Този текст е продължение на поредицата „Помаците между глада и кръста (1912 – 1913)“,  осем части от която вече излязоха в „Свободен народ online“. Предишните осем части могат да бъдат прочетени в рубриката „ЧЕТИВО“.

 

Както вече стана дума около сведенията за покръстването на опожарения Бабешки колибак, с идването на пролетта, православните мисионери навлизат дълбоко в планината и се захващат с покръстването на обитателите на разпилените върху площи от десетки квадратни километри колиби. (По данни на Разложкото Архиерейско наместничество, само Бабешкият колибак е пръснат върху площ от 40 – 50 квадратни километра „по урви, дерета и тепета из Родопите“). Там отново и отново мисионерите се сблъскват с глад и епидемии. [1]

Публикувана в Четиво

Този текст е продължение на поредицата „Помаците между глада и кръста (1912 – 1913)“,  седем части от която вече излязоха в „Свободен народ online“. Предишните седем части могат да бъдат прочетени в рубриката „ЧЕТИВО“.

 

Много важна констатация, която може да се направи от протоколираните дебати на Светия Синод от 07 февруари 1913 г., е че Светия Синод смята, че правителството изцяло се дистанцира от провеждащото се по това време покръстване на помаците. Светият Синод дори смята, че правителството не реагира бързо на призивите му за осигуряване на храна за „новопросветените“ не поради друга заетост или поради мудност, а заради нежеланието му да бъде свързвано по какъвто и да е начин с покръстителската акция. Както ще видим по-нататък, военните власти са дали на православното духовенство доста поводи за недоволство и протест, че не им се помага за „връщането на помаците в праотеческата им вяра“. Но тук, в протокола от 07 февруари 1913 г., недоволството е адресирано на най-високо равнище, към правителството, което е обвинено, че отбягва „да вземе каквото и да било участие в делото по покръстването на помаците“. [1]

Публикувана в Четиво

Този текст е продължение на поредицата „Помаците между глада и кръста (1912 – 1913)“, шест части от която вече излязоха в „Свободен народ online“. Първите шест части могат да бъдат прочетени в рубриката „ЧЕТИВО“.

 

Що се отнася до наследството на Османската империя в Родопите то е наистина жалко и на практика – отсъствуващо. В докладната си записка от 02 декември 1912 г., Стою Шишков съобщава за една „цяла“ турска аптека в тези земи, където „никога никаква санитарна власт не е имало“. Не е по-различно положението с пътната инфраструктура, която също е отсъствуваща. В предложенията си за овладяване на положението от 02 декември 1912 г., Шишков пише дословно:

 

За пълното въдворяване реда и спокойствието в тези страни (в разглежданите от Шишков родопски околии, б. авт.) военното положение трябва да бъде продължено  още най-малко с една година. И през това времемъжкото помашко и българско население да поправи най-главните пътища, каквито турския режим е оставил в най-занемарено състояние“.[1]

Публикувана в Четиво

Този текст е продължение на поредицата „Помаците между глада и кръста (1912 – 1913)“, три части от която вече излязоха в „Свободен народ online“. Първите две части могат да бъдат прочетени в рубриката „ЧЕТИВО“. Предишната част - „Глад, студ и мор в Родопите (1912 – 1913)“ - част 1, можете да прочетете на адрес:

http://www.svobodennarod.com/chetivo/3670-glad-stud-i-mor-v-rodopite-1912-1913-chast-1.html

 

С риск да бъдат отегчени читателите, от тук нататък ще последва едно доста подробно изложение да допълнителни факти от различни източници, които допълват доста изчерпателно свидетелствата на Шишков и на Караманджуков. Тази изчепателност от една страна добре очертава размера и обхвата на бедствието, както го наричат самите свидетели, а от друга страна ясно показва, че цитираните до сега два документа не са някакви екзотични изключения, рожба на свръхчувствителност от страна на двамата им автори. Основно внимание ше бъде отделено на фактите, които се съобщават за опожаряването и ограбването на помашките села, за глада, липсата на дрехи и обувки и за избухналите епидемии.

Публикувана в Четиво