На 02 август 2016 година, по време на изказването си на тържествено мероприятие, посветено на 70 годишнината на Руския федерален ядрен център – Всерусийският научно – изследователски институт по експериментална физика в град Саров (РФЯЦ – ВНИИЭФ, Саров), руският заместник министър на отбраната Юрий Борисов е отбелязъл, че в днешно време „оръжието на нови физически принципи” вече е станало реалност. (Российская армия приняла на вооружение образцы лазерного оружия, РИА Новости, 02 август 2016, 17:43, http://ria.ru/defense_safety/20160802/1473432412.html ).

 

„Не става дума за екзотика, това не са експериментални, опитни образци” – ние вече приехме на въоръжение отделни образци на лазерно оръжие” – заявил е публично Юрий Борисов.

 

Оръжието на нови физически принципи (ОНФП) е оръжие в основата на чието създаване са заложени физически процеси и явления, които не са използувани преди нито при конвенционалните оръжия (хладно и огнестрелно), нито при оръжията за масово поразяване (ядрено, химическо и бактериологическо).

 

Терминът има условен характер, тъй като в повечето случаи в образците на ОНФП се използуват известни физически принципи, а новостта се изразява в прилагането им за военни цели. В зависимост от принципа им на действие се обособяват следните видове ОНФП: лазерно, радиочестотно, лъчево (на руски – пучковое), кинетично, както и други видове оръжия. В предишни свои изявления, Юрий Борисов е подчертавал, че ОНФП в значителна степен ще определят облика на руските въоръжени сили в рамките на новата държавна програма за въоръжаване до 2025 година.

 

В същото си тържествено изказване, заместник министърът на отбраната на Руската федерация е заявил, че трудът на учените от Руския федерален ядрен център – Всерусийският научно – изследователски институт по експериментална физика в град Саров (РФЯЦ – ВНИИЭФ, Саров), където са били заложени основите на руския ядрен щит, помага надеждно да се запазва ядреният паритет и по този начин да се избегне трета световна война.

 

Юрий Борисов е поздравил колектива на ядрения център със седемдесет годишния юбилей и е отбелязъл, че в там са били създадени множество образци на ядрени заряди и боеприпаси, които днес „представляват мощта на руските ядрени сили и осигуряват паритет и мир по целия свят“. (Минобороны считает, что саровский ядерный центр спасает от третьей мировой, РИА Новости, 02 август 2016, 17:23, http://ria.ru/defense_safety/20160802/1473430167.html ).

 

„Парадоксално е, но именно заради това, Вашата професия може да се смята за една от най-мирните на Земята. Повече от 70 години не се разгаря огънят на трета световна война. И в това е Вашата пряка заслуга“ – заявил Юрий Борисов.

 

Според заместник министърът на отбраната на Руската федерация, РФЯЦ – ВНИИЭФ е едно от най-добрите предприятия на руския военно – промишлен комплекс. Борисов е добавил, че в условията на всеобща забрана на ядрените опити, сътрудниците на саровския център успешно са усвоили моделирането с помощта на суперкомпютри на процесите, протичащи при ядрен взрив. „И това е гаранция за създаването на нови изделия в интерес на отбранителната способност на страната“ – отбелязъл Юрий Борисов.

 

РФЯЦ – ВНИИЭФ в Саров е предприятие на държавната корпорация „Росатом“, и представлява най-големият научно-изследователски институт в Русия, който решава сложни задачи с военно, научно и стопанско значение. Той е основан на 09 април 1946 година, като се е наричал „Конструкторско бюро - 11“. Центърът има определен принос за създаването на ядреното и термоядреното оръжие в СССР. Там са разработени първите съветски атомна и водородна бомба.

 

По мнението на много руски специалисти, саровският ядрен център заема първо място в историята сред научните институти в Русия по приноса си в отбранителната способност на страната.

Има основателни предположения да се смята, че хеликоптер е извършил газова атака с хлорен газ (по-известен още от времето на Първата световна война като иприт, б Първата световна война като иприт, б. ред.) срещу град Саракеб (Saraqeb) в провинция Идлиб (Idlib). Според медицински източници, атакта се е състояла в края на деня на 01-ви август 2016. Съобщението е излъчено от BBC на 02-ри август 2016 година.

