В редакцията на „Свободен народ онлайн“ беше получено официално писмо от Н. Пр. Наргиз Гурбанова - извънреден и пълномощен посланик на Република Азербайджан в Република България. В писмото се оповестяват резултатите от проведените на 11 април 2018 година президентски избори в Р. Азербайджан. Предаваме текста на писмото, без каквито и да са съкращения или редакционни изменения.

 

До всички медии в България
София, 12 април 2018 г.

 

Скъпи приятели,

Искаме да доведем до вашето внимание долупосочената информация, свързана с проведените на 11 април 2018 г. в Република Азербайджан президентските избори, които показаха висока избирателна активност:

 

От 5 милиона 332 хиляди и 817 избиратели в изборите участваха 3 милиона 962 хиляди и 123 души и активността на президентските избори състави 74,30%. Изборите, проведени в 5641 избирателни пункта в 125 избирателни окръга безпрепятствено са наблюдавани от 60000 местни и международни наблюдатели. С цел наблюдаване на президентските избори, в това число и водещите световни СМИ, в Азербайджан пристигнаха 118 чуждестранни журналиста. Централната избирателна комисия на Република Азербайджан осигури възможност процесът на гласуването да се наблюдава непосредствено в режим “online”, като бяха установени 1000 уеб-камери.

 

894-те международни наблюдатели (в това число и от Република България), които наблюдаваха президентските избори, са представители на 59 държави и 61 международни организация. Изборите бяха проследени от около 20 български наблюдатели, включително членове на 44-то Народно събрание на Република България, представляващи различни политически партии, и представители на сдружение “Гражданска инициатива за свободни и демократични избори” (ГИСДИ). В изявленията пред местната и международната преса международните наблюдатели съобщиха, че президентските избори са организирани на високо ниво и се провеждат в прозрачни и демократични условия в съответствие с международните стандарти.

 

Според официалната информация на Централната избирателна комисия на Република Азербайджан в резултат на гласуването президентът на Република Азербайджан Илхам Алиев с 86,03% от гласовете е на първо място сред осемте кандидати. След като бяха известни резултатите от изборите президентът Илхам Алиев направи изявление към народа и му изрази благодарността си за проявеното отново доверие, отбелязвайки, че в името на успешното развитие на Република Азербайджан като държавен глава през последните 15 години води вътрешна и външна политика, в центъра на която винаги е бил гражданин на Азербайджан, неговите проблеми, неговите грижи и неговото благополучие и обеща, че през следващите 7 години ще продължи политическия курс, насочен към стабилност, сигурност, развитие и прогрес в бъдещата дейност.

 

Високата подкрепа на азербайджанските избиратели е логичният резултат от лидерството на Илхам Алиев, успешното демократично развитие и социално-икономическия прогрес на нашата страна под неговото ръководство през последните 15 години и нарастващото влияние на страната на международна сцена. Трансрегионалните енергийни и транспортни проекти, реализирани от Азербайджан, допринесоха не само за просперитета на Азербайджан, но и за социално-икономическото развитие на съседните страни и откриха нови възможности за взаимноизгодно регионално сътрудничество. Винаги надежден партньор в международните отношения, Азербайджан ще продължи своята политика на интеграция в световната общност и ще продължи да развива сътрудничеството си с международните си партньори, включително с Република България и Европейския съюз, които са стратегическите му партньори в рамките на този политически курс.
Това ме прави убеден оптимист за бъдещето на сътрудничеството между Азербайджан и България, което наистина има голям потенциал за развитие.

 

С уважение,
Д-р Наргиз Гурбанова
Извънреден и пълномощен посланик
на Република Азербайджан
в Република България

Публикувана в Свят

Предлаганата статия на г-жа Хрануш Харатян, доктор по история, излезе неотдавна на руски език под заглавието: „Отмъщението на историята – за „колаборационизма“ на Русия и за паметника на Нжде“ ( www.lragir.am/index/rus/0/comments/view/60887 ). Статията имаше доста дълго подзаглавие, което ясно говори за емоционалната нагласа на авторката, докато е писала този изключително интересен и „ударен“ текст: „Отмъщението на историята или какво означава да изопачаваш историята в угода на текущото политическо целеполагане (принудителното объркване на изопачената съветско-сталинска историография)“. Предложеното заглавие на българския превод е на редакцията, но е извлечено буквално и в контекст от статията на г-жа Харатян.

 

Вече поместихме опуса на Людмила Вячеславовна Козлова, сенатор в Съвета на Федерацията и заслужил деятел на Руската федерация - „Възраждане на нацизма от Прибалтика до Армения. Фашистката идеология се превръща в държавна в много постсъветски страни“ (http://svobodennarod.com/head-on/item/5998-vazrazhdaneto-na-natzizma-ot-pribaltika-do-armeniya.html ), като един христоматиен пример за тезите на официалната руска пропаганда в днешните смутни времена.

 

Този текст е поводът за написването на емоционалната, но и подробно аргументирана статия на г-жа Хрануш Харатян, която поместваме не само като илюстрация на възникващите интелектуални конфликти около претенциите на руските държавници спрямо страните от руската „близка чужбина“, но и като блестящ пример на еманципацията на редица учени от така нареченото постсъветско пространство от догмите на съветската наука, които продължават да бъдат „канонични“ за много хора в днешна Русия.

 

Разбира се, в статията има моменти, около които може да се води съдържателна дискусия, но със сигурност скоро не сме били свидетели на толкова искрено и безкомпромисно поставяне на мястото на руски представител на законодателната власт, позволил си да чете морал на държава от „постсъветското пространство“.

 

Ето и пълният текст на статията на г-жа Хрануш Харатян:

 

По повод статията „Възраждане на нацизма от Прибалтика до Армения. Фашистката идеология се превръща в държавна в много постсъветски страни”, с автор Козлова Людмила Вячеславовна – професор, заместник председател на комисията по социална политика в Съвета на федерацията, заслужил лекар на Руската федерация, заслужил деятел на науката на Руската федерация от 06.02.2018, 00:01:00 (http://www.ng.ru/kartblansh/2018-02-06/3_7166_kartblansh.html).

 

Вашето безпокойство за това, че „В последно време ние все по-често се сблъскваме с опити да се пренапише историята и да се преразглеждат резултатите от Втората световна война. Целта е разбираема – да се опорочи приносът на Червената армия и на СССР в победата над Хитлерова Германия” е напълно разбираемо, важно, разумно и възможно е – и своевременно.

 

Но Вие не сте историк и възможно е поради това да виждате само едната страна на медала. Всяка от изброените от Вас страни и народа на медала „СССР” има и познава и друга, обратна страна, скрита за Вас чрез старанията на „СССР”, в дадения случай от центъра на СССР – от Москва.

 

Съветската власт, именно властта, така силно диктуваше разбирането на историята и я изкриви в интерес на текущото политическо и идеологическо целеполагане, че на всички нас – „постсъветските”, ще ни се наложи още дълго–дълго да се отплитаме от лъжите, фалшификациите, изопаченията и пробутването на това, което в СССР се наричаше „история” – съветизираната история.

 

Вие пишете, че „съвършено очевидно е, че фашизмът и нацизмът трябваше завинаги да отидат в миналото. Но ние виждаме, че днес се подлагат на унижение и преследване ветераните на борбата с фашизма, оскверняват се гробовете и се разрушават паметниците на тези, които дадоха живота си в борбата с нацизма. Едновременно с това се извършва героизация на нацизма, разпространява се нацистката символика и се издигат в ранг на национални герои тези, които са се сражавали срещу антихитлеровската коалиция или са сътрудничели с нацистите”.

 

Вас Ви безпокои, че „Стратегическият съюзник на Русия – Армения, е издигнала в центъра на Ереван паметник на колаборациониста, сътрудничил с Третия Райх, Гарегин Нжде. По-преди Министерството на външните работи на Русия, коментирайки поставянето на този паметник, заяви: „Непонятно е, защо е поставен този паметник”. Също така, в руското външно-политическо ведомство изразиха надежда, че в основата на официалната позиция на Ереван все пак ще лежи резолюцията, приета от Генералната асамблея на ООН „Борба с героизацията на нацизма, неонацизма и други видове практики, които помагат за ескалацията на съвременни форми на расизма, расовата дискриминация, ксенофобията и свързаните с тях други форми на нетърпимост”.

 

О да, без съмнение, „борбата с героизацията на нацизма” е много важна. А какво знаете Вие за Гарегин Нжде и за неговия „колаборационизъм” с нацистите? Вие виждали ли сте обвинителното дело на съветския НКВД? Намерихте ли фактически доказателства за това, че както Вие пишете, „под неговото командуване арменският легион на СС, участвувайки в наказателни акции, е унищожил повече от 20 хиляди предимно мирни жители. По неговите ръце е кръвта на хиляди убити наши деди и прадеди!”?

 

Кога и къде конкретно е командувал той унищожаването на „повече от 20 хиляди предимно мирни граждани”? Споделете, моля Ви, Вашите знания за конкретните факти на неговите злодеяния. А докато ги търсите, позволете ми във Вашия дух да Ви поканя да се разходим по добре документираните факти на нашата с Вас неотдавнашна история.

 

Надявам се, че Вие не отричате, че заедно с нацизма Геноцидът също е „съвършенно очевидно, че трябва завинаги да отиде в миналото”. Но не отива. И няма да отиде. В тово число и поради това, че със старанията на СССР темата за арменския геноцид, например, беше скрита от съветските народи. Практически бяха героизирани организаторите на Геноцида на арменците, особено Мустафа Кемал, сърдечният приятел на ленинско–сталинска Съветска Русия, а след това – на СССР. От съветските граждани беше скрита огромната материална, военна и дипломатическа помощ за Мустафа Кемал в разпалването на войната против Армения и унищожаването на арменците съвместно с ... Червената армия.

 

Вие, уважаема Козлова Людмила Вячеславовна, разбира се не знаете това. Съветската история премълчаваше връзките на Съветска Русия с престъпниците – младотурци, организатори на геноцида над арменците и неотдавнашни противници на Русия. Как Ви изглежда писмото на народния комисар по външните работи на Русия – Г. Чичерин, до Ленин „За предложението на Енвер по сътрудничеството в борбата срещу държавите от Антантата” от 16 август 1920 година? Писмо от Енвер! Впрочем, на Вас тази фамилия може и нищо да не Ви говори. На съвестта и по ръцете му е кръвта на милиони арменски и гръцки жертви в периода 1915 – 1916 година, клането на арменците в Баку през септември 1918 година. Впрочем, веднага след клането над членовете на избягалата от Баку бакинска болшевишка комуна.

 

Това е палач на народите, политически авантюрист с голям размах, разбойник, бандит, чудовище, осъден на разстрел от османския военен съд. А „приятелят на всички угнетени” смята за възможно с него „да се водят преговори”. Забравяйки дори за кръвта на своите братя комунари. Докато не усети на гърба си неговата лъжлива същност. Същият този Енвер скоро ще възглави басмаческото движение против съветите.

 

А Енвер предлагал от името на, по неговите думи, „най-влиятелното лице в Германия – генерал Зект, ние да обещаем на Германия от наша страна всички мерки за връщане на Германия в границите й от 1914 г., срещу което Германия ще ни помогне неофициално, тоест като ни изпраща въоръжение и като организира в наша полза въстания против поляците и така нататък” (АВПР, Ф. 04, Оп. 39, П.232, Д.52987, Л.28).

 

Как мислите, това не е ли колаборационизъм против арменския и гръцкия народ, против поляците? Държавен колаборационизъм. Не? Отлично. Няма да Ви уморявам с подробностите за побратимяването на Ленин с Кемал. Просто ще напомня, че за съветизацията на Азербайджан и за предаването на бакинския нефт на Съветска Русия, Съветска Русия обещала да предаде на Мустафа Кемал неотдавна създадената Армения, за да я разкъса. Не, извинете – не просто му я е предала, за да я разкъса, а е помогнала в разкъсването.

 

Това се е случило през април 1920 година. А през юни, бакинският болшевик Асад Караев, бъдещият глава на правителството на Съветски Азербайджан, а към онзи момент назначен от Баку за председател на Ревкома (революционния комитет) на Карабах, пише на своите тюркски събратя-болшевики в арменския Зангезур:

 

„В местата където има много бойци, с цел да отслабите арменцие, убийте по един руски войник и обвинете в това арменците. Знаете, како ще направят руснаците. Не оставяйте в Зангезур нито порядъчни хора, нито богатство, за да не може това проклето племе повече да се изправи на крака. В Русия правеха така, така трбва да правим и ние”. (РГАСПИ, Ф. 64, Оп. 1, Д. 19, Л. 10). Каквото и да си говорим, именно това беше обещано от Червена Москва на Азербайджан. Не случайно Азербайджан се съветизира без проливане на кръв.

 

Кръвта ще се пролее после, а до този момент върви процес на разделяне на сфери на влияние и на право да унищожаваш другите. Това право, преди всичко е било дадено на Мустафа Кемал и той поставил Съветска Русия пред свършен факт, започвайки да завзема арменския Нахичеван. На него спешно, много спешно му трябвало оръжие. Той не е Турция, не е правителството, той към този момент е само въстанник. Той няма хазна, няма оръжие, няма партньори, но има гооооооолям приятел – РСФСР.

 

Трябва спешно да се помогне на Кемал, но как? Между РСФСР и Турция лежи Армения. Как през Армения, срещу която със съгласието на Съветска Русия, Мустафа Кемал е започнал война, да се превозят огромни военни товари? През тази същата Армения, която след клането в Турция е пълна с бедомни и осакатени бежанци и където продължават да свирепствуват глад, тиф, където хората са озлобени срещу всички и съдбата на които в този момент се решава на мирната конференция в Севър?

 

Как да се склони тази Армения да отвори коридор за превоз на военни товари, които да се използуват срещу същата тази Армения? Да се съветизира? Защо пък не?

 

Чичерин пише: „Необходимо е да се възползуваме от присъствието на Серго, за да решим въпроса за Армения във връзка с положението на кемалистите. Последните са на ръба на гибелта, поради недостига на въоръжение. Хора те имат, вождове имат, но въоръжението им е на привършване, а патроните са малко. Това прави положението им критично. Да им изпратим въоръжение може само транзитно през Армения. Преди три месеца арменците даваха съгласие за свободен транзит за нас, но от ината на Азербайджан в пограничните спорове, договорът се запъна. Сега арменците бият турците и са станали много нагли. По сведенията на Киров, дашнаците са получили патрони от Врангел (по-точно би било да се каже – от Антантата, чрез Врангел). По думите на другаря Серго, да се опитваме да получим от дашнаците право на превоз без всякакъв контрол през Армения в момента е безнадеждно. Другарят Серго твърди, че за съветизацията на Армения са нужни не чак толкова много войски. Той разговаря с Главкома (върховното командуване) и изясни, че тези войски маогат да бъдат осигурени. В такъв случай, съветизацията на Армения може да започне. Гибелта на кемалистите би ни нанесла възможно най-силния удар на Изток. (АВПР, Ф. 04, Оп. 51, П. 321а, Д. 54875, Л. 33, Копие).

 

„Бедните кемалисти са близо до гибелта си, поради недостига на оръжие”, което им е обещано от Съветска Русия, а засега „арменците бият турците и са станали много нагли”, тоест арменците нагло се защитават – себе си и своята родина. Ето я квинтесенцията на резюмето на „защитника на всички угнетени”. И – стража! Бързо трябва да се отиде на помощ на близките до гибел турци.

 

Частите на Червената армия, нахлули в Зангезур на 2 август откъм съветизирания Азербайджан:

 

„На втори август в пет часа сутринта в Герюси, Вашите войски, които са преминали границата и са завзели арменски Зангезур, след жестоки изтезания са разстреляли членовете на Парламента на Армения – Ваган Хорени и Арш[а]к Ширинян” – протестира министърът на външните работи на Армения (РГАСПИ, Ф. 64, Оп. 1, Д. 21, Л. 9; АВПР, Ф. 2148, Оп. 3, П. 1, Д. 2, Лл. 9-10).

 

Бързата съветизация не станала. „Червените отряди” били събрани на бърза ръка, по думите на Б. Легран, от „азербайджански партизани”, които провалили операцията, но войските вече се намирали на територията на Зангезур и сега вече било нужно „Москва с желязна ръка” – със заплахи, да сложи край на „военните действия”, тоест на съпротивата на арменците (РГАСПИ, Ф. 64, Оп. 1, Д. 21, Л. 61-62).

 

Едва ли някой може да се съмнява в способността на Москва умело да „заплашва”, така че към 10-ти август на Армения вече бил наложен силово договор за това, че Зангезур, заедно с Карабах, които били един вид предмет на спор между Съветски Азербайджан и Дашнакска Армения, се обявявла за неутрална зона, контролирана от Червената армия. През тази „неутрална зона” – през Армения, се превозвали военни доставки от Съветска Русия в Нахичеван, за турската армия – против Армения.

 

В Зангезур по това време против турците „нагло воювали” отрядите на ненавистния на Вас, уважаема Козлова Людмила Вячеславовна, Гарегин Нжде. След нахлуването на съветските войски в Зангезур в „неутралната зона” червеноармейците разстреляли не само „членовете на парламента на Армения, Хорени и Тигранян”, но разстреляли и „комисаря на Сисиан Тер-Газарян, комисаря по продоволствието Гегалиян и обществените деятели Парсян, Галстян, Малинуян, Тер-Давитян, Гаспар Галустян и други, ... били са разгромени до към тридесет арменски села в Зангезур. Остатъците от спасилите се селяни, които живеят в съседните райони под открито небе, 15 членове на партията Дашнакцутюн и училщната организация на същата партия, в която влизали момчета и момичета на по дванадесет–четиринадесет години са били разстреляни в Зангезур с картечев огън. Същата участ е стигнала и много членове на Дашнакцутюн в съседния на Зангезур Карабахски район”. (АВПР, Ф. 148, Оп. 3, П. 2, Д. 9, Л. 22-24, Телеграфна лента); (http://www.genocide.ru/lib/barseghov/responsibility/v2-1/0762-0794.htm, документ номер 778, стр. 162).

 

А на следващия ден, на 16 август, Чичерин телеграфира на С. Орджоникидзе: „Ние смятаме за възможно да се съгласим „турците” със собствени сили, независимо от нас, да заемат Шахтахтъ и Саръкамъш, за да установят контакт с нас”. (РГАСПИ, Ф. 64, Оп. 1, Д. 25, Л. 116). Обаче Орджоникидзе, който добре разбира евентуалните последствия от завземането на поредните арменски територии от турците, предлага:

 

„Да се разрешава на турците да заемат Шахтахтъ не би трябвало, това ще предизвика клане, по-добре да ги заемем ние самите”. (РГАСПИ, Ф. 85, Оп. С/Турция, Д. 15, Л. 1, Оригинал). Не клането на арменците е безпокоило Орджоникидзе, а възможността от неконтролирани действия на турската армия, което в крайна сметка и получили съветските пишман-политици.

 

Кръгът се затваря, не е ли така? Вие, уважаема Козлова Людмила Вячеславовна, естествено не вярвате на това и правилно правите, защото в тази кал от лъжи, лицемерие, жестокост, предателство не може да се повярва. Как мислите, уважаема Козлова Людмила Вячеславовна, какво е трябвало да прави Гарегин Нжде – да сложи оръжие и като агънце да положи глава на коленете на милосърдните завоеватели, или „нагло да се бори” срещу настъпващите и от двете посоки към Зангезур турски войски и Червената армия, които са унищожавали всичко арменско по пътя си?

 

В някакъв момент изглеждало, че на самоотбраната на арменците е можело да помогне възстанието на кубанците в Северен Кавказ, което привлякло цялото внимание и военна сила на РСФСР. На 22-ри август Чичерин тревожно телеграфира на пълномощния представител на Съветска Русия Б. Легран за необходимостта да постига транзитни превози по дипломатически път и за отмяната на решението за завземане на арменска територия в нарушение на споразумението от 10-ти август 1920 година:
„Транзитът през Армения трябва да се постига по дипломатически път. Десантите на Врангел и възстанието на кубанчаните ни убедиха в невъзможността да се върви по-далаче от договора от десети август, затова решенията, приети в присъствието на Серго тук за промяна на линията, бяха отменени. Съобщете му”. (РГАСПИ, Ф. 64, Оп. 1, Д. 21, Л. 74).

 

Обаче, само след два часа пристига нова телеграма:
„Ние питахме Серго относно желанието на турците да заемат Шахтахтъ и Саръкамъш вместо нас. Това не би било нарушение на договора, тъй като ние не сме поемали ангажимент да защитаваме тези места от турците”. (РГАСПИ, Ф. 64, Дп. 1, Д. 21, Л. 74, копие). Ето Ви и загрижеността „срещу клането”.

 

Не са поемали ангажимент да защитават, не са защитавали, просто са помагали на турците да завземат парче по парче Армения и до насита да колят арменците до тогава, докато от пълната с бежанци Армения останали само „рога и копита”. Това последно парче от Армения обявили за съветско, Карабах дали на Азербайджан, арменските военни отряди обезоръжили, изпратили 1400 офицери в Рязан и заминали да се съвещават в Москва, какво и как да се прави. Докато се „съвещавали”, „турските болшевики” продължавали да колят и да грабят.

 

Бедният представител на Русия в Армения се гънел от безиходицата, изпращал в Москва депеша след депеша, „турците колят хората”, „турците разграбват страната”, „турците откарват дори брашното от сиропиталищата”. Не им е било до децата на Армения, трябвало е да се угажда на турците. Угодили им. Това са решили в Московския руско-турски договор през март 1921 годиня, употребявайки съдбата на Армения, без да допуснат до масата на преговорите дори арменските комунисти от така наречената Съветска Армения. Нито един човек от арменска националност, независимо от политическите му възгледи. Отстранили даже заместника на ръководителя на делегацията на РСФСР Чичерин – Левон Карахан. Него го сметнали за арменец. Как мислите, на кого му е трявало такова угодничество, такова нископоклонство от страна на Съветска Русия?

 

И знаете ли, уважаема госпожо Козлова Людмила Вячеславовна, турците така и не успели за завземат Зангезур, това късче от Армения, което с неимоверни усилия „нагло защитавали” отрядите на Гарегин Нджде. Та клане на арменци не е имало. Гарегин Нжде успял да отбранява този бастион на свободата в течение на шест месеца и от главорезите – бандити от Ревкома на болшевиките, които довършвали червения терор.

 

През първите шест месеца Съветска Армения станала място за спасение на бежанците, сега вече от арменския ревком. Защото първата работа на последните било прочистването от „контрареволюционерите” на останалото от страната парче, тоест от хората, които се опитвали да защитят малкото, което им било останало. Гарегин Нжде си заминал вече след подписването на договора, след като турците махнали с ръка на Зангезур и извели армията си от Армения. Ами, дайте да подложим на остракизъм този човек, по ръцете на когото, както Вие без всякакви доказателства пишете, е „кръвта на хиляди убити наши деди и прадеди”! А какво да кажем за многото хиляди спасени мирни жители и малкото, но много важно парченце от територията на Армения, отделящо Турция от Азербайджан?

 

О, Гарегин Нжде е много голям мръсник. Той успешно се е съпротивлявал срещу победната Червена армия нещо което не се е удало даже на Врангел и на Деникин. Съпротвявал се и на кемалистката армия. Срам и позор и за арменското дашнакско правителство. Те имали повече възможности, но оставили Карс, избягали. Предали го на заколение на партньорите на Съветска Русия – турците. Гарегин Нжде удържал Зангезур, когато последният бил пълен с турци. Зангезур – срамът и позорът на съветската дипломация, склонила арменците на позорния договор от 10-ти август 1920 година, за ужким неутралитет на Зангезур, но по своята същност – за осигуряване на коридор за доставка на оръжие на турците срещу Армения.

 

Разбира се, Гарегин Нжде е враг. Враг на всички, които имат какво да крият от своето позорно минало. И цял Зангезур е враг. Вие, уважаема Козлова Людмила Вячеславовна, естествено не знаете, колко скъпо е струвал съветският терор на неизкланите от турците и Червената армия арменци в Зангезур. Колко хора са били репресирани? Не, разбира се, Вие не знаете също така за това, че веднага след завземането на малка част от Армения от страна на Червената армия, отначало в съветизирана Армения, а след това в СССР, е започнало преследване на спасените жертви на арменския Геноцид. Жестоки преследвания. Това е ненаписана и за сега неизвестна история.

