Първият парламентарен ден донесе новината, че БСП ще тръгва сред народа. Корнелия Нинова ни уведоми от парламентарната трибуна, че БСП оставя 20 депутати в Народното събрание, които ще бранят партийната кауза („тезите и идеите“ според г-жа Нинова) в пленарната зала, а останалите „отиват при народа да търсят единение“. (Виж: https://news.bg/politics/bsp-ostavya-v-narodnoto-sabranie-20-deputati.html ).

 

Цялата тази история ужасно напомня епизод от историята на Руската империя. Напомня до такава степен, че човек се чуди, дали сходството не е търсено преднамерено. Ще се опитам да обрисувам аналогията със ставащото – няколко годишен революционен кипеж от руската история, която е родила фраза, използувана и до ден днешен в руския език, за съжаление най-често в ироничен контекст.

 

Става дума за следното. Някъде към средата на деветнадесетия век, в царска Русия започва рязко нарастване на интереса към естествените науки и свързаното с тях висше образование. Това разбира се е било чудесно, но както често става, особено по руските географски ширини, „много добро не е на добре“. През есента на 1861 година, императорското правителство увеличило таксите за обучение в университетите и забранило кой знае защо … студентските взаимно-спомагателни каси.

 

Защо му е било на правителството да прави последното не е съвсем ясно. Може би и тогава е имало дейци на изпълнителната власт, които не са можели да спят, докато някакви пари се събират, инвестират и нарастват извън техния контрол. В България, такова е отношението към едни 12 милиарда лева, намиращи се под управлението на дружествата за допълнително пенсионно осигуряване (иначе казано – на частните пенсионни дружества). В Русия са завидели най-вероятно на много по-скромни предприятия, но щом са били студентски – значи са били подозрителни.

 

Всеки, който си позволява да използва главата си по предназначение е подозрителен в авторитарната държава, най-вече студентите. Странното е, че точно през 1861 година, в Русия е извършен един от най-великите актове на либерализация – премахването на крепостното право. За сведение на любителите на исторически куриози, то става точно на 3-ти март 1861 година. Очевидно, при император Александър ІІ Освободителят, важните неща са ставали все на 3-ти март. След още три години в Русия ще бъде отменено и смъртното наказание, но през есента на 1861 година, със студентите се отнесли доста нелиберално.

 

Естествено, започнали вълнения, а вълненията в Русия винаги завършват със санкции за развълнуваните. Вълнуващите се студенти просто били изхвърлени от университетите. Те се оказали в ситуация, която в шахмата се нарича „цугцванг“ – да постъпят на държавна служба не можели, защото били „неблагонадеждни“. Да се върнат на студентската скамейка също не можели – пак по предишната причина. В днешното време на това му се вика „социално изключване“, тогава било чисто и просто изритване от рая, тоест от академичните среди.

 

Тогава за кой ли път възникнал класическият за русите въпрос „Что делать?“ – „Какво да се прави?“. И докато пострадавшите от грозната постъпка на властта размишлявали над този въпрос, отговор им дал самият Херцен, който написал следните редове в своя вестник „Колокол“ („Камбана“):

 

„Но къде да отидете, къде да се денете, Вие юноши, за които науката е заключена? … Да Ви кажа ли къде? … Сред народа! При народа! – ето Вашето място, изгнанници на науката …“.

 

Със сигурност, това е една от фразите, която е имала едни от най-сериозните миграционни последици в историята на Руската империя. Поне що се отнася до миграцията на „човешки ресурси с висока квалификация“. Отиването сред народа, така нареченото „хождение в народ“ взело широк размах. Масово изключените и неприетите по причина на „неблагонадеждността“ си студенти и млади хора се устремили към безграничната руска провинция. Те масово ставали, селски учители, фелдшери, тук–таме и агрономи. Ако на някой му се иска да получи не сухи исторически факти, а художествена и белетристична представа за тази масова миграция на просветени хора към мрачните дълбини на Русия, може да се справи с произведението на Тургенев „Отцы и дети“ („Бащи и деца“).

 

През седемдесетте години на 19-ия век, с въпроса за ходенето сред народа се захващат доста по-сериозни и по-опасни от гледна точка на властта хора. Към миролюбивото до този момент „служене на народа“ се „прикаламисват“ привържениците на революционната борба, най-вече народниците. Другите радикални течения не остават по-назад и скоро операция „хождение в народ“ започва да се обогатява идейно от народника Николай Василиевич Чайковски, от княза – анархист Пьотр Алексеевич Кропоткин, от ужким умерения теоретик на революцията Пьотр Лаврович Лавров и съвсем не на последно място по значение – от радикалния анархист Михаил Александрович Бакунин.

 

Бележитият опонент на Карл Маркс - Михаил Бакунин се опитва да отнеме славата на Херцен и пише: „Отивайте сред народа, там е вашето поприще, вашият живот, вашата наука. Изучете се от народа, как да му служите и как най-добре да водите неговите работи“.

 

Идеологическата конкуренция в лицето на Лавров започнала да развива теоретически проблема за отиването при народа на страниците на нелегалното списание „Вперед!“. Кропоткин също дал теоретичен принос, като проповядвал, че интелектуалният авангард на Русия трябва да живее като народа (а следователно и сред него) и да създава сред селяните кръжоци, чиято цел в по-далечна парспектива трябвало да стане възникването на масово революционно селско движение.

 

Кулминацията на отиването сред народа била достигната някъде през 1874 година, като агитаторите действали активно в Тулска и Тверска губерния и най-вече в Поволжието. В крайна сметка обаче, процесът на революционна пропаганда затихнал. От една страна, пропагандата се оказала доста безплодна. Сближаването на интелигенцията и „прогресивното селячество“ поне на този етап не се получило.

 

От друга страна, правителството и по-точно специалните служби в тогавашната им форма, съвсем не наблюдавали безгрижно ставащото. По най-демократичен начин започнало „излавянето“ на пропагандаторите на истината и правдата и през 1877 – 1878 година, Русия вече станала свидетелка на „процеса на 193-мата“ и на „процеса на 50-те“. С отиването сред народа се приключило.

 

Няма от къде да знаем, дали г-жа Корнелия Нинова и нейните PR-и пропагандисти и други „креативни личности” са искали да ни създадат асоциации с руското революционно движение (на мен явно са успели да създадат, не се знае само дали са го искали), но сравнението между двата политически подвига не е в полза на БСП.

 

Младата руска интелигенция е „тръгнала сред народа”, изпълнена с идеи. Колко осъществими и адекватни е друг въпрос, но идеен дефицит не е съществувал, поне в началото на интелигентската миграция към „граждански активното” селячество.

 

При БСП дефицитът на идеи етолкова очевиден, че човек започва да се замисля, дали не трябва да им помогне с нещо, макар и мъничко. После препрочита изявленията на г-жа Корнелия Нинова и му минава меракът. Не е заслуга на БСП, че се „срути” Търговският регистър, а поредната калинка на ГЕРБ изказа дълбоката мисъл, че „такива неща се случват”. (Не мога да не препоръчам един чудесен анализз, посветен на това, защо такива неща всъщност НЕ се случват другаде, освен в нашия Търговски регистър: http://svobodennarod.com/views/item/6048-izchezvaneto-na-targovskiya-registar-eksperiment-ili-drugo.html ). Безпрецедентното рухване на Търговския регистър си беше „подарък свише” и на лидерите на БСП им остана само да се възмущават, при това не особено остроумно.

 

Ако случаят с Търговския регистър беше за БСП „подарък свише”, то катастрофата край Своге си беше направо „подарък от преизподнята”. Социалистите казаха, каквото имат да казват и по този въпрос, след което се заеха с фалита на злополучната застрахователна компания „Олимпик”. Фактът, че изобщо този сюжет продължава да се върти, показва, че на „Позитано 20” наистина цари остър дефицит на каквито и да са идеи.

 

Щеше да бъде много по-оригинално да упрекнат управляващите гербери, че уволниха без всякакво разумно основание заместник председателката на Комисията за финансов надзор – Ралица Агаин, отколкото да търсят отговорност на управляващото мнозинство, че не е могло да предвиди или пък да предотврати нещо, което е станало в Кипър. Г-н Валери Симеонов се оказа много по-съобразителен с неговата пледоария в защита на тримата министри, принесени в жертва на катастрофата в Своге или по-точно в жертва на рейтинга на министър-председателя.

 

След това продължиха да ни занимават със „спящата клетка” – баба Дора и нейните козички и ... не остана друго. Махането или намаляването на ДДС-то на лекарствата е толкова брадато предложение, че сигурно би било осъществено, ако някой дадеше ясни идеи как да се осъществи превенция на злоупотребите, които ще избуят като паламида след евентуалното данъчно облекчение. Пък и не е само БСП, която се е опитвала да смуче костен мозък от този постен пропаганден кокъл.

