Две статии в една публикация за честването на Варшавското възстание

За приликите в отбелязването на Варшавското възстание и Деня на победата

Репортаж от отбелязването на 73-та годишнина от началото на Варшавското възстание
Вторник, 15 Август 2017 13:40 Публикувана в Европа Прочетена 427 пъти
Бойци от полка „Radosław” след няколкочасов преход през градската канализация от площад „Krasiński” до улица „Warecka” в района „Śródmieście” district, early morning on September 2, 1944. Бойците са полски скаути, като момчето с шлема е Tadeusz Rajszczak "Maszynka" (от ляво), заедно с още двама младежи от батальона "Miotła". Снимката е направена рано сутринта на 02 септември 1944 година. Бойци от полка „Radosław” след няколкочасов преход през градската канализация от площад „Krasiński” до улица „Warecka” в района „Śródmieście” district, early morning on September 2, 1944. Бойците са полски скаути, като момчето с шлема е Tadeusz Rajszczak "Maszynka" (от ляво), заедно с още двама младежи от батальона "Miotła". Снимката е направена рано сутринта на 02 септември 1944 година. Снимка: Jerzy Tomaszewski, (1979) Epizody Powstania Warszawskiego, Warszawa, Krajova Agencja Wydawnicza, 1979, Wikimedia Commons, https://commons.wikimedia.org/wiki/File:Polish_Boy_Scouts_fighting_in_the_Warsaw_Uprising.jpg

Излишно е да се връщаме към предисторията на Варшавското въстание и причините за преминаването на съветските части към отбрана на брега на Висла, в момента на неговото започване. Позициите и на руските, и на полските военни историци отдавана са известни и са точно толкова непримирими, както позициите на някой софийски и скопски по македонския въпрос. Дори живите ветерани: бойците от Съветската Армия и комбатантите от Армия Крайова и до сега, в края на живота си, разказват противоположни версии за случилото се през август и септември 1944г.

 

Дори и речта на военния министър на коалиционното правителство на „Право и Справедливост” Антони Мачеревич, произнесена на Площад Пилсудски във Варшава, в 12:00 часа на 01 август 2017 г., след като прие военния парад на представителните части на видовете въоръжени сили и родовете войски, беше издържана не толкова в духа на „Студената”, а по-скоро на „Горещата” война.

 

Той изтъкна, че цяла Западна Европа, включително и немците, трябва да са благодарни на Армия Крайова и жителите на Варшава за саможертвата. Защото, в противен случай, Сталин е имал всички шансове да заеме не само цялата немска територия, но и почти цяла Западна Европа, на фона на силата на комунистическото партизанско движение във Франция и Италия. Тогава и те, и най-вече Полша, са щели да се превърнат в съветски републики и Сталин да изпълни мечтата си за победа на световната революция (макар че тази мечта изобщо не е била негова, а на не особено уважавания от него Ленин и на най-върлия му враг Троцки). Според военния министър, именно въстаниците са спрели Червената Армия.

 

Моят приятел проф. д. и. н. Кшищоф Яблонка (работещ в Музея на Маршал Пилсудски) изказва още по-радикални съображения: Сталин е бил бесен, когато е научил за въстанието, защото е разбрал, че е поставен в «цугцванг»: или да потвърди имиджа си, като „Освободител на Европа от фашизма” и, заедно с Армия Крайова, да притиснат Вермахта от изток и от запад, оставяйки на поляците (подчиняващи се на правителството в Лондон) властта във Варшава, или да остави Армия Крайова и Вермахта да се унищожат взаимно и Съветската Армия да влезе в безлюдната разрушена Варшава (както и става). И да покаже истинското си лице на диктатор и узурпатор пред Европа и света.

 

Професорът по история не се интересува от факта, че след немската контраатака, предните съветски части са останали без танкове, БТР-и и подвижни оръдия. Изобщо не са имали никакви средства за придвижване. Дори автомобилите им са били унищожени от Луфтвафе. С последни сили са отблъснали контраатаката, но не са имали шанс за нищо повече, освен за пасивна отбрана. Освен това, предните полски части, в състава на Съветската Армия, успяват да стоварят десант на левия бряг на Висла, обаче, така и не стигат до контакт с въстаниците и са унищожени от превъзхождащите немски войски.

