От известно време българската прокуратура е особено и неочаквано активна. На какво се дължи тази нейна инициативност е въпрос, на който трябва да отговорят държавните обвинители. Не е необходимо да си в тази система, за да усетиш „полъха на промяната“ в поведението на столичните обвинители. От около месец и половина не минава новинарски блок, в който водещите новини да не са свързани с повдигнати обвинения на известни лица, по един или друг начин свързани с политиката.

 

НОВИТЕ ОБВИНЯЕМИ

 

Пръв крак повлече Делян Добрев от ГЕРБ, след това Румен Овчаров, Петър Москов, Николай Ненчев, Трайчо Трайков, Симеон Дянков, Иво Прокопиев. Прокуратурата се сети и за един нейн стар познайник – Алексей Петров, който бе обвинен, междудругото, и в пране на пари. За сведение само, дългогодишната битка на последния с държавното обвинение досега винаги завършваше с победа на бившата барета, а част от прокурорите по делата му вече са отстранени от системата.

 

От тези дни е и обвинението на пловдивския кмет – Иван Тотев. Говори се, че още един кмет, този на Елин Пелин, също ще стане клиент на прокуратурата.

 

Никой не разбра точно, в какво се обвиняват горните лица, само стана ясно, че са обвинени в ощетяване на държавата с милиони чрез сключените от тях сделки. На всички запознати с наказателното и административното право им е ясно, че за да се подпише една сделка от министър, то тя е минала за одобрение през редица отдели, а често и през самия Министерски съвет. Но това настрана!

 

Някак странна за всички е текущата прокурорска активност в кратък интервал от време, при положение, че деянията, за които гореизброените са обвинени, датират отпреди няколко години. Защо прокуратурата изведнъж се сети, че във ваксините на Москов и в сделката за АЕЦ Белене има нещо нередно, не стана ясно. Основателни ли са съмненията на юристи, че дейността на подчинените на Сотир Цацаров е насочена към следващия доклад за напредъка на страната в правораздавателната и правоохранителната система?

 

СРАВНЕНИЕТО С РУМЪНИЯ

 

Последните години стана особено актуален примерът на съседна Румъния за борбата й с корупцията по високите етажи на властта. Няма да обръщам внимание на това, че образец за борбата с корупцията ни е държава, която към влизането ни в ЕС през 2007г. бе след нас във всяко отношение. Спирам се обаче по същество на борбата с корупцията. Разликата между румънската и нашата борба е, че там наистина имаше осъдени и то високопоставени осъдени, а тук и на малките деца е ясно, че повдигнатите обвинения целят да респектират и да „хвърлят прах в очите на хората“.

 

В Румъния осъзнаха, че никой не е по-голям от държавата и закона и сега берат плодовете от това си проумяване. Вкараха в затвора бившия премиер Адриан Нъстасе, медийния магнат Дан Войкулеску, който има своя прототип и в нашата действителност, бившия кмет на Клуж Напока Сорин Апосту, футболната легенда Джика Попеску, все лица, които имат своята огромна тежест в обществото.

 

Трябва да се отчете, обаче, и една прилика между двете „борби“ - тази в политическата пъстрота на „клиентите на прокуратурата“, както се изразяват журналистите. И в Румъния, и у нас, обвиняеми са хора от целия политически спектър – леви, десни, центристи. Това се оказва, обаче, единствената допирна точка в съдебната сфера със съседна Румъния. Без да влизам в реториката на една от новите партии в българската политика, ще отбележа, че все по-голямо е усещането за борба с инакомислещите, с тези, които дръзнат да кажат нещо против Главния прокурор и прокуратурата въобще. Все повече се усеща, че се симулира дейност, за да се напълнят новинарските хроники и да се даде на народа зрелище.

 

Вече всички познават г-жа Румяна Арнаудова – говорителката на прокуратурата, на чието ефирно време в последните месеци може да завиди и премиера Борисов. Дали обаче тя ще изнесе пресконференция за това, че повече от година и половина от убийството на ученика – Георги Игнатов, станало на центъра на София посред бял ден, все още разследването е на кота нула? А за всекидневните неразкрити престъпления в малките градове и села? Там населението все повече забравя, че фунцията на МВР и Прокуратурата е да охраняват правата им и да пазят реда в страната. Все понятия, които продължават да губят смисъл.

 

Бележка на редакцията: Статията е постъпила в редакцията на 26 януари 2017.

Публикувана в Гледища
Понеделник, 29 Февруари 2016 14:27

Как да заработи прокуратурата

Необходими са гаранции в кариерното израстване, публичност в работата и реформа на процеса.

Едва ли са много хората, които няма да се съгласят, че прокуратурата в България се нуждае от промяна, защото не работи така, както ни се иска. Чудесно начало, но когато трябва да се посочат причините за това състояние и какво да се направи срещу него, нещата вече започват да се объркват. Без ясно посочване на проблемите, непрекъснато се предлагат гръмки решения, като например: "Вадене на прокуратурата от съдебната власт", "Пряк избор на прокурорите от народа и възможност за отзоваване", "Незабавно уволнение при първа (респективно втора, трета и т.н.) оправдателна присъда" и пр. Без подробно разглеждане на всяко от тези предложения все пак могат да се маркират общите между тях неща. Първо, в състояние са лесно да се харесат на мнозинството от хората, защото привидно декларират радикална промяна, каквато се смята, че е нужна, и засилен обществен контрол. Привидно, защото нито промяната ще се постигне с простото размятане на дадена институция от една власт в друга, нито общественият контрол - с преки избори за позиции, които изискват не политиканстване, а експертност, която за съжаление няма как да бъде преценена от хората без професионален капацитет в областта. И второ, пряко следствие от първото - тези предложения атакуват съществуващите законови гаранции за независимостта на прокурора, което би било логично и аргументирано решение, ако самите им поддръжници не виждаха един от основните проблеми на прокуратурата именно в демонстрирането на зависимост.

Ако се съгласим, че проблем за прокуратурата е сервилността на нейни представители към силните на деня, по какъв точно начин премахването на гаранциите за независимостта на прокурора (като статута на магистрат с присъщите му несменяемост, функционален имунитет, добро за държавен служител възнаграждение и т.н.) ще спомогне за ликвидиране на тези прояви? Как точно зависимостта ще се пребори с допълнително поставяне в зависимост чрез несигурност, но направено от самия закон?