 

И като нямаше с какво друго да се захване, предводителката на БСП, извади калъчката и препусна като Чапаев срещу ордите на чуждестранните кадри, които България ще внесе, вместо да си отгледа свои. Тук ще прескочим обичайната размяна на риторични въпроси, защо ги няма нашите кадри в България и има ли БСП някакъв принос към този факт. Знаем, че всяка политическа партия си има цяло „портфолио” от обяснения, доказващи, че всички други са виновни, сал те (в случая –социалстите, но важи и за всички останали) изобщо не са такива.

 

Ще зададем простия въпрос, как мисли да решава проблема с дефицита на работна ръка и човешки ресурси г-жа Корнелия Нинова в краткосрочен и в средносрочен план? За дългосрочния план знаем решението – от „Позитано 20” ще дадат поръчение на всички българки във фертилна възраст да започнат незабавно да раждат. При това да раждат направо 20 годишни и по възможност, да са обучени до момента на появата си на белия свят.

 

Всъщност, отровните стрелички на зле прикритата ксенофобия по въпроса за „чуждите” и „нашите” кадри не е точно в двора на министър-председателя, а на вицепремиера Валери Симеонов, който би трябвало да бъде похвален за направените промени в нормативната уредба на трудовата миграция, но г-жа Нинова предпочете да се солидаризира с г-н Волен Сидеров, който неотдавна от страниците на един дебел седмичник нападна коалиционния си партньор, че не било по националистически „да се внасят пакистанци в България”.

 

Всъщност, пакистанци в България май изобщо няма. Засега научаваме от прокуратурата само за неколцина арменци, които били дошли за да се трудят в някаква нелегална цигарена фабрика. Ама и за това да не бързаме, че токе виж „компютрите излезли конфитюри”... Вярно е, че България има подписана Спогодба за регулиране на трудовата миграция с Армения, но и от там към нас не се движат тълпи от „чужди кадри”.

 

Г-жа Корнелия Нинова би могла да си спомни, че доста време е била в редовете на работодателството (и във вихъра на приватизацията впрочем, при това – на едно предприятие, което доста се занимаваше с износа на „наши кадри” извън страната) и вместо да кори Валери Симеонов, да попита правителството, какво става със спогодбите с Украйна и Молдова за същите тези „чужди кадри”? Но не би ...

 

В заключение, бихме могли да отбележим, че за разлика от руската революционна интелигенция, социалистите не са преследвани от никакви жандарми, пък и не им се налага да ходят чак в Поволжието, в Тулска и в Тамбовска губерния. Правителството има достатъчно трески за дялане и без особени умствени усилия те могат да бъдат „идентифицирани” и подложени на съответната дърводелска процедура.

 

Само че, това не става. Или може би на „Позитано 20” темите не им изглеждат достатъчно атрактивни. Или пък смятат, че не са в тон с техния „политически профил”. Тук можем да ги успокоим – плоският данък и 10 процентовата ставка върху данък печалба са гласувани от правителство с министър-председател социалист и министър на икономиката – социалист. И никой не им сърди, могат да са сигурни.

 

Така че, идеята за практическо започване на предизборната кампания и спешното преквалифициране на скучаещите депутати в политически агитатори по села и паланки е принципно правилна. Вместо да дремат в Народното събрание – да вървят и да видят, дали баба Дора е „спяща клетка” и да я успокоят, че „чума няма”. Трябва да признаем, без всякаква ирония, че от техническа гледна точка решението на ръководството на БСП е съвсем разумно и дори своевременно.

 

Големият проблем е, какво ще разправят социалистите по време на своето „хождение в народ”. Там нещо, нещата много куцат ...

 

P.S. Когато завърших тези редове, съпругата ми прочете текста и съвсем спонтанно предложи депутатите от БСП да карат до край и да действуват като първите млади руски интелигенти, отишли при народа. Да вземат и да свършат някаква работа по време на обиколките си. Предложението й несъмнено има дълбока логика. И приемствеността ще е приемственост и някаква работа ще се свърши. Разбира се, идеята депутатите от БСП да станат начални учители е ужасяваща, а и едва ли някой би искал да му оказва първа помощ точно такъв фелдшер, но има и други области, където биха могли да отработят отиването си при народа. Като онагледяващо помагало, тук сме включили картината на Константин Аполонович Савицкий – „Ремонтные работы на железной дороге” („Ремонтни работи по железопътната линия”). Картината е нарисувана през 1874 година, тоест в самия разгар на руското „хождение в народ” и в момента пребивава в Третяковската галерия.

 

Публикувана в Гледища

Валери Симеонов – вицепремиер и лидер на НФСБ, каза нещо много вярно, много на място, много смущаващо и притеснително. Уви, с това той не откри топлата вода. Просто назова недъг в управлението, който съществува по върховете на властта ни „откакто свят светува“.

 

Назначението е направено през „задния вход“, възнегодува патриотът по повод лансираната от „Атака“ нова шефка на „замъка на граф Дракула“ – Агенцията по вписванията. Сещате се, става въпрос за Търговския регистър, който спря да работи преди много време, още не е тръгнал, както трябва и ни прочу из Европа и света.

 

Да преведем за тези, които са наивни или не отбират от метафори. През „задния вход“ е сленгов политически израз, искащ да каже – непрозрачно, без да се пита някой, по лично усмотрение на един-двама и въобще, без да гарантира качествата на този, който минава изотзаде.

 

Това е практика сред управляващите ни, която от много ползване е прецизирана до съвършенство. И макар с този гневен упрек Симеонов да целеше ляво кроше по кумеца си и коалиционен партньор (това е много лоша дума) Сидеров, вицето повдигна завесата на властовия ни HR, не че някой толкова се е криел. На тези, които ни управляват толкова не им пука какво и защо правят, че трябва да вземат някаква награда за това.

 

Премиерът Борисов в един от коментарите си по темата доразви дълбочинно парадигмата, по която се реди държавната ни администрация. Изключително проста и логична система на действие в ситуация на коалиционно управление. Браво!

 

Ако, да речем, за дадена партньорска партия няма зам.-министерско място в някой ресор, то на нея й се дава право да сложи свой човек начело на една от агенциите под шапката на въпросното министерство. Така, отбелязва мъдро Борисов, те също поемат своята отговорност за добруването на сектора. Тук е редно да отворим едни скоби – не стана ясно как партия „Атака“ пое своята отговорност за бившата вече шефка на вписванията – която също бе техен човек и по чието време изчезна Търговският регистър. Но това не е толкова важно, свикнали сме.

 

Въпросът е философски и засяга самата система на действие. Тя, както споменахме по-горе, е много стара, но като че ли стана публична и популярна по времето на Тройната коалиция с прочутото съотношение за разпределяне на държавната „баница“ - 3:5:8. Оттогава системата бе многократно ъпгрейдвана и усъвършенствана, но за съжаление мутира до състояние на отвратителна чудовищност. Вече е ясно (само дето не е разписано в Държавен вестник), че всеки, който има право на квота във властта слага безконтролно там, когото му е кеф.

 

И тук сме принудени да бъдем дръзки и да не се съгласим с премиера Борисов. Похвално и демократично е един министър-председател да зачита и уважава правото на своите коалиционни партньори да определят кадри за отпуснатите им ведомства. Но напълно неприемливо е премиерът да не се интересува от личността и качествата на висшите чиновници, които попълват кабинетите под неговия. Съвършено естествено и справедливо би било премиер министърът да се запознава със „CV-то“ на дадения кандидат за слава и ако нещо го притесни да го отхвърли, давайки възможност на коалиционния партньор да предложи друг. Защото в крайна сметка „пешкира опира“ именно премиерът и доминиращата партия, по чието време се случило това или онова.

 

Уви, да разчиташ на „носене на отговорност“ не е работещ принцип. „Отговорността“ не вирее по нашите географски ширини. Тя отдавна е изчезнал вид, или дори по-лошо – никога не съществувал.

 

Жалко и страшно, но факт.

Публикувана в Гледища

Въпреки припламването на „драмата“ около Истанбулската конвенция, политическият сезон приключи, осветен от фойерверките, предизвикани от управляващото мнозинство и най-вече от съставляващото го малцинство.

 

Краят на етюда, разигран от управляващите бе предизвестен – тържествена обява, че коалицията е единна, мощна, почти неприкосновена и настроена маратонски, сиреч - най-малко един пълен мандат. Между редовете на посланието на премиера лесно можем да видим едно негово предупреждение към младшите партньори в коалицията – „оставка и предсрочни избори мога да предизвиквам единствено аз, за справка – 2013-та и 2016-та…“.

