Първият парламентарен ден донесе новината, че БСП ще тръгва сред народа. Корнелия Нинова ни уведоми от парламентарната трибуна, че БСП оставя 20 депутати в Народното събрание, които ще бранят партийната кауза („тезите и идеите“ според г-жа Нинова) в пленарната зала, а останалите „отиват при народа да търсят единение“. (Виж: https://news.bg/politics/bsp-ostavya-v-narodnoto-sabranie-20-deputati.html ).

 

Цялата тази история ужасно напомня епизод от историята на Руската империя. Напомня до такава степен, че човек се чуди, дали сходството не е търсено преднамерено. Ще се опитам да обрисувам аналогията със ставащото – няколко годишен революционен кипеж от руската история, която е родила фраза, използувана и до ден днешен в руския език, за съжаление най-често в ироничен контекст.

 

Става дума за следното. Някъде към средата на деветнадесетия век, в царска Русия започва рязко нарастване на интереса към естествените науки и свързаното с тях висше образование. Това разбира се е било чудесно, но както често става, особено по руските географски ширини, „много добро не е на добре“. През есента на 1861 година, императорското правителство увеличило таксите за обучение в университетите и забранило кой знае защо … студентските взаимно-спомагателни каси.

 

Защо му е било на правителството да прави последното не е съвсем ясно. Може би и тогава е имало дейци на изпълнителната власт, които не са можели да спят, докато някакви пари се събират, инвестират и нарастват извън техния контрол. В България, такова е отношението към едни 12 милиарда лева, намиращи се под управлението на дружествата за допълнително пенсионно осигуряване (иначе казано – на частните пенсионни дружества). В Русия са завидели най-вероятно на много по-скромни предприятия, но щом са били студентски – значи са били подозрителни.

 

Всеки, който си позволява да използва главата си по предназначение е подозрителен в авторитарната държава, най-вече студентите. Странното е, че точно през 1861 година, в Русия е извършен един от най-великите актове на либерализация – премахването на крепостното право. За сведение на любителите на исторически куриози, то става точно на 3-ти март 1861 година. Очевидно, при император Александър ІІ Освободителят, важните неща са ставали все на 3-ти март. След още три години в Русия ще бъде отменено и смъртното наказание, но през есента на 1861 година, със студентите се отнесли доста нелиберално.

 

Естествено, започнали вълнения, а вълненията в Русия винаги завършват със санкции за развълнуваните. Вълнуващите се студенти просто били изхвърлени от университетите. Те се оказали в ситуация, която в шахмата се нарича „цугцванг“ – да постъпят на държавна служба не можели, защото били „неблагонадеждни“. Да се върнат на студентската скамейка също не можели – пак по предишната причина. В днешното време на това му се вика „социално изключване“, тогава било чисто и просто изритване от рая, тоест от академичните среди.

 

Тогава за кой ли път възникнал класическият за русите въпрос „Что делать?“ – „Какво да се прави?“. И докато пострадавшите от грозната постъпка на властта размишлявали над този въпрос, отговор им дал самият Херцен, който написал следните редове в своя вестник „Колокол“ („Камбана“):

 

„Но къде да отидете, къде да се денете, Вие юноши, за които науката е заключена? … Да Ви кажа ли къде? … Сред народа! При народа! – ето Вашето място, изгнанници на науката …“.

 

Със сигурност, това е една от фразите, която е имала едни от най-сериозните миграционни последици в историята на Руската империя. Поне що се отнася до миграцията на „човешки ресурси с висока квалификация“. Отиването сред народа, така нареченото „хождение в народ“ взело широк размах. Масово изключените и неприетите по причина на „неблагонадеждността“ си студенти и млади хора се устремили към безграничната руска провинция. Те масово ставали, селски учители, фелдшери, тук–таме и агрономи. Ако на някой му се иска да получи не сухи исторически факти, а художествена и белетристична представа за тази масова миграция на просветени хора към мрачните дълбини на Русия, може да се справи с произведението на Тургенев „Отцы и дети“ („Бащи и деца“).

 

През седемдесетте години на 19-ия век, с въпроса за ходенето сред народа се захващат доста по-сериозни и по-опасни от гледна точка на властта хора. Към миролюбивото до този момент „служене на народа“ се „прикаламисват“ привържениците на революционната борба, най-вече народниците. Другите радикални течения не остават по-назад и скоро операция „хождение в народ“ започва да се обогатява идейно от народника Николай Василиевич Чайковски, от княза – анархист Пьотр Алексеевич Кропоткин, от ужким умерения теоретик на революцията Пьотр Лаврович Лавров и съвсем не на последно място по значение – от радикалния анархист Михаил Александрович Бакунин.

 

Бележитият опонент на Карл Маркс - Михаил Бакунин се опитва да отнеме славата на Херцен и пише: „Отивайте сред народа, там е вашето поприще, вашият живот, вашата наука. Изучете се от народа, как да му служите и как най-добре да водите неговите работи“.

 

Идеологическата конкуренция в лицето на Лавров започнала да развива теоретически проблема за отиването при народа на страниците на нелегалното списание „Вперед!“. Кропоткин също дал теоретичен принос, като проповядвал, че интелектуалният авангард на Русия трябва да живее като народа (а следователно и сред него) и да създава сред селяните кръжоци, чиято цел в по-далечна парспектива трябвало да стане възникването на масово революционно селско движение.

 

Кулминацията на отиването сред народа била достигната някъде през 1874 година, като агитаторите действали активно в Тулска и Тверска губерния и най-вече в Поволжието. В крайна сметка обаче, процесът на революционна пропаганда затихнал. От една страна, пропагандата се оказала доста безплодна. Сближаването на интелигенцията и „прогресивното селячество“ поне на този етап не се получило.

 

От друга страна, правителството и по-точно специалните служби в тогавашната им форма, съвсем не наблюдавали безгрижно ставащото. По най-демократичен начин започнало „излавянето“ на пропагандаторите на истината и правдата и през 1877 – 1878 година, Русия вече станала свидетелка на „процеса на 193-мата“ и на „процеса на 50-те“. С отиването сред народа се приключило.

 

Няма от къде да знаем, дали г-жа Корнелия Нинова и нейните PR-и пропагандисти и други „креативни личности” са искали да ни създадат асоциации с руското революционно движение (на мен явно са успели да създадат, не се знае само дали са го искали), но сравнението между двата политически подвига не е в полза на БСП.

 

Младата руска интелигенция е „тръгнала сред народа”, изпълнена с идеи. Колко осъществими и адекватни е друг въпрос, но идеен дефицит не е съществувал, поне в началото на интелигентската миграция към „граждански активното” селячество.

 

При БСП дефицитът на идеи етолкова очевиден, че човек започва да се замисля, дали не трябва да им помогне с нещо, макар и мъничко. После препрочита изявленията на г-жа Корнелия Нинова и му минава меракът. Не е заслуга на БСП, че се „срути” Търговският регистър, а поредната калинка на ГЕРБ изказа дълбоката мисъл, че „такива неща се случват”. (Не мога да не препоръчам един чудесен анализз, посветен на това, защо такива неща всъщност НЕ се случват другаде, освен в нашия Търговски регистър: http://svobodennarod.com/views/item/6048-izchezvaneto-na-targovskiya-registar-eksperiment-ili-drugo.html ). Безпрецедентното рухване на Търговския регистър си беше „подарък свише” и на лидерите на БСП им остана само да се възмущават, при това не особено остроумно.

 

Ако случаят с Търговския регистър беше за БСП „подарък свише”, то катастрофата край Своге си беше направо „подарък от преизподнята”. Социалистите казаха, каквото имат да казват и по този въпрос, след което се заеха с фалита на злополучната застрахователна компания „Олимпик”. Фактът, че изобщо този сюжет продължава да се върти, показва, че на „Позитано 20” наистина цари остър дефицит на каквито и да са идеи.

 

Щеше да бъде много по-оригинално да упрекнат управляващите гербери, че уволниха без всякакво разумно основание заместник председателката на Комисията за финансов надзор – Ралица Агаин, отколкото да търсят отговорност на управляващото мнозинство, че не е могло да предвиди или пък да предотврати нещо, което е станало в Кипър. Г-н Валери Симеонов се оказа много по-съобразителен с неговата пледоария в защита на тримата министри, принесени в жертва на катастрофата в Своге или по-точно в жертва на рейтинга на министър-председателя.

 

След това продължиха да ни занимават със „спящата клетка” – баба Дора и нейните козички и ... не остана друго. Махането или намаляването на ДДС-то на лекарствата е толкова брадато предложение, че сигурно би било осъществено, ако някой дадеше ясни идеи как да се осъществи превенция на злоупотребите, които ще избуят като паламида след евентуалното данъчно облекчение. Пък и не е само БСП, която се е опитвала да смуче костен мозък от този постен пропаганден кокъл.

 

И като нямаше с какво друго да се захване, предводителката на БСП, извади калъчката и препусна като Чапаев срещу ордите на чуждестранните кадри, които България ще внесе, вместо да си отгледа свои. Тук ще прескочим обичайната размяна на риторични въпроси, защо ги няма нашите кадри в България и има ли БСП някакъв принос към този факт. Знаем, че всяка политическа партия си има цяло „портфолио” от обяснения, доказващи, че всички други са виновни, сал те (в случая –социалстите, но важи и за всички останали) изобщо не са такива.

 

Ще зададем простия въпрос, как мисли да решава проблема с дефицита на работна ръка и човешки ресурси г-жа Корнелия Нинова в краткосрочен и в средносрочен план? За дългосрочния план знаем решението – от „Позитано 20” ще дадат поръчение на всички българки във фертилна възраст да започнат незабавно да раждат. При това да раждат направо 20 годишни и по възможност, да са обучени до момента на появата си на белия свят.

 

Всъщност, отровните стрелички на зле прикритата ксенофобия по въпроса за „чуждите” и „нашите” кадри не е точно в двора на министър-председателя, а на вицепремиера Валери Симеонов, който би трябвало да бъде похвален за направените промени в нормативната уредба на трудовата миграция, но г-жа Нинова предпочете да се солидаризира с г-н Волен Сидеров, който неотдавна от страниците на един дебел седмичник нападна коалиционния си партньор, че не било по националистически „да се внасят пакистанци в България”.

 

Всъщност, пакистанци в България май изобщо няма. Засега научаваме от прокуратурата само за неколцина арменци, които били дошли за да се трудят в някаква нелегална цигарена фабрика. Ама и за това да не бързаме, че токе виж „компютрите излезли конфитюри”... Вярно е, че България има подписана Спогодба за регулиране на трудовата миграция с Армения, но и от там към нас не се движат тълпи от „чужди кадри”.

 

Г-жа Корнелия Нинова би могла да си спомни, че доста време е била в редовете на работодателството (и във вихъра на приватизацията впрочем, при това – на едно предприятие, което доста се занимаваше с износа на „наши кадри” извън страната) и вместо да кори Валери Симеонов, да попита правителството, какво става със спогодбите с Украйна и Молдова за същите тези „чужди кадри”? Но не би ...

 

В заключение, бихме могли да отбележим, че за разлика от руската революционна интелигенция, социалистите не са преследвани от никакви жандарми, пък и не им се налага да ходят чак в Поволжието, в Тулска и в Тамбовска губерния. Правителството има достатъчно трески за дялане и без особени умствени усилия те могат да бъдат „идентифицирани” и подложени на съответната дърводелска процедура.

 

Само че, това не става. Или може би на „Позитано 20” темите не им изглеждат достатъчно атрактивни. Или пък смятат, че не са в тон с техния „политически профил”. Тук можем да ги успокоим – плоският данък и 10 процентовата ставка върху данък печалба са гласувани от правителство с министър-председател социалист и министър на икономиката – социалист. И никой не им сърди, могат да са сигурни.

 

Така че, идеята за практическо започване на предизборната кампания и спешното преквалифициране на скучаещите депутати в политически агитатори по села и паланки е принципно правилна. Вместо да дремат в Народното събрание – да вървят и да видят, дали баба Дора е „спяща клетка” и да я успокоят, че „чума няма”. Трябва да признаем, без всякаква ирония, че от техническа гледна точка решението на ръководството на БСП е съвсем разумно и дори своевременно.

 

Големият проблем е, какво ще разправят социалистите по време на своето „хождение в народ”. Там нещо, нещата много куцат ...

 

P.S. Когато завърших тези редове, съпругата ми прочете текста и съвсем спонтанно предложи депутатите от БСП да карат до край и да действуват като първите млади руски интелигенти, отишли при народа. Да вземат и да свършат някаква работа по време на обиколките си. Предложението й несъмнено има дълбока логика. И приемствеността ще е приемственост и някаква работа ще се свърши. Разбира се, идеята депутатите от БСП да станат начални учители е ужасяваща, а и едва ли някой би искал да му оказва първа помощ точно такъв фелдшер, но има и други области, където биха могли да отработят отиването си при народа. Като онагледяващо помагало, тук сме включили картината на Константин Аполонович Савицкий – „Ремонтные работы на железной дороге” („Ремонтни работи по железопътната линия”). Картината е нарисувана през 1874 година, тоест в самия разгар на руското „хождение в народ” и в момента пребивава в Третяковската галерия.

 

Тези дни, клонът на „Уникредит Булбанк“, намиращ се на ъгъла на улиците „Гурко“ и „Г. С. Раковски“ в София, осъмна изрисуван с художествени графити, изобразяващи северни елени и … торти и пастички. Проведеното кратко разузнаване, донесе информацията, че не става дума за акт на „художествен вандализъм“, а за поръка на самата банка, изпълнена от видимо способни хора.

 

Разбира се, човек доста се чуди, когато види тази „арт декорация“. До Коледа има много време и преждевременното идване на Рудолф и компания може само да ни озадачава. Виж, тортите и пастичките са си на мястото. Вероятно зад тяхното изографисване стои гузната съвест на ръководството на банката, което затвори клона в емблематичната банкова сграда на ъгъла на улиците „Г. С. Раковски“ и „Иван Вазов“ и го премести на споменатото вече място, където десетилетия беше придобилата вече почти историческо значение сладкарница „Прага“.

 

Ясно е, че на собствениците на помещението, което също стоя затворено с години, докато се уредят неизвестно какви проблеми около него, изобщо не им пука за историята, за знаковите места за социални контакти в София и прочее. Техният интерес е да съберат, колкото е възможно по-висок наем от имота си и да ас сигурни, че уговорената сума ще пристига редовно по съответната банкова сметка. В този смисъл, няма по-рационално решение от даването на помещението под наем на сигурна банка. (Има две – три банки, на които не бихме препоръчали да се дават под наем, каквито и да са имоти, но случаят не е такъв).

 

От друга страна, в банката явно са решили, че изключителната сграда срещу къщата на Иван Вазов, с която разполагат и която е един от символите на центъра на София, не е достатъчно „friendly“ за клиентите и от нея прекомерно лъха на история. Друго си е да направиш сладкарницата на банков клон. Това нито ще е първият, нито вторият случай, когато нещо по култовата „Раковска“ става на офис на банка или на застрахователно дружество. Не че няма нужда от такива, просто на столичния „Бродуей“ тези офиси станаха малко повечко.

 

Ако бях в по-патетично настроение, вероятно бих нарекъл този процес „дехуманизация“. Всъщност, това си е нормален резултат от свободна конкуренция с единствен критерий – наемна цена на квадратен метър. Така от участъка между улиците „Иван Вазов“ и „Стефан Караджа“ изчезнаха и Академичната книжарница, и някогашната сладкарница „София“ (станала впоследствие сладкарница „Лучано“ и започнена с първите сметанови торти, появили се след падането на Берлинската стена, Тодор Живков и монопола на масления крем в България) и наистина прочутата сладкарници „Прага“. Ресторант „Будапеща“ извади късмет и се прероди като част от веригата „Happy“.

 

Разбира се, общината изобщо не се намесва в подобни отношения, пък и по-добре. Там имат достатъчно паметници на културата, които не знаят как да опазят, та няма нужда да се бъркат в наемните отношения по „Раковска“.

 

Та, най-вероятно в PR отдела на банката се е родила идеята да обърнат внимание върху сравнително новия клон, разкрасявайки го с еленово – сладкишените графити. По ирония на съдбата, това е своего роля „реабилитация“ на вече покойната сладкарница „Прага“. Иначе графитите са симпатични. Не са чак като творчеството на Банкси, но едва ли са и необходими чак такива шедьоври. Ако беше дощъл някой подобен артист можеше да „зографиса“ фасадата на клона с някоя протестна, социално ангажирана картинка, та горките пиари на банката после да не знаят къде да се дяват…

 

Е, целта явно е постигната, щом и отдавна „обръгнал“ на такива „пиарски“ хитрости човек като мен, взе че си извади смартфона и засне фасадата. Все пак, да отдадем дължимото на тази художествена хитрост…

 

Послепис: Авторът декларира, че няма конфликт на интереси. С „Уникредит Булбанк“ имам съвсем нормални делови отношения и нямам каквито и да са рекламни договорености. Собствениците на помещението на бившата сладкарница „Прага“, както и на останалите споменати имоти по улица „Г. С. Раковски“ изобщо не познавам.

 

Още един послепис: За почитателите на Банкси, да напомним за една неочаквано възникнала преди няколко години връзка между загадъчният "графити артист" и Република България:

http://svobodennarod.com/entertaiment/item/3568-svetovnoizvestniyat-artist-banksi-spodeli-snimka-ot-protesta.html 

През последните дни, г-н Росен Даскалов, собственик на „София Кар Моторспорт” - първият български състезателен отбор в Европейските GT4 серии, както и на компанията „Син Карс Интернешънъл” ЕООД - първият български производител на спортни и улични суперавтомобили, отправя персонални покани към видни работодатели и индустриалци за коктейл с название „Нашето Бъдеще”.

 

Коктейлът е организиран от компанията „Син Карс Интернешънъл” по случай представянето на първия по рода си български електрически автомобил.

 

Знаменателното събитие ще се проведе на 4 септември 2018г. от 19:00ч. във фоайето на Зала 6 на Националния дворец на културата в гр.София.

 

Програмата ще включва представяне на три проекта на компанията:
Първият български електричeски автомобил SIN S1;
Първият български състезателен автомобил SIN R1 GT4;
Концепцията за мултифункционалния и компактен електромобил „L City”, който е планиран да се произвежда в България и да се изнася в чужбина.

 

Домакинът е уведомил поканените гости, че в края на презентацията те ще могат да изпитат качествата на автомобилите на „Син Карс Интернешънъл” ЕООД.

 

Нашите читатели биха могли да разгледат впечатляващите постижения на компанията в сайта й http://sincars.co.uk/ 

На 12 юни 2018 г., четирите национално представителни работодателски организации, обединени в Асоциацията на организациите на българските работодатели (АОБР) изпрати до министъра на финансите – г-н Владислав Горанов писмо с предложения за изменение и допълнение на Закона за счетоводството.

 

Инициативата на работодателите не беше резултат на тяхно случайно хрумване или на някаква солова инициатива. Тя беше следствие на Решение № 411 на Министерския съвет от 19 май 2016 година за приемане на План за действие с мерки, адресиращи основните проблемни области, възпрепятстващи нарастването на инвестициите, както и на решението по точка 3 от дневния ред на Националния икономически съвет, състоял се на 18 май 2018 година.

 

Следствие на тези две решения на важни институции и органи, беше и създаването на работна група към Министерството на финансите, която да обсъди и изготви Закон за изменение и допълнение на Закона за счетоводството по отношение на прага на задължителния одит на годишните финансови отчети, което да намали административната тежест на малките предприятия в страната.

 

Последното изречение вероятно звучи малко суховато, но за сметка на това точно описва проблема – определени изисквания на Закона за счетоводството, свързани с одита на годишните финансови отчети създават проблеми, те са неприемлива административна тежест за малките предприятия, която едновременно с това не носи нищо съществено на хазната и на фиска. Затова, тези, на които това им е работа – работодателските организации, предлагат проект на законопроект, който да измени и допълни Закона за счетоводството и да реши проблема. Точно това те правят и по възможно най-уважителен начин го изпращат на министъра на финансите с писмо на АОБР № 17-00-33/12.06.2018 г.

 

В мотивите към законопроекта, който работодателските организации изпращат на Министъра на финансите,е отбелязано следното:

 

„Регламентираните в Закона за счетоводството критерии за извършване на независим финансов одит, създават непропорционална на финансовите и административни възможности на предприятията тежест. При транспониране на Директива 2013/34/ЕС не са отчетени обективираните в съображенията за приемането ѝ цели. Регулаторните механизми в директивата са в съответствие с принципите на субсидиарност и пропорционалност при въвеждане на административна тежест, но националният закон не е съобразен с тях“.

 

Подобна ситуация не е новост за българската публика – „транспонирали сме нещо“, ама или сме въвели по-тежки изисквания от оригиналното европейско законодателство (това вече почти официално се нарича “goldplating” – „позлатяване“ на законодателството) или просто сме свършили работата като кучето на нивата. Затова и е съвсем логично, „позлатяването“, „окучването“ или „закучването“ на законодателството да бъде поправено, още повече, че става дума буквално за смяната на две числа. (За любителите на точните формулировки, ще цитираме законодателната идея на работодателите изцяло: „Параграф единствен. В чл. 37 се правят следните изменения и допълнения:
1. В ал. 1 буква „а“ числото „2 000 000“ се заменя с „4 000 000“.
2. В ал. 1 буква „б“ числото „4 000 000“ се заменя с „8 000 000“.
3. Алинеи 2 и 3 се отменят“).

 

Сега вече може да преведем от юридически на човешки език, написаното по-горе. Действуващият в момента Закон за счетоводството у нас, определя вида на предприятията съгласно размера им в своята Глава втора: Категории предприятия и групи предприятия, Раздел I: Категории предприятия. Там в алинея 3) на член19 се прави следното определение:

3) Малки предприятия са предприятия, които към 31 декември на текущия отчетен период не надвишават най-малко два от следните показателя:
1. балансова стойност на активите - 8 000 000 лв.;
2. нетни приходи от продажби - 16 000 000 лв.;
3. средна численост на персонала за отчетния период - 50 души.“

 

Това е дефиницията за малки предприятия, съгласно Закона за счетоводството на Република България.

 

Законодателят обаче е предвидил по-широк кръг от субекти, за които да се прилага задължителното одитиране. Законът за счетоводството поставя изискване за извършване на независим финансов одит на малки предприятия, които към 31 декември на текущия отчетен период надвишават най-малко два от следните показатели:

 

а) балансова стойност на активите - 2 000 000 лв.;
б) нетни приходи от продажби - 4 000 000 лв.;
в) средна численост на персонала за отчетния период - 50 души“.