Oткъде идва зависимостта

Обикновено зависимостта в прокуратурата през неудалия се преход се налага чрез някаква форма на натиск през по-високопоставени прокурори и административни ръководители или се избира като линия на професионално поведение от самия прокурор, за да получи шанс за кариерно развитие, или е комбинация от двете, но не следва от действащите правни норми. Дори в йерархична структура, каквато е (и трябва да бъде) прокуратурата, по конкретни дела отделният прокурор е длъжен да изпълнява единствено писмените указания на прокурор от горестоящата му прокуратура, но и това му задължение не е абсолютно, защото, ако счита, че са незаконосъобразни, има гарантираната възможност да сигнализира пред по-горестоящ прокурор. Истинският проблем обаче не са писмените указания, зад които някой е застанал с името си, а устните, от които не остава документална следа.

За решаването на проблема със зависимостта според мен сериозната работа трябва да продължи отдругаде. "Да продължи", защото не бива да се отрича или омаловажава успешното начало, поставено преди повече от десет години с въвеждането на национални конкурси за първоначално назначаване в системата, които, макар далеч от перфектни и не елиминирали съвсем хората "с протекции", все пак я отвориха за много добри юристи "без връзки", които иначе въобще не биха могли да влязат в нея. Следва да се продължи с други основни неща като възпитаване още с началното обучение на младшите прокурори на смелостта да отстояват аргументираната си позиция, без да се поддават на натиск, създаването на достатъчно добри правила за атестация за придобиване на статут на несменяемост, дисциплинарни производства, кариерно израстване в горестоящите прокуратури и избор на административни ръководители, които обаче да не са просто разписани като благопожелание, но и да се прилагат почтено и компетентно, и които да гарантират, че кадърните и честни прокурори ще получат шанса да заемат тези места.

Регламентацията на кариерното израстване в съдебната система през последните години се променя непрекъснато и въпреки това точната формула все не може да се налучка. Ако правилата и прилагащите ги гарантират в достатъчна степен, че за получаване на мястото, което иска, на прокурора Х ще му трябва да докаже пред този, на когото е възложен изборът, качествена работа и знания, а не изпълняването на нечии повели, тогава и самото съществуване на необходимост от изпълнение на подобни повели в общия случай просто ще се обезсмисли. Противно на налаганото в публичното пространство мнение за корупцията в съдебната система, аз подозирам, че корумпираните персони сред магистратите, които са станали богати хора вследствие на корупционното си поведение, са много по-малко, отколкото смята обществото, но пък далеч по-тревожното число е на онези, които се корумпират с влияние, за да получават постове. Борбата срещу тази корупция обаче може да бъде по-успешна, защото тя не предполага мнозинство на хора с изначално корупционни нагласи, заели съответния пост с единствената цел да се облагодетелстват материално неправомерно от него, а по-скоро такива, които виждат, че шансът да го заемат по "нормалния" начин или е малък, или въобще не съществува, защото наложените правила на играта са такива. Както и в случаите с катаджията на пътя, много по-вреден в корупционната сделка е този, който налага принципите на поведение в ситуацията от позицията на по-силния, а не онзи, който е готов да играе по така наложените такива, макар и, трябва да се каже, корупционната сделка да не би била възможна без неговото участие.

Следващ много съществен момент за гарантиране на намаляване на зависимостите в прокуратурата е отчетността пред обществото на нейната дейност. По призвание прокурорът е защитник на обществения интерес и като такъв трябва да може да застане с името си и мотивите си зад всяко свое действие, но съвсем не за да се стреми да угажда на общественото мнение по конкретни казуси (което може да бъде не по-малко вредно от корупцията, защото често общественото мнение е "насъскано" от медиите, дали по инерция, защото не се познават фактите по дадения случай, или обратното – умишлено, именно защото се познават). Същото, разбира се, важи с пълна сила и за горестоящите прокурори, които надзирават работата на подчинените им. Тази отчетност не следва да се ограничава само до статистически данни. В прокуратурата от много време съществува понятието "дела с висок обществен интерес". Именно той диктува да се знае и кои прокурори работят по тези дела, как и защо са избрани измежду колегите си да вършат именно това и ако довчера например са работили такива дела, а от днес не, защо, какви са резултатите от работата им, на какво се дължат тези резултати. "Делата с висок обществен интерес" дават облика на системата на наказателното правосъдие, по тях прозрачността, включваща кой, как и защо се произнася, следва да е на първо място.

Пряко следствие от горното е и необходимостта, когато такива дела приключат окончателно неуспешно, да се направи независим експертен и оповестен публично анализ защо изходът е именно такъв. Това всъщност е една от препоръките в митичните брюкселски доклади, не много трудоемка за изпълнение, ако и да отнеме някакво време и пари.

Ако се съгласим, че искаме да имаме бленуваната (поне на хартия) от всички политически сили и анализатори ефективна прокуратура, в която да работят добри и почтени юристи, пътят към постигане на тази цел не може да минава през отнемането на статута на магистрат на прокурора или маргинализирането му, макар и в съдебната власт. Това със сигурност би довело и до намаляване на атрактивността на професията, а оттам до ограничаване на възможността да привлича точно такъв човешки ресурс занапред. Опасенията пък, че като част от съдебната власт, прокуратурата била поставена наравно със съда, са несъстоятелни – конституцията и законите достатъчно ясно дефинират първостепенното място на съда, както е във всяка една правова държава. Проблемът със статута на прокуратурата не е, че като компетентна да обвинява по наказателни дела е част от съдебната система, а в реминисценциите от устройството й като прокуратура съветски тип, изразяващи се в правомощията й да бъде централният орган – юмрук на Партията, който последната размахва на цялата администрация, "надзиравайки" я.

Що се отнася до притесненията, че като магистрат прокурорът не е равнопоставен с другите страни по наказателните дела, като защитника например, те също са неоснователни – равенството на страните в съдебната фаза на процеса се гарантира чрез правата им според процесуалния закон, а не статута на този или онзи участник. Освен това трябва да се има предвид, че прокурорът е равен на другите страни в съдебната фаза, но на досъдебната, където страни няма, той е този, комуто е възложена съществената функция по ръководство и решаване. Прокурорът трябва да е винаги на първо място безпристрастен и обективен от началото до края на процеса, а едва след това – обвинител.

Опитите за анатемосване на прокуратурата като източник на всички злини в българското наказателно производство не са нищо по-различно от някаква версия на крилатата фраза "Ние ги хващаме, те ги пускат", с която неудачите лесно се обясняват като продукт стриктно на една или друга институция, няма значение дали ще е полиция, следствие, прокуратура или съд, а пък друга от изброените се представя като граничеща с перфектността. Реалността обаче не е черно-бяла, проблемите повече или по-малко за съжаление са във всяка от изброените, но и във всяка от тях има достатъчно компетентни и достойни хора, които биха могли да дадат техния добър облик. Поемането по лесния път на линчуване на цяла институция заради провалите на този или онзи неин представител може да доведе единствено до негативи - например понижава мотивацията на съвестно работещите и естествено консолидира всички представители на съответната гилдия, които се разпознават като адресати на атаката, вместо достойните хора вътре в самата общност да създадат нетърпимост към останалите.

