Оставката на вицепремиера Валери Симеонов вече не е новина. Тя дори доведе до оттеглянето на част от протестиращите, какъвто несъмнено е бил и мотивът на заместник министър-председателя за предприемане на подобно действие. Вече си имаме „нова новина” – назначаването на досегашната началничка на кабинета на г-н Валери Симеонов на неговото място. От една страна, тази „рокада” незабавно предизвика оживени коментари и дори роди вицове, които бихме могли да оценим като осторумни, но неуместни за цитиране в медия като NEWS.bg .

 

От друга страна, тези които протестираха горе - долу тридесет дни срещу изказа на вицепремиера, сега са изправени пред истинска дилема. Те трябва или да се съгласят, че искането им е изпълнено, като приемат формалната оставка на г-н Валери Симеонов за точно изпълнение на исканията им, или да признаят, че на практика получиха „от същото”, но с дамски силует. В първия случай те биха могли спокойно да се отдадат на ежедневните си занимания. Във втория случай, би трябвало да обявят, че не приемат извършената политическа маневра и да се върнат пред сградата на Министерския съвет.

 

За сега, изглежда, че надделява първото разбиране, за радост на всички участници в автомобилнота движение в центъра на София. Протестите разбира се продължават, но с по-ниска интензивност – досегашните най-мотивирани участници в тях в преобладаващата си част вече са си по домовете, а и метеорологичната обстановка най-сетне се съжали над управляващата коалиция и добави температурни и хидроложки аргументи в полза на ограничаването на протестните действия.

 

Разбира се, ако сега беше времето на протестите срещу Петър Младенов или „Виденовата зима”, за никакво успокояване на обстановката нямаше да може да стане дума. Само че, сега е краят на 2018, а не средата на 1990, нито средата на 1995 година. Икономиката все още е във възход, безработицата все още е забележително ниска, а зад основателните морални аргументи на част от потестиращите няма кой да застане. Просто няма как БСП и ДПС да се изправят пред публиката и да се самопрепоръчат, като носители на висок политически морал. Има опасност не само да не им повярват, а и да им се смеят. Що се отнася до очакваното изгряване на Слави Трифонов на политическия небосклон – на него вече му се смеят ...

 

Но да се върнем към загубилата качеството си на новина оставка на вицепремиера Валери Симеонов. На значителна част от хората с висок коефициент на интелигентност, цялата гарнитура на „Обединените патриоти” не им е по сърце. Затова не е за чудене, че твърде много хора, включително и мои приятели са удовлетворени от оставката на Валери Симеонов. От този епизод, на самия екс вицепремиер ще му остане болезнен спомен и поуката, че човек трябва да мисли с главата си и да внимава, какво приказва, независимо по какъв точно начин е бил предизвикан, провокиран и докаран до афект.

 

Малко преди да започна да пиша този текст, г-н Валери Симеонов сякаш реши, че трябва да пробва още веднъж публичната реакция на остри изказвания и нарече Слави Трифонов „гологлав чалгар”, след което изрази основателното съмнение, че последният е меродавен източник на оценки и присъди в българския политически живот. Разбира се, рискът при новия словесен експеримент на лидера на НФСБ, изобщо не е сравним с този от изказването му за майките на деца с увреждания. Едва ли можем да дадем и 5 процента шанс, словесната агресия на екс вицепремиера срещу телевизионния водещ да доведе до някакво сериозно обществено осъждане, негативна реакция или просто укор. Нищо чудно, този път изказът на г-н Сименов да стане повод дори и за умерено одобрение.

 

Вече имах възможността да напиша на друго място, че аз лично отдавна не се занимавам с партийна политика и едно от големите предимства на този факт е, че не е необходимо да си меря приказките на аптекарски везни. Г-н Валери Симеонов обаче все още е далече от освобождаващото въздействие на отпадането на задължението да измерва всяко свое изявление в брой загубени или пък спечелени гласове на изборите. Пред него стои още доста време, през което ще трябва да действува в тази доста сковаваща рамка. „Пи-арите” му пък ще има още доста време да потръпват, когато усетят, че г-н Симеонов пак се опитва да напусне „прокрустовото ложе” на балансираното политическо говорене.

 

Всъщност, г-н Валери Симеонов изобщо не е любител на балансираната реч, но със сигурност от всички членове на Министерския съвет той най-добре се ориентираше в проблемите на реалната икономика. Пак той реагираше по най-адекватен начин от всички членове на кабинета „Борисов 3”, когато трябваше да се предприемат някакви конкретни действия.

 

Така че, справедливостта изисква да кажем по едно благодаря на подалия оставка вицепремиер, за поне няколко негови намеси. Особено за позицията му по въпроса за възможностите за привличане в България на човешки ресурси от трети страни и най-вече на квалифициран персонал и на хора с висше образование. За това наистина трябва да му благодарим.

 

Можем и със съжаление да констатираме, че отново в най-новата ни история, политик на най-висока позиция, трябва да се оттегли от поста си заради нещо, което е казал, а не заради нещо което е направил. У нас сякаш политиката продължава да се свързва повече с говоренето, отколкото с реалните действия.
Едновременно с това, трябва да отбележим и факта, че „особеният изказ” на бившия вицепремиер съвсем не е негово изобретение. В определена степен той стана жертва на широко разпространеното разбиране, че така наречената „политическа коректност” е нещо лошо.

