Добромир Байчев спечели Голямата награда на 10-тия юбилеен конкурс за непубликуван български роман „Развитие“. Добромир е роден през 1976 г. в Лясковец (област Велико Търново). Живее в София. “Глиненият цар” ще бъде първата му издадена книга. От 2003 година работи като сценарист за различни ТВ продукции - “Господари на ефира”, “Пълна лудница”, “Комиците”, “Голата истина”, “Спортна треска”, “Особености на националния туризъм”, “Говорещи глави” и др. Печелил е редица национални конкурси за сценарии.

 

Поводът да напишете „Глиненият цар“ е специално за участие в Конкурс „Развитие“ или някаква потребност да изразите отношението си по темата за насилието, тоталитаризма, лагерите...?

Второто. Темите за мракобесието на тоталитаризма и смазването на талантливия и/или инакомислещ човек са важни за мен. Една от любимите ми книги е "1984". Един от любимите ми филми е "Животът на другите" (2006, Германия), който разказва за тези неща по гениален начин.

Що се отнася до насилието, упражнявано от тоталитарната машина у нас, то концлагерът "Белене" е негов символ и инструмент за сплашване чак до самия край на режима. На портала на т. нар. "Втори обект" в лагера е била изписана прочутата фраза на Горки: "Човек – това звучи гордо". Мото, което по своя безграничен цинизъм надхвърля цинизма дори на нацисткия режим с неговото "Arbeit macht frei" (на входа на Аушвиц).

"Глиненият цар" първоначално беше написан под формата на киносценарий през 2015. Тъй като не "мина" на сесията на НФЦ, а за мен беше важно да разкажа тази история, реших да напиша книга на основата на сценария. До участието в конкурса "Развитие" се стигна съвсем случайно. Ден преди изтичането на крайния срок за приемане на ръкописи, научих за конкурса от публикация в интернет. И понеже ръкописът си стоеше готов от поне половин година и нямах ясна идея какво да го правя, просто го разпечатах и го занесох в корпорация "Развитие". Така че, когато излезе книгата, се сърдете или благодарете на г-н Александър Александров. Аз лично му благодаря – на него и на журито (проф. Ивайло Знеполски, доц. Бойко Пенчев и Георги Господинов).

 

Журито определя романа Ви като политически, такъв ли е той според Вас?

Предполагам, че е и такъв, доколкото показва реалистично механизмите на действие на репресивната машина на комунистическия режим в ранните му години. Във всеки случай, трудно бих го нарекъл и исторически роман. Не че не носи характеристиките на такъв, но когато се каже "исторически роман", си представям по-скоро някакво мащабно платно, роман "тухла" от 700 стр. – докато разказът в "Глиненият цар" целенасочено е компактен, кондензиран.

Важно е да се каже, че това не е роман за "Белене" по принцип – защото това би било доста плакатно произведение – а роман, разказващ историята на един конкретен човек, въдворен в "Белене". Ако го прави добре, страничният продукт вероятно е, че е и политически роман.

За мен "Глиненият цар" е драма, ситуирана в един определен исторически контекст. Други да определят точния жанр.

 

Романът Ви изкарва на преден план личната история, съдбата на един от героите – основният персонаж. В този смисъл действието можеше да бъде във всеки един от лагерите, функционирали на територията на България. Защо избрахте Белене?

Защото е най-големият и най-страшният от всички концлагери. А и от гледна точка на историческата достоверност, лагерът "Белене" е бил крайната дестинация за най-отявлените "врагове на народната власт". Даже в един момент (през 1950 г., ако не греша) властите вземат решение занапред въдворяванията да се извършват само в "Белене".

Дори днес, ако погледнете остров Персин от българския бряг, ще ви побият тръпки. Ако си представите за миг блатата, калта, пълчищата комари и змии – и няколкото хиляди клетника, изкарани на каторжен труд от зори до мрак, ще ви се смръзне кръвта. Остров Персин е гранична територия между живота и смъртта – само че ограден не от водите на Лета, а от "хубавия син Дунав". Царство на забвението. Така че, просто нямаше как да ситуирам историята за д-р Димо Айранов другаде.

 

Има дискусия в обществото за лагерите, миналото, говоренето за тях. Мненията се разделят, според едните темата е дотегнала на хората, трябва да се гледа напред, а не назад. Другите, обратно на това, изтъкват, че малко и грешно се говори за годините след 1944-та и сега е моментът за обективен и цялостен прочит на събитията. Мнението Ви?

За да гледаш напред, трябва да познаваш миналото. Ще се повторя, но ако и у нас някога се направи филм на нивото на "Животът на другите", никой няма да каже: "Айде стига сте го дъвкали тоя комунизъм!". Просто защото е брилянтно разказана история. Т.е., ако става въпрос за "говорене за миналото" във формата на художествено произведение – ако е талантливо, винаги ще има място за него.

За съжаление съм сигурен, че по-младите поколения у нас нямат никаква представа за зверствата на комунистическия режим и концлагерите в България. На всички, които се интересуват от темата, бих препоръчал мащабния труд "Концлагерът Белене. Островът, който уби свободния човек" (2017) на Борислав Скочев, който е документално четиво. Журналистът Христо Христов нарече книгата на Скочев "Библията за Белене, в която е разказано всичко, от А до Я".

 

Чувствате ли се като част от новата вълна на български романисти, както коментира журито на конкурса?

Твърде рано е да се чувствам като част от каквото и да било – книгата дори още не е издадена. Нека първо излезе от печат и стигне до читателя. "Писател" и "романист" за мен са много гръмки "титли". Ако хипотетично бъдат издадени още 2-3 мои книги (и те се приемат добре от публиката), чак тогава – евентуално – бих си променил разбирането. За момента се възприемам като сценарист, който е написал книга.

