Дата:
24 декември 2008 г., 21:58 (сряда)

 

Каноничен номер (Canonical ID):
08STATE134490_a

 

Първоначална класификация:
СЕКРЕТНО

 

Текуща класификация:
СЕКРЕТНО

 

Ограничения при работа с документа:
Не са зададени

 

Класифицирано от: EUR/FO Заместник помощник държавен секретар Гарбър (DAS Garber), Причини 1.4 (b), (c), и (d).

1. (U) Моля, доставете следното писмо от заместник секретаря Негропонте. Няма да има подписан оригинал. Също така, Посолството трябва да предложи [да се проведат] обсъждания с Правителството на Армения през следващите седмици. Предложените дати и съставът на екипа [за преговорите] ще бъдат изпратени допълнително. От посолството в Ереван се иска да докладва отговора.

2. (Секретно/Отнася се до Армения) Начало на писмото:

Скъпи Г-н Президент:

Ние ценим нашите положителни взаимоотношения с Вашето правителство, като разглеждаме поредица от общи интереси, особено уреждането на Нагорни Карабах и нормализацията на отношенията на Армения с Турция.

В същото време, ние сме разтревожени от един сериозен и наистина смъртоносен случай на реекспорт на оръжие.

[Държавният] секретар [Кондолиса] Райс, помощник [държавният] секретар Fried, заместник помощник държавния секретар Bryza и посланник Йованович повдигнаха пред Вас нашата дълбока загриженост за доставките на оръжие от Армения за Иран, които дадоха като резултат смъртта и раняването на американски войници в Ирак.

Независимо от тесните връзки между нашите страни, нито Администрацията нито Конгресът на Съединените щати, могат да подминат този случай. Според закона, доставката на тези оръжия изисква от нас да преценим, доколко има основания за налагане на санкции от страна на САЩ. Ако се наложат [такива] санкции, наказателните мерки могат да включват спирането на американската помощ и определени експортни ограничения.

За да бъдат избегнати такива санкции, от основно значение е вие да представите убедителни доказателства, че вашето правителство сега партнира с нас за да бъде сигурно, че подобни доставки повече няма да стават в бъдеще.

За да убедим [ръководството на] Съединените щати, че това няма да се случи отново, ние искаме писмено споразумение от Армения, с което да се запомни нейното намерение да приложи мерки, които ще предпазят Армения от това да стане източник на [доставка на] оръжия за Иран или за други държави или групировки, свързани с тероризъм и/или с разпространението на въоръжения (оръжейна пролиферация). Тези мерки включват:

--Реформа на Арменската комисия за контрол върху износа, така че нейните членове да са наети на пълен работен ден и да работят изключително върху експортния контрол;

--Да се създадат на всяка входна точка в Армения, арменски екипи, които да се занимават с откриването и блокирането на стоки с двойно предназначение и друга контрабанда;

--Периодически да се приемат неоповестени [публично] посещения от американски експерти, които да оценяват работата на екипите;

--Да се хармонизира арменското законодателство за контрола върху износа с това на ЕС;

--Да се актуализират и да се направят публични арменските списъци за експортен контрол, като към тях се включат контролните списъци на Споразумението от Васенаар, Контролният режим на ракетните технологии и други международни контролни режими;

--Да се гарантира, че намиращи се в Армения брокери, няма да улесняват доставки, свързани с въоръжение; и

--[Армения] да се консултира със Съединените щати по въпроса за доставки [на оръжие] за страни, които не са членки на НАТО или на ЕС или страни, подписали Споразумението от Васенаар.

Ние сме готови да изпратим [преговорен] екип, колкото се може по-скоро през Новата година, за да обсъдим тези предложения по-нататък. Надеждата ми е, че можем да работим заедно за да изковем един положителен резултат, който да осигури на вашето правителство възможността да укрепи арменският експортен контрол, а на моето правителство [възможността] да ви помага в тези усилия.

Искрено,

Джон Д. Негропонте

Край на текста на писмото.

 

3. (S) Произход [на проблема]: През 2003 година, Армения съдейства на Иран да закупи ракети и картечници. През 2007 година, някои от тези оръжия са били открити по време на две атаки на шиитски бойци в Ирак, при които е загинал един американски войник и шест други са били ранени. [Държавният] секретар обсъди нашата загриженост с Президента Саргсян в рамките на Общото събрание на ООН, но той (президентът Саргсян, бел. прев.) отрече да са осъществявани каквито и да са доставки. Пряката роля на арменски високопоставени лица и връзката на тези оръжия с атака срещу силите на САЩ, прави този случай уникален по рода си и високо обезпокоителен. Тези доставки могат да дадат основания за [налагане на] санкции, съгласно американското законодателство. Ние предлагаме серия от стъпки, които Армения ще трябва да предприеме за да предотврати бъдещи доставки [на оръжие], които ще бъдат взети пред вид при разглеждането на санкциите. Надяваме се да използваме заплахата със санкции, като инструмент за създаване на отговорност у арменците, така че да не бъдем принуждавани да прилагаме санкционни мерки.

4. (S) Заместник [Държавният] секретар пише на Президента Саргсян и посочва, че [преговорен] екип ще бъде изпратен в Армения, за да търси сключване на писмено споразумение, че Армения ще предприеме стъпки, за да се гарантира, че тя няма да стане източник на [доставки на] оръжия за Иран или за други държави или групировки, които предизвикват безпокойство. Също така, екипът ще предостави допълнителна информация, от която ще се изясни, защо Съединените щати са убедени, че доставките [на оръжия] са били осъществени и така ще направи за Саргсян да бъде неразумно да продължи със своите отричания. Ние предвиждаме екипът да пътува за Ереван през идните седмици, за да осигури достатъчно време за встъпващата [в управлението американска] администрация да бъде запозната със ситуацията.

5. (S) Цел: Нашата цел е да предотвратим Армения да стане източник на оръжие за Иран или за други държави или групировки, предизвикващи безпокойство, без да провалим евентуалното уреждане на [проблема с] Нагорни Карабах. Посолството в Ереван трябва да се стреми да предаде сериозността, с която Съединените щати разглеждат този случай и да постави ударение на това, че доставянето на оръжие на Иран и впоследствие на терористите в Ирак, по-специално доставките довели до смъртта на американски военнослужещ, не могат да бъдат подминати от Съединените щати.

6. (U) Моля, влезте във връзка с EUR/PRA Мат Хардиман и с ISN/CATR Маргарет Митчел, във връзка с всички възможни въпроси или последващи проблеми, свързани с този случай и пренасочете всички доклади по този случай за ISN и EUR.

РАЙС

 

(S) Letter from Deputy Secretary Negroponte regarding 2003 Armenian arms Procurement for Iran, Date: December 24, 21:58 (Wednesday), Canonical ID 08STATE134490_a, Original Classification: SECRET, Current Classification: SECRET.
Източник „Уикилийкс“: https://wikileaks.org/plusd/cables/08STATE134490_a.html 

Публикувана в Четиво

От арменския съименник на нашия НЮЗ.бг – НЮЗ.ам научаваме за посещението на г-н Валери Симеонов и на г-н Йордан Апостолов в самообявилата се и непризната от никого, дори и от Армения Република Арцах, доста по-известна като Нагорни Карабах. Тук предаваме дословно публикацията в арменския „НЮЗ” от 07 август 2019 година, без каквито и да са редакторски намеси, като при превода са сравнени английската и руската версия на новината:

„СТЕПАНАКЕРТ. – Президентът на Националното събрание (Парламентът, бел. авт.) на Република Арцах (Нагорно – Карабахската Република), Ашот Гулян в сряда прие членовете на българското Народно събрание – Валери Симеонов и Йордан Апостолов, които пристигнаха в Арцах придружени от Лена Назарян, заместник председател на Парламента на Армения.

По време на срещата, гостите споделиха впечатленията си за церемонията на откриването на Седмите пан-арменски летни игри, която се проведе във вторник в столицата на Арцах – Степанакерт и изразиха готовноста си да поддържат приятелския (в руската версия на новината е написано „братският”, бел. авт.) арменски народ във всички негови начинания. За това съобщава отделът за медии и връзки с обществеността на Парламента на Арцах, според информацията на „Арменски новини” – NEWS.am .

Участниците в срещата обсъдили също така външната политика на Арцах, Азербайджанско – Арменският конфликт и възможностите за сближаване на народите чрез спорт и култура”. [1]

Реакцията на азербайджанската страна изобщо не закъсня. От сайта Haqqin.az научаваме за изявлението на Министерството на външните работи на Азербайджан:

„Във връзка с посещението на членовете на българския парламент Валери Симеонов и Йордан Апостолов в окупирания Нагорно-Карабахски регион на Азербайджан и проведените там срещи с така наречените „представители” на незаконния сепаратистки режим, посолството на Азербайджан в България по време на среща в Министерството на външните работи на тази страна (България, бел. авт.) е връчило на насрещната страна (на българската страна, бел. авт.) протестна нота. За това се казва в съобщение на МВнР на Азербайджан.

В министерството са отбелязали, че Валeри Симеонов, известен със своята про-арменска позиция, вече за трети път прави незаконно посещение в окупирания Карабах. През 2016 година, след неразрешено посещение региона той беше внесен в „Списък на чуждестранните граждани, незаконно посетили окупираните територии”.

„Що се отнася до депутата Апостолов, както и в случаите на други незаконни посещения на чуждестранни граждани в нашите окупирани територии, неговата визита ще доведе до същите правни последствия” – съобщиха от външнополитическото ведомство на Азербайджан”. [2]

От изложеното по-горе се вижда, че народният предтавител и бивш вицепремиер Валери Апостолов скоро няма да може да бъде допуснат на територията на Азарбайджан. Неговият колега Апостолов – също. С голяма доза вероятност може да се предполага, че и на двамата народни български народни представители им е все едно. Те изобщо не възнамеряват да имат каквото и да е вземане – даване с Азербайджан, те са отдали сърцата си на Армения.

В това на пръв поглед няма нищо страшно. Отношенията на България с Армения са много добри. Голям дял от вноса на Армения идва от България. Отделен въпрос е, че в България живее симпатична арменска диаспора, сред която има значителен брой талантливи, способни и успели хора. Всеки от нас има приятели арменци (или поне повечето от нас) и това е напълно в реда на нещата.

Но тук не става дума за нашите вътрешни дела. Става дума за международен въпрос, в който Армения съвсем не е най-положителният герой. Тук нито има място да разказваме подробности за конфликта в Нагорни Карабах, наричан от арменците – Арцах, нито това ще помогне на коментара за действията на двамата депутати, най-вече на г-н Валери Апостолов.

Фактите сочат, че след кръвопролитния конфликт между арменци и азербайджанци, който протече с най-голяма интензивност впериода между 1988 и 1994 година, по-голямата част от територията на някогашната Нагорно Карабахска автономна област се оказаха в ръцете на ръководството на самообявилата се Нагорно Карабахска република, напоследък уприто лансирана от арменците като Република Арцах. Република Арцах или Нагорни Карбах обаче не е призната от НИКОГО.

За разлика от други подобни призрачни държави като Абхазия, Приднестровската република и Южна Осетия, които са признати поне от своята покровителка – Русия, Република Арцах или Република Нагорни Карабах не е призната дори и от Армения. Някои източници твърдят, че изброените Абхазия, Приднестровска република и Южна Осетия били признали Република Арцах / Република Нагорни Карабах, но това е малко утешение за ръководството на „втората арменска държава” – нито Москва, нито Ереван са поели риска да признаят това квази държавно образование.

Допълнителен и може би още по-голям проблем е фактът, че значителна територия на Азербайджан, извън някогашната Нагорно Карабахска автономна област (НКАО) е окупирана от арменски въоръжени сили. Става дума за територия, която през 1988 година е била с преимуществено азербайджанско население (включително и така нареченият „Лачински коридор”, свързващ Нагони Карабах с Армения) и сега над един милион бежанци от тези територии се намират в Азербайджан, без каквато и да е надежда скоро да се върнат по родните си места. Впрочем, през 1988 година, населението в Нагорно Карабахската автономна област също не е 100 процента арменско. Азербайджанците в НКАО тогава са били около 20 процента и затова има предостатъчно бежанци и от самия Нагорни Карабах.

Тук няма да се впускаме в друга трагична история – тази за етническото прочистване на азербайджанците в Армения и на арменците в Азербайджан. Пропъждането на азербайджанцие от Армения трае през целия съветски период и кулминира през 1988 година, за да бъде успешно завършено пред периода на военните действия между Армения и Азербайджан през 1988 – 1994 година.

Огромна част от арменците в Азербайджан също са изпроводени извън територията на страната, главно през 1988 година. Все пак, днес в Баку живеят известен брой арменци, докато „изчистването” на азербайджанците от Армения е пълно.

Според Томас де Ваал, един от най-добросъвестните изследователи на Карабахският конфликт, в един момент се стига до размяна на психично болните азербайджанци от арменските специализирани лечебни заведения с психично болните арменци от азербайджанските такива. В един момент и едните и другите протестирали. Както беше казал Бай Марко от „Под игото”: „Лудите, лудите – те да са живи...”.
Няма да разказваме и за погромите и масовите избивания, които двата народа си устройват по различни поводи, при различни обстоятелства и с различен мащаб на жестокостта. Несъмнено, най-страшното масово избиване остава избиването на азербайджанците при отстъплението им от Ходжали (на 25-26 февруари 1992 година), когато са разстреляни, изклани, скалпирани и подложени и на други издевателства над 600 мирни, цивилни жители на това населено място.

