На 20 януари 2019 година се навършват 29 години от едно от най-големите престъпления на съветския политически елит и на въоръжените сили на СССР, спрямо собствения им народ. Събитията от нощта на 20 януари 1990 година напълно основателно са известни в най-новата история като „Черният януари“ или като „Кървавият януари“. Станалото в Баку е много важен епизод не само от азербайджанската история, но и от световната. Освен че бележи един от върховете на безотговорно и безжалостно насилие над невъоръжено население в Съветския съюз, „Черният януари“ е и един от „реперите“, от историческите ориентири, които бележат разпадането на СССР. Насилието от нощта на 20 януари 1990 година е момент, от който вече няма връщане назад, “point of no return”.

 

Смазването на съвсем неопитната, слабо организирана и едва излизаща на историческата сцена политическа опозиция в столицата на Азербайджан, спада към така наречените „асиметрични действия“. Тя е свръх реакция на действия, които са вбесили централната власт, но не са свъразни с насилнически действия срещу нея. Съветската власт и съветската военщина са едновременно възмутени и силно уплашени от рязкото надигане на националното движение в Азербайджан.

 

Независимо, че до този момент „неформалите“ в Азербайджан не са влезли в конфронтация с централната власт в Москва, съветските власти се нахвърлят върху тях и целокупното гражданство на Баку с огромна ненавист и бруталност. Няма да пишем, че извършеното от съветските въоръжени сили в Баку е „безпрецедентно“, защото както ще се види по-нататък, прецеденти има. При това, прецеденти от които струят кръв и безскрупулност.

 

В Баку загиват повече от сто мирни жители. Безстрастната статистика ще запише най-различни факти, които изцяло ще опровергаят официалните версии за случилото се. Министърът на отбраната на СССР Дмитрий Язов, който по-късно ще завърши безславно кариерата си, като един от неуспелите превратаджии от така наречения „Държавен комитет по извънредното положение (ГКЧП)“ ще заяви, че срещу нахлулите в Баку съветски войски са стояли 40 хиляди азербайджански бойци, привърженици на Народния фронт на Азербайджан, които са били въоръжени с автоматично оръжие.

 

За негово нещастие, журналистите от всички съветски средства за масова информация, които са в Баку по време на щурма на Съветската армия, свидетелстват, че азербайджанците почти не са били въоръжени. В крайна сметка от населението са конфискувани едва 84 ствола огнестрелни оръжия, които са ловни, преправяни и най-вече … самоделни. [28]

 

По повод масовите граждански протести в Баку, кореспондентът на флагмана на перестройката, вестник „Литературная газета“ пише:

„Армията отговори. Тя отговори повсеместно, макар и в огромната си част неадекватно“. [24]

 

Нахлуването на Съветската армия в Баку отговаря на стандартите за превземане на вражески град, а не за „умиротворяване“ на собствен. Самият министър Язов е заплашил своите подчинени, че „ще видят чудо“, ако не „превземат града“. Някои военни командири са силно изненадани от подобна лексика. От нея се вижда, че министърът на отбраната смята, че столицата на Азербайджанската ССР е в ръцете на някакъв враг.

 

Това разбиране и настроение се пренася и върху личния състав. Войниците разглеждат мирното население като противник и стрелят с автомати и картечници по минувачите. [10] Още тогава излиза на яве един парадоксален факт, който показва, че стрелбата в повечето случаи е хаотична и с цел да тероризира населението като цяло, а не да се „респектират протестиращите“ - никой от организаторите на пикетите и барикадите в Баку, които разбира се са на първата линия, не загива. [24]

 

В момента на обявяването на извънредно положение в Баку е установено, че само 42 души от убитите са били на барикадите и пикетите. Още девет души са били убити, докато са оказвали помощ на ранени след разкъсването на барикадите от танковете и бронетранспортьорите. [5]

 

Жителите на Баку са в шок, защото военните от Съветската армия стрелят без колебание по линейките, които летят из града, опитвайки се да откарат ранените в болниците. Още по-шокиращо обаче е, че армията стреля и по служителите на местната милиция. [11]

 

Между различните автори – очевидци на събитията има забележително единодушие по отношение на изключителната жестокост, проявена към жителите на Баку. Тук свидетелствата съвпадат, независимо от къде идват и кого представляват очевидците. Един от най-добросъвестните изследователи на Закавказието - Томас де Ваал, към когото се отнасят с еднакво уважение азербайджанци, арменци и руснаци, пише:

„Танковете пропълзяха през барикадите, мачкайки по пътя си автомобили и даже линейките на Бърза помощ.“ По думите на очевидци, войниците са стреляли по бягащите хора и са доубивали ранените. Автобус с мирни жители е бил обстрелян и много от пътниците, в това число и едно четиринадесет годишно момиче загиват.“ [7]

 

Има и други подобни свидетелства:

„Бойните машини газеха всякакъв автотранспорт, който им се изпречеше на пътя, без значение кой е в него. Така например на Тбилиския проспект беше обстрелян лек автомобил. Един от танковете зави рязко и го смачка. Едно 13 годишно момче, което беше между пътниците, изскочи от колата и се опита да се скрие на безопасно място, но беше убито с изстрел в гърба.“ [11]

 

Дмитрий Фурман и Али Абасов пишат:

„Въвеждането на войските [в Баку] се съпровождаше с крайна жестокост – стреляха по всяка движеща се цел и просто по тъмните преки улици и по прозорците на къщите. При обявяването на извънредното положение вече бяха убити 82 души, преобладаващата част от които нямаха никакво отношение към пикетите. След това загинаха още 21 души. От 82 трупа на загинали от огнестрелно оръжие, на 44 души входните отверстия на раните бяха откъм гърба. Имаше и убити с удари с щик в гърба.“ [21]

 

Очевидците смятат и свидетелстват, че армията се е опитала да прикрие извършените жестокости:

„От многочислените показания на свидетелите се вижда, че военните са се опитвали да скрият следите от извършените деяния, като са извозвали от мястото на събитието обезобразените, размазани от военната техника трупове и отделни части от тела.“ [11]

 

В крайна сметка, оказва се невъзможно да се скрие грозната истина. Очевидецът Юсиф Аллахверди оглу Садъгов (Юсиф Аллахверди оглы Садыгов) разказва, че от един от убитите граждани е била открита само дясната ръка и тя е била погребана на гробището.

 

Всъщност, какво и защо се случва в Баку на 20 януари 1990 година?

От къде идват тази ярост и нечовешка злоба, с които валякът на военната машина е хвърлен върху столицата на Азербайджан? Отговорът е, че тези трагични събития имат и „общосъюзен“ и регионален контекст. Зверските изстъпления на съветския генералитет и партийните лидери са провокирани, както от събития в Азербайджан, така и от общата картина на раздиращия се от проблеми и противоречия Съветски съюз.

 

Всеки социолог ще ви каже, че така наречената „корелационна теория“ може да установи по безспорен начин връзката между две събития, но съвсем не е задължително да се установи кое е причина и кое е следствие. По подобен начин, в периода 1985 – 1990 година, е трудно да се каже дали възхода на националните движения в Съветския съюз е предизвикал неговото разпадане, или безкрайното задълбочаване на социалните проблеми в СССР е генерирало изригване на националистическа енергия в отделните републики от „периферията“.

 

На всичкото отгоре, в повечето случаи, националните проблеми и социалните неблагополучия влизат в „синергична връзка“ и взаимно усилват въздействието си допълнително.

 

СССР излиза от така наречената „пятилетка пышных похорон“ („петилетката на пищните погребения“), през която са си отишли трима генерални секретари на КПСС – Леонид Брежнев, Юрий Андропов и Константин Черненко, силно отслабен. Аномията в държавата, разкъсването на социалната тъкан, огромното разминаване между пропаганда и реалност, загубата на икономическото и военното съревнование със Запада, принуждават новия генерален секретар – Михаил Сергеевич Горбачов да обяви нов курс – така наречената „перестройка“.

 

Когато се говори за „перестройката“, хората обикновено я свързват с прокламираната „гласност“ – един вид свеждат „перестройката“ до правото да се говори (или да се дърдори) свободно. Много малко хора обаче си спомнят, че в рамките на перестройката е обявена една изключително важна цел – изграждането на правова държава. Както впоследствие се вижда да се изгради правова държава върху тоталитарна основа е невъзможно, а за демократизацията на режима, времето така и не достига.

 

Но твърде много хора взимат напълно на сериозно заявеното на най-високо партийно и държавно равнище и започват да поставят въпроса за законността на едно или друго действие и да се противопоставят на произвола на властите – най-вече на произвола на партийния елит. От тук до серията верижни конфликти, които ще последват, крачката е само една. Противенето на произвола в съчетание с огромните социални проблеми и етническите и междунационални конфликти, изгражда „стратегическия триъгълник“, който ще генерира поредица от трагедии в годините на залеза на СССР.

 

В случая с Азербайджан и с трагедията в Баку от януари 1990 година, не може да не се подчертае дебело, че възходът на националното движение в страната е катализиран много сериозно от конфликта в Нагорни Карабах, където арменските сепаратисти поискват отделянето на Нагорно Карабахската автономна област (НКАО) от Азербайджанската ССР и присъединяването и към Арменската ССР. Започва обединително движение, известно с арменското си название „Миацум“. Градусът на напрежението нараства с всяка група азербайджански бежанци, пристигащи от Нагорни Карабах. Така се стига до създаването на „Народния фронт на Азербайджан“, а впоследствие до разделянето му на радикално и умерено крило.

 

Партийният елит в „Центъра“, към който можем спокойно да отнесем и върхушката на военната каста е изключително притеснен от явленията, изграждащи трите страни на „стратегическия триъгълник“. И така, след „Новочеркаския разстрел“ от 1-2 юли 1962 година, когато в град Новочеркаск (Ростовска област на РСФСР) при разгонване на демонстрация на стачкуващи работници от Новочеркаския завод за електрически локомотиви (Новочеркасский электровозосроительный завод – НЭВЗ) са убити не по-малко от 26 души и са ранени 87 души, в края на двадесетия век, СССР се сблъсква с истинска вълна от конфликти по периферията, които централната власт, службите за сигурност и особено военните потушават с изключителна жестокост.

 

Ледът се пука, господа съдебни заседатели …

Някой може да оспори уместността на използването на култовата реплика на Остап Бендер за заглавие на раздел, в който ще се говори за трагедии с човешки жертви. Уместността на фразата е в това, че популярният български превод на руското „лед тронулся“ - „ледът се пука“, не е съвсем прецизнен. В оригиналния текст се има предвид, че „ледът тръгна“, започнал е ледоходът на топящия се лед.

 

И наистина, много скоро след идването си на власт, Михаил Горбачов ще трябва да се изправи очи в очи със суровата истина – авторитетът на властта лети надолу и е в състояние на свободно падане. Младото поколение, особено в „периферията”, открито предизвиква централната власт. Ледовете са тръгнали, политическият ледоход е започнал. Но в Съветския съюз на този, който се противопоставя на властта, обикновено му пускат кръв. При това - съвсем не с лечебна цел. „Ледът е тръгнал, но силовите фактори ще го оцветят в червено“. …

 

Декемврийските събития в Казахската ССР през 1986 г.

С известна условност може да се приеме, че поредицата от кървави сътресения в съветската империя започва от Казахската ССР с така наречените „Декемврийски събития“ от 1986 година.

 

Декемврийските събития в Алма – Ата, известни още като „Желтоксан” (названието идва от казахското „Желтоксан котерилиси” – Декемврийско въстание) представляват масови младежки вълнения, протекли на 17 – 18 декември 1986 година в тогавашната столица на Казахската ССР. Масовите протести на практика прерастват във въстание срещу комунистическите власти. [8]

 

Най-разпространеното обяснение за тези събития е, че смутовете започват, след като след оставката на първия секретар на Казахската комунистическа партия – Динмохамед Кунаев, на негово място е поставен Генадий Колбин. [8]

 

Колбин е лична номинация на Михаил Горбачов и първи секретар на Уляновския областен комитет на КПСС (!), но кракът му не е стъпвал в Казахската ССР и той никога не е работил там или по проблемите на въпросната съветска република. [3]

 

Свиканият митинг, който първоначално протича мирно, но е масов и мнголюден, иска на ключовия ръководен партиен пост да бъде назначен казах, а не руснак. Впоследствие митингът прераства в масови безредици и побоища, като младежките протести се разпространяват и в други градове на Казхската ССР, на първо място в Караганда.

 

На 16 декември 1986 година се стига до жестоко разгонване на протестният митинг пред сградата на ЦК на Комунистическата партия на Казахската ССР. Данните за загиналите по време на разгонване на митинга от страна на вътрешните войски варират твърде широко. Броят на загиналите се сочи в интервала от 10 до 150 души.

 

Очевидци разказват и за издевателства след разгонването на митинга. Много млади хора, набедени за подстрекатели, са извозени далече извън града (тогавашната столица на Казахстан – Алма-Ата) и са оставени там без горни дрехи. Девойките пък са били заставяни да седят на леда без панталони. Тези свидетелства заслужават допълнително изследване (а и разследване), още повече, че това отношение към млади жени е с много особен подтекст.

 

Промяната на демографската картина и на съотношението между броя на руснаците и на казахите в Казахската ССР е смятана за една от основните причини за възникващото противопоставяне. Ето че някой е решил да спре „неблагоприятната“ демографска тенденция ...

 

Декемврийските бунтове в Казахстан през 1986 година са един от първите сигнали, че „центърът” изпуска от контрол „периферията”, а прословутата „дружба между народите” просто не работи. Протестите в Казахската ССР до голяма степен са породени и от откровената демагогия на централната власт. Говори се за „комунистически интернационализъм”, а казахите са третирани като „втора категория” хора. Говори се за „коренизация” на управленския елит в степната съветска република, а всъщност там протича непрекъсната „русификация”.

 

Тбилиските събития от април 1989 г.

