера сведения са били разбити и отстъпват, като заедно с тях отстъпва 25-хилядното арменско и молоканско население на уезда. Вчера беше изпратен нов наш отряд с артилерия и картечници. Пак вчера получихме съобщение, че от Елисаветпол са тръгнали нови два ешелона с мюсюлмански войски, начело с грузинския княз Магалов. Не са завзели ст[анцията] Аджикабул на 4-и часа път от Баку. Там се съсредоточават и местните банди на мюсюлманите. Значителни сили се окопават и южно от Баку, в Салян, където е пристигнала дивата дивизия от Ленкоран с артилерия“. [6, док.№5]

Тази информация е опит да се прикрие мащабната наказателна акция, предприета от Бакинския Съветпо това време, както и конфликтите с други етнически групи в региона като лезгините. Шаумян знае, че в Москава не са толкова войнствено настроени, що се отнася до Закавказието, че там приоритетът е опазването на нефтените находища и затова умело представя собствената си офанзива като отбранителни сражения. Разбира се, по това време нищо не заплашва болшевиките в Баку, по думите на един от чуждестранните консули „в града не е останал нито един по-значителен мюсюлманин“, а неорганизираните азербайджански въоръжени формирования са в „глуха защита“. Шаумян обаче си има начертана стратегия и затова постоянно подхранва напрежението в Совнаркома. Във всяко от следващите си съобщения той постоянно ще коментира и анализира различни заплахи, най-вече от немско настъпление към Баку, които никога няма да станат факт. [6] [8]

Интересно е последното изречение от последния цитат, където се съобщава, че в населеното място Салян е пристигнала „Дивата дивизия“ от Ленкоран. Това влиза в буквално противоречие със собствените твърдения на Шаумян, че се е бил с „Дивата дивизия“ в Баку. Някои не особено прецизни автори и до ден днешен твърдят, че „пристигането на „Дивата дивизия“ в Баку е отключила „мартенските събития“ и клането над азербайджанското население“. Тук виждаме, че след „Мартенските събития“, в които уж е била ангажирана, „Дивата дивизия“ изведнъж се появява на съвсем друго място, като е пристигнала там от Ленкоран – град, който е твърде далече от Баку.

В друга статия вече беше дадено подробно обяснение за несъстоятелността на спекулациите около несъществуващото участие на „Дивата дивизия“ в боевете в Баку в края на март – началото на април 1918 година. [5] Тук просто маркираме подхода на Шаумян, който постоянно плаши „Центъра“ с нечие нашествие, а едновременно с това излага своите планове за настъпление към Елисаветпол и дори към Тифлис. И наистина, на 14 май 1918 година, той вече се е заел сериозно да обработва Совнаркома в полза на евентуалното съюзяване с намиращия се в Персия отряд на Бичерахов. [6, док. 7] В писмо до Съвета на народните комисари той пише:

„Изпращам Ви радиотелеграфическото запитване, изпратено от представителя на Ензелийския Военно-революционен комитет до Бичерахов и два отговора на последния, които дават картина за положението в Персия. За Бичерахов вече Ви писах. Това е безпартиен човек, по своему предан на Русия, желаещ да спаси нашето имущество и да го изведе от Персия. Сега той издържа отряди със средствата на англичаните и смята за необходимо, както ще видите от радиограмата, [да се води] съвместна работа с нас против Турция. Вече ви писах, че възложих на Военно-революционния комитет да изясни окончателно позицията на Бичерахов и на генерал Баратов. Очевидно, с тази цел му е било изпратено (на Бичерахов) това запитване“. [6, док. 7]

Макар и разгромил партията „Мусават“ в Баку и „респектирал“ до немай къде местното азербайджанско и въобще – мюсюлманското население, Бакинският Съвет търси под дърво и камък нови съюзници. Въпреки триумфалните рапорти за победата от „Мартенските събития“, положението в Баку е меко казано тежко. На 14 май 1918 година, Шаумян докладва в Москва:

„Продоволственият въпрос в Баку силно ни затруднява. Работниците гладуват. На основа на глада и на страха от турците има силно брожение сред масите. За това вече ви писах, по-подробно ще ви пиша следващия път“. [6, док. 7].

Тук сме свидетели на типичния за Шаумян манипулативен стил при връзките му с „Центъра“. Той едновременно се хвали с огромни постижения (най-вече военни) и едновременно с това непрекъснато се моли за всякаква помощ, аргументирайки се с най-различни аргументи – от военни, през икономически, та до чисто битови.

Буквално в предишното си писмо той се хвали до небесата, че населението в Баку напълно се е консолидирало около болшевиките, дори и мюсюлманите. (Знаменитата му реплика: „Мюсюлманската бедното силно пострада, но сега тя се сплотява около болшевиките и около Съвета“ [6, док.№5], ще остане като пример на безпримерен цинизъм, но при политическите деятели на това качество се гледа по-скоро положително).

Сега обаче, вождът на бакинския пролетариат е силно притеснен и е готов да се хване като удавник за сламка за всяка възможност. На него остро не му достигат военни командири, не му достига оръжие, след известно време ще започнат да не му достигат и хора. И затова, той хвърля сериозни усилия и прави нетипични за темперамента си компромиси, за да привлече на своя страна Лазар Фьодорович Бичерахов и неговия отряд.

Шаумян не спира от една страна да търси контакти с Бичерахов в Персия и да се опитва да го привлече на помощ на Бакинския Съвет, а от друга страна, постоянно бомбардира „Центъра“ с внушения за важността на планирания от него съюз.

 

Всъщност, чия подкрепа търси така настоятелно Степан Шаумян?

Лазар Фьодорович Бичерахов е от осетински произход (на осетински: Бичерахти Лазæр). Той е роден на 15 ноември 1882 година в Санкт Петербург. Почива на 22 юни 1952 година в Германия.

Лазар Бичерахов е служил в Първи Планиско-Моздокски полк в периода 1911 – 1914 година. Участва в Първата световна война. На 3 август 1914 година е уволнен от армията с императорски указ с чин „подесаул” поради заболяване и му е отпусната пенсия. [13] По-късно обаче отново е призован под знамената, този път в допълнително сформирания Втори Планиско-Моздокски полк. С императорски указ от 29 септември 1915 година е повишен от „есаул” на „войскови старшина” със старшинство от 19 януари 1915 година. Наградата е „за отличия в делата срещу неприятеля”. [14]

В периода 1915 – 1918 г., служи в експедиционния корпус на генерал Баратов в Персия. Там той командува Терския казашки отряд, като войскови старшина. Награден е с орден Свети Владимир 4-та степен. [2, стр. 25]

В началото на 1918 година, Бичерахов сформира в Персия отряд от около хиляда души, който преминава на служба при англичаните. Той обаче искал да върне отряда си, който се е състоял в значителна степен от казаци и от негови сънародници – осетинци, у дома. Това го кара да влезе в преговори с болшевиките в Баку и лично със Степан Шаумян за сключване на тактически съюз, насочен официално срещу турските претенции в Закавказието. Едновременно с това, Бичерахов насърчава амбициите на Шаумян за настъпление срещу Елисаветпол и дори срещу Тифлис. Просто, това е маршрутът за завръщането на отряда му в Осетия в Северен Кавказ.

