Бургас се разраства и хубавее върху земи на Коджакафалията

Полуграмотният селски син въртял сделки за милиони
Петък, 14 Октомври 2016 13:41 Публикувана в Минало Прочетена 607 пъти
Стара картичка, на която е фотографиран изглед от някогашната бургаска улица „Царица Елеонора“. В старата част на Бургас все още има здания, строени от бай Александри. Стара картичка, на която е фотографиран изглед от някогашната бургаска улица „Царица Елеонора“. В старата част на Бургас все още има здания, строени от бай Александри. Снимка: Архив на автора.

На 12 юли 1911 г. , в 3, 30 часа след обяд, при нотариуса Никола Ц. Шишков от Бургаския окръжен съд се появила група добре облечени мъже, видни граждани на Бургас. След тях - един старец с бозави дрехи от домоткан плат, вехт калпак и обуща, многократно кърпени. Тъкмо този обаче бедняшки облечен мъж, когото всички наричали „Бай Александри“ или „дядо Александри“ бил център на вниманието и уважението. Защото това бил Александър Георгиев – Коджакафалията, най-богатият бургазлия. И защото бил дошъл в съда да направи своето завещание. Къщи, магазини, ниви, складове, бахчи и терени за строеж... Всичко било разпределено умно и предвидливо, малка част – на роднини и роднински деца, а по-голямата – на бедни хора, инвалиди, болници, църкви, училища, сираци и старчески домове. Общо 25 милиона златни лева.

 

От единствената негова снимка, направена скришом в кафенето (не обичал ни фотографите, ни нови обувки),очите му изпитателно ни оглеждат, другото – небръснатото лице, провисналите мустаци, охлузеният калпак - шепнат за немара и самота. За Александър Георгиев (1830 – 1913), родом от с. Дюлгерлий, Бургаска околия, от баща гагаузин и майка българка, има спомени главно от последната трета на живота му. Тогава, когато всички му ставали на крака и мнозина чукали на вратата му за работа или пари. Когато започнали да му викат Коджакафалията (Голямата глава) – не заради размерите на черепа му, а за заради удивително пъргавия му ум и феноменална памет.

 

Иначе детството му – като на стотици като него: без баща още от дете, домашен слуга в Созопол, после чирак при абаджия, накрая, в Бургас, се цани калфа у свой роднина – кръчмар и бакалин. Ей тази работа много му допаднала и като набрал опит, се осмелил – със своя братовчед Янчо Добрев - да си направи свой дюкян: долу – бакалия и гостилница, горе – хотелче. Идвали моряци – искали да хапнат и пийнат, да си купят тютюн, напитки, храна, постепенно търговията потръгнала. Сирачето,

 

полуграмотният чирак имал дарба за езици

 

– знаел български, гръцки и турски, свободно общувал на италиански, английски и френски, по време на войната – на руски, а на стари години проговорил и арменски език. Но се подписвал с труд, с разкривени букви. Имал комбинативен ум – можел да направи пари от „агнешки барабонки“, както се казва. Разказват, например, че купувал скъсани и разнищени въжета от корабите, разчепквал ги и правел от тях нови. А когато веднъж му се развалили четири бурета с маслини, за удивление на всички заръчал да ги закопаят в трап в градината, за тор за цветята.

 

Бил схватлив и неуморен за знания, а и не пестял сили – първи отварял дюкяна си и последен оставал в него. Помнел всяка своя сделка и всеки похарчен или спечелен лев – без да го пише. Носят се легенди за неговата пестеливост – можел да носи една дреха и едни обувки поне десет години. Не хвърлял калпака си, докато не се разпадне от носене, а ямурлукът му, единствено бащино наследство, имал кръпки на седалището. И това в годините, когато замръквал с толкова много пари, че ги слагал в бъчонки за пирони, поради липса на каса.

 

Най-много се чудели всички на яденето му - и на обилна трапеза да седне, пак хапвал нещо дребно – хляб и маслини, хляб и домати, хляб и праз. Това постничество, обаче, прилагал само за себе си, за другите - съдружници и калфи, се грижел да хапват добре. Не е за вярване, но човекът, който построил десетки сгради в Бургас и подарил парцели за къщи на 600 бедни семейства,

 

заспивал нощем в килерче между два етажа

 

Нещо като клетка за стока между дюкяна и жилището на неговия пръв съдружник и братовчед Янчо. Там, в това помещение - 2 на 1,5 м, в което едър човек не можел да се изправи в цял ръст, имало само одър, заслан с две еленови кожи. И сандъче с пясък, където гасял цигарите си. Близо 40 години обитавал тази килия и едва на старини се съгласил да се премести в нормална стая.

 

Почти като анекдот звучи случката с първите му „градски“ дрехи - негови приятели и съдружници тайно му купили костюм и като откраднали една нощ старите му селски одеяния, просто го принудили на сутринта да облече новия кат. Но според сведенията все пак Коджакафалията три дни не излязъл навън така пременен.

 

Един магазин, втори магазин, трети, четвърти... хан, дюкян, хотел, тухларница... Казват, че строенето така му допадало, че ходел да помага на майсторите – да копае, да подава тухли... И без малко да загине веднъж, затрупан от свличащата се пръст.

 

Коджакафалията не е най-големият български благодетел, по-големи завещания са правили Евлоги и Христо Георгиеви, и Петър Берон, а и д-р Иван Селимински... . И не за това все още го помнят в Бургас. Той извиквал респект и страхопочит заради своята висока нравственост, изключителна доброта, скромност и почтеност. Всичките му чираци знаели, че при него има ред и справедливост: ако работиш усърдно и не шмекеруваш, след време ще те вземат съдружник.

 

Бай Александри (не обичал да му викат „чорбаджи“) мразел лихварството и забранил на ортаците си да дават пари с лихва. Никога не вдигал цената на стоката си само защото в чуждите магазини е свършила. Никого не дал в съд, макар че се случвало да го измамят. Не се задомил. Твърди се, че на младини харесал една мома, но тя му с присмяла и той се отказал от брака. Вече възрастен бил придуман да се срещне с една „кандидатка“, но като си поговорил с нея, рекъл й:

 

„ Виждам, че ти искаш да се ожениш не за мен, а за парите ми. Ето ти пари и остани със здраве!“

 

и сложил в ръката й шепа злато. Според биографа му Панайот Павлов умрял девствен. В завещанието му била предвидена дори сумата за надгробното му паметниче, което съществувало до 1950 г. Тогава една нощ по решение на бургаските властници паметникът е съборен и постаментът се използва за паметник на Георги Димитров.

Петя Александрова

Петя Александрова е родена в Ямбол, но израства и учи в Сливен. Завършва висше образование във Великотърновския университет “Св. Св. Кирил и Методий”, специалност “Българска филология”. Работила е като редактор във в. “Труд”, сп. “Родна реч”, в. “Жена”, сп. “Еволюция” и др.

Петя Александрова е автор на 27 книги, главно за деца, някои от които са със стихове, други – с приказки в проза. В нейното творчество има книга-анкета със Станка Пенчева, юношеска повест, куклена пиеса, сценарии за анимационни филми, стихосбирки с любовна поезия и с публицистика.

Най-новата й книга „България в потури, но с цилиндър“ (изд. „Хермес“, 2016 г.) й спечели нови читатели, любители на този жанр – къси исторически разкази или портретни скици на известни личности от началото на миналия век, освежени от един днешен, женски, шеговито-ироничен анализ. Стихотворения на Петя Александрова за деца се използват в учебниците на учениците от І до ІV клас.

Влезте, за да коментирате