 

Това се случва в момент, когато Армия Крайова и варшавските доброволци са стигнали до най-голямото разширение на завзетите територии, немците са се прегрупирали, частите от десния бряг на Висла са се прехвърлили на левия и са започнали контранастъпление. Отделните квартали, завоювани от Армия Крайова, са изолирани един от друг. Въстаниците упорито се отбраняват. Жителите на Варшава масово се присъединяват към тях и воюват. С пълна саможертва. Но с недостатъчен професионализъм и лошо въоръжение. В началото въстаниците са 35 000, немците 20 000. Обаче, далеч не всички въстаници са офицери и войници от Армия Крайова – голяма част са просто жители на Варшава, без никакви военна подготовка и въоръжение.

 

Според юбилейния вестник „Польска Збройна” (Въоръжена Полша), който „харцерките” (млади момичета, облечени във въстанически униформи) раздаваха, заедно с бутилки ледена минерална вода (жизнено необходима в 40-градусовата горещина), въстаниците са разполагали със 100 тежки и леки картечници, 400 автомата, 1500 пушки. 2500 пистолети и няколко хиляди гранати и бутилки с бензин (повечето самоделни). Или общо 4500 от тях са имали огнестрелно оръжие, плюс тези на които са били поверени гранатите и бутилките.

 

Докато немците (макар предимно гарнизонни и полицейски части) са с характерна за нацистка Германия дисциплина и професионализъм и са въоръжени в съответствие със стандартите. Освен това, към тях се присъединяват и частите на Вермахта, контраатакували зад Висла.

 

По време на боевете в първите дни обаче, въстаниците пленяват голямо количество оръжие. Тогава те отбелязват своите най-големи успехи. Успяват да овладеят Старе Място, Шрудмйешче и Мокотув. И част от Чернякув. Както обаче отбелязва „Польска Збройна” стратегическите пунктове остават в немски ръце. Армия Крайова не успява в атаките на мостовете на Висла, гарите, летищата, цитаделата. На много места единствено успяват да изолират немските части.

 

Последната голяма победа на въстаниците е от 23 август: превзета е катедралата „Швйенти Кшиж” (Свети Кръст) на улица Краковскйе Пшедмйешче, до Варшавския Университет. Обаче двете атаки срещу самия университет са безуспешни. Затова пък въстаниците превземат полицейския пункт, като пленяват голямо количество оръжие и боеприпаси и десетки полицаи.

 

Луфтвафе играе изключително голяма роля в потушаването на въстанието. Докато Армия Крайова не разполага нито с авиация, нито с артилерия. Както разказва професор Яблонка, съюзническите самолети се ограничават да хвърлят от високо помощи. Американците обаче го правят от два километра височина и тя в повечето случаи попада при немците. Те допълнително се въоръжават и се хранят с вкусните американски консерви, не пропускайки подигравките по адрес на Рузвелт и неговите ВВС. Съветските самолети пускат контейнерите без парашути и те се повреждат при съприкосновението със земята. Оръжието и боеприпасите са неизползваеми.

 

Професор Яблонка забеляза учудването ми, че след края на парада, един от поднесените венци на Паметника на Незнайния Войн е от посолството на Южно-Африканската република. И разказва, че единствено южноафриканските самолети (в състава на съюзническата авиация) са оказали ефективна помощ на въстаниците – пилотите не са се страхували да пикират на 200-300 метра и да хвърлят контейнерите на териториите, заети от Армия Крайова. Оттогава между поляците от Армия Крайова и бялото население на ЮАР съществува тясна емоционална връзка.

 

Символ на победния дух на въстаниците е завземането още преди 17 часа на 1 август на най-високата тогава в Полша 16-етажна сграда, висока 68 метра, наречена „Прудентал” на Площада на Варшавските Въстаници (тогава Площад Наполеон). Тя е построена през 1931-33г. от едноименното английско застрахователно дружество – „Пруденшъл”. Веднага на върха му е поставено полското знаме, което се развява там до самата капитулация на Армия Крайова на 03 октомври 1944г.