 

Разбираемо е, че огромните човешки жертви и даже такова страшно преследване като Геноцидът, нищо не означават в сравнение с мащабната идеология за „спасяване на всички угнетени”. Даже и чрез угнетяване на угнетените. Навярно, именно затова, най-мащабните „спасявания” се превръщат в своите антиподи.

 

Тогава, през 20-те години, конкретно в Съветска Армения хората са видяли, че се „подхвърлят на унижение и преследване ветераните на борбата с геноцида, оскверняват се гробовете на тези, които са дали живота си в борбата с геноцида, унищожават се тези, които просто са спасявали семействата си от физическо насилие и даже тези, които в тази жестока борба са останали живи”.

 

Не, това не е цитат. Това е просто преподреждане на моето обобщение на нашите съветски реалности от 20-те години по реда на Вашето „резюме” на съвременността.

 

И така, съветският период. Темата за „съветизацията” на Армения е една от най-широките и популярни теми на социалната, политическата и научната риторика на съветския период. Тя е била добре подготвена, шлифована и карисиво поднесена. Арменските маси, угнетени от буржоазните дашнаци, са въстанали, извършили са революция и са помолили за помощта на братска Съветска Русия. Червената армия влязла на територията на Армения по молба на арменския ревком и помогнала на ощастливените маси да се освободи от арменските поробители. Мръсниците дашнаци или избягали (в началото на март от Армения са заминали примерно 10 хиляди „арменски белоемигранти, но това също е ненаписана история”) или били арестувани, а част от тях лицемерно се изпокрили в разни социални ъгълчета и от тях дълго се „освобождавали” през дългите години на репресиите.

 

„Дългите години на репресиите” обаче до днес са изучени само избирателно, а на нивото на академичните издания по принцип продължава риториката на „култа към личността”.

 

Но да оставим темата за съветизацията на Армения, уважаема Козлова Людмила Вячеславовна, да се върнем към затворената в съветската наука и за обществеността тема на геноцида. Ако не възразявате, че геноцидът е престъпление не по-малко от нацизма и в крайна сметка, в съветското пространство, (така успешно победило нацизма и фашизма), той е трябвало да стане една от легитимните и важни теми на политическите, социланите и научни реалии. Може би тук е заровена тайната на истинския и/или мним „колаборационизъм”? В това число – на държавния колаборационизъм. Нали побратимяването с извършилата геноцид и останала безнаказана държава, също е своего рода колаборационизъм. Не?

 

Колкото и да е странно, до 1965 година в СССР, в най-хуманния социум, самата тема и даже споменаването за арменското клане бяха забранени не само в политическите, научни и публицистични обсъждания, но също и в устната риторика и в „устната памет”. Тази тема отсъствува и от художествената литература, а в периода на Големия терор немногото публикувани до тогава трудове, в които по един или друг начин се е докосвала паметта за Геноцида, са били забранени и иззети от обръщение.

 

В Съветска Армения даже не смееха да говорят за това. „Даже не смееха да говорят” – това не е образен израз, а напълно определена забрана. Да се говори, да се спомня, да се напомня за Геноцида над арменците е било забранено, най-малко до 1965 година, независимо от това, че Турция е станала член на НАТО още през 1953 година.

 

Споменаването на Геноцида се е смятало за националистически акт, за расизъм по отношение на турците и за политическо дисидентство. В статия под заглавие „Дашнакска отрепка”, отпечатана на 31 декември 1936 година, в издавания в Съветска Армения вестник „Гракан терт” („Литературен вестник”) на остра критика се подлага преживялия всички ужаси на Геноцида западно–арменски писател, родом от Харберд – В. Тотовенц. В издадената през 1933 година негова автобиографична книга „Живот на стария римски път” се открили някакви спомени за това, което е станало със семейството му по време на Геноцида. Книгата естествено била иззета от продажба, от библиотеките и даже от частните библиотеки (човек, който държи тази книга в къщи би могъл да бъде обвинен в „контрареволюционност”, в „антисъветизъм”), а авторът бил арестуван през август 1936 година. В статията във вестник „Гракан терт” от 31 декември 1936 година, кроткият, романтичен В. Тотовенц е наречен „десен троцкист”, „член на терористична групировка”, „националист”, „шовинист”, „расист”, „фашист”.

 

„Зоологическият национализъм” на „разобличения троцкист – националист и контрареволюционер” ..., „литературният халтурчик” Ваан Тотовенц се проявил в „литературния запартък” – „Живот на стария римски път”, където той „изопачава реалните класови отношения от миналото ... , описвайки междунационалните отношения от позицията на яростен националист, за когото не съществуват класова борба, арменски и турски трудещи се, а има само арменци и турци”.

 

Клането над арменците тук е представено със словосъчетанието „междунационални взаимоотношения”, с формулировката „класова борба”, като при това тези, които са осъществявали клането – турците, са причислени към представителите на угнетената класа, която в рамките на класовата борба унищожава своите арменски помешчици.

 

Това не е ли пренаписване на историята? Разбира се, няма никакъв намек за решението на турските власти за депортирането и изколването на арменците, за въвличането на армията и жандармерията в погромите над арменците, а също така и за това, защо и по какъв начин в Османската империя цялото арменско население се е състояло от угнетители, а турците са били угнететната класа и защо тази угнетена класа е унищожавала всички на ред - в това число и арменските деца, а не само арменците „угнетители”.

 

В Западна Армения, граничеща със Съветска Армения – в източна Турция, продължавали кюрдските възстания и оцелелите на тези територии, преминали в Закавказието арменци, са били подозирани в СССР в сътрудничество с кюрдите. По подозрение в такова сътрудничество в 1936 година, много арменци и кюрди са били депортирани от Закавказието. Проблемът се усложнявал от това, че западно-арменските бежанци от Турция все още пазели у себе си надеждата да се върнат в родината си или поне бил останал спомен и тъга по родните места. В СССР се правело всичко за отхвърлянето на представата за родината у тези хора.

 

Например, през 20-те години на миналия век арменците, които се бяха преселили от Турция в СССР от 1925 година нататък ги наричаха „репатрианти”, тоест завърнали се в родината, макар че те бяха избягали или в най-добрия случай се бяха преселили от своята родина – както етническа, така и гражданска. Проблемът се представяше така, сякаш тези хора се бяха върнали в родината си. С политически натиск се трансформираше социалното възприемане на родината. Тъгуващите по родината арменци ги обвиняваха в „предателство спрямо съветското и руското”.

 

Във вестник „Гракан терт”, в броя от 10 март 1937 година, беше напечатана статия под заглавието „Доведеният син на националистите - отрепки”. В нея, един от спасилите се от Геноцида арменски писатели – Р. Кочар, критикува друг спасил се млад поет – Х. Даштенц, заради публикувания от него през 1936 година сборник стихове „Пламък”. Определението „националисти - отрепки” се отнася за писателите Е. Чаренц, А. Бакунц, Г. Маари, В. Алазан и В. Норенц. Четирима от тях – Е. Чаренц, Г. Маари, В. Алазан и В. Норенц, също бяха от загубилите родината си и оцелели по време на Геноцида писатели. Именно техен „доведен син” се явяваше, по мнението на автора на статията Х. Даштенц, чийто сборник стихове е „троцкистко – националистически литературен запъртък”.

 

„В сборника стига до наглост контрареволюционното, бакунцевско отрицателно отношение към северната (руската бел. авт.) култура, за да се противопостави на която той на същата страница възхвалява Арагац и Арарат, сенките на които са знамена за младонационалиста”. Глвната вина на младия писател било споменаването на планината Арарат, останала на територията на Турция. Ако човек споменава за връзката с изгубената родина, значи той претендира за тази родина (политическото обвинение беше това, че човекът смята родината за загубена и това се разглеждаше като непризнаване на СССР за своя родина). В същото време, ако човек претендира за родината си или тъгува по нейните ценности, това се е смятало за отрицание на „северната” – руската култура (двойно политическо обвинение).

 

Може да се приведе множество от подобни примери. Всичките изброени писатели, на които са отправени обвинения, естествено са арестувани от НКВД, много от тях са разстреляни, други са осъдени на по десет–двадесет години в ГУЛАГ.

 

1. Премълчаването на още съвсем неотдавнашни ужасни събития продължаваше и с други средства. Например, в съветските енциклопедии, в това число в трите издания на Голямата съветска енциклопедия (БСЭ 1926-1947; 1949-1958; 1969-1978) и в енциклопедията на Съветска Армения, за изтъкнатите арменци измежду спасилите се от Геноцида се пишеше – родил се в еди коя си година, в еди кой си град (село) в Турция, „преселил се в Армения”. За причината за „преместването”, тоест за Геноцида и за принудителното бягство – нито дума. Същата е картината и в енциклопедиите на Съветска Армения или в другите справочници. По този начин, писателят Ваграм Алазан, съгласно издадената през 1974 годиа Арменска съветска енциклопедия е роден в град Ван (държавата не се посочва) в 1903 година и през 1914 година емигрирал в Ереван, попаднал в приют за сираци (т. 1, стр. 134).

 

Защо 11-годишно дете ще емигрира, защо е попаднал в приют за сираци – за това не се казваше нито дума. Впрочем, даже в многобройните следствени дела на репресираните писатели и въобще на западните арменци, бекистите обикновено са пишели „родил се в Турция в еди коя си година, местожителство – Арм ССР”, град или село. Този ред не се променял даже в случай, когато против подследствения са е повдигало някакво „турско” обвинение,, например: „Антаносян Пилос Хачатурович, година на раждане – 1892, място на раждане: с. Алиджакрак, Басенски район, Ерзерумски вилает, Турция, местожителство: Горис, ул. Маркс 18, Арм ССР, арменец, дата на арестуване: 23.1-1937, категория на отчет – „бидейки в Турция, участвал в амено-турското клане...” [ НАА, Ф. 1191, Оп.8, Д.1664, 1665]. Какво означава за родилия се през 1892 година в Турция, че „бидейки в Турция, участвувал в армено-турското клане”, като че ли той от някъде е заминал за Турция, за да участвува в някакво митично „армено–турско клане”, неизвестно кога и къде случило се”.

 

Всеки, който не познава контекста, разбира се ще си помисли, че той, бидейки арменец, е колил турците, след като грубият, неприкрит, чудовищен по форма и съдържание Геноцид над арменците, организиран от младотурците с участито на редовната армия, жандармерията и на административни лица е формулиран просто като „армено-турско клане”.

 

Формулировката „армено-турско клане”, разбира се е болшевишка политическа лъжа, още по-голяма лъжа е „участието” в несъществувало „армено-турско клане”. Съветският Главлит и съветският административно-чекистки език в съветскто пространство са изтласкали от словесния оборот „арменските погроми”, „арменското клане” и самата тема за Геноцида над арменците.

 

2. Изтласкването извън официалната – политическа, юридическа, административна и художествено-публицистична риторика и от социалната памет на арменците в СССР, в това число в Съветска Армения на темата за клането на арменците и даже политизацията на просмукването на тази памет в социума до нивото на престъпление обаче не задоволяваше властта. Задачата беше поставена по-широко – да се забрани паметта до нивото на преживялите трагедията и оцелели индивиди и семейства. Да се забрави „личният случай”, „семейният случай”, свидетел на който се е оказал конкретен член или членове на семейството, „случай/факт с роднини или със съграждани”. Да се забрани да се помни, разбира се е доста по-сложна задача, но да се забрани да се говори, да се предава личната/семейната памет и да се следи за нейното социално разпространение се е оказало решима задача.

 

Чекистката агентурна мрежа зорко следеше и донасяше, на коя дата, в кое семейство, кой именно и на кого със сълзи е разказвал за мъченическото убийство на своите родители (деца, сестри, други роднини, съграждани ...), кой от неговите роднини е останал „в страната” (арменските бежанци от Западна Армения под думата „страна – էրգիր” разбирали най-вече напуснатата родина – Западна Армения) в плен при кюрдите или при турците или пък е изчезнал безследно, кой и как „в страната” се е борил за живота на арменците или даже за собствения си живот и за честта на своите роднини, или не дай си Боже, забравил за опасността, идваща от чекистите, е пял тъжна песен за тъгата по родината или песен за героичните защитници – федаини.

 

Такива хора следствените органи „привличаха” и наказваха. Даже емоционалното споменаване за родината – „страна”, се смяташе за „дашнакизъм” – ако не за членство в нея, то за симпатия към забранената националистическа партия „Дашнакцутюн”.

 

През 1934 година, на нивото на ЦК се е обсъждал въпросът за забраната на „даштакските” народни песни „Лястовичка” и „Жерав” [НАА, Ф. 1191, Оп. 4, Д. 101, Л. 2об], „заподозрени” от болшевиките в изразяване на тъгата на арменците по Западна Армения – част от родината. В песента „Лястовичка” пеещият моли лястовичката „да насочи полета си в скъпия му край”, а „Крунк” („Жеравът”) символизира героя, мечтаещ по-скоро да се завърне у дома и да свие гнездо на родната земя. Най-известната и любима в Армения песен за жерава е „Канче крунк” („Зовът на жерава”) в обработката на арменския композитор Комитас. В тази песен я няма заветната мечта за завръщане у дома, а звучи тъжният въпрос – молба: „Крунк, нямаш ли (ти) вести от родните страни?”. Заподозрените в „тъга по родината” обикновено ги наказвали със заточение, а през 1937 – 38 година, също и с разстрел.

 

Хората престанали да говорят. След десетилетия Погос Григорян ще пише за бежанците от областта Сасун в Западна Армения, живеещи в село Ахагчи в Талин: „ ... в жестоките години на болшевишкия режим, живееха в страх и ужас, заключили устата си, станали мълчаливи, спели в краварника и споделяли своите страдания, грижи и болка повече с добитъка, с воловете, отколкото с членовете на семейството си и със съседите”. [Григорян П., Сражаващият се Сасун, непобеденият Шеник, Ереван, 2012, стр. 44 (на арменски език)].

 

От края на 20-те години се развихри истински лов на обикновени хора, на селянии, които по един или друг начин бяха уличавани в „памет за родината” по отношение на Западна Армения. Особено се издирваха оцелелите участници в самоотбраната на арменците. До ден днешен, потомците на тези нещастни хора разказват, че през 1927-28 година, чекистите не напускали населените места, където живеели турко-арменците – западно-арменските бежанци (авторката има пред вид арменците, избягали от територията на днешна Турция, бел. прев.): „ ... всички западни арменци, всички мъже, които са се сражавали против турците, са били смятани за дашнаци, на първо място федаините. В съветските години например, западните арменци нямаха право да говорят от къде са дошли [тоест, нямаха имали право да казват, че са родом от Западна Армения и са избягали от там през годините на Геноцида]; тези, които говореха за това, бяха заточвани за това че уж били дашнаци и всички дашнаци бяха наречени кратко – „контра”. Съветският съюз ги смяташе за опасни... Даже в нашите домове бяха забранени нашите песни, не трябваше да ги пеем, някои ходеха и донасяха и затова изпращаха хората на заточение”.

 

Оцелелите организатори на самоотбраната на арменците, подложени на клане през 1915-16 година на територията на Западна Армения, се намираха на първо място под прицела на ЧК, а след това на ГПУ, НКВД. Нека не Ви мързи, прочетете моля мемоарите на хората за тези година: Сукиас Закарян от село Айкаван в Ширак разказва: „ ... в нашето село всички турски арменци ..., най-малко двадесет–двадесет и пет къщи бяха изселени и изпратени на заточение. След това заточваха цели улици, цели семейства, а след това започнаха да арестуват хората по отделно... За един оформиха обвинението така, щото той бил говорил лошо за коллхоза. Това беше лъжа. Никой не знаеше, какво е направил този човек... Какво е сторил? От там [от Западна Армения] той се е прехвърлил тук, спасявайки се с бягство – дойдоха, хванаха го и го отведоха. Какво е направил този човек тук? Какво е направил той на Съветския съюз? Той така и не е успял да разгледа, както трябва Съветския съюз, защото той едва се беше оказал в него...”.

 

Жителите на село Еразгаворс в Ширакска област са турски арменци, оцелели по време на Геноцида и установили се в Съветска Армения. Еразгаворс е село, разположено на границата с Турция. „От нашето село през тези години [в годините на сталинския терор] пострадаха около шестедесет семейства .. тримата братя на баща ми – Арам, Гарегин и Лексан ги арестуваха през 1937 година ... Колко хора от нашето село отведоха и унищожиха ... Просто ги убиха, телата им натовариха на камион, откараха ги и ги хвърлиха в яма на границата. Мястото на погребението беше на границата, то беше затворено, невъзможно беше да се види. След това заляха ямата с бетон, подравниха я, изтриха следите от лицето на земята ...”.

 

3. В съветската страна със затворени граници и затворена информаци, арменците не знаеха, останал ли е някой от техните съотечественици в Турция, който живее в тяхната изоставена родина? Какво е станало с техните съотечественици, които са били насилствено отведени, взети в плен, за заложници или са се скрили в планините? Частично за това са знаели тайните служби на СССР и както става ясно сега, посолството на СССР в Турция, понякога е засягало и положението на арменците в своите периодично изпращани доклади. Но това е била „строго секретна” информация, до такава степен секретна, че е била тайна дори и за партийните власти в Армения.

 

Ние, съветските арменци, практически едва през последните 10-15 години започваме да научаваме за това, че там – зад границата, в провинциите са останали арменци, че част от тях (каква част?) е била ислямизирана (тюркизирана, арабизирана, кюрдизирана), започнахме да научаваме за техните скиталчества, за приспособяването им към новите форми на изключване, за дерсимските погроми от 1937-38 година, повтарящи клането над арменците по форма и по методи, а също така и за процесите на тюркизация на други народи в Турция през 20-ия век. Така например, научихме за изселването на около 30000 арменци през 1929 година от Харберд, Диарбекир и Мардин в Алепо, за което американският консул съобщавал на своето правителство:

 

„Създава се впечатление, че турците са решили на всяка цена да се освободят от цялото християнско население в провинцията. Добралите се до Алепо са много болни и изтощени, разказват, че останалите в страната арменци са преследвани, арестувани, че заточението се смята за късмет”. [Christopher Walker, Armenia: The Survival of a Nation, Published by St. Martin's Press, London, 1980, p. 15; Dr. Tessa Hofmann, Armenians in Turkey Today, A Critical Assessment of the Situation of the Armenian Minority in the Turkish Republic (second edition), Uppsala, 2003, p.15, http://www.armenian.ch/gsa/Docs/faae02.pdf (прегледано на: 07.12.2017).; Мысырлян З. Задължителната миграция на арменците от вътрешните провинции на Турция (1929-1930). Преди и след Геноцида над арменците, Антилиас, 2011, стр. 18 (на арменски език)]. В приятелска Турция, чудовищните преследвания са продължавали, но на съветските арменци „не им се е полагало да знаят” за това.

 

Забележително е това, че ръководството на страната, наказващо за споменаване на клането на арменците, даже за произнасянето на словосъчетанието „Западна Армения”, периодично, в нужното за него време и в нужната форма, „си спомняло” за Геноцида над арменците. Така, когато възникнала опасност от война между Германия и СССР, на арменците им „напомнили” за заплахата от погроми над арменците. В брой 35 на вестник „Правда” от 1941 г. се „съобщава”:

 

„Арменският народ, както и всички свободни и равноправни народи на Съветския Съюз, възприе надвисналата над нашата страна смъртна опасност още по-дълбоко, защото в своята многовековна история той не веднъж е бил подхвърлян на нападения на чуждестранни насилници. Той знае, какво са това клане, погроми, глад, насилие. Арменският народ не е забравил физическото изтребване на арменците, организирано от предшественика на кървавия Хитлер – кайзер Вилхелм в годините на първата империалистическа война”.

 

Ето така на арменците им било „поръчано да си спомнят”, че тяхното физическо унищожаване е било планирано от кайзер Вилхелм, но им е било заповядано да „продължават да забравят” и по никакъв начин да не си спомнят „младотурците”, „кемалистите” и „Турция”. Естествено, Вие уважаема Козлова Людмила Вячеславовна, също сте в това число. Вие, както и други граждани на СССР и пост съветските страни, естествено не знаете, че през 1949 година от цялото съветско Черноморско крайбрежие (украинското, руското и грузинското), от Армения и от Азербайджан са били депортирани „за вечни времена” в „спецпоселенията” на Сибир „дашнаци” и „бивши турски поданници” – същите тези арменци, които са оцелели при геноцида, заедно с децата им, родени в СССР, а също така и така наречените „репатрианти” – бежанците от своята родина. Ето го – документът за осъществяване на въпросното постановление на Съвета на министрите на СССР [ГА РФ, Ф. 9401, Оп. 2, Д. 42, Л. 101].

 

Учебниците по история не пишат за това и до ден днешен. А нали тези хора, както „постановчиците”, така и изпълнителите, са получавали медали, парични награди и други подобни „възвеличения” и героизации за фактическо престъпление. Техните паметници, под формата на различни монументи, бюстове и топонимия продължават да украсяват нашето съвременно ежедневие, напомняйки ни за неотдавнашното „велико миинало”. Защо не вземете да се обезпокоите за също такова изопачаване на неотдавнашната история, както за „случаите на изопачаване на историята на Великата Отечествена война в страните от постсъветското простанство”? Предлагам Ви, уважаема Козлова Людмила Вячеславовна, не да си давате труд да пътувате до там, а да поискате от Томския архив делото на „спецпреселниците” – „турци” от 1949 година. Знаете ли, какво ще откриете? О, несъмнено много интересни подробности.

 

Ще откриете например това, че много „турци” от Азербайджан, Грузия, Краснодар в спецпоселенията в Томска област са с фамилиите Аркелян, Оганян, Варданян, Акопян, Алексанян. Някои от тях или техните деца, продължават да недоумяват защо те – техните заточени родители, са били „турци”. Е, има там също и „турци” – лази, „турци” – понтийски гърци и прочее, но най-вече това са арменци – бежанци от Геноцида, „бивши турски поданници”, попаднали в „грижовните ръце” на хуманните съветски власти. И сега новата история, така наречената „репресология”, неволно разпространява нова лъжа за количеството на заточените „турци” и „арменци”, принуждавайки ги да търсят някакви малко от малко логични обяснения на това и да не ги намират. Източникът просто безсъвестно лъже.

 

Как да вярваме на официалната история за тази страшна война, ако много хора разполагат с примели на изопачаване на собствената им история, не преразгледани и не преосмислени до ден днешен. Вас Ви безпокои, че „Стратегическият съюзник на Русия – Армения, е издигнала паметник в центъра на Ереван на колаборациониста, сътрудничил с Третия Райх – Гарегин Нжде”. По-рано, Министерството на външните работи на Русия, коментирайки поставянето на този паметник, заяви: „Непонятно е, защо е поставен посоченият паметник”. Също така, в руското външнополитическо ведомство изразиха надежда, че в основата на официалната позиция на Ереван все пак ще залегне резолюцията, приета от Генералната асамблея на ООН „Борба с героизацията на нацизма, неонацизма и други видове практики, които спомагат на ескалацията на съвременни форми на расизма, расовата дискриминация, ксенофобията и свързаните с тях други форми на нетърпимост”.

 

За съжаление, Вие не търсите доказателства, Вас ви задоволява думата „колаборационист”. И разбира се, заобикаляте отстрани темата за героизацията на съветските отрепки. В това число и по арменската част. Например темата за изтъкнатия съветски ... Анастас Микоян. Колко дълго арменските власти искат да му поставят поредния паметник. На съучастника в много злодеяния. Съучастника в разстрела на новочеркаските работници, на полските военни. По частта за „арменските излитания” за сега ще си замълча, за тях много се писа и обсъжда в арменската преса.

 

Но, уважаема Козлова Людмила Вячеславовна, Вие как мислите, не спомага ли премълчаването на тези „геройства” за нова агресия, нови геноциди, нови репресии? Нови изопачавания?

 

Да се върнем на паметниците, защото види се, Вас силно ви безпокои не самата история, не фактите, а именна темата за паметниците. Вие разбира се, не знаете, че съвсем неотдавна по искане на съвременна Турция, руските власти махнаха паметника на генерала от царска Русия – Андраник Озанян в Сочи. Само за това, че той е спасил живота на хиляди бежанци – арменци в Западна Армения и в тежки отбранителни боеве заедно с арменските доброволци е спасил и е прехвърлил в руското Закавказие някаква част от останалите без подслон, ранени, осакатени, нещастни деца, жени и старци. Това е било преди революцията и преди побратимяването на Съветска Русия с кемалистка Турция. Това е било в хода на Първата световна война, не по-малко страшна и жестока война, когато Русия е воювала срещу Османската империя.

