Сряда, 15 Август 2018 15:08

In Мemoriam за Кирил Христов

Първоначален тласък за книгата ми даде стъписването и недоумението на младите хора, когато чуят името. Те питат: „ Кой е Кирил Христов?“ Литературните програми на училищата неизбежно се обновяват, техният обем не е безкраен и под натиска на новите автори биват изтласквани някои по-стари. Той има тази нещастна участ. Но въпреки всичко, мястото му на класик на българската литература не може да се оспорва. Пророчество е епитафията на поета: „- Ти, който цял живот безумствуваш за слънце,/ как ще лежиш в тъма и студ, довека сам?/ - Щом закопаят ме, ще бъда като зрънце:/ обилния си плод тепърва аз ще дам”.

 

Отговаряйки кратко на въпроса, не трябва да пропуснем, че е живял бурен, но мъченически живот и че е изключително продуктивен като поет и писател. Роден е на 26 юли 1875 г. в Стара Загора и е починал на 9 ноември 1944 г. в София. Изгнаник от септември 1922 до септември 1938 г. Първите седем години прекарва в Германия ( няколко месеца в Йена и после в Лайпциг) , а останалите в Прага. Кирил Христов е родéн поет.

 

В стихотворението „Паспорт“ се представя: „Занятие: Кирил прочетете/ обратно и ще разберете“. Александър Теодоров-Балан го величае като „бисерен лирик“. Патриотизмът е основна тема в творчеството му, в нея той следва традицията на Иван Вазов. Особено значение отдава на епоса си „Чеда на Балкана“ (1928/1930). Eстествено успява да свърже патриотизма с геополитиката като от германофил става славянофил и русофил.

 

Спорът с кого да вървим не е нов и почти цялата ни история след Освобождението минава под знака му. И днес пред българина стои за решаване тази дилема, въпреки че като цяло страната ни вече направи своя избор. Класикът ни е бил стамболовист по убеждение. Което означава с Германия и Австрия против Русия, но и против Антантата – Англия, Франция и САЩ. В България до 1917 г. и появаването на Съветския съюз русофилите са и антантофили.

 

Животът и творчеството му са изпълнени с жени. Класикът ни изразява страстите си в еротична поезия и разкази и издава през 1920 г. скандалния с откровеността си роман за тайните на пола „Тъмни зори”. Завършени през 1926 г. , но непубликувани приживе остават „Бездна” и „Бели дяволи”.

 

Това са романи с автобиографичен характер, описващи сексуалните му преживявания в Италия и Германия. Той е първата у нас „лястовица” на фройдизма в литературата, като сваля покривалото на фалшивия морал и признава голямото значение на подсъзнателното. В личните си отношения също следва поетическия си девиз „Жени и вино! Вино и жени!” Любовните му „успехи” са неизброими, той е българският Казанова.

 

В необятното му по обем литературно наследство респектираща част са дневниците и автобиографичният роман „Ад в рая”, неиздадени преди смъртта му. От неговата мемоаристика приживе бял свят вижда единствено „Затрупана София”( през 1944 г.). Дневниците и съкратеният им вариант „Ад в рая” са тайната история на литературата ни от началото на XX век и следващите няколко десетилетия. Те демитологизират писатели и политици, с които Кирил Христов е имал досег - снемат ореолите им, разрушават пиедесталите под тях.

 

Светилото на есеистичната критика Кръстьо Куюмджиев пише за дневниците му (в единствено число) – хем субективен, с неверни оценки, хем съдържа много ценни данни за дейци на културата. Нещо като „дървено желязо”, нарича се оксиморон. Наблегнах на втората част от твърдението на критика.

 

На жанра „тайната история” според мен слага началото летописецът и сенаторът Прокопий Кесарийски. Той оставя записки под това заглавие за императорството на Юстиниян II и благоверната му Теодора, на византийския трон от 527 до 565 г. след Христа , на което е очевидец „отвътре”. Например, „тайната история” на царуването на Фердинанд е написал Добри Ганчев (1857-1936), учител по български на монархическото семейство. Изричната му молба е „Спомени на княжеското време” да се публикуват двадесет и пет години след завършването им през 1923 г.

 

Така и дневниците на Кирил Христов се появяват в цензуриран вид чак през 1967 г. С тях е плашел свои съвременници. Класикът се бори за синекура и народна пенсия през целия си живот. Той задава на българското общество много съществения въпрос: Могат ли писателите в малка държавица като нашата да се издържат от хонорарите си? Не са успявали дори Яворов, Пенчо Славeйков, Петко Ю. Тодоров.
Кирил Христов е в постоянни войни с писателите и критиците. Прославил се е като егоцентрик, вечно недоволстващ, че не е достатъчно оценен. Но не трябва ли да го извиним за самолюбието му, което е присъщо в по-явен или лицемерен вид на всеки творец? Нарцистизмът е понятие, въведено в обръщение от Фройд и развито от последователите му. Той е нормален като инстинкта за самосъхранение у който и да е и още по-необходим на креативната личност за поддържане на самочувствието й.