 

Можем само да гадаем, какви са били съображенията за приемането на горната норма, но факт е че приетата национална мярка за изпълнение ЧЕТИРИ ПЪТИ надхвърля изискванията на общностния акт. Това ако не е законодателно „позлатяване“ – “goldplating”, здраве му кажи.

 

Разбира се, въпросното раздуване на обхвата на независимия финансов одит по никакъв начин не благоприятства ефективното прилагане на Директива 2013/34/ЕС. Напротив, то просто създава допълнителни трудности за малките предприятия при осъществяването на дейността им. Тези трудности по стар български обичай са напълно необосновани. По тази причина, авторите на законодателното предложение, което работодателските организации са изпратили на Министъра на финансите са написали дословно в мотивите следното:

 

„В България извършването на одит на малки предприятия не се налага заради специфичните условия или потребности на тези предприятия и на ползвателите на финансовите им отчети и неясна остава причината за въвеждането многократно по-ниски прагове за задължителен одит на предприятията.

В почти 100 % от малките предприятия, които се одитират съгласно действащото законодателство едни и същи физически лица са както собственици на капитала, така и управители, и затова не се нуждаят особено от това трета страна-одитор да гарантира достоверността на финансовите отчети на предприятията им“.

 

Създателите на коментираната европейска директива, със сигурност са вряли и кипели в проблемите на “goldplating”-а и сякаш са знаели, какво ще стане в милата ни Родина, защото в Директивата има изричен запис, който отправя недвусмислена препоръка към държавите – членки. Цитираме я дословно:

 

Годишните финансови отчети на малките предприятия не следва да подлежат на споменатото задължение за извършване на одит, тъй като одитът може да представлява значителна административна тежест за тази категория предприятия, като същевременно в много от малките предприятия едни и същи лица са както акционери, така и управители, и затова не се нуждаят особено от това трета страна да гарантира достоверността на финансовите отчети“.

 

Едва ли може да се каже по-ясно. Въпросната Директива 2013/34/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година, относно годишните финансови отчети, консолидираните финансови отчети и свързаните доклади на някои видове предприятия, въвежда задължение за държавите-членки да гарантират, че финансовите отчети на предприятията, извършващи дейност в обществен интерес, както и на средните и големите предприятия, се одитират от един или повече задължителни одитори или одиторски дружества. За малките предприятия, тя направо препоръчва обратното.

 

Въз основа на всичко това, работодателските организации от АОБР предлагат на просветеното внимание на г-н Министъра на финансите съвсем естественото и логично предложение показателите за задължително одитиране да се вдигнат. Предложението следва пряко от препоръките на Директивата и от дефиницията на Закона за счетоводството, какво е малко предприятие. От АОБР (АИКБ, БСК, БТПП, КРИБ) предлагат:

а) балансова стойност на активите – от 2 000 000 лева да се повиши на 4 000 000 лева;
б) нетни приходи от продажби – от 4 000 000 лева да се повиши на 8 000 000 лева.

 

Що се отнася до споменатата отмяна на две алинеи – 2) и 3) на член 37 на Закона, с това предложение се цели премахването на други необосновани изисквания за задължителен независим финансов одит – този път основаващи се само на правната форма на юридическото лице, но не и на обективни критерии. (Под „обективни критерии“ трябва да разбираме годишните и консолидираните финансови отчети на акционерните дружества и командитните дружества с акции, както и консолидираните финансови отчети и годишните финансови отчети на предприятията, включени в консолидацията).

 

И наистина, тези две действащи алинеи създават правен абсурд, като задължават дори и микропредприятия да одитират своите отчети, ако са АД, КАД или дъщерно дружество на дружество - майка, което изготвя консолидиран финансов отчет. В същото време Директивата препоръчва на държавите членки следното по отношение на микропредприятията:

 

Микропредприятията разполагат с ограничени ресурси, с които да изпълнят високите регулаторни изисквания. Ето защо следва да е възможно държавите-членки да освобождават микропредприятията от някои задължения, приложими за малките предприятия, които биха довели до ненужно голяма административна тежест за тях“.

 

Както се вижда, не става дума за лобизъм в интерес на едно или две предприятия. Субект на предлаганите промени са хиляди предприятия. Според работодателските организации, които се позовават на данни на НСИ, разглежданите предложения за промени биха облагодетелствували в добрия смисъл на думата, повече от 6500 предприятия, което най-просто означава, че 13 милиона лева ще бъдат спестени на целокупната бизнес общност.

 

Не става дума и за въвеждане на някаква необоснована привилегия – предложенията са един път логични и второ – произтичат до голяма степен от самата Директива, която е „транспонирана“ у нас по такъв талантлив начин.

 

Както беше казано по-горе, Министърът на финансите беше така добър да създаде работна група, която да се занимае с описаните проблеми и недомислия. Тук обаче започва поредица от весели недоразумения, която заплашва приемането на ясните, смислени и добронамерени предложения, описани и обосновани по-горе.

 

Да започнем със състава на създадената от Министъра работна група (Заповед № ЗМФ-681 от 16.07.2018 г.). Без да цитираме имена, в нея влизат:

Ръководител на работната група: началник на отдел „Счетоводно законодателство“, дирекция „Данъчна политика“, Министерство на финансите.

Членове на работната група са: Началникът на отдел „Политика за МСП“, дирекция „Икономически политика за насърчаване“, Министерство на икономиката; Главен експерт в отдел „Политика за МСП“, дирекция „Икономически политика за насърчаване“, Министерство на икономиката; Старши експерт в дирекция „Икономически политика за насърчаване“, министерство на икономиката; Декан на финансово-счетоводния факултет на УНСС; Финансовият директор на Българската стопанска камара (БСК); Изпълнителният директор на Асоциацията на индустриалния капитал в България (АИКБ); Директорът по тристранното сътрудничество в АИКБ; Председателят на УС на Асоциацията на счетоводните къщи в България (АСКБ); Председателят на УС на Асоциацията на счетоводителите и счетоводните предприятия (АССП); Председателят на УС на Института на професионалните счетоводители в България (ИПСБ); Заместник-председателят на УС на Института на дипломираните експерт-счетоводители (ИДЕС); Член на УС на Института на дипломираните експерт-счетоводители (ИДЕС); Началник на отдел „Данъчна методология“ в дирекция „Данъчно-осигурителна методология“ в НАП; Началник на отдел „Национални стратегии и програми за развитие“, дирекция „Икономическа и финансова политика“, Министерство на финансите; Главен експерт, дирекция „Данъчна политика“, Министерство на финансите; Още един главен експерт, дирекция „Данъчна политика“, Министерство на финансите; Старши експерт, дирекция „Данъчна политика“, Министерство на финансите.

 

Общо осемнадесет (18) души. Умишлено не пиша имената – тук важна е точно институционалната принадлежност.

 

Представители на организациите, които са инициирали събирането на работната група са трима души от две (!) национално представителни работодателски организации – АИКБ и БСК. Защо останалите две организации, подписали предложенията за изменения и допълнения в Закона за счетоводството са игнорирани, науката мълчи.

 

Срещу тях стоят като стена шест (6) или ако предпочитате пет плюс един представители на одиторската гилдия, за които не можем да имаме никакви подозрения, че ще бъдат против дискутираните до сега предложения. Докато при работодателите са представени две организации (с трима души) от четири налични, при одиторската гилдия нещата са точно обратните – там са пет души от три от съсловните, гилдийни организации плюс деканът на финансово-счетоводния факултет на УНСС. Добре че никой не се е сетил за останалите икономически университети в Свищов, Варна, Пловдив и прочее, че групата щеше да набъбне още.

 

Останалите осем места в работната група са разпределени между министерството на икономиката и Министерството на финансите. Ако приемем, че представителите на държавната администрация ще заемат неутрална позиция (това всъщност е една крайно благоприятна за работодателите прогноза, която е в значителна степен съмнителна, но все пак…), то аритметиката на работната група е ясна – шестима срещу трима. Познайте, дали работната група ще подкрепи иначе съвсем ясните и изчистени предложения за промени в Закона за счетоводството.

 

Моето кристално кълбо пак е на ремонт, но от него вече няма нужда, защото вече беше проведено първото заседание на работната група и от протокола й вече се виждат първите симптоми на организирана съпротива, идваща от страна на счетоводно-одиторското лоби, не дотам деликатно подкрепено и от държавната администрация.

 

Ето какво ни разказва Протокол № 1 от заседанието на работната група, състояло се на 24 юли 2018 година, вторник в Приемна № 3 на Министерството на финансите:

 

Представителите на намиращите се в убедително малцинство „по дефолт“ (така е подредил картите г-н Министърът на финансите) работодателски организации, са си казали предложенията и аргументите в духа на изложеното по-горе. И след това се започва една, … „мътна и кървава“, както се казва в народното умотворение.

 

Началничката на отдел „Счетоводно законодателство“, дирекция „Данъчна политика“ в Министерство на финансите и ръководител на работната група е информирала присъствуващите, че „по мнение на юристите от МФ, задължителният одит не представлява административна тежест за предприятията. Административната тежест би следвало да се разбира в контекста на предоставянето на административни услуги от страна на администрацията, а при одитирането на ГФО (годишните финансови отчети) случаят не е такъв“. Очевидно, когато тежестта идва от страна на частни предприятия, предоставящи услуги, тя нито е административна, нито е тежест. Тя е радост за душата и повод за творческо вдъхновение.

 

Един гражданин, член на УС на Института на дипломираните експерт-счетоводители (ИДЕС) е изразил следното „наивно“ недоумение. Човекът пита, защото „на разбира защо само две години от приемането на новия Закон за счетоводството се налага промяна на праговете за одит. Ако желанието на бизнеса е да се доближат до тези по Директивата, то не вижда мотиви за това, с какво толкова се е променила икономическата обстановка в страната за този кратък период“. Така де, членът на УС на ИДЕС изобщо не може да си представи, че някаква норма е въведена изначално неприемливо. Той си мисли, че някой в началото е ръкопляскал на праговете в Закона за счетоводството, пък сега работодателите са се попишманили.

 

Заместник-председателят на УС на Института на дипломираните експерт-счетоводители (ИДЕС), естествено също държи „исо“ на колегата си и според протокола „също изказа мнение, че задължителният финансов одит не е административна тежест за предприятията. Като пример за намаляване на административната тежест за предприятията, посочи създаването и въвеждането на „Единна входна точка“ за подаване на годишни финансови отчети и статистически данни. В отговор на коментара на представителя на АИКБ, че одитът е ненужен, подчерта, че одитът е насочен към всички потребители на финансови отчети (държава, инвеститори, контрагенти, банки) и има за цел да потвърди, че отчетите представят вярна информация, както и факта, че микро- и малките предприятия представляват 99,8% от всички предприятия в България“.

 

И тук стигаме до един запис в протокола, който би трябвало да запишем със златни букви: „… Не на последно място отбеляза, че отпадането на задължението за одит на малките предприятия ще доведе до колапс на одиторската професия“. Тук е заровено кучето, уважаеми дами и господа. В гилдията на счетоводителите и одиторите се безпокоят за филийката си. Всъщност, тук не става дума даже за филийка с масло, а за филийка с черен хайвер. По-горе стана дума, че мярката се отнася за около 6500 предприятия, но за одиторското лоби те са от особена важност. Едва ли има нужда да продължаваме с четенето на протокола, но да не оставяме нещата по средата.

 

От Министерството на икономиката възразяват на тази апокалиптична прогноза. Според Началничката на отдел „Политика за МСП“, дирекция „Икономически политика за насърчаване“ в МИ, на задължителен финансов одит подлежат 7483 предприятия, а ако се променят праговете, броят им щял да намалее с 3458, „което не би трябвало да се отрази съществено на работата на одиторите, но ще доведе до значително намаляване на административната тежест за тези предприятия“.

 

Министерството на икономиката подкрепя предложенията на бизнеса. Това е логично, но дали ще стигне срещу устрема на одиторското лоби?

 

Председателят на УС на Института на професионалните счетоводители в България (ИПСБ) споделя, че „са направили анкета между своите членове във връзка с предложенията на бизнеса и според резултатите 99 % от тях смятат, че праговете са релевантни (дори ниски) и нищо не налага промяна в критериите, 2 години след приемането на Закона за счетоводството. Когато предприятията участват в обществени поръчки е добре техните отчети да са заверени от одитор, защото така се гарантира верността им“.

 

За нас остава загадка, кои или може би кой е този единствен счетоводител и одитор, който е направил резултата от анкетата 99%, а не сто процента? Може човекът и да е направил техническа грешка, като е попълвал анкетата. Ако не е – вечна слава на добросъвестното му отношение, но той е в много, много категорично мнозинство сред членовете на ИПСБ, които не си дават филийката…

 

Що се отнася до масовото участие на малки, че и на микро- предприятия в конкурсите за обществени поръчки, ще си позволим само да се усмихнем. Не любезно, между другото…

 

Началникът на отдел „Национални стратегии и програми за развитие“ в дирекция „Икономическа и финансова политика“ на Министерство на финансите също се включва в патетичните декламации на защитниците на масовото одитиране. Той заявява:

Общественият интерес трябва да бъде гарантиран. Дадена администрация може да въведе изискване за одит на финансовите отчети“. И почти нарежда (неизвестно на кого): „да се попита НСИ, какъв процент от БВП се гарантира от предприятията, подлежащи на задължителен одит“. Господин повелителят на националните стратегии изглежда бърка интереса на одиторската гилдия с обществения интерес, но това съвсем не е първият случай на подобни обърквания и подмени в Р. България.

 

Всъщност, първата работа на всяко лоби е да обяви за пълното съвпадение между неговия интерес и обществения такъв. И понеже представителят на БСК отново напомня, че никъде в Директивата няма изискване за одит на акционерни дружества, одиторското лоби отново изригва. Заместник-председателят на УС на Института на дипломираните експерт-счетоводители (ИДЕС) извисява глас, че „със създаването си акционерните дружества приемат всички ползи, които им носи правната форма” и заявява, че „не разбира защо трябва да отпадне одита им”.

 

На сцената излиза и тежката артилерия на одиторската гилдия – самата госпожа Декан на финансово-счетоводния факултет на УНСС. От нейното експозе, протоколчикът е успял да извлече само едно изречение: „Работодателските организации не представиха никакви аргументи в подкрепа на исканата промяна”.

 

Този текст стана доста дълъг, точно защото бяха изложени аргументите на работодателските организации в защита на тезите им. Очевидно госпожа Деканът на финансово-счетоводният факултет не само, че не е чела мотивите на предложените промени в Закона за счетоводството, а и не е слушала, какво са говорили в началото представителите на АИКБ и БСК. Пък и защо да слуша? На нея такива аргументи не са й нужни. Тя защитава съсловния интерес. Колкото повече одити – толкова повече работа за гилдията.

 

Друга дама - Началник на отдел „Данъчна методология“ в дирекция „Данъчно-осигурителна методология“ в НАП веднага се притича на помощ и обяснява, че „НАП като потребител на тази информация, счита че когато отчетите са заверени от регистриран одитор се ползват с по-голямо доверие. Когато има занижен вътрешен контрол, вероятността от грешки се увеличава, респективно нарастват и рисковете и обратно”. Тя обаче дипломатично не изказва мнение , какви да са праговете за одит на предприятията.

 

По всичко личи, че атмосферата в Приемна № 3 на Министерството на финансите се е била вече понагорещила, та ръководителката на работната група решава да вземе нещата в свои ръце и да направи компромисни предложения. Тя предлага „да се запазят критериите за задължителен одит за още една година, за да се направи анализ на необходимостта от промяната им”. Разбира се, на всеки здравомислещ човек е ясно, че една година е премного време за какъвто и да е анализ. Тук началничката на отдел „Счетоводно законодателство” при дирекция „Данъчна политика” на Министерство на финансите просто се опитва да спечели време. При това – доста време. И тя се опитва да обоснове едногодишното удължаване на рахата на одиторската гилдия, като чертае мащабен план за осъществяването на анализа:

МФ ще изпрати писмено запитване (по е-мейл) до всички държави-членки за определените при тях прагове за одит, на базата на кои показатели са приели праговете и дали имат задължение за одит според правната форма на предприятието”.

 

Добре че е изричното уточнение, че запитването ще се изпраща по електронната поща, че ако беше с услугите на пощенските компании, участниците в упражнението можеше да почакат и две години. И понеже ръководителката на работната група не е вчерашна и знае, че не може да облагодетелствува само едната страна (трябва да се хвърлят някакви трошици и на работодателите, та да се залисат, докато ги кълват...) тя прави второто си предложение:

Да отпадне задължителният одит за акционерните дружества, защото Директивата разглежда предприятията според големината им, а не според правната форма. Ако правната форма специално на акционерните дружества е от толкова съществено значение, че годишните им финансови отчети задължително трябва да подлежат на одит, независимо от големината им, все някоя държава-членка щеше да отбележи този факт през двегодишният период на обсъждане на директивата и да поиска включването на задължителен одит на акционерните дружества”.

 

Както се казва – малко но от сърце. Ясно е, че при тази сериозна аргументация, предложенията на работодателите не може да бъдат отхвърлени изцяло. Тогава, ще се пожертва по-малкото заради по-голямото. Праговете ще останат същите за още (поне) година време, през което нашето Министерство на финансите ще интервюира колегите си по четирите края на Европата, а одиторската гилдия ще си прибира и брои жълтичките. Като утешителна печалба, на работодателите им се предлага да се задоволят с отпадането на задължителния одит за акционерните дружества.

 

На това място, одиторското лоби би трябвало да оцени елегантното „отиграване на топката” от страна на ръководителката на работната група, но изглежда на тези господа и дами очите им са „пожълтели” до толкова, че и това не им е достатъчно. Във въздуха се понасят отново вопли от типа на:

Държавата трябва да защитава обществения интерес и одитът е необходим, въпросът е, къде е границата, балансът?”.

 

Някаква любезна дама от Асоциацията на счетоводителите и счетоводните предпршиятия (АССП), името на която не откриваме в състава на работната група, но надлежно присъствува, отсъжда безапелационно: „Критериите са високи , но АД да минат по общия ред”.

 

Председателят на УС на Института на професионалните счетоводители в България (ИПСБ) заявява гръмогласно, че: „Отхвърлят всички предложения за промяна в Закона за счетоводството”. Е, вярно има предложение на ръководителката на работната група за акционерните дружества, ами „по отношение на АД ще коментираме въпроса в ИПСБ за окончателно мнение”. Каква гъвкавост, каква дипломатичност ...

 

От Института на дипломираните експерт-счетоводители (ИДЕС) са „по-щедри”. На заместник-председателя на УС на ИДЕС му се откъсва от сърцето „колосална отстъпка”: „Да отпадне задължителния одит на АД, които отговарят на критериите за микропредприятия”. Ако зависеше о ИДЕС, сигурно щяхме да доживеем и до поява на дефиниране на „нанопредприятия”, за които да се правят още по-големи отстъпки ...

 

Само от Министерството на икономиката си държат на достойнството и продължават да подкрепят предложенията на работодателските организации. Всъщност, това за което се борят представителните на национално равнище работодателски организации не е нищо повече от фрагмент от изпълнението на правителствената програма. Тя би трябвало да е валидна и за Министерството на финансите, ама кой знае ...? Може то да се ползува с особен имунитет срещу прилагането на предизборни програми, платформи, обещания и прочее.

 

От друга страна, впечатляваща е мощта на лобито на одиторската гилдия. На описаната схватка, пардон – добронамерена дискусия, си дават среща два начина на защитаване на интереси. Единият е легитимната защита на голяма общност от предприятия, уредена законодателно с Кодекса на труда. Работодателските организации не пледират нито за едно, нито за пет, нито дори за сто и пет предприятия. Те защитават интересите на съвкупност от малки предприятия с численост между 3458 и 6500 броя.

 

В ЕС има фундаментален принцип „Мисли първо за малкия”, но тези работи в разноцветната фаланга на счетоводно-одиторските организации не са ги чели. От АСКБ, АССП, ИПСБ и ИДЕС си настояват на тяхното с упорство, достойно за много по-велики дела. Те демонстрират на публиката точно най-лошите страни на безскрупулния и безцеремонен съсловен лобизъм. Така де, иначе щял да настъпи „колапс на одиторската професия”.

 

Всички знаем, че никакъв колапс няма да настъпи. Колапс не настъпи нито след многобройните публични скандали по целия свят (спомнете си а афера „Енрон”), когато много авторитетни и уважавани одитори бяха уличени точно във фалшифициране на данни за действителното положение на компании, които на края за ужас на инвеститорите се оказаха „кухи гъдулки”.

 

Колапс не настъпи и у нас, след като много авторитетни одитори бяха заверили годишните финансови отчети на КТБ, да речем... В НАП естествено бяха погледнали на тези отчети с по-голямо доверие, според собствените им думи.

 

Колапс не е настъпил никъде в ЕС, където си ползуват праговете, заложени надлежно в Директивата и одиторите не са лишени от филийката си с хайвер.

 

Въпросът е в това, дали ще надделее обоснованата позиция на организациите, които коректно, законопослушно и етично защитават интересите на много голяма общност от малки предприятия или ще тържествуват лошите практики на безогледния и безкомпромисен лобизъм на одиторската гилдия. В първия случай ще можем да въздъхнем и да кажем, че сме станали поне малко по-нормална държава.

 

Във втория ще трябва да въздъхнем много по-дълбоко и да кажем на висок глас, какво мислим за споменатите по-горе лобисти, както и за тези представители на администрацията, които им „държат исо” и са готови да влизат в целенасочени комбинации с тях за защита на чисто съсловни интереси на сравнително малочислена гилдия.

 

Както се казва – има лобиране и лобиране. В крайна сметка, време е може би и политиците да дойдат и да напомнят на администрацията, че нейната работа не е да целеполага, а да инструментализира заложените от политиците политики. Така поне твърдят политолозите от типа на Макс Вебер. Той впрочем е казал и кога бюрократите, тоест администрацията си присвояват целеполагането. Цитирам дословно: „Тогава, когато кайзерът е слаб”.

 

България слава Богу е република, но препратките към нашите условия в случая са съвсем адекватни.

