"Червеният човек си отива. Но с много кръв"

Петък, 11 Март 2016 10:48 Публикувана в Очи в очи Прочетена 2145 пъти
Светлана Алексиевич: Не живеем "след Чернобил", а "във Чернобил" Светлана Алексиевич: Не живеем "след Чернобил", а "във Чернобил"

Проблемът не е в самия Путин - той просто акумулира желанията на едно общество, което се чувства унизено, ограбено и измамено, казва Нобеловата лауреатка Светлана Алексиевич.

- Идвате от четения в Кьолн и в Берлин, а след това интервю заминавате за Хайделберг. През март програмата Ви включва и Богота… Тежък график. Да си нобелист очевидно задължава.

Още не съм изживяла това състояние, та не знам. Вярно е обаче, че нямам свободно време, а това е много тъжно. Защото аз съм по-скоро самотник, човек, който предпочита да седи край писалището, да мисли и безшумно да си пише. Да, публичните изяви ми се удават лесно, защото в семейството ми има вече четири поколения учители, а книгите и разговорите са моята жизнена среда. Но за да пишеш, ти трябва все пак уединение. Какво друго се промени при мен? Ами например: опазил ме Бог да кажа нещо - и веднага се появява по вестниците. А това, разбира се, не е много комфортно.

- В Кьолн Вие казахте, че вече се води нова Студена война. Дали имате някакво собствено, изострено чувство по темата - като човек, който много е писал за войни?

Не, аз го чувствам просто като човек, който живее там вътре. Защото Беларус е свързана с Русия както нито една друга страна. Според мен тя е последният коридор към Европа и единственото пространство, което все още е подчинено на руско влияние, на открито руско влияние. Всичко, което се случва в Русия, у нас има силен отзвук. Омразата, която се натрупва у ограбените и измамени хора, търси изход. И за съжаление много умело я пренасочват навън, срещу „външния враг”. Случи се милитаризация на съзнанието.

- Тоест, омразата се канализира срещу измислен външен враг?

Разбира се. По този начин се разреждат енергии, които иначе могат да разрушат нещо вътре. Тук Путин не е изобретил нищо ново, това си е политическа класика.

- Споменавате руския президент. Днес мнозина говорят за „автократа Путин”. Но нали автокрацията не съществува в някакъв вакуум. А рейтингът на Путин чупи всички рекорди.

Написах една статия, която се казва „Колективният Путин”. Там казвам, че работата не е в самия Путин. Путин просто акумулира желанията - както ясните, така и неясните - на едно общество, което действително се чувства унизено, ограбено и измамено.

Ние, хората, които извършиха перестройката, сред много други въпроси си задавахме и следния: Защо мълчи народът? Много обикалях из Русия, включително и из най-дълбоката провинция, и вече знам защо мълчи народът: той още не разбира какво се е случило, а и не е очаквал тъкмо това. Перестройката извърши някаква част от интелигенцията в големите градове начело с Горбачов. А останалите? Хората бяха безумно изтощени и не искаха никакъв капитализъм. А може би той просто не отговаря на руския манталитет. И когато Путин каза „Заобиколени сме от врагове, трябва да сме силни, трябва да ни уважават”, всичко си отиде по местата. Хората вече знаят как да живеят. И отново се сплотиха в едно мощно народно тяло.

- В Нобеловото си слово Вие говорите за две катастрофи. За социалната, свързана с краха на съветската империя, за която вече стана дума. И за „космическата”, както я наричате - трагедията от Чернобил. Тази година се навършват 30 години от Чернобилската катастрофа. Какво е днес за Вас Чернобил?

Всички мои приятели, които си отидоха през последните десет години, умряха от рак. Днес не минава и ден, без да чуя от някой свой познат за болест или смърт. А това учените го предсказаха още през първите месеци след аварията в Чернобилската АЕЦ. Още тогава казваха, че след непосредствените смъртни случаи ще започне бавната реакция на малките дози радиация, които поемаме с храната, пием или вдишваме. Точно това се случва сега. А властта предпочита да си затваря очите. За себе си властниците набавят чисти продукти - Лукашенко например получава само такива на масата си. А останалите ядат онова, което се продава в магазините. Тъй че нека не казваме, че живеем „след Чернобил”. Ние живеем „във Чернобил” - и то за неопределено време.