Едновременно с това и до ден днешен остават неизяснени до край обстоятелствата около погрома в Сумгаит (Азербайджан) от 27 – 29 февруари 1988 година, който е пряко провокиран от изключително непредпазливо изказване по телевизията на заместник главния прокурор на СССР – Катусев и зад който прозират мръсните ръце на КГБ, който по това време провокира етнически конфликти в различни точки на СССР с надеждата на края тайните служби „да управляват хаоса”. (Който се интересува от мнението на академичната наука за ролята на хаоса в управлението, както и за управлението на хаоса, би могъл да погледне в книгата на проф. Иван Цанов. [3]

Няма да разказваме за всичко това, защото няма да ни стигнат томове. Просто ще отбележим, че това е една много трагична, изключително болезнена и травматична история, в която и двете страни влагат огромни дози от емоции. (Със сигурност това изложение би могло да бъде подложено на унищожителна критика и от арменци и от азербайджанци, но целта му категорично не е изясняването на подробностите в историческите обстоятелства на Нагорно – Карабахският конфликт. То се занимава с поведението на нашите български политически лидери).

Въпросът е там, че г-н Валери Симеонов е официално лице. Нещо повече, до скоро той беше и вицепремиер и продължава да бъде фактор в управляващата коалиция. Това означава, че с него публиката свързва не само личното му мнение, но и позицията на България като цяло.

Всеки знае, че г-н Валери Симеонов е изцяло на страната на арменците в Нагорно Карабахският конфликт. Това е негово право, но все пак трябва да се отчитат и други обстоятелства. Примерно това, че има няколко резолюции на ООН в защита на териториалната цялост на Азербайджан. Примерно това, че има ясно заявена позиция на Европейския съюз в защита на териториалната цялост на Азербайджан. Тази позиция е излагана и от Федерика Могерини, а съвсем наскоро и от Доналд Туск. (Виж: [4], също така и [5]).
Никак не е за подценяване и споменатият по-горе факт, че буквално НИКОЙ, включително и Армения, не е признал Република Арцах.

Вярно е, че ние имаме традиция, формулирана още от бай Ганьо Балканский в процеса на подготовка на известния му „мемоар до Княза”, в който Алековият герой искаше да се запише „да се прегърнем братски хем с русите, хем с немците”. Без всякаква ирония ще отбележим, че този тезис беше постигнат практически от нашата социалистическа дипломация по време на над седем годишната война между Иран и Ирак. Тогава официалните български делегации пристигаха в Багдат и Техеран в един и същи ден и бяха водени от хора на едно и също ниво в йерархията. Така, вървейки по острието на бръснача, Тодор Живковата или може би – Петър Младеновата дипломация, балансираше между Иран и Ирак, защото милото ни Отечество очакваше разни финансови приходи и от едната и от другата държава.

В наше време, по отношение на Армения и Азербайджан, България сякаш се опитва да прави нещо подобно, но по доста по-неугледен, а бих казал и по-рискован начин. Президентът Радев „притичва” често-често до Армения, а министър-председателят Борисов с удоволствие посещава Азербайджан. Човек не може добре да разбере, дали това е „баланс” на българската политика между Ереван и Баку или е отражение на институционалната война между Президента и Правителството, която напоследък е популярна под името „вето война”.

При тази свръх-деликатна ситуация, би било най-добре да не се клати допълнително лодката на външната ни политика спрямо Закавказието. Г-н Валери Симеонов е твърде умен човек, за да не разбира това, но той е и много упорит, праволинеен и последователен в такива случаи. Това в никакъв случай не е лошо качество, особено като се има пред вид, че е рядко изключение сред безграбначния ни политически елит, но и на праволинейността трябва да има предел.

Някой би попитал, кой съм аз, та да давам акъл на доскорошния втори човек в правителството и на настоящия втори човек (заедно с Красимир Каракачанов) в „констелацията” на правителственото мнозиство. Със сигурност ще имат известно право, но все пак – по-добре е г-н Валери Симеонов да чуе този коментар от добронамерен наблюдател, а не примерно от лидерката на опозицията, която напоследък обяснява, че „дипломацията е тънка работа”.

Познаваме се с г-н Симеонов и надявам се, че той знае, че не му мисля злото. Нещо повече, ясно съм си казал мнението за достойнствата му като политик и най-вече като човек, който като цяло държи на думата си и съм го написал. (Виж: [6]). Със сигурност, през времето на своето вицепремиерство и продължаващото му депутатство, г-н Валери Симеонов в много по-голяма степен е направил добри неща, отколкото да е причинил щети. Но изглежда е необходимо някой от страни да се обади и да го подсети, че по определени въпроси просто бърка.

Авторът на тези редове е последният човек, който ще укори г-н Валери Симеонов за многократно демонстрираното публично негово отрицателно отношение към ДПС. Бих го укорил евентуално заради крайната му на моменти позиция срещу Турция, но очевидно е, че е глупаво да искаме хората да сменят стереотипите, с които е протекъл животът им до момента. Но когато говорим за Арменско – Азербайджанският конфликт и неговото Нагорно Карбахско измерение, добре е да се напомнят и подчертаят няколко неща.

Всички говорят за мирно разрешаване на конфликта с дипломатически средства, но за сега не виждаме някакъв реален напредък от подписването на Бишкекския протокол от 5 май 1994 година до сега. (С Бишкекския протокол се сключва примирие и се прекратява огънят между арменските сили и Азербайджан).

От там нататък нищо не помръдва и причините са лесно обясними – който и да е политик в Армения или Азербайджан, който направи, дори намек за отстъпки по териториалните въпроси, просто автоматически би преминал в политическото небитие. Може да му се случи и нещо по-лошо. А териториалните въпроси са същността на проблема в азербайджанско – арменските отношения, заедно с бежанския въпрос, който изобщо не може да се реши без решаването на териториалния въпрос.

Едновременно с това, не е лошо да помним, че в този конфликт Азербайджан е жертва на агресия, а не агресор. За това има достатъчно международна дипломатическа книжнина на най-високо равнище, включително и резолюции на ООН. Когато човек на висок държавен пост, взима по някаква причина страната на Армения по Нагорно Карабахския конфликт, трябва да е на ясно, че взима страната на агресора.

Освен това, не трябва да се забравя, че освен някогашната Нагорно Карабахска автономна област (НКАО), са окупирани азербайджански територии, чието население през 1988 - 1994 година е било подавляващо азербайджанско и сега в огромната си част се „радва” на бежанския си статут.

Според различни изчисления, арменските сили са окупирали между 12 и 14 процента от територията на Азербайджан. Това е твърде много. Става дума за земи, на които се намират находища на полезни изкопаеми (ще споменем само находищата на злато и паладий), които в момента са в режим на безжалостна експлоатация от арменска страна. Покойният Георги Коларов на времето написа доста неща за един арменски геолог, който в Ереван има статут на „спасител на нацията”. Те са точно по този повод.

В своето отворено писмо до Н. Пр. Наргиз Гурбанова – посланник на Република Азербайджан в България, между всичко друго, покойният Георги Коларов пише: „А на следващия ден – 21.02.2017 г., посетих Шушинския район, където имах честта и удоволствието дълго да общувам с великия арменски геолог Григорий Аркадиевич Габриелянц. Неговите открития вече десетилетия на ред играят огромна роля в поддържането на социално-икономическата стабилност на Република Арцах, благодарение на износа на цветни метали и други полезни изкопаеми ...”. [7]

Човек може да смята пантюркизма за заплаха за националната ни сигурност или ако иска и за глобална заплаха, въпрос на лично мнение, но в никакъв случай не бива да бърка Турция и Азербайджан. Ей Богу, това са различни държави. При това – доста различни. Има съществена разлика, както в историческото минало на двете страни, така и в настоящето им.

Впрочем, Азербайджан никога не е бил част от територията на Отоманската империя. Дълго време, страната е била под персийско (иранско) господство, а след това е разделена между Русия и Иран. На територията на северозападен Иран живеят може би повече азербайджанци, отколкото в Република Азербайджан.

Многозначителен е фактът, че в Азербайджан преобладава шиитското течение на Исляма, за разика от Турция, където преобладава сунитското течение. Влиянието на персийската култура върху Азербайджан и едновременно с това – присъствието на редица азербайджанци на най-видно място в историята на Персия и Иран, също е предпоставка за съществени кялтурни различия между турците и азербайджанците.

Едновременно с това, трябва да се отбележи, че от разпадането на СССР насам, Иран е съюзник на ... Армения и единствена нейна сухопътна връзка с околния свят. Доказан е реекспортът на оръжие от Армения за Иран, а фактът, че огромна част от стоките, внасяни в Армения е с произход Иран е просто очевиден.

Тук трябва да се извиним на държавната администрация на САЩ, но що се отнася до реекспорта на оръжие от Армения за Иран, ще се позовем на източник, изтекъл в рамките на аферата „Уикилийкс”, а именно грама от държавния секретар Кондолиза Райс до посолството на САЩ в Ереван от 24 декември 2008 година, относно констатирания реекспорт на ракети и картечници от Армения за Иран.

Оръжието е попаднало в ръцете на шиитски милиции в Ирак (по-точно е било доставено от иранската страна на своите „проксита” в Ирак) и е довело до смъртта и раняването на американски войници. Разликата между годината на доставката от Армения в Иран (2003 г.) и годината, в която американците протестират остро (2008 г.) се дължи на факта, че оръжията са използувани от шиитски милиции срещу американските войски в Ирак през 2007 година.

Грамата съдържа писмо от Джон Негропонте до тогавашния президент на Армения – Саргсян и за него се уточнява, че „няма да бъде изпратен подписан оригинал”. Писмото съдържа сериозен списък от мерки, които арменската страна трябва да изпълни, за да не бъдат приложени спрямо Армения предвижданите от американското законодателство санкции за подобни действия.

Пак в грамата е разказана достатъчно подробно историята на случая, за да можем днес да правим ивестни заключения въз основа на съдържанието на „изтеклия документ”. Четивото е занимателно и все още е достъпно онлайн. [8] (Превод на писмото на български, можете да намерите в рубриката "Четиво" на "Свободен народ онлайн" от дата 12 август 2019 г.).

Разглеждането на Азербайджан като някаква „турска екстензия” в Закавказието е дълбоко погрешно, невярно и може да доведе и до грешен подход в политиката ни към тази държава. Всъщност, несигурността породена от войната с арменците от една страна, враждебното отношение на Иран от друга и двусмисленото поведение на Русия (наричана иронично от азербайджанците „старший брат”) неминуемо тласкат Азербайджан да търси съюзници, на които да може да резчита поне в някаква степен.

Това води от една страна до ориентирането на Баку към сериозно партньорство с ЕС, но Европейският съюз е „мека сила” и никой не очаква той да защити Азербайджан пряко в случай на военен конфликт. От друга страна, остава единствено Турция, независмо, че едва ли някой би могъл да прецени в каква степен може да се разчита на нейната военна помощ в случай на въоръжен конфликт с противник, който превъзхожда във военно отношение Азербайджан.

Азербайджан не е „турска екстензия”, нещо повече – в исторически план, обявената през 1918 година Азербайджанска демократична република е първата демократична мюсюлманска държава в света. Азербайджанските лидери, създали забележителен както по демократимността си, така и по мултиетничността си парламант в Баку (в него е имало и арменска и руска фракция, при това съвсем не символични), успяват да пресекат амбициите на младотурските управници на Отоманската империя да превърнат Азербайджан в ханство начело с брата на един от тях.

Азербайджан не е „присъдружен” на Турция, нито пък е спонсор на ДПС, така че г-н Валери Симеонов само би спечелил ако ревизира отношението си към тази държава. Още повече, че наблюдавайки картите на световната геоикономика, по всичко личи, че в близко време нашето икономическо сътрудничество с Азербайджан ще се задълбочава.

Става дума, разбира се за Южният газов коридор, който вече достигна до гръцка територия на беломорския бряг. Вече с много сериозни темпове се строи Транс адриатическият газопровод (TAP), който трябва да достигне до Албания и до Италия през италианското пристанище Бриндизи. За последните развития около Южния газов коридор и неговата роля вече писахме и публикацията предизвика огромен интерес. [9]

Няма съмнение, че Южният газов коридор ще ни даде шанс по радикален начин да диверсифицираме доставките на природен газ в България. Възможността ни да избираме в различни моменти различни доставчици, укрепва националната ни сигурност и „подсеща” досегашните монополисти на нашия газов пазар, че вече не са единствени и че офертите им трябва да бъдат по-атрактивни. Всичко това, ние ще постигнем просто с една интерконекторна връзка с Гърция, по която макар и с огромно закъснение вече се работи.

Ясно е, че при това положение, ние би трябвало да се радваме на добронамерените си отношения с Азербайджан, а не да се чудим как да ги развалим.