 

Същите тези политици (особено ако са от мнозинството) ще бъдат до немай къде улеснени ако преди да се захванат с проблема, прочетат две изречения от предизборната програма на ГЕРБ, които после мигрираха и в програмата за управление на кабинета Борисов-3:

Свеждане на регулаторните режими до минимално изискуемите от европейското законодателство. Спазване на десетте ръководни принципа на „Акта на малкия и среден бизнес за Европа“. За подробности може да се погледне Раздел ХV, точка 1 на въпросната управленска програма.

 

Време е политиците да си защитят политическите програми с практически действия. Пък ако това им се вижда твърде възвишено, просто да преброят кои са повече – няколко хиляди малки предприятия или няколко китки одиторски компании.

Една от интересните новини през последните дни беше фактът, че Омбусманът на Република България – г-жа Мая Манолова е била изгонена от заседанието на Националния съвет за тристранно сътрудничество (НСТС). Това изобщо не е жълта новина, нито пък е някакво преувеличение – г-жа Манолова е била изпроводена извън заседателната зала по крайно категоричен и недружелюбен начин.

 

Разбира се, като една съвсем не глупава жена, г-жа Манолова постави ударението върху чисто формалната страна на въпроса – защо лидерите на социалните партньори не са я допуснали до заседанието на НСТС, на което са били разисквани въпроси, свързани с проблемите на хората с увреждания? Тя доста умело се опита да вкара обществото в едни меко казано непродуктивни дебати на тема: кой закон е по-старши? Дали това е Кодексът на труда, който ясно казва кой заседава НСТС или е Законът за Омбудсмана, когото г-жа Манолова размахва като боен флаг?

 

В подобни схоластични размишления, поне авторът на тези редове отказва да участва, защото те нито ще кажат нещо, нито ще допринесат за достигане до някакви разумни заключения за каквото и да е.

 

На мястото на г-жа Мая Манолова, твърде много хора биха били крайно притеснени, защото е много показателно (или казано по-претенциозно – „симптоматично”), когато главата на една от най-важните институции в страната бива пропъдена от заседание на най-важния орган, където се осъществява така наречения социален диалог. Когато лидерите на социалните партньори, в частност – на синдикатите, демонстрират неприкрито враждебно отношение към Омбудсмана, възниква въпросът, кой и какви граници е преминал, за да се стигне до такова положение?

 

Тези, които се занимават по-задълбочено с тази материя знаят, че социалният диалог и индустриалните отношения са ядрото и преобладаващата част на едно нещо, което се нарича „корпоративен модел на посредничество между интересите в обществото”. За тези, които не се прехласват по точни научни формулировки ще го кажа по-иначе – г-жа Манолова е била изгонена от мястото, където така наречените социални партньори – синдикатите, организациите на работодателите и държавата се опитват да съгласуват поне в някаква степен мненията си.

 

На конкретното заседание на НСТС е трябвало да бъдат разисквани много важни въпроси, свързани с промяната на регламентацията на медицинската експертиза и злополучният законопроект за изменение и допълнение на Кодекса за социално осигуряване, зад който г-жа Манолова застана с цялата си институционална тежест и който беше внесен формално от народната представителка Светлана Ангелова.

 

Ако се върнем за секунда на иначе безплодния спор, дали г-жа Манолова има законово основание да присъствува на заседанието на НСТС, ще трябва да си спомним, че такъв запис изобщо не и е необходим. Достатъчно е било тя да е поканена и членовете на НСТС да гласуват за участието й в заседанието. Участието на хора, които не са членове на НСТС в заседанията изобщо не е рядкост – напротив, това е редовна практика и точно тук е драматичното в изгонването на г-жа Манолова.

 

За съжаление, ние все още не разполагаме със стенограмата на заседанието на НСТС, за да знаем кой какво точно е казал, но след ден – два и нея ще я има и всичко ще стане кристално ясно. (За всеки, който се интересува, можем да кажем, че пълната документация и всички стенограми на заседанията на НСТС са абсолютно пубично достъпни на този адрес: http://saveti.government.bg/web/cc_13/1 ).

 

Знаем обаче оценките на двамата синдикални лидери – инж. Димитър Манолов (президента на КТ „Подкрепа”) и д-р Иван Кокалов (вицепрезидент на КНСБ), които бяха елмазено твърди в позицията си, че не желаят г-жа Мая Манолова да им прави компания по време на дискусията. В публичното пространство много звучно отекна репликата на д-р Кокалов за нежеланието му, г-жа Манолова да му става „супервайзер”. (Виж: https://news.bg/politics/tristrankata-izgoni-maya-manolova.html ).

 

Тук г-жа Мая Манолова отново стъпи на криво и разтръби, че искала да участвува в заседанието на НСТС, защото то иначе нямало да бъде прозрачно. Това разбира се са празни приказки, защото както вече стана дума по-горе, пълната документация и стенограмите от НСТС са напълно достъпни за публиката на посочения по-горе адрес. Във всеки случай, стенограмите на НСТС са публични от доста време преди обществеността да получи правото да чете стенограмите на Министерския съвет. Но г-жа Манолова е над тези неща ...

 

Разбира се, имало е елементарен начин г-жа Мая Манолова да седне на дългата маса на НСТС без каквито и да са пререкания. Тя просто е трябвало да поиска това предварително от председателя на НСТС. Но г-жа Манолова е на друго мнение: „Няма да чакам покана да защитавам гражданите ...”. (Виж: https://www.24chasa.bg/novini/article/6967272 ). Човек започва да се пита, дали Омбудсманът на Р. България наистина е искал да участвува на срещата или възникналият скандал е бил планиран предварително с благородна PR цел...

 

Г-жа Манолова би трябвало да знае, че председателят на НСТС, който задължително трябва да е вицепремиер, не е лукова глава. Напротив, само той може да свиква редовните заседания на НСТС и ако г-жа Манолова е искала да присъствува на заседанието, от което беше изпратена не толкова учтиво, тя просто е трябвало да се обърне към вицепремиера Валери Симеонов. Той едва ли щеше да й откаже, а и социалните партньори, макар дори и само по куртоазни причини, нямаше да реагират така остро срещу присъствието й. Само че, за г-жа Мая Манолова, вицепремиерът изглежда е на твърде ниско ниво, за да отговаря на ранга й, или още по-точно – на самочувствието й.

 

Всъщност, процедурният ред в НСТС е много стриктен. Най-добре е изпитал този факт на гърба си министър-председателят – г-н Бойко Борисов. По време на първия му мандат, в края на месец ноември 2011 година, той се опита да свика заседание на НСТС без санкцията на тогавашния председател на НСТС – г-н Симеон Дянков. Заседанието беше необходимо най-вече, за да може да се каже, че едни не особено приятни неща, засягащи пенсионната реформа са били обсъдени в НСТС.

 

Само че, неочаквано за него, му беше обяснено, че заседанието не е свикано по процедурата и че това е другарска среща на социалните партньори с министър-председателя, а не заседание на НСТС. Министър-председателят искрено се ядоса, но изобщо не възрази срещу изложените аргументи.

 

Това събитие, което г-жа Мая Манолова изглежда е пропуснала, беше широко отразено от медиите, в това число и от NEWS.bg - https://news.bg/politics/proval-na-tristrannite-pregovori-pri-premiera.html . Разправията беше толкова звучна, че от КНСБ излязоха с нарочна декларация срещу „смутителите на порядъка”: http://ssi.blog.bg/drugi/2011/11/30/knsb-se-razgranichi-ot-ssi-i-lichno-ot-teodor-dechev-po-povo.859313 .

 

Авторът на тези редове си спомня този инцидент от края на месец ноември 2011 година, защото той беше човекът, повдигнал въпроса за процедурната нередност и незаконността на опита да бъде свикано заседание на НСТС без участието на председателя му. (Тогава се бях изразил, че „двойното дъно на умиротворителната мисия на министър-председателя се скъса”: http://teodordetchev.blog.bg/drugi/2011/11/24/dvoinoto-dyno-na-umirotvoritelnata-misiia-na-ministyr-predse.855920 ). Щом министър-председателят на Р. България е бил така добър на времето да се съобразява с процедурата (последното му прави чест), значи и Омбудсманът би трябвало да свиква с тази необходимост.

 

И тук идва един от ключовите въпроси за поведението на г-жа Мая Манолова. През последните месеци, тя се държи като някакъв „спецназ”, който трябва да нахлува тук и там и непрекъснато да разширява пълномощията си. Публиката някак си не забеляза промените в Закона за Омбудсмана, с които Г-жа Мая Манолова се обзаведе с права, които са немислими дори за Европейския Омбудсман. Но за българския Омбудсман те се разбират от само себе си ...

 

Публиката почти проспа, но представителните работодателски организации на работодателите реагираха по абсолютно недвусмислен начин на попълзновенията на г-жа Манолова. Те поискаха президентът Радев да наложи вето на измененията и допълненията в Закона за Омбудсмана. (Виж: http://svobodennarod.com/entertaiment/item/5975-aobr-prizova-za-veto-varhu-promenite-v-zakona-za-ombudsmana.html ). Аргументите им са повече от интересни, а което е по-лошо, те са основателни. Ето какво пишат работодателите на държавния глава по повод неудържимия напън на г-жа Манолова за разширяване на пълномощията й:

 

„Правомощията на омбудсмана се свързват само с накърнени от държавните и общински органи граждански права и това не е случайно, тъй като по съдебен ред могат да се обжалват само ограничен брой актове на администрацията. В тази сфера омбудсманът се явява гарант за пълна защита на гражданите от действия/бездействия на администрацията. Цялата тази философия е превратно изменена с приетата добавка в алинея 2 на чл. 2 от Закона за омбудсмана, като вместо защитник от администрацията вече се появява фигурата на страна във всевъзможни граждански отношения – нещо, което няма аналог никъде. Напротив – дори за Европейския омбудсман, създаден с договора от Маастрихт, изрично е упоменато, че не може да извършва проверки по жалби срещу предприятия или физически лица. У нас обаче вече ще може ...”.

 

В искането на работодателите за вето над промените в Закона за Омбудсмана има и други тревожни констатации:

„Освен това, създават се условия за дублиране на новите правомощия на Омбудсмана с функции на съдебната власт (Чл. 117. (1) от Конституцията на РБ: „Съдебната власт защитава правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата), на адвокатурата (Чл. 134 (1) от Конституцията на РБ: „Адвокатурата е свободна, независима и самоуправляваща се”.), на полицията (Чл. 2. (1) от Закона за МВР: „Дейността на МВР е насочена към защитата на правата и свободите на гражданите”) ... Още по-сериозен проблем е възможността за намеса в търговския и гражданския оборот, където последиците са непредвидими”.

 

И още, и още:

„Добавеното правомощие на омбудсмана създава условия за намеса в сфери на дейност, уредени с изрични норми от Конституцията на Република България, като свободата на вероизповеданията (Чл. 13), правото на собственост, нейното гарантиране и неприкосновеност (Чл. 17), правото на лична свобода и неприкосновеност (Чл. 30), неприкосновеността на свободата и тайната на кореспонденцията и на другите съобщения (Чл. 34), неотменимостта на основните права на гражданите и недопустимостта на злоупотребата с права (чл. 57)”.

 

С тези аргументи, национално представителните работодателски организации, поискаха от Президента на Републиката вето над промените в Закона за Омбудсмана. Какво беше обаче тяхното удивление, когато разбраха, че въпреки почти светкавичната реакция, с която бяха внесли искането си в деловодството на Президентството, Държавният глава вече е подписал крамолните промени и е изпратил закона за обнародване. Досегашният опит сочи, че когато нещо се подпише много бързо от държавния глава, без значение от кого от всички президенти, които сме имали, човек трябва да има и едно, и две, та и три на ум за причините за това бързане...

 

Тези събития станаха преди малко повече от четири месеца. Както виждаме от последвалия период, г-жа Манолова не се вълнува чак толкова от основните си задължения – да защитава „малкия човек” от администрацията. Тя иска да законодателствува, да наставлява, да ръководи и да бъде пенкилер за всичко. Само че, хората, които са политически грамотни и обществено активни, забелязват този „омбудсмански експанзионизъм” и той не им прави никак добро впечатление. И така, до деня, когато Омбудсманът получи политически „удар по носа”.

 

От тук нататък, ще оставим специалистите по PR да ни обясняват, дали това е било изгодно за постоянно разширяващите се амбиции на г-жа Мая Манолова или не. Нашата работа беше да обясним, как тя си изпроси тази грубовата „напомнителна мярка”, че социалните партньори „не ядат доматите с колците”, според стария роден афоризъм.

Този текст е продължение от първата част, в която бяха проследени събитията в Закавказието от Февруарската революция 1917 година до 28 май 1918 година, когато на мястото на разпадналата се Закавказка федеративна демократична република са се появили три нови свободни държави – по реда на обявяване на независимостта им, това са Грузия, Азербайджан и Армения: http://svobodennarod.com/views/item/6011-patyatkam-azerbaydzhanskata-demokratichna-republika.html

 

Омраза от пръв поглед

Както вече беше изяснено в предишната част, враждебността между болшевиките и Закавказкия сейм е „изначална“. Болшевиките влизат в конфронтация от самото начало не само с акта на свикване на Закавказкия сейм, те са категорично против всякакви идеи за независимост на Закавказието и за отделяне от (вече) съветска Русия.

На 10 февруари 1918 г. Тифлис се провежда първото заседание на Закавказкия сейм. Събранието е открито от председателя на временното бюро по свикването на Сейма – Николай Семьонович Чхеидзе. На 13 февруари 1918 г., се провежда второто заседание на Закавказкия сейм и на него Николай Чхеидзе е избран за негов председател. Интересно е, че кандидатурата на Чхеидзе е издигната от представител на арменската социалистическа и националистическа партия „Дашнакцутюн“ – Ованес Качазнуни (среща се и като Каджазнуни) – бъдещият първи министър председател на Арменската република. Кандидатурата на Николай Чхеидзе, издигната от Качазнуни е подкрепена от представители на всички фракции в Закавказкия сейм.

В негова полза се изказват: Григол Лордкипанидзе от фракцията на социал-революционерите (есерите); Мамедхасан Джафаргулу оглу Хаджинский (в съветската и в руската литература той е известен като Маммед Гасан Джафаргулу оглы Гаджинский; на азербайджански името му се изписва Məmmədhəsən Cəfərqulu oğlu Hacınski) от мюсюлманския социалистически блок; Ной Висарионис дзе Рамишвили от фракцията на социалдемократите-меншевики; Мир Якуб Миразис оглу Мехтиев (на руски: Мир Ягуб Миразиз оглы Мехтиев; на азербайджански: Mir Yaqub Mirəziz oğlu Mehdiyev) от Партията на мюсюлманите в Русия „Иттихад“; Рустамбеков от партията „Мусават“; Георгий Ласхишвили (бъдещият министър на народното образование на Грузинската демократична република) от социалистите-федералисти и национал-демократът Гиорги Гвазава. [9, стр. 1]

Болшевиките остро протестират срещу свикването на Сейма и се опитват да вдигнат метеж срещу него. В деня на свикването на Сейма, Краевият и Тифлиският комитет на РСДРП (болшевики) организират многолюден протестен митинг с цел проваляне на заседанието. По заповед на Закавказкият комисариат, митингът е разпръснат, като се стига до стрелба.

Тези събития са коментирани от социалдемократа-меншевик Евгений Гегечкори в неговия отчет за работата на Закавказкия комисариат. Според Гегечкори, причината за упражненото насилие е била в агресивното поведение на участниците в митинга, които са призовавали за свалянето на Закавказкия комисариат и за възпрепятствуване на работата на Закавказкия сейм. [9, стр. 10]

Според Евгений Гегечкори, болшевиките са извършвали последователна подривна дейност срещу Закавказкия комисариат, която „особено се е засилила, след като Совнаркомът е назначил Степан Шаумян за извънреден комисар на цял Кавказ през януари 1918 година. Закавказкият комисариат му предложил в рамките на 24 часа да напусне територията на Закавказието, заедно със секретаря си. При неизпълнение на тези условия, той е подлежал на арестуване. Степан Шаумян се скрил и от тогава започва тази история (митингът, който е прераствал в метеж, бел. авт.), която се разраства като снежна лавина и се разразява катастрофа – катастрофата в Александровската градина (има се пред вид митингът, разгонен с изстрели, бел. авт.)“.

Като истински социалдемократ, Гегечкори е силно фрустриран от факта, че е използувано насилие срещу митинга. Пред Сейма той заявява, че това е „твърде прискърбен факт, нежелателен, тук две мнения не може да има…“. [9, стр. 10] От коментара на Гегечкори се разбира, че на 10 февруари 1918 година, Закавказкият комисариат и щабът на охраната са получили сведения, че лица, които подлежат на арестуване се намират на митинга и насъскват тълпата срещу Сейма. Нямало друг начин, освен да се използува сила, за да бъдат арестувани въпросните лица. В резултат на това един милиционер бил убит, един бил обезоръжен и един бил ранен.

Закавказкият комисариат назначава комисия, която да разследва случая, но без особен ентусиазъм. Както отбелязва Ной Жордания в мемоарите си: „върховете от самото начало знаеха, че резултатът от разследването ще си остане заметен под килима. В този период аз (Ной Жордония, бел. авт.) смятах репресиите срещу болшевиките за задължителни: не трябваше да им се дава възможност да действуват“. [12, стр. 9]

Всъщност, още в средата на ноември 1917 г., болшевиките в Закавказието са взели категоричното решение да се конфронтират до край със Закавказкия комисариат, иначе казано с всякакви автономистки тенденции и с политическите сили, които не признават върховенството на Совнаркома, възцарил се след октомврийския преврат. Това се вижда от телеграмата на Степан Шаумян до В. И. Ленин от 23 ноември 1917 г., в която се казва дословно:

„Ние обявихме война на Закавказкия комисариат, като контрареволюционен. Голяма част от гарнизона е на наша страна. Ние можем с помощта на армията да заставим комисариата да признае властта на Съвета народните комисари. Молим незабавно да ни съобщите, какво да става“. [6, док.№2]

На 25 ноември 1917 година, Шаумян отново телеграфира на Ленин:

„Организира се закавказка власт от оборонци и националисти, начело с Гегечкори, които не признават властта. Ние им обявихме война, обявявайки тази власт за контрареволюционна. Войската разглежда техните действия като отделяне от революционна Русия.
Турция се съгласи на примирие. Необходимо е присъствието на ваши представители за участие в преговорите за примирие. Възможно е, опирайки се на войската и на бакинския съвет, да се застави местната власт да признае вашата власт… С. Шаумян“. [6, док.№3]

Вижда се по безспорен начин, че още от първите дни след Октомврийския преврат, Степан Шаумян и съмишлениците му са готови да тръгнат с въоръжена сила срещу единствения колко-годе представителен и легитимен орган на управление в Закавказието. Те се противопоставят и на сформирането на Закавказкия комисариат и на свикването на Закавказкия сейм, като са готови да леят кръв и неприкрито подстрекават към метежи.

Това е лесно обяснимо, защото сформирането на Закавказкия комисариат е своего рода единодушен вот на недоверие на всички политически сили в Закавказието срещу болшевишката власт. Свикването на Закавказкия сейм пък е аналогичен акт на свикването на Учредителното събрание, което болшевиките разгонват по най-циничен начин, след като установяват, че депутатите, сред които преобладават социалдемократите-меншевики и есерите, нямат намерение да признаят властта на организаторите на Октомврийския преврат.

Отговорът на Совнаркома, респективно на Ленин не е наличен до този момент, но известно е, че опитът да се подчини Закавказието със силите на застаналите на страната на болшевиките части на оттеглящия се Кавказки фронт се проваля. На Степан Шаумян се налага да се прехвърли в Баку, заедно с известен военен контингент, застанал на страната на болшевиките.

Всъщност, Шаумян и съмишлениците му са имали най-сериозни намерения по отношение на завземането на властта в Тифлис. В периода 2-7 октомври 1917 година, в Тифлис се провежда първият Кавказки конгрес на РСДРП (болшевики). Конгресът избира Кавказки краеви комитет на болшевишката партия, приема резолюция по актуалните въпроси на деня, както и по актуалните въпроси на деня, както и по националния и аграрния въпрос. Приема се резолюция и по организационните въпроси. [4, стр. 233]

На същия този конгрес е избрано и Кавказко бюро на военната организация на болшевишката партия, в което ще влезе и бъдещият герой на „Мартенските събития” и на болшевишката диктатура в Баку – Григорий Корганов. [10, стр. 94]

Историците (особено азербайджанските) обръщат специално внимание на факта, че сред делегатите на въпросния конгрес, които са точно 30 (тридесет) няма нито един азербайджанец. На конгреса не е представена и мюсюлманската социалдемократическа партия „Хюммат” (по-известна под руското си название – „Гуммет”). [10, стр. 94]

Друг азербайджански историк – Елдар Исмаилов, търси и етнически подтекст в тези събития. Той обръща внимание на факта, че вестниците „Кавказский рабочий” (на руски език), „Брдзола” (на грузински език) и „Бавори крив” (на арменски език) са били официално посочени като печатни официално посочени органи на Краевия комитет. За сметка на това, вестник на азербайджански не е бил нито посочен като болшевишки орган, нито пък е било предложено да се учреди подобно издание. „едва ли това е било случайно”, пише Елдар Исмаилов. [11, стр. 201-202]

Това разбира се, би могло да се приеме просто като признание за слабото влияние на болшевиките сред азербайджанците, но Елдар Исмаилов е доста по-краен и вижда в тези събития (създаването на болшевишкия краеви комитет) далече отиващи замисли на арменската общност в Закавказието. Той пише:

„Въпреки това, може да се предположи, че самото начинание със създаването на единен Кавказки болшевишки комитет не е била нищо друго, освен един от първите неуспешни опити да се осигури господството на арменския политически елит в мащабите на цял Кавказ”. [11, стр. 202]

Шаумян и болшевиките не успяват да се задържат в Тифлис и заедно с лоялните към тях въоръжени сили се изтеглят в Баку. Войната на болшевиките срещу всички останали в Закавказието вече е обявена. Скоро тя вече ще се води по най-жесток начин и ужасените жители на Баку ще преживеят така наречените „Мартенски събития“, представляващи откровен погром на болшевиките, подкрепени от арменските социалисти – националисти от „Дашнакцутюн“, които изиграват ролята на „полезни идиоти“, според крилатата фраза на В. И. Ленин. [5]

Страховитият погром над азербайджанското население и над партията „Мусават“ в Баку, укрепва властта на Степан Шаумян и съмишлениците му болшевики над града, Апшеронския полуостров, част от Бакинска губерния и най-вече над добива на нефт в региона. Показателно е, че в историческото си писмо, в което излага гледната си точка за клането в Баку в края на март – началото на април 1918 година, Шаумян отделя повече място на въпроса за национализацията на нефтената индустрия, банките и търговския флот, отколкото на започналите военни действия на Турция срещу Закавказкия сейм. Той пише:

„След победата, която удържахме в Баку, Съветът се укрепи [на власт] окончателно и ние имаме възможността да проведем сериозни мероприятия. Отдавна е решена национализацията на нефтената промишленост, която смятаме да осъществим. Сега вече ние се разпореждаме с нефта. Първите три шхуни [с нефт] ние вече изпратихме в Астрахан, заедно с нашия представител Саак Тер-Габриелян (Сталин го познава). Той ще живее в Астрахан. С искания по адрес на Съвета се обръщайте към него. Едновременно с това, трябва да се национализират и банките и морският транспорт. Последният също се намира на наше ползуване след събитията. Засега ние обложихме капиталистите с данък от 50 милиона руб[ли]“. [6, док.№5]

Няма съмнение, че за Совнаркома, удържането на Баку в този момент е било от стратегическа важност, заради доставките на нефт и нефтени деривати. Те са били от съдбоносна необходимост, както за болшевишката власт, така и като разменна монета във взаимоотношенията с германците, след сключването на мирния договор от Брест-Литовск. Това ще се види по безспорен начин в по-нататъшното изложение.

