От известно време насам, Конфедерацията на труда „Подкрепа“ поставя на висок глас въпроса за нощния труд, вредата от него и неговото заплащане. Синдикалистите огласяват нови изследвания, които според тях показват, че вредата от нощния труд е по-голяма от предполаганата до сега. Едновременно с това, те поискаха допълнителното възнаграждение за нощен труда да бъде повишено от 0,25 лева / час на 2,55 лева / час или казано математически – хиляда процентово увеличение.

 

Тук ние няма да дискутираме здравните аспекти на полагането на нощен труд. Може да се каже, че има много висока степен на съвпадение на мнението на работодателите и на синдикалистите за нощния труд. И едните и другите не се прехласват по него. Нощният труд повишава многократно риска от трудови злополуки и производствени аварии и всичко това не е по сърце нито на работниците нито на работодателите.

 

Доста по-дискусионен е въпросът за размера на допълнителното възнаграждение за нощен труд. По принцип хората, които не са запознати с „кухнята“ на индустриалните отношения, могат да бъдат и шокирани, когато прочетат, че минималният размер на това възнаграждение, фиксиран с Наредбата за структурата и организацията на работната заплата от януари 2007 година е в размер на 0,25 лв./час.

 

Тук ключовата фраза е „минимално допустим размер“. Действително, преди 11 години по някакъв начин, след някакви преговори се е стигнало до числото 25 стотинки за час. Човек би се запитал – как е възможно такава „мижава“ стойност да се задържи цели 11 години до днес? Отговорът е прост – тази стойност просто не се прилага навсякъде, където има колективно договаряне в България.

 

Вместо да се занимават със стойността, фиксирана по регулативен път, синдикалистите и работодателите просто са си свършили работата на отраслово (браншово) ниво, както и в редица отделни предприятия. В подписаните между тях колективни трудови договори – на отраслово ниво или на ниво отделно предприятие са договорени стойности, които в много пъти надхвърлят минималната стойност от „националния стандарт“ установен с държавната регулация.

 

Затова и никой не посреща с каквото и да е притеснение или принципно несъгласие искането на КТ „Подкрепа“ за изменение в чл. 8 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, иначе казано – увеличаването на допълнителното трудово възнаграждение за нощен труд. Може обаче да се дискутира по реалностите в отделните икономически дейности и отрасли и по това как точно да се процедира.

 

От наша страна беше направен анализ на 38 (тридесет и осем) броя отраслови или браншови колективни трудови договора, като точните формулировки на текстовете, третиращи уреждането на допълнителното възнаграждение за нощен труд за представени дословно в даденото на края Приложение № 1.

 

От анализа се вижда, че уреждането на размера на допълнителните възнаграждения за нощен труд е масова, би могло да се каже дори „поголовна“ практика при колективното договаряне на отраслово или браншово ниво.

 

Договорените размери на допълнителното възнаграждение за нощен труд варират в широки граници, като в почти всички случаи значително надвишават предвидената в националната регулация минимална стойност от 25 стотинки на час. От тази гледна точка е некоректно да се говори, че в България нощният труд „струва 25 стотинки на час“. Навсякъде, където има колективно договаряне, било на отраслово / браншово равнище или на нивото на отделното предприятие са налице договорености, които в много пъти надхвърлят утвърдената на национално ниво минимална стойност от 0,25 лв./час.

 

Изключение правят само отрасъл „Водоснабдяване, канализация и пречистване на водите“ и отрасъл „Горско стопанство“ (и стопанисване и контрол). В отрасъл „Водоснабдяване, канализация и пречистване на водите“ от 2012 година насам устойчиво се договаря допълнително възнаграждение за нощен труд в размер на 0,30 лева / час. В отрасъл „Горско стопанство“ са договаряни размери на допълнителното възнаграждение за нощен труд от 0,35 лева / час.

 

В тези два отрасъла, собствеността е подавляващо държавна (в горското стопанство) или общинска и държавна (във ВиК сектора). В последния случай, изключение прави концесионираното водоснабдяване на София, но там за „Софийска вода“ си има отделен колективен трудов договор със значително по-високи параметри от тези в браншовия КТД. Може да се посочи, че отново излиза, че държавата и общините са едва ли не лоши работодатели, поне ако съдим по договарянето на този показател.

 

Иначе, многообразието на договорените размери за допълнителното възнаграждение при полагане на нощен труд се вижда пределно ясно. Договорености за допълнителното възнаграждение за нощен труд на отраслово равнище няма само в отраслите „Металоиндустрия“ и „Туризъм“.

 

За отрасъл „Металоиндустрия“, можем с чиста съвест да приемем, че договарянето на допълнителното възнаграждение за нощен труд е оставено за колективните трудови договори на ниво предприятие и от това работниците нищо не са загубили. Доброто състояние на колективното договаряне на ниво отделно предприятие в отрасъла е добре известно и се потвърждава и от синдикалните лидери на браншово равнище. Колективни трудови договори от предприятия от отрасъла са печелили награди за най-добър колективен трудов договор, учредени от синдикатите.

 

Така например, в предприятието „М+С Хидравлик“ и в редица технологично свързани с него продприятия, допълнителното възнаграждение за нощен труд е 1,00 лева/час, иначе казано – колкото е за лекарите, според техния отраслов КТД.

 

За отрасъл „Туризъм“ има дори изричен запис в цитираните колективни трудови договори, че допълнителното възнаграждение за нощен труд се договаря на ниво отделно предприятие, но там наистина би могло да се изрази по-скептично отношение на ефективността на колективното договаряне като цяло.

 

За всички останали разгледани отрасли, допълнителното възнаграждение за нощен труд варира от 0,50 лева / час (браншови КТД в отрасъл „Птицевъдна промишленост“, сключен на 01.06.2013 г.) до 1,7375 лева / час (отраслов КТД в отрасъл „Строителство“, сключен на 17.02.2015 г.).

 

Някой по-наблюдателен читател би казал, че и двата приведени тук отраслови колективни трудови договора са с изтекъл срок. Това е точно така, но в България няма практика, след изтичане на колективен трудов договор, дадено предприятие да се връща към минималните национални стандарти, докато се сключи нов колективен трудов договор. Напротив, масовата практика (сто процентова на отраслово ниво) е да се спазват договорените до този момент параметри.

 

Всъщност, в някои отрасли, където в разпоредбите на колективния трудов договор са заложени функционални връзки между минималното заплащане на час в отрасъла и размера на допълнителното възнаграждение за нощен труд, към днешна дата размерът на допълнителното възнаграждение вече би достигнал стойност надвишаваща 1,90 лева / час. Такива са отраслите „Строителство“ и „Транспорт“, като разбира се, би трябвало да сме наясно, че това са два крайни случая в „общия пейзаж“, които биха могли да бъдат резултат от създаването на автоматична връзка между минималното почасово възнаграждение и допълнителното възнаграждение за нощен труд.

 

Последното показва нагледно НЕцелесъобразността от обвързването на стойността на допълнителното възнаграждение за нощен труд, както и на всякакви други подобни параметри с минимални почасови (да не говорим за месечни) възнаграждения. У нас все още не е постигнато окончателно споразумение за механизъм за договаряне на минималната работна заплата на национално ниво, респективно на ниво отделни икономически дейности. Все още, определянето на минималната заплата (месечна или часова) е в ръцете на Министерския съвет, където тя определят административно и по политически съображения.

 

Затова е повече от разумно, допълнителното възнаграждение за нощен труд да се договаря самостоятелно, още повече, че ясно се вижда, че до момента има създадена много добра практика, при която за всеки отрасъл това допълнително възнаграждение се определя индивидуално и видимо в съответствие с икономическите реалности в отрасъла.

 

Една чудесна илюстрация на отчитането на различните реалности в донякъде сходни отрасли е случаят с договарянето на допълнителното възнаграждение за нощен труд в отраслите: „Пътно строителство“; „Водоснабдяване, канализация и пречистване на водите“ и „Строителство“. Интересното в случая е, че един от възможно най-влиятелните „decision makers“ и преговаряща страна в тези случаи е г-н Йоанис Партениотис, вицепрезидент на КТ „Подкрепа“ и лидер на съответната й браншова федерация, покриваща дейността на тези три отрасъла.

 

Лесно е да се види, че в пътното строителство въпросното допълнително възнаграждение е 1,535 лева/час; във ВиК отрасъла е 0,30 лева/час, а в строителството 1,7375 лева/час. Както се вижда, става дума за разлика от 1,4375 лева/час или 5,8 пъти. Дори разликата между строителството и пътното строителство е 0,2025 лева/час, което е близо до пълния минимален размер на ставката за въпросното допълнително възнаграждение, според стандартите на национално ниво.

 

Ясно е, че след като вицепрезидентът на КТ „Подкрепа“ е сложил подпис под тези три толкова различни стойности в трите отраслови колективни трудови договора, не става дума за някакви негови лични симпатии към едни отрасли и пренебрежително отношение към друго отрасли. Пък и дълги години, водомерните техници бяха нещо като „ядро“ на федерацията на г-н Партениотис.

 

Вижда се, че икономическата реалност в трите отрасъла е различна и тя е добросъвестно отразена от участниците в колективното договаряне – съответните работодателски и синдикални браншови структури. И от тук още един път стигаме до логичното заключение, че когато „ковем“ национални стандарти, добре е да видим първо спецификата на ниво икономически дейности и отрасли.

 

Горният анализ потвърждава още веднъж, дълбоката логика на договарянето на различни показатели (от минималната заплата, до допълнителното възнаграждение за нощен труд или пък допълнителното възнаграждение за прослужено време и стаж) на ниво икономическа дейност. Вижда се и ясната логика, преговорите на ниво икономически дейности и / или отрасли да предхождат преговорите по договаряне на национални стандарти. Ясно се очертава наличието на сериозни разлики между различните отраслови и браншови специфики, които обезателно трябва ад бъдат отчитани при договаряне на параметри с национално значение.

 

Всъщност, може да се констатира, че в областта на договарянето на допълнителното възнаграждение за нощен труд в България се е създала добра практика, която е довела до значително увеличаване на размера на това допълнително възнаграждение при съответно отчитане на отрасловата и браншова специфика.

 

Интересен факт е, че точно оставянето на размера на минималното допълнителното възнаграждение за нощен труд на национално равнище на една ниска стойност е довело до значително повишаване на ролята на колективното договаряне при определяне на този параметър, както и до постигане на високи договорени стойности там, където това е било възможно.

 

Във връзка с това, трябва да се подчертае принципното съгласие на работодателите (особено на АИКБ) за провеждане на добронамерени преговори на ниво национални ръководства на представителните организации на социалните партньори, на които да бъде разгледана възможността за увеличаването на минималния размер на допълнителното възнаграждение за нощен труд на национално ниво, при внимателно отчитане на представената в това писмо отраслова и браншова специфика. Последното е необходимо, поради факта, че определена част от икономиката не попада под обхвата на отрасловите и браншовите колективни трудови договори. В много предприятия няма и колективно договаряне на ниво предприятие.

 

Едновременно с това, трябва още един път да се подчертае, че към договарянето на национални стандарти трябва да се подхожда много отговорно, при съблюдаване на принципа „мисли първо за малкия“.

 

Важно е да се знае и за потвърдената от работодателите готовност за дискусия в посока на търсене на реални възможности за укрепване и разширяване на обхвата на колективното договаряне на отраслово и браншово ниво, както и за въвеждане на колективно договаряне на ниво икономически дейности.

 

И в крайна сметка, най-важното е да се обсъдят разумно и балансирано необходимостта и възможностите за ограничаване по целесъобразен начин на използуването на нощен труд.

 

Иначе, нашите партньори от КТ „Подкрепа“ се разхождат по срещи и форуми с едни фланелки, на които е написано: „Нощният труд е евтин ад“. Нямам нищо против креативността на синдикалните PR-и, но трябва да сме наясно. В някои производства, нощният труд може и да е ад, но той в никакъв случай не е евтин. Така поне излиза, ако съдим по данните, които бяха изнесени по-горе и подробности за които могат да се видят по-долу.

 

Приложение № 1

 

Справка за договореностите по отношение на заплащането на нощния труд от сключени отраслови и браншови колективни трудови договори в реалната икономика, сключени в периода 2011 – 2018 г.

 

1) Целулозно – хартиена промишленост (Браншови КТД от 28. 02. 2018 г.):

Член 18, ал. (1), т. 2., За всеки отработен нощен час или част от него се заплаща допълнително трудово възнаграждение в размер не по-малък от 30 на сто от минималната часова работна заплата за бранша.
Забележка: Член 11, ал. (1) от БКТД предвижда: „минимална часова работна заплата 3,04 лв./час при нормална продължителност на работното време“. Това означава, че допълнителното възнаграждение за нощен труд в бранш „Целулозно – хартиена промишленост“ е 0,912 лв./час.

 

2) Целулозно – хартиена промишленост (Браншови КТД от 23. 02. 2012 г.):

Член 17, ал. (1), т. 2., За всеки отработен нощен час или част от него се заплаща допълнително трудово възнаграждение в размер не по-малък от 30 на сто от минималната часова работна заплата за бранша.
Забележка: Член 12, ал. (1) от БКТД предвижда: „минимална часова работна заплата 1,67 лв./час при нормална продължителност на работното време“. Това означава, че допълнителното възнаграждение за нощен труд в бранш „Целулозно – хартиена промишленост“ е 0,501 лв./час.

 

3) Пивоварен бранш (Браншови КТД подписан на 30.01.2018 г.):

Член 29, ал. (1), За всеки отработен нощен час или част от него се заплаща допълнително трудово възнаграждение в размер на не по-малко от 1,20 лв./час;

 

4) Пивоварен бранш (Браншови КТД подписан на 27.08.2015 г.):

Член 29, ал. (1), За всеки отработен нощен час или част от него се заплаща допълнително трудово възнаграждение в размер на не по-малко от 1,20 лв./час;

 

5) Пивоварен бранш (Браншови КТД подписан на 20.05.2011 г.):

Член 29, ал. (1), За всеки отработен нощен час или част от него се заплаща допълнително трудово възнаграждение в размер на не по-малко от 1,15 лв./час;

 

6) Енергетика (Браншови КТД подписан на 29.11.2018 г.):

Член 33, ал. (1), За всеки отработен нощен час или част от него се заплаща допълнително трудово възнаграждение за нощен труд в размер, не по-малко от 0,50 лв. (петдесет стотинки) – за непряко заетите и не по-малко от 0,80 лв. (осемдесет стотинки) – за пряко заетите в производствения процес.

 

7) Енергетика (Браншови КТД подписан на 12.04.2016 г.):

Член 33, ал. (1), За всеки отработен нощен час или част от него се заплаща допълнително трудово възнаграждение за нощен труд в размер, не по-малко от 0,50 лв. (петдесет стотинки) – за непряко заетите и не по-малко от 0,80 лв. (осемдесет стотинки) – за пряко заетите в производствения процес.

 

8) Енергетика (Браншови КТД подписан на 19.11.2013 г.):

Член 33, ал. (1), За всеки отработен нощен час или част от него се заплаща допълнително трудово възнаграждение за нощен труд в размер, не по-малко от 0,45 лв. (четиридесет и пет стотинки) – за непряко заетите и не по-малко от 0,60 лв. (шестдесет стотинки) – за пряко заетите в производствения процес.

 

9) Енергетика (Браншови КТД подписан на 21.12.2011 г.):

Член 33, ал. (1), За всеки отработен нощен час или част от него се заплаща допълнително трудово възнаграждение за нощен труд в размер, не по-малко от 0,45 лв. (четиридесет и пет стотинки) – за непряко заетите и не по-малко от 0,60 лв. (шестдесет стотинки) – за пряко заетите в производствения процес.

 

10) Проучване, добив и преработка на минерални суровини (Отраслов (Браншови) КТД подписан на 09.03.2017):

Член 29, ал. (1), Размерът на допълнителното трудово възнаграждение за нощен труд се определя с КТД в дружествата, но не по-малко от 45 процента от минималната часова заплата за страната.

Забележка: Според Постановление № 316 от 20 декември 2017 г. за определяне нов размер на минималната работна заплата за страната, минималната часова работна заплата за страната е 3,07 лева „при нормална продължителност на работното време 8 часа и при 5-дневна работна седмица“. При това положение, допълнителното трудово възнаграждение за нощен труд в отрасъла е 1,3815 лв./час.

 

11) Проучване, добив и преработка на минерални суровини (Отраслов (Браншови) КТД подписан на 29.01.2015):

Член 29, ал. (1), Размерът на допълнителното трудово възнаграждение за нощен труд се определя с КТД в дружествата, но не по-малко от 45 процента от минималната часова заплата за страната.

Забележка: Според Постановление № 419 от 17 декември 2014 г. за определяне нов размер на минималната работна заплата за страната, минималната часова работна заплата за страната е 2,20 лева „при нормална продължителност на работното време 8 часа и при 5-дневна работна седмица“. При това положение, допълнителното трудово възнаграждение за нощен труд в отрасъла е 0,99 лв./час.

 

12) Проучване, добив и преработка на минерални суровини (Отраслов (Браншови) КТД подписан на 31.01.2013):

Член 29, ал. (1), Размерът на допълнителното трудово възнаграждение за нощен труд се определя с КТД в дружествата, но не по-малко от 45 процента от минималната часова заплата за страната.

Забележка: Според Постановление № 250 от 11 октомври 2012 г. за определяне нов размер на минималната работна заплата за страната, минималната часова работна заплата за страната е 1,85 лева „при нормална продължителност на работното време 8 часа и при 5-дневна работна седмица“. При това положение, допълнителното трудово възнаграждение за нощен труд в отрасъла е 0,8325 лв./час.

 

13) Здравеопазване (Отраслов КТД подписан на 10.10.2016):

Член 51, ал. (1), За времето, отработено като нощен труд в интервала между 22.00 часа до 6.00 часа се заплаща допълнително трудово възнаграждение в размер 1,00 лев за всеки отработен нощен час или част от него.

 

14) Здравеопазване (Отраслов КТД подписан на 21.07.2014):

Член 81 ал. (2), За всеки отработен нощен час между 22:00 ч. и 06:00 ч. на работниците и служителите се заплаща допълнително трудово възнаграждение за нощен труд в размер на не по-малко от 1,00 лв.

 

15) Eлектротехника и електроника (Отраслов КТД подписан на 05. 08. 2016 г.):

Чл. 31, ал. (2), Нощният труд се заплаща, като за всеки отработен нощен час, или част от него се заплаща трудово възнаграждение в размер, не по-малък от 0,75 лв./час.

 

16) Eлектротехника и електроника (Отраслов КТД подписан на 24. 07. 2014 г.):

Чл. 31, ал. (2), Нощният труд се заплаща, като за всеки отработен нощен час, или част от него се заплаща трудово възнаграждение в размер, не по-малък от 0,75 лв./час.

 

17) Пътно строителство (Браншови КТД подписан на 18.07.2016 г.):

Член 22. За всеки отработен нощен час или част от него работодателят заплаща допълнително трудово възнаграждение на работника или служителя в размер не по-малък от 50 % (петдесет процента) от минималната часова работна заплата за бранша.

Забележка: Член 12 от БКТД гласи: „Работодателят и синдикатите, страни по този КТД се споразумяха, че минималното месечно основно трудово възнаграждение за бранша се определя на база минималната работна заплата за страната“. Следователно, минималната часова ставка е 3,07х0,5=1,535 лв./час.

 

18) Пътно строителство (Браншови КТД подписан на 14.07.2014 г.):

Член 22. За всеки отработен нощен час или част от него работодателят заплаща допълнително трудово възнаграждение на работника или служителя в размер не по-малък от 50 % (петдесет процента) от минималната часова работна заплата за бранша.

Забележка: Член 12 от БКТД гласи: „Работодателят и синдикатите, страни по този КТД се споразумяха, че минималното месечно основно трудово възнаграждение за бранша се определя на база минималната работна заплата за страната“. Следователно, минималната часова ставка е 2,03х0,5=1,015 лв./час.

