„Екстрийм – една рокаджийска история с автобус“ е дебютният роман на Иван Стоилов, с който той спечели специална награда от юбилейното десето издание на конкурс „Развитие“. До момента той публикува кратки разкази в сайта „Бомберанг“. Иван е от Димитровград, завършил е право, работил е като журналист и следовател, в момента е съдия в Софийски районен съд.

 

Романът “Екстрийм – една рокаджийска история с автобус” спечели една от специалните награди на конкурс “Развитие”, в началото на октомври бе отпечатан, вече мина и премиерата му. Как се чувствате в момента след тези три събития?

 

Чувствам се еклектично. Има смесица от еуфория от съвместното представяне на романа с група “Кокаин”, прилив на адреналин, гордост и малко постродилна депресия. Последното е в смисъл, че отрочето реве за читатели, а аз се щурам насам-натам, чудейки се как да го нахраня. Все пак е първо чедо, треперя му.

 

Каква е историята, разказана от Вас?

 

Историята най-вече е истинска и за мен е чест, че участвах в нея. Това е история за съзряването на група млади хора, абсолютно различни по характер, но обединени в любовта си към рок-музиката. Тази любов ги дарява с едно щуро пътуване, в което всеки е помъкнал своите младежки въпросителни. Нито един не получава отговор на тях, но преоткрива вдъхновението да продължава да ги търси.

 

Ясно е, че в романа има и документалност, и автобиография, и фикция. Преживяното е в началото на 90-те и спомените доста време са престояли във Вас. Кое ви провокира да седнете пред белия лист?

 

Аз седнах пред този бял лист още тогава, преди двадесет години, но нищо не се получи. После сякаш забравих за него. Честно казано, не зная какво отключи след толкова време порива да го напиша. Може би, чувство за дълг към самия себе си. Или просто преживяното дотолкова е ферментирало в мен, че трябваше да избие с пяна.

 

“Екстрийм” е и социален роман, от който могат да се правят изводи за цяло едно поколение. Какви са те според Вас?

 

Да, това е моето поколение, което Демокрацията завари в разкрачено състояние. Ние бяхме възпитавани до навършване на пълнолетието си при един различен режим и идеология, а в момента на съзряването трябваше да докажем на себе си, че “Времето е наше”. Бяхме ентусиазирани и същевременно неподготвени. Търсихме сами и твърде млади място под слънцето сред едно пространство, наситено с истерия, еуфория, инфлация, политически “мравки” и шенгенски визи. Никой не ни протегна ръка, но и да бяха го сторили, ние бяхме твърде горди, за да я приемем. Със сигурност това поколение изкара може би най-дивите си студентски години. Като за последно, преди нещо ново да се е случило.

 

Аудио касетка е...

 

Погледнато от техническа и меломанска гледна точка, аудиокасетката е най-вдъхновеното откритие на 80-те години. Днешното младо поколение едва ли има представа за какво служи, но за моето това беше цял един свят побран в час, час и половина, запълнен с любимата музика. А касетките се намираха адски трудно. Помня, че по битаците добрите марки стигаха до десет лева парчето в онези времена. Въобще, аудиокасетката, дискетата и видеокасетата оформяха така наречена “Света Троица” през това десетилетие. Аудиокасетката символизира и онзи безкраен процес на пътуване. Когато лентата свърши, просто я обръщаш и продължаваш отново. Точно затова оформих композиционно романа да изглежда като една аудио касетка. Е, нямам предвид, че може да се чете отзад напред...

 

В момента живеем залети с информация. С няколко клика на телефона можем да чуем която си искаме песен, да видим неин клип или live. Губят ли обаче днешните меломани в сравнение с тези от раздрънкания автобус, за които намирането на музиката на любимата група е цяло приключение?