Никой не призовава г-н Валери Симеонов да прекъсне връзките си с Армения, ни най-малко. Призивът е да не изхожда от максимата, че „мокър от дъжд не се бои” и да се въздържа от посещения на окупираните от арменците територии на Азербайджан, пък ако ще да го придружава не г-жа Лена Назарян, заместник председател на Парламента на Армения, а самият Президент на Армения. Седмите пан-арменски летни игри щяха да се проведат и без българско участие, пък и това спортно събитие едва ли е от съдбоносно значение за българската външна политика.

Никой не иска разваляне на българско – арменските отношения, но не си струва формалното присъствие на български депутати (и то какви) в Степанакерт да трови българско – азербайджанските отношения. Щеше да е чудесно, ако България можеше да сдобри Армения и Азербайджан, но за сега няма никакви такива изгледи.

Затова просто трябва да уважаваме и чувствата и правата и чувствата на потърпевшата страна в Нагорно Карабахски конфликт. Българо-арменските отношения могат да се развиват и в Ереван и в София и по цялите международно признати територии на двете държави. Не е нужно да се ходи до столицата на Нагорни Карабах – Степанакерт (Ханкенди).

Даже е вредно.

 

Използувани източници:

[1] Bulgaria MPs visit Artsakh, discuss Karabakh conflict, NEWS.am, Newsfeed, 07.08.2019, 13:23, https://news.am/eng/news/527570.html

[2] Баку направил Софии ноту протеста, Haqqin.az, 8 августа 2019, 18:48, https://haqqin.az/news/155753

[3] Цанов, Иван, Хаосът и редът в контекста на управлението, Българска асоциация на конфликтолозите, С., 2017 г.

[4] Брюксел: Азербайджан е важен партньор за европейския съюз, чиято независимост, суверенитет и териториална цялост, Европейският съюз подкрепя изцяло, Свободен народ онлайн, Свят, 15 февруари 2018 г., 20:39, http://svobodennarod.com/world/item/5961-bryuksel-azerbaydzhan-e-vazhen-partnyor-na-eu.html

[5] Gotev, Georgi, Tusk hopes for higher level of EU – Azerbaijan ties, EURACTIV, 9.07.2019, https://www.euractiv.com/section/europe-s-east/news/tusk-wishes-for-higher-level-of-eu-azerbaijan-ties/

[6] Виж: Дечев, Теодор, Валери Симеонов, Веселин Марешки, политическата коректност и международното положение, „Свободен народ онлайн”, Гледища, 30 ноември 2018, 20:29, http://svobodennarod.com/views/item/6096-valeri-simeonov-veselin-mareshki-politicheskata-korektnost-i-mezhdunarodnoto-polozhenie.html

[7] Виж: Жителите на Арцах и Азербайджан нямат друг избор, освен да станат добри съседи. Отворено писмо до Н. Пр. Извънредния и пълномощен Посланник на Р. Азербайджан в София – г-жа Наргиз Акиф Гурбанова от д-р Георги Коларов, Свободен народ онлайн, Гледища, 03 април 2017, 10:16, http://svobodennarod.com/views/item/5877-zhitelite-na-artzah-i-azerbaydzhan-tryabva-da-stanat-dobri-sasedi.html

[8] (s) Letter from Deputy Secretary Negroponte regarding 2003 Armenian arms Procurement for Iran, Date: December 24, 21:58 (Wednesday), Canonical ID 08STATE134490_a, Original Classification: SECRET, Current Classification: SECRET, https://wikileaks.org/plusd/cables/08STATE134490_a.html 

[9] Дечев, Теодор, Шах на руския цар върху газовата шахматна дъска, НЮЗ.бг, Коментари, 01.08.2019, 16:41:31, https://news.bg/comments/shah-na-ruskiya-tsar-varhu-gazovata-shahmatna-daska.html 

Публикувана в Гледища

На 01 юли 2019 година, азербайджанската информационна агенция „Азернюз” обяви, че изграждането на последния участък от Южния газов коридор – Транс-анадолския тръбопровод за природен газ (Trans-Anatolian natural gas pipeline - TANAP) е завършено и доставките на природен газ от Азербайджан за Европа могат да започнат. [24]

Газопроводът TANAP ще бъде свързан с Транс адриатическия тръбопровод (Trans Adriatic Pipeline - TAP), който трябва да започне да работи догодина. Това означава, че през Гърция и Албания ще започнат доставки на природен газ от Азербайджан за Италия, което вече представлява реално диверсифициране на снабдяването на Европа с природен газ, като се извършват газовите доставки от държави, които са различни от Русия. [24]

Изграждането на газопровода TANAP започна през 2015 година, като 1800 километровия тръбопровод има капацитет от 16 милиарда кубически метра. От тях 6 милиарда ще се доставят за икономиката на Турция, а останалите 10 милиарда ще са предназначени за Европа, в това число и за България. [15]

Намерението за осъществяване на проекта беше оповестено на 17-ти ноември 2011 година на Третия черноморски енергиен и икономически форум в Истанбул. През декември 2011 година, Турция и Азербайджан подписаха меморандум за разбирателство, като създадоха консорциум, който да построи и да управлява газопровода. [15]

През пролетта на 2012 година, приключва процесът на осъществяване на технико икономическите проучвания. През 2012 година, Илхан Алиев и Реджеп Тайип Ердоган, който по онова време все още е министър-председател на Турция, подписват обвързващо междуправителствено споразумение относно газопровода.

През месец ноември 2014 година, Туркменистан подписва договореност с Турция за доставката на газ. Обещаните количества могат да помогнат на Европа сериозно да ограничи своята зависимост от вноса на газ от Русия. Анкара и Баку също сключват рамково споразумение за доставките на природен газ от Туркменистан. От своя страна, в Туркменистан са изключително заинтересувани да диверсифицират износа си към нови пазари по света. (Дълго време, Русия изкупува целия добив на природен газ от Туркменистан. По-късно, започва износ на природен газ за Китай. Пак в рамките на усилията на Туркменистан за диверсификация на експорта си се стига до проекта TAPI – проект за газопровод от Туркменистан до Индия, през Афганистан и Пакистан).

Стартовата церемония, даваща формално ход на проекта е проведена на 17 март 2015 година с участието на президента на Азербайджан – Илхам Алиев, президента на Грузия – Георгий Маргвелашвили и президента на Турция – Реджеп Тайип Ердоган на територията на източната турска провинция Карс. [15]

В крайна сметка, през юни 2018 година в компресорно – измервателната станция в Ескишехир, е проведена официална церемония, на която пред очите на президентите на Турция и Азербайджан, е прикачено последното звено към газопровода TANAP. Изграденият участък е излязъл на инвеститорите 8,5 милиарда американски долара или 7,2 милиарда евро. Транс-анадолската част от Южния газов коридор е завършена. [18]

Президентът на Турция – Ердоган, заявява в град Ескишехир по повод проекта „Коприненият път на енергията”:

„Нашата страна сега е на една крачка по-близо до своята визия да стане регионален енергиен хъб, благодарение на TANAP”. [18]

Не по-малко красноречив е представителят за Германия на Турската индустриална и бизнес асоциация – Alper Üçok, който заявява, че TANAP показва, че Турция е ключов партньор в осигуряването на енергийната сигурност на Европейския съюз.

Многозначителен факт е, че на церемонията присъстват освен президента на Азербайджан – Илхан Алиев, също така и тогавашният президент на Украйна – Петро Порошенко и президентът на Сърбия – Александър Вучич. Последното е факт, независимо, че с този проект се заобикаля съюзницата на Сърбия – Русия, а проектът се радва на политическа подкрепа от страна на ЕС и на САЩ.

Присъствието на Петро Порошенко е напълно разбираемо. Тогавашният президент на Украйна (за сегашният не знаем) заявява, че се надява Украйна да получава природен газ чрез TANAP в бъдеще:

„Украйна напълно подкрепя този проект ... Днес, ние се съгласихме, че ще бъдем щастливи да диверсифицираме своите енергийни източници и да получаваме газ по TANAP през териториите на България и Румъния”, заявява Порошенко на официалната церемония. Той отбелязва, че Украйна винаги подкрепя европейските инициативи за диверсификация на енергийните доставки. [19]

Вицепрезидентът на Европейската комисия – Шефкович (Maros Sefcovic), който отговаря за проблемите на Енергийния Съюз, оценява пускането в експлоатация на TANAP, като ключов момент и „километричен камък” в подобряването на европейската енергийна сигурност:

„Като помага да диверсифицираме нашите енергийни доставчици, Южният газов коридор е стратегически важен за енергийната сигурност на ЕС, включително и за най-уязвимите му части, като Югоизточна Европа и южна Италия”, заявява той. [18]

За Транс-Анадолския тръбопровод за природен газ (TANAP) към 2017 година са привлечени като външно финансиране около 2,15 милиарда американски долара, при обща оценка на необходимите инвестиции за него, направена по същото време, в размер на 8,5 милиарда американски долара. Допълнително финансиране от приблизително 1,5 милиарда американски долара е осигурено от Европейската банка за възстановяване и развитие (EBRD) и от Европейската инвестиционна банка (EIB). [16]

Според информация на Анадолската агенция (АА) през 2017 година, когато около 65 на сто от TANAP са били вече изпълнени, международните финансови институции са одобрили три отделни финансови проекта за него.

Общо 800 милиона американски долара са осигурени за изграждането на TANAP чрез финансови споразумения, подписани с Международната банка за възстановяване и развитие, член на групата на Световната банка. Докато 400 милиона долара от споменатото финансиране са предоставени на Турската тръбопроводна и петролна транспортна компания (BOTAŞ), която е един от партньорите по проекта, другите 400 милиона са насочени към South Gas Corridor Inc. (SGC), която е най-големият акционер в проекта.

Допълнително, финансиране от 600 милиона американски долара е било одобрено за нуждите на SGC от Азиатската инфраструктурна инвестиционна банка (Asian Infrastructure Investment Bank - AIIB), основен акционер в която е Китай (седалището на банката е в Пекин) и в която Турция също има забележимо дялово участие.

Агенцията за инвестиционни гаранции MIGA (Multilateral Investment Guarantee Agency), която също е член на групата на Световната банка, осигурява гаранция в размер от 750 милиона американски долара за кредитите, които SGC получава от другите финансови институции.

По този начин, общият обем чуждестранно финансиране, който е бил осигурен за TANAP преди две години, през 2017 година е достигнал 2,15 милиарда американски долара. Около 1 милиард евро са били предоставени от Европейската инвестиционна банка (EIB) на компанията BOTAŞ срещу гаранции, дадени от така наречения “Undersecretariat of the Treasury” на турското Министерство на държавната съкровищница и финансите. [16]

През 2017 година, от когато са цитираните по-горе данни са били завършени около 65 процента от работите по изграждането на TANAP с неговите 1850 километра дължина. Може да се предполага, че някъде към средата на 2018 година по газопровода е започнала доставката на първите количества природен газ за Турция.

По това време, все още не е бил напълно изяснен размерът на финансирането, което Европейската банка за възстановяване и развитие (EBRD) възнамерява да вложи в проекта SGC, но заем от 500 милиона американски долара е бил пред окончателно одобряване. Предполага се, че след окончателното одобряване на заемите от Европейската инвестиционна банка (EIB) и Европейската банка за възстановяване и развитие (EBRD), общият обем на допълнителното външно финансиране за газопровода TANAP, като част от проекта SGC, осигурено по тези канали достига 1,5 милиарда американски долара. По този начин, за TANAP са осигурени заеми с размер от 3,7 милиарда американски долара, при очаквана цена на газопровода по това време от 8,5 милиарда американски долара. [16]

Първоначално за Турция се доставят по 2 милиарда кубически метра природен газ годишно, като доставките нарастват с по 2 милиарда кубически метра всяка година, за да достигнат проектния обем от 6 милиарда кубически метра природен газ годишно.

По принцип, първите доставки на природен газ за Европа по TANAP се очакват през средата на 2020 година. Важната подробност е, че капацитета на газопровода, който в момента е 16 милиарда кубически метра годишно, може да бъде увеличен на 31 милиарда кубически метра годишно в съответствие с разработването на газовите находища на Азербайджан и евентуалното включване на други доставчици, примерно на Туркменистан.

Компанията SGC притежава 58 процентов дял в TANAP, докато турската компания BOTAŞ и „Бритиш Петролеум“ (BP), държат съответно по 30 и 12 на сто от капитала. 51 процента от капитала на компанията SGC e под контрола на азербайджанското Министерство на икономиката, а останалите 49 процента от SGC се контролират от Азербайджанската национална петролна компания SOCAR.

 

Участниците на газовата шахматна дъска – едни много щастливи, други крайно недоволни

Несъмнено, завършването и пускането в експлоатация на втория, най-дълъг и естествено – най-скъп участък от Южния газов коридор (SGC) е огромен успех за Азербайджан. Баку успява да извади на световните пазари ресурсите на своето газово находище „Шах Дениз ІІ“, като газопроводът TANAP го свързва с една от най-динамично развиващите се икономики на света, каквато е турската. Азербайджан на практика вече е прекрачил вратите на Европа – Транс адриатическия тръбопровод (Trans Adriatic Pipeline - TAP) се строи и скоро азербайджанският газ ще бъде на разположение на една от „най-жадните“ за природен газ европейски икономики – италианската.

