Матеуш Моравецки оглави полското правителство

На 12.12.2017г. Сеймът във Варшава гласува доверие на новия министър-председател
Четвъртък, 14 Декември 2017 13:20 Публикувана в Европа Прочетена 177 пъти
Беата Шидло предаде министър-председателския пост на Матеуш Моравецки. Беата Шидло предаде министър-председателския пост на Матеуш Моравецки. Снимка: Медиапул.БГ, http://www.mediapool.bg/polskiyat-parlament-prie-skandalni-sadebni-promeni-news272847.html

В Република Полша премиерът и вице-премиерът смениха местата си. Беата Шидло сдаде премиерския пост и остава вице-премиер по социалните проблеми. Досегашният вице-премиер и министър на финансите Матеуш Моравецки поема премиерския пост, запазвайки и финансовия ресор.

 

Той е историк по образование, но не е работил по специалността си (сега вече ще му се наложи да поработи). Занимавал се е с икономика и банково дело (бил е директор на банка). Получил е блестящо образование, благодарение на признанието на заслугите на баща си на Запад – Корнел Моравецки е основател през 1982г. на Движението „Бореща се Солидарност“, пропагандиращо създаването на общество, основано на демократичното самоуправление и социалната солидарност, на основата на социалната доктрина на Католическата Църква.
Синът му се придържа към принципа за държавна намеса в икономиката, отричайки, както социализма, така и неолиберализма. Той казва: „Ние сме част от ЕС, но искаме да го преобразуваме, отново да го християнизираме. Ние строим Полша, като силна, ефективна държава, обединяваща в едно общочовешките и християнските ценности“.

 

Съпругата на Корнел и майката на Матеуш – Ядвига Моравецка не крие щастието и гордостта за сина си, макар отдавна да очаква неговото издигане. „Матеуш винаги ме е правил щастлива… пропит е с патриотизъм още с майчиното мляко… Възгледите му се характеризират с честност, патриотизъм, уважение към другите хора“.

 

Бащата Корнел, като най-опитния и изстрадал полски политик (арестуван и репресиран на 09.11.1987г. във Вроцлав, после изгонен от Полската Народна Република в Италия. При опит да се завърне, екстрадиран във Виена), има по-трезв поглед върху реалността. Иска да създаде нова клерикална дясно-консервативна партия. Която след време да се превърне в стратегически съюзник на „Право и Справедливост“ в полския Сейм и в правителството, след неизбежния спад в икономиката след годините на напредък.

 

Авторът се запозна с всички членове на семейство Моравецки през юни във Варшава на презентацията на автобиографичната книга на бащата Корнел в Музея на Варшавското възстание. Там бяха казани тези интересни подробности и още редица интригуващи факти.

 

Новият полски министър-председател обаче си има и достатъчно критици: както вътрешно-партийни, така и външни. Войчех Вилк от опозиционната „Гражданска Платформа“ (на Доналд Туск) твърди, че „няма никакви изменения, всички решения ще се приемат на Новогрудзка улица (седалището на „Право и Справедливост“ на Ярослав Качински). От кабинета трябва да бъдат отстранени Мачеревич, Вашчиковски, Жьобро“.

 

За министъра на отбраната Антони Мачеревич ще стане дума по-долу. Външният министър Витолд Вашчиковски е скрит евразист. И на фона на прозападната, християнска риторика, развива конструктивни отношения с бившите съветски републики, Китай и Иран (където е бивш посланник). Те посредничат и за подобряването на руско-полските отношения (конкретно Беларус и Армения). Збигнев Жьобро е лидер на партия - коалиционен партньор и министър на правосъдието. Репутацията му е лоша.