 

Не можем да отминем с пренебрежение знаменателния факт, че споменатото по-горе разбиране се насажда у нас денонощно. Според хора на влъхвите от социалните мрежи и не само от там, „политическата коректност” е нещо, което не само е лошо, но е и вредно. Без всякакви угризения на съвестта ще се повторя и потретя, като посоче, че днес у нас, да си политически НЕкоректен се смята за нещо „cool” и за нещо достойно за уважение.

 

Според масовите настроения, политическата коректност е едва ли не нещо еврейско или пък нещо гейско, нещо едва ли не перверзно и содомитско. Нещо пагубно, което ще унищожи свободата на словото и представява цензура, организирана от своеобразен политически картел на поне две глобални конспирации. Едната конспирация е на „обичайните заподозрени” (на времето илюстрирани по плакатите на националсоциалистите с огромни криви носове, а днес нежно сочени като „соросоиди”), а другата конспирация е стъпила на широка сексуална основа.

 

Дори само масовата употреба на „термини” като: „толерасти”, „либерасти”, „Еврогейски съюз” и прочее, би трябвало да ни напомни, че в очите на редовните участници в политическите псевдо дебати онлайн, изказът на г-н Валери Симеонов е напълно цензурен и клонящ към добрите образци на изящната словесност. За маса хора, толерантността и свободата вече са досадни и отблъскващи. Настъплението на широк фронт срещу самата идея за търпимост и за свобода е факт, но това ни шокира по-малко от непремерените вицепремиерски слова. Толкова по-зле за нас ...

 

Продължавам да съм дълбоко впечатлен от лекотата, с която един досадил на цялата държава радио водещ, озаглави поредната си книга „Политически НЕкоректно”. Изглежда днес на медийната сергия, придържането към радикални или пък маргинални позиции е печеливша пазарна позиция.

 

Парадоксалното в случая е, че се хващам, че наричам споменатия книжен продукт „книга”, а не да речем „екологично престъпление срещу горския фонд”, отново заради придържането към политическата коректност. Защото първообраз на същата тази вредна и „соросоидна” политическа коректност е просто ... доброто възпитание.

 

Г-н Валери Симеонов в определена степен стана жертва на собственото си разбиране, че политиците няма какво да усукват и да „увъртолват” изказа си и трябва „да карат направо”. Върху това негово разбиране със сигурност оказа въздействие и всеобщият повик срещу политическата коректност и срещу „мейнстрийм политическите течения”. Само че, оказа се, че крилата на този масов „полет на освободеността” от условностите на „политкоректността” и на „политическото говорене”, могат да те отнесат и извън изпълнителната власт.

 

Г-н Валери Симеонов стана жертва на разбирането, че „мъжкарският изказ”, говоренето „право куме в очи” (дори и в случаите, когато кумът остане пътьом без някое око), наднормената грубост и твърдост са желани от обществото, а не се порицават. Дали това е било подсъзнателно усещане или съзнателно калкулиран рационален (макар и погрешен избор) ние няма от къде да знаем.

 

Съвсем друга, при това напълно подценена от медиите, от обществеността и от критиците и хулителите на г-н Валери Симеонов е въпросът, че той успя да направи и други гафове и „фалове”. На тях обаче някак си, никой не обърна никакво внимание, най-вероятно защото бяха извън предметното поле на интересите на широката българска публика.

 

Можем да гадаем, пък и да се досещаме, какво точно са преживели във Външното ни министерство, когато г-н Симеонов с всичките си „титли и регалии” на вицепремиер внезапно пристигна в ... Нагорни Карабах, където присъствува като наблюдател на референдум в непризнатата от България и от целия останал свят квази държава – Република Арцах. Слава Богу, международният скандал се размина, може би и покради доста деликатния подход на азербайджанските власти.

 

Напомням за този епизод (има и някои други, не толкова ефектни), не за да захранвам с идеи политическите противници на г-н Валери Симеонов. Тук е мястото още един път да кажа, че на вече бившия вицепремиер трябва да се отдаде заслуженото за това, с което той беше полезен на българската икономика. Просто щрихирам политическата реалност – напълно възможно е „да си го получиш” за това, което говориш, а не за това, което правиш. А когото направиш някаква пакост, може и изобщо да не ти обърнат внимание, защото белята не е интересна на публиката. Какво да се прави – българска реалност и ежедневие.

 

Веднъж стигнали до тук, не можем да не се сетим за още една от любимите боксови круши на социалните медии - за г-н Марешки. Заедно с бившия вече вицепремиер, г-н Марешки е от политиците, които спокойно биха могли да обърнат наопъки класическата реплика на дядо поп и да казват: „не ме слушай, какво говоря, а ме гледай какво правя”.

 

В крайна сметка, Веселин Марешки беше човекът, който хвърли на везните на премерването „има ли у нас картел на търговците на горива или няма” онази теглилка, която принуди КЗК да признае, че картел има. След което станахме свидетели на върховия цинизъм – пак същата КЗК глоби компанията на Марешки за ... продаване на горива на дъмпингови цени.

 

Специално при г-н Марешки, подобен модел на поведение е адекватен, защото последното, в което можем да го заподозрем са харизматичното излъчване и/или лидерското обаяние. От тази гледна точка, най-разумното, което може да прави е да оставя някакви забележими следи с действията си. Разбира се, тези действия накърняват интересите на други и той получава обратно с лихвите, „прояви на обич” от страна на ощетените самоназначили се монополисти.