Ленин, който по принцип изпада във възторг от постиженията на Бакинския Съвет и лично на Шаумян в изтребването на азербайджанците и в разгрома на мусаватистите, все пак се опитва деликатно да обясни на лидера на бакинския пролетариат, че грубата сила е хубаво нещо, но само тя не стига. На 14 май 1918 година, Ленин изпраща на Шаумян писмо, в което се пледира за повече поврътливост и дипломатичност. Ленин пише:

„ … Много ви благодаря за писмото. Ние сме във възторг от вашата твърда и решителна политика. Съумейте да съедините с нея и възможно най-предпазливата дипломация, която ни предписва безусловно сегашното възможно най-трудно положение – и ние ще победим. Трудностите са необятни. За сега ни спасяват единствено противоречията и конфликтите и борбата между империалистите. Умейте да използувате тези конфликти: за сега трябва да се научим на дипломация. …“. [6, док.№8]

На 24 май 1918 година, Ленин отново наставлява с нарочно писмо Шаумян за необходимостта от по-голяма гъвкавост и дипломатичност. Ленин пише: „… Използувам случая, още един път да Ви изпратя няколко думи (неотдавна пак имах случай да Ви изпратя писмо; получихте ли го?). положението на Баку е трудно в международно отношение. За това бих Ви посъветвал да се опитате да направите блок с Жордания. Ако е невъзможно – трябва да се лавира и да се протака решението, докато не укрепнете във военно отношение. Трезва преценка и дипломация за протакане – помнете това. …“. [6, док.№12]

От писмото на Ленин се виждат поне няколко неща. Едното е, че Ленин е убеден, че Шаумян поддържа определени контакти с определени среди в Тифлис, както беше вече посочено по-горе. Само че, Шаумян използува тези контакти най-вече като източници на информация – така той избира момента за „Мартенските събития“, докато Ленин иска нещо доста по-различно. Това е второто заключение от писмото на Ленин.

За разлика от Степан Шаумян, който неудържимо се стреми към военна конфронтация със Закавказкия сейм и иска да щурмува Елисаветпол и дори Тифлис, Ленин предлага съвсем друга линия на своя стар познайник. Владимир Илич съветва Шаумян да намери нови „полезни идиоти“, с чиято помощ да се опита да се стабилизира и да не бъде „сам войн“ в Баку и Заквказието. Ленин непрекъснато настоява да се печели време, докато Шаумян не спира да бърза. Както често става в болшевишките среди, Ленин се оказва по-добрият тактик, но когато това става ясно вече е много късно.

Междувременно, скоростта на събитията нараства. Настъплението на отоманските войски е подновено, като на 12 (25) 1918 година вече е паднал и Карс и войските на Султана се насочват към Александропол. На 23 май 1918 г., Шаумян телеграфира на Ленин, че на 13 май 1918 турците са поискали да бъдат пропускани безпрепятствено по ж.п. линията Александропол – Джулфа. На 16-ти май отоманските войски са завзели Александропол, а на 17-ти са поискали „да им се осигури свободен достъп до Джулфа“. [6, док.№9] Арменското население от Александрополски уезд, заедно с населението на Сурмалински уезд бяга без да хваща вяра на уверенията на турските офицери, че няма да го закачат. Информаторът на Шумян е повече от надежден – това е членът на Закавказкия комисариат – министърът на финасите Хачатур О. Карчикян.

Вече е трудно да се прецени, доколко Шаумян използува присъщия си стил за да тласне Москва към по-бързо взимане на решения или наистина е изпаднал в паника, но в същия ден той телеграфира още следното:

„Събитията в Закавказието се развиват много бързо. Всички съобщения от Тифлис говорят за подготовката на поход към Баку от страна на турците. Необходима ни е спешна помощ, пътят Петровск – Червленная още не е отворен. Връзката със Северен Кавказ е много лоша – през Батайск. Помощ от Северен Кавказ до момента няма, нуждаем се от команден състав, оръжие, самолети. Очаквам указания относно силите [от] Персия. Ако не получа указания навреме, ще действувам по собствено усмотрение“. [6, док.№9]

Шаумян става нервен. На пръв поглед, той не би трябвало да се притеснява чак толкова много от настъплението на отоманските войски. Все пак, Съветска Русия и Империята на Султана са в мир – Брест-Литовският договор е сключен и турците използуват широко неговите клаузи за да аргументират териториалните си претенции. Чисто теоретически, турското настъпление е проблем на Закавказкия сейм и на опонентите на Шаумян в Тифлис.

Но това не е точно така. Шаумян е изключително обезпокоен от обявяването на независимостта на Закавказието. Макар че Закавказката демократична федеративна република ще прекрати съществуването си само след няколко дни, самото й съществуване е достатъчно за да се превърне в правно основание за започване на „прокси война” в която войските на Закавказието, подкрепяни от Отоманската империя да се отправят към Баку, за да установят контрол над града и не по-малко важно – над нефтената му индустрия. Както се вижда от кореспонденцията на Шаумян с Ленин, шефът на Бакинския съвет поддържа контакти и с английски дипломати, а техните мнения също не му действуват успокоително.