 

Правителствените промени се извършват на фона на допълнително разгаряне на антируската и антисъветската истерия. По отношение на Кремъл, синдромът на шпиономания е издигнат до ранга на държавна политика. Задържан е бившият началник на военното контраразузнаване генерал-майор Пьотр Пител. Формалната причина за задържането му е, че не се е явил в прокуратурата предния ден (по призовка от нейна страна), въпреки че е представил навреме медицинско свидетелство, че в момента минава през цялостни изследвания. Прокурорите обаче бързат да се срещнат с него и да го разпитат. След което да му предявят „разширени обвинения“.

 

Той от няколко месеца е обект на следствие за изясняване на подробностите за сътрудничеството между полското и руското военни контраразузнавания, започнало след катастрофата в Смоленск. Главна сфера на контактите е било обезпечаването на превоза на полските военнослужещи, завръщащи се от Афганистан през руска територия. Макар че тогавашният полски министър-председател Доналд Туск е изразил съгласие за това сътрудничество през 2011г., а през 2013г. е подписан официален договор, членът на Наказателния кодекс, по който обвиняват генерала звучи така: „сътрудничество със специална служба на друга държава, без да бъде информиран министър-председателят“.

 

На генерал Пител и на предшественика му на този пост вече са предявени официални обвинения за превишаване на служебните пълномощия. Подробности за новото обвинение не са известни, тъй като следствието е секретно. В случая управляващите разиграват „антируската карта“ (по израза на руския аналитик от ИА РЕГНУМ, етнически поляк Станислав Стремидловски) срещу единствения си реален конкурент – Доналд Туск. Засега прокуратурата го призовава от Брюксел само на разпити, но за никого не е тайна, че в ръководството на „Право и Справедливост“ искат да го видят на подсъдимата скамейка и да се отърват от него.

 

Самият Доналд Туск също разбира много добре опасността, пред която е изправен и нарича обвинените генерали „образец за отговорност, патриотизъм и чест“. Неговото мнение обаче не може да надделее над становището на министъра на отбраната Антони Мачеревич: „става дума за абсолютно съзнателно и нелегално сътрудничество на ниво началници на военното контраразузнаване - най-важното, от гледна точка на военната безопасност на Република Полша. Това е най-отвратителното предателство, на което може да се реши поляк, а особенно поляк, чиито служебен дълг е защитата на безопасността на Родината“. Военният министър определено не е настроен на компромиси и превръща генералите в изкупителна жертва. Това съвсем не е единственият полско - руски шпионски скандал, който тече в момента. Има и други.

 

В Полша, както всяка година в началото на септември, не утихнаха страстите около събитията, свързани с началото и края на Втората световна война. Продължава свялянето на съветските символи от войнишките паметници на загиналите червеноармейци. Изострената риторика от страна на Москва води най-вече до допълнително нагнетяване на страстите, от страна на консервативните управляващи във Варшава.

 

Така наречената „Смоленска секта“, начело със силния човек в Полша – председателя на управляващата партия „Право и Справедливост“ Ярослав Качински и дясната му ръка Антони Мачеревич продължава да свързва катастрофата на полския правителствен самолет край Смоленск с договора „Молотов-Рибентроп“ от 23.08.1939г. и „Похода на Запад“ на Съветската Армия от 17.09.1939г., довел до присъединяването към СССР на полските територии, населени предимно с белоруси и украинци. Там обаче са живяли много поляци, които попадат под репресиите на НКВД. А след края на войната са изселени в отнетите от Германия територии: Прусия, Силезия, Померания.

 

На 01.08.1944г. в полската столица избухва Варшавското Въстание, което остава в историята като най-масовата проява на въоръжена съпротива на гражданите на Европа срещу нацизма.

 

На 05.10.1944г. варшавските въстаници капитулират пред Вермахта и окупацията и разрухата продължава. От 1 200 000 жители на Варшава преди войната остават едва около 150 000 оцелели. Дълги месеци след оттеглянето на немците през зимата на 1945г. централните квартали на Варшава са покрити с разлагащи се трупове, които пречат на възстановяването.