 

19) Пътно строителство (Браншови КТД подписан на 06.08.2012 г.):

Член 22. За всеки отработен нощен час или част от него работодателят заплаща допълнително трудово възнаграждение на работника или служителя в размер не по-малък от 50 % (петдесет процента) от минималната часова работна заплата за бранша.

Забележка: Член 12 от БКТД гласи: „Работодателят и синдикатите, страни по този КТД се споразумяха, че минималното месечно основно трудово възнаграждение за бранша се определя на база минималната работна заплата за страната“. Следователно, минималната часова ставка е 1,73х0,5=0,865 лв./час.

 

20) Металургия – производство на основни метали (Браншови КТД подписан на 02 май 2017 г., но влиза в сила от 03.11.2016 г.):

Член 27. За всеки отработен нощен час или част от него между 22.00 ч. и 06.00 ч., се заплаща допълнително трудово възнаграждение в размер, не по-малък от 0,90 лева / час.

 

21) Металургия – производство на основни метали (Браншови КТД подписан на 04.11.2014 г.):

Член 27. За всеки отработен нощен час или част от него между 22.00 ч. и 06.00 ч., се заплаща допълнително трудово възнаграждение в размер, не по-малък от 0,80 лева / час.

 

22) Водоснабдяване, канализация и пречистване на водите (Браншови КТД подписан на 27. 04. 2016 г.):

Член 18. За всеки отработен нощен час или част от него работодателите заплащат допълнително трудово възнаграждение на работника или служителя в размер не по-малък от 0,30 лв./ час.

 

23) Водоснабдяване, канализация и пречистване на водите (Браншови КТД подписан на 19. 02. 2014 г.):

Член 18. За всеки отработен нощен час или част от него работодателите заплащат допълнително трудово възнаграждение на работника или служителя в размер не по-малък от 0,30 лв./ час.

 

24) Водоснабдяване, канализация и пречистване на водите (Браншови КТД подписан на 10. 01. 2012 г.):

Член 19. За всеки отработен нощен час или част от него работодателите заплащат допълнително трудово възнаграждение на работника или служителя в размер не по-малък от 0,30 лв./ час.

 

25) Металоиндустрия (Отраслов КТД подписан на 27.01.2012 г., с анекси от 2013, 2015, 2016 и 2017 г.):

Няма изрични договорености – в сила са клаузите на Наредбата – 0,25 лв. / час.

 

26) Горско стопанство – контрол (Браншови КТД подписан на 02.12.2016 г., валиден за 2017 – 2018 г.):

Член 30, ал. (1), т. 1, За всеки отработен нощен час или част от него между 22.00 часа и 06.00 часа се заплаща допълнително трудово възнаграждение в размер не по-малък от 0,35 лева.

 

27) Горско стопанство – стопанисване (22.12.2014 г., валиден за 2015 – 2016 г.):

Член 13, ал. (1), т. 1, За всеки отработен нощен час или част от него между 22.00 часа и 06.00 часа се заплаща допълнително трудово възнаграждение в размер не по-малък от 0,35 лева.

 

28) Туризъм (Браншови КТД подписан на 26.05.2016 г.):

Няма изрични договорености – в сила са клаузите на Наредбата – 0,25 лв. / час.

 

29) Туризъм (Браншови КТД подписан на 01.04.2014 г.):

Няма изрични договорености – в сила са клаузите на Наредбата – 0,25 лв. / час.

 

30) Туризъм (Браншови КТД подписан на 19.04.2012 г.):

Няма изрични договорености – в сила са клаузите на Наредбата – 0,25 лв. / час.

 

31) Търговия (КТД за икономическа дейност „Търговия“, подписан на 15.12.2015 г.):

Член 15, ал. (2) За всеки отработен нощен час или част от него – се заплаща допълнително възнаграждение за нощен труд не по-малко от 30 на сто от минималната часова работна заплата за страната.

Забележка: Към датата на подписването на този КТД за икономическата дейност „Търговия“, минималната часова работна заплата е била 2,21 лева / час, но от 01.01.2016 г., тя става 2,50 лева на час. Това означава, че към датата на сключването на КТД допълнителното заплащане за нощен труд е било 0,75 лева / час. В момента, срокът на действие на КТД е изтекъл, но ако той се прилагаше, допълнителното възнаграждение би било 0,921 лева / час.

 

32) Търговия (КТД за икономическа дейност „Търговия“, подписан на 05.04.2012 г.):

Член 14, ал. (2) За всеки отработен нощен час или част от него – се заплаща допълнително възнаграждение за нощен труд не по-малко от 30 на сто от минималната часова работна заплата за страната.

Забележка: Към датата на подписването на този КТД за икономическата дейност „Търговия“, минималната часова работна заплата е била 1,61 лева / час, но от 01.05.2012 г., тя става 1,73 лева на час. Това означава, че към датата на сключването на КТД допълнителното заплащане за нощен труд е било 0,519 лева / час. В момента, срокът на действие на КТД е изтекъл, но ако той се прилагаше, допълнителното възнаграждение би било 0,921 лева / час.

 

33) Строителство (Отраслов колективен трудов договор, подписан на 17.02.2015 г.):

Член 22. За всеки отработен нощен част или част от него работодателят заплаща допълнително трудово възнаграждение на работника или служителя в размер не по-малък от 50 % (петдесет процента) от минималната часова работна заплата за отрасъла.

Забележка: Според член 12 от същия Отраслов колективен трудов договор, „минималното месечно основно трудово възнаграждение за отрасъла се определя на база минималната работна заплата за страната, завишена с коефициент – К=1,25“. Това означава, че към датата на подписване на ОКТД, минималната работна заплата в отрасъл „Строителство“ според този ОКТД е била 1,25 х 2,20 = 2,75 лева / час. В края на срока на действие на ОКТД, минималната работна заплата в отрасъл „Строителство“ е била 1,25 х 2,78 = 3,475 лева / час. Това означава, че допълнителното възнаграждение за нощен труд в отрасъл „Строителство“ е било договорено в размер на 1,375 лева / час към началото на срока на действие на ОКТД и е достигнало 1,7375 лева / час в края на срока на действие на ОКТД през 2017 г. Ако разпоредбите на ОКТД бяха в сила днес, то минималната работна заплата в отрасъл „Строителство“ според този ОКТД би била 1,25 х 3,07 = 3,8375 лева / час, а допълнителното възнаграждение за нощен труд в отрасъл „Строителство“ би било 1,91875 лева / час.

 

34) Строителство (Отраслов колективен трудов договор, подписан на 19.12.2012 г.):

Член 22. За всеки отработен нощен част или част от него работодателят заплаща допълнително трудово възнаграждение на работника или служителя в размер не по-малък от 50 % (петдесет процента) от минималната часова работна заплата за отрасъла.

Забележка: Според член 12 от същия Отраслов колективен трудов договор, „минималното месечно основно трудово възнаграждение за отрасъла се определя на база минималната работна заплата за страната, завишена с коефициент – К=1,25“. Това означава, че към датата на подписване на ОКТД, минималната работна заплата в отрасъл „Строителство“ според този ОКТД е била 1,25 х 1,85 = 2,125 лева / час. В края на срока на действие на ОКТД, минималната работна заплата в отрасъл „Строителство“ е била 1,25 х 2,20 = 2,75 лева / час. Това означава, че допълнителното възнаграждение за нощен труд в отрасъл „Строителство“ е било договорено в размер на 1,0625 лева / час към началото на срока на действие на ОКТД и е достигнало 1,375 лева / час в края на срока на действие на ОКТД през 2015 г. Ако разпоредбите на ОКТД бяха в сила днес, то минималната работна заплата в отрасъл „Строителство“ според този ОКТД би била 1,25 х 3,07 = 3,8375 лева / час, а допълнителното възнаграждение за нощен труд в отрасъл „Строителство“ би било 1,91875 лева / час.

 

35) Транспорт (Отраслов колективен трудов договор, подписан на 29.07.2015 г.):

Член 20. Страните се споразумяха за всеки отработен нощен час или част от него да се заплаща допълнително трудово възнаграждение в размер на:
Ал. (1) Не по-малко от 40 % от минималната часова работна заплата за отрасъла за лицата, пряко участващи в превозния процес, дейността на които през нощните часове е свързана с по-висок риск и отговорност.
Ал. (2) Не по-малко от 25 % от минималната часова работна заплата за отрасъла за останалия персонал.

Забележка: Според член 9, ал. (1) от този Отраслов КТД, минималната работна заплата за отрасъла е минималната работна заплата за страната, завишена с коефициент не по-малко от 1,3. Това означава, че към датата на подписване на ОКТД, минималната часова работна заплата в отрасъл „Транспорт“ според този ОКТД е била 1,3 х 2,21 = 2,873 лева / час. В края на срока на действие на ОКТД, през 2017 г., минималната работна заплата в отрасъл „Транспорт“ е била 1,3 х 2,78 = 3,614 лева / час. Това означава, че допълнителното възнаграждение за нощен труд в отрасъл „Транспорт“ за отговорни длъжности е било договорено в размер на 1,1492 лева / час към началото на срока на действие на ОКТД и е достигнало 1,4456 лева / час в края на срока на действие на ОКТД през 2017 г. Ако разпоредбите на ОКТД бяха в сила днес, то минималната работна заплата в отрасъл „Транспорт“ според този ОКТД би била 1,3 х 3,07 = 3,991 лева / час, а допълнителното възнаграждение за нощен труд за отговорни длъжности в отрасъл „Транспорт“ би било 1,5964 лева / час. От своя страна, допълнителното възнаграждение за нощен труд в отрасъл „Транспорт“ за длъжности, които не са с максимална отговорност, е било договорено в размер на 0,71825 лева / час към началото на срока на действие на ОКТД и е достигнало 0,9035 лева / час в края на срока на действие на ОКТД през 2017 г. Ако разпоредбите на ОКТД бяха в сила днес, то допълнителното възнаграждение за нощен труд за длъжности в отрасъл „Транспорт“ би било 0,99775 лева / час.

 

36) Транспорт (Отраслов колективен трудов договор, подписан на 18.07.2012 г.):

Член 19. Страните се споразумяха за всеки отработен нощен час или част от него да се заплаща допълнително трудово възнаграждение в размер на:
Ал. (1) Не по-малко от 40 % от минималната часова работна заплата за отрасъла за лицата, пряко участващи в превозния процес, дейността на които през нощните часове е свързана с по-висок риск и отговорност.
Ал. (2) Не по-малко от 25 % от минималната часова работна заплата за отрасъла за останалия персонал.

Забележка: Според член 9, ал. (1) от този Отраслов КТД, минималната работна заплата за отрасъла е минималната работна заплата за страната, завишена с коефициент не по-малко от 1,3. Това означава, че към датата на подписване на ОКТД, минималната часова работна заплата в отрасъл „Транспорт“ според този ОКТД е била 1,3 х 1,73 = 2,249 лева / час. В края на срока на действие на ОКТД, през 2014 г., минималната работна заплата в отрасъл „Транспорт“ е била 1,3 х 2,03 = 2,639 лева / час. Това означава, че допълнителното възнаграждение за нощен труд в отрасъл „Транспорт“ за отговорни длъжности е било договорено в размер на 0,8996 лева / час към началото на срока на действие на ОКТД и е достигнало 1,0556 лева / час в края на срока на действие на ОКТД през 2014 г. Ако разпоредбите на ОКТД бяха в сила днес, то минималната работна заплата в отрасъл „Транспорт“ според този ОКТД би била 1,3 х 3,07 = 3,991 лева / час, а допълнителното възнаграждение за нощен труд за отговорни длъжности в отрасъл „Транспорт“ би било 1,5964 лева / час. От своя страна, допълнителното възнаграждение за нощен труд в отрасъл „Транспорт“ за длъжности, които не са с максимална отговорност, е било договорено в размер на 0,56225 лева / час към началото на срока на действие на ОКТД и е достигнало 0,65975 лева / час в края на срока на действие на ОКТД през 2017 г. Ако разпоредбите на ОКТД бяха в сила днес, то допълнителното възнаграждение за нощен труд за длъжности в отрасъл „Транспорт“ би било 0,99775 лева / час.

 

37) Птицевъдна промишленост (Браншови колективен трудов договор в сила от 01.06.2013 г.):

Член 26, т. 2 За всеки отработен нощен час или част от него се заплаща допълнително трудово възнаграждение в размер не по-малък от 0,50 лв.

 

38) Захар и захарни продукти (Браншови колективен трудов договор, подписан на 12.06.2013 г.):

Член 25, ал. (1), т. 1 За всеки отработен нощен час или част от него се заплаща допълнително трудово възнаграждение в размер не по-малък от 0,60 лв.

През изминалите дни, проектът на Закон за хората с увреждания породи много емоции, предимно негативни. На фона на дебатите, кой кого е обидил, може ли да се говори така и прочее, дискусията за качествата на законопроекта просто се стопи във въздуха, като усмивката на Чеширския котарак от „Алиса в страната на чудесата”. А за съжаление, въпреки ентусизмът на редица участници в процеса на подготовка на законопроекта, качествата му никак не са за препоръчване.

 

Интересно е, че и критиците на законопроекта (най-вече вицепремиерът г-н Симеонов и министърът на финансите – г-н Горанов), също акцентират на неща, с които пороците на законопроекта далече не се изчерпват.

 

Работодателските организации бяха сред най-активните участници в цялата дискусия около проекта на Закон за хората с увреждания, но до публиката стигна единствено твърдението, че работодателите са против въвеждането на задължителни квоти за назначаване на хора с увреждания в предпирятията. Това твърдение е само частично вярно, при това „твърде частично”. Нещо повече, критиките на работодателските организации, в частност на АИКБ, бяха глобални по отношение на цялостната философия и съдържание на законопроекта и изобщо не бяха съсредоточени само върху въпроса за задължителните квоти.

 

Да, действително в един момент въпросът за „квотите” беше доста проблематичен и това беше в периода, когато се правеше опит да се наложи предложението, в предприятията с численост от 16 до 50 души да има задължителни квоти за назначаване на хора с увреждания.

 

Този героичен законодателен напън беше разбира се пълно безобразие, но слава Богу за тази част от малките предприятия, въпросът беше решен сравнително бързо. Не бих казал – лесно, но все пак бързо.

 

Това, което никой не иска да види в становищата на работодателите и особено в това на АИКБ е, че основната критика срещу законопроекта е, че той изобщо не предполага системна промяна. Това е най-големият му недостатък, а не прословутите квоти, дискусията около които беше преекспонирана, може би защото беше най-разбираема поне за част от публиката, в това число и от журналистите.

 

Всъщност, острата критика на работодателите идва от съвсем друго място. Тя се дължи на факта, че статутът на прословутите ТЕЛК-решения се запазва, а той по думите на една от най-сведущите дами по въпросите на хората с увреждания у нас е „универсален ключ към всички системи и „билет“ за всички придобивки”. Участниците в законотворческия процес преднамерено забравиха, че точно корупцията около ТЕЛКовете беше сред основните мотиви за искания за промени в законодателството за хората с увреждания.

 

Някои по-паметливи читатели биха могли да си спомнят, че сегашната драма със Закона за хората с уврежданията беше предхождана от един кратък епизод, когато правителството се опита да внесе в Народното събрание законодателни текстове, които да реформират така наречената медицинска експертиза. Срещу това действие се вдигна невъобразима врява и тогава точно хора с тежки увреждания коментираха, че срещу предложенията за реформа на медицинската експертиза протестират не „хората с увреждания”, а „хората с ТЕЛК решения”. Само че, хората въоръжени с „ЕР на ТЕЛК” се оказаха значително повече от хората с увреждания и реформата на медицинската експертиза беше снета от дневен ред в рамките на 24 часа.

 

И ето че днес, проектът на Закон за хората с увреждания не е просто е прегърнал, а се е вкопчил в „институцията ТЕЛК”. „ТЕЛКът” е алфата и омегата на закона, с което за неопределено време се дава неограничен мандат за продължаване на лошите практики и корупцията, познати ни най-вече от отпускането на така наречените „инвалидни пенсии”. Това е гнилото ядро на закона и това е основната причина за възраженията на работодателите, а не злополучните квоти.

 

Ако трябва да сме до край обективни, ще трябва да отбележим, че точно бясното издаване и продаване на експертни решения от страна на ТЕЛКовете, в много голяма степен обезсмисля квотите за хора с увреждания. Квотата в едно предприятие с примерно сто работещи е двама души. Вероятността между 100 души да има двама, които по някакви причини са придобили заветното експертно решение (ЕР на ТЕЛК) е повече от голяма. Дали тези двама души имат наистина трайни увреждания е въпрос с повишена трудност, но те може да са си дали труд да се „инвалидизират”, дори и само за да ползват популярната привилегия за „инвалидно паркомясто”. Просто, шансът „квотата” да е изпълнена априори, без да има необходимост работодателят да си търси за работници хора с увреждания е наистина много голям.

 

Последното не е тайна за никого. Всички знаят, че у нас има ненормално висок дял на хората с „инвалидни пенсии” и това е резултат от безобразната корупция в ТЕЛКовете. Всеки знае тази фактология, но ако някой го каже на глас го обвиняват във всички смъртни грехове. (Това не е случаят с репликата на вицепремиера Симеонов, но и за това може да Ви обвинят в човекоядство). Затова и всички би трябвало да разберат, че драмата с „квотите” не е нищо друго освен прах в очите на хората с увреждания. Даже не на хората с увреждания – те чудесно знаят за какво става дума. Прахът е в очите на тази част от публиката и от журналистите, които нямат преки лични патила или впечатления от въпросната материя, иначе казано – нямат около себе си човек с увреждания.

 

Вдигнатата шумотевица около „квотите” не носи абсолютно нищо на хората с увреждания, защото проблемът изобщо не е в желанието или нежеланието на работодателите да назначават на работа хора с увреждания. Цялата страна знае, че в различните индустрии има огромен дефицит на човешки ресурси. Работодателите с удоволствие биха назначили на работа всеки, който би могъл да се справя със задачите си. Ситуацията на пазара на труда е такава, че работодателите са готови да докарат хора от другия край на света и последното, което би им дошло на ум е да дискриминират кандидатите за работа, най-малко пък хората с увреждания.

 

И отново стигаме до това, до което се стига всеки път, когато започне да се говори сериозно по тези въпроси. Проблемът не е човек с увреждания да бъде назначен в дадено предприятие. Проблемът е в това, човекът с увреждания да може да стигне до това предриятие. И точно тук е заровено кучето – проблемът с мобилността на хората с увреждания, с достъпната архитектурна среда, с възможността те да стигнат до работните си места, изобщо не е предмет на Закона за хората с увреждания. Той е предмет на Закона за устройство на територията (ЗУТ), където има един куп записи в правилна посока – от чудесни, по-чудесни. А виж, достъпната архитектурна среда я няма.

 

Затова и работодателите реагират срещу политиката на „квотите”, защото тя не води до нищо друго, освен до създаване на общо впечатление, че властта се е загрижила за хората с увреждания. На хората с увреждания им трябват обаче съвсем други неща. Трябват им политики, насочени към рязко повишаване на мобилността им. Трябват им политики, насочени към подобряване на професионалната им квалификация в посока, съобразена със състоянието и възможностите им. Трябват им добронамерени и адекватни политики, водещи до действия, които да ги изваждат от социална изолация, а не имитации и неработещи законодателни текстове.

 

Когато говорим за неработещи текстове, съвсем НЕ е задължително въпросните текстове да НЕ са смислени и рационални. Пред очите ни постоянно стои Законът за устройство на територията (ЗУТ) с неговите напълно разумни и адекватни текстове, които продължават да не се спазват поголовно. Има много хора, които искат да помогнат на хората с увреждания с активната си гражданска позиция. Тези хора би трябвало на първо място гръмко да запитат, защо не се спазва ЗУТ, а чак след това да се впуснат в дебрите на Закона за хората с увреждания.