За Шаумян обаче нещата са стояли другояче. През цялото време, той размишлява как да се разпростре властта на болшевиките над цялата територия на Закавказието, търси съюзници за тази операция и води много интензивна подготовка за военна инвазия в територията, контролирана от Закавказкия сейм.

Степан Шаумян и съмишлениците му в Баку много умело се възползуват от проблемите на Закавказкия комисариат и на Сейма в преговорите с Отоманската империя. Изследователите някак си подминават факта, че болшевиките избират деня за началото на атаката си срещу азербайджанците в Баку като цяло и в частност срещу омразната им партия „Мусават“ точно в момент, когато Закавказкият комисариат и Сеймът в Тифлис са изцяло ангажирани с проблемите с Отоманската империя и изобщо не могат да реагират на ставащото в Баку, дори и да биха пожелали да го направят.

Още две седмици преди Сеймът да бъде свикан, армията на Отоманската империя се възползува от пълното разпадане на руската армия на Кавказкия фронт и започват настъпление на Ерзерумското, Ванското и Приморското направление. Град Ерзинджан, където е сключено примирието е превзет „от движение“, а на 29 януари (11 февруари) 1918 година, войските на Султана вече маршируват по улиците на Трапезунд. [7]

На 27 февруари (12 март) 1918 година, арменските национални части, които се сражават на Ардаханското направление, започват общо отстъпление. Падането на Ардахан е сигнал за отстъпление и на арменските части и на цивилното арменско население и от Ерзерум. Западна Армения отново е в ръцете на Отоманската империя. [7]

Закавказкият сейм няма полезен ход в тази ситуация и на 1 (14) март 1918 година започва преговори за мир в Трапезунд. Преговорите са неравни и много тежки, както поради военното превъзходство на Отоманската империя, така и поради сключения на 3 март (по нов стил) 1918 година Брест-Литовски мирен договор между Съветска Русия и Централните сили, в това число и с Отоманската империя. Докато преговорите се водят, напредването на армията на Султана продължава и на 23 март (5 април) 1918 година, ръководителят на Закавказката делегация – Акакий Иванович Чхенкели на практика признава неизбежността на предстоящите големи отстъпки на Закавказието пред Отоманската империя. [7]

Точно към тази дата, болшевиките в Баку вече са приключили с погрома над азербайджанците и с ликвидацията на политическото присъствие на „Мусават“ в града. Макар и много затруднен с комуникациите (особено със Совнаркома в Москва) има несъмнени данни, че Степан Шаумян и другарите му са получавали постоянно информация от различни източници в Тифлис и са се ориентирали в обстановката. В писмото си до Съвета на народните комисари от 13 април 1918 година, Шаумян изрично пише: „От телеграмата на Жордания знаем, че войната с Турция вече е започнала“. [6, док.№5] В същото писмо, Шаумян споменава и за друг свой източник на информация от първа ръка: „Интересна е и радиограмата на члена на Закавказкия сейм Тер-Газатян, който по време на сраженията се оказа в Баку“. [6, док.№5]

Болшевиките в Баку са имали възможността да следят с достатъчно голяма точност събитията в Тифлис (а от там и в Трапезунд) и да са в течение на проблемите на Закавказкия сейм. Затова те си позволяват да предприемат открити военни действия срещу азербайджанците и срещу „Мусават“. Клането по време на „Мартенските събития“ не е резултат на спонтанно избухнала битка. Има повече от многобройни доказателства, при това от болшевики – участници в събитията, че атаката е била подготвяна предварително, координирана, имало е установена парола за началото на нападението.

Шаумян и другарите му просто са изчакали точния момент и са нанесли удара по най-болезнен начин. Би било логично от Тифлис да има остра реакция, но такава не идва. Шаумян пише до Съвета на народните комисари по този повод:

„Такова е нашето положение. Смятаме, че ще излезем победители. Тифлиските власти, начело с меншевиките се държат двусмислено. Тук в Баку, всички партии се смириха, десните есери се държаха великолепно, биха се и умираха заедно с нас. Сега и меншевиките искат оръжие и обещават подкрепата си. Изпращам радиограмата им в Тифлис в отговор на Жордания“. [6, док.№5]

От тук нататък, поведението на болшевиките в Баку следва френската поговорка, че апетитът идва с яденето. Впрочем, в затруднената си комуникация с Москва, Шаумян „дипломатично“ представя наказателните акции на болшевиките около Баку като отбранителни боеве. За наказателната операция на болшевиките и отрядите на „Дашнакцутюн“ в Шемаха, Шаумян съобщава следното във вече многократно цитираното писмо от 13 април 1918 година:

„В момента ние се намираме в състояние на непрекъсната война. В течение на последната седмица се бихме и в Шемаха. Срещу 3 хилядния отряд, изпратен от Елисаветполския мюсюлмански национален комитет, ние изпратихме свои отряди, които според получените вчера сведения са били разбити и отстъпват, като заедно с тях отстъпва 25-хилядното арменско и молоканско население на уезда. Вчера беше изпратен нов наш отряд с артилерия и картечници. Пак вчера получихме съобщение, че от Елисаветпол са тръгнали нови два ешелона с мюсюлмански войски, начело с грузинския княз Магалов. Не са завзели ст[анцията] Аджикабул на 4-и часа път от Баку. Там се съсредоточават и местните банди на мюсюлманите. Значителни сили се окопават и южно от Баку, в Салян, където е пристигнала дивата дивизия от Ленкоран с артилерия“. [6, док.№5]

Тази информация е опит да се прикрие мащабната наказателна акция, предприета от Бакинския Съветпо това време, както и конфликтите с други етнически групи в региона като лезгините. Шаумян знае, че в Москава не са толкова войнствено настроени, що се отнася до Закавказието, че там приоритетът е опазването на нефтените находища и затова умело представя собствената си офанзива като отбранителни сражения. Разбира се, по това време нищо не заплашва болшевиките в Баку, по думите на един от чуждестранните консули „в града не е останал нито един по-значителен мюсюлманин“, а неорганизираните азербайджански въоръжени формирования са в „глуха защита“. Шаумян обаче си има начертана стратегия и затова постоянно подхранва напрежението в Совнаркома. Във всяко от следващите си съобщения той постоянно ще коментира и анализира различни заплахи, най-вече от немско настъпление към Баку, които никога няма да станат факт. [6] [8]

Интересно е последното изречение от последния цитат, където се съобщава, че в населеното място Салян е пристигнала „Дивата дивизия“ от Ленкоран. Това влиза в буквално противоречие със собствените твърдения на Шаумян, че се е бил с „Дивата дивизия“ в Баку. Някои не особено прецизни автори и до ден днешен твърдят, че „пристигането на „Дивата дивизия“ в Баку е отключила „мартенските събития“ и клането над азербайджанското население“. Тук виждаме, че след „Мартенските събития“, в които уж е била ангажирана, „Дивата дивизия“ изведнъж се появява на съвсем друго място, като е пристигнала там от Ленкоран – град, който е твърде далече от Баку.

В друга статия вече беше дадено подробно обяснение за несъстоятелността на спекулациите около несъществуващото участие на „Дивата дивизия“ в боевете в Баку в края на март – началото на април 1918 година. [5] Тук просто маркираме подхода на Шаумян, който постоянно плаши „Центъра“ с нечие нашествие, а едновременно с това излага своите планове за настъпление към Елисаветпол и дори към Тифлис. И наистина, на 14 май 1918 година, той вече се е заел сериозно да обработва Совнаркома в полза на евентуалното съюзяване с намиращия се в Персия отряд на Бичерахов. [6, док. 7] В писмо до Съвета на народните комисари той пише:

„Изпращам Ви радиотелеграфическото запитване, изпратено от представителя на Ензелийския Военно-революционен комитет до Бичерахов и два отговора на последния, които дават картина за положението в Персия. За Бичерахов вече Ви писах. Това е безпартиен човек, по своему предан на Русия, желаещ да спаси нашето имущество и да го изведе от Персия. Сега той издържа отряди със средствата на англичаните и смята за необходимо, както ще видите от радиограмата, [да се води] съвместна работа с нас против Турция. Вече ви писах, че възложих на Военно-революционния комитет да изясни окончателно позицията на Бичерахов и на генерал Баратов. Очевидно, с тази цел му е било изпратено (на Бичерахов) това запитване“. [6, док. 7]

Макар и разгромил партията „Мусават“ в Баку и „респектирал“ до немай къде местното азербайджанско и въобще – мюсюлманското население, Бакинският Съвет търси под дърво и камък нови съюзници. Въпреки триумфалните рапорти за победата от „Мартенските събития“, положението в Баку е меко казано тежко. На 14 май 1918 година, Шаумян докладва в Москва:

„Продоволственият въпрос в Баку силно ни затруднява. Работниците гладуват. На основа на глада и на страха от турците има силно брожение сред масите. За това вече ви писах, по-подробно ще ви пиша следващия път“. [6, док. 7].

Тук сме свидетели на типичния за Шаумян манипулативен стил при връзките му с „Центъра“. Той едновременно се хвали с огромни постижения (най-вече военни) и едновременно с това непрекъснато се моли за всякаква помощ, аргументирайки се с най-различни аргументи – от военни, през икономически, та до чисто битови.

Буквално в предишното си писмо той се хвали до небесата, че населението в Баку напълно се е консолидирало около болшевиките, дори и мюсюлманите. (Знаменитата му реплика: „Мюсюлманската бедното силно пострада, но сега тя се сплотява около болшевиките и около Съвета“ [6, док.№5], ще остане като пример на безпримерен цинизъм, но при политическите деятели на това качество се гледа по-скоро положително).

Сега обаче, вождът на бакинския пролетариат е силно притеснен и е готов да се хване като удавник за сламка за всяка възможност. На него остро не му достигат военни командири, не му достига оръжие, след известно време ще започнат да не му достигат и хора. И затова, той хвърля сериозни усилия и прави нетипични за темперамента си компромиси, за да привлече на своя страна Лазар Фьодорович Бичерахов и неговия отряд.

Шаумян не спира от една страна да търси контакти с Бичерахов в Персия и да се опитва да го привлече на помощ на Бакинския Съвет, а от друга страна, постоянно бомбардира „Центъра“ с внушения за важността на планирания от него съюз.

 

Всъщност, чия подкрепа търси така настоятелно Степан Шаумян?

Лазар Фьодорович Бичерахов е от осетински произход (на осетински: Бичерахти Лазæр). Той е роден на 15 ноември 1882 година в Санкт Петербург. Почива на 22 юни 1952 година в Германия.

Лазар Бичерахов е служил в Първи Планиско-Моздокски полк в периода 1911 – 1914 година. Участва в Първата световна война. На 3 август 1914 година е уволнен от армията с императорски указ с чин „подесаул” поради заболяване и му е отпусната пенсия. [13] По-късно обаче отново е призован под знамената, този път в допълнително сформирания Втори Планиско-Моздокски полк. С императорски указ от 29 септември 1915 година е повишен от „есаул” на „войскови старшина” със старшинство от 19 януари 1915 година. Наградата е „за отличия в делата срещу неприятеля”. [14]

В периода 1915 – 1918 г., служи в експедиционния корпус на генерал Баратов в Персия. Там той командува Терския казашки отряд, като войскови старшина. Награден е с орден Свети Владимир 4-та степен. [2, стр. 25]

В началото на 1918 година, Бичерахов сформира в Персия отряд от около хиляда души, който преминава на служба при англичаните. Той обаче искал да върне отряда си, който се е състоял в значителна степен от казаци и от негови сънародници – осетинци, у дома. Това го кара да влезе в преговори с болшевиките в Баку и лично със Степан Шаумян за сключване на тактически съюз, насочен официално срещу турските претенции в Закавказието. Едновременно с това, Бичерахов насърчава амбициите на Шаумян за настъпление срещу Елисаветпол и дори срещу Тифлис. Просто, това е маршрутът за завръщането на отряда му в Осетия в Северен Кавказ.

Ленин, който по принцип изпада във възторг от постиженията на Бакинския Съвет и лично на Шаумян в изтребването на азербайджанците и в разгрома на мусаватистите, все пак се опитва деликатно да обясни на лидера на бакинския пролетариат, че грубата сила е хубаво нещо, но само тя не стига. На 14 май 1918 година, Ленин изпраща на Шаумян писмо, в което се пледира за повече поврътливост и дипломатичност. Ленин пише:

„ … Много ви благодаря за писмото. Ние сме във възторг от вашата твърда и решителна политика. Съумейте да съедините с нея и възможно най-предпазливата дипломация, която ни предписва безусловно сегашното възможно най-трудно положение – и ние ще победим. Трудностите са необятни. За сега ни спасяват единствено противоречията и конфликтите и борбата между империалистите. Умейте да използувате тези конфликти: за сега трябва да се научим на дипломация. …“. [6, док.№8]

На 24 май 1918 година, Ленин отново наставлява с нарочно писмо Шаумян за необходимостта от по-голяма гъвкавост и дипломатичност. Ленин пише: „… Използувам случая, още един път да Ви изпратя няколко думи (неотдавна пак имах случай да Ви изпратя писмо; получихте ли го?). положението на Баку е трудно в международно отношение. За това бих Ви посъветвал да се опитате да направите блок с Жордания. Ако е невъзможно – трябва да се лавира и да се протака решението, докато не укрепнете във военно отношение. Трезва преценка и дипломация за протакане – помнете това. …“. [6, док.№12]

От писмото на Ленин се виждат поне няколко неща. Едното е, че Ленин е убеден, че Шаумян поддържа определени контакти с определени среди в Тифлис, както беше вече посочено по-горе. Само че, Шаумян използува тези контакти най-вече като източници на информация – така той избира момента за „Мартенските събития“, докато Ленин иска нещо доста по-различно. Това е второто заключение от писмото на Ленин.

За разлика от Степан Шаумян, който неудържимо се стреми към военна конфронтация със Закавказкия сейм и иска да щурмува Елисаветпол и дори Тифлис, Ленин предлага съвсем друга линия на своя стар познайник. Владимир Илич съветва Шаумян да намери нови „полезни идиоти“, с чиято помощ да се опита да се стабилизира и да не бъде „сам войн“ в Баку и Заквказието. Ленин непрекъснато настоява да се печели време, докато Шаумян не спира да бърза. Както често става в болшевишките среди, Ленин се оказва по-добрият тактик, но когато това става ясно вече е много късно.

Междувременно, скоростта на събитията нараства. Настъплението на отоманските войски е подновено, като на 12 (25) 1918 година вече е паднал и Карс и войските на Султана се насочват към Александропол. На 23 май 1918 г., Шаумян телеграфира на Ленин, че на 13 май 1918 турците са поискали да бъдат пропускани безпрепятствено по ж.п. линията Александропол – Джулфа. На 16-ти май отоманските войски са завзели Александропол, а на 17-ти са поискали „да им се осигури свободен достъп до Джулфа“. [6, док.№9] Арменското население от Александрополски уезд, заедно с населението на Сурмалински уезд бяга без да хваща вяра на уверенията на турските офицери, че няма да го закачат. Информаторът на Шумян е повече от надежден – това е членът на Закавказкия комисариат – министърът на финасите Хачатур О. Карчикян.

Вече е трудно да се прецени, доколко Шаумян използува присъщия си стил за да тласне Москва към по-бързо взимане на решения или наистина е изпаднал в паника, но в същия ден той телеграфира още следното:

„Събитията в Закавказието се развиват много бързо. Всички съобщения от Тифлис говорят за подготовката на поход към Баку от страна на турците. Необходима ни е спешна помощ, пътят Петровск – Червленная още не е отворен. Връзката със Северен Кавказ е много лоша – през Батайск. Помощ от Северен Кавказ до момента няма, нуждаем се от команден състав, оръжие, самолети. Очаквам указания относно силите [от] Персия. Ако не получа указания навреме, ще действувам по собствено усмотрение“. [6, док.№9]

Шаумян става нервен. На пръв поглед, той не би трябвало да се притеснява чак толкова много от настъплението на отоманските войски. Все пак, Съветска Русия и Империята на Султана са в мир – Брест-Литовският договор е сключен и турците използуват широко неговите клаузи за да аргументират териториалните си претенции. Чисто теоретически, турското настъпление е проблем на Закавказкия сейм и на опонентите на Шаумян в Тифлис.

Но това не е точно така. Шаумян е изключително обезпокоен от обявяването на независимостта на Закавказието. Макар че Закавказката демократична федеративна република ще прекрати съществуването си само след няколко дни, самото й съществуване е достатъчно за да се превърне в правно основание за започване на „прокси война” в която войските на Закавказието, подкрепяни от Отоманската империя да се отправят към Баку, за да установят контрол над града и не по-малко важно – над нефтената му индустрия. Както се вижда от кореспонденцията на Шаумян с Ленин, шефът на Бакинския съвет поддържа контакти и с английски дипломати, а техните мнения също не му действуват успокоително.

На 24 май 1918 г., Шаумян изпраща писмо до Съвета на народните комисари, в което негодува срещу продължаващата липса на достатъчно мощна радиостанция за нуждите на бакинските болшевики и доразвива информацията, която е изпратил с радиограма на предишния ден. След като информира за предполагаемите стратегически цели на турското настъпление – влизане в Северна Персия („силно туркофилска“ според оценката на Шаумян) и създаване на мощна мюсюлманска армия, следва поредната информация за заплахите към Баку:

„Едновременно, ние получаваме съобщение след съобщение от Тифлис за това, че главното искане на турците и германците в Батум е прехвърлянето на войски в Баку. В Тифлис се усилва германо-турската „ориентация“. Вчера английският консул ми прочете писмо, получено от тифлиския английски консул, с клеймо от 10 май (днеска е 24-ти), в което се отбелязва, че даже най-верните приятели на англичаните (очевидно арменците) се отвръщат от тях и на англичаните не им остава нищо, освен да избягат от там“. [6, док.№11]

От този текст се вижда, че Шаумян е бил в постоянна връзка с английската дипломация – най-вероятно чрез английски консул в Баку и / или пък чрез някой от английските консули в Персия, който е бил активен и в Баку. Знаем и за постоянната кореспонденция на Шаумян с членове на Закавказкия комисариат и на Закавказкия сейм. Въпреки, че е техен яростен и официален противник, Шаумян няма нищо против да черпи информация от отделни техни членове. Това разбира се, е било натоварено и с определен риск, защото всеки е интерпретирал информацията така, както му е било изгодно.

Шаумян не е имало от къде да знае пълни подробности за германо – турското споразумение за разделяне на зони на влияние в Закавказието, според което германските интереси са преди всичко в Тифлиска губерния, тоест в Грузия. Германците не са имали намерение да изпращат войски в Баку, въпреки постоянните страхове на Шаумян. Дори и след първото дебаркиране на английски военен контигент в Баку след падането на Шаумян от власт в Бакинския Съвет и установяването на така наречената „Диктатура на Центрокаспия“ от социалдемократи-меншевики, есери и „Дашнакцутюн“, германците се съгласяват лесно да не изпращат войски към Баку, срещу голото обещание на Ленин, че болшевиките ще пропъдят англичаните от там. Това се вижда от телеграмата на Ленин до неговия съмишленик Колесов в Ташкент от 23 август 1918 година, в която се казва:

„В Баку са дебаркирали англичаните и там положението е неустойчиво. Немците са съгласни да гарантират, че няма да започнат настъпление към Баку, ако изгоним от там англичаните. Неизвестно е как ще се подредят там нещата. За военната помощ не знаем къде е.

Смятаме, че е блокирана под Царицин. По отношение на посланниците и консулите ви съветваме да се държите изчаквателно, като ги държите под троен надзор и арестувате подозрителните лица, които влизат с тях в контакт.

Обмисляме и подготвяме известна помощ за вас, но да обещаем със сигурност не можем, тъй като всичко зависи от това, ще успеем ли да изгоним англичаните от Баку или те ще успеят да завземат част от Каспийския бряг“. [8, док.№45]

Но да се върнем към събитията от месец май 1918 година. Както се вижда, бакинските болшевики са имали доста информация за ставащото в Тифлис, като са поддържали връзка, както с дейци на Закавказкия комисариат и Сейма, така и с консулите на страните от Антантата. За контактите с английските консули има съвсем преки свидетелства, идващи лично от Шаумян. По тази причина, в Баку съвсем на време узнават, при това от „явни източници“ за подготвящата се грузинска независимост и за предстоящата намеса на Германия в Закавказието. В цитираното вече писмо то 24 май 1918 година, Шаумян пише:

„Вие вероятно вече знаете, че правителството на Гегечкори се оказа твърде „ляво“ и го замени Чхенкели. Прилагам изрезка от „Бакинский рабочий“ с преглед на печата, където се цитира мнението на тифлиския арменски ментшевишки вестник „Пайкар“ (орган на областния комитет на меншевиките). Дашнаците са получили съобщение от Тифлис, че в Батум обещават на грузинците автономия под протектората на Вилхелм. Цялото останало Закавказие трябва да стане автономен Азербайджан“.