 

Истината е, че ако начело на съветското външно министерство по това време бяха останали Максим Литвинов и нашият съотечественик Борис Стоманяков, не са били загубени всички шансове за изолация на нацистка Германия от Изток и от Запад. Една от причините Борис Стоманяков да бъде обвинен, че освен английски и немски, е и полски шпионин, е че е намирал начин да води диалог, както с Берлин, така и с Варшава.

 

Обаче, по това време силната фигура в полското правителство е крайно-десният министър на външните работи Юзеф Бек, който от момента на идването на Хитлер на власт, заговорничи с нацистите против СССР. Той е инициаторът на полското участие в подялбата на чехословашките територии, след фаталната за мира в Европа Мюнхенска конференция.

 

Поляците и досега се възмущават от словашкото участие в подялбата на Полша през септември 1939г., инициирано от съюзника на Хитлер – кардинал Йозеф Тисо, забравяйки за това, как се включиха в акцията на Вермахта на южната граница. Когато обаче става ясно, че хитлеро-фашизмът е враг на цялото човечество и, преди всичко, на славянството, поляци, чехи и словаци бързо намират общ език. Впоследствие, те като цяло, сътрудничат и на Съветската Армия и специалните служби, защото правилно си представят и разбират приоритетите пред своите държави.

 

Даже символът на антикомунизма и съпротивата срещу влиянието на СССР в Полша през 70-80-те години на ХХ век Корнел Моравецки пише, че немските нацисти са били по-големи врагове на страната му от съветските комунисти. Неслучайно Станислав Стремидловский отразява вътрешно-полската дискусия около ролята в историята на страната на партийния и държавен лидер от периода 1970-1980г. Едвард Герек. Оказва се, че от следвоенните ръководители, той е най-симпатичен на поляците.

 

Преди войната обаче те все още са опиянени от безапелационната победа в полско-съветската война през 1920г., завършила с Рижкия договор, според който сегашните Западна Украйна и Западна Белорусия стават част от Втората Реч Посполита. Едновременно си дават сметка, че нарастващата мощ на СССР по времето на Сталин увеличава вероятноста за съветски реванш и отмъщение за около 60 000 загинали съветски пленници в полските лагери след победата в тази война.

 

Техните настроения и предпочитания изразява най-кратко и ясно маршал Ридз-Шмигли (приемник на маршал Юзеф Пилсудски): „С немците ще загубим само свободата си. Докато руснаците ще ни извадят душата!“ Позорното бягство на маршала в Румъния след хитлеристката агрессия от 01.09.1939 г. не променя тази нагласа сред мнозинството от поляците и даже тези, които воюват в дивизията „Тадеуш Косцюшко“ (в състава на Съветската Армия) не приемат руснаците и СССР като вечен съюзник против Запада.

 

Даже командаващият дивизията (прерастнала в Първа Полска Армия) генерал Зигмунд Берлинг, преди решаващата битка за Смоленск заявява пред подчинените си: „Два пъти сме превземали Смоленск от руснаците! Дайте да го направим трети път!“ И това наистина се случва, благодарение героизма и опита на полските войници, изкарали известно време в съветските лагери.

 

Даже последният президент на социалистическа Полша – генерал Войчех Ярузелски заяви открито пред Михаил Горбачов, по време на визитата си в СССР през 1989г.: „Много изтърпяхме ние - поляците, оказали се на съветска територия през есента на 1939 година“. По-късно той честно си призна, че дори е мислел за самоубийство, в случай че не му се отдаде да предотврати влизане на Съветската Армия.

 

Последните събития и признания на многото свидетели обаче опровергават тази версия: евродепутатът професор Адам Герек, син на Едвард Герек, посочва че баща му и Леонид Илич Брежнев са били близки приятели и нещо повече – според него, майката на Брежнев е била полякиня и той свободно е владеел полски език! Професорът твърди, че лично го е слушал!