 

Равносметката от поражението за жителите на Варшава е печална: 500 000 жители на Варшава са преместени от немците във временни лагери, най-големият от които е в Прушкув. 60 000 са пратени в концлагери, 90 000 са транспортирани на работа в Германия. СС-батальоните, съставени предимно от дезертирали, или пленени руснаци, украинци, балтийци и най-вече азербайджанци (за последните авторът на тези редове готви специална студия) избиват между 150 000 – 200 000 жители на Варшава. Загиналите въстаници са някъде около 16 000. Загубите на немците и СС-батальоните, съставени от бивши съветски граждани, са между 2000 – 10 000.

 

С професор Яблонка успяхме да се включим в юбилейните мероприятия едва в 12:00 на Площад „Пилсудски”, пред Паметника на Незнайния Войн. Пропуснахме полагането на венци пред конспиративната квартира на Варшавския Окръг на Армия Крайова на улица Филтрова №68, където е подписана заповедта за започването на въстанието. Не успяхме да отидем и пред паметника „Воюващ Мокотув – 1944г.”. Оттам е тръгнал юбилеен „Марш на Мокотов” от улица Пулавска до улица Дворкова (по стъпките на въстаниците на 01 август 1944г.). Срещнахме се едва на Площад „Пилсудски”.

 

Обаче военният парад си струваше. Както и ентусиазираните празнично облечени варшявани (въпреки жегата), които развяваха бяло-червения флаг, стояха мирно и пееха „Мазурката на Домбровски” (полския национален химн), докато я изпълняваше военният оркестър. 40-градусовата горещина не ни попречи с професор Яблонка да се втурнем презглава към кръстовището на улиците Шопен и Алейе Уяздовскйе за полагането на венци на тамошия паметник.

 

Нямахме обаче физическа възможност да присъстваме на същия ритуал пред паметника на улица Вйейска, който се проведе по същото време. Затова пък навреме стигнахме до военното гробище „На Повонзках”, където присъствахме на два ритуала – полагане на венци пред паметника на генерал Монтер (командващ Варшавския Окръг на Армия Крайова, подписал заповедта за началото на въстанието) и пред паметника „Глория Виктис”. Там се задържахме и пропуснахме полагането на венци на паметника „Загинали-Непобедени” на гробището във Воля и на запалването на Паметния Огън на улица Бартицка.

 

Навреме стигнахме обаче до същия Площад „Пилсудски” за празничния концерт. Там ни чакаха няколко мили дами – приятелки на професора. С тях се разминахме на десния бряг на Висла, където присъствахме на възпроизвеждане на началото на въстанието от военно-историческия клуб в Прага (частта от Варшава на десния бряг на Висла) и опитахме „грохувка” (супа от грах, моркови, лук и малко месо) и сладък чай, с които са се хранели въстаниците през двата месеца.

 

Приятелките на професора бяха стигнали на площада преди нас и бяха ни подсигурили книжки с текстовете на песните, които предстоеше да бъдат изпълнени от „Оркестъра на Варшава” на Томаш Вольни. Концертът започна точно в 21:00 часа и продължи до 01:00 часа, като работният ден на метрото беше специално удължен, касите не работеха, входовете бяха без бариери и никой не проверяваше билетите в автобусите. Многохилядното множество държеше в едната си ръка книжката и ентусиазирано пееше, заедно със солистите. Много варшавяни, особено по-възрастните, знаеха всички текстове наизуст и не се нуждаеха да си припомнят от книжките.

 

Всички развяваха полския бяло-червен флаг в различни размери. И аз се сдобих с такъв – подари ми го една от приятелките на професора. Хората от всички възрасти се чувстваха като едно цяло, заедно с престарелите ветерани, седнали на специално поставени за тях столове.

 

Многократно и дълго съм пребивавал в Полша. Познавам Варшава не по зле от София и Москва и се чувствам там като у дома си. Обаче за първи път се случвам в полската столица на 1 август и съм изключително впечатлен от видяното. Поляците са този славянски народ, който запазва духа си, историческата памет, силната католическа вяра. Вероятно затова именно Полша няма такива демографски проблеми, както всички останали славянски страни. И няма и да има!

