„Екстрийм – една рокаджийска история с автобус“ е дебютният роман на Иван Стоилов, с който той спечели специална награда от юбилейното десето издание на конкурс „Развитие“. До момента той публикува кратки разкази в сайта „Бомберанг“. Иван е от Димитровград, завършил е право, работил е като журналист и следовател, в момента е съдия в Софийски районен съд.

 

Романът “Екстрийм – една рокаджийска история с автобус” спечели една от специалните награди на конкурс “Развитие”, в началото на октомври бе отпечатан, вече мина и премиерата му. Как се чувствате в момента след тези три събития?

 

Чувствам се еклектично. Има смесица от еуфория от съвместното представяне на романа с група “Кокаин”, прилив на адреналин, гордост и малко постродилна депресия. Последното е в смисъл, че отрочето реве за читатели, а аз се щурам насам-натам, чудейки се как да го нахраня. Все пак е първо чедо, треперя му.

 

Каква е историята, разказана от Вас?

 

Историята най-вече е истинска и за мен е чест, че участвах в нея. Това е история за съзряването на група млади хора, абсолютно различни по характер, но обединени в любовта си към рок-музиката. Тази любов ги дарява с едно щуро пътуване, в което всеки е помъкнал своите младежки въпросителни. Нито един не получава отговор на тях, но преоткрива вдъхновението да продължава да ги търси.

 

Ясно е, че в романа има и документалност, и автобиография, и фикция. Преживяното е в началото на 90-те и спомените доста време са престояли във Вас. Кое ви провокира да седнете пред белия лист?

 

Аз седнах пред този бял лист още тогава, преди двадесет години, но нищо не се получи. После сякаш забравих за него. Честно казано, не зная какво отключи след толкова време порива да го напиша. Може би, чувство за дълг към самия себе си. Или просто преживяното дотолкова е ферментирало в мен, че трябваше да избие с пяна.

 

“Екстрийм” е и социален роман, от който могат да се правят изводи за цяло едно поколение. Какви са те според Вас?

 

Да, това е моето поколение, което Демокрацията завари в разкрачено състояние. Ние бяхме възпитавани до навършване на пълнолетието си при един различен режим и идеология, а в момента на съзряването трябваше да докажем на себе си, че “Времето е наше”. Бяхме ентусиазирани и същевременно неподготвени. Търсихме сами и твърде млади място под слънцето сред едно пространство, наситено с истерия, еуфория, инфлация, политически “мравки” и шенгенски визи. Никой не ни протегна ръка, но и да бяха го сторили, ние бяхме твърде горди, за да я приемем. Със сигурност това поколение изкара може би най-дивите си студентски години. Като за последно, преди нещо ново да се е случило.

 

Аудио касетка е...

 

Погледнато от техническа и меломанска гледна точка, аудиокасетката е най-вдъхновеното откритие на 80-те години. Днешното младо поколение едва ли има представа за какво служи, но за моето това беше цял един свят побран в час, час и половина, запълнен с любимата музика. А касетките се намираха адски трудно. Помня, че по битаците добрите марки стигаха до десет лева парчето в онези времена. Въобще, аудиокасетката, дискетата и видеокасетата оформяха така наречена “Света Троица” през това десетилетие. Аудиокасетката символизира и онзи безкраен процес на пътуване. Когато лентата свърши, просто я обръщаш и продължаваш отново. Точно затова оформих композиционно романа да изглежда като една аудио касетка. Е, нямам предвид, че може да се чете отзад напред...

 

В момента живеем залети с информация. С няколко клика на телефона можем да чуем която си искаме песен, да видим неин клип или live. Губят ли обаче днешните меломани в сравнение с тези от раздрънкания автобус, за които намирането на музиката на любимата група е цяло приключение?