На 24 май 1918 г., Шаумян изпраща писмо до Съвета на народните комисари, в което негодува срещу продължаващата липса на достатъчно мощна радиостанция за нуждите на бакинските болшевики и доразвива информацията, която е изпратил с радиограма на предишния ден. След като информира за предполагаемите стратегически цели на турското настъпление – влизане в Северна Персия („силно туркофилска“ според оценката на Шаумян) и създаване на мощна мюсюлманска армия, следва поредната информация за заплахите към Баку:

„Едновременно, ние получаваме съобщение след съобщение от Тифлис за това, че главното искане на турците и германците в Батум е прехвърлянето на войски в Баку. В Тифлис се усилва германо-турската „ориентация“. Вчера английският консул ми прочете писмо, получено от тифлиския английски консул, с клеймо от 10 май (днеска е 24-ти), в което се отбелязва, че даже най-верните приятели на англичаните (очевидно арменците) се отвръщат от тях и на англичаните не им остава нищо, освен да избягат от там“. [6, док.№11]

От този текст се вижда, че Шаумян е бил в постоянна връзка с английската дипломация – най-вероятно чрез английски консул в Баку и / или пък чрез някой от английските консули в Персия, който е бил активен и в Баку. Знаем и за постоянната кореспонденция на Шаумян с членове на Закавказкия комисариат и на Закавказкия сейм. Въпреки, че е техен яростен и официален противник, Шаумян няма нищо против да черпи информация от отделни техни членове. Това разбира се, е било натоварено и с определен риск, защото всеки е интерпретирал информацията така, както му е било изгодно.

Шаумян не е имало от къде да знае пълни подробности за германо – турското споразумение за разделяне на зони на влияние в Закавказието, според което германските интереси са преди всичко в Тифлиска губерния, тоест в Грузия. Германците не са имали намерение да изпращат войски в Баку, въпреки постоянните страхове на Шаумян. Дори и след първото дебаркиране на английски военен контигент в Баку след падането на Шаумян от власт в Бакинския Съвет и установяването на така наречената „Диктатура на Центрокаспия“ от социалдемократи-меншевики, есери и „Дашнакцутюн“, германците се съгласяват лесно да не изпращат войски към Баку, срещу голото обещание на Ленин, че болшевиките ще пропъдят англичаните от там. Това се вижда от телеграмата на Ленин до неговия съмишленик Колесов в Ташкент от 23 август 1918 година, в която се казва:

„В Баку са дебаркирали англичаните и там положението е неустойчиво. Немците са съгласни да гарантират, че няма да започнат настъпление към Баку, ако изгоним от там англичаните. Неизвестно е как ще се подредят там нещата. За военната помощ не знаем къде е.

Смятаме, че е блокирана под Царицин. По отношение на посланниците и консулите ви съветваме да се държите изчаквателно, като ги държите под троен надзор и арестувате подозрителните лица, които влизат с тях в контакт.

Обмисляме и подготвяме известна помощ за вас, но да обещаем със сигурност не можем, тъй като всичко зависи от това, ще успеем ли да изгоним англичаните от Баку или те ще успеят да завземат част от Каспийския бряг“. [8, док.№45]

Но да се върнем към събитията от месец май 1918 година. Както се вижда, бакинските болшевики са имали доста информация за ставащото в Тифлис, като са поддържали връзка, както с дейци на Закавказкия комисариат и Сейма, така и с консулите на страните от Антантата. За контактите с английските консули има съвсем преки свидетелства, идващи лично от Шаумян. По тази причина, в Баку съвсем на време узнават, при това от „явни източници“ за подготвящата се грузинска независимост и за предстоящата намеса на Германия в Закавказието. В цитираното вече писмо то 24 май 1918 година, Шаумян пише:

„Вие вероятно вече знаете, че правителството на Гегечкори се оказа твърде „ляво“ и го замени Чхенкели. Прилагам изрезка от „Бакинский рабочий“ с преглед на печата, където се цитира мнението на тифлиския арменски ментшевишки вестник „Пайкар“ (орган на областния комитет на меншевиките). Дашнаците са получили съобщение от Тифлис, че в Батум обещават на грузинците автономия под протектората на Вилхелм. Цялото останало Закавказие трябва да стане автономен Азербайджан“.

Индикатор за сериозността на ситуацията е реакцията на Съвета на народните комисари в лицето на неговия председател Ленин и „завеждащия въпросите на Съвета на народните комисари“ – Владимир Бонч-Бруевич. Още на същия ден – 23 май 1918 година, те изпращат радиограма до Бакинския Съвет, с която го уведомяват, че Совнаркомът се е разпоредил да се окаже спешна помощ на болшевиките в Баку. Текстът на радиограмата е:

„Съветът на Народните Комисари постанови: да се изпрати незабавно по вода от Царицин за Баку голямо количество [пшеница] на разположание на Бакинския Съвет, с оглед на това, на първо място и безусловно да бъде обезпечена работата по добиването на нефт в най-голямо количество“. [6, док.№10]

Всичко е казано много ясно и без увъртания. В Баку се изпраща храна, за да не спира добивът на нефт. Нефтът е от първостепенно значение и Бакинският Съвет трябва да обезпечи добивът му „в най-голямо количество“. Още повече, че бакинският нефт е необходим на „Центъра“ не само за собствените му нужди, но и за да „откупува“ добронамереното отношение на своите първоначални работодатели от германския генерален щаб. Въпреки собствените си проблеми, Совнаркомът не забравя да заделя количества за Германия.

И точно тук се вижда разминаването не само в тактиката, но и в стратегическите намерения на Совнаркома и Ленин от една страна и доминирания в моменат от болшевиките Бакински Съвет и Степан Шаумян от друга. Ленин настоява за печелене на време, за „блок с Жордания“, за търсене на тактически времнни съюзници, докато въпреки всички оплаквания за рискове и заплахи, с които бомбардира Совнаркома, Шаумян се готви за агресия и настъпление срещу все още единното и вече официално независимо Закавказие.

Точно в това разминаване се вижда, че въпреки непрекъснатите оплаквания на Шаумян за недостиг на какво ли не и за какви ли не заплахи от немци, турци, сеймовски войски и така нататък, лидерът на Бакинския Съвет последователно се готви за война и за настъпление. На първо място, той е вперил очи в Елисаветпол, който много скоро ще стане временна столица на Азербайджанската демократична република. В писмото си от 24 май 1918 година, Шаумян съобщава фактите едно към едно:

„ … Прехвърлям се на въпроса за нашите най-близки военни цели. Както вече ви съобщих, ние се готвим в най-близко време да тръгнем към Елисаветпол. Ние прихванахме телеграфни разговори от Елисаветпол за готвещо се там придвижване към Баку с редовни войски (по сведенията [с които разполагаме] в Елисаветпол те са вече около 6000 начело с грузинския княз Магалов). Преди 4 дни, нашите отряди в Аджикабул вече имаха сблъсъци с тяхната коннициа. Възможно е те да ни изправарят. Ако това ще са само елисаветполските сили, тях лесно ще ги разбием тук и веднага ще разчистим пътя за Елисаветпол, а може би и за Тифлис. Ако след тях ще вървят и турските войски от Батум (и от юг), ние във всеки слчуай ще трябва да заемем Евлахският мост и отбранителната линия по [река] Кура. Трябва да се бърза за Елисаветпол, за да се предизвика там, а след това и по-нататък възстание на арменците. Това ще повлияе и на грузинското селячество и Сеймът ще бъде разгонен. Ако това възстание не избухне и турците успеят да закрепят към себе си Грузия и Тифлис, тогава ние ще бъдем напълно изолирани и ще ни се наложи да отбраняваме само Апшеронския полуостров.