 

Категорично обаче – напълно логично и заслужено, призът за най-активен отбор през заминалия си политсезон трябва да се присъди на патриотите (сборът между НФСБ на В. Симеонов, ВМРО на Кр. Каракачанови и „Атака” на В. Сидеров). Тези тримата и обкръжението им бяха навсякъде, вербално и визуално доминираха и запълваха телевизионни екрани, вестникарски страници и виртуални такива. Неуморно си подаваха топката - като една футболна Испания, като същинска „Барселона“. Стотици, хиляди пасове, приковаващи вниманието на аудиторията. Е, ясно е, че владеенето на топката не означава качество и ефективност, но поне си непрекъснато пред очите и в ушите на хората.

 

Тук една голяма скоба, което ще е и лайтмотив на текста, а именно – електоратът. Той се готвеше или вече беше на море и въобще не разбра за вълненията сред патриотите. За плажуващия българин драмите там и всичко изприказвано около тях все едно не са се случили. Уви, щеше да е същото дори и той да не беше на плажа. Просто правещите политика у нас отдавна са отблъснали хората от себе си, те не им вярват, не се интересуват от вълненията там, примирили се със съдбата си да се родят и живеят не когато и където трябва. Тези, които пък не се примиряват, просто хващат самолета.

 

Това обаче не попречи на Сидеров и компания мощно да ни припомнят за съществуването си. Акцентирам върху лидера на Атака, защото той бе двигателят, Сидеров изригна, изненадвайки и чужди, и свои. Много внимателно трябва да се анализира това негово действие. Дали не е знак за нещо наближаващо? Емблематично е свойството на Сидеров да оцелява в политиката, предприемайки спасителни и съхраняващи действия. Той знае 2 и 200, дори и 2000. Преминал е от „Осанна“ до „Разпни го“ и обратно. Майстор е на асиметричните ходове и маньоври. Никой не бива да го подценява или лековато да приема думите му „аз съм учил Симеонов на политика“. Щом толкова рязко премина в атака, значи има причина. Или иска да си изгради доминираща позиция в коалицията, или е усетил, че бъдещето ще му наложи да играе соло и започва подготовка за поредната смяна на пластовете.

 

Колизията в патриотичната коалиция всъщност бе челен сблъсък между двама, преминали през различни състояния и взаимоотношения – преди приятели, после врагове, отново приятели, за да стигнат до най-лошото – коалиционни партньори.

 

Връщаме се обаче към лайтмотива – суверенът въобще не се интересува от драмите им – той е на море.

 

Но защо Сидеров срещу Симеонов, къде е Каракачанов, ще попита някой, все пак изкушен от страстите на политиците ни. На войводата му е приписана май ролята на балансьор, на човек, от когото се очакват именно тези думи – „абе вчера пихме кафе при премиера, но не чух Симеонов да казва, че ще напуска коалицията“. Пък и Каракачанов е в ситуацията на политик хем сбъднал мечтата си – военен министър, хем попаднал в къща, за чийто ремонт трябват страшно много пари, а той няма откъде да ги намери Язък му за мечтата, би казал някой чешит от махалата.

 

Но да се върнем на двете „С“ – Сидеров – Симеонов, а и да припомним отново, че на хората не им пука какво се случва по патриотичната ос Парламент – Министерски съвет. Те са на море и ругаят лошото време и дъжда и единственият им коментар, който замесва политиците е ядовитата констатация – „Каквато държавата, такова и времето, м…….“.

 

Волен атакува изненадващо, мощно и продължително. Той уцели партньора си по най-болезненото – малко надолу и извън правилата, но всъщност, знае ли някой какви са те. Сидеров обруга, постави под съмнение и дори заподозря умисъл в може би най-голямата управленска гордост на Валери Симеонов – каузата му за шума и борбата срещу кръчмите по морето. Волен почти го унизи, започвайки проверка на симеоновите проверки, обявявайки, че има двоен аршин и вицето съсипвал туризма ни. Той не се спря дори и след умиротворителната сбирка при премиера Борисов. Ден по-късно лидерът на „Атака” обяви, че ще иска преразглеждане на приетия на първо четене Закон за защита от шума в околната среда, както и на друга инициатива на Симеонов - промените в Закона за устройство на територията. И всичко това гарнирано с приказки от рода „Не съм го (Симеонов) пратил във властта да утрепва български фирми и заведения, а да вдига доходите и пенсиите“, както и заявление, че вицето трябва да си ходи и лесно ще му се намери заместник.

 

Филм, цирк или нещо друго разиграва атакистът? Каквото и да е, факт е, че той излезе от поредния си тих период и действа с пълна мобилизация. Причините? Възможно е неуспехът на спорните и съмнителни промени в приватизационния закон, инициирани от човек на Сидеров. Срещу тях най-гневно се опълчи именно Валери Симеонов и фактът, че Волен отговори на метафората „редник Киро“ с препратка към „редник Цеко“ е доказателство, че болката е силна.

 

Пък и остава въпросът защо атакистът възнегодува чак сега срещу нещо, започнало още преди повече от година. Може би на приятеля и коалиционен партньор да са му писнали активността и нарастващата популярност на другия. Време е да се покажат политически мускули и да е ясно кой кой е. Все пак догодина идват два важни избора – за европарламент и местни, особено вторите са стратегически за всяка една партия и Волен знае, че е задължително да си в отлична изходна позиция – дори и като доминант в коалиция.

 

Пак е време да напомним – избирателят е на море и въобще не се интересува от събитията по жълтите павета.

 

За момента и тримата лидери на партиите от „Обединени патриоти“ декларират желание за единно явяване на идващите вотове. Но едно е желанието, а друго – реалността, затова поединично – кой, както може и знае, се готвят и за друга сюжетна линия. А Сидеров знае много, а че може го показва от 2005-та насам.

 

„Дежавю”, би възкликнал премиерът Борисов, наблюдавайки страстите у патриотичния си коалиционен партньор. Едва ли някой гражданин помни за така наречения Реформаторски блок. Но Борисов не е забравил за предишните си управленски авери и съдбата им – трагична, леко комична, но поучителна. Те са в небитието, макар че част от тях се прегрупираха и сега пърхат отстрани, мъчейки се да правят политика и да се наложат като коректив. Това обаче е трудно, ако не си във властта и не разполагаш с нейните екстри и ресурси.

 

А отстрани опозиционният хор тихо припява: „Който се хване с ГЕРБ, изчезва…“.

 

Та Борисов помни и знае, че патриотите с убедителното си представяне на последните избори дадоха възможност ГЕРБ отново да управлява. Ако не бяха те, щеше да стане леко конфузно. Но неоспорим факт е, че Сидеров, Симеонов и Каракачанов комай тръгват по пътя на реформаторите. Те могат и да не стигнат до пропастта, но знае ли се. Борисов успя да ги поуспокои на спешна среща в кабинета си, но дали не е временно и дали скоро няма да се наложи герберите да мислят и търсят друга „патерица“, с която да се удържат и балансират във властта? Ако патриотите продължат да се бутат в парламентарната си стая и част от тях непрекъснато да плашат, че ще напуснат властта, Бойко Борисов ще вземе да намери друга опора и току-виж предизвика извънредни избори. И въобще няма да е изненадващо, ако част от тази опора се окаже Волен Сидеров, като логично продължение на случилото през влажното лято на 2018-та.

 

Но на кой му пука? Казват, че август ще е дъждовен, а на фона на прецаканата почивка нищо друго няма значение. И какво да очакваш от държава, в която Бог е високо, а цар няма или поне е зает да ни съди за имотите си…

Публикувана в Гледища

Една от интересните новини през последните дни беше фактът, че Омбусманът на Република България – г-жа Мая Манолова е била изгонена от заседанието на Националния съвет за тристранно сътрудничество (НСТС). Това изобщо не е жълта новина, нито пък е някакво преувеличение – г-жа Манолова е била изпроводена извън заседателната зала по крайно категоричен и недружелюбен начин.

 

Разбира се, като една съвсем не глупава жена, г-жа Манолова постави ударението върху чисто формалната страна на въпроса – защо лидерите на социалните партньори не са я допуснали до заседанието на НСТС, на което са били разисквани въпроси, свързани с проблемите на хората с увреждания? Тя доста умело се опита да вкара обществото в едни меко казано непродуктивни дебати на тема: кой закон е по-старши? Дали това е Кодексът на труда, който ясно казва кой заседава НСТС или е Законът за Омбудсмана, когото г-жа Манолова размахва като боен флаг?

 

В подобни схоластични размишления, поне авторът на тези редове отказва да участва, защото те нито ще кажат нещо, нито ще допринесат за достигане до някакви разумни заключения за каквото и да е.

