„Екстрийм – една рокаджийска история с автобус“ е дебютният роман на Иван Стоилов, с който той спечели специална награда от юбилейното десето издание на конкурс „Развитие“. До момента той публикува кратки разкази в сайта „Бомберанг“. Иван е от Димитровград, завършил е право, работил е като журналист и следовател, в момента е съдия в Софийски районен съд.

 

Романът “Екстрийм – една рокаджийска история с автобус” спечели една от специалните награди на конкурс “Развитие”, в началото на октомври бе отпечатан, вече мина и премиерата му. Как се чувствате в момента след тези три събития?

 

Чувствам се еклектично. Има смесица от еуфория от съвместното представяне на романа с група “Кокаин”, прилив на адреналин, гордост и малко постродилна депресия. Последното е в смисъл, че отрочето реве за читатели, а аз се щурам насам-натам, чудейки се как да го нахраня. Все пак е първо чедо, треперя му.

 

Каква е историята, разказана от Вас?

 

Историята най-вече е истинска и за мен е чест, че участвах в нея. Това е история за съзряването на група млади хора, абсолютно различни по характер, но обединени в любовта си към рок-музиката. Тази любов ги дарява с едно щуро пътуване, в което всеки е помъкнал своите младежки въпросителни. Нито един не получава отговор на тях, но преоткрива вдъхновението да продължава да ги търси.

 

Ясно е, че в романа има и документалност, и автобиография, и фикция. Преживяното е в началото на 90-те и спомените доста време са престояли във Вас. Кое ви провокира да седнете пред белия лист?

 

Аз седнах пред този бял лист още тогава, преди двадесет години, но нищо не се получи. После сякаш забравих за него. Честно казано, не зная какво отключи след толкова време порива да го напиша. Може би, чувство за дълг към самия себе си. Или просто преживяното дотолкова е ферментирало в мен, че трябваше да избие с пяна.

 

“Екстрийм” е и социален роман, от който могат да се правят изводи за цяло едно поколение. Какви са те според Вас?

 

Да, това е моето поколение, което Демокрацията завари в разкрачено състояние. Ние бяхме възпитавани до навършване на пълнолетието си при един различен режим и идеология, а в момента на съзряването трябваше да докажем на себе си, че “Времето е наше”. Бяхме ентусиазирани и същевременно неподготвени. Търсихме сами и твърде млади място под слънцето сред едно пространство, наситено с истерия, еуфория, инфлация, политически “мравки” и шенгенски визи. Никой не ни протегна ръка, но и да бяха го сторили, ние бяхме твърде горди, за да я приемем. Със сигурност това поколение изкара може би най-дивите си студентски години. Като за последно, преди нещо ново да се е случило.

 

Аудио касетка е...

 

Погледнато от техническа и меломанска гледна точка, аудиокасетката е най-вдъхновеното откритие на 80-те години. Днешното младо поколение едва ли има представа за какво служи, но за моето това беше цял един свят побран в час, час и половина, запълнен с любимата музика. А касетките се намираха адски трудно. Помня, че по битаците добрите марки стигаха до десет лева парчето в онези времена. Въобще, аудиокасетката, дискетата и видеокасетата оформяха така наречена “Света Троица” през това десетилетие. Аудиокасетката символизира и онзи безкраен процес на пътуване. Когато лентата свърши, просто я обръщаш и продължаваш отново. Точно затова оформих композиционно романа да изглежда като една аудио касетка. Е, нямам предвид, че може да се чете отзад напред...

 

В момента живеем залети с информация. С няколко клика на телефона можем да чуем която си искаме песен, да видим неин клип или live. Губят ли обаче днешните меломани в сравнение с тези от раздрънкания автобус, за които намирането на музиката на любимата група е цяло приключение?

 

Не бих искал да се поставя на мястото на днешните меломани, тъй като и аз в момента лесно намирам любимата музика, което, както казват английските джентълмени, “никак, ама никак дори не е зле”. Завиждам им благородно, че не са имали моите трудности на тяхната възраст да намират любимата музика. И същевременно искрено им съчувствам, че никога няма да усетят тръпката от това приключение. Да търсиш празни касетки, които няма дори в магазините, после да намериш звукозаписно студио, което да ги напълне с мечтания албум. Всичко това гарнирано с информационно затъмнение и абсурдни забрани... Чувството е като да откриеш храна на безлюден остров. Или да надникнеш отвъд хоризонта.