Придвижването към Елисаветпол ние за сега не можахме да започнем, защото не сме готови. Както ще видите от приложения доклад на нашия комисар по военно-морските въпроси др. Корганов, нашите сили са разхвърляни по [територията на] Бакинска губерния и Дагестанска област. Няма команден състав, не можем даже да намерим командуващ за войските, които трябва да бъдат насочени към Елисаветпол. При тези условия много остро стои въпросът за Бичерахов, за когото ви писах вече няколко пъти.

Сега ви изпращам три документа, отнасящи се до Бичерахов..“. [6, док.№11]

От изложението на Шаумян се вижда, че то е противоречиво. От една страна, Баку е под голяма заплаха, а от друга страна, Бакинският Съвет се готви за настъпление срещу Елисаветпол и Тифлис и бленува арменски и грузински селски възстания, които да пометат омразния опонент – Закавказкия сейм. Шаумян съобщава очевидно погрешно интерпретирани факти. Той плаши Москва и най-вече Ленин, който му препоръчва съвсем друга линия на поведение, с грузинската „редовна армия“, съсредоточена в Елисаветпол. Всъщност, по това време все още няма грузинска редовна армия, защото няма и грузинска държава. Става дума за така наречените „национални части“, сформирани от бойци от закавказките националности след рухването на Кавказкия фронт. В Елисаветпол има известен контингент грузинци, подчиняващи се на Сейма в Тифлис. Там са и намиращите се в напълно „насипно“ състояние отряди на азербайджанците, които ще извървят още дълъг път, докато станат редовна армия.

Функциите на силите в Елисаветпол са изцяло отбранителни, особено пък на грузинците. Точно в този момент, всички грузински политически сили са в ступор, поради набиращото обороти настъпление на отоманските войски на грузинска територия. Отчаяно се търси изход от ситуацията, водят се интензивни преговори с германците за закрила срещу турците. Подготвя се в крайна сметка и грузинската независимост. За последното, Шаумян не е могъл да знае с точност, но вече е имал информация, че се търси германски протекторат. Така че, да се твърди, че намиращите се в глуха защита грузински национални отряди ще бъдат насочени точно в този момент срещу Баку е меко казано недобросъвестна спекулация.

Грузинските политически сили и военното им командуване, доколкото е имало такова (един значителен грузински военен контингент вече е капитулирал пред войските на Султана в Батум) са се чудели единствено как да защитят достатъчно голяма част от историческите грузински земи и вече са били отписали единството на Заквказието. Да им се приписват намерения за настъпление срещу въоръжените до зъби болшевики и дашнаци в Баку е просто нелепо.

На Шаумян обаче тази теза е необходима, за да неутрализира искането на Ленин за временен тактически съюз с грузинските меншевики, предвождани от Ной Жордания. Лидерът на Бакинския Съвет иска да завоюва Грузия за Съветска Русия, а не да партнира с нея под някаква форма. Затова на Тифлис се приписват агресивни намерения спрямо Баку и се говори за взимане на превантивни мерки. Всъщност, става дума за неистова омраза към Закавказкия сейм и доминиращите го социалдемократи и социалисти от различните им разцветки. Не по-малко, за да не кажем още по-голяма е омразата на Шаумян към азербайджанските националдемократи – мусаватистите, много от лидерите на които също са бивши социалдемократи и участници в първата руска революция през 1905 – 1906 година. Тази омраза постоянно тласка Шаумян към военна агресия срещу Елисаветпол с по-далечна перспектива – Тифлис.

Възпира го само недостигат на сили и средства, за които говори, позовавайки се на доклада на Корганов. При описания дефицит на хора и оръжие, Бакинският Съвет би трябвало стриктно да се придържа към хитрата тактика на Ленин и да не закача никого от съседите си, но не така мисли Шаумян. Той се вкопчва в идеята да прехвърли подкрепления от Персия за болшевишкия режим в Баку и непрекъснато настоява да получи одобрение за привличането на своя страна на отряда на Бичерахов.

Помощта от Персия се превръща в идея фикс за Шаумян. През следващите дни дневният му ред е в три точки: нефтът, Бичерахов и интервенцията срещу Елисаветпол.

 

Нефтът глупако …

Както се видя по-горе, основното искане на Совнаркома към Бакинския Съвет е добивът на нефт да нараства. При това положение, бакинските болшевики вероятно е трябвало да се съсредоточат върху техническите и стопанските аспекти на този проблем, вместо да бленуват за военни авантюри срещу азербайджанците и грузинците. Още повече, че Шаумян и съмишлениците му са взели сериозно решение за наистина революционна мярка – национализацията на нефтодобива, както и на търговския флот и на банките.

Още в писмото си от 13 април 1918 година, в което се отчита за погромите в Баку по време на „Мартенските събития“, Шаумян обръща внимание на Съвета на народните комисари, че „ … За провеждането на национализацията ще ни бъдат необходими пари. Тридесет денка с пари (според слуховете около 30 милиона) са били заграбени в Сев[ерен] Кавказ от чеченците и не достигнаха до нас. Освен 30 мил[иона], докарани от Кобозев, други пари нямаме. Сега може би има [отворен] път. Вие скоро ще ни дойдете на помощ“. [6, док.№5]

На 24 май 1918 година, някак си между другото – в един „пост скриптум“ към писмото си до Съвета на народните комисари, Степан Шаумян съобщава: „P.S. Декретирахме национализация на нефтените недра, повишихме цената на нефта на 2 р[убли] и 35 коп[ейки]. За това ви съобщих по радиото“. [6, док.№11]

Подобно небрежно, почти „лежерно“ съобщение за акт с подобна значимост има своята причина. Много скоро ще стане ясно, че на централно управленско равнище в Съветска Русия не мислят точно така, както подреждат нещата Шаумян и Бакинският Съвет. Експертите на Совнаркома не смятат, че все още е дошло времето за национализация и защитават позицията си доста упорито. Завързва се кореспонденция, която заслужава да бъде проследена.