 

На мястото на г-жа Мая Манолова, твърде много хора биха били крайно притеснени, защото е много показателно (или казано по-претенциозно – „симптоматично”), когато главата на една от най-важните институции в страната бива пропъдена от заседание на най-важния орган, където се осъществява така наречения социален диалог. Когато лидерите на социалните партньори, в частност – на синдикатите, демонстрират неприкрито враждебно отношение към Омбудсмана, възниква въпросът, кой и какви граници е преминал, за да се стигне до такова положение?

 

Тези, които се занимават по-задълбочено с тази материя знаят, че социалният диалог и индустриалните отношения са ядрото и преобладаващата част на едно нещо, което се нарича „корпоративен модел на посредничество между интересите в обществото”. За тези, които не се прехласват по точни научни формулировки ще го кажа по-иначе – г-жа Манолова е била изгонена от мястото, където така наречените социални партньори – синдикатите, организациите на работодателите и държавата се опитват да съгласуват поне в някаква степен мненията си.

 

На конкретното заседание на НСТС е трябвало да бъдат разисквани много важни въпроси, свързани с промяната на регламентацията на медицинската експертиза и злополучният законопроект за изменение и допълнение на Кодекса за социално осигуряване, зад който г-жа Манолова застана с цялата си институционална тежест и който беше внесен формално от народната представителка Светлана Ангелова.

 

Ако се върнем за секунда на иначе безплодния спор, дали г-жа Манолова има законово основание да присъствува на заседанието на НСТС, ще трябва да си спомним, че такъв запис изобщо не и е необходим. Достатъчно е било тя да е поканена и членовете на НСТС да гласуват за участието й в заседанието. Участието на хора, които не са членове на НСТС в заседанията изобщо не е рядкост – напротив, това е редовна практика и точно тук е драматичното в изгонването на г-жа Манолова.

 

За съжаление, ние все още не разполагаме със стенограмата на заседанието на НСТС, за да знаем кой какво точно е казал, но след ден – два и нея ще я има и всичко ще стане кристално ясно. (За всеки, който се интересува, можем да кажем, че пълната документация и всички стенограми на заседанията на НСТС са абсолютно пубично достъпни на този адрес: http://saveti.government.bg/web/cc_13/1 ).

 

Знаем обаче оценките на двамата синдикални лидери – инж. Димитър Манолов (президента на КТ „Подкрепа”) и д-р Иван Кокалов (вицепрезидент на КНСБ), които бяха елмазено твърди в позицията си, че не желаят г-жа Мая Манолова да им прави компания по време на дискусията. В публичното пространство много звучно отекна репликата на д-р Кокалов за нежеланието му, г-жа Манолова да му става „супервайзер”. (Виж: https://news.bg/politics/tristrankata-izgoni-maya-manolova.html ).

 

Тук г-жа Мая Манолова отново стъпи на криво и разтръби, че искала да участвува в заседанието на НСТС, защото то иначе нямало да бъде прозрачно. Това разбира се са празни приказки, защото както вече стана дума по-горе, пълната документация и стенограмите от НСТС са напълно достъпни за публиката на посочения по-горе адрес. Във всеки случай, стенограмите на НСТС са публични от доста време преди обществеността да получи правото да чете стенограмите на Министерския съвет. Но г-жа Манолова е над тези неща ...

 

Разбира се, имало е елементарен начин г-жа Мая Манолова да седне на дългата маса на НСТС без каквито и да са пререкания. Тя просто е трябвало да поиска това предварително от председателя на НСТС. Но г-жа Манолова е на друго мнение: „Няма да чакам покана да защитавам гражданите ...”. (Виж: https://www.24chasa.bg/novini/article/6967272 ). Човек започва да се пита, дали Омбудсманът на Р. България наистина е искал да участвува на срещата или възникналият скандал е бил планиран предварително с благородна PR цел...

 

Г-жа Манолова би трябвало да знае, че председателят на НСТС, който задължително трябва да е вицепремиер, не е лукова глава. Напротив, само той може да свиква редовните заседания на НСТС и ако г-жа Манолова е искала да присъствува на заседанието, от което беше изпратена не толкова учтиво, тя просто е трябвало да се обърне към вицепремиера Валери Симеонов. Той едва ли щеше да й откаже, а и социалните партньори, макар дори и само по куртоазни причини, нямаше да реагират така остро срещу присъствието й. Само че, за г-жа Мая Манолова, вицепремиерът изглежда е на твърде ниско ниво, за да отговаря на ранга й, или още по-точно – на самочувствието й.

 

Всъщност, процедурният ред в НСТС е много стриктен. Най-добре е изпитал този факт на гърба си министър-председателят – г-н Бойко Борисов. По време на първия му мандат, в края на месец ноември 2011 година, той се опита да свика заседание на НСТС без санкцията на тогавашния председател на НСТС – г-н Симеон Дянков. Заседанието беше необходимо най-вече, за да може да се каже, че едни не особено приятни неща, засягащи пенсионната реформа са били обсъдени в НСТС.

 

Само че, неочаквано за него, му беше обяснено, че заседанието не е свикано по процедурата и че това е другарска среща на социалните партньори с министър-председателя, а не заседание на НСТС. Министър-председателят искрено се ядоса, но изобщо не възрази срещу изложените аргументи.

 

Това събитие, което г-жа Мая Манолова изглежда е пропуснала, беше широко отразено от медиите, в това число и от NEWS.bg - https://news.bg/politics/proval-na-tristrannite-pregovori-pri-premiera.html . Разправията беше толкова звучна, че от КНСБ излязоха с нарочна декларация срещу „смутителите на порядъка”: http://ssi.blog.bg/drugi/2011/11/30/knsb-se-razgranichi-ot-ssi-i-lichno-ot-teodor-dechev-po-povo.859313 .

 

Авторът на тези редове си спомня този инцидент от края на месец ноември 2011 година, защото той беше човекът, повдигнал въпроса за процедурната нередност и незаконността на опита да бъде свикано заседание на НСТС без участието на председателя му. (Тогава се бях изразил, че „двойното дъно на умиротворителната мисия на министър-председателя се скъса”: http://teodordetchev.blog.bg/drugi/2011/11/24/dvoinoto-dyno-na-umirotvoritelnata-misiia-na-ministyr-predse.855920 ). Щом министър-председателят на Р. България е бил така добър на времето да се съобразява с процедурата (последното му прави чест), значи и Омбудсманът би трябвало да свиква с тази необходимост.

 

И тук идва един от ключовите въпроси за поведението на г-жа Мая Манолова. През последните месеци, тя се държи като някакъв „спецназ”, който трябва да нахлува тук и там и непрекъснато да разширява пълномощията си. Публиката някак си не забеляза промените в Закона за Омбудсмана, с които Г-жа Мая Манолова се обзаведе с права, които са немислими дори за Европейския Омбудсман. Но за българския Омбудсман те се разбират от само себе си ...

 

Публиката почти проспа, но представителните работодателски организации на работодателите реагираха по абсолютно недвусмислен начин на попълзновенията на г-жа Манолова. Те поискаха президентът Радев да наложи вето на измененията и допълненията в Закона за Омбудсмана. (Виж: http://svobodennarod.com/entertaiment/item/5975-aobr-prizova-za-veto-varhu-promenite-v-zakona-za-ombudsmana.html ). Аргументите им са повече от интересни, а което е по-лошо, те са основателни. Ето какво пишат работодателите на държавния глава по повод неудържимия напън на г-жа Манолова за разширяване на пълномощията й:

 

„Правомощията на омбудсмана се свързват само с накърнени от държавните и общински органи граждански права и това не е случайно, тъй като по съдебен ред могат да се обжалват само ограничен брой актове на администрацията. В тази сфера омбудсманът се явява гарант за пълна защита на гражданите от действия/бездействия на администрацията. Цялата тази философия е превратно изменена с приетата добавка в алинея 2 на чл. 2 от Закона за омбудсмана, като вместо защитник от администрацията вече се появява фигурата на страна във всевъзможни граждански отношения – нещо, което няма аналог никъде. Напротив – дори за Европейския омбудсман, създаден с договора от Маастрихт, изрично е упоменато, че не може да извършва проверки по жалби срещу предприятия или физически лица. У нас обаче вече ще може ...”.

 

В искането на работодателите за вето над промените в Закона за Омбудсмана има и други тревожни констатации:

„Освен това, създават се условия за дублиране на новите правомощия на Омбудсмана с функции на съдебната власт (Чл. 117. (1) от Конституцията на РБ: „Съдебната власт защитава правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата), на адвокатурата (Чл. 134 (1) от Конституцията на РБ: „Адвокатурата е свободна, независима и самоуправляваща се”.), на полицията (Чл. 2. (1) от Закона за МВР: „Дейността на МВР е насочена към защитата на правата и свободите на гражданите”) ... Още по-сериозен проблем е възможността за намеса в търговския и гражданския оборот, където последиците са непредвидими”.