Индикатор за сериозността на ситуацията е реакцията на Съвета на народните комисари в лицето на неговия председател Ленин и „завеждащия въпросите на Съвета на народните комисари“ – Владимир Бонч-Бруевич. Още на същия ден – 23 май 1918 година, те изпращат радиограма до Бакинския Съвет, с която го уведомяват, че Совнаркомът се е разпоредил да се окаже спешна помощ на болшевиките в Баку. Текстът на радиограмата е:

„Съветът на Народните Комисари постанови: да се изпрати незабавно по вода от Царицин за Баку голямо количество [пшеница] на разположание на Бакинския Съвет, с оглед на това, на първо място и безусловно да бъде обезпечена работата по добиването на нефт в най-голямо количество“. [6, док.№10]

Всичко е казано много ясно и без увъртания. В Баку се изпраща храна, за да не спира добивът на нефт. Нефтът е от първостепенно значение и Бакинският Съвет трябва да обезпечи добивът му „в най-голямо количество“. Още повече, че бакинският нефт е необходим на „Центъра“ не само за собствените му нужди, но и за да „откупува“ добронамереното отношение на своите първоначални работодатели от германския генерален щаб. Въпреки собствените си проблеми, Совнаркомът не забравя да заделя количества за Германия.

И точно тук се вижда разминаването не само в тактиката, но и в стратегическите намерения на Совнаркома и Ленин от една страна и доминирания в моменат от болшевиките Бакински Съвет и Степан Шаумян от друга. Ленин настоява за печелене на време, за „блок с Жордания“, за търсене на тактически времнни съюзници, докато въпреки всички оплаквания за рискове и заплахи, с които бомбардира Совнаркома, Шаумян се готви за агресия и настъпление срещу все още единното и вече официално независимо Закавказие.

Точно в това разминаване се вижда, че въпреки непрекъснатите оплаквания на Шаумян за недостиг на какво ли не и за какви ли не заплахи от немци, турци, сеймовски войски и така нататък, лидерът на Бакинския Съвет последователно се готви за война и за настъпление. На първо място, той е вперил очи в Елисаветпол, който много скоро ще стане временна столица на Азербайджанската демократична република. В писмото си от 24 май 1918 година, Шаумян съобщава фактите едно към едно:

„ … Прехвърлям се на въпроса за нашите най-близки военни цели. Както вече ви съобщих, ние се готвим в най-близко време да тръгнем към Елисаветпол. Ние прихванахме телеграфни разговори от Елисаветпол за готвещо се там придвижване към Баку с редовни войски (по сведенията [с които разполагаме] в Елисаветпол те са вече около 6000 начело с грузинския княз Магалов). Преди 4 дни, нашите отряди в Аджикабул вече имаха сблъсъци с тяхната коннициа. Възможно е те да ни изправарят. Ако това ще са само елисаветполските сили, тях лесно ще ги разбием тук и веднага ще разчистим пътя за Елисаветпол, а може би и за Тифлис. Ако след тях ще вървят и турските войски от Батум (и от юг), ние във всеки слчуай ще трябва да заемем Евлахският мост и отбранителната линия по [река] Кура. Трябва да се бърза за Елисаветпол, за да се предизвика там, а след това и по-нататък възстание на арменците. Това ще повлияе и на грузинското селячество и Сеймът ще бъде разгонен. Ако това възстание не избухне и турците успеят да закрепят към себе си Грузия и Тифлис, тогава ние ще бъдем напълно изолирани и ще ни се наложи да отбраняваме само Апшеронския полуостров.

Придвижването към Елисаветпол ние за сега не можахме да започнем, защото не сме готови. Както ще видите от приложения доклад на нашия комисар по военно-морските въпроси др. Корганов, нашите сили са разхвърляни по [територията на] Бакинска губерния и Дагестанска област. Няма команден състав, не можем даже да намерим командуващ за войските, които трябва да бъдат насочени към Елисаветпол. При тези условия много остро стои въпросът за Бичерахов, за когото ви писах вече няколко пъти.

Сега ви изпращам три документа, отнасящи се до Бичерахов..“. [6, док.№11]

От изложението на Шаумян се вижда, че то е противоречиво. От една страна, Баку е под голяма заплаха, а от друга страна, Бакинският Съвет се готви за настъпление срещу Елисаветпол и Тифлис и бленува арменски и грузински селски възстания, които да пометат омразния опонент – Закавказкия сейм. Шаумян съобщава очевидно погрешно интерпретирани факти. Той плаши Москва и най-вече Ленин, който му препоръчва съвсем друга линия на поведение, с грузинската „редовна армия“, съсредоточена в Елисаветпол. Всъщност, по това време все още няма грузинска редовна армия, защото няма и грузинска държава. Става дума за така наречените „национални части“, сформирани от бойци от закавказките националности след рухването на Кавказкия фронт. В Елисаветпол има известен контингент грузинци, подчиняващи се на Сейма в Тифлис. Там са и намиращите се в напълно „насипно“ състояние отряди на азербайджанците, които ще извървят още дълъг път, докато станат редовна армия.

Функциите на силите в Елисаветпол са изцяло отбранителни, особено пък на грузинците. Точно в този момент, всички грузински политически сили са в ступор, поради набиращото обороти настъпление на отоманските войски на грузинска територия. Отчаяно се търси изход от ситуацията, водят се интензивни преговори с германците за закрила срещу турците. Подготвя се в крайна сметка и грузинската независимост. За последното, Шаумян не е могъл да знае с точност, но вече е имал информация, че се търси германски протекторат. Така че, да се твърди, че намиращите се в глуха защита грузински национални отряди ще бъдат насочени точно в този момент срещу Баку е меко казано недобросъвестна спекулация.

Грузинските политически сили и военното им командуване, доколкото е имало такова (един значителен грузински военен контингент вече е капитулирал пред войските на Султана в Батум) са се чудели единствено как да защитят достатъчно голяма част от историческите грузински земи и вече са били отписали единството на Заквказието. Да им се приписват намерения за настъпление срещу въоръжените до зъби болшевики и дашнаци в Баку е просто нелепо.

На Шаумян обаче тази теза е необходима, за да неутрализира искането на Ленин за временен тактически съюз с грузинските меншевики, предвождани от Ной Жордания. Лидерът на Бакинския Съвет иска да завоюва Грузия за Съветска Русия, а не да партнира с нея под някаква форма. Затова на Тифлис се приписват агресивни намерения спрямо Баку и се говори за взимане на превантивни мерки. Всъщност, става дума за неистова омраза към Закавказкия сейм и доминиращите го социалдемократи и социалисти от различните им разцветки. Не по-малко, за да не кажем още по-голяма е омразата на Шаумян към азербайджанските националдемократи – мусаватистите, много от лидерите на които също са бивши социалдемократи и участници в първата руска революция през 1905 – 1906 година. Тази омраза постоянно тласка Шаумян към военна агресия срещу Елисаветпол с по-далечна перспектива – Тифлис.

Възпира го само недостигат на сили и средства, за които говори, позовавайки се на доклада на Корганов. При описания дефицит на хора и оръжие, Бакинският Съвет би трябвало стриктно да се придържа към хитрата тактика на Ленин и да не закача никого от съседите си, но не така мисли Шаумян. Той се вкопчва в идеята да прехвърли подкрепления от Персия за болшевишкия режим в Баку и непрекъснато настоява да получи одобрение за привличането на своя страна на отряда на Бичерахов.

Помощта от Персия се превръща в идея фикс за Шаумян. През следващите дни дневният му ред е в три точки: нефтът, Бичерахов и интервенцията срещу Елисаветпол.

 

Нефтът глупако …

Както се видя по-горе, основното искане на Совнаркома към Бакинския Съвет е добивът на нефт да нараства. При това положение, бакинските болшевики вероятно е трябвало да се съсредоточат върху техническите и стопанските аспекти на този проблем, вместо да бленуват за военни авантюри срещу азербайджанците и грузинците. Още повече, че Шаумян и съмишлениците му са взели сериозно решение за наистина революционна мярка – национализацията на нефтодобива, както и на търговския флот и на банките.

Още в писмото си от 13 април 1918 година, в което се отчита за погромите в Баку по време на „Мартенските събития“, Шаумян обръща внимание на Съвета на народните комисари, че „ … За провеждането на национализацията ще ни бъдат необходими пари. Тридесет денка с пари (според слуховете около 30 милиона) са били заграбени в Сев[ерен] Кавказ от чеченците и не достигнаха до нас. Освен 30 мил[иона], докарани от Кобозев, други пари нямаме. Сега може би има [отворен] път. Вие скоро ще ни дойдете на помощ“. [6, док.№5]

На 24 май 1918 година, някак си между другото – в един „пост скриптум“ към писмото си до Съвета на народните комисари, Степан Шаумян съобщава: „P.S. Декретирахме национализация на нефтените недра, повишихме цената на нефта на 2 р[убли] и 35 коп[ейки]. За това ви съобщих по радиото“. [6, док.№11]

Подобно небрежно, почти „лежерно“ съобщение за акт с подобна значимост има своята причина. Много скоро ще стане ясно, че на централно управленско равнище в Съветска Русия не мислят точно така, както подреждат нещата Шаумян и Бакинският Съвет. Експертите на Совнаркома не смятат, че все още е дошло времето за национализация и защитават позицията си доста упорито. Завързва се кореспонденция, която заслужава да бъде проследена.

На 27 май 1918 година, Шаумян телеграфира на Ленин следното: „получихме със закъснение телеграмата на Выснархознефть № 706 за мерките в нефтената промишленост и днес [получихме] телеграмата на Совнаркома № 3082 за стоте милиона. Приетите решения разбираме като национализация. Извиква съмнение отсъствието на правителствен декрет. Ако няма пречки, телеграфирайте по-определено. Решението приветствувам. Положението в Баку се влошава. …“. [6, док.№13]

Както ще се разбере скоро, в Баку не са разбрали никак правилно въпросните мерки и стартират изпреварващо национализацията на нефтената индустрия, без да са съгласували това със Совнаркома и съответните отраслови ведомства. За сметка на това, казано на разговорен език, Шаумян се „прави на разсеян“ и тълкува посланията на „Центъра“ така, както му изнася. Той е обладан от чувство за непогрешимост и иска всичко да става така, както той смята за правилно.

На 7 юни 1918 година, когато на юг от Кавказкия хребет ври и кипи, след обявяването един път на независимостта на Закавказието и още повече след обявяването на независимостта на Грузия, Азербайджан и Армения, от Баку към Совнаркома тръгва поредното писмо. От него се вижда, че въпреки „трескавата подготовка на похода към Елисаветпол“, болшевиките са хвърлили много усилия за подготовката за редица местни декрети. От писмото се вижда размахът на национализацията:

„В неделя, 2 юни издадохме декрет за национализацията на нефтените предприятия. Вчера издадохме декрет за национализацията на търговския флот. От нас е издаден и декрет за реформа на съдебните учреждения. Подготвен е декрет за унищожаване на просията, подготвят се декретите за национализация на банките и домовете. Вътрешното ни положение е такова, че всички тези мероприятия ние бихме могли да прокараме в живота безболезнено и даже блестящо. Независимо от тежкото положение на работниците по отношение на продоволствието (повече от две месеца, работниците направо гладуват), ние се чувствуваме много здраво. …“. [6, док.№15]

Коментарите са излишни. Бакинският Съвет е във вихъра на национализацията, работниците гладуват вече два месеца, а подготовката за въоръжена агресия срещу вече независимите Азербайджан и Грузия (към Елисаветпол и към Тифлис) продължава „трескаво“ според собствената оценка на Шаумян. Иначе мерките на болшевиките се очаква да бъдат прокарани в живота „безболезнено и дори блестящо“. Властвуващите в Баку болшевики започват прогресивно да губят реалистична преценка за ситуацията и в буквалния смисъл на думата се инатят срещу предписанията на централното си ръководство, като се стремят да го поставят пред свършени факти.

Новосформиращата се съветска бюрокрация в „Центъра“ обаче съвсем не мисли да остави Бакинския Съвет да я разиграва и към Баку политат възражения и нови указания. На 14 юни 1918 година, когато настъплението на войските на Бакинския Съвет към Елисаветпол вече е започнало, Шаумян телеграфира на Ленин:

„Вчера, 13 юни, получихме телеграма от Выснархознефть № 1069 от 4 юни за това, че прилагането на национализацията се отлага. Заявявам решителен протест срещу такава политика. Выснархознефть, очевидно не знае, какво прави. Национализацията на нефтената промишленост и на търговския флот, независимо от глада, предизвика ентусиазъм и доведе до повишаване на добива и експедицията на нефт. Изпращахме на ден 600 или 700 хиляди пуда, а сега се извозват по един милион и 300 или 400 хиляди. Предприемаме мерки за по-нататъшно усилване на експедицията“. [6, док.№15]

Можем да си представим, колко „здраво пипа“ болшевишката власт в Баку. По думите на Шаумян, работниците вече два месеца гладуват, но за сметка на това добивът и най-вече експедицията за Съветска Русия през Астрахан са нарастнали също два пъти! Едва ли може да има по-свирепа експлоатация, но за сметка на това се изпълняват настойчивите искания на Совнаркома за повишаване на добива на нефт. На работниците се предлага да се нахранят с ентусиазма от национализацията, която от мероприятие започнато с политически и икономически аргументи, бързо се превръща в пропаганден инструмент. При това положение, Шаумян няма как да се съгласи с логиката на Совнаркома и централното отраслово ведомство „Выснархознефть“, които съвсем по „ленински“, заемат по-изчаквателна и предпазлива позиция по въпроса. Председателят на Совнаркома Ленин, обаче е загрижен най-вече за доставките на нефт, а не за установяването на общонародна собственост над нефтената индустрия. Той не желае да създава сътресения в производствения цикъл точно в този момент. Затова и на 18 юни 1918 година, предсовнаркомът Ленин изпраща на Шаумян следната недвусмислена телеграма:

„Декрет за национализация на нефтената промишленост за сега няма. Предполагаме, че ще издадем декрет за национализация на нефтената промишленост в края на [периода на] навигацията. За сега организираме държавен монопол върху търговията с нефтопродукти. Предприемете всички [възможни] мерки за доставка на нефтопродукти на Волга в най-кратък срок. Съобщавайте на Главнефть ежедневно за положението на нефтената промишленост“. [6, док.№20]

Ясно и кратко. На Съветската държава и трябва нефт за собствените й нужди и за да „модерира“ отношенията си с немците. Пък и едни милиони от недалечното минало трябва да бъдат оправдани. За това за Ленин е важно добивът да расте, а не да се придобива формална собственост над нефтените находища и нефтената индустрия. Така или иначе, собствениците не могат да я изнесат някъде другаде.

Прагматичният подход на Ленин в случая изцяло е съобразен с метеорологичните особености на региона. Нефтът от Баку се извозва за вътрешността на Съветска Русия през Астрахан, който се намира в делтата на река Волга на Каспийско море. През късната есен по Волга вече започва ледоход и навигацията става невъзможна. Така че, той оставя конфликтните ситуации, които неминуемо ще възникнат около национализацията за тази част на годината, когато експедицията на нефт от Баку за вътрешността на страната просто ще е технически невъзможна. Тогава вече на бакинските другари ще им бъде дадена възможността да си проведат лелеяната национализация. До тогава просто трябва да се работи, да се добива колкото се може повече нефт и спешно да се извозва, докато Волга е плавателна.

По ирония на съдбата, Ленин се води от същата логика, от която са се водили бакинските индустриалци в началото на века, когато в Баку избухват поредица от стачки. Работодателите от нефтената индустрия по абсолютно същия начин правят всичко възможно да тушират напрежението по време на периода на навигацията, а когато дойде студът, оставят работниците да стачкуват, колкото искат. За тази тактика на нефтените магнати в Баку, Щаумян е писал поне няколко статии на времето си, така че той би трябвало да е разбрал много добре логиката на Ленин. Той обаче има доста корав гръб и не смята да се огъва нито пред аргументите на Ленин, нито пред указанията на Сталин, които също не закъсняват да тръгнат към Баку.

За Шаумян, собствената му кожа е по-близо от съображенията на Совнаркома и на 23 юни 1918 година, когато боевете с азербайджанските сили вече са ожесточени, а германците са влезли в Грузия, Шаумян изпраща на Ленин дълго и обстоятелствено писмо. В него, освен благодарности за най-после получената военна помощ, военно-стратегически анализ и текущи новини, той включва и много дълг абзац, с който продължава да настоява на собствената си (и на Бакинския Съвет) позиция по национализацията на нефтодобива. Той пише:

„ … Има още един важен въпрос, за който трябва да напиша – това е въпросът за нефтената промишленост. Нас съвсем ни объркаха с този въпрос. Прилагам три телеграми на Сталин, в които той съобщава за утвърдената национализация на нефтената промишленост. След такова, макар и само принципно решение на въпроса, ние трябваше да предприемем редица мерки за спасяване на имуществото и средствата на нефтените фирми. Трябваше да сложим ръка на текущите сметки, на нефта, на материалите и пр. А това не можеше да се направи без да се обяви национализация на място. И ето на 2-ри юни ние издадохме несъмнено известния Ви вече декрет (това всъщност не е декрет, а са мероприятия, необходими като предварителни стъпки). След това се получи приложената тук телеграма на Выснархознефть № 1069, където се съобщаваше, че и Совнаркомът и Совнархозът са утвърдили национализацията, но обявяването й временно се забавя, докато не бъде представена сметата на Нефтения комитет.

Тази телеграма беше получена със закъснение, струва ми се, на 12 или на 14 юни. Тя ни възмути, тъй като не може да се шегуваме с такъв въпрос, да се взимат решения, да се правят те достояние на публиката и след това „временно“ да ги забавят. Ние видяхме в това ходове на противниците на национализацията и затова протестирахме. Но след него дойдоха други телеграми, които окончателно ни хвърлиха в изумление. Същите тези телеграми на Высхознефть № 1230 и на Главнефть № 1245 гонорят за „ужким задържаното постановление на Совнаркома за национализацията“ и заявяват, че „никакви постановления за национализация на нефтената промишленост не са били правени“. Какво означава това? Аз още един път тогава Ви телеграфирах протест против тази непонятна и пагубна политика, идваща от центъра и заявих, че за нас „връщане не може да има“. Такова решение беше взето и от Съвета на депутатите в събота – 22-ри единодушно.

Убедително моля да се сложи край на тези колебания, да не усилвате позициите на нашите противници и да не затруднявате и без това във висша степен трудната работа по национализацията. Вие вероятно се боите от „левите детинщини“, но смея да Ви уверя, че ние твърде внимателно и грижливо се отнасяхме и продължаваме да се отнасяме към нефтената промишленост. Аз разбирам, че тази „национализация“, би трябвало да ви е струвала немалко в Русия, пристигащите [от Русия] разказват за грабежа на хазната, който се извършва под знамето на тази национализация, но при нас атмосферата е малко по-различна и ние твърде здраво седим на ковчежето на хазната.

Там при вас замина един от изпратените от Вас – др. Салько. Той ще Ви разкаже подробности за нефтените въпроси. Впрочем, бих помолил да се отнесете с доверие към него. Цялото това братство, което пристигна „за установяване на контрол над нефтената промишленост“, отначало следваше линията против национализацията и ние с тях не се разбирахме. По едно време даже мислехме, извинете за откровеността, да ги натоварим на парахода и да ги върнем обратно на Гуковский, но като поживяха малко [при нас], те се убедиха в необходимостта от национализацията, като единствен способ да се спаси нефтената промишленост от гибел и да постигнем износ на нефт. Това – онова, може би ще Ви разкаже и Кузнецов, нашият секретар, когото изпратихме на конгреса“. [6, док.№24]

Очевидно имайки пред вид важността на тази кореспонденция и ненадеждността на пощата чрез куриери, на същия ден – 23 юни 1918 година, Шаумян изпраща телеграма до Ленин, която адресира и до командуването на болшиевишките войски в Царицин, където по това време най-вероятно се намира Сталин. (На 29 юни 1918 г., Ленин специално уведомява Шаумян, че Сталин е в Царицин и му дава указания да изпраща кореспонденцията през него. [6, док.№28]). Текстът на телеграмата е издържан в същия дух като писмото до Ленин. В нея пише:

„На основание на писмото и двете телеграми на Сталин за утвърждаване на национализацията на нефтената промишленост, ние обявихме местен декрет с посочване на необходимите мероприятия за предотвратяване на разграбването и разстройството на промишлеността. Неотдавна беше получена телеграма от Выснархознефть, която съобщава за същото, само с указание за временно забавяне. Вчера бяха получени телеграмите на Главнефть 1230, опровергаващи телеграмите на Сталин [и] на Съвета на Выснархоз от четвърти юни. Такава политика за нас е неразбираема, крайно вредна, както вече протестирах веднъж и повтарям още – решително – протестирам. След това, което вече е направено и е направено много добре, връщане не може да има. Тези телеграми носят само дезорганизация. Моля за вашата лична намеса за предотвратяване на тежките последствия за промишлеността“. [6, док.№25]

Телеграмата е подписана с всички титли и длъжности, с които Шаумян разполага – „Председател на Бакинския Съвет, народен комисар и Временен Извънреден комисар по въпросите на Кавказ“. Шаумян е от хората, които могат да си позволят да държат повишен тон и на Ленин и на Сталин. Той е един от най-ценените съмишленици на Ленин, натоварен с огромни пълномощия в рамките на Кавказ. Той категорично настоява за национализацията със същата последователност, с която подготвя и започва войната срещу азербайджанците. Изглежда известна роля е изиграла и бавната комуникация между Баку и „Центъра“, защото излиза, че въпросът е бил решен в негова полза още на 20 юни 1918 година, но на 23 юни той все още не е знаел за това. Ето, че на 29 юни 1918 г., той отново телеграфира на Ленин и в Царицин, вече в по-друга тоналност:

„ … Телеграмата за приемане от Совнаркома на декрета за национализацията на нефтената промишленост на заседанието на 20 юни и за отмяна на двете телеграми на Главконефть получихме. Тя внесе успокоение. Сега започва същата история с национализацията на Каспийския флот. Телеграмата, получена днес с подписа на Мохровски, показва неосведоменост и неразбиране. Най-покорно моля на време да се спрат, за да не ни пречат да работим. …“. [6, док.№26]

Докато войната с независим Азербайджан тече с пълна сила, на помощ на бакинските болшевики е изпратена военна и техническа помощ от Совнаркома, дълго чаканият Бечурахов най-после е пристигнал и е поел командуването на десния фланг на болшевишката армия, в Баку става това, от което висшето съветско ръководство и в частност Ленин отдавна се бои. Дали поради техническа неизправност, дали поради майсторски извършен саботаж, на 7 юли 1918 година, в Бинагади, не далече от Баку изгарят 19 нефтени вишки. Шаумян съобщава тази ужасна за Ленин новина в самия край на дълга телеграма, изпратена на 9 юли 1918 година до председателя на Совнаркома и до Царицин:

„През нощта на 7 юли в Бинагади изгоряха 19 вишки. Загубите са изключително големи. Точните им размери и причините за пожара все още не са установени“. [8, док.№31]

Шаумян съвсем не е от страхливите и спори без притеснение и с Ленин и със Сталин, но тази катастрофа е накарала дори куражлия като него, много внимателно да композира посланието си. След като на дълго и на широко разказва новините от фронта, които не са особено лоши, те даже вещаят сякаш стабилизация на положението, Шаумян включва и една дълга информация за постиженията в добива и експедицията на нефт към вътрешността на страната:

„ … Извозването на нефта е усилено, доколкото позволяват транспортните средства. Ако за май, от 1 май до 1 юни по нов стил, са извозени 16609332 пуда нефтени продукти, то от 1 юни до 1 юли нов стил са извозени 26449405 пуда. Намаляло е само изпращането на бензин: през май са били извозени 16652 пуда, а за юни са 12216 пуда, което се дължи на липсата на съдове за превоз. Относно общия добив на нефт и добива на нефтени продукти за юни, ще ви бъдат изпратени подробни сведения в най-кратък срок …“. [8, док.№31]

След тези, общо взето чудесни новини, идва моментът на Ленин и компания да бъдат поднесени две много горчиви хапчета. Първата лоша новина е, че експедицията на нефтени продукти расте но добивът намалява. Това е напълно разбираемо, при положение, че се знае за глада, който мори бакинските работници. След като обещава детайлен отчет в следващо свое послание, Шаумян все пак дава доста ясни данни за срива на добива:

„ … Спадът на добива е колосален. За месец юни са добити 17 млн. пуда нефтени продукти, докато за същото време през май [са добити] (поради преминаването от стар на нов стил той се смята да е само от 19 дни) около 12 млн. пуда“. [8, док.№31]

След тази „окуражителна“ новина, Шаумян съобщава за десерт и информацията за опожаряването на 19-те вишки. Катастрофата е станала и нефтодобивът рязко намалява поради обективни и форсмажорни обстоятелства.