 

Познавам много рокаджии от онези години, които – заради консерватизъм или по други причини, си останаха с онази музика и старите групи и не могат да открият същата емоция у новите рок банди. При Вас как се развиха нещата?

 

Аз имам също много приятели, които считат, че хубавата музика е свършила с последния албум на PINK FLOYD от 1987-ма. При мен е малко по-различно. Не съм изневерявал нито на старата школа около DEEP PURPLE и BLACK SABBATH, нито на “олд скуул” метъла на IRON MAIDEN и JUDAS PRIEST. Ухото ми обаче непрекъснато попива нови и нови вдъхновяващи неща от изключителното разнообразие на рок-музиката, сред които бих посочил неизчерпателно DREAM THEATER, FIVE FINGER DEATH PUNCH и дори SLIPKNOT. А в момента любимците ми са ALTER BRIDGE. Не мисля, че рокът въобще ще загине. Поне докато аз съм жив. Виж, чалгата и рапът ми образуват ушна кал.

 

Мотивиран ли сте от успеха на “Екстрийм...” за започване на нов роман?

 

Успехът на “Екстрийм...” е, че най-сетне се роди. И да, апетитът идва с яденето. Имам много идеи в главата си. Повечето са реализирани и складирани във вид на къси разкази. За нов роман... само ще намигна хитро.

Публикувана в Очи в очи

Шеметната премиера на романа „Екстрийм – една рокаджийска история с автобус“ постигна пълна симбиоза между литература и музика. Дебютната творба, с която Иван Стоилов спечели една от специалните награди на юбилейния десети конкурс „Развитие“ бе в абсолютна хармония с безапелационния блус рок на група „Кокаин“. Блусарите, пълнили зали още в началото на 90-те години на миналия век и романът на Иван препълниха столичния клуб „3 уши“ – перфектното място за подобно събитие.

 

Един роман за свободата – естествена среда и стремеж на всеки рокаджия, за пътуването, за това как три дни, прекарани в един автобус могат да създадат едно микрообщество, което изживява своите революции и пропадания, конфликти и любови, но изчезва завинаги след края на пътуването.

 

Текст, звучащ леко носталгично (за посветените) и романтично за по-младите поколения. Редакторът на романа Елка Димитрова и литературният критик и заклет рокаджия Митко Новков внесоха малко академизъм, устоявайки на емоцията, създадена от музиката на „Кокаин“ и изчетените откъси от романа. Основателят на конкурс „Развитие“, преживял много премиери, Александър Александров, призна, че подобна досега не се е случвала. Той разказа и своята рок история, започнала още от времената на Beatles и Rolling Stones.

 

Авторът Иван Стоилов успя да запази самообладание в тази превъзбудена вечер и открехна пред множеството двете страни на романа, смесващи автобиографичното и фикцията. В знак на почит към един от легендарните атрибути за всеки един рок меломан от онези времена – аудио касетката, Иван бе донесъл стотина касетки от личната си колекция, а всеки гост можа да бръкне в кашоните и да си избере по една от малките пластмасови кутийки.

 

Иначе вечерта започна и завърши със здрав блус рок. „Кокаинци“ изпълниха някои от най-добрите си парчета, а за финал Юли, Владо, Мъната и Виктор зашеметиха присъстващите с една великолепна импровизация върху кавърите на класиките “Sunshine of your love” и “I'm So Glad” на Cream и Voodoo Child на Джими Хендрикс.

 

Всичко бе прилежно видео-документирано, така че скоро очаквайте пълен запис на “Live in 3 уши“ на „Кокаин“ и подробен репортаж от премиерата на романа.

Публикувана в У нас

Добромир Байчев спечели Голямата награда на 10-тия юбилеен конкурс за непубликуван български роман „Развитие“. Добромир е роден през 1976 г. в Лясковец (област Велико Търново). Живее в София. “Глиненият цар” ще бъде първата му издадена книга. От 2003 година работи като сценарист за различни ТВ продукции - “Господари на ефира”, “Пълна лудница”, “Комиците”, “Голата истина”, “Спортна треска”, “Особености на националния туризъм”, “Говорещи глави” и др. Печелил е редица национални конкурси за сценарии.