На 27 май 1918 година, Шаумян телеграфира на Ленин следното: „получихме със закъснение телеграмата на Выснархознефть № 706 за мерките в нефтената промишленост и днес [получихме] телеграмата на Совнаркома № 3082 за стоте милиона. Приетите решения разбираме като национализация. Извиква съмнение отсъствието на правителствен декрет. Ако няма пречки, телеграфирайте по-определено. Решението приветствувам. Положението в Баку се влошава. …“. [6, док.№13]

Както ще се разбере скоро, в Баку не са разбрали никак правилно въпросните мерки и стартират изпреварващо национализацията на нефтената индустрия, без да са съгласували това със Совнаркома и съответните отраслови ведомства. За сметка на това, казано на разговорен език, Шаумян се „прави на разсеян“ и тълкува посланията на „Центъра“ така, както му изнася. Той е обладан от чувство за непогрешимост и иска всичко да става така, както той смята за правилно.

На 7 юни 1918 година, когато на юг от Кавказкия хребет ври и кипи, след обявяването един път на независимостта на Закавказието и още повече след обявяването на независимостта на Грузия, Азербайджан и Армения, от Баку към Совнаркома тръгва поредното писмо. От него се вижда, че въпреки „трескавата подготовка на похода към Елисаветпол“, болшевиките са хвърлили много усилия за подготовката за редица местни декрети. От писмото се вижда размахът на национализацията:

„В неделя, 2 юни издадохме декрет за национализацията на нефтените предприятия. Вчера издадохме декрет за национализацията на търговския флот. От нас е издаден и декрет за реформа на съдебните учреждения. Подготвен е декрет за унищожаване на просията, подготвят се декретите за национализация на банките и домовете. Вътрешното ни положение е такова, че всички тези мероприятия ние бихме могли да прокараме в живота безболезнено и даже блестящо. Независимо от тежкото положение на работниците по отношение на продоволствието (повече от две месеца, работниците направо гладуват), ние се чувствуваме много здраво. …“. [6, док.№15]

Коментарите са излишни. Бакинският Съвет е във вихъра на национализацията, работниците гладуват вече два месеца, а подготовката за въоръжена агресия срещу вече независимите Азербайджан и Грузия (към Елисаветпол и към Тифлис) продължава „трескаво“ според собствената оценка на Шаумян. Иначе мерките на болшевиките се очаква да бъдат прокарани в живота „безболезнено и дори блестящо“. Властвуващите в Баку болшевики започват прогресивно да губят реалистична преценка за ситуацията и в буквалния смисъл на думата се инатят срещу предписанията на централното си ръководство, като се стремят да го поставят пред свършени факти.

Новосформиращата се съветска бюрокрация в „Центъра“ обаче съвсем не мисли да остави Бакинския Съвет да я разиграва и към Баку политат възражения и нови указания. На 14 юни 1918 година, когато настъплението на войските на Бакинския Съвет към Елисаветпол вече е започнало, Шаумян телеграфира на Ленин:

„Вчера, 13 юни, получихме телеграма от Выснархознефть № 1069 от 4 юни за това, че прилагането на национализацията се отлага. Заявявам решителен протест срещу такава политика. Выснархознефть, очевидно не знае, какво прави. Национализацията на нефтената промишленост и на търговския флот, независимо от глада, предизвика ентусиазъм и доведе до повишаване на добива и експедицията на нефт. Изпращахме на ден 600 или 700 хиляди пуда, а сега се извозват по един милион и 300 или 400 хиляди. Предприемаме мерки за по-нататъшно усилване на експедицията“. [6, док.№15]

Можем да си представим, колко „здраво пипа“ болшевишката власт в Баку. По думите на Шаумян, работниците вече два месеца гладуват, но за сметка на това добивът и най-вече експедицията за Съветска Русия през Астрахан са нарастнали също два пъти! Едва ли може да има по-свирепа експлоатация, но за сметка на това се изпълняват настойчивите искания на Совнаркома за повишаване на добива на нефт. На работниците се предлага да се нахранят с ентусиазма от национализацията, която от мероприятие започнато с политически и икономически аргументи, бързо се превръща в пропаганден инструмент. При това положение, Шаумян няма как да се съгласи с логиката на Совнаркома и централното отраслово ведомство „Выснархознефть“, които съвсем по „ленински“, заемат по-изчаквателна и предпазлива позиция по въпроса. Председателят на Совнаркома Ленин, обаче е загрижен най-вече за доставките на нефт, а не за установяването на общонародна собственост над нефтената индустрия. Той не желае да създава сътресения в производствения цикъл точно в този момент. Затова и на 18 юни 1918 година, предсовнаркомът Ленин изпраща на Шаумян следната недвусмислена телеграма:

„Декрет за национализация на нефтената промишленост за сега няма. Предполагаме, че ще издадем декрет за национализация на нефтената промишленост в края на [периода на] навигацията. За сега организираме държавен монопол върху търговията с нефтопродукти. Предприемете всички [възможни] мерки за доставка на нефтопродукти на Волга в най-кратък срок. Съобщавайте на Главнефть ежедневно за положението на нефтената промишленост“. [6, док.№20]

Ясно и кратко. На Съветската държава и трябва нефт за собствените й нужди и за да „модерира“ отношенията си с немците. Пък и едни милиони от недалечното минало трябва да бъдат оправдани. За това за Ленин е важно добивът да расте, а не да се придобива формална собственост над нефтените находища и нефтената индустрия. Така или иначе, собствениците не могат да я изнесат някъде другаде.

Прагматичният подход на Ленин в случая изцяло е съобразен с метеорологичните особености на региона. Нефтът от Баку се извозва за вътрешността на Съветска Русия през Астрахан, който се намира в делтата на река Волга на Каспийско море. През късната есен по Волга вече започва ледоход и навигацията става невъзможна. Така че, той оставя конфликтните ситуации, които неминуемо ще възникнат около национализацията за тази част на годината, когато експедицията на нефт от Баку за вътрешността на страната просто ще е технически невъзможна. Тогава вече на бакинските другари ще им бъде дадена възможността да си проведат лелеяната национализация. До тогава просто трябва да се работи, да се добива колкото се може повече нефт и спешно да се извозва, докато Волга е плавателна.

По ирония на съдбата, Ленин се води от същата логика, от която са се водили бакинските индустриалци в началото на века, когато в Баку избухват поредица от стачки. Работодателите от нефтената индустрия по абсолютно същия начин правят всичко възможно да тушират напрежението по време на периода на навигацията, а когато дойде студът, оставят работниците да стачкуват, колкото искат. За тази тактика на нефтените магнати в Баку, Щаумян е писал поне няколко статии на времето си, така че той би трябвало да е разбрал много добре логиката на Ленин. Той обаче има доста корав гръб и не смята да се огъва нито пред аргументите на Ленин, нито пред указанията на Сталин, които също не закъсняват да тръгнат към Баку.