 

Хеликоптерът е хвърлил два варела от въпросното вещество върху града, който се намира недалече от мястото, където руски хеликоптер беше свален по-рано, на същия ден. (Syria: Suspected Chemical Attack in Idlib Province, August 2-nd 2016, 12:22 GMT, https://www.stratfor.com/situation-report/syria-suspected-chemical-attack-idlib-province ).

 

Местен лекар е преброил и описал около 30 отравяния с хлор, като пострадалите са били предимно жени и деца. От своя страна „белите шлемове” – сирийската гражданска отбрана са съобщили пред Reuters за 33 поразени граждани. (Виж: http://www.independent.co.uk/news/world/middle-east/syria-war-russia-helicopter-toxic-gas-chemical-weapon-vladimir-putin-assad-a7167836.html ).

 

Според Ал Джазира, атаката е ивършена от правителствени хеликоптери на силите, подкрепящи Башар Асад. (Виж: http://www.aljazeera.com/news/2015/05/fresh-claims-chlorine-gas-attacks-syria-150502235313185.html )

 

Това не е първият случай, при който градът е бил атакуван с бойни отровни вещества. Едно разследване през 2013 година, откри сериозни доказателства за предишна атака с хлорен газ през въпросната година. Правителството на Башар Асад категорично отрече тогава да има нещо общо с това.

 

Конвенцията за забрана на химическите оръжия забранява използуването на бойни отровни вещества, съдържащи хлор, които могат да предизвикат поражения на очите и на кожата, да затруднят дишането и да предизвикат повръщане на кървава пяна от устата. След повече от пет годни от даването на първите изстрели, сирийската гражданска война продължава да бушува ожесточено.

Как да си отгледаме лимон вкъщи?

Лимонът е цитрус, който успешно може да се отглежда в домашни условия. Необходими са само някои специфични грижи, за да расте лимончето ви достатъчно добре.

Местоположение и светлина

Лимонът обича светлината, но ако бъде изложен на пряко слънчево огряване прекалено рано, листата му започват да загиват. Не бързайте да го изнасяте на слънце още през пролетта. По този начин фотосинтезата ще спре рязко и растението ще загине.

В най-топлите дни е необходимо засенчване на растението. Много погрешно е да слагате лимона на открито. Това му се отразява зле, защото горещият въздух от бетона се издига и допълнително изгаря листенцата и пъпките на растението.

През септември можете да изнесете дръвчето на открито, защото фотосинтезата тогава продължава, а слънцето не е толкова силно и позволява пряко огряване.

9f62fb8117283273dd78c87f709458a1

Поливане

Лимонът се полива умерено. Почвата не трябва да засъхва, но не трябва и да подгизва. Водата трябва да е престояла и със стайна температура. Важно е в чинийката на саксията да не се събира излишна вода. Ако това се случи, водата трябва да бъде излята.

Почва

Почвата е добре да бъде добре обогатена с минерални торове. През лятото трябва да се наторява редовно през около 2-3 седмици. В активния период се наторява всяка седмица.

486e8d595d6422e77dd7e96e79a72423

Температура

Температурата за лимончето е добре да е умерена. През зимата не трябва да пада под 5-8 градуса.

Размножаване

Най-лесно лимонът се размножава чрез резници и присаждане. Чрез резници размножаването става целогодишно. Отрязват се клонки, които в основата си са започнали да се вдървяват. Вкореняват се в мокър пясък за около месец на стайна температура около 20 градуса.

Размножаването става и чрез семена. Тези растения са най-дълголетни и жилави, тъй като се приспособяват към условията от самото начало. Плодовете на лимона узряват за около 3 месеца.