 

С една дума – в ТЕЛКовете има безобразна корупция, тяхната работа води до разхищаване на значителни по обем публични ресурси и до създаване на цяла обществена прослойка от „хора с ТЕЛК решения”, които не са точно „хора с увреждания”, но никой не иска да си пъха пръстите там, където скърца. Не случайно наричат историята около ТЕЛКовете – „корупцията на бедните”. Така де, корупцията е станала национален спорт и трябва да има поле за изява за всички. За богатите – обществени поръчки, за бедните – ТЕЛКове и инвалидни пенсии. Пък ако някой реши да си пъхне пръстите „там, където скърца”, веднага ще види, с какви масови протести ще се сблъска.

 

При положение, че ТЕЛКовете са „крайъгълен камък” на набедения за „нов” проект на Закон за уврежданията, всички други критични бележки стават от второстепенен характер, макар, че по чудесен начин потвърждават тезата, че новото в законопроекта го няма никакво. То се свежда до това, че законопроектът предполага, че така наречените „интеграционни добавки“ ще се раздават все така на калпак, но в по-големи размери.

 

Тук не мога да не приведа критиките на хора, далече по-сведущи от мен, що се отнася до проблемите на хората с увреждания и на пътищата за търсене на решения на тези проблеми. Заключенията на тези хора, които са залегнали примерно в последното от няколко писмени становища на АИКБ по проекта на Закон за хората с увреждания са кристално ясни:

 

„Начинът, по който се чете и интерпретира Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания е изключително порочен и говори за крайна управленска некомпетентност. Всички безсмислени записи в законопроекта се „аргументират“ с Конвенцията, която задължава държавите-членки да водят политики по уврежданията, които ще направят средата по-достъпна и дружелюбна за хората с увреждания, а те – хората с увреждания – ще получат достъп до ресурси, които са необходими за компенсиране на дефицита, предизвикан от увреждането.

 

Последното означава: (а) индивидуална оценка на потребностите, последвана от целеви ресурс за всеки индивид; (б) компетентна институция с правомощия да прави индивидуални оценки и да предоставя целеви ресурс на всеки индивид; (в) отворени системи за здравеопазване, образование, заетост, култура, спорт, правораздаване и прочее с гарантиран достъп до тях и на хората с увреждания; (г) определяне на „една или повече оперативни единици (focal points)“ за прилагане на Конвенцията, както и „създаване или определяне на КООРДИНАЦИОНЕН МЕХАНИЗЪМ в рамките на правителството, за стимулиране на действия в различните сектори и на различните нива“.

 

В Конвенцията никъде не се говори за „национално представителни организации на и за хора с увреждания“, а „хора с увреждания и представителни за тях организации“, които трябва да участват в процеса на наблюдение на политиките”.

 

Така че, можем да заключим, че всички недъзи на досегашния закон са съхранени в тяхната цялост. За съжаление, предложеният проектозакон за хората с увреждания не предлага системно нови решения за социално включване на хората с уреждания в съответствие с Конвенцията на ООН, а е неумел опит за балансиране между различни интереси на статуквото.

В предишната част разказахме подробно за перипетиите около национализацията на нефтената промишленост в Баку и за възникналите разногласия по отношение на търсенето на тактически съюзи в Закавказието между „Центъра” и лично Ленин от една страна и Шаумян в качеството му на ръководител на Бакинския съвет и на своеобразен болшевишки „Кавказки наместник”.

 

Беше ясно установено, че докато Шаумян неистово се стреми към започване на интервенция срещу Елисаветпол (по това време – преходна столица на новооснованата Азербайджанска демократична република) и срещу Тифлис (вече столица на Грузия и досокорошна столица на Закавказката федеративна демократична република и седалище на Закавказкия Сейм), главната грижа на Ленин е да задържи, колкото се може по-дълго контролът над Апшеронския полуостров и над Баку, за да може да гарантира доставките на нефт за Съветска Русия и за Германия, пред която трябва постоянно да се „отчита”, по понятни причини.

 

Съветите на Ленин и собствената „голяма политика” на Шаумян в Закавказието

Едва ли Шаумян не е разбирал тактиката на Ленин да се печели време и да се експедира, колкото се може повече нефт. Но по всичко личи, че той се е чувствувал напълно равностоен на Ленин и на целия Совнарком, пък и наистина е имал широки пълномощия да действува в целия Кавказки край по свое собствено усмотрение. Пълномощията си Шаумян използува в максимална степен, като се противопоставя, (макар и тихомълком, но крайно ефективно) на предложенията на Ленин за търсене на блокове и тактически съюзи.

 

В същата степен Шаумян е глух и за всички съвети да даде някаква автономия на мюсюлманите, най-вече на азербайджанците. Ленин е загрижен до крайност за доставките на нефт, Шаумян е обсебен от плановете си за военна офанзива срещу Елисаветпол и Тифлис.

 

Подкрепян от близкото си обкръжение и от все още валидния съюз с бакинските дашнаци, Шаумян провежда собствена политика в Закавказието, която може да се обобщи с едно изречение – война до пълното подчиняване на Кавказкия край на болшевишката власт.

 

Както вече стана дума, на 24 май 1918 г., Шаумян уведомява в детайлни подробности Ленин и Совнаркома за войнствените си намерения, нещо повече той разиграва различни сценарии за бойните действия в посланието си до Москва.

 

На 27 май 1918 г. в телеграма до Ленин, Шаумян съобщава:

 

„ ... Положението в Баку се влошава. Съобщават от Тифлис на 23 май за съгласието на Закавказкия комисариат да пропусне два турски полка към Баку. Нашият отряд от 2000 души стигна до Гудермес и се върна обратно, като не достигна до Червленная. Причините: първата – трудността на задачата, втората – молбата на делегацията на Терския народен Съвет да се върнат обратно, с оглед на очакващото се разрешаване на въпроса за отварянето на пътя. От Северен Кавказ помощ не очакваме, необходима ни е помощ през Астрахан. Спешно. Очакваме отряда на Бичерахов в Баку след 10 дни”. [2, док. 13]

 

Съобщението започва с дежурното плашене на „Центъра”, че турците ще тръгнат към Баку. Човек остава с впечатлението, че Шаумян е разглеждал територията на Бакинска губерния, намираща се под контрола на Бакинския съвет като едва ли не отделна държава, която не е страна по Брест-Литовския мирен договор. Всъщност, точно фактът, че контролираните от Бакинския съвет територии са се числили към територията на Съветска Русия са били поне от гледна точка на международното право гаранция, че Отоманската империя няма да ги нападне.

 

Както си спомняме, отоманската дипломация вкарва Закавказкия Сейм в капана на въпроса: „Вие признавате ли Брест-Литовския мир и явявате ли се част от Съветска Русия?”. Когато от Тифлис с възмущение отговарят, че не признават мира от Брест-Литовск, с който на Турция се връщат сериозни територии, отоманските дипломати още по-любезно запитват, представлява ли Закавказкия Сейм някоя независима държава? Защото ако той представлява независимото Закавказие, с него могат да се водят преговори. В противен случай, Сеймът е просто ... никой.

 

Този натиск довежда до ускоряване на обявяването на независимостта на Закавказието и до прогласяването на Закавказката демократична федеративна република. Само че, с акта на независимостта си, Закавказието престава да е каквато и да е страна по Брест-Литовския договор и Отоманската империя вече няма никакви ангажименти срещу новия субект, намиращ се срещу нея. Следват доста груб натиск, искания за още по-големи териториални отстъпки и военно настъпление.

 

Крайният резултат е решението на Грузия да се спасява самостоятелно и така се стига до обявяването на грузинската независимост и до повикването на германските войски на помощ за закрила срещу Отоманската империя. Така федеративното Закавказие колабира, създават се трите независими закавказки държави – Грузия, Азербайджан и Армения (изброяваме ги по реда на обявяването на независимостта им), а в Грузия се установява своеобразен германски протекторат.

 

За разлика от Закавказкия Сейм, Бакинският Съвет се е намирал поне от формална гледна точка в много по ясна и до някъде - по-благоприятна ситуация. Апшеронският полуостров и Баку са били част от територията на Съветска Русия и за тях Брест-Литовският договор е бил изцяло в сила. Според същия договор, нито Отоманската империя, още по-малко Германия са имали някакви претенции към контрол над територията на Бакинска губерния, така че евентуална турска или германска интервенция към Баку не би имала никакво международно правно основание.

 

Някой би запитал, каква е стойността на един международен договор по време на най-ожесточената фаза на световна война? Отговорът е, че стойността е била много голяма, защото за Германия мирът на изток е бил от изключително значение. Той е дал възможност за прехвърляне на войските от руския фронт на запад. Ако не е било включването на Съединените щати на страната на Антантата по същото време, мирът между Съветска Русия и Германия би могъл да създаде огромно преимущество за Германия на Западния фронт.

 

Пък и Ленин е бил „свой човек” – пътувал е до Русия в пломбиран вагон на разноските на германския генерален щаб и не си е струвало да бъде бламиран. Той, така или иначе е помагал с всичко възможно на Централните сили, в това число и с доставките на нефт от Баку. За какво да се воюва с твой фактически съюзник?

 

Реакцията на Совнаркома на независимостта на Закавказките републики – дела и документи

Тук е мястото да се отвори една скоба и да се напишат някои неща около реакцията на Совнаркома по отношение на независимостта на Закавказките републики. Един от по-добре документираните въпроси е този за отношението на Русия към независимостта на Грузия, точно която е осъществена с решаващата помощ на Германия.

 

Както пише Автандил Ментешашвили [6], „ … Подписаното от Германия съглашение с правителството на Грузия е означавало фактическо признаване (de facto) на грузинското правителство от германското. В секретно писмо, адресирано от генерал фон Лосов до грузинското правителство от 28 май 1918 година в Поти, той поема задължението да постигне това, че „германското правителство да обяви своята готовност да окаже поддръжка на Грузия в преговорите с руското правителство относно излизането на Грузия от състава на Руската империя и след излизането й да признае Грузия като свободна и независима държава“. [1]

 

Интересна е и реакцията на Съветска Русия и страните от Антантата на сближаването на Германия и Грузия.

 

В. И. Ленин, оценявайки ситуацията, която се е създала през лятото на 1918 година в Грузия е посочвал, че „… независимостта на Грузия се е превърнала в най-чиста измама, н същност има окупация и пълно завземане на Грузия от германските империалисти, съюз на немските щикове с меншевишкото правителство срещу болшевишките работници и селяни“. [5, стр. 6 – 7]

 

Впрочем, страните от Антантата, водещи война с Германия, също както Ленин смятали, че независимостта на Грузия е била нереална. Така в писмо на изпълняващи длъжността държавен секретар на САЩ Франк Л. Полк до посланника на САЩ във Великобритания Пейдж от 31 юли 1918 година четем: „Съдейки по речта на д-р Кюлман от 24 юни, публикувана в „Журнал де Женев“, правителството на Германия е признало „независимостта“ на Грузия. Изявлението на доктор Кюлман, тонът на турската преса и други факти сочат, че на Централните сили им се е удало изцяло да вземат под своя власт Грузия“. [10] “ [6, стр. 27]

 

Според Ментешашвили, Ленин „ ... оценява ситуацията от класови позиции, американският държавен департамент от позицията на воюваща страна, а в това време грузинският народ е бил изправен пред национална катастрофа, нямайки друга алтернатива за предотвратяване на завземането на страната от вечния й враг – османска Турция.

 

Грузинската делегация, пребивавала в Берлин през юни – ноември 1918 година се е домогвала до юридическо признаване на независимостта на Грузия от страна на Германия, правителството на която е смятало, че за окончателното урегулиране на този въпрос трябва да се застрахова чрез предварителното съгласие на Съветското правителство“. [6, стр. 27]

 

За позицията на съветското правителство по този въпрос има първокласни документи. В писмо на Й. В. Сталин до С. Г. Шаумян от 08 юли 1918 година, за политиката на съветската власт в Закавказието е казано: „1. Нашата обща политика по въпроса за Закавказието се състои в това, да заставим немците официално да признаят грузинския, арменския и азербайджанския въпрос за вътрешни въпроси на Русия, в разрешаването на които немците не трябва да участвуват. Именно затова ние не признаваме независимостта на Грузия, призната от Германия. 2. Възможно е, да ни се наложи да отстъпим на немците по въпроса за Грузия, но такава отстъпка в края на краищата ние ще дадем само при условие, че немците признаят, че Германия няма да се меси в работите на Армения и Азербайджан. 3. Съгласявайки се да ни оставят Баку, немците молят да ни се отдели известно количество нефт за еквивалент (Сталин има пред вид еквивалент на обема на доставките, който немците биха могли да осъществяват ако контролираха Баку, бел. авт.) Ние тази „молба”, разбира се, можем да удовлетворим”. [4, с. 289-290]

 

В телеграма до Чичерин от 5 юли 1918 година, Сталин пише, в отговор на молбата му да напише възвание до грузинския народ: „Възвание до грузинския народ не мога да напиша, нямам желание да се обръщам с възвание към загинали”. По-нататък в телеграмата се говори за необходимостта да се настоява пред немците „за неприкосновеността на Кубан като част от Русия, като в краен случай може да се признае независимостта на Грузия, само и само Германия да признае въпроса за Кубан, Армения и Азербайджан, като вътрешен въпрос на Русия – за това трябва да се настоява решително и безкомпромисно”. [4]

 

В много детайлното си изследване на взаимоотношенията на Грузия с Германия, страните от Антантата и Съветска Русия, Ментешашвили констатира, че „ … през лятото, германското правителство „се сдобило” със съгласието на Съветска Русия за признаване на Грузия за независима държава. На 27 август 1918 година, между РСФСР и Германия е подписан допълнителен договор, чийто 13-ти член гласи: „Русия заявява своето съгласие за това, че Германия признава Грузия за самостоятелен държавен организъм”. [7] Това е било косвено признаване на грузинската независимост от Съветска Русия. ”. [6]

 

На 03 октомври 1918 година, проектът на политическото съглашение на Германия с Грузия бил готов. Основната му точка, по думите на члена на грузинската делегация З. Авалишвили е било признаването на независимостта на Грузия. Но подписването на съглашението се забавило, отначало във връзка с правителствената криза в Германия, а след това поради влошаването на положението на фронта и надигащата се революция. Политическото съглашение така и ние било подписано.

 

Правителството на РСФСР рязко изменило своята позиция по отношение на признаването на Грузия, веднага след поражението на Германия и ноемврийската революция.

 

Според спомените на представителя на Грузия в РСФСР – Г. Хундадзе, който бил начело на грузинската мисия в Москва от 11 юни 1918 до месец март 1920 година, Г. Чичерин в едно от своите изказвания, след революцията в Германия заявил: „Ние не възразявахме срещу [действията на] Германия, но сами не се обвързвахме да признаем независимостта на Грузинската държава” [7]

 

По време на лична среща с Г. Хундадзе, заместникът на Чичерин по въпросите на Изтока – Л. Карахан обяснил, че Совнаркомът не признава нито независимостта на Грузия, нито Грузинското дипломатическо представителство, нито грузинското правителство, което се разглеждало от Съветската власт като метежническа група против законната власт в Русия”. [6]

 

Хундадзе влязъл в преговори с видни дейци на Съветската власт през декември 1918 година за изясняване на въпроса за възможностите за признаване на грузинската независимост.

 

„Зиновиев – пише Г. Хундадзе, ме изслуша внимателно, удивявайки на някои факти от нашия живот, за които той е имал съвършено превратна представа. Зиновиев обеща да постави нашия въпрос в Совнаркома и да отчете по време на обсъждането на този въпрос всичко казано от мен ...

 

Каменев любезно се съгласи да поговори от мое име с Ленин. След няколко дни ми съобщи, че при настоящите условия, Ленин не иска и да чуе за независимост на Грузия. Риков определено ми заяви, че той е за въоръжен разгром на контрареволюционното Грузинско правителство и ще вземе всички мерки, щото въпросът за независимостта на Грузия никога да не се обсъжда в Совнаркома [3, с. 443]”. [6]

 

Неуспехът на Ленин със „сдържането” на агресията на Бакинския Съвет

Изнесеното по-горе ни дава възможност да направим следния анализ или поне – логически спекулации. Описаната по-горе формула на Ленин за търсене на „блок с Жордания“, тоест с грузинските меншевики, които са били политическа сила без конкуренция в страната си по това време е могла да бъде доста сериозна гаранция срещу германски или отомански посегателства над Баку и властта на болшевиките там.

 

Всъщност, по-дълбокия замисъл на лансираната идея за „блока с Жордания“ най-вероятно е била да се спре отиването на Грузия в „обятията на немците“. Ленин е разглеждал Закавказието като територия на Съветска Русия, която временно не е под неин контрол, поради смутителската дейност най-вече на различните социалдемократи – меншевики, есери, социалисти – федералисти и „тути кванти“. На тях той се опитва да предложи чрез Шаумян формула за спиране на турското настъпление – на практика да се върнат в лоното на Съветската власт под формата на някакъв съюз („блок“) с Бакинския Съвет и с Шаумян лично. На кукичката на въдицата като стръв е било заложено обстоятелството, че в този момент болшевиките не са имали физически досег с Тифлис и е имало надежда, че грузинското правителство може да се изкуши да използува едно формално сдобряване с Москва като щит срещу турското настъпление. Както се казва „Бог високо, а Ленин - далеко“. В Тифлис е можело евентуално да се опитат да изиграят и така картите си, разчитайки на това, че реално Грузия е щяла да остане напълно автономна.

 

Само че, точно тук се явяват изключителните амбиции на Шаумян да овладява Закавказието с военна сила. Той изобщо не влиза в посредническата роля, която се опитват да му вмени Ленин. Още повече, че за да предприеме предлагания от Ленин демарш, Шаумян е трябвало да действува много бързо, защото Грузия е била изправена пред настъпващата армия на Отоманската империя. Шаумян си прави оглушки и социалдемократите в Тифлис задействуват своя спасителен план за немски протекторат, може би дори без да разберат, че има някаква оферта от Москва. Отделен въпрос е, дали вече много патилите лидери на новообявената грузинска държава са щели да предпочетат съюза с Москва пред съюза с Берлин. Вероятността да предпочетат второто със сигурност е била много по-голяма.

 

Така или иначе, скоро ще стане така, че Съветска Русия в лицето на Бакинския Съвет ще нападне държава, която е обявена за съюзник на Отоманската империя – Азербайджанската демократична република.

 

За сега, наличните исторически извори не ни позволяват да отговорим на въпроса, дали става дума за късогледство на Шаумян, Джапаридзе, Корганов и с-ие или за целенасочени действия срещу добрите отношения на Съветска Русия и Централните сили. В историческата литература има много спекулации за връзките на Шаумян с англичаните. Без да отхвърляме или да се съгласяваме с тези хипотези, можем само да отбележим две неща:

 

От една страна, по несъмнен начин вече бяха установени контактите между Шаумян и британските дипломати на територията, контролирана от Закавказкия сейм. Дошлият впоследствие на помощ на Шаумян отряд на Бичерахов, също е издържан дълго време в Персия с английски средства и това е публично известно. Англичаните изобщо не възпрепятстват Бичерахов в неговия поход до каспийското пристанище Ензели в Иран, откъдето той ще се прехвърли в Баку.

 

От друга страна, както ще видим малко по-долу, Бакинският съвет, който по това време е под контрола на Шаумян, поддържа изключително враждебна риторика спрямо Централните сили, в частност срещу Германия и Отоманската империя.

 

От тази гледна точка, не можем да не признаем, че действията на Бакинския Съвет и лично на Шаумян са водели към неприкрита конфронтация на Съветска Русия с Централните сили в Закавказието, по-точно – конфронтация с Отоманската империя.

 

Хроника на началото на края на болшевишката власт в Баку

Но да се върнем към останалата част от телеграмата от 27 май 1918 г.

 

От нея се разбира, че опитът на Бакинския съвет да установи пряка връзка с болшевиките в Северен Кавказ. Бакинският отряд от 2000 души не е стигнал до станицата Червленная, до където са си били пробили път болшевишките сили от Северен Кавказ. Те са стигнали до Гудермес, където вероятно са се сблъскали с враждебното отношение на местното чеченско население. Самият Шаумян обяснява провалът на похода с „трудността на задачата” (която наистина никак не е била лесна) и с „молбата на делегацията на Терския народен Съвет да се върнат обратно, с оглед на очакващото се разрешаване на въпроса за отварянето на пътя”. [2, док. 13] Може да се предполага, че молбата на Терския народен съвет не е била от най-учтивите и бакинската военна сила е трябвало да спре настъплението си.

