Защо да се изкачите до там?

Върхът е най-южната точка на България - достатъчна причина да се запътите на красиво пътешествие в източнородопския граничен рид Гюмюрджински снежник. Ридът е защитена местност - оазис, издигащ снага високо над околните меки гънки в тази  част на Родопите.

В ясно време от билото се виждат заливът Порто Лагос, езерото Вистонида и Егейско море с близките острови – Тасос, Самотраки и Гьокчеада. Залезът на върха е особено романтичен.

Как да стигнете?

40970 650


Върхът е висок само 1463 м. Изкачването му обаче не е от най-леките. Изходен пункт е старата застава над село Горно Къпиново (на 50 км от Кърджали). Едночасов преход по стръмен горски път извежда до хижа Хвойнова поляна с малко езерце край нея. Дотук се стига и с високопроходим автомобил. След хижата следвате сравнително добра червена маркировка. По стар граничен път и пътеки ще излезете на билото. Оттук, поемайки на изток, можете 1) да се движите по граничната бразда с всички изкачвания и спускания до върха, или 2) да продължите по маркираната с червено пътека, лъкатушеща по северния склон. Вторият вариант спестява част от и без това голямата денивелация и ще сте на завет от почти постоянния вятър. Но при този вариант пък няма да се насладите на гледката на юг.

40969 650
Ако изберете първия вариант, освен Вейката, ще изкачите още един панорамен връх – Три кладенци или Ючбунар (на турски). Ще го познаете по каменните зидове от овчарници, изоставени след като новата граница преминала буквално през средата им.

А връх Вейката ще познаете по граничната пирамида номер 4. Изкачването отнема около 5:30-6:00 часа при хубаво време и лек багаж. За слизане предвидете поне 3 часа. По-неопитните могат да планират изкачване за два дни, като нощуват край хижата или в близост до върха.

40968 650

Съвет: Запасете се с достатъчно вода (последната чешма е до хижата), внимавайте за отровни змии (не са много, но се срещат). Районът е граничен, така че спазвайте разпоредбите на Гранична полиция. Зад бившия кльон все още има шанс да попаднете на старо минно поле. Спазвайте маркировката и не се отклонявайте от утъпканите пътеки.


Източник: http://www.peika.bg/statia/Vrah_Veykata_v_Rodopite_nay_yuzhnata_tochka_na_Balgariya_l.a_i.98089.html

Публикувана в Пътешествия

Иван Киселов не вярва, че еднократните действия на премиера са достатъчни доказателства за същинска промяна на модела на управление в страната.

В началото на февруари, по време на срещата на премиера с българската общност в Лондон, в какафонията от подвиквания и размяна на реплики, въпросът на един млад мъж разбуни духовете. "Шпигел на немски означава огледало, г-н Борисов. Вие като се погледнете в огледалото, виждате ли Пеевски?" пита Иван Киселов. Думите му предизвикаха аплодисмени в залата, отричане от страна на Бойко Борисов, тур на пиара му по телевизиите, в който въпросите бяха определени като провокация и сравнени с методите на Държавна сигурност. Само две седмици след това премиерът обяви, че думите на Киселов са предизвикали у него просветление, той е осъзнал как изглежда в очите на хората и затова е започнал масово да спира обществени поръчки.

Ето какво мисли самият Иван Киселов за неочаквано бурните реакции, предизвикани от думите му. Той е консултант във финансовия сектор в Лондон, от 2007 г. учи извън България, като завършва бакалавърска степен в Италия. Следват стажове в различни европейски държави, включително и в БНБ, а преди три години завършва магистратура в Лондон и започва работа там. Заради естеството на работата си той казва, че има поглед над икономическите и политическите събития в Южна и Източна Европа.

Вашата реплика създаде неочаквано бурна вълна от реакции, както от страна на премиерът, така и от медиите. Включително бяхте свързан с медии и икономически кръгове. Как си обяснявате това?

Относно обвързването на личности с кръгове, това е ужасно отровен начин да се влияе на хората с по-критично отношение и поглед над събитията в страната. Хората, които насаждат ненавист към всяко по-критично мнения, са тези, които печелят от липсата му. За мен беше изключително притеснително, че вместо вицепремиери да отговарят на въпросите и обвиненията с аргументи, те скачаха на амбразурата наред с абонираните коментатори.

Доколко вашият въпрос и самата среща в Лондон са повлияли на конкретните действия, които премиерът поде в последните седмици?

Въпросът е можем ли да говорим за конкретни промени? Първият ден след срещата нямаше никакъв отзвук, БНТ и до сега не отразиха темата. Колкото дали съм очаквал ефект - за мен въпросът ми обобщаваше мнение, насъбирано от много хора, в продължение на много години. Необяснимо е докога и как могат да се случват шокиращи, дразнещи, непрозрачни, несъвместими със закона неща, по толкова очевиден начин, и това да не води до нищо. Страхотното натравяне на информационната среда вече доведе и до липса на възмущение. Всичко това не е в полза на никой, който има някакво чувство за морал и отношение към родината.

Нужно е да се научим, че разговорите и приказките трябва да водят до конкретни резултати, които не трябва да се изчерпват с едни еднократни действия на един човек. Става дума за една система, която се е доказала като корумпирана и неработеща на всички нива, от регулатори като КЗК, КФН и дори - централната банка. Напълно оправдано е абсолютното недоверие в институциите и няма как то да се върне, без те да се докажат с конкретни действия.

Обещанията за дълбоки реформи бяха сред причините това правителство да бъде сформирано и да получи подкрепата на гражданите, но ние виждаме, че тези реформи не се случват. Те са орязани и все по-осакатени, и, както виждам от реакциите на ЕС, не кореспондират на това, което трябва да се направи. Някои ще кажат, че чакаме ЕС да ни каже какво трябва да се направи. Тъжно е, че някои отвън трябва да ни каже, че сме много зле, понеже ние много добре знаем какви са проблемите и решенията. Има хора, които знаят какво е нужно - за жалост, повечето от тях в момента са в опозиция. Абсолютно непонятно е как двигателите на промените са вечно в опозиция. Изключително важно е да се обясни как хората, които са в основата на тези промени, които са подкрепени от ЕС и официално от самото правителство, се превръщани в опозиционери. Трябва да се търси подкрепа точно от тези, които са задали тона за реформи с реални предложения за решения.

Визирате ли конкретни политически сили или лица?

Христо Иванов е един такъв пример. Върху него се стовариха обвиненията, че едва ли не подкопава съдебната реформа, а това, което той имаше като програма и идеи кореспондираше с препоръките на ЕК, описани в докладите, както и на основата, изградена и постигната в съседна Румъния.

Според вас не подронва ли Борисов още повече доверието в институциите с едноличните си ходове?

Това е израз на начина и стила, по който държавата се управлява от край време. За мен важното в случая е какво допълнително ще се случи около тези действия на премиера. Ако кажем, че са намерили вратичка в договорите и ги прекратят, това не отменя въпроса какви ще са последствията. Ще бъде ли търсена вина, ще има ли разследване на това как са поръчани, какво ни гарантира, че следващия при следващия търг всички проблеми няма да се повторят? Кой и как ще гарантира, че хората в институциите, които са в основата на тези поръчки, ще бъдат разследвани и ще поемат отговорността за действията си?

Защо отношението на премиера към срещата се извъртя на 180 градуса в рамките само на седмица, от отричане до "катарзис"?

До голяма степен сме свикнали на 180-градусвоите преобръщания по всякакви теми. Благодаря за думите на премиера (който каза, че въпросът на Киселов го е накарал да се замили - бел. ред.), но това са позиции, формирани в последните 2-3 години от все по-активното гражданско общество в страната. Не можем да пренебрегваме и окалваме хората, които говорят за нещата, които се оказват правилните. Разчита се на едно постоянно облъчване с гнусотии, което не оставя трайна следа освен, че формира психиката на хората. В един момент няма значение каква информация е прокарана между редовете.

Според вас дали последните действия са индикация за разместване на пластовете или само - за разместване на мебелите?

За съжаление трябва много неща да се случат, за да можем да говорим за разместване на пластовете, и те трябва да бъдат в определена, предварително зададена посока. В Румъния хора като Моника Маковей и шефът на антикорупционния орган са с ранг буквално на национални герои. Страната държи икономическия си подем в момента на доверието, което чуждите инвеститори изграждат към институциите им. Големи компании инвестират в продукция и създаване на реални производствени мощности, защото те усещат промяна в средата. Хората там са по-политически активни защото виждат резултати от тази активност.

Как се информирате и как изградихте мнението си за ролята на Делян Пеевски в българския икономически и политически живот?

Старая се да се информирам от различни източници, включително чужди и български медии. Въпреки, че имам предпочитания към някои български медии, които спазват ниво на език, на медийна етика и качество на информация. С приятели коментирахме, че в момента, в който човек започне да различава истината от лъжата, се вижда колко информация крие в себе си лъжата. Когато видим какво пише в "ПЛИЦ", ние добре знаем каква е посоката, в която искат да ни бута задкулисието. Абсурдно е, че може да съществува един такъв дезинформационен център, който да облъчва и да лъже без никаква санкции. И не става дума само за медиите, а и за контрапротести и други "контра" прояви. Трябва да се ангажираме повече с това какво е нормално и докога ще приемаме манипулация с мнението на хората.

Как изглеждат събитията в България през призмата на твоя социален кръг в Лондон?

Българите в чужбина са същите като българите в България - има най-различни хора. Един вертикален разрез на общността ни в чужбина ще покаже, че хората тук не са толкова различни от тези у нас. Човек носи корените, възпитанието и образованието със себе си. Има много хора, които следят и се интересуват, други са загубили интерес.

Имате ли намерение да се върнете в България?

Имам много приятели, които работят, и работят добре, в България. Вярвам, че ако човек се бори, няма проблем да направи кариера в България. За мен е повече от естествен избор да се върна - животът в чужбина е интересен, учи на много, но е глупаво човек с лека ръка да загуби произхода си. Наистина е тъжно, когато виждам отношението на бизнеса към държавата ми.

Кои са най-важните промени, които според вас ще позволят отлепянето на България от дъното?

Категорично началото, върху което ще се гради всичко останало, е правосъдието и прокуратурата. Немислимо е да правим каквито и да е промени, без да започнем от там. Секторът не работи, или поне не в името на хората, а е инструмент за постоянен шантаж и позволява влиянията, които разбиват реда.

Изключително важно е да има реална стратегия за икономиката на страната. Секторите, които са силни от десетилетия, продължават да нямат кадри, въпреки наличието на десетки висши учебни заведения. Ролята на държавата е да управлява и насочва производството на кадри към тези сектори, които произвеждат добавена стойност и развиват страната.

Фокусирането в среда на безредие и липса на правосъдие е трудно. Създава се страхотна почва за евтин популизъм и опортюнизъм. Това ни пречи да виждаме голямата обща картина за това, което трябва да се случи с държавата ни, за да стане тя устойчива на външни рискове. Ние сме късметлии, че все още не сме станали свидетели на външни фактори, които ще станат стрес-тест на държавата.