Източник: http://www.az-jenata.bg/a/57-zeleno/32642-limon--otglezhdane-v-domashni-usloviia/

Гризини от качамак

Събота, 12 Март 2016 12:40

Продукти:

2 ч.ч. вода
2/3 ч.ч. царевичен грис за качамак
2 с.л. зехтин
сол на вкус
1 ч.л. сухи подправки по избор

Приготвяне:

* Кипнете водата заедно със зехтина, солта и подправките. Постепенно сипвайте по малко от качамака като бъркате непрекъснато на среден огън. Варете 2 - 3 минути, не са нужни повече. Трябва да получите гъста смес.

* Сипете горещия качамак в голям пош с гладък накрайник. Ако ползвате  найлонов пош за еднократна употреба отрежете върха му и шприцовайте направо през него, не е необходимо да слагате накрайник.

* Постелете тава с хартия за печене и шприцовайте дълги и тънки гризини. Направете ги с дебелина и дължина каквато вие прецените. Сложете си кухненски ръкавици, защото сместа е гореща и ще ви изгори. Нужно е да оформите гризините докато качамака е горещ. Много бързо изстива и след това не може да се шприцова добре. Но не се притеснявайте, ако ползвате ръкавици няма да ви пари. За ваше удобство може да разделите сместа на две части. Ако е количеството в поша е по-малко се работи по-лесно и бързо.

* Изсушете гризините в слаба фурна, загрята на 80*. Сушете около 40 минути. Проверявайте периодично твърдостта им. В края на сушенето увеличете фурната на 150* и запечете за няколко минути. Може да оставите гризините по-меки, а може да ги направите и много твърди. Това зависи от вкуса ви. Вкусът на гризините е много приятен, подправките ги правят пикантни. Стават твърди, леко жилави, не са крехки като от брашно. Надявам се да ви харесат като едно по-различно предложение за парти. Сервирайте с различни сосове или дипове, а защо не и само така? Да ви е сладко!

 

Източник: http://yoli-www.blogspot.bg/2013/02/blog-post_11.html

Museo Nacional del Prado

Събота, 12 Март 2016 12:07

„Прадо“ е музей и художествена галерия в Мадрид, столицата на Испания, основан през 1819 г., с над 1300 картини в своите експозиции. Това е един от най-големите и значими музеи на изобразителното изкуство в света. С над 1,8 милиона посетители годишно, музеят е сред най-посещаваните туристически обекти в Мадрид. Музеят е уникално богат на картини на европейските майстори от ХVI до XIX, в основната му колекция присъстват изключително много картини на Веласкес, Ел Греко, Гоя (чиято колекция се радва на най-широко представяне), Рубенс, Йеронимус Бош с най-добрата колекция в световен мащаб именно в този музей, както още и Мурильо, Рафаел, Веронезе и др.

In the main exhibition hall, first floor
In the main exhibition hall, first floor

В световен мащаб музеят е определен като „най-голямата концентрация от шедьоври на квадратен метър“. Голяма част от хората на изкуството го определят като „ не най-големият, но най-интензивният”. Прадо има около 950 склуптори, 64000 рисунки, 2400 щампи, 800 декоратишни изкуства, 900 монети и 800 медала. Подобно на други големи европейски музеи, като Лувъра в Париж и Уфици във Флоренция, Прадо дължи своя произход на колекционерското хоби на управляващите династии през вековете. Той отразява личните вкусове на испанските крале и тяхната мрежа от съюзи и политически вражди, така че се превръща в колекция ненадмината по специални художници и стилове. Много от творбите в музея са създадени по желание на няколко царе любители на изкуството. Школите на живописта в Испания, Фландрия и Италия (особено Венеция) имат водеща роля в Прадо. Има също така добри френски образци на Никола Пусен и Клод Лорен. Немските картини са с репертоар от едва четири творби на Дюрер и многобройните портрети на Менгс. Кратък е обзора на британската живопис, а що се отнася до холандската, най-силен неин представител е Рембранд. Като по-малко известни аспекти на музея, но също така важна част от декоративните изкуства са „Съкровището на делфините“ и изключителната колекция от гръко-римски скулптури.