 

Тук Шаумян стига до съвсем оправданата оценка, че болшевиките в Баку повече не очакват помощ от Северен Кавказ. Той настоява да му се изпрати помощ през Астрахан. Странното е, че едновременно с на пръв поглед напълно основателните призиви за помощ, бакинските болшевики продължават по същото време с огромна последователност да се готвят за военно настъпление срещу Елисаветпол, иначе казано – за война с Азербайджанската демократична република. За тази офанзива те чакат с нетърпение и пристигането на отряда на Бичерахов от Персия, което няма да стане в рамките на очакваните десет дни, но все пак ще се състои.

 

На 30 май 1918 г., Ленин получава телеграма от Баку, която вероятно е предизвикала у него силно безпокойство. Открито водещият своя политика в Закавказието Степан Шаумян, съобщава на Владимир Илич, за открито отправените от Бакинския Съвет закани и предизвикателства, както срещу трите нови закавказки републики, така и срещу Германия и Отоманската империя. Ето какво научават в „Центъра” от Баку:

 

„Резолюция на обединеното тържествено заседание на Бакинския съвет на работническите, войнишките и матроските депутати и на заседаващия в Баку конгрес, приета на 29 май. „Съединеното тържествено заседание на Бакинския Съвет на работническите, войнишките и матроските депутати и конгресът на мюсюлманските селски депутати от Бакински уезд, след като изслуша доклада за политическото положение в Закавказието, изразява своето негодувание срещу заседаващата в Тифлиския сейм презряна групичка (в буквален превод – купчинка, бел. прев.) бекове и ханове и техните лакеи – меншевиките, арменските националисти, дашнаците, които дръзнаха да обявят независимостта на Закавказието и понастоящем чрез свои представители водят в Батум преговори за изпращане на германо-турски войски срещу бакинската Съветска власт. ... ”.[2, док. 14]

 

Отправените обиди към членовете на вече саморазпусналия се Закавказки Сейм не са някаква изненада. Интересно е обаче открито изказаното твърдение, че „презряната групичка” от Тифлис водят преговори за изпращане на германо-турски войски срещу бакинската Съветска власт. Вече беше коментирано, че към този момент, главните действуващи лица в инициирането на независимостта на Закавказието – грузинските социалдемократи от различни разцветки (най-вече меншевиките, предвождания от същия Ной Жордания, към блок с когото Ленин безуспешно се опитва да тласне Шаумян), изобщо и не мислят, какво става в Баку. Те са притеснени до крайност от териториалните амбиции на Отоманската империя и търсят закрилата на Германия срещу Турция. Настъпление срещу Баку е последната грижа на Закавказкия Сейм, особено на грузинците.

 

Още по-интересно е, че в състава на „презряната групичка” предатели са изброени освен обичайно проклетисваните „бекове и ханове”, но и „меншевиките, арменските националисти, дашнаците, които дръзнаха да обявят независимостта на Закавказието”. [2, док. 14]

 

Към момента на излизането на тази резолюция, дашнаците са най-близките съюзници на болшевиките в Баку, десните есери ги подкрепят реално в боевете по време на мартенския погром през 1918 г., а според Шаумян меншевиките са поискали оръжие от Бакинския Съвет, за да застанат на негова страна. Резолюцията от Баку е приета само с трима въздържали се. Това предполага, че бакинските дашнаци или са влезли в открита конфронтация със съидейниците си от Тифлис или просто не са участвували в гласуването.

 

Последното е много сериозна тема за бъдещи научни изследвания. Към днешна дата, може само да се каже, че с резолюцията от 29 май 1918 г., оповестена с телеграмата от 30 май същата година, Бакинският Съвет (идейно дирижиран от Шаумян) отваря фронт едновременно на представителите на Централните сили в Закавказието, без Москва да им е давала какъвто и да е мандат за това и на собствениците си съюзници, най-вече на „Дашнакцутюн”. От този подход не лъха особена мъдрост, но със сигурност се вижда „подгряването” на публиката в навечерието на подготвяната офанзива срещу Елисаветпол.

 

Получава се напълно по болшевишки – работниците в Баку гладуват; едновременно с това трудовите им норми растат неудържимо; подготвя се война със заобикалящите ги от всякъде азербайджанци; отправят се идеологически заклинания и проклятия срещу две държави, с които има сключен мирен договор; хвърля се сянка върху отношенията със съюзниците от мартенското клане над азербайджанците и „Мусават”.

 

Личи и някакво самозаблуждаване, за да не кажем „самохипноза”. В резолюцията постоянно се говори за участвувалия в приемането й „конгрес на мюсюлманските селски депутати от Бакински уезд”. [2, док. 14] Създаването на всякакви имитационни, казионни и кухи структури за оправдаване на една или друга цел е практика, която не заобикаля и зрелите демокрации. В случая обаче е наистина смешно да се говори за подкрепа на болшевишката власт от страна на селяните-мюсюлмани, един път след „мартенските събития” в Баку и втори път след бурната деятелност на болшевиките по прибирането на реколтата в цялата губерния и особено при реквизирането на памука в Ленкорански уезд. Болшевишката власт започва сякаш да вярва на собствената си пропаганда или пък се опитва да „замаже очите” на критиците си в „Центъра”, които препоръчват по-меко отношение към „мюсюлманската беднота”.

 

Но това са второстепенни въпроси. Главното е да се произнесе основното проклятие, „анатемата”. То звучи ужасно солидно и безапелационно:

 

„Ние, представителите на бакинския пролетариат и мюсюлманите-селяни от Бакински уезд, обявяваме за врагове всички, които са гласували в Сейма за отделянето на Закавказието; пред лицето на цялата руска демокрация, на целия свят заявяваме: 1) както бакинската демокрация, така и работниците и селяните от цялото Закавказие в никакъв случай няма да се примирим с отделянето на Закавказието от революционна Русия и ще се борим с оръжие в ръка срещу турско-германските банди и срещу техните съюзници – предателите Чхенкели – Зиатханов – Хойский и компания; 2) никакъв мир, сключен от тази групичка узурпатори, не може да бъде признат от нас”. [2, док. 14]

 

Веднага възниква въпросът, защо в резолюцията с такова настървение се нападат страните от Централните сили? В резолюцията се борави с епитети, като „турско-германски банди”. Обяснението, че това е за успокоение на широко представените в Бакинския съвет арменци, които присъствуват и много сериозно във въоръжените сили на бакинската съветска власт, може да съдържа само част от истината, при това – по-малката.

 

Загрижеността да не се настройват срещу Бакинския Съвет арменците е разбираема, но тогава най-вероятно не е било необходимо да се обявява „Дашнакцутюн” за враг. И второ, цялата риторика на резолюцията цели открита конфронтация с Германия и Турция. Човек би помислил, че Брест-Литовският договор никога не е бил сключван, поне според Шаумян и съмишлениците му. Последното изскача по неочакван начин и от цитираната по-горе точка 2) – „никакъв мир, сключен от тази групичка узурпатори, не може да бъде признат от нас”. [2, док. 14]

 

Ясно е, че „групичката узурпатори” сключва мир от името на Закавказката демократична федеративна република, а не от името на Съветска Русия и Совнаркома в Москва, така че разграничаването на Бакинския Съвет от мирния договор между Закавказката демократична федеративна република и Отоманската империя е безсмислено и просто излишно. Всъщност, някак си между редовете на тази точка 2) в резолюцията се чете нещо такова: Има една държава в Закавказието и тя е съветска република със столица в Баку. Тя има един Бог (Совнаркомът начело с другаря Ленин) и другарят Шаумян е негов пророк.

 

В очите на бакинската власт, цялото Закавказие е легитимна територия на Съветска Русия, където разни Закавказки Сеймове и Закавказки Комисариати са оставени да си играят на политика, докато съветската власт в Баку събере достатъчна въоръжена сила за да ги сложи в ред. Това е написано и в прав текст в резолюцията:

 

„Представлявайки неотделима част от великата Руска Федеративна Република, ние, тясно свързани от съдбата си с революционна Русия, можем да признаем само мир, сключен от Централното руско съветско работническо – селско правителство. Бакинският пролетариат, така както и селячеството на Бакински уезд и на цялата губерния, както това се вижда от решенията на редица уездни конгреси на мюсюлманските, арменските и руските селяни, ще отстояват Съветската власт и ще оказват най-решителна съпротива на настъпващите сеймовски и турски банди“. [2, док. 14]

 

Трябва да признаем, че тук авторите на резолюцията са проявили известна скромност. Те са се позовали на волята бакинския пролетариат и на селячеството от Бакински уезд, дори не от Бакинска губерния. Това е било коректно спрямо действителното положение, защото по това време, властта на Бакинския Съвет се простира горе-долу точно в тези граници. Но вместо да спазват указанията на Ленин, да печелят време и да изнасят петрол за Русия през Астрахан, бакинските болшевики се зъбят на „настъпващите сеймовски и турски банди“ (всъщност по това време към Баку никой не настъпва) и се готвят за поход към Елисаветпол и дори към Тифлис.

 

Понеже събитията по това време се развиват с шеметна скорост и обявяването на грузинската независимост става кажи – речи по време на „съединеното тържествено заседание на Бакинския Съвет на работническите, войнишките и матроските депутати и конгресът на мюсюлманските селски депутати от Бакински уезд“, налага се в резолюцията да се приемат нови, допълнителни заклинания, този път срещу вируса на национализма, който е заразил грузинските депутати в Тифлис, а от там и целия Закавказки Сейм:

 

„Допълнения. Като получихме по време на обсъждането на въпроса съобщение от Тифлис за разпадането на така наречената Закавказка република, за разпускането на Сейма, обединеното заседание на Бакинския Съвет и на Селския конгрес констатират катастрофата на престъпния контрареволюционен блок на меншевиките, мусаватистите и дашнакцаканите и го обявява за националистическа авантюра и за каиновско предателство както по отношение на грузинското селячество, така и още повече по отношение на арменското и мюсюлманското селячество и към целия пролетариат на Закавказието“. [2, док. 14]

 

След като Закавказкият Сейм е разпуснат, в Баку решават, че могат пак да започнат да говорят за демокрация на Кавказ. Но това е само мимоходом. Веднага след това, на „откъсналото се Западно Закавказие“ се обещава обединение с Бакинския пролетариат по възможно най-зрелищен начин – с пушка в ръка. Авторите на резолюцията зарязват всякаква двусмисленост в текста и карат направо:

 

„Съединеното заседание на Съвета на работническите, войнишките и матроските депутати и на Селския конгрес пред лицето на новите авантюри, на новите опити да се разбият редовете на кавказката демокрация, заявява своята твърда решимост да продължи борбата срещу контрареволюцията в Закавказието и изразява увереност, че не е далече това време, когато откъснатите от Западното Закавказие бакински пролетариат и селяните от Бакинска губерния ще се обединят в братски съюз с грузинското и арменското селячество и пролетариат и с оръжие в ръка ще установят в Закавказието Съветска власт и ще възстановят единството с велика революционна Русия”. [2, док. 14]

 

Всъщност, тези редове казват най-важното от цялата резолюция. На авантюристите от „откъсналото се Западно Закавказие“ е обявена формална война. Бакинският Съвет обещава на „грузинското и арменското селячество и пролетариат“, че „откъснатите от Западното Закавказие бакински пролетариат и селяните от Бакинска губерния“ ще се обедини с тях в „братски съюз“. Последното разбира се ще стане със силата на оръжието.

 

„Съединеното тържествено заседание на Бакинския Съвет на работническите, войнишките и матроските депутати и конгресът на мюсюлманските селски депутати от Бакински уезд“ е свикано с една едничка цел – да санкционира началото на военния поход срещу Елисаветпол. С маниер, който после ще стане стандарт в съветската външна политика, Бакинският Съвет ще нападне съседа си, изтъквайки на ляво и на дясно едва ли не превантивния характер на своите действия. По това време в Елисаветпол (Гянджа) са мислели за всичко, но не е и за война със Съветска Русия, но Шаумян и компания проглушават ушите на света и най-вече на Совнаркома, че ако не днес то утре „сеймовските банди“ ще нападнат Баку. Когато Закавказката демократична федеративна република се разпада и Закавказкият Сейм се разпуска, това се приема за обстоятелство повишаващо риска от „татарско“, „мусаватистко“, че и „турско“ нападение, а не за точно обратното.

 

„Тържественото заседание“ охотно ратифицира войнствените намерения на водачите на Бакинския Съвет и им дава мандат да тръгват в техния „звездоносен поход“ към Елисаветпол. Както вече беше отбелязано, резолюцията е била приета „с аплодисменти с всичките гласове на Съвета и на Селския конгрес при трима въздържали се“. След което Бакинският Съвет изпраща триумфално резолюцията си на Совнаркома и на Ленин лично … „за сведение и за открита разгласа“. Така да се каже, Шаумян и компания разглеждат от висотата на положението си московското началство, като нещо подобно на пресцентър на Бакинския съвет.

 

Разбира се, такива волности са били възможни в началото на Гражданската война. По-късно, на никого няма даже да му мине през ума, че „Центърът“ ще му оправя връзките с обществеността. На „Центъра“ само ще се рапортува, а при лоши новини с обратната поща може да дойде и „нова назначение“ на някой от островите на „Архипелага ГУЛАГ“.

 

И пак Бичерахов, както и един загадъчен английски генерал ...

На 07 юни 2018 г., Шаумян изпраща писмо до Съвета на народните комисари, с което информира подробно за национализацията на нефтената индустрия и на Каспийския търговски флот. За перипетиите на тези национализации и противоречията с „Центъра“ вече беше написано в предишната част. Тук само ще отбележим, че моментът за национализациите е избран много подходящо. В Баку има така да се каже „военно положение“. Армията на Бакинския Съвет открито се стяга за поход към Елисаветпол и на никой от „ощастливените“ от национализациите собственици не би му „стискало“ дори и да гъкне. Не случайно Шаумян пише:

 

„Вътрешното ни положение е такова, че всички тези мероприятия ние бихме могли да прокараме в живота безболезнено и даже блестящо“. [2, док. 15] Става дума за подготвяните „декрети за национализация на банките и на домовете“, но същото се отнася и за вече обявената национализация на нефтената индустрия и флота. На гладуващите се представя „чудесната новина“, че те вече са едва ли не собственици на въпросните отрасли от бакинската икономика и това поражда известен ентусиазъм. А ентусиазъм е необходим, особено в навечерието на война. Всичко е навързано чудесно и далновидно…

 

В същото писмо, вождът на бакинския пролетариат продължава да увещава Совнаркома за необходимостта от сътрудничество с Бичерахов и дава следната информация:

 

„Ще засегна само болния въпрос за Бичерахов. Този въпрос в някаква степен ме озадачава. Вие знаете за нашите преговори с него. В последното си писмо той ни постави условие за допускане на английска мисия в Баку. След това, след като получих Вашето решение, незабавно му съобщих нашите условия. Сред тях – условието, неговият отряд да се състои изключително от граждани на Руската република. Най-главното, собствено не е това дали с него ще има някакви англичани, а това, какво ще представлява той сам със своя отряд.

 

Всички, които съм упълномощавал да водят с него преговори, и хора, които го познават от много години и запознати с неговия отряд – всички ме уверяваха в неговата порядъчност това, че трябва без всякакви колебания да приемем неговите услуги. Но тези дни ми предадоха разшифрована радиограма на английски генерал в Персия, където той [английският генерал] между другото пише:

 

„Моята цел е да спася Кавказ от турците и германците и мисля, че всички партии ще ми помогнат. Нямам нищо против Съветската власт. Бичерахов в политическо отношение се намира на мое разпореждане и той няма да има нищо против бакинската власт“. (Това е приблизителният текст, подчертаните думи превеждам точно)“. [2, док. 15]

 

Цитираната част от писмото е с изкусно заложено двойно дъно. Шаумян пише за своите (уж) колебания по отношение на Бичерахов, а едновременно с това цитира „разшифрована радиограма“ на английски генерал, в която се обяснява, че нито английското командване, нито Бичерахов, който се намира на разпореждане на англичаните „в политическо отношение“ имат каквото и да е против съветската власт в Баку.

 

Колебанията на Шаумян по отношение на необходимостта от съюза с Бичерахов е чисто лицемерие за пред „Центъра“, където са твърде стриктни по отношение на взаимоотношенията с централните сили и особено с германците. Няма от къде да знаем дали Шаумян се е досещал, че германският генерален щаб е и генерален спонсор на някои от водещите фигури в Совнаркома (най-вече на самия Владимир Илич), но на него му е било пределно ясно, че в Москва са много чувствителни на тема общи действия със страните от Антантата.

 

Шаумян смята своята си кожа за по-близка от глобалната стратегия на болшевиките в Москва и флиртува съвсем сериозно с англичаните. За контактите му с английската дипломация вече стана дума в предишната част. Дали защото е повярвал на собствената си пропаганда, дали поради някаква лична мнителност и враждебност не само към Отоманската империя (нещо напълно разбираемо за арменец, пък бил той и болшевик – интернационалист), но и към Германия, но Шаумян е сякаш в обсесивно състояние по отношение на Централните сили.

 

Споменатият английски генерал от Персия е най-вероятно генерал Лионел Дънстервил, чийто отряд извършва огромен преход през териториите в Средния Изток, за да стигне в крайна сметка и до Баку през есента на 1918 година. Специалната войскова единица на генерал Лионел Чарлз Дънстервил, наречена „Дънстерфорс“ е създадена от съюзниците от Антантата през декември 1917 година. Първоначално в нея са включени около 350 австралийски, новозеландски, британски и канадски войници и офицери, които са изтеглени от Западния и от Месопотамския фронт. Задачата на „Дънстерфорс“ е да създаде военни сили, които да заместят частите на руската царска армия в северна Персия и в Закавказието. Британското командване и руското царско командване са разглеждали като напълно възможен сценарий проникването на агенти на Германия и на Отоманската империя в Централна Азия, Афганистан и Индия. Затова войските на Великобритания и Царска Русия съвместно окупират Персия (руснаците на север, а британците на юг).

 

През месец юли 1918 година, „Дънстерфорс“ участва в операцията по извеждането на 80000 души от асирийското християнско население на град Урмия, което е преследвано едновременно от отоманските войски и от местните кюрди, които искат да си отмъстят заради по-стари враждебни действия (най-вече грабежи) от страна на асирийците. От оцелелите след изтеглянето от Урмия мъже е сформирана смесена кавалерийско – пехотна бригада, а останалата част от мирното население е изпратена в бежански лагери в Бакубах, близо до Багдат.
Генерал Дънстервил получава подкрепления от 39-та пехотна бригада и продължава на север, като се придвижва на повече от 350 километра от Хамадан, през Каджар, за да стигне на края и до Баку. Епичният преход на „Дънстерфорс“ през Персия е извършен в сътрудничество точно с Бичерахов. Двамата напредват, като Дънстервил е натоварил армията си на 500 вана „Форд“, тогавашен модел и има и известен брой бронирани автомобили. Отделно, Дънстервил изобщо никога не е крил, че е разполагал с огромни финансови ресурси и често се придвижва напред не с бой, а чрез разплащане със съответните „местни фактори“. [8], [9]

 

Имаме всички основания да смятаме, че генерал майор Лионел Чарлз Дънстервил, командуващият „Дънстерфорс“ е визираният в съобщението на Шаумян британски генерал. Разбира се, остава напълно неясно как Шаумян се е сдобил с радиограмата на Дънстервил, при това в разшифрован вид. Най-вероятно тя му е била предоставена или от самия Бичерахов или от някой „добронамерен“ британски дипломат, пребиваващ в „откъснатото от бакинския пролетариат Западно Закавказие“.