 

Поводът да напишете „Глиненият цар“ е специално за участие в Конкурс „Развитие“ или някаква потребност да изразите отношението си по темата за насилието, тоталитаризма, лагерите...?

Второто. Темите за мракобесието на тоталитаризма и смазването на талантливия и/или инакомислещ човек са важни за мен. Една от любимите ми книги е "1984". Един от любимите ми филми е "Животът на другите" (2006, Германия), който разказва за тези неща по гениален начин.

Що се отнася до насилието, упражнявано от тоталитарната машина у нас, то концлагерът "Белене" е негов символ и инструмент за сплашване чак до самия край на режима. На портала на т. нар. "Втори обект" в лагера е била изписана прочутата фраза на Горки: "Човек – това звучи гордо". Мото, което по своя безграничен цинизъм надхвърля цинизма дори на нацисткия режим с неговото "Arbeit macht frei" (на входа на Аушвиц).

"Глиненият цар" първоначално беше написан под формата на киносценарий през 2015. Тъй като не "мина" на сесията на НФЦ, а за мен беше важно да разкажа тази история, реших да напиша книга на основата на сценария. До участието в конкурса "Развитие" се стигна съвсем случайно. Ден преди изтичането на крайния срок за приемане на ръкописи, научих за конкурса от публикация в интернет. И понеже ръкописът си стоеше готов от поне половин година и нямах ясна идея какво да го правя, просто го разпечатах и го занесох в корпорация "Развитие". Така че, когато излезе книгата, се сърдете или благодарете на г-н Александър Александров. Аз лично му благодаря – на него и на журито (проф. Ивайло Знеполски, доц. Бойко Пенчев и Георги Господинов).

 

Журито определя романа Ви като политически, такъв ли е той според Вас?

Предполагам, че е и такъв, доколкото показва реалистично механизмите на действие на репресивната машина на комунистическия режим в ранните му години. Във всеки случай, трудно бих го нарекъл и исторически роман. Не че не носи характеристиките на такъв, но когато се каже "исторически роман", си представям по-скоро някакво мащабно платно, роман "тухла" от 700 стр. – докато разказът в "Глиненият цар" целенасочено е компактен, кондензиран.

Важно е да се каже, че това не е роман за "Белене" по принцип – защото това би било доста плакатно произведение – а роман, разказващ историята на един конкретен човек, въдворен в "Белене". Ако го прави добре, страничният продукт вероятно е, че е и политически роман.

За мен "Глиненият цар" е драма, ситуирана в един определен исторически контекст. Други да определят точния жанр.

 

Романът Ви изкарва на преден план личната история, съдбата на един от героите – основният персонаж. В този смисъл действието можеше да бъде във всеки един от лагерите, функционирали на територията на България. Защо избрахте Белене?

Защото е най-големият и най-страшният от всички концлагери. А и от гледна точка на историческата достоверност, лагерът "Белене" е бил крайната дестинация за най-отявлените "врагове на народната власт". Даже в един момент (през 1950 г., ако не греша) властите вземат решение занапред въдворяванията да се извършват само в "Белене".

Дори днес, ако погледнете остров Персин от българския бряг, ще ви побият тръпки. Ако си представите за миг блатата, калта, пълчищата комари и змии – и няколкото хиляди клетника, изкарани на каторжен труд от зори до мрак, ще ви се смръзне кръвта. Остров Персин е гранична територия между живота и смъртта – само че ограден не от водите на Лета, а от "хубавия син Дунав". Царство на забвението. Така че, просто нямаше как да ситуирам историята за д-р Димо Айранов другаде.

 

Има дискусия в обществото за лагерите, миналото, говоренето за тях. Мненията се разделят, според едните темата е дотегнала на хората, трябва да се гледа напред, а не назад. Другите, обратно на това, изтъкват, че малко и грешно се говори за годините след 1944-та и сега е моментът за обективен и цялостен прочит на събитията. Мнението Ви?

За да гледаш напред, трябва да познаваш миналото. Ще се повторя, но ако и у нас някога се направи филм на нивото на "Животът на другите", никой няма да каже: "Айде стига сте го дъвкали тоя комунизъм!". Просто защото е брилянтно разказана история. Т.е., ако става въпрос за "говорене за миналото" във формата на художествено произведение – ако е талантливо, винаги ще има място за него.