Франц Снайдерс 1579 – 1657 г. Лов на глигани
Франц Снайдерс 1579 – 1657 г. „Лов на глигани

Сградата на музея е построена по времето на крал Карлос III от любимият му архитект Хуан де Вилянуева (автор и намиращата се наблизо Ботаническа градина както и Кметството). Ливадите, които тогава пустеели на това място дали и името на музея (на испански „prado“ означава „ливада“).

Историческото и обществено-политическото развитие на Испания безспорно се отразява, както на облика на най-големите испански колекции, така и на принципа на тяхното създаване. Не прави изключение и музеят „Прадо“. Неговата история е още по-показателна поради това, че колекцията му до голяма степен е създадена благодарение на меценатството на испанските монарси. Техните колекции почти изцяло съставят експозицията на Прадо.

Началото на бъдещата колекция на Прадо е поставено от Карл I /1516 – 1556 г./, който от 1519 г. е император на Свещената Римска империя под името Карл V.

Той осъзнава ролята на меценатството за възвеличаване на неговото войнствено и изпълнено с много завоевания и загуби царуване. При походите му из Западна Европа, той не пропуска и да купува големи колекции, има запазени инвентарни списъци на закупени от него платна.

Албрехт Дюрер. Адам и Ева, 1507. Прадо, Мадрид
Албрехт Дюрер. „Адам и Ева“, 1507. Прадо, Мадрид

През следващите години съществена роля за допълване на бъдещата колекция на Прадо изиграва фаворитът на новия крал Филип III (1598 – 1621), херцог Лерма. Херцогът купува в Италия ”Благовещение“ на Фра Беато Анджелико и осигурява поръчки за великия фламандски живописец Питър Паул Рубенс. През 1621 година на престола де възкачва поредния Филип, четвърти по ред (1621 – 1665), по чиято заповед са закупени големи колекции от всички краища на Европа. Най-значителната е колекцията на Чарлз I Английски, закупена по време на управлението на Оливър Кромуел. По този начин в Испания попадат „Успение на Богоподица“ от Андреа Мантеня, ”Светото семейство“ от Рафаел и редица творби от Тициан, Тинторето, Веронезе и други прочути художници.

След смъртта на Рубенс през 1640 г., в Испания попадат част от творбите му – „Трите грации“, „Градината на любовта“, ”Селски танц“, ”Портрет на Мария Медичи“ и почти цялата му лична колекция. От същия период са и подаръците от чужди владетели и от испанските посланици в чужбина, като „Адам и Ева“ на Дюрер, подарена от Кристина Шведска, „Падането по пътя на Голгота“ на Рафаело, подарена от вицекраля на Палермо и др.

Веласкес. Меркурий и Аргус
Веласкес. „Меркурий и Аргус“

Най-значимо от XVII век, в музея е творчеството на гениалния Диего Веласкес, събрало цяла галерия портрети, религиозни творби, платна създадени по антични мотиви, пейзажи и др. През 1700 година, на испанския престол се възкачва династията на Бурбоните, които допринасят за допълване на колекцията с много творби на Франц Снайдерс, Тениерс и други фламандски майстори. Следващият период на управление кралете Карл III и IV-ти е кризисен по отношение на попълване на колекцията, въпреки че поставят началото на изграждане на музей на естествените науки (прераснал в художествения музей Прадо).

Гласуваният декрет от Учредителното събрание на революционна Франция, за превръщане на бившия кралски дворец Лувър в музей, дава тласък за подобно развитие и в Испания. Управленската криза около сваляне и качване на Бурбонската династия на испанския престол, временно забавя изграждането на художествен музей в Мадрид. Но за бъдещата му колекция, огромно значение има закриването на множество испански манастири (по примера на Франция) и събиране на колекциите им от картини в Мадрид. По време на царувалия само една година, крал Фердинанд VII, се прави опит за създаване на музей със старинната Академия „Сан Фернандо“. Предвидено е той да бъде уреден в двореца Буенависта, но без успех. Този развой принуждава краля да определи за художествен музей недовършеното здание на Музея на естествените науки в парка Прадо. Планът за сградата е създаден още през 1785 година от известния архитект Хуан де Вилануева, който успява само да започне строежа. В началото на 1818 г., маркиз де Санта Крус е натоварен с мисията да създаде галерия на живописта на музея Прадо от картини, принадлежащи на Негово Величество, което е и последният етап преди откриването му. Музеят Прадо официално е открит на 19.11.1819 г. като кралски музей на живописта с колекция от едва 311 картини. През същия период е издаден и първият каталог на музея.