 

По метода на свършения факт

В крайна сметка, „превантивните действия“ на Шаумян ще „вкарат вълка в кошарата“ и ще доведат така наречената „Кавказка ислямска армия“ в Баку, но до тогава има още време. Към разглеждания момент, лидерът на бакинските болшевики си провежда собствена международна политика, като доста старателно се опитва да си осигури все пак одобрението на Москва, изнудвайки я в най-добрите традиции на ориенталските маниери. Това заключение се потвърждава и от следващия абзац в писмото:

 

„Това обстоятелство, във връзка с цялата обективна обстановка усложнява положението. Аз телеграфирах той (Бичерахов, бел. авт.) да дойде в Баку за преговори, преди отрядът му да пристигне в Ензели, но е съмнително, че той ще го направи. Нито аз, нито Корганов можем да заминем също така, а да се доверявам в това отношение няма на кого. Вчера получих от него радиограма от Казвин, в която се съобщава, че той тръгва. Възможно е след седмица вече да е в Ензели. Как ще постъпим с него, за сега не ми е съвсем ясно. В посока на Елисаветпол ние вече тръгваме днес. Там ще се насочат големи сили и от това отрядът на Бичерахов придобива още по-голямо значение“. [2, док. 15]

 

С други думи, Бичерахов идва, няма как да преговаряме допълнително, а отрядът му ни трябва ужасно много… на това му се вика „изправяне пред свършен факт“ и лидерът на бакинския пролетариат изобщо не се посвенява да постави в такова положение Москва и Совнаркома. Пък те да се разправят с германците и турците, все ще измислят нещо …

 

И точно в този абзац, съвсем между другото, като кулминация на „свършения факт“ се промъква съобщението: „В посока на Елисаветпол ние тръгваме днес“. [2, док. 15]

 

Всякакви Ленинови хитроумни тактики за печелене на време, за създаване на „блок с Жордания“ и прочее, просто „изтичат в канализацията“. Началото на „звездоносния поход“ е сложено. Дългата подготовка на това, което в днешно време Владимир Волфович Жириновский вероятно би нарекъл „Последный бросок на Запад“ е приключила. (Жириновски е автор на скандалната книга „Последний бросок на Юг“ („Последният скок на Юг“), в която разказва мечтата си да види как руските войници мият краката си в Индийския океан. Книгата е написана след изтеглянето на Съветската армия от Афганистан).

 

На 10 юни 1918 година, напълно в неговия стил, Шаумян изпраща на Ленин обстоятелствена телеграма, в която дава много изчерпателна информация за ситуацията в Закавказието след сключването на мира между Закавказкия Сейм и Отоманската империя от една страна и след обявяването на независимостите на Грузия, Азербайджан и Армения. На края, в последното изречение на подробната и информативна телеграма, отново някак си „между другото“ той пише:

 

„Съобщавам, че започнахме настъплението“. [2, док. 16] Най-общо казано, станала е някаква дреболия … И потичат сводките от фронта.

 

Настъплението към Елисаветпол или „звездоносният поход”

Първата сводка от театъра на военните действия е от 11 юни 1918 г.:

 

„Предавам първото донесение на командуващия бакинските съветски войски, започнали военни операции в направление на Елисаветпол. Донесението е получено днес, единадесети юни в 9 часа вечерта: „Авангардът на нашите войски завзе станция Сагирли; нашият разузнавателен локомотив беше обстрелян от артилерията на противника от страна на станция Керар. Нашите войски се придвижват напред“. [2, док. 17]

 

На 14 юни 1918 г. към Ленин лети нова телеграма:

 

„На 10 юни, нашите войски на брой 10 хиляди души тръгнаха от Аджикабул. На 11-ти заеха станция Сагирли, втората станция завзета с бой и село Кюрдамир и напредват по-нататък. При Евлах ги очакват значителни сили на противника. По сведения от Тифлис, турците са прехвърлили в посока на Елисаветпол 15 хилядна войска. Съобщават, че в Тифлис на 11-ти вечерта е пристигнал трети ешелон с германски войски. На 8 юли в Поти са дебаркирали три транспорта германски войски с артилерия. Несъмнено, срещу Баку ще бъдат придвижени и германски войски. Настроението в нашите войски е бодро, редът е образцов, флотът героично ще отстоява Съветската власт. Настроението на работниците, независимо от почти тримесечния глад, е много повишено, ще се сражават до последна възможност. „живи няма да се предадем и на немските хищници никакъв нефт няма да оставим“ – казват работниците. …“ [2, док. 18]

 

Доказан факт е, че Ленин е имал изключителна слабост към Шаумян и го е толерирал всячески. В противен случай, той вероятно в присъщия си елегантен стил щеше да нареди да го обесят на „вонящо въже“, както беше препоръчал за други граждани. Посланието на Шаумян е пълно до горе с дезинформация и подвеждащи внушения, някои от които са толкова прозрачни, че Ленин и другарите му не може да не са усещали, че ги манипулират най-безскрупулно.

 

Размерът на отоманските войски в района на Елисаветпол е драматично надценен. Всъщност, на края ще се окаже, че турците са изпратили там най-вече команден състав, артилеристи и картечари, но на вождът на бакинския пролетариат му се придвижва направо 15 хиляден аскер, ни повече ни по-малко.

 

Информацията, за дебаркиралите в Поти и придвижващи се към Тифлис немски войски по принцип е достоверна, но те са стоварени там като упражняване на германския протекторат над Грузия и са ни повече ни по-малко гаранция срещу евентуални „волности“ на отоманската армия. Германците нито имат желание да нападат Баку, нито се помръдват, когато там впоследствие ще се стоварят техните врагове англичаните. Както ще се види по-нататък, когато споменатият „Дънстерфорс“ дебаркира в Баку, германците се задоволяват с устно обещание от болшевишкото правителство да изгони някак си англичаните от каспийските нефтени полета.

 

Шаумян неуморно плаши Москва с немско настъпление, като гарнира дезинформацията си с рапорти за героични настроения и нагласи. Настроението във войската е бодро – там изглежда хич не се плашат от германците, дебаркирали в Поти и в Батум. Флотът е готов да брани Съветската власт, при това героично, съвсем както по време на „Мартенските събития“, когато с артилерията си обстрелва немилостиво азербайджанските квартали на Баку. Друг е въпросът, че скоро точно флотът ще се обърне срещу Шаумян и болшевиките но това е епизод, който предстои.

 

Работниците пък се заканват, че няма да се дадат живи и че няма да дадат и капка нефт на „немските хищници“ [2, док. 18], без да си дават сметка, че прилична част от добивания и експедиран през Астрахан нефт се доставя от болшевиките … точно на Германия. Иначе, работниците понасят вече тримесечен глад, но това видимо не притеснява Шаумян. Както ще видим, централната болшевишка власт в един момент ще се окаже по-притеснена от „бакинските комисари“ за глада в нефтената столица.

 

Шаумян обаче е зает с други проблеми. Освен, че с другарите си е оставил бакинската „класа хегемон“ на ръба на гладната смърт, те са подготвили похода към Елисаветпол по такъв начин, че и най-неграмотният тиловак би се възмутил. Шаумян се сеща, че военната помощ от Русия я няма едва след като войската му се е хванала гуша за гуша с азербайджанците около Кюрдамир. Изведнъж се оказва, че „ … До сега нямаме никаква военна помощ от Русия. Няма бронирани автомобили, самолети, артилерия, даже патроните и винтовките, изпратени с Колтински и Тер-Петросян ги няма до сега. Не са получени също и оръдията за корабите. Няма го Габриелян. Няма ги 100те милиона“. [2, док. 18]

 

Какво се оказва. „Звездоносния поход“ на Запад е подготвен меко казано недостатъчно. Войската уж е много стегната и с висок дух, но няма дори пушки и патрони, да не говорим за бронирани автомобили, артилерия и самолети. Пари също няма. Изглежда, единствената придобивка на войската на Бакинския Съвет ще бъде отрядът на Бичерахов, който си пробива път с бой към иранското пристанище Ензели на брега на Каспийско море, въпреки съпротивата на персийския местен фактор Кучук-хан. Според данните на Шаумян, „ … отрядът на Бичерахов от Персия, който влезе в състава на Бакинската съветска армия, бърза на помощ на бакинци. Кучук-хан започна бойни действия срещу Бичерахов по пътя от Казвин за Ензели. Отрядът, сражавайки се успешно, си пробива път напред. След седмица ще бъде в Баку“. [2, док. 18]

 

Е, няма да е точно след седмица, но все пак ще пристигне отрядът на Бичерахов. Човек се пита, каква е била дипломатическата и военно техническата подготовка на похода към Елисаветпол (спомняме си, че сума време Шаумян бомбардира Москва с доклади за протичащата подготовка), че нещата са докарани до това крайно неблагоприятно състояние. Със сигурност, болшевиките в Баку са имали огромни проблеми по всички азимути, но при това положение във въздуха увисва въпросът, защо започват въоръжена агресия срещу обявилия независимост Азербайджан? За сега, няма разумен отговор на това.

 

Във въздуха се носи очакване за съюз с англичаните. Зов за единство към „полезните идиоти”

На 16 юни 1918 година към Ленин и към Сталин в Царицин полита нова телеграма, огласяваща резолюцията, приета от Бакинския Съвет на предишния ден. В много отношения, текстът й говори сам за себе си. В първата част се отправят станалите вече ритуални за Бакинския съвет закани срещу Германия и Отоманската империя:

 

„Като изслуша доклада на другаря Шаумян за положението в Закавказието, за появилите си в Тифлис германски войски и за стремежа на германските хищници да завземат Баку с цел, в частност, износа на нефт, Съветът на работническите, червеноармейските, матроските и селските депутати одобрява изцяло революционната програма на Бакинския Съвет на Народните Комисари, заявява още един път за готовността на бакинския пролетариат и Съветската Червена Армия да се борят с настъпващите германо-турски бандити, да отстоява своята свобода и независимост и своята неразривна връзка с великоруската Съветска република. Ние заявяваме, че както в случай на победа, така и в случай на поражение, ние няма да дадем на германските хищници нито една капка нефт, добита с народен труд“. [2, док. 19]

 

Както вече стана ясно и както ще бъде потвърдено от целия ход на събитията, Германия по това време няма никакви намерения да превзема Баку, нито само, нито в съдружие с Отоманската империя. Клетвите срещу „стремежа на германските хищници да завземат Баку с цел, в частност, износа на нефт“ е просто опашата лъжа.

 

Не по-малко опашата лъжа е тезата за настъпващите „германо-турски бандити“. Към деня на приемането на въпросната резолюция, единствената въоръжена сили в региона, започнала настъпление е армията на Бакинския Съвет, която е тръгнала към Елисаветпол, където се намира правителството на Азербайджанската демократична република. Що се отнася до клетвите, от типа „няма да дадем на германските хищници нито една капка нефт“, Степан Шаумян не може да не е бил наясно, че Совнаркомът снабдява Германия с нефт и нефтопродукти. Впрочем, както вече стана дума, на 08 юли 1918 година, Йосиф Висарионович Сталин ще обясни последното на Шаумян официално и в писмена форма.

 

Втората част на резолюцията е интересна от друга гледна точка. От текста й могат да се извлекат поне две сериозни следи. Едната е индиректното признание за контактите на лидерите на Бакинския Съвет, в частност на Шаумян с англичаните. Тя разбира се е замаскирана зад разни гръмкоречия, но съдържанието е показателно:

 

„ … Също така, Съветът одобрява предпазливата последователна политика на Бакинския Съвет на Народните Комисари по отношение на англичаните и заявява, че империалистическите посегателства ще срещнат решителен отпор от страна на бакинските депутати, от която и страна те да идват;“. [2, док. 19]

 

Вижда се, че става дума за „предпазливата последователна политика на Бакинския Съвет на Народните Комисари по отношение на англичаните“, а не за някаква кървава конфронтация. Пък и за каква конфронтация може да става дума, след като в Баку очакват като месия Бичерахов с неговия отряд от Персия. Освен това, ясно е, че по това време, къде покрай изтеклата информация за контактите с Бичерахов и неговите английски „куратори“ в Персия, къде покрай нарастващото безпокойство от разпространяваните от самия Бакински Съвет слухове за настъпващите „германо-турски бандити“, в Баку започват да се надигат гласове за по-тясно сътрудничество със страните от Антантата, в частност с англичаните. За да се тушират тези настроения е гласуван заканителният текст, че „империалистическите посегателства ще срещнат решителен отпор от страна на бакинските депутати, от която и страна те да идват“.

 

Като се прескочи публицистично – художествената част в резолюцията, където се апелира към германския народ да противодействува срещу „проникването на германските хищници в далечна Азия за унищожаване на властта на бакинския пролетариат“, се стига до много важния финален призив:

 

„От друга страна, Бакинският Съвет на работническите, червеноармейските, матроските и селските депутати се обръща още един път към революционните демократи на цялото Закавказие с призив да застанат под знамето на Съветската Червена Армия и да поддържат бакинския пролетариат в неговата борба срещу германо-турските и меншевишките банди, поробващи цялото Закавказие“. [2, док. 19]

 

Този абзац е изключително показателен за това, че Бакинският Съвет отново отправя призив за консолидация към потенциалните тактически съюзници, извън редовете на болшевишката партия. Апелът е на първо място към съучастниците в мартенското клане в Баку от 1918 година – дашнаците и бакинските есери. Не случайно тук се говори за „революционни демократи“. Меншевиките са окончателно отписани от списъка на потенциалните „полезни идиоти“ (според терминологията на Ленин) – те вече са „ … банди, поробващи цялото Закавказие“. Но съучастниците от март 1918 година са повече от добре дошли, още повече, че войските изпратени към Елисаветпол са пълни с арменци.

 

Боевете ескалират. Болшевишкият скок в Кюрдамирското блато. Нищо общо с англичаните

Междувременно военните действия текат с нарастваща интензивност. На 20 юни 1918 година, Шаумян телеграфира на Ленин в Москва и на Сталин в Царицин:

 

„От Елисаветполския фронт, донесение № 3 в Баку от Кюрдамир. До Совнарком: съгласно донесението на командира на бригадата Амазасп, на 16 юни авангардният батальон на бригадата при командира, влязъл в бой с противника при село Карамарьям в 9 часа сутринта. Войските на противника се състоят от нередовни войски от грузинци и мусаватистки татари и банди дагестанци в униформата на нашата пехота с обща численост от 2 хил[яди] души. След седемчасово упорито сражение, противникът се обърнал в бягство, понасяйки загуби в размер на десетки убити, много ранени и изоставяйки оръжието си. Загубите на батальона – четирима ранени. Село Карамарьям е завзето от нашите войски; противникът отстъпва към Геокчай. На 17 юни, нашите войски провели разузнаване с бой, по посока на станция Мюсюсли, като провели демонстративна атака, понасяйки загуби с убити и ранени“. [2, док. 21]

 

Това комюнике от фронта е забележително с това, че то прави пълно опровержение на фанфарните резолюции на Бакинския съвет, където се призовава за борба с настъпващите „германско-турски банди“. Вместо германци и турци, авангардът на Амазасп се сражава с „нередовни войски от грузинци и мусаватистки татари и банди дагестанци в униформата на нашата пехота с обща численост от 2 хил[яди] души“. „Мусаватистките татари“ са азербайджанците, на чиято територия се водят боевете. И болшевиките и закавказките формирования са облечени все в шинелите на императорската руска армия, пък и от къде да вземат друго обмундироване?

 

На същия ден, 20 юни 1918 година, към Ленин и към Царицин е изпратена още една телеграма с ново комюнике от фронта:

 

„Елисаветполски фронт, донесение № 4 от Кюрдамир. Баку, до Совнаркома. Съгласно донесението на командира на бригадата Амазасп, около 12 часа на 18 юни, противникът е преминал в настъпление срещу населеното място Карамарьям и както и в предишния бой се е отличил шестнадесети батальон. Противникът е бил отблъснат и се е обърнал в паническо бягство и е отстъпил, преследван от конницата. На бойното поле [противникът е оставил] две 75 милиметрови оръдия, една картечница и много екипировка. Около 18 часа е било открито ново обходно движение, започнал е бой по цялата линия на фронта. По протежение на 20 версти противникът първоначално притиснал левия [ни] фланг, след това бил отблъснат и се обърнал в безредно бягство; настъпилото смрачаване и мъглата са попречили на преследването. При Карамарьям е пленена една картечница и много други трофеи; нашите загуби – 5 убити, 49 ранени. Противникът е загубил до 500 души. Независимо от лишенията, червеноармейците са стояли на позициите си мъжествено. Милосърдната сестра Железнова, ранена на предната позиция е продължила да превързва ранените под убийствения огън“. [2, док. 22]

 

Оптимистичните сводки от фронта текат, но междувременно продължава да се носи във въздуха очакването за общ фронт на Бакинския Съвет и на англичаните срещу германците и турците. На 21 юни 1918 година на Степан Шаумян и на Прокопий Джапаридзе им се налага да се оправдават, пред „цялата прогресивна общественост“. В радиограма до съветите в Петровск, Екатеринодар, Астрахан, Царицин, Саратов, както и до Ленин се заявява:

 

„По Северен Кавказ и по Волга се разпространяват слухове, че Бакинската Съветска власт е влязла в съглашение с англичаните за съвместна борба против германо-турските банди, че едва ли не английските войски вече са дебаркирали в Баку. В опровержение на тези провокационни слухове заявявам, че в Баку няма никакви английски части. Никакво съглашение между Бакинската Съветска власт и англичаните за съвместна отбрана на Баку и прочее няма и не може да има. Империалистическите стремежи, откъдето и да идват, ще срещнат винаги най-решителен отпор от страна на бакинския пролетариат и Кавказката Съветска Червена Армия“. [2, док. 23]

 

Съдържанието на радиограмата е симптоматично. Разпространението на подобни слухове не е случайно. То е резултат на „обществените очаквания“. След като публиката е ежедневно облъчвана, че към Баку се движат „германско-турски банди“, естествено е широката публика да очаква някаква форма на положително взаимодействие между Съветската власт в Баку и англичаните. В някакъв момент хората започват да взимат желаното за действително и тръгват епидемични слухове за английски десант в Баку. След време и това ще стане, но в момента на Шаумян и на Джапаридзе им се налага да разочароват натоварените със зле прикрито очакване и надежда слухове.

 

На 23 юни 1918 година, болшевиките в Баку имат основание да празнуват. В града пристига Тер-Габриелян, който докарва „4 бронирани автомобила, 13 самолета и много друго [военно] имущество“. [2, док. 24] Шаумян е в еуфория и пише благодарствено писмо до Ленин, от което стават ясни и много други важни неща. Оказва се, че дори в придружителното писмо по Тер-Габриелян, което Ленин изпраща на войнствените си съидейници в Баку, той още един път ги съветва и настоява да не правят излишни движения. Или както пише Шаумян:
„Вие пишете в малкото писмо, което ми донесе Тер-Габриелян, че с оглед на трудността на нашето положение в международно отношение е по-добре да изчакаме, докато не укрепнем“. [2, док. 24]

 

Бакинските болшевики обаче не се вслушват в тези наставления и добри пожелания. Там правят собствена „голяма политика“. Коментирайки увещанията на Ленин да стоят мирни, Шаумян му отговаря:

 

„Ние очаквахме това, разбира се и укрепвахме, но мисля, че щеше да е по-добре, ако бяхме тръгнали натам и с по-малки сили, непосредствено след гражданската война в Баку. (Под „гражданска война в Баку“ трябва да се разбират „мартенските събития“ от 1918 година – клането над азербайджанците и разгрома на „Мусават“ в Баку). Тогава положението беше значително по-просто и ние щяхме да предотвратим всичко станало в Батум и след Батумските преговори. Сега, във всеки случай не трябваше повече да се бавим. Нашето положение в международен план наистина е дяволско – независима Грузия, независим Азербайджан, комай и независима Армения, германски протекторат, стремеж на Турция да завземе Закавказието без азербайджанска независимост и пр. и пр.; от другата страна англичаните – всичко това създава много сложна комбинация от ту изгодни, ту опасни за нас моменти. За нас е ясно едно: трябва да се върви напред! Ние мислехме да стигнем до Евлах и като помислихме малко, да вървим нататък към Елисаветпол. Право към Тифлис не се решавахме да тръгнем (в нашите планини). Но в последно време вече си говорим и за това“. [2, док. 24]

 

В тези редове се слага „точката над и-то“ с поставянето на Совнаркома пред свършен факт. Шаумян благодари за бронираните автомобили, самолетите и екипировката, казва „сполай Ви“ и за добрите съвети и … съобщава, какво са си решили в Баку. Самият той може би се е чувствувал като Александър Македонски пред Гордиевия възел – обстановката е сложна, намножили са се много независими държави в Закавказието, чак не може да им запомни имената и затова възелът трябва да се разсече – „да се върви напред“. Както ще видим от същото писмо, до този момент, войските на Бакинския Съвет вече са успели да затънат в блатата около Кюрдамир, но бакинските болшевики са започнали дори отново да си мечтаят да влязат в Тифлис.

