В настоящето приложение са представени изцяло 30 (тридесет документа), пряко свързани с гражданската война в Закавказието, клането в Баку през така наречените „мартенски събития“ от 1918 година и последвалите събития до 2 юли 1918 г. Това са всички налични документи от кореспонденцията между Владимир Илич Ленин и Степан Шаумян в този период, които са изключително показателни за случилото се.

 

Разбира се, те представляват изключително интересен исторически извор и изискват много задълбочен анализ, какъвто тук не е възможно да се направи, поради липсата на място. Особено внимание заслужават документи № 5 и № 8, които хвърлят обилна светлина върху отношението на болшевишкото ръководство към клането в Баку, станало през март – април 1918 г. (Подробности за тези драматични събития виж в: Клането в Баку през март 1918 г., болшевишката арогантност и ролята на „полезните идиоти”, http://svobodennarod.com/views/item/5993-klaneto-v-baku-prez-mart-1918-bolshevishkata-arogantnost-i-rolyata-na-poleznite-idioti.html ).

 

В тези два документа сe виждат последователно и откровените признания на Степан Шаумян за мотивите на погрома и използуваните средства и възторжената оценка на В. И. Ленин за станалото. Преводът на документите е направен изцяло от доц. д-р Теодор Дечев.

 

Имаме намерение да публикуваме и останалата част от документите от преписката и кореспонденцията между Ленин и Шаумян, поради изключителната й значимост за осмислянето на мотивите на участниците в тези драматични събития, както и за да се даде допълнителна възможност на други изследователи свободно да се възползуват от тях. Преводачът изказва съжаление, че ограниченото място не позволява текстовете да бъдат снабдени със съответния апарат, коментари и пояснителни бележки, които биха направили публикуването на кореспонденцията между Ленин и Шаумян още по-удобна и полезна за други изследователи. Това обезателно ще бъде направено в една бъдеща пълна публикация на цялата кореспонденция на двамата болшевишки лидери, носещи най-голямата отговорност за съдбата на Закавказието през 1917 - 1918 г.

 

Преводът е направен при пълно запазване на пунктуацията на Ленин и Шаумян. Показателно и при двамата е използуването на главни букви – къде ги поставят и къде не. Като основен източник е използувано арменското издание на кореспонденцията – „В. И. Ленин и С. Г. Шаумян. Переписка”, составитель Х. А. Барсегян, Изд.: Айастан, Ереван, 1980 г., което по-долу ще бъде отбелязвано с абревиатурата ЛВИСШП. Посочени са и всички източници, които са използувани при публикуването на въпросните документи в ЛВИСШП. Изключение прави документ № 5, който е приведен изцяло по фотокопие от препис.

 

Трябва да се има пред вид, че имената и абревиатурите на архивите, където се съхраняват публикуваните документи са дадени според названията им през 1980 година. Днес повечето от споменатите архивохранилища са интегрирани в Государственный архив Русской федерации (http://statearchive.ru/), но дадените сигнатури със сигурност могат да бъдат използувани, в случай, че някой изследовател успее да получи достъп до тях.

Документ № 1

ДО В. И. ЛЕНИН
7 (20) октомври 1917 г.

Първият конгрес на кавказките организации на социал-демократите-болшевики, завършвайки своята работа, изпраща горещ поздрав на славния вожд на руската революция, най-добрия представител на ІІІ Интернационал, възможно най-енергичния борец за световна пролетарска революция – другаря Ленин.

Заедно с това, конгресът изразява своето негодувание срещу Временното правителство, възглавявано от Керенски, кощунствено наричащо се „революционно правителство”, което си позволява така гнусно да клевети и да преследва революционния пролетариат на Петербург и неговите вождове, както не си е позволявало царското правителство. Клеветата и провокацията на Столипин по адрес на членовете на ІІ Държавна дума начело с Церетели, бяха нищо в сравнение с тези подли клевети и провокации които бяха насочени при „попустительстве” и поддръжката от страна на същия този Церетели и министрите – „социалисти” срещу Ленин и другите болшевики, някои от които и до сега страдат в тъмниците, а други както др. Ленин, бяха принудени да преминат в нелегалност в ужким „свободна” Русия.

Конгресът изразява твърдата си увереност, че в близко бъдеще работническата класа на Русия и революционното селячество със своята нова революция ще отхвърлят игото на милюковците и на техните лакеи – керенците – и ще създадат възможност и за др. Ленин да излезе от нелегалност и открито да заеме своя пост на вожд на нашата партия, на вожд на Великата руска революция.

ЛВИСШП, стр. 110.
Поместено по публикацията във вестник „Бакинский рабочий”, № 68, 20 октомври 1917 г.
Виж също: Шаумян Степан, Письма, 1896 – 1918, Государственное издательство Армении, Ереван, 1959, стр. 54 – 55.

Документ № 2

ТЕЛЕГРАМА ДО В. И. ЛЕНИН
23 ноември 1917 г.

Ние обявихме война на Закавказкия комисариат, като контрареволюционен. Голяма част от гарнизона е на наша страна. Ние можем с помощта на армията да заставим комисариата да признае властта на Съвета на народните комисари. Молим незабавно да ни съобщите, какво да става.
Ст. Шаумян

ЛВИСШП, стр. 111.
Поместено по публикацията във вестник „Брдзола” („Борба”), № 51, 9 декември 1917 г.
Виж също: Шаумян С. Г., Избранные произведения, т.2, 1915 – 1918 гг., Государственное издательство политической литературы, стр. 152.


Документ № 3

ТЕЛЕГРАМА ДО В. И. ЛЕНИН
25 ноември 1917 г.

Организира се закавказка власт от оборонци и националисти, начело с Гегечкорн, които не признават властта. Ние им обявихме война, обявявайки тази власт за контрареволюционна. Войската разглежда техните действия като отделяне от революционна Русия.

Турция се съгласи на примирие. Необходимо е присъствието на ваши представители за участие в преговорите за примирие. Възможно е, опирайки се на войската и на Бакинския съвет, да се застави местната власт да признае вашата власт...
С. Шаумян

ЛВИСШП, стр. 112.
Поместено по публикацията в „Известия Совета рабочих и солдатских депутатов гор. Тифлиса”, № 206, 8 декември 1917
Виж също: Вестник „Брдзола”, Тифлис, 9 декември 1917 (на грузински език).


Документ № 4

ДО СЪВЕТА НА НАРОДНИТЕ КОМИСАРИ

Уважаеми другари !

Настоящето писмо с доклад към него ви носи др. Бойцов, един от най-приличните моряци в нашата флотилия. Той пътува от името на Центрокаспия с молба, между другото, да се отпуснат миноносци за Каспийско море. Не знам, кога и как са решили това, да проверя нямах възможност поради треската, която преживяваме, затова моля да се отнесете критично към молбата и във всеки случай, ако решите да дадете нещо, да изпратите свои хора. Моята молба е само относно радиостанцията. Няма възможност да се свързвам с вас; ако можете, изпратете необходимите приспособления.

Във всеки случай, имайте пред вид, че не аз изпращам др. Бойцов. Аз само се възползувах от неговото пътуване и давам своя пакет. За него не знам нищо лошо, но тъй като въобще слабо го познавам, ви предупреждавам, да не му се дават много отговорни поръчения.

С другарски поздрав
С. Шаумян

13/ІV-18. Баку.

ЛВИСШП, стр. 113.
В ЛВИСШП е отпечатано по оригинала, съхраняван в архива на „Институт марксизма-ленинизма при ЦК КПСС”, ф. 461, ед. хр. 32016, л. 1.
Поместено и в „Исторически архив”, №2, 1957 г.
Виж също: Шаумян С. Г., Избранные произведения, т. 2, 1915 – 1918 гг. Государственное издательство политической литературы, стр. 207.


Документ № 5

А Р Х И В
На КП(б) на АРМЕНИЯ
...
_________1941 г.
_______________
Ереван

КОПИЕ ОТ КОПИЕ

11064.
ДО СЪВЕТА НА НАРОДНИТЕ КОМИСАРИ

13/ІV.18
Баку

УВАЖАЕМИ ДРУГАРИ !

Отдавна не съм Ви писал, тъй като бях отрязан от Русия. Сега се отвори пътят през Астрахан и ще Ви изпращам куриери най-малко веднъж седмично.

Закавказието навлезе в период на активна въоръжена борба за Съветска власт. В течение на трите дни – 30 и 31 март и 1 април и в г[рад] Баку се води ожесточено сражение. Сражаваха се от една страна, съветската червена гвардия, червената интернационална армия, организирана от нас, червеният флот, който ни се удаде да организираме за кратко време и арменските национални части. От другата страна, [беше] дивата мюсюлманска дивизия, в която има не малко руски офицери и банди от въоръжени мюсюлмани, ръководени от партията „Мусават”. От двете страни в градските боеве взеха участие повече от 20 хиляди души. На нас ни помогнаха и хидро- самолетите на авиационната школа. Помощта не беше голяма, от части поради лошото време, от части поради до някъде съмнителното поведение на командния състав на школата, от който още не сме успели да се очистим.

Резултатите бяха блестящи за нас. Разгромът на противника беше пълен. Ние им продиктувахме условия, които бяха безпрекословно подписани. Убитите са повече от три хиляди от двете страни. Съветската власт в Баку през цялото време висеше във въздуха благодарение на съпротивата на мюсюлманските националистически партии. Тези партии, во главе с феодалната (бекска и ханска) интелигенция, укрепили се в Елисаветопол [и] в Тифлис, благодарение на подлата и страхлива политика на меншевиките, станаха в последно време много агресивни и в Баку. От позивите, издадени от нас и приложени към това [писмо], вие ще видите, че те започнаха настъпление срещу нас. Решаваше се съдбата на Закавказието. Ако те бяха взели връх в Баку, градът щеше да бъде обявен зза столица на Азербайджан, [а] всички немюсюлмански елементи биха били разоръжени [и] изклани. Мюсюлманските контра- революционни елементи биха се оказали господари на положението в цялото Закавказие. Ако се има пред вид тяхната политическа цел – отделянето на Закавказието от Русия и подчиняването му на турски протекторат – ясно е, че тяхната победа в Баку би довела до загубата на Закавказието за Русия. Меншевиките в закавказкия сейм вече тръгнаха на отстъпки на „Мусават” и се съгласиха на обявяване на назевисимостта на Закавказието. Това не удовлетвори Турция, която сега започна война срещу Закавказието. А това настъпление на Турция е трябвало да бъде свързано с настъплението на мюсюлманите вътре в Закавказието, със завземането на властта в Баку и така нататък.

Ние бяхме длъжни да дадем отпор и ние се възползувахме от повода, първият опит за въоръжено нападение над нашия конен отряд и започнахме настъпление по цялата линия на фронта. Благодарение на старанието и на местния Съвет и на прехвърлилия се тук Военно-рев[олюционен] ком[итет] на Кавк[азката] армия (от Тифлис и от Саръкамъш) ние имахме вече въоръжени сили – около 6000 д[уши]. Дашнакцутюн имаха също така около 3–4 хил[яди] [души в] националните им части, които бяха на наше разположение. Участието на последните придаде отчасти на гражданската война характер на национално клане, но нямаше възможност да избегнем това. Ние съзнателно вървяхме към това. Мюсюлманската беднота силно пострада, но сега тя се сплотява около болшевиките и около Съвета. В промишлените райони нямаше никакви стълкновения.

Червената гвардия, състояща се от арменски, мюсюлмански и руски работници, охраняваше промишлеността от нападенията на околните мюсюлмански села.
След това първо градско сражение, на помощ на бакинските мюсюлмани дойде дагестанска войска от Петровск и Шура. На 7 и 8 април ние придвижихме срещу тях своите войски и след боевете, станали на около 15 версти от града (около Хурдалан), противникът беше разбит и отхвърлен.

В момента ние се намираме в състояние на непрекъсната война. В течение на последната седмица се бихме и в Шемаха. Срещу 3 хилядния отряд, изпратен от Елсаветполския мюсюлмански национален комитет, ние изпратихме свои отряди, които според получените вчера сведения са били разбити и отстъпват, като заедно с тях отстъпва 25-хилядното арменско и молоканско население на уезда. Вчера беше изпаретн нов наш отряд с артилерия и картечници. Пак вчера получихме съобщение, че от Елисаветпол са тръгнали нови два ешелона с мюсюлмански войски, начело с грузинския княз Магалов. Те са завзели ст[анцията] Аджикабул на 4-и часа път от Баку. Там се съсредоточават и местните банди на мюсюлманите. Значителни сили се окопават и южно от Баку, в Салян, където е пристигнала дивата дивизия от Ленкоран с артилерия.

Пръстенът около Баку се стяга и вероятно до няколко дни ще има нови големи сражения. Ние трябваше да изпратим днес сили за завземането на Петровск, който задържа товарите с продоволствие за Баку. Тъй като за тази цел ни е обещана експедиция от Астрахан, вероятно ще се въздържим да изпращаме войски от тук.
Такова е нашето положение. Смятаме, че ще излезем победители. Тифлиските власти, начело с меншевиките се държат двусмислено. Тук в Баку, всички партии се смириха, десните есери се държаха великолепно, биха се и умираха заедно с нас. Сега и меншевиките искат оръжие и обещават подкрепата си. Изпращам радиограмата им в Тифлис в отговор на Жордания. Интересна е и радиограмата на члена на Закавказкия сейм Тер-Газатян, който по време на сраженията се оказа в Баку.

След победата, която удържахме в Баку, Съветът се укрепи [на власт] окончателно и ние имаме възможността да проведем сериозни мероприятия. Отдавна е решена национализацията на нефтената промишленост, която смятаме да осъществим. Сега вече ние се разпореждаме с нефта. Първите три шхуни [с нефт] ние вече изпратихме в Астрахан, заедно с нашия представител Саак Тер-Габриелян (Сталин го познава). Той ще живее в Астрахан. С искания по адрес на Съвета се обръщайте към него. Едновременно с това, трябва да се национализират и банките и морският транспорт. Последният също се намира на наше ползуване след събитията. Засега ние обложихме капиталистите с данък от 50 милиона руб[ли]. За положението в Северен Кавказ почти нищо не знам, тъй като няма никаква връзка. Откъснати сме и от Тифлис. От телеграмата на Жордания знам, че войната с Турция вече е започнала. Ние трябваше да сме заявили своето отношение към войната и в навечерието на събитията аз се готвех да направя официално изявление, ме ние сме за спазване на условията на бресткия мир и не сме длъжни да водим война с Турция. Но от една страна събитията, а от друга – нашата неосведоменост за общото положение в Русия ни принуждават да изчакаме. Така или иначе, нашата декларация не би имала практическо значение. Ние получихме резолюция на Краевия Комитет в Тифлис, която също Ви изпращам.

Сега и Вие бихте могли да влизате във връзка с нас през Астрахан. От моите куриери до сега нито един не се е завърнал. Моля да ни изпращате писма и литература, чрез Астраханския Съвет или чрез нашия представител в Астрахан – Саак Тер-Габриелян.

За провеждането на национализацията ще ни бъдат необходими пари. Тридесет денка с пари (според слуховете около 30 милиона) са били заграбени в Сев[ерен] Кавказ от чеченците и не достигнаха до нас. Освен 30 мил[иона], докарани от Кобозев, други пари нямаме. Сега може би има [отворен] път. Вие скоро ще ни дойдете на помощ.

Ние сме така откъснати от вас и толкова неосведомени за положението, че аз пиша и размишлявам, има ли изобщо смисъл моето обръщение.

Нашето влияние в Баку, [влиянието] на болшевиките и без това беше грамадно, а сега ние сме господари на положението в пълния смисъл на думата. Макар и партията Дашнакцутюн, засега да ни поддържа във всичко, не им обещавайте и не им давайте нищо за сега. Не трябва да ги усилваме повече. Ако нашите делегати – Колпинский и Тер-Петросов са там, предайте им, че всичко доставено от тях, трябва да бъде изключително за нас.

Пишете ни, давайте указания, изпращайте литература.

Горещ поздрав на скъпите другари Владимир Илич, Троцки, Сталин, Бухарин, Каменев и всички други.

Ваш С. ШАУМЯН

Копието от незавереното копие е вярно:
ДИРЕКТОР НА ПАРТИЙНИЯ АРХИВ ПРИ ЦК НА КП(б) АРМ.
18/ІV-41 г.

Тук писмото на Шаумян се публикува, като точен превод на текста от фотокопието, поместено в: Геноцид азербайджанского народа 1918 года. Организаторы и палачи, Национальная Академия Наук Азербайджана, Институт истории имени А. А. Бакиханова, Изд. Turxan, Баку, 2013 г., стр. 55 – 60.
Писмото е публикувано и в „Исторически архив”, № 2, 1957 г.
Виж също: ЛВИСШП, стр. 114 – 117. За съжаление тук текстът на писмото е предаден със съкращения.
В ЛВИСШП писмото е отпечатано пооригинала, който се съхранява в архива на „Институт марксизма-ленинизма при ЦК КПСС”, ф. 461, ед. хр. 32016, лл. 2-7, Написано собственоръчно.

Документ № 6

ТЕЛЕГРАМА ДО С. Г. ШАУМЯН
29 април 1918

Баку
До
Депутата от Съвета Шаумян

Вашето писмо от 13/ІV получих днес чрез Бойцов. Отговорете чрез Астрахан по телеграфа или чрез Кушка и Ташкент, получихте ли моята телеграма, пристигнал ли е Кобозев и какво е положението при Вас в момента.

Ленин

ЛВИСШП, стр. 118.
Оригиналът е съхраняван в партийния архив на „Институт истории партии при ЦК КП Азербайджана”, ф. 456, оп. 1, д. 35, л. 1. Ръкопис.
В ЛВИСШП, е отпечатано по текста на „Ленинский сборник“, ХХХVІ, стр. 40.
Виж също: В. И. Ленин о Закавказье, Ереван, 1963, стр. 271.


Документ № 7

ДО СЪВЕТА НА НАРОДНИТЕ КОМИСАРИ
14 май 1918 г.

Уважаеми другари!

1. Днес изпращаме група другари при вас и в други градове на Русия с исканията на инженерно-техническия отдел на Кавказката Червена Армия. Вече Ви писах за нашите бакински дела, моля спешно да уведомите нашите делегати и да ги върнете по-скоро обратно. Аз изпращах също така и други с частични искания за радиостанция, миноносци и пр. Ако това-онова вече е изпратено, това вероятно ще бъде взето под внимание.

2. Изпращам ви телеграма, получена от Туркестан. Бомбите за самолетите за съжаление са много малко. Няма да можем да им изпратим почти нищо, а пари ще им изпратим. Аз ще предложа днес на финансовия отдел да изпрати 10 милиона, но то тях 5 милиона ще трябва да изпратим в купюри от хиляда рубли. От получените напоследък на два транша 80 милиона – 60 милиона вие ни изпратихте в много едри банкноти, които малко облекчават нашето положение.

3. Изпращам Ви радиотелеграфическото запитване, изпратено от представителя на Ензелийския Военно-революционен комитет до Бичерахов и два отговора на последния, които дават картина за положението в Персия. За Бичерахов вече ви писах. Това е безпартиен човек, по своему предан на Русия, желаещ да спаси нашето имущество и да го изведе от Персия. Сега той издържа отряди със средствата на англичаните и смята за необходимо, както ще видите от радиограмата, [да се води] съвместна работа с нас против Турция. Вече ви писах, че възложих на Военно-революционния комитет да изясни окончателно позицията на Бичерахов и на генерал Баратов. Очивидно, с тази цел му е било изпратено (на Бичерахов) това запитване.

4. Изпращам ви също така радиограми от Ензели за поведението на нашия посланник в Персия – Бравин, който до този момент се държеше двусмислено (за това вече ви писах), а сега вече открито застана срещу нашата политика. Както виждате от тази телеграма, турската политика в Персия се укрепва. Според други сведения и Кучук-хан вече е застанал определено на тяхна страна. Той е в щаба на Расул-заде и е познат на другаря Сталин. Това е бивш болшевик (1905-1906 гг.). През последните години, той е вожд на мусаватистите, член на Сейма, главен техен литератор. Може би, всичко това да е до някъде преувеличено (в телеграмата), но в това направление събитията ще се развиват несъмнено.

5. След това, изпращам Ви радиограма от управляващия Ензелийската банка (учетно-ссудным банком Персии). Аз се разпоредих, той да приеме комисарите в Ензели и Реште от Военно-революционния комитет. Той ми отговори със следната радиограма: „Моля да се изясни въпроса и да им се направи и да им се направи от там или чрез мен съответното разпореждане. Да имаме там нашите комисари е много важно, тъй като по наши сведения, чрез тези отделения бакинските търговци вършат ужасни безобразия”.

6. Съобщавам ви, че в Ленкоранския уезд има много памук. Имам намерение да изпратя там другари, които да изкупят всичко (приблизително за 5 милиона руб[ли]) и да ви го изпратя. Може би, до момента, когато памукът бъде доставен тук, аз ще получа от вас някакви указания, къде да го насоча и пр. В същия този уезд се очаква след две седмици жътвата на пшеницата и на ечемика. Родила се е небивала реколта, очакват около 10 милиона пуда пшеница. Цялото това количество, с изключение на необходимото за населението, ще бъде доставено в Баку. Жътвата на всички зърнени култури в уезда и разпределението ще ни принадлежат. Сега наши отряди вече охраняват посевите там и тече работа по подготовката на жътвата и пр.

7. Продоволственият въпрос в Баку силно ни затруднява. Работниците гладуват. На основа на глада и на страха от турците има силно брожение сред масите. За това вече ви писах, по-подробно ще ви пиша следващия път.
С другарски поздрав до всички
С. Шаумян

ЛВИСШП, стр. 119 – 120.
В ЛВИСШП е отпечатано по копието, съхраняващо се в „Архив внешней политики СССР”, ф. 4, п. 321, д. 54837, лл. 31-40.
Публикувано и в „Исторически архив”, № 2, 1957 г.
Виж също: С. Г. Шаумян, Избранные произведения, т. 2, 1917-1918 гг., Государственное издательство политической литературы, Москва, 1978, стр. 224-225.


Документ № 8

ДО С. Г. ШАУМЯН

Скъпи другарю Шаумян!

Много ви благодаря за писмото. Ние сме във възторг от вашата твърда и решителна политика. Съумейте да съедините с нея и възможно най-предпазливата дипломация, която ни предписва безусловно сегашното възможно най-трудно положение – и ние ще победим.

Трудности са необятни. За сега ни спасяват единствено противоречията и конфликтите и борбата между империалистите. Умейте да използувате тези конфликти: за сега трябва да се научим на дипломация.

Най-хубави поздрави и пожелания и поздрав на всички приятели.

Ваш Ленин

Написано на 14 май 1918 г.
Изпратено в Баку.

ЛВИСШП, стр. 121.
Напечатано на 8 септември 1918 г. в „Бюллетени Диктатуры Центрокаспии и Президиума Временного Исполнительного Комитета”, № 33.
В ЛВИСШП е отпечатано по текста на „Бюллетени Диктатуры Центрокаспии и Президиума Временного Исполнительного Комитета”.
Виж също: Ленин В. И., Полное собрание сочинений, Издание пятое, том 50, Письма, Октябрь 1917 – июнь 1919, Издательство политической литературы, Москва, 1965, стр. 73-74.


Документ № 9

ТЕЛЕГРАМА ДО В. И. ЛЕНИН
23 май 1918 г.

Днес, 20 май, получихме от Тифлис следната радиограма: „На 13 май Турция предяви в Батум искане да се пропускат турските войски по железопътната линия Александропол – Джулфа в Персия, като се мотивират с това, че англичаните напират от към Мосул и че на турците им е необходимо в най-кратък срок да заеме Персия. Своето искане Турция поддържа със сила. На 15-ти сутринта са започнали да обстрелват Александропол. Нашите войски са били изненадани и не могат да спрат настъплението [на турците] и на 16-ти са предали Александропол. На 17-ти турците са поискали да им се осигури свободен достъп до Джулфа, като обещават да не закачат населението. В противен случай заплашват да си пробият път със сила. Имайки пред вид, че отстъплението от Александропол, както и че в случай на съпротива, цялото население на Сурмалински и Ечмиадзински уезд ще бъде подложено на ужасни бедствия, ние бяхме принудени да се съгласим с исканията на турците. Населението на Александрополски уезд избяга цялото и се струпа в района на Бамбак [и] Лори, както и населението на Сурмалински уезд. Днес получихме сведения, че населението на Ахалкалакският уезд се е вдигнало и се насочва в посока на Цалки. Делегацията в Батум отправи протест по повод на ултиматума, но по съвета на други, не направи от това Казус-Бели [и] реши да продължи преговорите. Карчикян”.

Събитията в Закавказието се развиват много бързо. Всички съобщения от Тифлис говорят за подготовката на поход към Баку от страна на турците. Необходима ни е спешна помощ, пътят Петровск – Червленная още не е отворен. Връзката със Северен Кавказ е много лоша – през Батайск. Помощ от Северен Кавказ до момента няма, нуждаем се от команден състав, оръжие, самолети. Очаквам указания относно силите [от] Персия. Ако не получа указания навреме, ще действувам по собствено усмотрение.

Извънреден Комисар по въпросите на Кавказ
Шаумян

ЛВИСШП, стр. 122 – 123.
В ЛВИСШП и отпечатано според оригинала, съхраняващ се в ЦГАКА, ф. ¾, оп. 1, д. 38с.
Напечатано в списание „Известия Армянской ССР. Общественные науки”, № 1, 1952.
Виж също: Шауман С. Г., Избранные произведения, т. 2, 1915-1918, Москва, 1978, стр. 277-280.


Документ № 10

РАДИОГРАМА ОТ В. И. ЛЕНИН ДО БАКИНСКИЯ СЪВЕТ ЗА ИЗПРАЩАНЕТО НА ПШЕНИЦА ОТ ЦАРИЦИН В БАКУ
23 май 1918 г.

Съветът на Народните Комисари постанови: Да се изпрати незабавно по вода от Царицин за Баку голямо количество [пшеница] на разположение на Бакинския Съвет, с оглед на това, на първо място и безусловно да бъде обезпечена работата по добиването на нефт в най-голямо количество.

Председател на Съвета на Народните Комисари
Улянов – Ленин
Завеждащ въпросите на Съвета на Народните Комисари
Владимир Бонч-Бруевич

ЛВИСШП, стр. 124.
Поместено и във вестник „Известия Бакинского Совета”, № 100, 29 май 1918.
В ЛВИСШП е отпечатано по текста от вестника.


Документ № 11

ДО СЪВЕТА НА НАРОДНИТЕ КОМИСАРИ
24 май 1918 г.

Уважаеми другари!

Вчера ви изпратих радиограма с кратки съобщения за положението в Закавказието. Това е вече 4-тата радиограма, изпратена ви през Ташкент и Астрахан, но те, по всичко изглежда не стигат до вас. За съжаление и до сега не сме дочакали от вас по-мощна радиостанция, макар че настояваме за това вече трети месец.

Вече ви съобщих за завземането на Александропол от турците и прехвърлянето на войски в Джулфа. Това има двояка цел – заемане на Северна Персия и придвижване към Баку. По наши сведения, те искат искат да организират в Северна Персия армия от 200000 души. Около 40000 щика от местните кюрди и шахсевени са налични и те ще подвозват оръжие за сформирането на войската по трасето Александропол – Джулфа. Трябва да се каже, че Северна Персия е силно туркофилска. Под тяхното [на турците] влияние попада и Кучук-хан. В дадения момент нас ни интересува друга цел – прехвърлянето на войски към Баку: от Джулфа до Баку се строеше железопътна линия. Сега цялото земно платно е готово, готов е мостът над [река] Кура, положени са релсите от станция Алят (недалече от Баку) на разстояние от 30 версти. Целият материал е приготвен – релси, траверси и т. н., всичко е [доставено] на място. Освен това, успоредно на платното има хубав коларски път от Джулфа по брега на [река] Аракс и по-нататък през Муган до Баку. Всичко това са големи удобства за противника. При това, от двете страни на [ж.п.] линията е изцяло мюсюлманско население. Разстоянието от Джулфа до Баку ми се струва, че е (точно не съм проверявал) 320 версти. Възможно и вероятно е те да се придвижат в това направление незабавно. Ние предприемаме мерки за преграждане на пътя, усилваме нашите отряди в Аджикабул, изпращаме 1 батальон по пътя Баку – Джулфа, извозваме най-богатото имущество – подготвените материали за железопътната линия.

Едновременно, ние получаваме съобщение след съобщение от Тифлис за това, че главното искане на турците и германците в Батум е прехвърлянето на войски в Баку. В Тифлиссе усилва германо-турската „ориентация”. Вчера английският консул ми прочете писмо, получено от тифлиския английски консул, с клеймо от 10 май (днеска е 24-ти), в което се отбелязва, че даже най-верните приятели на англичаните (очевидно арменците) се отвръщат от тях и на англичаните не им остава нищо, освен да избягат от там. Вие вероятно вече знаете, че правителството на Гегечкори се оказа твърде „ляво” и го замени Чхенкели. Прилагам изрезка от „Бакинский рабочий” с преглед на печата, където се цитира мнението на тифлиския арменски меншевишки вестник „Пайкар” (орган на областния комитет на меншевиките). Дашнаците са получили съобщение от Тифлис, че в Батум обещават на грузинците автономия под протектората на Вилхелм. Цялото останало Закавказие трябва да стане автономен Азербайджан. Изпращам ви писмо – статия от др. С. Кавтарадзе, написана през първите дни на месец май. Писмото е остаряло, но обрисува положението в Грузия и мисля, че ще бъде интересно за др. Сталин.