Франсиско Гоя Семейството на Карлос IV
Франсиско Гоя „Семейството на Карлос IV“

Първият му директор, маркиз де Санта Крус, полага големи усилия за пренасянето на нови творби, като тези от дворците в Аранхуес и Гранха. Вторият каталог от 1821 г. вече съдържа описанието на 512 творби. Днес Прадо притежава десет пъти повече картини, отколкото при основаването си. Това не бива да ни изненадва – в началото на XIX в., голяма част от многобройните картини, останали в кралските дворци, в сбирките на Ескориал, в други музеи и манастири, постъпват в Прадо. Различни частни лица също допринасят с даренията си за попълване на експозицията. Междувременно, през 1845 година, внезапно възниква опасност от разделяне на сбирката между двете дъщери на Фердинанд VII, като по този начин е застрашен действащия от XVII в. до този момент, Закон за неделимостта на живописните платна от Короната. Кралица Изабела II изплаща част от стойността на картините на сестра си, за да запази целостта на сбирката.

През 1868 г., избухва испанската революция, Изабела II е изгонена във Франция, а Испания е обявена за република. Новото правителство отделя живописните произведения от личното имущество на кралете. По този начин богатствата се връщат на държавата, а музеят на практика се национализира. В излезлия през 1873 г. каталог, той за първи път е назован Музей Прадо – име, което носи и до наши дни. Създаденият през 1894 година Музей на новото изкуство лишава Прадо от част от картините му, предимно творби на испански художници от XIX век. Част от тези платна днес са изложени в Националния музей на съвременното изкуство, открит през 1951 година. По време на Гражданската война, музеят Прадо е закрит и картините са евакуирани в Швейцария. На 7 юли 1939 година пинакотеката е отново отворена за посещения, но колекцията е напълно възстановена чак в началото на Втората световна война, когато преместените платна са върнати в Испания.

The Goya Gate in the north façade of the museum.
The Goya Gate in the north façade of the museum.

Днес музеят има филиал, който е тържествено открит през 1971 година в зданието Касон дел Буен Ретиро. Основната част от сбирката е от произведения на испански творци от XIX век. Нуждите от по-обширно пространство за разполагане на нарастващата колекция налагат разширяването му. Днес партерът включва сградата на архитекта Вилянуева и новата постройка в двора на църквата „Сан Херонимо де Реал“. Тук са разположени и магазин, кафе, ресторант и гардероб.

Aсизи е очарователно, средновековно градче в централната част на Италия, в провинция Перуджа, област Умбрия.

Но какво го прави по-различно от всички очарователни градчета в Италия? Асизи е различен със своята атмосфера. Сякаш обгърнат от божествени ръце, той гледа към живописните равнини надолу, а над него се разпростират стръмните и гористи хълмове на планината Субазио. Достатъчно е да видите Асизи в розовата светлина на здрача, забулен в мистериозна тишина, за да почувствате божествената магия на този град.

Градът е истински пазител на историята на изкуството и на религията. Асизи е роден град на Сан Франциск и забележителностите свързани с неговото дело са в Списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО.

Базиликата Сан Франциск (Basilica di San Francesco /St. Francis Basilica)

41015 650

 

Грандиозният комплекс на Базиликата Сан Франциск е построен в началото на 13-и век и една от най-важните дестинации за поклонниците от цял свят. Лично папа Григорий Девети положил първия камък в деня, след който Сан Франциск от Асизи бил канонизиран. Тялото на Сан Франциск било тайно погребано в подезмна крипта по времето, когато църквата се изграждала. През следващите 600 години точното място, на което са били положени останките му, било забравено. През 1818 г. гробницата била преоткрита и днес тя е отворена за посетители.