 

Историята в две действия около горивния картел е блестяща илюстрация на всичко казано до тук. Трябва да признаем, че г-н Марешки е изглежда първият български гражданин, наказан за НЕучастие в картел. „Аптекарят Марешки” не е любимец на широката публика, но иначе е корав човек и издържа на натиск и на политически тормоз.

 

Веселин Марешки напълно си заслужи влизането в настоящия парламент. Съвсем отделна тема е, че никак не му е лесно да бъде забелязван в него. Дори само защото трябва постоянно да се оправя с насъсканите срещу него всевъзможни независими, обективни и безпристрастни медии - най-вече с тези, в чиито рекламни бюджети са се отчели различни стопански субекти от горивният картел. Дори и посочен с пръст от КЗК в един момент, горивният картел изобщо не е останал без пари, отмъстителността му е пословична, а на медийния пазар „ден година храни”. Така че, г-н Марешки в никакъв случай не е на курорт в Народното събрание.

 

И точно тук, където говорим, че политик като г-н Марешки е важен не с речите си, а с действията си, стигаме до неговото действие, което нищо чудно да НЕ го доведе до добро. Става дума разбира се, за неговият политически избор, да се опита да търси политическа перспектива на „полето” на евроскептицизма. На много хора, това политическо поле изглежда като свежа и тучна ливада. Изглежда им, че на нея биха могли да бъдат идейно изхранени доста избиратели, обременени с наследствена или придобита враждебност към Европейския проект.

 

Лошата новина е, че в общоевропейски план, поне за сега, а вероятно и в средносрочен план, дружбата с Марин льо Пен води към политическото гето. В общобългарски план пък тучната ливада, към която е вперила поглед целокупната партия „Воля” е до голяма степен взета на концесия от „Обединените патриоти”.

 

Поне за сега, няма никакви сигнали, че между тях и „Воля” може да има сработване. Напротив, в кулоарите на Парламента се водят дискусии за някакъв Кокал с главна буква. Това означава, че колкото и да е тучна ливадата и измамно зелена да е тревата й, тя ще трябва да бъде делена между г-н Марешки и тримата лидери на „Обединените патриоти”. Дали последните ще са заедно от тук нататък, от гледна точка на „Воля” е второстепенен въпрос. Всичките са конкуренти, при това – зъбати конкуренти, с история в „бранша”, врели и кипели.

 

Така че, преценявайки точно последните действия, а не приказките на г-н Марешки, най-вероятно ще трябва да констатираме, че и най-съобразителните хора правят грешки. Едни не мерят „полета на експресията си” в своята публична реч, а други се събират най-меко казано с „лоши другарчета” на европейско равнище. При това, времената са такива, че въпросните „другарчета” вероятно ще стават от ден на ден все по-лоши, а търпението на нормалните хора на края ще се изчерпа.

 

Създателят и едноличен лидер на „Воля” тук е направил избора си сам. Никой не е държал пистолет до главата му. Много български политици, които са имали „лиценз” за автентични представители на една или друга европейска партийна фамилия (особено социалдемократите, но в значителна степен и либералите, а още повече – християндемократите и членовете на ЕНП), могат да му разкажат тъжните си истории.

 

От тях той вероятно ще види, че всъщност от интегрирането в европейски и международни политически движения има смисъл само когато си значителна сила в националния си парламент и искаш да прокарваш някаква своя политика на по-високо равнище. Разбира се, ако знаеш, какво искаш и имаш достатъчно багаж в главата, за да го лансираш.

 

В момента от една страна, „Воля” не е първостепенна политическа сила, с извинение. Тя си е заслужила парламентарните мандати, но далече не е първостепенен фактор. Едва ли в близко време, „Воля” и г-н Марешки ще имат пред себе си задачата да прокарват някакви идеи и инициативи на европейско ниво. А на национално равнище, членството в ПЕС, ЕНП, АЛДЕ или където и да е, не носи гласове. Поне за сега. Така че, гордостта, че си единственият припознат в България от знаменосците на анти-европеизма няма практическа стойност.

 

От друга страна, когато ролята ти може да се окаже точно да „закърпиш” някое парламентарно мнозинство, статутът на обитател на „политическото гето” в никакъв случай не е най-добрият избор. Възможно е да възникне ситуация, при която евентуалната тежест на „Воля” като допълващ фактор на управляващото мнозинство да се окаже по-голяма от аритметичните измерения на парламентарното й присъствие. В такава ситуация, г-н Марешки дори би могъл да направи нещо полезно в негов стил - по линия на действия, а не на приказки.

 

Но точно тогава за проклетия, ще възникне въпросът, че „Воля” се е самоидентифицирала като част от анти-системното и анти-европейско направление в българската политика и в политиката на ниво „европейски континент”. И всеки ще пита, означава ли това, че правителството взима курс на раздалечаване с Европа и нейните разбирания за живота? При това положение е много по-вероятно да получиш саморъчно написана коледна картичка от Путин, отколкото да те поканят в управляващата коалиция. В такива ситуации, човек разбира непреходния характер на лозунга: „Да живее международното положение”.

