На 25 август преди 70 години в Сливенския затвор криминален тип удушава един политически затворник. Нищо невероятно за онова време, когато властта се гордее със своята правота и затрупана от задължителната народна любов даже не си цапа ръцете при отстраняването на несъгласните, защото ги счита за най-долни престъпници. Това вероятно ще отразят нейните днешни апологети в твърденията си и ще се превъзнасят, че са обективни към историята. Останалото просто ще покрият с удобно мълчание, понеже рецидивиста е някой си Антон Попантонов, а жертвата недолюбвания социалдемократ Кръстю Пастухов. И как да е иначе, когато техните предшественици са въвели след 09.09.1944 г. термина „пастуховщина“ за всички неприемащи, че понятието социализъм се припокрива със съдържанието на комунистическата диктатура.

 

А той, роденият на 27.10 1974 г. в Севлиево Кръстю Пастухов, завършил през 1895 г. право в Софийския университет и специализирал 1897-1898 г. в Германия, още на 22 юли 1921 г. произнася в парламента думите:

 

„Аз имам кураж да заявя пред Народното събрание, че установяването на съветска власт в България, ако това стане един ден, не ще доведе до мир, а война, не ще установи национална независимост и народен суверенитет, а потисничество… България ще бъде превърната в съветска провинция и ако някога станете комисари, не вие а Москва ще определя външната политика на България”.

 

Нима това е малко?!

 

В критиката срещу подривната дейност на българските комунисти Пастухов е непримирим. В продължение на дългата си политическа дейност е в непрестанен идеен спор с радетелите на насилието като метод за борба. Смел и блестящ защитник на демокрацията, вярващ във възможността да се построи демократичен социализъм, той не пропуска случай да бичува също личния монархически режим и обезправяването на българския народ.

 

За „награда“ след преврата на 19.05.1934 г е интерниран на остров Света Анастасия, тъй като застава в защита на Търновската конституция. Репресията не го отказва и го превръща в един от основателите на опозиционната „Петорка“. Групата сформирана през ноември 1936 г. повежда борба за възстановяване на конституционализма у нас. Въпреки това Пастухов вижда недъзите на така наречения „Отечествен фронт“ (ОФ) и не се обвързва с него. Той съзнава опасността, която линията на българските комунисти носят за страната и с непоколебима решителност критикува всякакви постулати за пролетарска диктатура. Със своята борба срещу враговете на демокрацията, независимо дали се обявяват за „леви“ или „десни“ Пастухов получава в страната популярността на общественик и мъдър държавник, умело съчетаващ социалдемократическите си убеждения с висшите интереси на Отечеството.

 

През месец август 1944 е сред инициаторите на подписването на Манифеста на 13-те, който настоява за промяна на външнополитическия курс. Но идва Деветосептемврийския преврат и видния социалдемократ отказва да стане подлога на чужди интереси:

 

“Първоначално нямах отрицателно държание към Отечествения фронт и очаквах щото да осъществи своята платформа и да изпълни възложената му от събитията историческа задача. Обаче той не се очерта като същинска коалиция на партии, с течение на времето вътрешните търкания все повече се разрастваха, както и стремежа една партия да ръководи и господства, като за удобство прокарва през общата фирма свои партийни домогвания и като третира другите за помагачи“ – казва Пастухов по този повод в защитната си реч от 1946 г.

 

В началото на 1945 г. среди близки до комунистите от БРП (k) започват атака срещу социалдемократическата партия. От ЦК на БРСДП са изключени Кръстю Пастухов, Иван Пастухов и д-р Георги Петков. През май следва опит за отстраняване на главния секретар Коста Лулчев. Идва разцеплението и Кръстю Пастухов влиза в ръководството на БРСДП (обединена), която преминава в опозиция и се обявява против водената политика на ОФ и против започнатата от комунистите акция за „Културна автономия на Пиринска Македония“.

 

През февруари 1946 г. Пастухов публикува във в. „Свободен народ“ две статии „Нашата войска“ и „Не ме изкушавайте лицемери“. В тях директно и остро критикува опитите да се политизира българската армия и изказванията на Георги Димитров в тази насока. Вождът на комунистите е засегнат и срещу социалдемократът е скалъпен процес. Той е арестуван и обвинен по Наредбата-закон за защита на народната власт.