Прехвърлям се на въпроса за нашите най-близки военни цели. Както вече ви съобщих, ние се готвим в най-близко време да тръгнем към Елисаветпол. Ние прихванахме телеграфни разговори от Елисаветпол за готвещо се от там придвижване към Баку с редовни войски (по сведенията [с които разполагаме] в Елисаветпол те са вече около 6000 начело с грузинския княз Магалов). Преди 4 дни, нашите отряди в Аджикабул вече имаха сблъсъци с тяхната конница. Възможно е те да ни изправарят. Ако това ще са само елисаветполските сили, тях лесно ще ги разбием тук и веднага ще разчистим пътя за Елисаветпол, а може би и за Тифлис. Ако след тях ще вървят и турските войски от Батум (и от юг), ние във всеки случай ще трябва да заемем Евлахския мост и отбранителната линия по [река] Кура. Трябва да се бърза за Елисаветпол, зада се предизвика там, а след това и по-нататък възстание на арменците. Това ще повлияе и на грузинското селячество и Сеймът ще бъде разгонен. Ако това възстание не избухне и турците успеят за закрепят към себе си Грузия и Тифлис, тогава ние ще бъдем напълно изолирани и ще ни се наложи да отбраняваме само Апшеронския полуостров. Придвижването към Елисаветпол ние да сега не можахме да започнем, защото не сме готови. Както ще видите от приложения доклад на нашия комисар по военно-морските въпроси др. Корганов, нашите сили са разхвърляни по [територията на] Бакинска губерния и Дагестанска област. Няма команден състав, не можем даже да намерим командуващ за войските, които трябва да бъдат насочени към Елисаветпол. При тези условия много остро стои въпроса за Бичерахов, за когото ви писах вече няколко пъти.

Сега ви изпращам три документа, отнасящи се до Бичерахов.

Изпратихме в Северен Кавказ няколко другари с молба за незабавна помощ. Вчера от Петровск получихме съобщение (по радиостанцията), че наш отряд от 2000 души, начело с Нанейшвили (Сталин го познава) е прочистил пътя вече до Червленная. По този начин, общуването със Северен Кавказ се облекчава. Ако от там побърза помощ при нас, ние ще сме спокойни за Закавказието (с едновременната помощ на Бичерахов).

В очакване на помощ с пари, оръжие, хора, указания.

С горещ поздрав С. Шаумян

За нашите предприятия по губернията и областта – рибната промишленост, прибирането на реколтата, реквизицията на целия памук за Русия, за нефтената промишленост и пр. ще съобщя следващия път.
P.S. Декретирахме национализация на нефтените недра, повишихме цената на нефта на 2 р[убли] и 35 коп[ейки]. За това ви съобщих по радиото.
С. Ш.

ЛВИСШП, стр. 125 – 127.
В ЛВИСШП е отпечатано по оригинала, намиращ се в ЦГАКА.
Виж също: Шаумян С. Г. Избранные произведения, т. 2, 1915 – 1918 гг., Государственное издательство политической литературы, Москва, 1978, стр. 281-283.


Документ № 12
ДО С. Г. ШАУМЯН
24 май 1918 г.
Москва

Скъпи другарю Шаумян!

Използувам случая, още един път да Ви изпратя няколко думи (неотдавна пак имах случай да Ви изпратя писмо; получихте ли го?).

Положението на Баку е трудно в международно отношение. За това бих Ви посъветвал да се опитате да направите блок с Жордания. Ако е невъзможно – трябва да се лавира и да се протака решението, докато не се укрепите във военно отношение. Трезвата преценка и дипломация за протакане – помнете това.

Оправете радиостанцията и ми изпращайте писма през Астрахан.

Най-добри поздрави. Ваш Ленин

Изпратено в Баку.

ЛВИСШП, стр. 128.
Публикувано в „Бюлетени Диктатуры Центрокаспия и Президиума Временного Исполнительного Комитета”, № 33, 8 септември 1918 г.
Печата се по текста на бюлетина.
Виж също така: Ленин В. И., Полное собрание сочинений, издание пятое, том 50, Писяма. Октябрь 1917 – июнь 1918, стр. 82.


Документ № 13
ТЕЛЕГРАМА ДО В. И. ЛЕНИН
Баку, 27 май 1918 г.

Получихме със закъснение телеграмата на Выснархознефть № 706 за мерките в нефтената промишленост и днес [получихме] телеграмата на Совнаркома № 3082 за стоте милиона. Приетите решения разбираме като национализация. Извиква съмнение отсъствието на правителствен декрет. Ако няма пречки, телеграфирайте по-определено. Решението приветствувам. Положението в Баку се влошава. Съобщават от Тифлис на 23 май за съгласието на Закавказкия комисариат да пропусне два турски полка към Баку. Нашият отряд от 2000 души стигна до Гудермес и се върна обратно, като не достигна до Червленная. Причините: първата – трудността на задачата, втората – молбата на делегацията на Терския народен Съвет да се върнат обратно, с оглед на очакващото се разрешаване на въпроса за отварянето на пътя. От Северен Кавказ помощ не очакваме, необходима ни е помощ през Астрахан. Спешно. Очакваме отряда на Бичерахов в Баку след 10 дни.
Шаумян

ЛВИСШП, стр. 129.
В ЛВИСШП е отпечатано по оригинала, съхраняващ се в ЦГАОР СССР, ф. 130, оп. 2, д. 580, л. 81.
Напечатано през 1938 г. в списание „Красный архив” № 4-5.
Виж също: Шаумян С. Г., Избранные произведения, т. 2, 1915 – 1918 гг., Государственное издательство политической литературы, Москва, 1978, с. 290.


Документ № 14
ТЕЛЕГРАМА ДО В. И. ЛЕНИН
Баку, 30 май 1918 г.

Резолюция на обединеното тържествено заседание на Бакинския съвет на работническите, войнишките и матроските депутати и на заседаващия в Баку конгрес, приета на 29 май. „Съединеното тържествено заседание на Бакинския Съвет на работническите, войнишките и матроските депутати и конгресът на мюсюлманските селски депутати от Бакински уезд, след като изслуша доклада за политическото положение в Закавказието, изразява своето негодувание срещу заседавщата в Тифлиския сейм презряна групичка (в буквален превод – купчинка, бел. прев.) бекове и ханове и техните лакеи – меншевиките, арменските националисти, дашнаците, които дръзнаха да обявят независимостта на Закавказието и понастоящем чрез свои представители водят в Батум преговори за изпращане на германо-турски войски срещу бакинската Съветска власт. Ние, представителите на бакинския пролетариат и мюсюлманите-селяни от Бакински уезд, обявяваме за врагове всички, които са гласували в Сейма за отделянето на Закавказието; пред лицето на цялата руска демокрация, на целия свят заявяваме: 1) както бакинската демокрация, така и работниците и селяните от цялото Закавказие в никакъв случай няма да се примирим с отделянето на Закавказието от революционна Русия и ще се борим с оръжие в ръка срещу турско-германските банди и срещу техните съюзници – предателите Чхенкели – Зиатханов – Хойский и компания; 2) никакъв мир, сключен от тази групичка узурпатори, не може да бъде признат от нас”.

Представлявайки неотделима част от великата Руска Федеративна Република, ние, тясно свързани от съдбата си с революционна Русия, можем да признаем само мир, сключен от Централното руско съветско работническо – селско правителство. Бакинският пролетариат, така както и селячеството на Бакински уезд и на цялата губерния, както това се вижда от решенията на редица уездни конгреси на мюсюлманските, арменските и руските селяни, ще отстояват Съветската власт и щеоказват най-решителна съпротива на настъпващите сеймовски и турски банди.

Допълнения. Като получихме по време на обсъждането на въпроса съобщение от Тифлис за разпадането на така наречената Закавказка република, за разпускането на Сейма, обединеното заседание на Бакинския Съвет и на Селския конгрес констатират катастрофата на престъпния контрареволюционен блок на меншевиките, мусаватистите и дашнакцаканите и го обявява за националистическа авантюра и за каиновско предателство както по отношение на грузинското селячество, така и още повече по отношение на арменското и мюсюлманското селячество и към целия пролетариат на Закавказието.

Съединеното заседание на Съвета на работническите, войнишките и матроските депутати и на Селския конгрес пред лицето на новите авантюри, на новите опити да се разбият редовете на кавказката демокрация, заявява своята твърда решимост да продължи борбата срещу контрареволюцията в Закавказието и изразява увереност, че не е далече това време, когато откъснатите от Западното Закавказие бакински пролетариат и селяните от Бакинска губерния ще се обединят в братски съюз с грузинското и арменското селячество и пролетариат и с оръжие в ръка ще установят в Закавказието Съветска власт и ще възстановят единството с велика революционна Русия”.

Резолюцията беше приета с аплодисменти с всичките гласове на Съвета и на Селския конгрес при трима въздържали се. Съобщавам за сведение и за открита разгласа.

Извънреден Комисар по въпросите на Закавказието
Шаумян

ЛВИСШП, стр. 130 - 131
В ЛВИСШП е отпечатано по оригинала, съхраняващ се в ЦГАОР СССР, ф. 130, оп. 2, д. 730, лл. 69-72.
Отпечатано и в „Красный архив”, № 4-5, 1938 г.


Документ № 15
ПИСМО ДО СЪВЕТА НА НАРОДНИТЕ КОМИСАРИ
7 юни 1918 г.

Скъпи другари!

През последната седмица, едновременно с трескавата подготовка на похода към Елисаветпол, ни е бяхме заети с подготовката на редица декрети. В неделя, 2 юни, издадохме декрет за национализацията на нефтените предприятия. Вчера издадохме декрет за национализацията на търговския флот. От нас е издаден и декрет за реформа на съдебните учреждения. Подготвен е декрет за унищожаване на просията, подготвят се декретите за национализация на банките и домовете. Вътрешното ни положение е такова, че всички тези мероприятия ние бихме могли да прокараме в живота безболезнено и даже блестящо. Независимо от тежкото положение на работниците по отношение на продоволствието (повече от два месеца, работниците направо гладуват), ние се чувствуваме много здраво. Но да видим, какво ще бъде нашето положение в най-близките дни. Ако победим, Баку ще се превърне в образцова трудова комуна. Аз няма да пиша по военните въпроси, защото Корганов обеща той да напише. Ще засегна само болния въпрос за Бичерахов. Този въпрос в някаква степен ме озадачава. Вие вече знаете за нашите преговори с него. В последното си писмо той ни постави условие за допускане на английска мисия в Баку. След това, след като получих Вашето решение, незабавно му съобщих нашите условия. Сред тях – условието, неговият отряд да се състои изключително от граждани на Руската република. Най-главното, собствено не е това дали с него ще има някакви англичани, а това, какво ще представлява той сам със своя отряд. Всички, които съм упълномощавал да водят с него преговори, и хора, които го познават от много години и запознати с неговия отряд – всички ме уверяваха в неговата порядъчност и в това, че трябва без всякакви колебания да приемем неговите услуги. Но тези дни ми предадоха разшифрована радиограма на английски генерал в Персия, където той [английският генерал] между другото пише: „Моята цел е да спася Кавказ от турците и германците и мисля, че всички партии ще ми помогнат. Нямам нищо против Съветската власт. Бичерахов в политическо отношение се намира на мое разпореждане и той няма да има нищо против бакинската власт”. (Това е приблизителният текст, подчертаните думи възпроизвеждам точно).

Това обстоятелство, във връзка с цялата обективна обстановка усложнява положението. Аз телеграфирах, той да дойде в Баку за преговори, преди отрядът му да пристигне в Ензели, но е съмнително, че той ще го направи. Нито аз, нито Корганов можем да заминем също така, а да се доверявам в това отношение няма на кого. Вчера получих от него радиограма от Казвин, в която се съобщава, че той тръгва. Възможно е след седмица вече да е в Ензели. Как ще постъпим с него, за сега не ми е съвсем ясно. В посока на Елисаветпол ние вече тръгваме днес. Там ще се насочат големи сили и от това отрядът на Бичерахов придобива още по-голямо значение.

От Тифлис вече няколко дни нямаме сведения. В Персия е прихваната германска телеграма, съобщаваща следното: „Турските войски, намиращи се на изток и юго-изток то Александропол, са били атакувани от арменските войски, като всички атаки са били отблъснати с огромни загуби. Запаси от материали се изпращат от Владикавказ в Баку. Железопътните линии се ремонтират. Не се очакват никакви подкрепления от Русия. Турските сили настъпват. Съпротивата на Баку не се смята за много сериозна”. Това се съобщава от Казвин на 31 май.

Ельцов и Черкасов пристигнаха, донесоха твоето (на Сталин) малко писмо, написано в леглото. Съобщиха, че след тях идва и нашият товар. Вчера пристигна от Астрахан Ашот Хумарян и съобщи, че там за нас се товари параход. Габриелян за сега го няма. Национализацията я обявихме, без да дочакаме инструкции, опасявайки се, че нефтените индустриалци, като научат за приетото от вас решение ще ни подведат ако незабавно не бъдат предприети от нас необходимите мерки. А на ред с тази национализация, трябваше да се национализира и флотът. Национализацията повече не предизвика ентусиазъм, поради твърде изострилата се продоволствена криза, поради формения глад. По-голям е ентусиазмът сред моряците. Саботажът на инженерите за сега е глух. Съюзът на инженерите прие резолюция, която не одобрява национализацията, но призовава техническия персонал да остане на своите работни места. По-подробно за тези въпроси ще напиша следващия път.

Вчера пристигна от Ташкент латвиецът Дросман, началникът на латвийския артилерийски отряд. Оказва се, че той преди две месеца е оставил своя отряд в Самара и заминал за Ташкент, но там заболял от тиф и останал. Той казва, че отрядът му се състои от 900 души, че има четири бронирани автомобила, 14 самолета и пр. Пита ни, ще се съгласим ли да приемем този отряд и пр. ние естествено се съгласяваме с готовност, но доколко това е реално аз не знам. Той е бил откъснат от отряда два месеца, какво става с отряда му в момента той не знае, но говори много уверено. Моли да му дадем другар, който на място да приеме отряда и да го доведе тук. За всеки случай, днес изпращаме един другар. Отрядът според него се намира в Самара.

Получих телеграма от Карахан, с предложение да поема неговото представителство в Кавказ, а след това и телеграма за извикването на Бравин и за назначаването на друг на неговото място. За съжаление, за сега не намирам подходящ кандидат. Ще помисля още днес. Пакетът с пълномощията на името на Бравин аз иззех и го изпращам обратно. А куриерът с парите пропуснах да мине, съгласно телеграмата на Карахан.

Една молба. Директорът на тукашната Държавна банка предизвиква у мен съмнение. Тъй като нито аз, нито другите другари не разбираме от банково дело, трябва да бъдем внимателни. Аз настоятелно моля да ни изпратите тук друг, по-сигурен човек, а този да го вземете там, по-близо до вас. Тук той има заместник – фамилията му е Марков. Той през октомври пътува до Питер, там е работил с вас, нарича се яростен привърженик на Съветската власт и пр. Той вече струва ми се е получил назначение за управляващ на Рыбинското отделение на Народната бто и анка. Ако там при вас го познават добре (миналото му е малко съмнително), то межи би да го оставят тук. Моля ви да направите необходимото разпореждане по този въпрос.

При изпращането на парични знаци, имате пред вид, че ние силно се нуждаем от дребни купюри. Изпращат ни през цялото време банкноти от по 1000 рубли, от които имаме около 60 милиона.

Завършвам писмото. Както винаги се налага да пиша набързо. Прилагам също така писмото на Корганов, както и изрезки от вестниците.

С горещ поздрав Ваш
С. Шаумян

ЛВИСШП, стр. 132 – 135.
В ЛВИСШП е отпечатано по оригинала, който се съхранява в ЦГАОР СССР.
Виж също: Шаумян СТ., Письма, 1896 – 1918, Государственное издательство Армении, Ереван, 1959, стр. 81-86.


Документ № 16
ТЕЛЕГРАМА ДО В. И. ЛЕНИН
10 юни 1918 г.

Съобщавам за две телеграми, получени от Тифлис: делегатите на Националния Съвет са пописали мирен договор с Турция, според който към Турция минават части от уездите Александрополски, Еривански; уездите Нахичевански, Ахалкалакски, Ечмиадзин, Ериван, Аштарак (пропуск), остават в пределите на Армения. Приблизително граничната линия е град Чобан Кяра, Беюк-Велинии, Арпа, от изток на запад по река Кацах по права линия на запад от Ечмиадзин през връх Арагац. По договора населението на завоюваните области, с изключение на (пропуск) Батумска, може да се върне по местожителството си. На военните части и на бежанците, намиращи се в Персия, се разрешава през Джулфа да продължат до Кавказ. Населението на завоюваните области се освобождава от военна повинност до края на войната (по това време Първата световна война все още не е приключила, бел. прев.). Националният съвет се е обявил за върховна, единствена власт на Арменските области, отлагайки за близките дни образуването на арменско правителство, временно поемайки правителствените функции. Водят се преговори с татарите за разграничаване на територията. Съветът препоръчва на населението да остане по местата, където е. Отдадена е заповед и на двете страни за преустановяване на военните действия. Срокът на ратификацията на договорите от Константинопол е един месец. С Грузия също е подписан мирен договор. По договора на Турция е предоставено правото да превозва войски по закавказките железопътни линии. Турците идват по шосето Караклиса – Ереван, Акстафа – Баку. Съгласно сключения мир с Турция, тези дни ще започнат превозване на войски по железопътните линии до Баку и Джулфа. Съобщавам, че започнахме настъплението.

Извънреден Комисар за Кавказ Шаумян

ЛВИСШП, стр. 136 – 137.
В ЛВИСШП е отпечатано по текста на заверено копие. ЦПА ИМЛ, ф. 461, ед. хр. 22707, л. 1, об.; ф. 5, оп. 2, ед. хр. 1460, л. 17.
Виж също: Шаумян Ст., Письма, 1896 – 1918, Ереван, 1959, стр. 88 – 89.


Документ № 17
ТЕЛЕГРАМА ДО В. И. ЛЕНИН И В ЦАРИЦИН
11 юни 1918 г.

Предавам първото донесение на командуващия бакинските съветски войски, започнали военни операции в направление на Елисаветпол. Донесението е получено днес, единадесети юни в 9 часов вечерта: „Авангардът на нашите войски завзе станция Сагирли; нашият разузнавателен локомотив беше обстрелян от артилерията на противника от страна на станция Керар. Нашите войски се придвижват напред”.

Комисар по военните въпроси и по морските дела Корганов
Извънреден Комисар по въпросите на Кавказ Шаумян

ЛВИСШП, стр. 138.
Публикувано в списание „Красный архив”, № 4-5 (89-90), 1938 г., стр. 16.
В ЛВИСШП е отпечатано по текста на списанието.
Виж също: Шаумян Ст. Письма, 1896 – 1918, Государственное издательство Армении, Ереван, 1959, стр. 91.


Документ № 18
ТЕЛЕГРАМА ДО В. И. ЛЕНИН
14 юни 1918 г.

На 10 юни, нашите войски на брой 10 хиляди души тръгнаха от Аджикабул. На 11-ти заеха станция Сагирли, втората станция завзета с бой и село Кюрдамир и напредват по-нататък. При Евлах ги очакват значителни сили на противника. По сведения от Тифлис, турците са прехвърлили в посока на Елисаветпол 15 хилядна войска. Съобщават, че в Тифлис на 11-ти вечерта е пристигнал трети ешелон с германски войски. На 8 юли в Поти са дебаркирали три транспорта германски войски с артилерия. Несъмнено, срещу Баку ще бъдат придвижени и германски войски. Настроението в нашите войски е бодро, редът е образцов, флотът героично ще отстоява Съветската власт. Настроението на работниците, независимо от почти тримесечния глад, е много повишено, ще се сражават до последна възможност. „Живи няма да се предадем и на немските хищници никакъв нефт няма да оставим” – казват работниците.

В случай на поражение, Баку несъмнено ще се превърне в пепелище. Отрядът на Бичерахов от Персия, който влезе в състава на Бакинската съветска армия, бърза на помощ на бакинци. Кучук-хан започна бойни действия срещу Бичерахов по пътя от Казвин за Ензели. Отрядът, сражавайки се успешно, си пробива път напред. След седмица ще бъде в Баку. До сега нямаме никаква военна помощ от Русия. Няма бронирани автомобили, самолети, артилерия, даже патроните и винтовките, изпратени с Колтински и Тер-Петросян ги няма до сега. Не са получени също и оръдията за корабите. Няма го Габриелян. Няма ги 100.те милиона.

Вчера, 13 юни, получихме телеграма от Выснархознефть № 1069 от 4 юни за това, че прилагането на национализацията се отлага. Заявявам решителен протест срещу такава политика. Выснархознефть, очевидно не знае, какво прави. Национализацията на нефтената промишленост и на търговския флот, независимо от глада, предизвика ентусиазъм и доведе до повишаване на добива и експедицията на нефт. Изпращахме на ден 600 или 700 хиляди пуда, а сега се извозват по един милион и 300 или 400 хиляди. Предприемаме мерки за по-нататъшно усилване на експедицията.

Извънреден Комисар по въпросите на Кавказ
С. Шаумян

ЛВИСШП, стр. 139 – 140.
В ЛВИСШП е отпечатано по оригинала, съхраняван в ЦГАОР СССР, ф. 130, оп. 2, д. 569, лл. 6-7.
Напечатано през 1938 г. в списание „Красный архив”, № 4-5
Виж също: Шаумян С. Г., Избранные произведения, т. 2, 1917-1918 гг., Государственное издательство политической литературы, Москва, 1958, стр. 333-334.


Документ № 19
ТЕЛЕГРАМА ДО В. И. ЛЕНИН И В ЦАРИЦИН
Баку, 16 юни 1918 г.

Съобщавам резолюцията, приета от Бакинския Съвет на 15 юни: „Като изслуша доклада на другаря Шаумян за положението в Закавказието, за появилите се в Тифлис германски войски и за стремежа на германските хищници да завземат Баку с цел, в частност, износа на нефт, Съветът на работническите, червеноармейските, матроските и селските депутати одобрява изцяло революционната програма на Бакинския Съвет на Народните Комисари, заявява още един път за готовността на бакинския пролетариат и Съветската Червена Армия да се борят до край с настъпващите германо-турски бандити, да отстоява своята свобода и независимост и своята неразривна връзка с великоруската Съветска република. Ние заявяваме, че както в случай на победа, така и в случай на поражение, ние няма да дадем на германските хищници нито една капака нефт, добита с народен труд. Също така, Съветът одобрява предпазливата последователна политика на Бакинския Съвет на Народните Комисари по отношение на англичаните и заявява, че империалистическите посегателства ще срещнат решителен отпор от страна на бакинските депутати, от която и страна те да идват; апелира към германския пролетариат, който поддържаше своето правителство по време на войната в името на отбраната на отечеството, но му обръща внимание за проникването на германските хищници в далечна Азия за унищожаване на властта на бакинския пролетариат, който не заплашва свободата на германския народ и се е провинил само в това, че осъществява великите идеали на Маркс – Енгелс, които [германските работници] смятаха до сега за свои учители. [Германските] работници няма да търпят позора на прислужниците на своето империалистическо правителство и всички негови безкрайни престъпления. От друга страна, Бакинският Съвет на работническите, червеноармейските, матроските и селските депутати се обръща още един път към революционните демократи на цялото Закавказие с призив да застанат под знамето на Съветската Червена Армия и да поддържат бакинския пролетариат в неговата борба срещу германо-турските и меншевишките банди, поробващи цялото Закавказие.

Извънреден комисар по въпросите на Кавказ
Шаумян
Секретар на Съвета Кузнецов

ЛВИСШП, стр. 141 – 142.
В ЛВИСШП е отпечатано по оригинала, съхраняван в ЦГАОР СССР, ф. 130, оп. 2, д. 580, л. 92.
Напечатана в 1938 г. в списание „Красный архив”, № 4-5.
Виж също: Шаумян С. Г., Избранные произведения, т. 2, 1915 – 1918 гг., Государственное издательство политической литературы, Москва, 1978, стр. 349-350.


Документ № 20
ТЕЛЕГРАМА ДО С. Г. ШАУМЯН
Баку, до Шаумян
През Астрахан и Кушка с по-нататъшно предаване по радиотелеграфа

Декрет за национализация на нефтената промишленост за сега няма. Предполагаме, че ще издадем декрет за национализация на нефтената промишленост в края на [периода на] навигацията. За сега организираме държавен монопол върху търговията с нефтопродукти. Предприемете всички [възможни] мерки за доставка на нефтопродукти на Волга в най-кратък срок. Съобщавайте на Главконефть ежедневно за положението на нефтената промишленост.
Предсовнарком Ленин

Написано на 18 юни 1918 г.

ЛВИСШП, стр. 143.
В ЛВИСШП е отпечатано по текста на телеграфната бланка, подписана от Ленин.
За първи път телеграмата е напечатана в Ленинский сборник ХХХV, стр. 24.
Виж също: Ленин В. И., Полное собрание сочинений. Издание пятое, том 50. Письма. Октябрь 1917 – июнь 1919, Издательство политической литературы, Москва, 1965, стр. 103-104.


Документ № 21
ТЕЛЕГРАМА ДО В. И. ЛЕНИН И В ЦАРИЦИН
20 юни 1918 г.

От Елисаветполския фронт, донесение № 3 в Баку от Кюрдамир. До Совнаркома: съгласно донесението на командира на бригадата Амазасп, на 16 юни авангардният батальон на бригадата при командира, влязъл в бой с противника при село Карамарьям в 9 часа сутринта. Войските на противника се състоят нередовни войски от грузинци и мусаватистки татари и банди дагестанци в униформата на нашата пехота с обща численост от 2 хил[яди] души. След седемчасово упорито сражение, противникът се обърнал в бягство, понасяйки загуби в размер на десетки убити, много ранени и изоставяйки оръжието си. Загубите на батальона – четирима ранени. Село Карамарьям е завзето от нашите войски; противникът отстъпва към Геокчай. На 17 юни, нашите войски провели разузнаване с бой, по посока на станция Мюсюсли, като провели демонстративна атака, понасяйки загуби с убити и ранени.

Народен Комисар по военно-морските въпроси
Корганов
Извънреден Комисар по въпросите на Кавказ
Шаумян

ЛВИСШП, стр. 144.
В ЛВИСШП е отпечатано по книгата „Болшевики в борьбе за победу социалистической революции в Азербайджане”. Документы и материалы 1917-1918 гг., Баку, 1957 г., стр. 513-514.
Виж също: Шаумян Ст., Письма, 1896-1918, Государственное издательство Армении, Ереван, 1959, стр. 97.


Документ № 22
ТЕЛЕГРАМА ДО В. И. ЛЕНИН И В ЦАРИЦИН
20 юни 1918 г.

Елисаветполски фронт, донесение №4 от Кюрдамир. Баку, до Совнаркома. Съгласно донесението на командира на бригадата Амазасп, около 12 часа на 18 юни, противникът е преминал в настъпление срещу населеното място Карамарям и както и в предишния бой се е отличил шестнадесети батальон. Противникът е бил отблъснат и се е обърнал в паническо бягство и е отстъпил, преследван от конницата. На бойното поле [противникът е оставил] две 75 милиметрови оръдия, една картечница и много екипировка. Около 18 часа е било открито ново обходно движение, започнал е бой по цялата линия на фронта. По протежение на 20 версти противникът първоначално притиснал левия [ни] фланг, след това бил отблъснат и се обърнал в безредно бягство; настъпилото смрачаване и мъглата са попречили на преследването. При Карамарьям е пленена една картечница и много други трофеи; нашите загуби – 5 убити, 49 ранени. Противникът е загубил до 500 души. Независимо от лишенията, червеноармейците са стояли на позициите си мъжествено. Милосърдната сестра Железнова, ранена на предната позиция е продължила да превързва ранените под убийствения огън.

Народен Комисар по военно-морските въпроси
Корганов
Извънреден Комисар по въпросте на Кавказ
Шаумян

ЛВИСШП, стр. 145.
В ЛВИСШП е отпечатано по текста, съхраняван в ЦГАОР СССР, ф. 130, оп. 2, д. 570, лл. 6-7.
Виж също: Шаумян Ст., Писяма, 1896-1918, Государственное издательство Армении, Ереван, 1959, стр. 98.


Документ № 23
РАДИОГРАМА ОТ БАКИНСКИЯ СОВНАРКОМ ДО ДЕПУТАТИТЕ ОТ СЪВЕТИТЕ В ПЕТРОВСК, ЕКАТЕРИНОДАР, АСТРАХАН, ЦАРИЦИН, САРАТОВ, КОПИЕ ДО В. И. ЛЕНИН С ОПРОВЕРЖЕНИЕ НА ПРОВОКАЦИОННИТЕ СЛУХОВЕ ЗА СЪГЛАШЕНИЕ НА БАКИНСКИЯ СОВНАРКОМ С АНГЛИЧАНИТЕ
21 юни 1918 г.

По Северен Кавказ и по Волга се разпространяват слухове, че Бакинската Съветска власт е влязла в съглашение с англичаните за съвместна борба против германо-турските банди, че едва ли не английските войски вече са дебаркирали в Баку. В опровержение на тези провокационни слухове заявявам, че в Баку няма никакви английски части. Никакво съглашение между Бакинската Светска власт и англичаните за съвместна отбрана на Баку и прочее няма и не може да има. Империалистическите стремежи, откъдето и да идват, ще срещат винаги най-решителен отпор от страна на бакинския пролетариат и Кавказката Съветска Червена Армия.

Председател на Бакинския Съвет на народните комисари и Извънреден Комисар по въпросите на Кавказ
С. Шаумян
Председател на Бакинския Совдеп
П. Джапаридзе

ЛВИСШП, стр. 146.
Публикувано във вестник „Бакинский рабочий” № 120, 23 юни 1918 г.
В ЛВИСШП е отпечатано по текста от вестника.
Виж също: Шаумян Ст., Письма, 1896-1918, Государственное издательство Армении, Ереван, 1959, стр. 99.


Документ № 24
ПИСМО ДО В. И. ЛЕНИН
23 юни 1918 г.

Скъпи Владимир Илич!
Днес, най-после пристигна Тер-Габриелян и ни докара 4 бронирани автомобила, 13 самолета и много друго [военно] имущество. За всичко това – голямо, голямо благодаря на Вас. Ние получихме това, което не ни достигаше и което ще ни окаже сега неоценими услуги. Вие вече знаете, че нашите военни операции на елисаветполското направление започнаха. Според сведенията, противникът ни е твърде силен. Ако имахме пред себе си само елисаветполските банди, колкото и многочислени да са те, ако дори към тях се присъединят всички меншевишки и грузински сили – те пак не биха били страшни за нас. Бихме могли да се справим с тях, дори ако към тях се присъединят и турски сили. Но нас ни плашат немците.