„Черният януари” в Баку е предшестван и от така наречените „Тбилиски събития”, известни също така и като „Трагедията от 9-ти април”. Става дума за специална операция по разгонването на масов опозиционен митинг пред Дома на правителството на Грузинската ССР в Тбилиси.

 

Операцията е проведена с изключителна бруталност и крайно непофесионално през нощта на 9 април 1989 година от силите на вътрешните войски на Министерството на вътрешните работи на СССР и от Съветската армия. Резултатът са впечатляващ брой човешки жертви.

 

Събитията в Тбилиси са изключително показателни поради факта, че и те са предизвикани от конфликт на сепаратистка основа. Ако в Азербайджан претенциите за отделяне на Нагорни Карабах и присъединяването на тази автономна област към Арменската ССР отключва противопоставянето, то в грузинския случай става дума за сблъсък с абхазкия и осетинския сепаратизъм. Видимо по това време обществеността в отделните републики има сериозни резерви към СССР като единна държава, защото всяко искане за прекрояване на вътрешните граници между съюзните републики води до военни действия и кръвопролития.

 

В случая, конфликтът е между грузинци и абхазци. На 18 март 1989 година в село Лъхнъ (на руски – Лыхны) се провежда масов, 30000-хиляден абхазки събор, на който се издига искане за излизане на Абхазката АССР от състава на Грузинската ССР. Абхазците претендират да получат статут на самостоятелна съюзна република, което предизвиква острото недоволство на грузинците. Следва поредица от протестни митинги, организирани от така наречените „неформални организации“.

 

На 25 март 1989 г., се провежда митинг в Гали, на който присъстват 12 000 души. Пет дни по-късно, на 01 април 1989 г., следва митинг в Леселидзе. След това идва редът на Сухуми и на други градове в Грузия. Митингите като цяло са „несанкционирани“ и това предизвиква нервност сред властите. [10]

 

На 04 април 1989 година в Тбилиси започва безсрочен митинг. Ръководители на митинга са: Звиад Гамсахурдия, Мераб Костава, Ираклий Церетели и Георгий Чантурия. И тогава, и днес те са сочени като лидери на грузинското национално движение. От тях днес е жив само Церетели, а останалите са или убити, или загиват при неясни обстоятелства.

 

По-късно, генералният прокурор на СССР Н. С. Трубин ще убеждава публиката, че организаторите на митинга са изпълнявали заговорнически план, координиран от чужбина, създавали са въоръжени формирования, привличали са бивши участници във войната в Афганистан, както и хора, които са практикували бойни спортове, с цел да изведат Грузия от състава на СССР, да ликвидират автономните републики на територията на Грузия (Абхазия, Аджария и Южна Осетия) и в крайна сметка да вкарат Грузия в НАТО. [20]

 

Несъмнено, генералният прокурор е бил силно скандализирпан от факта, че на 06 април 1989 г., на площада вече са издигнати лозунги като: „Долу комунистическия режим!“,“Долу руския империализъм!“, „СССР – тъмница за народите!“, „Долу Съветската власт!“, а повече от сто души обявяват гладна стачка. [13]

 

Едновременно с това е факт, че от нарочно създадената от ІІ конгрес на народните депутати на СССР „комисия на Собчак“ е ясно констатирано, че до момента на началото на разгонването на митинга (утрото на 9 април 1989 г.) не е имало насилие. Комисията записва в доклада си, че „в хода на разследването не са били получени някакви доказателства за реални опити за завземане на властта, не е открит нито един случай на насилие или на покушение по политически мотиви по отношение на работниците от съветските и партийните органи, на комунистите или на гражданите от негрузинска националност“. [9]

 

Въпреки неагресивното поведение на митинга, в Тбилиси се концентрират въоръжени сили за мащабна операция. На 7-ми и 8-ми април 1989 г. в Тбилиси са били прехвърлени: 4-ти мотострелкови полк на дивизията „Дзержински“ (в състав от 650 души), който до този момент се е намирал в Армения в град Спитак, където са се преодолявали последствията от катастрофалното земетресение от същата година; полк от въздушно десантните войски (в състав от 440 души); бойци от Пермския и от Воронежкия ОМОН (в състав от 160 души) и 450 курсанти от висшата школа на Министерството на вътрешните работи на СССР в град Горки (Нижни Новгород). Освен това в Тбилиси вече са били разквартирувани 650 души от мотострелкови полк на Съветската армия и са били в наличност 250 грузински милиционери. [13]

 

Смята се, че общо в операцията са били ангажирани 2550 души, подкрепяни от шест бронетранспортьора, осем десантни бойни машини, четири пожарни автомобила и две линейки. Също така, оценката на различни разследващи случая е, че реално в разгонването на митинга са участвали около 900 войници от дивизията „Дзержински“ (вътрешни войски) и една рота десантчици от Съветската армия.

 

Генералният прокурор на СССР твърди, че на 08 април част от митингуващите са „предприели действия за завземане на техника за блокиране на улиците и са нападали сътрудници на милиция и военнослужещи, в резултат на което е бил нанесен побой на 7 военнослужещи и на петима милиционери“. Пак прокуратурата твърди, че е бил предприет опит за завземане на Руставския металургичен завод (!?), пресечен от охраната на комбината“. [20]

 

Верността на горното твърдение е под въпрос, като се има предвид, че парламентарната комисия, разследвала случая, многократно опровергава твърдения на генералната прокуратура на СССР. Много показателно е, че заключението на парламентарната комисия ясно показва, че точно към момента на началото на операцията по разгонването на митинга, събралото се огромно множество изобщо не е давало никакви признаци на агресия.

 

Ръководителите на операцията по разгонването на митинга са били взели решение да действат в ранното утро на 09 април 1989 г., преди изгрев слънце, очаквайки, че на площада ще има относително по-малко хора. Това очакване се оказва погрешно – на площада е пълно с хора, но събралите се не дават никакви признаци на агресия. Нещо повече, според разследването на парламентарната комисия с председател Собчак, множеството точно в този момент е било под въздействието на различни призиви за мирно и неагресивно поведение:

„Четиридесет и пет минути преди началото на операцията към митингуващите се е обърнал Илия ІІ - Католикос на Грузия. Изявлението на Католикоса е било изслушано при пълно мълчание, като след неговия призив за благоразумие се е въдворила седем минутна тишина, а след това е последвала обща молитва „Отче наш“. Митингуващите за запазили ред, спокойствие и не е имало видими признаци на страх: много [от присъстващите] са пеели и са танцували. След това, думата е взел един от лидерите на неформалите Церетели И[раклий] с призив да не се разотиват, да не оказват съпротива, да запазят спокойствие и най-добре да седнат („седналите не ги бият!“), което е и било направено от мнозина, най-вече в района на стълбището на Дома на правителството. Той е завършил призива си в 03:59 часа. В 04:00 часа, генерал-полковник Родионов И. Н. е отдал заповед да се започне операцията по изтласкване [на митингуващите]“. [9]

 

Парламентарното разследване напълно разобличава твърдението на командуващия Кавказкия военен окръг – генерал полковник Игор Николаевич Родионов, според когото, ако митингът не е бил разгонен е щял да „започне щурм на зданието“ на ЦК на Комунистическата партия на Грузинската ССР, което вече е било „подготвено за отбрана“ (!). Поради това е било „страшно да се помисли, колко убити и ранени би имало тогава“.

Единственият аргумент в полза на някаква основателност на твърдението на генерал-полковник Родионов, че с разгонването на митинга е предотвратена по-голяма катастрофа, е фактът, че подобен прецедент в историята на Грузинската ССР вече има. Колкото и парадоксално да звучи, става дума за разстрела на митинг на привържениците на Сталин, насочен срещу промяната на отношението към последния, санкционирана със знаменития доклад на Никита Сергеевич Хрушчов от 25 февруари 1956 година. [4] [12]

 

Интермедия. Ако трябва, в СССР газят с танкове и сталинистите… Тбилиси, март 1956 г.

На 04 март 1956 г. пред паметника на Сталин в Тбилиси, започва митинг, който продължава и през следващите дни. Настроението е крайно приповдигнато.

 

На 05 март 1956 г. по повод годишнината от смъртта на Сталин, студенти и работници шестват по улиците на Тбилиси с лозунгите „Ленин - Сталин“ и „Няма да допуснем критика на Сталин“. По булевард „Руставели“ минава демонстрация с портрети на Сталин, като участниците карат пешеходците, които срещат, да си свалят шапките пред портретите, а водачите на автомобили – да свирят с клаксоните си.

 

По неочакван начин в протестите е въвлечен е въвлечен и маршал Чжу Де – един от най-близките хора на Мао Цзе Дун. След участието си в ХХ конгрес на КПСС, китайският пълководец си почива в Тбилиси. Няколко хиляди демонстранти се отправят към местопребиваването му и се обръщат с призив „да защити името на Сталин“. Чжу Де откликва и на два пъти приветства протестиращите студенти и се среща с техни представители. Твърди се, че член на китайската делегация дори е говорил на един от протестните митинги. [12]

 

На 09 март 1956 година в Тбилиси вече са въведени части на Съветската армия. Развръзката настъпва около полунощ. Всичко започва съвсем невинно – няколко души се опитват да влязат в Дома на съобщенията (пощата на Тбилиси), за да изпратят поздравителна телеграма до Вячеслав Молотов по повод рождения му ден. Те са арестувани от войниците. Демонстрантите се втурват за да ги освободят, но военните откриват огън с картечници от прозорците на Дома на съобщенията. Според данни от архивите на Министерството на вътрешните работи на Грузия, там убити 27 души. Незабавно пристигат камиони, с които труповете на убитите са извозени. Извозени са и многобройните ранени. [12]

 

Очевидецът на тези събития – проф. Гулиа разказва:

„Не помня вече по каква причина, сред „инициативна група“ в тълпата възникна желанието да изпратят телеграма на Молотов. От тълпата се отделиха четирима души – двама юноши и две девойки се приближиха към охраната. Веднага ги хванаха, извиха им ръцете и ги вкараха в дома [на съобщенията]. Не трябваше да правят това. Тълпата се хвърли през улицата, за да ги отърве … И от прозорците на Дома на съобщенията изведнъж заработиха картечници.

По-нататъшната картина ме преследва цял живот. Наоколо започнаха да падат хора. В първите минути те по някаква причина падаха мълчешката, не чувах никакви викове, само трясъкът на картечниците. След това изведнъж една от картечниците пренесе огъня върху огромния чинар, който растеше срещу Дома на съобщенията... според мен, той и сега още си седи там. На дървото, естествено седяха момченца. Мъртви деца се посипаха от дървото като зрели ябълки от ябълково дърво. С тежко тупване.“ [4]

 

Другият тежък сблъсък е на крайбрежната улица на река Кура. Там демонстрантите са газени с танкове и бронетранспортьори. От огъня на армията и под веригите на танковете загиват между 60 и 150 души. Някои демонстранти се опитват да се спасят, като скачат от високия бряг в река Кура, но повечето са буквално размазани и отнесени от реката. [12]

 

Според Гулиа, броят на жертвите на крайбрежната улица са много повече. Той пише:

„По пътя към къщи, видях как танковете газят тълпата на моста над река Кура. По средата на моста се беше струпала виеща тълпа, а от двете й страни я притискаха танкове. Обезумелите хора скачаха от огромна височина по среднощ в реката. В тази нощ загинаха около осемстотин демонстранти. Труповете на загиналите, най-вече юноши и девойки, още три дни след това изплуваха надолу по течението на Кура. Някои бяха извадени чак в Азербайджан. На много от телата, освен от куршуми имаше рани и от щикове.“ [4]

 

Загиналите са погребани тайно, като на гробищата са допуснати само близки роднини. Докато са в болниците, ранените са под охраната на милицията. Заради участието си в протестите са задържани 375 души, между които 34 члена на КПСС и 165 комсомолци. Осъдени са 39 души. [12]

 

Назад към Тбилиси в 1990 година

Както вече казахме, през 1990 година разследването на парламентарната комисия с ръководител Собчак опровергава тезата за всякакви агресивни намерения на протестния митинг в Тбилиси. Най-вероятно генерал-полковник Игор Родионов се защитава, твърдейки, че разгонването на митинга е предотвратило по-голямо кръвопролитие.

 

Но, все пак, ако е имал предвид случая със смазването на протестите „в защита на доброто име на Сталин“ през март 1956 година, може би трябва да му дадем известно право. Съветската тоталитарна машина изобщо не жали своите граждани – стреля в тях залпово, трови ги с бойни отровни вещества, гази ги с гъсениците на танковете си, независимо какъв е конкретният повод. Няма значение дали протестът е в защита на Сталин или в защита на демокрацията…

 

При разгонването на митинга в Тбилиси, в ранното утро на нощта на 8-ми срещу 9-ти април 1989 г., картечници не загърмяват. Използувани са гумени палки (с дължина 73 сантиметра), „малки пехотни лопатки“ (често наричани погрешно „сапьорни лопатки”) и бойното отровно вещество „Черёмуха“. [13]

 

Названието на сълзотворното средство „Черёмуха“ идва от много ароматния храст от семейство розоцветни, познат в България като „Птица череша“ (Prúnus pádus), известен при англичаните като „майско дърво“. От химическа гледна точка, става дума за хлорацетофенон (CN), бойно отровно вещество от групата на сълзотворните вещества (лакриматори). В днешно време, използването на хлорацетофенона като полицейско средство е много ограничено поради високата му токсичност. То се замества от по-безопасни сълзотворни вещества като CS, CR, OC и други.