Но аз вярвам, че ако има положителни промени, те моментално ще се отразят на отношението на хората - както се слчуи в Румъния. Няма как след като с теб за злоупотребили с обещанията да продължиш да вярваш на появяването на нови измислени герои, които да водят до същите резултати.


Източник: http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/2016/02/23/2710437_chovekut_koito_predizvika_premierski_katarzis/

Публикувана в У нас

Ето как модерният млад българин, който предпочита да се себеизразява с помощта на графити по стени и подлези, възприема Апостола на свободата.
За него Левски е вечно жив, знакът за безкрайност го доказва.

 

Източник: http://frognews.bg/news_107207/Frogoko-Modernite-mladi-za-Levski/

Публикувана в У нас

България е страната на оправданите, а не осъдените политици. Независимо от коя партия са - БСП, СДС, ДПС, НДСВ, ГЕРБ и т.н. - никой никога не е бил осъждан, всички са невинни.

26 години през т. нар. преход българската държава видимо се разграбва, но до ден-днешен няма осъдени овластени лица. Това вече започва да не е изненада. И днес като се огледаме - държавата разграбена – виновни няма.
На 19 февруари 2008 г. след като бе оправдан и по последното – четвърто дело бившият кмет на София Стефан Софиянски изрече култовата фраза: „Аз съм единственият доказано некорумпиран политик”.
В днешни дни зам.-председателят на ГЕРБ Цветан Цветанов се превръща във втория "доказано некорумпиран политик”. Срещу бившия столичен кмет бяха водени три дела за бизнесцентровете "Гурко", "Милениум център", както и за ремонта на Централните хали. И трите приключиха с оправдателни присъди, а разследването за местността "Погребите" бе прекратено още в досъдебна фаза, поради липса на данни за извършено престъпление. В деня, в който съдът постанови "невинен" за Софиянски, бившият главен прокурор Никола Филчев, който беше повдигнал четири обвинения срещу него, отлетя за Казахстан, където беше назначен за пълномощен посланик на България.

В зората на демокрацията се проведоха множество знакови дела. Очакванията бяха, че ще бъдат посочени и осъдени виновниците за състоянието на страната. И от този период остават единствените две ефективни присъди срещу висши политици. От тогава до ден-днешен няма осъден висш политик.

През 1990 г. Георги Атанасов е освободен от всички постове в преименуваната Българска социалистическа партия. През 1992 г. е осъден на 10 години затвор за финансови злоупотреби, но е помилван от президента Желю Желев през 1994 г.

От ноември 1991 до юли 1994 се води дело, в което Григор Стоичков /член на политбюро на БКП и вицепремиер до 1989 г./ и Любомир Шиндаров са обвинени в това, че са нарушили нормативните документи за санитарните радиационни правила и не са взели достатъчно ефективни мерки за опазване здравето на населението при Чернобилската авария през 1986 г. Стоичков е осъден на две години затвор. Преживява инфаркт през 1995 и е освободен предсрочно през април 1996 г.
От 1992 г. е и друго шумно дело – срещу Андрей Луканов, премиер на две правителства – от 8 февруари до 21 септември 1990 г. и от 22 септември до 20 декември. Този период остава в съзнанието на българина като „Лукановата зима”, правителството едностранно преустановява плащанията по външния дълг и страната остава изолирана от международните финансови пазари до уреждането на отношенията с кредиторите през 1994 година. На 7 юли 1992 г. по искане на тогавашния главен прокурор Иван Татарчев 36-ото НС му отнема депутатския имунитет. На 9 юли 1992 г. е арестуван и подведен под отговорност във връзка с разследването на т. нар. дело № 3 за безвъзмездните помощи, раздавани по Живково време на държави от Третия свят и “братски партии”. Лежи в килиите на столичното следствие. Не е осъден и делото е прекратено. Освободен е на 30 декември 1992 г. Луканов веднага подава жалба до Европейския съд по правата на човека в Страсбург. И през март 1997 г. ЕСПЧ определя, че задържането под стража на Андрей Луканов не е било законно по смисъла на Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, и България е осъдена да плати 40 000 френски франка за незаконния му арест. Друго знаково дело, водено под номер 1 срещу Тодор Живков, също не приключва с осъдителна присъда.

Аферата „Сапио”

В историята без осъдителни присъди остава и аферата „Сапио”. Експерти я оценяват като „айсберга” на корупцията по времето на Иван Костов, други анализатори я определят като „началото, когато краденето се превръща в държавна политика”. По аферата осъдени няма.

Аферата „Сапио“ е случай от 1992 г., при който фондация „Сапио“ безмитно внася в България стоки с личното разрешение на тогавашния министър на финансите Иван Костов. На 24 март 1992 г. Костов, в качеството си на министър на финансите в правителството на Филип Димитров, подписва разрешение, с което фондация „Сапио“ една седмица да осъществява безмитен внос на стоки. Фондацията е собственост на бившия депутат от СДС във Великото народно събрание Ясен Златков. Въпреки че разрешението е парафирано като „еднократно, по изключение“, фондацията го размножава и с него внася няколко големи пратки. Ясен Златков успява да внесе в България стоки за около 5 млн. долара.

Няколко месеца по-късно в пресата се появяват обвинения, че разрешението е издадено в нарушение на въведения през февруари 1992 г. данъчен режим за фондации. Главна прокуратура започва предварителна проверка по случая, която завършва на 10 февруари 1993 г., установявайки, че Костов не е нарушил законите на страната, тъй като само подписът му не разрешава вноса и писмото не е заведено по надлежния ред в Министерството на финансите, като липсва син печат от МФ. Самият Иван Костов твърди, че е имал правно основание да издаде разрешение за внос. Според него престъплението е в нееднократното използване на разрешението, като още докато е министър на финансите, започва съдебно дело срещу Фондация „Сапио“, с което имуществото на фондацията е запорирано и митниците си възстановяват нанесените им щети. Ясен Златков емигрира в САЩ и регистрира Фондация „Сапио“ зад граница.
През 1994 г. е съставена анкетна комисия към Народното събрание, която установява, че фондация „Сапио“ е нанесла щети на държавния бюджет от невнесени акцизи, мита и данъци в размер на 338 498 022 тогавашни лева, равностойни на 13 540 000 щатски долара. През 1999 г. тогавашният главен прокурор Иван Татарчев първоначално възлага предварителна проверка и оповестява, че е завършила с мнение за образуване на следствие срещу Костов. Но не завежда дело, което впоследствие оправдава с изтичащия си мандат (1999). През 2002 г. се появяват твърдения, че давността по делото „Сапио“ е изтекла, но Татарчев оспорва и застъпва тезата, че давностният срок е до 2008 г. През февруари 1999 г. Никола Филчев става главен прокурор и обявява, че е отказано образуването на предварително производство по аферата "Сапио", включително и срещу Иван Костов. Тогава Филчев казва само, че по този начин се слага "край на войната между институциите", но не подписва прокурорски акт.

Това е времето, когато на мода са фондациите. „Сапио” е една от първите фондации. Тя е създадена през 1990 г., регистрирана е в съда на 2 април 1991 г. Председател е синият депутат Ясен Златков, близък на Иван Костов. ”Сапио” бързо създава 11 клона в различни сфери – на забавленията, здравеопазването, училищата, магазини и др. През 1991 г. с нестопанска цел е създадена политическата фондация „Демокрация”. Година по-късно за улесняване на стопанската й дейност, се създава ЕООД ”Фодем” – дружество с ограничена отговорност, но то се управлява от изпълнителния директор на фондацията. И с фондация „Демокрация” се завихря скандал, в който участва името на Иван Костов. Двадесет дни преди местните избори руският бизнесмен Майкъл Чорни, с публикация във в. „Труд” обвинява Костов, че го е изнудвал за пари. Десет дни преди парламентарните избори, във фондацията постъпват като дарение 189 000 долара от регистрираната в Кипър офшорна фирма „Ромент Трейдинг”. Кипърски адвокат чрез в. „Труд” прави изявление, че банковият превод е извършен по нареждане на бизнесмена Майкъл Чорни. От фондацията твърдят, че произходът на парите е проверяван от Бюрото за финансово разузнаване и няма данни Майкъл Чорни да е дарител.

Кръгът „Орион”

При аферата „Орион” за първи път се прокарва твърдението за обръчи от фирми. Българска земеделска и промишлена банка е създадена през 1995 г. и става известна като банката на кръга „Орион”. Босът на „Орион” е Румен Спасов, син на дългогодишен зам.-министър на вътрешните работи ген. Мирчо Спасов, който по-късно е и зав. отдел „Задгранични кадри” на ЦК на БКП. В създаването на БЗПБ участват различни бизнесмени, свързани с БСП и т. нар. орсовски – земеделски организации на някогашните ТКЗС-та, реанимирани по законопроект на левия депутат Златимир Орсов. Акционер е и шефът на строителната фирма „Колонел” Ангел Василев, по-късно разследван и един от обвинените за убийството на премиера Луканов (1996 г.).

Председател на Надзорния съвет на банката на „Орион” БЗПБ е Веска Меджидиева, съпруга на Румен Спасов. През 1995 г. тогавашният главен прокурор Иван Татарчев атакува в съда учредяването на БЗПБ и през април 1996 г. състав на Върховния съд заличи регистрацията й, приемайки, че тя е учредена с фантомни нерегистрирани по закона земеделски организации.

Малко по-късно става ясно, че за учредяването на банката Румен Спасов е използвал 6 млн. долара от руския бизнесмен Майкъл Чорни, осигурени чрез дилъра Павел Тренев. Касета с неговите признания е предадена от лидера на СДС през 1996 г. Иван Костов на главния прокурор Иван Татарчев.

Заличаването на банката довежда до разпад на „Орион”. През 1996 г. Веска Меджидиева бяга от страната в ЮАР, където местните закони я пазят от исканата от българските власти екстрадиция. Съпругът й Румен Спасов я последва. Той умира в ЮАР (2009 г.) от рак.

Срещу Меджидиева се водят няколко наказателни дела, по които е оправдана. Едното е за източването на 78 млн. (стари лева) от БЗПБ. Румен Спасов е обвинен, че ползва кредити от порядъка на около 10 млн. долара, които не връща от Българска земеделска банка, свързвана с и името на Атанас Тилев. По разследването на убийството на Луканов основната версия, по която следствието работи е, че то е поръчано именно от боса на „Орион”, до доказването й в съда не се стигна. Приживе Луканов влиза в остър и открит конфликт с Румен Спасов и съпругата му Веска Меджидиева.

Павел Тренев е също забъркан в сагата около кръга "Орион" – той е подсъдим по делото за източване на 6 млн. долара от Централна кооперативна банка (ЦКБ) през 1995 година. Изчезва от България безследно, а години по-късно се появява в Чикаго. През 2001 година, е открит случайно при полицейска операция срещу кражбата на автомобили в столичния кв. „Дружба“. Делото срещу него стартира три години по-късно – през 2004 година. След като е освободен от ареста, Тренев отново изчезва и до днес не е ясна съдбата му.

