Чака ни тоталитаризъм

Днес не съществуват нито сили, нито надежди, нито процедури за спиране на настъпващия еднопартиен тоталитаризъм, трябва да го приемем като факт и да започнем бавно, издълбоко, преосмислящо, с търпение и без отчайване, да се подготвяме за съпротива срещу него, да променяме народа си, да създаваме критична маса хора, които някой ден да го отхвърлят. Днес срещу настъпващия еднопартиен тоталитаризъм разумната част от България, това осъдено на изолация и обречено на окарикатуряване малцинство, няма шанс да се противопостави. Няма абсолютно никакъв шанс. Колкото и да се палят някои младежи и да се изхвърлят немалко мои връстници.
Петък, 18 Септември 2015 11:36 Публикувана в У нас Прочетена 1036 пъти
проф. д-р Николай Слатински проф. д-р Николай Слатински източник http://nas.bg/

По-младите и особено най-младите в страната имат изкривена оптика за сегашните процеси, защото не знаят какво е еднопартийна система, не знаят какво е цялата власт да бъде в ръцете на няколко души, не знаят какво е тоталитаризъм, не знаят какво е държавата да служи за инструмент на малка върхушка.
„Шум в системата“ днес създава и демократичната видимост, размива се картината и заради възможните дисциплиниращи мерки от ЕС, на които уповаваме и с които се самоутешаваме.
Дали като правнук на враг на народа у мен има някаква родова памет, дали заради горчивото преосмисляне на социалистическата младост и демократическата следваща възраст, дали просто с годините, но у мен идва разбирането на нещата и аз по-трудно вече се хващам на уловките на мимикрията, пропагандата, имитацията и симулацията, по-ясно виждам какво се случва в Българияс.
Най-силна и безкомпромисна, най-хитра и изобретателна е тоталитарната власт в периода, когато се установява. После тя може да си позволи заиграване с народа (на вълна национализъм) или с определени прослойки (с блага и привилегии да задуши в прегръдките си интелигенцията). Но в началото на налагането си тя е системна, методична, последователна, брутална.
Тя си създава нещо като Отечествен фронт – от присъдружни партийки (проследил съм историята на Радикал-демократическата партия и знам за съблазните, прикоткали част от нея за реформаторско крило в оглавявания от комунистите властови съюз и знам участта на съглашателите).
Тя неусетно, неотклонно, неотстъпно превзема силовите структури, като разчита и на държавните, и на своите частни милиции, наказателни отряди, селски дружини и идейни партизани.
Тя слага ръка върху националното богатство – финанси, икономика, комуникации, природни ресурси.
Тя превзема т.нар. днес неправителствени организации, общонационални неполитически формации, културни институции и спортни клубове, за да ги превърне в свои инструменти за провеждане на влияние, наричайки ги все народни – народен театър, народно читалище, отбор на народа и др…
Разбира се, епохата дава отпечатък на използваните средства – някога е било избиване и затваряне в лагери и зандани на всичко иначемислещо и непримиримо спрямо нея. Днес репресията е по-фина – оставяне без работа, сплашване с призовка или по телефона, намекване на съответния шеф (директор или ректор) да „натисне“ тези, които много знаят, изтласкване по икономически или идеологически причини в чужбина.
Епохата си казва думата и в отношението на обществото спрямо установяващата се еднопартийна система с популист от простонароден тип (Тато) – преди се е държало на принципи, ценности, вяра, убеждения и например у нас върху тях е паразитирал налагащия се тоталитаризъм; докато сега всички ценности са разбити, моралът е изхвърлен в септичната яма, нравствеността е набедена за нерационален лукс или е смятана за идиотщина, затова налагащият се тоталитаризъм се възползва от вакханалията на безпринципността, продажността, порочността и сребролюбието и още по-лесно трупа привърженици и разбива на части и парчета опонентите си.