Вчера, чрез английския консул, получих радиограма от Персия, в която се съобщава, че от Лондон са телеграфирали: „217-а немска дивизия е пристигнала в Батум и се разтоварва”. Ако това е вярно, ако немците са решили да прехвърлят срещу нас големи сили, тогава вероятно няма да успеем да удържим Баку. И тогава ще приложим Вашата рецепта. За това беше приета наша резолюция, която Ви беше съобщена и е образувана комисия от специалисти, която ежедневно ми докладва за своите работи. А за сега, ние мислим за победа и правим всичко за да победим.

От доклада на помощника на Корганов, др. Шеболдаев, който Ви изпращам, Вие ще видите, че ние насочихме в посока на Елисаветпол, армия от 12-12 хиляди души. Общото впечатление от армията на хора, сведущи във военното дело е, че това не е обичайната „съветска” армия – в най-добрия случай партизански отряди, а истинска редовна армия. Всички другари, пристигащи от Русия, изразяват възторг, когато се запознаят с нея. И за сега, тази армия се държи великолепно. Трябва да се има пред вид, че условията на войната сега са много тежки. Тази местност Кюрдамир – Уджар – Евлах е ужасно блатиста, маларийна. Жегата е неимоверна, комари, няма питейна вода и на всичкото отгоре, пътят е наводнен от противника, пълно блато. Ако се наложи дълго да стоим на едно място, нашата армия ще загине. Вие пишете в малкото писмо, което ми донесе Тер-Габриелян, че с оглед на трудността на нашето положение в международно отношение е по-добре да изчакаме, докато не укрепнем.

Ние очаквахме това, разбира се и укрепвахме, но мисля, че щеше да е по-добре, ако бяхме тръгнали натам и с по-малки сили, непосредствено след гражданската война в Баку. Тогава положението беше значително по-просто и ние щяхме да предотвратим всичко станало в Батум и след Батумските преговори. Сега, във всеки случай не трябваше повече да се бавим. Нашето положение в международен план наистина е дяволско – независима Грузия, независим Азербайджан, комай и независима Армения, германски протекторат, стремеж на Турция да завземе Закавказието без азербайджанска независимост и пр. и пр.; от другата страна англичаните – всичко това създава много сложна комбинация от ту изгодни, ту опасни за нас моменти. За нас е ясно едно: трябва да се върви напред! Ние мислехме да стигнем до Евлах и като помислихме малко, да вървим нататък към Елисаветпол. Право към Тифлис не се решавахме да тръгнем (в нашите планини). Но в последно време вече си говорим и за това.

Историята с Бичерахов (руският отряд в Персия) Ви е добре позната от моите предишни писма. Тези дни, след като отрядът му си проби път до Ензели, той пристигна тук. Ние разговаряхме, изяснихме всички спорни или изглеждащи спорни и съмнителни точки и се успокоихме. Ние вече не се боим, че той може да се окаже инструмент в ръцете на англичаните и дашнаците и той не се бои от нас, не се бои, че ще разоръжим отряда ми, че ще го разстреляме в морето с помощта на нашия флот и пр. Той искаше да вземе със себе си английски бронирани автомобили с английски екипажи и самолети, но ние имахме сведения за очакваните от Вс бронирани автомобили и самолети и го убедихме да се откаже от английските. Този въпрос беше решен, но не окончателно; той ще ни пише от Ензели.

Бичерахов пое отговорна задача – да заеме нашия десен фланг и по Шемаха – Геокчайския път през Кахетия да се отправи към Тифлис, като вдигне на възстание по пътя планинците, в частност осетинците. Точно във връзка с този негов план, който много го въодушевява, ние започнахме определено да говорим и за Тифлис, макар че разбираме цялата сложност на политическата страна на въпроса и ще помислим още предварително, преди да решим окончателно. Трябва да се има пред вид, че за Бичерахов половинчатото решение на въпроса не го задоволява, не е достатъчно, защото той казва на своя отряд така: ние си отиваме в къщи през Тифлис по Военно-Грузинския път. След изясняването на въпроса с Бичерахов, англичаните не са ни чак такава грижа.

Относно немците – най-противоречиви сведения. Вие несъмнено сте по-добре осведомени за положението в Западното Закавказие и за плановете на немците. Ние знаем, първо, че те имат свои особени, различни от турските, планове за Закавказието. Знаейки тяхната обща политика, мислим, че те обезателно ще тръгнат към Баку, но отчитаме и някои трудности за тях. А ако е вярно споменатото в началото на писмото появяване на 217-а дивизия в Батум, то не може да има съмнения относно желанието им да вървят към Баку. Вчера ние бяхме силно озадачени от смелостта на двама немски офицери, които долетяха при нас. Те имаха мандати в качеството на парламентьори, пристигнали да търсят тук германски и австро-унгарски военнопленници, като молеха наивно, да им дадем бензин за обратен полет до Тифлис. Аз Ви ги изпращам с охрана от 4 души с нарочна бележка – правете с тях, каквото искате. А апаратът им ще остане за нас, ще ни свърши работа.

При нас тук сега се намира изпратена от Централната Колегия мисия по въпросите на военнопленниците, начело с капитан Шнайдер. И с тях имахме недоразумения. След като получихме от Петровск съобщение, че на парахода „Крюгер” пътуват подозрителни немски и турски офицери, нашето контраразузнаване имаше намерение да пресрещне парахода и да ги провери. Параходът пристигна през нощта и екипажът на парахода, който също се отнасяше с голямо подозрение към тях, не пожела даже да пристане към брега до сутринта, за да могат да ни уведомят за подозрителните гости. Контраразузнаването посрещна офицерите и ги изолира, за да се изяснят самоличностите им, да бъдат обискирани и пр. Немецът Руст и турския офицер, които съпровождаха немските офицери ги арестуваха, а членовете на мисията бяха пуснати на свобода. През тези дни бях болен, лежах в леглото два дни. На третия ден ги приех, изказах им съжаление за причинените им неприятности, от това те бяха удовлетворени,, заявиха, че смятат инцидента за изчерпан и пристъпиха към своята работа – разбира се под нашето бдително наблюдение. Те се държаха подозрително, организираха съвещания в мюсюлманската част на града и както навсякъде, вероятно се интересуваха повече от политика, отколкото от пленниците. Днес те се сбогуваха с мен и във вторник, в други ден си заминават. Руст и турския офицер бяха арестувани до сега, но вчера аз се разпоредих да ги освободят и да ги изпратят в Астрахан.

Има още един важен въпрос, за който трябва да напиша – това е въпросът за нефтената промишленост. Нас съвсем ни объркаха с този въпрос. Прилагам три телеграми на Сталин, в които той съобщава за утвърдената национализация на нефтената промишленост. След такова, макар и само принципно решение на въпроса, ние трябваше да предприемем редица мерки за спасяване на имуществото и средствата на нефтените фирми. Трябваше да сложим ръка на текущите сметки, на нефта, на материалите и пр. А това не можеше да се направи без да се обяви национализация на място. И ето на 2-ри юни ние издадохме несъмнено известния Ви вече декрет (това всъщност не е декрет, а са мероприятия, необходими като предварителни стъпки). След това се получи приложената тук телеграма на Выснархознефть № 1069, където се съобщаваше, че и Совнаркомът и Совнархозът са утвърдили национализацията, но обявяването й временно се забавя, докато не бъде представена сметата на Нефтения комитет. Тази телеграма беше получена със закъснение, струва ми се, на 12 или на 14 юни. Тя ни възмути, тъй като не може да се шегуваме с такъв въпрос, да се взимат решения, да се правят те достояние на публиката и след това „временно” да ги забавят. Ние видяхме в това ходове на противниците на национализацията и затова протестирахме. Но след него дойдоха други телеграми, които окончателно ни хвърлиха в изумление. Същите тези телеграми на Выснархознефть № 1230 и на Главконефть № 1245 говорят за „ужким задържаното постановление на Совнаркома за национализацията” и заявяват, че „никакви постановления за национализация на нефтената промишленост не са били правени”. Какво означава това? Аз още един път тогава Ви телеграфирах протест против тази непонятна и пагубна политика, идваща от центъра и заявих, че за нас „връщане не може да има”. Такова решение беше взето и от Съвета на депутатите в събота – 22-ри, единодушно. Убедително моля да се сложи край на тези колебания, да не усилвате позициите на нашите противници и да не затруднявате и без това във висша степен трудната работа по национализацията. Вие вероятно се боите от „левите детинщини”, но смея да Ви уверя, че ние твърде внимателно и грижливо се отнасяхме и продължаваме да се отнасяме към нефтената промишленост. Аз разбирам, че тази „национализация”, би трябвало да ви е струвала немалко в Русия, пристигащите [от Русия} разказват за грабежа на хазната, който се извършва под знамето на тази национализация, но при нас атмосферата е малко по-различна и ние твърде здраво седим на ковчежето на хазната. Там при Вас замина един от изпратените от Вас – др. Салько. Той ще Ви разкаже подробности за нефтените въпроси. Впрочем, бих помолил да се отнесете с доверие към него. Цялото това братство, което пристигна „за установяване на контрол над нефтената промишленост”, отначало следваше линията против национализацията и ние с тях не се разбирахме. По едно време даже мислехме, извинете за откровеността, да ги натоварим на парахода и да ги върнем обратно на Гуковский, но като поживяха малко [при нас], те се убедиха в необходимостта от национализацията, като единствен способ да се спаси нефтената промишленост от гибел и да постигнем износ на нефт. Това – онова, може би ще Ви разкаже и Кузнецов, нашият секретар, когото изпратихме на конгреса.

На конгреса изпратихме общо 5 души – от тях 3-ма болшевики, 1 ляв есер, 1 ляв дашнак, но всички споделят нашата тактика.

Налага се да завърша писмото.

Приемете горещ поздрав. Ваш С. Шаумян

В Туркестан не сме много благополучни. Сега говоря за отговорните работници. Тук пристигна делегация начело с „Извънредния Комисар” Дунаев. Много подозрително общество. Пиянстват, развратничат, харчат десетки хиляди. Пристигналият тези дни от там наш другар предава, че това е общо явление в Ташкент. Трябва незабавно да се изпратят там надеждни хора. Напразно оставихте Коболев в Москва.
С. Ш.

ЛВИСШП, стр. 147 – 152.
В ЛВИСШП е отпечатано по оригинала, съхраняван в архива на Института по марксизъм-ленинизъм при ЦК на КПСС, ф. 5, оп. 1, ед. хр. 1460, л. 10-14; ф. 461, ед. хр. 42446 – саморъчно написано.
Публикувано в „Исторический архив”, № 2, 1957 г.
Виж също: Шаумян Ст., Писма, 1896 – 1918, Государственное издательство Армении, Ереван, 1959, стр. 100 – 107.


Документ № 25
ТЕЛЕГРАМА ДО В. И. ЛЕНИН И В ЦАРИЦИН
23 юни 1918 г.

На основание на писмото и двете телеграми на Сталин за утвърждаване на национализацията на нефтената промишленост, ние обявихме местен декрет с посочване на необходимите мероприятия за предотвратяване на разграбването и разстройството на промишлеността. Неотдавна беше получена телеграма от Выснархознефть, която съобщава за същото, само с указание за временно забавяне. Вчера бяха получени телеграмите на Главнефть 1230, опровергаващи телеграмите на Сталин [и] на Съвета на Выснархоз от четвърти юни. Такава политика за нас е неразбираема, крайно вреда, както вече протестирах веднъж и повтарям още – решително протестирам. След това, което вече е направено и е направено много добре, връщане не може да има. Тези телеграми носят само дезорганизация. Моля за вашата лична намеса за предотвратяване на тежките последствия за промишлеността.

Председател на Бакинския Съвет,
Народен комисар и Временен Извънреден комисар по въпросите на Кавказ Шаумян

ЛВИСШП, стр. 153.
В ЛВИСШП е отпечатано по оригинала.
Виж също: Шаумян С. Г. Избрани произведения т. 2, 1915 – 1918 гг., Государственное издательство политической литературы, Москва, 1958, стр. 355.


Документ № 26
ТЕЛЕГРАМА ДО В. И. ЛЕНИН И В ЦАРИЦИН
29. VІ. 1918

След известно прекъсване, военните действия на Елисаветполското направление се възобновиха. Вчера, 29 юни през нощта, беше получена следната телеграма от Корганов от Кюрдамир: „На фронта пред Геокчай от 27 юни се развиват боеве, противникът оказва упорита съпротива”. Телеграмата за приемане от Совнаркома на декрета за национализацията на нефтената промишленост на заседанието на 20 юни и за отмяна на двете телеграми на Главконефть получихме. Тя внесе успокоение. Сега започва същата история с национализацията на Каспийския флот. Телеграмата, получена днес с подписа на Мохровски, показва неосведоменост и неразбиране. Най-покорно моля на време да се спрат, за да не ни пречат да работим. Тер-Габриелян пристигна с товара. Получих днес телеграмата на Иванов за тръгването от Москва. Тези дни, долетяха тук двама немски офицери от Тифлис, уж с цел да се погрижат за пленниците, ние ви ги изпратихме в Москва. Общото положение в Кавказ все повече се усложнява, но ние се чувствуваме бодро и уверено.
Извънреден комисар по въпросите на Кавказ
Шаумян

ЛВИСШП, стр. 154.
В ЛВИСШП е отпечатано по оригинала, съхраняван в ЦГАОР СССР, ф. 130, оп. 2, л. 569, л. 8-9.
Телеграмата е отпечатана през 1938 г. в списание „Красный архив”, № 4-5.
Виж също: Шаумян С. Г., Избранные произведения, т. 2, 1915 – 1918 гг., Государственное издательство политической литературы, Москва, 1958, стр. 336.


Документ № 27
ДО В. И. ЛЕНИН
29 юни 1918 г.

Скъпи Владимир Илич!

Предявителят на настоящето [удостоверение] др. Гукалов се делегира от инженер Громадчиков, пристигнал тук с Ваш мандат, за получаване в Москва на частите на радиотелеграфа и 10-киловатовата радиостанция морски образец.

Моля да го снабдите с Ваш документ, за да не го задържат. Още днеска или утре ще Ви пиша за нашите дела.

С горещ поздрав С. Шаумян

ЛВИСШП, стр. 155.
В ЛВИСШП е отпечатано според текста на оригинала, намиращ се в ЦПА ИМЛ, ф. 5, оп. 1, ед. хр. 1460, л. 15; ф. 461, ед. хр. 32014.
Отпечатано в „Исторический архив” № 2, 1957 г.
Виж също: Шаумян Ст., Письма, 1896 – 1918, Государственное издательство Армении, Ереван, 1959, стр. 110.


Документ № 28
ДО С. Г. ШАУМЯН
29. VІ. 1918 г.

Скъпи др. Шаумян!
Изпращам най-добри поздрави и пожелания.
Сталин е в Царицин. Писмата изпращайте най-добре чрез Сталин.

Привет! Ваш
Ленин

Изпратено в Баку.

ЛВИСШП, стр. 156.
За първи път е напечатано през 1938 г.
Виж също: Ленин В. И., Полное собрание сочинений, том 50, стр. 108.
Шаумян Ст., Письма, 1896-1918, Государственное издательство Армении, Ереван, 1959, стр. 111.


Документ № 29
ДО В. И. ЛЕНИН

Скъпи Владимир Илич!

Тер-Габриелян изпраща при Вас другаря с поръченията. Той може да Ви съобщи малко за нашите работи, но добросъвестно ще изпълни възложените му задължения. От своя страна, Ви моля да му дадете нужните хартийки с Вашия подпис. За това, струва ми се, че вече Ви писах.

Съобщавам още веднъж неприятната новина. Вчера сутринта получих съобщение от фронта за отстъплението на нашите войски. Прилагам копие от телеграмата на началник-щаба Аветисов. Противникът очевидно има съсредоточени големи сили в този район. Бичерахов се забави в Ензели, вероятно ще пристигне след 5 – 6 дни. Ако той беше вече тук, нямаше да имаме никакво отстъпление. Извинявам се, Владимир Илич, че пиша толкова кратко по толкова сериозна тема. Именно във връзка с тези затруднения съм страшно зает. Непрекъснато ме откъсват от писмото и от друга страна, звънят от кея, настояват да побързам.

Може би, ще отделя време вечерта и ще напиша по-подробно, като ще го изпратя по друг [куриер].

Приемете горещ поздрав.
Ваш С. Шаумян
1/VІІ-918. Баку

ЛВИСШП, стр. 157.
В ЛВИСШП е отпечатано според оригинала, който се съхранява в архива на „Институт марксизма-ленинизма при ЦК КПСС”, ф. 461, ед. хр. 32015; ф. 5, оп. 1, ед. хр. 1460, л. 16, саморъчно написано.
Отпечатано в „Исторический архив” № 2, 1957 г.
Виж също: Шаумян С. Г., Избранные произведения, т. 2, 1915 – 1918 гг., Государственное издательство политической литературы, Москва, 1978, стр. 363.


Документ № 30
ТЕЛЕГРАМА ДО В. И. ЛЕНИН И В ЦАРИЦИН
2 юли 1918 г.

На 30 юни тази година от Кюрдамир: „След два дни на много упорити [боеве] в направление на Геокчай на 29-ти сутринта, противникът с превъзхождащи ни сили притисна левия ни фланг и ни принуди да отстъпим в посока на Ахсу”.

От 1 юли т[ази] г[одина] от Кюрдамир: „Четиридневните боеве при Геокчай, от 27 до 30 юни, завършиха; обходният отряд обстреля Геокчай. Войските навлязоха в тила на противника. По силата на цяла редица неблагоприятни обстоятелства, нашите войски, които заемаха фронтално положение, отстъпиха към Карамарьян. Противникът излезе от състоянието на полуобкръжение, което го заплашваше с разгром и на свой ред започна да ни обхожда. Пред вид на създалата се обстановка, в интерес на опазването на войските за по-нататъшни боеве, се наложи дясната колона да се оттегли. Боят беше ожесточен, с щикови атаки. От ужасната жега и невъзможността да се достави вода войниците стигаха до припадък, но мъжествено отбраняваха своите позиции, хвърляха се в атака, само една част на левия фланг, когато беше обходена от многочислена конница на противника отстъпи и това повлия на целия фронт. Загубите и на двете страни са значителни.

В редовете на противника – редовни турски части; командният състав на артилерията и картечарите в значителна част са турски. Към края на боя пристигнаха 6 бронирани автомобила. Един от тях успя да вземе участие [в сражението]; нахлу в тила на противника; бронираният автомобил блестящо изпълни задачата си, като изведе от затрудненото им положение някои части, облекчи оттеглянето на ариергарда. На 1 юли т. г. в 5 ч. 15 м. Вечерта е получена телеграма от Кюрдамир, която съобщава, че нашето положение на фронта е възстановено. Току що е получено сведение, че Геокчай е завзет от отряда на Амиров.

Народен Комисар по военно-морските въпроси.
Корганов
Съобщава
Извънреден Комисар по въпросите на Кавказ
Шаумян

ЛВИСШП, стр. 158 – 159.
Телеграмата е напечатана в ЛВИСШП по текста, съхраняван м ЦГАОР СССР, ф. 130, оп. 2, д. 570, лл. 11 – 13.
Публикувана е в списание „Красный архив”, № 4 – 5 (89 - 90) 1938 г., стр. 19 – 20.
Виж още: Шаумян Ст., Письма, 1896 – 1918, Государственное издательство Армении, Ереван, 1959, стр. 113 – 114.

На 30 март 2018 година, писателят и журналист Евгени Христов протестира пред посолството на Чехия в София (добре познато на софиянци като „Чешкия център“ на „Раковска“). Протестът беше в 17:00 часа вечерта и беше насочен срещу продажбата на електроразпределителния бизнес на ЧЕЗ. Известно е, че ЧЕЗ е чешка държавна компания, а българският му филиал е публично дружество, мажоритарен собственик в който в крайна сметка е пак чешката държава. Според г-н Христов, „с продажбата на българското разклонение на дружеството на фантом и подставено лице, се излага на риск битът на една трета от гражданите на България и нормалната работа на също такава част от фирмите“. Според г-н Христов, броят на крайните потребители на ЧЕЗ у нас е 3 300 000 души.

 

В рамките на протеста си, г-н Евгени Христов показа два плаката. (Този стил на протест вече започва да се превръща в негова запазена марка. Вижте: http://svobodennarod.com/views/item/5957-protestat-koyto-nikoy-ne-otrazi.html ). На единия плакат има снимка на фрагмент от скандалната художествена инсталация на чешкия художник-авангардист Давид Черни, на която България беше изобразена като комбинация от няколко тоалетни клекала. Тогава, през 2009 година, това предизвика бурни реакции у нас, независимо, че някои други държави бяха изобразени по още по-скандален начин. (Една от най-добрите подборки на характерни фрагменти от инсталацията „Ентропа“, може да бъде видяна тук: http://news.bbc.co.uk/2/hi/in_pictures/7827747.stm ).

 

Така например Полша беше изобразена като територия, на която католически свещенници развяват знамето на ЛГБТ движението (за привържениците на Волен Сидеров ще поясним – знамето на движението на лесбийките, гейовете, бисексуалните и транссексуалните), а Люксембург беше изобразена като кюлче злато, на което има надпис – „За продан“.

 

Словакия беше изобразена като унгарски салам. Други, с по-малко въображение видяха в образа на Словакия в инсталацията „Ентропа“ просто човек, увит в унгарското знаме. Е, който е запознат с националните стереотипи на словаците (както и с техните фобии) би трябвало да си дава сметка, че и двете тълкувания са еднакво оскърбителни за братистлавските патриоти.

 

Нидерландия беше изобразена като наводнена територия, от която стърчат минарета. Португалия пък беше показана като дървена дъска за рязане на сирене и колбаси, заедно с три парчета месо с формата на бившите й колонии – Бразилия, Ангола и Мозамбик.

 

В крайна сметка, самото название на инсталацията е достатъчно провокативно, иронично и саркастично спрямо целия Европейски съюз. Инсталацията се нарича „Ентропа“, което е комбинация от „Европа“ и „ентропия“. Нова не е никак, ама никак ласкателно, като се има пред вид, че най-общо казано, под „ентропия“ се разбира стремежът на всяка енергия да преминава в по-низша форма, за да завърши „кариерата си“ като най-проста, топлинна енергия. Във физиката съществува хипотезата за така наречената „топлинна смърт на Вселената“. Давид Черни сякаш ни беше предложил хипотеза за топлинната смърт на … Европа.

 

Очевидно, взимайки акт от протестите през 2009 година у нас, г-н Евгени Христов издига и втория си плакат, на който е написано на английски език: „И Чехия е тоалетно клекало“. (Често се допуска грешката, тоалетното клекало да се нарича „турско клекало“. Това несъмнено е пряк резултат от негативните конотации, които предизвикват у много хора, всички неща, свързани с нещо „турско“.

 

В случая обаче, нещата стоят другояче. Турската тоалетна по принцип не е с клекало. Там се сяда удобно, а на мангал с разпален въглени постоянно е на разположение ибрик с топла вода за „подмиване“. И до сега не е ясно, откъде е дошла идеята, че тоалетното клекало е турско изобретение, но така или иначе, това не е така).

 

Така протестът на г-н Евгени Христов съчета спомена от инсталацията „Ентропа“ на Давид Черни от 2009 година и дълбокото убеждение на протестиращия, че и Чехия е тоалетно клекало, след като бизнесът на чешки държавни компании се продава на разни фирми – фантоми и подставени лица. В ежедневната лексика на българите, както и на нашите медии, тези фантоми и подставени лица, станаха вече популярни като „гинки“. Така, след като преди време в българския език се появи ново значение на думата „Калинка“, сега вече „гинките“ излязоха на мода.

 

Всъщност, цялата история с инсталацията „Ентропа“ и българското присъствие в нея, показа, че сме позагубили способността си, да се смеем над себе си. Българският „участък“ от инсталацията в крайна сметка беше „закачулен“ с едно парче черен плат и заприлича на врата на селски двор на къща, където някой е починал. И досега у нас – и в провинцията, а тук – таме и в София, при смъртен случай на вратата се провесва парче черен плат, известно като траурен креп.

 

Дано това не е така пророческо, както се оказа случаят с Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия, което беше включено в инсталацията като … липсващото парче в горния ляв ъгъл на инсталацията. С този си избор, Давид Черни би могъл да претендира, че е направил пророчество за „Брекзита“ още през 2009 година.

 

В крайна сметка, трябва да признаем, че Давид Черни просто е човек с много силно чувство за хумор. Ако Евгени Христов беше малко по-злобен (но ние знаем, че той изобщо не е такъв човек) тойа просто можеше вместо втори плакат за използува друга инсталация на Давид Черни. На нея двама души пикаят (с извинение за уличната лексика), стъпили в езерце с контурите на границите на Чешката република.

 

Отделен въпрос, че поне два пъти, Давид Черни поздрави чешката общественост с грамадни, художествени … средни пръсти. Първият път това беше, когато демонстрира своя розов танк, от купола на който тръгваше въпросния художествен, авангарден кукиш. Розовият танк се появи на два пъти – единият път малко след Нежната революция в Прага, а вторият път, като поздрав към всички носталгици, по повод годишнината от съветската окупация.

 

Другият среден пръст – този път виолетов, а не розов, се появи на понтон по река Вълтава, след като непосредствено преди избори се разчу, че президентът Земан еготов да назначи правителство на малцинството, което да работи с мълчаливата подкрепа на чешките комунисти. Изказът на Черни е доста брутален, но доста хора биха се съгласили напълно с гладната му точка и с позицията му.

 

В заключение – дано нашите приятели и съюзници от Чехия не се обидят много на алюзията, направена от г-н Евгени Христов. В протеста му няма нищо срещу чехите и чешкия народ. Просто се констатира една лоша „конвергенция“ между нашите лоши практики и действията на чешкия държавен бизнес. По неочакван начин, аферата с „гинките“ вдъхна нов живот на скандалната инсталация на Давид Черни. Но кое е по-скандално? Инсталацията или сделката с продажбата на българския бизнес на ЧЕЗ?

300 5996
301 5996
302 5996
303 5996
304 5996
305 5996
306 5996
307 5996
308 5996
309 5996
310 5996
311 5996
312 5996
313 5996
314 5996
315 5996

Изследването на днешните конфликти в „горещи точки“ като Закавказието неминуемо изисква връщане към минали събития, които са създали далече отиващи във времето стереотипи на взаимна ненавист между отделните закавказки народи, особено между азербайджанците и арменците. Тази година, на 31 март 2018 година се навършват 100 години от драматични събития, станали известни в историята под невинното название „мартенски събития“ от 1918 година в Баку.

 

Всъщност, става дума за съчетание на векторите на гражданската война и етническото противопоставяне в Баку, където болшевиките, начело с техния лидер Степан Шаумян (изключително интелигентна личност, която едновременно с това може да бъде определена като истинска демонична натура) в съюз с арменската партия „Дашнакцутюн“ извършват погром над азербайджанското население и над най-влиятелната азербайджанска партия – „Мусават“.

 

Тази акция довежда до многохилядни жертви и огромни разрушения. Тя остава в историческата памет и на азербайджанците, и на арменците с всички негативни ефекти, които биха могли да бъдат причинени.

 

Баку – град на пъстра политическа, етническа и социална мозайка

Може би е изненадващо за някои читатели, но в навечерието на Февруарската революция в Русия, Азербайджан съвсем не е някаква „периферия”, далече от кипежа на обществената мисъл или пък от бурните политически промени, започнали в навечерието на революцията от 1905 година.

 

Космополитният в определена степен град Баку е бил един от най-важните индустриални центрове на Русия. В него се е формирала мощна предприемаческа прослойка, свързана не само с нефтената индустрия, но и с други отрасли на тежката и ликата промишленост, както и с търговското корабоплаване. Формира се и достатъчно солидна интелигенция, сред която азербайджанците съвсем не са на заден план.

 

В Азербайджан са на лице всички течения, които бихме могли да очакваме в условията на една бързо набираща скорост многопартийна система – различни социалдемократически и социалистически фракции (меншевики, есери, мюсюлмани социалисти и болшевики); национал-демократи, произхождащи от социалдемократическите среди и „слезли от влака на социализма на спирка Независимост”, както беше казал на времето маршал Пилсудски (точно такъв е профилът на лидерите на партията „Мусават“); също така - на пръв поглед консервативни мюсюлмански формации, които обаче стоят здраво на позициите на конституционализма и в общо имперски план поддържат партията на Конституционните демократи – кадетите.

 

Цялото това политическо многообразие идва съвсем не само от руското и арменското население в Баку, както биха започнали да ни обясняват някои „познавачи”, не отишли по-далече от „Краткия курс” на Йосиф Висарионович Сталин и от по-сетнешните учебници за системата на партийната просвета. Сред азербайджанците са представени споменатите по-горе политически течения в цялото им многообразие. Още до Февруарската революция в Азербайджан вече има школувани политици, които са преминали през четирите имперски парламента, през четирите състава на Държавната дума, заседавали до Февруарската революция през 1917 година.

 

Впрочем, през 1918 година, в Азербайджан ще се роди първата демократична и парламентарна република в мюсюлманския свят. Почти всички азербайджанци, които са били избирани в състава на четирите Държавни думи на Руската империя до февруари 1917 година, ще се включат впоследствие и в азербайджанския парламент. Азербайджан ще стане и първата мюсюлманска страна, където жените имат равни права с мъжете, включително и в политическия живот.

 

Политическата и геополитическа ситуация в Закавказието след Февруарската революция и сключването на мира в Брест-Литовск

Мнозина историци, между които и азербайджанският историк Айдън Балаев, отбелязват, че след Октомврийската революция в Закавказието, в това число и в Баку, възниква властов вакуум.[2] Всъщност, по-точната формулировка би трябвало да е, че в Закавказието пламва яростно противопоставяне между желанието на болшевишката власт да задържи контрола над този регион и стремежа на закавказките народи да излязат от колониалното положение, в което са се намирали в рамките на Руската империя.

 

Точно по това време в Тифлис (днес Тбилиси), така нареченият Закавказки комисариат, свиква Закваказкия сейм. Закавказкият комисариат сам по себе си представлява коалиционно правителство на Закавказието, създадено в Тифлис на 15 ноември (28 октомври) 1917 година. То идва на мястото на Особения закавказки комитет, създаден от Временното правителство на Русия за управление на Закавказието след Февруарската революция.

 

В Закавказкия комисариат участвуват грузинските социалдемократи меншевики, социалистите – революционери (есерите), арменската партия „Дашнакцутюн“ и азербайджанската партия „Мусават“. Арменската революционна федерация „Дашнакцутюн“ се самоопределя като социалдемократическа партия, а създателите на партията „Мусават“ също са бивши социалдемократи. Закавказкият комисариат функционира до 26 май 1918 година.