През 2014 г. делото за източените 6 млн. долара от сметки на Майкъл Чорни тръгва на 19 март на втора инстанция в Софийския апелативен съд десет години след старта му. На първа инстанция делото е приключило с оправдателни присъди. На 5 февруари миналата година основният подсъдим - Павел Тренев, наричан още "дилърът на кръга "Орион", беше оправдан изцяло поради липса на доказателства, както и заради несъставомерност на повдигнатото му обвинение.

Банкови фалити

Въпреки грандиозния крах в българската банкова система, когато през 1996 година фалираха 15 банки и при това потънаха 1700 милиарда стари лева, виновни и осъдени също няма.

БНБ пусна списък от т. нар. кредитни милионери, на които приписа въпросните 1700 милиарда стари лева, като необслужвани кредити. След 1997 година стартираха дела срещу много банкери, но до осъдителни присъди не се стигна. Обратно – банкери осъдиха държавата в Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург. Така заканите на главните прокурори Татарчев и Филчев десетките дела за фалитите и източването на банките да приключат с осъдителни присъди увиснаха като голословни намерения.

В наши дни продължава практиката за шумни обвинения, дълги процеси и оправдателни присъди. В края на януари Цветан Цветанов бе оправдан и по третото последно делото, което се водеше срещу него в съда. Така бившият вътрешен министър стана един от последните засега „доказано невинни” властимащи от прехода.

Преходът е пренаситен на съдебни саги – всяко следващо правителство обещава, че виновните от предходното ще бъдат осъдени. Но до този момент делата, които са приключили завършват с „Невиновен” в името на народа.

В различните епизоди на вече 26-годишния преход в главните роли освен МВР, съд и прокуратура бяха различни имена сред тях освен Цветанов, който е бивш вътрешен министър имаше и други министри в повечето случаи отново бивши – Николай Цонев, Емилия Масларова, Мирослав Найденов. Има дори зам.-председател на Народното събрание – Христо Бисеров. Вицепремиерът в правителството на Любен Беров Нейчо Неев, останал известен с фразата си „Ега ти държавата, щом аз съм й вицепремиер” съвсем не на шега също може да бъде включен в списъка със съдебно преследвани и оневинени държавни мъже.

През март 2000 г. на Неев бяха повдигнати обвинения от главния прокурор Никола Филчев за незаконен износ на петролни продукти за над 211 млн. стари лева. Законът предвижда до 200 хил. лв. глоба или до 15 г. лишаване от свобода. Ексвицепремиерът търгувал с петрол по време на предишното югоембарго през 1994 г., наложено от ООН заради войната с Босна. Първоначално делото се проточи, защото трима обвиняеми поискаха служебни адвокати. Делото влезе в спецотчета на Филчев. Самият Неев изкара близо месец арест и бе освободен срещу 3000 лв. гаранция. С гаранции са и другите подсъдими. По-късно делото беше прекратено.

Цветанов три пъти невинен

Срещу Цветан Цветанов – настоящ зам.-председател на ГЕРБ и председател на ПГ на партията в съда влязоха три дела. Бившият вътрешен министър, който ще остане в историята на МВР с акциите със странни имена и раздаването на „присъди”, като че ли претърпя своеобразен катарзис, след като стана подсъдим и не един път се позоваваше на презумпцията за невинност – всеки е невинен до доказване на противното.
По първото от трите дела, по които бе оправдан и от трите съдебни инстанции бе за длъжностно присвояване на 50 хил. лева в полза на бившия директор на РЗБОП-Велико Търново Орлин Тодоров.

Второ от делата му въобще не стигна до втора съдебна инстанция - по него прокуратурата се отказа да поддържа обвиненията, които повдигна по делото и съдът го оправда. В този процес бившият вътрешен министър беше подсъдим с тримата бивши директори на СДОТО - Сергей Кацаров, Камен Костов и Цветан Иванов. И тримата също бяха оправдани.

По третото делото – това за шестте НЕ за разпореждане за подслушване, той чу два пъти виновен, преди да бъде окончателно оправдан. През май 2014 г. Цветанов Софийският градски съд (СГС) го осъди на 4 години затвор, присъда, която бе потвърдена и от Софийският апелативен съд (САС). На 19 юни ВКС обаче отмени решението на САС и върна делото за ново разглеждане от друг състав на съда. Решението беше подписано с особено мнение на съдия Жанина Начева. Вторият път, Софийският апелативен съд (САС) оправда Цветанов. Така делото отново беше на вниманието на Върховния касационен съд (ВКС) и януари тази година той не окончателно оправдан и по него.

През февруари миналата година стана ясно, че производството срещу бившия земеделски министър е прекратено с постановление на градска прокуратура от 4 февруари 2015 г. Основният свидетел по делото не е предоставил достатъчно ясни и конкретни факти, които да дават възможност на градската прокуратура да поддържа обвиненията срещу скандално известният Мирослав Найденов, който беше земеделски министър в първия кабинет на Бойко Борисов /2009-2013/. Съдебната сага с негово участие започна две години преди това - през март 2013 г. прокуратурата повдигна три обвинения на бившия земеделски министър Мирослав Найденов - за корупция, принуда и служебна злоупотреба. Още тогава в писмо на Найденов разпространено до медиите минути след като стана ясно, че е обвиняем, той заяви категорично, че не се притеснява „нито от Калина Илиева, нито от СРС-тата, с които е била окичена, нито от твърденията на други лица, свързани с това дело, които са склонявани да свидетелстват срещу мен... Повдигнато ми е обвинение по дело, което е отлежавало 3 години и половина в изчакване на подходящия момент, но за мен това е възможност да изчистя името си и да посоча поръчителите". Днес Найденов е бизнес лидер – председател на Управителния съвет на Сдружение „Съюз за стопанска инициатива” (ССИ).

Срещу бившия военен министър Николай Цонев се водеха общо три дела в цивилен и едно във военен съд.

В началото на миналата година Върховният касационен съд (ВКС) окончателно потвърди оправдателните присъди по дело срещу него, съдията Петър Сантиров и ексглавния секретар на финансовото министерство Тенчо Попов. Цонев, Сантиров и Попов бяха обвинени по времето на първото управление на ГЕРБ, че са предлагали подкуп от 20 000 евро на следователя Петьо Петров, за да прекрати дело срещу Цонев. Делото стана особено популярно, след като на 1 април 2010 г. ексвоенният министър бе арестуван от прокурора тогава Роман Василев с думите: "Тъй като сте абсолютен престъпник, долу на земята!". По това делото нито една от трите съдебни инстанции не произнесе присъда виновен. През октомври 2012 г. тримата бяха напълно оправдани от Софийския градски съд. Апелативните съдии се съгласиха с решението му.
Още в средата на 2013 г. ВКС потвърди друга оправдателна присъда на бившия военен министър за престъпление по служба. Върховният съд също реши, че той не е виновен по дело за покупката на машина за хангари (технология за комплектомобилна производствена линия за метални конструкции). По него отново и градският съд го оправда още през ноември 2010 г., а апелативният съд потвърди присъдата. Преди това през юни 2012 г. Цонев бе признат окончателно за невинен по други две дела. Едното от тях доби популярност като делото за "Терем". По него прокуратурата го беше обвинила за това, че на 25 юни 2009 година, като министър на отбраната - едноличен собственик на капитала на дружеството "Терем", Цонев се е разпоредил с целеви средства не по предназначение. По-малко от две седмици преди това, на 1 юни пък Цонев окончателно беше оправдаван по т. нар. "военно дело" срещу него, по което бе подсъдим за времето от преди 13 години, когато е бил директор на Дирекция "Управление на доставките" в Министерството на отбраната. Тук той беше подсъдим за сключени четири неизгодни сделки, с които бил ощетил ведомството.

Масларова и Бисеров – невинни засега

На 3 ноември 2013 г. изненадващо се разбра, че зам.-председателят на Народното събрание Христо Бисеров подал молба за напускане на ДПС и НС като се посочваше единствено, че мотивите му са лични. Няколко дни имаше мистериозни догадки, защо Бисеров направи това докато стана ясно, че има проверка, свързана с класифицирана информация, по случая. Тази проверката е била свързана със сигнал, който е изпратен от ДАНС в прокуратурата.

Близо година и половина след събитията Софийска градска прокуратура (СГС) внесе отново обвинителен акт срещу него. Той бе предаден на съд за извършени три престъпления – за избягване установяването и плащането на данъчни задължения в особено големи размери, за нарушаване на Валутния закон относно задължението за деклариране на сделки с валутни ценности и за затаяване на истина в писмена декларация, подадена пред Сметната палата. Два месеца по-късно той бе оправдан от първа инстанция, а прокуратурата заяви, че ще протестира пред Софийският апелативен съд. Със сигурност до съд обаче няма да стигне дело за пране на пари. С постановление от 3 февруари тази година СГП е прекратила наказателното производство срещу него Ивайло Главинков поради недоказаност на обвинението за „пране на пари”.

Бившият министър на труда и социалната политика Емилия Масларова също чу, че е невинна от първа съдебна инстанция. Тя беше оправдана от Софийски градски съд в края на миналата година по делото за присвояване на над 10 милиона лева от ремонта на социален дом в Стара Загора. Решението на Софийският градски съд (СГС) дойде пет години след повдигнато й обвинение от главния прокурор Борис Велчев.

Батко също е невинен

Доказано невинен на две съдебни инстанции засега след 7-годишна съдебна сага, наблюдавана и от Брюксел, е и изпълнителният директор на Фонд „Републиканска пътна мрежа“ Веселин Георгиев. Прокуратурата заяви, че ще протестира и така вече 8-ма година след скандала тази съдебна сага все още няма окончателен край. Според обвинението в нарушение на Закона за обществените поръчки през 2006 и 2007 година Веселин Георгиев като длъжностно лице е одобрил сключването на договори за обществени поръчки за десетки милиони между ръководения от него фонд и фирми, с цел да набави имотна облага за братята си Бойко и Емил Георгиеви. През октомври същата година СГС го оправда и по делото за престъпления по служба с цел облага.

Без финал е и друго шумно дело това срещу бившия министър-председател Сергей Станишев обвинен, че е загубил седем документа с класифицирана информация. Документите, според обвинението са изгубени в периода 04.11.2005 г. - 27.07.2009 г. в София. Тъй като Станишев не е осъждан и от деянието не са причинени имуществени вреди, прокуратурата внесе предложение за освобождаване от наказателна отговорност и налагане на административно наказание. То тръгна едва в края на миналата година.

Повече от 7 години тече и друг съдебен епизод – този по Делото САПАРД – няма край – няма, но пък в Германия, където беше международното продължение на българската схема, бяха издадени осъдителни присъди.
Дълга е и сагата с политика и собственик на ЦСКА Александър Томов. Преди година на 17 февруари СГС оправда Томов по обвинението му за източване на близо 29 млн. лв. от "Кремиковци" и други 3.5 млн. евро от футболния отбор ЦСКА. Делото бе разгледано за втори пореден път от СГС, шест години след неговото начало. Първоначално Томов бе получил 9-годишна осъдителна присъда на първа инстанция, произнесена през януари 2011 г. Две години и девет месеца по-късно Софийският апелативен съд (САС) отмени това решение и върна делото за ново разглеждане.