 

(Следва продължение)

 

Използувана литература:

[1] Абашидзе Аслан Хусейнович, Аджария в геополитических планах начала ХХ века, http://viperson.ru/data/200412/a1.txt

[2] Безугольный Алексей Юрьевич, Генерал Бичерахов и его Кавказская армия. 1917 – 1919, (Россия забытая и неизвестная. Золотая коллекция), М., Изд.: „Центрполиграф”, 2011 г., https://mybook.ru/author/aleksej-yurevich-bezugolnyj/general-bicherahov-i-ego-kavkazskaya-armiya-neizve/read/

[3] Бичерахов Георгий Федорович, Megabook. Универсальная энциклопедия Кирилла и Мефодия, http://megabook.ru/article/%D0%91%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%80%D0%B0%D1%85%D0%BE%D0%B2%20%D0%93%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8%D0%B9%20%D0%A4%D0%B5%D0%B4%D0%BE%D1%80%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%87

[4] Большевики в борьбе за победу социалистической революции в Азербайджане. Документы и материалы 1917 - 1918 –г., Баку, 1957 г.

[5] Дечев Теодор, Клането в Баку през март 1918 г., болшевишката арогантност и ролята на „полезните идиоти“, „Свободен народ онлайн“, Петък, 30 март 2018, 12:35, http://svobodennarod.com/views/item/5993-klaneto-v-baku-prez-mart-1918-bolshevishkata-arogantnost-i-rolyata-na-poleznite-idioti.html

[6] Дечев Теодор, Преднамерената жестокост и възторгът от нея – кореспонденцията между В. И. Ленин и Степан Шаумян от Октомврийския преврат до края на „Бакинската комуна“ – Част първа. 30 важни документа, пряко свързани с гражданската война в Закавказието, клането в Баку през така наречените „Мартенски събития“ от 1918 г. и последвалите събития до 2 юли 1918 г., „Свободен народ онлайн“, Събота, 19 май 2018 г., 23:39 часа, http://svobodennarod.com/chetivo/item/6009-prednamerenata-zhestokosti-vaztorgat-ot-neya-korespondentziyata-mezhdu-lenin-i-shaumyan-chast-parva.html

[7] Дечев Теодор, Пътят към Азербайджанската демократична република. (Част 1). От Февруарската революция през 1917 до 28 май 1918 г., „Свободен народ онлайн“, Вторник, 29 май 2018 г., 18:36 часа, http://svobodennarod.com/views/item/6011-patyatkam-azerbaydzhanskata-demokratichna-republika.html

[8] Дечев Теодор, Преднамерената жестокост и възторгът от нея – кореспонденцията между В. И. Ленин и Степан Шаумян от Октомврийския преврат до края на „Бакинската комуна“ – Част втора. Още 17 важни документа, пряко свързани с гражданската война в Закавказието, кланетата в Баку, краха на „Бакинската комуна“ и последвалите събития до 28 август 1918 г., „Свободен народ онлайн“, Неделя, 03 юни 2018 г., 01:17 часа, http://svobodennarod.com/chetivo/item/6013-chast-2-prednamerenata-zhestokost-i-vaztorgat-ot-neya-korespondentziyata-mezhdu-lenin-i-shaumyan.html

[9] Закавказский сейм: Стенографический отчет, Сесия первая, Тифлис, 1918 г.

[10] Исмаилов Кямран, Военный организатор геноцида азербайджанцев – Григорий Николаевич Корганов, В: Геноцид азербайджанского народа 1918 года. Организаторы и палачи, Национальная Академия наук Азербайджана, Институт истории имени А. А. Бакиханова, Издательство „Turxan”, Баку, 2013.

[11] Исмаилов Эльдар, Степан Шаумян – обреченный на забвение. Портрет „легендарного коммунара” без ретуши, Баку, 2012 г., http://ebooks.azlibnet.az/book/dHlSLO35.pdf 

[12] Ментешашвили Автандил, Из истории взаимоотношений Грузинской демократической республики с советской Россией и Антантой, 1918 – 1921 гг., http://sisauri.tripod.com/politic/index2.html

[13] Россия. Военное министерство. [Высочайшие приказы о чинах военных]. - [Санкт-Петербург] : [б.и.], [1806-]. – 28-34 см.; 1914: 1914 г., 15 июля – 31 октября. – 1914 – [493] л.; OVL Boд 155/1; MFK 801-16*819; https://dlib.rsl.ru/viewer/01008244805#?page=71

[14] Россия. Военное министерство. [Высочайшие приказы о чинах военных] ... [Текст]. - [Санкт-Петербург] : [б.и.], [1806- ]. – 28-34 см.; 1915 г., 1 сентября. – 1915. – [845] л.; OVL Boд 155/1; MFK 801-16/1269; https://dlib.rsl.ru/viewer/01008470259#?page=388

[15] Челехсаты Казбек Сергеевич, Осетия и осетины, Владикавказ – Санкт-Петербургздательство „Ир“, 1994 г.

През миналата седмица пътниците по междуградските линии в страната бяха доста неприятно изненадани от предупредителните протестни действия на браншовите организации на автомобилните пътнически превозвачи. Мащабите на протеста бяха сериозни и вече бяха доста подробно отразени от средствата за масова информация. Затова ще спестя място и няма да повтарям вече многократно изнасяни факти.

 

Заслужава обаче, да се поговори повече за мотивите на този протест. Гражданите на Републиката вероятно се чудят, защо автомобилните превозвачи на пътници реагират толкова негативно срещу внесения от група депутати от ГЕРБ закон, който трябва да доведе до създаването на нова Българска автомобилна камара. За никого не е тайна, че този законопроект се подкрепя основно от една браншова организация, чиято специализация са предимно международните товарни превози и която е известна със знаковата фигура на лидера си – г-н Миролюб Столарски.

 

Последният е несъмнено публична и обществено позната личност. За последен път за неговата обществена активност се заговори, когато стана ясно, че е запазил на свое име в съда името на проектираната нова камара, чието основаване се гласи по законодателен път. Вероятно, за да не го откраднат противниците на законпроекта, който от всякакви посоки се квалифицира като скандален.

 

И наистина, защо е толкова негативна реакцията срещу въпросния законопроект? Вероятно, защото не всички в България са членове на Дружество „къса памет“ и си спомнят друг драматичне случай с практически същото съдържание – сагата със силовото налагане на строителния отрасъл на небезизвестната Строителна камара преди 12 години. Франкофоните в този случай биха заговорили за „дежа вю“. Нека припомним, какво се случи и защо спомените за тези събития са толкова болезнени и предизвикват толкова остра реакция, на освен един куп браншови организации, против законопроекта се изказаха и национално представителните работодателски организации – АИКБ, БСК и БТПП.

 

Някъде през 2006 година, тогавашното Министерство на регионалното развитие и благоустройството внесе в Министерския съвет законопроект за начина на воденето на регистъра на строителната професия. Тогава имаше различни мнения дали изобщо трябва да има такъв регистър, но това вече не беше въпрос на дискусия, защото в Закона за устройство на територията имаше изричен текст, който изискваше приемането на отделен специален закон за регистъра на строителната порфесия.

 

МРРБ беше подготвило законопроект, който шокира не само бранша, а и целокупната общност на работодателските организации. Ние мрачно се шегувахме, че законопроектът на практика "национализира" тогавашната Българска строителна камара, превръщайки я на практика в държавна институция. Съвсем отделен въпрос беше, че достатъчно на брой, достатъчно големи браншови организации от строителния отрасъл бяха пренебрегнати и мнението им изобщо не беше потърсено.

 

Законопроектът естествено предизвика буря от негодувание - и сред браншовите и сред националните организации на работодателите. Тогава министър Гагаузов направи нещо безпрецедентно за българската практика до онзи момент - призна правото на мнение на работодателските организации, оттегли си собствения законопроект от Министерския съвет и възложи на комисия от представители на работодателите да напише нов проект на закон за строителния регистър.

 

Беше толкова хубаво, че чак не беше за вярване. Впоследствие разбрахме, че наистина не е било за вярване, но в първия момент представителите на работодателите взеха на сериозно демарша на г-н Министъра и похарчиха повече от месец време, за да направят проект на закон, който да отговори на следните изисквания:


- да сложи основата на саморегулацията в строителния бизнес;
- да ангажира в процеса на саморегулация ДОБРОВОЛНИ работодателски, браншови структури;
- да съдейства за консолидирането на браншовите организации, без да ги слива и/или разтурва принудително и да не обезличава съществуващите организации, които имат своя физиономия, приоритети и специализация. (Консолидацията трябваше да се осъществи чрез създаване на Конфедерация с максимално свободен достъп за всички браншови организации на строителите от всички "десени").
- да осигури адекватно представяне на всяка от браншовите организации при управлението на Конфедерацията;
- да уреди в детайли начина на водене на РЕГИСТЪРА.

 

Както вече няколко пъти стана дума, причината за написване на закона беше изискването на Закона за устройство на територията, да се уреди законодателно въпроса за ВОДЕНЕТО НА РЕГИСТЪРА. Такова беше „техническото задание” - това беше изработено и „доставено”. Създадената работна група хвърли огромни усилия, за да направи наистина приемлив текст и на 21 февруари 2006 г., тя представи окончателния вариант на проекта си. Общо взето, участниците в работната група нарушиха "българското" правило, всеки да тегли чергата към себе си, направиха редица компромиси в различни посоки и в крайна сметка предложиха текст, който беше приет от министър Гагаузов като "знаков", като "прецедент" и като "много добър".

 

С предложения законопроект се предвиждаше регистърът да се води от ДОБРОВОЛНА конфедерация на съществуващите браншови работодателски организации, където членството също е ДОБРОВОЛНО. За първи път се предлагаше текст на законопроект, който е “включващ” и не цели елиминирането на едни или други браншови организации от поемането на определена административна функция, предоставена от Държавата.

 

Законопроектът решаваше също така начина на воденето на регистъра, при това в детайлен вид. От текста на законопроекта ставаше ясно, че воденото на регистъра не е привилегия, а сериозен ангажимент, който ще доведе до сериозни разходи от страна на браншовиците, на които щеше да им се наложи да го финансират. Предложеното решение за създаване на доброволна, браншова работодателска конфедерация, която да поеме воденето на професионалния регистър на физическите и юридическите лица, извършващи строителство, имаше огромно значение като прецедент. За първи път държавата щеше да прехвърли своя административна функция в един от отраслите на икономиката посредством специален закон.

 

Това щеше да доведе до създаване на “включващо” и забележително по своята прозрачност управление на регистъра, в което щеше да може да участва ВСЯКА представителна браншова организация от строителството. Въпросът за прозрачността и коректността при воденето на регистъра беше от особено значение за браншовите организации в строителството. Причината за поставяне на подобен акцент беше, че у колегията имаше сериозни подозрения, че са възможни злоупотреби със събраната информация при провеждане на търгове и конкурси.

 

В изработването на законопроекта участваха особено дейно упълномощените представители на: Асоциация на индустриалния капитал в България (АИКБ), Българска стопанска камара (БСК), Българската търговско-промишлена палата (БТПП), Съюзът за стопанска инициатива (ССИ), Българска строителна камара (БСтрК), Национална строителна федерация (НСФ) и на Българска асоциация по изолации в строителството (БАИС). Проектът се подкрепяше допълнително и от още няколко браншови организации в строителството. Толкова широкият спектър на участниците в подготовката му, придаваше особено висока стойност на готовия текст.

 

Правната дирекция на МРРБ направи само редакционни промени в текста и се отнесе с максимално уважение към труда на работната група и към консенсуса между работодателските организации. Същото стана и в Министерския съвет. В Народното събрание беше внесен проект на Закон за централния професионален регистър на физическите и юридическите лица, извършващи строителство.

 

Между другото, този акт стана повод Министър–председателят да инициира създаването на работна група за изработване на Закон за браншовите организации, в която освен държавните ведомства, бяха представени всички представителни на национално ниво работодателски организации в Р. България. Законопроектът беше изготвен след дълги дебати, постигане на трудни компромиси и изчистване на много подробности и е един от примерите за много добра работа в сферата на социалния диалог на национално и на браншово ниво едновременно.

 

Така, изработването на законопроекта за Централния професионален регистър на физическите и юридическите лица, извършващи строителство, съответно внесен в Народното събрание от Министерския съвет, се оказа за добро или за лошо пилотен проект при изготвянето на проект на Закон за браншовите организации.

 

Действително, законопроектът за браншовите организации, така и не беше внесен в Народното събрание, поради обструкциите на един мастит държавен служител от Министерството на труда и социалната политика (МТСП), както и поради разколебаването на една от национално представителните работодателски организации, но това с нищо не намалява стойността на положените усилия в хода на изработването му.

 

Така, до средата на месец ноември 2006 г., всички представители на работодателските организации имаха сериозни основания за оптимизъм по отношение на законодателното уреждане и практическото развитие на диалога между браншовите работодателски организации и Държавата.

 

И когато всички смятаха, че щастливият край е на една ръка разстояние, ... народните представители взеха нещата в свои ръце и се захванаха с прекрояването на закона. Дотогавашният оптимизъм беше попарен от случилото се по време на дебатите и приемането на първо и второ четене на Закона за централния професионален регистър на физическите и юридическите лица, извършващи строителство, който беше трансформиран в крайна сметка в … Закон за камарата на строителите (обнародван в Държавен вестник, брой 108, петък, 29 декември 2006 г.).

 

Направените драстични изменения в текста на законопроекта между приемането му на първо и на второ четене, предизвика острата реакция на повечето браншови организации от строителния отрасъл, както и категоричното неодобрение на някои от най-ангажираните в неговото изготвяне представителни на национално ниво работодателски организации.

 

Някъде около 30 ноември 2006 година, стана ясно, че Законът за централния професионален регистър на строителните фирми между първо и второ четене в Парламента е безнадеждно осакатен. Народните представители Костадин Паскалев (Коалиция за България), арх. Силвия Алексиева (Коалиция за България) и арх. Борислав Владимиров (НДСВ) имаха основна заслуга за предлагането на такива промени в законопроекта, които по същество да доведат до създаването на нов законопроект.

 

Нещата бяха върнати на изходната точка. Прокара се създаването на изкуствена, монополна, квази-държавна камара с членство, което на практика щеше да е задължително. Направените промени в текста на законопроекта между първото и второто четене, напълно убиха духа му и отрекоха неговата консолидираща и “включваща” философия.

 

Доста бързо на работодателите и от националните и от повечето браншови организации им стана ясно, че са ги водили за носа. Първи ги „успокои” заместник – министърът на регионалното развитие и благоустройството Савин Ковачев. Въпреки цялата драматургия с първоначалното предлагане на „Законопроекта Гагаузов”, той заяви пред журналистите:

 

„Не се чувствам нещастен от факта, че законът не е този, който вкарахме в Министерски съвет“.

 

От своя страна тогавашният председател на комисията по регионално развитие в НС – г-н Ремзи Осман (ДПС) и бившият министър на регионалното развитие и благоустройството – г-н Евгени Чачев (ДСБ), също заявиха на висок глас своето задоволство. Те занареждаха:
“Не се променя философията на законопроекта, той цели ясни правила и идентификация на субектите на строителство в интерес на обществото и на крайния потребител”.

 

Такова трогателно парламентарно единство рядко става факт, но тук депутатите вървяха в единен строй. Единственият народен представител, който препоръча все пак да се потърси по-широка браншова подкрепа сред различните браншови организации за новите промени, беше Христо Кирчев (ОДС).

 

Междувременно, от Българска строителна камара (БСтрК), която трябваше според „Законопроекта Гагаузов” да бъде трансформирана в „Строителна камара” или според крилатата фраза на вече покойния председател на БСК – г-н Божидар Данев, да бъде „национализирана”, се обърнаха на сто и осемдесет градуса и също се съгласиха, че макар и променен, този вариант на законопроекта не променя философията на техните представи как да изглежда закона.

 

Всички непредубедени странични наблюдатели веднага видяха, че с направените промени, народните представители всъщност създадоха Камара на строителите по модела на вече съществуващите камари на архитектите и инженерите от инвестиционното проектиране, а не инструмент за консолидиране на съществуващите до тогава доброволно създадени и добре функциониращи браншови организации. Това не се и криеше от идеолозите на създаването на новата Строителна камара. Арх. Б. Владимиров направо си го каза:

 

“Ще бъде създадена вероятно по подобие на съществуващите вече КАБ и КИИП и на същия принцип“…

 

На новата структура, която трябваше да се създаде „на гола поляна” под бдителния надзор на областните управители, държавата делегира част от функциите си – най-вече воденето на злополучния регистър на строителната професия.

 

Според новата версия на Закона, свикването на учредителното събрание на Строителната камара, трябваше да стане в тримесечен срок след влизането в сила на закона, след като в двумесечен срок от приемането му Министърът на регионалното развитие и благоустройството, трябваше да издаде заповед за условията и реда за свикване и провеждането му.

 

Тук бих могъл да напиша и някои размишления за "ползата" от създаването на Камарата на архитектите, Камарата на инженерите от инвестиционното проектиране, че и на Камарата на геодезистите, но ме е страх, че ще ме изключат от КИИП за "уронване на престижа й". След което няма да мога да проектирам и един курник ако ми се наложи. Затова - да са живи предни зъби, сядам си на ръцете, че все ги тегли към клавиатурата и се ограничавам с протестите си срещу безумната идея за създаването на поредната съсловна организация (на практика с любимото на всички ни доброЗОРНО членство), на която ще бъдат делегирани някакви държавни административни функции, досущ както в сагата със Строителната камара.

 

Много неприятен ефект от текста на Закона за Строителната камара, беше, че той на практика ерозираше социалния диалог в Р. България. Основание за подобно твърдение и до ден днешен ни дава фактът, че категорично беше отхвърлено предложението регистърът да бъде воден от доброволна конфедерация на организациите, които към 2006 година, вече повече от петнадесет години осъществяваха трипартитното и бипартитното сътрудничество в строителния отрасъл в Р. България.

 

Особено унизителен беше фактът, че ставаше дума точно за организациите, които осъществяваха успешно колективното договаряне на отраслово равнище в строителството. Оказа се, че когато става дума за поемане на ангажименти пред работниците и техните организации – синдикатите, браншовите организации на работодателите са добре дошли. Но когато става дума за участие в осъществяването на една административна процедура, което трябваше да разтовари държавната администрация от допълнителни разходи, съществуващите браншови организации вече не бяха подходящи и достойни.

 

Подобен подход, волно или неволно нанесе тежък удар по създадените на доброволен принцип организации, които бяха изнесли на гърба си съзадаването на кулутурата на индустриалните отношения и социалния диалог в строителния отрасъл. След получаването на подобна “плесница”, членовете на браншовите организации можеха основателно да се запитат, каква е стойността на тези добровлони граждански структури пред законодателната власт, която ги неглижира толкова категорично?

 

Естествено, работодателските организации и особено браншовите съюзи, с чийто труд депутатите се бяха подиграли много грубо, не приеха законопроекта. Затова и цялата работа по приемането му течеше много бързо и полуконспиративно.

 

Моя милост, в тогавашната ми битност на заместник-председател на Съюза за стопанска инициатива (ССИ), така и не успях да убедя народните представители в Комисията по регионално развитие, че те не просто променят много сериозно съдържателната страна на един законопроект между първо и второ четене, при тотално нарушение на правилника на Народното събрание, но и променят основата на законопроекта, която е заложена с консенсус от вносителя и всички представители на браншовите съюзи. Всъщност, не само не успях да ги убедя, а срещнах големи трудности и с това да ме чуят, защото председателят на парламентарната комисия, г-н Ремзи Осман ме прекъсна точно седем пъти, докато говорих. Всеки път, той започваше с думите „аз съм либерал но, ...”.

 

След това, Коисията по регионално развитие с трогателно единодушие гласува „за” безобразно осакатения законопроект.

 

Официално, идеята за създаване на въпросния закон, освен да удовлетвори изричното изискване на Закона за устройство на територията (ЗУТ) според министъра на регионалното развитие Асен Гагаузов, беше ужким да се създаде повече прозрачност в бранша. Цитираха се лоши практики от рода на това, строителните предприемачи да регистрират за всеки отделен обект отделна компания, която да закриват малко след като продадат сградата. Браншът не възразяваше срещу прозрачността и повечето светлина, а основателно заподозря, че се прокарва монополното присъствие на съществуващата в момента Българска строителна камара (БСтрК) в контрола над бъдещия регистър и над отрасъла като цяло.