 

Успехът на „Глиненият цар“, който спечели голямата награда на „Развитие“ мотивира ли Ви да започнете нов роман?

Мотивира ме да довърша написването на една история, която вече съм започнал. Дали крайният резултат ще е филмов сценарий или произведение в проза, за мен няма особена разлика. Може би ще е и двете. И към двете форми подхождам по сходен начин – с дисциплината и яркия визуален език на киното. Не ми допада излишната "бъбривост" нито в литературата, нито на екрана.

Държа да кажа, че наградата на "Развитие" ми дава нещо дори по-ценно от мотивацията да напиша следваща история – свободата да го направя.

 

След време Ви предстои и среща с публиката, след като „Глиненият цар“ бъде издаден. Страхувате ли се по някакъв начин от нея или оценката на журито Ви дава известна увереност?

Не само че не се страхувам, ами нямам търпение "Глиненият цар" да стигне до четящата публика. Нали затова е написан – за да се чете. Макар че в книгата няма нищо автобиографично, тя е дълбоко лична за мен. Не мога да обясня защо, но е факт. Аз просто трябваше да разкажа тази история. Никога преди не съм се вълнувал по такъв начин, докато пиша текст. Надявам се това вълнение да зарази и читателя.

Оценката на журито несъмнено е окуражаваща, но не е редно аз да говоря за качествата на книгата си. На читателите мога да обещая само това – романът е силно кинематографичен и се чете на един дъх. Финалът ще ви свари неподготвени.

Публикувана в Очи в очи

Литературният конкурс „Развитие” е институция и трябва да продължи съществуването си, дори да бъде надграден. Около това становище категорично се обединиха членовете на Обществения съвет, създаден от организаторите на „Развитие” по повод 20-годишнината на единствения у нас конкурс за непубликуван български роман.

Публикувана в У нас

Трудно ми е да коментирам думи на министъра на отбраната Николай Ненчев и неговото желание да ремонтира нашите изтребители МиГ-29 в друга страна, различна от страната-производител. Наистина не е ясно какви преговори води той с поляците за ремонт и поддръжка на бойните ни самолети.



Авиацията е такъв род войска, която изисква техниката да бъде поддържана на изключително високо ниво. Единствено производителят на тази техника има право да извършва това- както да удължава ресурса на двигателя, така и да прави капитално-възстановителните ремонти, да доставя и резервни части. Този принцип важи не само за руските, а за всички самолети по света, американските F-16 също не правят изключение.

Публикувана в Гледища

Балетист No 1 на България Александър Александров беше бит и арестуван тази сутрин, когато причаквахме Волен откъм Александър Невски. Той не беше направил абсолютно нищо и поради недоразумение с полицията беше гонен от 30-40 полицаи, ритан в бъбреците и арестуван! След това разпитаха свидетелите, а сега не може да бъде открит в кой участък е отведен!

До кога ще оставяме да тормозят бъдещето на България негодниците като Волен и Станишев и цялата шайка там!? Те продължават да си управляват необезпокоявани и изобщо не им пука за протеста! Твърдят, че протестират 50-100 платени агитатори! Смятате ли, че човек като Александър е платен?

 

Това съобщение се появи сутринта във Фейсбук от приятелите на момчето.

 

По-рано днес се появи информация в медиите, че полицаи са били и арестували млад мъж по време на протеста "На кафе пред парламента". Задържаният е 32-годишният Александър Александров, балетист в Софийската опера и балет, които цял ден го издирвали, съобщи бТВ.

 

Протестиращият беше освободен в късния следобед. Бил е осъден по бързото производство и ще трябва да плати 200 лв. глоба за дребно хулиганство. Александров е бил наранен при ареста. Според негови приятели е бит от полицаите. Според полицаите той е паднал и сам се е наранил.След като го прегледали в "Пирогов", го откарали в в Пето РПУ, където го осъдили по бързото производство и го освободили.

 

Негов приятел разказа, че някой от множеството го блъснал, а той без да иска съборил полицейска радиостанция. Според информацията на пресцентъра на МВР полицията е арестувала мъжа, защото не се подчинил на полицейско разпореждане - побягнал от служителите на реда въпреки предупрежденията да спре.

 

Любителско видео, разпространено във "Фейсбук", показва, че мъжът е сред тези хора, които освиркват Волен Сидеров, когато водачът на "Атака" отива към парламента, заобиколен от най-малко 20 полицаи. Той и кортежът му са заобиколени от млади хора, които викат по Сидеров "Извини се, бе!", "Ние ли сме платени, бе!", "Ефенди" и го освиркват.

 

Ето какво пише за него в страницата на Софийската опера и балет: 

Александър Александров Роден е в София през 1981 г. Завършва Държавното хореографско училище през 1999 г. в класа на премиер-солиста Бисер Деянов. След завършването печели награда от фондация "Нуреев" и продължава развитието си в театралния клас SBBS – Цюрих. Там работи със световноизвестните педагози Chris Jensen, Francois Petit, Alex Unsuliak. През следващия сезон танцува в световноизвестната трупа JBF ("Младият френски балет"). Продължава кариерата си в Националната опера и балет, Ballet du Capitole – France, Ballet Unternational – USA, Boston Ballet – USA. Репертоарът му включва ролите на Базил от "Дон Кихот", Принцът от "Лешникотрошачката", Джеймс – "Силфида", Меркуцио – "Ромео и Жулиета", Джон – "Зорба гъркът", Кашчей – "Жар птица" и други. През 1997 г. печели бронзов медал на балетния конкурс "Анастас Петров", а през 1999 г. – златен медал на същия конкурс. През 2002 г. печели сребърен медал на XX юбилеен балетен конкурс във Варна.

Осъден 

 

 

Публикувана в У нас