 

Многократно съм присъствал на 9 май в Москва и в други руски градове. И съм поразен от сходството на провеждането на двата юбилея – в Русия и в Полша. Съвпаденията в начина на отбелязване на военните подвизи на руснаци и поляци са толкова много, че навяват на мисълта за плагиатство от едната страна. Например, на университетската улица Краковскйе Пшедмйешче, в градинката между паметника на кардинал Стефан Вишински и Дома за Срещи с Историята, се проведе същата акция като „Безсмъртния полк” в Москва и в други руски и бивши съветски градове. Флашмобът със спонтанното пеене на патриотични песни от случайно попаднали по едно и също време на едно и също място хора се случи след концерта в метрото. По същия начин на парада ветераните седяха около министъра Антони Мачеревич, а на концерта – около президента Анджей Дуда. По същия начин публиката ги аплодираше.

 

Примерите са много. Вариантите са два. Или Москва, или Варшава са майстори на плагиата. Обаче, при пълното отсъствие на политически и културен диалог в момента, това ми се вижда малко вероятно. Въпреки че съдържанието на руските и полски канали „История” и „Култура” си прилича като две капки вода (разбира се, с обратен знак)! Но доказателства за плагиат няма!

 

Другият вариант е, че руснаците и поляците продължават много да си приличат. Въпреки вековната вражда и разликата между православната и католическата доктрини. Тук бих цитирал починалия скоропостижно на 08.03.2017г. варненски военен историк Мирослав Йовински: „Ако не съществуваше вековният руско-полски конфликт, ислямът щеше да бъде екзотична секта на Арабския Полуостров”.

 

От исляма вече няма как да се отървем. Обаче от „Ислямска Държава” можем и сме длъжни да го направим. А това е възможно само по пътя на тясното сътрудничество между Русия и НАТО. Защото, както каза станалият известен у нас с желанието си да обедини българските земи конгресмен Дейна Рорабейкър, „Русия ни помага повече в борбата с „Ислямска Държава”, отколкото някои членове на НАТО. Турция няма повече място в НАТО”. Въпреки че аз продължавам да бъда категоричен противник на членството на България в НАТО, смятам, че ако Турция бъде изгонена от блока (или сама напусне), численността на моите съмишленици ще се стопи много бързо. И това е логично.

 

В Кремъл има много съратници на президента Путин, които искат изцяло да нормализират отношенията Русия-НАТО, Русия-ЕС, Русия-САЩ. Пътят към нормализацията обаче минава през историческото помирение между Москва и Варшава. И то, рано или късно, все пак ще се случи.

 

Послепис на редакцията:

 

В редакцията решихме този път да не снабдяваме текста на д-р Георги Коларов със „задължително въведение”, а с един добронамерен послеслов. Вече години на ред, в българската журналистика се наблюдава постоянен упадък, граничещ с изчезване на жанра „репортаж”. С този си текст, д-р Коларов прави един своеобразен принос към каузата на този изчезващ жанр. Ние публикуваме текста му, най-вече поради наистина стойностния репортаж от чествуването на годишнината от Варшавското възстание. Бихме се радвали, подобни текстове да се появяват по-често в нашите медии.

 

Разбира се, д-р Коларов е останал верен на себе си и е „пришил” към чудесния си репотаж един куп коментари, твърдения и внушения, които налагат появата ако не на „задължително въведение”, то поне на един сериозен редакционен послепис.

 

Не се наемаме да взимаме страна в разискването дали руснаците подражават на поляците или поляците – на руснаците в ритуали от типа на шествието на „Безсмъртния полк”. Най-вероятно ставаме свидетели на нормално сходство във формата на почитане на паметта на хора, загинали във военни действия. Внушението, че загиналите във войната, остават да живеят вечно, присъства и при демократичните и при автократичните общества.

 

Що се отнася до тезата, че има огромна прилика между руснаците и поляците, със същия успех може да се твърди, че има такава прилика и между американците и северните корейци. И едните и другите са хора, човеци. Друг е въпросът, че самите поляци и руснаци по всичко изглежда, че са на друго мнение и хорово биха отхвърлили тезата на д-р Коларов за тяхната близост.