Публикувана в Гледища

Стана факт една предизвестена оставка. Валери Симеонов се оттегли от вицепремиерството, усетил на гърбината си това, че никой не може да е по-голям от народното недоволство. Без значение дали то е спонтанно, режисирано, манипулирано и т.н. Още повече, след като съпартийците му акапелно запригласяха на глупавите думи с още по-глупави думи. Та се наложи самите Бойко Борисов и Цецо Цветанов под път и над път да гасят пожари, да се извиняват, чудейки се как да озаптят вербално разпищолилите се свои коалиционни партньори.

 

Някои ще кажат, че едно „уж“ ритна столчето под Симеонов. Но не. Той положи неимоверни усилия да затвърди впечатлението от непремереното си (да се чете – наглото) изказване, сипвайки много масло в огъня на майчиния гняв. Вместо да посъбере прах от жълтите павета и да посипе смирено главата си, „патриотът“ продължи да се ежи, вбесявайки свои и чужди, както и Волен Сидеров, който въплъщава и двете в едно.

 

Но да не забравим. Всички фенове на технопартитата могат мощно да извикат „Ура!! Какаовият плаж е спасен и отново слънчев, защото тъмната сянка на Валерката вече я няма!“ И могат да си спретнат едно победно зимно парти. Още повече, че заради пустите курорти ще притеснят единствено чайките и гларусите.

 

Но да се върнем към държавните неволи. Защото оставката на вицепремиер, още повече коалиционен партньор, който осигурява рахата в парламента, си е държавна неволя. Едва ли титулярът на правителството – Б.Б., е много изненадан. Всъщност, това ще проличи по човека, който ще бъде избран да замести Валери Симеонов и колко време ще отнеме това. Дали ще е патриот и ще се казва Сидеров (макар, че той едва ли ще остави комфорта на депутатската банка, даващ възможността за принципни критики) ние не знаем. Анонимността на хората около Симеонов е въпиюща, така че ще е много трудно премиерът да отиграе подадената му топка с човек от НФСБ (партията на вицепремиерът в оставка).

 

И тук му е мястото за един визионерски и глобален въпрос. Ще има ли „Борисов 4“ след „Борисов 3“. Има ли живот след смъртта, тунел от светлина след последното издихание, ще предизвика ли лидерът на ГЕРБ будисткото учение с броя на преражданията си? Това са трансцедентни въпроси, материя от космическото познание, в което е посветен само един, най-много един и половина – Б.Б. и Цв. Цв.

 

Погледнато реалистично и прагматично, няма основания да сме песимисти и за появата на „Борисов 4“, но и за сравнителното дълголетие на „Борисов 3“. Защото момента парламентарното мнозинство е бетонирано от множеството депутати еднодневки, които знаят, че след този парламент никога повече няма да помиришат депутатска банка, парламентарно кюфте и редовно индексирана заплата, подплатена от правдоподобно формулирани бонуси. В тази компания целокупно са хората на Марешки и част от патриотите, националисти и воеводи около триединството Сидеров-Каракачанов-Симеонов.

 

Тук е редно да припомним и за комичната реалност, в която съществува опозицията БСП или както духовито коментира Цветанов преди време – те с един вестник „Дума“ не могат да се оправят, а искат да управляват…

 

Отваряме едни големи скоби. Оставката на Симеонов съвпада с едно много знаково (в контекста на европейския национализъм и патриотизъм и в прословутия постулат „Европа на нациите“) изказване, прозвучало като присъда. Самата Марин льо Пен, станала едно от знамената на евронационализма и повод за кошмарните сънища и бълнувания на президента Макрон, обяви, че от българския национализъм и патриотизъм припознава и признава единствено Веселин Марешки и партията му „Воля“.

 

Това би следвало да е огромен културен, цивилизационен и политически шок за патриотите от фронта на Сидеров, Каракачанов и Симеонов. Макар да е много справедливо, ако предположим, че достолепната дама нещо се е объркала. Някой я е подвел, посочвайки й класическата политическа еднодневка Марешки като неин достоен и просветен съратник. Идват евроизбори и аптекарят ще изпрати в Страсбург 0,000 евродепутати. Това ще охлади сигурно страстите на льо Пен, която ще пренасочи енергията си другаде.

 

Затваряме скобите и се канализираме към съдбата на ГЕРБ и лидера им, тълкувана в контекста на следващи нови избори и нов кабинет. Фактите са следните – от реалистичния политически космос у нас Борисов е имал коалиционни взаимоотношения с всички, с които теорията на партийното строителство позволява – десни и „демократични“ реформатори и незнайно какви, но готови на всичко родолюбиви патриоти. След предсрочните избори, без значение кога са, ще ги има със сигурност, Борисов и компания ще трябва да избират пак измежду някакви патриоти, някакви постреформатори (познати муцуни, но под друго име) и… БСП+ДПС. Истината боли, така е. Въпросът е дали ГЕРБ – ако все пак спечелят изборите, ще предпочетат познатото и преживяно зло, или подчертано авангардно, в духа на съвременното политическо изкуство, ще потърсят спасителен бряг по-наляво. Което би ни предложило сюрреалистичното видение „ГЕРБ+БСП=вечна (сърчице)“.

 

Това обаче са съждения, които поставят малко каруцата пред магарето. В момента имаме прекрасен кабинет (олекнал с един вицепремиер, но какво от това), непробиваема конфигурация в парламента, впечатляващ председател на Еврокомисията, чийто ишиас го омилостивява да създава прекрасни доклади за България, възхваляващи приказната ни съдебна система (защото само в една Вълшебна приказка трагедията със срутилата се сграда на „Алабин“ би останала без наказания и присъди).