 

В статията на кореспондента на руската секция на BBC Артьом Кречтников е отбелязано, че „както е било установено в хода на разследванията, изпълняващият длъжността командир на 4-ти пехотен полк подполковник Бакланов самостоятелно е разрешил на подчинените си да използват четири гранати с по-силния газ „Си Ес“ (CS, бел. авт.)“. [13]

 

Тук може да се каже, че или в разследването, или в статията е допусната фактическа грешка или поне доста спорно твърдение – лакриматорът CS е по-малко токсичен от хлорацетофенона – CN. Няколко дни подред, властите не признават използването на бойни отровни вещества. Това става едва на 13 април 1989 година, когато става ясно, че над 300 души са получили различни степени на отравяне от използваните бойни отровни вещества. [13]

 

Загиват 19 души, от които 16 са жени. Тези коментатори, които се опитват да оправдаят действията на властите, подчертават, че 18 загинали са починали не от побоя, устроен над демонстрантите, а са били стъпкани. Както отбелязва Артьом Кречетников, тези коментатори естествено заобикалят въпроса,. как е възникнала „блъсканицата“ и как са били стъпкани жертвите.

 

Освен това, по мнението на медиците, в голяма част от случаите, задушаването от притискане и смачкване на гръдната клетка е било фатално „подсилено“ от действието на използваните сълзотворни газове и аерозоли. В първите часове след разгонването на митинга в болници са били приети 183 демонстранти. Отровените от CN и CS са над 300 души. Травми с различна тежест са получили 290 души, като 21 от тях са били наранени с прословутите „леки пехотни лопатки“. Един демонстрант е получил огнестрелна рана в главата. [13]

 

По данни на следствената комисия на Върховния Съвет на Грузинската ССР, в рамките на един месец след побоищата, към здравните заведения са се обърнали за помощ 4035 души. Генералната прокуратура на СССР, която на практика поема „адвокатската защита“ на извършителите на насилието, пледира за 2129 пострадали, обърнали се към болниците. Разликата между двете числа прокурорите обясняват с твърдението, че много граждани са се обръщали към лекарите неколкократно. [13]

 

Конфликтът в Нагорни Карабах и състоянието на свободно падане на комунистическата власт в Баку

Вече беше отбелязано, че януарските събития в Баку от 1990 година са много силно катализирани от конфликта в Нагорни Карабах. Населението в Азербайджан, особено младите хора са възмутени от бездействието на комунистическото ръководство в Баку, което не предприема никакви действия в защита на азербайджанците в Нагорни Карабах. В Нагорно Карабахската автономна област (НКАО), арменците са мнозинство в три от четирите административни района на областта. Азербайджанците обаче са мнозинство в четвъртия район с център историческия град Шуша (наричан от арменците Шуши).

 

Когато започва движението за присъединяване на НКАО към Арменската ССР един от първите резултати е прогонването на азербайджанското население от областта. Фактически, искането за отделяне на Нагорни Карабах датира още от 1987 година, но страстите се развихрят с особена сила през 1988 година. Впоследствие всичко това ще прерасне в масово пропъждане на всички азербайджанци от Армения и на почти цялото арменско население от Азербайджан. Става дума за хуманитарна катастрофа, която минава пред очите и покрай ушите на световната общественост, без никой да обърне особено внимание на това. [7]

 

Създава се огромно напрежение, породено от пълната неспособност на комунистическото азербайджанско ръководство в Баку да защити териториалната цялост на страната и от ежедневните срещи на жителите на Баку с бежанците от Нагорни Карабах, а после и от цяла Армения. На фона на това напрежение започват актове на насилие, като погрома в Сумгаит от 27 – 29 февруари 1988 година.

 

Сумгаит е сателитен град на Баку със значителен дял на така наречения „лумпен пролетариат“. През февруари 1988 година в Баку са взети извънредни мерки за сигурност, за да не се допусне конфликт на етническа основа между местното азербайджанско и арменско население. Първоначално тези мерки работят. Такива мерки обаче не са взети в Сумгаит, където се разразяват нападения над местни арменци, палежи, грабежи и убийства. [7], [10] В Сумгаит сякаш се пресичат двете сюжетни линии на разпадането на СССР – рязкото обостряне на социалните проблеми и конфронтацията на етническа и национална основа.

 

Томас де Ваал нарича тези събития „първият в съвременната съветска история изблик на масово насилие“. [7] Тази констатация разбира се е оспорима в частта си за „първенството“, но няма съмнение, че това е проява на масово безумие и свързаното с него насилие.

 

Има разнообразни свидетелства, че населението в Сумгаит е било „обработвано“ от провокатори, сред които най-вероятно е имало представители на различни политически направления. Арменските източници естествено сочат радикалните азербайджански националисти. Има обаче и достатъчно указания, че „на терена“ в Сумгаит са работили и представители на съветските тайни служби, които не са се отчитали пред местното партийно и държавно ръководство в Баку.

 

Има и сериозни указания, че със събитията около Сумгаит са се решавали вътрешно партийни интриги в рамките на Комунистическата партия на Азербайджанската ССР. Така например, първият секретар на градския комитет на партията в Сумгаит - Джахангир Муслимзаде, буквално насила е изтласкан да поведе „похода“ на протестиращите към Сумгаит със знамето на Азербайджанската ССР в ръце. [7] Това естествено му струва политическата кариера, но има съмнения, че последното е било планирана операция, а не справедливо наказание за действията му.

 

Така или иначе, каквато и да е истината за подстрекателството на погромите в Сумгаит, жертвите са невъзвратими. По официални данни на Генералната прокуратура на СССР, в хода на кървавите безредици са загинали 32 души – 26 арменци и 6 азербайджанци. Тези данни се оспорват ожесточено от арменската страна. Проблемът е, че не Москва не провежда добросъвестно разследване на причините за погромите, както и за жертвите, което от своя страна допълнително налива масло в арменско – азербайджанския конфликт.

 

Това също така допълнително дава основание за съмнения, че Сумгаитският погром е провокация, организирана „отгоре“, за да се създадат предпоставки за намеса на „Центъра“ и за удушаване на набиращото скорост азербайджанско национално движение.

 

Без шансове за помирение

Неспособността на комунистите в Азербайджан да защитят азербайджанското население в Нагорни Карабах, да не говорим за териториалната цялост на тази съветска република, нежеланието на комунистическата власт в Ереван да съдейства за намаляване на напрежението и изключително двусмисленото поведение на централната власт в Москва, допълнително усложняват обстановката.

 

Целта на този текст не е да прави анализ на хода на конфликта в Нагорни Карабах, който заслужава отделни анализи, а само да открои неговото изключително значение за пробуждането на азербайджанското национално движение и в крайна сметка – за скъсването на Азербайджан със СССР и Москва. Трябва обаче обезателно да се посочи, че дори и елитите на трите страни в конфликта да са имали най-добри намерения, помиряването и нормализацията на ситуацията биха били истински Херкулесов подвиг. На никой от изброените фактори обаче през ум не му минава да търси пътища към останалите. Още повече, че страните изобщо си нямат абсолютно никакво доверие.

 

Арменците разчитат много на своето лоби сред близкото обкръжение на Михаил Горбачов. Арменски делегации успяват да стигнат до Михаил Горбачов и да говорят с него с часове. Интензивни са контактите на арменците и с Александър Яковлев – идеологът на „перестройката”. Отделно, един от близките сътрудници на Горбачов, също е арменец.

 

Много скоро ще възникне ситуация, при която всички са абсолютно недоволни от Москва. Арменците са недоволни за това, че „мисиите” им при Горбачов не довеждат до приемане на исканията им. Азербайджанците са убедени, че арменците „играят с белязани карти” и че тяхното лоби подработва подкрепата на Горбачов за арменската кауза.

 

В Нагорни Карабах негодуват защо централната власт се бави толкова и не решава толкова „очевиден” въпрос – населението в НКАО иска да е в Арменската ССР, значи Москва трябва да прехвърля областта към Армения и… точка. Естествено, за съдбата на азербайджанското население в автономната област и особено в Шуша никой не обелва и дума. За международно правните гаранции за териториалната цялост на държавите също никой не иска да си спомня.

 

Когато Михаил Горбачов обяснява на арменските делегации, че такива „горещи точки” като Нагорни Карабах в СССР има „поне 15” и ако удовлетвори исканията на арменците ще подпали целия Съветски съюз, арменските емисари остават с впечатлението, че са предадени. Естествено, в главите на арменците в Нагорни Карабах и не само там бързо узрява идеята, че като не им дават искания „Миацум”, то те сами ще си го вземат. Естествено, със силата на оръжието.

 

Азербайджанците са много обезпокоени от факта, че арменската кауза може да разчита на симпатията не само на високопоставени деятели на комунистическата власт, но и на най-ярки фигури сред съветските дисиденти. На първо място сред тях е легендарната фигура на Андрей Сахаров, чиято съпруга е от арменски произход по баща.

 

Елена Бонер, съпругата на Андрей Сахаров, е родена на 15 февруари 1923 година в Туркмения. Баща й е арменец – Левон Саркисович Кочаров (Кочарян). Арменец е и доведения й баща – Геворк Саркисович Алиханян. Родителите на Левон Кочарян са родени в два съседни уезда на Елесаветполска губерния. Баща му, Саркид Кочарян е родом от град Шуша, който е център на едноименния уезд. Майка му – Герцелия Тонунц е родом от село Хинзирак (Хндзореск) в Зангезурски уезд. [14]

 

Самата Елена Бонер пише в спомените си: „От роднините на моя кръвен баща Кочаров (Кочарян) Левон Саркисович, познавах само майка му, моята баба, Герцелия Андреевна Тонунц. Нейната сестра Елена, която ме е гледала като малка и дядо ми не помня. До революцията те са живеели в град Шуша, но са избягали в Туркестан от Нагорни Карабах, когато там колели арменците по време на гражданската война”.

 

Геворк Саркисович Алиханян е първи секретар на ЦК на Комунистическата партия (болшевики) в периода 1920 – 1921 г. и е пряк участник в налагането на съветската власт в Армения. През следващите десет години, 1921 – 1931 г., работи на високи партийни постове в болшевишката партия в районни комитети на РКП (б) – Бауманският в Москва и в няколко районни комитета в Ленинград. След това работи шест години (през 1931 – 1937 година) в Изпълнителния комитет на Коминтерна. Репресиран е и е разстрелян на 13 февруари 1938 година. [15] [14]

 

Андрей Сахаров пише в спомените си:

„Геворк Алиханов завършил семинарията в Тифлис заедно с Анастас Микоян, двамата заедно били дашнаци (арменска националана партия), заедно станали болшевики. Познавал е Камо, Берия. На последния ударил плесница през 1916 година, заради някаква простащина по отношение на девойка. Активен участник в Бакинската комуна и в установяването на съветската власт в Армения през 1920 година.

Провъзгласил съветската власт от балкона в Ереван пред събралата се тълпа и частите на Червената армия и пак тогава изпратил влязлата в историята телеграма за установяване на съветската власт до „вождовете на световния пролетариат” – Ленин, Троцки и Зиновиев”, като я подписва – Първи секретар на ЦК на КП(б) на Армения.

След въстанието на дашнаците се оттегля с частите на Червената армия на Семьоновския проход, където се отбранява няколко месеца в условията на необичайно студена зима. От тогава и за цял живот ще бъде приятел с Агаси Ханджян (убит от Берия през 1936 година). Работил заедно с Киров. През последния период от живота си бил член на Изпълнителния комитет на Коминтерна, завеждащ отдел кадри на Коминтерна”.

 

Не е много ясно дали Сахаров не е надценил позицията на Алиханян в Изпълнителния комитет на Коминтерна. Според Хамлет Мирзоян, през 1931 година, Изпълкомът на Коминтерна е поканил Геворг Алиханян в Москва, за да стане „сътрудник в отдел Кадри”. Тогава съпругата му Рут (Руфь) е назначена на работа в Института „Маркс – Енгелс – Ленин” при ЦК на ВКП (б). Алиханян обаче със сигурност е бил в много близки отношения, не само служебни, но и лични и семейни, със Сергей Киров. [14] На шахматното поле на съветската власт той в никакъв случай не е „пешка”, а е поне „кон”.

 

Редовен посетител в дома на Алиханянов бил и Борис Пономарьов. По молба на съпругата си, Геворг Алиханянов уредил Пономарьов на работа в Коминтерна като политически референт. След смъртта на Сталин, като завеждащ отдел и секретар на ЦК на КПСС, Пономарьов отговаря за връзките със световното работническо и комунистическо движение. [14]

Смята се, че Геворг Алиханянов е спасил живота на Йосип Броз Тито по време на сталинските чистки.

 

Арменско – азербайджанското противопоставяне се изостря и поради пълното отсъствие на някакъв фактор, който да може да играе ролята на медиатор, на „преговарящ” между Баку и Ереван. Вън от всякакво съмнение е, че неспособни да овладеят конфликта в Нагорни Карабах, съветските държавни величия водят изключително двулична политика по отношение на Азербайджанска и на Арменската ССР.

 

Фархад Агамалиев, първи секретар на посолството на Република Азербайджан в Руската федерация, пише за това в статия по повод десет годишнината от клането в Баку:

„По това време в Баку дойде Егор Лигачов (член на Политбюро на КПСС, бел. авт.) и говореше, че Москва добре осъзнава необходимостта от решителен отпор на антиконституционните действия на арменските сепаратисти. Москва ще направи всичко, за да бъде запазена териториалната цялост на Азербайджан.

А в Ереван по същото време пристигна друг член на Политбюро – Александър Яковлев, станал след смъртта на Михаил Суслов едва ли не главен кремълски идеолог. Той говорел на арменците, че тяхното дело е право и че те обезателно ще победят”. [2]

 

Афранд Дашдамиров, който е пряк очевидец на тези събития, нарича пренията между арменското лоби и азербайджанското държавно ръководство - „дуел на съветкия Олимп”. Това той прави във втората част на студията си: „Карабахският конфликт в контекста на перестройката”. [6]

 

В политиката е много важно не само какво се казва, но и кой го казва. Афранд Фирудинович Дашдамиров е доктор на философските науки, професор по национални и федеративни взаимоотношения на Руската академия, на държавната служба при Президента на Руската федерация, академик на Азербайджанската република, академик на Международната обществена академия на педагогическите и социалните науки. Автор е на 15 книги и монографии и на около 200 публикации.