 

Тази дискусия напомня за случая с едно от полските възстания срещу владичеството на Руската империя, когато в европейските общества се надига остра реакция срещу действията на руснаците. Тогава самият Александър Сергеевич Пушкин написва стихотворение, смисълът на което е, че това си е вътрешна работа „между славяни” и Западът и Европата няма какво да си бъркат носа в нея. За добро или за лошо, времето опроверга иначе гениалният поет. Поляците се освободиха от имперското владичество, преживяха още един дележ и окупация през Втората световна война и днес отново имат своя държава – член на ЕС, която има своята тежест и в Европа, а и по света.

 

При цялата добронамереност на д-р Коларов, разцъфтяването на руско – полската дружба днес е отложено за неопределено време и струва ни се – така мислят и двете страни. Нямаме никакви данни, колко са на брой и на какви позиции са съратниците на президента Путин, които ратуват „изцяло да нормализират отношенията Русия-НАТО, Русия-ЕС, Русия-САЩ”, но изглежда в момента те си имат други приоритети. Би било чудесно, написаното от д-р Коларов да е истина, но за сега наблюдаваме симптоми на съвсем други отношения. Пък и не знаем, кой какво влага в своето разбиране за нормализация на отношенията. Но, дано пък твърдението на автора да е истина ...

 

Също така, трябва обезателно да се отдели внимание и на някои твърдения, свързани с потушаването на Варшавското възстание и свързаните с него безчинства и издевателства. В текста на д-р Коларов се промъква тезата, че потушаването на възстанието и свързаните с него масови избивания са дело най—вече на спомагателните войски, намиращи се на разположение на немското командуване – „СС-батальоните, съставени предимно от дезертирали, или пленени руснаци, украинци, балтийци и най-вече азербайджанци (за последните авторът на тези редове готви специална студия)”. Според нас, тези твърдения са частично верни и когато се пише по тези въпроси е необходима много голяма прецизност.

 

Руснаците са на първо място в списъка на д-р Коларов, но със сигурност те изобщо не са били най-многобройните спомагателни части, използувани от немците във Варшава. Освен това, трябва да се подчертае, че основната руска бойна единица във Варшава е един контингент от под 2000 души от състава на така наречената РОНА. В някои зиточници изрично се посочва, че е напълно погрешно да се твърди, че в потушаването на Варшавското възстание е участвувала Руската освободителна армия (РОА) на генерал Власов и че всъщност мнозина автори бъркат нея с РОНА (виж: http://www.warsawuprising.com/paper/rona.htm ). Също така погрешно се приписва сериозна роля на украинските националисти при потушаването на възстанието. Всъщност, тяххното участие може да бъде оценено като маргинално.

 

Руската освободителна народна армия (РОНА) е сформирана на територията на една от малкото автономни зони, допуснати от немците на руска територия по време на окупацията им. Това е районът около град Локот, недалече от Брянск. При създаването си през октомври 1941 година, РОНА се състои изключително от местни хора, и има характер на местна милиция, която се бие на първо място срещу съветските партизани. Включването на руски военнопленници в състава на РОНА започва едва през есента на 1942 година.

 

Инициатори за създаването на „Локотската автономия” са двама местни жители - Бронислав Владиславович Каминский и Константин Воскобойник. Сами по себе си, техните биографии са изключително интересни, но тук няма да се спираме на тях поради липса на място. Ще отбележим само, че те не са някакви асоциални типове, социопати или маргинали. И двамата имат относително високо място в обществото и партиен стаж в комунистическата партия - във ВКП(б), макар че са познали и вкуса на репресиите и партийните чистки.

 

Със съгласието на германците, Константин Воскобойник става старейшина (староста) на „автономията”, на така наречената „Локотская волость”. Бронислав Каминский става негов заместник. Интересен факт е, че бащата на Камински е поляк (!), а майка му е етническа немкиня – „фолксдойч”. Въпреки това, Каминский се самоопределял като руснак.