Реформа на наказателния процес

В този смисъл остава чувството, че много от прокурорите, вероятно живеейки с вината на гилдията си за неуспехите на наказателното производство през времето на неудалия се преход, така и не желаят да подхванат сериозно професионална публична дискусия за правната регламентация на разследването на престъпления от общ характер. Тя беше дадена с действащия вече близо десет години нов Наказателно-процесуален кодекс, който беше поредният нормативен акт, отчетен като за пред европейските ни партньори като отдалечаващ ни от тоталитарния строй и приближаващ ни към европейските ценности и достижения. Макар и много добре да съзнават тази необходимост, защото проблемите на прокуратурата от субективен характер по никакъв начин не бива да неглижират онези от обективен. Въпросните проблеми произхождат до някаква степен от съветската душа на НПК, която се мъчи на не особено добри френски и английски (бел. авт. - официалните езици на Европейския съд в Страсбург) да ни разкаже за "разкриване на престъпленията и разобличаване на виновните", но често си минава на чист руски.

За неизкушените от правото читатели е необходимо пояснението, че досъдебно производство у нас се провежда при всяко престъпление от общ характер (тези престъпления, инициативата за наказване на които идва от самата държава, независимо от желанието на пострадалия от престъплението гражданин). Основната цел на досъдебното производство е чрез разследване, провеждано от разследващ орган (в общия случай от полицията) под ръководството на прокурора да се съберат необходимите за последния доказателства, за да повдигне той обвинението пред съда. Съдът от своя страна е длъжен да проведе собствено ново разследване, с което да провери някои от доказателствата, събрани чрез разследването под ръководството на прокурора (например как е извършен огледът на местопроизшествието), други непосредствено пак да събере (например да преразпита свидетелите), ако трябва да събере и изцяло нови (например да разпита неразпитани досега свидетели), за да може да прецени дали обвиненият е виновен и ако да, как да го накаже. За да осъди някого, съдът трябва да е установил вината му по несъмнен начин.

 Досъдебното производство е прокламирано от родния законодател с новия НПК като такова с подготвителен характер, т.е. целта му би следвало да е да подготви делото за внасяне в съда, където в условията на състезателност и равенство на страните, публичност и непосредственост, да се развие същинският наказателен процес. Предвид въпросната подготвителност прокурорът и разследващите на досъдебната фаза са ограничени в събирането на доказателства, като например регламентиране на фатални срокове за това (извън които, ако има събрани доказателства – все едно ги няма). Сроковете могат да бъдат удължавани, но след санкции на горестоящи прокурори и при спазване на дадени правила, или правото на обвиняемия след изтичане на определено време да поиска приключване на разследването срещу него, с което делото му или да влезе в основната фаза на процеса, или да се прекрати. Същевременно въпреки въпросната подготвителност, която би предположила и някаква оперативност, регламентацията на досъдебната фаза е изцяло подчинена на спазването на тежка процедура при извършване на всяко процесуално действие от прокурора и разследващите органи.

Нещо повече, действащият български наказателен процес въвежда и принципно непознатото на другите европейски наказателнопроцесуални системи формално поставяне от прокурора на началото на процеса по събиране на годни за осъждане доказателства, като преди това формално начало всички извършени от който и да е държавен орган действия не могат да послужат за нищо друго, освен да убедят прокурора, че има достатъчно основания да постави въпросното формално начало на наказателния процес, след което всичко започва отначало. Това логично води до повтаряне на едни и същи по съществото си действия няколко пъти – свидетелят на някаква случка например се вика в различни "качества" няколко пъти в полицията, където му се снемат първо "обяснения", а после "показания", за едни и същи факти, защото "обясненията" не са "годни" доказателства, макар и да са взети от служител на МВР, такива са само "показанията", взети от друг служител на същото това МВР; вещото лице пък веднъж прави "експертна справка", която после трябва да повтори вече като "експертиза". Изключение от това правило са единствено действията при т.нар. неотложност, обикновено когато достатъчното данни за извършеното престъпление, което трябва да се разследва, са очевидни – например окървавен труп на паважа, тогава и само тогава събирането на годни за осъждане доказателства започва веднага.

Цитираните рестрикции на възможността на прокурора/разследващите органи да събират доказателства биха били съвсем логични, ако съответно на въведения нов принцип за подготвителност на досъдебната фаза и доказателственият стандарт за прокурора, за да повдигне обвинението, беше по-нисък от съществуващия. Това обаче не е така – запазено е положението от стария НПК, че за да обвини някого пред съда, прокурорът е задължен вследствие на проведено пълно разследване да има на разположение всички доказателства, за да счете т.нар. обективна истина (това, което се е случило в действителност) за вече разкрита. Тоест няма как да се направи различен извод от този, че след като разследващите трябва да са провели пълно разследване и да са изяснили за прокурора всички релевантни факти по случая, обвинението още от "подготвителното" досъдебно производство би трябвало да е доказано по същия несъмнен начин, за да бъде квалифицирано като годно да се представи на съда. Това означава, че процесуалният закон, от една страна, се стреми посредством различни инструменти да ограничава прокурора и разследващите на иначе уж подготвителната досъдебна фаза, вероятно преследвайки целта да не се допуска воденето на необосновано и безконтролно дълго непублично разследване, но от друга, запазва наложените от времето, когато в досъдебното производство не е имало нищо подготвително, завишени изисквания към крайния му продукт. Процесуално потърпевши от тази двойственост са прокурорът и разследващите, реално – цялото общество, защото за близо десет години се доказа, че нито можахме да се качим в лодката "качество и бързина", нито да се хванем за който и да е от двата пояса "качество" или "бързина".