 

И още, и още:

„Добавеното правомощие на омбудсмана създава условия за намеса в сфери на дейност, уредени с изрични норми от Конституцията на Република България, като свободата на вероизповеданията (Чл. 13), правото на собственост, нейното гарантиране и неприкосновеност (Чл. 17), правото на лична свобода и неприкосновеност (Чл. 30), неприкосновеността на свободата и тайната на кореспонденцията и на другите съобщения (Чл. 34), неотменимостта на основните права на гражданите и недопустимостта на злоупотребата с права (чл. 57)”.

 

С тези аргументи, национално представителните работодателски организации, поискаха от Президента на Републиката вето над промените в Закона за Омбудсмана. Какво беше обаче тяхното удивление, когато разбраха, че въпреки почти светкавичната реакция, с която бяха внесли искането си в деловодството на Президентството, Държавният глава вече е подписал крамолните промени и е изпратил закона за обнародване. Досегашният опит сочи, че когато нещо се подпише много бързо от държавния глава, без значение от кого от всички президенти, които сме имали, човек трябва да има и едно, и две, та и три на ум за причините за това бързане...

 

Тези събития станаха преди малко повече от четири месеца. Както виждаме от последвалия период, г-жа Манолова не се вълнува чак толкова от основните си задължения – да защитава „малкия човек” от администрацията. Тя иска да законодателствува, да наставлява, да ръководи и да бъде пенкилер за всичко. Само че, хората, които са политически грамотни и обществено активни, забелязват този „омбудсмански експанзионизъм” и той не им прави никак добро впечатление. И така, до деня, когато Омбудсманът получи политически „удар по носа”.

 

От тук нататък, ще оставим специалистите по PR да ни обясняват, дали това е било изгодно за постоянно разширяващите се амбиции на г-жа Мая Манолова или не. Нашата работа беше да обясним, как тя си изпроси тази грубовата „напомнителна мярка”, че социалните партньори „не ядат доматите с колците”, според стария роден афоризъм.

Публикувана в Гледища

Валери Симеонов цопна нова тухла в блатото ни и сега ще следим кой, колко е бил опръскан. Вицето, освободен от тежестта на портфейл – като волна пролетна птичка, ражда идея след идея – дори може би нощно време си ги записва на листче, за да не забрави до сутринта.

 

Някои от идеите му са по-скоро полезни, други – смешновати, трети – направо вредни. От третия вид е най-новият му полет на законотворческата мисъл, а именно - да премахне забраната за тютюнопушене в заведенията, като се върне старото положение на установяване на обособени помещения, където клиентите ще си димят на воля. Зашеметяващо и чудовищно, защото не само идеята потриса, а и мотивите на дълбокоуважаемия от всички ни патриот.

 

Всъщност, най-лесно е да заподозрем, че предвид на задаващите се зад ъгъла евро и местни избори през 2019 година, се е задействал пословичният хъс към популизъм, характерен за всички националисти, патриоти и т.н. У някои сред тях той вероятно е закодиран дълбоко в подсъзнанието и те ръководени от своя могъщ „Аз“ изригват популистки вълни несъзнателно.

 

Това е едно от обясненията за неочакваната хрумка на Симеонов да разбие на пух и прах установилото се – след нелеки битки, равновесие между пушачи и непушачи, делящи една кръчма. Тъкмо тези с цигарите се примириха, че трябва да ходят повънка, за да дръпнат по един фас и се появи В. С., който – както по-горе съобщихме, цопна тухлата в блатото. И то със зашеметяващото уточнение, че той бил непушач, затова не би следвало да търсим личен интерес. Да, ама премиерът му и негов по-голям коалиционен партньор е пушач и може би той му е наредил да започне ударната кампания? Тъпо звучи, нали? Толкова тъпо обаче, колкото и обяснението на Симеонов, че той не пушел.

 

Всичко било в името на бизнеса, казва вицепремиерът. Леле, вече си представяме огромният скок на оборотите, след като в заведенията – в специални затворени помещения, започне да се пуши и тези с цигарите вместо да си губят времето навън, нагъват кебапчета, пият ракия и други, а парите текат към касата. В следствие икономическият ни ръст удря 5-6 %, а Симеонов се къпе в ласкавите лъчи на прожекторите.

 

Да, ама не, както често размахваше пръст Петко Бочаров, мир на праха му. Първо, то и в момента предприемчивите собственици на заведения са изградили „обособени помещения“, тип зимни градини, където уютно настаняват пушачите. Това не е особено законно, защото така подлагат персонала на заведението на отровното въздействие.

 

Второ, ако Симеонов си представя една голяма кръчма, разделена на две от стъклена преграда, като в едната половина се пуши, а в другата не, то трябва да си припомни, че това бе един голям провал, защото вонята на цигари пак отиваше навсякъде. Това му го припомниха в светкавична реакция туроператорите (сиреч част от бизнеса, за който той се е загрижил), изразявайки категоричната си позиция против вицепремиерските идеи. Това е фундаментална промяна в здравния закон, която не може да стане заради една хрумка.

 

Трето, самоубийственият мотив, че то и сега се пушело, затова по-добре да си се узакони и регламентира. Уважаеми г-н Симеонов, ако един провал на държавните институции, демонстриращи немощ и безсилие да се справят със заведенията нарушители, по вашата логика трябва да доведе да промяна в закона, с която се премахва дадената забрана, то къде отива държавата? Само от това признание следва да се случат няколко оставки в МС, включително и вашата.

 

Ами по тая логика – с мисъл за бизнеса, защо не легализирате коката, амфетките, дизайнерската дрога, марихуаната и т.н. Знаете ли какви тълпи от немски, английски, скандинавски и други кретени ще се юрнат към страната ни и ще започнат да консумират и от време на време да ни бият. Икономическият ръст ще отиде към 10-15 на сто. Нужна е само промяна в Наказателния кодекс, каквато предлагате в закона, регламентиращ пушенето. Елементарно за вас.

 

По странната ви логика, ако всичко което искате, се случи, картинката ще е следната – в една кръчма, или дискотека, или к’вото щете там, музиката (която е за всички) спира в 23, за да не пречи, но бизнесът пак ще си върви, защото може да се пуши на воля. Без коментар.

 

Все пак остава ви немалък шанс – доразработете теорията на Дарвин за видовете и пуснете преработено и допълнено издание на великата му книга “Произход на видовете чрез естествения отбор”. Трябва само да се опрете на твърдението на Дарвин, че „Наследените изменения възникват в резултат на изменчивост. Рядко два индивида са абсолютно еднакви. Някои от наследствените изменения могат да дадат преимущества на индивида, който ги притежава. В друг случай могат да бъдат вредни. В трети изменения не са нито полезни, нито вредни. Възникналите изменения могат да се предават в поколенията“ и въз основа на него да се опитате да докажете, че въпросните наследствени изменения всъщност засягат пушенето. Така ще може да обосновете теорията си, че дадени хора се раждат пушачи. След това всичко ще ви е много по-лесно. Може и някой Нобел да вземете.

 

Но най-добре е да се обърнем с молба към министър-председателя, който умее да се справя с всякакви кризисни ситуации, а вие сте точно такава в момента. Г-н премиер, намерете му портфейл на вицепремиера Симеонов. Формулирайте нещо – дигитализация, демокрация, демография, електронно гласуване, нова декада на ромското включване или може би изключване (все пак е патриот) и пр. Така ще се канализира огромната му енергия и ще спре да хвърля тухли в блатото.

 

Нали целта на всички управленци е благоденствието на народа…

Публикувана в Гледища

На 23 февруари 2018 година, четирите представителни работодателски организации, обединени в Асоциацията на организациите на българските работодатели (АОБР), са изпратили писмо до министър-председателя г-н Бойко Борисов и до вицепремиера г-н Валери Симеонов (писмо с Изх. № 17-00-8/23.02.2018 г. на АОБР), в които се изказва категорична подкрепа за гласувания на първо четене в Народното събрание проект на Закон за трудовата миграция и трудовата мобилност, както и за приетите от Комисията по труда, социалната и демографската политика промени в същия закон. Промените трябва да доведат до облекчаване на режима за допускане на чуждестранни работници от страни извън ЕС на пазара на труда у нас. Представяме пълния текст на писмото, адресирано до г-н Бойко Борисов и до г-н Валери Симеонов.

 

Представителните организации на работодателите на национално равнище изразяваме своята удовлетвореност от приетите от Комисията по труда, социалната и демографската политика промени в Закона за трудовата миграция и трудовата мобилност (второ гласуване 21.02.2018 г.). За нас с тези промени ще се осигури достъп до пазара на труда на необходими специалисти, за каквито са налице безсъмнени и непреодолими със собствен ресурс потребности.