В периода 1970 – 1981 година е завеждащ катедрата по философия на Бакинската висша партийна школа; завеждащ отдела по теоретичните проблеми на националните отношения при Института по философия и право на Академията на науките на Азербайджанската ССР. Десет години (от 1981 до 1991 г.) е завеждащ отдел в ЦК и секетар на ЦК на Комунистическата партия на Азербайджанската ССР.

 

Както се вижда, Афранд Дашдамиров е с изключително солидно номенклатурно минало, така че той не може да бъде заподозрян, че е бил на каквито и да е дисидентски позиции. Въпреки това, оценката му за действията на партийните елити на КПСС, Азербайджанската и Арменската комунистическа партия по отношение на Карабахския конфликт и по отношение на политическия процес в Азербайджанската ССР е унищожителна.

 

Дашдамиров помества изцяло материалите от заседанието на Президиума на Върховния съвет на СССР от 18 юли 1988 година, на което се разглежда въпросът за взетите решения от Върховния съвет на Арменската ССР и от Върховния съвет на Азербайджанската ССР по отношение на Нагорни Карабах. От текста на стенограмата се вижда, че диалогът във висшето съветско партийно и държавно ръководство направо се е разпаднал на отделни монолози и никой не желае да търси сбилжение с отсрещната страна дори и на йота. [6]

 

Тонът е зададен още с първото изказване след встъпителните думи на Андрей Громико. Думата взима Г. М. Восканян, който е председател на Президиума на Върховния съвет на Арменската ССР, както и заместник-председател на Президиума на Върховния съвет на СССР.

 

Въпреки че е под постоянното подозрение, че е на страната на арменците, Михаил Горбачов взима думата след Восканян и казва следното:

„В какво виждате компромиса? Предполагам, че сме длъжни да намерим решение, което не би ощетявало нито арменския, нито азербайджанския народ, не би ги поставяло в положението, когато един вид, едните са удържали победа, а другите са претърпели поражение. Ако ще е така, всичко ще си остане както преди и страстите ще се разбушуват още повече. Хайде да търсим разумен изход... Ето Вие сте представител на върховната власт в съюзната република. В какво е Вашата роля? Да се бяхте събрали няколко пъти и да изработите заедно с ръководството на Азербайджан решение, което и ние бихме приели.

Но вие внасяте, всеки по отделно, отделни предложения и ни заставяте да приемем решение. Въпросът се поставя по такъв начин: видите ли, виновни са Москва и Кремъл. Ние ви молим да се трудите спокойно, да работите и да си изяснявате ситуацията заедно. Няма как да се решават въпросите, когато се върви с рогата напред. Какви въпроси могат да бъдат решени по такъв път? Тук изобщо не става дума за решаване на въпросите и това разбира се е ненормално.

Кой мъти водата в Степанакерт? Къде са пружините на напрежението? Откъде идват тези импулси? Хората се оплакват, че не ги пускат на работа. Ако някой каже нещо против, него започват да го заплашват. Такива са явленията и в Азербайджан: намират се хора, които само търсят къде ще пламне огън, за да хвърлят не само дръвца в него, но и експлозив да пъхнат. При това се позовават на народа. Какво общо има тук народът?” [6]

 

След това говори председателят на Президиума на Върховния съвет на Азербайджанската ССР и заместник-председател на Президиума на Върховния съвет на СССР – С. Б. Татлиев. Естествено, той отхвърля всички претенции на колегата си, заместник-председател на Президиума на Върховния съвет на СССР – Восканян. Горбачов отново коментира:

„Председателят на Президиума на Върховния съвет на Армения каза, че трябва да се търси изход и трябва да го търсим заедно. В какво виждате компромиса? ... Та аз виждам по изказването на арменската страна, че арменците не вярват в съществуващите днес гаранции, не вярват, че напрежението няма пак да се възобнови ... Как да ги усилим? (гаранциите, бел. авт.) Вие отричате, че в НКАО е имало сериозни деформации.

Няма ли да се съгласите с моето предложение, че вие, азербайджанските другари, все пак трябва да се посъветвате още? Помислете още, помислете. Има различни варианти.” [6]

 

Горбачов казва една истина – че арменската страна отхвърля „статус кво-то”. Едновременно с това, той доста свободно хвърля репликата, че „има различни варианти”. Има абсолютно патова ситуация и в Москва не успяват да измисят нищо по-добро от това да поставят областта на своето пряко подчинение, без да напуска формално Азербайджанската ССР.

 

Дуелът на съветския Олимп не донася разрешение на Карабахския проблем. Арменците в Нагорни Карабах все повече търсят решение със собствени сили и със собствено... оръжие. Азербайджанците не са готови за това – нито като политическо ръководство, нито като органи по сигурността. Арменците са несравнимо по-подготвени и по-организирани. И тази подготовка е текла години преди това.

 

Томас де Ваал изрично отбелязва, че в навечерието на избухването на конфликта в Нагорни Карабах младите хора и особено комсомолският актив в Степанакерт са били въоръжени с чехословашко оръжие.

 

Тук трябва да се проследи интересната връзка, че чехословашките тайни служби са отговаряли, както за контактите с Организацията за освобождение на Палестина (ООП), така и за връзките с терористите от „Червените бригади“ в Италия. По този начин, най-титулуваната лява терористична организация в Италия се сдобива със значителни количества чехословашко оръжие.

 

На практика, въоръжението и екипировката за крайно левия италиански тероризъм са „осчетоводени“ в тайните служби на страните от Варшавския договор като помощ за ООП. Пред италианския съд лидери на „Червените бригади” признават за създадените връзки с ООП и за получeна помощ от палестинците. [25] [27] [26]

 

От друга страна, арменските въоръжени милиции в Бейрут работят в тясна връзка с ООП. Това се потвърждава и от биографичната книга за Монте Мелконян, написана от брат му. Монте Мелконян е калифорнийски арменец, специалист по археология на урартската култура, преминал през няколко етапа на терористична дейност и на края загинал в Нагорни Карабах като командир на бойна единица от над 5000 души. [29]

 

В своята политическа, военна и терористична кариера Монте Мелконян има период, през който пребивава в Бейрут и се включва в местните арменски милиции, които държат про-палестинска позиция. [29]

 

Впоследствие Монте Мелконян се появява на най-различни невралгични точки по света, а този конкретен епизод показва и доказва, че между арменската диаспора по света, арменските милиции в Бейрут и Степанакерт (а най-вероятно и Ереван) е имало установена постоянна, работеща връзка.

 

Тази връзка несъмнено е дала възможността, по същия модел както при „Червените бригади“, да се отклонява оръжие предназначено официално за ООП към други дейности – в случая за нелегалното въоръжаване на арменските активисти в Нагорни Карабах. Съветският Съюз вече не съществува, но за всички донори на оръжие за различни организации worldwide остава поуката, че оръжието, предназначено за „точка А“, може да се окаже в „точка Б“, която да е… на твоя собствена територия. Или, както казва българската народна поговорка: „волът рие – на врата му пада“.

 

От всичко изложено се вижда как непримиримостта между страните ескалира. И двете страни се чувстват прави, а арменците се чустват и силни. Така в крайна сметка, тази непримиримост се разразява във въоръжен конфликт, който не е приключил и до ден днешен. Но да се върнем към трагедията от 20 януари 1990 година, нейните причини и последствия.

 

Падането на Азербайджанската „Берлинска стена” или последната капка на търпението на съветските вождове

В много коментари и изследвания на събитията от 20 януари 1990 година се подчертава, че към момента на трагедията, чиито причини търсим, никой не е повдигал въпроса за отделянето на Азербайджан от СССР. Това е допълнителен аргумент при моралното осъждане на съветската военщина и на политическите лидери, организирали касапницата от 20 януари 1990 г. Това твърдение обаче пропуска два многозначителни факта, които са от особено значение за параноичните настроения в Москва.

 

Първият факт е, че за разлика от събитията в Тбилиси през 1989 година, събитията в Баку настъпват вече след падането на Берлинската стена. „Политическият ледоход” вече е станал планетарен, Берлинската стена я подаряват и разпродават на парченца като сувенири, а Съветската армия започва да си стяга багажа за напускане на позициите си в Централна Европа. Западната група войски си отива у дома. Генералите в Москва надали са щастливи, макар че реакцията на СССР като цяло е съвсем спокойна.

 

Вторият факт е особено многозначителен. През месец декември 1989 година, азербайджанците се захващат с разрушаването на своята собствена „берлинска стена”. Става дума за укрепената граница между СССР и Иран, която в значителна част се движи между Нахичеванската АССР – част от Азербайджанската ССР и Иран. В северозападен Иран преобладава азербайджанското население. Неслучайно тази територия е известна като Южен Азербайджан. За ужас на съветското ръководство между 4 и 19 декември 1989 година жителите на Нахичеванската АССР, заедно с ентусиасти, пристигнали от вътрешността на Азербайджан, започват масово да излизат на границата с Иран и да рушат така наречените „инженерни съоръжения”, с които тя е укрепена. Народният фронт на Азербайджан (НФА) участва дейно в този емоционален изблик. НФА дори влиза в конфликт с един от командирите на местните погранични отряди – Жуков. На 23 декември 1989 година на Жуков е отправен ултиматум, в срок до 31 декември да се подчини на НФА и да не противодейства на започналото демонтиране на „кльона”. Естествено, от КГБ веднага разпространяват информация за това, че въоръжени отряди стоят на границата. Сюжетът се подема от централния съветски печат, който пише за бойци, въоръжени с ловджийски пушки и бутилки с „коктейл Молотов”.

 

Но на 31 декември 1989 година азербайджанците от Нахичеванската АССР си устройват масов празник на границата без каквото и да е оръжие. Тълпи от азербайджанци разрушават напълно дълъг участък от укрепената граница, преминават река Аракс и се побратимяват със своите съотечественици от другата страна на границата. [7]

 

Едва ли това събитие е зарадвало чак толкова много властите в Техеран, които не държат особено на връзките между Северен и Южен Азербайджан. Твърди се, че от иранска страна в събитията участват над 800 души. Но в Москва то предизвиква ураган от недовлство. На 10 януари 1990 година, Президиумът на Върховния съвет на СССР приема постановление „Относно грубите нарушения на закона за държавната граница на СССР на територията на Нахичеванската АССР”, в което станалото е „решително осъдено”. Изданията от централния съветски печат пък се надпреварват да твърдят, че „азербайджанците са се хвърлили в обятията на ислямския фундаментализъм”. [7]

 

Междувременно, не без подкрепата на Народния фронт на Азербайджан, формированията на Съветската армия в Нахичеванската АССР са поканени не особено учтиво да си потърсят друга дислокация. [10] Пак в края на декември 1989 година по-радикално настроени активисти на НФА завземат различни партийни и административни сгради в Джалилабад и в Ленкоран. Заедно с унищожените близо 700 километра гранични съоръжения тези прояви на свободолюбие окончателно формират у военните, а и у партийните власти убеждението, че на азербайджанците трябва да се даде урок.

 

Последните десет дни до трагедията

Междувременно съветската власт в Баку стремително губи позиции. Независимо че на 6-8 януари 1990 година, НФА е напуснат от някои от основателите си, които основават Социалдемократическата партия, всеобщото очакване е, че на предстоящите избори за Върховен съвет, насрочени за месец март 1990 година, Народният фронт може да победи. Ентусиазмът от тази възможност е огромен, на входовете на града се създават пикети и контролни пунктове на НФА.

 

На 11 януари 1990 г. Народният фронт организира в Баку грандиозен митинг срещу бездействието на правителството. На 13 януари в центъра на Баку започва митинг с искане за оставката на първия секретар на ЦК на Компартията на Азербайджанската ССР - Абдурахман Везиров. На същия митинг е обявено създаването на Съвет за национална отбрана, начело с лидера на НФА – Елчибей.

 

Везиров е протеже на Горбачов. Какви функции са предвиждали за Съвета за национална отбрана лидерите на НФА е до някъде неясно, но всичко минава под общия знаменател на протеста срещу бездействието на властите, докато арменците прочистват Нагорни Карабах от азербайджанското население, а и от азербайджанските власти.

 

В тази обстановка, на същия ден като по команда, отново започват безредици и нападения над арменското население. За много от съвременниците на тези събития няма съмнение, че погромите са провокирани от съветските тайни служби, които търсят пътища за дискредитация на НФА и за убеждаване на върховната власт в страната, че „азербайджанците трябва да бъдат поставени на мястото им”. Има свидетелства за много странно поведение на погромаджиите, които се движат със списъци с адреси, което също навежда на мисли за намеса на „тихия фронт”.

 

Лидерите на Народния фронт разбират, че някой им е подготвил капан с отиващи далеч последствия и полагат усилия за спиране на погрома и за спасяване на нападнатите арменци. За това свидетелстват и руснаци очевидци, както и рускоезични автори. [22]

 

Въпреки това на азербайджанското движение е лепнат етикетът на „погромаджии”. Разбира се, не могат да бъдат оневинени представителите на НФА, които не успяват да овладеят ситуацията. Дадени са жертви и започва ново бягство на арменци от Баку. Повечето от тях бягат в Русия и в Туркмения (в пристанището Красноводск на брега на Каспийско море), но някои се оказват в Степанакерт в Нагорни Карабах, което допринася още повече за ескалацията на напрежението.

 

На 15 януари е обявено извънредно положение в Азербайджанската ССР, но то не се отнася за столицата Баку. „Центърът” се готви планомерно за „окончателното решение” на въпроса с азербайджанското непослушание. Едновременно с това през следващите дни Баку се тресе от протести и стачки. НФА призовава да се блокират казармите в града, за да не може да се използва военна сила срещу протестиращите. Блокирани са и правителствените сгради. [10] [7]

 

На 19 януари 1990 година вече нищо не може да спре стремителния ход на събитията. Баку е парализиран от стачка и залят от протести с искане да не се въвежда извънредно положение в столицата. Около казармите са издигнати барикади и стотици хора дежурят на тях, за да не допуснат излизането на армията на улиците. Участниците в протестите изобщо не си дават сметка, че Съветската армия вече се придвижва по суша, въздух и вода към Баку и че казармите скоро няма да са главната им грижа.