Публикувана в Минало

На 30 март 2018 година, писателят и журналист Евгени Христов протестира пред посолството на Чехия в София (добре познато на софиянци като „Чешкия център“ на „Раковска“). Протестът беше в 17:00 часа вечерта и беше насочен срещу продажбата на електроразпределителния бизнес на ЧЕЗ. Известно е, че ЧЕЗ е чешка държавна компания, а българският му филиал е публично дружество, мажоритарен собственик в който в крайна сметка е пак чешката държава. Според г-н Христов, „с продажбата на българското разклонение на дружеството на фантом и подставено лице, се излага на риск битът на една трета от гражданите на България и нормалната работа на също такава част от фирмите“. Според г-н Христов, броят на крайните потребители на ЧЕЗ у нас е 3 300 000 души.

 

В рамките на протеста си, г-н Евгени Христов показа два плаката. (Този стил на протест вече започва да се превръща в негова запазена марка. Вижте: http://svobodennarod.com/views/item/5957-protestat-koyto-nikoy-ne-otrazi.html ). На единия плакат има снимка на фрагмент от скандалната художествена инсталация на чешкия художник-авангардист Давид Черни, на която България беше изобразена като комбинация от няколко тоалетни клекала. Тогава, през 2009 година, това предизвика бурни реакции у нас, независимо, че някои други държави бяха изобразени по още по-скандален начин. (Една от най-добрите подборки на характерни фрагменти от инсталацията „Ентропа“, може да бъде видяна тук: http://news.bbc.co.uk/2/hi/in_pictures/7827747.stm ).

 

Така например Полша беше изобразена като територия, на която католически свещенници развяват знамето на ЛГБТ движението (за привържениците на Волен Сидеров ще поясним – знамето на движението на лесбийките, гейовете, бисексуалните и транссексуалните), а Люксембург беше изобразена като кюлче злато, на което има надпис – „За продан“.

 

Словакия беше изобразена като унгарски салам. Други, с по-малко въображение видяха в образа на Словакия в инсталацията „Ентропа“ просто човек, увит в унгарското знаме. Е, който е запознат с националните стереотипи на словаците (както и с техните фобии) би трябвало да си дава сметка, че и двете тълкувания са еднакво оскърбителни за братистлавските патриоти.

 

Нидерландия беше изобразена като наводнена територия, от която стърчат минарета. Португалия пък беше показана като дървена дъска за рязане на сирене и колбаси, заедно с три парчета месо с формата на бившите й колонии – Бразилия, Ангола и Мозамбик.

 

В крайна сметка, самото название на инсталацията е достатъчно провокативно, иронично и саркастично спрямо целия Европейски съюз. Инсталацията се нарича „Ентропа“, което е комбинация от „Европа“ и „ентропия“. Нова не е никак, ама никак ласкателно, като се има пред вид, че най-общо казано, под „ентропия“ се разбира стремежът на всяка енергия да преминава в по-низша форма, за да завърши „кариерата си“ като най-проста, топлинна енергия. Във физиката съществува хипотезата за така наречената „топлинна смърт на Вселената“. Давид Черни сякаш ни беше предложил хипотеза за топлинната смърт на … Европа.

 

Очевидно, взимайки акт от протестите през 2009 година у нас, г-н Евгени Христов издига и втория си плакат, на който е написано на английски език: „И Чехия е тоалетно клекало“. (Често се допуска грешката, тоалетното клекало да се нарича „турско клекало“. Това несъмнено е пряк резултат от негативните конотации, които предизвикват у много хора, всички неща, свързани с нещо „турско“.

 

В случая обаче, нещата стоят другояче. Турската тоалетна по принцип не е с клекало. Там се сяда удобно, а на мангал с разпален въглени постоянно е на разположение ибрик с топла вода за „подмиване“. И до сега не е ясно, откъде е дошла идеята, че тоалетното клекало е турско изобретение, но така или иначе, това не е така).

 

Така протестът на г-н Евгени Христов съчета спомена от инсталацията „Ентропа“ на Давид Черни от 2009 година и дълбокото убеждение на протестиращия, че и Чехия е тоалетно клекало, след като бизнесът на чешки държавни компании се продава на разни фирми – фантоми и подставени лица. В ежедневната лексика на българите, както и на нашите медии, тези фантоми и подставени лица, станаха вече популярни като „гинки“. Така, след като преди време в българския език се появи ново значение на думата „Калинка“, сега вече „гинките“ излязоха на мода.

 

Всъщност, цялата история с инсталацията „Ентропа“ и българското присъствие в нея, показа, че сме позагубили способността си, да се смеем над себе си. Българският „участък“ от инсталацията в крайна сметка беше „закачулен“ с едно парче черен плат и заприлича на врата на селски двор на къща, където някой е починал. И досега у нас – и в провинцията, а тук – таме и в София, при смъртен случай на вратата се провесва парче черен плат, известно като траурен креп.