Пример – т.нар. отбор на народа има един милион симпатизанти и поне половината от тях парадират вече 25 години, че са принципни, честни, прогресивни. Нали отборът им бе с цветовете на демокрацията и се бе превърнал в мода сред новите демократи, така щото 9/10 от седесарите-политици заемаха сините официални ложи и не просто позираха като сега със средна ръка футболисти на памет, а направо вдигаха купата на пистата и вземаха министерски решения „на коляно“ на стадиона, защото от мачове по света и у нас нямаха понякога време да съберат кворум за правителствено заседание. Но сега този половин милион синьо-футболни демократи, нямат проблем с мафиотските подходи на присвояване от лица, облечени с власт на техния отбор, не възразяват срещу схемите – държавници дават на крупна фирма стотици милиони за обществени поръчки, а после крупната фирма им връща част от тях, като ги изпира в любимия им отбор, който е вече Отбор на Олигархията, нямат против отборът им задкулисно да бъде реанимиран и скрито-покрито за него законите да не важат… Този половин милион синьо-футболни демократи нямат угризения, че отборът им от святото име „Левски“ стана „Леевски“. Защото на тях им е гот.
Ето на такива обществени групи и прослойки, на които като стадо на припек им е гот, когато им почесват самолюбието, егото, комплексите, страстите, пристрастията, простотиите, се крепи всеки тоталитаризъм. Това макар и не пръв, но отлично го е описал д-р Желев. Понеже той все пак беше държавник, постара се да не си признае от кой отбор е. Представяте ли си Желев да запаше син футболен шал или да вее червено армейско знаме!?
Тоталитаризмът, да повторя пак, се крепи на масовото, макар и често разбито на групи и прослойки, предаване на принципите, заменянето им с изгодата с това, което ни кефи и с онова, от което ни е гот. Тоталитаризмът се крепи на стадните инстинкти, на тълпата, на сивата маса – ако не д-р Желев, то по-добре прочетете Густав Льобон, Елиас Канети, Ортега-и-Гасет, Серж Московичи…
И понеже знам, че тоталитаризмът, еднопартийността, приватизацията на държавата от шепа хора, заграбването на властта от няколко души са най-силни и безкомпромисни, най-хитри и изобретателни в началото, тогава, когато се установяват, аз нямам илюзия какво се случва у нас и съм абсолютно сигурен, че то ще се случи.
Нас ни чака тоталитаризъм, ако искате го наричайте по теория демократичен (макар че е оксиморон, но идва от това, че е демократичен по форма, като процедура, а тоталитарен като съдържание), ако искате го наричайте като мой приятел латентен (скрит), ако искайте го наричайте като мен – мек.
Но този тоталитаризъм ще се осъществява чрез една Партия (останалите са фон, миманс, подробности от пейзажа), ще извършва пропагандата и агитацията си чрез безскрупулен популизъм, ще се олицетворява от простонароден, тип „Тато“ водач, ще контролира изпълнителната, съдебната, парламентарната (която ще е главно за парлама), силовата (служби и групировки), финансовата и медийната власт и ще се стреми постепенно да определя все повече сфери от нашия живот – социална, културна, спортна, кариерна, информационна, семейна и др.
За мен това е очевидно, то е несъмнено. Не само защото на там вървят нещата в бавноразвиващите се бивши соцдържави, където почти навсякъде има вече фактическа еднопартийност с лидер-мегаломан и популист, но и защото такива са нашите народностни нагласи – ние много обичаме да си има една Партия, да си има един водач а-ла Тато, да се знае кой командва парада, кой раздава службиците и париците… Демокрацията ни е нещо като нездравословен етап в развитието, нещо като дребната шарка – преболедувахме я и макар тук-там по физиономията на съвестта ни да са останали следи от нея, продължаваме нататък, по-скоро – не нататък, а все така в обратната посока, към еднопартийността, в тоталитаризма, където се чувстваме най-добре, защото не се налага да носим отговорност за себе си, за обществото и за държавата, а оставяме това на онези-там-горе-да-правят-каквото щат…
И понеже това развитие, което вече тече, което вече ни се случва, набира ход, то се ускорява, аз си мисля само за две неща.