 

На 12 (25) януари 1918 година, Закавказкият комисариат взима решение за свикването на Закавказки сейм като законодателен орган на Заканказието. Сеймът се събира в Тифлис за първи път на 10 (23) февруари 1918 година. В него влизат членовете на Учредителното събрание (Всероссийское Учредительное собрание), избрани на територията на Закавказието и от представители на политическите партии от същия регион. Председател на Сейма е грузинският социалдемократ меншевик – Николай Семьонович Чхеидзе.

 

В декларацията на Закавказкия комисариат от 18 ноември (1 декември) 1917 година се е посочвало, че Сеймът ще действува само до свикването на Всеруското Учредително събрание, а в случай на невъзможност последното да бъде свикано – до провеждане на конгрес на членовете на Учредителното събрание от Закавказието и Кавказкия фронт.

 

Образно казано, Закавказкият Сейм е бил от тези временни органи, които най-често излизат твърде дълготрайни. Закавказкият Сейм е ужасен трън в очите на болшевиките, особено на тези в Баку, които искат по всякакъв начин да провалят обявяването на независимост на Закавказието от страна на омразните им конкуренти – различните социалдемократически фракции и мусаватистите. Противопоставянето на дейността на Закавказкия Сейм е основен движещ мотив в по-нататъшната дейност на болшевиките и на лидера им в Баку – Степан Шаумян.

 

Става така, че по-голямата част от Закавказието се контролира от Закавказкия Сейм, а град Баку и околностите му, заедно с изключително важната нефтена промишленост – от Бакинския съвет. В него са доминирали болшевиките и есерите от различните им фракции. Сред лидерите на местните болшевики водеща роля са играели етническите арменци, начело със Степан Шаумян, който е бил последователно председател на Бакинския съвет и извънреден комисар по кавказките въпроси.

 

Частите на Червената армия, подчинени на Бакинския съвет, също са се състояли в много голяма степен от арменци. Балаев твърди също така, че част от командирите на Червената армия в Баку са били членове на „Дашнакцутюн“. Той посочва като примери началник щаба на Червената армия в Баку – бившият полковник от царската армия З. Аветисов. Трета бригада на Червената армия е командувана от друг дашнак – Амазасп Срвантцян. [2]

 

Според американския историк М. Смит арменските войници, помнейки за геноцида над техните сънародници в Турция от 1915 година и виждайки продължаващите жестокости от страна на турската армия, се връщали в Армения за защита на арменското население. Войнствуващият национализъм на арменските дашнаци е бил в основата на тяхната идеология. Отстъпващите войски, разбиращи събитията „по своему“, се почувствували, че са попаднали в капан между турската армия и местните мюсюлмани, които се възприемали като „пета колона“.

 

Мюсюлманското население, което като цяло е било лоялно към Руската империя в годините на Първата световна война, сега е започнало да се въоръжава за самоотбрана и общо взето е очаквало турците като освободители, с което „потвърждавало прогнозите на своите противници“. Тези условия са подготвили почвата за мартенските събития, когато подчиняващите се на Съвета руски и дашнакски въоръжени сили са се опитали да установят контрол над бакинските улици и са се сблъскали с въоръжените мюсюлмански групи. [9]

 

Мартенските събития започват, след като Бакинският съвет, без всякакви основания за това, разоръжава и задържа малък азербайджански въоръжен отряд, пристигнал в качеството на почетен караул за погребението на сина на азербайджанския милионер Гаджи Зейналабдин Тагиев. [9] [14] [19, pp. 116 – 118]

 

На 27 (15) март 1918 година, на парахода „Евелина” от Ленкоран (Лянкяран) в Баку пристига отряд от около петдесет офицери и войници, сформиран от Бакинския мюсюлмански национален комитет на Ленкоранския конен дивизион, начело с генерал Талъшински. Те смятали да участвуват в погребението на техния другар по оръжие и по служба – синът на Гаджи Зейналабдин Тагиев – Мамед Тагиев, който бил убит по време на сблъсъците между мюсюлмански и руско–арменски отряди в град Ленкоран (Лянкяран). След погребението на Мамед Тагиев, те възнамерявали да отпътуват обратно със същия параход за Ленкоран на 29 (17) март 1918 година. Но ръководството на Бакинския съвет не разрешило на кораба да отплува и поставило ултиматум на военните – мюсюлмани, да предадат оръжието си в срок от 24 часа.

 

Военнослужещите от Ленкоранския дивизион решили да не нагнетяват обстановката и на 30 (18) март 1918 г. се съгласили да предадат оръжието си. Този акт на благоразумие обаче предизвикал огромно възмущение сред мюсюлманското неселение на града.

 

Мюсюлманите приели тези действия като гавра с паметта на убития Мамед Тагиев и подигравка със скръбта на баща му. Също така, те разтълкували станалото като провокация, защото към останалите многобройни етнически и партийни въоръжени формирования в Баку не било предявено подобно искане за разоръжаване. В различни части на града, на 30 (18) март 1918 година, започнало спонтанно издигане на барикади и митинги, които излизали с искания да се върне иззетото оръжие на Ленкоранските военни. В противен случай, смятали участниците в митингите, е трябвало да се разоръжат и останалите етнически и партийни паравоенни формирования. [9]

 

В името на изчерпателността, трябва да се отбележи, че съществува и друга версия за избухването на конфликта. Всъщност, това е старата версия на съветската историография, за която избиването на хиляди мюсюлмани от бакинската градска беднота, някак си „не се вписва” в теорията на класовата борба. Затова десетилетия на ред се полагат огромни усилия за да се обясни мартенското клане в Баку с конфликт около разоръжаването на така наречената „Дива дивизия”.

 

Всъщност, истинското име на това кавалерийско съединение е „Кавказка туземна кавалерийска дивизия“. Тя се е състояла от три бригади с шест конни полка. От тях само един полк се е състоял от азербайджанци и той е бил част от Втора бригада на дивизията. Останалите полкове са били кабардински, дагестански, чеченски, черкезки (в него са се сражавали черкези, абазини, абхазци и карачаевци) и ингушски. Към дивизията са били придадени още една осетинска пехотна бригада и 8-ми Донски казашки артилерийски дивизион.

 

Във всеки конен полк е имало по 22 офицери, трима военни чиновници, един полкови молла, 575 конници и още 68 нестроеви ездачи. Това може да ни даде представа, за каква „страшна сила“ става дума.

 

Азербайджанският полк на „Дивата дивизия“ се е завръщал по родните маста на бойците, за да бъде демобилизиран, според условията на Брест–литовския мир, а и в съответствие с Декрета за мира на болшевишката власт. Освен това, основната част от кавалеристите е била съсредоточена именно в град Ленкоран, където те разоръжили известен брой руски войници. В тази схватка, която е била без каквото и да е стратегическо или дори тактическо значение, един от малкото загинали бил синът на Гаджи Зейналабдин Тагиев – Мамед Тагиев.

 

Действително и съветските историци, а и самите бакински болшевики, отдават огромно значение на присъствието в Баку на подразделения на така наречената „дива дивизия“. Както ще видим по-късно, изтеглянето на подразделенията на азербайджанския кавалерийски полк е едно от условията за примирие, от болшевишкия ултиматум, отправен към азербайджанците и партията „Мусават“ след началото на боевете в Баку и погрома над мюсюлманското население там.

 

Към тази версия се придържат и неколцина западните автори, като Питър Хопкърк. Неговата хипотеза е, че ръководителят на бакинските болшевики – Степан Шаумян е успял да създаде коалиция между болшевиките, арменците (в лицето на Арменския национален съвет и на партията „Дашнакцутюн”) и мюсюлманите (в лицето на партията „Мусават”).

 

Според него обаче, равновесието между тези три страни било крайно неустойчиво. Мюсюлманите изпитвали силно безпокойство от въоръжаването на арменците от страна на англичаните, които ги толерирали. Затова според Хопкърк, мюсюлманите се обърнали за помощ към единоверците си и на пристанището в Баку започнали да пристигат въоръжени подразделения на „Дивата дивизия”. По изпратените да проверят пристигащите въоръжени подразделения чиновници бил открит огън и някои то тях били убити. Пристигналите своевременно болшевишки въоръжени сили, разоръжили въоръжените мюсюлмани, но след като в града продължили да пристигат подразделения на „Дивата дивизия”, Баку се превърнал в бойно поле. [13, pp. 282 – 283]

 

Както се вижда от приведените по-горе данни, в Баку е присъствала твърде малка част от „Дивата дивизия“ – по-малко то 500 души. Това обаче не пречи на различни автори, къде по инерция, къде преднамерено, да преувеличават в огромна степен значението на тези бойци. Самите болшевики в Баку са превърнали подразделенията на „Дивата дивизия“ в първокласно плашило и човек би могъл да помисли, че на края сами са си вярвали на спекулациите.

 

Твърденията на Хопкърк влизат в тежък конфликт с реалните исторически факти. Освен това, неговата книга, посветена на „мащабен план на Кайзера за сриване на Британската империя”, който минавал през предизвикване на възстания в Британска Индия и подриване на руското влияние в Средна Азия, в никакъв случай не може да се разглежда като безпристрастна. Хопкърк не крие враждебното си отношение към мюсюлманите, които разглежда като естествена „пета колона” на турците – основни съюзници на Германия в региона.

 

Всъщност, всички историци отбелязват, че по време на войната азербайджанците се държат напълно лоялно към Руската империя, независимо, че по подобие на предприетите от Турция анти-арменски действия, в Русия също се подхваща депортация на пограничното мюсюлманско население. [15]

 

Тази депортация обаче заплашва преди всичко населението на Аджария (част от днешна Грузия), което е предимно мюсюлманско. Депортацията на аджарите е до голяма степен предотвратена от грузинските депутати в Държавната дума, които яростно се противопоставят на депортирането на хора, които те смятат за етнически съвсем близки, независимо от религиозните им различия. [6, стр. 142] Аджарите са обявени за грузинци, а не за тюрки и са спасени от депортация.

 

Към подобна на Хопкърк теза се придържа и Стефани Кронин, която пише дословно следното: „В края на февруари 1918 година избухват боеве между съветските сили в Баку и мюсюлманските националисти около град Ленкоран. Очевидно е било, че сраженията могат да се разширят в посока към Баку. На 30 март съветските войски се опитват да разоръжат мюсюлманската „Дива дивизия” и отказът на последната да предаде оръжието си, дава искрата, която разпалва боевете. Напрежението при мюсюлманите е било високо и те откриват спорадичен огън по съветските войски”. [12, p. 90]

 

Може да се смята, че и двамата автори доста щедро са ползували различни издания от съветската епоха, където се лансира тезата, че клането в Баку е провокирано от нежеланието на „Дивата дивизия” да се разоръжи. Към тази теза с „половин уста” се придържат и някои съвременници на събитията, но тя както ще видим малко по-нататък се опровергава от самите ръководители на „Бакинската комуна” в техните писма до Москва и в речите им в Баку.

 

На същия ден, в квартирата на Нариман Нариманов започват преговори между Степан Шаумян (ръководител на Бакинския съвет) и лидера на „Мусават“ – Мамед Емин Расулзаде. Нариманов е болшевик от една особена социалдемократическа фракция, съществувала в Азербайджан – „Хюммат“, по-известна с руското си изписване и произношение като „Гуммет“.

 

„Хюммат“/“Гуммет“ е мюсюлманска социалдемократическа партия – първата в мюсюлманския свят социалдемократическа формация. В нея също както и в РСДРП, е съществувало разделение на болшевики и меншевики, но то не е било толкова яростно и конфронтационно, колкото в останалата част на Руската империя, а впоследствие – на Съветска Русия.

 

В Закавказкия сейм „Хюммат“/“Гуммет“ влиза в мюсюлманската парламентарна фракция, състояща се от 44 депутати от партиите „Мусават“, „Иттихад“, „Хюммат“/“Гуммет“ и мюсюлмански социалистически блок. От тази гледна точка, лидерът на „Хюммат"/“Гуммет“ – Нариманов, е бил идеалният посредник между болшевиките и „Мусават“.

 

Според различни източници, преговарящите страни почти са били стигнали до споразумение за връщането на оръжието на петдесетте военни от Ленкоранския дивизион, когато пристига съобщение, че на Шемахинската улица е открит огън по конен отряд на болшевиките. И до ден днешен, не е известно кой точно е открил огън, но за лидерите на болшевиките това е било предостатъчен повод да прекъснат преговорите и да дадат команда за атака срещу „Мусават“ и азербайджанците като цяло.

 

Малко по-късно, Степан Шаумян ще обясни действията си с цинична откровеност:

„Ние бяхме длъжни да дадем отпор и ние се възползувахме от повода, първият опит за въоръжено нападение над нашия конен отряд и започнахме настъпление по цялата линия на фронта. Благодарение на старанието и на местния Съвет и на прехвърлилия се тук Военно-революционен комитет на Кавказката армия (от Тифлис и от Саръкамъш) ние имахме вече въоръжени сили – около 6 хиляди души. „Дашнакцутюн“ имаха също така около 3–4 хиляди души в националните им части, които бяха на наше разположение. Участието на последните придаде отчасти на гражданската война характерът на национално клане, но нямаше възможност да избегнем това. Ние съзнателно вървяхме към това. Мюсюлманската беднота силно пострада, но сега тя се сплотява около болшевиките и около Съвета“. [10, стр. 63 – 64]

 

Някои автори, като Волхонский и Муханов, подчертават различията в поведението на „Дашнакцутюн“ и на Арменския национален съвет.[4, стр. 75 – 80] Позовавайки се на дневника на члена на партията на Конституционните демократи (кадетите) Б. Л. Байков, те подчертават, че Арменският национален съвет е полагал усилия да задържи арменците в Баку извън започналия конфликт. Това обаче се оказало невъзможно, защото местният комитет на партията „Дашнакцутюн“ е взел решение да се включи пълноценно в битката. Байков пише:

 

„Отначало татарите (по онова време рускоезичните автори често наричат азербайджанците „татари“, бел. авт.) имаха успех, но вече на втория ден стана ясно, че няма да устоят в неравната борба. Арменският национален комитет от своя страна взимаше мерки, за да въздържа арменските маси от участие в стълкновението. Но комитетът на партията „Дашнакцутюн“ реши да вземе активно участие в борбата и „дашнакцаканите“ започнаха настъпление срещу татарските позиции. Към тях се присъединиха и арменците – войници. Озлоблението и от двете страни все повече нарастваше; болшевишко–татарското стълкновение започна да приема характер на национален сблъсък“. [1, стр. 114]

 

Впоследствие, самият лидер на болшевиките Степан Шаумян ще подчертае особеното значение на подкрепата на „Дашнакцутюн“, както и на десните есери в Баку. Това обаче няма да попречи на друг виден болшевишки деец и участник в събитията, бъдещият съратник на Сталин на най-високо равнище – Анастас Микоян, с типичната за болшевиките перфидност да заяви, че някои национални арменски части са взели участие в боевете на страната на „червените“, едва когато победата на последните вече е била ясна. Нещо повече – Микоян обвинява Арменския национален съвет, че е бил в сговор с мусаватистите за общи действия срещу болшевиките в едно общо азербайджанско–арменско възстание. Той пише дословно:

 

„Трябва да се отбележи, че до настъпването на тези събития, между азербайджанския и арменския национален съвет беше постигната договореност за това, че Арменският съвет ще подкрепи със своите въоръжени сили възстанието, което се готвеше от партията на мусаватистите. Обаче, когато възстанието започна, Арменският национален съвет обяви за своя неутралитет, а когато победата на Червената армия беше вече ясна, някои национални арменски части даже взеха участие на страната на Червената армия“. [8, стр. 133]

 

Излишно е да се коментира черната неблагодарност, съдържаща се в това изявление на Анастас Микоян, но това не е изненада, като се има пред вид, че около две години по-късно, съветската власт ще хвърли „дашнакцаканите“ на вълците, тоест на турската армия и с въоръжено насилие ще ликвидира арменската република и ще се възцари в Ереван.

 

Разбира се, тук трябва да се прави разлика между намерението на някои арменски дейци да запазят неутралитет в започналото клане и очевидно злонамерените внушения на Анастас Микоян. Има различни свидетелства, включително и от очевидно симпатизиращи на азербайджанците автори като Казъмзаде [14], които показват, че е имало разлика в позицията на Арменския национален съвет и на местния комитет на „Дашнакцутюн“. Това твърдение се застъпва и от Тадеуш Светоховски в неговото изследване за формирането на азербайджанската идентичност. [19, pp. 116 – 118]

 

В крайна сметка, за това свидетелствува и самият Степан Шаумян в цитираното негово писмо. [10, стр. 63 – 64] Само че, в случая категорично е надделял авторитетът на „Дашнакцутюн“ и арменците стават първостепенни участници в кървавите мартенски събития, за които Шаумян после ще се извинява, че били загубили част от облика си на гражданска война и заприличали на „национално клане“ според собствената му оценка на събитията.

 

Предприетото от болшевиките настъпление срещу мюсюлманските квартали, поддържано от арменските национални части на „Дашнакцутюн“ е подкрепено от въздуха с бомбардировки, в които участвуват хидроплани от местната авиационна школа. Азербайджанските квартали са обстрелвани и от морето от кораби на Каспийската военна флотилия.

 

В мюсюлманските квартали се разиграват грозни сцени на мародерство, на избиване на невъоръжени мъже, жени и деца.[11] Болшевиките успяват да „прехвърлят“ на арменците от „Дашнакцутюн“ значителна част от „мръсната работа“. Зад тези действия стоят както реалната необходимост на болшевиките да получат подкрепления и от друга въоръжена сила, така и далече отиващи сметки за противопоставянето на закавказките националности.

 

Независимо, че болшевиките са вдигнали шум до небето за присъствието на „Дивата дивизия“ в Баку, срещу тях се оказват не нейните калени бойци, а лошо въоръжени и още по-зле организирани азербайджански отряди. На мюсюлманите в Баку се наложило спешно да поискат примирие.

 

Комитетът за революционна отбрана, създаден от Съвета на народните комисари в Баку, отправя на ръководството на партията „Мусават“ ултиматум, в който се иска:
„1. Открито и безусловно признаване на Бакинския Съвет като единствена власт и абсолютно подчинение на всички негови заповеди;
2. Извеждане от територията на Баку на азербайджанската воинска част на Дивата дивизия;
3. Отваряне на движението по железопътните линии Баку – Тифлис и Баке - Петровски“.

 

Вечерта на 31 (19) март 1918 година, ръководството на партията „Мусават“ капитулира и приема всички условия на ултиматума, за което надлежно уведомява Изпълнителния комитет на Бакинския съвет. На следващата сутрин, над къщите в азербайджанските квартали на Баку се развяват бели знамена. Това обаче, не се оказва достатъчно за прекратяване на насилието в града. Без съмнение, подстрекавани от болшевиките, въоръжените отряди на дашнаките, които според Одри Алстадт са изразила недоволство от „меките условия“ на капитулацията на азербайджанците [11], продължават нападенията в мюсюлманските квартали на града. [19, pp. 116 – 118]

 

На 02 април (21 март) 1918 година, в 11 часа сутринта, ръководството на Бакинския съвет на народните комисари, официално сключва примирие с азербайджанците, но насилието, мародерството и убийствата продължават до 05 април (24 март) 1918 година. [11]

 

Цитираният вече Питър Хопкърк, в чиито симпатии към арменската кауза не може да има съмнение, също така пише:

 

„Арменците, веднъж видели, че старите им врагове бягат, сега жадували за мъст. Затова боевете продължили до тогава, докато практически цялото мюсюлманско население било изгонено от града или пък изклано. На петия ден [от началото на боевете], макар и значителна част от града все още да била в пламъците на пожарите, съпротивата била прекратена и улиците останали пълни с телата на убитите и ранените, които практически всички били мюсюлмани“. [13, pp. 283 – 284]

 

Одри Алстадт, в чиято книга също се промъкват някои от клишетата на съветската историография (най-вече относно присъствието на части на „Дивата дивизия“ в Баку), дава такова описание на края на мартенските кланета:

 

„След като азербайджанските представители приели условията [на капитулацията], дашнаките се „захванали да плячкосват, палят и убиват в мюсюлманските квартали на града“. (Тук Алстадт се позовава на писмото на Степан Шаумян за мартенските събития в Баку. бел. авт.). По оценката на Шаумян, повече от 3000 души са убити в рамките на два дни. „Арменските войници станаха по-брутални, след като съпротивата отслабна и ден и половина те плячкосваха, убиваха и опожаряваха“. Хиляди азербайджански турци побягнаха извън града. Британският вицеконсул майор А. Е. Р. Макдонъл пише, че „нито един малко от малко по-важен мюсюлманин не остана в града“. Бягството на мюсюлманите от града, променя демографската картина още повече в полза на елементите, които не са от местен произход. Бакинският клон на Националния съвет е разпуснат. От „мартенските събития“ до месец август същата година, азербайджанците няма да играят никаква политическа роля в Баку“. [11]

 

Клането в Баку изиграло ролята и на сигнал за още по-мащабно разчистване на сметките. Както пише Майкъл Смит:

 

„Болшевиките открито признали своята неспособност да предотвратят анти мюсюлманските погроми, организирани от въоръжените сили на дашнаките и те се разпространили и по близките градове и села". [17, p. 227]

 

По различни оценки, по време на „мартенските събития“ от 1918 година, в Баку са загинали между 3000 и 12 000 души. [9, виж бележка 11 в края на текста] Най-занижената оценка, естествено е на „архитекта“ на събитията – Степан Шаумян, макар че трябва да се отбележи, че в станалото вече прословуто негово писмо, той си оставя малка вратичка, като говори за убитите само по време на бойните действия и не визира продължилите и след капитулацията на „Мусават“ кланета и мародерски изстъпления. Майкъл Смит пък от своя страна обръща внимание на факта, че оценката на Шаумян визира убитите само в град Баку, а не и в околностите, където насилието се разпространява със скоростта на степен пожар. [17]

 

В крайна сметка, Майкъл Смит прави оценката, че с оглед на дадените жертви, „мартенските събития“ в Баку са били едни от най-кървавите епизоди в хода на болшевишката революция.

 

От своя страна, лидерът на болшевиките, Степан Шаумян изпада в еуфория от постигнатото. Той пише:

 

„Резултатите от боевете са блестящи за нас. Разгромът на противника беше възможно най-пълен. Ние им продиктувахме условия, които безпрекословно бяха подписани. Убитите са повече от три хиляди от двете страни. През цялото време съветската власт в Баку висеше във въздуха, поради съпротивата на мюсюлманските националистически партии. Тези партии во главе с феодалната (бекска и ханска) интелигенция, укрепили се в Елисаветопол (градът е с историческо име Гянджя, което носи и в момента. През съветския период градът е наречен на името на Киров, бел. авт.) и Тифлис, благодарение на подлата и страхлива политика на меншевиките, станаха в последно време много агресивни и в Баку. От листовките, издадени от нас и приложени тук (в писмото, бел. авт.), ще видите, че те започнаха настъпление срещу нас. (Това несъмнено е блестящо „материално доказателство“. Според Шаумян, издадените от болшевиките пропагандни листовки са доказателство, че техните опоненти са започнали въоръжено настъпление срещу тях. Безупречна логика … бел. авт.). Решаваше се съдбата на Закавказието. Ако те бяха надделяли в Баку, градът щеше да бъде обявен за столица на Азербайджан и всички немюсюлмански елементи щяха да бъдат обезоръжени и изклани“. [10, стр. 63 – 64]

 

По думите на Тадеуш Светоховски, в паметта на азербайджанците, „Бакинската комуна“ е станала „горчив символ на болшевишко-арменския сговор, роден в кървавата баня на мартенските събития“.[18, p. 67] Тези събития действително прокарват кървава бразда между болшевиките и огромна част от азербайджанците. Те обаче наливат масло и в огъня на арменско–азербайджанското национално противопоставяне, който още един път ще се разгори със страшна сила точно след 70 години.

 

Самата власт на болшевиките в Баку се оказва кратка. През месец юли 1918 година, пред заплахата от настъпващата турско–азербайджанска Кавказка ислямска армия, есерите и меншевиките в Баку се опълчват срещу болшевиките. Болшевишкият бакински съвет предава пълномощията си на тях и те установяват така наречената „Диктатура на Цетрокаспия“. „Диктатурата на Центрокаспия“ вика на помощ англичаните, но и техният гарнизон не се задържа за дълго в Баку. През месец септември 1918 година, правителството на новосъздадената Азербайджанска демократична република установява контрол над град Баку и го прави своя столица.

 

Защо е станало всичко това?

Основната причина за клането в Баку през 1918 г., наречено впоследствие с евфемизма „мартенски събития”, е стоящата пред болшевиките неистова необходимост да удържат в ръцете си Баку и нефтената промишленост в града и региона. За тях това е било от съдбоносно значение. Нефтът е бил необходим и за болшевишкото правителство, и за германското командуване, с което болшевиките в този момент работят съвсем партньорски. И действително, след погрома над азербайджанците и над партията „Мусават”, започва незабавна експедиция на нефт към контролирания от болшевиките Астрахан. За тази дейност, Степан Шаумян се отчита писмено.

 

Азербайджанското население в Баку, макар и в много голяма степен бедно и представляващо теоретически „таргет група” за болшевишката пропаганда, представлява пречка за контрола на болшевиките над стратегическия град. Нещо повече – политическите представители на азербайджанците са били особено омразни на болшевиките, поради тежнението им към обявяване на независимост на цялото Закавказие. В тази посока работи и Закавказкият Сейм в Тифлис, където мусаватистите са особено активни.

 

Степан Шаумян открито заявява в своите писма, че е трябвало да се пресече влиянието на Сейма в Баку и това е било направено. С тези си действия той не само защитава интересите на болшевишкото правителство, но и следва личното си убеждение, че в революционното преустройство на Руската империя няма място за никакво право на самоопределение на народите. Шаумян е сред малцината болшевики, които са възразявали на Лениновата теза за правото на самоопределение в „тюрмата на народите”. Ленин води с Шаумян нарочна кореспонденция по въпроса, в която се опитва да го убеди в правотата си. [7, том 48, стр. 208, стр. 233 – 236, стр. 288 - 291, стр. 302 – 303] Интересен факт е, че някои представители на така наречените „буржоазни партии” – кадети, октябристи и други, напълно сериозно разглеждат дейността на Шаумян като ... опазване на руската държавност в Баку и Закавказието. Този парадокс заслужава отделен анализ.

 

От тази гледна точка и по военно-стратегически, и по геополитически, и по чисто идеологически причини, Степан Шаумян е яростен противник на национал-демократите, каквито са азербайджанските мусаватисти. Той вижда в тяхното влияние, нарастваща в геометрична прогресия заплаха.

 

Затова, мартенското клане от 1918 година е превантивно действие на бакинските болшевики. То е насочено към елиминиране на „Мусават” и на азербайджанското влияние в Баку веднъж и завинаги. Затова и се действува на широк фронт – атакуват се фронтално, обстрелват се с артилерия (включително и от бойни кораби) и се бомбардират от въздуха азербайджанските квартали, където живее предимно градската беднота, за която самият Шаумян пише, че в крайна сметка е пострадала много.

 

„Мусават” наистина е главната заплаха за болшевиките в Баку, точно заради тежненията си към независимост и заради важната роля, която играе в Закавказкия Сейм, от където единствено в този момент може да дойде акт за независимост на Закавказието. В този момент, този въпрос е бил не „на хоризонта”, а поставен ребром, защото обявяването на независимост е било единственият път за конституирането на Сейма като преговаряща страна с Турция, чиито войски вече са напирали към Закавказието. Затова и не е било важно, колко кръв ще се пролее, а да се елиминира в някаква степен един от главните двигатели на обявяването на независимостта на Закавказието.

 

Задачата е била толкова важна за бакинските болшевики и лично за Шаумян, че те изобщо не изпитват никакви скрупули да влязат в тактически съюз с националистическа формация като арменската „Дашнакцутюн”. В този случай, „Дашнакцутюн” изиграват роля, за която споменатият по-горе Владимир Илич Ленин е измислил забележително название – ролята на „полезните идиоти”. Запознатите с творчеството на Ленин знаят, че той изобщо не се свени да прави всякакви тактически съюзи с всякакви сили, които могат да бъдат използувани за едно или друго. Тези иначе различно мислещи от него хора, използувани за постигане на конкретни тактически цели, Ленин нарича „полезни идиоти”. Шаумян прилага тази техника не по-лошо от Владимир Илич.

 

Очевидно, някои дейци на Арменския национален съвет, които са имали тежнения в посока на обявяване на независимостта, а може би и към федерализация на Закавказието, са разшифровали замисъла на Шаумян. Техните усилия за задържане на арменците извън конфликта, най-вероятно са били свързани с логичното съображение, че проливането на кръв ще взриви арменско–азербайджанските отношения, включително и в Закавказкия Сейм. Последното би свело до нула съпротивителните възможности на кавказките народи срещу агресивните им съседи от юг и от север.

 

Факт е, че дейците на Закавказкия Сейм полагат максимални усилия да опазят закавказкото единство. Един от последните и най-ярки документи на Сейма е колективният (!) азербайджанско-арменски протест срещу едностранното обявяване на грузинската независимост.

 

Дейците на партията „Дашнакцутюн” в Баку обаче изобщо не се замислят над тези въпроси и се превръщат в маша в ръцете на болшевиките, в частност на Степан Шаумян. Когато няколко месеца по-късно Баку е превзет от турско-азербайджанската Кавказка ислямска армия, мирното арменско население в Баку ще плати изключително висока цена за поведението на „Дашнакцутюн” по време на „мартенските събития” от 1918 година.

 

Използувана литература:

[1] Байков Б. Л., Воспоминания о револьюции в Закавказье, Архив Русской революции, Т. 9 – 10, Москва, 1991 г., стр. 114.

[2] Балаев Айдын, Февральская революция и национальные окраины. Мартовские события 1918 года в Азербайджане, М. Изд. „Флинта“, 2008 г.