 

Последното е твърде странно, защото от една страна в писмото си до Ленин Шаумян заявява неприкрит страх от немците, а от друга страна нещо постоянно го влече към Тифлис, където отдавна са разквартирувани германските войски. Няколко реда по-горе в писмото, Шаумян е написал със собствената си ръка:

 

„Ако имахме пред себе си само елисаветполските банди, колкото и многочислени да са те, ако дори към тях се присъединят всички меншевишки и грузински сили – те пак не биха били страшни за нас. Бихме могли да се стравим с тях, дори ако към тях се присъединят и турски сили. Но нас ни плашат немците“. [2, док. 24]

 

Основателен страх, но защо тогава се веят знамена и се обсъжда поход към Тифлис? Вероятно защото ненавистта на Шаумян към немците и разбира се към турците е патологична, а събраната от Бакинския Съвет въоръжена сила не е за пренебрегване:

 

„От доклада на помощника на Корганов, др. Шеболдаев, който Ви изпращам, Вие ще видите, че ние насочихме в посока на Елисаветпол, армия от 12 -13 хиляди души. Общото впечатление от армията на хора, сведущи във военното дело е, че това не е обичайната „съветска“ армия – в най-добрия случай партизански отряди, а истинска редовна армия. Всички другари, пристигащи от Русия, изразяват възторг, когато се запознаят с нея. И за сега, тази армия се държи великолепно“. [2, док. 24]

 

Само че, добрите новини за болшевиките свършват до тук. Армията е многочислена, държи се великолепно, но … е лошо командувана. Накратко, тя е натикана в Кюрдамирските блата. В писмото си до Ленин, Шаумян пише:

 

„Трябва да се има пред вид, че условията на войната сега са много тежки. Тази местност Кюрдамир – Уджар – Евлах е ужасно блатиста, маларийна. Жегата е неимоверна, комари, няма питейна вода и на всичкото отгоре, пътят е наводнен от противника, пълно блато. Ако се наложи дълго да стоим на едно място, нашата армия ще загине“. [2, док. 24]

 

Някой от класиците на руската литература беше написал: „силен русский человек, своим задним умом“. Макар и арменец, Шаумян потвърждава изцяло тази теория. Неговата преценка за положението на войските на Бакинския съвет при Кюрдамир е абсолютно точна, но за негово и на другарите му съжаление, тя е направена не преди, а след като 12-13 хилядна армия е натикана в това тресавище.

Затъването в Кюрдамирските блата е началото на края на болшевишката власт в Баку. Когато политическият авантюризъм се съчетае и с военен такъв, катастрофата е не просто предначертана, тя вече е проектирана в детайли. От тук нататък има само отстъпление, път назад, който ще прерастне в бягство, разрив със съюзниците от „Дашнакцутюн“ и нещо безпрецедентно за болшевики – оставка на Шаумян и на комисарите му пред Бакинския съвет.

 

Властта на болшевиките в Баку ще бъде заменена от диктатурата на Центрокаспия, която ще бъде пометена от кавказката ислямска армия. Близо е денят, когато Баку ще стане столица на Азербайджанската демократична република. Но за това в следващата част.

 

(Следва продължение)

 

Използувана литература:

 

[1] Авалов Зураб (Князь Зураб Давидович Авалишвили). Независимость Грузии в международной политике 1918-1921 гг. Париж, 1924, с.68, http://dspace.nplg.gov.ge/handle/1234/153634

[2] Дечев Теодор, Преднамерената жестокост и възторгът от нея – кореспонденцията между В. И. Ленин и Степан Шаумян от Октомврийския преврат до края на „Бакинската комуна“ – Част първа. 30 важни документа, пряко свързани с гражданската война в Закавказието, клането в Баку през така наречените „Мартенски събития“ от 1918 г. и последвалите събития до 2 юли 1918 г., „Свободен народ онлайн“, Събота, 19 май 2018 г., 23:39 часа, http://svobodennarod.com/chetivo/item/6009-prednamerenata-zhestokosti-vaztorgat-ot-neya-korespondentziyata-mezhdu-lenin-i-shaumyan-chast-parva.html

[3] Документы внешней политики СССР, т.1, Москва, 1959, с. 443.

[4] Документы из истории гражданской войны в СССР, т. 1, Москва, 1941, с. 289-290.

[5] Ленин, Владимир Илич, Полное собрание сочинений, Издание пятое, том 37, июль 1918 – март 1919, стр. 6 - 7, http://publ.lib.ru/ARCHIVES/L/LENIN_Vladimir_Il'ich/_Lenin_V.I._PSS5_.html#137

[6] Ментешашвили Автандил, Из истории взаимоотношений Грузинской демократической республики с советской России и Антантой. 1918–1921 гг., http://sisauri.tripod.com/politic/index2.html

[7] Российский центр хранения и изучения документов новейшей истории – РЦХИДНИ (Бывший ЦПА при УК КПСС), ф.558, оп.1, д. 2041, л. 1.

[8] The Diaries of General Lionel Dunsterville 1911 – 1922, http://www.gwpda.org/Dunsterville/Dunsterville_1917.html

[9] Dunsterville, Lionel Charles, The Adventures of Dunsterforce, Published by Edward Arnold, London, 1920, https://archive.org/details/adventuresofduns00dunsrich/page/16

[10] Papers Relating to the Foreign relations of the United States. 1918. Supplement 1. The World War. Volume 1. Washington, 1933, [893] The Acting Secretary of State to the Ambassadir of Great Britain, Washington, July 31, 1918, File No. 763.72/10680, https://history.state.gov/historicaldocuments/frus1918Supp01v01/d893 

Известно е, че никой не иска да му вземат филийката хляб, която си е осигурил с извършвания от него бизнес. Напълно справедливо е, филийката да е намазана и с масло, ако въпросната бизнес дейност се вписва добре в общата картина на икономиката и не представлява пречка, наложена на останалите по нечестен начин. Точно в последната част на изречението е проблемът с героичните усилия на одиторското лоби да запази съществуващото „status quo” около нормативната уредба на одитите. Хората искат на филията им дебело да е намазан чер хайвер, който да бъде заплащан от клиентелата им, принудена да търси услугите им по принудителен начин.

 

Когато работодателските организации надигнаха глас срещу удобната за одиторите нормативна уредба, в това число срещу неприлично занижените „прагове”, при които одитът е задължителен, от отсрещната страна изригна вълна от жаби, змии и гущери. Пристрастяването към лесно придобивания хайвер личи във всички устни и писмени изявления на представителите на одиторското лоби.

 

Едно от последните подобни изявления е епичното произведение на г-н Илия Илиев от Института на дипломираните експерт-счетоводители (ИДЕС), поместено не къде да е, а в „Дарик нюз” – медия, която винаги се е ползвала с добро име сред българската публика.

 

Налага се да се занимаем с написаното от г-н Илия Илиев, защото в него по един чудесен начин се събират на едно място всички, заблуди, полуистини и откровени измами, с които си служат представителите на одиторското лоби, водени от неистовото им желание да запазят луксозните си придобивки от последните няколко години.

 

Г-н Илия Илиев обяснява на широката публика, че в момента одиторското лоби е толкова добронамерено, че дори не се е сетило да поиска ново разширение на обхвата на одита с последните промени в Закона за счетоводството. Били минали само две години, откакто със Закона от 2016 година, обхватът на задължителният одит беше доведен до сегашното си свръх раздуто състояние. Естествено, никой не казва, че гениалната маневра, която осигури хайвера за филийката на одиторите за години напред, беше осъществена по добър стар маниер между първо и второ четене на Закона в Народното събрание със смехотворна аргументация и със съвсем не смехотворни последици.

 

Разбира се, сит на гладен не вярва и одиторите бърчат носове с презрение, когато от малките и микро- предприятията обясняват, че подобна услуга просто не им е необходима и че похарчените за нея пари могат да бъдат използвани за нещо по-разумно и належащо. Както каза вицепремиерът Валери Симеонов по време на заседание на НСТС, наистина няма как да се разберат работодателите и одиторите. Едните плащат общо 13 милиона лева за услуга, която не им трябва, защото закона ги задължава, а другите взимат същите 13 милиона за съмнителна работа, която вършат само защото са успели да вкарат лобистка поправка в закона на времето.

 

Със зле прикрита погнуса одиторите се възмущават, че видите ли Работната група, назначена от Министерството на финансите не била открила необходимост да се правят промени „само” две години след приемането на Закона.

 

За състава на тази работна група, работодателите вече няколко пъти информираха широката общественост и най-вече потърпевшите от нейната работа. Работната група е пълна от горе до долу с всевъзможни лобисти и свързани лица с одиторската гилдия, така че нейното мнение за разумните хора им стойността на вчерашен вестник. Имайки такова подавляващо мнозинство в Работната група, одиторите можеха поне да спазват някакво лицемерно приличие, но и това е оставено за по-добри времена. Но не би ... Приличие няма, а в лицата на малките и микро- предприятията се хвърлят откровено цинични изявления.

 

Така например, от г-н Илия Илиев научаваме, че задължението за извършване на независим финансов одит ... не било административна тежест, защото видите ли последният не бил функция на държавата. Иначе казано, понеже Институтът на дипломираните експерт счетоводители (ИДЕС) не бил държавна структура, затова ненужният независим одит ... би трябвало да не тежи на малките и микро- предприятията. Така де, щом тежестта не се създава от държавен орган, тя не би трябвало да тежи. Да, ама законът за гравитацията важи и за държавния и за неправителствения сектор и затова на малкия бизнес му е все едно кой ще го товари – държавна институция или някаква друга. И тук разходите са както за самата одиторска услуга, така и за допълнително натоварване на счетоводните звена на малките и микро- фирмите.

 

Има предприятия, където независимият одит е крайно необходим и неизбежен. На първо място, това са публичните дружества, където независимият одит наистина допринася за прозрачността на дружеството и за информираността на инвеститорите. Но кого по дяволите го интересуват резултатите от независимия одит на хиляди малки и микро- предприятия, чийто оборот е повече от скромен, а голяма част от тях са еднолична собственост и резултатите от одита ще отидат при човек, който и без това знае достатъчно добре финансовото състояние на фирмата си?

 

Веднъж яхнал метлата на празните приказки, г-н Илия Илев е не само циничен, но и откровено подвежда читателите, слушателите и изобщо публиката на „Дарик нюз”. Според него, резултатите от одита представлявали особен интерес за данъчните служби. Ние от сърце пожелаваме на г-н Илиев на преживее поне една по-сериозна данъчна ревизия, та да разбере, доколко данъчните служители се вълнуват от резултатите на независимия одит. Истината е, че изобщо не се интересуват от тези резултати. Всеки, който е имал радостта и удоволствието да пообщува по-задълбочено с данъчните власти знае, че те си правят проверките сами, по свои си методики и се интересуват спазени ли са разпоредбите на данъчното законодателство, начислени ли са правилно дължимите данъци и в крайна сметка – платени ли са надлежно.

 

От същите тези данъци се издържа целият личен състав на данъчната администрация, но според г-н Илиев малките и микро- предприятията трябва да се бръкнат още един път, този път заради една „фльонга за разкош” – независимият одит. Още повече, че заверката на одиторите няма абсолютно никаква стойност пред данъчните власти. Но както се казва – това е прах в очите на тези читатели и слушатели, които са в страни от реалния бизнес. Само хора, които не са развивали собствен бизнес и не са плащали корпоративен данък, акцизи и социални осигуровки на персонала си, могат да се „вържат” на подобна „лакърдия”.

 

У нас повечето добри новини идват от Брюксел,, но едновременно с това редовна практика е всякакви безобразия да се оправдават с „европейските директиви”. Г-н Илия Илиев не прави изключение от тази лоша практика и се опитва да хвърли горещия картоф в пазвата на европейските законодатели. Той тръби:

 

„Що се отнася до компаниите, дефинирани като „малки предприятия” на държавите членки се оставя правото да налагат извършването на задължителен одит, който следва да е целесъобразен на специфичните условия и потребности на тези компании и на потребителите на техните финансови отчети”.

 

Чудесно ... И кой и защо е решил, че в България малките, че и микро- предприятията имат „специфични условия и потребности”, техните финансови отчети да бъдат заверявани? Може би, „специфичните условия” се свеждат до разбирането, че собствениците и мениджърите на малките предприятия в България са по-глупави от тези в останалия свят и бленуват да изхарчат едни пари за радост и удоволствие на одиторската гилдия. Тук веднага възникват риторични въпроси, като: Къде отиде принципът „мисли първо за малките”? Къде се дяна и прословутата Цел 190: „Свеждане на регулаторните режими до минимално изискуемите от европейското законодателство. Спазване на десетте ръководни принципа на „Акта за малкия и средния бизнес за Европа”. Създаването на пътна карта на документооборота за всеки бизнес”. Специално за г-н Илиев ще поясним – това е фрагмент от Програмата за управление на правителството на Р. България за периода 2017 – 2021 г. Там точка за насърчаване на паразитни бизнеси няма.

 

Г-н Илиев ни уверява, че българското законодателство е в пълно съответствие със съответната директива и че работодателите лъжат и манипулират публиката. Ние ще му отговорим, че случаят с налагането на задължителен одит на един куп малки и микро- предприятия в България е типичен пример за така нареченото „позлатяване” (gold plating) на европейска директива. Не само в България, но дори и в Обединеното кралство, бюрокрацията има лошия навик да добавя (от себе си и от сърце) допълнителни изисквания към текстове от европейското законодателство. Тази лоша практика, наричана „позлатяване” или „gold plating” се е превърнала в напаст и срещу нея се изказват всякакви европейски институции. Да ни се пробутва родният „gold plating” за „пълно съответствие с директивата” е колкото цинично, толкова и безочливо.

 

И тук е моментът да попитаме, чий гениален ум измисли да сравнява праговете да одит на различните държави към съотношението на брутните им вътрешни продукти? Най-малкото, БВП е възможно най-глобалният макроикономически показател, а праговете за одит се прилагат на ниво предприятие, тоест на микро икономическо ниво. Праговете за одит в различните държави – членки на ЕС могат да се сравняват единствено и само по абсолютната им стойност. Най-малкото, защото на свободния европейски пазар, българските предприятия се конкурират с останалите европейски предприятия. Не стигат всички други наши проблеми (технологии, производствен капацитет, производителност на труда, лихвена политика на банките, организация на производствените процеси и присно и присно ...), ама дайте да дадем и още нещо – да нахлузим на малките и микро- предприятията и едни откровено излишни разходи за одит. Колко мило ...

 

И понеже апетитът идва с яденето, г-н Илиев изстрелва в публичното пространство детинската си мечта: „ ... в случай, че се заимства практиката на развитите държави, то праговете за одит в страната следва да се намалят от порядъка на 3 до 5 пъти, а не да се увеличават”. Господ ни е свидетел, че през всичките тези години, уста на заем на работодателите не е трябвала, но има примери на безочие и безцеремонност, при които и най-речовит човек може да остане безмълвен. Случаят е точно такъв. Недопустимо е да употребяваме за казаното от г-н Илиев комплиментите, които биха употребили по-непосредствените хора в милото ни Отечество, но вероятно би трябвало да напишем дълги многоточия с много удивителни и въпросителни след това откритие.

 

Очевидно, у нас са преминати много прагове – на добро възпитание, на елементарно уважение към истината и най-вече на неудържима алчност. Иначе нямаше да ни се сервират откровени лъжи и глупости, от типа, че ако нямало задължителен одит всичката финансова информация в страната щяла да стане „ненадеждна”, че предприятията, които не правят независим одит били от „сивия сектор” и прочее. Вярно е, че няма Божия заповед „не лъжи” има само „не лъжесвидетелствай срещу ближния си”, но човек трябва да има малко срам.
Всъщност, увеличаването на праговете за одит ще доведе единствено до спестяването на едни 13 милиона лева на малкия бизнес, които ще бъдат похарчени за други неща. Това са си пари за една цяла мярка от някоя правителствена програма, които обаче няма да се вземат от бюджета. А финансовата информация ще си бъде все толкова надеждна и това се знае най-добре точно от одиторите.

 

Г-н Илия Илиев се е загрижил и за това, че вдигането на праговете за одит щяло да се отрази неблагоприятно на участието на малките предприятия в конкурсите за обществени поръчки. Излишно е да коментираме мащаба на достъпа и на успеха на малките предприятия в спечелването на конкурси за обществени поръчки, но едно е сигурно – огромната част от малките и микро- предприятията изобщо не припарват до тази тема. А ако и когато по някаква причина малкото или микро предприятие има нужда от одитиран финансов отчет, то ще си го поръча, заплати и получи. И няма никаква обективна обществена нужда заради този един промил от случаите да бъдат заставяни останалите 999 на 1000 случаи да губят време и харчат пари.

 

Г-н Илиев по принцип чете директивата като дяволът – евангелието. Той пропуска факта, че директивата изисква задължителният одит да почива единствено върху количествени критерии, а не върху формата на собственост. Така нашите одитори измислиха формулата, че всички акционерни дружества трябва да бъдат обект на задължителен одит. Г-н Илиев е изписал половин декар съображения за прехвърлянето на акции в акционерните дружества, които изобщо нямат никакво отношение към самата роля на одита, но хитричко избягва основен запис в директивата. Отново и отново, тези „послания” са адресирани към хора, които не са притежавали или ръководили някакво малко предприятие – АД или ООД.

 

И за да сме наясно, че в ИДЕС са убедени, че у тях са и ножът и сиренето ни се хвърля в лицето репликата, че като не искаме задължителен одит, да не си правим акционерни дружества. Човек се чуди, наистина ли г-н Илиев смята, че наличието или отсъствие на задължителен одит е определящият мотив за избора на собственост на дадено търговско дружество?

 

Като боен флаг се размахва тезата за огромната отговорност на одитора „за изразеното от одитора мнение за консолидирания финансов отчет”. Щеше да е хубаво ако беше истина. Ще повярваме на тези клетви след като научим, каква отговорност са понесли одиторите на Корпоративна търговска банка (КТБ). Само толкова...

На 09 август 2018 г., министърът на труда и социалната политика – г-н Бисер Петков, поиска становището на социалните партньори и най-паче становището на работодателските организации, относно предложението за ратифициране на Конвенция 151 „За защита на правото на организиране и за процедурите за определяне на условията на заетостта на държавна служба“ (Конвенция 151, http://www.conventions.ru/view_base.php?id=326) и на Конвенция 154 „За съдействие на колективното договаряне“ (Конвенция 154, http://www.ilo.org/wcmsp5/groups/public/---ed_norm/---normes/documents/normativeinstrument/wcms_c154_ru.htm ).

 

Имената на двете конвенции говорят сами за съдържанието им, но всеки, който желае може да се запознае със съдържанието им, което е достъпно в Интернет поне на пет езика. Иначе, трябва да се започне с това, че евентуалната ратификация на двете конвенции няма да изисква никакви нормативни промени и никаква законодателна интервенция в подкрепа на ратификацията. Това е формално – правната страна на въпроса.

 

По важен е обаче въпросът, какво бихме искали и евентуално – какво бихме могли да постигнем с ратификацията на конвенции 151 и 154.