 

Тогава Андраник е бил герой в Русия и „бандит” – в Турция. След болшевишката революция той напуснал Армения, а в СССР го прекръстили на „дашнакска отрепка”, на „бандит”. Колко спасени хора са криели неговата пожълтяла фотография от зорките очи на чекистите, колко деца в сиропиталищата или просто бездомни деца са се молили за Андраник и са продължавали да очакват помощ от него. Но да се произнася на глас името на Андраник, о, това се равнявало на престъпление, на „контрареволюционност”, смятало се е за „антисъветщина”. Защо? След разпадането на СССР, докато новите руски власт все още не се бяха определили в параметрите на „героизацията”, благодарните потомци на спасените са му поставили паметник в село Лазаревско, недалече от град Сочи. След това „определилите се” руски власти, махнали този скромен паметник по искане на Турция. Андраник Озанян не е политически деятел, той е бил военен и воювал на страната на Русия. Всъщност, той навярно е воювал не за някаква идеология, а за физическото спасение на своите съотечественици.

 

СССР идеологизирал и политизирал неговото минало по мерките на турските власти. Сега върви процес на преразглеждане на „героите” и на „отрепките” не според деянията им, а според съветските мерки. Как да вникнат постсъветските страни и народи в новите реалности на Руската федерация? Как да се определи „стратегическият съюзник” на Русия сред постоянно променящите се вкусове на руските власти? На нас с Вас често не съвпадат не само „мерките”, но също така и разбирането на самата история. Защо пък Вие – Русия, стратегическият партньор на Армения, не вземете да се определите твърдо във вашия колебаещ се колаборационизъм с геноцидна Турция? В края на краищата, арменците не са единствените жертви, има и гърци, асирийци, язиди, дерсимци. Колко пъти още тази страна трябва да доказва своята престъпна същност?

 

Превод: доц. д-р Теодор Дечев

Публикувана в Очи в очи

Изследването на днешните конфликти в „горещи точки“ като Закавказието неминуемо изисква връщане към минали събития, които са създали далече отиващи във времето стереотипи на взаимна ненавист между отделните закавказки народи, особено между азербайджанците и арменците. Тази година, на 31 март 2018 година се навършват 100 години от драматични събития, станали известни в историята под невинното название „мартенски събития“ от 1918 година в Баку.

 

Всъщност, става дума за съчетание на векторите на гражданската война и етническото противопоставяне в Баку, където болшевиките, начело с техния лидер Степан Шаумян (изключително интелигентна личност, която едновременно с това може да бъде определена като истинска демонична натура) в съюз с арменската партия „Дашнакцутюн“ извършват погром над азербайджанското население и над най-влиятелната азербайджанска партия – „Мусават“.

 

Тази акция довежда до многохилядни жертви и огромни разрушения. Тя остава в историческата памет и на азербайджанците, и на арменците с всички негативни ефекти, които биха могли да бъдат причинени.

 

Баку – град на пъстра политическа, етническа и социална мозайка

Може би е изненадващо за някои читатели, но в навечерието на Февруарската революция в Русия, Азербайджан съвсем не е някаква „периферия”, далече от кипежа на обществената мисъл или пък от бурните политически промени, започнали в навечерието на революцията от 1905 година.

 

Космополитният в определена степен град Баку е бил един от най-важните индустриални центрове на Русия. В него се е формирала мощна предприемаческа прослойка, свързана не само с нефтената индустрия, но и с други отрасли на тежката и ликата промишленост, както и с търговското корабоплаване. Формира се и достатъчно солидна интелигенция, сред която азербайджанците съвсем не са на заден план.

 

В Азербайджан са на лице всички течения, които бихме могли да очакваме в условията на една бързо набираща скорост многопартийна система – различни социалдемократически и социалистически фракции (меншевики, есери, мюсюлмани социалисти и болшевики); национал-демократи, произхождащи от социалдемократическите среди и „слезли от влака на социализма на спирка Независимост”, както беше казал на времето маршал Пилсудски (точно такъв е профилът на лидерите на партията „Мусават“); също така - на пръв поглед консервативни мюсюлмански формации, които обаче стоят здраво на позициите на конституционализма и в общо имперски план поддържат партията на Конституционните демократи – кадетите.

 

Цялото това политическо многообразие идва съвсем не само от руското и арменското население в Баку, както биха започнали да ни обясняват някои „познавачи”, не отишли по-далече от „Краткия курс” на Йосиф Висарионович Сталин и от по-сетнешните учебници за системата на партийната просвета. Сред азербайджанците са представени споменатите по-горе политически течения в цялото им многообразие. Още до Февруарската революция в Азербайджан вече има школувани политици, които са преминали през четирите имперски парламента, през четирите състава на Държавната дума, заседавали до Февруарската революция през 1917 година.

 

Впрочем, през 1918 година, в Азербайджан ще се роди първата демократична и парламентарна република в мюсюлманския свят. Почти всички азербайджанци, които са били избирани в състава на четирите Държавни думи на Руската империя до февруари 1917 година, ще се включат впоследствие и в азербайджанския парламент. Азербайджан ще стане и първата мюсюлманска страна, където жените имат равни права с мъжете, включително и в политическия живот.

 

Политическата и геополитическа ситуация в Закавказието след Февруарската революция и сключването на мира в Брест-Литовск

Мнозина историци, между които и азербайджанският историк Айдън Балаев, отбелязват, че след Октомврийската революция в Закавказието, в това число и в Баку, възниква властов вакуум.[2] Всъщност, по-точната формулировка би трябвало да е, че в Закавказието пламва яростно противопоставяне между желанието на болшевишката власт да задържи контрола над този регион и стремежа на закавказките народи да излязат от колониалното положение, в което са се намирали в рамките на Руската империя.

 

Точно по това време в Тифлис (днес Тбилиси), така нареченият Закавказки комисариат, свиква Закваказкия сейм. Закавказкият комисариат сам по себе си представлява коалиционно правителство на Закавказието, създадено в Тифлис на 15 ноември (28 октомври) 1917 година. То идва на мястото на Особения закавказки комитет, създаден от Временното правителство на Русия за управление на Закавказието след Февруарската революция.

 

В Закавказкия комисариат участвуват грузинските социалдемократи меншевики, социалистите – революционери (есерите), арменската партия „Дашнакцутюн“ и азербайджанската партия „Мусават“. Арменската революционна федерация „Дашнакцутюн“ се самоопределя като социалдемократическа партия, а създателите на партията „Мусават“ също са бивши социалдемократи. Закавказкият комисариат функционира до 26 май 1918 година.

 

На 12 (25) януари 1918 година, Закавказкият комисариат взима решение за свикването на Закавказки сейм като законодателен орган на Заканказието. Сеймът се събира в Тифлис за първи път на 10 (23) февруари 1918 година. В него влизат членовете на Учредителното събрание (Всероссийское Учредительное собрание), избрани на територията на Закавказието и от представители на политическите партии от същия регион. Председател на Сейма е грузинският социалдемократ меншевик – Николай Семьонович Чхеидзе.

 

В декларацията на Закавказкия комисариат от 18 ноември (1 декември) 1917 година се е посочвало, че Сеймът ще действува само до свикването на Всеруското Учредително събрание, а в случай на невъзможност последното да бъде свикано – до провеждане на конгрес на членовете на Учредителното събрание от Закавказието и Кавказкия фронт.

 

Образно казано, Закавказкият Сейм е бил от тези временни органи, които най-често излизат твърде дълготрайни. Закавказкият Сейм е ужасен трън в очите на болшевиките, особено на тези в Баку, които искат по всякакъв начин да провалят обявяването на независимост на Закавказието от страна на омразните им конкуренти – различните социалдемократически фракции и мусаватистите. Противопоставянето на дейността на Закавказкия Сейм е основен движещ мотив в по-нататъшната дейност на болшевиките и на лидера им в Баку – Степан Шаумян.

 

Става така, че по-голямата част от Закавказието се контролира от Закавказкия Сейм, а град Баку и околностите му, заедно с изключително важната нефтена промишленост – от Бакинския съвет. В него са доминирали болшевиките и есерите от различните им фракции. Сред лидерите на местните болшевики водеща роля са играели етническите арменци, начело със Степан Шаумян, който е бил последователно председател на Бакинския съвет и извънреден комисар по кавказките въпроси.

 

Частите на Червената армия, подчинени на Бакинския съвет, също са се състояли в много голяма степен от арменци. Балаев твърди също така, че част от командирите на Червената армия в Баку са били членове на „Дашнакцутюн“. Той посочва като примери началник щаба на Червената армия в Баку – бившият полковник от царската армия З. Аветисов. Трета бригада на Червената армия е командувана от друг дашнак – Амазасп Срвантцян. [2]

 

Според американския историк М. Смит арменските войници, помнейки за геноцида над техните сънародници в Турция от 1915 година и виждайки продължаващите жестокости от страна на турската армия, се връщали в Армения за защита на арменското население. Войнствуващият национализъм на арменските дашнаци е бил в основата на тяхната идеология. Отстъпващите войски, разбиращи събитията „по своему“, се почувствували, че са попаднали в капан между турската армия и местните мюсюлмани, които се възприемали като „пета колона“.

 

Мюсюлманското население, което като цяло е било лоялно към Руската империя в годините на Първата световна война, сега е започнало да се въоръжава за самоотбрана и общо взето е очаквало турците като освободители, с което „потвърждавало прогнозите на своите противници“. Тези условия са подготвили почвата за мартенските събития, когато подчиняващите се на Съвета руски и дашнакски въоръжени сили са се опитали да установят контрол над бакинските улици и са се сблъскали с въоръжените мюсюлмански групи. [9]

 

Мартенските събития започват, след като Бакинският съвет, без всякакви основания за това, разоръжава и задържа малък азербайджански въоръжен отряд, пристигнал в качеството на почетен караул за погребението на сина на азербайджанския милионер Гаджи Зейналабдин Тагиев. [9] [14] [19, pp. 116 – 118]

 

На 27 (15) март 1918 година, на парахода „Евелина” от Ленкоран (Лянкяран) в Баку пристига отряд от около петдесет офицери и войници, сформиран от Бакинския мюсюлмански национален комитет на Ленкоранския конен дивизион, начело с генерал Талъшински. Те смятали да участвуват в погребението на техния другар по оръжие и по служба – синът на Гаджи Зейналабдин Тагиев – Мамед Тагиев, който бил убит по време на сблъсъците между мюсюлмански и руско–арменски отряди в град Ленкоран (Лянкяран). След погребението на Мамед Тагиев, те възнамерявали да отпътуват обратно със същия параход за Ленкоран на 29 (17) март 1918 година. Но ръководството на Бакинския съвет не разрешило на кораба да отплува и поставило ултиматум на военните – мюсюлмани, да предадат оръжието си в срок от 24 часа.

 

Военнослужещите от Ленкоранския дивизион решили да не нагнетяват обстановката и на 30 (18) март 1918 г. се съгласили да предадат оръжието си. Този акт на благоразумие обаче предизвикал огромно възмущение сред мюсюлманското неселение на града.

 

Мюсюлманите приели тези действия като гавра с паметта на убития Мамед Тагиев и подигравка със скръбта на баща му. Също така, те разтълкували станалото като провокация, защото към останалите многобройни етнически и партийни въоръжени формирования в Баку не било предявено подобно искане за разоръжаване. В различни части на града, на 30 (18) март 1918 година, започнало спонтанно издигане на барикади и митинги, които излизали с искания да се върне иззетото оръжие на Ленкоранските военни. В противен случай, смятали участниците в митингите, е трябвало да се разоръжат и останалите етнически и партийни паравоенни формирования. [9]

 

В името на изчерпателността, трябва да се отбележи, че съществува и друга версия за избухването на конфликта. Всъщност, това е старата версия на съветската историография, за която избиването на хиляди мюсюлмани от бакинската градска беднота, някак си „не се вписва” в теорията на класовата борба. Затова десетилетия на ред се полагат огромни усилия за да се обясни мартенското клане в Баку с конфликт около разоръжаването на така наречената „Дива дивизия”.

 

Всъщност, истинското име на това кавалерийско съединение е „Кавказка туземна кавалерийска дивизия“. Тя се е състояла от три бригади с шест конни полка. От тях само един полк се е състоял от азербайджанци и той е бил част от Втора бригада на дивизията. Останалите полкове са били кабардински, дагестански, чеченски, черкезки (в него са се сражавали черкези, абазини, абхазци и карачаевци) и ингушски. Към дивизията са били придадени още една осетинска пехотна бригада и 8-ми Донски казашки артилерийски дивизион.

 

Във всеки конен полк е имало по 22 офицери, трима военни чиновници, един полкови молла, 575 конници и още 68 нестроеви ездачи. Това може да ни даде представа, за каква „страшна сила“ става дума.

 

Азербайджанският полк на „Дивата дивизия“ се е завръщал по родните маста на бойците, за да бъде демобилизиран, според условията на Брест–литовския мир, а и в съответствие с Декрета за мира на болшевишката власт. Освен това, основната част от кавалеристите е била съсредоточена именно в град Ленкоран, където те разоръжили известен брой руски войници. В тази схватка, която е била без каквото и да е стратегическо или дори тактическо значение, един от малкото загинали бил синът на Гаджи Зейналабдин Тагиев – Мамед Тагиев.

 

Действително и съветските историци, а и самите бакински болшевики, отдават огромно значение на присъствието в Баку на подразделения на така наречената „дива дивизия“. Както ще видим по-късно, изтеглянето на подразделенията на азербайджанския кавалерийски полк е едно от условията за примирие, от болшевишкия ултиматум, отправен към азербайджанците и партията „Мусават“ след началото на боевете в Баку и погрома над мюсюлманското население там.

 

Към тази версия се придържат и неколцина западните автори, като Питър Хопкърк. Неговата хипотеза е, че ръководителят на бакинските болшевики – Степан Шаумян е успял да създаде коалиция между болшевиките, арменците (в лицето на Арменския национален съвет и на партията „Дашнакцутюн”) и мюсюлманите (в лицето на партията „Мусават”).

 

Според него обаче, равновесието между тези три страни било крайно неустойчиво. Мюсюлманите изпитвали силно безпокойство от въоръжаването на арменците от страна на англичаните, които ги толерирали. Затова според Хопкърк, мюсюлманите се обърнали за помощ към единоверците си и на пристанището в Баку започнали да пристигат въоръжени подразделения на „Дивата дивизия”. По изпратените да проверят пристигащите въоръжени подразделения чиновници бил открит огън и някои то тях били убити. Пристигналите своевременно болшевишки въоръжени сили, разоръжили въоръжените мюсюлмани, но след като в града продължили да пристигат подразделения на „Дивата дивизия”, Баку се превърнал в бойно поле. [13, pp. 282 – 283]

 

Както се вижда от приведените по-горе данни, в Баку е присъствала твърде малка част от „Дивата дивизия“ – по-малко то 500 души. Това обаче не пречи на различни автори, къде по инерция, къде преднамерено, да преувеличават в огромна степен значението на тези бойци. Самите болшевики в Баку са превърнали подразделенията на „Дивата дивизия“ в първокласно плашило и човек би могъл да помисли, че на края сами са си вярвали на спекулациите.

 

Твърденията на Хопкърк влизат в тежък конфликт с реалните исторически факти. Освен това, неговата книга, посветена на „мащабен план на Кайзера за сриване на Британската империя”, който минавал през предизвикване на възстания в Британска Индия и подриване на руското влияние в Средна Азия, в никакъв случай не може да се разглежда като безпристрастна. Хопкърк не крие враждебното си отношение към мюсюлманите, които разглежда като естествена „пета колона” на турците – основни съюзници на Германия в региона.

 

Всъщност, всички историци отбелязват, че по време на войната азербайджанците се държат напълно лоялно към Руската империя, независимо, че по подобие на предприетите от Турция анти-арменски действия, в Русия също се подхваща депортация на пограничното мюсюлманско население. [15]

 

Тази депортация обаче заплашва преди всичко населението на Аджария (част от днешна Грузия), което е предимно мюсюлманско. Депортацията на аджарите е до голяма степен предотвратена от грузинските депутати в Държавната дума, които яростно се противопоставят на депортирането на хора, които те смятат за етнически съвсем близки, независимо от религиозните им различия. [6, стр. 142] Аджарите са обявени за грузинци, а не за тюрки и са спасени от депортация.

 

Към подобна на Хопкърк теза се придържа и Стефани Кронин, която пише дословно следното: „В края на февруари 1918 година избухват боеве между съветските сили в Баку и мюсюлманските националисти около град Ленкоран. Очевидно е било, че сраженията могат да се разширят в посока към Баку. На 30 март съветските войски се опитват да разоръжат мюсюлманската „Дива дивизия” и отказът на последната да предаде оръжието си, дава искрата, която разпалва боевете. Напрежението при мюсюлманите е било високо и те откриват спорадичен огън по съветските войски”. [12, p. 90]

 

Може да се смята, че и двамата автори доста щедро са ползували различни издания от съветската епоха, където се лансира тезата, че клането в Баку е провокирано от нежеланието на „Дивата дивизия” да се разоръжи. Към тази теза с „половин уста” се придържат и някои съвременници на събитията, но тя както ще видим малко по-нататък се опровергава от самите ръководители на „Бакинската комуна” в техните писма до Москва и в речите им в Баку.

 

На същия ден, в квартирата на Нариман Нариманов започват преговори между Степан Шаумян (ръководител на Бакинския съвет) и лидера на „Мусават“ – Мамед Емин Расулзаде. Нариманов е болшевик от една особена социалдемократическа фракция, съществувала в Азербайджан – „Хюммат“, по-известна с руското си изписване и произношение като „Гуммет“.

 

„Хюммат“/“Гуммет“ е мюсюлманска социалдемократическа партия – първата в мюсюлманския свят социалдемократическа формация. В нея също както и в РСДРП, е съществувало разделение на болшевики и меншевики, но то не е било толкова яростно и конфронтационно, колкото в останалата част на Руската империя, а впоследствие – на Съветска Русия.

 

В Закавказкия сейм „Хюммат“/“Гуммет“ влиза в мюсюлманската парламентарна фракция, състояща се от 44 депутати от партиите „Мусават“, „Иттихад“, „Хюммат“/“Гуммет“ и мюсюлмански социалистически блок. От тази гледна точка, лидерът на „Хюммат"/“Гуммет“ – Нариманов, е бил идеалният посредник между болшевиките и „Мусават“.

 

Според различни източници, преговарящите страни почти са били стигнали до споразумение за връщането на оръжието на петдесетте военни от Ленкоранския дивизион, когато пристига съобщение, че на Шемахинската улица е открит огън по конен отряд на болшевиките. И до ден днешен, не е известно кой точно е открил огън, но за лидерите на болшевиките това е било предостатъчен повод да прекъснат преговорите и да дадат команда за атака срещу „Мусават“ и азербайджанците като цяло.

 

Малко по-късно, Степан Шаумян ще обясни действията си с цинична откровеност:

„Ние бяхме длъжни да дадем отпор и ние се възползувахме от повода, първият опит за въоръжено нападение над нашия конен отряд и започнахме настъпление по цялата линия на фронта. Благодарение на старанието и на местния Съвет и на прехвърлилия се тук Военно-революционен комитет на Кавказката армия (от Тифлис и от Саръкамъш) ние имахме вече въоръжени сили – около 6 хиляди души. „Дашнакцутюн“ имаха също така около 3–4 хиляди души в националните им части, които бяха на наше разположение. Участието на последните придаде отчасти на гражданската война характерът на национално клане, но нямаше възможност да избегнем това. Ние съзнателно вървяхме към това. Мюсюлманската беднота силно пострада, но сега тя се сплотява около болшевиките и около Съвета“. [10, стр. 63 – 64]

 

Някои автори, като Волхонский и Муханов, подчертават различията в поведението на „Дашнакцутюн“ и на Арменския национален съвет.[4, стр. 75 – 80] Позовавайки се на дневника на члена на партията на Конституционните демократи (кадетите) Б. Л. Байков, те подчертават, че Арменският национален съвет е полагал усилия да задържи арменците в Баку извън започналия конфликт. Това обаче се оказало невъзможно, защото местният комитет на партията „Дашнакцутюн“ е взел решение да се включи пълноценно в битката. Байков пише:

 

„Отначало татарите (по онова време рускоезичните автори често наричат азербайджанците „татари“, бел. авт.) имаха успех, но вече на втория ден стана ясно, че няма да устоят в неравната борба. Арменският национален комитет от своя страна взимаше мерки, за да въздържа арменските маси от участие в стълкновението. Но комитетът на партията „Дашнакцутюн“ реши да вземе активно участие в борбата и „дашнакцаканите“ започнаха настъпление срещу татарските позиции. Към тях се присъединиха и арменците – войници. Озлоблението и от двете страни все повече нарастваше; болшевишко–татарското стълкновение започна да приема характер на национален сблъсък“. [1, стр. 114]

 

Впоследствие, самият лидер на болшевиките Степан Шаумян ще подчертае особеното значение на подкрепата на „Дашнакцутюн“, както и на десните есери в Баку. Това обаче няма да попречи на друг виден болшевишки деец и участник в събитията, бъдещият съратник на Сталин на най-високо равнище – Анастас Микоян, с типичната за болшевиките перфидност да заяви, че някои национални арменски части са взели участие в боевете на страната на „червените“, едва когато победата на последните вече е била ясна. Нещо повече – Микоян обвинява Арменския национален съвет, че е бил в сговор с мусаватистите за общи действия срещу болшевиките в едно общо азербайджанско–арменско възстание. Той пише дословно:

 

„Трябва да се отбележи, че до настъпването на тези събития, между азербайджанския и арменския национален съвет беше постигната договореност за това, че Арменският съвет ще подкрепи със своите въоръжени сили възстанието, което се готвеше от партията на мусаватистите. Обаче, когато възстанието започна, Арменският национален съвет обяви за своя неутралитет, а когато победата на Червената армия беше вече ясна, някои национални арменски части даже взеха участие на страната на Червената армия“. [8, стр. 133]

 

Излишно е да се коментира черната неблагодарност, съдържаща се в това изявление на Анастас Микоян, но това не е изненада, като се има пред вид, че около две години по-късно, съветската власт ще хвърли „дашнакцаканите“ на вълците, тоест на турската армия и с въоръжено насилие ще ликвидира арменската република и ще се възцари в Ереван.

 

Разбира се, тук трябва да се прави разлика между намерението на някои арменски дейци да запазят неутралитет в започналото клане и очевидно злонамерените внушения на Анастас Микоян. Има различни свидетелства, включително и от очевидно симпатизиращи на азербайджанците автори като Казъмзаде [14], които показват, че е имало разлика в позицията на Арменския национален съвет и на местния комитет на „Дашнакцутюн“. Това твърдение се застъпва и от Тадеуш Светоховски в неговото изследване за формирането на азербайджанската идентичност. [19, pp. 116 – 118]

 

В крайна сметка, за това свидетелствува и самият Степан Шаумян в цитираното негово писмо. [10, стр. 63 – 64] Само че, в случая категорично е надделял авторитетът на „Дашнакцутюн“ и арменците стават първостепенни участници в кървавите мартенски събития, за които Шаумян после ще се извинява, че били загубили част от облика си на гражданска война и заприличали на „национално клане“ според собствената му оценка на събитията.

 

Предприетото от болшевиките настъпление срещу мюсюлманските квартали, поддържано от арменските национални части на „Дашнакцутюн“ е подкрепено от въздуха с бомбардировки, в които участвуват хидроплани от местната авиационна школа. Азербайджанските квартали са обстрелвани и от морето от кораби на Каспийската военна флотилия.

 

В мюсюлманските квартали се разиграват грозни сцени на мародерство, на избиване на невъоръжени мъже, жени и деца.[11] Болшевиките успяват да „прехвърлят“ на арменците от „Дашнакцутюн“ значителна част от „мръсната работа“. Зад тези действия стоят както реалната необходимост на болшевиките да получат подкрепления и от друга въоръжена сила, така и далече отиващи сметки за противопоставянето на закавказките националности.

 

Независимо, че болшевиките са вдигнали шум до небето за присъствието на „Дивата дивизия“ в Баку, срещу тях се оказват не нейните калени бойци, а лошо въоръжени и още по-зле организирани азербайджански отряди. На мюсюлманите в Баку се наложило спешно да поискат примирие.