[3] Безугольный А. Ю., Мартовские события 1918 г. в Баку и становление советской власти в Баку, В: Юг России и сопредельные страны в войнах и вооруженных конфликтах, Материалы Всероссийской научной конференции с международным участием, Ростов-на-Дону, 22 – 25 июня 2016 г., Издательство ЮНЦ РАН, стр. 134 – 141, http://www.ssc-ras.ru/ckfinder/userfiles/files/2016_Yug%20Rossii%20v%20voinakh.pdf

[4] Волхонский М. и Муханов В., По следам Азербайджанской Демократической Республики, Москва, Изд. „Европа“, 2007 г. Виж и на електронното издание: https://www.e-reading.club/book.php?book=89005 , по-специално тук: глава „Илюзия кавказской взаимности“: https://www.e-reading.club/chapter.php/89005/10/Volhonskiii%2C_Muhanov_-_Po_sledam_Azerbaiidzhanskoii_Demokraticheskoii_Respubliki.html

[5] Государственный архив Азербайджанской Республики, ф. 2898, оп. 2, д. 11, л. 430.

[6] Кадио Жюльет, Лаборатория империиМ Россия / СССР, 1890 – 1940, Москва, Новое литературное обозрение, 2010 г.

[7] Ленин Владимир Илич, Полное собрание сочинений, том 48, http://publ.lib.ru/ARCHIVES/L/LENIN_Vladimir_Il'ich/_Lenin_V.I._PSS5_.html#148

[8] Микоян Анастас И., Дорогой борьбы, Книга 1, Издательство политической литературы, Москва, 1971 г., стр. 133.

[9] Смит Майкл, Память об утратах и азербайджанское общество, http://old.sakharov-center.ru/publications/azrus/az_004.htm

[10] Шаумян Степан, Письма. 1896 – 1918, Ереван, Арм ГИЗ, 1959 г., стр. 63 – 64.

[11] Alstadt Audrey L., The Azerbaijani Turks. Power and Identity under Russian Rule, Hoover Institution Press, Publication No 410, Stanford University, Stanford, California, USA, 2013.

[12] Cronin Stephanie, Reformers and Revolutionaries in Modern Iran: New Perspectives on the Iranian Left, Rootledge Curzon, Taylor & Francis Group, London and New York, 2004.

[13] Hopkirk Peter, Like hidden fire. The plot to bring down the British Empire, Kodansha Globe, New York, 1994, pp. 282 – 283.

[14] Kazemzadeh Firuz, Struggle for Transcaucasia (1917 - 1921), New York, Philosophical Library, 1951.

[15] Lohr Eric, Nationalizing the Russian Empire. The Campaign against Enemy Aliens during World War I, Russian Research Center Studies 94, Harvard University Press, 2003.

[16] Roberts Glenn L., Comissar and Mullah: Soviet – Muslim Policy from 1917 to 1924, Dissertation.com, Boca Raton, Florida, USA, 2007, pp. 19 – 20.

[17] Smith Michael G., Anatomy of a Rumour: Murder Scandal, the Musavat Partu and Narratives of the Russian Revolution in Baku, 1917-20, Journal of Contemporary History, Vol. 36, No 2, April 2001, http://journals.sagepub.com/doi/pdf/10.1177/002200940103600202

[18] Swietchowski Tadeusz, Russia and Azerbaijan. A Borderland in Transition, Columbia University Press, 1995.

[19] Swietochowski Tadeusz, Russian Azerbaijan, 1905 – 1920: The Shaping of a National Identity in a Muslim Community, Cambridge University Press, 2004.

В нощта на 25-ти срещу 26-ти февруари 2018 г., се навършват 26 години от масовото избиване на цивилни граждани – азербайджанци, след превземането на град Ходжали в Нагорни Карабах от арменски въоръжени сили. Това е повод да предложим на вниманието на читателите тези редове. Предложеният по-долу текст е част от изследване на крайните форми на жестокост, проявяване по време на военни действия в най-ново време, най-вече през втората половина на 20-ти век. Това е резултат от продължителна по време работа, съвместно с Ивайло Попов, дипломант в магистърска програма във Висшето училище по сигурност и икономика (ВУСИ) в град Пловдив. Написаното по никакъв начин не трябва да се приема като опит за създаване на негативно отношение към арменците, където и да живеят те – в Армения, в Нагорни Карабах или в България. Също така, по никакъв начин не бива да се търси каквато и да е връзка между публикацията и неотдавнашното посещение на президента Румен Радев в Армения. Тук става дума за научен текст, а не за пропаганден материал.

 

(Продължение от 22 февруари 2018 г. В предишната част бяха разгледани фактите около трагедията в Ходжали и как те са били документирани от различни независими източници.)

 

За стратегическото значение на град Ходжали като причина, предизвестила погрома над мирното му население

 

Значението на Ходжали е било особено както за арменската, така и за азербайджанската страна. Населеното място се е намирало на пътя Степанакерт – Аскеран, като фактически е блокирало районния център. Според арменската страна и Степанакерт, и Аскеран методично са били разрушавани с артилерийски обстрел (според други – с минохъргачен обстрел) от Ходжали. Освен това, Ходжали практически е отрязвал северната част на Нагорни Карабах (Арцах) от южната му част. Освен това, на територията на Ходжали се е намирало единственото летище в Нагорни Карабах, чрез което обсадените арменци биха могли да осъществят връзка с останалия свят. Така че в навечерието на щурма на Ходжали и на последвалите трагични събития и двете страни прекрасно са разбирали стратегическото значение на града. [6], [7]. Съответно – и двете страни са се подготвяли за предстоящата схватка.

 

Особено раздразнение у арменската страна е предизвиквало разрастването на Ходжали и заселването му с изселени от Узбекистан месхетински турци, азербайджанци от вътрешността на страната и бежанци от самия Нагорни Карабах. Арменците са възприемали ставащото като „целенасочена политика по изменение на демографската ситуация“. [7] Според данни на Московския правозащитен център „Мемориал“, публикувани във вестник „Независимая газета“ на 18 юни 1992 г., в периода 1989 – 1991 година, населението на Ходжали е нараснало от 2135 на 6300 души. Пак през 1991 г. Ходжали е бил обявен за град, което допълнително е разпалило емоциите сред арменските националисти. [7]

 

Според арменската страна Азербайджан е укрепвал присъствието си в Ходжали не само с демографски средства. Обикновено арменските автори се позовават на книгата на Кирилл Столяров – „Разпадане: От Нагорни Карабах до Беловежката пуста“. [8]

 

Безспорно, Столяров е автор, който е бил лично близък до президента на Азербайджан Аяз Муталибов и е имал достъп до информация от първа ръка. Трудно е да се прецени до каква степен всичко написано от него може да се приема за чиста монета, защото той взима доста явно страната на Муталибов в полемиката му с неговите политически опоненти от Народния фронт на Азербайджан, но все пак книгата му е важен източник на информация. (Аяз Муталибов е първият президент на Азербайджан. Преди това той е бил ръководител на Комунистическата партия в Азербайджан и член на Политбюро на КПСС).

 

Според данни, взети от книгата на Столяров, в района на Ходжали, както и в най-близкия районен център – град Агдам, са били доставени повече от 35 хиляди автомата и картечници, както и необходимите количества боеприпаси за тях. [8, стр. 268]. Пак Столяров съобщава, че в средата на месец февруари 1992 г., президентът Муталибов е наредил в района на Ходжали да се прехвърлят единадесет танка и дванадесет бойни машини на пехотата БМП-2. [8, стр. 251]. При днешното ниво на въоръжено противостояние между Азербайджан и Армения, това са много скромни числа, но тогава такъв брой военна техника е можел да има сериозно отражение върху хода на бойните действия.

 

Давайки си сметка, че арменците в Нагорни Карабах са блокирани, изпитват недостигна на храна и боеприпаси и със сигурност ще се опитат да вземат контрола над летището в Ходжали, президентът на Азербайджан Аяз Муталибов разпорежда да се разрушат пистите за излитане и кацане и останалата инфраструктура на летището в Ходжали. [8, стр. 255].

 

Но дори и да не са могли да използват летището, арменците са искали на всяка страна да сложат ръка на Ходжали, поради близостта му с основния административен център на Нагорни Карабах – Степанакерт. При това не е ставало дума за военни съображения от краткосрочен и от тактически характер.

 

Както пише Левон Мелик–Шахназарян, „щурмът на Ходжали имаше за арменците още едно, не по-малко важно от пробиването на блокадата обстоятелство: на Степанакерт, особено с оглед на натрупвания от Азербайджан военен юмрук в Агдам, беше необходима дълбоко ешелонирана отбрана. Наличието на бързо растящ и добре въоръжен азербайджански град сериозно усложняваше отбраната на столицата на Нагорно Карабахската република. По такъв начин, възникна насъщната необходимост от превантивно, изпреварващо настъпление, предизвикано не само от стремежа да се прекратят разрушенията в Степанакерт и близкостоящите арменски села, но и да се обезпечи жизнеспособността на арменската държава“. [7]

 

Тези думи сочат, че в битката за Ходжали арменската страна явно е виждала залог за съществуването на независимата арменска държава. Ходжали е разглеждан като заплаха и поради военно-стратегическото си значение, и поради факта, че е „бързо растящ и добре въоръжен азербайджански град”.

 

В спомените си за боевете при Ходжали, които той определя като „славна победа на арменското оръжие“, Левон Мелик–Шахназарян недвусмислено пише, за Ходжали: „новороденият град беше обречен да стане арена на жестоки сражения. Именно за това се готвеха и двете страни”.

 

Авторът на тези разсъждения е не само един от най-информираните хора за историята и детайлите на арменско-азербайджанската война, но и пряк участник в много от най-тежките военни операции, включително и в операцията по превземането и „прочистването” на града. Той изрично подчертава, че притежава пълната статистика за арменските сили, участвували в боевете за Ходжали.

 

Обяснявайки за повишената боеспособност на арменските отряди в навечерието на сраженията за Ходжали, Мелик–Шахназарян неволно ни дава представа и за пълната неспособност на вече разпадналия се Съветски съюз, (който се е превърнал в ОНД), по какъвто и да е начин да противодейства на изтребителния конфликт в Закавказието.

 

Той пише: „От друга страна, арменските формирования вече бяха въоръжени значително по-добре, отколкото преди няколко месеца. Работата е там, че в самия край на есента на 1991 година, арменската страна успя да разоръжи дислоцирания в Степанакерт милиционерски полк и завладя оръжието и боеприпасите му. На времето този полк беше изпратен за да противодействува на междунационалните сблъсъци в Арцах. Но когато СССР беше на крачка от разпадането си, командването на полка беше объркано, а редовите служащи изобщо не искаха с цената на собствената си кръв да защитават имуществото на умиращата страна. Е, тук и преговорите естествено изиграха своята роля. Още повече, че от наша страна тези преговори се водеха от хора, настроени достатъчно решително”. [7]

 

Както се казва, след като „решително настроените хора” са успели да вземат страха на цял милиционерски полк от вътрешните войски на бившия СССР, за тях не е било особено трудно да предизвикат истински ужас у цивилното население на Ходжали. Пък и са имали вече достатъчно технически средства за това.

 

Според Левон Мелик–Шахназарян:

 

„Както и да е станало това, въоръжението на полка, в това число и бронираната техника, се оказаха в наши ръце. Впрочем, именно това обстоятелство, че настъпващите към Ходжали арменци използуваха три БМП, беше използвано след това от азербайджанците в тяхната пропаганда. Те и до ден днешен се опитват да убедят света, че в настъплението срещу Ходжали са участвували подразделения на дислоцирания в Степанакерт 366 полк на Министерството на отбраната на СССР. Обаче, както се вижда, ние нямахме нужда от странична помощ. За операцията ние се готвехме повече от сериозно.

 

И макар, че авторът на тези редове има под ръка цялата статистика, свързана с боевете, все пак засега ще се въздържа да публикувам общия брой на участвувалите в сражението момчета. Ще кажа само, че по време на щурма на Ходжали в арменските формирования бяха настъпили качествени изменения и това се отнасяше не само до въоръжението. Ще отбележа макар и само един факт: много от нашите доброволчески отряди вече се бяха разраснали до размера на роти“. [7].

 

Самата операция по завземането на Ходжали според арменски източници и най-вече според самия Мелик-Шахназарян е целяла не само превземането на града, но и изтласкването на местното население извън него, в посока на районния център Агдам. За това свидетелства самата диспозиция на арменските сили, описана в подробности в арменски източници. Както се вижда и от приведените по-горе арменски изявления, проблемът не е бил само в Ходжали като укрепен пункт, от който е можело да се обстрелва Степанакерт. Проблемът е бил, че наличието на голям град, населен с азербайджанци в близост до Степанакерт, е било откровено възприемано като заплаха за сигурността на изгражданата от карабахските арменци Нагорно Карабахска република. Със съжаление трябва да се признае, че замисълът за етническо прочистване на Ходжали е бил заложен още в плана за превземането му.

 

Левон Мелик-Шахназарян пише:

 

„Операцията разработи и ръководи Командос (Аркадий Тер-Тадевосян, известен сред арменските бойци като „Командос. Бел. Авт.). Той беше и прекият командващ. От съставената от него и приложената тук карта се вижда, че нашите подразделения трябваше да влязат в Ходжали от четири направления. …

 

Не трябва да забравя да кажа, че от страната на по-голямата част от десния бряг на река Каркар, нашите отряди не действаха. Това пространство беше предназначено за изход на мирното население и за отстъпление на азербайджанските аскери. Ние се стремяхме да избегнем даването на големи загуби от страна на мирното население. Освен това, ние разбирахме, че ако азербайджанците нямат възможност да избягат, те ще бъдат принудени да се сражават до край. На изхода на операцията това разбира се нямаше да повлияе, но ние се стремяхме да избегнем излишни жертви. …

 

На момчетата се обясняваше, че малочисленият арменски народ няма право да воюва по такива инструкции (стандартните инструкции в съветската армия, където изрично се е подчертавало, че при улични боеве в градски условия може да се очаква нарастване на броя на жертвите на атакуващата страна с 20 – 25 процента. Бел. Авт.), че на нас ни е скъп всеки войник, че операцията е разработена така, че в максимална степен да се избягва даването на жертви. Покрай това на момчетата им се напомняше за заповед №1, в която се говореше за недопустимостта от прилагане на насилие над мирното население и над пленниците. Така или иначе, операцията започна със закъснение, както днес е добре известно на 25 февруари в 23:00 часа”. [7]

 

В крайна сметка – защо?

 

Едно от лесните обяснения е, че става дума за обичайната за бойните действия ярост и за акт на отмъщение. Войната в Нагорни Карабах е просто един от върховете на ескалиралата омраза и нетърпимост между арменци и азербайджанци, започнала с шествия и протести, преминала през взаимни погроми и продължила с пълна сила на бойното поле в Карабах.

 

Според Томас де Ваал, възможно е да е имало символика в избора на датата на атаката – 25 срещу 26 февруари 1992 г. Четири години по-рано в Сумгаит са извършени погроми над местното арменско население. Затова де Ваал не изключва възможността да е търсено подобно съвпадение, още повече, че битката за Ходжали прераства в жестоко отмъщение. [3, стр. 151]

 

Тук обаче е мястото да се приведе един много важен цитат от книгата на Томас де Ваал, който се е превърнал в основен аргумент на азербайджанската страна в нейните усилия да докаже преднамереността на клането в Ходжали. Томас де Ваал цитира днешния президент на Армения Серж Саркисян, тогава – важен арменски военен командир:

 

„Когато помолиха арменския военначалник Серж Саркисян да разкаже за превземането на Ходжали, той предпазливо отговори: „Ние предпочитаме да не говорим на глас за това“. Що се касае за броя на жертвите, то по неговите думи, „много неща бяха преувеличени“, а и бягащите азербайджанци оказали въоръжена съпротива. Обаче по отношение на повода за случилите се събития, Саркисян се изказа по-честно и по-твърдо: „Но аз мисля, че главният въпрос беше в нещо съвсем друго. До Ходжали азербайджанците мислеха, че могат да си правят майтап с нас, те мислеха, че арменците не са способни да вдигнат ръка на гражданското население. Ние успяхме да пречупим този [стереотип]. Ето какво стана. И трябва също така да се има пред вид, че сред тези момчета (арменските бойци при Ходжали, Бел. Авт.) имаше хора, които бяха избягали от Баку и от Сумгаит“. [3, стр. 152]

 

Един от скорошните случаи, когато азербайджанската страна за пореден път цитира написаното от Томас де Ваал изявление на Серж Саркисян е разгласеното „Изявление на Министерството на външните работи на Република Азербайджан по повод на 25-та годишнина от геноцида в Ходжали“ от 25 февруари 2017 г. [5] Там цитатът на президента Саркисян е даден в съкратен вид, макар че това не изопачава смисъла на казаното от него. Министерството на външните работи на Азербайджан окачествява казаното като „цинично признаване на вината“ от страна на „тогавашния министър на отбраната на Армения и настоящ президент Серж Саркисян“. [5]

 

Самият Томас де Ваал дава много сериозно значение на тази реплика, за която Саркисян вероятно ще съжалява цял живот. Според де Ваал:

 

„Оценката на Саркисян ни заставя да погледнем под друг ъгъл на най-жестоката кланница в карабахската война. Не е изключено тези масови убийства да са били, та макар и от части, преднамерени актове на сплашване“. [3, стр. 153]

 

Както беше показано по-горе, планът за завземане на Ходжали от самото начало е предвиждал изтласкването на местното население извън него. Изтласкването е изрично заложено в плана и за него е предвиден маршрут. Поне на теория е бил оставен коридор (по десния бряг на река Каркар), откъдето да се изтеглят и мирното население, и азербайджанските войници. Голяма част от бежанците тръгват точно по този маршрут и в един момент върху тях се изсипва огънят на арменските застави.

 

В разказа за подготовката на операцията се споменава „заповед №1“ на командването на арменските нагорно-карабахски сили, в която се забранява да се прилага насилие над мирното население и пленниците, но впоследствие никой от пристигналите на мястото на трагедията журналисти и разследващи от различни организации не успява да я види в писмена форма. За нея се говори, но писмен текст – черно на бяло, липсва. За това особено ясно се коментира в разследването на „Мемориал“, което не може да бъде заподозряно в пристрастие към азербайджанската страна. [4]

 

Случаят ужасно много прилича на подобен от войната в Източна Украйна. В късното лято на 2014 г. в края на август, започналите настъпление украински въоръжение сили и силите на украинското Министерство на вътрешните работи, заедно с няколко доброволчески батальона, започнаха настъпление в обход на Донецк. Първоначално настъплението се развиваше особено добре и украинците бяха на път да отрежат Донецк от връзка с руската граница и да заплашат столицата на самопровъзгласилата се ДНР от изток. Последната спирка преди Донецк беше град Иловайск.

 

Украинските сили влязоха в града, но докато бяха ангажирани в тежки улични боеве, неочаквано бяха атакувани и обкръжени от превъзхождащи ги сили. (Различни военни анализатори, участници в боевете и политици от различен произход публично заявяват, че украинците са били атакувани от редовна руска армия, преминала границата в помощ на сепаратистите от ДНР). Някъде около 27-28 август 2014 г., се образува така нареченият „Иловайски котел“.

 

На 29 август 2014 г. президентът на Русия – Владимир Путин, се обръща към ръководството на ДНР да даде възможност на обкръжените украински сили да излязат от обкръжението, като им се отвори така нареченият „хуманитарен коридор“. По свидетелствата на участниците в боевете, при излизането от „котела“, по украинските колони е открит огън с леко и тежко оръжие, включително със системи за залпов огън „Град“. По различни оценки на участници в боевете от украинска страна, както и на комисията „Сенченко“, разследвала случая - при излизането през „хуманитарния коридор“ украинската страна е загубила над 1000 души убити.

 

Ние няма от къде да знаем, доколко участниците в събитията около „Иловайският котел“ от страна на ДНР са били запознати в детайли със случая в Ходжали, но сходството между двата случая е безспорно. Затова и не може да се каже със сигурност, дали организирането на засада на бягащите от Ходжали мирни жители и бойци от гарнизона е било планирано предварително или е било импровизирано в хода на операцията.

 

Ако думите на Серж Саркисян, че с клането в Ходжали арменците са убедили азербайджанците, че не може да се шегуват с тях, не са „грешка на езика“ и несполучливо остроумие, възниква основателно подозрение за преднамереност при извършените масови жестокости.

 

Няма съмнение, че за арменците е имало достатъчно съображения от военно естество, за да атакуват Ходжали.

 

От спомените на Левон Мелик–Шахназарян ясно се вижда, че арменците са гледали на новообявения град Ходжали с враждебност и безпокойство, защото са го приемали като азербайджански демографски бастион и военна цитадела в опасна близост до столицата на самообявилата се арменска Нагорно Карабахска република – Степанакерт.

 

Пак от написаното от Левон Мелик–Шахназарян знаем, че етническото прочистване на Ходжали е влизало в плана за завземането на стратегическото населено място, разбира се без да се уточнява дали ще има ексцесии на мирното население или то само ще бъда прогонено. Но на прогонването се е отдавало много важно значение.

 

Ако приемем буквално казаното от Серж Саркисян, излиза, че етническото прочистване е било изначално планирано и за да нанесе психологически удар по азербайджанците, като ги шокира с жестокостта спрямо мирното население. Тук логиката по нищо не се различава от въздушните бомбардировки или артилерийския обстрел на жилищни квартали, в която и да е война от Първата световна война насам.

 

При тази подредба на фактите и това логическо тълкуване на събитията, разглеждането на клането в Ходжали като акт на отмъщение отива на второстепенна позиция. Най-много за някои от арменските бойци това да е било „страничен ефект“ и източник на „допълнително удовлетворение“. Съществува основателно подозрение за преднамереност при извършените жестокости.

 

Използувана литература:

 

[1] Garagozov Rauf, The Khojaly tragedy as a collective trauma and factor of collective memory, Azerbaijan in the World, Online Analytical Input From Azerbaijan Diplomatic Academy, Vol. 3, No 5, Marvh 01, 2010, http://biweekly.ada.edu.az/vol_3_no_5/The_Khojaly_tragedy_as_a_collective_trauma_and_factor_of_collective_memory.htm

 

[2] Fisk Robert, Echoes of Stalinism abound in the very modern Azerbaijan – Armenia conflict. The same old enemies are clanking around the black mountains of Karabagh: Russian power, Tutkish expansionism and Armenian nationalism, The Independent, Saturday, 9 April, 2016, 13:16 BST, http://www.independent.co.uk/voices/echoes-of-stalinism-abound-in-the-very-modern-azerbaijan-armenia-conflict-a6976421.html

 

[3] Де Ваал Томас, Черный сад. Армения и Азербайджан между миром и войной, Издательство „Текст“, перевод Олега Алякринского, 2005 г., https://www.kavkaz-uzel.eu/system/uploads/article_attachment/attach/0002/24358/Chernyy_sad._Armeniya_i_Azerbaydzhan_mezhdu_mirom_i_voynoy.pdf 

 

[4] Доклад правозащитного центра „Мемориал“ о массовых нарушениях прав человека, связанных с занятием населенного пункта Ходжали в ночь с 25 на 26 февраля 1992 г. вооруженными формированиями, http://old.memo.ru/hr/hotpoints/karabah/HOJALY/Chapter1.htm#_VPID_5 

 

[5] Изявление на Министерството на външните работи на Република Азербайджан по повод на 25-та годишнина от геноцида в Ходжали, 25 февруари 2017 г., http://sofia.mfa.gov.az/bg/news/148/3084

 

[6] Мелик – Шахназарян Левон и Гайк Демоян, Ходжалинское дело: Особая папка, http://armenianhouse.org/mshakhnazaryan/docs-ru/khojaly_f/khojaly.html 

 

[7] Мелик – Шахназарян Левон, Славная победа армянского оружия, 168 hours – news and analysis, February 28, 2017, 09:24, https://ru.168.am/2017/02/28/4414.html 

 

[8] Столяров Кирилл, Распад: От Нагорного Карабаха до Беловежской пущи, Москва, 2001 г.

В нощта на 25-ти срещу 26-ти февруари 2018 г., се навършват 26 години от масовото избиване на цивилни граждани – азербайджанци, след превземането на град Ходжали в Нагорни Карабах от арменски въоръжени сили. Това е повод да предложим на вниманието на читателите тези редове. Предложеният по-долу текст е част от изследване на крайните форми на жестокост, проявяване по време на военни действия в най-ново време, най-вече през втората половина на 20-ти век. Това е резултат от продължителна по време работа, съвместно с Ивайло Попов, дипломант в магистърска програма във Висшето училище по сигурност и икономика (ВУСИ) в град Пловдив. Написаното по никакъв начин не трябва да се приема като опит за създаване на негативно отношение към арменците, където и да живеят те – в Армения, в Нагорни Карабах или в България. Също така, по никакъв начин не бива да се търси каквато и да е връзка между публикацията и неотдавнашното посещение на президента Румен Радев в Армения. Тук става дума за научен текст, а не за пропаганден материал.

 

Пролог

 

Доста изтъркана фраза е, че двадесетият век е може би най-кървавият в човешката история. Ако за цялата човешка история не можем да бъдем напълно сигурни, то за новата и най-новата история трябва да приемем тази констатация. Това е лесно разбираемо, като се има пред вид фактът, че през 20-ия век сме свидетели на две световни войни и поне на две масови изтребления по етнически принцип – Холокостът и изтреблението на арменците по време на Първата световна война.

 

Огромните мащаби на насилието през двадесетия век, съчетани с буквалното индустриализиране на убиването, поставят пред човечеството най-различни въпроси от правен, етичен и политически характер. Когато се говори за тях обаче, не бива да се съсредоточаваме само върху изброените няколко масови изтребления на хора. Насилието, преднамереното систематично избиване на хора по етнически принцип, станало известно като „етническо прочистване“ и хладнокръвния подход към всичко това от страна на извършителите е явление, което съпътства историята на човечеството през целия двадесети век - от англо-бурската война през първите години на века, та до последните му дни, когато разпадането на СССР и на Югославия е белязано с безогледно избиване на „другите“ по етнически и верски принцип.

 

По ирония на съдбата, точно в двете държави – СССР и Югославия, където непрекъснато се тръбеше, че националният въпрос е решен изцяло в духа на социалистическата демокрация, дружбата и братството между съответните съюзени народи (в Югославия имаше дори магистрала с името „Братство и единство“, като по-голямата част от нея беше точно на територията на Босна и Херцеговина, като част от СФРЮ) станахме свидетели на „развод“ между отделните нации, придружен с конфликти с голяма интензивност и кръвопролития.

 

Докато конфликтите в Югославия бяха постоянно пред очите на публиката и се следяха едва ли не под лупа, то войната между Армения и Азербайджан през 1991 – 1992 година до голяма степен остана в страни от общественото внимание. Събитията се стекоха така, че клането в Сребреница стана нарицателно за масово убийство и престъпление срещу човечеството, докато сходни събития от войната между Армения и Азербайджан останаха почти неизвестни.

 

Пак по ирония на съдбата, едно от най-големите военни престъпления по време на тази война – клането в Ходжали, е дело на арменската страна, която ние винаги разглеждаме като колективна жертва, в контекста на масовите убийства по етнически признак и етническите прочиствания, извършени в Османската империя, особено по време на Първата световна война.

 

Клането в Ходжали

 

Томас де Ваал дава еднозначна оценка на емоционалната подкладка на събитията, свързани с Нагорни Карабах в Азербайджан и Армения. Той пише: „През 1988 година както в Армения, така и в Азербайджан, само един проблем – въпросът за Нагорни Карабах, можеше да разпали страстите и да изкара хората на улицата. „Говорих със стотици хора - разказва московският чиновник Вячеслав Михайлов, който по служебни причини многократно е пребивавал и в двете републики. Не съм срещнал нито един арменец или азербайсжанец, от пастир до академик, който да е заел компромисна позиция по този въпрос“. [8] (Томас де Ваал е интервюирал Вячеслав Михайлов на 05 декември 2000 г.).

 

Когато се разисква въпросът за отговорността за събитията в Ходжали, трябва да се има пред вид фактът, че през месец ноември 1991 г. е образувана въоръжена формация под името Национално-освободителна армия на Арцах (НОАА), в която според арменската страна са били обединени всички арменски въоръжени отряди от Нагорни Карабах. Те са се намирали под единно команване и са били подчинени на властите на самопровъзгласилата се Нагорно-Карабахска република. [9]

 

През януари 1992 г. започва настъпление на въоръжените сили на Азербайджан в посока на важния населен пункт Аскеран (населено масто с 2000 жители, най-вече арменци). В случай на успех на азерското настъпление, резултатът е щял да бъде свалянето на блокадата на Ходжали.

 

По брой жители, в началото на 1992 година, Ходжали се намира на второ място сред населените места в Нагорни Карабах с азербайджанско население. Пътят, свързващ Степанакерт с Аскеран и отиващ към големия азербайджански районен център Агдам, минава през Ходжали. Там е и единственото функциониращо летище в Нагорни Карабах по това време. От 1990 г. летището се контролира от подразделение на прословутия ОМОН на Министерството на вътрешните работи на Азербайджан.

 

За стратегическото значение на Ходжали като мотив за действията на арменските въоръжени сили ще стане дума малко по-долу. Тук само ще подчертаем, че арменските власти многократно са демонстрирали враждебното си отношение към интензивното строителство в Ходжали и настаняването там на азербайджанци – бежанци от Армения, на азербайджанци – бежанци от Степанакерт и от други населени пунктове в Нагорни Карабах, както и на месхетински турци – бежанци от Узбекистан.

 

От есента на 1991 г. Ходжали е практически блокиран от арменските въоръжени сили. След извеждането на вътрешните войски на бившия СССР от Нагорни Карабах, по преценката на наблюдателите, Ходжали е напълно блокиран. От месец януари 1992 г., в града вече няма електричество. Част от населението напуска града, но до пълна евакуация не се стига, въпреки настойчивите молби на ръководителя на изпълнителната власт в града – Елман Мамедов. [9] По време на този етап от арменско–азербайджанската война и двете страни избягват да евакуират мирното население от зоните на военните действия, защото смятат, че „евакуацията на населението означава подготовка за предаване на територията на противника“. [9]

 

На 25 февруари 1992 г. арменските въоръжени формирования щурмуват Ходжали. Артилерийският обстрел на Ходжали започва около 23:00 часа през нощта на 25-ти срещу 26-ти февруари 1992 г. Унищожени са казарамата в града, която се е намирала насред жилищен комплекс и форпостовете на азербайджанската отбрана. Арменската пехота нахлува в града между 1 часа и 4 часа на 26 февруари 1992 г.