 

Искането за ратифициране на Конвенция 154 към днешна дата, би трябвало да се тълкува единствено като търсене на гаранция срещу възпрепятствуването на колективното договаряне. Тъй като в частния сектор поне през последните десет-петнадесет години не са регистрирани никакви сериозни, нито дори епизодични случаи на противопоставяне срещу правото на колективно договаряне или на възпрепятстването му, остава впечатлението, че такива проблеми съществуват в обществения сектор, в публичната сфера, най-вероятно най-много сред държавните служители.

 

Вследствие на наличието на такива проблеми, профсъюзите търсят инструмент за защита на правото на колективно договаряне в конвенция с 37 годишна давност, която без да е ратифицирана е приложена изцяло в българското законодателство.

 

Между другото, Конвенция 154 по наше мнение не решава един от най-болезнените за синдикатите въпроси – въпросът за правото на сдружаване и на колективно договаряне в Министерството на вътрешните работи, поради крайно удобния за изпълнителната власт текст на Член 1, т. 2: „От националното законодателство или чрез правила или практики, може да се установява, в каква степен гаранциите, предвиждани от настоящата Конвенция, се разпростират над въоръжените сили и полицията”.

 

Когато говорим за правото на сдружаване в МВР, не можем да не изтъкнем забележителния факт, че съгласно Закона за МВР, нашите полицейски профсъюзи могат да членуват в международни организации, но НЕ могат да членуват в българските национално представителни синдикати или в други междуотраслови синдикални обединения. Дори само това обстоятелство говори, че проблеми с правото на сдружаване в МВР има …

 

Вероятно точно по тази причина, те търсят защитата и на Конвенция 151 на Международната организация по труда (ILO) – „За защитата на правото на организиране и процедурите на определяне на условията на заетостта на държавна служба”.

 

Тук точка 1 от член 1 на раздел І – Сфера на приложение и определения изрично постулира, че: „Настоящата конвенция се прилага към всички лица, наети от органите на държавната власт, ако към тях не се прилагат по-благоприятни условия на други международни трудови конвенции”. В този текст няма и сянка на съмнение, че текстовете на Конвенция 151 се отнасят до „всички лица, наети от органите на държавната власт”.

 

Лошата новина е, че точка 3 от член 1 на раздел І влиза в пряко противоречие с точка 1. Подобно на случая с Конвенция 154 в тази точка е записано, че: „Националното законодателство или правила определят, в каква степен гаранциите, предвидени от настоящата Конвенция, се прилагат към въоръжените сили и полицията”. Противоречието между двете точки за нас е очевидно и то вероятно ще бъде обект на сериозни дебати между синдикатите и изпълнителната власт, в частност – политическото ръководство на Министерството на вътрешните работи и на Министерсвото на отбраната.

 

Разбира се, становището „за” или „против” ратификацията на тези две конвенции не може да бъде функция единствено на предполагаемите мотиви, с които синдикатите предлагат ратифицирането им. Можем обаче с огромна доза сигурност да смятаме, че освен всичко друго, предложението за ратифициране на Конвенции 151 и 154 на МОТ е отражение на необходимостта от „отвързване” на колективното договаряне в Р. България и от необходимостта от неговото усилване, укрепване и ревитализиране чрез стандартни и иновационни средства.

 

В този смисъл, почти очевидно е, че предложената от синдикатите ратификация на конвенции 151 и 154 трябва да се разглежда като част от пакет от промени в колективното договаряне в България, която да доведе до засилване на обхвата, на качеството и на ефективността на бипартитния социален диалог. Този подход би могъл да бъде наречен дори с определено основание „реформа на колективното договаряне“.

 

Въпросът за „отвързването” на колективното договаряне е нещо като решаване на шахматна задача в четири хода Ако следваме здравия разум, тези четири хода са четирите основни насоки за работа в разискваното до тук „пакетно решение”:

 

Окончателен отказ от административното определяне на минималната месечна работна заплата (МРЗ) и сключване на националното споразумение за въвеждане на механизъм за договарянето й. Някой може да възрази, че в случая не става дума за колективно договаряне.

 

Всъщност, става дума точно за един колективен трудов договор на национално равнище, който ще бъде надстроен с по-строги правила за страните (за много от които вече е постигнато принципно съгласие) и с ролята на държавата в случай, че страните не постигнат споразумение.

 

Отказът от административното определяне на минималната месечна работна заплата (МРЗ) и сключването на национално споразумение за въвеждане на механизъм за договарянето й е не само ключов момент в бъдещето на индустриалните отношения в България, но и източник на потенциален мощен тласък в областта на колективното договаряне.

 

Иначе казано, макар че споразумението ще бъде трипартитно (тристранно), ядрото на самата процедура ще има бипартитен (двустранен) характер, като то ще има много силно отражение върху бъдещето на колективното договаряне у нас.

 

Отказ от определяне на минимални осигурителни доходи (МОД) и замяната им в перспектива (надяваме се – достатъчно близка) с договаряне на минимални работни заплати по икономически дейности. Тук си позволяваме да мечтаем, че един ден, договарянето на минималната месечна работна заплата (МРЗ) за страната ще бъде предшествано от договарянето на минимални работни заплати по икономически дейности. Така минималната работна заплата за страната ще придобие изцяло резултативен характер от договарянето на ниво иконоическа дейност.

 

Широки работодателски среди са декларирали вече, че са готови да започнат договарянето на минималните заплати по икономически дейности, незабавно след премахването на минималните осигурителни доходи (или „прагове”). За това по принцип не са необходими никакви законодателни интервенции. Цялата процедура може да бъде вършена в рамките на досегашната законодателна уредба на колективното договаряне на ниво отрасъл или бранш.

 

Нещо повече, по всичко личи, че синдикатите и работодателите са на крачка от споразумение за броя на икономическите дейности и категориите, за които ще се сключват тези колективни споразумения. В момента (или по-точно – до преди три години, когато процедурата на договаряне на минимални осигурителни доходи спря), минималните осигурителни доходи се договарят за девет категории персонал и за 88 категории икономически дейности.

 

На масата вече е предложението на КНСБ за „компресирането им” в 38 икономически дейности и 4 категории персонал. Почти е сигурно, че в крайна сметка синдикатите и работодателите ще се споразумеят, договарянето да покрива 35 „уедрени” икономически дейности и 3 „съвсем обобщаващи” категории персонал – високо, средно и ниско квалифицирани.

 

Ако страните се разберат, за което не би трябвало да има някакви сериозни пречки, вече ще имаме договаряне, което ще гарантира интересите на работниците, а не на осигурителната система. Още с въвеждането на минималните осигурителни доходи или прагове, беше ясно, че те гарантират нива, до които държавата да си събира вноските във фонд „Пенсии”. Също така беше ясно, че държавата почти не се вълнува от факта, че минималните осигурителни прагове изобщо нямаха статута на минимални заплати по икономически дейности.

 

Премахването на осигурителните прагове и замяната им с минимални заплати по икономически дейности, дава преимущества на всички участници в социалния диалог. На работниците дава договорени с колективен трудов договор минимални заплати по икономически дейности.

 

На работодателите дава опростена процедура, при която минималните заплати по икономически дейности се договарят на база на първокласен закон – Кодекса на труда, а не на някакви „виолетови” регламентации, каквато беше регламентацията на осигурителните прагове. Освен това, договарянето вече е така „рамкирано”, че практически за всяка икономическа дейност ще има адекватни работодателски и синдикални браншови организации, които да се договарят. Последното ще направи процедурата много по-представителна и по-адекватна на икономическите реалности.

 

Самото обществено осигуряване няма да бъде ощетено, защото неплащането и укриването на осигурителни вноски в България е отдавна криминализирано и всеки ще трябва да бъде осигуряван върху своята реална работан заплата, а не върху някакви минимални осигурителни прагове.

 

Пълно прехвърляне на определянето на допълнителните възнаграждения за прослужено време и професионален опит (така наречените „класове“) в сферата на колективното договаряне. Многократно са излагани изчерпателно аргументите в полза на необходимостта това да стане. Представяни са сравнителни анализи на нашата и чуждестранната практика. Налагало се е и да бъдат опровергавани недобросъвестни спекулации и изкривяване на фактите за световната практика. Тук само трябва да се добави, че при положение, че се търсят нови средства за мотивиране на персонала и за повишаване на производителността на труда, които ще бъдат изцяло обект на колективното договаряне, естествено е допълнителните възнаграждения за прослужено време и професионален опит да бъдат също обект на колективно договаряне, като бъдат поставени в същия контекст.

 

Въвеждане на практиките на договаряне на производителността на труда в колективното договаряне в Р. България. Тук трябва да се подчертае, че става дума не за простото отчитане на динамиката на производителността на труда в дадено предприятие, икономическа дейност, бранш и отрасъл, за които се водят колективни преговори. Става дума за договаряне на мерки за повишаване на производителността на труда в конкретните предприятия, където протича колективно договаряне, постигането на които да бъде възнаградено с повишаване на заплатите на работниците или с други придобивки, договорени с работодателите.

 

По въпроса за колективното договаряне на производителността на труда има натрупана значителна по обем практика с напълно реални резултати и за повишаването на производителността на труда и за повишаването на възнагражденията. В Обединеното кралство в периода 1965 – 1970, от лейбъристкото правителство на Харолд Уилсън дори е създадена специална институция, National Board for Prices and Incomes, една от задачите на която е методически и логистично да подкрепя колективното договаряне на производителността на труда.

 

Изобщо, една от целите на положителните промени в областта на колективното договаряне или на реформата на колективното договаряне като цяло, трябва да бъде създаването на предимства за форми на заплащане, които да са в по-голяма степен мотивиращи високопроизводителния труд.

 

В случай, че у социални партньори - синдикатите, работодателите и държавата в лицето на изпълнителната власт има желание да се работи в посока на такова комплексно усъвършенстване на колективното договаряне, може да се смята, че ще се постигнат наистина реални и полезни резултати.

 

Поставеният от синдикатите въпрос за ратифициране на конвенции 151 и 154 има своите сериозни основания, но той има смисъл да бъде разглеждан само в общия контекст на описания по-горе „пакет“ от проблеми в областта на колективното договаряне.

 

Ратифицирането на конвенции 151 и 154 би създало предпоставки за решаване на част от проблемите около колективното договаряне в България. То би подсетило някои, министри, членове на политически кабинети и държавни служители от най-високите етажи на администрацията, които не искат да се учат, нито пък да водят някакъв диалог с личния състав на целокупната държавна администрация, че за социалния диалог в поверените им институции има и международно правни основания.

 

От написаното по-горе обаче, би трябвало да е станало ясно, че има какво да се направи и в областта на колективното договаряне в частния сектор, при това във взаимна изгода и на работници и на работодатели. Нещо повече – евентуалните нови моменти в колективното договаряне в частния сектор със сигуронст ще донесат по-големи позитиви за икономиката, а от там и за данъчните сборове.

 

Остава да се надяваме, че „размразяването“ на индустриалните отношения в Република България ще продължи.

Много отдавна публиката сякаш свикна с идеята, че „войната по пътищата” взима несравнимо повече жертви, отколкото всичките военни мисии, в които е участвувала българската армия от разтурването на Варшавския договор до наши дни.

 

Не бих се изненадал, ако се окаже, че броят на българските жертви в заключителния етап на Втората световна война, когато българската армия води кървави боеве първо в Македония, след това в Сърбия, в Унгария и на края стига дори и до Австрия, е вече по-малък от сумарния брой жертви по пътищата след 09 септември 1944 година, но просто не ми достигат статистически данни, за да проверя основателността на това свое съмнение.

 

Никой обаче не поставя под съмнение използуването на метафората „война по пътищата”. Обществото, практически единодушно приема, че се водят бойни действия и че жертвите, дадени в тях са едва ли не нещо напълно естествено.

 

Лошата новина е, че жертвите не само не намаляват, но и нарастват, при това не в аритметична, а сякаш в геометрична прогресия. Въпросът не е само в броя на жертвите, които отдавна са наречени от медиите „кръвен данък, плащан по шосетата”. Въпросът е и във все по-шокиращия характер на катастрофите, в откровената абсурдност на много от ситуациите, при които са дадени жертви. Каквито и призиви и заклинания да отправят официалните власти към шофьорската общност, положителен резултат няма.

 

Всъщност, изпълнителната власт сякаш се стресна повече от самите „водачи на МПС” и така се стигна до представлението „оставки на трима министри, заради една катастрофа”. Катастрофата при Своге беше наистина зловеща, но търсенето на „политически отговорни” по всички азимути, основателно дойде в повече на доста хора, между които и вицепремиера Валери Симеонов. Неговата реакция на неодобрение на масовото посипване на главите с пепел, със сигурност беше в пъти по-адекватна в сравнение със започналото масово самопризнаване на политическа отговорност, което спокойно можеше да стигне и до външния министър или до министъра на културата, ако кампанията не беше спряла (а може би спряна?) на време.

 

Поемането на политическа отговорност е хубаво нещо, но злоупотребата с тези похвати просто компрометира първоначалната идея. Живелите по-дълго под слънцето като мен, си спомнят призивите за масова самокритика в Отечественофронтовските организации. Днес такива почини продължават да се наблюдават в Северна Корея, където не спират да прилагат рецептурника на Йосиф Висарионович от 30-те години. В него, масовата и регулярна самокритика заема почетно и централно място. Методът е проверен през годините, но не е подходящ за демократична държава, за каквато се смята България.

 

Пресоляването на гостбата на политическата отговорност, води единствено до превръщането на трагедията със злополуките по пътищата в някаква политическа гротеска. Черният списък на нещастията по пътищата започва да навява черен хумор на публиката, след като след историята (а може би истЕрията) с тройната оставка, катастрофите продължиха с темпове по-високи от тези на икономическия растеж. Човек започва да се пита, на кого ли му е ред да се самокритикува, самопризнава и да поема политическа отговорност за ставащото?

 

Лошата новина е, че броят на министрите е краен и не толкова голям, че да може на всяко кръгло число неколцина от тях да бъдат напъждани като мярка за борба с продължаващата черна серия по пътищата.

 

Все пак, все в рамките на черния хумор, бихме могли да предложим следващия министър, на когото да поискат оставката по причина на несекващите пътно-транспортни произшествия, да е министърът на здравеопазването.

 

Мотивите за такова предложение, могат да бъдат обобщени в две групи:

 

Първата група мотиви е в това, че г-н Кирил Ананиев има репутация на добър човек и на още по-добър специалист в областта на разходната част на бюджета. Изпращането на човек, който цял живот е бил в Министерството на финансите в Министерството на здравеопазването е сравнимо с някакво много „изискано” и порядъчно садистично изтезание. Ако му се поиска оставката, може и да се отърве от екзекуцията, на която е подложен в момента. Ако пък се върне обратно там, откъдето се озова в дебрите на здравеопазването, направо „ще се роди” за втори път.

 

Втората група мотиви е свързана с някои съображения за причините за касапницата по шосетата. По стар български обичай, всички (или почти всички) търсят причините за ставащото, някъде извън самите участници в движението по пътищата. Идеята, че причината е в лошото качество на пътищата, успокояваше съвестта на обществеността години на ред. Сега, когато пътното строителство стана свръх приоритет на правителството и лично на министър-председателя, акцентът се промени, но малко. Виновни са недобросъвестните изпълнители, които са вложили неподходящи материали (примерно варовик) в пътната настилка, тя се е полирала и ето го резултатът – тежка катастрофа.

 

Обяснение чудо – хем са виновни тези лошите, дето печелят търговете за обществени поръчки и които цяла България мрази, къде по убеждение, къде от чисто човешка завист, хем участниците в движението пак нямат нищо общо със ставащото. Виновни са предприемачите, строителите, защо не и Агенция пътна инфраструктура, а тези, които карат с превишена скорост, употребили алкохол (или нещо още по-екзотично) и изобщо са си сложили Закона за движение по пътищата на едно „много специално място” са напълно невинни, истински „целомъдрени девици” на пътното движение.

 

Изобщо не оневинявам тези, които може би са създали технически проблеми по пътищата. Ако някой е създал предпоставки настилката да се „полира” – да си носи последствията. Но трябва да сме наясно, че дори и всички, които са сътворили някаква „мазня” в пътното ни строителство да бъдат справедливо наказани, катастрофите и произшествията по пътищата за съжаление няма да спрат, защото това не обезсилва факторите „агресия” и „безотговорност” в пътното движение.

 

Някой ще попита: и какво общо има министърът на здравеопазването с всичко това? Има, има... Питаме ние, какво е положението с психиатричната помощ в България? Ами, доста постно. А какво е положението с психологическите консултации? Ами, много проблематично. А къде би могъл българинът да получи помощ от психоаналитик? Ами, практически никъде ...

 

Ето как открихме главния виновник за положението. Обществото ни се залива ежедневно от агресия, арогантност, всеки ще Ви каже, че „хората са изтрещели”. А „трясъкът” по пътищата заглушава всички останали трясъци. Кой отговаря за тези неща в Републиката родна? Министърът на здравеопазането, кой друг... Аха-а-а-а, ами тогава – дръжте да го изядем, както казвала лисицата в известната детска приказка.

 

Перфектен силогизъм – огромното психическо напрежение и стресът са виновни за ставащото по пътищата. Никой не противодействува на агресията и на еуфоричните настроения, които масово съпътствуват шофирането у нас. Психиатрите са кът, психолозите – още повече, а психоанализа у нас въобще няма. Кой е виновен – министърът на здравеопазването. Той е следващият в списъка, за самопосипване на главата с пепел и за народо успокояваща оставка, при следващ случай на сериозна злополука по нашата пътна инфрастректура. Е, сега, то понеже вече единичните приозшествия са ежедневие, за „сериозни” произшествия ще броим такива с от петнадесет пострадали нагоре ...

 

Пу-пу-пу, не дай си Боже пак да стават такива неща, ама ако видоизменим малко старата театрална премъдрост, ако в първо действие имаме возило, движещо се със 180 километра в час по какъвто и да е път, в трето действие би трябвало да очакваме смачкани ламарини и намеса на пожарната команда и на „Гражданска защита” с ъглошлайфове и други подобни инструменти, на фона на светлините на „Бърза помощ”. Още един път – да не дава Господ и да спи зло под камък, но то проклетото зло хич и не иска да чуе нашите увещания.

 

Ето как, следвайки стриктно формалната логика и опирайки се на факти от живия живот, доказахме, че следващият, който „трябва да бъде изяден” е Г-н Министърът на здравеопазването.

 

Всичко това е разбира се шега, макар и шега на чужд гръб, за което се извинявам, но въпросът за психологическата, а и за социологическата страна на феномена „пристрастяване към автомобила” в наше време е изключително сериозен. Тук вече няма никакви шеги и тук някъде е „заровено кучето”. Авторът на „Консумистически манифест”, Норберт Болц пише:

 

„Насладата и комфортът, погледнато психологически, са функционално еквивалентни стратегии, когато става дума за възстановяването на равновесието в една разбалансирана, хиперстимулирана и объркана централна нервна система. Твърде различни са обаче психотехниките. Маршал Маклуън прави следното разграничение: „Когато удоволствието е контра-дразнител (например при спорта, забавлението и алкохола), комфортът е отстраняването на дразнителите”. Ето защо обществото на благоденствието, което иска да ни спести всички огорчения, обърквания и неудобства, е изправено пред принципен проблем: „ако постигнеш комфорт, губиш удоволствието”. Колкото по-голям напредък постигаме в преследването на „комфорт” и „удобство”, толкова по-трудно става да изпитваме наслада. ....

 

... Комфорт – това е светът на доволния клиент. Във връзка с това, Робърт Райх говори за „разглезване на телата и умовете”. Удоволствието е светът на въодушевения клиент. Най-ясно можем да онагледим съотношението между комфорт и наслада, ако вземем за пример автомобила. Автоматичните скорости са комфорт, ръката върху скоростния лост е удоволствие. Естествено, ако става дума за преместване, и една евтина японска кола е напълно достатъчна, стимулиращо обаче действува единствено луксозната лимузина: Joyride.