Наличният доказателствен стандарт за прокурора е възможно логично обяснение защо стигналите до съд наказателни дела в България в около 97 процента от случаите завършват с осъдителна присъда, а в Германия  процентът на осъдителните присъди е около 80. По германския наказателен процес за предаване на едно лице на съд на прокурора е необходимо "достатъчно основание за обвинение", което се разбира като от доказателствата да може да направи извод за виновността (респективно последващото осъждане) с висока степен на вероятност. За осъждане на германския съд е необходима по-висока степен на сигурност във виновността от тази, която е имал прокурорът, за да обвини. Основното правило е в резултат от анализа на доказателствата у съдията да не възниква разумно съмнение във виновността (тънката разлика с нашия стандарт за признаване на виновност – у нас всяко съмнение се тълкува в полза на обвинения). Апропо - немският наказателен процес – в Германия прокурорът например може да повдигне дори устно обвинение пред съда при определени случаи, които предполагат бързина поради липса на сложност, а при писменото такова е напълно достатъчно да даде най-общо съкратено описание на фактите по казуса (а пък в швейцарския НПК дори е дословно написано "възможно най-кратко"), без правната им квалификация (конкретен текст от закона, под който се подвежда описаното поведение на обвиняемия) да обвързва съда (с други думи, стига да е дал на съда фактите, дори и прокурорът да е объркал правото, това не може да повлияе негативно на изхода от процеса). В България обвинението независимо от сложността на казуса е винаги не просто писмено, но възможно най-тежко (понякога и в прекия смисъл, известни са обвинителните актове с обема на последното печатно издание на Енциклопедия "Британика") и напоително с пълно и точно описание на абсолютно всичко повече или по-малко относимо към казуса. То не се прави един, а два пъти – един път на самата досъдебна фаза и втори път пред съда, като второто обвинение по своите параметри почти не може да се различава от първото, а ако в хода на разследването след първото обвинение се установят някакви нови факти и/или се налага правната квалификация да се коригира към по-тежка, преди да се пристъпи към същинското обвинение пред съда, трябва да се направи повторно първо обвинение; констатираната непрецизност на прокурора в правната квалификация би могла да е основание за връщане на делото на досъдебната фаза, дори след като е минало разглеждане по същество на две съдебни инстанции, а погрешната правна квалификация - в определени хипотези да предопредели крайния изход на процеса с невъзможност за съда да постанови осъдителна присъда.

Нагледно разликата между иначе сходните немски и български наказателен процес може да се демонстрира най-добре, като се види обемът материали в десет произволни дела на бюрото на прокурор от голяма прокуратура във всяка от двете държави или се сравнят колко на брой и колко подробни са произнасянията им по делата. Така че, когато казваме: "Еди-кой си вече забрави, че е търпял наказание в Германия, а у нас делото още се точи", би било редно да се отчитат и особеностите на двата процеса, а "внасянето" на прокурори от Германия (каквито идеи също има), които да ни работят делата, няма да е лесна задача, ако подочуят какви процесуални правила ще им се налага да спазват в работата си.

Подобни примери, които да илюстрират защо наказателният процес в България е доста далеч от действащите към момента европейски стандарти, могат да се развият десетки (всъщност няма митичен брюкселски доклад от последното десетилетие, който да не говори за недъзите на българския наказателен процес наред с онези на институциите, ангажирани в него), но целта на настоящото изложение не е в това, а да провокира читателите да се замислят кому е нужен един толкова тежък, тромав и следователно скъп наказателен процес, в който на работещите по правилата му да се налага да съблюдават прекомерно много формалности (съпоставено с други държави, които непрестанно изтъкваме като пример за уреденост), за да реализират крайния продукт на работата си, който в противен случай ще бъде бламиран.

Тежкият формализъм в българския наказателен процес настъпва с НПК от 1974 г., който е продукт на реформата в съветското наказателно и наказателно-процесуално право от ерата след Сталин, изразила се в създаването през 1958 г. на фундаментални принципи в тези области за Съюза и републиките, доразвити с новите НК и НПК на Руската СФСР от 1960 г. Нашият НПК е изцяло заимстван от руския, много от текстовете му са дословен превод. Реформата в съветския наказателен процес с едно изречение може да се обобщи така: дистанциране от репресиите на сталинизма чрез възприемане на някои непознати дотогава принципни достижения на световните правни системи относно правата на човека и въвеждане на тежка процедура, изискваща спазването на множество непознати за западните наказателнопроцесуални системи формалности, за да може да се стигне до наказване на престъпника, чрез което да се демонстрира напредничавият демократизъм на социалистическото право.

Какъв е бил реалният резултат живелите в този период по-добре могат да кажат. Към момента действащият български посткомунистически НПК от 2005 г., съобразявайки се с европейските препоръки, продължи положителната тенденция на така или иначе вече възприетото с последователно налаганите изменения и в предходния НПК засилване на съдебния контрол в досъдебната фаза. Успоредно с това не просто запази, а дори доразви характерната за предшественика си и издигнатата в култ от съветския закон претрупаност на процедурата, която, вместо да бъде постепенно отхвърляна, бе защитена като достижение на родната наказателнопроцесуална традиция.

Дилемата на всеки наказателния процес е в намирането на необходимия баланс между правото на мнозинството да наказва нарушилите създадените от него правила на поведение и правото на защита на отделния гражданин срещу възможния произвол на мнозинството по пътя на осъществяване на първото. Практиката показва, че ненужното утежняване на процедурата много лесно може да се обърне не само срещу правото на мнозинството да наказва, което би било логичното опасение, ако тази процедура ще се прилага от органите на демократична, а не тоталитарна държава, но дори и срещу правото на гражданина да се защитава.

Само един нагледен пример за това – в XXI век българският наказателен процес все още изисква от държавните органи извършването на ред действия по разследване за събиране на доказателства, дори и такива, които не се осъществяват принудително, винаги да става в присъствието на т.нар. поемни лица – поне двама незаинтересувани от разследването представители на обществото, чиято задача е да следят за злоупотреби на облечените с власт. Предполагам, читателите лесно могат да се досетят как се намират двама незаинтересувани от разследването и готови да съдействат случайни граждани, които не само да присъстват по време на продължаващ три часа оглед на местопроизшествие на минус десет или плюс тридесет градуса, но и внимателно да следят какво и как точно се прави по време на този оглед. Това често поставя разследващия в положение на цугцванг, при което, за да може да си свърши работата, трябва да избира между: или просто да си "дойде с поемните лица", т.е. последните всъщност да не са съвсем незаинтересувани от изхода на разследването и да биха си затворили очите за някоя и друга нередност при огледа (опорочаване на правото на защита на гражданина); или да претупа изискуемата форма – като не иска от поемните лица да стоят три часа на студа/жегата, а просто им даде за подпис протокола за иначе може би безупречно извършения оглед. Когато това се разкрие при последващ съдебен разпит на поемните лица, събраните доказателства просто ще се изключат като манипулирани (опорочаване на правото на мнозинството да наказва).

При запазването на дадения за пример институт на поемните лица и в проевропейския ни НПК, макар и в Европа като правило регламентиран по подобен начин институт да няма (отново ще дам за пример Германия – при претърсване на помещение, което се прави без присъствието на съдия или прокурор, за свидетели на действията на полицията се привличат едно или две външни на разследването лица, но само когато е възможно, а и нарушаването на това правило не води автоматично до невалидност на събраните доказателства), вероятно отправната точка на разсъждение е била, че чрез него се дават гаранции за реализиране на правото на защита срещу държавните органи, за които презюмираме, че биха злоупотребили с властническите си правомощия. Както беше посочено обаче, постигнатият резултат на практика е съвсем друг, а решението в конкретния случай, ако изхождаме от въпросната презумпция, би могло далеч по-лесно да се намери с обикновеното филмиране на всяко действие по разследване от началото до края, като при необходимост просто да се гледа записът.