Така 26 години вече нито един висш политик, магистрат или служител не е вкаран зад решетките. И всички се чувстват спокойни, че ако попаднат под ударите на съдебната власт ще почувстват това като погалване по главата с крайна „диагноза” – Невинен.


Източник: http://www.bgnes.com/bylgariia/politika/4409602/

Публикувана в Подземия

Коментарът e на проф. д-р Николай Слатински от личния му профил във "Фейсбук". Заглавието и акцентите са на редактора.
Властта, особено тази власт, управлява без каквато и да било стратегия. Тя действа ситуативно, „отиграва“ проблемите, имитира управление, симулира наличието на някакви идеи и се опитва да внушава чрез пропаганда, че нещо прави. Всъщност, тя се опитва да обясни, че макар и да не прави нищо, го прави добре.
Подобно „управление“ като номер минава у нас. Малко харизма, малко медийно промиване на общественото съзнание, малко еврофондове и много взети назаем милиарди, срещу ипотекиране на бъдещето на държавата, а вече и на нейното настояще.
Но това е така не от вчера, камо ли от днес.
Днес обаче има повод за замисляне и тревога.
Защото властта очевидно е загубила ориентация, инстинктите й за оцеляване вече не работят, тя започва да се поддава на паника. Всичко, което се случва е все едно при снишаващия се стремително дирижабъл, хората в неговата кошница да започнат да изхвърлят от нея торбите с пясък, само и само той да се поиздигне поне с малко. Но проблемът е, че всъщност дирижабълът е пробит и шумът, който се чува е от изтичащия от него газ.
Ние виждаме, да го кажа отново, паника у властта. Ние съзерцаваме пасивно пълната загуба на ориентация у властимащите. Пред очите ни е започналото свободно падане.
Проблемът е, че поради разни въздушни течения, това падане може да се забави, да ни се струва, че ние криво-ляво, но летим. Това обаче не е летене, то е носене в разни посоки и по капризите на ветровете. Единствената реална перспектива е неизбежния удар в земята.
За жалост, като общество отново и отново се хвърляме да обясняваме някой конкретен ход, дадена импровизация, отчаян опит да се симулира контрол върху дирижабъла. Това е взиране в повърхностното, във видимото от притъпените ни сетива.
А трябва да търсим дълбоката причина за случващото се. И тя е в пълната неспособност на властта да овладее управлението на дирижабъла „България“. Никога и никъде не се е случвало една сложна система, каквато е държавата, с нейното общество и гражданите й, да е издържала дълго на „управление“ от паникьосани, загубили ориентация, имитиращи управление и симулиращи контрол върху властта, изплашени и напълно неспособни да се справят с положението любители. За жалост, едва ли точно ние, ще сме първите, които ще избегнат възмездието, за това, че са поверили управлението на държавата си на точно такива паникосани и дезориентирани аматьори…

 

Източник: https://www.facebook.com/nikolay.slatinski?fref=ts

Публикувана в Гледища
Сряда, 17 Февруари 2016 09:26

Как стигнахме дотук

Публикуваме коментарът от "Фейсбук" страницата на Христо Иванов, бивш министър на правосъдието, относно готовността на Европейската комисия да преустанови действащия механизъм за надзор върху вътрешните работи и правосъдието на Румъния, преди да направи същото за България. Заглавието и акцентите са на редактора.

Председателят на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер е обявил готовност запрекратяване на европейския мониторинг за Румъния заради добрите резултати от борбата с корупцията. България, заради липсата на резултати от борбата с корупцията, вероятно ще продължи да бъде наблюдавана. С това ЕК изпреварващо съобщава съдържанието на предстоящите заключения на Европейския съвет, които официално ще обявят предоставянето на перспектива за излизане на Румъния от мониторинга след един или два доклада. Това (би трябвало да) е моментът на истината в София.

Важно е да си отговорим как стигнахме дотук и този отговор се съдържа в докладите на ЕК по мониторинговия механизъм. Фокусът на този мониторинг е един – гарантирано ли е на практика върховенството на правото и какви са резултатите от борбата с корупцията ПО ВИСОКИТЕ ЕТАЖИ НА ВЛАСТТА. Всичко останало - законодателни изменения, реорганизации, графици, съвети, обучения, координация и пр., е просто средство за постигане на тези резултати. От тази гледна точка съдебната реформа е едно просто нещо - привеждане на институциите на съдебната власт в състояние на практика да поемат отговорността да гарантират върховенство на правото и да се борят с корупцията по високите етажи на властта, включително в своите собствени редици.

В Румъния още преди присъединяването към ЕС направиха институция, годна да се бори с корупцията по високите етажи на властта. По същото време България се посвети на поредица от буфосинхронни уйдурми, които да прикрият трайния политически консенсус сред политико-бизнес кръговете, че техните висши представители трябва да останат недосегаеми за закона. Положение, което с охота е гарантирано от прокуратурата, лобитата в съдебната власт и другите регулатори и контролни институции, както и от пропагандната машинария, имитираща медии.

В резултат след близо 10 години наблюдение последният доклад за Румъния отново констатира наличието на впечатляващи конкретни резултати. Докладът за България отново констатира липсата на такива резултати и уйдурмите продължават със страшна сила.

Последната година е истински връх в това отношение - след масовите антикорупционни протести от 2013 г., след събарянето на КТБ, след активизацията на българските съдии, които поискаха изчистване на съдебната власт, след оголване до ослепителна очевидност на срастването между медийна, икономическа, съдебна и политическа власт в лицето на модела "Пеевски" - мнозинствато във Висшия съдебен съвет (ВСС), водено от главния прокурор, и политическата ни класа успяха и през 2016 г. да предотвратят началото на реална борба с корупцията и да спрат много от реформите, нужни за демонтажа на този модел.

Струва си да припомним акценти.

В опит да хванем влака през декември 2014 - януари 2015 г. заедно с колеги от кабинета и парламента предложихме да последваме румънския модел и да създадем специализирана независима (!) институция, обединяваща специално подбрани (!) прокурори и разследващи полицаи, които да водят наказателно преследване срещу корупцията по високите етажи на властта. Такава беше предвидена и в първия вариант на правителствената стратегия за борба с корупцията.

След като главният прокурор Сотир Цацаров се противопостави на подобна мярка, премиерът взе политическо решение вместо нея да има специализирано звено, интегрирано в настоящата нереформирана структура на прокуратурата, МВР и ДАНС. Звеното има ограничен брой служители, които не са минали никакъв специален подбор или обучение и няма никакви причини да се очаква да разполагат с необходимата институционална независимост, лична мотивация или специализирана подготовка да се изправят срещу корупционните схеми, които иначе всеки ден пълнят страниците на (реалните) медии у нас. То е подчинено на заместник-главен прокурор, чието име се крие от обществеността, очевидно защото се осъзнава, че съобщаването му няма да генерира, а напротив - ще отнеме – доверие. За сравнение - шефката на румънската специализирана прокуратура г-жа Лаура Кьовеши е герой не само в Румъния, но все повече и у нас. В края на годината това звено отчете с половин уста 30-ина разследвания срещу цаца от ниския и средния ешелон на местната, съдебната и централната власт, но нито една знакова фигура или такава, която може да бъде заподозряна, че реално носи отговорност за подмяната на легитимното демократично управление с обирджийски схеми, което се наблюдава у нас от години.

Паралелно в течение на 2015 г. в съдебната власт се разви най-сериозният от години скандал, свързан с корупция и търговия с влияние: казусът "Софийски градски съд", прераснал в казуса "Ченалова - Янева", довел до "СМС гейт". Червената нишка на тези отварящи се като матрьошки скандали е опитът на различни лобита в съдебната власт да предотвратят разплитането на подозираната корупционна схема в СГС. Това беше и най-добрият ни шанс за начало реална операция "чисти ръце" в съдебната власт, включваща главния прокурор, ВСС и ВАС. Вместо това обаче цялото развитие на тези казуси беше белязано от отказа на ВСС и прокуратурата да се занимае със същността на излизащите на повърхността твърдения, подозрения и данни.

Не беше предоставен сорс-кодът на предишния софтуер за "случайно" разпределение на делата ("Лоу чойс") за проверка на подозренията за скрити функционалности (въпреки множеството ми призиви за това), не беше проведена проверка на сървърите на СГС и други съдилища с висок корупционен риск (на първо място ВАС) за следи от манипулация на разпределението на конкретни дела (отново - въпреки десетки призиви), записите от разговорите Ченалова - Янева бяха проверени по начин, който в най-добрия случай може да бъде наречен гавра. През цялото време г-н Цацаров лидираше опозицията срещу всички проверки и когато най-накрая обяви, че прокуратурата ще проверява и съдържанието на записите, изначално изключи себе си от кръга на проверяваните лица и не направи дори привидно усилие да се отстрани от възможността да влияе върху хода на проверката като свръховластен ръководител на централизираната прокурорска йерархия. Когато в навечерието на посещението на експерти на ЕК опитах да поставя на обсъждане пред ВСС дали не може да се направи повече за една убедителна проверка – бях обвинен, че правя преврат срещу главния прокурор и премиера. В забележителен синхрон пропагандната машина на Пеевски атакуваше всеки, който посмее да заговори за независима прокурорска институция, да настоява за проверка по скандалите или по друг начин стане неугоден на своя най-ценен и пазен клиент - Сотир Цацаров.

Съвсем логично някои от най-тежките констатации от тазгодишния доклад за липсата на воля за разследване на корупциия са свързани с казусите около СГС и ЕК отново (на две места!) препоръча независима и убедителна проверка по тях. В седмиците след доклада обаче няма никакво усилие да се поеме отговорност за това тотално фиаско от страна на мнозинството във ВСС и главния прокурор. Очевидно е, че те решиха, че това е краят на темата - санким, до следващия доклад остава цяла година. Нещо повече - когато в резултат на тези бурни успехи ЕК препоръча независима проверка на прокуратурата, в София се заеха да превърнат това начинание в поредната размита имитация и губене на време и пари. И, разбира се, аз бях обявен за виновник за доклада (сега ще бъда виновен и за разделянето ни от Румъния).

Пак през тази славна година бяха "загубени" тефтерите на Филип Златанов, с което беше турен край на всякакви очаквания да се понесе отговорност за превръщането на комисията за конфликт на интереси (КПУКИ) от поредната "мярка" за пред Брюксел в инструмент за политически натиск. Разбира се, отговорност не беше понесена нито за безславния край на делото, нито дори за изчезването на тефтера.