 

Според арменските източници организираната съпротива на азербайджанците е била бързо сломена. Наблюдателите отбелязват, че разрушенията в Ходжали потвърждават факта, че е имало артилерийска подготовка преди щурма, но видът им не говори за някакви упорити улични боеве. И действително, последното огнище на съпротива е ликвидирано от арменците около 7 часа сутринта на 26 февруари 1992 г. Арменската страна съобщава, че дала само 10-12 убити по време на операцията. [9]

 

След началото на щурма, част от населението на Ходжали панически побягва извън града, опитвайки се да се оттегли към Агдам. Според разследването на „Мемориал“, сред някои от групите на бежанците е имало и въоръжени бойци от гарнизона на града.

 

Може да се смята за доказано, че арменската страна е искала мирното население да напусне Ходжали и че това е била една от целите на операцията по превземането му. Подробности по този въпрос, както и за оставения „свободен коридор“ по десния бряг на река Каркар, са дадени по-нататък. Установено е, че бягащите от града са се изтегляли по два маршрута, като повечето са бягали точно по оставения „свободен коридор“, макар че повечето от тях не са знаели за съществуването му.

 

Точно тези бежанци са били жестоко обстрелвани от арменски застави, разположени по маршрута и се дават голям брой жертви. Изчисленията, базиращи се на скоростта на изтеглящите се и на местоположението на масовото избиване, показват, че разстрелът на бежанците е станал на развиделяване.

 

По-малката група бежанци, тръгнала по алтернативен маршрут, също е била обстрелвана.

 

Част от бягащите все пак успяват да стигнат до Агдам, но други - измъкнали се от обстрела, замръзват, докато се лутат из планината. Известна част от бежанците е пленена при селата Пирджамал и Нахичеваник. Има многобройни свидетелски показания, че са разстреляни и пленници. [9]

 

Мястото на масовата гибел на бежанците, тръгнали по първия маршрут, е фотодокументирано и заснето на видеофилм, докато азербайджанските сили извозват телата на убитите с вертолети в Агдам. От заснетите кадри се вижда, че телата на убитите са разпръснати на значителна площ. Сред жертвите преобладават жени и възрастни хора, като има и убити деца, както и хора в униформа.

 

Специално в Агдам са докарани около 200 тела на убити. (Трябва да се има пред вид, че това е само част от жертвите). На няколко десетки от тях има следи от гавра с труповете. Лекарите от санитарния влак в Агдам са открили не по-малко от четири скалпирани тела и едно с отрязана глава. В Агдам е проведена държавна съдебно–медицинска експертиза на 181 тела, като 130 са на мъже, 51 на жени. От тези 181 тела, 13 са на деца. Експертизата констатира, че причина за смъртта на 151 души са огнестрелни рани, на 20 души – рани от осколки, а 10 души са убити чрез удар с тъп предмет (примерно – приклад). [9]

 

От своя страна, представителите на арменската страна от самопровъзгласилата се Нагорно Карабахска република съобщават на представителите на „Мемориал“, че „с тяхно разрешение в Агдам са били извозени 120 – 130 трупа“. 96 тела са били погребани в Агдам, а останалите са отнесени от роднините на убитите.

 

В дневника на санитарния влак в град Агдам, през който са минали почти всички пострадали жители и въоръжени защитници на Ходжали, са отбелязани 598 ранени и тежко измръзнали. В дневника е вписан случай и на човек, който е бил скалпиран жив.

 

В доклада на „Мемориал“ се отбелязва, че при оценката на загиналите жители на Ходжали трябва да се отчита фактът, че има голям брой загинали не само от обстрела (телата на част от разстреляните е откарана в Агдам) но и на голям брой замръзнали по време на лутането из планината. Фиксирани са показанията на жена, която е загубила трите си деца поради измръзване. Според наблюдателите, на практика е невъзможно да се установи точният брой на загиналите поради измръзване. Според съобщение на вестник „Карабах“ от 26 март 1992 г., цитирано от „Мемориал“, комисията за подпомагане на бежанците от Ходжали е отпуснала помощи на 476 семейства на загинали. [9]

 

Арменските представители се оправдават за избиването на бежанците в „свободния коридор“ с това, че заедно с бежанците са се изтегляли и въоръжени азербайджански бойци. По-нататък ще бъде цитиран един от отговорните участници в операцията от арменска страна, според когото желанието на арменското командуване е било през оставения „свободен коридор“ да се изтеглят и „азербайджанските аскери“, за да не бъдат последните принудени да се бият до край в Ходжали. [10] В този смисъл, оправданието на „официалните представители на Нагорно Карабахската република не е никак убедително, нито пък логично.

 

Като официална реакция на арменската страна в конфликта може да се отбележи изявление на Върховния съвет на Нагорно Карабахската република, в което се изказва съжаление за случаите на жестокости при превземането на Ходжали. Независимо от това, не са предприети никакви опити за разследване на извършените престъпления около превземането на Ходжали. [9] В разговорите си с представителите на „Мемориал“, официалните арменски лица не са отричали, че „при превземането на Ходжали е възможно да са били извършени зверства, тъй като сред членовете на арменските въоръжени отряди е имало озлобени хора, чиито роднини са били убити от азербайджанците, а също така и хора с криминално минало“.

 

Не е никак радостна и съдбата на тези жители на Ходжали, които остават в града след превземането му от арменците. Те наброяват около 300 души, сред които са и 86 месхетински турци. Според показанията на местните жители, на участници в щурма на Ходжали, на „официални длъжностни лица на Нагорно Карабахската република“ и журналисти, останалите в Ходжали цивилни са били взети в плен и в рамките на три денонощия са отведени в Степанакерт, в населеното място Красное село и в изолатора в Аскеран.

 

Някои от пленниците, с разрешението на ръководството на Нагорно Карабахската република, са били взети в домовете на арменски семейства, които са имали роднини, задържани на територията на Азербайджан.

 

Наблюдателите от „Мемориал“ твърдят, че пленените мъже в Степанакерт са били подлагани на побоища, докато жените и децата не са били измъчвани. Имало е обаче случаи на изнасилвания на жени, в това число и на непълнолетни.

 

Според арменската страна всички жени и деца са били предадени на азербайджанските власти в рамките на една седмица. Това общо взето се потвърждава от свидетелствата и на двете воюващи страни пред средствата за масово осведомяване. Наблюдателите обобщават, че към 28 март 1992 г. на азербайджанците са били предадени повече от 700 пленени жители на Ходжали, задържани както в града, така и по пътя към Агдам. Освободените са предимно жени и деца. [9]

 

Едновременно с това има достоверни данни, че жени, деца, в по-малка степен и мъже, са били държани като „материал за размяна“. Различни наблюдатели установяват, че на 13 март 1992 г. в Аскеран все още са били държани като заложници жители на Ходжали. Между тях е имало и жени и млади девойки. Потвърдено е, че и по-късно е имало задържани жени като заложници в Аскеран. [9]

 

Докладът на правозащитния център „Мемориал“ за масовите нарушения на правата на човека, свързани с превземането на населения пункт Ходжали в нощта на 25 срещу 26 февруари 1992 г. от въоръжени формирования съдържат следните важни заключения:

 

„При осъществяването на операцията по превземането на град Ходжали са станали масови насилия над мирното население на този град.

 

Декларираното предоставяне на „свободен коридор“ за излизане на населението от Ходжали може да се разглежда, било като преднамерени действия на длъжностните лица на Нагорно Карабахската Република (НКР) по „очистване“ на града от жителите му, било като признание от страна на властите в НКР, че те не са в състояние да осигурят на мирното население на контролираната от тях територия съблюдаване на правата на човека, независимо от принадлежността му към една или друга националност.

 

Информацията за наличие на „свободен коридор“ не е била доведена до знанието на основната маса жители на Ходжали.

 

Останалото в Ходжали, след завземането му от арменските отряди, мирно население е било депортирано. Тези действия са се извършвали организирано, много от депортираните са били държани в Степанакерт, което явно сочи, че за това е имало разпореждания на властите на НКР“. [9]

 

Отделихме такова внимание на доклада на „Мемориал“, защото става дума за един от възможно най-неутралните източници в случая. Ако някой се запознае с пълния текст на цитирания тук доклад ще види, че на азербайджанската страна също не е спестено нищо, особено що се отнася до обстрелването на Степанакерт със системи за залпов огън „Град“.

 

Трябва обаче да се отбележи, че обобщените резултати от азербайджанското разследване не влизат в колизия с цитираните до тук данни от независими източници. В началото азербайджанците не смеят да коментират трагедията в пълния й мащаб, защото официалните власти се страхуват, че гневът на обществото ще се обърне срещу тях.

 

За това те са имали определени основания. Когато в джамията в Агдам започват да редят донасяните мъртви тела на дюшеци на пода, хората започват да хулят президента на Азербайджан - Аяз Муталибов, за това, че не е успял да защити азербайджанците в Нагорни Карабах. Около джамията се струпват стотици азери, които се молят за убитите. Някои припадат при вида на избитите си роднини, докарани с камиони минути по-рано. Създава се много голямо обществено напрежение. [7]

 

След това следва кратък период, в който официалните власти в Азербайджан рязко вдигат броя на убитите в съобщенията си, говорейки за над 1000 жертви.

 

Скоро след това обаче данните са прецизирани. В крайна сметка според официалните данни на прокуратурата на Азербайджан са убити 613 души. От тях 106 са жени, 63 са деца и 70 са възрастни хора. Като заложници са били взети 1275 души, а съдбата на 150 души остава неизвестна и до ден днешен – те са безследно изчезнали. В резултат на трагедията 487 жители на Ходжали са тежко осакатени, включително 76 малки деца. Шест семейства са изцяло изтребени, 26 деца са изгубили родителите си, а 130 деца са загубили единия си родител и са останали сираци. От избитите, 56 души са убити с особена жестокост – изгорени живи, скалпирани, обезглавени, с извадени очи или прободени с щикове – включително и бременни жени. [11]

 

Според азербайджанската страна случилото се в Ходжали е геноцид. Масовото убийство в това населено място е официално осъдено от: Босна и Херцеговина, Гватемала, Джибути, Йордания, Колумбия, Мексико, Организацията „Ислямска конференция“, Пакистан, Панама, Перу, Судан, 20 щата на САЩ, Хондурас и от Чешката република. (http://mfa.gov.az/en/content/795?options=content&id=854 ).

 

В решението си от 22 април 2010 г. Европейският съд по правата на човека стига до един важен извод по отношение на престъплението, извършено в Ходжали, като квалифицира поведението на тези, които осъществяват нападението като „актове с особена тежест, които може да бъдат определени като военни престъпления или престъпления срещу човечеството“.

 

Добре документирана трагедия

 

Независимо, че днес погромите в Ходжали и масовото избиване на мирно население не са сред често цитираните от медиите примери на етническо прочистване, те са добре документирани от независими източници. Достоверността на факта на самото насилие и етническо прочистване не може да се постави под съмнение.

 

Първи съобщава за драмата в Ходжали журналистът Томас Голц (Thomas Goltz). На 27 февруари 1992 година, той съобщава от град Агдам първата информация за убийствата. Още тогава той съобщава за над 500 убити. [1] Впоследствие броят им нараства до над 600.

 

Сведенията на журналиста са от имама в Ходжали, който съобщава, че разполага с поименен списък на 477 убити. Към този ден в Баку все още са крайно предпазливи и говорят за около 100 жертви, а арменската страна твърди, че има само двама убити азербайджанци. Става така, че двете противостоящи страна научават значително по-точни данни от страниците на „The Washington Post“.

 

Всъщност, има сериозно съмнение, че данните за броя на убитите първоначално са били намалявани преднамерено, защото мащабът на избиването е бил шокиращ. Голц съобщава за мнението на анонимен азербайджански държавен служител, според когото в Баку би избухнал бунт, ако на обществеността стане известен точният брой на убитите. Журналистът съобщава и за първите 27 души, убити в Ходжали, които са погребани в Агдам. [1]

 

Информацията на Голц е потвърдена и от кореспондента на Reuters в Агдам – Елиф Кабан (Elif Kaban). Кореспонденцията на Reuters е цитирана на 29 февруари 1992 г. от “The Independent”. В нея се съобщава за голям брой убити в Ходжали, както и аз отчаянието на оцелелите, които се нахвърлят върху журналистите с обвинението, че „само наблюдават“ ставащото.

 

На 01 март 1992 г. “The Sunday Times” помества нова кореспонденция на Голц от Агдам под заглавието „Арменски войници избиват стотици хора от бежанските семейства“. [2] В тази кореспонденция, броят на застреляните и избити с щикове азери е определен като „повече от 450“. Отделно се цитира администрацията на моргата в Агдам, където до този момент са били регистрирани 479 смъртни случая, а броят на вече погребаните е 29 души. Цитирани са и лекарите от болницата в Агдам, според които там са приети 140 оцелели – всичките с огнестрелни или прободни рани. [2]

 

На 02 март 1992 г. “The Times” съобщава за мисията на Анатол Лийвен в Азербайджан. [3] Лийвен разследва съобщенията за масови убийства от страна на арменските въоръжени сили и попада под обстрел, докато лети с хеликоптер над театъра на събитията. Той съобщава за голям брой тела на убити, които наблюдава от въздуха по време на полета си около Ходжали. Всъщност, той успява да се качи на хеликоптер от гражданската авиация, на екипажа на който е възложена задачата да прибира телата на избитите цивилни. На самолета лети и телевизионен оператор, който заснема „няколко дузини“ убити. [3]

 

Хеликоптерът на който лети Лийвен успява да вземе на борда си четири от телата. При кацането обратно на летището, Лийвен има възможност да разгледа телата на трима убити – двама възрастни и едно дете – момиченци. И тримата са застреляни. [3] Лийвен успява да разгледа впоследствие телата и на още 31 убити, докарани в Агдам. Той свидетелства, че от тях само трима не са били цивилни. Тримата униформени убити са включвали един азербайджански милиционер и двама бойци – доброволци. [5]

 

Участието на Анатол Лийвен в разследването на етническото прочистване в Ходжали е от особено значение, защото става дума за човек с много висока научна и журналистическа репутация, както и с много сериозна компетентност. Питър Пол Анатол Лийвен (Peter Paul Anatol Lieven) е роден на 28 юни 1960 г. Той е британец, учен и журналист, носител на награда за журналистика на името на Джордж Оруел. Лийвен е старши изследовател по проблемите на глобалната стратегия на САЩ и на войната срещу тероризма във фондация „Нова Америка“ (New America Foundation). Той е ръководител на изследванията в областта на международните отношения и тероризма и гост професор в “King’s College” в Лондон.

 

Между 2000 и 2005 година Лийвен работи над проблемите на международната политика и политиката по сигурността в световно известния Институт „Карнеги“ (Carnegie Endowment for International Peace). Журналистическата му кариера включва работа за „Файненшъл Таймс“, при която в различни периоди той отговаря за Централна Европа, за Пакистан (където живее през 80-те години на миналия век), Афганистан, бившия Съветски съюз и Русия – включително и по времето на Първата чеченска война. Работил е и като кореспондент в Индия на свободна практика. Бил е редактор в Международния институт за стратегически изследвания в Лондон и в отдела за Източната служба на британската обществена медия BBC. Има докторат по история от университета в Кеймбридж.

 

На 03 март 1992 г. “The Times” съобщава, че в района на Ходжали е сключено местно примирие, за да могат азербайджанците да съберат телата на убитите си, както и за да могат да се приберат бежанците, които продължават да се крият в планината и в гората наоколо. Журналистите съобщават, че всички убити, които са видели са били обикновени хора, облечени в бедно, работническо облекло. Сред жертвите са преброени и осем жени и три малки деца. Идентифицирани са телата на две семейства, които са избити заедно. Някои от убитите, включително и едно малко момиченце, имат ужасни рани на главите. Оцелели разказват, че арменските войници са стреляли от упор във вече падналите на земята хора. [6]

 

Същият ден репортер на BBC съобщава в предаване на живо по сутрешните новини (от 07:37 часа), че е преброил телата на повече от 100 азери – мъже, жени и деца, както и на едно бебе, които са били застреляни от упор в главите. Пак по ранните новини (този път в 08:12 часа) са показани кадри, на които се виждат телата на избити цивилни граждани, събрани в планините около Ходжали. Репортерът на BBC и неговият телевизионен оператор потвърждават, че са преброени телата на повече от 100 души – мъже, жени и деца, избити от арменските бойци. Всичките имат огнестрелни рани в главите, като оценката е, че изстрелите са дадени от разстояние, което е по-малко от един метър. От азербайджанска страна вече се говори за над 1000 убити азери.

 

Пак на 03 март 1992 г. в “The Washington Times” е публикувана кореспонденцията на Браян Килън (Brian Killen), който съобщава от Агдам нови подробности. [7] В публикацията, озаглавена „Докладите за зверства ужасяват Азербайджан“, Килън нарича убийствата в Ходжали „най-лошото клане в 4-годишните боеве за оспорваната територия“.

 

В кореспонденцията се съобщава, че група журналисти и азербайджански държавни служители са успели да направят кратко посещение в превзетия от арменците град Ходжали. Те са долетели там със санитарен хеликоптер на гражданската авиация, носещ знаците на Червения кръст, който е бил съпровождан от два военни хеликоптера МИ-24 на вече бившата, но все още присъстваща в региона Съветска армия. Групата успяла да качи на борда на вертолета телата на три деца. Групата остава на земята не повече от 15 минути. Когато виждат вертолета, арменските бойци откриват огън и той е принуден да отлети. [7]

 

Руски журналист съобщава, че на разстояние 45-50 метра от мястото на приземяване на хеликоптера, той е преброил поне 30 трупа. Участници в мисията потвърждават съобщенията на хора, участвали в събирането на телата на мъртвите от горите около Ходжали, че на много от телата липсват части от черепите, защото явно е стреляно от упор. Азербайджанският държавен служител Асад Фараджев свидетелства, че „жени и деца са били скалпирани“. [7]

 

В тази публикация във “The Washington Times” за първи път са огласени показанията на фоторепортера на Reuters – Frédérique Lengaigne. Тя съобщава, че е видяла два камиона, пълни с тела на избити азери на път за Агдам. В единия тя е успяла да преброи 35 тела. В другия според нея броят е бил вероятно същият. На някои от телата са били отрязани главите, други са били силно обгорени. Всички убити са били мъже, но само няколко са имали камуфлажни военни униформи. [7]

 

Frédérique Lengaigne е цитирана със същите данни и в публикацията на “New York Times” от 03 март 1992 г., озаглавена „Съобщава се за клане, извършено от арменците“. [4] Пилотът на хеликоптера, който е летял с телевизионни оператори и журналисти над района на Ходжали също е потвърдил, че е видял разпръснати трупове около града, както и десетки мъртви тела в близост до пролома Аскеран – планински проход, намиращ се на няколко километра от Агдам.

 

През 1992 г., Frederique Lengaigne работи за агенция Reuters в Москва, като фотодокументира разпадането на Съветския съюз. С избухването на сраженията в Нагорни Карабах в края на 1991 и началото на 1992 година, тя заминава за Азербайджан и остава в град Агдам до края на месец февруари 1992 г. Lengaigne става свидетел на потока от бежанци, спасяващи се от Ходжали, както и на товарите с мъртви тела, докарвани от там - след най-кървавата нощ на войната между Армения и Азербайджан. (613 убити и 150 изчезнали безследно). Фотоархивът на Frédérique Lengaigne (http://xocali.org/en/index.php?p=photo_archive_lengaigne ) е несъмнено един от най-подробните и разтърсващи документи от драмата в Ходжали. (Фото свидетелства на етническото прочистване в Ходжали са ни оставили и руската журналистка Виктория Ивлева - http://xocali.org/en/index.php?p=photo_archive_ivleva, както и фоторепотерът на РИА-Новости, Р. Мангасарян, който е запечатал кадри, показващи пълното опустошаване на Ходжали след превземането му от арменските сили).

 

(Следва продължение. В него ще бъдът разгледани въпросите за стратегическото значение на град Ходжали, като причина, предизвестила погрома над мирното му население и възможните мотиви за масовите убийства на цивилни граждани в нощта на 25 срещу 26 февруари 1992 г.)

 

Използувана литература:

 

[1] Goltz Thomas, Nagorno-Karabakh Victims Buried in Azerbaijani Town, The Washington Post, February 28, 1992, https://www.washingtonpost.com/archive/politics/1992/02/28/nagorno-karabakh-victims-buried-in-azerbaijani-town/9d179769-e6bb-4476-8807-8d5133d40205/?utm_term=.a8d95f909517

 

[2] Goltz Thomas, Armenian Soldiers Massacre Hundreds of Fleeing Families, The Sunday Times, 1 march 1992.

 

[3] Corpses litter Hills in Karabakh, The Times, 2 March, 1992.

 

[4] Massacre by Armenians Being Reported, The New York Times, March 3, 1992, http://www.nytimes.com/1992/03/03/world/massacre-by-armenians-being-reported.html

 

[5] Lieven Anatol, Massacre Uncovered, The Times, 3 March, 1992.

 

[6] Bodies Mark Site of Karabagh Massacre. The Times, 3 March 1992.

 

[7] Killen Brian, Atrocity Reports Horrify Azerbaijan, The Washington Times, 3 March 1992.

 

[8] Де Ваал Том, Глава 6. 1988 – 1990 г.г., Азербайджанская трагедия, Главы из русского издания книги „Черный сад“, http://news.bbc.co.uk/hi/russian/in_depth/newsid_4664000/4664799.stm

 

[9] Доклад правозащитного центра „Мемориал“ о массовых нарушениях прав человека, связанных с занятием населенного пункта Ходжали в ночь с 25 на 26 февраля 1992 г. вооруженными формированиями, http://old.memo.ru/hr/hotpoints/karabah/HOJALY/Chapter1.htm#_VPID_5

 

[10] Мелик – Шахназарян Левон, Славная победа армянского оружия, 168 hours – news and analysis, February 28, 2017, 09:24, https://ru.168.am/2017/02/28/4414.html

 

[11] Министерство на външните работи на Република Азербайджан. Геноцидът в Ходжали, http://mfa.gov.az/en/content/795?options=content&id=850

Руската дискретност беше торпилирана от кюрдско официално изявление

Въоръжените милиции на сирийските кюрди – YPG са съобщили, че Русия изгражда военна база в северозападна Сирия. Това е резултат на двустранно споразумение между кюрдите и руснаците, като договорката включва обучението на кюрдските бойци. Огласеното от кюрдите съобщение беше незабавно коментирано, като „стъпка, която ще вбеси Турция, която се опитва да блокира напредването на кюрдите в близост до нейните граници“. (Perry Tom, U.S.-allied Kurd militia says struck Syria base deal with Russia, REUTERS, World News, Monday, March 20, 2017, 3:13 pm EDT,  http://www.reuters.com/article/us-mideast-crisis-syria-russia-idUSKBN16R1H4  ).

 

Съобщението веднага беше оценено като много важно от специализираните медии от типа на “Stratfor”, които веднага обърнаха внимание на новината, цитирайки коректно “Reuters”. Ударението се поставяше на значението на кюрдските Отряди за народна защита (YPG), като важна регионална въоръжена сила, както и на твърдението, че руски войски вече са пристигнали в кантона Африн (Afrin) в северозападна Сирия. От “Stratfor” не пропускат да напомнят, че YPG са формация, която е подкрепяна от Съединените щати и представляват ключов фактор в Сирийските демократични сили, които пък са от особено значение в борбата срещу Ислямска държава. (Syria: Russia to Train Kurdish Forces Under New Agreement, YGP Spokesman Says, Stratfor, Situation Reports, March 20, 2017, 14:53 GMT, https://www.stratfor.com/situation-report/syria-russia-train-kurdish-forces-under-new-agreement-ygp-spokesman-says  ).

 

Африн е един от трите кантона, на ред с Кобани (Kobane) и Cizre, които сирийските кюрди се опитаха да свържат в едно цяло, контролирано от тях, но намеренията им бяха провалени от проведената през миналото лято операция „Ефратски щит“ на турската армия. По време на операция „Ефратски щит“, турците и най-вече техните съюзници от Сирийската свободна армия, взеха под контрола си градовете Джарабулус (Jarabulus) и Ал Баб (al-Bab).

 

Русия отрича, кюрдите са горди с постигнатото

 

В създалата се възбудена обстановка, руският министър на отбраната тутакси заяви, че Руската федерация няма никакви планове и намерения да отваря нови военни бази в Сирия. Той обясни, че клон на руския „помирителен център“, който посредничи в договарянето на местни споразумения между воюващите страни в Сирия е бил разположен в провинция Алепо, близо до Африн.

 

„Няма планове за разполагане на нови военни бази на територията на Сирийската арабска република“, се казва в официално изявление от 20-ти март 2017 година.

 

„Според руско – турското споразумение от 30 декември 2016 година, звената на Руския център за помиряване на противостоящите страни на територията на Сирия, осъществява 24 часово наблюдение на прекратяването на огъня. С оглед на предотвратяването на нарушения на режима на прекратяване на огъня, едно поделение на Руския център за помиряване на противостоящите страни е бил разположен в контактната зона между отряди на кюрдските милиции и формации на Свободната сирийска армия, контролирани (формациите на ССА, бел. авт.) от турската страна“, заявява министърът, визирайки района на Африн в провинция Алепо. (Erkuş Sevil, Turkey not convinced with Russian denial for military base in Afrin, March 22, 2017, http://www.hurriyetdailynews.com/turkey-not-convinced-with-russian-denial-for-military-base-in-afrin.aspx?PageID=238&NID=111078&NewsCatID=510  ).

 

Това обаче се намира в значително противоречие със заявеното от говорителя на YPG – Редур Шелил (Redur Xelil) пред “Reuters”. Според кюрдския официален говорител, споразумението е било сключено в неделя на 19 март 2017 година и че руските войски вече пристигат с камиони и бронетранспортьори и се разгръщат на позиции около Африн. В писмено съобщение до медиите, Redur Xelil заявява, че въпросното споразумение е „първото от такъв вид“. (Perry Tom, U.S.-allied Kurd militia says struck Syria base deal with Russia, REUTERS, World News, Monday, March 20, 2017, 3:13 pm EDT,  http://www.reuters.com/article/us-mideast-crisis-syria-russia-idUSKBN16R1H4  ).

 

Турските медии, по-специално меродавният вестник „Хюриет“, от своя страна цитират дословно изявлението на Redur Xelil, в което се казва: „Споразумението беше на основата на рамката на сътрудничество за борба с тероризма и на обучението на нашите бойци от страна на руската армия. Ние имаме преки връзки с Русия“. (Erkuş Sevil, Turkey not convinced with Russian denial for military base in Afrin, March 22, 2017, http://www.hurriyetdailynews.com/turkey-not-convinced-with-russian-denial-for-military-base-in-afrin.aspx?PageID=238&NID=111078&NewsCatID=510  ).

 

Почти по същия начин звучи изявлението на говорителя на YPG, цитиран от “Reuters”:

 

„Руското присъствие … идва поради споразумение между YPG и руските въоръжени сили, действуващи в Сирия в рамките на сътрудничеството срещу тероризма и за да се помогне на обучението на нашите сили (силите на YPG, бел. авт.) на модерно военно изкуство и за създаване на точка на пряк контакт с руските сили“. (Perry Tom, U.S.-allied Kurd militia says struck Syria base deal with Russia, REUTERS, World News, Monday, March 20, 2017, 3:13 pm EDT,  http://www.reuters.com/article/us-mideast-crisis-syria-russia-idUSKBN16R1H4  ).

 

Според говорителя на кюрдите от YPG, Redur Xelil, цитиран от “Reuters”, местността, където са разположени новопристигналите руски войски, известна като Кафр Джина (Kafr Jina), наскоро е била подложена на артилерийски обстрел от страна на турската армия, от позиции, намиращи се оттатък минаващата наблизо граница. Кюрдският говорител е отказал да даде сведения, колко руски войници са пристигнали в Кафр Джина.

 

„Споразумението влезе в сила днес“ е заявил Redur Xelil на 20 март 2017 година. Той на няколко пъти е изтъкнал ефективността на YPG в „борбата с тероризма“. „Това е, което тласна много сили да сътрудничат и да правят съюзи с YPG“, заявил е официалният говорител на кюрдските милиции. (Perry Tom, U.S.-allied Kurd militia says struck Syria base deal with Russia, REUTERS, World News, Monday, March 20, 2017, 3:13 pm EDT,  http://www.reuters.com/article/us-mideast-crisis-syria-russia-idUSKBN16R1H4  ).

 

Крият ли се кюрдите зад руски щит ?

 

Кореспондентът на “Reuters” в Бейрут – Том Пери, коментира, че това споразумение „по-нататък ще покаже как сирийските кюрди са успели да привлекат едновременно Вашингтон и Москва на тяхна страна, след като кюрдите са се представили като организирана сила, способна да се противопостави на джихадистките групи и да отнеме територии от Ислямска държава“. Последният коментар е доста спорен – едва ли сядането на два стола е най-успешната тактика в толкова сложна ситуация като войната в Сирия, но вън от всякакво съмнение е, че различни замесени в сирийския конфликт сили са готови да ухажват кюрдите с оглед на техния боен потенциал.

 

Според Том Пери, разполагането на руски войски би могло да помогне за „възпирането“ на атаки през границата от страна на Турция срещу доминираният от кюрдите район на Африн. Анкара е враждебна към отрядите на YPG, смятайки ги (не без основание, бел. авт.) за маша на Кюрдската работническа партия (PKK), която се опитва да предизвика безредици в Турция.

 

От “Reuters” напомнят, че по-рано този месец, на около 100 километра източно от Африн, подразделение на американската армия предотврати турска атака срещу бойци, съюзници на YPG, които контролираха по това време град Манбидж (Manbij). Американците се намесиха, след като турската армия и бойци от Свободната сирийска армия се опитаха да превземат града.

 

От вестник „Хюриет“ пък припомнят факта, че в началото на месец март 2017 година, Сирийските демократични сили, (които по това време се определят от наблюдателите като „хлабава коалиция, състояща се предимно от кюрдските отряди на YPG и от различни етнически милиции на араби – сунити, тюркмени, язиди и асирийци - християни“, достигат до споразумение с Русия за предаването на някои села, намиращи се западно от Манбидж (Manbij) на сирийските правителствени лоялистки сили, с оглед на възпирането на намерението на Турция да атакува града. (Erkuş Sevil, Turkey not convinced with Russian denial for military base in Afrin, March 22, 2017, http://www.hurriyetdailynews.com/turkey-not-convinced-with-russian-denial-for-military-base-in-afrin.aspx?PageID=238&NID=111078&NewsCatID=510 ).