В Анкара би трябвало също да са изключително щастливи. В рамките на постоянните руски амбиции да прокарат, колкото се може повече газопроводи до Югоизточна Европа и вследствие на усилията на Европейския съюз да диверсифицира доставките за този регион, както и за останалите страни от ЕС, Турция се превърна в кръстопът на газопроводи и в истински газов „хъб“. Доставките на газ за Турция са абсолютно диверсифицирани и гарантирани. Ако към сметката се прибавят и газовите находища в Източното Средиземноморие (които са в шелфа под контрола на Израел, Турция, Кипър и Египет), може да се смята, че по отношение на този енергоносител, турската икономика е една от най-обезпечените в света.

Може да звучи леко невероятно, но повод за празнуване има и Албания. По чисто географски причини, тя се превръща в газов „хъб“ за района на Адриатика – за Италия и за страните от западните Балкани.

Южният газов коридор прави щастливи много страни и разваля настроението на Русия и на „Газпром“. Това е сериозна причина да се замислим, какъв би бил отговорът на Москва на очевидния удар, който й се нанася с изграждането и пускането в експлоатация на два от трите участъка на Южния газов коридор (SGC) – Южно кавказкият тръбопровод (South Caucasus Pipeline - SCP) и Транс-анадолския тръбопровод за природен газ (Trans-Anatolian natural gas pipeline - TANAP). Фактът, че Транс адриатическия тръбопровод (Trans Adriatic Pipeline - TAP) също се изгражда с високи темпове, може само допълнително да мотивира руснаците да мислят, какво да предприемат при новите условия.

Всъщност, ситуацията е ясна. Русия е заобиколена и „байпасирана“ от инженерно съоръжение, което има огромен капацитет. В най-близко време, към страните от ЕС ще потекат 10 милиарда кубически метра природен газ (отделно 6 милиарда отиват за Турция). От тук нататък, участниците в упражнението – Азербайджан, Турция и ЕС и … Албания, трябва да са наясно, че имат да решават ежедневно два проблема – единият е осигуряването на необходимите количества природен газ, а другият – осигуряването на физическата сигурност на съоръжението.

Естествено, от критично значение, какво поведение ще вземе руската страна. В такива случаи, Русия обикновена става хиперактивна и на практика агресивна. Но за това ще стане дума малко по-надолу. Тук ще започнем с това, че все пак, офертите на „Газпром“ и на дъщерните и на сродните му предприятия (руски или с голямо руско участие) ще трябва да придобият някакъв по-лицеприятен вид. Времето на газовия монопол изглежда е минало и руснаците не може да не са наясно с този факт. Особено на фона на урока от газовия конфликт с Туркменистан, който със сигурност ще влезе и в учебниците по геополитика и геоикономика и в читанките по стопанска история.

 

Туркменистанският урок за руската газова дипломация

Урокът, който Русия получи от изключително неразумната си политика по отношение на Туркменистан не може да не е бил анализиран и преосмислен. Фактът, че след откровения саботаж на газопровода, свързващ Туркменистан с Русия през 2009 година и демонстративния отказ на Русия да купува туркменски газ през 2016 година, днес Русия се връща сред купувачите на туркменски газ е показателен.

Преговорният процес започна някъде през есента на 2018 година, като през месец октомври изтече първата информация, че в Москва са „размислили“ по отношение та туркменския природен газ. [23]

В началото на месец юли, 2019 година, възстановяването на газовата търговия между Туркменистан и Русия вече е факт [25]

Едва ли руснаците щяха да са толкова щедри в пазаруването си и да се договорят за закупуването на 5,5 милиарда кубически метра природен газ годишно през следващите пет години, ако не се беше явила конкуренцията на Южния газов коридор. Цената на покупката е държана в строга тайна, но едва ли е в ущърб на туркменската страна. В Ашхабад вероятно са много щастливи от този развой на събитията, защото това е много важно приходно перо в бюджета на средноазиатската република.

Едновременно с това, Туркменистан има много по-голямо присъствие на световния газов пазар. В момента, страната изнася 30 милиарда кубически метра природен газ годишно за Китай.

Историята на присъствието на Туркменистан на световния газов пазар е прекрасна илюстрация на верността на поуките от приказката „Неволята учи“. През 2000 година, Туркменистан изнася между 30 и 40 милиарда кубически метра природен газ за Русия. Всъщност, по това време, несъмнено най-важната страна – купувач на природен газ, с която е свързана газопреносната мрежа на Туркменистан е Русия. За съжаление на туркменските власти обаче, през пролетта на 2009 година настъпва рязко спадане на търсенето на природен газ в Европа, поради започналата финансово – икономическа криза. Като допълнително неблагоприятен фактор (за туркменския износ) се явяват и нетипично високите температури в началото на 2009 година в Европа и в Русия. Това довежда до рязкото спадане на търсенето на природен газ.

Руската страна рязко намалява черпенето на природен газ от газопровода, свързващ я с Туркменистан, БЕЗ да предупреди туркменската страна. Туркменистан продължава да подава газ с дотогавашния дебит. Това довежда до взрив и скъсване на газопровода на 9 април 2009 година. [8]

Руската страна обявява аварията за технически инцидент, докато туркмените имат сериозни основания да смятат, че факта, че руснаците не са подали информация за рязкото намаляване на черпенето на природен газ от тръбопровода не е „руско нехайство“, а съвсем преднамерено действие. Туркменското външно министерство, нарича действията на руската страна „безразсъдни и безотговорни“, но подозренията им отиват и по-нататък. [8]

Действително, аварията е изключително удобна за Москва, защото вместо да обезщетява Туркменистан с неустойки за рязко намалени заявки на природен газ, руснаците третират станалото като „форсмажорни обстоятелства“ и не се чувстват длъжни да обезщетяват средноазиатските си партньори.

Вбесени от поведението на руските си партньори, властите в Туркменистан незабавно се захващат да търсят алтернатива на руския си клиент. Търсенията на Ашхабад, разбира се не са на „голо поле“. Още през месец януари 2008 година, заместник изпълнителния директор на департамента за тръбопроводите и доставките на природен газ на китайската компания “Petro China”, потвърждава публично, че Китай и Туркменистан са успели да се споразумеят за цената на доставките на туркменски природен газ по планирания Централно азиатски газопровод (Central Asia Gas Pipeline).

Изявлението на китайския мениджър е огласено на 21 януари 2018 година от китайското издание “China Securities Journal”, което се издържа от официалната информационна агенция на Пекин – „Синхуа“. Съобщението за договорката идва шест месеца, след като Китайската национална петролна корпорация е заявила желанието си да закупува от Туркменистан 30 милиарда кубически метра природен газ годишно в рамките на период от 30 години. [4]

На 9 април 2008 година, президентът на Туркменистан – Гурбангули Бердимухамедов се среща с Комисаря по външните взаимоотношения на Европейския съюз – Бенита Фереро – Валднер в Ашхабад. Двете страни се договарят за доставките на 10 милиарда кубически метра природен газ за ЕС през 2009 година. [6]

Предполага се, че дори само „изневярата“ с китайците е била достатъчна мотивация за руснаците да започнат описаната по-горе наказателна акция с рязкото намаляване на вноса на туркменски природен газ (под благовидното обяснение на „форсмажорните обстоятелства“ около аварията на газопровода). Но известно е, че ревността е силно разрушително чувство и историята не помни да е донесла щастие на някого. Така е и в случая с руско – туркменските отношения.

Следващата практическа стъпка на туркмените е подписването на споразумение с германската енергийна компания RWE, което дава на компанията правото да търси и да добива енергийни източници в шелфа на Каспийско море. Сделката е подписана на 18 април 2019 година, като започват и преговори за доставка на туркменски газ за европейските страни. [8]

Руснаците са буквално вбесени, макар че се смята, че туркменските власти са потърсили партньорството на германска компания, именно защото Москва се отнася с по-голяма търпимост към германците, отколкото към останалите западни компании, навлизащи на територии, които Русия смята за свои „ловни полета“. Сметката на туркмените обаче е твърде оптимистична в този случай. Реакцията е много остра и това не е случайно. RWE е енергиен гигант и освен това е акционер в тогава актуалният проект за газопровода NABUCCO, който също беше в списъка на нежеланите за „Газпром“ явления.

В цяла Европа приемат, че сделката с RWE е „отваряне“ на крайно изолирания Туркменистан към Запада. Европейският съюз побързва да нормализира отношенията си с Туркменистан, скоро след сключването на сделката с RWE. Американците приветстват европейското партньорство с Ашхабад и открито насърчават диверсификацията на туркменския газов експорт.

Разбира се, по онова време, когато световната криза свирепстваше, подобни мащабни инфраструктурни проекти изглеждат повече от съмнителни, но руската реакция е изключително остра. Веднага след сключването на сделката с RWE, Москва заплашва да оттегли своята военна поддръжка за Туркменистан, на първо място доставките си на оръжие за Ашхабад. Плъзват слухове за движение на руски войски към границите на Туркменистан. [8]

В Туркменистан изпитват особен страх от нарастването на силата и на регионалната значимост на съседен Узбекистан и смятат, че без руската военна помощ (особено доставките на оръжие), балансът на силите в Средна Азия може да бъде рязко нарушен в полза на конкурентите на Ашхабад. Само година преди това, Туркменистан е направил първата си сериозна покупка на военна техника за цяло десетилетие, за да покаже на съседите си, че не „село без кучета“.

Безпокойствата на Туркменистан във връзка със съседен Узбекистан, почиват поне на две сюжетни линии. Едната е съмнението, че нямащият излаз на море Узбекистан иска да излезе по някакъв начин на Каспийско море и това е най-лесно да стане през територията на Туркменистан. Покойният някогашен абсолютен лидер на Туркменистан – Ниязов, известен като „Туркменбаши“, неколкократно беше обвинявал Узбекистан в опити да го убият и да свалят режима му.

По-сериозната заплаха обаче идва от факта, че в Туркменистан има голям дял на узбекското население – приблизително 400 000 души или около 12 на сто от населението на Туркменистан. В Ашхабад се съмняват в лоялността на това население и смятат, че узбекските власти могат да го използват, за да предизвикват вътрешен безпорядък и смутове в страната.

Отделен въпрос е, че обективно Узбекистан е центърът на „централно азиатският джихадизъм“, колкото и относително да е това понятие. В Туркменистан не желаят по никакъв начин конфликтът на режима в Узбекистан с ислямистите да се прехвърли на тяхна територия, още повече, че имат сроден проблем с възможността бойните действия от Афганистан да се прехвърлят на туркменска територия.

Политическите наблюдатели веднага отбелязват, че съобщенията за започналото въоръжаване на Туркменистан се съпровожда и от преселване на населението от границата с Узбекистан в други региони на страната. Това разбира се, се очаква не само да изолира етническите узбеки в Туркменистан, но и да направи живота им много труден.

От Русия са закупени шест ракетни системи за залпов огън „Смерч“, за около 70 милиона долара. Информацията е на осведомения вестник „Коммерсантъ“ от 24 юни 2008 година. Съобщението светкавично е разпространено и коментирано на дълго и на широко от специализираните в областта на сигурността медии. [7]

Затова, когато Русия заплашва, че ще спре военното си сътрудничество н Туркменистан, в Ашхабад веднага предприемат мерки за успокояването на Москва. Започват преговори за продажба на Русия на собствеността на газопроводите от Туркменистан за Иран. На пръв поглед, изглежда, че Русия успешно ще се възползва от страховете (които наблюдателите наричат направо „параноя“) на Туркменистан от ненадеждните му съседи и особено от Узбекистан.

Сделката, за която се водят преговори през 2009 година е трябвало да осигури на Русия собствеността на два големи тръбопровода, отиващи в Иран, единия от които стига и до арменска територия. Туркменистан се опитва да балансира между желанието си да диверсифицира износа си на газ и необходимостта да не губи Москва като партньор във военното сътрудничество. Оказва се обаче, че в Русия не толерират подобен баланс. [8]

На Ашхабад не остана нищо друго, освен да търси отчаяно нови купувачи. Такива бяха намерени на първо място в лицето на Китай. През декември 2009 година (в периода 12 – 14 декември), президентът на Китай – Ху Дзин Тао посещава Казахстан и Туркменистан. Кулминацията на неговото посещение е церемонията по откриването на Централно азиатския тръбопровод за природен газ (Central Asia Natural Gas Pipeline). Съоръжението с дължина 4350 мили, с трасе преминаващо през Туркменистан, Узбекистан, Казахстан и Китай, е планирано да започне още през 2010 година да доставя природен газ, като капацитетът на газопровода да е 13 милиарда кубически метра природен газ през 2010 година и да достигне до 30 милиарда кубически метра през 2012 – 2013. [11]

Анализаторите веднага отбелязват, че този газопровод помага на Китай в постигане на две от целите на националната му енергийна стратегия:

Да се осигуряват доставки на чуждестранен природен газ, които да отговарят на нарастващите нужди на страната;

Да се осигурява внос на природен газ чрез многобройни сухоземни маршрути, така че страната да не зависи изцяло от вноса на втечнен природен газ (LNG) по море, който е уязвим от външни намеси.

Въпреки, че дори с притока на газ от този газопровод, не се е очаквало Китай да покрие дори 10 на сто от енергийните си нужди с природен газ до 2020 година, появата на това съоръжение е от голяма важност. То е инфраструктурна връзка между китай и Централна Азия, с която Пекин засилва влиянието си в региона. Наблюдателите смятат, че това е ясен сигнал за Русия, че китайските инвестиции могат да се противопоставят на руското присъствие в региона.