Паралелно продължи неотклонното замитане на казуса КТБ и напоителното прехвърляне на сметката към джоба на българските граждани. Вчера в опит да се омекоти ефектът от разделянето ни с Румъния биде разпоредено докладът на английския консултант да бъде предоставен на прокуратурата. Нещо, което е трябвало да стане веднага след изготвянето му и с което се признава, че за близо две години след като участва в сриването на КТБ, прокуратурата не е напреднала в изясняването на цялостната схема на политико-финансовата пирамида и просто чака връщането на Цветан Василев от Белград.

Изброяването може да продължи – скандали, на които институциите отказват да реагират или, ако са принудени да се задействат, правят това с безочлива демонстрация, че всичко ще бъде само моментен кризисен PR и тотално замитане под килима. Отговорност няма нито за извършителите, нито за онези в прокуратура, полиция, съд, контролни органи, които се занимават с замитането. Пропагандно тази схема се обслужва от пеевската машина, която аз отказвам да наричам "медийна".

Пред същите тази година видяхме как политическата класа отказа да реформира конституционния статут на главния прокурор и да въведе каквато и да било форма на ефективна демократична отчетност. Не бива да пропуснем, разбира се, и инициативата от последните дни за определянето на по един зам.-министър за борба с корупцията във всяко министерство - мярка, с която окончателно ще тръшнем Румъния в земята.

В резултат на тези успехи в борбата с контрабандата дори изпращащият св. валентиновско-трифон-зарезановски сърчица Юнкер днес е принуден да обяви възможността за разделяне на Румъния от България. Родината ни е изправена пред поредното унижение да станем вече единствен в ЕС сертифициран парий по отношение на фундамента на държавността - наличието на върховенство на правото.

Изходът е прост и се състои в поемане на отговорност. Политическият ни елит би трябвало да осъзнае, че е време за реална промяна на "правилата на играта". Или да слезе от историческата сцена.

За пореден път призовавам парламента и политическите лидери, включително премиера Борисов, да поемат ясен ангажимент за радикална реформа на прокуратурата, МВР и другите служби, свързани с борбата с корупцията, за премахване на безконтролността на главния прокурор и за създаване на ефективно работеща прокуратура, която да гарантира сигурността на българските граждани и да разруши срастването на публичната власт с организираната престъпност.

Изключителни заслуги за този резултат има на първо място г-н Сотир Цацаров. Три години след началото на мандата му е пределно ясно, че той е лидер на антиреформаторското мнозинство във ВСС, вдъхновител на парламентарната съпротива срещу пълноценните изменения в конституцията, гарант, че в прокуратурата няма да мръдне нищо в посока повишаване на капацитета за борба с корупцията и скъпоценен клиент на пеевската пропагандна машина. Не е ли време е да поеме някаква отговорност, най-малкото като използва нововъведената възможност да бъде изслушван от Народното събрание по конкретни въпроси и от парламентарната трибуна да обясни на всеки български гражданин в името на какво счита, че трябва да продължи да заема поста главен прокурор в оставащите 4 години от своя мандат и нашия живот? За какво точно му служи неговият безконтролен статут, за чието съхраняване се бори толкова много? Отговорност следва да бъде понесена и от другите основни фигури на мнозинството във ВСС – шефовете на етичната и дисциплинарни комисии, новоизбрания представляващ.

Както се казва – да бъдем оптимисти.


Източник: https://www.facebook.com/hristaky/posts/10207871815206132

Публикувана в Гледища

Вместо да гледат към бъдещето, много българи се потапят все повече в своето митологизирано минало - там, където дремят "турското робство", ситият комунизъм и дядо Иван. Как да си обясним този носталгичен унес?

Българинът може да бъде спокоен. Неговото „турско робство“ отново беше спасено, този път с цената на една министерска оставка. И с тържествените обещания на всички участници в затихващата разправия, че никога повече няма да се съмняват в своето робско минало. А за да бъде триумфът пълен, край Дунава светнаха лампичките върху новата статуя на владетеля на Видинското царство Иван Срацимир. Този паметник достойно се нарежда до светещия цар Самуил в София и до подготвяната за откриване, все още загадъчна статуя на цар Борис Първи.

В тъмните покои на историята

През второто десетилетие на 21 век в топяща се демографски България се наблюдават някои странни явления. Вместо да гледа напред към бъдещето, част от политическата класа все по-често изпада в тежък носталгичен унес и със зъби и нокти брани тъмните покои на миналото. В ход е, например, поредната масирана кампания за закриване на Комисията по досиетата. Нарастващото любопитство на изследователи и общество към деянията на кадровиците от ДС и към забранените от закона досиета на починали лица се сблъсква с твърдата решимост върху тези важни исторически източници за тоталитарния режим да остане забраната с гриф „строго секретно“. Сиреч, пропагандните митове за репресивния „патриотизъм“ и служба в името на тоталитарната родина да си останат хербаризирани в съзнанието на новите поколения.
Продължава да се шири и патологичната привързаност към няколкото съветски МИГ-ове, от които се очаква да охраняват българското, а и натовското въздушно пространство. Въпреки примитивната им електроника и двигателите втора, та дори и трета употреба. Мантрата, че съветското въоръжение си остава непобедимо, както и че връщането на казармата ще направи от младите българи истински мъже, вилнее вече трето десетилетие в съзнанието на неподозирано голям брой българи. Без никой сериозно да си зададе въпроса в какви казарми и поделения ще бъдат настанени бъдещите редовни войници, кой и с какви средства ще финансира тяхното облекло, изхранване, оборудване...

Какво е обяснението за тези устойчиви нагласи? И дали в тях не се крие и причината за обстоятелството, че българите се самоопределят като една от най-нещастните нации в света?

Д-р Даниел Смилов от Центъра за либерални стратегии изброи пред Дойче Веле три причини за този носталгичен унес. Първата е, че сегашното правителство е загубило стратегическа ориентация и поради това търси „популярни” сламки, за които да се хване. „Министерският пост на проф. Тодор Танев отдавна беше под въпрос, но начинът, по който той в крайна сметка беше сменен, се оказа панически опит да се отклони вниманието от наистина тежките критики в доклада на ЕК. Вместо проблемите да се атакуват съдържателно, просто се пуска разсейваща димка“, коментира политологът.

"Соцносталгия и патетично русофилство"

Като втора причина Смилов посочва безпътицата на българската левица. „И в други постсоциалистически страни левицата е в тежка криза - Унгария и Полша са очевидни примери за това. Но при нас безпътицата доведе до вкопчването на БСП в соцносталгията и патетичното русофилство. А това разгражда образа им на европейска левица, който с много труд бяха започнали да придобиват в началото на 21 век. Казано иначе, те се връщат в миналия век. За това им помага и очевидното агресивно поведение на Русия в рамките на т.нар. хибридна война“, обяснява политологът. И добавя, че България се е напълнила с медии и сайтове, които не спират да славословят руското оръжие и да громят прехода. „Руските пари нямаше да дават ефект, ако българската левица не подготвяше почвата. Парадоксът е, че по този начин лявото не трупа доверие в себе си, а по-скоро руши вярата на българите, че заедно могат да постигнат смислени неща. А това е наистина опасно“, предупреждава анализаторът.
Третата причина за сегашното объркване на българското общество Смилов вижда в отслабването на ЕС и възхода на националпопулизма. Политологът припомня как години наред България живя под крилото на силен център в ЕС, в резултат от което успя да постигне напредък. „Сега обаче страната навлиза в период, в който здравината на собствените институции, отговорността на националните политици и партии става все по-решаваща. И тук има от какво да се притесняваме, тъй като родната сцена е изпълнена предимно със ситуационни играчи и инженерни проекти на корпоративни структури. В борбата за популярност вече никой не се свени да вади етнически, расистки и всякакви други карти, а медийната среда усилва тази тенденция, като „награждава“ тези, които отиват отвъд премереното, отвъд разумното. В резултат от това на всеки проблем се търси не най-адекватното, а най-екстравагантното и нелепо решение“, обобщава Даниел Смилов.

 

Източник: http://www.dw.com/bg/%D0%B7%D0%B0%D1%89%D0%BE-%D1%82%D0%BE%D0%BB%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%B0-%D0%BC%D0%BD%D0%BE%D0%B3%D0%BE-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8-%D0%B3%D0%BB%D0%B5%D0%B4%D0%B0%D1%82-%D0%BD%D0%B0%D0%B7%D0%B0%D0%B4/a-19037605

Публикувана в Четиво

След като се оказа замесен в скандал, румънският главен прокурор подаде оставка, която самият той определи като "жест на отговорност и чест". Историята неизбежно води до сравнения с България. Какво показват те?

 Миналата седмица, в разгара на битката в защита (неясно от кого и от какво) на „турското робство” и „българската национална идентичност” и на фона на страстите около излъчването на нов министър на образованието, сред най-четените и коментирани новини се промъкна и едно кратко известие от чужбина. Разбира се, само в изданията, които сметнаха за нужно да го публикуват.

"Дребно" (по българските стандарти) нарушение

Главният прокурор на Румъния подаде оставка само седмица, след като името му бе публично замесено в скандални разкрития от разследване срещу друг обитател на високите етажи на властта. Румънската национална дирекция за борба срещу корупцията (орган без еквивалент в българската практика, който е част от прокуратурата, но, забележете, ръководителят му е независим от главния прокурор) поиска (и получи) сваляне на имунитета и започване на наказателно преследване срещу доскорошен вицепремиер и днешен сенатор заради злоупотреба със служебно положение - при пътуванията си той неправомерно е използвал моторизиран полицейски ескорт. По закон в Румъния право на такъв ескорт имат само президентът, премиерът и лидерите на двете камари на парламента. За министрите той се полага само в извънредни случаи, но въпросният вицепремиер го е ползвал средно пет пъти дневно в продължение на почти две години за какви ли не цели.

Този човек неправомерно осигурил същата привилегия и за главния прокурор, което двамата скрепили с протокол между ръководените от тях институции. Та именно заради съмнения, че се е възползвал от тази дребна по българските стандарти неправомерна облага, румънският главен прокурор подаде оставка. Въпреки че, както твърди, никога не е искал и не се е възползвал от такъв ескорт. И въпреки впечатляващите резултати от работата му, оценени подобаващо в излезлия дни преди това доклад на Европейската комисия за Румъния. Подаде оставка като „жест на отговорност и чест”, за да няма последици за имиджа на институцията.
Коментарите

Първите коментари под тази новина в българските издания бяха шегаджийски: „какъв балък, подава оставка за такава глупост”, „клети, глупави румънци, клатят си държавата и се дестабилизират сами, а имат толкова силна нужда от стабилност”... Следващите бяха по-сериозни: Румъния явно е вече на „светлинни години пред нас”, това вече е „цивилизационна разлика”, „а нашият главен прокурор, от чиято работа не се забелязват никакви резултати, какво чака”...

Имаше и скептични коментари, които отбелязваха, че нещата там не са толкова цветущи, че румънският главен прокурор е с 3-годишен мандат, който изтичал след само 2-3 месеца, че освен това зависи от изпълнителната власт и министъра на правосъдието (макар да е назначаван с президентски указ) и че е свързан с предишното правителство на Виктор Понта. И напомняха, че самият Понта дълго не подаваше оставка въпреки доказаното си плагиатство и въпреки че бе разследван за корупция.