 

Така че можем да си позволим да прогнозираме, че Валери Симеонов ще смени локацията „Дондуков 1“ с площад „Народно събрание 1“ и ще се хвърли в законодателството с енергия не по-малка от тази, с която атакуваше Какаовия плаж.

 

ГЕРБ и Борисов ще се насладят на комфорта да изчакат евроизборите, след които да става, каквото става, БСП най-вероятно, губейки идентичност, ще намерят главен редактор за „Дума“, Марешки ще усети „жегата“ на политическата си несъстоятелност, патриотите ще усъвършенстват играта „прескочи кобила“, а Догановите хора ще се преориентират от хидроенергия към атомна такава, учейки усилено китайски.

 

Ние пък най-сетне ще осъзнаем, че безвъзвратно сме изпуснали момента да хванем сопите. Но сега да не мислим за това, а да се насладим на вицепремиерската оставка. Заслужаваме я.

 

Съдоклад на главния редактор:

Познанството и дружбата ми с Милослав Йосифов датира от 1984 година, тоест догодина ще отпразнуваме 35-тата им годишнина. На езика на българската народопсихология (освен всичко друго с Милослав сме й аскер-аркадаши) това означава, че бих публикувал, каквото и той да е написал, дори това да създава заплаха от нападение на спяща клетка на Ал Кайда срещу редакцията.

 

В случая не става дума за нищо толкова страшно. На значителна част от хората с висок коефициент на интелигентност, цялата гарнитура на „Обединените патриоти” не им е по сърце. Затова не е за чудене, че Милослав Йосифов е удовлетворен от оставката на Валери Симеонов. И наистина, човек трябва да мисли с главата си и да внимава, какво приказва, независимо как точно е бил раздразнен, провокиран и афектиран.

 

Аз отдавна не се занимавам с партийна политика и едно от големите предимства на този факт е, че не е необходимо да си меря приказките на аптекарски везни. Макар че, каквото и да става, едва ли бих могъл да изстрелям такъв „картечен ред” по хора, които не ми харесват.

 

Пиша тези редове, защото се чувствам длъжен да отбележа две неща, по които гледната ми точка се различава в някаква степен от тази на Милослав Йосифов. Г-н Валери Симеонов не е любител на балансираната реч, но със сигурност от всички членове на Министерския съвет той най-добре се ориентираше в проблемите на реалната икономика. Пак той реагираше по най-адекватен начин от всички членове на кабинета „Борисов 3”, когато трябваше да се предприемат някакви конкретни действия.

 

Така че, справедливостта изисква да кажем по едно благодаря на подалия оставка вицепремиер за поне няколко негови намеси, особено за позицията му по въпроса за възможностите за привличане в България на човешки ресурси от трети страни и особено на квалифициран персонал и на хора с висше образование. За това наистина му благодарим.

 

Друг е въпросът, че г-н Валери Симеонов имаше и други „фалове”, на които никой не обърна никакво внимание, защото бяха извън предметното поле на интересите на широката българска публика. Не знам, какво точно са преживели във Външното ни министерство, когато г-н Симеонов с всичките си „титли и регалии” на вицепремиер внезапно изгря с присътвието си в ... Нагорни Карабах, където присъствува като наблюдател на референдум на непризната от България и от целия останал свят квази държава – Република Арцах. Слава Богу, международният скандал се размина, може би и покрай изключителната симпатия на азербайджанските власти към България.

 

Коментирам това, не за да „връзвам кусур” на г-н Валери Симеонов допълнително. Ни най-малко нямам подбни намерения и още един път ще кажа, че на вече бившия вицепремиер тябва да се отдаде заслуженото за това, с което той беше полезен на българската икономика. (На тези, които пишеха във Фейсбук глупости за „звисимостта” на Валери Симеонов от „едрия капитал” бих отговорил с думите на Ботьова – „ ... а Вий, Вий сте и....и”.

 

По-скоро трябва да обърнем внимание на интересния факт, че у нас денонощно се насажда разбирането, че така наречената „политическа коректност” е нещо лошо и вредно. Да си политически некоректен се смята за нещо „cool” и за нещо достойно. Ако питаме разните фейсбукови ментори, политическата коректност е ... нещо еврейско или пък гейско ... Изобщо нещо пагубно, зад което стоят поне две глобални конспирации – едната етническа, а другата еротическа. Дори един досадил на цялата държава радио водещ озаглави поредната си книга „Политически НЕкоректно”. И ни гледа от снимката си на четвърта корица „с молния в очите”, както би казал Алеко Константинов.

 

Всъщност, наричам споменатия книжен продукт „книга”, а не да речем „екологично престъпление срещу горския фонд”, точно пак заради политическата коректност. Защото първообразът й е просто ... доброто възпитание. Г-н Валери Симеонов поне в някаква степен стана жертва на разбирането си, че политиците няма какво да усукват и да „увъртолват” изказа си и трябва да карат направо. Върху това негово разбиране със сигурност оказа въздействие и всеобщият повик срещу политическата коректност и срещу „мейнстрийм политическите течения”. Само че, оказа се, че крилата на този масов „полет на освободеността” от условностите на „политкоректността” и на „политическото говорене” могат да те отнесат и извън изпълнителната власт.