 

Комитетът за революционна отбрана, създаден от Съвета на народните комисари в Баку, отправя на ръководството на партията „Мусават“ ултиматум, в който се иска:
„1. Открито и безусловно признаване на Бакинския Съвет като единствена власт и абсолютно подчинение на всички негови заповеди;
2. Извеждане от територията на Баку на азербайджанската воинска част на Дивата дивизия;
3. Отваряне на движението по железопътните линии Баку – Тифлис и Баке - Петровски“.

 

Вечерта на 31 (19) март 1918 година, ръководството на партията „Мусават“ капитулира и приема всички условия на ултиматума, за което надлежно уведомява Изпълнителния комитет на Бакинския съвет. На следващата сутрин, над къщите в азербайджанските квартали на Баку се развяват бели знамена. Това обаче, не се оказва достатъчно за прекратяване на насилието в града. Без съмнение, подстрекавани от болшевиките, въоръжените отряди на дашнаките, които според Одри Алстадт са изразила недоволство от „меките условия“ на капитулацията на азербайджанците [11], продължават нападенията в мюсюлманските квартали на града. [19, pp. 116 – 118]

 

На 02 април (21 март) 1918 година, в 11 часа сутринта, ръководството на Бакинския съвет на народните комисари, официално сключва примирие с азербайджанците, но насилието, мародерството и убийствата продължават до 05 април (24 март) 1918 година. [11]

 

Цитираният вече Питър Хопкърк, в чиито симпатии към арменската кауза не може да има съмнение, също така пише:

 

„Арменците, веднъж видели, че старите им врагове бягат, сега жадували за мъст. Затова боевете продължили до тогава, докато практически цялото мюсюлманско население било изгонено от града или пък изклано. На петия ден [от началото на боевете], макар и значителна част от града все още да била в пламъците на пожарите, съпротивата била прекратена и улиците останали пълни с телата на убитите и ранените, които практически всички били мюсюлмани“. [13, pp. 283 – 284]

 

Одри Алстадт, в чиято книга също се промъкват някои от клишетата на съветската историография (най-вече относно присъствието на части на „Дивата дивизия“ в Баку), дава такова описание на края на мартенските кланета:

 

„След като азербайджанските представители приели условията [на капитулацията], дашнаките се „захванали да плячкосват, палят и убиват в мюсюлманските квартали на града“. (Тук Алстадт се позовава на писмото на Степан Шаумян за мартенските събития в Баку. бел. авт.). По оценката на Шаумян, повече от 3000 души са убити в рамките на два дни. „Арменските войници станаха по-брутални, след като съпротивата отслабна и ден и половина те плячкосваха, убиваха и опожаряваха“. Хиляди азербайджански турци побягнаха извън града. Британският вицеконсул майор А. Е. Р. Макдонъл пише, че „нито един малко от малко по-важен мюсюлманин не остана в града“. Бягството на мюсюлманите от града, променя демографската картина още повече в полза на елементите, които не са от местен произход. Бакинският клон на Националния съвет е разпуснат. От „мартенските събития“ до месец август същата година, азербайджанците няма да играят никаква политическа роля в Баку“. [11]

 

Клането в Баку изиграло ролята и на сигнал за още по-мащабно разчистване на сметките. Както пише Майкъл Смит:

 

„Болшевиките открито признали своята неспособност да предотвратят анти мюсюлманските погроми, организирани от въоръжените сили на дашнаките и те се разпространили и по близките градове и села". [17, p. 227]

 

По различни оценки, по време на „мартенските събития“ от 1918 година, в Баку са загинали между 3000 и 12 000 души. [9, виж бележка 11 в края на текста] Най-занижената оценка, естествено е на „архитекта“ на събитията – Степан Шаумян, макар че трябва да се отбележи, че в станалото вече прословуто негово писмо, той си оставя малка вратичка, като говори за убитите само по време на бойните действия и не визира продължилите и след капитулацията на „Мусават“ кланета и мародерски изстъпления. Майкъл Смит пък от своя страна обръща внимание на факта, че оценката на Шаумян визира убитите само в град Баку, а не и в околностите, където насилието се разпространява със скоростта на степен пожар. [17]

 

В крайна сметка, Майкъл Смит прави оценката, че с оглед на дадените жертви, „мартенските събития“ в Баку са били едни от най-кървавите епизоди в хода на болшевишката революция.

 

От своя страна, лидерът на болшевиките, Степан Шаумян изпада в еуфория от постигнатото. Той пише:

 

„Резултатите от боевете са блестящи за нас. Разгромът на противника беше възможно най-пълен. Ние им продиктувахме условия, които безпрекословно бяха подписани. Убитите са повече от три хиляди от двете страни. През цялото време съветската власт в Баку висеше във въздуха, поради съпротивата на мюсюлманските националистически партии. Тези партии во главе с феодалната (бекска и ханска) интелигенция, укрепили се в Елисаветопол (градът е с историческо име Гянджя, което носи и в момента. През съветския период градът е наречен на името на Киров, бел. авт.) и Тифлис, благодарение на подлата и страхлива политика на меншевиките, станаха в последно време много агресивни и в Баку. От листовките, издадени от нас и приложени тук (в писмото, бел. авт.), ще видите, че те започнаха настъпление срещу нас. (Това несъмнено е блестящо „материално доказателство“. Според Шаумян, издадените от болшевиките пропагандни листовки са доказателство, че техните опоненти са започнали въоръжено настъпление срещу тях. Безупречна логика … бел. авт.). Решаваше се съдбата на Закавказието. Ако те бяха надделяли в Баку, градът щеше да бъде обявен за столица на Азербайджан и всички немюсюлмански елементи щяха да бъдат обезоръжени и изклани“. [10, стр. 63 – 64]

 

По думите на Тадеуш Светоховски, в паметта на азербайджанците, „Бакинската комуна“ е станала „горчив символ на болшевишко-арменския сговор, роден в кървавата баня на мартенските събития“.[18, p. 67] Тези събития действително прокарват кървава бразда между болшевиките и огромна част от азербайджанците. Те обаче наливат масло и в огъня на арменско–азербайджанското национално противопоставяне, който още един път ще се разгори със страшна сила точно след 70 години.

 

Самата власт на болшевиките в Баку се оказва кратка. През месец юли 1918 година, пред заплахата от настъпващата турско–азербайджанска Кавказка ислямска армия, есерите и меншевиките в Баку се опълчват срещу болшевиките. Болшевишкият бакински съвет предава пълномощията си на тях и те установяват така наречената „Диктатура на Цетрокаспия“. „Диктатурата на Центрокаспия“ вика на помощ англичаните, но и техният гарнизон не се задържа за дълго в Баку. През месец септември 1918 година, правителството на новосъздадената Азербайджанска демократична република установява контрол над град Баку и го прави своя столица.

 

Защо е станало всичко това?

Основната причина за клането в Баку през 1918 г., наречено впоследствие с евфемизма „мартенски събития”, е стоящата пред болшевиките неистова необходимост да удържат в ръцете си Баку и нефтената промишленост в града и региона. За тях това е било от съдбоносно значение. Нефтът е бил необходим и за болшевишкото правителство, и за германското командуване, с което болшевиките в този момент работят съвсем партньорски. И действително, след погрома над азербайджанците и над партията „Мусават”, започва незабавна експедиция на нефт към контролирания от болшевиките Астрахан. За тази дейност, Степан Шаумян се отчита писмено.

 

Азербайджанското население в Баку, макар и в много голяма степен бедно и представляващо теоретически „таргет група” за болшевишката пропаганда, представлява пречка за контрола на болшевиките над стратегическия град. Нещо повече – политическите представители на азербайджанците са били особено омразни на болшевиките, поради тежнението им към обявяване на независимост на цялото Закавказие. В тази посока работи и Закавказкият Сейм в Тифлис, където мусаватистите са особено активни.

 

Степан Шаумян открито заявява в своите писма, че е трябвало да се пресече влиянието на Сейма в Баку и това е било направено. С тези си действия той не само защитава интересите на болшевишкото правителство, но и следва личното си убеждение, че в революционното преустройство на Руската империя няма място за никакво право на самоопределение на народите. Шаумян е сред малцината болшевики, които са възразявали на Лениновата теза за правото на самоопределение в „тюрмата на народите”. Ленин води с Шаумян нарочна кореспонденция по въпроса, в която се опитва да го убеди в правотата си. [7, том 48, стр. 208, стр. 233 – 236, стр. 288 - 291, стр. 302 – 303] Интересен факт е, че някои представители на така наречените „буржоазни партии” – кадети, октябристи и други, напълно сериозно разглеждат дейността на Шаумян като ... опазване на руската държавност в Баку и Закавказието. Този парадокс заслужава отделен анализ.

 

От тази гледна точка и по военно-стратегически, и по геополитически, и по чисто идеологически причини, Степан Шаумян е яростен противник на национал-демократите, каквито са азербайджанските мусаватисти. Той вижда в тяхното влияние, нарастваща в геометрична прогресия заплаха.

 

Затова, мартенското клане от 1918 година е превантивно действие на бакинските болшевики. То е насочено към елиминиране на „Мусават” и на азербайджанското влияние в Баку веднъж и завинаги. Затова и се действува на широк фронт – атакуват се фронтално, обстрелват се с артилерия (включително и от бойни кораби) и се бомбардират от въздуха азербайджанските квартали, където живее предимно градската беднота, за която самият Шаумян пише, че в крайна сметка е пострадала много.

 

„Мусават” наистина е главната заплаха за болшевиките в Баку, точно заради тежненията си към независимост и заради важната роля, която играе в Закавказкия Сейм, от където единствено в този момент може да дойде акт за независимост на Закавказието. В този момент, този въпрос е бил не „на хоризонта”, а поставен ребром, защото обявяването на независимост е било единственият път за конституирането на Сейма като преговаряща страна с Турция, чиито войски вече са напирали към Закавказието. Затова и не е било важно, колко кръв ще се пролее, а да се елиминира в някаква степен един от главните двигатели на обявяването на независимостта на Закавказието.

 

Задачата е била толкова важна за бакинските болшевики и лично за Шаумян, че те изобщо не изпитват никакви скрупули да влязат в тактически съюз с националистическа формация като арменската „Дашнакцутюн”. В този случай, „Дашнакцутюн” изиграват роля, за която споменатият по-горе Владимир Илич Ленин е измислил забележително название – ролята на „полезните идиоти”. Запознатите с творчеството на Ленин знаят, че той изобщо не се свени да прави всякакви тактически съюзи с всякакви сили, които могат да бъдат използувани за едно или друго. Тези иначе различно мислещи от него хора, използувани за постигане на конкретни тактически цели, Ленин нарича „полезни идиоти”. Шаумян прилага тази техника не по-лошо от Владимир Илич.

 

Очевидно, някои дейци на Арменския национален съвет, които са имали тежнения в посока на обявяване на независимостта, а може би и към федерализация на Закавказието, са разшифровали замисъла на Шаумян. Техните усилия за задържане на арменците извън конфликта, най-вероятно са били свързани с логичното съображение, че проливането на кръв ще взриви арменско–азербайджанските отношения, включително и в Закавказкия Сейм. Последното би свело до нула съпротивителните възможности на кавказките народи срещу агресивните им съседи от юг и от север.

 

Факт е, че дейците на Закавказкия Сейм полагат максимални усилия да опазят закавказкото единство. Един от последните и най-ярки документи на Сейма е колективният (!) азербайджанско-арменски протест срещу едностранното обявяване на грузинската независимост.

 

Дейците на партията „Дашнакцутюн” в Баку обаче изобщо не се замислят над тези въпроси и се превръщат в маша в ръцете на болшевиките, в частност на Степан Шаумян. Когато няколко месеца по-късно Баку е превзет от турско-азербайджанската Кавказка ислямска армия, мирното арменско население в Баку ще плати изключително висока цена за поведението на „Дашнакцутюн” по време на „мартенските събития” от 1918 година.

 

Използувана литература:

[1] Байков Б. Л., Воспоминания о револьюции в Закавказье, Архив Русской революции, Т. 9 – 10, Москва, 1991 г., стр. 114.

[2] Балаев Айдын, Февральская революция и национальные окраины. Мартовские события 1918 года в Азербайджане, М. Изд. „Флинта“, 2008 г.

[3] Безугольный А. Ю., Мартовские события 1918 г. в Баку и становление советской власти в Баку, В: Юг России и сопредельные страны в войнах и вооруженных конфликтах, Материалы Всероссийской научной конференции с международным участием, Ростов-на-Дону, 22 – 25 июня 2016 г., Издательство ЮНЦ РАН, стр. 134 – 141, http://www.ssc-ras.ru/ckfinder/userfiles/files/2016_Yug%20Rossii%20v%20voinakh.pdf

[4] Волхонский М. и Муханов В., По следам Азербайджанской Демократической Республики, Москва, Изд. „Европа“, 2007 г. Виж и на електронното издание: https://www.e-reading.club/book.php?book=89005 , по-специално тук: глава „Илюзия кавказской взаимности“: https://www.e-reading.club/chapter.php/89005/10/Volhonskiii%2C_Muhanov_-_Po_sledam_Azerbaiidzhanskoii_Demokraticheskoii_Respubliki.html

[5] Государственный архив Азербайджанской Республики, ф. 2898, оп. 2, д. 11, л. 430.

[6] Кадио Жюльет, Лаборатория империиМ Россия / СССР, 1890 – 1940, Москва, Новое литературное обозрение, 2010 г.

[7] Ленин Владимир Илич, Полное собрание сочинений, том 48, http://publ.lib.ru/ARCHIVES/L/LENIN_Vladimir_Il'ich/_Lenin_V.I._PSS5_.html#148

[8] Микоян Анастас И., Дорогой борьбы, Книга 1, Издательство политической литературы, Москва, 1971 г., стр. 133.

[9] Смит Майкл, Память об утратах и азербайджанское общество, http://old.sakharov-center.ru/publications/azrus/az_004.htm

[10] Шаумян Степан, Письма. 1896 – 1918, Ереван, Арм ГИЗ, 1959 г., стр. 63 – 64.

[11] Alstadt Audrey L., The Azerbaijani Turks. Power and Identity under Russian Rule, Hoover Institution Press, Publication No 410, Stanford University, Stanford, California, USA, 2013.

[12] Cronin Stephanie, Reformers and Revolutionaries in Modern Iran: New Perspectives on the Iranian Left, Rootledge Curzon, Taylor & Francis Group, London and New York, 2004.

[13] Hopkirk Peter, Like hidden fire. The plot to bring down the British Empire, Kodansha Globe, New York, 1994, pp. 282 – 283.

[14] Kazemzadeh Firuz, Struggle for Transcaucasia (1917 - 1921), New York, Philosophical Library, 1951.

[15] Lohr Eric, Nationalizing the Russian Empire. The Campaign against Enemy Aliens during World War I, Russian Research Center Studies 94, Harvard University Press, 2003.

[16] Roberts Glenn L., Comissar and Mullah: Soviet – Muslim Policy from 1917 to 1924, Dissertation.com, Boca Raton, Florida, USA, 2007, pp. 19 – 20.

[17] Smith Michael G., Anatomy of a Rumour: Murder Scandal, the Musavat Partu and Narratives of the Russian Revolution in Baku, 1917-20, Journal of Contemporary History, Vol. 36, No 2, April 2001, http://journals.sagepub.com/doi/pdf/10.1177/002200940103600202

[18] Swietchowski Tadeusz, Russia and Azerbaijan. A Borderland in Transition, Columbia University Press, 1995.

[19] Swietochowski Tadeusz, Russian Azerbaijan, 1905 – 1920: The Shaping of a National Identity in a Muslim Community, Cambridge University Press, 2004.

Публикувана в Гледища

“Даже ако се установи дьлготраен мир, този, който се откаже от вьтрешната готовност за физическа борба, в крайна сметка ще загине”.

Карл Ясперс

 

Анализьт на геополитическата мощ на дьржавата според приетите в научния свят критерии позволява да се твьрди, че в района на Мала Азия и Южен Кавказ две дьржави се отличават от седемте по своята геополитическа мощ. Армения (под названието Армения се подразбират Република Армения и Република Арцах) се намира вьв втората, по-слаба група, кьм която се отнасят всички постсьветски дьржави в Южен Кавказ. Обаче сьвкупността на критериите за определяне на мощта на дьржавата позволява да се твьрди, че е станала безспорен лидер на втората група страни. Пьрва сред аутсайдерите – едва ли подобна роля може да бьде основание за самоуспокоение.

 

Сьществуващата в Армения тенденция да се обвинява изключително рьководството на страната за вьзникналите пред дьржавата проблеми страда от едностранчивост и/или нежелание или неумение да се вьзприемат реалностите. Армения изпитва трудности не само вследствие на грешките, или некомпетентността на правителството, което в отделна случаи наистина е така, а най-вече заради пространствено-геополитическата недостатьчност на дьржавата.

 

Всеки народ (дьржава) се нуждае от жизнено пространство, обезпечаващо неговото динамично развитие. Свиването на жизненото пространство на народа, често носещо насилствен характер, неминуемо се преврьща вьв вьтрешно-национално напрежение, влошаване на социалните условия на живот на населението и, като резултат, неговата емиграция от страната.

 

Сьвременна Армения, изпитваща пространствена недостатьчност, е печално потвьрждение на казаното. Именно затова, в средносрочна перспектива, Армения трябва да се разглежда като модел-пьрвообраз на бьдещата самодостатьчна арменска дьржава, способна да помести в себе си необходимото количество коренно население, да обезпечи неговата пространствено-геополитическа значимост.

 

Дьржава, притежаваща пространствена достатьчност, е способна да помести в себе си и да обезпечи достоен живот на голямо количество население. При това площта на територията на дьржавата и количеството на нейното население не се намират в пряка зависимост една от друга. Даже неголямото увеличение на площта на дьржавата, при условие на ликвидацията на пространствената недостатьчност, е способно да обезпечи рязкото увеличаване на количеството на населението, да сьздаде условия, както за репатриация, така и за значително повишаване на раждаемостта.

 

Вьпреки голямото значение на територията, пространствената достатьчност на дьржавата не е в пряка зависимост от нейната площ. Тя обезпечава преди всичко наличието на природни (естествени) граници, свободни врьзки с транспортните комуникации, имащи международно значение, няколко климатични пояса и други фактори. От тази гледна точка трябва да се признае, че пространствената недостатьчност на Армения е резултат преди всичко на отсьствието на естествени граници и свободни врьзки с транспортните комуникации.

 

Арцахската война, вьпреки военните успехи на арменците, не реши нито един от тези проблеми, и затова не може да се смята за победна. Реинтеграцията на ограничема част от арменските територии не допринесе за решаването на проблема, тьй като установи естествените граници само на юг (река Аракс) и на север (Мравският хребет). В сьщото време, сьществуващата сега източна граница на Нагорно-Карабахската Република, по цялото и протежение, несьмнено играе ролята на “подтискащ фактор”, сьществено ограничаващ пространствената достатьчност на арменските дьржави.

 

В определена степен факторьт “пространствена недостатьчност” влияе и на Азербайджан. Трябва да отчетем, че западната граница на това образование има сьщите минуси, които има и източната граница на Република Арцах, тьй като е лишена от всякакви природни прегради или бариери. Изводьт от казаното може да има и друга трактовка: проведената по степта сьществуваща граница рано или кьсно трябва да бьде подложена на корекция, тьй като не устройва нито Армения, нито Азербайджан.

 

Днес и в Ереван, и в Степанакерт, и в Баку се готвят (може би несьзнателно) за бьдещите изменения на границата. И започнатата от Азербайджан информационна война е един от най-важните компоненти на подготвителната работа, която нямаме право да подценяваме. Целта на Азербайджан е ясна: да се “придвижи границата кьм голите чукари на Сюник. Сьщо толкова ясна трябва да бьде и нашата задача, която сьгласно законите на геополитиката (политическата география) се сьдьржа в усилията по установяване на арменско-азербайджанската граница по река Кура. И, както става ясно, вьпросьт не е само вьв вьзстановяването на историческата справедливост, макар че е нужно да се отчита и това обстоятелство.

 

Именно река Кура трябва да се вьзприема като естествено разделение между Армения и изключително враждебно настроения кьм нея сьсед. Безусловно, би било неправилно да се идеализира тази река, в качеството и на естествена граница. Обаче за сегашните военно-технически вьзможности на Азербайджан общо взето не голямата и не много пьлноводна река Кура представлява достатьчно трудно преодолима, и обратното, лесно защитима бариера. Пренасянето на границата на река Кура, освен всичко останало, има колосално значение за частичното отстраняване на пространствената недостатьчност на Армения, което за кратки срокове ще окаже благотворно влияние вьрху развитието на страната.

 

И в Армения, и в Азербайджан ясно разбират стоящите пред дьржавата задачи, но – бих искал да греша – в Баку много по-активно се готвят за тяхното решаване, отколкото в арменските столици. Това се потвьрждава от активно провежданата от Азербайджан огромна информационна дейност, насочена кьм отслабване и намаляване на вьзможностите на арменския народ, кьм подриване на неговия международен авторитет. Посочената пропагандна дейност на Азербайджан трябва да се вьзприема като изискваща адекватен отговор заплаха за националната сигурност на Армения.

 

Кьм нас е отправено предизвикателство и ние сме дльжни да отговорим по сьответен начин, защото от това в немалка степен зависи резултатьт от бьдещото и, както вече стана ясно, неминуемо стьлкновение. А адекватният отговор изисква не само консолидация на усилията, което е много важно, но и внимателно изучаване на плюсовете и минусите – както собствените, така и на противника. Така например, Армения е единствената страна в региона, кьдето отсьстват абсолютно всички предпоставки за гражданска война. Сьвсем друга е ситуацията в останалите дьржави от региона, с изключение може би на Иран, кьдето все пак при определени обстоятелства сьщо са вьзможни етнически стьлкновения (имам предвид провинция Азербайджан и подкрепяните от Анкара кюрди).

 

Политиката на Армения по отношение на Азербайджан (и не само) трябва да носи превантивен характер, в това число имайки предвид слабите страни на противника: наличие на етнически, религиозни и расови противоречия сред населението на Азербайджан, отсьствието на оформена нация, насажданата от Алиев деспотия, изразеното социално неравенство, корупцията и т.н. Терминьт “превантивност” не означава задьлжително действия от чисто военен характер. Военните действия се предизвикват единствено при крайна необходимост, когато са изчерпани всички останали методи за постигане на успех. Но даже принудителното прилагане на военна сила е оправдано само след упорита работа в областта на идеологията, разузнаването, изучаването на силните и слабите страни на противника.

 

На свой ред Армения трябва да преодолее своята корупция, да ликвидира проблемите в социалната интеграция, да изработи единна позиция по вьншнополитическите приоритети.

 

Войната не е завьршила, тя просто (временно) е приела друг характер. И на този етап Армения е дльжна пьлноценно да използва:
а) високия си научен и интелектуален потенциал;
б) по-доброто, в сравнение сьс сьседите, владеене на достиженията на сьвременната техника;
в) идеологизираността на населението;
г) деполитизираността на армията;постоянната мобилизираност на народа.

 

Всички посочени и пропуснати елементи на готовността на Армения за противодействие и вьорьжени стьлкновения са еднакво важни и поредността им не може да бьде изменяна произволно. Защото отказьт от вьтрешна готовност за борба в крайна сметка ще доведе до гибел.

 

Превод: Георги Коларов – доктор по политология

 

За статията и за автора й:

Поместената по-горе статия е била предложена преди повече от три години, малко преди смъртта на автора й, на българското списание „Геополитика“, с главен редактор - г-н Тодор Кондаков. Редакцията на „Геополитика“ е отказала публикуването на този текст, като мотивите за отказа не са ни известни. „Свободен народ онлайн“ публикува този текст, предоставен ни от д-р Георги Коларов, поради неговата сериозна значимост, при вникването в геополитическите дискусии, водени вътре в Армения. Текстът също така ни задава някои „репери“ към които е възможно да се придържа в бъдеще Армения в хода на изключително трудните, за да не кажем мъчителни мирни преговори с Азербайджан.

 

Левон Грантович Мелик-Шахназарян е роден на 7 февруари 1958 г. в Кировабад, днес - Ганджа. Той е арменски политолог, ръководител на аналитичния център "Восканапат". През 1974 г. постъпва в Института по руски език и литература в Ташкент и след дипломирането си работи като преподавател в Катедрата по руска лингвистика в Държавния педагогически институт Ташкент. През 1988 г. се премества в Нагорни Карабах, където работи като завеждащ отдел Изпълнителния комитет в Областния изпълнителен комитет за работа с бежанците от Азербайджан.