 

На 08 януари 1942 година, Константин Воскобойник загива в бой и Камински оглавява и „автономията” и местната въоръжена милиция – РОНА. Командирът на 2-ра германска армия – генералоберст Рудолф Шмидт посочва Каминский като ръководител на тилов армейски район номер 532 с административен център Локот. На 19 юли 1942 година, с одобрението на командуващия групата армии „Център” – фелдмаршал Гюнтер фон Клюге, Каминский получава допълнителна автономия и номинално местно самоуправление, под надзора на майор фон Велтхайм и на полковник Рюбзам. Каминский вече е „върховен кмет” на своеобразната локотска република и бригаден командир на местната милция – РОНА. Той ръководи местното управление, което създава собствени съдилища, затвори и вестник. В локотската „волость” разрешават частното предприемачество и дори го насърчават. Колхозите просто са разпуснати.

 

Колкото и невероятно да звучи, РОНА се командува от руснаци, а не от немци, макар че при създаването й, специално съдействие оказва небеизвестният германски военначалник – Хайнц Гудериан. Докато е на територията на „Локотската автономия”, РОНА наброява над 10000 души При заемането на споменатата автономна територия, на която е действувала РОНА, последната се оттегля, като евакуира и по-голямата част от местното население със себе си. След изтеглянето си на запад, командуващият РОНА - Бронислав Каминский е подчинен директно на Химлер, като накрая тя е включена в състава на Waffen – SS, като SS Sturmbrigade R.O.N.A. Това става през юни 1944 година, като Каминский получава званието “Waffen – Brigadenführer der SS”. Той остава единственият човек с такова звание във Waffen – SS.

 

При избухването на Варшавското възстание, РОНА не е дислоцирана в близост до Варшава, затова някъде между 1600 и 1700 души, по изричното искане на Химлер, са изпратени във възстаналия град на помощ на немските войски. Според някои източници, тази бойна единица е имала на разположение четири трофейни танка Т-34, една самоходна артилерийска установка САУ-76 и още няколко оръдия. (Интересен факт също така е, че при подбора на тези около 1700 души е имало изричното изискване те да не са женени). Този контингент е командуван не от Каминский, а от друг командир от РОНА – началник щабът Юрий Фролов. По-късно, пред саветския военен съд Фролов ще твърди, че при изпращането им във Варшава, на тези руснаци им е било предварително разрешено да грабят и да мародерствуват. Това е повече от съмнително, защото цялата собственост на възстанала Варшава се е третирала от нацисткото ръководство като „собственост на Райха”.

 

Несъмнено, бойците от РОНА са извършили безчинства и грабежи, защото неочакано за всички, техният командир – Бронислав Камински е изправен пред военен съд в глад Лодз и е соъден на смърт. Позовавайки се на свидетелствата на Фролов, полският автор Jozef Wronszewski оценява броя на убитите от РОНА поляци в район Охота на около 10000 души. (Виж: Wronszewski, Jozef, Ochota, Warszawa, 1970). Всъщност, смятан за достоверен полски източник, обвинява РОНА за 700 убийства на цивилни граждани, извършени главно във варшавския район Охота – виж: Kirchmayer, Jerzy, Powstanie warszawskie, Książka i Wiedza, Warszawa, 1978, стр. 367). Тепърва трябва да се намери обяснение на значителната разика в оценките на Jozef Wronszewski през 1970 и на Jerzy Kirchmayer през 1978 година.
Присъдата е изпълнена. Няма никакво значение, че на 27 януаре 1944 година, Каминский е награден едновременно с „Железн кръст” втора степен и с „Железен кръст” първа степен, за участието си във войната до този момент.

 

Смята се, че инициатор на тази „съдебна” разправа с Каминский е самият Хайнрих Химлер. Официалният мотив на присъдата са мародерствата и грабежите на РОНА във Варшава, като се имат пред вид не насилията над местните жители, а точно фактът, че е било „присвоено имущество на Райха”.