Всъщност системата се прави от хората, които работят в нея, и правилата, по които работят – и най-добрите хора, работещи по лоши правила, ще се провалят, и най-добрите правила, прилагани от лоши хора, няма да функционират според дадения им замисъл. За съжаление преходът не се удаде на поколението преди нас - независимо от причините така и не постигна необходимите решения на системните проблеми. Ако искаме да имаме държава, трябва да започнем да постигаме решенията във всяка сфера час по скоро.


Източник: http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/mnenia/2016/02/26/2712876_kak_da_zaraboti_prokuraturata/

Публикувана в Подземия

Всичко зависи от едни сложни любовни метаморфози на Борисов, Цветанов и Пеевски, коментира адвокатът.

Христо Бисеров сега може да осъди България в Страсбург. Това припомни адвокат Михаил Екимджиев. Сивият кардинал, в две партии СДС и ДПС и близък първо до Иван Костов, а после и до Ахмед Доган, е невинен и чист като момина сълза. Това вече го реши СГС. И по трите обвинения - неплатени данъци, нарушаване на валутния закон с недекларирани сделки с валутни ценности и недекларирани пред Сметната палата 700 000 лв. в швейцарска банка, повдигнати срещу Христо Бисеров в края на 2014 г. той е невинен.

Вчера СГС прекрати производството за пране на пари, защото прокуратурата 2 години не е внесла обвинителен акт. Перфектно изиграна роля с много малко, но добре платени аплодисменти. Така родни магистрати доказаха, че са носители на Оскар, Златна палма, Берлинска мечка и Златна малинка, а не на справедливост.

Сега е ред на контраатаката. Христо Бисеров може да заведе дело по чл. 2 за отговорността на държавата. И със сигурност ще го спечели. "Да бих водил дело на Бисеров в Страсбург. Първо бих се запознал с процеса. Формално той е жертва като нас на същата тази прокурата, на която й трябва дълбока реформа, преструктуриране и нови прокурори", каза адвокат Михаил Екимджиев, отговаряйки на въпроса дали би водил делото на Бисеров срещу държавата.

"И накрая няма да плаща прокуратурата, а ние, защото това са наши пари. Главният прокурор продължава да е в окото на скандала. Но той толкова вече е обръгнал, че му е все едно. За него няма значение дали скандалите са 99 или 101, няма значение и общественото мнение", коментира юристът.

Спечелилият стотици дела в Страсбург пловдивски адвокат коментира случая с невинния Христо Бисеров. Трудно е да се каже какво се е случило, но при толкова доказана политическа ангажираност на главния прокурор Сотир Цацаров за слугинаж на цялата прокуратура, на поети ангажименти към политически ментори невинността на Бисеров не е изненада, заяви Михаил Екимджиев.

Това вече го гледаме няколко пъти с повдигането на обвинение. Но всичко зависи от едни сложни любовни метаморфози на Борисов, Цветанов и Пеевски.
Промяната на политическата конюктура също би могла да е един от вариантите за спасяването на Христо Бисеров. Разместването на пластовете започна с отстраняването на Лютви Местан от ДПС, коментира пловдивският юрист.

Според него е възможно е по някаква причина Христо Бисеров да е бил неудобен и да се прилага институционална репресия от прокуратурата, за да не се дискредитира ДПС, близката до главния прокурор партия. "Некомпетентността е често срещана в прокуратурата", признава адв. Екимджиев.

И още по темата: И Христо Бисеров като Цветанов - чисти като сълза

 

Източник: http://big5.bg/kriminal/sd/mixail-ekimdzhiev-sega-xristo-biserov-mozhe-da-sdi-drzhavata.html

Публикувана в Гледища

На думи всички са за реформи.

Нещо повече, много считат, че реформите са закъснели. Опозицията непрекъснато пита в деня на парламентарен контрол защо се бавят реформите. А на практика, вземе ли да се обсъжда здравната реформа, лекари и медицински сестри излизат с протест срещу окрупняването на болници и искат оставката на здравния министър. А министърът е лекар, заместникът му също е лекар, експертите в министерството също са лекари. Та според едните лекари това е необходима реформа, а според други не е никаква реформа. Тоест, единият лекар казва, че само операция ще спаси пациента, а другият твърди, че операцията само ще му влоши състоянието. Кому да вярваш? А вярно ли е, че в България има вече четиристотин болници, а в Холандия само седемнайсет? Защо толкова много болници източват здравната каса? Защо напоследък се разкриха толкова злополучия и нарушения в здравеопазването?

И служителите от МВР са за реформа, но такава, която запазва всичките им привилегии, останали от тоталитаризма. Ето защо техният профсъюзен лидер изразява несъгласие с проекта за вдигане на пенсионната възраст и заплашва, че мирният протест на полицаите може да се радикализира. Полицаите също са против това сами да имат принос в своето осигуряване, а не то да се покрива изцяло от държавата. Те ритат срещу подобна реформа, въпреки че населението е пропищяло от битовата престъпност и не е доволно от работата на полицията.

Прокуратурата също говори за необходимостта от реформи, но на критиките срещу нейната работа Цацаров отговаря, че когато иде в Брюксел, получава само похвали. А тукашните провали?

Бизнесът е също за реформи, но не може да се разбере с профсъюзите, а профсъюзите настояват за реформи, но не могат да се договорят с бизнеса. Бизнесът обвинява дейците на образованието, че не му подават нужните кадри, а тези от образованието отвръщат, че не срещат подкрепа от бизнеса. В просветното министерство искат пренаписване на учебниците, но не могат да определят критериите, по които да стане това, така че още дълго време поп Андрей ще изплаща последния снаряд в църквата, произвеждаща опиум за народа.

И какво стана в крайна сметка?

Всички одобряват на думи реформите, но не желаят това да става при тях, защото е болезнено. Всички са съгласни, че без пенсионна реформа, без реформа в съдебната система, реформа в администрацията и прочие държавата ще пропадне, но никой не ще да му нарушат спокойствието. При това положение към кого е отправен упрекът, че сме на последно място в Европейския съюз по доходи?
 _____________________________
Послепис от пациент:
Добре че си отивам от този свят, та да не видя какво ще става по-нататък.
Стоян Налбантов, 91 годишен

*Известният сатирик и зам.-главен редактор на в. "Стършел" Йордан Попов почина на 16 декември т.г. Публикуваме фейлетона негов фейлетон от 22 май 2015 г.

