В навечерието на избухването на Втората балканска – Междусъюзническата война, българските власти в новоосвободените земи бързат по най-настоятелен начин да уредят учебното дело в тях и особено в селата на „новопросветените“ помаци. Благодарение на проведените доста обстоятелствени инспекции по места, до нас са достигнали допълнителни данни за разоряването на редица селища на българите – мюсюлмани. Така например от рапорта на училищния инспектор А. Костов за учебното дело в Гюмюрджинския, Ахъ-челебийския и Скеченския духовни райони през учебната 1912 – 1913 г.[1], ние научаваме доста подробности от първа ръка за това, кои от посетените и инспектирани населени места са опожарени и в каква степен.

Публикувана в Четиво

Този текст е продължение на поредицата „Помаците между глада и кръста (1912 – 1913)“,  осем части от която вече излязоха в „Свободен народ online“. Предишните осем части могат да бъдат прочетени в рубриката „ЧЕТИВО“.

 

Както вече стана дума около сведенията за покръстването на опожарения Бабешки колибак, с идването на пролетта, православните мисионери навлизат дълбоко в планината и се захващат с покръстването на обитателите на разпилените върху площи от десетки квадратни километри колиби. (По данни на Разложкото Архиерейско наместничество, само Бабешкият колибак е пръснат върху площ от 40 – 50 квадратни километра „по урви, дерета и тепета из Родопите“). Там отново и отново мисионерите се сблъскват с глад и епидемии. [1]

Публикувана в Четиво

Този текст е продължение на поредицата „Помаците между глада и кръста (1912 – 1913)“,  седем части от която вече излязоха в „Свободен народ online“. Предишните седем части могат да бъдат прочетени в рубриката „ЧЕТИВО“.

 

Много важна констатация, която може да се направи от протоколираните дебати на Светия Синод от 07 февруари 1913 г., е че Светия Синод смята, че правителството изцяло се дистанцира от провеждащото се по това време покръстване на помаците. Светият Синод дори смята, че правителството не реагира бързо на призивите му за осигуряване на храна за „новопросветените“ не поради друга заетост или поради мудност, а заради нежеланието му да бъде свързвано по какъвто и да е начин с покръстителската акция. Както ще видим по-нататък, военните власти са дали на православното духовенство доста поводи за недоволство и протест, че не им се помага за „връщането на помаците в праотеческата им вяра“. Но тук, в протокола от 07 февруари 1913 г., недоволството е адресирано на най-високо равнище, към правителството, което е обвинено, че отбягва „да вземе каквото и да било участие в делото по покръстването на помаците“. [1]

Публикувана в Четиво