Разбира се, руската доминация си остава реалност в Централна Азия и китайците са наясно с това, но ходът е успешен. Централно азиатския тръбопровод за природен газ (Central Asia Natural Gas Pipeline) не се превръща в незабавен повод за конфронтация между Русия и Китай, но „бъдещето е пред тях“. От „Stratfor“ дори се шегуват, че „един ден, Китай може да опита, какво означава да получаваш газ по газопровод, контролиран от Русия“. [11]

Китайците обаче нямат никакво намерение да стават жертва на ничие изнудване. Те работят изключително последователно за диверсифицирането на източниците си на снабдяване с енергоносители и едновременно с това систематично засилват връзките си с преките си доставчици, независимо от това, кой се смята за техен „сюзерен“.

Остава загадка, как става така, че когато през 2009 година, Русия започва на практика търговска война с Туркмения, изцяло в духа на така наречената „глобална хиперконкуренция“, която допуска използването на изключително брутални и дори на терористични средства за постигане на конкурентно превъзходство, никой не обръща внимание на значителната подготвителна работа, която е била извършена за достигането на алтернативни купувачи от страна на Туркменистан. Става дума за подценяване с ужасни последици за руснаците.

Първоначалното предложение за газопровод между Централна Азия и Китай е представено като проект за газопровод, свързващ Казахстан с Китай, който да се движи успоредно на Казахстанско – китайския петролопровод. През месец юни 2003 година, по време на посещението на президента на Китай - Ху Дзин Тао в Казахстан, са подписани споразумения за даване ход на проекта. В съответствие с тези споразумения, казахстанската държавна компания „KazMunayGas“ (KMG) и „PetroChina“ (дъщерна компания на Китайската национална петролна корпорация - CNPC, която се листва на борсите в Хонгконг и в Ню Йорк и е вторият по големина производител на петрол в Китай), започват проучвателните работи по проекта. В същото време, Китай интензивно преговаря и с останалите средно азиатски страни.

На 3 април 2006 година, Китай и Туркменистан подписват рамково споразумение за изграждане на газопровод и за дългосрочни доставки на газ. Споразумението е подписано по време на посещение на тогавашния авторитарен лидер на Туркменистан – Сапармурат Ниязов в Китай. Новината е посрещната с огромен скептицизъм, като се излагат всякакви съображения за несъстоятелността на проекта. [1]

Изглежда, че и руснаците са направили подобна оценка и не обръщат внимание на ставащото. Но през юни 2007 година, новият президент на Туркменистан – Гурбангулъ Бердимухамедов, подписва споразумение за ускоряване на изпълнението на проекта за газопроводна връзка между Туркменистан и Китай. (Съобщението е на BBC от 26 юли 2007 [2]).

Междувременно, на 30 април 2007 година, Узбекистан и Китай са подписали споразумение за изграждането и експлоатацията на узбекистанския участък от газопровода. През юли 2007 година, вече е обявено формално от страна на „KazMunayGas“ (KMG), че Туркменистан се присъединява към първоначалния Казахстанско – Китайски проект за газопровод. На 8 ноември 2007 година, казахстанската петролна компания „KazMunayGas“ (KMG), подписва споразумение с Китайската национална петролна корпорация за принципите на които ще се подчинява бъдещата работа по газопровода. [3]

Строителството на туркменистанския участък на газопровода, започва с ударни темпове още на 30 август 2007 година – буквално дни след като „KazMunayGas“ (KMG) оповестява, че Туркменистан се присъединява към проекта. Туркменистанския участък е дълъг 188 километра, като по ирония на съдбата той е изпълняван от … дъщерната компания на „Газпром“ – „Стройтрансгаз“. [5]

Строителството на узбекският участък започва на 30 юни 2008 година. От своя страна, строителството на казахският участък започва на 9 юли 2008 година. На 10 юли 2009 година, вече е съобщено, че строителството на казахската част от газопровода приключва. По същото време е обявено, че узбекският участък ще бъде приключен през месец декември 2009 година, както и става в действителност. [9]

Както вече беше споменато, казахският участък на газопровода е открит на 12 декември 2009 година, по време на посещението на китайския президент Ху Дзин Тао в Казахстан. [10]

Целият газопровод е открит на 14 декември 2009 година, на церемония в Саман-Депе, по време на посещението на Ху Дзин Тао в Туркменистан. Присъстват лидерите на Туркменистан, Узбекистан и Казахстан. [12]

Няма и месец по-късно, последва церемонията по откриването на газопровод за природен газ между Туркменистан и Иран. Това става на 6 януари 2010 година, в югоизточен Туркменистан. Присъстват президентите на Туркменистан и на Иран – Гурбангулъ Бердимухамедов и Махмуд Ахмадинеджад. Наблюдателите са сюрпризирани и от неочакваното присъствие на министъра на енергетиката на Турция – Танер Йълдъз. Оказва се, че той е бил поканен от президента Бердимухамедов и е имал срещи и с двамата държавни глави – на Туркменистан и Иран, предишният ден. [13]

Откритият през януари 2010 година газопровод е втората енергийна връзка между Туркменистан и Иран. С неговото използване, Ашхабад успява да създаде условия за увеличаване на износа на природен газ за Иран на 12 милиарда кубически метра през 2010 година и на 18-20 милиарда кубически метра през 2011 година. Туркменистан продължава да осъществява стратегията си на ускорена диверсификация на износа на природен газ.

Всъщност, Туркменистан притежава едни от най-големите запаси от природен газ в световен мащаб. През април 2010 година, добивният й капацитет е оценяван на около 75 милиарда кубически метра годишно. Населението на Туркменистан е 5 милиона души, а индустрията в страната е с твърде ниско енергийно потребление. В крайна сметка, експертите смятат, че Туркменистан е имал още през 2009 година експортен капацитет от около 54 милиарда кубически метра природен газ, което го нарежда сред световните лидери. [14]

Ходът на Москва да провокира аварията на газопровода с Туркменистан е типичен пример, когато стратегически ресурси се похабяват за да се постигне относително дребна тактическа цел. Аварията от 2009 година буквално затваря голяма част от добива на енергоносители в Туркменистан. Спира добива от повече от 200 кладенеца – просто няма къде да се дява добиваният природен газ. Отваря се дефицит, който клони към 48 милиона кубически метра природен газ, колкото е купувала Русия преди аварията. За Ашхабад това са около 1 милиард долара месечно пропуснати приходи. [14]

Така Туркменистан е принуден почти насила от руската страна, да развие проекти за алтернативен износ по най-бързия начин. За късмет на туркмените, както се видя по-горе, над тези проекти се е работело и преди конфликтът с Русия, но с недостатъчно усърдие и ентусиазъм. След кризата, предизвикана от руската диверсия през 2009 година, Ашхабад просто надминава себе си и успява да си намери нови клиенти. Но дори след големия успех със свързването с Китай, износът на туркменски природен газ се върти около 50 на сто от реалния експортен капацитет на страната.

Така се стига до обръщането на погледа на туркменските власти към Европа и към идеята за сътрудничество с Азербайджан и Турция за износ на природен газ през изградената от тях инфраструктура в рамките на Южния газов коридор (SGC). За руската газова дипломация, подобен сценарий е истинско Ватерлоо и Москва се хвърля да преразглежда и пренарежда отношенията си с Туркменистан. Ашхабад е издържал след десет години на блокада и натиск и намаляване на износа за Русия от повече от 40 милиарда кубически метра през 2008 до по-малко от 3 милиарда през 2015 година, за да спрат съвсем през 2016 година. През 2017 година, чуждестранните наблюдатели окачествяват положението в което е Туркменистан на „тиха обсада“. [17]

Възможността, Туркменистан да се сдружи с Азербайджан и Турция и да излезе на европейския газов пазар ужасява Москва. Руснаците се хвърлят в две посоки. Едната е неочакваното форсиране на продължилите повече от 20 години преговори за уреждане на статута на Каспийско море. На 12 август 2018 година, в казахстанския град Актау е подписана конвенция за Каспийско море. Конвенцията е подписана от лидерите на Азербайджан, Иран, Казахстан, Русия и Туркменистан. [20]

Важният резултат от подписването на конвенцията е, че на Каспийско море е дадена правна класификация като на море, а не на езеро. Това означава, че всяка от държавите с излаз на него ще контролира 15 морски мили от водното пространство, измервано от брега за добив на минерални суровини и 25 мили от брега за риболов. Останалата част от Каспийско море се обявява за неутрално морско пространство за общо ползуване.

Конвенцията дава и важни решения в областта на сигурността. Тя съдържа договореност, че военни кораби на държави, които нямат излаз на Каспийско море няма да се допускат в него. [22]

Всъщност, главната полза, която Русия търси с активността си около Каспийската конвенция е да намери правни аргументи срещу евентуалното построяване на транскаспийски газопровод между Туркменистан и Азербайджан. Такива тя няма, но все пак многобройните неясноти около конвенцията, дават възможност на руската дипломация да маневрира и да опонира на подобно развитие на събитията.

Другата посока на руската активност е усилване на контактите между Москва и Ашхабад. Лидерът на Туркменистан е поканен на гости при Владимир Путин, буквално три дни след подписването на Каспийската конвенция. [21] Смята се, че на тази среща от руска страна е поставен въпросът за възобновяването на газовата търговия между двете страни.

През октомври 2018 година, тези намерения стават вече съвсем публично известни. [23] На 5 юли 2019 година, възобновяването на доставките на газ от Туркменистан за Русия става факт. Руснаците се връщат там, откъдето са започнали. Десет годишната газова война довежда инициаторите й там от където са я започнали. Междувременно те са понесли реални загуби, най-вече поради факта, че на пазари, на които са имали монополно положение, вече са се настанили всички възможни конкуренти.

 

Какво следва ?

Ние няма от къде да знаем, какви поуки са си извадили в Москва от „Туркменистанския урок“. Беше вече посочено, че от една страна, „Газпром“ и стоящата зад него руска държава очевидно ще потърсят някои по-лицеприятни начини на поведение на газовите пазари, след „Туркменистанския урок“ и след триумфалното навлизане на Южния газов коридор (SGC) на европейския континент.

Признак за това са и последните търговски сондажи, направени от руснаците след изборите в Украйна. Заговори се за краткосрочно споразумение за транзит на руски газ през Украйна. Някои наблюдатели нарекоха тези „опопвания“ на обстановката „разузнаване с бой“, но очевидно е, че руската страна е принудена поне в някаква степен да отчита, че вече се намира не в някогашното си положение на безгрижие и комфорт, а в изключително остра конкурентна среда.

Едновременно с това, не можем да бъдем наивни и да не си даваме сметка, че точно нововъзникналата конкурентна среда не просто ще „изкушава“, а ще тласка велика сила като Русия, да търси реванш със средствата на „глобалната хиперконкуренция“.

Емпирично потвърден факт е, че при наличие на различни противоречия в някакви общества, на някакви територии, преминаването през тях на линейни обекти на стратегическата инфраструктура, обикновено води до рязко обостряне на съществувалите до момента противоречия и до избухване на открити конфликти.

В това отношение, изключително показателен е опитът на Мианмар (Бирма) със съществуващите там етнически противоречия и с конфликтите, избухнали след построяването на паралелни газопровод и нефтопровод, свързващи пристанище на брега на Бенгалския залив на Индийския океан с китайската газопреносна мрежа и с нефтопроводите в Южен Китай. Този случай е изключително илюстративен и затова ще бъде разгледан в продължението на този анализ.

Тук ще се ограничим да отбележим, че по цялата дължина на Южния газов коридор има държави и региони, където има наследени от миналото етнически напрежения и конфликти, „замразени конфликти“ и обявили независимостта си но непризнати от почти никого (Абхазия и Южна Осетия в Грузия) или изобщо от никого (какъвто е случаят с „независимостта“ на Нагорни Карабах – самообявилата се Република Арцах в Азербайджан).

В следващата част на анализа ще проследим съществуващите рискове и възможните заплахи по трасето на трите участъка на Южния газов коридор.