 

Източник: http://www.mediapool.bg/razkrachen-stoezh-na-kucheto-vika-drazh-na-zaeka-byagai-news243221.html

Публикувана в Минало

Малцина си спомнят, че преди две години (на 19 септември) главният прокурор Сотир Цацаров публично обяви, че прокуратурата е установила 875 телефонни номера, за които не са намерени законни разрешения за СРС-та. Скандалът избухна, след като бившият лидер на БСП Сергей Станишев внесе при главния прокурор анонимен сигнал, който заяви, че е получил по пощата. В сигнала се сочи, че в дирекцията в МВР, която отговаря за специалните разузнавателни средства (СРС) – СДОТО, съществува "мобилна група“, натоварена с незаконно подслушване на политически опоненти на ГЕРБ, едри бизнесмени и магистрати. Според сигнала нарежданията били спускани директно от бившия вътрешен министър Цветан Цветанов.

В началото на тази година Цветанов бе окончателно оневинен за незаконното подслушване, като делото приключи още на първа инстанция в Софийския градски съд (СГС) с оправдателна присъда. Прокуратурата се отказа да поддържа обвиненията под претекст, че междувременно е влязла в сила поправка в Наказателния кодекс, която декриминализирала деянието на Цветанов, а впоследствие не протестира оправдателната присъда. Аферата с "кетчърите“, както стана медийно известен случаят с подслушването, заглъхна още преди избухването на следващата порция скандали с незаконни СРС-та с гръмкото име "Червей“ (в главната роля вече бе известната с приятелството си с Цветанов председателка на най-големия окръжен съд в страната Владимира Янева). Случайно или не, темата за кетчърите бе повдигната, когато ГЕРБ падна от власт, и заглъхна, когато се върна.

Не може да е случайно обаче, че спрямо делото на Цветанов прокуратурата демонстрира отношение, каквото не проявява към другите служители на МВР, обвинени по същия текст от Наказателния закон.

Голямото подслушване и оглушителното заглъхване на числото 875

В подадения от Станишев сигнал се твърдеше, че Цветанов директно е спускал поръченията за незаконно подслушване към СДОТО, без да има законно одобрени разрешения за използване на СРС-та, а служителите на дирекцията използвали специално пригоден сив ван "Войеджър“, като за всяка задача се променял номерът му. Според информацията на Станишев "на слушалка“ са били Георги Първанов (в периода на създаване на АБВ), президентът Росен Плевнелиев (при създаването на служебния кабинет), лидерите на ДСБ Иван Костов и на "Атака“ Волен Сидеров (в периодите, в които са критикували ГЕРБ), Ахмед Доган (по време на разследването за "Цанков камък“) и Сергей Станишев (неколкократно), бившият финансов министър Симеон Дянков, еврокомисарят Кристалина Георгиева (при посещенията й в България), бившият шеф на Съюза на съдиите Нели Куцкова, бизнесмените Иво Прокопиев, Гриша Ганчев, Миньо Стайков, Красимир Гергов и Цветелина Бориславова.

След края на назначената от прокуратурата проверка в СДОТО по време на зрелищна пресконференция Цацаров потвърди, че идентичен автомобил действително е съществувал. Нещо повече – главният прокурор съобщи, че 2/3 от информацията в сигнала се е оказала вярна, а прокурорите не са открили законни разрешителни за подслушваните лица. Не беше оповестено обаче кои лица наистина са подслушвани. Оказа се, че в СДОТО са липсвали всякакви правила и отчетност за дейността на екипите, а проверката е установила разминаване между записаното в дневниците и фактите. Например – само по документи автомобилите на СДОТО са се намирали на паркинг в МВР, докато в действителност са били някъде из столицата. Зам.-главният прокурор Борислав Сарафов каза, че работата на дирекцията е в "страната на сенките”, а Цацаров заяви, че не допуска служителите на СДОТО да са действали на своя глава.

Обвинения бяха повдигнати на Цветан Иванов, Камен Костов, Сергей Кацаров, директори на СДОТО, и един служител – Радко Димитров, който, според прокуратурата, повредил с отвертка техниката за подслушване. На 30 април 2013 г. – 12 дни преди изборите за нов парламент, става известно, че Цветанов е обвинен за т.нар. допустителство по служба. Според обвинението Цветанов в качеството му на длъжностно лице – министър на вътрешните работи, съзнателно е допуснал подчинени нему лица – директорите на СДОТО-МВР Иванов, Костов и Кацаров да извършат престъпления по чл. 387, ал. 2 от НК (длъжностно престъпление).

От държавното обвинение избраха най-спорния начин да сведат информацията на обществото, като обявиха, че делото е спряно заради кандидат-депутатския имунитет на бившия министър. Съмнението за предизборен агитпроп ефект възникна заради обстоятелството, че липсва каквато и да е необходимост делото спрямо останалите 4-ма обвиняеми да бъде спряно, тъй като те нямат имунитет. Нещо повече – логиката сочеше, че за да докажат обвинението на Цветанов, прокурорите трябва първо да докажат, че служители, възползвали се от липсата на контрол, са извършили основното престъпление, т.е. не само да не спират, но и да разследват по-бързо. От друга страна обаче, съобщаването на постановлението за спиране се явяваше единственият начин преди изборите да бъде разгласено, че прокуратурата разследва бившия вътрешен министър за подслушването. И ако това не вършеше никаква полезна работа по делото, то без съмнение имаше политически ефект, защото въздействаше върху нагласите на хората, чули новината.

11 дни по-късно и ден преди парламентарния вот оглавената от Сотир Цацаров институция влезе в нов политически скандал в Костинброд, като създаде впечатлението, че 350 000 броя бюлетини са приготвени за подмяна на електоралния вот. Впоследствие, в хода на разследването, версията за политическа манипулация беше изоставена.

Няколко месеца по-късно – през септември, Цацаров обяви и числото – телефоните на 875 лица вероятно са били обект на незаконни СРС-та, като прокуратурата заяви, че тепърва ще се занимава с идентифицирането на собствениците на мобилните номера. До ден днешен продължение на историята с телефонните номера няма. Но е ясно, че след като внесеният в съда обвинителен акт срещу Цветанов не казва и дума за тях, това означава, че бездействието е поставило точка на разследването в тази насока. Казано накратко – може би 875 лица, част от които имат значение за държавното управление, са били подслушвани. Може би получената от подслушването информация е била използвана срещу тях или за да бъдат изнудвани. Може би това се е отразило на политическия живот, икономиката, съдебните назначения или решаването на делата.