За Шаумян, собствената му кожа е по-близо от съображенията на Совнаркома и на 23 юни 1918 година, когато боевете с азербайджанските сили вече са ожесточени, а германците са влезли в Грузия, Шаумян изпраща на Ленин дълго и обстоятелствено писмо. В него, освен благодарности за най-после получената военна помощ, военно-стратегически анализ и текущи новини, той включва и много дълг абзац, с който продължава да настоява на собствената си (и на Бакинския Съвет) позиция по национализацията на нефтодобива. Той пише:

„ … Има още един важен въпрос, за който трябва да напиша – това е въпросът за нефтената промишленост. Нас съвсем ни объркаха с този въпрос. Прилагам три телеграми на Сталин, в които той съобщава за утвърдената национализация на нефтената промишленост. След такова, макар и само принципно решение на въпроса, ние трябваше да предприемем редица мерки за спасяване на имуществото и средствата на нефтените фирми. Трябваше да сложим ръка на текущите сметки, на нефта, на материалите и пр. А това не можеше да се направи без да се обяви национализация на място. И ето на 2-ри юни ние издадохме несъмнено известния Ви вече декрет (това всъщност не е декрет, а са мероприятия, необходими като предварителни стъпки). След това се получи приложената тук телеграма на Выснархознефть № 1069, където се съобщаваше, че и Совнаркомът и Совнархозът са утвърдили национализацията, но обявяването й временно се забавя, докато не бъде представена сметата на Нефтения комитет.

Тази телеграма беше получена със закъснение, струва ми се, на 12 или на 14 юни. Тя ни възмути, тъй като не може да се шегуваме с такъв въпрос, да се взимат решения, да се правят те достояние на публиката и след това „временно“ да ги забавят. Ние видяхме в това ходове на противниците на национализацията и затова протестирахме. Но след него дойдоха други телеграми, които окончателно ни хвърлиха в изумление. Същите тези телеграми на Высхознефть № 1230 и на Главнефть № 1245 гонорят за „ужким задържаното постановление на Совнаркома за национализацията“ и заявяват, че „никакви постановления за национализация на нефтената промишленост не са били правени“. Какво означава това? Аз още един път тогава Ви телеграфирах протест против тази непонятна и пагубна политика, идваща от центъра и заявих, че за нас „връщане не може да има“. Такова решение беше взето и от Съвета на депутатите в събота – 22-ри единодушно.

Убедително моля да се сложи край на тези колебания, да не усилвате позициите на нашите противници и да не затруднявате и без това във висша степен трудната работа по национализацията. Вие вероятно се боите от „левите детинщини“, но смея да Ви уверя, че ние твърде внимателно и грижливо се отнасяхме и продължаваме да се отнасяме към нефтената промишленост. Аз разбирам, че тази „национализация“, би трябвало да ви е струвала немалко в Русия, пристигащите [от Русия] разказват за грабежа на хазната, който се извършва под знамето на тази национализация, но при нас атмосферата е малко по-различна и ние твърде здраво седим на ковчежето на хазната.

Там при вас замина един от изпратените от Вас – др. Салько. Той ще Ви разкаже подробности за нефтените въпроси. Впрочем, бих помолил да се отнесете с доверие към него. Цялото това братство, което пристигна „за установяване на контрол над нефтената промишленост“, отначало следваше линията против национализацията и ние с тях не се разбирахме. По едно време даже мислехме, извинете за откровеността, да ги натоварим на парахода и да ги върнем обратно на Гуковский, но като поживяха малко [при нас], те се убедиха в необходимостта от национализацията, като единствен способ да се спаси нефтената промишленост от гибел и да постигнем износ на нефт. Това – онова, може би ще Ви разкаже и Кузнецов, нашият секретар, когото изпратихме на конгреса“. [6, док.№24]

Очевидно имайки пред вид важността на тази кореспонденция и ненадеждността на пощата чрез куриери, на същия ден – 23 юни 1918 година, Шаумян изпраща телеграма до Ленин, която адресира и до командуването на болшиевишките войски в Царицин, където по това време най-вероятно се намира Сталин. (На 29 юни 1918 г., Ленин специално уведомява Шаумян, че Сталин е в Царицин и му дава указания да изпраща кореспонденцията през него. [6, док.№28]). Текстът на телеграмата е издържан в същия дух като писмото до Ленин. В нея пише:

„На основание на писмото и двете телеграми на Сталин за утвърждаване на национализацията на нефтената промишленост, ние обявихме местен декрет с посочване на необходимите мероприятия за предотвратяване на разграбването и разстройството на промишлеността. Неотдавна беше получена телеграма от Выснархознефть, която съобщава за същото, само с указание за временно забавяне. Вчера бяха получени телеграмите на Главнефть 1230, опровергаващи телеграмите на Сталин [и] на Съвета на Выснархоз от четвърти юни. Такава политика за нас е неразбираема, крайно вредна, както вече протестирах веднъж и повтарям още – решително – протестирам. След това, което вече е направено и е направено много добре, връщане не може да има. Тези телеграми носят само дезорганизация. Моля за вашата лична намеса за предотвратяване на тежките последствия за промишлеността“. [6, док.№25]

Телеграмата е подписана с всички титли и длъжности, с които Шаумян разполага – „Председател на Бакинския Съвет, народен комисар и Временен Извънреден комисар по въпросите на Кавказ“. Шаумян е от хората, които могат да си позволят да държат повишен тон и на Ленин и на Сталин. Той е един от най-ценените съмишленици на Ленин, натоварен с огромни пълномощия в рамките на Кавказ. Той категорично настоява за национализацията със същата последователност, с която подготвя и започва войната срещу азербайджанците. Изглежда известна роля е изиграла и бавната комуникация между Баку и „Центъра“, защото излиза, че въпросът е бил решен в негова полза още на 20 юни 1918 година, но на 23 юни той все още не е знаел за това. Ето, че на 29 юни 1918 г., той отново телеграфира на Ленин и в Царицин, вече в по-друга тоналност:

„ … Телеграмата за приемане от Совнаркома на декрета за национализацията на нефтената промишленост на заседанието на 20 юни и за отмяна на двете телеграми на Главконефть получихме. Тя внесе успокоение. Сега започва същата история с национализацията на Каспийския флот. Телеграмата, получена днес с подписа на Мохровски, показва неосведоменост и неразбиране. Най-покорно моля на време да се спрат, за да не ни пречат да работим. …“. [6, док.№26]