За съжаление съм сигурен, че по-младите поколения у нас нямат никаква представа за зверствата на комунистическия режим и концлагерите в България. На всички, които се интересуват от темата, бих препоръчал мащабния труд "Концлагерът Белене. Островът, който уби свободния човек" (2017) на Борислав Скочев, който е документално четиво. Журналистът Христо Христов нарече книгата на Скочев "Библията за Белене, в която е разказано всичко, от А до Я".

 

Чувствате ли се като част от новата вълна на български романисти, както коментира журито на конкурса?

Твърде рано е да се чувствам като част от каквото и да било – книгата дори още не е издадена. Нека първо излезе от печат и стигне до читателя. "Писател" и "романист" за мен са много гръмки "титли". Ако хипотетично бъдат издадени още 2-3 мои книги (и те се приемат добре от публиката), чак тогава – евентуално – бих си променил разбирането. За момента се възприемам като сценарист, който е написал книга.

 

Успехът на „Глиненият цар“, който спечели голямата награда на „Развитие“ мотивира ли Ви да започнете нов роман?

Мотивира ме да довърша написването на една история, която вече съм започнал. Дали крайният резултат ще е филмов сценарий или произведение в проза, за мен няма особена разлика. Може би ще е и двете. И към двете форми подхождам по сходен начин – с дисциплината и яркия визуален език на киното. Не ми допада излишната "бъбривост" нито в литературата, нито на екрана.

Държа да кажа, че наградата на "Развитие" ми дава нещо дори по-ценно от мотивацията да напиша следваща история – свободата да го направя.

 

След време Ви предстои и среща с публиката, след като „Глиненият цар“ бъде издаден. Страхувате ли се по някакъв начин от нея или оценката на журито Ви дава известна увереност?

Не само че не се страхувам, ами нямам търпение "Глиненият цар" да стигне до четящата публика. Нали затова е написан – за да се чете. Макар че в книгата няма нищо автобиографично, тя е дълбоко лична за мен. Не мога да обясня защо, но е факт. Аз просто трябваше да разкажа тази история. Никога преди не съм се вълнувал по такъв начин, докато пиша текст. Надявам се това вълнение да зарази и читателя.

Оценката на журито несъмнено е окуражаваща, но не е редно аз да говоря за качествата на книгата си. На читателите мога да обещая само това – романът е силно кинематографичен и се чете на един дъх. Финалът ще ви свари неподготвени.

Публикувана в Очи в очи

При огромен интерес протече Международната конференция с участието на бившия италиански премиер сенатор Марио Монти.

 

Залата на представителството на Европейската комисия в София не успя да побере всички гости на форума – политици, дипломати, представители на бизнеса и научните среди, медии.

 

Организаторите от Института за икономически и международни отношения (ИИМО), списание „Икономист“ и корпорация „Развитие“ чрез консултантско дружество „Хирон“ предложиха програма в два панела, засягащи най-наболелите теми в обединена Европа – промените в Еврозоната и предизвикателствата пред ЕС.

 

Модератори бяха директорите на ИИМО посланиците Валентин Радомирски и Любомир Кючуков, а сред панелистите се открояваха имената на министъра за българското председателство Лиляна Павлова, председателят на УС на АИКБ Васил Велев, политологът Антоний Тодоров.

 

Изключителната възможност да се срещнем и чуем доклада на сенатор Монти се осъществи благодарение на бившия министър и евродепутат Ивайло Калфин, работил в ръководената от Марио Монти „Група на високо равнище за собствените ресурси“ (HLGOR).

 

Вицепрезидентът на България Илияна Йотова откри конференцията с констатацията, че поколението на 21 век не отговаря на идеите и амбициите на създателите на ЕС от 60-те години на миналия век.

 

Йотова остро посочи някои от основните проблеми при функционирането на обединена Европа, един от които е фактът, че бюрокрацията е изместила визионерството.

 

Вицепрезинентът коментира и темата за кохезионната политика, наричайки митологема мнението, че тя е обречена и след 2020 година финансирането ще промени своята логика и посока. По думите й, предстоящото от януари, 2018-та българско председателство трябва да постави сред приоритетите дебата за кохезионната политика, тъй като това е истинският разговор за Европа.