 

Второто ми несъгласие с Милослав Йосифов е оценката му за г-н Марешки, като някаква политическа еднодневка. Вярно е, че последното, в което можем да заподозрем г-н Марешки е в каквото и да е харизматично излъчване и лидерско обаяние, но не бива да бъдем късопаметни. В крайна сметка, Веселин Марешки беше човекът, който хвърли на везните на премерването „има ли у нас картел на търговците на горива или няма” онази теглилка, която принуди КЗК да признае, че картел има. След което станахме свидетели на върховия цинизъм – пак КЗК глоби компанията на Марешки за ... продаване на горива на дъмпингови цени.

 

Трябва да зачетем на г-н Марешки факта, че той е може би първият български гражданин, наказан за НЕучастие в картел. „Аптекарят Марешки” видимо не е любимец на широката публика, но иначе е корав човек и издържа на натиск. За което трябва да го поздравим.

 

Виж, за неговото „прикаламисване” към „Европа на отечествата” и към „евроскептиците”, изобщо не би трябвало да го поздравяваме, но уви – и най-съобразителните хора правят грешки. Едни не си мерят приказките в публичната си реч, други се събират най-меко казано с „лоши другарчета” на европейско равнище. Последното може да му изиграе много лоша шега, но г-н Марешки си е направил избора сам и никой не е държал пистолет до главата му. Лично аз не бих се домогвал до похвалите на Марин льо Пен, но ...

 

Иначе, Веселин Марешки напълно си заслужи пребиваването в този парламент. Друг е въпросът, с какво ще запомнят „драгите зрители” участието му в последното за сега издание на Народното събрание. Със сигурност обаче трябва да признаем, че срещу него бяха насъскани най-различни независими и безпристрастни журналисти, че и цели средства за масово осведомяване. Така де, горивният картел не е останал без пари, а на медийния пазар „ден година храни”.

 

За да се приближа поне малко до специфичния стил на „Обединените патриоти” , ще дам допълнителни пояснения, какво съм искал да кажа до тук. Веднага ще поясня, че по никакъв начин не правя каквито и да са внушения, че безкрайно ценения, уважаван и харесван от мен като автор и като човек Милослав Йосифов има каквото и да е отношение към организираната кампания срещу Веселин Марешки. Пази Боже, не ми е изпила чавка акъла, дори и за да си помисля мимоходом подобни неща. Милослав Йосифов просто не одобрява господата Симеонов и Марешки и изразява това си мнение писмено, което е негово свещенно и неотменимо право. Зад което право трябва да се застава неотклонно. Не чак с гръмкоречията на Волтер, но достатъчно твърдо ...

                                                                                                                                                                                Теодор Дечев

                                                                                                                                                                                Главен редактор на "Свободен народ онлайн

Публикувана в Гледища
Неделя, 21 Октомври 2018 19:21

Мълчи си бе, Симеонов

Бутната ли е вече първата плочка на политическото домино, което символизира властта у нас? С този претенциозен въпрос можем да се опитаме да се ориентираме в трагикомичната каша, забъркана от малкия коалиционен партньор. Идеята е дали постепенното срутване – ако е започнало такова, на плетеницата от управленски парченца, ще доведе до рухване на всичко.

 

Едно време си мислехме, че драмата, която ни предложиха реформаторите няма да има равна на себе си. Сега обаче ставаме зрители на грандиозен спектакъл с режисьори, сценаристи, статисти, главни герои и прочие Валери Симеонов, Сидеров и компания. Най-вече първите двама. „Ненаиграха се тези момчетии“, би казала някоя махленска баба.

 

Има неща, които трябва да бъдат подминати с мълчание, но в същото време, уви, е задължително да им се обърне особено внимание. Трудна ситуация. Каквато в момента съгради вицето Симеонов, с което тотално ни убеди колко е опасно и лошо случайно попаднали хора в политиката да се докопат до трибуната на властта. И да започнат да демонстрират безпардонност и сериозна загуба на чувство за реалност.

 

Странно, защо Симеонов и Сидеров непрекъснато са „на нож“, та те толкова си приличат. И двамата искат да показват сила, да имат правото да говорят всичко за всички, завоалирайки го като проява на принципност, да са „пичовете“, на които не им пука от нищо.

 

Само че в политиката така не може. Публичните личности с власт спазват правила, държат се обрано, рискувайки да бъдат скучновати, с две думи, казано понашему „мерят си приказките“.

 

Валери Симеонов обаче така не може. Последното му „гръмване“ заглуши всичко, сътворено до момента. И нищо чудно, ако въпреки неистовите усилия на премиера Борисов да се справи с проблема „майки на деца с увреждания“, който боде очите под прозорците му, точно те са на път да свалят кабинета.

 

Защото след безумното изказване на Симеонов – поне в нормалните държави, този политик си отива и ако не стане чудо, пада мнозинството в парламента, а след това е ясно какво идва.

 

Цитираме: „Този закон беше започнат като опит да се угоди на една група кресливи жени, които спекулираха с децата си, манипулираха обществото, изкарвайки на пек и на дъжд тези уж болни деца, без грам майчинско чувство, грижа за тях“. Изречено е преди време, стана популярно тези дни.

 

Като слон в стъкларски магазин вицепремиерът се защити, нападайки тези, които вадели думите му от контекста в поредна кампания срещу него. Той, видите ли, искал да каже, че се спекулира с децата с увреждания и майките им ги използвали. Дори да е имал това предвид – справедливо е да го предположим – означава, че не може и не знае как да се изразява. Да си мълчи тогава. Оставяме настрана словосъчетанието „една група кресливи жени“, ще го заобиколим, затваряйки си очите за него. Но „тези уж болни деца“ взривява вицепремиерския кабинет на В. Симеонов. Защото по всички писани и неписани правила и способи за тълкуване то означава едно „деца, които не са болни, но са представени за такива“. Цинично, грубиянско, безхаберно.