 

Междувременно диверсионна група на съветските тайни служби взривява телевизионния предавател в Баку. Докато НФА и Москва се обвиняват взаимно в това кой е извършителят, Върховният съвет на Нахичеванската автономна съветска република обявява нейното напускане на състава на СССР и независимостта си.

 

Военните вече могат да щурмуват Баку. И кръвта скоро потича като река.

 

Използвана литература:

[1] Агаев Расим Хусейн оглу, Зардушт Мубариз оглу Али-заде. Азербайджан. конец второй республики (1988-1993). Изд. „Граница”, М,.2006, ISBN 5-94691-207-0

[2] Агамалиев Фархад, За что расстреляли Баку?, Независимая газета, 18. 01. 2000 г.

[3] Высокинский, Григорий Вениаминович, Механизм изменений в политической элите россии (в ходе смены политического курса в 1982 – 1991 гг.), Специальность 23.00.02 – политические институты и процессы, Диссертация на соискание ученой степени доктора политических наук, Институт государственного управления и социальных исследовании МГУ, Кафедра политической социологии, Москва, 1998 г., http://gregos.narod.ru/DOCS/MGU3.htm

[4] Гулиа, Нурбей, Грузинский амаркорд. Мертвые дети падали с деревьев словно яблоки, Журнал „Огонек“, № 40, 27.12.1999 г., стр. 11

[5] Дашдамиров, Афранд, Карабахский конфликт в контекте перестройки: в преддверии распада. Карательная акция в Баку, „Вестник аналитики”, №2 (32), 2008 г., стр. 142 – 152, http://www.isoa.ru/docs/vestnik_2008-232.pdf

[6] Дашдамиров, Афранд, Карабахский конфликт в контексте перестройки. Дуэль на советском Олимпе, „Вестник аналитики”, № 4 (22), 2005 г., стр. 135 – 150, http://www.isoa.ru/articles.php?binn_rubrik_pl_articles=201

[7] Де Ваал Томас, Черный сад. Армения и Азербайджан между миром и войной, Издательство „Текст“, перевод Олега Алякринского, 2005 г.

[8] Журавель, В. П., Так все начиналось. (к 15-летию декабрьских событий в г. Алма-Ата ), Журнал „Право и безопасность”, № 1, 2001 г.

[9] Заключение Комиссии Съезда народных депутатов СССР по расследованию событий, имевших место в Тбилиси 9 апреля 1989 года, Председатель Коммиссии: А. А. Собчак, Ответственнный секретарь Комиссии: С. Б. Станкевич, http://sobchak.org/rus/docs/zakluchenie.htm

[10] Зверев, Алексей, Этнические конфликты на Кавказе, 1988 – 1994 г., часть 3, Этнические конфликты в Грузии, 1989 – 1994 гг., http://poli.vub.ac.be/publi/ContBorders/rus/ch0103.htm

[11] Как был взят Баку, Страна и мир, № 2, 1990 г., стр. 45, ISSN 0178-5036, https://vtoraya-literatura.com/pdf/strana_i_mir_1990_2_text.pdf

[12] Колодин, Кирилл, Они сражались за Сталина. 55 лет назад – 9 марта 1956 года – в Тбилиси расстреляли демонстрацию в защиту „доброго имени Сталина“. „Известия“, 9 марта 2011 г., 14:17, https://archive.is/20130417024514/www.izvestia.ru/hystory/article3152533/#selection-491.0-491.19

[13] Кречетников, Артем, Тбилиси – 89: „Ночь саперных лопаток“, BBCRussian.com, 07 апреля, 2009 г., 11:19 GMT, 15:19 МСК, http://news.bbc.co.uk/hi/russian/russia/newsid_7977000/7977116.stm

[14] Мирзоян Гамлет, Советские правители Армении: от Геворга Алиханяна до Сурена Арутюняна, Ноев ковчег, № 9 (132), Сентябрь 2008 года, http://noev-kovcheg.ru/mag/2008-09/1312.html

[15] Московская Хельсинкская Группа, История, Члены МХГ (1976 - 1982), Боннэр Елена Георгиевна,
http://web.archive.org/web/20110719024353/http://www.mhg.ru/history/1B323F9

[16] Обращения, заявления, мероприятия; Управление делами Президента Азербайджанской Республики. Президентская библиотека, http://files.preslib.az/projects/aggression/m3_ru.pdf

[17] Общее заключение независимых военных экспертов общественной организации «Щит» на события в г. Баку 13-25 января 1990 г., стр. 52 - 55, Обращения, заявления, мероприятия; Управление делами Президента Азербайджанской Республики. Президентская библиотека, http://files.preslib.az/projects/aggression/m3_ru.pdf

[18] Подавление митинга в Тбилиси 9 апреля 1989 года. Справка, РИА Новости, 9 апреля, 2009 г., 09:04, https://ria.ru/20090409/167605226.html

[19] Султанов Чапай, Последний удар Империи. Баку, 20 января 1990 г., Баку, 2004 г.

[20] Трубин, Н. С., О результатах расследования тбилисских событий 9 апреля 1989 г., Российский информационно-аналитический и образовательный проект „Война и мир“, 09.11.2009 г., 00:17, http://www.warandpeace.ru/ru/analysis/view/16942/ , Источник: Блог Виктора Амантовича Алксниса, Докумены по событиям в Тбилиси, 08.11.2007 г., 14:42:00, https://v-alksnis2.livejournal.com/76091.html

[21] Фурман, Дмитрий и Али Абасов, Азербайджанская революция, Публикации Музея и общественного центра „Мир, прогресс и права человека“ и Архива Сахарова, http://old.sakharov-center.ru/publications/azrus/az_005.htm

[22] Фурман Дмитрий, Несостоявшаяся революция. Политическая борьба в Азербайджане (1988 – 1993 годы), Дружба народов, 4, 1994, http://dmitriyfurman.ru/wp-content/uploads/2012/04/%D0%B4%D1%80%D1%83%D0%B6%D0%B1%D0%B04.94.pdf

[23] Хронология конфликта, Общество „Мемориал”, http://old.memo.ru/hr/hotpoints/karabah/Getashen/chapter1.htm#_VPID_2

[24] Черный январь. Баку – 1990. Документы и материалы, Изд. „Азернешр”, 1990 г., Баку, http://library.virtualkarabakh.az/uploaded_files/pdf/772158e519d1-4.pdf

[25] Arround the World; Red Brigades Leader Tells of Ties to P.L.O., The New York Times, March 17, 1982, https://www.nytimes.com/1982/03/17/world/around-the-world-red-brigades-leader-tells-of-ties-to-plo.html

[26] Italian secret service says KGB behind terrorist groups, May 24, 1983, UPI, https://www.upi.com/Archives/1983/05/24/Italian-secret-service-says-KGB-behind-terrorist-groups/8456295068002/

[27] Karmon, Ely, The Red Brigades: Cooperation with Palestinian Terrorist Organization (1970-1990), International Institute for Counter – Terrorism (ICT), Israel, 2001.

[28] Keller, Bill, Upheaval in the East: Soviet Union; Force as a Last Resort: Armed Power Salvages Moscow’s Facing Authority, The New York Times, January 29, 1990, https://www.nytimes.com/1990/01/29/world/upheaval-east-soviet-union-force-last-resort-armed-power-salvages-moscow-s.html?pagewanted=all&src=pm&linked=google

[29] Melkonian, Markar and Seta Melkonian, My Brothers Road: An American’s Fateful Journey to Armenia, I. B. Tauris, 2007

Публикувана в Гледища

Предлаганата статия на г-жа Хрануш Харатян, доктор по история, излезе неотдавна на руски език под заглавието: „Отмъщението на историята – за „колаборационизма“ на Русия и за паметника на Нжде“ ( www.lragir.am/index/rus/0/comments/view/60887 ). Статията имаше доста дълго подзаглавие, което ясно говори за емоционалната нагласа на авторката, докато е писала този изключително интересен и „ударен“ текст: „Отмъщението на историята или какво означава да изопачаваш историята в угода на текущото политическо целеполагане (принудителното объркване на изопачената съветско-сталинска историография)“. Предложеното заглавие на българския превод е на редакцията, но е извлечено буквално и в контекст от статията на г-жа Харатян.

 

Вече поместихме опуса на Людмила Вячеславовна Козлова, сенатор в Съвета на Федерацията и заслужил деятел на Руската федерация - „Възраждане на нацизма от Прибалтика до Армения. Фашистката идеология се превръща в държавна в много постсъветски страни“ (http://svobodennarod.com/head-on/item/5998-vazrazhdaneto-na-natzizma-ot-pribaltika-do-armeniya.html ), като един христоматиен пример за тезите на официалната руска пропаганда в днешните смутни времена.

 

Този текст е поводът за написването на емоционалната, но и подробно аргументирана статия на г-жа Хрануш Харатян, която поместваме не само като илюстрация на възникващите интелектуални конфликти около претенциите на руските държавници спрямо страните от руската „близка чужбина“, но и като блестящ пример на еманципацията на редица учени от така нареченото постсъветско пространство от догмите на съветската наука, които продължават да бъдат „канонични“ за много хора в днешна Русия.

 

Разбира се, в статията има моменти, около които може да се води съдържателна дискусия, но със сигурност скоро не сме били свидетели на толкова искрено и безкомпромисно поставяне на мястото на руски представител на законодателната власт, позволил си да чете морал на държава от „постсъветското пространство“.

 

Ето и пълният текст на статията на г-жа Хрануш Харатян:

 

По повод статията „Възраждане на нацизма от Прибалтика до Армения. Фашистката идеология се превръща в държавна в много постсъветски страни”, с автор Козлова Людмила Вячеславовна – професор, заместник председател на комисията по социална политика в Съвета на федерацията, заслужил лекар на Руската федерация, заслужил деятел на науката на Руската федерация от 06.02.2018, 00:01:00 (http://www.ng.ru/kartblansh/2018-02-06/3_7166_kartblansh.html).

 

Вашето безпокойство за това, че „В последно време ние все по-често се сблъскваме с опити да се пренапише историята и да се преразглеждат резултатите от Втората световна война. Целта е разбираема – да се опорочи приносът на Червената армия и на СССР в победата над Хитлерова Германия” е напълно разбираемо, важно, разумно и възможно е – и своевременно.

 

Но Вие не сте историк и възможно е поради това да виждате само едната страна на медала. Всяка от изброените от Вас страни и народа на медала „СССР” има и познава и друга, обратна страна, скрита за Вас чрез старанията на „СССР”, в дадения случай от центъра на СССР – от Москва.

 

Съветската власт, именно властта, така силно диктуваше разбирането на историята и я изкриви в интерес на текущото политическо и идеологическо целеполагане, че на всички нас – „постсъветските”, ще ни се наложи още дълго–дълго да се отплитаме от лъжите, фалшификациите, изопаченията и пробутването на това, което в СССР се наричаше „история” – съветизираната история.

 

Вие пишете, че „съвършено очевидно е, че фашизмът и нацизмът трябваше завинаги да отидат в миналото. Но ние виждаме, че днес се подлагат на унижение и преследване ветераните на борбата с фашизма, оскверняват се гробовете и се разрушават паметниците на тези, които дадоха живота си в борбата с нацизма. Едновременно с това се извършва героизация на нацизма, разпространява се нацистката символика и се издигат в ранг на национални герои тези, които са се сражавали срещу антихитлеровската коалиция или са сътрудничели с нацистите”.

 

Вас Ви безпокои, че „Стратегическият съюзник на Русия – Армения, е издигнала в центъра на Ереван паметник на колаборациониста, сътрудничил с Третия Райх, Гарегин Нжде. По-преди Министерството на външните работи на Русия, коментирайки поставянето на този паметник, заяви: „Непонятно е, защо е поставен този паметник”. Също така, в руското външно-политическо ведомство изразиха надежда, че в основата на официалната позиция на Ереван все пак ще лежи резолюцията, приета от Генералната асамблея на ООН „Борба с героизацията на нацизма, неонацизма и други видове практики, които помагат за ескалацията на съвременни форми на расизма, расовата дискриминация, ксенофобията и свързаните с тях други форми на нетърпимост”.

 

О да, без съмнение, „борбата с героизацията на нацизма” е много важна. А какво знаете Вие за Гарегин Нжде и за неговия „колаборационизъм” с нацистите? Вие виждали ли сте обвинителното дело на съветския НКВД? Намерихте ли фактически доказателства за това, че както Вие пишете, „под неговото командуване арменският легион на СС, участвувайки в наказателни акции, е унищожил повече от 20 хиляди предимно мирни жители. По неговите ръце е кръвта на хиляди убити наши деди и прадеди!”?

 

Кога и къде конкретно е командувал той унищожаването на „повече от 20 хиляди предимно мирни граждани”? Споделете, моля Ви, Вашите знания за конкретните факти на неговите злодеяния. А докато ги търсите, позволете ми във Вашия дух да Ви поканя да се разходим по добре документираните факти на нашата с Вас неотдавнашна история.

 

Надявам се, че Вие не отричате, че заедно с нацизма Геноцидът също е „съвършенно очевидно, че трябва завинаги да отиде в миналото”. Но не отива. И няма да отиде. В тово число и поради това, че със старанията на СССР темата за арменския геноцид, например, беше скрита от съветските народи. Практически бяха героизирани организаторите на Геноцида на арменците, особено Мустафа Кемал, сърдечният приятел на ленинско–сталинска Съветска Русия, а след това – на СССР. От съветските граждани беше скрита огромната материална, военна и дипломатическа помощ за Мустафа Кемал в разпалването на войната против Армения и унищожаването на арменците съвместно с ... Червената армия.

