Защо да се изкачите до там?

Върхът е най-южната точка на България - достатъчна причина да се запътите на красиво пътешествие в източнородопския граничен рид Гюмюрджински снежник. Ридът е защитена местност - оазис, издигащ снага високо над околните меки гънки в тази  част на Родопите.

В ясно време от билото се виждат заливът Порто Лагос, езерото Вистонида и Егейско море с близките острови – Тасос, Самотраки и Гьокчеада. Залезът на върха е особено романтичен.

Как да стигнете?

40970 650


Върхът е висок само 1463 м. Изкачването му обаче не е от най-леките. Изходен пункт е старата застава над село Горно Къпиново (на 50 км от Кърджали). Едночасов преход по стръмен горски път извежда до хижа Хвойнова поляна с малко езерце край нея. Дотук се стига и с високопроходим автомобил. След хижата следвате сравнително добра червена маркировка. По стар граничен път и пътеки ще излезете на билото. Оттук, поемайки на изток, можете 1) да се движите по граничната бразда с всички изкачвания и спускания до върха, или 2) да продължите по маркираната с червено пътека, лъкатушеща по северния склон. Вторият вариант спестява част от и без това голямата денивелация и ще сте на завет от почти постоянния вятър. Но при този вариант пък няма да се насладите на гледката на юг.

40969 650
Ако изберете първия вариант, освен Вейката, ще изкачите още един панорамен връх – Три кладенци или Ючбунар (на турски). Ще го познаете по каменните зидове от овчарници, изоставени след като новата граница преминала буквално през средата им.

А връх Вейката ще познаете по граничната пирамида номер 4. Изкачването отнема около 5:30-6:00 часа при хубаво време и лек багаж. За слизане предвидете поне 3 часа. По-неопитните могат да планират изкачване за два дни, като нощуват край хижата или в близост до върха.

40968 650

Съвет: Запасете се с достатъчно вода (последната чешма е до хижата), внимавайте за отровни змии (не са много, но се срещат). Районът е граничен, така че спазвайте разпоредбите на Гранична полиция. Зад бившия кльон все още има шанс да попаднете на старо минно поле. Спазвайте маркировката и не се отклонявайте от утъпканите пътеки.


Източник: http://www.peika.bg/statia/Vrah_Veykata_v_Rodopite_nay_yuzhnata_tochka_na_Balgariya_l.a_i.98089.html

Публикувана в Пътешествия

В първата и втората част на нашето разследване ви запознахме с „Битката на Чолакови от Родопите за честта и имота“ – казус, разбунил духовете в община Доспат и по-специално в селата Црънча и Бръщен. Представихме ви, как бездействието или умишленото действие на органите на местно управление и власт ощетяват едно обикновено семейство  на българи-мюсюлмани, чрез заграбване на наследствените им земеделски земи. 


За да възвърнат ползвания от семейството им повече от 80 години имот, Ракип Чолаков и роднините му завеждат едно гражданско и едно административно дело (за неправилно отбелязване на границите на наследствения имот, довелo до сериозно ощетяване на семейство Чолакови). Предявени са граждански искове по чл.108 и чл.109 от Закона за собствеността - за възвръщане на имота, който се владее от друг без правно основание и за премахване на изградените постройки – сградоцентрала за ВЕЦ с площ от 140 кв.м. и сграда с друго предназначение от 33 кв.м., двете сгради собственост на „Хидроенерджи Груп” ООД.

Публикувана в У нас

Този текст е продължение на поредицата „Помаците между глада и кръста (1912 – 1913)“,  седем части от която вече излязоха в „Свободен народ online“. Предишните седем части могат да бъдат прочетени в рубриката „ЧЕТИВО“.

 

Много важна констатация, която може да се направи от протоколираните дебати на Светия Синод от 07 февруари 1913 г., е че Светия Синод смята, че правителството изцяло се дистанцира от провеждащото се по това време покръстване на помаците. Светият Синод дори смята, че правителството не реагира бързо на призивите му за осигуряване на храна за „новопросветените“ не поради друга заетост или поради мудност, а заради нежеланието му да бъде свързвано по какъвто и да е начин с покръстителската акция. Както ще видим по-нататък, военните власти са дали на православното духовенство доста поводи за недоволство и протест, че не им се помага за „връщането на помаците в праотеческата им вяра“. Но тук, в протокола от 07 февруари 1913 г., недоволството е адресирано на най-високо равнище, към правителството, което е обвинено, че отбягва „да вземе каквото и да било участие в делото по покръстването на помаците“. [1]

Публикувана в Четиво

Този текст е продължение на поредицата „Помаците между глада и кръста (1912 – 1913)“, шест части от която вече излязоха в „Свободен народ online“. Първите шест части могат да бъдат прочетени в рубриката „ЧЕТИВО“.

 

Що се отнася до наследството на Османската империя в Родопите то е наистина жалко и на практика – отсъствуващо. В докладната си записка от 02 декември 1912 г., Стою Шишков съобщава за една „цяла“ турска аптека в тези земи, където „никога никаква санитарна власт не е имало“. Не е по-различно положението с пътната инфраструктура, която също е отсъствуваща. В предложенията си за овладяване на положението от 02 декември 1912 г., Шишков пише дословно:

 

За пълното въдворяване реда и спокойствието в тези страни (в разглежданите от Шишков родопски околии, б. авт.) военното положение трябва да бъде продължено  още най-малко с една година. И през това времемъжкото помашко и българско население да поправи най-главните пътища, каквито турския режим е оставил в най-занемарено състояние“.[1]

Публикувана в Четиво

Този текст е продължение на поредицата „Помаците между глада и кръста (1912 – 1913)“, пет части от която вече излязоха в „Свободен народ online“. Първите пет части могат да бъдат прочетени в рубриката „ЧЕТИВО“.