 

Бил е заместник-председател на движението "Миацум" („Обединение“). През ноември и декември 1988 г., той е един от ръководителите на арменските въоръжени доброволци в град Ганджа (Кировабад). През декември 1991 г. е избран за депутат - член на първия избран Върховен съвет на Нагорно Карабахската република от първото свикване. От януари 1992 г. до юни 1995 г. е бил председател на Постоянната комисия на Върховния съвет на Нагорно Карабахската република по международните отношения и член на Президиума на Върховния съвет на самообявилата се република.

 

През 1995-1997, Левон Мелик-Шахназарян е редактор на руската версия на в-к "НК Република." След това, в края на 1997 г., се премества в Ереван, където живее през последните си години. Бил е професор по политически науки в Университета за международни отношения в Ереван „Анания Ширакаци”. Автор е на 5 монографии и повече от 500 публикации по политически науки. Женен. Баща на три деца. През 2015 г., е награден с медал „Гарегин Нжде“. Умира на 11 август 2015 г. в Птгни след тежко и продължително заболяване.

 

Според познавачи на проблематиката на Нагорни Карабах, авторът на поместената по-горе статия Левон Мелик-Шахназрян е бил изключително информиран човек, що се отнася до вътрешната политика на Армения и Нагорни Карабах (Арцах), както и по историята на войната в Нагорни Карабах. Самият той в свои публикации твърди, че е притежавал пълната документация за операцията по превземането на Ходжали.

 

Има непотвърдена официално, но произходаща от сравнително достоверни източници информация, че Левон Мелки – Шахназарян е бил известно време министър на държавната сигурност на самообявилата се Нагорно-Карабахска република, но под друго име. Има информация, че е променил името си поне веднъж, като мотивите за тази смяна не са известни.

Публикувана в Гледища
Четвъртък, 01 Март 2018 11:34

Лъжа, обречена на смърт

По-долу, поместваме изцяло и без каквито и да са редакционни или коректорски промени становището на Посолството на Република Армения в София, по повод публикацията „Трагедията в Ходжали – изблик на отмъстителна жестокост или хладнокръвно премерен акт?“ (Част 1 - http://svobodennarod.com/views/item/5968-tragediyata-v-hodzhali-izblik-na-otmastitelna-na-otmastitelna-zhestokost-ili-premeren-akt-chast-1.html и част 2 - http://svobodennarod.com/views/item/5972-tragediyata-v-khodjali-izblik-na-otmastitelna-zhestokost-ili-hladnokravno-premeren-akt.html ). Молим читателите да обърнат внимание на кратката бележка на редакцията в края.

 

Лъжа, обречена на смърт

 

“Историята е изтъкана от лъжи, в които всички вярват”
Наполеон Бонапарт

 

Ендемично е за ръководството на Азербайджан да говори само за собственото си тълкуване на историята и то по начин, който наподобява на идеологията на Гьобелс: „Ако кажеш достатъчно голяма лъжа и я повтаряш, хората евентуално ще повярват в нея".

 

Още от годините на СССР народът на самоопределения Нагорни Карабах (Арцах) се бори за признаването на статута си, гарантиран му от международното право. Правните искания на карабахци да упражнят изконното си право на самоопределение бяха посрещнати с антиарменски погроми в азербайджанския град Сумгаит, намиращ се на 26 километра от Баку. Тези събития, осъществени под мотото "Смърт на арменците", бяха въплъщение на политиката на ксенофобия, етническо прочистване и депортация на арменците.

 

Извършените тогава жестокости бяха причината, поради която Андрей Сахаров – носител на Нобелова награда за мир, пише, че "дори и някои да са се съмнявали в това преди Сумгаит, никой не вижда морална възможност да настоява за териториалното единство на Нагорни Карабах и Азербайджан след тази трагедия".

 

Отговорът на официален Баку на стремежа на хората от Нагорни (Планински) Карабах да упражнят правото си на самоопределение станаха погромите и етническото прочистване на арменското население, а реакцията срещу прилагането на това право през 1991 г. въз основа на тогава съществуващото законодателство на СССР и нормите на международното право бе мащабната война, предприета против новонезависимия Арцах, придружена с груби нарушения на международното хуманитарно право.

 

Точно преди 26 години азербайджанските въоръжени сили започнаха системното бомбардиране на столицата на Нагорни Карабах - Степанакерт, която по това време се превърна в убежище за бежанците, избягали от погромите в Сумгаит, Баку и други градове на Азербайджан. На 13 февруари 1992 г., нарушавайки международните конвенции, Азербайджан започна да използва множество ракетни установки BM-21 "Grad" в жилищните райони на Степанакерт. Ходжалу беше една от седемте огневи позиции, използвани за обстрелването на Степанакерт. Дори през съветския период това населено място имаше стратегическо значение, тъй като се намираше на кръстопътя, свързващ Степанакерт с други райони на Карабах. Освен това, през 70-те години на миналия век единственото летище в автономната република бе построено точно до Ходжалу, което по време на блокадата на Арцах бе единствената портална точка към външния свят. По този начин до 1992 г. стана очевидно, че неутрализирането на огневата позиция на Ходжалу е наложително за физическото съхраняване на населението както на Степанакерт, така и на Карабах като цяло. Операцията по неутрализирането на тази огнева позиция започна на 25 февруари 1992 г.

 

В продължение на месеци силите за самозащита на обявилата независимост република информираха азербайджанската страна с всички възможни средства за тази операция, за нейните цели и за хуманитарния коридор, оставени за евакуацията на населението от Ходжалу.

 

Днес Азербайджан продължава да изкривява фактите за кървавите събития край град Агдам, които той нарича "Ходжалийската трагедията". Самите факти от тези събития повдигат много въпроси и азербайджанските лидери дори и след 26 години все още предпочитат да запазят отговорите зад седем ключалки.

 

Защо Азербайджан не успя да организира евакуацията на населението на Ходжалу?

 

Ето цитат от Рамиз Фаталиев – председател на Комитета за разследване на събитията в Ходжалу:

 

"Четири дни бяха останали до събитията в Ходжалу, на 22 февруари, в присъствието на президента, министър-председателя, ръководителя на КГБ и други, се състоя заседание на Съвета за национална сигурност, в което бе взето решение да не се евакуират хората от Ходжалу ". Източник: http://www.azadliq.org/content/article/1818751.html. Както вече споменахме, силите за самозащита на Нагорни Карабах оставиха хуманитарен коридор за народа на Ходжалу, повечето от които безопасно стигнаха до Агдам. Бившият кмет на Ходжалу дори стигна до Баку. Една група жители на Ходжалу, която успешно пресече териториите под арменски контрол, за съжаление не достигна до Агдам, контролиран от азербайджанската страна.

 

Ето един откъс от думите на азербайджанския журналист Чингис Мустафаев, свидетел на събитията: "На 29-ти февруари, когато се насочвах към Агдам от другата страна, от село Умудлу, във военен хеликоптер, видях, че на 10 километра от Хожалу и на около 700 метра от нашия военен пост, нашите хора бяха разпръснати по земята. Това, което ме ужаси най-много, беше, когато заснех тези трупове, имаше около 10 души от наша страна, които лесно се разхождаха във военни униформи. Казаха ми, че няма трупове, беше невъзможно да стигнем там, имаше арменци и имаше стрелба. Но когато най-накрая кацнахме с хеликоптерите, три хеликоптера неочаквано и незабавно отлетяха за Агдам; тези 10 души също са напуснали. Все още не мога да разбера защо на 700 метра от нашите постове, където нашите войници се разхождаха спокойно, никой не събираше тези мъртви тела?“ Източник: https://www.youtube.com/watch?v=0uLSIInPRXs.

 

Г-н Мустафаев също говори за основното престъпление, извършено по време на събитията в Агдам - осакатяване на телата, открити няколко дни след събитията. “Кой е направил всичко това? Аз снимах тук вчера, нямаше такова нещо“, заявява той.
Струва си да се повтори, че територията, където телата са открити, е под контрола на Азербайджан.

 

Не е изненадващо, че в Азербайджан има нулева толерантност към съмнението, подозрението или разследващата журналистика по официалната версия на тези събития. Тези, които се осмеляват да говорят открито за тези събития, или бяха убити като Чингис Мустафаев, или бяха вкарани в затвора като журналистката Ейнула Фатулаеев, или заточени като първия президент на Азербайджан Аяз Муталибов (1990-1992 г.).

 

По време на интервюто с чешката журналистка Дана Мазалова, публикувано през април 1992 г., президентът А. Муталибов заяви, че войската на Азербайджанския национален фронт активно пречи и всъщност възпрепятства евакуацията на местното цивилно население от зоната на военната операция през планинските пасажи, оставени отворени от арменците на Карабах. Надеждата и намерението на азербайджанската опозиция бе да се използват цивилни загуби от такова ниво, които да подбудят народно въстание срещу режима на Баку и да завладеят юздите на властта.

 

Нека не забравяме, че повече от 700 жители на Ходжалу не са напускали селото и са отведени до Степанакерт, където им беше предоставена храна и медицинска помощ. Два дни по-късно те бяха прехвърлени към азербайджанската страна без никакви предварителни условия.

 

Азербайджанското ръководство все още не е отговорило на въпросите, повдигнати от самите азербайджанци. Междувременно то усвои изкуството да изкривява горепосочените факти, за да обвинява другите за престъпленията си и да избяга от отговорността, докато се опитва да създаде измислена противоположност на клането, извършено спрямо арменците в Сумгаит, Баку, Кировабад, Марага.

 

Събитията в Сумгаит се превърнаха в прецедент на безнаказаност и дори на прослава на убийствата на мирните арменски граждани – нещо, на което станахме свидетели по-късно, по време на арменските клане из други места в Азербайджан.

 

Ръководството на Азербайджан продължава да внушава омраза към арменците. Това насърчава такива престъпления като бруталното убийство на Гурген Маргарян, който през 2004 г. беше посечен в съня си от Рамил Сафаров, когато двамата участваха в курс на обучение в НАТО в Будапеща. По-късно убиецът беше обявен за национален герой на Азербайджан.

 

Дори и наскоро, по време на агресията срещу Арцах през април 2016 г., светът стана свидетел на резултатите от държавната политика на арменофобия в Азербайджан. Обезглавяването в стила на Ислямската държава на Кярам Слоян и на двама други военнослужещи от Нагорни Карабах или бруталното убийство и осакатяване на едно възрастно семейство в село Талиш, както и възнагражденията, дадени на извършителите на тези военни престъпления от президента на Азербайджан, са отвратителни и трябва да бъдат осъдени от цялата международна общност.

 

Посолство на Република Армения

София

26 февруари 2018 г.

 

Бележка на редакцията:

Редакцията на „Свободен народ онлайн“ няма да коментира изложените в становището твърдения, най-вече поради искреното ни уважение към посолството на Република Армения. Ние много ценим добрите отношения на България с народа на Армения. Уважаваме много и неговата древна култура. Радваме се и на постигнатия напредък в двустранните отношения между Армения и България в последно време.

 

Що се отнася до формалната страна на въпроса, още един път подчертаваме, че поместеният текст е част от научно изследване и той по никакъв начин не трябва да бъде разглеждан в контекста на продължаващата за съжаление повече от четвърт век пропагандна война между Армения и Азербайджан. Текстът няма за цел да обслужва никоя от страните, което би трябвало да стане ясно при по-внимателния му прочит.

 

В становището на почитаемото арменско посолство се заклеймява пропагандата на Република Азербайджан. Ние не можем да отнесем тази критика към себе си, тъй като електронният вестник „Свободен народ онлайн“ е българска медия, която няма делови и финансови отношения нито с институции на Република Азербайджан, нито с азербайджански фирми, предприятия или други юридически лица. Това е и втората причина да не отговаряме на изложените в становището съображения.

 

В заглавието на текста се говори за „Лъжа, обречена на смърт“. Тук все пак би трябвало да се попита, кого визира текстът? Ако се има пред вид пропагандата на Република Азербайджан като цяло, редакцията на „Свободен народ онлайн“ не може да се намесва в тази полемика. Ако пък под „лъжа“ се разбира поместеният от нас текст „Трагедията в Ходжали – изблик на отмъстителна жестокост или хладнокръвно премерен акт?“, то може би все пак трябва да попитаме, дали трябва да започнем да се притесняваме от втората част на заглавието на становището?

Публикувана в Гледища

В нощта на 25-ти срещу 26-ти февруари 2018 г., се навършват 26 години от масовото избиване на цивилни граждани – азербайджанци, след превземането на град Ходжали в Нагорни Карабах от арменски въоръжени сили. Това е повод да предложим на вниманието на читателите тези редове. Предложеният по-долу текст е част от изследване на крайните форми на жестокост, проявяване по време на военни действия в най-ново време, най-вече през втората половина на 20-ти век. Това е резултат от продължителна по време работа, съвместно с Ивайло Попов, дипломант в магистърска програма във Висшето училище по сигурност и икономика (ВУСИ) в град Пловдив. Написаното по никакъв начин не трябва да се приема като опит за създаване на негативно отношение към арменците, където и да живеят те – в Армения, в Нагорни Карабах или в България. Също така, по никакъв начин не бива да се търси каквато и да е връзка между публикацията и неотдавнашното посещение на президента Румен Радев в Армения. Тук става дума за научен текст, а не за пропаганден материал.

 

(Продължение от 22 февруари 2018 г. В предишната част бяха разгледани фактите около трагедията в Ходжали и как те са били документирани от различни независими източници.)

 

За стратегическото значение на град Ходжали като причина, предизвестила погрома над мирното му население

 

Значението на Ходжали е било особено както за арменската, така и за азербайджанската страна. Населеното място се е намирало на пътя Степанакерт – Аскеран, като фактически е блокирало районния център. Според арменската страна и Степанакерт, и Аскеран методично са били разрушавани с артилерийски обстрел (според други – с минохъргачен обстрел) от Ходжали. Освен това, Ходжали практически е отрязвал северната част на Нагорни Карабах (Арцах) от южната му част. Освен това, на територията на Ходжали се е намирало единственото летище в Нагорни Карабах, чрез което обсадените арменци биха могли да осъществят връзка с останалия свят. Така че в навечерието на щурма на Ходжали и на последвалите трагични събития и двете страни прекрасно са разбирали стратегическото значение на града. [6], [7]. Съответно – и двете страни са се подготвяли за предстоящата схватка.

 

Особено раздразнение у арменската страна е предизвиквало разрастването на Ходжали и заселването му с изселени от Узбекистан месхетински турци, азербайджанци от вътрешността на страната и бежанци от самия Нагорни Карабах. Арменците са възприемали ставащото като „целенасочена политика по изменение на демографската ситуация“. [7] Според данни на Московския правозащитен център „Мемориал“, публикувани във вестник „Независимая газета“ на 18 юни 1992 г., в периода 1989 – 1991 година, населението на Ходжали е нараснало от 2135 на 6300 души. Пак през 1991 г. Ходжали е бил обявен за град, което допълнително е разпалило емоциите сред арменските националисти. [7]

 

Според арменската страна Азербайджан е укрепвал присъствието си в Ходжали не само с демографски средства. Обикновено арменските автори се позовават на книгата на Кирилл Столяров – „Разпадане: От Нагорни Карабах до Беловежката пуста“. [8]

 

Безспорно, Столяров е автор, който е бил лично близък до президента на Азербайджан Аяз Муталибов и е имал достъп до информация от първа ръка. Трудно е да се прецени до каква степен всичко написано от него може да се приема за чиста монета, защото той взима доста явно страната на Муталибов в полемиката му с неговите политически опоненти от Народния фронт на Азербайджан, но все пак книгата му е важен източник на информация. (Аяз Муталибов е първият президент на Азербайджан. Преди това той е бил ръководител на Комунистическата партия в Азербайджан и член на Политбюро на КПСС).

 

Според данни, взети от книгата на Столяров, в района на Ходжали, както и в най-близкия районен център – град Агдам, са били доставени повече от 35 хиляди автомата и картечници, както и необходимите количества боеприпаси за тях. [8, стр. 268]. Пак Столяров съобщава, че в средата на месец февруари 1992 г., президентът Муталибов е наредил в района на Ходжали да се прехвърлят единадесет танка и дванадесет бойни машини на пехотата БМП-2. [8, стр. 251]. При днешното ниво на въоръжено противостояние между Азербайджан и Армения, това са много скромни числа, но тогава такъв брой военна техника е можел да има сериозно отражение върху хода на бойните действия.

 

Давайки си сметка, че арменците в Нагорни Карабах са блокирани, изпитват недостигна на храна и боеприпаси и със сигурност ще се опитат да вземат контрола над летището в Ходжали, президентът на Азербайджан Аяз Муталибов разпорежда да се разрушат пистите за излитане и кацане и останалата инфраструктура на летището в Ходжали. [8, стр. 255].

 

Но дори и да не са могли да използват летището, арменците са искали на всяка страна да сложат ръка на Ходжали, поради близостта му с основния административен център на Нагорни Карабах – Степанакерт. При това не е ставало дума за военни съображения от краткосрочен и от тактически характер.

 

Както пише Левон Мелик–Шахназарян, „щурмът на Ходжали имаше за арменците още едно, не по-малко важно от пробиването на блокадата обстоятелство: на Степанакерт, особено с оглед на натрупвания от Азербайджан военен юмрук в Агдам, беше необходима дълбоко ешелонирана отбрана. Наличието на бързо растящ и добре въоръжен азербайджански град сериозно усложняваше отбраната на столицата на Нагорно Карабахската република. По такъв начин, възникна насъщната необходимост от превантивно, изпреварващо настъпление, предизвикано не само от стремежа да се прекратят разрушенията в Степанакерт и близкостоящите арменски села, но и да се обезпечи жизнеспособността на арменската държава“. [7]

 

Тези думи сочат, че в битката за Ходжали арменската страна явно е виждала залог за съществуването на независимата арменска държава. Ходжали е разглеждан като заплаха и поради военно-стратегическото си значение, и поради факта, че е „бързо растящ и добре въоръжен азербайджански град”.

 

В спомените си за боевете при Ходжали, които той определя като „славна победа на арменското оръжие“, Левон Мелик–Шахназарян недвусмислено пише, за Ходжали: „новороденият град беше обречен да стане арена на жестоки сражения. Именно за това се готвеха и двете страни”.

 

Авторът на тези разсъждения е не само един от най-информираните хора за историята и детайлите на арменско-азербайджанската война, но и пряк участник в много от най-тежките военни операции, включително и в операцията по превземането и „прочистването” на града. Той изрично подчертава, че притежава пълната статистика за арменските сили, участвували в боевете за Ходжали.

 

Обяснявайки за повишената боеспособност на арменските отряди в навечерието на сраженията за Ходжали, Мелик–Шахназарян неволно ни дава представа и за пълната неспособност на вече разпадналия се Съветски съюз, (който се е превърнал в ОНД), по какъвто и да е начин да противодейства на изтребителния конфликт в Закавказието.

 

Той пише: „От друга страна, арменските формирования вече бяха въоръжени значително по-добре, отколкото преди няколко месеца. Работата е там, че в самия край на есента на 1991 година, арменската страна успя да разоръжи дислоцирания в Степанакерт милиционерски полк и завладя оръжието и боеприпасите му. На времето този полк беше изпратен за да противодействува на междунационалните сблъсъци в Арцах. Но когато СССР беше на крачка от разпадането си, командването на полка беше объркано, а редовите служащи изобщо не искаха с цената на собствената си кръв да защитават имуществото на умиращата страна. Е, тук и преговорите естествено изиграха своята роля. Още повече, че от наша страна тези преговори се водеха от хора, настроени достатъчно решително”. [7]

 

Както се казва, след като „решително настроените хора” са успели да вземат страха на цял милиционерски полк от вътрешните войски на бившия СССР, за тях не е било особено трудно да предизвикат истински ужас у цивилното население на Ходжали. Пък и са имали вече достатъчно технически средства за това.

 

Според Левон Мелик–Шахназарян:

 

„Както и да е станало това, въоръжението на полка, в това число и бронираната техника, се оказаха в наши ръце. Впрочем, именно това обстоятелство, че настъпващите към Ходжали арменци използуваха три БМП, беше използвано след това от азербайджанците в тяхната пропаганда. Те и до ден днешен се опитват да убедят света, че в настъплението срещу Ходжали са участвували подразделения на дислоцирания в Степанакерт 366 полк на Министерството на отбраната на СССР. Обаче, както се вижда, ние нямахме нужда от странична помощ. За операцията ние се готвехме повече от сериозно.

 

И макар, че авторът на тези редове има под ръка цялата статистика, свързана с боевете, все пак засега ще се въздържа да публикувам общия брой на участвувалите в сражението момчета. Ще кажа само, че по време на щурма на Ходжали в арменските формирования бяха настъпили качествени изменения и това се отнасяше не само до въоръжението. Ще отбележа макар и само един факт: много от нашите доброволчески отряди вече се бяха разраснали до размера на роти“. [7].

 

Самата операция по завземането на Ходжали според арменски източници и най-вече според самия Мелик-Шахназарян е целяла не само превземането на града, но и изтласкването на местното население извън него, в посока на районния център Агдам. За това свидетелства самата диспозиция на арменските сили, описана в подробности в арменски източници. Както се вижда и от приведените по-горе арменски изявления, проблемът не е бил само в Ходжали като укрепен пункт, от който е можело да се обстрелва Степанакерт. Проблемът е бил, че наличието на голям град, населен с азербайджанци в близост до Степанакерт, е било откровено възприемано като заплаха за сигурността на изгражданата от карабахските арменци Нагорно Карабахска република. Със съжаление трябва да се признае, че замисълът за етническо прочистване на Ходжали е бил заложен още в плана за превземането му.

 

Левон Мелик-Шахназарян пише:

 

„Операцията разработи и ръководи Командос (Аркадий Тер-Тадевосян, известен сред арменските бойци като „Командос. Бел. Авт.). Той беше и прекият командващ. От съставената от него и приложената тук карта се вижда, че нашите подразделения трябваше да влязат в Ходжали от четири направления. …

 

Не трябва да забравя да кажа, че от страната на по-голямата част от десния бряг на река Каркар, нашите отряди не действаха. Това пространство беше предназначено за изход на мирното население и за отстъпление на азербайджанските аскери. Ние се стремяхме да избегнем даването на големи загуби от страна на мирното население. Освен това, ние разбирахме, че ако азербайджанците нямат възможност да избягат, те ще бъдат принудени да се сражават до край. На изхода на операцията това разбира се нямаше да повлияе, но ние се стремяхме да избегнем излишни жертви. …

 

На момчетата се обясняваше, че малочисленият арменски народ няма право да воюва по такива инструкции (стандартните инструкции в съветската армия, където изрично се е подчертавало, че при улични боеве в градски условия може да се очаква нарастване на броя на жертвите на атакуващата страна с 20 – 25 процента. Бел. Авт.), че на нас ни е скъп всеки войник, че операцията е разработена така, че в максимална степен да се избягва даването на жертви. Покрай това на момчетата им се напомняше за заповед №1, в която се говореше за недопустимостта от прилагане на насилие над мирното население и над пленниците. Така или иначе, операцията започна със закъснение, както днес е добре известно на 25 февруари в 23:00 часа”. [7]

 

В крайна сметка – защо?

 

Едно от лесните обяснения е, че става дума за обичайната за бойните действия ярост и за акт на отмъщение. Войната в Нагорни Карабах е просто един от върховете на ескалиралата омраза и нетърпимост между арменци и азербайджанци, започнала с шествия и протести, преминала през взаимни погроми и продължила с пълна сила на бойното поле в Карабах.