 

Вие, уважаема Козлова Людмила Вячеславовна, разбира се не знаете това. Съветската история премълчаваше връзките на Съветска Русия с престъпниците – младотурци, организатори на геноцида над арменците и неотдавнашни противници на Русия. Как Ви изглежда писмото на народния комисар по външните работи на Русия – Г. Чичерин, до Ленин „За предложението на Енвер по сътрудничеството в борбата срещу държавите от Антантата” от 16 август 1920 година? Писмо от Енвер! Впрочем, на Вас тази фамилия може и нищо да не Ви говори. На съвестта и по ръцете му е кръвта на милиони арменски и гръцки жертви в периода 1915 – 1916 година, клането на арменците в Баку през септември 1918 година. Впрочем, веднага след клането над членовете на избягалата от Баку бакинска болшевишка комуна.

 

Това е палач на народите, политически авантюрист с голям размах, разбойник, бандит, чудовище, осъден на разстрел от османския военен съд. А „приятелят на всички угнетени” смята за възможно с него „да се водят преговори”. Забравяйки дори за кръвта на своите братя комунари. Докато не усети на гърба си неговата лъжлива същност. Същият този Енвер скоро ще възглави басмаческото движение против съветите.

 

А Енвер предлагал от името на, по неговите думи, „най-влиятелното лице в Германия – генерал Зект, ние да обещаем на Германия от наша страна всички мерки за връщане на Германия в границите й от 1914 г., срещу което Германия ще ни помогне неофициално, тоест като ни изпраща въоръжение и като организира в наша полза въстания против поляците и така нататък” (АВПР, Ф. 04, Оп. 39, П.232, Д.52987, Л.28).

 

Как мислите, това не е ли колаборационизъм против арменския и гръцкия народ, против поляците? Държавен колаборационизъм. Не? Отлично. Няма да Ви уморявам с подробностите за побратимяването на Ленин с Кемал. Просто ще напомня, че за съветизацията на Азербайджан и за предаването на бакинския нефт на Съветска Русия, Съветска Русия обещала да предаде на Мустафа Кемал неотдавна създадената Армения, за да я разкъса. Не, извинете – не просто му я е предала, за да я разкъса, а е помогнала в разкъсването.

 

Това се е случило през април 1920 година. А през юни, бакинският болшевик Асад Караев, бъдещият глава на правителството на Съветски Азербайджан, а към онзи момент назначен от Баку за председател на Ревкома (революционния комитет) на Карабах, пише на своите тюркски събратя-болшевики в арменския Зангезур:

 

„В местата където има много бойци, с цел да отслабите арменцие, убийте по един руски войник и обвинете в това арменците. Знаете, како ще направят руснаците. Не оставяйте в Зангезур нито порядъчни хора, нито богатство, за да не може това проклето племе повече да се изправи на крака. В Русия правеха така, така трбва да правим и ние”. (РГАСПИ, Ф. 64, Оп. 1, Д. 19, Л. 10). Каквото и да си говорим, именно това беше обещано от Червена Москва на Азербайджан. Не случайно Азербайджан се съветизира без проливане на кръв.

 

Кръвта ще се пролее после, а до този момент върви процес на разделяне на сфери на влияние и на право да унищожаваш другите. Това право, преди всичко е било дадено на Мустафа Кемал и той поставил Съветска Русия пред свършен факт, започвайки да завзема арменския Нахичеван. На него спешно, много спешно му трябвало оръжие. Той не е Турция, не е правителството, той към този момент е само въстанник. Той няма хазна, няма оръжие, няма партньори, но има гооооооолям приятел – РСФСР.

 

Трябва спешно да се помогне на Кемал, но как? Между РСФСР и Турция лежи Армения. Как през Армения, срещу която със съгласието на Съветска Русия, Мустафа Кемал е започнал война, да се превозят огромни военни товари? През тази същата Армения, която след клането в Турция е пълна с бедомни и осакатени бежанци и където продължават да свирепствуват глад, тиф, където хората са озлобени срещу всички и съдбата на които в този момент се решава на мирната конференция в Севър?

 

Как да се склони тази Армения да отвори коридор за превоз на военни товари, които да се използуват срещу същата тази Армения? Да се съветизира? Защо пък не?

 

Чичерин пише: „Необходимо е да се възползуваме от присъствието на Серго, за да решим въпроса за Армения във връзка с положението на кемалистите. Последните са на ръба на гибелта, поради недостига на въоръжение. Хора те имат, вождове имат, но въоръжението им е на привършване, а патроните са малко. Това прави положението им критично. Да им изпратим въоръжение може само транзитно през Армения. Преди три месеца арменците даваха съгласие за свободен транзит за нас, но от ината на Азербайджан в пограничните спорове, договорът се запъна. Сега арменците бият турците и са станали много нагли. По сведенията на Киров, дашнаците са получили патрони от Врангел (по-точно би било да се каже – от Антантата, чрез Врангел). По думите на другаря Серго, да се опитваме да получим от дашнаците право на превоз без всякакъв контрол през Армения в момента е безнадеждно. Другарят Серго твърди, че за съветизацията на Армения са нужни не чак толкова много войски. Той разговаря с Главкома (върховното командуване) и изясни, че тези войски маогат да бъдат осигурени. В такъв случай, съветизацията на Армения може да започне. Гибелта на кемалистите би ни нанесла възможно най-силния удар на Изток. (АВПР, Ф. 04, Оп. 51, П. 321а, Д. 54875, Л. 33, Копие).

 

„Бедните кемалисти са близо до гибелта си, поради недостига на оръжие”, което им е обещано от Съветска Русия, а засега „арменците бият турците и са станали много нагли”, тоест арменците нагло се защитават – себе си и своята родина. Ето я квинтесенцията на резюмето на „защитника на всички угнетени”. И – стража! Бързо трябва да се отиде на помощ на близките до гибел турци.

 

Частите на Червената армия, нахлули в Зангезур на 2 август откъм съветизирания Азербайджан:

 

„На втори август в пет часа сутринта в Герюси, Вашите войски, които са преминали границата и са завзели арменски Зангезур, след жестоки изтезания са разстреляли членовете на Парламента на Армения – Ваган Хорени и Арш[а]к Ширинян” – протестира министърът на външните работи на Армения (РГАСПИ, Ф. 64, Оп. 1, Д. 21, Л. 9; АВПР, Ф. 2148, Оп. 3, П. 1, Д. 2, Лл. 9-10).

 

Бързата съветизация не станала. „Червените отряди” били събрани на бърза ръка, по думите на Б. Легран, от „азербайджански партизани”, които провалили операцията, но войските вече се намирали на територията на Зангезур и сега вече било нужно „Москва с желязна ръка” – със заплахи, да сложи край на „военните действия”, тоест на съпротивата на арменците (РГАСПИ, Ф. 64, Оп. 1, Д. 21, Л. 61-62).

 

Едва ли някой може да се съмнява в способността на Москва умело да „заплашва”, така че към 10-ти август на Армения вече бил наложен силово договор за това, че Зангезур, заедно с Карабах, които били един вид предмет на спор между Съветски Азербайджан и Дашнакска Армения, се обявявла за неутрална зона, контролирана от Червената армия. През тази „неутрална зона” – през Армения, се превозвали военни доставки от Съветска Русия в Нахичеван, за турската армия – против Армения.

 

В Зангезур по това време против турците „нагло воювали” отрядите на ненавистния на Вас, уважаема Козлова Людмила Вячеславовна, Гарегин Нжде. След нахлуването на съветските войски в Зангезур в „неутралната зона” червеноармейците разстреляли не само „членовете на парламента на Армения, Хорени и Тигранян”, но разстреляли и „комисаря на Сисиан Тер-Газарян, комисаря по продоволствието Гегалиян и обществените деятели Парсян, Галстян, Малинуян, Тер-Давитян, Гаспар Галустян и други, ... били са разгромени до към тридесет арменски села в Зангезур. Остатъците от спасилите се селяни, които живеят в съседните райони под открито небе, 15 членове на партията Дашнакцутюн и училщната организация на същата партия, в която влизали момчета и момичета на по дванадесет–четиринадесет години са били разстреляни в Зангезур с картечев огън. Същата участ е стигнала и много членове на Дашнакцутюн в съседния на Зангезур Карабахски район”. (АВПР, Ф. 148, Оп. 3, П. 2, Д. 9, Л. 22-24, Телеграфна лента); (http://www.genocide.ru/lib/barseghov/responsibility/v2-1/0762-0794.htm, документ номер 778, стр. 162).

 

А на следващия ден, на 16 август, Чичерин телеграфира на С. Орджоникидзе: „Ние смятаме за възможно да се съгласим „турците” със собствени сили, независимо от нас, да заемат Шахтахтъ и Саръкамъш, за да установят контакт с нас”. (РГАСПИ, Ф. 64, Оп. 1, Д. 25, Л. 116). Обаче Орджоникидзе, който добре разбира евентуалните последствия от завземането на поредните арменски територии от турците, предлага:

 

„Да се разрешава на турците да заемат Шахтахтъ не би трябвало, това ще предизвика клане, по-добре да ги заемем ние самите”. (РГАСПИ, Ф. 85, Оп. С/Турция, Д. 15, Л. 1, Оригинал). Не клането на арменците е безпокоило Орджоникидзе, а възможността от неконтролирани действия на турската армия, което в крайна сметка и получили съветските пишман-политици.

 

Кръгът се затваря, не е ли така? Вие, уважаема Козлова Людмила Вячеславовна, естествено не вярвате на това и правилно правите, защото в тази кал от лъжи, лицемерие, жестокост, предателство не може да се повярва. Как мислите, уважаема Козлова Людмила Вячеславовна, какво е трябвало да прави Гарегин Нжде – да сложи оръжие и като агънце да положи глава на коленете на милосърдните завоеватели, или „нагло да се бори” срещу настъпващите и от двете посоки към Зангезур турски войски и Червената армия, които са унищожавали всичко арменско по пътя си?

 

В някакъв момент изглеждало, че на самоотбраната на арменците е можело да помогне възстанието на кубанците в Северен Кавказ, което привлякло цялото внимание и военна сила на РСФСР. На 22-ри август Чичерин тревожно телеграфира на пълномощния представител на Съветска Русия Б. Легран за необходимостта да постига транзитни превози по дипломатически път и за отмяната на решението за завземане на арменска територия в нарушение на споразумението от 10-ти август 1920 година:
„Транзитът през Армения трябва да се постига по дипломатически път. Десантите на Врангел и възстанието на кубанчаните ни убедиха в невъзможността да се върви по-далаче от договора от десети август, затова решенията, приети в присъствието на Серго тук за промяна на линията, бяха отменени. Съобщете му”. (РГАСПИ, Ф. 64, Оп. 1, Д. 21, Л. 74).

 

Обаче, само след два часа пристига нова телеграма:
„Ние питахме Серго относно желанието на турците да заемат Шахтахтъ и Саръкамъш вместо нас. Това не би било нарушение на договора, тъй като ние не сме поемали ангажимент да защитаваме тези места от турците”. (РГАСПИ, Ф. 64, Дп. 1, Д. 21, Л. 74, копие). Ето Ви и загрижеността „срещу клането”.

 

Не са поемали ангажимент да защитават, не са защитавали, просто са помагали на турците да завземат парче по парче Армения и до насита да колят арменците до тогава, докато от пълната с бежанци Армения останали само „рога и копита”. Това последно парче от Армения обявили за съветско, Карабах дали на Азербайджан, арменските военни отряди обезоръжили, изпратили 1400 офицери в Рязан и заминали да се съвещават в Москва, какво и как да се прави. Докато се „съвещавали”, „турските болшевики” продължавали да колят и да грабят.

 

Бедният представител на Русия в Армения се гънел от безиходицата, изпращал в Москва депеша след депеша, „турците колят хората”, „турците разграбват страната”, „турците откарват дори брашното от сиропиталищата”. Не им е било до децата на Армения, трябвало е да се угажда на турците. Угодили им. Това са решили в Московския руско-турски договор през март 1921 годиня, употребявайки съдбата на Армения, без да допуснат до масата на преговорите дори арменските комунисти от така наречената Съветска Армения. Нито един човек от арменска националност, независимо от политическите му възгледи. Отстранили даже заместника на ръководителя на делегацията на РСФСР Чичерин – Левон Карахан. Него го сметнали за арменец. Как мислите, на кого му е трявало такова угодничество, такова нископоклонство от страна на Съветска Русия?

 

И знаете ли, уважаема госпожо Козлова Людмила Вячеславовна, турците така и не успели за завземат Зангезур, това късче от Армения, което с неимоверни усилия „нагло защитавали” отрядите на Гарегин Нджде. Та клане на арменци не е имало. Гарегин Нжде успял да отбранява този бастион на свободата в течение на шест месеца и от главорезите – бандити от Ревкома на болшевиките, които довършвали червения терор.

 

През първите шест месеца Съветска Армения станала място за спасение на бежанците, сега вече от арменския ревком. Защото първата работа на последните било прочистването от „контрареволюционерите” на останалото от страната парче, тоест от хората, които се опитвали да защитят малкото, което им било останало. Гарегин Нжде си заминал вече след подписването на договора, след като турците махнали с ръка на Зангезур и извели армията си от Армения. Ами, дайте да подложим на остракизъм този човек, по ръцете на когото, както Вие без всякакви доказателства пишете, е „кръвта на хиляди убити наши деди и прадеди”! А какво да кажем за многото хиляди спасени мирни жители и малкото, но много важно парченце от територията на Армения, отделящо Турция от Азербайджан?

