Победени, без да бъдем бити

Петък, 27 Ноември 2015 14:55 Публикувана в Минало Прочетена 462 пъти

Днес е 27 ноември. Датата, на която преди 96 години беше подписан Ньойският мирен договор. Договорът, сложил край на Първата световна война (1914-1918) за България, осакатил земята ни и безмилостно орязал нейните граници.
По силата на този договор Добруджа бе върната на отдавна победената Румъния, като освен Тулчански и Кюстенджански окръг, дадени й още след Берлинския конгрес (1878), като компенсация за присъединената към Русия Бесарабия, под румънска окупация за 21 години, до септември 1940 г., останаха още Силистренско и Добричко. На тогавашните румънски политици подаряването на Южна Добраджа очевидно беше недостатъчно, защото те обидено искаха Русе, Шумен и Варна.
Пак според него, беше отнет и първоначално поставен под международен протекторат, а после присъден на Гърция, излазът на България на Бяло море между устията на реките Места и Марица, заедно с градовете Ксанти, Дедеагач и Димотика.
Сърбия, която беше безславно разгромена през 1915 г., след Ньой успя да прибави, към заграбената след Междусъюзническата война (1913), Вардарска Македония и цялата Струмишка околия, заедно с Босилеградско, Царибродско, с части от Кюстендилска, Трънска и Кулска околии. Тези придобивки изобщо не попречиха да се попита дали могат да се вземат и Видин, Кула, Белоградчик, Перник, Трън.
Години след края на войната командващият 3-та отделна армия на Добруджанския фронт, генерал Стефан Тошев, щеше да напише в спомените си знаменателното определение „Победени без да бъдем бити". Следвайки горчивата истина, българските полкове щяха да се изтеглят в старите граници на царството, като оставяха зад себе си 96 хиляди души войници и офицери, от частите на цели 3 дивизии, разположени на Запад от Скопския меридиан, в заложничество като гаранция, че няма да подновят участието си във войната.
България беше унизена. Политическите партии, които подведени от 18-те точки на американския президент Уилсън, че на държавите напуснали войната няма да бъдат отнемани територии и няма да бъдат налагани тежки контрибуции, направиха толкова много за разпространяване на капитулантската пропаганда по фронтовете и за деморализирането на войската, изпадаха във взаимно унищожителни войни и обвинения.
Висшите военни началници започнаха да демобилизират огромната 885 000-та българска армия.
Корабите и тежкото й въоръжение бяха отнети от страните-победителки. Ликвидиран беше подводният и надводен военен флот.
Разпространени бяха списъци с издирвани български офицери, които да бъдат предадени на съдилищата на Съглашението.
Съюзническата комисия от всевъзможни раси и държави прокарваше новата западна граница, без да се съобрази дори с паметта на мъртвите. В резултат на това селото Голеш, Босилеградско, беше разделено като църквата му остана в България, а селските гробища бяха дадени на Сърбия. На страната ни бяха наложени тежки икономически санкции и беше забранено тя да има своя армия, като пехотните полкове бяха сведени до състав на дружини.
Всичко това беше Ньой и неговите решения, приложени на практика.
От някогашните учебници по история би трябвало да помним, че след като подписал договора, министър-председателят Александър Стамболийски хвърлил перодръжката.
Днес, 96 години по-късно, трудно можем да си представим цялостните измерения на човешката и националната трагедия, преживяна през от онези горчиви дни.
Днес, ние дори не говорим за това.
Отбелязваме само датата в историческия си календар.
Може би, защото сме загубили връзката с паметта си.
Може би, защото не знаем или защото не се възпитаваме да знаем.
Може би, защото така е по-лесно и по-просто.
Може би, защото свикнахме, че всеки, който по един или друг начин се докопа до едно или друго ниво на управление, има право да смята, че така е трябвало, че това е даденост и че от него започва историята на България.
Погледнато в малко по-дългосрочен план или пречупено през сега случващите се събития в цяла Европа, за държавата ни подобни констатации са не само погрешни, но и пагубни.