Обръщането на посоката на вятъра и смяната на тона на прокуратурата

В средата на миналата година процесът срещу Цветанов и директорите на СДОТО започна в СГС, но обществото не разбра какво се случва в залата, тъй като делото се гледаше при закрити врата заради класифицирана информация. Това продължи до 29 януари тази година, когато на финала на процеса в пледоарията си прокурорите Чавдар Ангелов и Венцислав Андреев (двама от общо петимата обвинители, които наблюдаваха досъдебното производство) се отказаха от обвиненията. Изтъкнатата причина е поправката в Наказателния кодекс, с която престъпленията, в които бяха обвинени служителите на СДОТО, се декриминализират в мирно време. Според измененията, направени с преходните и заключителните разпоредби на Закона за МВР и влезли в сила от 1 юли 2014 г., в чл. 371в от НК е записано, че служителите на МВР носят наказателна отговорност за престъпленията в глава "Военни престъпления“ само „във военно време или в бойна обстановка или при участие в мисия или операция извън страната или във връзка с бойни действия“. С други думи – в мирно време отговарят за престъпления по служба не като военните, а кото цивилните граждани.

Прокурорите Ангелов и Андреев изразиха становището на прокуратурата, че поведението на служителите на СДОТО, квалифицирано по чл. 387 от НК (в глава „Военни престъпления“), вече не е престъпление. А следователно и Цветанов не може да носи отговорност, че е допуснал служителите му да вършат нещо, което не е престъпление.

Дребна подробност е, че, след като твърди, че промяната е непреодолима пречка да се преследва толкова съществена противообществена дейност, прокуратурата е могла да изрази своите опасения по време на неколкомесечните обсъждания на законопроекта за МВР (ЗМВР). А може би като ирония на съдбата можем да квалифицираме съвпадението, че тогавашният зам.-министър на вътрешните работи Йордан Грамов, в чийто ресор е изготвянето на законопроекта, преди това от прокурор в Софийската районна прокуратура е командирован в Софийската градска прокуратура и е част от екипа обвинители, извършили проверката по сигнала на Станишев за незаконното подслушване. По информация на "Капитал“ той е снел обяснения от Цветанов. Пред “Съдебни репортажи” Грамов поясни, че вероятно прокуратурата е изразила становище по проекта за нов ЗМВР съгласно Закона за нормативните актове.

Няколко дни преди прокуратурата да се откаже от поддържането на обвиненията в залата, намеренията й изтекоха в медиите. По този повод юристи, цитирани от „Правен свят“, обориха тезата на държавното обвинение. Според НПК прокуратурата може да поиска подсъдимите да бъдат осъдени за длъжностно престъпление по чл. 282 от НК. Разликата между двете разпоредби е минимална – по чл. 387 от НК отговарят служители на МВР, а в чл. 282 от НК се урежда общият състав на престъплението, по който носят наказателна отговорност всички длъжностни лица. „Представете си, че в НК има специален състав „кражба, извършена от полицай”. Ако полицай извърши кражба, а междувременно законодателят отмени специалната хипотеза, това не значи, че прокуратурата не може да го преследва за кражба, както преследва всеки друг гражданин“, обясниха логиката на наказателния закон юристи пред „Съдебни репортажи“. В конкретния случай това означава, че, ако подсъдимите са извършили длъжностно престъпление (нарушили са служебните си задължения и от това са причинени значителни вреди), то държавното обвинение би следвало да пледира пред съда да се приложи общата разпоредба, защото фактите остават непроменени, а престъплението по чл. 282 НК не е по-тежко наказуемо.

Милостта – само за делото на Цветанов

"На нас не ни остава нищо друго освен да изпълним закона и да пледираме за оправдателна присъда”, казва пред журналисти на 29 януари тази година един от наблюдаващите прокурори по делото „Цветанов“ Чавдар Ангелов. По думите му прокурорите по делото са били убедени, че има извършено престъпление, но промените в закона предопределили изхода от процеса. "В чл. 282 се изисква специална цел, лична облага или вреда другиму. В този случай въобще няма такива индикации”, счита Ангелов.

Противоречието в тезата на обвинението се задълбочава, когато става ясно, че три месеца след влизане в сила на поправките в НК е имало заседания по делото, които са отлагани по искане на наблюдаващите прокурори за събиране на допълнителни доказателства. Ангелов не успява да разясни защо още тогава от държавното обвинение не са приели, че обвиненията към Цветанов и останалите подсъдими са обречени. „В съдебната фаза има друг господар, не сме ние. Имаме право на такова искане”, опитва се да обясни обвинителят.

Оказва се обаче, че прокуратурата не подхожда еднакво по заварените производства по чл. 387 от НК. След процедура по Закона за достъп до обществена информация "Съдебни репортажи получи отговор от зам.-главния прокурор Пенка Богданова, според който преди поправките в закона прокуратурата е водила 26 дела срещу служители на МВР по чл. 387 от НК. След влизане в сила на измененията 15 от тях са прекратени (общата хипотеза, в която делата се прекратяват, е поради липса на престъпление или недоказаност). По други 5 обаче има привличане на обвиняем или внасяне в съда на прокурорски акт по текст, различен от чл. 387 от НК. Попитахме и по кой текст за изменени обвиненията по продължилите дела, но отговор така и не получихме. С други думи – прокурорите не са се отказали да преследват полицаите, извършили тежки служебни нарушения.

От информацията, изискана от Софийска районна прокуратура (СРП) се установява, че в периода 2009-2014 г. е имало 60 такива дела, като след промените 4 са прекратени, а 1 е изменено за длъжностно присвояване и впоследствие прекратено заради недоказаност.

При това положение е видно, че данните, предоставени от Върховната касационна прокуратура, опровергават становището на главния прокурор Сотир Цацаров по въпроса. В коментар за действията на обвинителите по делото „Цветанов“ на 20 януари Цацаров каза, че прокуратурата не може да преквалифицира обвиненията. „Ние спазваме закона, независимо дали касае бившия министър Цветанов, или който и да е друг. Няма възможност, казвам го като разсъждавам правно и разсъждавам с оглед моите разсъждения, а не като главен прокурор, на базата на тези обвинения и на базата на тази фактическа обстановка, която е формулирана в обвинителен акт, да бъде търсен механизъм за изменение на обвинението или за обвинение за друго близко престъпление”, подчерта той.

И още: "Дяволът е в детайлите, а в законопроектите обикновено детайлите се намират в преходните и заключителни разпоредби. Прокуратурата не е имала каквато и да е друга възможност – законосъобразна, освен да не поддържа обвинението, защото междувременно парламентът е приел по-благоприятен наказателен закон. Въпросите за това, как, защо, с какви възражения, по чия инициатива, случайно или не този закон е предложен от тогавашното министерство на вътрешните работи, минал е през МС, предложен е на НС и е приет, не трябва да отправяте към мен. Моето становище е, че двамата колеги от СГП не са могли да направят нищо друго, освен да спазят закона”.