 

Да оставим това твърдение на неговата съвест! Дори да е вярно, от руска страна досега няма никакви потвърждения и доказателства. Освен едно: Брежнев се въздържа да постъпи с Полша така, както с Чехословакия. Навярно, преди всичко, е имал предвид антируските и антисъветски нагласи на поляците. Споменатият многократно от световните медии през последните 5 дни Корнел Моравецки припомня, че в Чехословакия, Югославия и България част от народа искрено е повярвал в социалистическата идея. Докато в Полша, Унгария и Румъния социализмът е наложен със сила. Можем да добавим, че това се е случило не без участието на нашия сънародник Георги Димитров, който е главен виновник за репресиите срещу активистите на полската, румънската и унгарската комунистически партии (не само срещу тях).

 

Няма как да се отрече фактът, че хитлеристката агрессия сплотява полското общество за даване на отпор. Както и че срещу „Похода на Запад“ на Съветската Армия фактически не е оказана съпротива. С изключение на коренните жители на сегашните литовски и украински Вилнюс и Лвов (Вильно и Львув) които изстрелват последните си патрони срещу съветските войници от покривите на католическите катедрали.

 

Даже по време на войната командирите от Армия Крайова се опитват да установят диалог със съветските си колеги. И изпращат делегация при генерал Иван Черняховски, която изчезва безследно. Очевидно е, че руската страна трябва да изясни какво точно се е случило с полските офицери, преди да протестира срещу поредното оскверняване на паметника на прославения генерал (не успял да стане маршал – загинал при обсадата на Кьонигсберг – Калининград). Както и срещу други паметници на съветски войни.

 

В момента в Полша управляват консервативни националисти, ползващи се с подкрепата на САЩ – полската диаспора там постепенно придобива все по-силно влияние. И това е така, въпреки нейната традиционна ориентация към Демократическата Партия. Имат обаче и силни представители сред републиканците: например Уолтър Вйеслав Голембьовски.

 

Същият твърди, че слуховете за руско влияние върху Доналд Тръмп са чиста измислица и че точно сегашните републиканци са тези, които „ще поставят Русия на място!“ Дали е прав, ще стане ясно в близките години, до края на мандата на Доналд Тръмп. Обаче, отсега ние знаем че високото самочувствие на полските управляващи от „Право и Справедливост“ идва не на последно място от силната подкрепа от зад океана. Която, очевидно ще става все по-силна с времето.

 

Трябва изрично да се има предвид, че за разлика от някои други страни в Източна Европа, полският консервативен национализъм няма антисемистки характеристики. Жертвите сред еврейското население, причинени от поляците, по време на нацистката окупация, са по-скоро изключение от правилото. Достатъчно е да се посочи, че доскоро двама заместник-министри на външните работи не бяха от чист полски произход: съответно майка-рускиня и баща евреин!

 

Сегашните полски управляващи основателно претендират за лидерска роля в Източна Европа. В така наречената „Вишеградска Четворка“ никой няма потенциала да я оспори. Страните, които се стремят натам: България, Македония и т. н., така или иначе са принудени да я приемат и да се приспособяват към нея. В близкото бъдеще е вероятно да се случи „изненадващо“ сближение между Москва и Варшава, на фона на емигрантската криза в останалата Европа.

 

Както казваше покойният руски историк-полонист Николай Иванович Бухарин (да не се бърка с репресирания втори генерален секретар на Коминтерна), „руската и полската култура са се развивали в тясна връзка и са оказали голямо влияние на манталитета на двата народа, на тяхната идентичност… за Русия най-краткият път към Западна Европа лежи през Полша“. А починалият на 08.03.2017г. варненски военен историк Мирослав Йовински твърдеше: „Ако не беше вековният руско-полски конфликт, ислямът щеше да бъде екзотична секта на Арабския Полуостров“. Крайно време е да го осъзнаят и управляващите политици в Москва и Варшава.

 

По този повод, руската журналистка от „Российская Газета“ Екатерина Суслова цитира мнението на директора на Института за Стратегически Оценки Сергей Ознобишчев: „Процесите, наблюдавани в Полша и в други източно-европейски страни, дават надежда за подобряване на отношенията с Русия, на фона на разочарованието от «чисто западния“ път.