 

О, Гарегин Нжде е много голям мръсник. Той успешно се е съпротивлявал срещу победната Червена армия нещо което не се е удало даже на Врангел и на Деникин. Съпротвявал се и на кемалистката армия. Срам и позор и за арменското дашнакско правителство. Те имали повече възможности, но оставили Карс, избягали. Предали го на заколение на партньорите на Съветска Русия – турците. Гарегин Нжде удържал Зангезур, когато последният бил пълен с турци. Зангезур – срамът и позорът на съветската дипломация, склонила арменците на позорния договор от 10-ти август 1920 година, за ужким неутралитет на Зангезур, но по своята същност – за осигуряване на коридор за доставка на оръжие на турците срещу Армения.

 

Разбира се, Гарегин Нжде е враг. Враг на всички, които имат какво да крият от своето позорно минало. И цял Зангезур е враг. Вие, уважаема Козлова Людмила Вячеславовна, естествено не знаете, колко скъпо е струвал съветският терор на неизкланите от турците и Червената армия арменци в Зангезур. Колко хора са били репресирани? Не, разбира се, Вие не знаете също така за това, че веднага след завземането на малка част от Армения от страна на Червената армия, отначало в съветизирана Армения, а след това в СССР, е започнало преследване на спасените жертви на арменския Геноцид. Жестоки преследвания. Това е ненаписана и за сега неизвестна история.

 

Разбираемо е, че огромните човешки жертви и даже такова страшно преследване като Геноцидът, нищо не означават в сравнение с мащабната идеология за „спасяване на всички угнетени”. Даже и чрез угнетяване на угнетените. Навярно, именно затова, най-мащабните „спасявания” се превръщат в своите антиподи.

 

Тогава, през 20-те години, конкретно в Съветска Армения хората са видяли, че се „подхвърлят на унижение и преследване ветераните на борбата с геноцида, оскверняват се гробовете на тези, които са дали живота си в борбата с геноцида, унищожават се тези, които просто са спасявали семействата си от физическо насилие и даже тези, които в тази жестока борба са останали живи”.

 

Не, това не е цитат. Това е просто преподреждане на моето обобщение на нашите съветски реалности от 20-те години по реда на Вашето „резюме” на съвременността.

 

И така, съветският период. Темата за „съветизацията” на Армения е една от най-широките и популярни теми на социалната, политическата и научната риторика на съветския период. Тя е била добре подготвена, шлифована и карисиво поднесена. Арменските маси, угнетени от буржоазните дашнаци, са въстанали, извършили са революция и са помолили за помощта на братска Съветска Русия. Червената армия влязла на територията на Армения по молба на арменския ревком и помогнала на ощастливените маси да се освободи от арменските поробители. Мръсниците дашнаци или избягали (в началото на март от Армения са заминали примерно 10 хиляди „арменски белоемигранти, но това също е ненаписана история”) или били арестувани, а част от тях лицемерно се изпокрили в разни социални ъгълчета и от тях дълго се „освобождавали” през дългите години на репресиите.

 

„Дългите години на репресиите” обаче до днес са изучени само избирателно, а на нивото на академичните издания по принцип продължава риториката на „култа към личността”.

 

Но да оставим темата за съветизацията на Армения, уважаема Козлова Людмила Вячеславовна, да се върнем към затворената в съветската наука и за обществеността тема на геноцида. Ако не възразявате, че геноцидът е престъпление не по-малко от нацизма и в крайна сметка, в съветското пространство, (така успешно победило нацизма и фашизма), той е трябвало да стане една от легитимните и важни теми на политическите, социланите и научни реалии. Може би тук е заровена тайната на истинския и/или мним „колаборационизъм”? В това число – на държавния колаборационизъм. Нали побратимяването с извършилата геноцид и останала безнаказана държава, също е своего рода колаборационизъм. Не?

 

Колкото и да е странно, до 1965 година в СССР, в най-хуманния социум, самата тема и даже споменаването за арменското клане бяха забранени не само в политическите, научни и публицистични обсъждания, но също и в устната риторика и в „устната памет”. Тази тема отсъствува и от художествената литература, а в периода на Големия терор немногото публикувани до тогава трудове, в които по един или друг начин се е докосвала паметта за Геноцида, са били забранени и иззети от обръщение.

 

В Съветска Армения даже не смееха да говорят за това. „Даже не смееха да говорят” – това не е образен израз, а напълно определена забрана. Да се говори, да се спомня, да се напомня за Геноцида над арменците е било забранено, най-малко до 1965 година, независимо от това, че Турция е станала член на НАТО още през 1953 година.

 

Споменаването на Геноцида се е смятало за националистически акт, за расизъм по отношение на турците и за политическо дисидентство. В статия под заглавие „Дашнакска отрепка”, отпечатана на 31 декември 1936 година, в издавания в Съветска Армения вестник „Гракан терт” („Литературен вестник”) на остра критика се подлага преживялия всички ужаси на Геноцида западно–арменски писател, родом от Харберд – В. Тотовенц. В издадената през 1933 година негова автобиографична книга „Живот на стария римски път” се открили някакви спомени за това, което е станало със семейството му по време на Геноцида. Книгата естествено била иззета от продажба, от библиотеките и даже от частните библиотеки (човек, който държи тази книга в къщи би могъл да бъде обвинен в „контрареволюционност”, в „антисъветизъм”), а авторът бил арестуван през август 1936 година. В статията във вестник „Гракан терт” от 31 декември 1936 година, кроткият, романтичен В. Тотовенц е наречен „десен троцкист”, „член на терористична групировка”, „националист”, „шовинист”, „расист”, „фашист”.

 

„Зоологическият национализъм” на „разобличения троцкист – националист и контрареволюционер” ..., „литературният халтурчик” Ваан Тотовенц се проявил в „литературния запартък” – „Живот на стария римски път”, където той „изопачава реалните класови отношения от миналото ... , описвайки междунационалните отношения от позицията на яростен националист, за когото не съществуват класова борба, арменски и турски трудещи се, а има само арменци и турци”.

 

Клането над арменците тук е представено със словосъчетанието „междунационални взаимоотношения”, с формулировката „класова борба”, като при това тези, които са осъществявали клането – турците, са причислени към представителите на угнетената класа, която в рамките на класовата борба унищожава своите арменски помешчици.

 

Това не е ли пренаписване на историята? Разбира се, няма никакъв намек за решението на турските власти за депортирането и изколването на арменците, за въвличането на армията и жандармерията в погромите над арменците, а също така и за това, защо и по какъв начин в Османската империя цялото арменско население се е състояло от угнетители, а турците са били угнететната класа и защо тази угнетена класа е унищожавала всички на ред - в това число и арменските деца, а не само арменците „угнетители”.

 

В Западна Армения, граничеща със Съветска Армения – в източна Турция, продължавали кюрдските възстания и оцелелите на тези територии, преминали в Закавказието арменци, са били подозирани в СССР в сътрудничество с кюрдите. По подозрение в такова сътрудничество в 1936 година, много арменци и кюрди са били депортирани от Закавказието. Проблемът се усложнявал от това, че западно-арменските бежанци от Турция все още пазели у себе си надеждата да се върнат в родината си или поне бил останал спомен и тъга по родните места. В СССР се правело всичко за отхвърлянето на представата за родината у тези хора.

 

Например, през 20-те години на миналия век арменците, които се бяха преселили от Турция в СССР от 1925 година нататък ги наричаха „репатрианти”, тоест завърнали се в родината, макар че те бяха избягали или в най-добрия случай се бяха преселили от своята родина – както етническа, така и гражданска. Проблемът се представяше така, сякаш тези хора се бяха върнали в родината си. С политически натиск се трансформираше социалното възприемане на родината. Тъгуващите по родината арменци ги обвиняваха в „предателство спрямо съветското и руското”.

 

Във вестник „Гракан терт”, в броя от 10 март 1937 година, беше напечатана статия под заглавието „Доведеният син на националистите - отрепки”. В нея, един от спасилите се от Геноцида арменски писатели – Р. Кочар, критикува друг спасил се млад поет – Х. Даштенц, заради публикувания от него през 1936 година сборник стихове „Пламък”. Определението „националисти - отрепки” се отнася за писателите Е. Чаренц, А. Бакунц, Г. Маари, В. Алазан и В. Норенц. Четирима от тях – Е. Чаренц, Г. Маари, В. Алазан и В. Норенц, също бяха от загубилите родината си и оцелели по време на Геноцида писатели. Именно техен „доведен син” се явяваше, по мнението на автора на статията Х. Даштенц, чийто сборник стихове е „троцкистко – националистически литературен запъртък”.

 

„В сборника стига до наглост контрареволюционното, бакунцевско отрицателно отношение към северната (руската бел. авт.) култура, за да се противопостави на която той на същата страница възхвалява Арагац и Арарат, сенките на които са знамена за младонационалиста”. Глвната вина на младия писател било споменаването на планината Арарат, останала на територията на Турция. Ако човек споменава за връзката с изгубената родина, значи той претендира за тази родина (политическото обвинение беше това, че човекът смята родината за загубена и това се разглеждаше като непризнаване на СССР за своя родина). В същото време, ако човек претендира за родината си или тъгува по нейните ценности, това се е смятало за отрицание на „северната” – руската култура (двойно политическо обвинение).

 

Може да се приведе множество от подобни примери. Всичките изброени писатели, на които са отправени обвинения, естествено са арестувани от НКВД, много от тях са разстреляни, други са осъдени на по десет–двадесет години в ГУЛАГ.

 

1. Премълчаването на още съвсем неотдавнашни ужасни събития продължаваше и с други средства. Например, в съветските енциклопедии, в това число в трите издания на Голямата съветска енциклопедия (БСЭ 1926-1947; 1949-1958; 1969-1978) и в енциклопедията на Съветска Армения, за изтъкнатите арменци измежду спасилите се от Геноцида се пишеше – родил се в еди коя си година, в еди кой си град (село) в Турция, „преселил се в Армения”. За причината за „преместването”, тоест за Геноцида и за принудителното бягство – нито дума. Същата е картината и в енциклопедиите на Съветска Армения или в другите справочници. По този начин, писателят Ваграм Алазан, съгласно издадената през 1974 годиа Арменска съветска енциклопедия е роден в град Ван (държавата не се посочва) в 1903 година и през 1914 година емигрирал в Ереван, попаднал в приют за сираци (т. 1, стр. 134).

 

Защо 11-годишно дете ще емигрира, защо е попаднал в приют за сираци – за това не се казваше нито дума. Впрочем, даже в многобройните следствени дела на репресираните писатели и въобще на западните арменци, бекистите обикновено са пишели „родил се в Турция в еди коя си година, местожителство – Арм ССР”, град или село. Този ред не се променял даже в случай, когато против подследствения са е повдигало някакво „турско” обвинение,, например: „Антаносян Пилос Хачатурович, година на раждане – 1892, място на раждане: с. Алиджакрак, Басенски район, Ерзерумски вилает, Турция, местожителство: Горис, ул. Маркс 18, Арм ССР, арменец, дата на арестуване: 23.1-1937, категория на отчет – „бидейки в Турция, участвал в амено-турското клане...” [ НАА, Ф. 1191, Оп.8, Д.1664, 1665]. Какво означава за родилия се през 1892 година в Турция, че „бидейки в Турция, участвувал в армено-турското клане”, като че ли той от някъде е заминал за Турция, за да участвува в някакво митично „армено–турско клане”, неизвестно кога и къде случило се”.

 

Всеки, който не познава контекста, разбира се ще си помисли, че той, бидейки арменец, е колил турците, след като грубият, неприкрит, чудовищен по форма и съдържание Геноцид над арменците, организиран от младотурците с участито на редовната армия, жандармерията и на административни лица е формулиран просто като „армено-турско клане”.

 

Формулировката „армено-турско клане”, разбира се е болшевишка политическа лъжа, още по-голяма лъжа е „участието” в несъществувало „армено-турско клане”. Съветският Главлит и съветският административно-чекистки език в съветскто пространство са изтласкали от словесния оборот „арменските погроми”, „арменското клане” и самата тема за Геноцида над арменците.

 

2. Изтласкването извън официалната – политическа, юридическа, административна и художествено-публицистична риторика и от социалната памет на арменците в СССР, в това число в Съветска Армения на темата за клането на арменците и даже политизацията на просмукването на тази памет в социума до нивото на престъпление обаче не задоволяваше властта. Задачата беше поставена по-широко – да се забрани паметта до нивото на преживялите трагедията и оцелели индивиди и семейства. Да се забрави „личният случай”, „семейният случай”, свидетел на който се е оказал конкретен член или членове на семейството, „случай/факт с роднини или със съграждани”. Да се забрани да се помни, разбира се е доста по-сложна задача, но да се забрани да се говори, да се предава личната/семейната памет и да се следи за нейното социално разпространение се е оказало решима задача.

 

Чекистката агентурна мрежа зорко следеше и донасяше, на коя дата, в кое семейство, кой именно и на кого със сълзи е разказвал за мъченическото убийство на своите родители (деца, сестри, други роднини, съграждани ...), кой от неговите роднини е останал „в страната” (арменските бежанци от Западна Армения под думата „страна – էրգիր” разбирали най-вече напуснатата родина – Западна Армения) в плен при кюрдите или при турците или пък е изчезнал безследно, кой и как „в страната” се е борил за живота на арменците или даже за собствения си живот и за честта на своите роднини, или не дай си Боже, забравил за опасността, идваща от чекистите, е пял тъжна песен за тъгата по родината или песен за героичните защитници – федаини.

 

Такива хора следствените органи „привличаха” и наказваха. Даже емоционалното споменаване за родината – „страна”, се смяташе за „дашнакизъм” – ако не за членство в нея, то за симпатия към забранената националистическа партия „Дашнакцутюн”.

