Радой Ралин бил влюбен в италианка

Комунистката Лаура Симончини избира партийната работа пред любовта
Вторник, 16 Юли 2013 14:47 Публикувана в Минало Прочетена 1092 пъти

Все още всички го помним – нестандартен като фигура, като глас, като излъчване, като слово... Странен, любопитен, талантлив, гръмогласен, запомнящ се мъж, един от интелектуалците-чешити, след които България видимо не е същата. Всеизвестни са неговите широки възгледи за жената и за любовта, закачките му с приятели по улицата: “Мокриш ли котето?”, епиграмите му, в които нежният пол не беше пощаден като суета, глупост, морални простъпки...

А иначе той обичаше жените, умееше да бъде внимателен и нежен, да бъде кавалер и ухажор от класа. Тези, които го познаваха от години, знаеха, че авторът на най-популярните епиграми е широко скроен човек, но в своя живот робува на навици и фобии, на които дължи славата си на чудак. Нежеланието му да има телефон, страхът му от болести и настинки (казват, че дори на фронта си носел дебел сливенски юрган, а не войнишко одеяло), неприязънта му към алкохола и цигарите...

Той беше краен и открит както в любовите, така и в омразите си. И голямата му и единствена, както изглежда, любов към италианката Лаура носи всички белези на неговия характер – чувствителен, възторжен, наивен понякога, но верен и постоянен в чувствата си. Запознават се през 1953 г. в Букурещ, на ІV фестивал на младежта и студентите. За първи път се виждат на среща с италианската младежка група. Нейният смях, нейното сияещо “портокалово” лице сред останалите, предизвикват у него пронизващо чувство, като сърдечен удар.

Тя го поканва да танцуват “Ла Палома”, подарява му своята червена кърпа. Като няма какво да й подари (това са последните дни и всичко вече е раздал), той й подарява ключа за вкъщи. Тя, малко стресната, но трогната, го целува – оказва се, че подаряването на ключ от къщи означава предложение за женитба. Да, той иска да се ожени за нея. Това не е блян на поет вихрогон, той вече знае къде ще живеят, какво ще учи тя в университета, как заедно ще влеят своя труд и усилия в общата борба за осъществяването на всеобщо социално благоденствие.... 

Към Болоня тече поток от горещи уверения, че щастието е реално. Освен писма за “другарката Лаура Симончини” тръгват колети с книги, грамофонни плочи, цигари, сувенири.. Радой започва да учи италиански, за да пише сам писмата си, без да досажда на разни приятели преводачи. Връзката става известна на всички, защото поетът непрекъснато говори за нея. Телефонистките в Централната поща свикват да го виждат всяка седмица как кръстосва неспокоен залата, чакащ с часове да го свържат с Италия. Неговото нетърпение да се съберат заедно и неговата неотслабваща любов просто я облъчват отдалеч. Тя започва да се чувства леко притеснена: дали пък е най-подходящата за този талантлив и напорист българин? Нееднократно говори в писмата си, че се срамува, дето много неща не знае. И затова чете, учи, самообразова се. Главна тема в техните разговори е... партийната работа.

Лаура активно работи като активистка за комунистическата партия, всичкото й свободното й време отива в събрания, беседи, писане на статии, речи... Той й праща трудовете на Маркс, Сталин и Димитров, тя му праща книга за осъдените на смърт в италианската съпротива. След дълго боледуване умира бащата на Лаура и тя е принудена да признае на Радой, че “галената с толкова любов мечта няма да може да се осъществи”, тя не може да остави майка си. Има и друго: “ една работничка от авангарда, която е изстрадала и страда всичко заедно със своите и която е натрупала в сърцето си цялата омраза, набрана от поколения...срещу господарите, не може да се откъсне от народа си в един от най-интересните моменти от нашия национален живот”. Но тя го призовава: “Ела, Радой, ела в Италия”. Той обаче вече е заявил, че повече не ще да живее в капиталистическа страна.

През август 1957 г. те се срещат отново на младежкия фестивал в Москва. Минали са пет години, чувствата им са много по-зрели. От едно писмо сред връщането на Лаура в Италия става ясно, че  повече от всякога те изпитват силни чувства един към друг. Той бяга след влака й със сълзи на очи. Тя му пише, че неговото лице и мили думи ще останат в сърцето й за цял живот. Като че ли все още има надежда... Според един късен разказ на Радой пред по-големия му син Кин той не е направил дори опит да отиде в Италия поне на гости, съзнавайки, че ДС ще го натовари с обещание за сътрудничество. По същата причина не пожелава пост в нашето посолство там. 

Писмата стават редки, но все така сърдечни. Той е вече наясно, че мечтания и от двамата социализъм не е за показване и препоръчване. Тя затрогващо го моли да й позволи да запазят поне приятелството си. Радой се жени за Грозданка и след време се развеждат, Лаура се жени за Марио и след време се развеждат. Лаура прави политическа кариера, тя дори е избрана за кмет на Болоня от левицата. Последните й писма, след дълго мълчание, са от 1980 г. Все още иска да види побелелия мъж, на когото някога е писала: “за мен ти представляваш идеала, т.е. човека, за когото съм мечтала винаги да имам за другар, мъжа, който не ме видя веднага като жена, а като другарка...”

Тя не се срамува от следите на времето върху лицето и тялото си. Но той не се решава да отиде. Както казва в своето стихотворение “Последица” – всеотдайно споделената любов рано или късно бива отмъстена. Ето защо Радой Ралин, нелишен от проникновение, така и не пожелава да види повече Лаура, момичето, “което и в своята старост обичам”.

Последно променена в Сряда, 17 Юли 2013 13:51

1 коментар

  • Връзка на коментара Анна  Гео Четвъртък, 05 Септември 2013 15:02 публикуван от Анна Гео

    Запознах се с Радой в едно далечно време, още като студентка, когато започнах да пиша във вк " Литерaтурни новини". Беше много внимателен и винаги ми спретваше по някоя епиграма - ето една: става тъмно и аз ще си тръгвам, съветват ме да си взема такси. Райдой: " Абе такси добре - ами таксите ?"

Влезте, за да коментирате