 

Използвани източници:

[1] Kimmge, Daniel, Centrak Asia: Turkmenistan – China Pipeline Project has Far – Reaching Implications, Radio Free Europe, Radio Liberty, April 10, 2006, 08:38 GMT, https://www.rferl.org/a/1067535.html

[2] Analysis: Turkmen Gas Deal Extends Chinese Influence, BBC Monitoring Central Asia. Downstream Today, 26 July 2007

[3] Golovnina, Maria, Kazakhstan, China agree to press ahead with pipeline, Reuters, Oil Report, November 8, 2007, 6:06 PM, https://uk.reuters.com/article/kazakhstan-china-pipeline/kazakhstan-china-agree-to-press-ahead-with-pipeline-idUKL0888292120071108

[4] China, Turkmenistan: Natural Gas and Regional Geopolitics, Stratfor, Assessments, January 22, 2008, 20:14 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/china-turkmenistan-natural-gas-and-regional-geopolitics

[5] Gurt, Marat, Russian company wins Turkmen China pipeline tender, Reuters, Oil Report, February 19, 2008, 6:35 AM, https://uk.reuters.com/article/turkmenistan-china/russian-company-wins-turkmen-china-pipeline-tender-idUKL194546920080219

[6] Turkmenistan: Natural Gas and the European Union, Stratfor, Assessments, April 16, 2008, 22:10 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/turkmenistan-natural-gas-and-european-union

[7] Turkmenistan: beefing up its Arsenal, Stratfor, Assessments, June 24, 2008, 20:29 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/turkmenistan-beefing-its-arsenal

[8] Turkmenistan: Tense relations With Russia, Stratfor, April 28, 2009, 16:17 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/turkmenistan-tense-relations-russia

[9] Kazakhstan: Workers Complete Section of Turkmenistan – China Pipeline, EURASIANET.org, July 10, 2009, https://web.archive.org/web/20090715061504/http://www.eurasianet.org/departments/news/articles/eav071009a.shtml

[10] Nurshaeva, Raushan and Shamil Zhumatov, China’s Hu boosts energy ties with Central Asia, Reuters, December 12, 2009, 11:59 AM, https://uk.reuters.com/article/china-kazakhstan/update-3-chinas-hu-boosts-energy-ties-with-central-asia-idUKGEE5BB01D20091212?sp=true

[11] China: A Strategic Pipeline to Central Asia, Stratfor, Assessments, December 14, 2009, 23:04 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/china-strategic-pipeline-central-asia

[12] Gurt, Marat, China extends influence into C. Asia with pipeline, Reuters, Oil Report, December 14, 2009, 8:18 AM, https://uk.reuters.com/article/china-pipeline/china-extends-influence-into-c-asia-with-pipeline-idUKSGE5BD0BQ20091214?sp=true

[13] Turkmenistan, Iran, Turkey: A New Phase in Energy Competition?, Assessments, January 6, 2010, 19:41 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/turkmenistan-iran-turkey-new-phase-energy-competition

[14] Turkmenistan: Desperate for a Gas Market, Stratfor, Assessments, April 29, 2010, 09:57 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/turkmenistan-desperate-gas-market

[15] Foundation laid for pipe to carry Azeri gas to EU, Hürriyet Daily News, March 17, 2015, 14:12:00, http://www.hurriyetdailynews.com/foundation-laid-for-pipe-to-carry-azeri-gas-to-eu---79790

[16] $ 2.15 billion in external finance secured for TANAP, Daily Sabah, Anadolu Agency, Ankara, 14.02.2017, 21:03, https://www.dailysabah.com/energy/2017/02/15/215-billion-in-external-finance-secured-for-tanap

[17] A Quiet Siege of Turkmenistan, Stratfor, Assessments, February 9, 2017, 09:30 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/quiet-siege-turkmenistan

[18] Turkey opens TANAP pipeline that will bring Azeri gas to Europe, DW, 12. 06. 2018, https://www.dw.com/en/turkey-opens-tanap-pipeline-that-will-bring-azeri-gas-to-europe/a-44192422

[19] Ukraine hopes to receive gas via TANAP in future – Poroshenko, 12.06.2018, 19:20, https://en.interfax.com.ua/news/economic/511588.html

[20] Russia: Caspian Sea Convention Signed, Stratfor, Situation Report, August 13, 2018, 20:07 GMT, https://worldview.stratfor.com/situation-report/russia-caspian-sea-convention-signed

[21] Russia: President Hosts Turkmen Counterpart, Stratfor, Situation Report, August 15, 2018, 18:19 GMT, https://worldview.stratfor.com/situation-report/russia-president-hosts-turkmen-counterpart

[22] What Does the New Caspian Sea Agreement Mean for the Energy Market ?, Stratfor, Assessments, August 17, 2018, 09:00 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/what-does-new-caspian-sea-agreement-mean-energy-market

[23] Turkmenistan: Russia to Resume Natural Gas Imports, Stratfor, Situation Report, October 10, 2018, 14:56 GMT, https://worldview.stratfor.com/situation-report/turkmenistan-russia-resume-natural-gas-imports

[24] Azerbaijan, Turkey: Trans-Anatolian Pipeline Ready to Begin Operations, Stratfor, Situation Report, July 2, 2019, 20:29 GMT, https://www.stratfor.com/situation-report/azerbaijan-turkey-trans-anatolian-pipeline-ready-begin-operations

[25] Gazprom reaches Purchasing Agreement for Natural Gas Imports, Stratfor, Situation Report, July 5, 2019, 14:25 GMT, https://worldview.stratfor.com/situation-report/russia-turkmenistan-gazprom-reaches-purchasing-agreement-natural-gas-imports 

Публикувана в Гледища

“Даже ако се установи дьлготраен мир, този, който се откаже от вьтрешната готовност за физическа борба, в крайна сметка ще загине”.

Карл Ясперс

 

Анализьт на геополитическата мощ на дьржавата според приетите в научния свят критерии позволява да се твьрди, че в района на Мала Азия и Южен Кавказ две дьржави се отличават от седемте по своята геополитическа мощ. Армения (под названието Армения се подразбират Република Армения и Република Арцах) се намира вьв втората, по-слаба група, кьм която се отнасят всички постсьветски дьржави в Южен Кавказ. Обаче сьвкупността на критериите за определяне на мощта на дьржавата позволява да се твьрди, че е станала безспорен лидер на втората група страни. Пьрва сред аутсайдерите – едва ли подобна роля може да бьде основание за самоуспокоение.

 

Сьществуващата в Армения тенденция да се обвинява изключително рьководството на страната за вьзникналите пред дьржавата проблеми страда от едностранчивост и/или нежелание или неумение да се вьзприемат реалностите. Армения изпитва трудности не само вследствие на грешките, или некомпетентността на правителството, което в отделна случаи наистина е така, а най-вече заради пространствено-геополитическата недостатьчност на дьржавата.

 

Всеки народ (дьржава) се нуждае от жизнено пространство, обезпечаващо неговото динамично развитие. Свиването на жизненото пространство на народа, често носещо насилствен характер, неминуемо се преврьща вьв вьтрешно-национално напрежение, влошаване на социалните условия на живот на населението и, като резултат, неговата емиграция от страната.

 

Сьвременна Армения, изпитваща пространствена недостатьчност, е печално потвьрждение на казаното. Именно затова, в средносрочна перспектива, Армения трябва да се разглежда като модел-пьрвообраз на бьдещата самодостатьчна арменска дьржава, способна да помести в себе си необходимото количество коренно население, да обезпечи неговата пространствено-геополитическа значимост.

 

Дьржава, притежаваща пространствена достатьчност, е способна да помести в себе си и да обезпечи достоен живот на голямо количество население. При това площта на територията на дьржавата и количеството на нейното население не се намират в пряка зависимост една от друга. Даже неголямото увеличение на площта на дьржавата, при условие на ликвидацията на пространствената недостатьчност, е способно да обезпечи рязкото увеличаване на количеството на населението, да сьздаде условия, както за репатриация, така и за значително повишаване на раждаемостта.

 

Вьпреки голямото значение на територията, пространствената достатьчност на дьржавата не е в пряка зависимост от нейната площ. Тя обезпечава преди всичко наличието на природни (естествени) граници, свободни врьзки с транспортните комуникации, имащи международно значение, няколко климатични пояса и други фактори. От тази гледна точка трябва да се признае, че пространствената недостатьчност на Армения е резултат преди всичко на отсьствието на естествени граници и свободни врьзки с транспортните комуникации.

 

Арцахската война, вьпреки военните успехи на арменците, не реши нито един от тези проблеми, и затова не може да се смята за победна. Реинтеграцията на ограничема част от арменските територии не допринесе за решаването на проблема, тьй като установи естествените граници само на юг (река Аракс) и на север (Мравският хребет). В сьщото време, сьществуващата сега източна граница на Нагорно-Карабахската Република, по цялото и протежение, несьмнено играе ролята на “подтискащ фактор”, сьществено ограничаващ пространствената достатьчност на арменските дьржави.

 

В определена степен факторьт “пространствена недостатьчност” влияе и на Азербайджан. Трябва да отчетем, че западната граница на това образование има сьщите минуси, които има и източната граница на Република Арцах, тьй като е лишена от всякакви природни прегради или бариери. Изводьт от казаното може да има и друга трактовка: проведената по степта сьществуваща граница рано или кьсно трябва да бьде подложена на корекция, тьй като не устройва нито Армения, нито Азербайджан.

 

Днес и в Ереван, и в Степанакерт, и в Баку се готвят (може би несьзнателно) за бьдещите изменения на границата. И започнатата от Азербайджан информационна война е един от най-важните компоненти на подготвителната работа, която нямаме право да подценяваме. Целта на Азербайджан е ясна: да се “придвижи границата кьм голите чукари на Сюник. Сьщо толкова ясна трябва да бьде и нашата задача, която сьгласно законите на геополитиката (политическата география) се сьдьржа в усилията по установяване на арменско-азербайджанската граница по река Кура. И, както става ясно, вьпросьт не е само вьв вьзстановяването на историческата справедливост, макар че е нужно да се отчита и това обстоятелство.

 

Именно река Кура трябва да се вьзприема като естествено разделение между Армения и изключително враждебно настроения кьм нея сьсед. Безусловно, би било неправилно да се идеализира тази река, в качеството и на естествена граница. Обаче за сегашните военно-технически вьзможности на Азербайджан общо взето не голямата и не много пьлноводна река Кура представлява достатьчно трудно преодолима, и обратното, лесно защитима бариера. Пренасянето на границата на река Кура, освен всичко останало, има колосално значение за частичното отстраняване на пространствената недостатьчност на Армения, което за кратки срокове ще окаже благотворно влияние вьрху развитието на страната.

 

И в Армения, и в Азербайджан ясно разбират стоящите пред дьржавата задачи, но – бих искал да греша – в Баку много по-активно се готвят за тяхното решаване, отколкото в арменските столици. Това се потвьрждава от активно провежданата от Азербайджан огромна информационна дейност, насочена кьм отслабване и намаляване на вьзможностите на арменския народ, кьм подриване на неговия международен авторитет. Посочената пропагандна дейност на Азербайджан трябва да се вьзприема като изискваща адекватен отговор заплаха за националната сигурност на Армения.

 

Кьм нас е отправено предизвикателство и ние сме дльжни да отговорим по сьответен начин, защото от това в немалка степен зависи резултатьт от бьдещото и, както вече стана ясно, неминуемо стьлкновение. А адекватният отговор изисква не само консолидация на усилията, което е много важно, но и внимателно изучаване на плюсовете и минусите – както собствените, така и на противника. Така например, Армения е единствената страна в региона, кьдето отсьстват абсолютно всички предпоставки за гражданска война. Сьвсем друга е ситуацията в останалите дьржави от региона, с изключение може би на Иран, кьдето все пак при определени обстоятелства сьщо са вьзможни етнически стьлкновения (имам предвид провинция Азербайджан и подкрепяните от Анкара кюрди).

 

Политиката на Армения по отношение на Азербайджан (и не само) трябва да носи превантивен характер, в това число имайки предвид слабите страни на противника: наличие на етнически, религиозни и расови противоречия сред населението на Азербайджан, отсьствието на оформена нация, насажданата от Алиев деспотия, изразеното социално неравенство, корупцията и т.н. Терминьт “превантивност” не означава задьлжително действия от чисто военен характер. Военните действия се предизвикват единствено при крайна необходимост, когато са изчерпани всички останали методи за постигане на успех. Но даже принудителното прилагане на военна сила е оправдано само след упорита работа в областта на идеологията, разузнаването, изучаването на силните и слабите страни на противника.

 

На свой ред Армения трябва да преодолее своята корупция, да ликвидира проблемите в социалната интеграция, да изработи единна позиция по вьншнополитическите приоритети.

 

Войната не е завьршила, тя просто (временно) е приела друг характер. И на този етап Армения е дльжна пьлноценно да използва:
а) високия си научен и интелектуален потенциал;
б) по-доброто, в сравнение сьс сьседите, владеене на достиженията на сьвременната техника;
в) идеологизираността на населението;
г) деполитизираността на армията;постоянната мобилизираност на народа.

 

Всички посочени и пропуснати елементи на готовността на Армения за противодействие и вьорьжени стьлкновения са еднакво важни и поредността им не може да бьде изменяна произволно. Защото отказьт от вьтрешна готовност за борба в крайна сметка ще доведе до гибел.

 

Превод: Георги Коларов – доктор по политология

 

За статията и за автора й:

Поместената по-горе статия е била предложена преди повече от три години, малко преди смъртта на автора й, на българското списание „Геополитика“, с главен редактор - г-н Тодор Кондаков. Редакцията на „Геополитика“ е отказала публикуването на този текст, като мотивите за отказа не са ни известни. „Свободен народ онлайн“ публикува този текст, предоставен ни от д-р Георги Коларов, поради неговата сериозна значимост, при вникването в геополитическите дискусии, водени вътре в Армения. Текстът също така ни задава някои „репери“ към които е възможно да се придържа в бъдеще Армения в хода на изключително трудните, за да не кажем мъчителни мирни преговори с Азербайджан.