Невиждано в България

Някои от забележките на скептиците имат основание. Румъния наистина не е „цъфнала и вързала”. Румънските управленци сигурно още не са прегърнали масово цивилизования европейски и световен стандарт, при който подаваш оставка и при най-малкото съмнение, че си нарушил принципите на закона или на морала. И все пак тази оставка се случи, което е и първата разлика между двете съседни страни. В България подобни жестове на „отговорност и чест” няма, въпреки изобилието от поводи. Както „дребни”, като например правителствен самолет да вози футболни отбори на приятелски мач или пък поставянето и снемането на държавна охрана по неясни критерии, така и далеч по-сериозни примери за съвсем основателни съмнения за използване на институциите за частни интереси, превишаване на правомощия и потъпкване разделението на властите. Достатъчно е да припомним само няколко случая като например „Ало, Ваньо”, „Ти си го избра”, „Костинброд”, КТБ, „Яневагейт”...

Колкото до аргумента със статута на румънския главен прокурор, той е валиден с по-голяма сила в обратната посока. Което пък ни отвежда до втората разлика между двете страни.

На румънския главен прокурор не само може да му се иска оставката. Него има кой да го контролира (за разлика от България, където „над главния прокурор е само Бог”). И въобще: в Румъния има кой да разследва управляващите, при това без да зависи от тях. И не просто да ги разследва, а дори да доказва провиненията им и да „ги хваща”. Ето само няколко примера, за които научихме едновременно с новината за оставката на главния прокурор. Същия ден румънски съдия бе осъден на 22 години затвор (плюс конфискация на пари и луксозен автомобил) за това, че е взел подкуп, за да издаде благоприятни съдебни решения по няколко дела за фалит на компании на един от най-богатите бизнесмени в Румъния. Заедно с него бяха осъдени още трима съдии. Подкупилият ги през декември 2013 бизнесмен също е осъден - на 4 години и 4 месеца затвор. Мимоходом да споменем, че след ареста на съдиите адвокатът на бизнесмена се хвърлил под влак.

За колко такива истории в България се сещате? Тук прокуратурата проверява сама себе си. Управляващи се проверяват само след като паднат от власт, но последствия така или иначе няма. Никога нищо не се доказва - независимо, че често пъти нещата се виждат или чуват съвсем ясно. Това е правилото, от което практиката не предлага нито едно изключение.
 Тази разлика е описана ясно в докладите на Европейската комисия. За Румъния (за пореден път) тя посочи: „През последната година станахме свидетели на професионализъм, ангажираност и добри резултати на съдебната система и на специализираната прокуратура за борба срещу корупцията, бяха въведени реформи”. Какво писа и за пореден път не написа за България - вече знаете.

Третата разлика

И още нещо беше казано от Брюксел покрай този доклад: "През последната година Румъния и румънският народ демонстрираха готовността си да се борят срещу корупцията и да защитават независимостта на съдебната система. Масовите демонстрации показаха колко важни са тези въпроси за румънските граждани”. Тези думи визират протестите от есента на миналата година, които под лозунга „Корупцията убива” принудиха Виктор Понта да подаде оставка. И показаха, че младите и образованите румънци поемат нещата в свои ръце.

Това е третата разлика между двете страни. Подобни признаци на пробуждане се забелязват и тук. Но те остават нечути. А и за преобладаващата част от българското общество „тези въпроси” очевидно не са толкова важни. Във всеки случай не толкова важни, колкото например дискусията кога точно ще се изучават Паисий и Балканджи Йово.

Румъния, разбира се, още не е „на светлинни години пред нас”. Но румънците са стъпили на верния път. И вече започват да се губят от погледите ни в далечината.


Източник: http://www.dw.com/bg/%D1%82%D1%80%D0%B8-%D0%BE%D0%B3%D1%80%D0%BE%D0%BC%D0%BD%D0%B8-%D1%80%D0%B0%D0%B7%D0%BB%D0%B8%D0%BA%D0%B8-%D0%BC%D0%B5%D0%B6%D0%B4%D1%83-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F-%D0%B8-%D1%80%D1%83%D0%BC%D1%8A%D0%BD%D0%B8%D1%8F/a-19032900

Публикувана в Гледища
Понеделник, 01 Февруари 2016 17:21

Кървавият четвъртък, наречен Народен съд

„И никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят каквато и да е роля.“ С тази заръка на Георги Димитров от Москва до ръководството на Българска работническа партия (комунисти) (БРП(к) в София през януари 1945 г. започват процесите на Народния съд. Само за няколко месеца 12-те върховни и 68-те областни състава на съда гледат дела на над 11 хил. подсъдими, оправдават около 1500 от тях и осъждат 9155, 2730 от които на смърт, а 1305 - на доживотен затвор. Така България се нарежда на челно място по брой на смъртни присъди сред всички държави, в които се провеждат трибунали след Втората световна война. За сравнение -  Нюрнбергският процес в Германия осъжда на смърт 12 от 24 подсъдими. Народният съд, както и убийствата преди и след него, всъщност ликвидират политическия, военния и част от интелектуалния елит на страната от времето преди 9 септември 1944 г.

На 1 февруари тази година се навършиха 70 години от издаването на присъдите на I и II втори състав на Народния съд - денят, останал в историята с най-масовото произнасяне на смъртни присъди над политици. Подсъдими са били бившите министри, регенти, царски съветници и депутатите от 25-ото Народно събрание. Присъдите са обявени по радиото, свикан е митинг, народът скандира „смърт”. И са изпълнени още същата нощ - сред екзекутираните до запустяла яма в Орландовци са княз Кирил Преславски (братът на покойния цар Борис ІІІ), проф. Богдан Филов, ген. Никола Михов, Добри Божилов и Иван Багрянов.

През 1996 г. Върховният съд отмени присъдите на I и II състав на Народния съд поради “липса на доказателства”. От 2011 г. 1 февруари се чества официално като Ден на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим - по предложение на общественика Дими Паница, внесено от президентите Желю Желев и Петър Стоянов. Въпреки това за събитията от края на 1944 г. и началото на 1945 г. се знае малко. Те не са застъпени в училищните програми, а и споровете - както на терена на историографията, така и на този на политиката - все още не позволяват обективен поглед върху случилото се. За разлика от България обаче в останалите посткомунистически държави тази страница отдавна е затворена. Благодарение на качественото образование, гражданска и политическа воля, обществени дебати и публична информация.

На следващите страници можете да прочетете един поглед върху събитията около Народния съд, който събира изследванията на историци и журналисти за това какво е предшествало този процес, как се е развил и какви са били последиците от него. Попитахме и защо е важно миналото да се знае днес. За да разберем, че много от днешните проблеми в обществото всъщност са отражение на нерешените проблеми от вчера.
Как се стига до Народния съд
"...Eскортът беше подреден в двора на Съдебната палата от входа към ул. "Алабинска". По този път се простираше конвой от шест камиона, към които бяха отправени жертвите. Беше дадена заповед да се удря и убива всеки, който протестираше, повишавайки глас. Един млад депутат, Иван Батембергски, извика: „Помощ”, но веднага му бе счупен черепът с приклад. Друг, министърът Тодор Кожухаров, инвалид от войната и блестящ писател, вървеше, опирайки се на бастун; изведнъж извика: „Не трябва да плачем за нас, а за България.” И запя националния химн „Шуми Марица”. Бе убит с удар от револвер. Тримата регенти Кирил, Филов и Михов бяха изведени последни заедно с двама тежко болни осъдени. Качиха ги на един полупразен камион. Духаше леден вятър." Това си спомня царица Йоанна, съпругата на цар Борис III, за така наречения кървав четвъртък - 1 февруари 1945 г., когато пише мемоарите си през 1964 г., вече от Испания. Те се публикуват официално в България чак през 1991 г. и са едни от първите източници за събитията от дните след 9 септември 1944 г.
Основният спор между историците е доколко създаването на Народния съд е продиктувано от международните договорки или е продукт на идващите на власт комунисти и двищежите ги сили от Съветския съюз. “Това е общ процес на наказване на виновните за престъпленията”, категорична е проф. Искра Баева, преподавател по нова и съвременна история в Софийския университет. Според нея идеята за наказване на управляващите в Българи до 9 септември 1944 г. е част от Споразумението за примирие, подписано от българското правителство и представителите на водещите страни от Антихитлеристката коалиция в Москва на 28 октомври 1944 г. Там е заявено, че „всички фашистки организации следва се разтурят, а лицата, обвинени във военни престъпления, се предават на съд”. "Колкото по-тежки са били битките и страданието в страните, толкова по-жесток е бил процесът на възмездие", смята проф. Баева. И припомня, че българската армия е участвала в унищожаването на партизанските движения не само в страната, но и в окупираните територии.
Наредбата-закон за съдене от Народен съд обаче се приема в България месец преди подписването на споразумението. Според доц. Михаил Груев, преподавател по история на България в Софийския университет, съюзниците, включително вероятно и съветските окупационни власти, едва ли са си представяли процес в подобни мащаби. “По никакъв начин нямаме никакво свидетелство, че за една страна, която безспорено е съюзник на нацистка Германия и има своята вина от гледна точка на победителите, може да има такава диспропорция”, коментира доц. Груев. Той цитира косвени индикации, според които в началото съюзниците са си представяли Нюрнбергския процес по-мащабен и включващ и преките виновници от страните сателити. Към края на септември 1944 г. обаче съюзниците вероятно се отказват от международен процес и решават да съсредочат усилията си само върху германската върхушка. Така основните български обвиняеми, изпратени първоначално в Съветския съюз, са върнати обратно, а междувременно подписаното споразумение служи на властите за оправдание. “Съществуват сигурни свидетелства, от които става ясно, че самите първоначални съюзници на комунистите в Отечествения фронт - некомунистическите партии, са изключително изумени от мащабите и размера на всичко, което се случва”, допълва Михаил Груев.

Част от обвинителния акт на I състав, произнесен от Стефан Манов
В книгата си "9 септември 1944 г." историкът Александър Везенков също оспорва тезата, че Народният съд произтича изцяло от международните задължения на България и се аргументира с това какви престъпления са стояли в центъра на вниманието. На процеса за преследванията на евреите например били издадени само две смъртни присъди, при това задочни, пише Везенков и допълва: "... ако Народният съд беше плод на външни изисквания, тези престъпления биха получили много по-сериозно разследване и наказание". В изследването си историкът посочва, че самата идея за народен съд първоначално по-скоро се вписвала в линията на революционното правосъдие, така както го раздавали партизани и бойни групи. "Изобщо трябва да се прави разграничение между призивите въпросът за вината да се решава от съда и исканията за "народен съд", предупреждава Везенков и допълва, че второто преполагало бързо разглеждане на случаите и изпълнение на присъдите, а не истински процес пред компетентен съд.

Наредбата-закон за съдене от Народен съд е обнародвана в Държавен вестник на 6 октомври 1944 г. Върховните състави на съда гледат делата както на политици и военни, така и на журналисти, "фашистки агенти", прокурори и съдии, служители на БНБ и други банки, на участниците в депортирането на евреите от Беломорието и Вардарска Македония.