Сан Франциск е роден, живял и умрял в Асизи, затова го наричат Сан Франциск от Асизи. Той е основател на Францискансия орден, наричан още Оредна на миноритите.

Базиликата обхваща две църкви, построени една до друга. Долната се характеризира с римски сводове, а горната с вертикални готически линии. Горната църква е завършена през 1253 г., което я прави най-старата готическа църква в Италия. И двете църкви са украсени с красиви стенописи от 13-и и 14-и век на най-известните художници от онова време: Джото, Пиетро Лоренцети, Чимабуе, Симоне Мартини. В първия параклис на долната църква могат да се разгледат сцени от живота на Сан Франциск.  

Въпреки че през вековете стенописите са се влошавали, те остават едни от най-важните тоскански фрески.  

Катедралата Сан Руфино (Cathedral of San Rufino)

Катедралата Сан Руфино е построена през 12-и и 13-и век и впечатлява посетителите си с прекрасни примери на ранносредновековната каменна резба. Животни и митични зверове са накацали по пиластри и корнизи, а светци и техните символи охраняват входовете. Криптата, която датира от 11-и век е мястото, където Свети Франциск се е молил, когато е дошъл да проповядва в църквата. Днес в криптата витае особена атмосфера, а в апсидата може да намерите изключителен римски саркофаг от 3-и век, издълбан в мрамора. В музея се пазят много от съкровищата на катедралата - както исторически и художествени, така и римски находки от района на катедралата. Стенописи от 13-и век, разказващи историята на Христос, римски саркофаг от 2-и век са само част от акцентите, които заслужават внимание.

Замъкът Рока Маджоре  (Rocca Maggiore Castle)

41019 650

Високо над града, съвършен като пощенска картичка, кацнал по склоновете на планината Субазио, се намира замъкът Рока Маджоре. Първоначално е бил част от няколко крепости, построени по потрежение на стените на града. Рока Маджоре е построен през 14-и век от кардинал Алборноз (Albornoz). Император Фридрих Втори, когато бил млад, оставал тук понякога. Замъкът е място, което ще събуди желание да го опознаете, а гледката от него ще ви накара да се влюбите, особено по залез слънце. Дълга стена, която се простира от основната част на замъка, завършва с кула, предназначена за наблюдателен пост. Днес може да се качите на кулата не за да следите за врагове, а просто да се насладите на панорамата.  

Стените ограждат големи зелени площи, които някога са били градини, които са снабдявали замъка с най-необходимото, в случай на обсада. В самия замък може да видите фигури, облечени в костюми, типични за благородниците през 14-и век.

Храмът на Минерва

41020 650

Портикът на храма на Минерва датира от 1-и век пр.н.е.. Превърнат е в църква през 1539 г., но през 17-и век е реновирана в бароков стил. Фасадата обаче пази оригиналния си облик до днес, с римски колони и архитрав. В Базиликата на Сан Франциск фреска на Джото показва сградата на храма на Миневра с решетки на прозорците. Това кара историците да смятат, че храмът е използван като затвор през Средновековието.  

Пиаца дел Комуне (Piazza del Comune)

41016 650

Стъпвайки на Пиаца дел Комуне, трябва да знаете, че под краката ви се намира римски форум, който може да посетите, а входът му е на Виа Портика (Via Portica). Пиаца дел Комуне е централният площад на града, какъвто е бил и през римско време. Площадът е идеалното място, където може да поседнете на каменните стъпала, да похапвате вкусен италиански сладолед и да се наслаждавате на гледката от модерни хора и сгради, напомнящи за римско време. Тук се намира храмът на Минерва, Дворецът на Капитано дел Пополо (Palazzo del Capitano del Popolo) и камбанарията Торе дел Пополо (Torre del Popolo).

Църквата Санта Клара (Santa Chiara)

41018 650

Готическата църква е построена през 1265 г. и е в чест на Света Клара/Санта Клара. Тя била една от най-ентусиазираните ученици на Сан Франциск и още много млада напуска знатното си семейство и започва монашески живот, под духовното ръководство на своя учител. Санта Клара е основател на втория Францискански Орден - този на Кларисите. Под олтара на църквата е откритата гробница на Санта Клара, която умира в Асизи през 1253 г. Тук се намира и Говорещия кръст от манастира Сан Дамиано, пред който Сан Франциск е получил съобщение от Бог.  