 

От далечен Брюксел – не географски, а цивилизационно (там подобни на симеоновите думи слагат край на всякаква кариера) - Борисов духовито коментира ситуацията с „език мой, враг мой“, макар в случая по-подходяща да е перифразата „партньор мой, враг мой“. Но и така не става. Премиерът има един правилен и оправдан ход – да поиска оставката на своя вицепремиер, поемайки риска за всичко, което може да последва това.

 

В същност, заплахата за властта на ГЕРБ не е чак толкова голяма. Ако случайно махането на Симеонов бъде постигнато, Волен Сидеров ще се кротне като нахранено коте и заедно с вечно „диалогичния“ Каракачанов ще подпрат премиерското рамо.

 

От това губи отново появилият се на политическия ни небосклон Бареков (да си плюем в пазвата да не докопа по някакъв начин власт), защото няма да може да се присламчи до „новата консервативна формация на Сидеров“ за евроизборите и след това, тъй като тя вече ще бъде излишна, или ако я има – Бареков ще е излишният.

 

А с помощта на воеводи, атакисти и фармацевтите на Марешки, Борисов може и да доизкара мандата си, или поне да отложи за година предсрочните избори. Да спечели време, за да помисли и обобщи – докога ГЕРБ, целейки властта, ще се обгражда с партньори, които не стават и с все сила – без да искат, разбира се – го влекат към едно от многото дъна, които се оказа, че съществуват в българската реалност. Реалност, създадена не без сериозните усилия и на борисовата партия.

 

Но думата в тези размишления е друга. Докога управлението на държавата ще е в ръцете на хора, случайно попаднали в политиката? Или ако самокритично се поправим – докога ще даваме гласа и доверието си на подобни неориентирани и неподготвени мъже и жени? Вече почти 30 години. Което много ни приближава до страшното заключение – „каквито избирателите, такива и управленците“.

 

Време е да се опитаме да опровергаем това.

Публикувана в Гледища

Българската социалдемократическа партия от дълго време се бори културата и образованието в България да бъдат разглеждани като неотменима част от националната сигурност и съответно за тях да бъдат осигурени средства не само за съществуване, но и за развитие. Партньорството с Професионалния синдикат на българските артисти (ПСБА), който се роди в сградата на партията, доведе до изготвянето на първите законодателни инициативи.

 

По идея на ПСБА експерти от БСДП изготвиха проект за закон за изменение и допълнение на Закона за хазарта. Той предвижда разширяване на разпоредбите на член 10а в същия, третиращ социално отговорното поведение, чрез което 1% от приходите от хазартните игри да се предоставят чрез трансфери от Комисията по хазарта под контрола на Министерството на финансите към съответни фондове в Министерството на младежта и спорта и Министерството на култура. Така ще могат да бъдат осигурени недостигащите сега средства за реализиране на културни проекти и финансиране дейността на културни институции.

 

На 21.02.2018 г. се състоя среща между ръководството на БСДП, ПСБА и парламентарната група на партия „Воля”. Съобразно подписаното споразумение между Българската социалдемократическа партия и Партия „Воля” за партньорство, бе постигната договореност да се организира кръгла маса по темата в сградата на Народното събрание на 15.03.2018 г. от 11 часа. Домакини на мероприятието, в което могат да участват всички заинтересовани страни са парламентаристите от „Воля”, които поеха задължението да разгледат законопроекта и осигурят неговото бъдещо внасяне, съобразно изискванията на Конституцията.

 

„Идеята е не да се притиска един специфичен бизнес – сподели след срещата Емил Емилов, председател на ПСБА – а да се даде възможност, да се изгради усещането на всеки участник в игрите на щастието, че е допринесъл макар и малко за развитието на българската култура”.

 

С тази инициатива БСДП и Партия „Воля” желаят на дело да покажат, че алтернативата в политиката не е в раждането на непрестанни скандали и противоборства, а в търсене на реално решение на проблемите.

 

Приложение:

 

Мотиви към проект на Закон за изменение и допълнение на Закона за хазарта

 

Към днешна дата реформата с въвеждането на единните разходни стандарти за финансиране в областта на сценичните изкуства през 2011 г., не доведе до очакваните резултати за трайна стабилност на държавните културни институти. Делегираните бюджети наложиха критерия на търговските дружества – търсенето на бързи печалби за сметка на духовното образование и дългосрочните естетически инвестиции. Отрицателниятфинансов баланс на всички културни институти, при сегашните политики изисква единствено облекчаване на разходите и оптимизиране на печалбите, без оглед естеството и мисията на дейностите, а множеството фактически фалити доведоха до преобразуването и смяна на статута на големи регионални културни институти.

 

В резултат на острият недостиг на средства в областта на културата, творческите критерии се занижиха и резултатите вече имат отрицателен знак. Нивото на културата на голяма част от населението у нас главоломно пада и това налага необходимостта от трайни културни политики, инвестиции и спешни мерки за регулярно финансиране.