 

За да успокои или по-скоро, за да приспи вниманието на негодуващите, които в първия момент бяха изключително остри и безкомпромисни, министърът заяви, че ще даде възможност на всички участници от браншовите съюзи да сформират работна група и да подготвят текст, който да ги удовлетворява. Така се стигна до версията на новия законопроект, в който се предвиждаше да се създаде конфедерация, в която регистрираните браншови съюзи да участват на квотен принцип.

 

С направените промени в законопроекта, народните представители изцяло промениха философията на законопроекта. Промяната от „конфедерация” на „камара” беше не само терминологичен въпрос, а откровена отмяна на квотния принцип за участието в нея и на функцията й да консолидира отрасъла.

 

България е парламентарна република и при други обстоятелства щеше да бъде много радостно, че депутатите са проявили самостоятелност и радикално са променили законопроект, внесен от Министерския съвет, тоест от управляващото мнозинство. Оказа се обаче, че в Народното събрание има странен консенсус, въз основа на който беше бламиран законопроект на Министерския съвет по много специализиран и деликатен въпрос, съгласуван с цялата браншова бизнес общност. За друг подобен случай, аз не мога да се сетя и може да са каже, че едва ли е ставало дума само за самостоятелността и за първенствуващата роля на народните представители в законодателния процес. Днес обаче, по почти същия начин, група депутати се опитват да отиграят същата схема в автотранспорта.

 

Проблемите около Закона за централния професионален регистър на физическите и юридически лица, извършващи строителство (както се наричаше законопроектът, внесен от Министерския съвет) създадоха съвсем други усещания – не за първенство на Парламента в законодателния процес, а за тих сговор за „финтиране” на „разбунените“ работодателски национални и браншови организации и за поставянето им пред свършен факт точно тогава, когато най-малко очакват това.

 

Както беше описано по-горе, преди 12 години, народните представители в Комисията по местно самоуправление, регионално развитие и благоустройство, под вещото ръководство на г-н Ремзи Осман и при пълното съгласие в целия политически спектър от ДСБ до БСП (Коалиция за България) през ОДС, НДСВ и ДПС, (тоест при желязно единодушие между управляващи и опозиция), окончателно унищожиха законопроекта, внесен от Министерския съвет. Гласуваният на първо четене законопроект дори беше преименуван - той стана Закон за камарата на строителите.

 

Нетипичната за депутатите пъргавина не спря до тук. Народните представители се развихриха до такава степен, че Законът беше приет на 21 декември 2006 г. и светкавично обнародван в Държавен вестник на 29 декември 2006 г. Като преброим, колко работни дни имаше между 21-ви и 29-и декември 2006 г., ще видим, че темповете наистина са били светкавичини. Администрациите на Народното събрание, Президентът на Р. България, подписал закона за обнародване и редакцията на Държавен вестник проявиха невероятна оперативност. Неща, които друг път стават доста мудничко, в дадения случай, протекоха с бързината на човешката мисъл.

 

Оставени в ръце с пробитото корито, съвсем като в приказката на Александър Сергеевич Пушкин, недоволните национални и браншови работодателски организации разказаха в подробности изнесеното по-горе пред журналистите на 03 януари 2007 г. в Пресклуба на БТА. Така Новата 2007 година започна с почина: "Нова Година - нов скандал", сякаш в чест на придобитото толкова лелеяно членство на България в ЕС.

 

От гледна точка на днешните колизии около лансирането на Закон, който да създаде същото чудовище каквото е Строителната камара, но сега в автотранспортния (под)отрасъл, можем с чиста съвест да кажем, че тече бавен, но за сметка на това много последователен процес на „изяждане“ на доброволните организации на превовачите, за сметка на заместването им с така наречената „Българска автомобилна камара“.

 

Предлаганата в обсъждания тези дни законопроект „Българска автомобилна камара“ е лика-прилика със Строителната камара. Единствената разлика е в това, че при създаването на Строителната камара станахме свидетели на много по-разчупена драматургия и различни процедурни хватки, докато сега се кара по-направо. Отново една съществуваща браншова организация (тази на г-н Миролюб Столарски) се гласи да „оглави“ бранша, а всички браншови организации, които на някакъв етап са участвували в социалния диалог и колективното договаряне са нарочени да бъдат „разкарани“ от сцената.

 

Много показателно е, че всички браншови организации, които през годините по едно или друго време са участвували в колективното договаряне на отраслово и на подотраслово ниво, които са поемали и съответно спазвали ангажименти спрямо социалните си партньори – синдикатите, днес са в първия ред на тези, които протестират срещу повтарянето на театрото със Строителната камара – този път в сферата на автомобилния транспорт.

 

Отделен въпрос е, че в самия автомобилен транспорт има твърде различни по своя характер дейности и проектът на новата полу-държавна Българска автомобилна камара на практика ще доведе до това превозвачите на товари да „осъществяват саморегулацията“ на … превоза на пътници. Това е абсолютно неприемливо, но за сега няма кой да чуе. Депутатите – вносители на законопроекта образно казано са си седнали на ината и повтарят като развалена грамофонна плоча как законодателното им недоносче „ще обедини бранша“ и как новата структура ще се изправи срещу „лошия Макрон“.

 

Трябва да се отбележи, че опитът на Строителната камара показва, че подобни форми на „саморегулация“ не водят до добро и за потребителите на услугите й. На дебатите с представителите на Комисията по транспорт в Народното събрание беше цитирано, че членският внос в Строителната камара варира от 1200 до 80000 лева годишно в зависимост от големината на фирмата. Тези числа няма как да бъдат отнесени към „добрите практики“ нито в регулирането, нито в саморегулирането на бранша. Те доведоха единствено до построяването на една много импозантна сграда на Строителната камара и … толкова.

 

И днес, както и преди 12 години можем и трябва да кажем: тенденцията към създаване на архаични съсловни структури, става вече застрашителна и тя е вредна за социалния диалог и индустриалните отношения в България. Ние все пак можахме да преглътнем създаването на съсловни структури със задължително членство като Камарата на архитектите и Камарата на инженерите от инвестиционното проектиране, с аргумента, че става дума за организации на физически лица, упражняващи свободни професии.

 

Сега обаче, за втори път в историята и практически по един и същ сценарий, на бизнеса от даден бранш му се налага с груба сила да обединява предприятия – най-вече юридически лица в квази-държавна, монополна структура, която ще носи всичко най-лошо от наследството на съсловните организации.

 

Участието на подобна структура в социалния диалог е в тежък конфликт с конвенциите на МОТ и това беше многократно подчертано по време на досегашните дебати. Също така не можем да не отбележим, че досегашното участие на Строителната камара в колективното договаряне беше резултат единствено на проявената търпимост на всички останали към тази деформация. Днешната амбиция на дружината на г-н Столарски на оглави подотрасъла (бранша) на автомобилния транспорт ни налага да напомним, че тази общност няма никакъв пиетет към социалния диалог.

 

Разбира се, лансирането на подобни структури е в пълен дисонанс и с практиките на консултиране на бизнес- и работодателските организации, възприети от Европейската комисия, Европейския парламент и Съвета на ЕС.

 

Така че, не бива да се чудим защо браншовите организации на превозвачите протестират и защо беше предупредителният протест от миналата седмица. Протестите в никакъв случай не са любимото занимание на работодателите, но поведението на вдъхновителите на злополучния законопроект за автомобилната камара, както и на вносителите на законопроекта със страшна сила тласкат организираното работодателство в бранша към нов епизод на протестните действия. И тогава всички ще разберат мащаба на недоволството на работодателите от бранша.

 

P.S. Още един исторически спомен. На 07 февруари 2007 г., в зала "Запад" на Народното събрание се състоя крайно интересна среща. На нея представителите на работодателските организации от тогавашния състав на Асоциацията на организациите на българските работодатели (АОБР), изнесоха пред представители на Висшия съвет на БСП и на членове на Парламенатрната група на "Коалиция за България" подробни данни за влошаването на състоянието на регулаторната рамка в страната и за своеволията на общините в тази насока.
На тази среща беше повдигнат остро въпросът за необходимостта да се прекъсне практиката на създаване по законодателен ред на "камари" със задължително членство и / или с квази-държавен характер. Специален и много остър коментар беше направен за Закона за камарата на строителите.

Тогава представителите на ВС на БСП - г-жа Мая Манолова и г-н Петър Димитров, заявиха принципното си съгласие със заключенията на работодателите. Днес, г-жа Корнелия Нинова на този етап подкрепя протеста на националните и браншовите работодателски организации. Дано остане до край на тази позиция.

В настоящето приложение са представени изцяло 17 (седемнадесет) документа, пряко свързани с гражданската война в Закавказието, клането в Баку през така наречените „мартенски събития“ от 1918 година и последвалите събития до края на така наречената „Бакинска комуна”. Включени са всички налични документи от кореспонденцията между Владимир Илич Ленин и Степан Шаумян в този период, които са изключително информативни и разбиват редица митове, налагани от агитпропчиците на „реалния социализъм” десетилетия на ред.

 

Както и предишните 30 (тридесет) публикувани документа (Виж: http://svobodennarod.com/chetivo/item/6009-prednamerenata-zhestokosti-vaztorgat-ot-neya-korespondentziyata-mezhdu-lenin-i-shaumyan-chast-parva.html ) и тези представляват много важен исторически извор и изискват много задълбочен анализ, който ще бъде направен допълнително. В предишната, първа част бяха публикувани документи № 5 и № 8, които хвърлят обилна светлина върху отношението на болшевишкото ръководство към клането в Баку, станало през март – април 1918 г. (Подробности за тези драматични събития виж в: Клането в Баку през март 1918 г., болшевишката арогантност и ролята на „полезните идиоти”, http://svobodennarod.com/views/item/5993-klaneto-v-baku-prez-mart-1918-bolshevishkata-arogantnost-i-rolyata-na-poleznite-idioti.html  .

 

Новата поредица документи показва пълната последователност в действията на Степан Шаумян и В. И. Ленин по отношение на Закавказието. Вижда се изключителната близост и единомислие между тях, както и изричната декларация на Ленин, че има пълно доверие на Шаумян. Изключително детайлно са проследени събитията около агресията на Бакинската Комуна срещу столицата на Азербайджанската демократична република - Елисветпол (Гянджа) и провалът на тази военна авантюра, повлякла със себе си цялото присъствие на Съветска Русия в Баку, на Апшеронския полуостров и в Бакинска губерния. Ясно се виждат обстоятелствата около повикването на помощ на английските войски, срещу настъпващите азербайджанско-турски сили от страна на Центрокаспийската диктатура на есерите, меншевиките и дашнаците.

 

Преводът на документите е направен изцяло от доц. д-р Теодор Дечев.

 

С публикуването на тези документи е изчерпана досега известната кореспонденция между Степан Шаумян и В. И. Ленин в периода от Октомврийския преврат до катастрофата на Бакинската комуна и предполагаемата гибел на Степан Шаумян. Това са документи с изключителна значимост за осмислянето на мотивите на участниците в тези драматични събития. Надяваме се, че с тази публикация се дава пълна възможност и на други изследователи свободно да се възползуват от тях. Преводачът изказва съжаление, че ограниченото място не позволява текстовете да бъдат снабдени със съответния апарат, коментари и пояснителни бележки, които биха направили публикуването на кореспонденцията между Ленин и Шаумян още по-удобна и полезна за други изследователи. Това обезателно ще бъде направено в една бъдеща пълна публикация на цялата кореспонденция на двамата болшевишки лидери, носещи най-голямата отговорност за съдбата на Закавказието през 1917 - 1918 г.

 

Преводът е направен при пълно запазване на пунктуацията на Ленин и Шаумян. Показателно и при двамата е използуването на главни букви – къде ги поставят и къде не. Като основен източник е използувано арменското издание на кореспонденцията – „В. И. Ленин и С. Г. Шаумян. Переписка”, составитель Х. А. Барсегян, Изд.: Айастан, Ереван, 1980 г., което по-долу ще бъде отбелязвано с абревиатурата ЛВИСШП. Посочени са и всички източници, които са използувани при публикуването на въпросните документи в ЛВИСШП.

 

Трябва да се има пред вид, че имената и абревиатурите на архивите, където се съхраняват публикуваните документи са дадени според названията им през 1980 година. Днес повечето от споменатите архивохранилища са интегрирани в Государственный архив Русской федерации (http://statearchive.ru/), но дадените сигнатури със сигурност могат да бъдат използувани, в случай, че някой изследовател успее да получи достъп до тях.

 

Документ № 31

 

ТЕЛЕГРАМА ДО В. И. ЛЕНИН И В ЦАРИЦИН

Баку, 9 юли 1918 г.

 

Пристигналите от Москва бронирани автомобили и самолети са изпратени в армията, където вече се използуват с голям успех. На 6 юли Бичерахов пое командуването на действуващата армия, поради необходимостта от неговото непосредствено участие на десния, до някъде дезорганизиран фланг. Командуването на левия фланг и на центъра, Корганов остави за себе си. Отрядът на Бичерахов вече замина за фронта на 7-ми юли. На Кюрдамирския фронт противникът премина в настъпление, стараейки се да превземе Кюрдамир, но след 12-часово сражение беше отблъснат, като при това понесе големи загуби. В боя участвуваха отрядът на Бичерахов и бронираните автомобили. Нашите загуби не са големи.

 

На 6 юли Куба беше обсадена от лезгините; боевете продължиха около 8 часа, като на края противникът е отблъснат и позициите около Куба са заети от нашите сили. В очакване на подкрепления, настъпление срещу противника не е разгърнато.

 

Председателят на военния отдел в Темир-Хан-Шуръ - Дахдаев телефонира, [за да ни съобщи] че за да се приключи с бандите на Гоцински и да се приобщи Дагестан към Съветската власт е необходимо да се завърши организацията на местната Червена Армия, за това са необходими въоръжение, бронирани автомобили и при това – спешно.

 

Положението на чирютинското направление е сериозно, успехът зависи от техническите преимущества (самолета). Отново се потвърждават сведенията за неумението и за недостатъчните технически средства на дагестанците; не знаят как да боравят с оръдията, снарядите им не се взривяват.

 

В Дербент още не е настъпило окончателно успокоение, макар че вече е избран и функционира Съвет на работническите, селските и червеноармейските депутати. На 6 юли от предателски изстрел е ранен един от нашите най-добри стари другари и организатор на местната Съветска власт Кази-Мамед. Недостатъчно добре е уредено снабдяването на армията. По организирането на снабдяването на армията вървиспешна и енергична работа. Мобилизацията, обявена на 3-ти юли, е протичала вяло през първите три дни, като са се явили приблизително 30 процента от призованите, на 6 юли е била направена обиколка по града, на 7-ми са задържани маса хора, отклонили се от мобилизацията дезертьори. Процентът на явяващите се повиши до 70 – 80.

 

На Северен Кавказ положението е такова: като се започне от Георгиевск до Каргалинская (последната станция преди Кизляр) железопътните линии са в ръцете на възстаналите казаци; между Моздок и Прохладная пътят е разглобен и взривен, има сведения, че част от Кабардия и ставрополците поддържат казаците. Състонието на нещата оттатък Георгиевск е неизвестно.

 

На 8 юли от Петровск съобщиха: „Възстанието на казаците, прехвърлило се от Кубанска област, бързо се разпространи по цялата Терска област; Кисловодският, Есентукският и Моздокският Съвет са разгонени. Според слуховете, Пятигорск гори. В Грозни, където се бранят от чеченците, очакват нападение на казаците откъм тила. В Кизляр очакват нападение всяка минута. Нанейшвили”.

 

Продоволственият въпрос се намира в следното състояние: поради отсъствието на работна ръка и на технически средства, честото забавяне при изпращането пари и особено поради гражданската война, социализацията на реколтата протича значително по-малко успешно, отколкото предполагахме, предприемат се всевъзможни мерки; исканията и поръчките, идващи от отдела по реквизицията на реколтата са приравнени към военните [заповеди]; в уездите се изпращат отряди селскостопански работници.

 

В Ленкорански уезд е събрана почти цялата реколта и има надежда, че всичко ще е на ред. Лоши са само транспортните средства, по-правилно [е да се каже] – почти ги няма. Още по-лошо е, че поради гражданската война и поради това, че преобладаващата част от земята принадлижеше на едрите земевладелци. (Така е в оригиналния текст на телеграмата на Шаумян до Ленин). Все пак, тав сега работят около 500 работници и има надежда, че реколтата ще бъде събрана. В Шемахински уезд, в Геокчайски, Бакински, Джеватски [уезди], независимо от превъзходната реколта, прибирането и изобщо не е извършено. Във всички тези уезди вече са изпратени работници, но на много места е невъзможно да се работи поради военните действия; част от реколтата е експедирана. Реколтата от Бакински уезд се разпределя сред населението на уезда, в Баку няма да бъде доставена. По този начин, всичките ни надежди са в Ленкорански и Кубински уезд, където реквизицията зависи изцяло от транспорта. Във връзка с това има различни проекти, като например – прокарването на теснолинейка. При благоприятни условия и най-вече ако успеем да уредим транспорта, може да се надяваме, че населението на Баку ще бъде осигурено с хляб за шест месеца. В случай, че не успеем в това отношение, след две седмици положението вече може да се окаже критично.

 

Извозването на нефта е усилено, доколкото позволяват танспортните средства. Ако за май, от 1 май до 1 юни по нов стил, са извозени 16609332 пуда нефтени продукти, то от 1 ююни до 1 юли нов стил са извозени 26449405 пуда. Намаляло е само изпращането на бензин: през май са били извозени 16652 пуда, а за юни са 12216 пуда, което се дължи на липсата на съдове за превоз. Относно общия добив на нефт и добива на нефтени продукти за юни, ще ви бъдат изпратени подробни сведения в най-кратък срок. Спадът на добива е колосален. За месц юни са добити 17 млн. пуда нефтени продукти, докато за същото време през май [са добити] (поради преминаването от стар на нов стил той се смята да е само от 19 дни) около 12 млн. пуда. През нощта на 7 юли в Бинагади изгоряха 19 вишки. Загубите са изключително големи. Точните им размери и причините на пожара все още не са установени.


Шаумян

ЛВИСШП, стр. 160-162.
Напечатано през 1938 г. в списание „Красный архив”, № 4-5.
В ЛВИСШП е поместено по публикацията в същото списание.
Виж също: Шаумян Степан, Избранные произведения, т. 2, 1915 – 1918 гг., Государственное издательство политической литературы, Москва, 1978, стр. 365-367.

 

Документ № 32

 

ТЕЛЕГРАМА ДО В. И. ЛЕНИН

Баку, 13 юли 1918 г.

 

Положението на фронта се влошава. Сами нашите сили са недостатъчни. Необходима е солидна помощ от Русия. Аз телеграфирах в Астрахан и Царицин на Сталин. Разпоредете си Вие. Положението е твърде объркано. Така наречените ориентации бързо се менят. Англичаните се придвижват към Ензели. Непосредственото политическо положение във връзка с новите [обстоятелства около] убийството на Мирбах, а също така и събитията в Северен Кавказ още повече затрудняват положението. Чакам спешна военна помощ и вашите ръководни указания, изпратете ги незабавно.

 

Комисар на Кавказ Шаумян

 

ЛВИСШП, стр. 163.
Напечатано през 1938 г. в списание „Красный архив”, № 4-5
В ЛВИСШП е отпечатано по текста, поместен в същото списание.
Виж също: ЦГАОР СССР, ф. 130, оп. 2, д. 534, л. 245.
Виж също: Шаумян С. ГV, Избранные произведения, т. 2, Государственное издательство политической литературы, Москва, 1978, стр. 368.

 

Документ № 33

 

БЕЛЕЖКА НА В. И. ЛЕНИН ДО НАРОДНИЯ КОМИСАРИАТ ПО ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ ЗА УСКОРЯВАНЕ НА ДОСТАВКАТА НА ВОЕННИ КОРАБИ НА РАЗПОРЕЖДАНЕ НА БАКИНСКИЯ КОМИСАРИАТ

13 юли 1918 г.

 

Много моля да се предприемат всички мерки за ускоряване на доставянето в Каспийско море на военно морски съдове от всички подходящи типове.

 

Председател на СНК

В. Улянов (Ленин)

 

ЛВИСШП, стр. 164.
Отпечатано в „Ленинский сборник”, ХХХІV, стр. 33
В ЛВИСШП се печата по текста в сборника.
Виж също: Шаумян С. Г., Письма, 1896 – 1918 г., Государственное издателььство Армении, Ереван, 1959 г., стр. 119.

 

Документ № 34

 

ОТ ТЕЛЕГРАМАТА ДО В. И. ЛЕНИН И В ЦАРИЦИН

Баку, 20 юли 1918 г.

 

Положението става сериозно. Изпращането на военни сили за Баку трябва да бъде усилена и ускорена. Изпращайте [войските] по-скоро, разпоредете се местните Съвети по пътя да не спират частите, насочващи се към Баку. Съобщете, можем ли да очаквааме помощ и в какъв срок. Повтарям, необходима е спешна и солидна помощ с войски .

Комисар по въпросите на Кавказ Шаумян

 

ЛВИСШП, стр. 165.
Напечатано през 1938 г. в списание „Красный архив” № 4-5
В ЛВИШСП се печата по текста, поместен в списанието.
Виж също: ЦГАОР СССР, ф. 130, оп. 2, д. 534, л. 253оизведения, т. 2, Государственное издательство политической литературы
Виж още: Шаумян С. Г., Избранные произведения, т. 2, Государственное издательство политической литературы, Москва, 1978, стр. 383.

 

Документ № 35

РАДИОГРАМА ОТ В. И. ЛЕНИН ДО С. Г. ШАУМЯН

22 юли 1918 г.
Баку

 

До депутата от Съвета Шаумян

Мога само да подкрепя изцяло телеграмата на Сталин срещу народническата фракция в Бакинския Съвет на депутатите и относно волята на петия конгрес на Съветите.

Предсовнарком Ленин

 

ЛВИСШП, стр. 166.
За първи път е отпечатано на 24 септември 1933 г. във вестник „Бакинский рабочий” № 221.
В ЛВИСШП е публикувано по ръкописа.
Ленин В. И., Полное собрние сочинений, т. 50, стр. 125.