 

В своя доклад сенатор Марио Монти обърна внимание и формулира някои от основните предизвикателства пред съюза, част от тях превърнали се в сериозни проблеми за функционирането му. Той укори принципа за правене на национални политики, които не се съобразяват в достатъчна степен с Брюксел.

 

Една от тезите му обаче е, че въпреки всичко сме свидетели на нов подход, който идва на фона на „сива, скучна ситуация“.Той е убеден, че трябва да се вземе голямо решение – да мислим с европейски времеви граници. Това ще стане още по време на българското председателство – май, юни догодина, при обсъждане на многогодишната финансова рамка, защото според Монти - „всички сме уморени от шизофреничното разделение между прокламирането на големи цели и липсата на средства за постигането им“.

 

Засягайки отново предстоящото българско председателство, Монти сподели впечатления от срещата си с премиера Борисов (състояла се преди началото на конференцията). От разговора с министър-председателя е станало ясно, че сред приоритетите на председателството ще бъде темата за Западните Балкани и това е добре, тъй като има нужда от нея, убеден е сенаторът.

 

Изправени сме пред риск от дезинтеграция, обяви той, изтъквайки, че по тази тема е започнал да пише през 2014 година. За разлика от повечето наблюдатели аз бях убеден, че рискът от дезинтеграция съществува и са налице много недостатъци на ЕС, свързани с националните политики, посочи Монти.

 

Той формулира истинския проблем, който по думите му е в разликата от правене на политика в миналото и сега. Преди политиките са се правили, насочени към по-дълъг времеви хоризонт и националните политически лидери са имали възможност истински да участват в интеграцията, вярвайки, че има връзка между изграждането на общия европейски дом и собствените им национални интереси, обяви Монти. Сега обаче, изтъкна той, политиката е ограничена в 140-те знака на туит постингите и 10-те секунди на телевизионните съобщения. По този начин не може да има дългосрочни опити да се работи за интегриране, убеден е сенатор Монти.

 

Той обаче смята, че опасността от дезинтеграция е намаляла, като обвърза този факт с проведения от Дейвид Камерън референдум във Великобритания за излизане от ЕС. Макар и определяйки действията на Камерън като стремеж към постигане на лични политически интереси, който не е успял, Марио Монти увери, че Брекзит няма заразен ефект, а обратното - ефект на антитела. Той се мотивира с проучвания на общественото мнение, показващи, че настроенията в подкрепа на ЕС са се повишили.

 

Коментирайки ситуацията в Каталуния и Испания, сенатор Монти подчерта, че не бива да има очаквания, които не могат да се изпълнят от ЕС. Съюзът не може да се намесва и решава проблем, възникнал между държава членка и част от тази държава.
Марио Монти завърши оптимистично доклада си, посочвайки, че има място за напредък, тъй като затрудненията в Евросъюза до голяма степен са в самите държави членки и има възможност за подобрение на ситуацията.

Публикувана в Европа

Литературният конкурс „Развитие” е институция и трябва да продължи съществуването си, дори да бъде надграден. Около това становище категорично се обединиха членовете на Обществения съвет, създаден от организаторите на „Развитие” по повод 20-годишнината на единствения у нас конкурс за непубликуван български роман.

Публикувана в У нас

Още в началото на разговора с водещия Слави Трифонов, преподавателят по „Социология на правото“ и „Социология на модерните институции“ в Пловдивския и Софийския университет направи своята тъжна констатация, че България се намира в „мъртвешко статукво“. „Ние за 25 години си изпуснахме страната. България я няма, това е по-драматичното. Само за последните 25 години над 2,5 милиона българи се евакуираха от тук – това не е емиграция, това е евакуация“, заяви доцент Христов и допълни, че „между София и Бургас страната представлява един микс между старчески домове и цигански катуни“.

„Преди 25 години България беше сред 35-те най-развити страни в света, в момента е след 80-о място по индекса на ООН за човешко развитие“, каза доц. Иво Христов. Той отбеляза, че преди 25 години България също така е била „космическа държава“, „една от водещите страни в електрониката“ и страна, с която са се съобразявали и във военно отношение. „България имаше толкова танкове, колкото Гърция и Турция взети заедно. И от нас се страхуваха и ни уважаваха“, заяви социологът. Според него за това, че „сега сме нищо“ не е виновна геополитическата ситуация или големите геополитически играчи, а са виновни всички българи: „Ние не сме възпитани в най-важното, което всъщност прави от народите нации с гръбнак – а то се нарича „култура на личната отговорност“.