 

Левон Грантович Мелик-Шахназарян е роден на 7 февруари 1958 г. в Кировабад, днес - Ганджа. Той е арменски политолог, ръководител на аналитичния център "Восканапат". През 1974 г. постъпва в Института по руски език и литература в Ташкент и след дипломирането си работи като преподавател в Катедрата по руска лингвистика в Държавния педагогически институт Ташкент. През 1988 г. се премества в Нагорни Карабах, където работи като завеждащ отдел Изпълнителния комитет в Областния изпълнителен комитет за работа с бежанците от Азербайджан.

 

Бил е заместник-председател на движението "Миацум" („Обединение“). През ноември и декември 1988 г., той е един от ръководителите на арменските въоръжени доброволци в град Ганджа (Кировабад). През декември 1991 г. е избран за депутат - член на първия избран Върховен съвет на Нагорно Карабахската република от първото свикване. От януари 1992 г. до юни 1995 г. е бил председател на Постоянната комисия на Върховния съвет на Нагорно Карабахската република по международните отношения и член на Президиума на Върховния съвет на самообявилата се република.

 

През 1995-1997, Левон Мелик-Шахназарян е редактор на руската версия на в-к "НК Република." След това, в края на 1997 г., се премества в Ереван, където живее през последните си години. Бил е професор по политически науки в Университета за международни отношения в Ереван „Анания Ширакаци”. Автор е на 5 монографии и повече от 500 публикации по политически науки. Женен. Баща на три деца. През 2015 г., е награден с медал „Гарегин Нжде“. Умира на 11 август 2015 г. в Птгни след тежко и продължително заболяване.

 

Според познавачи на проблематиката на Нагорни Карабах, авторът на поместената по-горе статия Левон Мелик-Шахназрян е бил изключително информиран човек, що се отнася до вътрешната политика на Армения и Нагорни Карабах (Арцах), както и по историята на войната в Нагорни Карабах. Самият той в свои публикации твърди, че е притежавал пълната документация за операцията по превземането на Ходжали.

 

Има непотвърдена официално, но произходаща от сравнително достоверни източници информация, че Левон Мелки – Шахназарян е бил известно време министър на държавната сигурност на самообявилата се Нагорно-Карабахска република, но под друго име. Има информация, че е променил името си поне веднъж, като мотивите за тази смяна не са известни.

Публикувана в Гледища

Турската атака по кюрдския град Африн на сирийска територия и предстоящата по друг град – Манбидж предизвика оживена полемика сред арменските експерти, които по съвсем понятни причини са сред най-компетентните по проблемите на териториите заселени от кюрди и около тях – двата народа са исторически съседи от незапомнени времена. Историята им е сложна.

 

Авторът се възползва от факта на постоянното си пребиваване в Ереван да обобщи мненията им. По темата постоянно вземат отношение дипломати, историци, политолози, журналисти.

 

С миналогодишния удар по сирийска авиобаза, САЩ - най-силната във военно и икономическо отношение държава в света, показаха, че въпреки поредицата от провали в ислямския свят, имат тежката дума при определянето на «червената линия» на поведение на местните политици и държавници. Доналд Тръмп се прояви като върховен главнокомандващ на въръжените сили на САЩ. Башар Асад, с предизвикателното си поведение, пак му даде възможност да изглежда като «ястреб» пред американското обществено мнение.

 

Той демонстрира, че е в състояние да удари безнаказано по всяка една страна в света, която нарушава международния ред и заплашва световната сигурност. И доказа на другите два военни и геополитически полюса: Русия и Китай, че САЩ нямат намерение да изпускат първото място като икономика и военна сила. Между другото, ударът срещу сирийската авиобаза се случи по време на срещата на Доналд Тръмп със Си Цзин Пин. Много експерти го изтълкуваха като знак, че става дума за предупреждение не толкова срещу Русия, колкото срещу Китай.

 

Възможно е към Пекин да бъде отправен още един сигнал – да бъде ударена и КНДР. Заплахите на Ким Чен Ун за удар по територията на САЩ са силно преувеличени. И дори да успее да нанесе ответен удар по Южна Корея и Япония, ще му бъде за последен път.

 

Въпросът е, доколко сенчестата власт (или «вътрешното правителство») в САЩ ще успее да прекрои картата на Големия Близък Изток? Със сигурност, до голяма степен това ще стане във формат, харесван именно от американците. В случая, най-удобни за «таран» на американската политика в региона са кюрдите – най-големият мюсюлмански народ без държавност. Техните лидери са светски ориентирани и умело се ползват от подкрепата, както на Вашингтон, така и на Москва. По-точно е да се каже, в определени периоди в държавите, поделили Кюрдистан, различните кюрдски лидери се ползват от протекцията на едната, или другата велики сили.

 

Думата «кюрд» се появява след като Месопотамия е завоювана от арабите. Персите започват да наричат всички местни народи, останали без държава, «кард». Арабите възприемат думата от тях и прибавят своя характерен член – «ал кард». Останалите верни на зороастризма йезиди са наричани «кюрдски йезиди». С ислямизацията на йезидите започва и кюрдизацията на тези земи – люлка на най-древните цивилизации.

 

Етнически между йезидите и останалите кюрди няма различия. Говорят на един и същ език. Разделя ги единствено религията и различният поглед върху общата им история. Зороастрийците са страдали, мюсюлманите са упражнявали репресии върху тях и върху всичките си християнски съседи: арменци, асирийци.

 

Напоследък обаче са налице случаи на отделяне от кюрдската мюсюлманска общност и преминаване в йезидската. В случая играе роля осъзнаването на наличието на общи предци – жителите на легендарния Вавилон. Като цяло, религиозните различия пречат на кюрдското единство. В историята са налице достатъчно примери за прояви на Геноцид, от страна на кюрдските мюсюлмански племена срещу изповядващите грегорианството, несторианството и другите християнски деноминации народи, коренни жители на Османската и Персийската Империи.

 

Професор, доктор на историческите науки, преподавател в катедрата по световна история на Руско-Арменския (Славянския) Университет Ваагн Крбекян (Вахагън Кърбекян) в преведената си на български език монография «Участието на арменците в Руско-турската война 1877-1878» [1] дава достатъчно примери за кланетата, устройвани от турския башибозук над арменското население, живеещо в района на военните действия и до момента не вземало участие в тях.

 

От само себе си се разбира, че отношенията на кюрдските ислямски племена с Руската Империя са традиционно лоши. Не така стоят нещата обаче между кюрдите и СССР. С Третия Интернационал и с разпространението на марксизма-ленинизма по света, кюрдският елит бързо започва да свързва надеждите си за създаване на независима държава. Той се опитва да ги реализира с подписването на Севърския Договор (Севър тогава е предградие на Париж) от 10.08.1920 г., предвиждащ създаването на незаивисм Кюрдистан.

 

Той обаче остава лист хартия, тъй като военните победи на турските националисти, под командването на Мустафа Кемал Паша практически го обезмислят. След 3 години е подписан нов договор в швейцарския курорт Лозана. Според него, Западна Армения е върната на Турция. И кюрдите остават без държава.

 

Според директора на Института по Ориенталистика на Националната Академия на Науките на Армения академик Рубен Сафрастян, «С независимостта на Кюрдистан ще започне да се променя картата на Близкия Изток, този процес наближава. Големите държави ще трябва да мислят за това какъв ход да дадат на този процес.

 

В този контекст, те ще се обърнат към Договора от Севър, като исторически документ, тъй като той засяга не само нас, но също така и териториите на Османската Империя в Близкия Изток». [2] Именно настъплението на турската армия в района на Африн е превантивната реакция на Анкара на предполагаемото създаване на независима кюрдска държава.

 

Както неведнъж твърди и самият Реджеп Тайип Ердоган, за Турция е жизнено важно да бъде запазена териториалната цялост на Ирак. Също, както и на Сирия. Колкото и да не ни се вярва сега, за в бъдеще е възможна действаща коалиция на тези три държави и Иран, насочена срещу независимостта на Кюрдистан. И толкова по-учудваща е неутралната руска реакция на него. Напомняме, че днешната руска външна политика, като цяло следва традициите на съветската и смяната на приоритетите, когато е налице, е второстепенна.

 

Руско-арменският военно-политически анализатор Леонид Нерсисян определя реакцията на руските министерства на външните работи и на отбраната на турското настъпление в района на кюрдския сирийски град Африн (като основна причина за него са посочени действията на САЩ за въоръжаване на сирийските кюрди) така:

 

«Всъщност, подобно поведение е абсолютно неетично и безпринципно, имайки предвид факта, че сирийските кюрди, заедно с правителствените войски на Башар Асад, станаха основа на борбата с «Ислямската Държава». Без тях участта на Башар Асад и на светската сирийска държава щеше да бъде поставена под голям въпрос. Сирийските кюрди нееднократно изразяват готовност за тясно сътрудничество с Русия. И Москва имаше прекрасен шанс да привлече този огромен народ на своя страна. Особено имайки предвид историческите връзки. Вместо това, тя заложи на Турция, която води настъплението заедно със Сирийската Свободна Армия. Последната никога няма да подпише никакво съглашение, нито с Башар Асад, нито с Руската Федерация». [3]

 

Авторът изказва предположение, че в момента Анкара шантажира Москва с възможността за нова война в Арцах, в случай на реална руска подкрепа за кюрдите. И напомня за азербайджанската атака от 20.01.2018г. на арменските позиции с БПЛА (без ефект и жертви), като ясно предупреждение.

 

Известно е, че бащата на президента на Иракски Кюрдистан, ползващия се с американското благоволение Масуд Барзани – Мустафа е бил съветски генерал и протеже на Сталин! Логично е да се очаква синът да демонстрира уважение и благодарност към Путин. Обаче, не го прави.

 

През лятото и есента на 2016г. Демократичната Партия на Кюрдистан на Масуд Барзани, заедно с Патриотичния Съюз на Кюрдистан на Джелал Талабани поотделно проведоха серия от срещи с ръководителите на кюрдските ислямски партии, с цел да преодолеят разногласията по предстоящия тогава референдум за независимост. От друга страна, некюрдските малцинства в Иракски Кюрдистан настояваха за референдум за определяне на границите по спорните територии.

 

По този въпрос беше налице и външна намеса – Анкара започна да настоява пред администрацията на иракската област Киркук да не използва кюрдските символи, защото там живеят и араби и туркмени, а не само кюрди. Сегашната военна операция в района на Африн се оправдава с необходимостта от защита на арабите, туркмените и други местни племена.

 

В момента пред САЩ се очертава едно тежко предизвикателство в Големия Близък Изток – авторитарният режим на Реджеп Тайип Ердоган, който вече проявява и някои признаци на тоталитаризма. Претендентът за нов турски султан спешно се помири с Владимир Путин и си осигури тила откъм Русия, в готовност да се противопостави дори на обединения Запад. Даже в Турция да избухне гражданска война, той най-вероятно ще я спечели.

 

Разбира се, едва ли ще остане господар на цялата сегашна турска територия – няма да може да задържи Турски Кюрдистан. Кюрдите са «таралеж в гащите» на Ердоган и ще продължат да се ползват от дискретната подкрепа на Москва и Вашингтон, потвърждавайки тенденцията за изолация на Турция, от страна на великите сили. А вътрешното напрежение в нея ще продължи да избива във външна агресия.

 

Това е причината, поради която САЩ са заинтересовани от нейното отслабване и бъдещ разпад – освен липсата на регионален опонент, те получават възможност за огромни продажби на оръжие (също както и руснаците). За да утвърди имиджа си на силен президент, Тръмп ще продължи да нанася удари и да защитава интересите на оръжейното лоби в САЩ.

 

Факт е, че след като турските ВВС нанесоха през миналата година силен удар по позициите на паравоенните отряди на сирийските кюрди в района на Карачох, на сирийско-турската граница, САЩ веднага им изпратиха 22 тира с оръжие и боеприпаси, а също и военно-транспортни средства. После продължиха сериозно да въоръжават кюрдските милиции в района на Африн. И дадоха на Русия повод да обяви неутралитет в турско-кюрдския конфликт.

 

За разлика от Москва обаче, Париж твърдо взе страната на кюрдите. И дори поиска спешно заседание на Съвета за Сигурност на ООН, който да обсъди (и осъди) турската агрессия. Това стана, въпреки предшестващото официално посещение на Ердоган в Париж, срещата и разговора с Емануел Макрон, наречени от френските и европейските СМИ «загадъчни».

 

Това поведение на Франция е още една причина Анкара да осъзнае безперспективността на своето навлизане в Сирийски Кюрдистан: освен разпадането на югоизточния фланг на НАТО (в интерес, преди всичко, на Москва), може да се стигне и до искуствено обединение пред общата опасност на досега противостоящи си кюрдски въоръжени формирования.

 

Факт е, че представителят на Патриотичния Съюз на Кюрдистан Мала Бахтияр обяви предстоящото изпращане на части на формацията в Африн, в подкрепа на тамошните кюрди. Това вече означава пълно избледняване на границата между Иракски и Сирийски Кюрдистан – свободното придвижване на кюрдските паравоенни формирования през нея, без да се иска съгласието на Багдад и Дамаск я превръща във формалност, с която никой не се съобразява.

 

Американският анализатор от арменски произход Дейвид Игнатиъс (Игнатосян) предполага в анализ във «Вашингтон пост», че САЩ няма да могат да спрат разпада на Сирия и образуването на Кюрдистан. Но са длъжни да защитят сирийските кюрди – най-важните си съюзници във войната против «Ислямската Държава». Затова «не е време да се извеждат от Сирия 1500-те американски военни». [4] Той е потомък на видния американски военен деец Пол Игнатиъс (Игнатосян), чиито родители благополучно са напуснали Турция преди Геноцида след 1915г.