 

Като се има пред вид, че Бронислав Каминский не е участвал пряко в боевете във Варшава, нито пък е ръководил изпратения там контингент от РОНА, става ясно, че причината за екзекуцията му трябва да се търси някъде другаде, но присъдата е била мотивирана по този начин – Райхът е ограбен и крадците се наказват.

 

Естествено, болшевишката пропаганда е очарована от този развой на нещата, но безпристрастният анализ показва, че има сериозно поле за изследване на причините за ликвидирането на висщето ръководство на РОНА в края на Втората световна война. Ако се послужим с думите на д-р Коларов, за участието на РОНА във войната трябва да се напише (поне една) отделна студия.

 

За разлика от армията на Власов, която така и не успява да влезе в бой със Съветската армия, РОНА се сражава и срещу партизаните в Брянска област и на фронта (РОНА участва дори в битката при Курската дъга в рамките на операция „Цитадела”), където част от личния си състав. Преди това обаче, през пролетта на 193 година, РОНА е достигнала 12000 души, има в състава си пет полка от по три батальона, протововъздушен батальон и бронирана рота.

 

Написахме толкова много за РОНА, единствено като илюстрация на това, колко „хлъзгава” е фактологията около разгрома на Варшавското възстание и колко предпазливи трябва да бъдем, когато се опитваме да опишем такива събития само с едно изречение. По същия начин, само че с половин изречение, д-р Коларов ни съобщава, че най-големи зверства са извършили „най-вече азербайджанците”. Тук нещата са още по-сложни и заслужават повече от една студия.

 

Несъмнен исторически факт е, че при потушаването на Варшавското възстание са участвували азербайджанци на немска служба. Документирано е участието на поне един азербайджански батальон. Едновременно с това, д-р Коларов пропуска да посочи в списъка на масовите убийци от Варшава точно най-големите злодеи. Става дума за една особена военна единица, за която също трябва да се напише студия – така наречената „бригада на Дирлевангер”.

 

Оскар Дирлевангер е човек, за който със сигурност може да се твърди, че е абсолютен социопат, садист и масов убиец. Той е абсолютно безскрупулен не само спрямо противника и цивилното население, но и спрямо своите бойци. По време на боевете във Варшава, бригадата на Дирлевангер поставя своеобразен рекорд – тази бойна единица има над 300 процента загуби. Иначе казано, бригадата поне три пъти е сменила изцяло личния си състав под вещото ръководство на Оскар Дирлевангер.

 

Документирани са флагрантни примери на военните престъпления на Дирлевангер и неговата дружина, особено на брутални насилия над медицински персонал във Варшава и последвало избиване на лекари и медицински сестри. Става дума за садистични екзекуции, при които бесенето може да мине за „най-хуманната” мярка по Дирлевангеровски. Няма съмнение, че „бригадата на Дирлевангер” е най-злокобната бойна формация, която се стоварва върху поляците във Варшава и най-вече върху цивилното население.

 

Действията на Дирлевангер са толкова отвратителни, че командуващият немските сили във Варшава – Ерих фон дем Бах–Залевски отправя лична молба към Химлер „да разкара Дирлевангер от Варшава”. Колкото и да е невероятно, молбата му е удовлетворена. За това има различни причини, но за разлика от командуващият РОНА, на Дирлевангер не му се случва нищо лошо до края на войната. Не го обвиняват нито в мародерство, нито в присвояване на имущество на Райха, макар че мащабът на насилието и грабежите при неговата бойна единица не може да се сравнява с никои други участници в драмата във Варшава.

 

Разказзваме толкова подробно за участието на Дирлевангер в клането във Варшава, просто защото се оказва, че неговата бойна едница и азербайджанският батальон са се сражавали на едни и същи участъци по време на бойните действия във възстаналата полска столица. Затова и много сериозни изследователи смятат, че е много трудно да се тегли ясна разграничителна линия, която да ни каже, докъде е отговорността на „бригадата на Дирлевангер” и откъде започва отговорността на азербайджанският батальон.