 

Според Томас де Ваал, възможно е да е имало символика в избора на датата на атаката – 25 срещу 26 февруари 1992 г. Четири години по-рано в Сумгаит са извършени погроми над местното арменско население. Затова де Ваал не изключва възможността да е търсено подобно съвпадение, още повече, че битката за Ходжали прераства в жестоко отмъщение. [3, стр. 151]

 

Тук обаче е мястото да се приведе един много важен цитат от книгата на Томас де Ваал, който се е превърнал в основен аргумент на азербайджанската страна в нейните усилия да докаже преднамереността на клането в Ходжали. Томас де Ваал цитира днешния президент на Армения Серж Саркисян, тогава – важен арменски военен командир:

 

„Когато помолиха арменския военначалник Серж Саркисян да разкаже за превземането на Ходжали, той предпазливо отговори: „Ние предпочитаме да не говорим на глас за това“. Що се касае за броя на жертвите, то по неговите думи, „много неща бяха преувеличени“, а и бягащите азербайджанци оказали въоръжена съпротива. Обаче по отношение на повода за случилите се събития, Саркисян се изказа по-честно и по-твърдо: „Но аз мисля, че главният въпрос беше в нещо съвсем друго. До Ходжали азербайджанците мислеха, че могат да си правят майтап с нас, те мислеха, че арменците не са способни да вдигнат ръка на гражданското население. Ние успяхме да пречупим този [стереотип]. Ето какво стана. И трябва също така да се има пред вид, че сред тези момчета (арменските бойци при Ходжали, Бел. Авт.) имаше хора, които бяха избягали от Баку и от Сумгаит“. [3, стр. 152]

 

Един от скорошните случаи, когато азербайджанската страна за пореден път цитира написаното от Томас де Ваал изявление на Серж Саркисян е разгласеното „Изявление на Министерството на външните работи на Република Азербайджан по повод на 25-та годишнина от геноцида в Ходжали“ от 25 февруари 2017 г. [5] Там цитатът на президента Саркисян е даден в съкратен вид, макар че това не изопачава смисъла на казаното от него. Министерството на външните работи на Азербайджан окачествява казаното като „цинично признаване на вината“ от страна на „тогавашния министър на отбраната на Армения и настоящ президент Серж Саркисян“. [5]

 

Самият Томас де Ваал дава много сериозно значение на тази реплика, за която Саркисян вероятно ще съжалява цял живот. Според де Ваал:

 

„Оценката на Саркисян ни заставя да погледнем под друг ъгъл на най-жестоката кланница в карабахската война. Не е изключено тези масови убийства да са били, та макар и от части, преднамерени актове на сплашване“. [3, стр. 153]

 

Както беше показано по-горе, планът за завземане на Ходжали от самото начало е предвиждал изтласкването на местното население извън него. Изтласкването е изрично заложено в плана и за него е предвиден маршрут. Поне на теория е бил оставен коридор (по десния бряг на река Каркар), откъдето да се изтеглят и мирното население, и азербайджанските войници. Голяма част от бежанците тръгват точно по този маршрут и в един момент върху тях се изсипва огънят на арменските застави.

 

В разказа за подготовката на операцията се споменава „заповед №1“ на командването на арменските нагорно-карабахски сили, в която се забранява да се прилага насилие над мирното население и пленниците, но впоследствие никой от пристигналите на мястото на трагедията журналисти и разследващи от различни организации не успява да я види в писмена форма. За нея се говори, но писмен текст – черно на бяло, липсва. За това особено ясно се коментира в разследването на „Мемориал“, което не може да бъде заподозряно в пристрастие към азербайджанската страна. [4]

 

Случаят ужасно много прилича на подобен от войната в Източна Украйна. В късното лято на 2014 г. в края на август, започналите настъпление украински въоръжение сили и силите на украинското Министерство на вътрешните работи, заедно с няколко доброволчески батальона, започнаха настъпление в обход на Донецк. Първоначално настъплението се развиваше особено добре и украинците бяха на път да отрежат Донецк от връзка с руската граница и да заплашат столицата на самопровъзгласилата се ДНР от изток. Последната спирка преди Донецк беше град Иловайск.

 

Украинските сили влязоха в града, но докато бяха ангажирани в тежки улични боеве, неочаквано бяха атакувани и обкръжени от превъзхождащи ги сили. (Различни военни анализатори, участници в боевете и политици от различен произход публично заявяват, че украинците са били атакувани от редовна руска армия, преминала границата в помощ на сепаратистите от ДНР). Някъде около 27-28 август 2014 г., се образува така нареченият „Иловайски котел“.

 

На 29 август 2014 г. президентът на Русия – Владимир Путин, се обръща към ръководството на ДНР да даде възможност на обкръжените украински сили да излязат от обкръжението, като им се отвори така нареченият „хуманитарен коридор“. По свидетелствата на участниците в боевете, при излизането от „котела“, по украинските колони е открит огън с леко и тежко оръжие, включително със системи за залпов огън „Град“. По различни оценки на участници в боевете от украинска страна, както и на комисията „Сенченко“, разследвала случая - при излизането през „хуманитарния коридор“ украинската страна е загубила над 1000 души убити.

 

Ние няма от къде да знаем, доколко участниците в събитията около „Иловайският котел“ от страна на ДНР са били запознати в детайли със случая в Ходжали, но сходството между двата случая е безспорно. Затова и не може да се каже със сигурност, дали организирането на засада на бягащите от Ходжали мирни жители и бойци от гарнизона е било планирано предварително или е било импровизирано в хода на операцията.

 

Ако думите на Серж Саркисян, че с клането в Ходжали арменците са убедили азербайджанците, че не може да се шегуват с тях, не са „грешка на езика“ и несполучливо остроумие, възниква основателно подозрение за преднамереност при извършените масови жестокости.

 

Няма съмнение, че за арменците е имало достатъчно съображения от военно естество, за да атакуват Ходжали.

 

От спомените на Левон Мелик–Шахназарян ясно се вижда, че арменците са гледали на новообявения град Ходжали с враждебност и безпокойство, защото са го приемали като азербайджански демографски бастион и военна цитадела в опасна близост до столицата на самообявилата се арменска Нагорно Карабахска република – Степанакерт.

 

Пак от написаното от Левон Мелик–Шахназарян знаем, че етническото прочистване на Ходжали е влизало в плана за завземането на стратегическото населено място, разбира се без да се уточнява дали ще има ексцесии на мирното население или то само ще бъда прогонено. Но на прогонването се е отдавало много важно значение.

 

Ако приемем буквално казаното от Серж Саркисян, излиза, че етническото прочистване е било изначално планирано и за да нанесе психологически удар по азербайджанците, като ги шокира с жестокостта спрямо мирното население. Тук логиката по нищо не се различава от въздушните бомбардировки или артилерийския обстрел на жилищни квартали, в която и да е война от Първата световна война насам.

 

При тази подредба на фактите и това логическо тълкуване на събитията, разглеждането на клането в Ходжали като акт на отмъщение отива на второстепенна позиция. Най-много за някои от арменските бойци това да е било „страничен ефект“ и източник на „допълнително удовлетворение“. Съществува основателно подозрение за преднамереност при извършените жестокости.

 

Използувана литература:

 

[1] Garagozov Rauf, The Khojaly tragedy as a collective trauma and factor of collective memory, Azerbaijan in the World, Online Analytical Input From Azerbaijan Diplomatic Academy, Vol. 3, No 5, Marvh 01, 2010, http://biweekly.ada.edu.az/vol_3_no_5/The_Khojaly_tragedy_as_a_collective_trauma_and_factor_of_collective_memory.htm

 

[2] Fisk Robert, Echoes of Stalinism abound in the very modern Azerbaijan – Armenia conflict. The same old enemies are clanking around the black mountains of Karabagh: Russian power, Tutkish expansionism and Armenian nationalism, The Independent, Saturday, 9 April, 2016, 13:16 BST, http://www.independent.co.uk/voices/echoes-of-stalinism-abound-in-the-very-modern-azerbaijan-armenia-conflict-a6976421.html

 

[3] Де Ваал Томас, Черный сад. Армения и Азербайджан между миром и войной, Издательство „Текст“, перевод Олега Алякринского, 2005 г., https://www.kavkaz-uzel.eu/system/uploads/article_attachment/attach/0002/24358/Chernyy_sad._Armeniya_i_Azerbaydzhan_mezhdu_mirom_i_voynoy.pdf 

 

[4] Доклад правозащитного центра „Мемориал“ о массовых нарушениях прав человека, связанных с занятием населенного пункта Ходжали в ночь с 25 на 26 февраля 1992 г. вооруженными формированиями, http://old.memo.ru/hr/hotpoints/karabah/HOJALY/Chapter1.htm#_VPID_5 

 

[5] Изявление на Министерството на външните работи на Република Азербайджан по повод на 25-та годишнина от геноцида в Ходжали, 25 февруари 2017 г., http://sofia.mfa.gov.az/bg/news/148/3084

 

[6] Мелик – Шахназарян Левон и Гайк Демоян, Ходжалинское дело: Особая папка, http://armenianhouse.org/mshakhnazaryan/docs-ru/khojaly_f/khojaly.html 

 

[7] Мелик – Шахназарян Левон, Славная победа армянского оружия, 168 hours – news and analysis, February 28, 2017, 09:24, https://ru.168.am/2017/02/28/4414.html 

 

[8] Столяров Кирилл, Распад: От Нагорного Карабаха до Беловежской пущи, Москва, 2001 г.

Публикувана в Гледища

В нощта на 25-ти срещу 26-ти февруари 2018 г., се навършват 26 години от масовото избиване на цивилни граждани – азербайджанци, след превземането на град Ходжали в Нагорни Карабах от арменски въоръжени сили. Това е повод да предложим на вниманието на читателите тези редове. Предложеният по-долу текст е част от изследване на крайните форми на жестокост, проявяване по време на военни действия в най-ново време, най-вече през втората половина на 20-ти век. Това е резултат от продължителна по време работа, съвместно с Ивайло Попов, дипломант в магистърска програма във Висшето училище по сигурност и икономика (ВУСИ) в град Пловдив. Написаното по никакъв начин не трябва да се приема като опит за създаване на негативно отношение към арменците, където и да живеят те – в Армения, в Нагорни Карабах или в България. Също така, по никакъв начин не бива да се търси каквато и да е връзка между публикацията и неотдавнашното посещение на президента Румен Радев в Армения. Тук става дума за научен текст, а не за пропаганден материал.

 

Пролог

 

Доста изтъркана фраза е, че двадесетият век е може би най-кървавият в човешката история. Ако за цялата човешка история не можем да бъдем напълно сигурни, то за новата и най-новата история трябва да приемем тази констатация. Това е лесно разбираемо, като се има пред вид фактът, че през 20-ия век сме свидетели на две световни войни и поне на две масови изтребления по етнически принцип – Холокостът и изтреблението на арменците по време на Първата световна война.

 

Огромните мащаби на насилието през двадесетия век, съчетани с буквалното индустриализиране на убиването, поставят пред човечеството най-различни въпроси от правен, етичен и политически характер. Когато се говори за тях обаче, не бива да се съсредоточаваме само върху изброените няколко масови изтребления на хора. Насилието, преднамереното систематично избиване на хора по етнически принцип, станало известно като „етническо прочистване“ и хладнокръвния подход към всичко това от страна на извършителите е явление, което съпътства историята на човечеството през целия двадесети век - от англо-бурската война през първите години на века, та до последните му дни, когато разпадането на СССР и на Югославия е белязано с безогледно избиване на „другите“ по етнически и верски принцип.

 

По ирония на съдбата, точно в двете държави – СССР и Югославия, където непрекъснато се тръбеше, че националният въпрос е решен изцяло в духа на социалистическата демокрация, дружбата и братството между съответните съюзени народи (в Югославия имаше дори магистрала с името „Братство и единство“, като по-голямата част от нея беше точно на територията на Босна и Херцеговина, като част от СФРЮ) станахме свидетели на „развод“ между отделните нации, придружен с конфликти с голяма интензивност и кръвопролития.

 

Докато конфликтите в Югославия бяха постоянно пред очите на публиката и се следяха едва ли не под лупа, то войната между Армения и Азербайджан през 1991 – 1992 година до голяма степен остана в страни от общественото внимание. Събитията се стекоха така, че клането в Сребреница стана нарицателно за масово убийство и престъпление срещу човечеството, докато сходни събития от войната между Армения и Азербайджан останаха почти неизвестни.

 

Пак по ирония на съдбата, едно от най-големите военни престъпления по време на тази война – клането в Ходжали, е дело на арменската страна, която ние винаги разглеждаме като колективна жертва, в контекста на масовите убийства по етнически признак и етническите прочиствания, извършени в Османската империя, особено по време на Първата световна война.

 

Клането в Ходжали

 

Томас де Ваал дава еднозначна оценка на емоционалната подкладка на събитията, свързани с Нагорни Карабах в Азербайджан и Армения. Той пише: „През 1988 година както в Армения, така и в Азербайджан, само един проблем – въпросът за Нагорни Карабах, можеше да разпали страстите и да изкара хората на улицата. „Говорих със стотици хора - разказва московският чиновник Вячеслав Михайлов, който по служебни причини многократно е пребивавал и в двете републики. Не съм срещнал нито един арменец или азербайсжанец, от пастир до академик, който да е заел компромисна позиция по този въпрос“. [8] (Томас де Ваал е интервюирал Вячеслав Михайлов на 05 декември 2000 г.).

 

Когато се разисква въпросът за отговорността за събитията в Ходжали, трябва да се има пред вид фактът, че през месец ноември 1991 г. е образувана въоръжена формация под името Национално-освободителна армия на Арцах (НОАА), в която според арменската страна са били обединени всички арменски въоръжени отряди от Нагорни Карабах. Те са се намирали под единно команване и са били подчинени на властите на самопровъзгласилата се Нагорно-Карабахска република. [9]

 

През януари 1992 г. започва настъпление на въоръжените сили на Азербайджан в посока на важния населен пункт Аскеран (населено масто с 2000 жители, най-вече арменци). В случай на успех на азерското настъпление, резултатът е щял да бъде свалянето на блокадата на Ходжали.

 

По брой жители, в началото на 1992 година, Ходжали се намира на второ място сред населените места в Нагорни Карабах с азербайджанско население. Пътят, свързващ Степанакерт с Аскеран и отиващ към големия азербайджански районен център Агдам, минава през Ходжали. Там е и единственото функциониращо летище в Нагорни Карабах по това време. От 1990 г. летището се контролира от подразделение на прословутия ОМОН на Министерството на вътрешните работи на Азербайджан.

 

За стратегическото значение на Ходжали като мотив за действията на арменските въоръжени сили ще стане дума малко по-долу. Тук само ще подчертаем, че арменските власти многократно са демонстрирали враждебното си отношение към интензивното строителство в Ходжали и настаняването там на азербайджанци – бежанци от Армения, на азербайджанци – бежанци от Степанакерт и от други населени пунктове в Нагорни Карабах, както и на месхетински турци – бежанци от Узбекистан.

 

От есента на 1991 г. Ходжали е практически блокиран от арменските въоръжени сили. След извеждането на вътрешните войски на бившия СССР от Нагорни Карабах, по преценката на наблюдателите, Ходжали е напълно блокиран. От месец януари 1992 г., в града вече няма електричество. Част от населението напуска града, но до пълна евакуация не се стига, въпреки настойчивите молби на ръководителя на изпълнителната власт в града – Елман Мамедов. [9] По време на този етап от арменско–азербайджанската война и двете страни избягват да евакуират мирното население от зоните на военните действия, защото смятат, че „евакуацията на населението означава подготовка за предаване на територията на противника“. [9]

 

На 25 февруари 1992 г. арменските въоръжени формирования щурмуват Ходжали. Артилерийският обстрел на Ходжали започва около 23:00 часа през нощта на 25-ти срещу 26-ти февруари 1992 г. Унищожени са казарамата в града, която се е намирала насред жилищен комплекс и форпостовете на азербайджанската отбрана. Арменската пехота нахлува в града между 1 часа и 4 часа на 26 февруари 1992 г.

 

Според арменските източници организираната съпротива на азербайджанците е била бързо сломена. Наблюдателите отбелязват, че разрушенията в Ходжали потвърждават факта, че е имало артилерийска подготовка преди щурма, но видът им не говори за някакви упорити улични боеве. И действително, последното огнище на съпротива е ликвидирано от арменците около 7 часа сутринта на 26 февруари 1992 г. Арменската страна съобщава, че дала само 10-12 убити по време на операцията. [9]

 

След началото на щурма, част от населението на Ходжали панически побягва извън града, опитвайки се да се оттегли към Агдам. Според разследването на „Мемориал“, сред някои от групите на бежанците е имало и въоръжени бойци от гарнизона на града.

 

Може да се смята за доказано, че арменската страна е искала мирното население да напусне Ходжали и че това е била една от целите на операцията по превземането му. Подробности по този въпрос, както и за оставения „свободен коридор“ по десния бряг на река Каркар, са дадени по-нататък. Установено е, че бягащите от града са се изтегляли по два маршрута, като повечето са бягали точно по оставения „свободен коридор“, макар че повечето от тях не са знаели за съществуването му.

 

Точно тези бежанци са били жестоко обстрелвани от арменски застави, разположени по маршрута и се дават голям брой жертви. Изчисленията, базиращи се на скоростта на изтеглящите се и на местоположението на масовото избиване, показват, че разстрелът на бежанците е станал на развиделяване.

 

По-малката група бежанци, тръгнала по алтернативен маршрут, също е била обстрелвана.

 

Част от бягащите все пак успяват да стигнат до Агдам, но други - измъкнали се от обстрела, замръзват, докато се лутат из планината. Известна част от бежанците е пленена при селата Пирджамал и Нахичеваник. Има многобройни свидетелски показания, че са разстреляни и пленници. [9]

 

Мястото на масовата гибел на бежанците, тръгнали по първия маршрут, е фотодокументирано и заснето на видеофилм, докато азербайджанските сили извозват телата на убитите с вертолети в Агдам. От заснетите кадри се вижда, че телата на убитите са разпръснати на значителна площ. Сред жертвите преобладават жени и възрастни хора, като има и убити деца, както и хора в униформа.

 

Специално в Агдам са докарани около 200 тела на убити. (Трябва да се има пред вид, че това е само част от жертвите). На няколко десетки от тях има следи от гавра с труповете. Лекарите от санитарния влак в Агдам са открили не по-малко от четири скалпирани тела и едно с отрязана глава. В Агдам е проведена държавна съдебно–медицинска експертиза на 181 тела, като 130 са на мъже, 51 на жени. От тези 181 тела, 13 са на деца. Експертизата констатира, че причина за смъртта на 151 души са огнестрелни рани, на 20 души – рани от осколки, а 10 души са убити чрез удар с тъп предмет (примерно – приклад). [9]

 

От своя страна, представителите на арменската страна от самопровъзгласилата се Нагорно Карабахска република съобщават на представителите на „Мемориал“, че „с тяхно разрешение в Агдам са били извозени 120 – 130 трупа“. 96 тела са били погребани в Агдам, а останалите са отнесени от роднините на убитите.

 

В дневника на санитарния влак в град Агдам, през който са минали почти всички пострадали жители и въоръжени защитници на Ходжали, са отбелязани 598 ранени и тежко измръзнали. В дневника е вписан случай и на човек, който е бил скалпиран жив.

 

В доклада на „Мемориал“ се отбелязва, че при оценката на загиналите жители на Ходжали трябва да се отчита фактът, че има голям брой загинали не само от обстрела (телата на част от разстреляните е откарана в Агдам) но и на голям брой замръзнали по време на лутането из планината. Фиксирани са показанията на жена, която е загубила трите си деца поради измръзване. Според наблюдателите, на практика е невъзможно да се установи точният брой на загиналите поради измръзване. Според съобщение на вестник „Карабах“ от 26 март 1992 г., цитирано от „Мемориал“, комисията за подпомагане на бежанците от Ходжали е отпуснала помощи на 476 семейства на загинали. [9]

 

Арменските представители се оправдават за избиването на бежанците в „свободния коридор“ с това, че заедно с бежанците са се изтегляли и въоръжени азербайджански бойци. По-нататък ще бъде цитиран един от отговорните участници в операцията от арменска страна, според когото желанието на арменското командуване е било през оставения „свободен коридор“ да се изтеглят и „азербайджанските аскери“, за да не бъдат последните принудени да се бият до край в Ходжали. [10] В този смисъл, оправданието на „официалните представители на Нагорно Карабахската република не е никак убедително, нито пък логично.

 

Като официална реакция на арменската страна в конфликта може да се отбележи изявление на Върховния съвет на Нагорно Карабахската република, в което се изказва съжаление за случаите на жестокости при превземането на Ходжали. Независимо от това, не са предприети никакви опити за разследване на извършените престъпления около превземането на Ходжали. [9] В разговорите си с представителите на „Мемориал“, официалните арменски лица не са отричали, че „при превземането на Ходжали е възможно да са били извършени зверства, тъй като сред членовете на арменските въоръжени отряди е имало озлобени хора, чиито роднини са били убити от азербайджанците, а също така и хора с криминално минало“.

 

Не е никак радостна и съдбата на тези жители на Ходжали, които остават в града след превземането му от арменците. Те наброяват около 300 души, сред които са и 86 месхетински турци. Според показанията на местните жители, на участници в щурма на Ходжали, на „официални длъжностни лица на Нагорно Карабахската република“ и журналисти, останалите в Ходжали цивилни са били взети в плен и в рамките на три денонощия са отведени в Степанакерт, в населеното място Красное село и в изолатора в Аскеран.

 

Някои от пленниците, с разрешението на ръководството на Нагорно Карабахската република, са били взети в домовете на арменски семейства, които са имали роднини, задържани на територията на Азербайджан.

 

Наблюдателите от „Мемориал“ твърдят, че пленените мъже в Степанакерт са били подлагани на побоища, докато жените и децата не са били измъчвани. Имало е обаче случаи на изнасилвания на жени, в това число и на непълнолетни.

 

Според арменската страна всички жени и деца са били предадени на азербайджанските власти в рамките на една седмица. Това общо взето се потвърждава от свидетелствата и на двете воюващи страни пред средствата за масово осведомяване. Наблюдателите обобщават, че към 28 март 1992 г. на азербайджанците са били предадени повече от 700 пленени жители на Ходжали, задържани както в града, така и по пътя към Агдам. Освободените са предимно жени и деца. [9]

 

Едновременно с това има достоверни данни, че жени, деца, в по-малка степен и мъже, са били държани като „материал за размяна“. Различни наблюдатели установяват, че на 13 март 1992 г. в Аскеран все още са били държани като заложници жители на Ходжали. Между тях е имало и жени и млади девойки. Потвърдено е, че и по-късно е имало задържани жени като заложници в Аскеран. [9]

 

Докладът на правозащитния център „Мемориал“ за масовите нарушения на правата на човека, свързани с превземането на населения пункт Ходжали в нощта на 25 срещу 26 февруари 1992 г. от въоръжени формирования съдържат следните важни заключения:

 

„При осъществяването на операцията по превземането на град Ходжали са станали масови насилия над мирното население на този град.

 

Декларираното предоставяне на „свободен коридор“ за излизане на населението от Ходжали може да се разглежда, било като преднамерени действия на длъжностните лица на Нагорно Карабахската Република (НКР) по „очистване“ на града от жителите му, било като признание от страна на властите в НКР, че те не са в състояние да осигурят на мирното население на контролираната от тях територия съблюдаване на правата на човека, независимо от принадлежността му към една или друга националност.

 

Информацията за наличие на „свободен коридор“ не е била доведена до знанието на основната маса жители на Ходжали.

 

Останалото в Ходжали, след завземането му от арменските отряди, мирно население е било депортирано. Тези действия са се извършвали организирано, много от депортираните са били държани в Степанакерт, което явно сочи, че за това е имало разпореждания на властите на НКР“. [9]

 

Отделихме такова внимание на доклада на „Мемориал“, защото става дума за един от възможно най-неутралните източници в случая. Ако някой се запознае с пълния текст на цитирания тук доклад ще види, че на азербайджанската страна също не е спестено нищо, особено що се отнася до обстрелването на Степанакерт със системи за залпов огън „Град“.

 

Трябва обаче да се отбележи, че обобщените резултати от азербайджанското разследване не влизат в колизия с цитираните до тук данни от независими източници. В началото азербайджанците не смеят да коментират трагедията в пълния й мащаб, защото официалните власти се страхуват, че гневът на обществото ще се обърне срещу тях.

 

За това те са имали определени основания. Когато в джамията в Агдам започват да редят донасяните мъртви тела на дюшеци на пода, хората започват да хулят президента на Азербайджан - Аяз Муталибов, за това, че не е успял да защити азербайджанците в Нагорни Карабах. Около джамията се струпват стотици азери, които се молят за убитите. Някои припадат при вида на избитите си роднини, докарани с камиони минути по-рано. Създава се много голямо обществено напрежение. [7]

 

След това следва кратък период, в който официалните власти в Азербайджан рязко вдигат броя на убитите в съобщенията си, говорейки за над 1000 жертви.