Първо, за разрива, за острата конфронтация, която ще възникне между младите, които не искат да живеят в социал-популизъм, в еднопартиен тоталитаризъм, в татов ориентализъм, и основната маса българи, които, както казват в Пернишко, „са се утепАли“ да живеят в такова псевдо-, анти-, контра-, не-общество…
Според мен тези млади хора с краката си ще продължат да гласуват срещу това не-общество и ще се вливат в редиците на емигрантите, въпреки конкуренцията на великите преселенци.
И второ, днес не съществуват нито сили, нито надежди, нито процедури за спиране на настъпващия еднопартиен тоталитаризъм, трябва да го приемем като факт и да започнем бавно, издълбоко, преосмислящо, с търпение и без отчайване, да се подготвяме за съпротива срещу него, да променяме народа си, да създаваме критична маса хора, които някой ден да го отхвърлят.
Днес срещу настъпващия еднопартиен тоталитаризъм разумната част от България, това осъдено на изолация и обречено на окарикатуряване малцинство няма шанс да се противопостави. Няма абсолютно никакъв шанс. Колкото и да се палят някои младежи и да се изхвърлят немалко мои връстници.
България я чакат дълги години на еднопартийност, спихване, униние, скопеност на поривите и скованост на несъгласните. Мъничка част от обществото ще се срамува и ще страда физически от това, което представляват първите лица в държавата, но голяма част от обществото ще се кефи, ще им опипва мускулите на решимостта и ще се опива от метафорите на словесността им.
Народ, решил да си живурка в режима а-ла Тато, не може лесно да бъде променен. Независимо от това как бе осъществена демокрацията в България – а тя бе осъществена по възможно най-лошия начин, ние трябва да признаем и поражението си, и дълбоките причини за това поражение:
Българският народ не желае Демокрация – но такава, която е пълноценна и пълнокръвна, а иска да живее в управляема с твърда ръка анархия, под която управляема анархия той разбира Ред;
Българският народ не желае Свобода, щом тя не му е поднесена на тепсия и не е мъничка, частична, стигаща му да си я кара както той си знае, с хляб и зрелища, а е тясно свързана като скачени съдове със Сигурността и трябва ежедневно да се търси и намира - с труд и почтеност - баланс между Свободата и Сигурността;
Българският народ не желае да е Общество, да е жизнен организъм от отговорни и отговарящи за себе си и за житейските си стратегии хора, а си иска да е стадо с овчар и охраняващи го овчарски кучета, при това да е стадо овчедуушно, без черни овци и без такива, които не блеят в общия хор;
Българският народ не желае Европа, ако тя не е шведска маса и с даром субсидии, фондове и келепири, ами изисква от него принадлежност, съпричастност, жертви и морал, и отгоре на това настоява за продължителни, съзнателни, упорити усилия за нормализиране, демократизиране, модернизиране и европеизиране на държавата, обществото и всеки един от нас…
Не, не и не - както и да пъшка, панкя, жали, хленчи и стене българският народ, той не само е функция на социалния контекст, в който живее – той също така и създава този социален контекст. Не само както живеем, такива ставаме, но и каквито ставаме, така живеем.
Ние ставаме все по-лоши и все по-зли защото живеем все по-лошо и все по-зле, но също така и живеем все по-лошо и все по-зле, защото ставаме все по-лоши и все по-зли.
Каквато демокрацията ни, такъв и нашият народ. И какъвто нашият народ, такава и демокрацията ни…
Даже второто от горните две изречения за мен е с по-висока степен на вярност и приоритет. Абсолютно съм убеден вече в това.
Ето защо ще приключа този текст именно така:
Какъвто нашият народ, такава и демокрацията ни, такъв ще бъде и настъпващият еднопартиен тоталитаризъм…

проф. д-р Николай Слатински - http://nslatinski.org/?q=bg/node/765

Последно променена в Четвъртък, 15 Октомври 2015 14:23
Влезте, за да коментирате