 

В Анкара са меко казано нервни

 

Новините от Африн веднага предизвикаха реакцията на турския вицепремиер Нуман Куртулмуш (Numan Kurtulmuş), който попитан от журналисти за възникналата ситуация, заяви по доста емоционален начин, че Анкара никога няма да позволи в северна Сирия да се създаде това, което той нарича „терористичен регион, терористична страна“, имайки пред вид присъствието на YPG.

 

„Ние сме довеждали това до знанието на всички заинтересувани страни при почти всички наши срещи. Руснаците знаят това и американците знаят това и всички други държави знаят това“, заявява Куртулмуш на пресконференция в Анкара. (Perry Tom, U.S.-allied Kurd militia says struck Syria base deal with Russia, REUTERS, World News, Monday, March 20, 2017, 3:13 pm EDT,  http://www.reuters.com/article/us-mideast-crisis-syria-russia-idUSKBN16R1H4 ).

 

Междувременно, източник, цитиран като „турско официално лице“, завява пред вестник „Хюриет“, че руското министерство на отбраната е отхвърлило съобщенията за изграждане на военна база в Африн, но Анкара не е убедена в това от руските обяснения, независимо от това, че турската страна се е въздържала от публичен отговор на създавания съюз между Москава и сирийските кюрди.

 

Същият източник е съобщил, че Русия не е информирала Турция за разполагане на въоръжени сили в райиона на Африн. Турското разузнаване е установило, че руски конвой от четири бронетранспортьора е пристигнал в Африн през района на Менах (Menagh), намиращ се южно от Азез (Azez).

 

Друго турско официално лице, също останало анонимно е обяснило пред „Хюриет“, че съществуващите центрове за наблюдение на спазването на примирието, разположени във военно-въздушната база в Хмеимим (Hmeimim) в Сирия от страна на Русия и в Анкара от турска страна, като част от споразумението за спиране на огъня от 30 декември 2016 година, са способни да наблюдават ситуацията на терена. Източникът на „Хюриет“ изрично е подчертал, че в момента няма никакви сблъсъци в района на Африн, които да изискват изпращането на наблюдателна мисия. Същият източник е обяснил, че Турция все още не е изградила център за наблюдение на спазването на споразумението за прекратяване на огъня на сирийска територия поради затруднения с осигуряването на сигурността на мисията. (Erkuş Sevil, Turkey not convinced with Russian denial for military base in Afrin, March 22, 2017, http://www.hurriyetdailynews.com/turkey-not-convinced-with-russian-denial-for-military-base-in-afrin.aspx?PageID=238&NID=111078&NewsCatID=510 ).

 

Както вече стана дума, от турска страна предполагат, че целта на разгръщането на руските сили в района на Африн цели да се възпрепятства възможността за каквито и да са сблъсъци между групите на сирийската опозиция (най-вече от Сирийската свободна армия) и YPG, заедно с политическото й крило – партията „Демократичен съюз“ (PYD). Според информиран турски източник, Турция е изразила своят дискомфорт от военното сътрудничество между Русия и кюрдите от YPG още преди да започне руската операция в района на Африн.

 

От своя страна, Русия задълбочава отношенията си с YPG, независимо от факта, че Турция е против каквото и да е сътрудничество със сирийските кюрди, тъй като Анкара разглежда „Отрядите за народна защита“ като „издънка от дървото“ на Кюрдската работническа партия (PKK), която е смятана за терористична организация и е обявена извън закона в Турция.

 

Интересен факт е, че въпреки че руското протеже – Башар Асад и кюрдите имат зад гърба си дългогодишна история на взаимна враждебност, през време на вече шест годишната гражданско – религиозно – прокси война в сирия, YPG и лоялистите от Дамаск успяха почти изцяло да избегнат въоръжени сблъсъци помежду си.

 

Що се отнася до политическото крило на YPG – партията „Демократичен съюз“ (PYD), Турция се противопоставя и на всякаква форма на участие на въпросната партия в мирните преговори около сирийската криза, но Москва се застъпва за необходимостта сирийските кюрди да са представени на разговорите в Женева и в Астана. На предишната среща в Астана, Русия предложи проект за конституция на Сирия, в който се предвижда културна автономия за сирийските кюрди. От своя страна, YPG и PYD се опитват да задълбочат тяхната задаваща се на хоризонта автономия, чрез въвеждане на федерално управление в северната част на Сирия.

 

Евентуалният контрол на кюрдите от YPG над отделни анклави в североизточна Сирия и над региона на Африн в северозападна Сирия, предизвиква голяма загриженост в Турция. Подпомагани активно от своите съюзници от Сирийската свободна армия, турците започнаха офанзива в северна Сирия за да пресекат възможността YPG да създаде непрекъсната ивица от кюрдска територия по протежение на по-голямата част от границата между Турция и Сирия.

 

Турските притеснения са напълно разбираеми, като се има пред вид, че на 20 март тази година, от YPG са направили изявление, че до края на годината смятат броя на бойците във въоръжените им милиции да надхвърли 100 000 души (!), като целта е тази въоръжена сила да стане по-организирана и да започне да наподобява традиционните армии.

 

Турция оказва натиск и върху Вашингтон, за да бъде анулиран съюзън между американците и сирийските кюрди, а вместо него да бъдат подкрепени бунтовниците, които са в съюз с Анкара. Последното се иска най-вече в контекста на подготвяното настъпление за превземане на столицата на Ислямска държава – Ракка (Raqqa), която остава като последен голям град – крепост на Халифата. Това не е попречило на лидера на да заяви наскоро пред “Reuters”, че атаката ще започне в началото на април и че бойците на YPG ще вземат участие в нея, редом с арабите от сирийската опозиция.

 

От своя страна от Пентагона са заявили, че по въпроса не е взето решение. (U.S.-allied Kurd militia says struck Syria base deal with Russia, REUTERS, World News, Monday, March 20, 2017, 3:13 pm EDT,  http://www.reuters.com/article/us-mideast-crisis-syria-russia-idUSKBN16R1H4 ).

Унгарският телевизионен канал HirTV съобщи за крайно откровеното изявление на вицепремиера на Унгария – Жолт Шемьен (Zsolt Semjén), посветено на подкрепата на унгарската държава за маджарските етнически партии зад граница. Той поставя ударение на факта, че интересите на унгарските етнически малцинства ще бъдат защитени ако унгарските етнически партии са добре представени в съответните парламенти.  ( Semjén: Az autonόmia nemcsak cél, jövőkép is, KaG, 2017, március 21., kedd 11:02,   http://hirtv.hu/ahirtvhirei/semjen-az-autonomia-nemcsak-cel-hanem-jovokep-is-1391076 ).

 

„В интерес на външната политика на Унгария е да пропагандира унгарските партии. Хайде да си говорим честно – съседните държави са заинтересувани да асимилират унгарците. А ние сме заинтересувани да спрем асимилацията и да запазим унгарската идентичност“ е заявил Шемьен.

 

„Оцеляването на унгарците, живеещи зад граница, зависи от това, ще смогнат ли те да постигнат успех, движейки се в посока на достигане на автономия“ е заявил Шемьен, според агенция MTI.

 

Вицепремиерът на Унгария е отбелязал, че е важно интересите на унгарците в други страни да бъдат представени на нивото на местните органи на самоуправление и в съответните национални парламенти. Неговото изявление несъмнено ще предизвика вълнение в съседни държави като Словакия, Украйна и Румъния, където има значителни унгарски малцинства. Демократичният съюз на унгарците в Румъния дълги години играеше важна роля във вътрешната политика на северната ни съседка и беше „дежурен“ член при съставяне на различни управляващи коалиции.

 

В Украйна изявлението на Шемьен се приема с особена чувствителност, тъй като те се приема като почти открито заявяване на териториални претенции към Закарпатието, където живее мнозинството от повече от 150-те хиляди унгарци в Украйна. Към притесненията на украинците се прибавят и демонстративно добрите отношения между министър – председателя на Унгария Виктор Орбан и президента на Руската федерация – Владимир Путин.

 

Жолт Шемьен (роден на 08 август 1962 година в Будапеща) в момента е министър без портфейл и заместник министър-председател в правителството на Виктор Орбан. (Шемьен заема този пост във второто и в третото правителство на Орбан). Шемьен е лидер на Християн демократическата народна партия в Унгария, като се намира на този пост от 2003 година.

 

Християн демократическата народна партия в Унгария (Kereszténydemokrata Néppárt, KDNP) е унгарска политическа партия, която официално се води като коалиционен партньор на партията на премиера Орбан – „Фидес“(Fidesz). Политическите наблюдатели я разглеждат като сателитна партия на Фидес, тъй като от 1994 година, партията не е влизала в Парламента самостоятелно. Подкрепата на избирателите за Християн демократическата народна партия е толкова „трудно измерима“, че дори водещи полбитици от Фидес, като Янош Лазар (János Lázár) си позволяват да заявяват публично, че не смятат управлението в Унгария за коалиционно, а наблюдателите не смятат тези оценки за проява на особена арогантност. (Lázár a KDNP-nek: “ez nem egy koalicios kormány”, 2011, július. 18. 05:06 2011. Július. 18. 10:26, http://hvg.hu/itthon/20110718_lazar_kdnp_nem_koalicios_kormany).

Терористични групировки на Филипините, търсещи „асоцииране“ с Ислямска държава, като нейни „франчайзи“, зоните на действие на които са обозначени на картата:

AKP: Ансар ал Халифа Филипини (Ansar al-Khalifa Philippines);
AS: Абу Саяф, известни и като Ислямска държава на Басилан (Abu Sayyaf, aka Islamic State Basilan);
BIFF: Ислямски бойци за свобода на Бангсаморо, известни и като Исямска държава на Магинданао (Bangsamoro Islamic Freedom Fighters, aka Islamic State Maguindanao);
Maute: „Групата Мауте“, известна и като Ислямска държава на Ланао (Maute Group, aka Islamic State Lanao);
Abu Sayyaf kidnapping gangs: Банди на Абу Саяф за отвличания с цел освобождаване срещу откуп; в съдружие с Абу Саяф - Ислямска държава на Басилан (Associated with Islamic State Basilan – AS).

 

 

Консолидацията на ислямистките радикали на архипелага Минданао

Нараства безпокойството, породено от продължаващото разклоняване на „асоциирани членове” и „франчайзи” на Ислямска държава във Филипините. По-конкретно, става дума за разширяването на присъствието на свързани с Ислямска държава въоръжени филипински фракции в южните острови на Минданао. Минданао е най-известен като вторият по големина остров на Филипините, но той от своя страна е част от едноименната островна група, която е една от трите островни групи на страната, заедно с останалите две – Лусон и Висаите. Островната група Минданао се състои от самия остров Минданао и от други, по-малки острови.

 

Според наличните статистически данни, населението на остров Минданао е 20 281 545 души, докато населението на островната група със същото име брои 21 968 174 жители. Най-големият град на Минданао е Давао Сити, който има 1 632 991 жители. Втори по големина е Замбоанга Сити (Zamboanga City) с 861 799 жители, а трети е Кагаян де Оро с население от 675 950 души. (Виж: Highlights of the Philippine Population 2015 Census of Population, Republic of the Philippines, Philippine Statistics Authority, Reference Number: 2016-058, Thursday, May 19 2016, https://web0.psa.gov.ph/content/highlights-philippine-population-2015-census-population ).

 

При така наречените „джихадистки групи“ в региона се наблюдава тенденция на сливане под знамето на групировката Абу Саяф (Abu Sayyaf), особено след като лидерът на Абу Саяф – Иснилон Тотони Хапилон (Isnilon Totoni Hapilon) е положил клетва за вярност към лидера на Ислямска държава Абу Бакр ал Багдади през 2014 година. (Виж: Ressa Maria A., Senior Abu Sayyaf leader swears oath to ISIS. The ISIS ideology is spreading fast on social media, “the new machine to recruit militants”, Rappler.com , published August 04, 2014, 11:45 AM; updated October 15, 2014, 10:38; http://www.rappler.com/nation/65199-abu-sayyaf-leader-oath-isis ). Официалното име на Абу Саяф е Харакатул ал Исламия (Harakatul al-Islamiyah).

 

Главата на Иснилон Хапилон е оценена на 5 милиона долара от ФБР в рамките на Американската програма „Възнаграждения“ за справедливост. (Виж: FBI, Most Wanted Terrorists, Isnilon Totoni Hapilon, https://www.fbi.gov/wanted/wanted_terrorists/isnilon-totoni-hapilon/view ). Има известно объркване, относно позицията на Хапилон в Абу Саяф. Според ФБР, той е „заместник командуващ или втори в йерархията на чуждестранната терористична организация – Абу Саяф“.

 

Преди по-малко от десет години, по оценката на експертите на „Стратфор“, многобройните днешни „асоциирани групировки“ на Ислямска държава на остров Минданао представляват „неописуема бъркотия“ от местни банди, занимаващи се най-вече с криминална дейност „под съмнителното знаме на джихада“. Някои от тези групировки, дори се превръщат временно във франчайзи на Ал Кайда в края на 90-те години на 20-ия век и в началота на 21-ия век. Приемайки „търговската марка“ на Ислямска държава и възприемайки някои от тактическите похвати на тази организация, лидерите на Абу Саяф и на други местни екстремистки ислямистки групировки търсят най-вече политическа легитимация пред света.

 

Пак според експертите на „Стратфор“, в чисто военно - технически план, ползата от преминаването под знамето на Ислямска държава е пренебрежимо малка, така че няма да е спекулация ако заключим, че в случая е търсен преди преди всичко медиен и в крайна сметка – „маркетингов“ ефект. (Виж: The Real Goal of the Philippines’ Jihadists, Stratfor, Media Center, February 27, 2017, 20:49, https://www.stratfor.com/image/real-goal-philippines-jihadists ).

 

На 23 юли 2014 година, във видеоканала YouTube е разпространен запис, на който се виждат лидерът на Абу Саяф – Иснилон Хапилон, заедно с група маскирани лица. Пропагандният филм започва със стоп кадри – фотографии, които демонстрират медународната известност на Хапилон. Зрителят вижда снимки на плакати на най-търсените терористи в Съединените щати (между тях са и няколко лидери на Ал Кайда), като портретът на Хапилон е ограден с маркер.

 

Във видеоклипът, който продължава 6 минути и 25 секунди се вижда как Хапилон и негови бойци полагат клетва (бай’ах) към Ислямска държава и нейния лидер – Абу Бакр ал Багдади. Клетвата се полага на местния диалект „Якан“ и на арабски, като заклеващите се държат за ръце, а Хапилон, който е единственият с открито лице е облечен в черна роба.

 

Филипинска телевизия излъчва около една минута и 42 секунди от видеоклипа (излъченото по филипинската телевизия може да се види на: Ressa Maria A., Senior Abu Sayyaf leader swears oath to ISIS. The ISIS ideology is spreading fast on social media, “the new machine to recruit militants”, Rappler.com , published August 04, 2014, 11:45 AM; updated October 15, 2014, 10:38; http://www.rappler.com/nation/65199-abu-sayyaf-leader-oath-isis ). Клипът е „овкусен“ и с черното знаме, което най-често е развявано от Ал Кайда, но според наблюдателите се използува от ислямисти – екстремисти в повече от 20 страни по света, включително и от чуждестранните бойци на Ислямска държава.

 

Черното знаме като символ на „Последната битка“ и на края на света

 

Всъщност, още в началото на месец август 2012 година, филипинската полиция открива такъв черен флаг, след като провежда внезапно нападение над лагер на Абу Саяф в Замбоанга Сити и го превзема. (Виж: Ressa Maria A., Al-Qaeda’s black flag seized in ASG camp, Rappler.com, published September 26, 2012, 9:55 AM; updated August 19, 2013, 8:13 PM; http://www.rappler.com/nation/13051-al-qaeda ).

 

Бившият агент на ФБР – Али Суфан (Ali Soufan) цитира секретен циркуляр на Ал Кайда, според който черните знамена са „послание, което убеждава бойците, че са част от свещен план“. (Виж: Soufan Ali, The Black Banners: The Inside Story of 9/11 and the War Against al-Qaeda, W. W. Norton and Company, New York, London, 2011).

 

В Ал Кайда вярват, че черните знамена са „вестители“ на апокалипсис, който ще доведе до триумфа на Исляма над целия свят. Това вярване се основава на хадис, в койято пророкът Мохамед (Мухаммад) казва: „Ако видите черните знамена да идват от Хорасан, присъединете се към тази армия, дори ако трябва да пълзите по лед за да го направите. Никоя сила няма да е способна да ги и те накрая ще стигнат Баитул Макдис (Йерусалим), където ще издигнат знамената си“.

 

Хорасан е името на историческата област, която включва североизточен и източен Иран и части от Туркменистан, Узбекистан, Таджикистан, Афганистан и северозападен Пакистан. (Едно още по-мащабно виждане на Ислямска държава за пределите на Хорасан, може да се види в тази статия: 2014 – 2015: Докато талибаните се разцепват, Ислямска държава се бори за засилване на влиянието си в Афганистан и в Пакистан, Свободен народ online, 02 септември 2016, 23:12, http://svobodennarod.com/past/item/5819-2015-talibanite-se-raztzepvat-a-id-zasilva-vliyanieto-si.html ).

 

В Ал Кайда вярват, че Ислямската версия на „Последната битка“ ще бъде някъде в Хорасан. („Последната битка“ неправилно е наричана масово „Армагедон“. Всъщност, според Откровението на Йоан Богослов, Армагедон е мястото, където ще трябва да се сблъскат за последен път силите на доброто и злото). Прочутата декларация на Осама бин Ладен, с която той обявява война на Съединените щати е с дата: „Петък, 23-ти август 1996, в Хиндукуш, Хорасан, Афганистан“.

 

Един от зловещите спомени, свързани с издигането на черното знаме е свързан с щурма на американското консулство в Бенгази, когато бяха убити четирима души, между които и посланникът на САЩ в Либия – Кристофър Стивънс (Christopher Stevens). Тогава тълпата, която щурмува посолството издига черното знаме. Американските власти обвиниха за нападението и станалите убийства, групировка свързана с Ал Кайда. Според тях, либийските съмишленици на Ал Кайда са се възползували от протест срещу анти-ислямски филм, за да предизвикат кръвопролитието. (Виж: Ressa Maria A., Al-Qaeda’s black flag seized in ASG camp, Rappler.com, published September 26, 2012, 9:55 AM; updated August 19, 2013, 8:13 PM; http://www.rappler.com/nation/13051-al-qaeda ).

 

Отговорността за нападението в Бенгази беше поета от Ал Кайда на Арабския полуостров (al-Quaeda in the Arabian Peninsula - AQAP), базиран предимно в Йемен франчайз на Ал Кайда. Според изявление на AQAP, нападението е било отмъщение заради ликвидирането на втория в йерархията на AQAP – Абу Яхия ал Либи (Abu Yahya al-Libi). След нападението в Бенгази, от AQAP призоваха мюсюлманите по целия свят да убиват американски дипломати в ислямските държави, без призивът им да е постигнал някакъв успех.

 

Клетвата на Хапилон пред Абу Бакр ал Багдади

 

От видеоклипа, разпространен в YouTube се чува и вижда, че лидерът на Абу Саяф и съмишлениците му, произнасят следната клетва:

 

„Ние полагаме бай’ах пред Халиф Шейх Абу Бакл ал Багдади Ибрахим Аууад ал Курайши ав Хуссеини“ за вярност и подчинение в беда и в добри времена“, изрича Хапилон, който чете клетвата от лист хартия. Маскираните хора, които са хванати за ръце с него, за които се смята, че са членове на Абу Саяф, повтарят текста на клетвата след водача си.

 

„Ние обещаваме да му се подчиняваме във всичко, което нашите сърца желаят или не желаят и да го ценим повече от когото и да било другиго“, продължава текстът на клетвата. „Ние няма да приемем никой друг емир освен него, докато не видим от негова страна някакъв очевиден акт на неверие, за който Аллах би могъл да му поиска отговорност в отвъдното“. (Виж: Ressa Maria A., Senior Abu Sayyaf leader swears oath to ISIS, Rappler.com , published August 04, 2014, 11:45 AM; updated October 15, 2014, 10:38; http://www.rappler.com/nation/65199-abu-sayyaf-leader-oath-isis ).

 

Филипинската подкрепа за Ислямска държава в социалните мрежи

 

Личното участие на Иснилон Хапилон в полагането на клетвата е потвърдено от филипинските власти, както и от бивш член на Абу Саяф. Наблюдатели отбелязват, че това не е първият път, когато филипинци се присъединяват към Ислямска държава или пък набират поддръжници за нея, макар че по техните думи „не е съвсем ясно, какво означава това“ в различните случаи.

 

Първият известен случай на подкрепа за Ислямска държава в социалните медии е от 02 юли 2014 година. В социалните мрежи се появяват кадри, от които се вижда как затворници във Филипините, много от които са настоящи или бивши членове на Абу Саяф, които са се събрали около черно знаме и полагат клетва за вярност към Ислямска държава.

 

Три дни по-късно, второ видео се разпространява във Фейсбук. На него около дванадесет маскирани мъже, говорещи на арабски заявяват:

 

„Наши братя по Вяра, ние сме Вашите братя от „Умма фи’е Сабилиллах“ (Ummah Fi’e Sabilillah), официалната медия на Харакатул ал Исламия (Harakatul al-Islamiyah). Бихме искали да информираме всички, че ние искрено подкрепяме нашите братя муджахидини от Ислямска държава. Ние искаме да протегнем към тях дясната си ръка, когато тяхната лява ръка е загубена“. (Както беше отбелязано по-горе, Харакатул ал Исламия (Harakatul al-Islamiyah) е официалното, пълно име на Абу Саяф).

 

Същите се обръщат към Абу Бакр ал Багдади с думите: „За нас Вие замествате нашите майки и бащи. Нашата цел е да се присъединим към Вас, за да завземем Ирак и Ас Шам и да споделим халифата по волята на Аллах“. Куриозното в случая е, че това видео е свалено от Фейсбук, преди филипинските власти да успеят да направят копие.

 

Властите в Югоизточна Азия разследват и трето видео. В него група маскирани мъже заявяват, че застават с филипинска поддръжка зад каузата на Ислямска държава, но някои от разследващите изказват съмнения, че участниците във видеото могат да са и индонезийци, които се правят на филипинци. Видеото е качено от територията на Индонезия. На него, участниците говорят на смесица от езици, включително арабски, индонезийски Бахаса и на Филипино. (Виж: Ressa Maria A., Senior Abu Sayyaf leader swears oath to ISIS, Rappler.com , published August 04, 2014, 11:45 AM; updated October 15, 2014, 10:38; http://www.rappler.com/nation/65199-abu-sayyaf-leader-oath-isis ).

 

Какво търсят „джихадистите“ на Филипините ?

 

Изследователите на тероризма в планетарен контекст, основателно отбелязват, че Минданао е била своеобразен „хъб“ за международни терористични групи на ислямисти – екстремисти доста преди Ислямска държава да се появи на сцената. Причината е в стратегическото положение на Минданао. Групата острови е разположена между Филипините, Индонезия и Малайзия. Това ги прави много привлекателна „дестинация“ за индонезийски и малайзийски ислямисти – екстремисти, когато те са преследвани от службите за сигурност в собствените им страни. Едновременно с това, архипелагът е с „изолирана география“ според терминологията на геополитиците, а в терена на островите преобладават силно пресечените местности. Всичко това прави групата острови Минданао трудни за управление. Ислямисти – екстремисти се прехвърлят от Малайзия в „джихадистки“ лагери в южната част на Филипините по контрабандистки маршрут, започващ в малайзийския град Кота Кинабалу (Kota Kinabalu). (Виж: The Real Goal of the Philippines’ Jihadists, Stratfor, Media Center, February 27, 2017, 20:49, https://www.stratfor.com/image/real-goal-philippines-jihadists ).

 

Преобладаващата част от терористичните нападения на островната група Минданао, за сега продължава да е прицелена във филипинските сили за сигурност, както и в местни общности, които се противопоставят на разбиранията на терористите, какъв е най-праведният вариант на Исляма. Според експертите на „Стратфор“, нанасяните удари демонстрират същото ниво на бойни терористични умения, които доста отдавна характеризират „джихадистките“ нападения в региона.

 

Кърваво нападение срещу „мека цел“

 

На 02 септември 2016 година, Абу Саят взривиха бомба на нощния пазар в Давао Сити. Става дума за нападение срещу „забележително мека цел“, но броят на пострадалите се оценява като „скромен“, независимо, че се смята, че Ислямска държава е оказала логистична помощ. (Виж: The Real Goal of the Philippines’ Jihadists, Stratfor, Media Center, February 27, 2017, 20:49, https://www.stratfor.com/image/real-goal-philippines-jihadists ).

 

Всъщност, тази оценка е въпрос на гледна точка. В следствие на експлозията, на място загиват 14 души и са ранени между 60 и 70 души. Тридесет ранени са откарани в болница. (Philippines: Bomb attack on Davao market kills 14, BBC News, World – Asia, 3 September 2016, http://www.bbc.com/news/world-asia-37262499 ). Впоследствие, броят на убитите нараства на 15 души, след смъртта на бременна жена, тежко ранена от експлозията.

 

Двадесет и една годишната Висента Асперин (Vicenta Asperin), умира на 12 септември 2016 година, единадесет дни след като изпада в кома, в медицинския и изследователски център „Метро Давао“ (Metro Davao Medical and Research Center - MDMRC). При експлозията на нощния пазар, тя е получила няколко много тежки рани от шрапнели в главата. Оказва се, че заложената бомба е експлодирала близо до студио за масаж, където Асперин е работела. На място в студиото загива дванадесет (12) годишен пациент, на когото Асперин е била физиотерапевт.

 

Висента Асперин е била бременна в шестия месец. Детето умира заедно с нея, но властите не обявяват, че броят на убитите е станал 16. Ръководителката на Градската служба за социално обслужване и развитие в Давао - CSSDO (City Social Service and Development Office), Мария Луиса T. Бермудо (Maria Luisa T. Bermudo), обяснява на журналистите, че тъй като майката и детето не са били разделени и плодът се е намирал в утробата на майката, смъртният случай следва да е брои като само един. (Tesiorna Ben O., Pregnant Davao bombing victim dies in hospital; death toll rises to 15, CNN Philippines, September 13, 2016, 19:51 PM PHT, http://cnnphilippines.com/news/2016/09/13/pregnant-davao-bombing-victim-dies-in-hospital-death-toll-rises-15.html ).

 

Всичко описано по-горе, ясно показва, че е изключително трудно да се намерят количествени измерители за размера и мащаба на човешката трагедия. Разбира се, направената от някои анализатори оценка, че броят на пострадалите при терористичния акт в Давао е бил „скромен“, се базира на съображението, че жертвите биха могли да бъдат в пъти повече с оглед на специфичните условия на атакувания нощен пазар.

 

Изборът на нощния пазар в Давао като „мека цел“ не е случаен. Нощният пазар е разположен по дължината на булеварда “Roxas Avenue”, който е в центъра на града, където са концентрирани много офиси на фирми и е само на 100 метра от основния кампус на университета „Атенео де Давао“ (Ateneo de Davao University). Атентатът е извършен в петък вечер, а петък е почивен ден за мюсюлманите.

 

Град Давао е родният град на президента на Филипините – Родриго Дутерте (Rodrigo Duterte). Нещо повече, по време на атентата, Президентът Дутерте пребивава в в Давао, макар и да се е намирал далеч от мястото на експлозията.

 

Делфин Лорензана (Delfin Negrillo Lorenzana) – Секретар на националната отбрана на Филипините, цитиран от GMA News, заявява също така, че атентатът е предизвикан от желанието на Абу Саяф да вземе реванш заради тежките загуби, понесени след като филипинските сили за сигурност атакуват една от крепостите на терористите на остров Джоло (Jolo Island), който се намира на около 900 километра от Давао.  В официално заявление, Лорензана декларира: „Ние бяхме предвидили това и бяхме съответно предупредили нашите въоръжени сили, но неприятелят е вещ в използуването на демократичното пространство, гарантирано от нашата конституция за да се придвижва свободно и безпрепятствено да сее терор“. (Esmaquel II Paterno, Abu Sayyaf claims responsibility for Davao blast, Rappler.com, published September 03, 2016, 8:28 AM; updated September 03, 2016, 5:58 PM, http://www.rappler.com/nation/145045-abu-sayyaf-responsibility-davao-explosion ).

 

Генерал майор от запаса Делфин Негрило Лорензана е 36-тият секретар на Националната отбрана. Той е роден на 28 октомври 1948 година и има повече от 40 години служба в областта на отбраната и на международните отношения, с впечатляваща военна и дипломатическа кариера. Виж: Republic of the Philippines, Department of National Defense, The Secretary, http://www.dnd.gov.ph/the-secretary-2.html).

 

На 03 септември 2016, терористичната група Абу Саяф поемат отговорност за смъртоносната експлозия на нощния пазар в Давао Сити. Филипинската радиостанция dzMM съобщава, че говорителят на Абу Саяф – Абу Рами (Abu Rami) е обявил поемането на отговорността за атентата на нощния пазар на булевард Роксас, извършен на 02 септември 2016. Според предаденото от радиостанция dzMM, Абу Рами е описал атентата като „призив за единство към всички ислямистки бойци партизани – муджахидини. Също така, говорителят на Абу Саяф е заявил, че експлозията е предупреждение към филипинското правителство, ръководено от президента Родриго Дутерте, който в миналото е бил кмет на Давао сити. Действително, експлозията в Давао Сити става повод за президента Дутерте да обяви „състояние на беззаконие“ (”state of lawlessness”) във Филипините, което е аналогично на въвеждането на военно положение (declaration of martial law).

 

От своя страна, кметицата на Давао Сити – Сара Дутерте – Карпио (Sara Duterte - Carpio), заявява в интервю за радио dzMM, че президентът Родриго Дутерте я е информирал с текстово съобщение, че злодеянието е „отмъщение на Абу Саяф“. (Esmaquel II Paterno, Abu Sayyaf claims responsibility for Davao blast, Rappler.com, published September 03, 2016, 8:28 AM; updated September 03, 2016, 5:58 PM, http://www.rappler.com/nation/145045-abu-sayyaf-responsibility-davao-explosion ).