 

Скоро след това обаче данните са прецизирани. В крайна сметка според официалните данни на прокуратурата на Азербайджан са убити 613 души. От тях 106 са жени, 63 са деца и 70 са възрастни хора. Като заложници са били взети 1275 души, а съдбата на 150 души остава неизвестна и до ден днешен – те са безследно изчезнали. В резултат на трагедията 487 жители на Ходжали са тежко осакатени, включително 76 малки деца. Шест семейства са изцяло изтребени, 26 деца са изгубили родителите си, а 130 деца са загубили единия си родител и са останали сираци. От избитите, 56 души са убити с особена жестокост – изгорени живи, скалпирани, обезглавени, с извадени очи или прободени с щикове – включително и бременни жени. [11]

 

Според азербайджанската страна случилото се в Ходжали е геноцид. Масовото убийство в това населено място е официално осъдено от: Босна и Херцеговина, Гватемала, Джибути, Йордания, Колумбия, Мексико, Организацията „Ислямска конференция“, Пакистан, Панама, Перу, Судан, 20 щата на САЩ, Хондурас и от Чешката република. (http://mfa.gov.az/en/content/795?options=content&id=854 ).

 

В решението си от 22 април 2010 г. Европейският съд по правата на човека стига до един важен извод по отношение на престъплението, извършено в Ходжали, като квалифицира поведението на тези, които осъществяват нападението като „актове с особена тежест, които може да бъдат определени като военни престъпления или престъпления срещу човечеството“.

 

Добре документирана трагедия

 

Независимо, че днес погромите в Ходжали и масовото избиване на мирно население не са сред често цитираните от медиите примери на етническо прочистване, те са добре документирани от независими източници. Достоверността на факта на самото насилие и етническо прочистване не може да се постави под съмнение.

 

Първи съобщава за драмата в Ходжали журналистът Томас Голц (Thomas Goltz). На 27 февруари 1992 година, той съобщава от град Агдам първата информация за убийствата. Още тогава той съобщава за над 500 убити. [1] Впоследствие броят им нараства до над 600.

 

Сведенията на журналиста са от имама в Ходжали, който съобщава, че разполага с поименен списък на 477 убити. Към този ден в Баку все още са крайно предпазливи и говорят за около 100 жертви, а арменската страна твърди, че има само двама убити азербайджанци. Става така, че двете противостоящи страна научават значително по-точни данни от страниците на „The Washington Post“.

 

Всъщност, има сериозно съмнение, че данните за броя на убитите първоначално са били намалявани преднамерено, защото мащабът на избиването е бил шокиращ. Голц съобщава за мнението на анонимен азербайджански държавен служител, според когото в Баку би избухнал бунт, ако на обществеността стане известен точният брой на убитите. Журналистът съобщава и за първите 27 души, убити в Ходжали, които са погребани в Агдам. [1]

 

Информацията на Голц е потвърдена и от кореспондента на Reuters в Агдам – Елиф Кабан (Elif Kaban). Кореспонденцията на Reuters е цитирана на 29 февруари 1992 г. от “The Independent”. В нея се съобщава за голям брой убити в Ходжали, както и аз отчаянието на оцелелите, които се нахвърлят върху журналистите с обвинението, че „само наблюдават“ ставащото.

 

На 01 март 1992 г. “The Sunday Times” помества нова кореспонденция на Голц от Агдам под заглавието „Арменски войници избиват стотици хора от бежанските семейства“. [2] В тази кореспонденция, броят на застреляните и избити с щикове азери е определен като „повече от 450“. Отделно се цитира администрацията на моргата в Агдам, където до този момент са били регистрирани 479 смъртни случая, а броят на вече погребаните е 29 души. Цитирани са и лекарите от болницата в Агдам, според които там са приети 140 оцелели – всичките с огнестрелни или прободни рани. [2]

 

На 02 март 1992 г. “The Times” съобщава за мисията на Анатол Лийвен в Азербайджан. [3] Лийвен разследва съобщенията за масови убийства от страна на арменските въоръжени сили и попада под обстрел, докато лети с хеликоптер над театъра на събитията. Той съобщава за голям брой тела на убити, които наблюдава от въздуха по време на полета си около Ходжали. Всъщност, той успява да се качи на хеликоптер от гражданската авиация, на екипажа на който е възложена задачата да прибира телата на избитите цивилни. На самолета лети и телевизионен оператор, който заснема „няколко дузини“ убити. [3]

 

Хеликоптерът на който лети Лийвен успява да вземе на борда си четири от телата. При кацането обратно на летището, Лийвен има възможност да разгледа телата на трима убити – двама възрастни и едно дете – момиченци. И тримата са застреляни. [3] Лийвен успява да разгледа впоследствие телата и на още 31 убити, докарани в Агдам. Той свидетелства, че от тях само трима не са били цивилни. Тримата униформени убити са включвали един азербайджански милиционер и двама бойци – доброволци. [5]

 

Участието на Анатол Лийвен в разследването на етническото прочистване в Ходжали е от особено значение, защото става дума за човек с много висока научна и журналистическа репутация, както и с много сериозна компетентност. Питър Пол Анатол Лийвен (Peter Paul Anatol Lieven) е роден на 28 юни 1960 г. Той е британец, учен и журналист, носител на награда за журналистика на името на Джордж Оруел. Лийвен е старши изследовател по проблемите на глобалната стратегия на САЩ и на войната срещу тероризма във фондация „Нова Америка“ (New America Foundation). Той е ръководител на изследванията в областта на международните отношения и тероризма и гост професор в “King’s College” в Лондон.

 

Между 2000 и 2005 година Лийвен работи над проблемите на международната политика и политиката по сигурността в световно известния Институт „Карнеги“ (Carnegie Endowment for International Peace). Журналистическата му кариера включва работа за „Файненшъл Таймс“, при която в различни периоди той отговаря за Централна Европа, за Пакистан (където живее през 80-те години на миналия век), Афганистан, бившия Съветски съюз и Русия – включително и по времето на Първата чеченска война. Работил е и като кореспондент в Индия на свободна практика. Бил е редактор в Международния институт за стратегически изследвания в Лондон и в отдела за Източната служба на британската обществена медия BBC. Има докторат по история от университета в Кеймбридж.

 

На 03 март 1992 г. “The Times” съобщава, че в района на Ходжали е сключено местно примирие, за да могат азербайджанците да съберат телата на убитите си, както и за да могат да се приберат бежанците, които продължават да се крият в планината и в гората наоколо. Журналистите съобщават, че всички убити, които са видели са били обикновени хора, облечени в бедно, работническо облекло. Сред жертвите са преброени и осем жени и три малки деца. Идентифицирани са телата на две семейства, които са избити заедно. Някои от убитите, включително и едно малко момиченце, имат ужасни рани на главите. Оцелели разказват, че арменските войници са стреляли от упор във вече падналите на земята хора. [6]

 

Същият ден репортер на BBC съобщава в предаване на живо по сутрешните новини (от 07:37 часа), че е преброил телата на повече от 100 азери – мъже, жени и деца, както и на едно бебе, които са били застреляни от упор в главите. Пак по ранните новини (този път в 08:12 часа) са показани кадри, на които се виждат телата на избити цивилни граждани, събрани в планините около Ходжали. Репортерът на BBC и неговият телевизионен оператор потвърждават, че са преброени телата на повече от 100 души – мъже, жени и деца, избити от арменските бойци. Всичките имат огнестрелни рани в главите, като оценката е, че изстрелите са дадени от разстояние, което е по-малко от един метър. От азербайджанска страна вече се говори за над 1000 убити азери.

 

Пак на 03 март 1992 г. в “The Washington Times” е публикувана кореспонденцията на Браян Килън (Brian Killen), който съобщава от Агдам нови подробности. [7] В публикацията, озаглавена „Докладите за зверства ужасяват Азербайджан“, Килън нарича убийствата в Ходжали „най-лошото клане в 4-годишните боеве за оспорваната територия“.

 

В кореспонденцията се съобщава, че група журналисти и азербайджански държавни служители са успели да направят кратко посещение в превзетия от арменците град Ходжали. Те са долетели там със санитарен хеликоптер на гражданската авиация, носещ знаците на Червения кръст, който е бил съпровождан от два военни хеликоптера МИ-24 на вече бившата, но все още присъстваща в региона Съветска армия. Групата успяла да качи на борда на вертолета телата на три деца. Групата остава на земята не повече от 15 минути. Когато виждат вертолета, арменските бойци откриват огън и той е принуден да отлети. [7]

 

Руски журналист съобщава, че на разстояние 45-50 метра от мястото на приземяване на хеликоптера, той е преброил поне 30 трупа. Участници в мисията потвърждават съобщенията на хора, участвали в събирането на телата на мъртвите от горите около Ходжали, че на много от телата липсват части от черепите, защото явно е стреляно от упор. Азербайджанският държавен служител Асад Фараджев свидетелства, че „жени и деца са били скалпирани“. [7]

 

В тази публикация във “The Washington Times” за първи път са огласени показанията на фоторепортера на Reuters – Frédérique Lengaigne. Тя съобщава, че е видяла два камиона, пълни с тела на избити азери на път за Агдам. В единия тя е успяла да преброи 35 тела. В другия според нея броят е бил вероятно същият. На някои от телата са били отрязани главите, други са били силно обгорени. Всички убити са били мъже, но само няколко са имали камуфлажни военни униформи. [7]

 

Frédérique Lengaigne е цитирана със същите данни и в публикацията на “New York Times” от 03 март 1992 г., озаглавена „Съобщава се за клане, извършено от арменците“. [4] Пилотът на хеликоптера, който е летял с телевизионни оператори и журналисти над района на Ходжали също е потвърдил, че е видял разпръснати трупове около града, както и десетки мъртви тела в близост до пролома Аскеран – планински проход, намиращ се на няколко километра от Агдам.

 

През 1992 г., Frederique Lengaigne работи за агенция Reuters в Москва, като фотодокументира разпадането на Съветския съюз. С избухването на сраженията в Нагорни Карабах в края на 1991 и началото на 1992 година, тя заминава за Азербайджан и остава в град Агдам до края на месец февруари 1992 г. Lengaigne става свидетел на потока от бежанци, спасяващи се от Ходжали, както и на товарите с мъртви тела, докарвани от там - след най-кървавата нощ на войната между Армения и Азербайджан. (613 убити и 150 изчезнали безследно). Фотоархивът на Frédérique Lengaigne (http://xocali.org/en/index.php?p=photo_archive_lengaigne ) е несъмнено един от най-подробните и разтърсващи документи от драмата в Ходжали. (Фото свидетелства на етническото прочистване в Ходжали са ни оставили и руската журналистка Виктория Ивлева - http://xocali.org/en/index.php?p=photo_archive_ivleva, както и фоторепотерът на РИА-Новости, Р. Мангасарян, който е запечатал кадри, показващи пълното опустошаване на Ходжали след превземането му от арменските сили).

 

(Следва продължение. В него ще бъдът разгледани въпросите за стратегическото значение на град Ходжали, като причина, предизвестила погрома над мирното му население и възможните мотиви за масовите убийства на цивилни граждани в нощта на 25 срещу 26 февруари 1992 г.)

 

Използувана литература:

 

[1] Goltz Thomas, Nagorno-Karabakh Victims Buried in Azerbaijani Town, The Washington Post, February 28, 1992, https://www.washingtonpost.com/archive/politics/1992/02/28/nagorno-karabakh-victims-buried-in-azerbaijani-town/9d179769-e6bb-4476-8807-8d5133d40205/?utm_term=.a8d95f909517

 

[2] Goltz Thomas, Armenian Soldiers Massacre Hundreds of Fleeing Families, The Sunday Times, 1 march 1992.

 

[3] Corpses litter Hills in Karabakh, The Times, 2 March, 1992.

 

[4] Massacre by Armenians Being Reported, The New York Times, March 3, 1992, http://www.nytimes.com/1992/03/03/world/massacre-by-armenians-being-reported.html

 

[5] Lieven Anatol, Massacre Uncovered, The Times, 3 March, 1992.

 

[6] Bodies Mark Site of Karabagh Massacre. The Times, 3 March 1992.

 

[7] Killen Brian, Atrocity Reports Horrify Azerbaijan, The Washington Times, 3 March 1992.

 

[8] Де Ваал Том, Глава 6. 1988 – 1990 г.г., Азербайджанская трагедия, Главы из русского издания книги „Черный сад“, http://news.bbc.co.uk/hi/russian/in_depth/newsid_4664000/4664799.stm

 

[9] Доклад правозащитного центра „Мемориал“ о массовых нарушениях прав человека, связанных с занятием населенного пункта Ходжали в ночь с 25 на 26 февраля 1992 г. вооруженными формированиями, http://old.memo.ru/hr/hotpoints/karabah/HOJALY/Chapter1.htm#_VPID_5

 

[10] Мелик – Шахназарян Левон, Славная победа армянского оружия, 168 hours – news and analysis, February 28, 2017, 09:24, https://ru.168.am/2017/02/28/4414.html

 

[11] Министерство на външните работи на Република Азербайджан. Геноцидът в Ходжали, http://mfa.gov.az/en/content/795?options=content&id=850

Публикувана в Гледища

Как оценявате резултатите от визитата на президента на България?

 

Първо, искам да поздравя Република България с приемането на щафетното председателство на ЕС до средата на 2018г. Надявам се, че, ползвайки се от своите разширени пълномощия, София ще способства за сближението на Ереван с Брюксел, преди всичко по въпросите на европейските инвестиции, либерализацията на визовия режим, статуса на арменската диаспора в страните-членки.

 

Сключеното споразумение за регулиране на трудовата миграция, подписано от българския социален министър Бисер Петков, стабилизира статуса на гражданите на Република Армения, живеещи в България, и в другите страни на ЕС. Като цяло, София и Ереван трябва да укрепват сътрудничеството си в социално-икономическата сфера.

 

Президентът Серж Саркисян напомни, че подписаните от него договори в София преди 10 години са изпълнили своето предназначение и сега България и Армения се нуждаят от нови.

 

Как президентската визита ще съдейства за развитието на старата духовна и културна близост на нашите народи, които имат обща история и национални герои, смесена кръв и т. н.?

 

Визитата на президента на България е въплъщение на историческата традиция на братска дружба на нашите народи. Президентите Радев и Саркисян ги свързаха с нови крепки връзки. Много е важно да почитаме паметта на нашите общи национални герои – арменци и българи: Пейо Яворов, Валериан Мадатов, Андраник Озанян, Гарегин Нъждех.

 

Паметник на Яворов има в Ереван и президентът Румен Радев го почете, по време на посещението си в едноименното 131 ереванско училище. На Мадатов през 2005г. беше открит паметник в българския град Шумен, на мястото, където е починал от раните си.

 

Точно след 6 години – през 2011г. в квартал Галата на град Варна беше открит и паметник на Андраник и площадът, на който се намира, е наречен с неговото име. Още преди това, на предната стена на дома, разположен наблизо, където е живял, е поставена паметна плоча. Такава има и на предната стена на дома в София, където почти четвърт век е живял Нъждех. Отдавна вече е време и на него да се вдигне паметник в България.

 

В тази връзка, намирам за похвална инициативата на бизнесмена от Армения Карен Алексанян, постоянно живеещ в България, да поръча изработването му. Много се надявам, че откриването на паметника в първата българска столица Плиска ще съвпадне с визитата на един от двамата Саркисяни: сегашният президент и бъдещ министър-председател Серж Саркисян, или приемника му на президентския пост Армен Саркисян.

 

Аз самата ще се постарая тогава да присъствам и да се включа в тази висша проява на нашата дружба. И мисля, че напълно еднозначно е нужно да се постави паметникът, колкото се може по-скоро, за да бъде закрит веднъж завинаги въпросът за историческата оценка на дейността му. Нъждех символизира нашата увереност, че братската ни дружба ще остане с нас навеки.

 

През миналото лято и есента медиите извадиха на бял свят два сериозни проблема между нашите две страни. В откритите разговори и на прес-конференцията президентите Радев и Саркисян не ги споменаха. Как виждате разрешаването им?

 

По отношение на аферата с българско и друго източноевропейско оръжие, продавано на Азербайджан и от там на всякакви видове ислямисти, смятам, че виновните в нарушаване на международните закони и в подкрепа на ислямските екстремисти и терористи ще понесат заслужено наказание. Също искам да изразя възхищението си от българската журналистка Диляна Гайтанджиева, което миналата година направи пред българските медии сестра ми Армине Адибекян. Тази млада жена притежава наистина мъжки характер и смелост!

 

Що се отнася до така наречените „азербайджанска пералня“ и „хайверена дипломация“ на Баку, искам специално да отбележа, че в тях са замесени не само български политици, политолози и журналисти. Азербайджан отдавна е готов на всичко, за да провежда успешно политиката си на експанзия на арменски земи и унищожаване на нашето културно наследство.

 

Все пак, неприятно впечатление остави софийският вестник „Стандарт“, който само с няколко думи отбеляза визитата на българския президент в Армения. Обаче, за сметка на това, широко отрази презентацията на австрийска антиарменска книга на български език (авторът Ерих Файгл и издателят Адолф Опел са известна виенска гей-двойка), интервюто на българския министър-председател Бойко Борисов за азербайджанска информационна агенция, в момента на срещата на президентите в Ереван, и двусмисленото изказване на Федерика Могерини за Азербайджан. Явно е, че „пералнята“ и „хайверената дипломация“ още функционират.

 

Заслужават остро порицание тези български политици, политолози, журналисти, които са взели участие в изложбата в Париж „Азербайджан: земя на толерантността“ и във форума в Баку „Диалог на цивилизациите“. И двете заглавия са в пълна противоположност с характера на бакинския режим. И мотивите за участие в тях за мене и за арменците са напълно прозрачни.

 

Ще ми бъде интересно: с какво Азербайджан ще подкупва чуждите политици, политолози и журналисти, когато в замърсения азербайджански участък на Каспийско Море напълно се изчерпи хайверът и свършат „нефте-доларите“ от намаляващите запаси от въглеводороди на територията на страната? Уверена съм, че тогава разумните европейци ще видят къде е правдата и няма да поддържат експанзионистичните стремежи на бакинския елит спрямо нас.

 

Как посолствата в Софии и Ереван съдействаха за реализацията на визитата и какво очаквате от тях в бъдеще?

 

На раменете на посланиците лежи високата отговорност да развиват и укрепват нашата дружба за благото на двата народа. Много високо оценявам културните мероприятия, провеждани от българската страна тук и арменската в България.

 

Като основател на Дипломатическия Клуб в Ереван, много се надявам на по-тесни отношения с българското посолство и, разбира се, лично с посланичката - госпожа Мария Павлова, за реализацията на съвместните ни мероприятия.

 

Така също, смятам сегашния момент за най-удачен за развитието на диалога България – ЕАЕС, докато начело на Евразийската Икономическа Комисия е бившият арменски министър-председател Тигран Саркисян, а посланик на Армения в България е брат му Армен Саркисян.

 

Бележка на редакцията:

 

За пропагандата по време на война и грешния й адрес

 

Редакцията на електронния вестник „Свободен народ онлайн” винаги се е отнасяла максимално толерантно към всякави мнения, осоено към такива, които значително се различават от разбиранията на членовете на редакцията. Това се илюстрира по един особено контрастен начин в нашите дългогодишни отношения с г-н Георги Коларов, чиито политически и геополитически възгледи са доста далече от нашите. Но това, че едно мнение е различно не значи, че не може да му се даде гласност. Също така обаче, даването на гласност на някакво мнение, съвсем не ни задължава да се съгласяваме с него, нито пък ни забранява мотивирано да го отхвърлим.

 

Такъв е случаят и с много интересното интервю на д-р Георги Коларов със съдателката на дипломатическия клуб в Армения Лилит Адибекян. За нас е обяснимо враждебното отношение на г-жа Адибекян към Азербайджан – в крайна сметка двете страни съ във фактическо сътояние на война, като на конфликтът за съжаление не му се вижда краят. По време на война, двете сражаващи се страни не се занимават с „фин PR”, а използуват най-брутални средства за военновременната пропаганда. В такива случаи истината обикновено е първата жертва, да не говорим за добрия тон.

 

В интервюто си пред д-р Коларов, уважаемата г-жа Адибекян свежда цялата външнополитическа дейност на Азербайджан до тотална корупция и подкупничество по всики азимути. За целта си има отдавна изкована терминология, която по правилата на пропагандата трябва да се повтаря постоянно – „хайверена дипломация” и „азербайджанска пералня”.

 

В редакцията бихме искали да научим името на тази държава от която и да е част на света, която никога, ама съвсем никога не използува „нерегламентирани средства” за постигане на целите си. Вероятно няма да получим отговор на този въпрос, защото което и име да ни се предложи, веднага от „гардероба ще изпада скелетът” на някоя не дотам чиста, за да не кажем мръсна операция.

 

Още Макиавели ни е обяснил за разликата в морала на Владетеля и обикновения гражданин. Неговите разсъждения, които са сто процентово верни и в наше време, са още по-основателни, когато става думане за дейността на отделните личности – политици, а за работата на цялата държава (която и да е тя) с цялото невъобразимо съчетание на конкретност и абстрактност в образа на същата тази държава.

 

Арменската пропаганда се опитва да ни убеди, че азербайджанската външна политика е някакъв изключителен феномен, някакво явление, което едва ли не няма аналог в световната практика. Това очевидно е огромно преувеличение, добре обмислена хиперболизация, която преследва постигането на поставените пред държавната пропаганда цели.

 

Ние уважаваме привързаността на г-жа Адибекян към защитата на арменските държавни интереси, но от казаното от нея можем да се съгласим най-много с притесненията за евентуалното замърсяване на Каспийско море и опасността Азербайджан да остане без есетрови риби, респективно без черен хайвер за нуждите на дипломацията си.

 

Към останалите й съждения имаме сериозни резерви. Не казваме критики или несъгласия, точно заради дооброто ни отношение към общото в историческото минало на България и Армения и заради уважението ни към арменската общност в България. Струва ни се, че е твърде НЕдипломатично, за да не кажем направо грубо и брутално, да се правят не намеци, а истински „натвърди” спрямо г-жа Федерика Могерини за корупционни мотиви в работата й с азербайджанската страна. Представете си, тя водила преговори с външния министър на Азербайджан и след това казала няколко добри думи за отношенията между ЕС и Баку. (Пълният текст на бележките и коментарите, изказвани от г-жа Могерини след преговорите с азербайджанския външен министър са поместени изцяло в сайта ни тук: http://svobodennarod.com/world/item/5961-bryuksel-azerbaydzhan-e-vazhen-partnyor-na-eu.html ).

 

При цялото ни огромно уважение към г-жа Адибекян се налага да напомним, че ЕС има своите стратегически интереси в отношенията си с Азербайджан. Тези интереси се следват по един достоен начин и не е необходима никаква „хайверена дипломация” за да се водят преговори между Брюксел и Баку.

 

Нещо повече, въпреки много сериозните си стратегически интереси, ЕС рязко забави темпа на развитието на икономическите си отношения с Азербайджан, точно поради критиката му по отношение на възникнали проблеми със зачитането на човешките и най-вече на политическите права на гражданите на Азербайджан. Това доведе до три годишно забавяне в работата на Съвета за сътрудничество ЕС – Азербайджан, което със сигурност е нанесло щети и на двете страни.

 

Това обаче не се забелязва от г-жа Адибекян, която просто ни рисува между редовете картината как външният министър на Азербайджан – Елмар Маммадяров подава под масата на преговорите сак, пълен с буркани с черен хайвер, а г-жа Могерини се усмихва благо и веднага смекчава критичния тон към „кривите дърва” на азербайджанската вътрешна политика.

 

Подобни фантазии биха били съвсем в реда на нещата, ако г-жа Адибекян беше лидер на политическа партия от типа на нашата „Атака” (когато е в опозиция) или нещо подобно. Г-жа Лилит Адибекян обаче е основател на Дипломатическия клуб в Армения, страна с древна култура и не по-малко древна дипломатическа традиция, а не лидер на креслива популистка партия или издател на жълта многотиражка. И човек се пита, да не би не дай си Боже, арменскатастрана да прилага спрямо ЕС същите стандарти на военновременна пропаганда, както и срещу Азербайджан?! Ако това е така, значи в Ереван правят голяма грешка.

 

Политиката на ЕС винаги е била подчинена на философията, че ако искаш да промениш нещо някъде, в това число положението с човешките права, върховенството на закона и демокрацията, трябва да общуваш със страната, където искаш да постигнеш промяна, а не да я изолираш. Ако политическият елит в ЕС не беше в достатъчно разумнастепен снисходителен към недостатъците на политическите системи и правовия ред в страните от Централна и Източна Европа, може нямаше да доживеем разширяването от периода 2004 – 2007 година.