 

От формална гледна точка, това наистина е изключително трудно. Имаме обаче сериозни основания да смятаме, че зад по-голямата част от най-гнусните насилия стоят „юнаците” на Дирлевангер. Работата е там, че личният състав на „бригадата на Дирлевангер” е рекрутиран от криминални престъпници, сред които преобладават убийци, изнасилвачи, углавни престъпници – рецидивисти и всякакви садисти и социопати. Дирлевангер изобщо не смята за хора своите бойци и ги хвърля в боя без всякаква жалост – така се стига до рекорда от над 300 на сто загуби. От своя страна, бойците на Дирлевангер са абсолютно безжалостни към всеки, който им се изпречи на пътя, без значение дали е въоръжен или не.

 

Редакцията на „Свободен народ онлайн” обърна внимание на д-р Георги Коларов на тези факти. Той беше така любезен да отговори, че няма информация за действията на бойната единица на Дирлевангер. Това не е никакъв грях, но в случая (д-р Коларов официално информира публиката, че пише студия за участието на азербайджанците в потушаването на Варшавското възстание) обезателно трябва да се има пред вид „съседството” на азербайджанския батальон и на „бригадата на Дирлевангер” по време на бойните действия във Варшава. Не би било справедливо и би било ужасна научна грешка да се припишат греховете на „Дирлевангер и с-ие” на азербайджанците. Надяваме се, че в бъдещите си научни изследвания, д-р Коларов ще се съобрази с тази добронамерена препоръка.

 

Ние сме далече от мисълта да оневиняваме азербайджанския SS батальон за участието му в потушаването на Варшавското възстание. Тук трябва да се отбележи, че пъровначално, немското командуване започва да рекрутира бойна единица от представители на повечето кавказки народи – най-вече грузинци, азербайджанци и арменци. Хитлер обаче изпитва силно недоверие към християните от Закавказието – към грузинците и към арменците. Въпреки уверенията на идеолога на нацизма – Розенберг, че грузинците и особено арменците са „чисти арийци” и ще се бият честно за каузата на Третия Райх, Хитлер остава на категоричното мнение, че от тях не бива да се създават самостоятелни части.

 

Хитлер заявява в прав текст, че има доверие само на мюсюлманите и че само от тях могат да се съзадават самостоятелни бойни части. Останалите (включително грузинците и арменците) трябва да бъдат в смесени бойни единици, в които да има достатъчно немци. Това указание не е изпълнено в пълна степен, просто защото месомелачката на войната не оставя на Райха възможността да има достатъчно немски войници, с които да „разрежда” арменците и грузинците.

 

Има обаче точни данни, че те, особено арменците са изпратени чак на Западния фронт, първоначално на така наречения „Атлантически вал”, където да участват в отблъскавнето на евентуален съюзнически десант във Франция. (Арменски батальони са разположени и по средиземноморския бряг на Франция).

 

Когато идва „Денят Д” и десантът на съюзниците в Нормандия започва, арменските батальони са хвърлени в боя и те се сражават много упорито. Има точни данни за поне един арменски батальон, който изгубва на практика целия си личен състав в боевете в Нормандия.

 

На изток обаче са оставени мюсюлманите, в това число и азербайджанците. Тяхното участие във войната е важна тема и тя си остава едно предизвикателство пред военните историци. Редакцията желае успех на всеки, който добросъвестно изследва участието на различни национални контингенти на страната на Третия Райх във Втората световна война, социалният състав на тези контингенти и мотивите за участието на тези хора на страната на Германия.

 

Смятаме обаче, че към тези въпроси трябва да се подхожда изключително педантично. Не просто добросъвестно, а наистина „буквоядски”. Наскоро в Русия беше защитена „голяма докторска” дисертация, изследваща социлания състав на командуването на армията на генерал Власов. Въпреки много острата негативна реакция сред част от обществото, дисертационният труд беше защитен точно поради неговата изключителна пунктуалност.

 

Смятаме, че към изследванията на участието на азербайджанци, арменци, украинци и други народи, пребивавали под владичеството на някогашния СССР във военни действия на страната на Третия Райх, трябва да се подхожда със същата скрупульозност, педантичност и фокусиране върху детайлите.

 

Доц. д-р Теодор Дечев, главен редактор на „Свободен народ онлайн”

Последно променена в Вторник, 15 Август 2017 13:40
Влезте, за да коментирате