В предната част на църквата се намира привлекателната Пиаца Санта Клара, откъдето се открива красива гледка към долината.  

Манасирът Сан Дамиано (Convento di San Damiano)

41017 650

Югоизточно от центъра на града се намира малкият манастир Сан Дамиано, основан от Сан Франциск. Първата игуменка на манастира е била Санта Клара и тук е мястото, където тя умира. Тук е и мястото, където Сан Франциск получава съобщение от Бог да възстанови дома му. Така той възстановява малката църква със собствените си ръце.  

Може да посетите църквата, светата обител, с ранните стенописи от 16- век и градините на манастира.


Източник: http://www.peika.bg/statia/Asizi_zabelezhitelnosti_koito_ne_sa_za_izpuskane_l.a_i.98138.html

Автомобилът работи с електрически ток при напрежение от 48 волта.

Производителят на автомобили „Нанофлолсел“ (nanoFlowcell) представи уникална електрическа кола.

Концептът беше презентиран на автомобилното изложение в Женева. Става въпрос за QUANTiNO - първата нисковолтова кола в света.

От компанията обявиха, че обмислят производството на малки партиди през първата половина на 2016 г., след като наскоро придобиха лиценз за свободно движение по европейските пътища с цел тестване.

Двигателят на автомобила се захранва чрез процес на филтриране на йонна течност, която всъщност не е нищо повече от солена вода.

Така QUANTiNO развива максимална скорост от над 200 км/ч и има максимален пробег от 1000 километра.

Автомобилът разполага с два водни резервоара с вместимост 175 литра, течността в единия от които е с положителен, а в другия, с отрицателен заряд.


Източник: http://www.vesti.bg/tehnologii/avtomobili/pyrvata-niskovoltova-kola-v-sveta-6050977

The mystery of Van Gogh’s madness

Петък, 11 Март 2016 12:02

On 27 July 1890, Vincent Van Gogh walked into a wheat field behind the chateau in the French village of Auvers-sur-Oise, a few miles north of Paris, and shot himself in the chest. For 18 months he had been suffering from mental illness, ever since he had sliced off his left ear with a razor one December night in 1888, while living in Arles in Provence.

In the aftermath of that notorious incident of self-harm, he continued to experience sporadic and debilitating attacks that left him confused or incoherent for days or weeks at a time. In between these breakdowns, though, he enjoyed spells of calmness and lucidity in which he was able to paint. Indeed, his time in Auvers, where he arrived in May 1890, after leaving a psychiatric institution just outside Saint-Remy-de-Provence, north-east of Arles, was the most productive period of his career: in 70 days, he finished 75 paintings and more than 100 drawings and sketches.

culture_01-2.jpg

Despite this, though, he felt increasingly lonely and anxious, and became convinced that his life was a failure. Eventually, he got hold of a small revolver that belonged to the owner of his lodging house in Auvers. This was the weapon he took into the fields on that climactic Sunday afternoon in late July. However, the gun was only a pocket revolver, with limited firepower, and so when he pulled the trigger, the bullet ricocheted off a rib, and failed to pierce his heart. Van Gogh lost consciousness and collapsed. When evening fell, he came back round and looked for the pistol, in order to finish the job. Unable to find it, he staggered back to the inn, where a doctor was summoned. So was Vincent’s loyal brother Theo, who arrived the next day. For a brief while, Theo believed that Vincent would rally. But in the end, though, nothing could be done – and, that night, the artist died, aged 37. “I didn’t leave his side until it was all over,” Theo wrote to his wife, Jo. “One of his last words was: ‘this is how I wanted to go’ and it took a few moments and then it was over and he found the peace he hadn’t been able to find on earth.”