 

През 1934 година, на нивото на ЦК се е обсъждал въпросът за забраната на „даштакските” народни песни „Лястовичка” и „Жерав” [НАА, Ф. 1191, Оп. 4, Д. 101, Л. 2об], „заподозрени” от болшевиките в изразяване на тъгата на арменците по Западна Армения – част от родината. В песента „Лястовичка” пеещият моли лястовичката „да насочи полета си в скъпия му край”, а „Крунк” („Жеравът”) символизира героя, мечтаещ по-скоро да се завърне у дома и да свие гнездо на родната земя. Най-известната и любима в Армения песен за жерава е „Канче крунк” („Зовът на жерава”) в обработката на арменския композитор Комитас. В тази песен я няма заветната мечта за завръщане у дома, а звучи тъжният въпрос – молба: „Крунк, нямаш ли (ти) вести от родните страни?”. Заподозрените в „тъга по родината” обикновено ги наказвали със заточение, а през 1937 – 38 година, също и с разстрел.

 

Хората престанали да говорят. След десетилетия Погос Григорян ще пише за бежанците от областта Сасун в Западна Армения, живеещи в село Ахагчи в Талин: „ ... в жестоките години на болшевишкия режим, живееха в страх и ужас, заключили устата си, станали мълчаливи, спели в краварника и споделяли своите страдания, грижи и болка повече с добитъка, с воловете, отколкото с членовете на семейството си и със съседите”. [Григорян П., Сражаващият се Сасун, непобеденият Шеник, Ереван, 2012, стр. 44 (на арменски език)].

 

От края на 20-те години се развихри истински лов на обикновени хора, на селянии, които по един или друг начин бяха уличавани в „памет за родината” по отношение на Западна Армения. Особено се издирваха оцелелите участници в самоотбраната на арменците. До ден днешен, потомците на тези нещастни хора разказват, че през 1927-28 година, чекистите не напускали населените места, където живеели турко-арменците – западно-арменските бежанци (авторката има пред вид арменците, избягали от територията на днешна Турция, бел. прев.): „ ... всички западни арменци, всички мъже, които са се сражавали против турците, са били смятани за дашнаци, на първо място федаините. В съветските години например, западните арменци нямаха право да говорят от къде са дошли [тоест, нямаха имали право да казват, че са родом от Западна Армения и са избягали от там през годините на Геноцида]; тези, които говореха за това, бяха заточвани за това че уж били дашнаци и всички дашнаци бяха наречени кратко – „контра”. Съветският съюз ги смяташе за опасни... Даже в нашите домове бяха забранени нашите песни, не трябваше да ги пеем, някои ходеха и донасяха и затова изпращаха хората на заточение”.

 

Оцелелите организатори на самоотбраната на арменците, подложени на клане през 1915-16 година на територията на Западна Армения, се намираха на първо място под прицела на ЧК, а след това на ГПУ, НКВД. Нека не Ви мързи, прочетете моля мемоарите на хората за тези година: Сукиас Закарян от село Айкаван в Ширак разказва: „ ... в нашето село всички турски арменци ..., най-малко двадесет–двадесет и пет къщи бяха изселени и изпратени на заточение. След това заточваха цели улици, цели семейства, а след това започнаха да арестуват хората по отделно... За един оформиха обвинението така, щото той бил говорил лошо за коллхоза. Това беше лъжа. Никой не знаеше, какво е направил този човек... Какво е сторил? От там [от Западна Армения] той се е прехвърлил тук, спасявайки се с бягство – дойдоха, хванаха го и го отведоха. Какво е направил този човек тук? Какво е направил той на Съветския съюз? Той така и не е успял да разгледа, както трябва Съветския съюз, защото той едва се беше оказал в него...”.

 

Жителите на село Еразгаворс в Ширакска област са турски арменци, оцелели по време на Геноцида и установили се в Съветска Армения. Еразгаворс е село, разположено на границата с Турция. „От нашето село през тези години [в годините на сталинския терор] пострадаха около шестедесет семейства .. тримата братя на баща ми – Арам, Гарегин и Лексан ги арестуваха през 1937 година ... Колко хора от нашето село отведоха и унищожиха ... Просто ги убиха, телата им натовариха на камион, откараха ги и ги хвърлиха в яма на границата. Мястото на погребението беше на границата, то беше затворено, невъзможно беше да се види. След това заляха ямата с бетон, подравниха я, изтриха следите от лицето на земята ...”.

 

3. В съветската страна със затворени граници и затворена информаци, арменците не знаеха, останал ли е някой от техните съотечественици в Турция, който живее в тяхната изоставена родина? Какво е станало с техните съотечественици, които са били насилствено отведени, взети в плен, за заложници или са се скрили в планините? Частично за това са знаели тайните служби на СССР и както става ясно сега, посолството на СССР в Турция, понякога е засягало и положението на арменците в своите периодично изпращани доклади. Но това е била „строго секретна” информация, до такава степен секретна, че е била тайна дори и за партийните власти в Армения.

 

Ние, съветските арменци, практически едва през последните 10-15 години започваме да научаваме за това, че там – зад границата, в провинциите са останали арменци, че част от тях (каква част?) е била ислямизирана (тюркизирана, арабизирана, кюрдизирана), започнахме да научаваме за техните скиталчества, за приспособяването им към новите форми на изключване, за дерсимските погроми от 1937-38 година, повтарящи клането над арменците по форма и по методи, а също така и за процесите на тюркизация на други народи в Турция през 20-ия век. Така например, научихме за изселването на около 30000 арменци през 1929 година от Харберд, Диарбекир и Мардин в Алепо, за което американският консул съобщавал на своето правителство:

 

„Създава се впечатление, че турците са решили на всяка цена да се освободят от цялото християнско население в провинцията. Добралите се до Алепо са много болни и изтощени, разказват, че останалите в страната арменци са преследвани, арестувани, че заточението се смята за късмет”. [Christopher Walker, Armenia: The Survival of a Nation, Published by St. Martin's Press, London, 1980, p. 15; Dr. Tessa Hofmann, Armenians in Turkey Today, A Critical Assessment of the Situation of the Armenian Minority in the Turkish Republic (second edition), Uppsala, 2003, p.15, http://www.armenian.ch/gsa/Docs/faae02.pdf (прегледано на: 07.12.2017).; Мысырлян З. Задължителната миграция на арменците от вътрешните провинции на Турция (1929-1930). Преди и след Геноцида над арменците, Антилиас, 2011, стр. 18 (на арменски език)]. В приятелска Турция, чудовищните преследвания са продължавали, но на съветските арменци „не им се е полагало да знаят” за това.

 

Забележително е това, че ръководството на страната, наказващо за споменаване на клането на арменците, даже за произнасянето на словосъчетанието „Западна Армения”, периодично, в нужното за него време и в нужната форма, „си спомняло” за Геноцида над арменците. Така, когато възникнала опасност от война между Германия и СССР, на арменците им „напомнили” за заплахата от погроми над арменците. В брой 35 на вестник „Правда” от 1941 г. се „съобщава”:

 

„Арменският народ, както и всички свободни и равноправни народи на Съветския Съюз, възприе надвисналата над нашата страна смъртна опасност още по-дълбоко, защото в своята многовековна история той не веднъж е бил подхвърлян на нападения на чуждестранни насилници. Той знае, какво са това клане, погроми, глад, насилие. Арменският народ не е забравил физическото изтребване на арменците, организирано от предшественика на кървавия Хитлер – кайзер Вилхелм в годините на първата империалистическа война”.

 

Ето така на арменците им било „поръчано да си спомнят”, че тяхното физическо унищожаване е било планирано от кайзер Вилхелм, но им е било заповядано да „продължават да забравят” и по никакъв начин да не си спомнят „младотурците”, „кемалистите” и „Турция”. Естествено, Вие уважаема Козлова Людмила Вячеславовна, също сте в това число. Вие, както и други граждани на СССР и пост съветските страни, естествено не знаете, че през 1949 година от цялото съветско Черноморско крайбрежие (украинското, руското и грузинското), от Армения и от Азербайджан са били депортирани „за вечни времена” в „спецпоселенията” на Сибир „дашнаци” и „бивши турски поданници” – същите тези арменци, които са оцелели при геноцида, заедно с децата им, родени в СССР, а също така и така наречените „репатрианти” – бежанците от своята родина. Ето го – документът за осъществяване на въпросното постановление на Съвета на министрите на СССР [ГА РФ, Ф. 9401, Оп. 2, Д. 42, Л. 101].

 

Учебниците по история не пишат за това и до ден днешен. А нали тези хора, както „постановчиците”, така и изпълнителите, са получавали медали, парични награди и други подобни „възвеличения” и героизации за фактическо престъпление. Техните паметници, под формата на различни монументи, бюстове и топонимия продължават да украсяват нашето съвременно ежедневие, напомняйки ни за неотдавнашното „велико миинало”. Защо не вземете да се обезпокоите за също такова изопачаване на неотдавнашната история, както за „случаите на изопачаване на историята на Великата Отечествена война в страните от постсъветското простанство”? Предлагам Ви, уважаема Козлова Людмила Вячеславовна, не да си давате труд да пътувате до там, а да поискате от Томския архив делото на „спецпреселниците” – „турци” от 1949 година. Знаете ли, какво ще откриете? О, несъмнено много интересни подробности.

 

Ще откриете например това, че много „турци” от Азербайджан, Грузия, Краснодар в спецпоселенията в Томска област са с фамилиите Аркелян, Оганян, Варданян, Акопян, Алексанян. Някои от тях или техните деца, продължават да недоумяват защо те – техните заточени родители, са били „турци”. Е, има там също и „турци” – лази, „турци” – понтийски гърци и прочее, но най-вече това са арменци – бежанци от Геноцида, „бивши турски поданници”, попаднали в „грижовните ръце” на хуманните съветски власти. И сега новата история, така наречената „репресология”, неволно разпространява нова лъжа за количеството на заточените „турци” и „арменци”, принуждавайки ги да търсят някакви малко от малко логични обяснения на това и да не ги намират. Източникът просто безсъвестно лъже.

 

Как да вярваме на официалната история за тази страшна война, ако много хора разполагат с примели на изопачаване на собствената им история, не преразгледани и не преосмислени до ден днешен. Вас Ви безпокои, че „Стратегическият съюзник на Русия – Армения, е издигнала паметник в центъра на Ереван на колаборациониста, сътрудничил с Третия Райх – Гарегин Нжде”. По-рано, Министерството на външните работи на Русия, коментирайки поставянето на този паметник, заяви: „Непонятно е, защо е поставен посоченият паметник”. Също така, в руското външнополитическо ведомство изразиха надежда, че в основата на официалната позиция на Ереван все пак ще залегне резолюцията, приета от Генералната асамблея на ООН „Борба с героизацията на нацизма, неонацизма и други видове практики, които спомагат на ескалацията на съвременни форми на расизма, расовата дискриминация, ксенофобията и свързаните с тях други форми на нетърпимост”.

 

За съжаление, Вие не търсите доказателства, Вас ви задоволява думата „колаборационист”. И разбира се, заобикаляте отстрани темата за героизацията на съветските отрепки. В това число и по арменската част. Например темата за изтъкнатия съветски ... Анастас Микоян. Колко дълго арменските власти искат да му поставят поредния паметник. На съучастника в много злодеяния. Съучастника в разстрела на новочеркаските работници, на полските военни. По частта за „арменските излитания” за сега ще си замълча, за тях много се писа и обсъжда в арменската преса.

 

Но, уважаема Козлова Людмила Вячеславовна, Вие как мислите, не спомага ли премълчаването на тези „геройства” за нова агресия, нови геноциди, нови репресии? Нови изопачавания?

 

Да се върнем на паметниците, защото види се, Вас силно ви безпокои не самата история, не фактите, а именна темата за паметниците. Вие разбира се, не знаете, че съвсем неотдавна по искане на съвременна Турция, руските власти махнаха паметника на генерала от царска Русия – Андраник Озанян в Сочи. Само за това, че той е спасил живота на хиляди бежанци – арменци в Западна Армения и в тежки отбранителни боеве заедно с арменските доброволци е спасил и е прехвърлил в руското Закавказие някаква част от останалите без подслон, ранени, осакатени, нещастни деца, жени и старци. Това е било преди революцията и преди побратимяването на Съветска Русия с кемалистка Турция. Това е било в хода на Първата световна война, не по-малко страшна и жестока война, когато Русия е воювала срещу Османската империя.

 

Тогава Андраник е бил герой в Русия и „бандит” – в Турция. След болшевишката революция той напуснал Армения, а в СССР го прекръстили на „дашнакска отрепка”, на „бандит”. Колко спасени хора са криели неговата пожълтяла фотография от зорките очи на чекистите, колко деца в сиропиталищата или просто бездомни деца са се молили за Андраник и са продължавали да очакват помощ от него. Но да се произнася на глас името на Андраник, о, това се равнявало на престъпление, на „контрареволюционност”, смятало се е за „антисъветщина”. Защо? След разпадането на СССР, докато новите руски власт все още не се бяха определили в параметрите на „героизацията”, благодарните потомци на спасените са му поставили паметник в село Лазаревско, недалече от град Сочи. След това „определилите се” руски власти, махнали този скромен паметник по искане на Турция. Андраник Озанян не е политически деятел, той е бил военен и воювал на страната на Русия. Всъщност, той навярно е воювал не за някаква идеология, а за физическото спасение на своите съотечественици.

 

СССР идеологизирал и политизирал неговото минало по мерките на турските власти. Сега върви процес на преразглеждане на „героите” и на „отрепките” не според деянията им, а според съветските мерки. Как да вникнат постсъветските страни и народи в новите реалности на Руската федерация? Как да се определи „стратегическият съюзник” на Русия сред постоянно променящите се вкусове на руските власти? На нас с Вас често не съвпадат не само „мерките”, но също така и разбирането на самата история. Защо пък Вие – Русия, стратегическият партньор на Армения, не вземете да се определите твърдо във вашия колебаещ се колаборационизъм с геноцидна Турция? В края на краищата, арменците не са единствените жертви, има и гърци, асирийци, язиди, дерсимци. Колко пъти още тази страна трябва да доказва своята престъпна същност?

 

Превод: доц. д-р Теодор Дечев

Публикувана в Очи в очи