 

Дано това не е така пророческо, както се оказа случаят с Обединеното кралство Великобритания и Северна Ирландия, което беше включено в инсталацията като … липсващото парче в горния ляв ъгъл на инсталацията. С този си избор, Давид Черни би могъл да претендира, че е направил пророчество за „Брекзита“ още през 2009 година.

 

В крайна сметка, трябва да признаем, че Давид Черни просто е човек с много силно чувство за хумор. Ако Евгени Христов беше малко по-злобен (но ние знаем, че той изобщо не е такъв човек) тойа просто можеше вместо втори плакат за използува друга инсталация на Давид Черни. На нея двама души пикаят (с извинение за уличната лексика), стъпили в езерце с контурите на границите на Чешката република.

 

Отделен въпрос, че поне два пъти, Давид Черни поздрави чешката общественост с грамадни, художествени … средни пръсти. Първият път това беше, когато демонстрира своя розов танк, от купола на който тръгваше въпросния художествен, авангарден кукиш. Розовият танк се появи на два пъти – единият път малко след Нежната революция в Прага, а вторият път, като поздрав към всички носталгици, по повод годишнината от съветската окупация.

 

Другият среден пръст – този път виолетов, а не розов, се появи на понтон по река Вълтава, след като непосредствено преди избори се разчу, че президентът Земан еготов да назначи правителство на малцинството, което да работи с мълчаливата подкрепа на чешките комунисти. Изказът на Черни е доста брутален, но доста хора биха се съгласили напълно с гладната му точка и с позицията му.

 

В заключение – дано нашите приятели и съюзници от Чехия не се обидят много на алюзията, направена от г-н Евгени Христов. В протеста му няма нищо срещу чехите и чешкия народ. Просто се констатира една лоша „конвергенция“ между нашите лоши практики и действията на чешкия държавен бизнес. По неочакван начин, аферата с „гинките“ вдъхна нов живот на скандалната инсталация на Давид Черни. Но кое е по-скандално? Инсталацията или сделката с продажбата на българския бизнес на ЧЕЗ?

300 5996
301 5996
302 5996
303 5996
304 5996
305 5996
306 5996
307 5996
308 5996
309 5996
310 5996
311 5996
312 5996
313 5996
314 5996
315 5996
Публикувана в У нас
Вторник, 06 Февруари 2018 20:26

Протестът, който никой не отрази*

Този материал вече съм го писал. Но ще го пренапиша като коментар към снимките от протеста ми пред БНР на 26 януари, който не отрази никоя медия. Въпреки, че ги изпратих на агенции, информационни сайтове и прочие. Мога да ги изброя, но необходимо ли е? ( Получава се като "Упражнение по стил" на Реймон Кeнo, 99 вариации за едно и също).

 

Защото в България протестите се превърнаха в далавера и активно мероприятие. Ако не е съгласувано, медиите не ги забелязват или отбелязват. Живковизмът продължава с това изключение, че полицията (с употреба като милицията) няма да те прибере да те бие. Но няма и да те легитимират, ти оставаш без име – макар да и си журналист и писатател. ТЕ определят кой какъв е. TЕ са тези, които сами се нарекоха КОЙ. Ако попаданеш някога в кадър, ще те отрежат. На истинските протестиращи им изключват звука и оставят да се изкажат на “лицата”, по предварителен сценарий.

 

В едно от последните си писма (адресирано е до Димитър Бочев) изключително честният пред съвестта си Георги Марков открива, че можеш само да крещиш на глас пред неколкцина приятели, но не и да публикуваш мнението си в независимите Таймс или ББС. И докато за Запад това може да се сметне за някаква неблагоприятна тенденция, при нашите условия е съвсем груба и бецеремонна стопроцентова практика.

 

Посланието ми беше към всички медии, въпреки, че споменах в него само "обществените". Там абсурдът е очевиден. Моят приятел и съидейник доцент д-р Теодор Дечев (и аз съм бил социалдемократ, в националния комитет на СДП на Иван Куртев) ми възрази:
"Няма картел, а жестока конкуренция между издателствата".

 

Защо да не кажем не само картел, а и мафия. Хареса ми мисълта на Мирослава Кортенска в интервю за "Уикенд" отпреди десетина години , че у нас мафия има във всяка област. Именно тя назначава не само капиталисти, а и "писатели". Може и да има конкуренция за чуждата, преводна литература. Но за българската - не. Картелът започва от издателствата и преминава през печатниците, книжарниците, критиците и медиите. Получава се затворен кръг или канал.

 

Зад девет десети от издаваната българска литереатура стои самофинасиране или спонсорство от олигарсите. Какви издателства тогава имаме, какви пет лева? Те са същински шивашки цехове, работещи на ишлеме. Дори и професори и академици си плащат. Тарифите са няколко. Най-ниската е само отпечатване, а по-високата е с реклама и разпространение. Интересното е, че парите и от западните фондации, и от русофилите-предприемачи отиват при едни и същ кръг от "писатели". Многи приличат на ловните дружинки около Тодор Живков. Това не е ли достатъчно за коментар под снимки?

 

* Заглавието е на редакцията на „Свободен народ онлайн”.

Публикувана в Гледища