Защото през оня далечен ноември на 1919 г. цяла България е обхваната от протести. Стотици хиляди българи протестират срещу Ньойския диктат. Митинги покриват цялата българска земя – София, Пловдив, Бургас, Варна, Добрич, Кюстендил, Пазарджик, Горна Джумая...
Протестират българите осъдени на изгнание от откъстатите землища. Протестират българите от вътрешността на страната.
Народното събрание обявява тридневен траур, а върху сградите на всички държавни институции са провесени черни флагове.
Военните части се изтеглят на осъдените на окупация територии, изпратени от плача на местните българи.
Българските ученици от прокудените краища в продължение на години отказват да посещават чуждите училища и да участват в служби на чужди свещеници.
По една зловеща ирония на съдбата или по волята на безкрайно отмъстителните победители, подписването на Ньойския мирен договор съвпада с Деня на победите на Българската армия, с празника на победата в Сръбско-българската война (1885).
Затова с нарочна заповед Празникът на победите се премества на 6 май, а 27 ноември е отреден като Ден на паметта, в който България е длъжна да помни всичко това, което и е било отнето несправедливо.
Защото именно Ньойският договор обрича на забрава и на унищожение хилядите братски могили и безименни гробове, осеяли добруджанските полета и чукарите на Македония, кръвта на героите, неимоверните усилия на народа, повярвал в себе си и полетял към своето обединение.
Именно Ньойският договор е прокобата, която предопределя комплексите, политическите изстъпления и вакханалии, настъпили през следващите няколко десетилетия.
В резултат на Ньой деморализираната ни нация става лесна плячка на уклони, ереси, революционни и псевдореволюционни течения.
По тази причина бившият ротен командир Коста Янков ще стане левичар-анархист и ще организира атентата в Света Неделя през април 1925 г., като с това ще извърши масовото убийство на повече от 120 генерали, офицери и граждани, между които и цвета на българската армия и свои бивши другари по оръжие на Македонския фронт.
Пак по тази причина школниците от славната Дрангова школа в Скопие ще се разделят на комунисти и фашисти и ще се избиват взаимно с неистова ярост, забравили посланията на безсмъртния си командир.
В тези гонения „комунистът" Крум Кюлявков ще преследва до смърт „фашиста" Йордан Бадев. Без значение, че единият е толкова комунист, колкото другият е фашист.
Защото и българският комунизъм, и българският фашизъм, са всъщност побългарените уродливи форми на политическите различия и на борбата за власт в обезверената и унижена България в годините след Ньой.
Такава е историческата съдба на днешната дата - превратна, тъжна и прокобна. Днес вече и забравена.
Но с една разлика, при това много съществена, която не е в наша полза.
Тези, които тогава, преди 96 години, са били начело на държавата, на народа и войската, са знаели за какво са воювали и какво са изгубили, без значение от личните си политически предпочитания.
Точно това, което днес всички ние сме забравили или се стараем да забравим. Защото така ни е по-удобно.
Или както е казано в библията, тъжно е да гледаш как слепци водят слепци.
Представете си за миг, че трябва да анкетираме настоящия военен министър, изявен любител на сухопътните операции в Сирия, за Ньой и за неговото значение за българите останали под диктата му извън днешните ни граници, за националната отговорност и всичко ще стане ясно.
Липсата на моментно политическо мъжество е преодолимо качество, но липсата на национална памет ни отрежда най-незавидното място в ъгълчето на низвергнатите и безименните.
Защото само в паметта на народа ни се крие умението да възкръсваме, да преодоляваме несгодите, без да се самосъжаляваме, да оцеляваме без да потъпкваме националното си самочувствие. Или всичко това, което днес просто ни липсва...

 

Източник: http://www.focus-news.net/opinion/2015/11/27/35745/pobedeni-bez-da-badem-biti.html

Влезте, за да коментирате