Доц. Иво Христов продължи с тъжните констатации и заяви, че „това, което е останало в България е демографската шлака“. Той дори се съмнява, че вече има „с кого да бъде спасявана тази страна“.

Слави Трифонов провокира доц. Христов да коментира и изказването на премиера Бойко Борисов, който днес аргументира твърдението си, че навсякъде стават убийства със сериала „От местопрестъплението“. Тук доц. Христов цитира шокиращи цифри, според които в България от битова престъпност, нещастни случаи и война по пътищата загиват почти толкова хора, колкото биват убивани на териториите, контролирани от „Ислямска държава“. „И най-трагичното е, че ние въобще не осъзнаваме драматизма и блатото, в което сме затънали. Това, което се представя за гражданска енергия, са всъщност мехурчетата на гниещия труп на България“, каза доц. Христов.

Пред Слави Трифонов социологът сподели, че следи инициирания от „Шоуто на Слави“ референдум. Според преподавателя въпросите, включени в допитването са важни, но не решават генералния проблем. „Когато се опитваш да решаваш важни, но частни проблеми, без да си решил генералния проблем, винаги ще се натъкваш на нерешения генерален проблем“, смята доц. Христов. Той е убеден, че трябва да има смяна на цялата система, защото счита, че в сегашната система има мощни сили, които са заинтересовани от продължаването на „мъртвешкото статукво“, от „дебилизирането на нацията“, от наркотизирането й. Според него тези сили не съжаляват, когато българите напускат родината си, а напротив – искат хората да напускат България: „Колкото по-малко критично вещество има тук, толкова по-добре за статуквото“.

Доц. Христов отбеляза, че най-опасни за сегашната система са хората от неговото поколение и от поколението на Слави, защото те са живели и преди 1989 г. и имат „специфичен опит“ и „критични сетива“. „Ако ние не направим нищо, тази страна си отива“, сподели песимистичната си прогноза социологът. Другата негова надежда е „да се даде възможност все пак на малкото останали читави хора в България“.

Доц. Иво Христов смята, че в момента в България липсва базата, за да има въобще демокрация. По думите му за тази база е нужно да има хора със собствен, най-вече икономически гръбнак. Според него, за да си гражданин трябва да си икономически независим, а оттам и политически независим. В този ред на мисли социологът припомни и приватизацията от 90-те години, която той определи като дивашка. Чрез нея, според доц. Христов, са били унищожени спестяванията на хората, а също така е била отнета възможността хората да бъдат „творци на собствената си съдба“.

Доц. Христов отбеляза, че не е останало нито едно предприятие и следователно няма индустрия, която да има нужда от умни хора. „Ако се разходиш около Северна България – около Плевен, Левски, ще видиш все едно страна, която е воювала“, начерта още една мрачна картина пред водещия доцент Христов. „Трябвало образованието да бъде насочено към бизнеса. Кой бизнес, бе Слави? Този за смяна на мръсните чаршафи? Той да не би да има нужда от хора с високи образователни качества? Те имат нужда от роби, които да разделят две и две.“ – продължи гостът на Слави. Доц. Иво Христов стигна и по-далеч като определи икономиката на България като на страна от Третия свят. Според него България има три източника на финансиране – „помощи, не казвам финансиране, защото това са мизерни трохи, от Европейския съюз“, от контрабанда и от енергетика.

В предаването доц. Иво Христов алармира и за това, че „растат хора, които не са прочели нито една книга“. „Много е важно да се чете, не фейсбук, да се четат книги, защото книгата ти дава възможност ти да си създаваш сам свят, да си въобразяваш сам свят“, каза доц. Христов. А по повод на децата, които имат смартфони той заяви следното: „Тези деца са убедени, че живеят в най-свободния от всички възможни светове, всъщност неосъзнавайки, че са роби“.

 

Източник: http://www.slavishow.com/%D0%B4%D0%BE%D1%86-%D0%B8%D0%B2%D0%BE-%D1%85%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D0%B2-12-%D1%8F%D0%BD%D1%83%D0%B0%D1%80%D0%B8-2016-%D0%B3/

Публикувана в У нас