 

Трагедията в Дьовлен е потвърдена в прав текст и от Стою Шишков в едно драматично писмо до Иван Д. Шишманов от 26 януари 1913 г.:

 

... От една неделя съм в този див и дивен Тъмръшки край. Попадам в комисията за раздаване помощи и съм зрител на рай с редки славни исторически събития още и лице с лице на небивала и невиждана мизерия. По 5 – 10 семейства полуголи, гладни, измъчени натикани в запарени полусрутени колиби, дето дори и един тенекиен съд за вода и готвене им липсват.

Публикувана в Четиво

Няма съмнение, че темата за българите мюсюлмани, помаците в момента е повече от актуална. Това съвсем не произтича само от факта, че сме свидетели на учредяването на партия, чиято абревиатура е ПП „ПОМАК“. Сред изследователите – историци, социолози и политолози, темата за ставащото сред общността на помаците не е преставала да бъде важна през целия период на така наречения преход. През последните години, изследователите регистрираха противоречиви тенденции сред помаците, които може би могат да се обобщят с думите на една родопчанка: „не искам нито да ме турцизират, нито да ме християнизират“. Постоянното желание на едни или други „разбирачи“ да бъркат с неизмити ръце в съзнанието и в душите на помаците сякаш започва да предизвиква нова тенденция на самозатваряне на общността и на отграничаването й, както от турците, респективно от Движението за права и свободи, така и от тези българи и Божем християни, които съвършенно опростенчески заклеймяват всеки, който обръща някакво внимание на спецификата на българите мюсюлмани и на тяхната самобитност.

Публикувана в Четиво

Този текст е продължение на поредицата „Помаците между глада и кръста (1912 – 1913)“, четири части от която вече излязоха в „Свободен народ online“. Първите три части могат да бъдат прочетени в рубриката „ЧЕТИВО“. Предишната част - „Глад, студ и мор в Родопите (1912 – 1913)“ - част 2, можете да прочетете в рубриката „ГЛЕДИЩА“:

 

http://www.svobodennarod.com/views/3750-glad-stud-i-mor-v-rodopite-1912-1913-chast-2.html

 

Секретарят на Светия Синод безспорно е изпаднал в една класическа ситуация за отношенията „граждани – държавна бюрокрация“. От една страна, на него, а вероятно и на Светия Синод е станало ясно, че вкарването на нещата в комисия, която да прави анкета кой е най-гладен, няма да доведе до бързи действия. От друга страна, Секретарят на Св. Синод, в качеството му на упълномощен преговарящ от страна на Българската Екзархия с правителството по въпроса за борбата с глада в новите земи, е лишен от възможността да оказва остър натиск поне по две причини.

Публикувана в Четиво

Този текст е продължение на поредицата „Помаците между глада и кръста (1912 – 1913)“, три части от която вече излязоха в „Свободен народ online“. Първите две части могат да бъдат прочетени в рубриката „ЧЕТИВО“. Предишната част - „Глад, студ и мор в Родопите (1912 – 1913)“ - част 1, можете да прочетете на адрес:

http://www.svobodennarod.com/chetivo/3670-glad-stud-i-mor-v-rodopite-1912-1913-chast-1.html

 

С риск да бъдат отегчени читателите, от тук нататък ще последва едно доста подробно изложение да допълнителни факти от различни източници, които допълват доста изчерпателно свидетелствата на Шишков и на Караманджуков. Тази изчепателност от една страна добре очертава размера и обхвата на бедствието, както го наричат самите свидетели, а от друга страна ясно показва, че цитираните до сега два документа не са някакви екзотични изключения, рожба на свръхчувствителност от страна на двамата им автори. Основно внимание ше бъде отделено на фактите, които се съобщават за опожаряването и ограбването на помашките села, за глада, липсата на дрехи и обувки и за избухналите епидемии.

Публикувана в Четиво

Първият документ, съобщаващ за бедственото положение на помаците,  с който разполагаме е „Докладна записка за положението в Ахъчелебийската, Даръдерската, Егридерската и Скечанската каази след преминаването на Българските войски“.[1] Докладната записка е подписана от С. Шишков, комендант в Устово. В докладната си записка Шишков записва в прав текст, че „от опожарените помашки села жените се завръщат гладни и полуголи. Добитъците, храните и покъщнината са разграбени“. Според докладващия, системата на турския йошур, мобилизацията на помаците в турската армия и военните действия са попречили на помаците да овършеят и без това оскъдната реколта и наличното зърно е изгнило от дъждовете. Българското християнско население също е в незавидно положение - „средства и добитъци никак няма“.

Публикувана в Четиво

Продължение от част първа.

Първата част от встъплението на изследването за съдбата на българите – мюсюлмани (помаците), можете да прочетете на адрес:

http://www.svobodennarod.com/chetivo/3562-pomatzite-mezhdu-glada-i-krasta-1912-1913-g.html


Обект на задълбочен анализ трябва да бъде въпросът доколко „лекотата“ в приемането на християнството от страна на помаците, тогава когато българската армия побеждава, се дължи на откровен страх и доколко се дължи на нежеланието на помаците да останат „хора второ качество“ в новопоявилата се Велика България, както те сами я титулуват в редица свои обръщения по един или друг повод към българските държавни ръководители. На много места, хората приемат християнството с думите „където всички, там и ние“, тоест те приемат процеса на „експресна“ християнизация като всеобща вълна и смятат, че трябва да вървят с мнозинството.

Публикувана в Четиво
Страница 1 от 2