 

В Полша, ако не са напълно разочаровани от демократичните идеали на Европа, най-малкото ги поставят под съмнение. Ще наблюдаваме определено отдалечаване от тях и Русия трябва да се възползва от това, за да подобри отношенията си с Варшава. Нещо подобно наблюдавахме с Унгария и Чехия, явно че сега е наред Полша“ - отбелязва Ознобишчев.

 

Експертът отбелязва, че Русия и Полша са съседи и никой не може да промени този факт. „Русия и Полша са една до друга и има смисъл да възстановят връзките помежду си“ подчертава той. Трябва дв се има предвид, че интервюто на Екатерина Суслова със Сергей Ознобишчев е цитирано от „Креси“ - най-популярният полски исторически сайт, занимаващ се с проблемите на бившите източни полски територии, сега принадлежащи на Украйна, Беларус, Литва, Латвия, Молдавия и т. н.
Затова трябва да се помисли за възможните изгоди от посредническата роля на България.

 

Послеслов на редакцията:
Публикуваме крайно актуалния и твърде занимателен текст на д-р Георги Коларов, както поради определените му достойнства, така и заради възможността около него да се проведе по-широка дискусия по подвигнатите в него всемъзможни теми от актуалната политика и от историческото минало. Както винаги, текстът на д-р Георги Коларов изобилства от твърдения, за чиято вярност, отговорността е изцяло негова. Редакцията на „Свободен народ онлайн“ поема ангажимента да помоли д-р Коларов да влезе „технически“ в 21-вия век и да започне да пуска линкове към източниците, които ползува, дори и те да не са на български език. В крайна сметка, има и други читатели, които владеят полски, руски и английски език.

 

Като отминаваме с усмивка твърдението за скорошното „руско – полско сближаване“, си позволяваме да напомним, че единственото място, където съществува реална руско – полска граница е през територията на някогашна Източна Прусия, разделена между Полша и СССР след Втората световна война. Иначе, Беларус и Украйна продължават упорито да стоят на картата на света и на Европа, така че съседството между Полша и Русия в днешно време е ма-а-а-а-лко по-далечно.
В заключение, ще отправим най-добронамерен съвет към д-р Коларов по отношение на авангардната идея за българско посредничество при „сдобряването“ на Полша и Русия. Народът казва: „Не си пъхай пръстите там, където вратата скърца“. Същият съвет може да се отправи и по отношение на „потенциалното“ българско посредничество в руско – полскя диалог. И Русия и Полша си имат достатъчно канали за комуникация, за да си пъхаме пръстите там, където скърца. Пък и има достатъчно региони – и на близо и далеч, където България не просто може, а трябва да провежда активна дипломация.

 

Към същата категория прояви на опасно силно политическо въображение бихме отнесли и твърдението, че България се стремяла към „Вишеградската четворка“. И на малките деца е ясно, че на времето въпросната първоначално „тройка“, а след разделянето на Чехословакия – „четворка“, беше създадена с няколко цели, една от най-главните от които беше осигуряване на конкурентно предимство при влизането в Европейския съюз. Ролята на главни конкуренти тогава играеха България и Румъния и „четворката“ направи, каквото можа за забавянето на приемането ни. Е, ние направихме повече, но това е друга тема.

 

Така или иначе, няма никакви индикации България (или пък съседна Македония) да изпитва влечение към „Вишеградската четворка“. Да не говорим, че при сегашното положение с управници като Орбан в Унгария, Фицо в Словакия и цялата кохорта на „Право и Справедливост“ в Полша, наистина е най-добре да стоим малко по-далеч, че лошите практики са много заразни и „прихватливи“. Дано, след като се отърваха от управлението на Груевски и нашите братя в Македония са на същото мнение.

Влезте, за да коментирате