 

Зададените в законопроекта параметри, ще мотивират и регламентират меценатството на организаторите и участниците в хазартните игри и ще дадат възможностна Министерство на културата и Министерство на младежта и спорта да разполагат със един ежегоден минимум, осигурен от българските граждани.
Предложение на:
Професионален синдикат на българските артисти – ПСБА

Публикувана в У нас
Сряда, 10 Май 2017 20:42

Столът на Слави Тр.

Слави Трифонов се пристрасти към писмата. Напоследък шоуменът явно е открил епистоларната форма на общуване, като я е избрал за свой модел на поведение.

 

С едни писма той отправя ултиматуми и заплахи, с други размишлява по наболели обществени проблеми, има и такива, от които не се разбира за какво иде реч.

 

Лайтмотив обаче в тях е, ако можем така да се изразим – мажоритарната мечта. Внушил си е Слави, че са се случили неща, изискващи задължително да бъде променена изборната система в мажоритарна посока и това е. Започна да копае и не спира.

 

Конкретен повод за настоящите размишления е последното му, прясно-прясно писмо, сведено на вниманието на обществеността след 6 дни седянка пред парламента.

 

Ако проявим чувство за хумор, можем да отбележим, че дори Господ на седмия ден си е починал, за разлика от Слави, който неуморно сяда и пише писмо.

 

Ето го:

 

„Явно да приемеш волята на суверена, изразена в Референдум, е нещо много сложно. Поне така изглежда според действията на българските депутати. А всъщност е толкова просто. Има референдум. Суверенът се е произнесъл категорично. Депутатите го приемат. И... както казва един популярен български боксьор - "продължаваме напред".

 

Днес началото на приемането на волята на 2 милиона и половина българи бе дадено. Сложно или просто - но беше започнато. И сега ще стане ясно дали това е театър, с цел трупане на народна любов или са реални действия, с цел приемане на мажоритарния избор в два тура, намаляване на държавната субсидия на един лев и задължително гласуване на избори и референдуми. От действията на депутатите през следващите два месеца ясно ще се види кои са там, за да работят в интерес на хората и кои са там, за да работят за своя собствен интерес.

 

Нищо не е приключило и нищо не е свършило“.

 

Контекстът е внесеният от ГЕРБ законопроект в новия 44-ти парламент, който променя Изборния кодекс, както изискват въпросите от референдума – мажоритарни избори в два тура и почти премахване на партийната субсидия, която да стане 1 лев.

 

Авторът на писмото обаче доста прозорливо се усъмнява дали действията на герберите не са театър и затова приключва посланието си със заплашителната форма – „Нищо не е приключило и нищо не е свършило“.

 

В същност, действието на ГЕРБ не е театър, а по-лошо - ход на една вече много опитна политическа сила, владееща добре политико-административните хватки, с които не само излиза чиста от завързана ситуация, както в момента, но успява да постави политическите си партньори и опоненти в деликатно положение. Нещо от рода на Пилатовото умиване на ръцете…

 

Препоръчваме на Слави да си вземе много удобен и здрав стол, защото след известно прекъсване ще му се наложи да поднови седянката пред парламента.
Простата причина е, че внесените промени в избирателната ни система няма да минат. Което ще е справедливо, тъй като над 4 милиона българи не са гласували „за“ подобни промени. Много е елементарно наистина.

 

Всичко опира до аритметика на гласуването, като в най-лошия за Слави и сценаристите му вариант ще са необходими 121 гласа, за да се окажем в мажоритарна ситуация.

 

Ясно е, че само гласовете на депутатите от ГЕРБ са крайно недостатъчни. Патриотите са против и ще гласуват така. Логично е „Воля“ на Марешки също да са против, тъй като за тях мажоритарни избори означава нулев шанс за ново влизане в парламента. Остават БСП и ДПС. Социалистите се тупнаха в гърдите, че уважават волята на народа. (Коя воля обаче – на 2,5 млн., които гласуваха „за“ на референдума или на останалите 4 милиона, които са против или „въздържал се“ ?). Но хората на Нинова пък са против посочения тип мажоритарна система, да не говорим за орязването на субсидиите.

 

Остава ДПС, но с неговите 25 депутати, прибавени към 95-те на ГЕРБ, се получава точно 120 – с един по-малко от необходимата бройка за прокарване на проектозакона. Разбира се винаги може да се врътне една игричка с кворума, така че първоначалната регистрация да направи възможно дадено решение да се приеме от пленарна зала с много по-малко от 121 гласа.

 

Но за този сюжет са нужни доста „ако“-та. А и трябва да се повтори – ГЕРБ внасят законопроекта не с цел приемането му, а като демонстрация на принципност, последователност и т.н, и т.н. Освен това командата на Борисов не обича протести срещу себе си, особено ако управлява. Колкото и кротък да е до момента Слави, властта се чувства дискомфортно.

 

И накрая да припомним. Мажоритарната система, натресена ни като опция от референдумните популисти е опасна и няма да ни донесе нищо добро. България ще се разпарчетоса на 240 едномандатни района, които – като прибавим и ниската изборна активност, стават още по-малобройни и ще се окаже, че всеки уважаващ себе си местен олигарх може да осигури влизането в парламента на посочен му или избран от него кандидат.
И тогава, както обича да се изразява суверенът (същия, за когото пише Слави по-горе) – ще цъфнем и вържем.
Затова – по-добре Слави на стол пред парламента, отколкото мажоритарна избирателна система.

Публикувана в Гледища