 

Пазарът на труда в България изпитва остър недостиг, както на специалисти на практика за всички икономически дейности от реалния сектор, на квалифицирани работници с годишна заетост, така и на сезонни работници. Причините за това са най-вече отрицателният приток - на 107 хиляди пенсионирали се имаме 54 хиляди завършили средно образование за миналата година. На 100 излезли от пазара на труда имаме едва 63-ма влезли. Ситуацията се утежнява допълнително от отрицателната нетна миграция – през последните години, макар и намаляваща, разликата между напусналите и завърналите се е около 4 хиляди души годишно.

 

От друга страна, имаме ръст на икономиката от порядъка на 4% и работодателите прогнозират ръст на необходимата численост на персонала. Недостигът на човешки ресурси се изтъква като главната пречка от инвеститорите (наши и чужди) и е главният задържащ по-бързия икономически растеж фактор. Това води и до реализиране на БВП и Бюджет под потенциала на икономиката, както и до по-бавен процес на конвергенция. Затова е фундаментално важно да се премахнат ненужно създадените и в противоречие с европейските изисквания и практики в другите страни ограничения и тежести при трудовата имиграция.

 

Позитивното икономическо развитие на страната ни и целта за постигане на още по-добър растеж обуславят необходимостта от най-важните приети изменения, сред които:

 

Първо: По §3 – ограничението, предвидено в чл. 7, ал. 1, т. 2 (в предходните 12 месеца общият брой на гражданите на трети държави, работещи за местния работодател, не надвишава 10 на сто от средносписъчната численост на наетите по трудово правоотношение български граждани, граждани на други държави - членки на Европейския съюз, на държави - страни по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или на Конфедерация Швейцария), е всъщност самоограничение, тъй като не се изисква по европейските регулации.

 

Това е обективна пречка за наемане на необходими работници. Приетото облекчаване на този режим, съответно - чрез възможността общият брой на гражданите на трети държави, работещи за местния работодател, да е ограничен до 20 на сто и до 35 на сто за малките и средни предприятия, решава едновременно два проблема – липсата на подходящи работници и тромавото администриране при надвишаване на настоящия праг. Ограничение от 10 на сто пречи основно на малките и средни предприятия да наемат нужното им количество работници, особено в случаите на микро-предприятията.

 

Приетата промяна в размера на ограничението ще намали значително броя на случаите, в които се налага разглеждането и разрешаването индивидуално на всеки конкретен казус. И в действащата, и в приетата редакция на тази норма Министърът на труда и социалната политика може да разрешава достъп до пазара на труда в отделни случаи извън ограниченията по чл. 7, ал. 1, т. 2, едва след като изиска становища от съответните държавни органи, както и от представителните организации на работодателите и на работниците и служителите на национално равнище, от творчески съюзи, спортни федерации и национални спортни организации, от органите на местното самоуправление.

 

Така ще е и занапред, но вместо при надвишаване на 10 на сто, вече ще се прилага при надвишаване от 20 на сто, респективно (при малки и средни предприятия) - при надвишаване на 35 на сто от средносписъчната численост на наетите. Освен процесуална и времева икономия, подобно изменение ще представлява намаляване на административната тежест, както за бизнеса, така и за държавата в лицето на МТСП.

 

Второ: По §4 - лица от български произход да могат да упражняват заетост без разрешение по чл. 7, ал. 3, след регистрация от работодателя в Агенцията по заетостта при условия и по ред, определени в правилника за прилагане на закона. Тази промяна ще облекчи достъпа до пазара на труда на лица от български произход, а с това ще ги мотивира да търсят своите перспективи за развитие в България. Допълнителен аргумент за подкрепа е, че хората от български произход следва да бъдат насърчени за интегриране у нас, а не както е в действащата редакция на закона – да са поставени при равни условия с всички граждани на трети страни, независимо от произхода.

 

Трето: По §11 - добавя се 20-дневен срок за издаване на Единното разрешение за пребиваване и работа. В действащата редакция на закона няма предвиден срок, а с промяната ще се постигне времева стегнатост и повече ефикасност в работата на администрацията, което е в подкрепа на бизнеса.

 

Четвърто: По §12 - създава се §12а, като формално отпада изискването за предварително проучване на пазара на труда (т.нар. „пазарен тест“). Тази промяна е изключително важна. Тя превръща формалния пазарен тест, провеждан понастоящем в рамките на чисто административна процедура (проверява се има ли български граждани, които да отговарят на условията за определена работа), в реален пазарен тест – ако работодателят реши да назначи чужденец на свободната позиция, то ще трябва да заплаща най-малко 1,5 пъти по-висока от средната работна заплата в Република България, плюс допълнителни разходи за транспорт, настаняване, разрешения и пр.

 

Накратко - назначаването на чуждестранен работник ще е съпътствано с поне 2 пъти по-големи разходи за работодателя, в сравнение с тези за български работник (ако за позицията има такъв). Следователно, предпочитанието на работодателя ще е обусловено от изцяло обективни и прагматични предпоставки – производствена потребност, подходяща квалификация и опит на кандидата, разходи за труд. Няма причина да бъде предпочетено драстично по-скъпото и сложно решение за внос на специалист, ако търсеният специалист може да бъде намерен на местния пазар на труда.

 

В момента наблюдаваме следната картина: има крещящ недостиг на специалисти с висше образование в ИТ сектора, машиностроенето, електротехниката и електрониката и др. от порядъка на десетки хиляди от една страна и едва 177 внесени за цялата 2017 г. специалисти със синя карта. Причините за това се коренят в тежките и скъпи процедури и ненужни ограничения, част от които отпадат с тази и следващата разпоредба.

 

Пето: По §13 – отменя се чл. 18, в който са Списъкът на професиите, за които има недостиг на висококвалифицирани специалисти, и изискването брутната работна заплата, посочена в трудовия договор на работника - гражданин на трета държава, да е най-малко два пъти по-висока от средната работна заплата в Република България.

 

Този ограничителен списък не показа никаква пригодност за времето на действието си. Обратно – представляваше реална пречка пред упражняване на висококвалифицирана заетост от работник - гражданин на трета държава, чиято професия не попадаше във въпросния списък (а в него до месец януари на настоящата година попадаха само специалисти от сферата на информационните и комуникационните технологии).

 

Освен това, изискването за минимално възнаграждение в двоен размер спрямо средната работна заплата е поредното наше самоограничение, каквото не се изисква от нормите на ЕС, които и в този случай сме надскочили.

 

За да произведе положителен ефект, това важно предложение трябва да се разглежда в единство с предходното предложение (§12). Иначе казано, необходимо е двете да бъдат приети като пакет.

 

Разчитаме, че тези промени ще бъдат приети на второ гласуване и в пленарна зала, за да бъде облекчен достъпът на работници от трети страни до българския пазар на труда – решение, изцяло в подкрепа на родната икономика и основа за по-висок растеж, както и на Вашата държавническа ангажираност с този процес.

Публикувана в У нас

Наред са войводите на Каракачанов. Само те от триото „Патриотичен фронт“ не са формулирали идея, свързана с името и личността на Васил Левски. Аверите им от Атака и НФСБ вече гръмнаха с топчетата си (а да си припомним, Каракачанов все пак е военен министър и може да гърми с много големи неща).

 

Сидеров поиска нов съдебен процес, който задочно да преразгледа този от началото на 1873 година, съдил и осъдил Левски.

 

Колегата му Валери Симеонов закъсня само с 48 часа, след които се появи декларацията на партията му НФСБ, призоваваща Светия Синод на Българската православна църква СПЕШНО да се заеме с канонизацията на Васил Левски като светец.

 

Трудно ще им е на ВМРО и Каракачанов достойно да се включат в общия хор на патриотичната коалиция.

 

Да, жал ми е, когато всяка година на 19 февруари, политици и други обществени фигури, щат не щат, им се налага да говорят за Апостола. Няма по-трудно нещо, ако си амбициран да кажеш нещо оригинално, силно, нечувано до момента. Често се повтарят едни и същи слова, с тук-таме някоя и друга импровизация, но това е напълно нормално. За Васил Левски всичко е казано, повторено и преповторено – стотици пъти. И така трябва да бъде!

 

Нима има друга историческа личност, към която почитта да е по-голяма, преклонението по-искрено, която да е станала безспорен символ на категории като честност, смелост, отдаденост, храброст, скромност...

 

Кому са нужни тези патриотарски фойерверки, помпозни хрумки и тежки искания? Как те ще направят Левски по-свят и обичан? Ми той отдавна е водачът, вдъхновителят и гордостта за поколения българи.