 

Не бих искал да се поставя на мястото на днешните меломани, тъй като и аз в момента лесно намирам любимата музика, което, както казват английските джентълмени, “никак, ама никак дори не е зле”. Завиждам им благородно, че не са имали моите трудности на тяхната възраст да намират любимата музика. И същевременно искрено им съчувствам, че никога няма да усетят тръпката от това приключение. Да търсиш празни касетки, които няма дори в магазините, после да намериш звукозаписно студио, което да ги напълне с мечтания албум. Всичко това гарнирано с информационно затъмнение и абсурдни забрани... Чувството е като да откриеш храна на безлюден остров. Или да надникнеш отвъд хоризонта.

 

Познавам много рокаджии от онези години, които – заради консерватизъм или по други причини, си останаха с онази музика и старите групи и не могат да открият същата емоция у новите рок банди. При Вас как се развиха нещата?

 

Аз имам също много приятели, които считат, че хубавата музика е свършила с последния албум на PINK FLOYD от 1987-ма. При мен е малко по-различно. Не съм изневерявал нито на старата школа около DEEP PURPLE и BLACK SABBATH, нито на “олд скуул” метъла на IRON MAIDEN и JUDAS PRIEST. Ухото ми обаче непрекъснато попива нови и нови вдъхновяващи неща от изключителното разнообразие на рок-музиката, сред които бих посочил неизчерпателно DREAM THEATER, FIVE FINGER DEATH PUNCH и дори SLIPKNOT. А в момента любимците ми са ALTER BRIDGE. Не мисля, че рокът въобще ще загине. Поне докато аз съм жив. Виж, чалгата и рапът ми образуват ушна кал.

 

Мотивиран ли сте от успеха на “Екстрийм...” за започване на нов роман?

 

Успехът на “Екстрийм...” е, че най-сетне се роди. И да, апетитът идва с яденето. Имам много идеи в главата си. Повечето са реализирани и складирани във вид на къси разкази. За нов роман... само ще намигна хитро.

Публикувана в Очи в очи

Литературният конкурс „Развитие” е институция и трябва да продължи съществуването си, дори да бъде надграден. Около това становище категорично се обединиха членовете на Обществения съвет, създаден от организаторите на „Развитие” по повод 20-годишнината на единствения у нас конкурс за непубликуван български роман.

Публикувана в У нас

Обществото на писателите във Варна реши да изненада публиката с нестандартен литературен конкурс. Ясно е, че приятелите на словото, живеещи и пишещи край морето са решили да направят състезание, което да бъде откровено отрицание на досегашните конкурсни практики. За това, че нещата стоят точно така можете да се убедите сами.

Темата на конкурса е: "По думите ще ги познаете". След като куцо и сакато в милото ни Отечество се скъса да повтаря, къде с основание, къде по чисто папагалски, снобски и подражателски подбуди, че „Дела трябват, не думи“ (Апостолът на свободата може би се е обърнал в гроба, макар че не знаем къде точно е той), време беше някой да обърне внимание на думите. За да има дела, трябва да има и думи. Преди да се прави нещо, то трябва да се обмисли и обсъди. А за това са нужни на първо време думи, а не дела от типа „Бег на месте“, както пееше неподражаемият Висоцки. Впрочем, забелязъл съм, че тези на които думите им са нефелни и делата им не ги бива. За толкова време вече се понаучихме да различаваме празнословието от сериозното говорене, което води до някакви забележими последствия.

Мотото на конкурса е: „Спечели, за да дариш“. Наистина, на хората им омръзна от конкурси, създадени за да могат издателствата да си хвалят авторите или членовете на журитата да си лансират дипломантите, докторантите, изобщо научните питомци. Не че е лошо да се грижиш за хората, които си учил и изучил – напротив, но не е лошо да се забравя, че всеки автор е бил учен, обучаван и образован от някого. Но няма как всички педагози и преподаватели от средното и висшето ни образование да се озоват заедно в едно жури. Ако разбира се, не решим да проведем общонационален конкурс по интернет, в който да могат да гласуват едно 60 – 70 хиляди души, имащи отношение към преподаването на български език и литература.