 

Трябва да се има предвид, че сирийските кюрдски отряди наистина са опора на присъствието на САЩ в страната, но в никакъв случай не са американски наемници. Те сами поставиха под свой контрол районите на градовете Африн и Манбидж на десния бряг на река Ефрат, и целия ляв бряг. И така укрепиха позициите на Башар Асад. В ръцете им на практика е по-голямата част на Северна Сирия. Цялата щеше да бъде в ръцете им, ако през 2016 г., турците не бяха превзели Ел Баб, прекъсвайки по този начин връзката между Африн и Кобани.

 

Африн остана анклав и, може да се каже «абсцес» на южната турска граница. Не е ясно колко ще продължи турското настъпление и какво ще постигне, имайки предвид очакваната помощ за местните кюрди от сънародниците им и от правителствената армия на Башар Асад. А може би и от Русия (макар и максимално дискретна). Въпреки кюрдските заявления за руското предателство.

 

В резултат, според завеждащия катедрата по световна политика на Руско-Арменския (Славянския) университет Арман Навасардян, бивш заместник-министър на външните работи на Република Армения, ще се реализира окончателната цел на САЩ: «Прехвърляне на военните действия на територията на Турция и нейната подялба». [5] Тоест, създаване на нови-стари държави: независим Кюрдистан, историческа Армения по Севърския Договор и т. н.

 

От друга страна, Ердоган вече прилага по-реалистична тактика спрямо кюрдите от някои свои предшественици. Той не се стреми да ги турцизира, а да ги ислямизира. По този начин ги изолира, както от турските националисти, така и от левите сили в страната. Това е негова вътрешно-политическа маневра, която частично дава резултати. Защото възможността за кюрдска автономия и по принцип за федерализация на страната плаши управляващите в Анкара със спомена за разпадането на Османската Империя. Или, както се изразява министър-председателят Биналли Йълдъръм, «над страната надвисва призракът на Лорънс Арабски». Те (турските управляващи) все още не осъзнават, че отделянето на Кюрдистан е шанс за Турция.

 

Двама водещи експерти по кюрдската тематика отговориха на следните въпроси:
1 Какви са шансовете за обединение на всички кюрди в една държава?
2 Може ли да се очаква в скоро време създаване на държавност поне на част от историческата територия на Кюрдистан?
3 Доколко е значителен приносът на кюрдските паравоенни формирования в борбата с ИДИЛ?

 

Директорът на Института по Ориенталистика на Руско-Арменския (Славянския) Университет в Ереван, професор, доктор на историческите науки Гарник Асатрян смята, че общокюрдското обединение няма перспектива, тъй като различните кюрдски племена имат много различни приоритети и нямат много общо, нито в политическите си предпочитания, нито в културните традиции. Фразеологията свързана с обединението е насочена към постигането на конкретни цели, в краткотрайна перспектива.

 

Той е скептичен и към шансовете за създаване на кюрдска държавност, въпреки американските старания в тази насока. Не дава висока оценка даже и на възможностите на Иракски Кюрдистан да се отдели напълно от Ирак. От неговата независимост не са заинтересовани останалите «външни играчи», в това число и Руската Федерация. Според него, кюрдските паравоенни формирования нямат голям принос в разгрома на ИДИЛ в Сирия и Ирак. Нещо повече, има данни за тяхно участие в преследванията на йезидите в Северен Ирак.

 

Кандидатът на историческите науки, преподавател в катедрата по световна история в същия университет Антон Евстратов също е уверен, че обединението на всички кюрди в една държава не е възможно и че това е една чисто умозрителна конструкция – кюрдите никога не са били единна общност и към политическите и културните различия добавя и верски такива (сред тях има дори и християни). Той обаче смята Иракски Кюрдистан за реализирана държава и вижда шансове и за сирийските кюрди в Рожава и Кобани да създадат държавност.

 

Що се отнася до турските им събратя, е песимист за възможността им да упражняват власт над територията, където живеят. Според него, по време на разпадането на иракската държава, кюрдската «пешмерга» (паравоенните формирования), заедно с шиитското опълчение, останаха на стража на цивилизационните норми, светските принципи и търпимостта. Също така посочва, че сирийските кюрди, въпреки довоенните си противоречия с баасисткия режим в Дамаск, намериха в себе си сили да проявят политическа воля и да взаимодействат с армията на Башар Асад. Въпреки различията, те воюват заедно срещу ИДИЛ и местните протурски формации.

 

Според последни данни, кюрдите са 16 милиона в Турция, 8 в Иран, 6,5 в Ирак, 3,5 в Сирия. Сред тях освен мюсюлмани – сунити, има още шиити, алевити, християни, юдеи. И щом като йезидите са кюрди, трябва да добавим и зороастрийци. Въпреки религиозните различия, а също и споменатите по-горе противоречия, кюрдската общност като цяло става все по-силна. При прекрояването на картата на Големия Близък Изток, кюрдите ще играят ключова роля.

 

Използувани източници:

[1] Кърбекян Вахагън, Участието на арменците в Руско-турската война: 1877-1878. Военно Издателство, 2010

 

[2] Ще доведе ли независимият Кюрдистан до реанимация на Договора от Севър? Вахан, 27.09.2016, Пловдив, стр.1.

 

[3] Нерсисян Леонид, Операция „Оливковая ветвь”: Россия выбрала Турцию, а не курдов. Обзор возможных причин и последствий турецкой военной операции „Оливковая ветвь”, направленной против сирийских курдов, REGNUM, 22 января 2018, 09:55, www.regnum.ru/news/polit/2370325.html  

 

[4] Белов Александр, Washington Post: США и Турция в опасной близости от разрыва. Вашингтон должен способствовать диалогу между Анкарой и курдами, REGNUM, 24 января 2018, 10:10, www.regnum.ru/news/polit/2371469.html  

 

[5] Айрумян Наира, США: Турция имеет основания для страха, LragirAM, 22 января 2018, 13:26, www.lragir.am/index/rus/o/comments/views/60574  

Публикувана в Свят

Русия спира използуването на иранската военно въздушна база до град Хамадан (Hamadan) за нанасяне на удари в Сирия. За това е съобщило министерството на външните работи на Иран, днес, 22 август 2016 година. Съобщението е препредадено от Reuters. (Sharafedin Bozorgmehr, Iran says Russian use of air base for Syria strikes over “for now”, August 22-nd 2016, 02:38 pm BST, Reuters, World News, http://uk.reuters.com/article/uk-mideast-crisis-russia-iran-idUKKCN10X0QR ).

Публикувана в Свят

Днес, 21 август 2016 година бяха представени резултатите от WorldPR Global Leadership Ranking 2016© (Световното класиране на лидерството за 2016). Най-важният акцент сред изводите от изследването беше даден може би от д-р Андрю Робъртс (Dr. Andrew Roberts), гост професор във факултета за военни изследвания в „Кингс Колидж” в Лондон. (War Studies Department, King’s College London). Той заяви:

Публикувана в Свят
Четвъртък, 18 Февруари 2016 16:41

Те дърпат конците в иранската икономика

Всеки пътник, който пристига на международното летище в Техеран, волю-неволю попада в полезрението на Иранската революционна гвардия. Защото тази елитна част на ислямската република е същевременно и оператор на международното летище "Имам Хомейни" и събира всички летищни такси, които са много доходоносен бизнес. Гвардията контролира границите на ислямската държава и на други летища и пристанища в страната и решава кои стоки да бъдат допускани и кои - не. Тя не плащат нито мита, нито данъци и не дава отчет на никого какви стоки и на каква стойност стигат до черния пазар и колко печеля от това елитните гвардейци.

"Армията на пазителите на ислямската революция", както е пълното ѝ име, разполага със сухопътни, морски и въздушни части и контролира стратегическия оръжеен арсенал на Иран. Тя наброява повече от 120 хиляди гвардейци. Освен това пазителите на ислямската революция са и гигантски концерн, притежаващ очни клиники и строящ магистрали, железопътни отсечки и линии на метрото. Революционните гвардейци са свързани и с добива на петрол и газ, строят язовирни стени и участват активно в минното дело.

Сделки за милиарди

Малко се знае за дейността на организацията - западни медии рядко информират за това. Такъв беше случаят през 2009 година, когато БиБиСи съобщи за сделка на Революционната гвардия на стойност 8 милиарда долара за свързване на югоизточното пристанище Чахбахар с железопътната мрежа на страната. Зад този стратегически инфраструктурен проект, както и зад много други скъпи начинания, стои фондацията "Печатът на Пророка". Зад това благочестиво име обаче не стои някаква организация с идеална цел, а технологичен холдинг на революционните гвардейци. Създадена в края на 80-те години, за да участва във възстановяването на страната след войната срещу Ирак, постепенно организацията увеличи икономическата с мощ и влияние - основно благодарение на бившия президент Махмуд Ахмадинеджад.

Междувременно предприемачите в униформа контролират вече една трета от иранската икономика, твърди експертът за Иран Бахман Нируманд за ДВ. "Няма точни данни, но преобладава мнението, че 1/3 от иранската икономика, а може б и повече, е в ръцете на революционните гвардейци", посочва той. По изчисления на Световната банка, БВП на страната през 2014 година е възлизал на повече от 425 милиарда долара. При това положение около 140 милиарда долара се падат на Революционната гвардия.

Бизнесмени във военни униформи

Иранската икономика обаче не се контролира само от униформените предприемачи на Революционната гвардия. В страната има и религиозни фондации, направлявани пряко от висшите шиитски духовници. Външното министерство в Берлин изчислява, че иранските елити контролират чрез религиозните фондации до 80 на сто от иранската икономика. Никой не знае общия обем на техния бизнес, защото те не са длъжни да публикуват финансовите си баланси и не се отчитат пред никого. При управлението на президента Ахмадинеджад безследно изчезнаха милиарди долари. Много иранци тогава се питаха къде са потънали тези пари, но не получиха никакви отговори, казва Нируманд. "Корумпирани имаше и по времето на шаха, но в сравнение със сегашните управляващи те изглеждат по-скоро като дребни джебчии", казва живеещият в Берлин публицист.

Една от големите религиозни фондации се нарича "Сетад". Разследване на агенция Ройтерс стига до извода, че фондацията има над 90 милиарда долара капитал. Тя е създадена от основателя на ислямската република аятолах Хомейни малко преди неговата смърт през 1989 година. Пълното име на организацията означава "Централа за изпълнение на нарежданията на имама". "Сетад" изгражда своята империя чрез систематично конфискуване на недвижими имоти от емигрирали или лишени от собственост поддръжници на шаха. Според един от съоснователите на фондацията, тя е създадена, за да помага на бедните и нуждаещите се. По-късно обаче организацията е превърната в една огромна империя, пряко подчинена на върховния водач.

Кой печели от отмяната на санкциите?

Аятолах Али Хаменей контролира империята "Сетад" от 1989 година. Съгласно разследването на Ройтерс, организацията е разширила бизнеса си в финансовата сфера, телекомуникациите, петролния бизнес. През юни 2013 година американското Министерство на финансите наложи санкции на фондацията и част от корпоративните ѝ холдинги. По този начин американското правителство искаше да засегне икономическите интереси на иранското ръководство. Представител на финансовото министерство на САЩ заяви, че организацията е "гигантска мрежа от фасадни компании, които крият активите на иранските власти".

След отмяната на санкциите, отново най-много печалби ще извлекат големите фирми, контролирани от елитите на ислямската държава. Бахман Нируманд се надява, че и обикновените ирански граждани ще имат полза от това. "Хората ще спечелят от отмяната на санкциите, тъй като се очаква да потръгне търговията. В крайна сметка търговците и базарите, както и всички, които предлагат услуги, ще спечелят от отмяната на санкциите", твърди експертът.

 

Източник: https://money.bg/economics/te-darpat-kontsite-v-iranskata-ikonomika.html?utm_source=news.bg&utm_medium=article&utm_campaign=sidebar

Публикувана в Свят

Споразумение между Иран и "шесторката" може да бъде постигнато до довечера, съобщи високопоставен западен дипломатически източник, цитиран от ТАСС.


"Страните по преговорите постигнаха напредък в уреждането наоставащите въпроси. Виждаме, че е възможен компромис по всички точки", каза източникът и допълни, че е възможно до края на деняда се сключи сделка.

Публикувана в Свят

Стотици иранци протестираха пред посолството на Саудитска Арабия в Техеран, предаде "Асошиейтед прес". Причина за протеста е предполагаемото сексуално малтретиране на двама ирански поклонници на летището Джеда в Саудитска Арабия от саудитски служители на реда.


Повече от 300 души са поискали посолството на Саудитска Арабия в Техеран да бъде затворено. Демонстратите са крещели "Срам за вас" и "Смърт на династията Сауд". По-рано днес властите в Иран са обявили всякакъв вид демонстрация за незаконна, но това не е отказало протестиращите граждани. Те са се отправили към посолството, като са направили опит да свалят флага на Саудитска Арабия, но полицията е осуетила опита им.

Публикувана в Свят
Страница 1 от 5