 

Като обект на наслада, автомобилът е стоката преживяване. Или, казано по-точно, подобно на фетиш, той функционира като ключ към света на преживяванията. ...

 

... Клаус Кокс, шеф на отдела за връзки с обществеността на концерна „Фолксваген”, тъй красиво твърди: „Ние разказваме на хората приказката за мобилността. И за всекиго стават достъпни всички стилове на живот на този свят”. Точно както Niketown (в Чикаго, бел. авт.) и автоградчето (във Волфсбург, бел. авт.) е храм на стиловете на живот, където съвсем на сериозно може да се използува наблюдението на Отъл Айхер: „Автомобилът е обект на преклонение, който се нуждае и от определен олтарен дизайн”. ...

 

... Така свободата, индивидуализмът и мобилността внезапно придобиват съвсем конкретно име: автомобил. Достатъчно е да изгледаш рекламите във вечерната програма на кой да е комерсиален телевизионен канал, за да разбереш как автомобилът функционира като символ на свободата, приключението, еманципацията и семейното щастие. Централното послание обаче гласи: автономия в автомобила.

 

Хората, които предпочитат да пътуват с автобус или с влак, няма да разберат автомобилния Аз. Тези хора най-вече не разбират, че карането на кола не е просто придвижване – то е преди всичко себепоказване във всекидневието. Автомобилът прави човека. Сведено към конкретния случай, това означава сръчно да паркираш, да засечеш другия, да му светнеш с фарове, да провесиш небрежно ръка през прозореца. Така автомобилът се превръща в послание, той вече е част от моята история”. [1]

 

Както виждаме, тезата на Остап Бендер, че „автомобилът не е лукс, а средство за придвижване”, отдавна вече не е актуална. Автомобилът е „преди всичко себепоказване във всекидневието”. И каквито са водачите на МПС-тата, такова е и себепоказването по пътищата – един път със самия автомобил, а след това (но не по важност) с начина му на управление.

 

Приведеният неприлично дълъг цитат от една изключително умна книга, идва да ни каже, че проблемите с движението по пътищата идват от изключителни дълбини на съзнанието на автомобилните водачи. Затова и борбата с почти военното положение по шосетата минава през компетентна психиатрична, психологическа и психоаналитична помощ.

 

Може ли обществото да я осигури на шофьорите? На този етап – едва ли. Или още по-точно – не. Така че, да се стяга министърът на здравеопазването. Като нищо ще го подкарат след някоя не дай си Боже следваща катастрофа по пътищата на Отечеството ни.

 

Литература:

[1] Болц Норберт, Консумистически манифест, ИК „Критика и хуманизъм”, С., 2004 г., стр. 90 – 92

Първият парламентарен ден донесе новината, че БСП ще тръгва сред народа. Корнелия Нинова ни уведоми от парламентарната трибуна, че БСП оставя 20 депутати в Народното събрание, които ще бранят партийната кауза („тезите и идеите“ според г-жа Нинова) в пленарната зала, а останалите „отиват при народа да търсят единение“. (Виж: https://news.bg/politics/bsp-ostavya-v-narodnoto-sabranie-20-deputati.html ).

 

Цялата тази история ужасно напомня епизод от историята на Руската империя. Напомня до такава степен, че човек се чуди, дали сходството не е търсено преднамерено. Ще се опитам да обрисувам аналогията със ставащото – няколко годишен революционен кипеж от руската история, която е родила фраза, използувана и до ден днешен в руския език, за съжаление най-често в ироничен контекст.

 

Става дума за следното. Някъде към средата на деветнадесетия век, в царска Русия започва рязко нарастване на интереса към естествените науки и свързаното с тях висше образование. Това разбира се е било чудесно, но както често става, особено по руските географски ширини, „много добро не е на добре“. През есента на 1861 година, императорското правителство увеличило таксите за обучение в университетите и забранило кой знае защо … студентските взаимно-спомагателни каси.

 

Защо му е било на правителството да прави последното не е съвсем ясно. Може би и тогава е имало дейци на изпълнителната власт, които не са можели да спят, докато някакви пари се събират, инвестират и нарастват извън техния контрол. В България, такова е отношението към едни 12 милиарда лева, намиращи се под управлението на дружествата за допълнително пенсионно осигуряване (иначе казано – на частните пенсионни дружества). В Русия са завидели най-вероятно на много по-скромни предприятия, но щом са били студентски – значи са били подозрителни.

 

Всеки, който си позволява да използва главата си по предназначение е подозрителен в авторитарната държава, най-вече студентите. Странното е, че точно през 1861 година, в Русия е извършен един от най-великите актове на либерализация – премахването на крепостното право. За сведение на любителите на исторически куриози, то става точно на 3-ти март 1861 година. Очевидно, при император Александър ІІ Освободителят, важните неща са ставали все на 3-ти март. След още три години в Русия ще бъде отменено и смъртното наказание, но през есента на 1861 година, със студентите се отнесли доста нелиберално.

 

Естествено, започнали вълнения, а вълненията в Русия винаги завършват със санкции за развълнуваните. Вълнуващите се студенти просто били изхвърлени от университетите. Те се оказали в ситуация, която в шахмата се нарича „цугцванг“ – да постъпят на държавна служба не можели, защото били „неблагонадеждни“. Да се върнат на студентската скамейка също не можели – пак по предишната причина. В днешното време на това му се вика „социално изключване“, тогава било чисто и просто изритване от рая, тоест от академичните среди.

 

Тогава за кой ли път възникнал класическият за русите въпрос „Что делать?“ – „Какво да се прави?“. И докато пострадавшите от грозната постъпка на властта размишлявали над този въпрос, отговор им дал самият Херцен, който написал следните редове в своя вестник „Колокол“ („Камбана“):

 

„Но къде да отидете, къде да се денете, Вие юноши, за които науката е заключена? … Да Ви кажа ли къде? … Сред народа! При народа! – ето Вашето място, изгнанници на науката …“.

 

Със сигурност, това е една от фразите, която е имала едни от най-сериозните миграционни последици в историята на Руската империя. Поне що се отнася до миграцията на „човешки ресурси с висока квалификация“. Отиването сред народа, така нареченото „хождение в народ“ взело широк размах. Масово изключените и неприетите по причина на „неблагонадеждността“ си студенти и млади хора се устремили към безграничната руска провинция. Те масово ставали, селски учители, фелдшери, тук–таме и агрономи. Ако на някой му се иска да получи не сухи исторически факти, а художествена и белетристична представа за тази масова миграция на просветени хора към мрачните дълбини на Русия, може да се справи с произведението на Тургенев „Отцы и дети“ („Бащи и деца“).

 

През седемдесетте години на 19-ия век, с въпроса за ходенето сред народа се захващат доста по-сериозни и по-опасни от гледна точка на властта хора. Към миролюбивото до този момент „служене на народа“ се „прикаламисват“ привържениците на революционната борба, най-вече народниците. Другите радикални течения не остават по-назад и скоро операция „хождение в народ“ започва да се обогатява идейно от народника Николай Василиевич Чайковски, от княза – анархист Пьотр Алексеевич Кропоткин, от ужким умерения теоретик на революцията Пьотр Лаврович Лавров и съвсем не на последно място по значение – от радикалния анархист Михаил Александрович Бакунин.

 

Бележитият опонент на Карл Маркс - Михаил Бакунин се опитва да отнеме славата на Херцен и пише: „Отивайте сред народа, там е вашето поприще, вашият живот, вашата наука. Изучете се от народа, как да му служите и как най-добре да водите неговите работи“.

 

Идеологическата конкуренция в лицето на Лавров започнала да развива теоретически проблема за отиването при народа на страниците на нелегалното списание „Вперед!“. Кропоткин също дал теоретичен принос, като проповядвал, че интелектуалният авангард на Русия трябва да живее като народа (а следователно и сред него) и да създава сред селяните кръжоци, чиято цел в по-далечна парспектива трябвало да стане възникването на масово революционно селско движение.

 

Кулминацията на отиването сред народа била достигната някъде през 1874 година, като агитаторите действали активно в Тулска и Тверска губерния и най-вече в Поволжието. В крайна сметка обаче, процесът на революционна пропаганда затихнал. От една страна, пропагандата се оказала доста безплодна. Сближаването на интелигенцията и „прогресивното селячество“ поне на този етап не се получило.

 

От друга страна, правителството и по-точно специалните служби в тогавашната им форма, съвсем не наблюдавали безгрижно ставащото. По най-демократичен начин започнало „излавянето“ на пропагандаторите на истината и правдата и през 1877 – 1878 година, Русия вече станала свидетелка на „процеса на 193-мата“ и на „процеса на 50-те“. С отиването сред народа се приключило.

 

Няма от къде да знаем, дали г-жа Корнелия Нинова и нейните PR-и пропагандисти и други „креативни личности” са искали да ни създадат асоциации с руското революционно движение (на мен явно са успели да създадат, не се знае само дали са го искали), но сравнението между двата политически подвига не е в полза на БСП.

 

Младата руска интелигенция е „тръгнала сред народа”, изпълнена с идеи. Колко осъществими и адекватни е друг въпрос, но идеен дефицит не е съществувал, поне в началото на интелигентската миграция към „граждански активното” селячество.

 

При БСП дефицитът на идеи етолкова очевиден, че човек започва да се замисля, дали не трябва да им помогне с нещо, макар и мъничко. После препрочита изявленията на г-жа Корнелия Нинова и му минава меракът. Не е заслуга на БСП, че се „срути” Търговският регистър, а поредната калинка на ГЕРБ изказа дълбоката мисъл, че „такива неща се случват”. (Не мога да не препоръчам един чудесен анализз, посветен на това, защо такива неща всъщност НЕ се случват другаде, освен в нашия Търговски регистър: http://svobodennarod.com/views/item/6048-izchezvaneto-na-targovskiya-registar-eksperiment-ili-drugo.html ). Безпрецедентното рухване на Търговския регистър си беше „подарък свише” и на лидерите на БСП им остана само да се възмущават, при това не особено остроумно.

 

Ако случаят с Търговския регистър беше за БСП „подарък свише”, то катастрофата край Своге си беше направо „подарък от преизподнята”. Социалистите казаха, каквото имат да казват и по този въпрос, след което се заеха с фалита на злополучната застрахователна компания „Олимпик”. Фактът, че изобщо този сюжет продължава да се върти, показва, че на „Позитано 20” наистина цари остър дефицит на каквито и да са идеи.

 

Щеше да бъде много по-оригинално да упрекнат управляващите гербери, че уволниха без всякакво разумно основание заместник председателката на Комисията за финансов надзор – Ралица Агаин, отколкото да търсят отговорност на управляващото мнозинство, че не е могло да предвиди или пък да предотврати нещо, което е станало в Кипър. Г-н Валери Симеонов се оказа много по-съобразителен с неговата пледоария в защита на тримата министри, принесени в жертва на катастрофата в Своге или по-точно в жертва на рейтинга на министър-председателя.

 

След това продължиха да ни занимават със „спящата клетка” – баба Дора и нейните козички и ... не остана друго. Махането или намаляването на ДДС-то на лекарствата е толкова брадато предложение, че сигурно би било осъществено, ако някой дадеше ясни идеи как да се осъществи превенция на злоупотребите, които ще избуят като паламида след евентуалното данъчно облекчение. Пък и не е само БСП, която се е опитвала да смуче костен мозък от този постен пропаганден кокъл.

 

И като нямаше с какво друго да се захване, предводителката на БСП, извади калъчката и препусна като Чапаев срещу ордите на чуждестранните кадри, които България ще внесе, вместо да си отгледа свои. Тук ще прескочим обичайната размяна на риторични въпроси, защо ги няма нашите кадри в България и има ли БСП някакъв принос към този факт. Знаем, че всяка политическа партия си има цяло „портфолио” от обяснения, доказващи, че всички други са виновни, сал те (в случая –социалстите, но важи и за всички останали) изобщо не са такива.

 

Ще зададем простия въпрос, как мисли да решава проблема с дефицита на работна ръка и човешки ресурси г-жа Корнелия Нинова в краткосрочен и в средносрочен план? За дългосрочния план знаем решението – от „Позитано 20” ще дадат поръчение на всички българки във фертилна възраст да започнат незабавно да раждат. При това да раждат направо 20 годишни и по възможност, да са обучени до момента на появата си на белия свят.

 

Всъщност, отровните стрелички на зле прикритата ксенофобия по въпроса за „чуждите” и „нашите” кадри не е точно в двора на министър-председателя, а на вицепремиера Валери Симеонов, който би трябвало да бъде похвален за направените промени в нормативната уредба на трудовата миграция, но г-жа Нинова предпочете да се солидаризира с г-н Волен Сидеров, който неотдавна от страниците на един дебел седмичник нападна коалиционния си партньор, че не било по националистически „да се внасят пакистанци в България”.

 

Всъщност, пакистанци в България май изобщо няма. Засега научаваме от прокуратурата само за неколцина арменци, които били дошли за да се трудят в някаква нелегална цигарена фабрика. Ама и за това да не бързаме, че токе виж „компютрите излезли конфитюри”... Вярно е, че България има подписана Спогодба за регулиране на трудовата миграция с Армения, но и от там към нас не се движат тълпи от „чужди кадри”.

 

Г-жа Корнелия Нинова би могла да си спомни, че доста време е била в редовете на работодателството (и във вихъра на приватизацията впрочем, при това – на едно предприятие, което доста се занимаваше с износа на „наши кадри” извън страната) и вместо да кори Валери Симеонов, да попита правителството, какво става със спогодбите с Украйна и Молдова за същите тези „чужди кадри”? Но не би ...

 

В заключение, бихме могли да отбележим, че за разлика от руската революционна интелигенция, социалистите не са преследвани от никакви жандарми, пък и не им се налага да ходят чак в Поволжието, в Тулска и в Тамбовска губерния. Правителството има достатъчно трески за дялане и без особени умствени усилия те могат да бъдат „идентифицирани” и подложени на съответната дърводелска процедура.

 

Само че, това не става. Или може би на „Позитано 20” темите не им изглеждат достатъчно атрактивни. Или пък смятат, че не са в тон с техния „политически профил”. Тук можем да ги успокоим – плоският данък и 10 процентовата ставка върху данък печалба са гласувани от правителство с министър-председател социалист и министър на икономиката – социалист. И никой не им сърди, могат да са сигурни.

 

Така че, идеята за практическо започване на предизборната кампания и спешното преквалифициране на скучаещите депутати в политически агитатори по села и паланки е принципно правилна. Вместо да дремат в Народното събрание – да вървят и да видят, дали баба Дора е „спяща клетка” и да я успокоят, че „чума няма”. Трябва да признаем, без всякаква ирония, че от техническа гледна точка решението на ръководството на БСП е съвсем разумно и дори своевременно.

 

Големият проблем е, какво ще разправят социалистите по време на своето „хождение в народ”. Там нещо, нещата много куцат ...

 

P.S. Когато завърших тези редове, съпругата ми прочете текста и съвсем спонтанно предложи депутатите от БСП да карат до край и да действуват като първите млади руски интелигенти, отишли при народа. Да вземат и да свършат някаква работа по време на обиколките си. Предложението й несъмнено има дълбока логика. И приемствеността ще е приемственост и някаква работа ще се свърши. Разбира се, идеята депутатите от БСП да станат начални учители е ужасяваща, а и едва ли някой би искал да му оказва първа помощ точно такъв фелдшер, но има и други области, където биха могли да отработят отиването си при народа. Като онагледяващо помагало, тук сме включили картината на Константин Аполонович Савицкий – „Ремонтные работы на железной дороге” („Ремонтни работи по железопътната линия”). Картината е нарисувана през 1874 година, тоест в самия разгар на руското „хождение в народ” и в момента пребивава в Третяковската галерия.

 

Тези дни, клонът на „Уникредит Булбанк“, намиращ се на ъгъла на улиците „Гурко“ и „Г. С. Раковски“ в София, осъмна изрисуван с художествени графити, изобразяващи северни елени и … торти и пастички. Проведеното кратко разузнаване, донесе информацията, че не става дума за акт на „художествен вандализъм“, а за поръка на самата банка, изпълнена от видимо способни хора.

 

Разбира се, човек доста се чуди, когато види тази „арт декорация“. До Коледа има много време и преждевременното идване на Рудолф и компания може само да ни озадачава. Виж, тортите и пастичките са си на мястото. Вероятно зад тяхното изографисване стои гузната съвест на ръководството на банката, което затвори клона в емблематичната банкова сграда на ъгъла на улиците „Г. С. Раковски“ и „Иван Вазов“ и го премести на споменатото вече място, където десетилетия беше придобилата вече почти историческо значение сладкарница „Прага“.

 

Ясно е, че на собствениците на помещението, което също стоя затворено с години, докато се уредят неизвестно какви проблеми около него, изобщо не им пука за историята, за знаковите места за социални контакти в София и прочее. Техният интерес е да съберат, колкото е възможно по-висок наем от имота си и да ас сигурни, че уговорената сума ще пристига редовно по съответната банкова сметка. В този смисъл, няма по-рационално решение от даването на помещението под наем на сигурна банка. (Има две – три банки, на които не бихме препоръчали да се дават под наем, каквито и да са имоти, но случаят не е такъв).

 

От друга страна, в банката явно са решили, че изключителната сграда срещу къщата на Иван Вазов, с която разполагат и която е един от символите на центъра на София, не е достатъчно „friendly“ за клиентите и от нея прекомерно лъха на история. Друго си е да направиш сладкарницата на банков клон. Това нито ще е първият, нито вторият случай, когато нещо по култовата „Раковска“ става на офис на банка или на застрахователно дружество. Не че няма нужда от такива, просто на столичния „Бродуей“ тези офиси станаха малко повечко.

 

Ако бях в по-патетично настроение, вероятно бих нарекъл този процес „дехуманизация“. Всъщност, това си е нормален резултат от свободна конкуренция с единствен критерий – наемна цена на квадратен метър. Така от участъка между улиците „Иван Вазов“ и „Стефан Караджа“ изчезнаха и Академичната книжарница, и някогашната сладкарница „София“ (станала впоследствие сладкарница „Лучано“ и започнена с първите сметанови торти, появили се след падането на Берлинската стена, Тодор Живков и монопола на масления крем в България) и наистина прочутата сладкарници „Прага“. Ресторант „Будапеща“ извади късмет и се прероди като част от веригата „Happy“.

 

Разбира се, общината изобщо не се намесва в подобни отношения, пък и по-добре. Там имат достатъчно паметници на културата, които не знаят как да опазят, та няма нужда да се бъркат в наемните отношения по „Раковска“.

 

Та, най-вероятно в PR отдела на банката се е родила идеята да обърнат внимание върху сравнително новия клон, разкрасявайки го с еленово – сладкишените графити. По ирония на съдбата, това е своего роля „реабилитация“ на вече покойната сладкарница „Прага“. Иначе графитите са симпатични. Не са чак като творчеството на Банкси, но едва ли са и необходими чак такива шедьоври. Ако беше дощъл някой подобен артист можеше да „зографиса“ фасадата на клона с някоя протестна, социално ангажирана картинка, та горките пиари на банката после да не знаят къде да се дяват…

 

Е, целта явно е постигната, щом и отдавна „обръгнал“ на такива „пиарски“ хитрости човек като мен, взе че си извади смартфона и засне фасадата. Все пак, да отдадем дължимото на тази художествена хитрост…

 

Послепис: Авторът декларира, че няма конфликт на интереси. С „Уникредит Булбанк“ имам съвсем нормални делови отношения и нямам каквито и да са рекламни договорености. Собствениците на помещението на бившата сладкарница „Прага“, както и на останалите споменати имоти по улица „Г. С. Раковски“ изобщо не познавам.

 

Още един послепис: За почитателите на Банкси, да напомним за една неочаквано възникнала преди няколко години връзка между загадъчният "графити артист" и Република България:

http://svobodennarod.com/entertaiment/item/3568-svetovnoizvestniyat-artist-banksi-spodeli-snimka-ot-protesta.html 

Страница 1 от 24