 

С какво един „съдебен процес“ (смях) и едно „Св.“ пред името му ще го направят по-голям и по-почитан? Лесен отговор – с нищо.

 

Отделен въпрос е, че каноните на Църквата са пределно строги и догматични, така че провъзгласяването за Светец няма да е никак лесно, дори и да се отнася до Васил Левски.

 

А всъщност е доста просто един общественик и политик да обвърже себе си с делото на Апостола. Нужно е да каже „Аз живея и правя като Левски“. Кой ли ще е този смелчага? Нагледали сме се на всякакви форми и проявления на дебелащина в новия ни политически живот. Но, слава Богу, дори тя има някакви граници и все още никой не се е осмелил да изрече тези думи. И по-добре, защото ще е нагла и цинична лъжа.

 

Атака и НФСБ са партии, част от управляващата коалиция. Върху тях ежедневно се срутват всички проблеми на властта, произтичащи от функционирането на държавата. Сиреч, „патриотите“ би трябвало да са доста заети хора, ако наистина вярват в често повтаряното „България над всичко“.

 

Защо обаче си губят времето с измислени каузи, от които няма никаква нужда? Не бихме могли да предположим, че става въпрос за „рейтинг“, „имидж“ и пр. Твърде елементарно е. Или пък не? Може би е напълно нормално партиите ни – въз основа на нивото на своето развитие – целенасочено да практикуват лековатия политически пиар, вярвайки, че ще има успех и ефект. Което би трябвало да е обидно за суверена, ако сме съвременни, демократични и цивилизовани.
Така че, за Каракачанов и компания има шанс - да не се присъединят към хора, дирижиран от Сидеров и Симеонов.
Ще го приемем като акт на пощада и хуманен жест към интелекта на избирателя.

Публикувана в Гледища

Волен Сидеров изчака да заглъхнат новогодишните фойерверки, пиратки и салюти и гръмна. Тихичко, но достатъчно да се чуе в настъпилите следпразнични униние и умора.

 

Тъкмо бяхме решили, че буйният и войнствен „атакист“ е преминал в състоянието на аристократично политическо целомъдрие, отдавайки се на галерийни страсти и тихо парламентарно мъркане, защитен от удобния завет, който му осигуряват много амбициозните му партньори Симеонов и Каракачанов.

 

Сгрешили сме. Или може би самият Сидеров е усетил, че леко, но сигурно потъва в уюта на безалтернативната управляваща коалиция, приел ролята на тихия и добрия, но и на пасивния. Това не прощава, до забравата е само една крачка, което на политически език се превежда – на следващи избори си аут, ако не намериш ново спасение, наречено друга коалиция.

 

Затова лидерът на „Атака“ може би е решил, че е време да ни припомни колко е добър в политическото оцеляване. Сигурно е усетил и дебелата сянка на двамата си ортаци – Симеонов и Каракачанов, и как тя убива живота и енергията на партията му.

 

Затова още на втория ден от новата година Сидеров „е на коня“, решен да въведе ред и покаже „кой кой е“. Дори го казва в прав текст – „аз съм идеологът на тази коалиция“. Която, да не забравяме, крепи мандата на Борисов и го прави за момента безпроблемен и почти гладък.

 

Но намекът е много ясен – един идеолог, създал нещо, е много лесно и да го срине.

 

Малка червена лампичка трябва да светне пред премиера и лидер на ГЕРБ. Никак не е здравословно управлението ти да зависи от семейство, тресящо се от скандали. Пък и създадено от „патриоти“ и „воеводи“, славещи се с прекалено буйна кръв.

 

В момента, разбира се, няма такива неща, но знае ли се след тежките упреци на Сидеров, какво може да се случи с подновеното им приятелство с Валери Симеонов. Та Волен го жегна по най-чувствителните теми, донесли му за момента цветя и слава, след като първите битки за шума по плажовете и лифта на Банско бяха спечелени. Да излезе партньорът ти и да рече – не сме се разбирали така, какви са тия плажове и тия лифтове, важните въпроси са други – беднотия, цената на водата, произволът на регулаторите и пр.

 

Хваща ухото, няма спор. Голяма част от българите трудно стигат до плажовете, да не говорим за зимните ни курорти. И Сидеров моментално се превръща в социален политик, готов да впрегне буйния си нрав в защита на народа. Масите обичат това, пък и партийните редици се стягат, виждайки събуждането на лидера си.

 

Ефектът дори е двоен. От една страна хората те забелязват, сещат се кой беше, може дори да те харесат отново, от друга думите ти са малък реванш, почти мехлем, за премиера Борисов, който заради Банско трябваше да понесе лютия език на Симеонов. Друго си е, когато самият коалиционен партньор, пък и приятел, на създаващия ти главоболие вицепремиер го бодва почти в гръб.

 

Известно е, че Борисов хич не обича резките движения по теми, които могат да изкарат хората, в случая така наречените еколози, на улицата. Затова и втората кабина в Банско беше топка, която премиерът се готвеше да изпрати далеч в публиката с цел забавяне на мача.

 

Симеонов обаче викна и сега трябва да опазим новата ни свещена крава, наречена „европредседателство“, от протестите и блокиранията на природозащитниците. Сценарий, който не беше предвиждан.

 

Но това вероятно е по-приемливата страна на монетата. Защото другата е хипотезата за разрив при патриотите (разбира се за момента такива индикации няма), автоматично водещ до сериозно разклащане на опорите на управлението.

 

И кое по-напред да прави Борисов – да посреща евролидери и техните министри под златната светлина на прожекторите, или да спасява властта... Кошмар.

 

Може би той и съветниците му тепърва ще разберат грешката си от това по такъв убедителен начин да фаворизират 6-месечното ни председателство. С което в прав текст поканиха всички врагове и недоволни да се вихрят и бунтуват до края на юни.

 

Затова пробуждането на Сидеров не е добрият вариант за управляващата коалиция. Ако наистина има пробуждане, а не се окаже случаен гръм от невоно натиснат спусък. Но залогът е голям за Борисов и компания, която трябва да се покаже в блясък пред еврогостите, пък и да влезе в идващите след време местни избори устойчива и в добра кондиция.
Трудна задача, при положение, че единият стълб на управлението ти е в ръцете на винаги готови да се разбунят „партньори“, на които хич и не им пука за ЕС и Брюксел. Да не забравяме, че сравнително доскоро Сидеров искаше да си ходим от съюза. Сега не е така, но...
Надеждата на Борисов е в Цецо Цветанов. Той се отърка по празниците в разложките кукери. Дано е успял да прогони всички зли сили далеч от властта.

Публикувана в Гледища

Ясно е. Валери Симеонов май пак ще се ядоса. Няма да понесе иронията и откровения бъзик, с който ще го залеят част от медиите по повод операция „Тоалетна”. Не че в страната не става нищо, та редакторите се чудят от кой ръкав да извадят история, но случилото се на Калотина е ярко, знаменателно и запомнящо се.

 

Валери Симеонов едва ли е наивен човек, който смята, че ставайки заместник на министър-председателя, ще се озове в битие, обсипано с цветя, рози и много шампанско. Напротив. Като медиен човек, все пак му е ясно, че веднага се превръща в цел, по която ще се „стреля” с причина и без причина. И защо тогава се ядосва. И още по-странно – не мине ден и дава повод на медиите да си пълнят страници и програми. Пък и с тоя чепат характер, гледа да не остане длъжен и надприказван.

 

Историята с тоалетната има две части – умна (похвална) и проста (достойна за вицове). Умната включва сюжета, в който един вицепремиер минава през ГКПП, вижда безумната скотщина на липсващи клозети и веднага намира решение на конфузната ситуация. Използва висотата на държавния си пост, за да реши една много човешка и биологична дилема.

 

Всеки от нас е познал дискомфорта на напиращата нужда (преведено на съвременен тъп рекламен изказ – когато нещото алармира, че и по-лошо), включително и Валери С. Затова страшно похвална е неговата незабавна реакция да разпореди с много силния аргумент на висш държавник да бъде оправено веднага биологичното безобразие на калотинския ГКПП.

 

Дотук добре. Немислимо е да посрещаме и изпращаме гости на страната, без да можем да удовлетворим естествените им нужди.

 

Но...

 

Защо му трябваше на вицепремиера Симеонов да открива създаденото по негово нареждане тоалетно благо. Той е вторият човек в изпълнителната власт, ключов коалиционен партньор, без който третото управление на Борисов пак ще завърши безславно. Казано с прости думи – много важен човек. И – може да му е странно, но е длъжен да се държи като такъв.