Както виждаме от статистиката на СРП, поне едно обвинение на служител на МВР е било изменено след промените в длъжностно присвояване и прекратено поради недоказаност, а не на соченото от прокурорите по делото на Цветанов основание, а са останали десетки, които продължават да бъдат разследвани, т.е. прокуратурата не е приела, че промяната в закона отменя престъпния характер на деянията.

Прокурорско двуличие

Ще извадим само един пример от всички останали, до които не е достигнало оневиняващото прокурорско тълкуване на измененията на чл. 387 НК. Справка на "Съдебни репортажи“ в сайта на Върховния касационен съд (ВКС) показва, че благоприятното развитие на делото срещу Цветанов не е застигнало друг подсъдим в процес, който успоредно се е развивал в съда.

На 23 март тази година във ВКС се провежда заседание по делото срещу бившия началник на РПУ – Бяла Слатина Тони Костадинов и други подсъдими. Костадинов е привлечен по същия чл. 387 от НК, по който са привлечени директорите на СДОТО, и оправдан по обвиненията от Пловдивския апелативен съд (ПАС). Срещу присъдата на ПАС е попаден протест от прокуратурата, а в съдебното заседание пред ВКС върховният прокурор Ивайло Симов заявява, че го поддържа, но с други мотиви. Пояснява, че протестът е изготвен седмица преди обнародване на промените в НК (тоест в края на юни 2014 г.), но това не се отразява на неговата валидност. „След като не е възможно да бъде осъден по чл. 387, в неговите действия и в рамките на същите фактически обстоятелства, възприети и от двете съдебни инстанции осъществяват данни за извършено престъпление по чл. 284 от НК ("Длъжностно лице, което във вреда на държавата, на предприятие, организация или на частно лице съобщи другиму или обнародва информация, която му е поверена или достъпна по служба и за която знае, че представлява служебна тайна, се наказва с лишаване от свобода до две години или с пробация“), поради което моля да уважите изготвения протест, да отмените атакувания съдебен акт с оглед установяване на справедливи наказания спрямо подсъдимите А. и. В. и с оглед търсене на наказателна отговорност от Тони Костадинов по чл. 284 от НК“, пледира прокурор Симов (Според НПК ВКС трябва да върне делото на долната инстанция, за да бъде осъден оправдан подсъдим).

Това означава, че в този случай прокурорът, за разлика от делото "Цветанов“, не приема, че промяната в законодателството автоматично оневинява Костадинов, а пледира, че съдът може да осъди подсъдимия за друго престъпление.

Двойният стандарт на държавното обвинение е отбелязан от защитника на Костадинов – адвокат Емилия Недева. Пред съда адвокат Недева казва, че „не прави чест на прокуратурата за бившите министри да прилага закона по един начин, а за останалите по друг начин“. По ирония на съдбата Тони Костадинов вече осъди България в Страсбург заради изявления на бившия вътрешен министър Цветанов, които са нарушили правото му на справедлив процес.

И все пак да се върнем към обвинението на бившия вътрешен министър – нима няма никакво значение, че е имало кетчер с подслушвателна техника, който безконтролно се е движел из София, а Цветанов не е създал правила за контрол? И нима никога няма да разберем кои са онези споменати от главния прокурор 875 лица, които могат да осъдят държавата за незаконно вмешателство в личния им живот?

Но най-вече ребром се поставя въпросът – кой ще потърси отговорност на прокуратурата, когато лъже? Наистина ли не е престъпление незаконното подслушване на граждани в мирно време? И защо точно обвинението за голямото подслушване беше провалено?


Източник: www.mediapool.bg

Публикувана в Подземия

Този шум, който се вдига с така наречената съдебна реформа, е с изместен център на тежестта. Думата не е точна, защото не съдът се нуждае толкова от промени, колкото прокуратурата, това е ахилесовата пета на системата.

Публикувана в У нас

Основните версии за убийството на 16-годишния Георги в столичната Борисова градина са свързани с лични мотиви, каза главният прокурор Сотир Цацаров.


Всякакви коментари за момента само ще навредят на разследването. Можете да бъдете сигурни, че се работи с изключително голям капацитет и се работи с най-доброто, с което разполага и МВР, и прокуратурата. Всеки може да мине оттам в 12.00 часа. Освен всичко друго, е въпрос на мотив – дали мотивът е хулигански, дали мотивът в крайна сметка е личен. Затова нека да не генерализираме проблема от гледна точка на това, че всеки може да мине. 

Публикувана в Гледища

Омбудсманът Константин Пенчев се притеснява съдия Румяна Ченалова да не стане „национален герой в най-скоро време". Пенчев посети правен форум в столицата, след който обяви, че всеки заслужава справедлив процес, в това число и Ченалова.


Според него има опасност тя да се превърне в жертва на системата. Никой не трябва да бъде жертва на съдебната система в една справедлива държава, трябва да има справедлив процес и запазване на доброто име, докато не влезе в сила присъда, убеден е омбудсманът.

Публикувана в У нас

В серия от публикации ви предоставяме информация за един наглед тривиален търговски спор, при който едната страна не изпълнява договорните си задължения (не заплаща уговорените лизингови вноски) и това води до сериозно влошаване на отношенията между контрахентите. 

 

Като пълномощник на фирмата на съпруга си, г-жа  Теменужка Кайлитска  получава над 12 автомобила, предоставени й  по силата на лизингов договор от „Голд лизинг”, управлявана от Явор Джиджев и Иван Станев. Известно време  тя изпълнява договорните си задължения и заплаща ежемесечно вноските си.  В един момент обаче, решава, че лизингованите автомобили са вече нейна собственост и започва да се разпорежда с тях, както намери за добре - едни биват продавани, други разглобявани и също продавани, само че на части.

Публикувана в У нас

Водещ: На гости ми е Бойко Рашков, здравейте господин Рашков.


Бойко Рашков: Здравейте.Водещ: Ръководител на Националното бюро за контрол върху специалните разузнавателни средства. Нали така е известно и популярно вашето звено. 


Бойко Рашков: Така е по закон. 


Водещ: И по закон. Няма да ви питам правихте ли проверка, защото изтече една стенограма от Министерския съвет, в която министрите коментират прословутата разработка „Червеи“, с която се занимава страната ни вече трети-четвърти ден и от нея става ясно, че вие сте направили проверка. Сезирани сте и сте установили осем нарушения при използването на СРС-та по тази разработка. Ще кажете ли кои са?


Бойко Рашков: Искате да кажа кои са нарушенията ли?


Водещ: Ако е възможно.

Публикувана в У нас
Страница 1 от 4