 

Не бих искал да се поставя на мястото на днешните меломани, тъй като и аз в момента лесно намирам любимата музика, което, както казват английските джентълмени, “никак, ама никак дори не е зле”. Завиждам им благородно, че не са имали моите трудности на тяхната възраст да намират любимата музика. И същевременно искрено им съчувствам, че никога няма да усетят тръпката от това приключение. Да търсиш празни касетки, които няма дори в магазините, после да намериш звукозаписно студио, което да ги напълне с мечтания албум. Всичко това гарнирано с информационно затъмнение и абсурдни забрани... Чувството е като да откриеш храна на безлюден остров. Или да надникнеш отвъд хоризонта.

 

Познавам много рокаджии от онези години, които – заради консерватизъм или по други причини, си останаха с онази музика и старите групи и не могат да открият същата емоция у новите рок банди. При Вас как се развиха нещата?

 

Аз имам също много приятели, които считат, че хубавата музика е свършила с последния албум на PINK FLOYD от 1987-ма. При мен е малко по-различно. Не съм изневерявал нито на старата школа около DEEP PURPLE и BLACK SABBATH, нито на “олд скуул” метъла на IRON MAIDEN и JUDAS PRIEST. Ухото ми обаче непрекъснато попива нови и нови вдъхновяващи неща от изключителното разнообразие на рок-музиката, сред които бих посочил неизчерпателно DREAM THEATER, FIVE FINGER DEATH PUNCH и дори SLIPKNOT. А в момента любимците ми са ALTER BRIDGE. Не мисля, че рокът въобще ще загине. Поне докато аз съм жив. Виж, чалгата и рапът ми образуват ушна кал.

 

Мотивиран ли сте от успеха на “Екстрийм...” за започване на нов роман?

 

Успехът на “Екстрийм...” е, че най-сетне се роди. И да, апетитът идва с яденето. Имам много идеи в главата си. Повечето са реализирани и складирани във вид на къси разкази. За нов роман... само ще намигна хитро.

Публикувана в Очи в очи

Шеметната премиера на романа „Екстрийм – една рокаджийска история с автобус“ постигна пълна симбиоза между литература и музика. Дебютната творба, с която Иван Стоилов спечели една от специалните награди на юбилейния десети конкурс „Развитие“ бе в абсолютна хармония с безапелационния блус рок на група „Кокаин“. Блусарите, пълнили зали още в началото на 90-те години на миналия век и романът на Иван препълниха столичния клуб „3 уши“ – перфектното място за подобно събитие.

 

Един роман за свободата – естествена среда и стремеж на всеки рокаджия, за пътуването, за това как три дни, прекарани в един автобус могат да създадат едно микрообщество, което изживява своите революции и пропадания, конфликти и любови, но изчезва завинаги след края на пътуването.

 

Текст, звучащ леко носталгично (за посветените) и романтично за по-младите поколения. Редакторът на романа Елка Димитрова и литературният критик и заклет рокаджия Митко Новков внесоха малко академизъм, устоявайки на емоцията, създадена от музиката на „Кокаин“ и изчетените откъси от романа. Основателят на конкурс „Развитие“, преживял много премиери, Александър Александров, призна, че подобна досега не се е случвала. Той разказа и своята рок история, започнала още от времената на Beatles и Rolling Stones.

 

Авторът Иван Стоилов успя да запази самообладание в тази превъзбудена вечер и открехна пред множеството двете страни на романа, смесващи автобиографичното и фикцията. В знак на почит към един от легендарните атрибути за всеки един рок меломан от онези времена – аудио касетката, Иван бе донесъл стотина касетки от личната си колекция, а всеки гост можа да бръкне в кашоните и да си избере по една от малките пластмасови кутийки.

 

Иначе вечерта започна и завърши със здрав блус рок. „Кокаинци“ изпълниха някои от най-добрите си парчета, а за финал Юли, Владо, Мъната и Виктор зашеметиха присъстващите с една великолепна импровизация върху кавърите на класиките “Sunshine of your love” и “I'm So Glad” на Cream и Voodoo Child на Джими Хендрикс.

 

Всичко бе прилежно видео-документирано, така че скоро очаквайте пълен запис на “Live in 3 уши“ на „Кокаин“ и подробен репортаж от премиерата на романа.

Публикувана в У нас