Докато войната с независим Азербайджан тече с пълна сила, на помощ на бакинските болшевики е изпратена военна и техническа помощ от Совнаркома, дълго чаканият Бечурахов най-после е пристигнал и е поел командуването на десния фланг на болшевишката армия, в Баку става това, от което висшето съветско ръководство и в частност Ленин отдавна се бои. Дали поради техническа неизправност, дали поради майсторски извършен саботаж, на 7 юли 1918 година, в Бинагади, не далече от Баку изгарят 19 нефтени вишки. Шаумян съобщава тази ужасна за Ленин новина в самия край на дълга телеграма, изпратена на 9 юли 1918 година до председателя на Совнаркома и до Царицин:

„През нощта на 7 юли в Бинагади изгоряха 19 вишки. Загубите са изключително големи. Точните им размери и причините за пожара все още не са установени“. [8, док.№31]

Шаумян съвсем не е от страхливите и спори без притеснение и с Ленин и със Сталин, но тази катастрофа е накарала дори куражлия като него, много внимателно да композира посланието си. След като на дълго и на широко разказва новините от фронта, които не са особено лоши, те даже вещаят сякаш стабилизация на положението, Шаумян включва и една дълга информация за постиженията в добива и експедицията на нефт към вътрешността на страната:

„ … Извозването на нефта е усилено, доколкото позволяват транспортните средства. Ако за май, от 1 май до 1 юни по нов стил, са извозени 16609332 пуда нефтени продукти, то от 1 юни до 1 юли нов стил са извозени 26449405 пуда. Намаляло е само изпращането на бензин: през май са били извозени 16652 пуда, а за юни са 12216 пуда, което се дължи на липсата на съдове за превоз. Относно общия добив на нефт и добива на нефтени продукти за юни, ще ви бъдат изпратени подробни сведения в най-кратък срок …“. [8, док.№31]

След тези, общо взето чудесни новини, идва моментът на Ленин и компания да бъдат поднесени две много горчиви хапчета. Първата лоша новина е, че експедицията на нефтени продукти расте но добивът намалява. Това е напълно разбираемо, при положение, че се знае за глада, който мори бакинските работници. След като обещава детайлен отчет в следващо свое послание, Шаумян все пак дава доста ясни данни за срива на добива:

„ … Спадът на добива е колосален. За месец юни са добити 17 млн. пуда нефтени продукти, докато за същото време през май [са добити] (поради преминаването от стар на нов стил той се смята да е само от 19 дни) около 12 млн. пуда“. [8, док.№31]

След тази „окуражителна“ новина, Шаумян съобщава за десерт и информацията за опожаряването на 19-те вишки. Катастрофата е станала и нефтодобивът рязко намалява поради обективни и форсмажорни обстоятелства.

 

(Следва продължение)

 

Използувана литература:

[1] Абашидзе Аслан Хусейнович, Аджария в геополитических планах начала ХХ века, http://viperson.ru/data/200412/a1.txt

[2] Безугольный Алексей Юрьевич, Генерал Бичерахов и его Кавказская армия. 1917 – 1919, (Россия забытая и неизвестная. Золотая коллекция), М., Изд.: „Центрполиграф”, 2011 г., https://mybook.ru/author/aleksej-yurevich-bezugolnyj/general-bicherahov-i-ego-kavkazskaya-armiya-neizve/read/

[3] Бичерахов Георгий Федорович, Megabook. Универсальная энциклопедия Кирилла и Мефодия, http://megabook.ru/article/%D0%91%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%80%D0%B0%D1%85%D0%BE%D0%B2%20%D0%93%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8%D0%B9%20%D0%A4%D0%B5%D0%B4%D0%BE%D1%80%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%87

[4] Большевики в борьбе за победу социалистической революции в Азербайджане. Документы и материалы 1917 - 1918 –г., Баку, 1957 г.

[5] Дечев Теодор, Клането в Баку през март 1918 г., болшевишката арогантност и ролята на „полезните идиоти“, „Свободен народ онлайн“, Петък, 30 март 2018, 12:35, http://svobodennarod.com/views/item/5993-klaneto-v-baku-prez-mart-1918-bolshevishkata-arogantnost-i-rolyata-na-poleznite-idioti.html

[6] Дечев Теодор, Преднамерената жестокост и възторгът от нея – кореспонденцията между В. И. Ленин и Степан Шаумян от Октомврийския преврат до края на „Бакинската комуна“ – Част първа. 30 важни документа, пряко свързани с гражданската война в Закавказието, клането в Баку през така наречените „Мартенски събития“ от 1918 г. и последвалите събития до 2 юли 1918 г., „Свободен народ онлайн“, Събота, 19 май 2018 г., 23:39 часа, http://svobodennarod.com/chetivo/item/6009-prednamerenata-zhestokosti-vaztorgat-ot-neya-korespondentziyata-mezhdu-lenin-i-shaumyan-chast-parva.html

[7] Дечев Теодор, Пътят към Азербайджанската демократична република. (Част 1). От Февруарската революция през 1917 до 28 май 1918 г., „Свободен народ онлайн“, Вторник, 29 май 2018 г., 18:36 часа, http://svobodennarod.com/views/item/6011-patyatkam-azerbaydzhanskata-demokratichna-republika.html

[8] Дечев Теодор, Преднамерената жестокост и възторгът от нея – кореспонденцията между В. И. Ленин и Степан Шаумян от Октомврийския преврат до края на „Бакинската комуна“ – Част втора. Още 17 важни документа, пряко свързани с гражданската война в Закавказието, кланетата в Баку, краха на „Бакинската комуна“ и последвалите събития до 28 август 1918 г., „Свободен народ онлайн“, Неделя, 03 юни 2018 г., 01:17 часа, http://svobodennarod.com/chetivo/item/6013-chast-2-prednamerenata-zhestokost-i-vaztorgat-ot-neya-korespondentziyata-mezhdu-lenin-i-shaumyan.html

[9] Закавказский сейм: Стенографический отчет, Сесия первая, Тифлис, 1918 г.

[10] Исмаилов Кямран, Военный организатор геноцида азербайджанцев – Григорий Николаевич Корганов, В: Геноцид азербайджанского народа 1918 года. Организаторы и палачи, Национальная Академия наук Азербайджана, Институт истории имени А. А. Бакиханова, Издательство „Turxan”, Баку, 2013.