On the Verge of Insanity, a new exhibition at the Van Gogh Museum in Amsterdam, provides a meticulous and balanced account of the final year-and-a-half of the artist’s life. Although it does not offer a definitive diagnosis of Van Gogh’s illness – over the decades, a number of causes have been suggested, from epilepsy and schizophrenia to alcohol abuse, psychopathy and borderline personality disorder – it does contain a severely corroded handgun that was discovered in the fields behind the chateau in Auvers around 1960. Analysis suggests that the pistol, which was fired, had been in the ground for between 50 and 80 years. In other words, it is probably the very one that Van Gogh used.

Root cause

The exhibition also features a recently discovered letter, which has been extensively reported in the media. Written by the doctor who treated Van Gogh in Arles, Felix Rey, it contains a diagram illustrating precisely which part of his ear the artist removed. For years, biographers have debated whether Van Gogh sliced off the whole of his left ear or just its lobe. This letter, which was found by the independent researcher Bernadette Murphy, who has written about her discovery in a new book, Van Gogh’s Ear: The True Story, proves without doubt that the artist cut off his entire ear.

culture_01-3.jpg

The letter, of course, is the revelation of the show at the Van Gogh Museum. When I visited recently, though, something else caught my attention: an unfinished painting, a metre across, called Tree Roots (1890). Van Gogh worked on it during the morning of 27 July, a few hours before he tried to kill himself. It is the last painting he ever made.

Tree Roots anticipates later developments of modern art, such as abstraction

At first glance, this dense picture appears almost abstract. How are we supposed to ‘read’ its thicket of blue, green and yellow brushstrokes, all vigorously applied to the canvas, which remains visible in various places? Gradually, the image resolves itself into a landscape depicting bare roots and the lower parts of trees seen against light-coloured sandy soil on a steep limestone slope. A small patch of sky is visible in the picture’s upper left-hand corner.

culture_01-3.jpg

Aside from this, though, the entire canvas is devoted to a compact tangle of gnarled roots, trunks, branches and massed vegetation. As Martin Bailey, the art historian and author of the forthcoming book Studio of the South: Van Gogh in Provence, points out, “The upper parts of the trees are cut off in the unusual composition – rather as one might find in Japanese prints, which Van Gogh so admired.”

Van Gogh painted in spite of his illness, not because of it – Nienke Bakker

Indeed, in many ways, Tree Roots is an extraordinary image: an innovative, ‘all-over’ composition, without a single focal point. Arguably it anticipates later developments of modern art, such as abstraction. Yet, at the same time, it is impossible not to view the painting retrospectively – through the prism of our knowledge that, shortly after it was made, Van Gogh attempted to commit suicide. What does it tell us about his state of mind?

Goodbye to all that?

Certainly, the painting appears agitated, as though fraught with emotional turbulence. “It is one of those pictures in which you can feel Van Gogh’s sometimes tortured mental state,” says Bailey. Moreover, its subject matter seems significant. Years earlier, Van Gogh had made a study of tree roots that was meant to express, as he put it in a letter to Theo, something of life’s struggles. Shortly before his death, in another letter to Theo, Van Gogh wrote that his life was “attacked at the very root”. Could it be, then, that Van Gogh painted Tree Roots as a farewell?

culture_01-3.jpg

When I put this to the curator Nienke Bakker, who is responsible for the collection of paintings at the Van Gogh Museum, she urges caution. “There is a lot of emotional agitation in works from the last weeks of Van Gogh’s life, such as Wheatfield with Crows and Wheatfield under Thunderclouds,” she says. “It’s clear he was trying to express his own emotional state of mind. Yet Tree Roots is also very vigorous and full of life. It’s very adventurous. It’s hard to believe that somebody who painted this in the morning would take his own life at the end of the day. For me, it’s hard to say that Van Gogh painted it intentionally as a farewell – that would be too rational.”

Ultimately, Bakker is keen to scotch the idea that Van Gogh’s illness was the cause of his greatness as an artist. “All of these tortured, gnarled roots make Tree Roots a very hectic, emotional painting,” she says. “But it’s not a painting created by a crazy mind. He knew very well what he was doing. Until the end, Van Gogh painted in spite of his illness, not because of it. It’s important to remember that.”

Страница 10 от 498