- Опитвате се да работите в Беларус, да пишете. А тамошните власти, меко казано, не Ви обичат. Запушват Ви устата, не Ви разрешават да се срещате с читатели. Защо продължавате да живеете в тази страна?

В Беларус се завърнах наскоро, след като живях 12 години в чужбина. Аз съм писателка, която иска и е длъжна да живее в своята страна. Сега пиша един „Роман на гласовете” - и тези гласове аз ги ловя от живота наоколо си, от всичко, което чувам, докато разговарям с хората, хващам ги тъй да се каже в движение, на улицата, в таксито, на пазара. Имам и лични причини, чисто по човешки искам да бъда по-близо до внучката си, която расте в Беларус, но редом с това имам и професионални. Върнах се, за да живея у дома. Между другото, върнах се около половин година преди последното превъплъщение на Путин, когато вече паднаха всички маски, когато програмата на днешна Русия беше окончателно разкрита и оповестена. Чак по-късно ние разбрахме, че това се подготвя вече от 20 години. Бяхме наивни романтици, това обяснява последвалото недоумение. Мислехме, че демокрацията просто ще дойде, че просто от само себе си ще влезе в домовете ни, само защото викаме по улиците „Свобода! Свобода!”.

- А Вашите най-близки, семейството Ви - те споделят ли Вашите възгледи за всичко, свързано с демокрацията?

Не мисля. Моите родители не споделяха тези възгледи. Баща ми беше комунист и не можеше да се раздели с партийната си книжка. Просто е за обясняване. Тези хора винаги са живели в лагер. То така се и казваше: социалистически лагер. Нима можем да си представим, че човек просто излиза от лагера през вратата - и изведнъж е свободен? Такива неща не стават. За хората инерцията на собствения им живот е опора и оправдание, ниша някаква, възможност да съхранят поне част от достойнството си. Вижте хората в Беларус, например. Те видяха Майдана, видяха кръвта и, разбира се, се уплашиха. Всички искат свобода, но очакват, че тази красавица просто ще се спусне някак си от небето. А това не става.

- След като излезе книгата Ви „Време секънд хенд”, Вие казахте, че историята на „червения човек” е дописана до края. Но дали тя наистина е завършена?

Казах всичко, което можех да кажа. Но още в онази книга, според мен, вече се дочува нещо ново и страшно, още тогава беше ясно какво къкри в руския котел - нещо, което трудно можем да наречем „свобода”. Готви се нещо, което ще бъде огромно изпитание за всички. Въпреки това обаче „червеният човек” си отива. Уви, отива си с много кръв. Защото Империята не може да изчезне изведнъж, за 5-10 години.

Над какво работите в момента?

В момента съм много уморена, както можете да си представите, тъй че едва ли мога да тръгна на война и да пиша за война. Това човешко безумие вече не мога да го гледам. Изчерпах целия си запас от болка, от съпротива срещу нея - и пак не мога да разбера с какво право един човек убива друг човек. Това е варварство. Мисля си, че през 21 век трябва да се сражават идеи, трябва да се договаряме едни с други, не да се убиваме. А ние се убиваме. Това означава, че 20 век продължава. Според календара той е приключил, но в главите ни не е. Ние все още сме си в 20 век, още не сме се променили. Човекът не е просто някаква социална или идейна същност, той е много повече. И около какво всъщност се върти животът? Около две неща: любов и смърт. Сега пиша две книги, обмислям две книги. Едната е за любовта, другата - за старостта.

 

Източник: http://www.dw.com/bg/%D1%87%D0%B5%D1%80%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D1%87%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BA-%D1%81%D0%B8-%D0%BE%D1%82%D0%B8%D0%B2%D0%B0-%D0%BD%D0%BE-%D1%81-%D0%BC%D0%BD%D0%BE%D0%B3%D0%BE-%D0%BA%D1%80%D1%8A%D0%B2/a-19105608

Влезте, за да коментирате