 

Междувременно, Главният директор на Националната полиция на Филипините – генерал Роналд де ла Роса (Ronald dela Rosa), заявява в широко цитирано от медиите интервю, че полицията подозира, че атентатът е „диверсионен ход“ на Абу Саяф. Полицейският ръководител отбелязва, че целта на атентата е била „да отслаби натискът, който те изпитват в Сулу“, където са изпратени правителствени войски със заповед „да унищожат“ групировката Абу Саяф. Действително, на 29 август 2016 година, се водят ожесточени боеве между правителствените войски и Абу Саяф. Войските са изпратени от президента срещу „джихадистите“, след поредното обезглавяване на заложник от страна на последните.

 

Генерал де ла Роса се съгласява с мнението на интервюиращия, че чрез това нападение, терористите от Абу Саяф „се подиграват“ на администрацията на президента Дутерте. „Да, какво друго може да означава това? Те наистина си позволяват да ни предизвикват открито“, казва той във филипинския радио ефир. (Esmaquel II Paterno, Abu Sayyaf claims responsibility for Davao blast, Rappler.com, published September 03, 2016, 8:28 AM; updated September 03, 2016, 5:58 PM, http://www.rappler.com/nation/145045-abu-sayyaf-responsibility-davao-explosion ).

 

След като коментарите за взрива в Давао Сити заливат медиите и по въпроса са се изказали всякакви високопоставени филипински политически лица, включително и президентът Дутерте, в един момент от Абу Саяф се отричат от авторството си на експлозията. Те обявяват, че взривът на нощния пазар на булевард Роксас е дело на техните съюзници от Даулат ул Исламия (Daulat Ul-Islamiya), които го извършили от солидарност и симпатия към каузата на Абу Саяф.

 

На същия ден, когато генерал де ла Роса самокритично признава, че терористите се подиграват с властите във Филипините, от Абу Саяф се отмятат от поетата отговорност. Говорителят на Абу Саяф - Муамар Аскали (Muammar Askali), известен повече с прозвището си Абу Рами, посочва нов извършител на нападението. В телефонен разговор с местното издание INQUIRER.NET, Аскали – Абу Рами посочва като извършител Даулат ул Исламия и заявява следното:

 

„Те направиха това, за да покажат симпатията си към нашата група и ние изпращаме послание към президента Родриго Дутерте, че всички членове на Даулат по страната не се страхуват от него“. (Nawal Allan, Julie S. Alipala, Karlos Manlupig, Inquirer Mindanao, September 03, 2016, 01:46 PM, Abu Sayyaf disowns Davao explosion, says ally was behind attack,  http://newsinfo.inquirer.net/812451/abu-sayyaf-disowns-davao-explosion-says-ally-was-behind-attack ).

 

Абу Рами заявява, че бомбената атака е само началото на поредица от подобни атаки, които ще последват ако армията продължи да притиска силите на Абу Саяф в провинция Сулу (съвпадаща общо взето с островите от архипелага Сулу – Sulu). В телефонния разговор той заявява: „На нас ние трудно да се обръщаме към хората, но все още можем да нанасяме поражения на войниците“. Според него, по онова време в провинция Сулу са прехвърлени около 9000 войници, които преследват бойците на Алу Саяф. От 26 август до 03 септември 2016 година, са били убити 15 войници и 30 бунтовници. Според Аскали – Абу Рами, бомбените нападения ще спрат само „ако Дутерете направи нашия хадис свое законодателство и поиска да приеме Исляма“.

 

Според същия източник обаче, междувременно полицията е започнала да се съмнява в авторството на Абу Саяф, респективно на евентуално симпатизиращата им група Даулат ул Исламия. Мануел Гаерлан (Manuel Gaerlan), директор на полицията в Южен Минданао, който наблюдава пряко разследването на случая се експлозията на нощния пазар, заявява, че полицията разглежда като възможни извършители не само Абу Саяф, но и евентуални „недоволни търговци“, както и други терористични групи.

 

„Имало е някои търговци, които са били недоволни от начина на отпускане на сергиите в нощния пазар. Това е един от мотивите, които ние разглеждаме“, заявил директорът на полицията. Той добавя, че всяка групировка може да поеме отговорност за даден терористичен акт, като експлозията на нощния пазар и това е съвсем нормално.

 

„Те могат да изпозуват това (поемането на отговорността, бел. авт.) за да подсилват популярността си, но аз казвам, че ние все още разследваме“, казва Гаерлан. Той дори посочва, че полицейското разследване към момента на изявлението му все още не е потвърдило, че експлозията е причинена точно от бомба. „Все още събираме улики, парченце по парченце“, добавя той. (Nawal Allan, Julie S. Alipala, Karlos Manlupig, Inquirer Mindanao, September 03, 2016, 01:46 PM, Abu Sayyaf disowns Davao explosion, says ally was behind attack,  http://newsinfo.inquirer.net/812451/abu-sayyaf-disowns-davao-explosion-says-ally-was-behind-attack ).

 

От своя страна, главен инспектор Андреа де ла Церна (Andrea dela Cerna) говорител на полицията в Южен Минданао (по-точно – говорител на полицейска регионална служба 11) е съобщила на медиите, че от телата на убитите и на ранените са извадени метални парченца, но все още не било изяснено, дали причинителят на експлозията е импровизирано взривно устройство. Тя се е позовала на резултатите на Специалната разследваща група (Special Investigation Task Group), сформирана след експлозията на нощния пазар.

 

На 04 октомври 2016 година, според изявление на Делфин Лорензана, секретар на националната отбрана на Филипините, със съвместните действия на въоръжените сили и на националната полиция, са били арестувани трима души, за които се предполага, че стоят зад смъртоносната експлозия в Давао Сити от 02 септември 2016 година. Тримата са от „Групата Мауте“ (Maute Group), за която се смята, че поддържа връзки с Абу Саяф. Заподозрените, които са били задържани в Котабато Сити са показани на медиите на 07 септември 2016 година, петък.

 

Според Лорензана, задържаните са Ти Джей Тагадая Макабаланг, Уендел Апостол Фактуран и Мусали Мустафа, всичките членове на „Групата Мауте“, които са били задържани при опит да избегнат полицейска проверка на контролно – пропускателен пункт. Тримата заподозрени са се возели на мотоциклет (!) без регистрационен номер. Заподозрените са носели взривни устройства, пистолети и мобилен телефон, но който е имало видозаписи и снимки от експлозията на нощния пазар в Давао Сити.

 

„Ние имаме сериозни улики, че те наистина са терористите, които взривиха пазара в Давао Сити“, казва Лорензана. Макабаланг е обвинен, че е детонирал бомбата, която е била поставена от Фактуран. На свой ред, Мустафа е бил заснел експлозията с мобилния си телефон. За да бъдат задържани, на тримата са повдигнати обвинения в нелегално притежание на експлозиви и на огнестрелно оръжие.

 

Пак според Лорензана, тримата задържани заподозрени са измежду десетима членове на „Групата Мауте“, които според властите са замесени в терористичния акт в Давао сити. Той е заявил, че няма да разкрие имената на останалите заподозрени, защото продължава операцията по издирването и задържането им. В същото изявление, Лорензана посочва, че има „признаци“, че „Групата Мауте“ се опитва да се съюзи и асоциира с Ислямска държава, като междувременно вече е създала връзка с Абу Саяф. (Tan Kimberly Jane, “Maute Group” men arrested over Davao City blast, ABS – CBN News, October 07, 2016, 04:41 PM, updated October 08, 2016, 02:39 AM, http://news.abs-cbn.com/news/10/07/16/maute-group-men-arrested-over-davao-city-blast ).

 

„Групата Мауте“ – още един потенциален франчайз на „Ислямска държава“

 

„Групата Мауте“, която напоследък използува и названието „Ислямска държава в Ланао“ е съставена от бивши партизани от „Ислямския фронт за освобождение на Моро“ (Джабхат Тахрир Моро ал Исламия) и известен брой чуждестранни бойци.  (Espina-Varona Inday, Alphabet of terror in Philippines’ political boiling pot. Cycle of violence is all part of a real-life Game of Thrones, March 10, 2016, http://www.ucanews.com/news/alphabet-terror-philippines-political-boiling-pot/75448 ).

 

Групировката се ръководи от Абдуллах Мауте (Abdullah Maute), предполагаемият основател на „Ислямска държава“ базирана в провинция Ланао дел Сур, намираща се на остров Минданао. „Групата Мауте“ добиват известност, когато поискват голям откуп за двама отвлечени заложници- работници в дъскорезница. Бедните им семейства не успяват да съберат откупа и двамата заложници са обезглавени.

 

За бойците на „Мауте“ се знае, че са въоръжени с автомати „Калашников“ АК-47 и с автоматични пушки М-14. Те развяват черното знаме на „Ислямска държава“, за което стана дума по-горе. Групата пребивава в отдалечени и трудно достъпни райони („барангайас“ – най-малките административни единици на Филипините) в Бутиг (муниципалитет от шести клас в провинция Ланао дел Сур), където събират рекет от селяните, наричан „пари за защита“. (Unson John, Maute group beheads 2 captive sawmill workers, PHILSTAR GLOBAL, UPDATED April 13, 2016, 08:38 PM,  http://www.philstar.com/nation/2016/04/13/1572591/maute-group-beheads-2-captive-sawmill-workers ).

 

Някъде през месец февруари 2016 година, „Групата Мауте“ е изтласкана от намиращия се под техен контрол „анклав“, намиращ се югозападно от Бутиг с помощта на въоръжените сили. Това става в рамките на операция, продължила цяла седмица, при която и двете страни дават жертви. Правителствените войски превземат основния лагер на терористичната групировка в Бутиг, Ланао дел Сур на 25 февруари 2016 година, а на следващия ден провеждат в него „операцията за прочистване“.

 

По време на ожесточените боеве на 25 февреари 2016 година, войниците от 103 пехотна бригада на филипинската армия са се сражавали срещу около 180 бойци на „Групата Мауте“. Битката е била толкова ожесточена, че военните е трябвало да използуват мотострелкови подразделения, включително и съвсем нови бронетранспортьори с дистанционно управление, както и да повикат на помощ подкрепа от въздуха.

 

„Това беше укрепен лагер, с кули за снайперисти и със бетонни заграждения. Там биха могли да лагеруват около 180 души“, съобщава полковник Ноел Детоято (Noel Detoyato), ръководител на отдела за връзки с обществеността на въоръжените сили на Филипините. Пак според него, в лагера са били открити телата на трима убити членове на „Групата Мауте“. Открити са били още две пушки М-16, ръчен противотанков гранатомет (РПГ) и пушка – снайпер М-50. (Ho Alex, AFP overruns extremists’ camp in Lanao, 45 killed since fighting erupted, CNN Philippines, http://cnnphilippines.com/regional/2016/02/26/AFP-overruns-camp-Lanao-45-killed-since-fighting-erupted.html ).

 

Според майор Филемон Тан (Filemon Tan), говорител на специалната бойна група за борба с тероризма Western Mindanao Command (Wesmincom – в нея участват един специален пехотен дивизион за борба с тероризма, един батальон следотърсачи – рейнджъри, един лек батальон за бързо реагиране, военноморските дили на Западен Минданао и един въздушен дивизион от военно-въздушните сили на Филипините), около 42 бойци на „Групата Мауте“ са били убити в сраженията, които започнали на 20 февруари 2016 година. От страна на военните имало трима убити и 11 ранени.

 

Тан е направил важното уточнение, че независимо, че въоръжените сблъсъци са станали близо до лагер на Ислямския фронт за освобождение на Моро, няма връзка между двете въоръжени групировки. Около 1700 бойци на Ислямския фронт за освобождение на Моро, водени от командира си, известен с прозвището Браво, временно са напуснали района, за да не възникнат недоразумения между тях и армията. Тан също така е съобщил, че Ислямският фронт за освобождение на Моро е оказал съдействие за създаването на „евакуационни райони“ и за подпомагане на преместените от района на бойните действия местни жители.

 

Междувременно, местните социални служби съобщават, че общо 4311 семейства, което отговаря на 20091 души, от пет „барангаяс“ са били преместени, поради пламналите боеве.

 

Нещо за историческия контекст на мюсюлманската съпротива в южните Филипини

 

Тук е мястото да се кажат няколко думи за контекста на отношенията между Ислямския фронт за освобождение на Моро и „Групата Мауте“. Всичко започва през 60-те години на миналия век, след прословутото „клане в Джабидах“. Национално освободителният фронт на Моро (Moro National Liberation Front - MNLF) е създаден през 1972 година, като се отцепва от съществуващото по онова време Мюсюлманско освободително движение – преимуществено политическо движение, трансформирало се после в Движение за независимост на Минданао. (Cassman Daniel, Stanford University, Mapping Militant Organizations, Moro National Liberation Front, August 14, 2015, http://web.stanford.edu/group/mappingmilitants/cgi-bin/groups/view/379 ).

 

Национално освободителният фронт на Моро (MNLF) се опира на народите Моро и Лумад. Той се бори за по-голяма автономия на Бангсаморо в южните Филипини. (Guide to the Philippines conflict, BBC News, One Minute World News, page last updated at 12:49 GMT, Friday, 18 December 2009, http://news.bbc.co.uk/2/hi/asia-pacific/7887521.stm). В досието на Национално освободителният фронт на Моро (MNLF) има и терористични нападения и политически убийства, извършени при преследването на целите на Фронта. (Pike John, Moro Islamic Liberation Front, GlobalSecurity.org, June 16-th, 2015,  http://www.globalsecurity.org/military/world/para/milf.htm ).

 

Народът Моро, наричан също „Бангсаморо“ или „Бангса Моро“, на практика съвпада с мюсюлманското население на Филипините. Той представлява най-голямата НЕ-католическа група в страната  и към месец август 2007 година съставлява 5,1 на сто от цялото население на Филипините. (Pangalangan Raul C., Religion and the Secular State: National Report for the Philippines, International Center for Law and Religion Studies, November 2-nd, 2015, https://www.iclrs.org/content/blurb/files/Philippines%20wide.pdf ). От школата на ал Шафи в сунитския Ислям (Шафи’и Мадххаб – виж: Arnold James R., The Moro War: How America Battled a Muslim Insurgency in the Philippine Jungle, 1902 – 1913, Bloomsbury Publishing, p. 3, 2011).

 

Народът Лумад е етническа група на един от коренните народи в южните Филипини. Етническите лумади НЕ са мюсюлмани. Названието „Лумад“ е съкратен термин от „Катауахан Лумад“, което в буквален превод означава коренен народ, „аборигени“. Това название е възприето официално от делегатите на учредителното събрание на Федерацията на народите на Минданао (Lumad Mindanao Peoples Federation – LMPF), проведено на 26 юни 1986 година в град Кидапауан Сити – столицата на провинция Котабато на остров Минданао – Филипините. Названието „Лумад“ е колективна идентичност на коренните народи на Минданао.

 

Правителството на Филипините изпраща войски в южните Филипини срещу бунтовниците. През 1976 година, тогавашният либийски лидер – Муаммар Кадафи посредничи успешно за сключването на споразумение между правителството в Манила и лидера на Национално освободителният фронт на Моро (MNLF) – Нур Мисуари (Nur Misuary). Споразумението то 1976 е сключено в столицата на Либия – Триполи, като Фронтът приема предложението на правителството за частична автономия на бунтовните региони. (Виж: Abuza Zachary, Militant Islam in Southeast Asia: crucible of terror, Lynne Rienner Publishers, 2003, p. 39, p. 115 – note 3).

 

Подписването на споразумението довежда до сериозно разцепление в ръководството на Национално освободителния фронт на Моро (MNLF). През 1977 година се формира група, която оспорва лидерството на дотогавашното ръководство, начело с Хашим Саламат. Групата включва 57 военни командири на Фронта и е наречена от членовете на MNLF – „Новото ръководство“. (Виж: Atty John Carlo and Gil M. Sadian, The Long Struggle to Silence the Guns of Rebellion, The CENSEI Report,   Strategic Analysis and Research by the Center for Strategy, Enterprise & Intelligence,   https://www.scribd.com/document/89147694/The-CenSEI-Report-Vol-2-No-13-April-2-8-2012#page=3 ).

 

През декември 1977 година, Мисуари изключва Саламат от организацията. От своя страна, Саламат премества щаб квартирата си в Кайро. По-късно, през 1980 година той отново се премества в Лахор в Пакистан. Новата организация се съсредоточава върху дипломатическата си дейност. На нейната база през 1984 година е създаден Ислямският фронт за освобождение на Моро (Джабхат Тахрир Моро ал Исламия – Moro Islamic Liberation Front, MILF). (Виж: Abuza Zachary, Militant Islam in Southeast Asia: crucible of terror, Lynne Rienner Publishers, 2003, p. 39, p. 115 – note 3). Основен поддръжник и дългосрочен спонсор на MILF става Муаммар Кадафи. (Виж: Davis, Brian L., Qaddafi, Terrorism and the Origins of the U.S. Attack on Libya, Praeger, New York, 1990. Отзив на Даниел Пайпс за тази книга може да се прочете тук: http://www.danielpipes.org/504/qaddafi-terrorism-and-the-origins-of-the-us-attack-on-libya ).

 

През януари 1987 година, Национално освободителният фронт на Моро (MNLF) приема предложението на филипинското правителство за ограничена автономия на бунтовните региони, което довежда до създаването на Автономния район на мюсюлмански Минданао на 06 ноември 1990 година. (Виж: Atty John Carlo and Gil M. Sadian, The Long Struggle to Silence the Guns of Rebellion, The CENSEI Report,   Strategic Analysis and Research by the Center for Strategy, Enterprise & Intelligence,   https://www.scribd.com/document/89147694/The-CenSEI-Report-Vol-2-No-13-April-2-8-2012#page=3 ). Автономният район на мюсюлмански Минданао включва пет преимуществено мюсюлмански провинции: Басилан (Basilian) - без Изабела Сити), Ланао дел Сур (Lanao del Sur), Магинданао (Maguindanao), Сулу (Sulu) и Тауи-Тауи (Tawi-Tawi). Това е единственият регион във Филипините със собствено правителство. Фактическото седалище на правителството е Котабато Сити (Cotabato City), но самият град се самоуправлява извън юрисдикцията на Автономния район на мюсюлмански Минданао.

 

От Ислямския фронт за освобождение на Моро (MILF) обаче отхвърлят правителствената оферта и продължават бунтовническите си действия. Общо споразумение за прекратяване на враждебните действия е подписано между правителството и MILF през месец юли 1997 година, но то е денонсирано от филипинската армия през 2000 година, по време на управлението на президента Джоузеф Естрада. В отговор, Ислямският фронт за освобождение на Моро (MILF) обявява „джихад“ срещу правителството, неговите граждани и поддръжници. При президента Глория Арройо (Gloria Arroyo),  правителството подписва с MILF споразумение за спиране на огъня и възстановява преговорите за мир. (Huang Reyko, In the Spotlight: Moro Islamic Liberation Front, Terrorism Project, CDI, Internet Archive Way Back Machine, February 15-th, 2002, https://web.archive.org/web/20080709075858/http://www.cdi.org/terrorism/moro.cfm ).

 

По този начин, най-радикално настроените бойци на Ислямския фронт за освобождение на Моро (MILF), намират мястото си в редовете на „Групата Мауте“ или дори на „Абу Саяф“.

 

Някои заключения

 

Както вече беше отбелязано, „асоциирането“ на различни филипински ислямистки екстремистки групи към „Ислямска държава“, като нейни франчайзи не е довело до някакво съществено изменение в тяхната тактическа и техническа подготовка. Или както казват експертите на „Стратфор“ – „ново име, същата тактика“. За експлозията на нощния пазар в Давао по-горе беше изнесена достатъчно информация, която показва, че в крайна сметка, независимо как се преценява броят на жертвите, това си остава едно нападение срещу крайно „мека цел“.

 

При взривовете на терористичните актове в Лейте (Leyte) и в Котабато Сити (Cotabato City) през месец декември 2016 година, са използувани гилзи от артилерийски снаряди, като детонаторите са задействувани от разстояние с клетъчен телефон – техника и тактика, които са използувани от ислямистките екстремистки терористични групи на Филипините, много преди те да развеят знамето на Ислямска държава.

 

Филипинската полиция подозира, че „Групата Мауте“, действуваща в Ланао, която също се стреми към „асоцииране“ в Ислямска държава е била отговорна за поставянето на импровизирано взривно устройство в кошче за боклук в центъра на Манила през месец ноември 2016 година. Ако подозренията им са основателни, излиза, че групата се опитва да разшири обхвата на операциите си в посока на столицата на Филипините или дори, че се прилага нова стратегия. Експертите обаче подчертават, че фактът, че устройството не е успяло да детонира е показателен за ограничеността на възможностите на филипинските ислямски екстремисти.

 

Все пак, смята се, че няколко атаки на остров Минданао в последно време, показват, че има „трансфер на опит“ и на технологии от Ислямска държава към Филипините. През месец март 2016 година, стрелец в Замбоанга Сити прострелва и ранява саудитски проповедник (!), който е бил посочен като достоен за убиване в списанието на Ислямска държава „Дабик“ (“Dabiq Magazine”). Никоя групировка обаче не пое отговорност за нападението. Междувременно, „Групата Мауте“ разпространи в Интернет видеозаписи на обезглавявания на двама отвлечени работници в дъскорезница, които са били осъдени на смърт по обвинение в шпионаж в полза на правителстмвените сили. Последното е несъмнена реплика на медийните практики на Ислямска държава. (For Philippine Jihadists, What’s in a Name?, Stratfor, Analysis, February 8, 2017, 09:31 GMT,  https://www.stratfor.com/analysis/philippine-jihadists-whats-name ).

 

Експерти в областта на тероризма отбелязват, че вече две години след „асоциирането” им в Ислямска държава, „джихадистите” от Минданао „все още съсредоточават вниманието си върху еждневната им криминална дейност”. Бойците от терористичните групировки си доставят оръжие като нападат филипински военни постове или от убити правителствени войници. Разобличени са и политически фигури в Минданао, които са отклонявали оръжие и военни материали от доставки за армията за да снабдяват терористите в региона. Местните групировки, които са „асоциирани” в Ислямска държава се справят добре със собственото си финансиране. Бойците на Абу Саяф на остров Джоло въртят бойка „търговия” с отвличания срещу откуп в морето около островите Сулу и Целебес. Приходите от тази „бизнес дейност” са оценени на седем милиона американски долара само за 2015 година.

 

Въоръжените формирования на ислямистките екстремисти на Минданао са самодостатъчни до такава степен, че те функционират без каквато и да е подкрепа от ядрото на Ислямска държава. Анализаторите от „Стратфор” със съвсем лека ирония заключават, че „в сравнение с такива доходни предприятия (като отвличането за откуп и други подобни, бел. авт.), организирането и провеждането на зрелищни терористични атаки НЕ е главната цел на „джихадистите” в южната част на Филипините”. (Виж: The Real Goal of the Philippines’ Jihadists, Stratfor, Media Center, February 27, 2017, 20:49, https://www.stratfor.com/image/real-goal-philippines-jihadists ).

 

Наблюдателите на ситуацията на Филипините заострят вниманието ни върху етно-националистическия вектор на съпротивата срещу филипинското централно правителството на архипелага Минданао. Те напомнят за 40 годишната история на съпротивата на войнствуващите групировки на етническите Моро, сред които на първо място са Ислямският фронт за освобождение на Моро (MILF) и Национално освободителният фронт на Моро (MNLF). Етно-националистическото движение за освобождение на Моро е несъмнено много по-силно от „джихадистите“, като броят на бойците на двата фронта се оценява на десетки хиляди.

 

Много показателно е, че лидерите на радикалните ислямистки групировки „Ислямска държава Магинданао“ (Islamic State Maguindanao), „Ансар ал Халифа – Филипини“ (Ansar al-Khalifah Philippines) и „Групата Мауте“ (Maute Group) произхождат пряко от бойни групи на етно-националистите от Моро. (For Philippine Jihadists, What’s in a Name?, Stratfor, Analysis, February 8, 2017, 09:31 GMT,  https://www.stratfor.com/analysis/philippine-jihadists-whats-name ).

 

Този факт може да се тълкува двояко. Наблюдателите на „Стратфор“ смятат, че това показва влиянието на етно-националистическите сили на Моро върху „джихадистките групировки“. Едновременно с това, същият факт може да се интерпретира и като движение на най-радикалните привърженици на сепаратизма на Моро от класическите етно-националистически организации към франчайзи на международното движение за Ислямска държава и Халифат.

 

Подобни примери се наблюдават много контрастно при етно-националистическите движения на туарегите в Западна Африка, където част от уважаваните лидери – националисти през последните години преминаха поне на пръв поглед на радикални ислямистки позиции. При други африкански етноси, като народа Фулани, също сме свидетели на осъществяването на практика на лозунга „всяко племе със собствена ислямистка терористична организация“.

 

Тук отново се сблъскваме с феномена на терористичните организации с „двойно дъно“, които от една страна се трансформират във франчайзи на Ал Кайда или на Ислямска държава, но едновременно с това разчитат на солидната подкрепа на бойци и помагачи с племенна и етно-националистическа мотивация. (Виж: Дечев Т., „Двойно дъно” или „шизофренично раздвоение”? Взаимодействието между етно-националистическите и религиозно – екстремистките мотиви в дейността на някои терористични групировки, Сп.: „Политика и сигурност”, год. І, бр. 1, 2017 г.).

 

Има многократно изразявано мнение, че докато сепаратисткият конфликт с Моро продължава да тлее, „джихадистките“ групи ще продължават да намират убежище на Минданао. Смята се, че филипинското правителство е направило голяма стъпка към разрешаване на конфликта през 2014 година, подписвайки мирно споразумение с Ислямският фронт за освобождение на Моро (MILF). На 27 март 2014 година, главните преговарящи на филипинското правителство и на MILF поставят подписите си под мирното споразумение в присъствието на президента Бениньо Акино ІІІ, на председателя на Фронта – Мурад Ибрахим (Murad Ibrahim) и на министър-председателя на Малайзия – Наджиб Разак (Najib Razak), чиято страна изиграва важна роля в посредничеството за сключване на споразумението в течение на повече от десет години.

 

Новото мирно споразумение замества съществуващият от 06 ноември 1990 година Автономен район на мюсюлмански Минданао и състоящ се от югозападната част на остров Минданао и близките острови, с нов административен регион, наречен Бангсаморо. Това осигурява на Ислямския фронт за освобождение на Моро (MILF) така необходимата му политическа автономия, за която фронтът настоява отдавна, дори и за сметка на някои елементи от Национално освободителния фронт на Моро (MNLF), които са влиятелни в региона.

 

Давайки на региона автономия, контрол върху данъчните власти и други права, Манила се надява да даде тласък за буксуващият мирен процес и да окуражи голяма част от нелегализиралите се бунтовници да се интегрират в политическата система на страната. Нова би трябвало да доведе до изолация на криминалните елементи, които паразитират върху сепартисткия конфликт и да съдаде по-големи възможности за управление на региона с политически средства. (The Philippines: A Peace Deal is Signed, but Challenges Lie Ahead, Stratfor, Geopolitical Diary, March 28, 2014, 01:54 GMT, https://www.stratfor.com/geopolitical-diary/philippines-peace-deal-signed-challenges-lie-ahead ).

 

Колкото и да е оптимистична тази картина, несигурността си остава до ден днешен. Страната среща големи затруднения в изпълнението на споразумението, в създаването на относителна сигурност в региона, в развитието на икономиката на новосъздадения Административен регион Бангасаморо и в умиротворяването на останалите бунтовници и неутрализирането на криминалните групировки. Колкото по-бавен е този процес, толкова по-трудно е за лидерите на народа Моро да удържат бойците си да спазват мирното споразумение.

 

Едновременно с това, по-войнствените фракции в сепаратисткото движение надигат глас за нови насилствени действия. Това насърчава дезертьорството от паравоенните формирования на организациите, сключили мир с Манила и захранва редовете на радикалните формации, сред които ислямистките радикали заемат ключово място. (For Philippine Jihadists, What’s in a Name?, Stratfor, Analysis, February 8, 2017, 09:31 GMT,  https://www.stratfor.com/analysis/philippine-jihadists-whats-name ).

 

Описаните процеси биха могли да бъдат разгледани и в контекста на глобалното развитие на терористичните дезорганизации като Ал Кайда и ускоряващия се процес на превръщане на Ислямска държава от стегната организация, която е регионален фактор в глобална дезорганизация с влияние от Нигерия до Афганистан, Бангладеш, Филипините и Индонезия. Тезата, че „на мястото на старите терористични организации от типа на ЕТА и ИРА (или по-точно – успоредно с тях), идват нови терористични дезорганизации е изказана преди близо 11 години. „Ал Кайда” е типична „дезорганизация” в смисъла, в който Лаш употребява това понятие”. (Виж: Дечев, Теодор, Деловите решения, индустриалните отношения и тероризмът, Сп. “Геополитика”, брой 4, 2005, стр. 167 – 181).

 

Днес, с хода на времето се вижда не само, че тази констатация е била вярна но е налице ясна тенденция, терористични организации с ясна йерархична структура, по естествен път започват да придобиват черти на дезорганизации с глобално присъствие. Освен създалата се като дезоргавизация Ал Кайда, на сцената вече започва да се утвърждава и трета глобална терористина дезорганизация – тази на салафистките групировки, които са независими от Ал Кайда и от Ислямска държава. Салафистите се представят отлично в Западна Африка, където умело маневрират между Ал Кайда и Ислямска държава, като използуват майсторски и регионалната етническа специфика. (Виж: Дечев Т., Възходът на глобалните терористични дезорганизации. Терористичен франчайзинг и ребрандиране на терористичните групировки. В: Юбилеен сборник в чест на 90 – годишнината на проф. д.и.н. Тончо Трендафилов, Издание на ВУСИ, Пловдив, 2016 г., стр. 193 – 201).

 

Ситуацията във Филипините показва устойчива тенденция в нарастването на тежестта на „бранда“ на Ислямска държава, както и реална възможност за възникване на нови терористични организации с „двойно дъно“ – организации, опиращи се на етно-националистическата мобилизация, но едновременно с това, легитимиращи се като част от световното движение за Ислямска държава и за установяване на Халифат.

Страница 1 от 22