 

Е, в нашия случай изобщо не става дума за приемането на Азербайджан в ЕС, а за икономическо и логистично партньорство, което има много сериозни прагматични измерения. На арменската страна със сигурност и е много неприятно, че ледовете, сковали отношенията Брюксел – Баку през 2015 година са се поразмразили в известна степен. Но това не дава право на никого, а най-малко на човек с фундаментални познания в областта на дипломация да отправя обвинения в корупция и в пристрастяване към черния хайвер към Върховния представител по въпросите на външната политика на ЕС, защото г-жа Могерини работи за интересите на общността, която я е излъчила на този пост. Може само да се съжалява за подобни внушения – с манипулациите за черния хайвер, просто ни изпращат за „зелен хайвер”.

 

Изобщо, уличаването на различни хора в сериозни финансови и материални придобивки за сметка на Азербайджан, не дава никакво основание да се твърди, че цялостната политика на ЕС по отношение на Каспийския регион се основава на корупционни практики. Това твърдение не е само неверно, то е и глупаво и вредно за страната, която го изказва.

 

Тук изцяло ще се въздържим да коментираме въпроса дали журналистката Гайтанджиева е герой или не; дали Ерих Файгл и издателят Адолф Опел са „известна виенска гей-двойка” (би трябвало да се попита: и какво ако са ...) и така нататък. Няма да коментираме нито дидактичния тон към различни български политици (някои от тях си бяха изначално несимпатични, ама трябваше да отидат в Баку, за да бъдат порицани) нито претенциите към редакционната политика на вестник „Стандарт”.

 

Това са дребни въпроси на фона на фундаменталннтиния проблем: може ли политиката на един контенентален съюз с много голяма традиция в областта на върховенството на закона и вътрешния ред, да се формира или поне манипулира с корупционни средства?

 

Колкото и да е ниска репутацията на политическите елити в наше време – отговорът е, че това не е възможно, нито е технически изпълнимо. Поне на разглежданото най-високо равнище.

Публикувана в Гледища

На 09 февмруари 2018 г., се състоя 15-ия Съвет за сътрудничество (Cooperation Council) на Европейския съюз и Азербайджан. Срещата се проведе след три годишна пауза, въпреки, че по принцип би трябвало да е ежегодна. В официалното прессъобщение се подчертава, че срещата е проведена в контекста на интензифицирането на взаимоотношенията между ЕС и Азербайджан, включително и в духа на започналите през миналата година преговори за ново двустранно споразумение.

 

Предишният Съвет за сътрудничество беше проведен през месец ноември 2013 година, но след това последва период на охлаждане на отношенията между Брюксел и Баку.

 

Взаимоотношенията между ЕС и Азербайджан достигнаха най-долната си точка през 2015 година, когато Европейския парламент излезе с няколко резолюции, които бяха твърде критични към положението с човешките права в Азербайджан.

 

За разлика от Европейския парламент, Европейската комисия възприе много по-прагматичен и бизнес ориентиран подход. През ноември 2016 година, тя получи мандат да води преговори за ново споразумение с азербайджанските власти, което да дойде на мястото на предишното споразумение за партньорство и сътрудничество, което е подписано през 1996 г. и вече е на повече от 20 години.

 

По-долу, предлагаме бележките на г-жа Федерика Могерини (Federica Mogherini) след разговорите й с г-н Елмар Маммадяров (Elmar Mammadyarov), министър на външните работи на Азербайджан.

 

Елмар, аз съм много щастлива да съм Ваш домакин – на Вас и на цялата Ви делегация за 15-ия Съвет за сътрудничество между Европейския съюз и Азербайджан. Мина известно време – няколко години – през които не се срещахме в този формат. И днес ние подновихме тези срещи, коато част от интензифицирането на нашия ангажимент от миналата година. Срещата беше изключителвно полезна, много открита, много конструктивна и ние обсъдихме няколко въпроса, смисъла на които ще се опитам да предам в следващите минути.

 

Но този ново и интензифицирано обвързване, което имаме от миналата година, вкючва преговорите при които ние постигнахме напредък към едно всеобхватно ново споразумение между ЕС и Азербайджан. И позволете ми да кажа, че посещението на Президента [на Азербайджан, Илхам Алиев] миналата година, представлява един много важен момент в изминатия път.

 

Надявам се, че тези преговори скоро ще бъдат приключени, за да направим партньорството си по-адекватно на времената в които живеем, на предизвикателствата пред които сме изправени и на възможностите, от които можем да се възползуваме. Ние също така обсъдихме необходимостта да имаме по-редовен обмен, по-структуриран обмен в областта на външната политика и на политиката по сигурността и ние ще продължим да работим върху тези идеи.

 

Днес ние направихме преглед цялостното състояние на нашите отношения, на двустранните аспекти, както и на важния дневен ред, който имаме като част от Източното партньорство (Eastern Partnership) и Европейската политика на добросъседство (European Neighbourhood Policy).

 

Азербайджан е важен партньор за Европейския съюз, чиято независимост, суверенитет и териториална цялост, Европейският съюз подкрепя изцяло. Нашите близки контакти се илюстрират от факта, че Европейският съюз е най-големият икономически партньор на Азербайджан, представлявайки почти половината от външната търговия на страната – по-точно 48,6 процента. Също така, Европейският съюз е най-големият чуждестранен пряк инвеститор в Азербайджан. Страната започна да диверсифицира икономиката си и едновременно с това ние се надяваме да видим Азербайджан да ускори процеса на приемането си в Световната търговска организация (WTO).

 

Южният газов коридор е само един пример на нашето стратегическо партньорство в областта на енергетиката, което обслужва интересите и на Азербайджан и на Европейския съюз. Пускането в експлоатация на железопътната линия Баку – Тбилиси – Карс, също беше стъпка към транспортното свързване на ЕС, Турция, Грузия, Азербайджан и Централна Азия.

 

Споразумението за въздушните съобщения, което договаряме, също ще помогне да свържем Азербайджан и страните от Европейския съюз. Колкото повече хора от ЕС и от Азербайджан могат да пътуват и да се срещат, да обменят о пита си и да разбират обществата си, своята история, своите култури, толкова по-добре ще е за нашите взаимоотношения. Но също така, тези проекти имат и стратегическа стойност, с оглед на геополитическата свързаност на Европа и Средна Азия чрез този регион.

 

Днес, ние също така обсъждахме проблемите на демокрацията, върховенството на закона и зачитането на човешките права. Това е част от солидна основа за взаимно полезна връзка. Европейският съюз винаги е подчертавал и сега отново подчерта, че пълното изпълнение на международните задължения и ангажименти на Азербайджан е от жизнено важно значение за нас. Това означава да се възприемат препоръките да се въведат правила за избиорите, за правото на сдружаване и за медиите в съответствие с международните стандарти, особено в предизборния контекст, в който Азербайджан е влязъл.

 

Европейският съюз винаги подчертава въжността да се уважават човешките права и основните свободи. Ние вярваме, че едно жизнено гражданско общество е от съдбоносно значение за съществуването и напредъка на демокрацията и ние ще продължим подкрепата си в това отношение.

 

Също така, ние обсъждахме Нагорно-Карабахският конфликт, който си остава много сериозно предизвикателство. Подновяването на разговорите на високо равнище във Виена, Санкт Петербург и в Женева е важно развитие на нещата. Ние бихме искали да видим страните да следват техните ангажименти да интензифицират преговорите и на ограничат напрежението по Линията на съприкосновение.

 

Ние вярваме, че status quo-то е неустойчиво и че конфликтът няма военно решение. Той се нуждае от политическо уреждане в съответствие с международното право. Европейският съюз продължава изцяло да подкрепя усилията и предложенията на съпредседателите на Минската група на Организацията за сигурност и сътрудничество (ОССЕ), включително чрез нашия специален представител, кто и мерките за изграждане на доверие.

 

На края, ние се върнахме няколко месеца назад към срещата на Източното партньорство, която се проведе тук в Брюксел през ноември и потърсихме продължение на някои от нейните заключения. Аз благодарих на г-н Министъра за неговите много конструктивни приноси и за много приноси, които Азербайджан направи за подготовката и провеждането на днешната среща.

 

Едно от заключенията, които обсъждахме днес е необходимостта от по-нататъшно укрепване на стратегическата комуникация, да обясняваме за какво става дума в нашето партньорство, и какви пмени ще донесе то за нашите граждани – а именно промени за добро. Ще дам само един малък пример за това сътрудничество – практическото отражение върху ежедневния живот на нашите граждани на програмата „Еразъм+”. От 2015 година насам, ЕС е финансирал повече от 1300 премествания на студенти и университетски служители между Азербайджан и страните от ЕС. Това е нещо, което се надявам да нарастне в бъдеще.

 

Така че, Елмар, аз бих искала да Ви благодаря на Вас, на Вашия екип за това, че ст еднес в Брюксел за конструктивна и гледаща напред дискусия, която ние със сигурност ще продължим. Приятелите и партньорите са способни да разискват и лесни и по-трудни въпроси и аз съм много доволна, че успяхме да направим това днес. Уверена съм, че това ще продължи по един открит, конструктивен и положителен начин.

 

Благодаря Ви много.

 

Превод: Теодор Дечев

Публикувана в Свят

Задъжително предисловие от редакцията:

Както не веднъж вече е ставало дума, налага се да поместваме текстовете на д-р Георги Коларов със своеобразни задължителни предговори. Редакцията на „Свободен народ online” винаги е изпитвала респект към познанията на д-р Коларов в областта на латиноамериканските екстремитски левичарски, марксически, маоистки и дори про албански – „енвер ходжистки” организации. Неговата компетентност в тази област е огромна и никой не може да постави под съмнение експертизата му по отношение на „внесените от вън” и „автохтонните” терористични организации в Латинска Америка.

 

Едновременно с това, политическата искреност на д-р Георги Коларов понякога преминава не границите на политическата коректност (при него това е ругателно понятие, което няма нищо общо с действителното значение на термина), а и на елементарния добър тон. Редакцията на електронния ни вестник, изобщо не смята, че съществуващите политически режими в Беларус или в Азербайджан могат да бъдат давани като примери за демократичност или за толерантност към инакомислещите, но едновременно с това смятаме, че квалификациите, които д-р Коларов употребява по адрес на властта в Минск или в Баку просто не му приличат.

 

Подобни комплименти биха могли да бъдат евентуално използувани от някой местен политически активист, който реално е пострадал от режима, а не от политически анализатори, коментиращи положението н Беларус и в Азербайджан, „прелитайки през въздушното им пространство”. Още повече, че авторът открито и искрено симпатизира на други авторитарни и популистки режими и фасадни демокрации по широкия свят. Подобен двоен аршин не е пример за добър тон.

 

Всъщност, точно филипиките срещу режима на Лукашенко в Беларус са една от причините, текстът на д-р Коларов да е твърде интересен. Прави впечатление, че проруски ориентираните анализатори, публицисти и / или просто пропагандисти, засилват критиките си срещу режима в Минск, независимо, че както пише д-р Коларов „граница между Русия и Беларус просто няма” и независимо, че тези дни в Беларус се проведоха мащабни военни учения с участието на много голям руски военен контингент.

 

След като знаем отлично, че твърде дълго време, режимът в Минск беше меко казано подкрепян финансово от Москва, човек би се позачудил защо ли днес симпатизантите на Путин и на „руския свят” нападат така свирепо „бащицата” на беларуския народ ? Отговорът разбира се минава през демонстрираната от Лукашенко резервираност по отношение на конфликта в Украйна, където той не подкрепи анексията на Крим, създаването на ЛНР и на ДНР, нито пък „руската пролет” в Източна Украйна, още по-малко иницативата за създаване на Малорусия вместо днешна Украйна.

 

Следвайки познатата ни в България поговорка „тебе думам дъще – сещай се снахо”, Лукашенко, както и лидерът на Казахстан – Нурсултан Назърбаев, бяха крайно обезпокоени от перспективта в държавите им да започнат идентични процеси. Тази резервираност и напълно основателна предпазливост, бяха приети зле от адептите на „руския свят” и днес вече четем твърде тежки думи за г-н Лукашенко, а някак мимоходом и за „ужасите”, преживяни от руското население в Казахстан.

 

Като хора, които малко или много следят събитията в постсъветското пространство, ние бихме се съгласили, че е много възможно етническите руснаци да са преживяли тежки дни в Узбекистан или в киргизстан по най-различни причини, но е твърде съмнително да са преживяли някакви тежки страдания точно в Казахстан. В най-лошия случай, става дума за изолирани инциденти, които не са добили никаква гласност, поради принципния стремеж на казахстнаското ръководство да тушира всякакви етнически и религиозни противопоставяния. Отделен въпрос е, че не е много ясно, кои са повече в Казахстан – руснаците или казахите и възможно ли е руснаците да бъдат „тероризирани” при такъв етно-политически пейзаж.

 

Затова, въпреки редица недопустими словесни изблици в него (тук изобщо не си струва загубата на време и място да коментираме „дежурните” хули, отправени в текста по отношение на днешното ръководство на Украйна) , текстът на д-р Георги Коларов представлява интерес и умният читател ще прочете доста неща между редовете, а и зад тях ...

 

Тези дни бях запитан във Фейсбук, защо помествам материалите на д-р Георги Коларов. Отговорих, че в крайна сметка, трябва да знаем и какво мислят, твърдят и пропагандират нашите (кога уважавани, кога – не) опоненти. Иначе ще се озовем в положението на източни духовни лица, медитиращи съзерцавайки пъпа си. На нас такава роля не ни подобава, а такова поведение е вредно, особено за медия, която трябва освен да забавлява, но и да е полезна за читателите си.
Затова, като поднасяме съжаленията и извиненията си на засегнатите лица (редакцията няма как да приеме, заявлението, че Азербайджан е престъпна, криминална и още Бог знае каква държава, нито пък смята за доказани твърденията за незаконна търговия с оръжие хвърляни на едро в текста), ние поместваме текста на д-р Георги Коларов без каквито и да са редакционни или даже коректорски изменения.

 

Нивото на чиателите на „Свободне народ online” е достатъчно високо, за да могат сами да си съставят мнение по тезите на автора на публикувания текст. Ние нямаме практика да премахваме неудобни за нашите разбирания абзаци от предложените ни за поместване текстове. Дотолкова, доколкото текстът на д-р Коларов не съдържа призиви за насилствена промяна на конституционния строй у нас, смятаме, че можем да си позволим лукса да поместим този твърде неортодоксален текст и да го оставим на преценката на читателите.

 

д-р Георги Коларов:

Конфликтите в Донбас и Арцах продължават да се разгарят, въпреки упоритите опити на Кремъл да се прояви като ефективен мениджър по предотвратяването и изглаждането им.

 

Шефът на Донецката областна военна и гражданска администрация от украинска страна Павел Жебривски потвърди бомбардировките на пречиствателната станция на областта, а вторият човек в Донецк Едуард Басурин вече обвини украинския батареен командир Андрей Соколов в умишлено създаване на хуманитарна катастрофа – в града водата е спряна в средата на лятото.

 

Това беше нещо като отговор от страна на управляващите армията и специалните служби на Украйна бандеровци на инициативата на лидера на ДНР Александър Захарченко за създаване от регионите на бивша Украйна на нова държава – Малорусия, със столица Донецк и флага на Богдан Хмелницки. Той декларира, че на цялата територия на бившата УССР е легитимно единствено ръководството на ДНР и ЛНР. Обаче представителите на двете републики на преговорите в Минск нарекоха инициативата „несвоевременна и дискусионн”. Един от най-приближените политици на Путин – Александър Сурков сподели, че „този хайп като цяло е полезен и че Донбас воюва не за отделяне от Украйна, а за целостта и, за цяла Украйна, не за отделна част”.

 

Тук трябва да се има предвид, че идеята не е нова. Писателят – донбаски опълченец Захар Прилепин отдавна я разработва в книгите си. Друг писател – убитият през 2015г. пред дома си в Киев Олесь Бузина се смяташе за идеолог именно на Малорусия. Трети писател – живеещият в изгнание в Крим и Москва киевски политик Валентин Халецки отдавна се опитва да намери политическа реализация на малоруската идея и един ден ще успее.

 

В същото време, президентът Петр Порошенко, както и временният му предшественик Александър Турчинов (после секретар на Съвета за национална безопасност) се радваха на благосклонността на така наречения „батька” (от баща на нацията и всички белоруси) Александър Лукашенко. Той пристигна в Киев за да потвърди, че «няма да има агресия срещу Украйна от страна на Беларус» (тоест, удар в гръб). Неговите думи, че след руско-белоруските военни учения „Запад-2017”, руски войски няма да останат на белоруска територия, като че ли напълно успокоиха Порошенко и не докрай Турчинов, който изглеждаше скептичен, по време на съвместната пресконференция на двамата президенти.

 

Наложи се „батьката” да отдели специално време за среща с Турчинов, за да го успокои. Явно тревогата на бившия временен президент идваше от изказването на украинския министър на отбраната Степан Полторак, в деня на визитата на Лукашенко в Киев, че руските войски в Беларус може да изиграят ролята на „Троянския кон” - да влязат там за ученията и после, вместо на изток към Русия, да се насочат на юг, към Украйна. Болната фантазия на министъра е характерна за сегашния киевски елит.

 

В случая по-важното беше поредната проява на дистанциране от Русия на Лукашенко, който в последно време не поддържа нито една външнополитическа инициатива на Кремъл. Дори на сесията на ОССЕ в Минск мнозинството белоруски делегати гласуваха антируска резолюция.

 

Не е тайна, че белоруският елит открай време систематично и последователно работи за дистанцирането на страната от ОДКБ и ЕвраЗЕС и приближаването и към Европа. Особено тясна е интеграцията на Минск със съседните страни-членки на ЕС. С тях върви интензивна търговия, основно там учат и децата на този елит. Подобно поведение дава основание на някои експерти да твърдят, че всъщност в Република Беларус живеят две нации. Но не както в Украйна: русите на изток, украинците на запад, а по цялата територия на страната. Простолюдието и средната класа се изживяват като руси, или в краен случай като западни руси. Елитът обаче изпитва носталгия по старата Жечпосполита (средновековната полско-литовска държава, която е включвала цялата белоруска територия) и вече развива самосъзнание не на белоруси, а на «литвини». Последните бавно, но сигурно овладяват ключовите постове в сферите на културата и образованието, като особено внимание отделят на историята на въпросната Жечпосполита.

 

Авторът със собствените си очи е виждал какви средства се хвърлят за възстановяване на замъците на полските и литовските магнати, особено в западната част на страната, със значително полско малцинство. В Минския Държавен Университет и досега могат да се купят мемоарите на полския генерал Михал Соколницки – началник на контраразузнаването на армията на Наполеон Бонапарт (авторът представи книгата на страниците на софийското списание „Геополитика” още през 2004г.) Генералът обижда и ругае Русия и руснаците.

 

Противостоенето на линията на Кремъл за интеграция на постсъветското пространство се изразява и в постоянните неприятелски действия срещу единствения съюзник на Москва в Южен Кавказ – Република Армения. Тези дни блогърът Александър Лапшин (с руско, украинско и израелско гражданство), екстрадиран от Беларус в Азърбайджан, получи в Баку тригодишна присъда за честите си визити в Република Арцах и подкрепата за арменската кауза. Той никак не е очаквал, че страната, където могат да го арестуват и предадат на азербайджанците, е именно Беларус, която дори вече няма и граница с Русия – минава се свободно в двете посоки.

 

В случая Лукашенко явно отработва високия орден „Гейдар Алиев”, връчен му от наследника Илхам през ноември миналата година, малко преди ареста в Минск на Александър Лапшин. Трябва да се има предвид, че този орден е изключително скъп и ако „батьката” някой ден бъде прогонен от подопечните си, може да постъпи като последния румънски крал Михай. Както е известно, навремето той е заложил в швейцарска банка връчения му от Сталин скъп орден „Победа” и така е поправил финансовото си състояние за години напред. Още по време на връчването Лукашенко беше обещал да отработи ордена, но тогава никой не го разбра добре.

 

Поради случващото се в ОДКБ и ЕвраЗЕС (всички азиатски страни-членки заемат позиция в полза на Азърбайджан по въпроса за Арцах), Република Армения също провежда балансирана политика между ОДКБ и НАТО и между ЕвраЗЕС и ЕС. За отбелязване е, че в Ереван постоянно пристигат делегации от САЩ, Латинска Америка и ЕС и много рядко от бившите съветски републики (освен, разбира се, от Руската Федерация, която е гарант за съществуването на Армения).

 

Президентът, министър-председателят и министърът на външните работи също избират западните дестинации за своите визити. Ако има и някакви контакти със Средна Азия, те са предимно с Узбекистан и Туркменистан, които не членуват в посочените по-горе две организации. Активен е също така диалогът с Индия, а отскоро и с Япония. С Китай също се развива добре, макар да е затруднен от един незаобиколим фактор: китайският съюзник Пакистан изобщо не признава арменската държава и безплатно въоръжава Азърбайджан.

 

Баку също се опитва да води многовекторна политика. По време на необявеното си предварително неотдавнашно посещение там, руският президент Владимир Путин заяви, че „ситуацията в региона е сложна, срещата ни ще способства да намерим пътища за решаване на всички спорни проблеми и да поговорим за развитието на двустранните отношения”. Местният политолог Елгар Велизаде обясни, че „ситуацията налагаше срочната намеса на двамата президенти”. В случая не става дума само за реалната опасност от възобновяване на военните действия по цялата арменско-азърбайджанска фронтова линия (не само в Република Арцах).

 

Основната причина за тревогите на Илхам Алиев и за спешната президентска среща е тоталното компрометиране на бакинския сатрап и подопечните му политици, дипломати, шефове на специалните служби, бизнесмени, случило се не без участието на нашата известна разследваща журналистка от вестник „Труд” Диляна Гайтанджиева и на френския аналитик Тиери Мейсан. Оказва се, че Азърбайджан е посредник в продажбите на оръжие за милиарди долари за различни воюващи ислямистки групировки по целия Ориент – от Пакистан и Индия до Конго и Южна Африка. Пренасянето му е ставало с азърбайджански самолети на компанията „Силк Уей Еърлайнс”, с пари на Саудитска Арабия и ОАЕ.

 

Външният министър Елмар Мамедяров е наредил на дипломатическите мисии на страната да обезпечат на тези самолети дипломатически статус, което означава, че според Виенската Конвенция, никой няма право да ги проверява. Така за 3 години са изпълнени 350 рейса и е транспортирано оръжие за 1 000 000 000 долара. Министърът на отбранителната промишленост Явар Джамалов е купил оръжейни складове в Сърбия, Чехия, у нас в България и на други места в Европа. Конкретно от България, благодарение на престъпната дейност на азърбайджанското посолство, е пренесено оръжие за ислямистките бунтовници в Сирия, производство на ВМЗ – Сопот и чешката фирма Татра Дефенс Индустриал. Самолетите са летяли от Бургас до саудитското пристанище Джеда.

 

Случилото се може да помете като ураган целия политически и дипломатически елит на Азърбайджан. А за нас поуката е да не се обвързваме с тази криминална република. Нито с нефте-газови коридори, нито с нещо друго. Тя е наследствена петролна монархия, построена на грабеж на все по-обедняващия народ и на престъпни взаимотношения със себеподобните.

 

Задачата на Путин става все по-тежка: християнските бивши съветски републики гледат на Запад, към ЕС, САЩ и Канада, а мюсюлманските се издържат от престъпност и терор над собствения си народ. Може би той трябва да се вслуша в пророчеството на последния руски класик Александър Солженицин, изказано по държавната телевизия: „Руснаците трябва да бъдат изселени от мюсюлманските райони на бившия СССР. В този ислямски свят ние нямаме какво да правим”. Ако обаче се стигне официално дотам, ще настъпят и кардинални промени в евразийската доктрина. Реално процесът е налице: наскоро авторът беше в калининградското село Весьоловка, с цел да направи репортаж за дома на средновековен протестантски свещеник, в който е живял великият немски философ Имануел Кант и е възпитавал децата му.

 

Местните хора се показаха като истински гостоприемни славяни. По време на разговорите, се надпреварваха да разказват какви ужаси са преживели в Казахстан, Киргизстан, Таджикистан (както се оказа, всичките, без изключение са преселници от там), по време на размириците от периода на „перестройката” и първите постсъветски години. И благодаряха на Бога, че са се добрали до най-западната точка на Руската Федерация, където живеят спокойно и нищо не им липсва. Съжителството с ислямския свят обаче става все по-голям проблем и за Русия на Путин.

Публикувана в Гледища
Страница 1 от 2