Така че, идеята изглежда е правилна – може би дори и праведна. Като си спечелил – подари на публиката отличеното си произведение. Или нещо друго, което би било приемливо. Какво ? Зависи от въображението на победителя, а може би и на публиката. Така или иначе, това не е конкурс от който да спечелиш хиляда лева …

Условията на конкурса са както следва:

Без ограничения за обем на текстовете (но все пак - да отговарят на критерия за литературен разказ). Покана за участие имат автори от всички възрасти. Разказите да не са публикувани, награждавани и / или издавани в книга.

Срок за провеждане на конкурса: 21 февруари - 11 май 2016 г. Адресът, на който да се изпращат текстовете е: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите. , като това трябва да стане до 11 май включително.

От участниците се изисква: Заедно с текстовете (в същия файл) да изпращат свои данни: три имена, телефон, адрес. Препоръчително е да се приложи и кратка биография: какви издадени книги има авторът, какви други публикации има (ако има такива, разбира се…). Творбите ще бъдат оценени от жури, съставено от членове на Общество на писателите във Варна.

Петима от участниците ще бъдат отличени. Творбите им ще бъдат публикувани на страницата на Обществото www.varnawriterssociety.net. Като вземем пред вид мотото на конкурса, повече от естествено е, че награден фонд липсва. Организаторите ясно предупреждават, че „за сметка на това всички автори, престрашили се да участват, не само че няма да получат награда за своя номиниран текст, но ще трябва и да ... Дарят“.

Пак от организаторите идва твърдението, че тази идея „не е нахална“. Тя не била и от вчера. Още при основаването на Общество на младите писатели във Варна се е създала традиция – всеки път да се четат авторски текстове, след което да се гласуваме за най-добро произведение и победителят … да черпи.

Както казват инициаторите (един от тях е и нашият съжител в блогосферата, писателят и блогър – Теодор Иванов, www.kobata.blog.bg): „Целта беше не да придаваме парична или друга тежест на словото, а да подчертаем, че така или иначе се раздаваме пред белия лист, защо да не го направим особено в момент, когато сме заслужили достатъчно внимание. И ето как се роди идеята. Да оставим настрана традицията да се дават награди. Всеки автор добре знае какво означава писането и коя всъщност е най-голямата награда за него. Все пак има моменти, когато словото наистина се оказва мисия“.

И пак според организаторите, „после идва интересното“ – победителите ще трябва да намерят училищна или читалищна библиотека, творчески кръжоци или празни етажерки за книги в някоя планинска хижа, читалня в село или град, заведение и другаде, където да дарят определен брой книги на съвременни български автори (издадени след 1989 г.). Печелившият проект за Варненската библиотека. Победителите в конкурса биха могли да дарят книга и на нея, но по-добре да не чакат осъществяването на победилия проект. Снимка: Дарик радио – Варна.

Ясно е, че целта на цялото упражнение е да се привлече внимание към съвременната българска литература, която определено не може да се издържа от какъвто и да е награден фонд. Но, според организаторите, тя „може да бъде забелязана, тъй като от години тя си остава с най-силно подчертан акцент в областта на духовността. Спечелилите ще бъдат нейни говорители“.

Слава Богу, варненското Общество на писателите нямало намерение да остави своите лауреати сами да се справят с дарителската задача, а щяло да им помогне с кампания за набиране на книги от съвременни български автори. (Авторите не уточняват, дали всички книги на хора, имащи се за съвременни български автори могат да се използуват в кампанията, но явно нещата са оставени на добрия вкус на доброволните участници в начинанието).

Все пак, за да има и някаква персонална полза от участието им за отличените автори, Обществото на писателите щяло да ги покани на литературно четене, където те да представят своите творби и цялостно творчество. Мястото подлежи на допълнително уточняване.

Обществото на писателите – Варна е убедено, че ще има много участници в конкурса и от сега им желае успех!

Публикувана в У нас