[11] Исмаилов Эльдар, Степан Шаумян – обреченный на забвение. Портрет „легендарного коммунара” без ретуши, Баку, 2012 г., http://ebooks.azlibnet.az/book/dHlSLO35.pdf 

[12] Ментешашвили Автандил, Из истории взаимоотношений Грузинской демократической республики с советской Россией и Антантой, 1918 – 1921 гг., http://sisauri.tripod.com/politic/index2.html

[13] Россия. Военное министерство. [Высочайшие приказы о чинах военных]. - [Санкт-Петербург] : [б.и.], [1806-]. – 28-34 см.; 1914: 1914 г., 15 июля – 31 октября. – 1914 – [493] л.; OVL Boд 155/1; MFK 801-16*819; https://dlib.rsl.ru/viewer/01008244805#?page=71

[14] Россия. Военное министерство. [Высочайшие приказы о чинах военных] ... [Текст]. - [Санкт-Петербург] : [б.и.], [1806- ]. – 28-34 см.; 1915 г., 1 сентября. – 1915. – [845] л.; OVL Boд 155/1; MFK 801-16/1269; https://dlib.rsl.ru/viewer/01008470259#?page=388

[15] Челехсаты Казбек Сергеевич, Осетия и осетины, Владикавказ – Санкт-Петербургздательство „Ир“, 1994 г.

Публикувана в Гледища

На 7 юли 1923 година, Азербайджанският централен изпълнителен комитет (АзЦИК) на Съветите приема декрет „За образуване на автономната област Нагорни Карабах” (АОНК) с център в селцето Ханкенди. Даденото решение е било логично следствие от постановлението на Кавказкото бюро на ЦК на Руската комунистическа партия (болшевики) от 5 юли 1921 година, където се посочва: „Нагорни Карабах да се остави в пределите на Азербайджанската ССР, като му се предостави широка автономия с административен център в град Шуши, влизащ в състава на автономната област”. По такъв начин, издиганите тогава претенции от страна на Армения за това щото Нагорни Карабах да бъде включен в нейния състав са били отхвърлени.

 

В течение на цялото си съществуване, АОНК, която от 1936 година започва да се нарича Нагорно Карабахска автономна област (НКАО), се е ползувала с най-широки автономни права в рамките на съветската система на държавно-политическо устройство. Активно разпространяваните от края на 1980-те години спекулации относно някакви притеснения или дискриминация на арменското население в НКАО не издържат на проверката на фактите.

 

Така още в самия начален етап на учредяване на АОНК е било изменено местоположението на административния център на областта – от предполагаемия през 1921 г. център в град Шуши, където е преобладавало азербайджанското население, на ново място в избраното през 1923 населено място Ханкенди, преименувано през същата година в част на дашнако-болшевика Степан Шаумян и постепенно преобразувано в най-големия град на автономната област, където преобладават арменците.

 

Самите граници на областта на прокарани със сметката, в нея да се осигури арменско мнозинство. В атласа на СССР от 1928 година, нейната (на автономната област, бел. прев.) се посочва, че е 4161 квадратни километра, но след това тя постепенно нараства до 4400 квадратни километра. Първостепенните фигури в НКАО са били арменци, същите те са оглавявали властовите органи във всички райони, освен в Шушинския. Повсеместно, с изключение на Шушинския район, арменският език се е използувал в деловодителството, в учебния процес и в средствата за масова информация. През учебната година 1988/89 в НКАО са функционирали 136 средни общообразователни училища с преподаване на арменски език и едва 13 междунационални.

 

Показателите на социално-икономическото развитие на НКАО също са превишавали средните за Азербайджан. Така например, за 15 години от 1970 до 1985 година, за нуждите на развитието на областта са осъществени капитални вложения в инвестиции в размер от 483 милиона рубли, което превишава 2,8 пъти показателят от предишните 15 години.

 

Броят на болничните легла на 10000 души е превишавал с 15 на сто общо републиканските стойности, броят на местата в предучилищните заведения у бил по-висок 1,4 пъти, броят на местата в училищата – 1,6 пъти. Броят на кинотеатрите и клубовете на глава от населението е превишавало три пъти общите показатели за Азербайджан, а броят на библиотеките – два пъти.

 

Всички тези изброени факти, явно свидетелствуват не само за отсъствието на някаква целенасочена линия на притесняване и ограничаване на арменското население на Нагорни Карабах, но обратно – свидетелствува за изключителните условия, създадени за съществуването на тази автономия в състава на Азербайджан. При това по време, докато на територията на Арменската ССР в течение на цялото й съществуване се е провеждала последователна политика по изгонването на коренното азербайджанско население от там. Ярък документ, който е потвърждение на тази политика е постановлението на Съвета на Министрите на СССР от 23 декември 1947 година „За преселването на колхозниците и на другото азербайджанско население от Арменската ССР в Кура-Араксинската низина на Азербайджанската ССР”, довело до депортацията на 100 хиляди азербайджанци през 1948 – 1953 година. Процесът на пълното прогонване на азербайджанците от Армения, жертва на който стават повече от 200 хиляди души е завършен в края на 80-те години на двадесетия век.

 

Въпреки това, разгърнатата от Армения кампания на масови етнически чистки не се ограничава в нейните предели, тя се разпростира и на територията на Азербайджан – в Нагорни Карабах и прилежащите му райони. Завземането на азербайджанските населени пунктове, се съпровожда с масово изтребване и прогонване на жителите им. Ходжалинският геноцид и други военни престъпления срещу мирното население, извършени от въоръжените сили на Армения на територията на Азербайджан, представляват възможно най-тежки международни закононарушения, изискващи възстановяване на справедливостта.

 

Прогонването на цялото азербайджанско население от бившата НКАО, което към 1989 година е било около 48 хиляди души (една четвърт в процентно изражение), не може да продължава дълго време. Представителите на азербайджанската общност от този регион на Азербайджан, които днес наброяват повече от 70 хиляди души, имат неотменимо право да се върнат на освободените от окупация родни места. Само на тази основа е възможно урегулиране на конфликта и създаване на условия за мирното и безопасно съвместно съществуване на арменската и азербайджанската общности в Нагорно-Карабахския регион на Азербайджанската република.

 

Хикмет Гаджиев е ръководител на прес-службата на Министерството на външните работи на Азербайджан.

 

Забележка: Редакцията на „Свободен народ онлайн” предава горния текст дословно, без каквито и да са съкращения и без коментар, поради очевидно официалния му характер. Източникът на текста е руската версия, публикувана на адрес: https://m.minval.az/news/123805987 . Преводът е на доц. д-р Теодор Дечев.

Публикувана в Свят
Страница 1 от 3