Макар и организиран като съдебен процес, Народният съд всъщност няма нищо общо с правото. Действащата още тогава Търновска конституция е забранявала създаването на извънредни съдилища със специален статут, както и подвеждането под съдебна отговорност на регентите. Министрите е можело да бъдат съдени само по решение на парламента, и то от особен Държавен съд, а депутатите не са подлежали на съд за своите изказвания и гласуване в парламента. Което прави Народния съд антиконституционен. "Тези съдилища, всички до едно, по отношение на правото не са легитимни и изправни", потвърждава и проф. Баева.
Освен това при избора на народни съдии и обвинители обикновено се е търсела пристрастност, разказва Михаил Груев - подбирали са се например хора, които имат загинали близки в съпротивата. А самата наредба-закон е позволила Народният съд да не се състои изцяло от юристи и е забранила обжалването на присъдите. Върху съда е била оказвана и пряка политическа намеса - народните съдии и обвинители са били предлагани от съответните комитети на Отечествения фронт, зад който е стояла Комунистическата партия. Присъдите на централните състави пък са били обсъждани и решавани направо от Политбюро на БРП(к). В свой текст в "Дневник" Георги Гочев цитира документи на първи и втори състав на Народния съд, сред които и инструкции на Георги Димитров до главния обвинител Георги Петров. В тях е указано каква линия трябва да следва Петров и кои факти да избягва - да представя например окупирането на България от Червената армия като "освободителна мисия".
Дивото правосъдие
Официално Народният съд е узаконен на 6 октомври, но преди това се минава през една “фаза на диво правосъдие”, по думите на доц. Груев. За около месец след 12 септември се случват масови убийства без съд и присъда, за които свидетелства и кореспонденцията между Георги Димитров, който тогава е в Москва, и най-високопоставения функционер на комунистическата партия в страната Трайчо Костов. Чистката включва стария политически и икономически елит на страната, но стига и на селско и битово ниво - преследвани и убити са свещеници, селски полицаи, бирници, горски стражари… “Хора, на които просто имат зъб”, обобщава Михаил Груев. И допълва: “Една от политическите задачи, които Народният съд има, е да даде на обществото аргументи за цялото това диво правосъдие”. Така преди Трайчо Костов да докладва на Георги Димитров, че "на революционната чистка слагаме решителен край", броят на убитите в периода септември-октомври 1944 г. стига изключително високи размери, като изследователите се колебаят между 8 и 30 хил. души.

Състави на Народния съд са били сформирани във всеки околийски център, като има области, където борят на осъдените е изумително висок - например в днешния Елин Пелин или Ботевградско. Според историческите изследвания по-високият брой на смъртните присъди и на убийствата през септември-октомври 1944 г. съвпада с местата, където преди това е имало активно партизанско движение.
Арестите, съдебните процеси и изпълняването на присъдите са се случвали скоропостижно. Александър Везенков пише, че на много места арестуването на кметове, полицаи, стражари и набелязани политически противници е станало почти едновременно със завземането на властта. Централните обвиняеми също са били арестувани още на 10-11 септември. "Постановлението на Министерския съвет от 12 септември за задържането на бившите управници - [...] - било само санкция на вече започнали арести", допълва историкът. На същата дата по радиото е официално обявено, че всички бивши служители на Дирекция на полицията в София са граждански мобилизирани и на следващия ден трябва да се явят на работното си място. Само за да бъдат арестувани. Някои от заловените военни пък били незабавно екзекутирани. В книгата си Везенков прилага свидетелства за втора вълна на терор в края на септември и началото на октомври - с многократно по-голям брой екзекутирани.
Най-масовото произнасяне на смъртни присъди над политици се случва на 1 февруари 1945 г. от първи и втори върховен състав на Народния съд. Осъдени на смърт за 67 депутати от ХХV Народно събрание, трите правителства за периода януари 1941 г. до 3 септември 1944 г. начело с министър-председателите Богдан Филов, Добри Божилов и Иван Багрянов (общо 23 политици), тримата регенти на малолетния Симеон ІІ – княз Кирил Преславски, проф. Богдан Филов и ген. Никола Михов, девет секретари към двореца, издатели на централни вестници и публицисти, 47 генерали и полковници. Оцелява само един премиер - Константин Муравиев, който получава доживотна присъда и излиза от затвора през 1961 г.
Някои от присъдите, които Народният съд издава, са на вече убити хора, "за да се легитимира ретроспективно насилието непосредствено след предаването на властта" по думите на проф. Баева. А други - на такива, които са в неизвестност и се смятат за мъртви. Съдени са журналисти, писатели и публицисти, които в годините на войната са пропагандирали германската кауза или пък са били критични към съветския болшевизъм.
"Огромна част от убийствата след 9 септември не били сблъсък на противници, а попадали в съвсем други категории - отмъщение, саморазправа и в крайна сметка масов терор", пише Александър Везенков. В крайна сметка "безкръвният преврат бил последван от най-мащабния по броя на жертвите си политически терор", заключава историкът.
За Михаил Груев Народният съд е замислен като "мащабен спектакъл" - четенето на присъди се предава по радиото, по време на началото на заседанието на съда се организират т.нар. митинги на черните забрадки, в които участват съпруги, майки и дъщери на загинали антифашисти. Държавното радио пропагандира: “И българският народ разчистваше пътя за републиката. Той съдеше фашистките престъпници”, а вестниците публикуват снимки на убити партизани. "Ефектът е преди всичко психологически върху цялото общество", смята доц. Груев и допълва, че процесът има за цел да внуши, че никой не може да бъде недосегаем. Почти винаги присъдите включват и конфискация на имуществото и така в ръцете на държавата преминава сериозен ресурс.
"Така нареченият Народен съд е всъщност премислено и организирано, предимно от комунистическите водачи, масово изтребление на националния елит - не само незаконно, но и чудовищно по размерите си", категорична е Евелина Келбечева, професор в департамента "История и цивилизации" в Американски университет в България. И припомня, че както и да се съпоставят с присъдите на другите поствоенни трибунали, жертвите на терора в България са ужасяващи и по своята непропорционалност. "И то за страна, която, макар и съюзник, не е воювала на страната на национал-соцалистическа Германия, и то за страна, останала през войната в дипломатически отношения със СССР, за страна, в която фашизъм на власт няма и еврейското население след войната е по-многобройно, отколкото преди нея...", допълва проф. Келбечева.
Но идеята на Народния съд не е само да унищожи физически елита на нацията. Той носи последствия и за техните фамилии и роднини. На принципа "Децата носят вина за делата на бащите си" имуществото на съдените е конфискувано, в домовете им се настаняват партийни функционери, семействата им са изселвани, отказвано им е право на работа, не са допускани до образование, поколенията им носят клеймото "враг на народа" и са изолирани от какъвто и да е обществен живот по време на целия комунистически режим. Дори в биографиите на децата и внуците на и малкото оправдани от Народния съд пише, че са потомци на "съден от народния съд".

В крайна сметка "Народният съд изпълнява политическата задача, с която е замислен", коментира доц. Груев. Той смазва не само политически, но и икономически, както и като социален капитал, стария елит на буржоазна България. А чувството на страх, който всява в обществото, се оказва особено резултатно за комунистическата партия, която по този начин разчиства терена за пълно овладяване на властта, допълва Михаил Груев. “Процесите да послужат за превъзпитание на народа”, както диктува тогава и Георги Димитров от Москва.

През 1964 г. царица Йоанна си спомня: "Това не бе нито акт на партийно правосъдие, нито жест на социално отмъщение, разбираемо, макар и облечено в грешките и жестоката слепота на революционерите. Това бе само изпълнение на една чужда политическа воля, извършено в най-трагично сервилно почитание."
Какво се случва в другите държави
Краят на Втората световна война слага точка на продължилите шест години кръвопролития по бойните полета. Но победата далеч не означава, че сметките с разгромените режими са разчистени. На конференциите в Москва и Ялта в края на войната Чърчил, Рузвелт и Сталин се разбират да „преследват до края на света” военнопрестъпниците от другия лагер. В условията на примирията, които съюзниците сключват с победените режими от страната на Оста, задължително е включен член, задължаващ нацията да предаде военнопрестъпниците си. Договорът с България не прави изключение, но в него няма указания за създаването на извънредни съдилища и масово издаване на радикални присъди, наказващи не само виновните, а и семействата им. За разлика от извънредните трибунали в Нюрнберг и Токио, където са съдени само най-висшите представители на военновременната власт, в България протича пълна идеологическа чистка с елементи на вендета.
Подобни гонения е имало и в други държави. След отблъскването на немските части от окупирани територии местното население се е саморазправяло със своите колаборационисти. Ожесточението, с което това се е случвало, обикновено е превишавало насилието, преживяно от хората на съответното място, както и устойчивостта на институциите по места. В Украйна и Русия, където унищоженията имат апокалиптични измерения, а партията е единственият възмездител, се действа по войнишката процедура – бързо и ефикасно.

В Белгия, Холандия и Франция, където окупацията е продължила четири години, но много по-спокойно, отколкото на Източния фронт, изблиците на насилие могат да бъдат брутални, но са редки. Главите на жени, които са имали връзка с окупатори, са били обръснати, а управници, помагали на врага, са сваляни от постовете им. Но щом се стигнело до съда, в тези страни няма въведени специални съдилища или нови закони – използва се законодателството за военни престъпления и държавна измяна, а процесите се провеждат в обикновените съдилища. Въпреки че са повдигнати стотици хиляди обвинения, издадените смъртни присъди в трите държави са общо по-малко, отколкото в България. А повечето никога не се изпълняват.

Поляците преследват наказателно само „нем­ските окупатори и изменниците на полския народ“. Същото се случва в Чехословакия, където с декрет от юни 1945 г. – месец и половина след края на войната – се учредява нов съд.

В окупираните западни държави по-голямата част от сътрудниците на окупаторите загубват част от политическите си права (да се кандидатират за избори например), както и правото да работят на държавна работа. В Германия, където законът за денацификация е най-суров, ограничен брой висши държавни апаратчици се разделят с част от имуществото си. В България почти всички от близо десетте хиляди осъдени губят цялото си имущество, а семействата им са разселени в провинцията.
В Югославия, Унгария и Чехословакия също има изселвания – под влиянието на местни шовинисти стотици хиляди судетски германци, хървати и словенци са изгонени от родните си места със сила. Но няма място, където подобни гонения да са били базирани на класова, а не на етническа основа. В Унгария и Румъния - държави, които са се били рамо до рамо с немската армия на Източния фронт и са преживели сериозни бойни действия на своя територия, единствените, осъдени на смърт, са няколко десетки висши администратори и генерали.

За съдилищата в двете държави народният обвинител Георги Петров споделя: „Народният съд там (в Унгария) издава такива меки присъди, че може да се нарече един чисто противонароден, пораженски съд.“ И „Народният съд там (в Румъния) остава само на книга - резултати никакви“. А самият Петров е наречен от Георги Димитров „мек обвинител”.