 

Ако един заместник министър-председател открива тоалетни, то кой ще открие бъдещата АЕЦ „Белене”?.. Може би Началника на Бойко Борисов (знаете Кой е, не бива да се изрича без причина Името Му)

 

Но да слезем при Валери Симеонов. Единственото, което идва на ум е, че вицето си прави недобре премерен пиар. Нещо повече – смешен и много излишен. Трябваше просто да помоли или шефът на ГКПП, или този на Агенция „Митници” да открият WC-то. И всичко щеше да е великолепно, Симеонов – в златно, обира лаврите на държавническата и гражданската си реакция.

 

А сега какво – сравненията направо напират и не могат да бъдат удържани. Борисов открива магистрали, заводи, метростанции, а Симеонов – тоалетни. Борисов бори организираната престъпност, с „голи ръце” хваща зловещи престъпници, а Симеонов реже кабели на подплашени DJ-и и спира купона на чалгари и други такива. Борисов спасява Западните Балкани, а Симеонов не може да убеди хората, че имаме макар и някаква ограда с Турция.

 

Лошо. Така се раждат комплексите, които, попадайки в главата на влиятелен политик, стават после причина за големи поразии.

 

Затова нека посъветваме вицепремиера Симеонов, въпреки че знаем, че той знае всичко. Да си вземе PR или шеф на протокола, или нещо от този род. Ако пък има такива – да ги уволни и потърси по-читави.

 

Иначе – смях и легенди, и вицове.

 

Но, така и така вече сме навлезли в темата – защо Валери Симеонов не използва позитивната инерция от операция „Тоалетна на ГКПП” и не я пренесе на столичния терен. Знае се, че в София положението с клозетите е плачевно, липсата им е въпиюща и безобразна.

 

Точно повод за подвиг на един съвременен Херкулес, изправен пред „Софийските обори”.

 

Бележка на редакцията:

 

Редакцията на „Свободен народ онлайн“ смята коментара на г-н Милослав Йосифов за напълно уместен и своевременен и затова го публикува без каквито и да са изменения. Между другото, смятаме този коментар и за напълно добронамерен, дори и на някого да му се струва обратното. Въпреки това обаче се налага да се кажат още няколко думи.

 

На първо място, на въпроса: кой ще открие АЕЦ „Белене“? Уверяваме редовните си читатели, че ден и нощ се молим Богу, тоест на Началника на г-н Бойко Борисов на когото не бива да се изрича без причина Името Му, да не се стига до откриване на АЕЦ „Белене“, нито до каквито и да са форми на строеж на това безумие. Защото ако това стане факт, ще останем образно казано само по басмени гащи, а такса „Отговорност към обществото“, тоест плащанията заради ВЕИ-тата, както и разходите за така наречените „американски централи“ ще ни се видят песен.

 

На второ място, смятаме, че въпреки, че идеята да се открива тоалетна не е връх на PR-а, то поне може да се каже, че г-н Валери Симеонов е отишъл да открие нещо, за което има наистина лична заслуга. В миналото на г-н Борисов му се случваше точно обратното от време на време. Друг е въпросът, че и г-н Борисов отдавна вече не реже лентички през час, което безспорно е постижение на неговите PR-и или пък на неговия собствен здрав разум.

 

Впрочем, много по-абсурдно е да се губи парламентарно време, за да се дебатира върху откриването на тоалетната, както постъпи г-жа Нинова, отколкото да се откриват тоалетни. От тях поне със сигурност има полза, голяма полза.

Публикувана в Гледища

Този текст беше изпратен за публикуване доста преди г-н Антон Тодоров да подаде оставка. Всъщност, когато този текст е бил писан, нямаше никакви симптоми, че ще се стигне до оттегляне на г-н Антон Тодоров от Народното събрание. Така че, г-н Милослав Йосифов се оказа истински Нострадамус, но за съжаление, поради технически причини, поместването на коментара му закъсня фатално. Въпреки това го поместваме, защото в него определено има какво да се прочете.

 

Сигурно вече на всички е станало ясно, че в политиката ни влизат предимно неподходящи и случайни хора. Подтиквани от странни идеи, болни амбиции, комплекси, чисто битови мераци и т.н. Не особено интелигентни, зле възпитани, често със странно образование, подчертано нарцистични, безскруполни и много бързо и лесно придобиващи чувство за безнаказаност.

 

Три типа съдби имат тези случайни „политици“. Едни (уви малка част) успяват да се наложат, показвайки желание, търпение, морал. Други като еднодневките изгасват и изчезват бързо, трети обаче се издигат, арогантно демонстрирайки всичко изброено по-горе.

 

В рамките на неписания обществен договор медиите имат особено значение, у нас то също е валидно, въпреки зависимостите им, неясната собственост, податливостта на влияние.

 

Медиите са коректив, те могат и трябва да задават въпроси, държейки постоянно нащрек управляващата класа. Обществото има право да е информирано за всичко, ставащо в държавата – от успехите до престъпленията, далаверите и политическото задкулисие.

 

Не би трябвало да има по-жалко поведение от това на заплашващ политик, раздразнен и притиснат от журналистически въпрос. Публична тайна бе, че политиците ни по един или друг начин правят всичко възможно да си осигурят медиен комфорт.

 

В последно време обаче това спря да бъде тайно. Стигна се дотам, че един от най-рейтинговите водещи – Виктор Николаев от Нова ТВ, получи в рамките на един час заплахи от двама управляващи (вицето Валери Симеонов и депутатът гербер Антон Тодоров)– директно в ефир. Безгранична наглост, брутална демонстрация на чувство за безнаказаност. Колкото и да е банално – ако обществеността и медийното братство не дадат шумен и категоричен отпор на това, скоро ни очаква битност с измеренията на Оруеловата „1984“. Преди години Волен Сидеров написа страхотен предговор за българското издание на стряскащата антиутопия на Оруел. Така че да вземе и поговори със своя приятел и политически партньор.

 

Колкото до А. Тодоров, светкавично и справедливо спечелил прякора „Мумията“, там ГЕРБ ни представят една не особено качествена трагикомедия. Тодоров говори, а след него ГЕРБ бършат и се извиняват, уверявайки, че това не е позиция на партията, а лична на депутата им. След което Мумията продължава да говори, а Цветанов и компания пак се извиняват и т.н.

 

Или за управляващата партия ситуацията е много удобна – Антон Тодоров поизцапва с туй-онуй политическите им опоненти, срещу което герберите трябва само да се извиняват (нещо, което в политиката се владее до съвършенство), или вече са се видели в чудо и не знаят как да се отърват от А. Т., все пак самият той заяви, че е като мумията и винаги се връща.

 

А всъщност е много лесно да се разграничат (ако приемем, че се случва второто). Просто изключват депутата от парламентарната си група, махат го от комисиите, отнемат му трибуната и готово. Няма нищо по-незабележимо от независим депутат без партия в парламента. Автоматично такъв влиза в ролята на кучето, което лаело по кервана. В същото време ГЕРБ не губят нищо – от 95 стават 94 в парламента, предостатъчно, за да не изпускат контрола.

 

Ако това не се случи обаче, е напълно справедливо да си помислим, че всичко е предварително замислена схема, тип „добро и лошо ченге“ и хора като Антон Тодоров ще бъдат задействани винаги, когато има нужда.

 

Което дава хляб и за опозицията да започват творенето на предизборни крилати фрази от рода – „Гласуваш за Борисов, получаваш Мумията“ и подобни.
Ние пък можем да спрем телевизора. И да хванем сопата.

 

Бележка на редакцията:

Редакцията на „Свободен народ on line” се солидаризира с принципната страна на коментара на нашия редовен автор – г-н Милослав Йосифов. За съжаление, в България вече стана практика всеки да трябва да обяснява по няколко пъти, какво е искал да каже с дадено свое изказване. Затова и редакцията на „Свободен народ on line” пояснява, че помествайки горния коментар, тя взима позиция срещу лошите интонации в ефир, на хартия и онлайн. Молим обаче, деятелите на БСП, да не смятат поместването на горния коментар за подкрепа за тпните героични усилия да спрат изследването, разследването и нализирането на най-новата ни история, чрез законодателните си напъни да закрият така наречената „Комисия по досиетата”.

Добре е на „Позитано” 20 да си спомнят, че Законът за досиетата беше приет в сегашния му вид точно от правителството с министър-председател г-н Сергей Станишев. Този акт прави чест на това правителство и затова би било чудесна идея ако г-жа Корнелия Нинова и с-ие спрат законодатления си устремв тази посока. Ако им е трудно, могат да отидат да се фотографират още един път пред паметника на др. Тодор Живков в Правец. Такива „тиймбилдинги” действуват и успокоително и въодушевяващо на днешното ръководство на БСП и ще компенсират неудовлетворението от нескопосания им опит „да затворят страницата, без да са я прочели”.

Публикувана в Гледища
Страница 1 от 3