 

Документ № 36

 

ТЕЛЕГРАМА ОТ АСТАХАНСКИЯ СОВНАРКОМ ДО В. И. ЛЕНИН СЪС СЪОБЩЕНИЕ ОТ С. Г. ШАУМЯН ЗА ПОЛОЖЕНИЕТО НА ФРОНТОВЕТЕ В АЗЕРБАЙДЖАН

23 юли 1918 г.

 

Шаумян съобщава: На 20 юли положението на фронта е следното: по направление на фланговете около Шемахи неприятелят след продължителна подготовка премина в настъпление, като разполага с пет оръдия. По силата на обстоятелства от предателски характер, които не са причинени от необходимостта от заповед за отстъпление на командира на бригадата Амазасп, нашата армия отстъпи отначало до Шемахи, а след това и по-нататък. Маразы (тогава село, днес – град Гобустан в Азербайджан, бел. прев.) също е опразнено от нашите. Взимат се мерки за спиране на по-нататъшното отстъпление. Виновниците се предават на съда. В центъра позициите при Керар за сега са запазени; Бичерахов си подаде оставката като командуващ армията, като командуването е временно предадено на началник щаба Аветисов. Главният мотив [за оставката] – рязката критика срещу англофилската агитация [водена от Бичерахов] от страна на вестник „Известия на Съвета на депутатите на Бакинските работници” („Известия Совдепа Бакинских рабочих”). Десните партии [след като] получиха решителен отговор от страна на Совнаркома и партията на комунистите, притихнаха. Военната помощ от Русия е необходима, иначе положението може да стане безнадеждно.

 

ЛВИСШП, стр. 167.
Отпечатано в „Красный архив”, №№ 4 – 5 (89 – 90), 1938 г., стр. 24.
В ЛВИСШП се печата по текста в списанието.
Виж също: ЦГАОР СССР, ф. 130, оп. 2, д. 741, л. 245.
Виж също така: Шаумян С. Г., письма, 1896 – 1918 г., Государственное издательство, Армения, Ереван, 1959 г., стр. 123.

 

Документ № 37

 

ТЕЛЕГРАМА ОТ АСТРАХАНСКИЯ СОВНАРКОМ ДО В. И. ЛЕНИН

23 юли 1918 г.

 

Шаумян съобщи: обещаният от оперативния отдел дивизионен команден състав моля да се изпрати незабавно. Освен това, необходими са войски. Главният контингент на нашите войски – арменските части, които в началото се сражаваха храбро, - [сега са] деморализирани поради страхливостта на част от командния състав и английската агитация. Необходими са пресни сили от Русия и политически надежден команден състав. Убедително моля да се бърза.

 

ЛВИСШП, стр. 168.
Отпечатано в списание „Красный архив”, № 4 – 5 (89 – 90), 1938 г., стр. 24.
В ЛВИСШП е отпечатано по текста в списанието.
Виж също: ЦГАОР СССР, ф. 130, оп. 2, д. 534, л. 257.
Виж също така: Шаумян Степан, Писяма, 1896 – 1918 г., Государственное издательство Армении, Ереван, 1959 г., стр. 125.

 

Документ № 38

 

ТЕЛЕГРАМА ДО В. И. ЛЕНИН И В ЦАРИЦИН

[26 юли 1918 г.]

 

Положението на фронта се влошава с всеки изминал ден. На шемахинското направление, нашите войски отстъпиха до Баку и се прегрупират по протежение на железопътната линия. Войските, които заплашваха от север в пирсагатското направление, от юг от страната на Сальян, отстъпиха до ст[анция] Алят. Положението е крайно сериозно. Под влиянието на неуспехите и на паниката, десните партии в разширения Съвет вчера, 25-ти юли, отново поставиха въпроса за повикването на помощ на англичаните. Позовавайки се на резолюцията на V конгрес на Съветите и на телеграматана Сталин за недопустимостта да бъдат поканени англичаните, аз настоявах да се свали от обсъждане този въпрос; с незначително мнозинство от гласовете, моето искане беше отклонено, заради което аз заявих решителен протест. При обсъждането на въпроса с мнозинство от 259 гласа на десните есери, дашнаците и меншевиките срещу 235 гласа на болшевиките, левите есери и на групата на левите дашнаци е приета резолюция за поканването на англичаните и за съставяне на правителство от всички съветски партии (партии, редставени в Съвета, бел. прев); тази резолюция беше също така рязко осъдена от мен, като представител на Централнатае власт.

 

Дашнаците извършиха спрямо нас явно предателство с гласуването си. Лявата половина заяви, че ще смята приетото постановление за позорна измяна и за черна неблагодарност към работническо-селска Русия и че тя сваля от себе си всякаква отговорност за приетите решения. След приемането на резолюцията атмосферата в града стана крайно напрегната, замириса на гражданска война; английската помащ е под голямо съмнение, но резолюцията за поканването им окончателно деморализира армията и дезорганизира тила, увеличавайки опасността от предаване на града. За да се спаси Баку за Русия е необходима спешна помощ с войски от Русия. Настоятелно моля да се предприемат всички мерки за незабавно прехвърляне на редовни военни части. Срещу нас воюват редовни турски войски, има и немски инструктори. Чакам вашите спешни разпореждания за изпращане на войски, вашите указания по повд приетото решение за поканване на англичаните.

 

Извънреден комисар по въпросите на Кавказ

Шаумян

 

ЛВИСШП, стр. 169 - 170.
Отпечатано през 1938 г. в списание „Красный архив”, № 4 – 5.
В ЛВИСШП е убликувано по оригинала, който се съхранява в ЦГАОР СССР, ф. 130, оп. 2, д. 569, л. 16 – 18.
Виж също: Шаумян С. Г., Избранные произведения, т. 2, 1915 – 1918 гг., Государственное издательство политической литературы, Москва, 1978 г., стр. 395 – 396.

 

Документ № 39

 

ТЕЛЕГРАМА ДО С. Г. ШАУМЯН

29 VІІІ. [1918 г.]

Астрахан

За Шаумян в Баку

 

Всякакви действия на дашнаците срещу решението на V-ия конгрес на Съветите и централната Съветска власт ще бъдат разглеждани като възстание и като измяна. Относно изпращането на войски ще вземем мерки, но да обещаем със сигурност не можем.

Ленин

 

ЛВИСШП, стр. 171.
Написано на 20 юли 1918 г.
За първи път е отпечатано през 1938 г. в списание „Красный архив”, № 4 – 5.
В ЛВИСШП е публикувано по ръкописа.
Ленин В. И., Полное собрание сочинений, Издание пятое, том 50, Писяма, Октярь 1917 – июнь 1919, Издательство политической литературы, Москав, 1965 г., стр. 129.

 

Документ № 40

 

РАЗГОВОР ПО ПРЯКАТА ЛИНИЯ НА В. И. ЛЕНИН С ЧЛЕНА НА АСТРАХАНСКИЯ ВОЕНЕН СЪВЕТ ЗА ПОЛОЖЕНИЕТО В БАКУ

29 юли 1918 г.

 

Астрахан. Баку моли за отговор на вчерашната телеграма, предадена Ви от мен днес. Ще говоря по безжичния телеграф с шаумян лично.

Ленин. Смятам за мой отговор тази телеграма, която днес е изпратена от мен в Астрахан за Шаумян. Вие имате ли въпроси, на които не съм отговорил?

Астрахан. Днес в 12 часа по Питер[ско време] по радиотелеграфа с Баку ще има преговори лично с Шаумян. Вие имате ли да му предадете нещо, освен телеграмата?

Ленин. Не. Нямам нищо повече. Моля само да съобщят, вярно ли е, че в Баку Совнаркомът е подал оставка? Още един въпрос: ако това не е вярно, то колко време разчита [Шаумян] да се задържат на власт болшевиките в Баку?

Астрахан. Кога да очакваме в Астрахан помощта за Баку, в какъв размер, за да приготвим шхуните и продоволствието?

Ленин. Не можем да обещаем със сигурност, защото и тук има недостатък на войска.

 

ЛВИСШП, стр. 172.
Отпечатано в Ленинский сборник, ХХХІV, стр. 35.
В ЛВИСШП е публикувано според текста от сборника.
Виж също: Шаумян Степан, Письма, 1896 – 1918 г., Государственное издательство Армении, Ереван, 1959 г., стр. 128.

 

Документ № 41

 

ТЕЛЕГРАМА ОТ АСТРАХАН ДО В. И. ЛЕНИН И ДО Я. М. СВЕРДЛОВ

Не по-рано от 5 август 1918 г.

 

Събитията в Баку се изясниха окончателно. На 30 юли турските войски стигнаха съвсем близо до града ... Аветисов заяви, че участта на града е решена. Бичерахов със своя отряд отиде в Сумгаит и от там тръгна на север; по такъв начин той оголи фронта. Събраните от Алят бойци се разбягаха, от 1600 штика останаха 200. Освен тези 200, на десния фланг стоеше отрядът на Петров [също] от 200 души. Арменските части в състав от 3000 щика, под педлог, че нямат обмундироване, отказаха да заемат позиции, като по такъв начин фронтът се падзеше от 400 души. Разузнаването разказваше за движение на големи турски сили. Аветисов започна да настоява за вдигане на бяло знаме и за започване на мирни преговори ... В същата тази нощ, партията на дашнаците свика заседание на арменската буржоазия и съвместно с нея решиха сутринта да вдигнат бяло знаме, набелязаха мирна делегация, в състава на която трябваше да влезе шведският консул, който да гарантира неприкосновеността на арменското население в случай на предаване на града ... В същото това време, от друга страна, наемниците на английското злато проникнаха във флота и убедиха матросите да подкарат параходите към Ензели. По този начин, Совнаркомът стоеше пред факта на действителното предателство, като междувременно турците идваха все по-близо. Командуващият Аветисов крещеше, че врагът вече влиза в града и той изпараща делегация ... Совнаркомът не можеше да бъде нито между тези, които се предаваха на милостта на турските паши, нито в бройката на тези, които бяха за идването на англичаните, и той реши, за да спаси наличните революционни войски, да се евакуира. Тогава Центрокаспия се обяви за власт, но обещаните англичани ги няма и сега в Баку се сражават нашите верни синове на съветската власт – болшевиките. Цялата предаталска сган, меншевиките и прочее, нанасят удар в гърба, като изпращат за англичаните. Положението е такова, че ако сега бъде незабавно изпратена сила от 1000 щика, властта ще бъде възстановена и Баку ще успее да се държи до пристигането на нови сили. Ако можете, дайте подкрепление. Впрочем, отдадох заповед: В Темирханшурински окръг да се съставят мюсюлмански полкове, които ще бъдат сформирани в близко бъдеще. Мюсюлманите вече се показаха. Така днешното донесение от там казва, че в Шурински окръг са разбити бандите на имамите и положеннието е доста добро.

 

ЛВИСШП, стр. 173 – 174.
В ЛВИСШП телеграмата се печата по текста, който се съхранява в архива на ЦГАОР СССР, ф. 130, оп. 2, д. 570, лл. 26 – 33.
Виж също: Шаумян Степан, Писяма, 1896 – 1918, Государственное издательство Армении, Ереван, 1959 г., стр. 135 – 136.

 

Документ № 42

 

ТЕЛЕГРАМА ДО Н. А. АНИСИМОВ

Астрахан

До Анисимов

 

Положението в Баку за мен е все така неясно.

Кой е на власт?

Къде е Шаумян?

Помолете Сталин и действувайте като отчитате всички обстоятелства; Вие знаете, че аз имам пълно доверие на Шаумян; от тук не мога да се ориентирам в ситуацията и няма възможност бързо да помогна.

Ленин

 

ЛВИСШП, стр. 175.
Написано е на 9 август 1918 г.
За първи път е отпечатано през 1938 г. в списание „Красный архив”, № 4 – 5.
В ЛВИСШП е пубрикувано по ръкописния оригинал.
Виж също: Ленин В. И., Полное собрание сочинений, Издание пятое, том 50, Письма, Октябрь 1917 – июнь 1919, Издательство политической литературы, москва, 1965 г., стр. 141 – 142.

 

Документ № 43

 

ТЕЛЕГРАМА ОТ В. И. ЛЕНИН ДО ВОЕНКОМИТЕ НА САРАТОВ И ЦАРИЦИН ЗА СЪДЕЙСТВИЕ ПРИ ПРИДВИЖВАНЕТО НА ВОЙСКИ НА ПОМОЩ НА БАКУ

12 август 1918 г.

 

Полкът „Ленин” се движи към Баку. Предприемете срочни мерки за бързото му придвижване. За всяко забавяне ще подлежите на строга отговорност. За момента на пристигане и заминаване, спешно уведомете оперативния отдел на Наркомвоен.

Ленин

 

ЛВИСШП, стр. 176.
Ленинский сборник, ХХХІV, стр. 39.
В ЛВИСШП е публикувано по текста от сборника.
Виж също: Шаумян Степан, Письма, 1896 – 1918 г., Государственное издательство Армении, Ереван, 1959 г., стр. 138.

 

Документ № 44

 

ТЕЛЕГРАМА ОТ АСТРАХАН ДО В. И. ЛЕНИН И В ЦАРИЦИН ЗА ДЕЙНОСТТА НА БАКИНСКИЯ СОВНАРКОМ ПО ОРГАНИЗИРАНЕТО НА ОТБРАНАТА НА БАКУ

17 август 1918 г.

 

Военните събития: на десния фланг в района на Карамарьям, отрядите на Амазасп продължиха безспирно да отстъпват, като не беше възможно да бъдат спрени в Ахсу, Шемаха и на последния пункт в Маразы. Отстъплението на десния фланг предреши положението в центъра. Първо беше оставен Кюрдамир и отстъпиха на станция Аджикабул, а след това на станция Алят ... Отрядът на Бичерахов беше насочен на десния фланг, но той също в критичния момент прибра артилерията ни и отстъпи на станция Сумгаит, като си осигури път за отстъпление към Петровск и по-нататък - да си ходят у дома. Фактически на фронта остана отрядът на Петров и малобройни остатъци от нашите войски, няколко стотин души.

На 31 юли, командуващият Аветисов настояваше да се вдигне бяло знаме и да се водят преговори с неприятеля за предаването на града.С аналогично искане се обърна арменският национален съвет. На всички тези искания, нашите комисари от фронта дадоха най-категоричен отказ. Стана очевидно, че да се удържи града [в наши ръце] с остатъците от отряда на Петров и нашите войски не е възможно и пред нас се изправи въпросът да спасим съветските войски, артилерията, бронираните автомобили и другото военнно снаряжение. Всичко това беше качено на плавателни съдове. Появата на неприятеля около Баку предизвика голяма тревога в града и в промишлените предприятия и работниците започнаха да се въоръжават на групи и да отиват на фронта. Влизането на неприятеля в града беше спряно с нови, пресни сили. На следващия ден - 1 август, две батареи от артилерията на Петров бяха разположени на Петровския площад и с прехвърлящ огън удържаха натиска на неприятеля, който масирано напираше на левия фланг в района на Вълчите врата и от към Биби-Ейбат. Артилеристите успяха с двудневен непрекъснат огън да спрат настъплението на неприятеля ... На 5 - 6 август неприятелят беше пропъден от заеманите от него височини в района на Биби-Ейбат. Бяха прочистени и Вълчите врата. В случай, че тази линия бъде укрепена, би се създало по-здраво положение на отбраната на Баку... По настоящем, нашите Биби-Ейбатвоенни сили, съветските войски са организирани отделно и се намират под наше разпореждане. Създаден е специален щаб на съветските войски, който не се позчинява на местната власт. Артилерията, екипировката, бронираните автомобили също се намират под наше разпореждане. Записването в нашите войски във връзка с обявената мобилизация до 42 годишна възраст продължава ... Към 7 август вече се набра цял полк.

Политическите събитияБиби-ЕйбатБиби-Ейбат: Биби-Ейбат след приемането на известната резолюция за поканването на англичаните от страна на извънредното събрание, макар че формално Совнаркомът да подаде оставка, той продължи работата си. На следващия ден, Изпълнителния съвет единодушно постанови да се помоли Совнаркомът да продължи своята работа до установяването на новата власт. Сред войските и флота също настъпи изменение [на настроенията]. Съветските войски единодушно се изказаха срещу поканването на англичаните и на общото събрание на моряците беше приета нашата резолюция.

 

ЛВИСШП, стр. 177 – 178.
В ЛВИСШП текстът на телеграмата е публикуван съгласно текста, който се съхранява в ЦГАО СССР, ф. 130, оп. 2, д. 570, лл. 53 -57.
Виж също: Шаумян Степан, Писяма, 1896 – 1918, Государственное издательство Армении, Ереван, 1959 г., стр. 139 – 141.

 

Документ № 45

 

ТЕЛЕГРАМА ДО КОЛЕСОВ

Ташкент

До Колесов

 

За Кавказ и за Баку знаем малко. Сведенията не са проверени. В Северен Кавказ има Съветска власт. Нейните войски са отрязани от Царицин, когото обсаждат от юг казаците. В Баку са дебаркирали англичаните и там положението е неустойчиво. Немците са съгласни да гарантират, че няма да започнат настъпление към Баку, ако изгоним от там англичаните. Неизвестно е как ще се подредят там нещата. За военната помощ не знаем къде е. Смятаме, че е блокирана под Царицин.
По отношение на посланниците и консулите ви съветваме да се държите изчаквателно, като ги държите под троен надзор и арестувате подозрителните лица, които влизат с тях в контакт.

Обмисляме и подготвяме известна помощ за вас, но да обещаем със сигурност не можем, тъй като всичко зависи от това, ще успеем ли да изгоним англичаните от Баку или те ще успеят да завземат част от Каспийския бряг.

Председател на Совнаркома Ленин

 

ЛВИСШП, стр. 179.
Написано на 23 август 1918 г.
За първи път е отпечатано през 1942 г. в Ленинский сборник, ХХХІV.
В ЛВИСШП е публикувано според оригиналния ръкопис.
Виж също: Ленин В. И. Полное собрание сочинений, Издание пятое, том 50, Письма, Октябрь – 1917 – июнь 1919 г., Издательство политической литературы, Москва, 1965 г., стр. 167 – 168.

 

Документ № 46

 

ТЕЛЕГРАМА

МОСКВА ДО в. И. ЛЕНИН И Я. М. СВЕРДЛОВ

25 август 1918 г.

 

По молба на Бакинския Съвет на Народните Комисари другар на комисаря по вътрешните работи информира центъра за декларация, излъчена в Баку със следното съдържание: „Декларация на представителите на Руската Централна Съветска власт и бакинските организации на левите социалистически партии. Бакинският пролетариат, поставен в тежки условия от измяната на Бичерахов, който оголи фронта на 30 и 31 юли, и на партията „Дашнакцутюн”, кято не пожела да изпрати на фронта своите военни части и от друга страна – въведен в заблуждение от наемниците на английските империалисти, които се стремят да завземат Баку, сключи военно съглашение с англичаните срещу волята на работническо-селска Русия, въпреки забраната на Централното Съветско правителство повика в Баку английски войски. От този момент, пролетарската социалистическа отбрана на Баку се превърна във война между две империалистически коалиции. Революционен фронт в Баку вече няма, а има империалистически фронт. Борят се две сили, които са еднакво враждебни на Руската работническо-селска Съветска власт. От този момент, политическите и военните представители на Руската съветска власт и военните сили, изпратени от Русия, не могат повече да останат в Баку и да бъдат помагачи на английските империалисти, да бъдат съучастници на предателството, извършено под влиянието на десните есери, меншевиките и дашнаците. До тогава, докато бакинският пролетариат се намира в заблуда и предпочита англичаните пред руските съветски сили, докато нямаме достатъчно войски, за да дадем отпор на напиращите турци, а сега вече и германци от една страна и на английските империалисти от друга, те (руските съветски войски, бел. прев.) не могат да остават в Баку. С болка в сърцето, с проклятие на уста, те, пристигналите тук, за да се сражават и умират заедно с бакинските работници за Съветската власт, са принудени да напуснат Баку. Но напускайки този град, загубата на който може да има съдбоносно значение за цяла Съветска Русия, те не губят надежда, че бакинските работници и матросите от Каспийската флотилия ще разберат, в какво предателство са ги въвлекли десните партии. Те се надяват, че работническо-селска Русия пак ще дойде в Баку и бакинският пролетариат отново ще се свърже с родната революционна Русия и отново ще застане под знамето на Съветската социалистическа република.

 

Извънреден Комисар

по въпросите на Кавказ С. Шаумян

Военен комисар на Бакинския

Район на Централния Совнарком

Г. Петров

Комисар на Каспийската военна

Флотилия от Централния Совнарком

Полухин

По пълномощие на Бакинския

Комитет на Руската Комунистическа

Партия на болшевиките

П. Джапаридзе

По пълномощие на Бакинския

Комитет на партията на левите дашнаци –

Интернационалисти Нуриджанян

 

Аз от своя страна добавям, че вече пристигнаха от Баку две и половина хиляди обезоръжени от „Ардахан” наши червеноармейци.

Анисимов

(Бележката, добавена от Анисимов е направена в Астрахан. „Ардахан” е военен кораб от Каспийския флот, преминал на страната на Центрокаспийската диктатура на есерите, меншевиките и дашнаците. Бел. прев.).

 

ЛВИСШП, стр. 180 – 181.
Текстът на телеграмата е публикуван в ЛВИСШП според оригинала, съхраняван в ЦГАОР СССР, ф. 130, оп. 2, д. 569, л. 28 – 30.
Виж също: Шаумян С. Г., Избранные произведения, т. 2, 1915 – 1918 гг., Государственное издательство политической литературы, Москва, 1978 г., стр. 359 – 396.

 

Документ № 47

 

БЕЛЕЖКА ДО ЩАБА НА ВОЕННО-МОРСКИТЕ РАБОТИ

28 август 1918 г.

 

Как стои въпросът за изпращане на подводници по Волга в Каспийско море?

Вярно ли е, че само старите подводници могат да бъдат изпратени? Колко са те на брой?

Кога е дадено разпореждане за изпращането? Какво въобще е направено ?

Ленин

 

ЛВИСШП, стр. 182.

Отпечатано в „Морской сборник” № 12, 1939 г., стр. 35.
В ЛВИСШП е публикувано по текста от сборника „В. И. Ленин. Военная переписка (1917 – 1920)”, Воениздат, М., 1957 г., стр. 69 – 70.
Виж също: В. И. Ленин о Закавказье, Ереван, 1963 г., стр. 305.

Страница 1 от 23