Защо е важно да помним
„Изследвания показват, че няма млад човек до 35-годишна възраст, който да  не може да каже какво е "Аушвиц", но като ги попитат какво е ГУЛАГ, те отговарят – интернет търсачка.” Думите на историка проф. Евелина Келбечева са от една от малкото дискусии за наследството на тоталитаризма, които се състояха около 70-годишнината от присъдите на I и II състав на Народния съд. Датата 1 февруари беше отбелязана със скромна и не много посетена церемония при мемориала край НДК. И с няколко кратки репортажа по медиите.

Масовото незнание какво точно се е случило в края на 1944 г. и началото на 1945 г. и съответно липсата на обществена памет за събитията около 9 септември се дължи на много фактори. От това, че не се преподават в училище, през политическите и историческите спорове по въпросите на близкото минало до второстепенното им място в обществения дебат. Крайният ефект от всичко това е, че българското общество така и не успява обективно да затвори страниците на миналото и продължава да живее с последиците от предишни епохи.

Именно проф. Келбечева беше тази, която миналата година поде инициативата историята на комунизма да бъде включена в учебниците. В повечето училища уроците обикновено свършват с Втората световна война, а дори и близкото минало да присъства формално на края на учебника, учителите рядко намират време да стигнат до него. Проф. Искра Баева дава едно от обясненията защо - кандидатстудентските изпити включват основно теми от Средновековието и преподавателите в гимназиите не намират стимул да включат 20-и век в програмите си.  

"Без да бъде инвестирано в образованието, бъдещето не може да бъде спечелено", категоричен е разследващият журналист Христо Христoв, основател на сайтовете desebg.com и agentibg.com. Той дава пример с Германия, където ясната държавна и образователна политика е включила изучаването на нацизма и престъпленията на диктатурата. Освен в училище за тези събития се говори и в семейството, местата за терор са превърнати в музеи, архивите се проучват, а лустрацията е гласувана от Бундестага до 2019 г. Добър пример дава и съседна Румъния, където преди две години лагерът от времето на комунизма край Букурещ беше превърнат в музей. Оттогава досега той месечно се посещава от над 20 хил. души, разказва Христов.

Преосмислянето на тоталитарното минало е важно не само защото без него се повтарят грешки, но и най-вече защото младите поколения не могат да формират своята ценностна система, смята журналистът. Той вижда причините за липсата на този обективен прочит както във всички десни правителства, които, когато са били на власт, са пропуснали да извършат декомунизацията, така и в гражданското общество, което не е оказвало необходимия натиск за това. "Цялата тази тематика е в периферията и на медиите, и на обществото, защото си мислим, че не ни засяга", казва Христов и допълва: "А това е изключително погрешно и деконструктивно."

За разлика от България другите страни от бившия Източен блок се справят доста по-добре с преосмислянето на близкото си минало. „За да се примирим с комунистическото ни минало, не стига просто да се дистанцираме вербално от режима или да осъдим няколко лидери. Ние трябва да разгледаме структурните причини, поради които комунизмът е оцелял толкова дълго”, разказа на дискусията за наследството на тоталитаризма монсеньор Томаш Халик, професор по социология на Карловия университет в Прага и президент на чешката Християнска академия. В интервю за "Капитал" той поясни, че Чехия активно се стреми да обучи младото поколение за близкото минало - институции и фондации се занимават със събирането и възстановяването на документи и спомени от концентрационните лагери, а специална радиопрограма всяка неделя кани за гости както хора, които са били подложени на систематичен терор, така и съучастници на тайните служби. Освен това веднага след промените Чехия бързо приема закон за лустрацията, а комунистическата партия започва "на чисто", като признава ролята си за потискане на несъгласието и репресиране.

"При нас компартията беше и остана през 90-те много силна, в контраст на случилото се навсякъде другаде в Източна Европа", описва разликите проф. Искра Баева. Партията преминава през катарзис, но това става бавно и спира преразглеждането на миналото, добавя историкът. Роля в другите държави играят и силните дисидентски движения, които в България по-скоро закъсняват.

А къде виждаме отражението на тези събития и липсата на тяхното преосмисляне днес? Според проф. Келбечева - в неподплатените и объркани граждански реакции на младите хора. В манталитета на обществото и визията за бъдещето, казва Христо Христов. В разрушения социален капитал и фрагментираното общество, в което никой не вярва нито на институциите, нито на съседа си, по думите на политолога д-р Димитър Бечев на форума за наследството на тоталитаризма. В крайна сметка, казва Евелина Келбечева, "жертвите ги няма и техните наследници изчезват тихо. Остава страшната асиметрия на историческата несправедливост."

 

Източник: http://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/obshtestvo/2015/02/06/2466106_kurvaviiat_chetvurtuk_narechen_naroden_sud/?ref=embedfp&source=www.dnevnik.bg

Публикувана в Минало
Понеделник, 01 Февруари 2016 10:31

Поглед отвън

Румънка пред Фрог: ЕК се отказа да търси в България върховенство на закона
Самостоятелно погледнато докладът на ЕК по Механизма за сътрудничество и проверка /МСП/ за България е най-скучният материал, които съм чела от ноември 1989 г., когато се състоя последният конгрес на румънската комунистическа партия. Докладът за България за 2015 г. не казва нищо. По това си прилича с предишните 8 доклади за България. Погледнато формално, той е фактически точен, успокоителен за партийната и чиновническата върхушка, коментира пред Фрог нюз румънката Адина Саве, работила за European Division 2 и оттам и за България.

 

Тя съпоставя докладите на България и Румъния и вижда колосални разлики и почти никакви прилики.


Ето коментара й:


В преамбюла, за 9 -ти пореден път, по един и същ начин ни се припомня, че сме равноправни членове на голямото европейско семейство по собствено желание, че сме приети въпреки недостатъците си и, най-важното, че на 1 януари 2007 сме приели отговорността да подобрим недостатъците и да спазваме задълженията си, произтичащи от подписаните договори.
ЕК споменава „положителният“ факт, че България е изпълнила  формалната част от поетите ангажименти по договорите: с европейски пари, България е създала ВСС, напълнила е някаква сграда със столове, маси, чиновници и....ТОЛКОВА. По същият начин и Административния Съд: сграда, столове, маси, чиновници и ....ТОЛКОВА. Съдебни инспекторати на различни равнища - отново столове, маси, чиновници и......ТОЛКОВА. Гласувани стратегии, намерения, пожелания и .....ТОЛКОВА. Докладът описва в множество страници механизма на гласуване в Народното събрание на разни стратегии и пожелания за неуточнено бъдеще, обяснява се нашироко как дълго време не се е появил кандидат за председател на ВКС и едва след година се намери; как 2 години нямаше кандидат за Главен инспектор при ВСС и на края се намери и куп подобни неща. В края на 35-те страници оставяш с чувството, че си си изгубил времето. Докладът за България е политически коректен и издържан в характерния бюрократичен на нашата администрация стил, с други думи нищо не казва. И по-важното е кой казва това нищо, защото Докладът НЯМА автор. Еднакво възможно е Докладът да е написан от Юнкер лично или от чистачката на сградата на Комисията.

Докладът за Румъния по МСП излезе по същото време. Освен идентичния преамбюл, Докладът за Румъния е коренно различен. И въпреки че отново няма автор, то самият доклад казва, че в Румъния механизмът има нарочен постоянен представител. От изложението личи, че е положено усилие да се изясни настоящата ситуация в страната. Той обсъжда подробно, в отделни глави, основните механизми на демокрацията като принципите на върховенството на закона, правовата държава, принципът на проверки и баланси или принципите, които стоят в основата на целия конструкт на Европейски съюз и са задължителни за всяка страна членка. Докладът за Румъния е сериозен документ и истински инструмент в помощ на съдебната система в Румъния. Какво имам предвид: в доклада за Румъния се говори за нуждата от Етичен код за политиците, като защитна мярка за независимостта на съдебната система. Комисията е притеснена от опитите за натиск на политиците и медиите – които се намират в ръцете на румънските  олигарси, върху румънската съдебна система. Тя хвали съдебната система за твърдата съпротива срещу тези опити за натиск и коментира опита на други, по-развити страни. С други думи, ЕК приема, че румънската съдебна система е жива, самостоятелна, работи и показва УСТОЙЧИВО желание да бъде независима и да превърне Румъния в правова държава. Ролята на гражданското общество е изяснена и призната. Така например заради общественият натиск Механизмът за сътрудничество и проверка има постоянен представител в Букурещ. Крайният резултат е високото обществено доверие в съдебната система и върховенството на закона. Например една нелепо загубена заради чиновническа небрежност детска ръка струва 1.5 милиона евро изплатено обезщетение от държавата, едно групово изнасилване струва по 18 години затвор на всеки извършител, 50 жертви на корупцията (става дума за инцидента, при който 50 души изгоряха в дискотека в Букурещ) струват една цяло правителство и няколко хора с вече влязла в сила присъда. Това означава върховенството на закона.
Погледнато през призмата на Доклада за Румъния, Докладът за България придобива други измерения. Докладът за Румъния показва ясно, че независима, работеща, справедлива съдебна система е възможна и е въпрос на ВОЛЯ и вътрешно убеждение на самата система. За разлика от румънската, справедливата българска съдебна система е мъртва, актуалната е само апендикс на авторитарния режим, обслужваща интересите на политическата върхушка. 800 години след Magna Carta, българската съдебна система е в стабилно състояние на търсене на господар. Ако премиерът не желае, нека да е БНБ, или някои министър или поне някой кмет. Понятия като върховенството на закона, система на проверки и баланси са толкова чужди за българската съдебна система, че дори не са споменати в Доклада, въпреки ясните доказателства, че българската съдебната система нарушава систематично тези принципи и правото на гражданите на справедлив процес и на добра администрация.

Само когато погледнем на Доклада за Румъния като преюдициален, Докладът за България придобива яснота и разликите между прогреса на двете страни вземат съществени размери. За разлика от румънското, българското общество не присъства в Доклада, нито в качество на коректор, нито като краен получател на продукта на съдебната система, защото най-вероятно ЕК не разполага с никакво доказателство, че българското общество иска и има нужда от този продукт. Тоест, че иска промяна.  В повечето случаи, българските граждани се отказват от правото си да получават справедливост или опират до саморазправа. Обратно на общественото очакване, ЕК отказва да влиза в ролята на брюкселски Зевс и да удари с мълнията си ВСС или един или друг политик.

И все пак остават въпросите: Ако е Механизъм за проверка, защо е толкова политически коректен и неангажиращ? Защо трябва да прочетем първо Доклада за Румъния, за да разберем правилно Доклада за България? Защо в България НЯМА постоянен представител на МСП?“

 

Източник: http://www.frognews.bg/news_106109/Rumanka-pred-Frog-EK-se-otkaza-da-tarsi-v-Balgariia-varhovenstvo-na-zakona/

Публикувана в У нас
Страница 1 от 9