 

В декларацията пред съда от заседанието на 22.06.1946 г., публикувана изцяло в задграничния бр. 8 и 9 на в. „Свободен народ“ от м. септември 1955 г. четем отношението на Пастухов не само по повдигнатия от обвинението, но и по други важни въпроси:

 

ОТНОШЕНИЕ КЪМ ВОЙСКАТА:“ При всички условия и превратности войската трябва да стои на страна от политическите борби, да е чужда на конспирации и преврати и да не си поставя за задача сваляне, качване и затвърдяване на всяка цена на правителства, каквито и заслуги и исторически задачи да си приписват те.“

 

ОТНОШЕНИЕ КЪМ НАЦИОНАЛНИЯ ИДЕАЛ: “Историческа истина е, че на Балканите само българското племе не е завършило процеса на националното си обединение, за да събере всички българи под общ покрив и да им осигури народностна независимост и самостоятелност.“

 

ОТНОШЕНИЕ КЪМ РЕПУБЛИКАТА:“ Републиканец по убеждение, аз съм ратувал за една демократична република, като по-съвършена форма на политическо устройство и народно управление…но не за една републиканска диктатура, която би била консекреция на насилие, терор и би още по-тежко влошила положението на страната.“

 

ОТНОШЕНИЕ КЪМ НАРОДНИЯ СЪД:“ Импровизираният „Народен съд“ не е съобразен с основния закон, нито по мое разбиране може да се смята за народен по състав, тъй като съдиите не са избрани непосредствено от народа, а изхождат от определени партии.“

 

ОТНОШЕНИЕ КЪМ ПАРТИЗАНИТЕ:“ Като хвърля поглед назад върху изминатия дълъг политически път, все по-силно се убеждавам за предимствата при нашите условия на легалните и демократични методи за политическа борба пред нелегалните, конспиративните и терористични акции, в името на каквато и да е цел.“

 

ОТНОШЕНИЕ КЪМ КОМУНИСТИТЕ:“ Аз нямам влечение към комунизма, като през дългогодишната си обществена работа съм останал верен на социалната демокрация. Това е въпрос на убеждение, а не на грешка или престъпление и правилното решение ще даде обществения съд, а не наказателния…. Международния социализъм държи на свободата и демокрацията… Той не се гради върху грубата сила и воля на едно малцинство за установяване „диктатура на пролетариата“, насилствения съюз със селяните, еднопартийна система, унищожаване на всяка опозиция и обявяване за врагове на народа на всички противници на тоталитарния режим.“

 

Мислещите хора в страната протестират против репресията срещу видния социалдемократ. Останалите траят уплашено. Във в. “Свободен народ“ е публикувано съобщение:

 

„В редакцията продължават да постъпват протести на български правници от София и провинцията. Спряхме обаче публикуването им предвид на това, че все предстоеше да се насрочи и разгледа делото – да не се счете, че по този начин се прави опит за въздействие върху съда“.

 

Последните думи на обвиняемия в процеса са:

 

“Моята физика може да вземе всеки, но моят дух ще остане, защото той е изразител на душата на българския народ“.

 

На 27 юни 1946 г. Кръстю Пастухов получава заради статиите си 5 години затвор, а на 23 октомври присъдата е потвърдена от Върховния касационен съд.

 

Много бързо властта устройва процес и срещу един от най-активните защитници на Пастухов. Заради статията си „Не разрушавайте всички мостове“ в бр. 129 от 26.6.1946 г. на в. „Свободен народ“, главният му редактор, социалдемократът Цвети Иванов се сдобива с присъда от 1 година 7 месеца и 15 дни, но никога не вижда свободата, понеже след затвора е изпратен в концлагера в Белене.

 

Прогресивният народ има право да тържествува под диригентската палка на червените комисари. „Социал-фашистите“, „пастуховци“ са разгромени и няма да мътят умовете на трудовите хора. Издадена е даже специална брошура от Националния комитет на Отечественият фронт – „Процесът на Кръстю Пастухов“. Задачата документално е изпълнена. Ред е в действие по ликвидацията да бъдат вкарани хората от криминалния контингент.

 

Кръстю Пастухов е удушен от рецидивист и гробът му остава неизвестен. Година по-късно на 23 юли 1950 г. в лагера в Белене след трудов инцидент от тетанус почива Цвети Иванов. Историците могат да са спокойни. Документи, че властта е разпоредила ликвидиране на опасните си опоненти няма. Значи всичко е в реда на нещата и тя може да бъде описана и да остане в паметта на поколенията като творец на прогресивните идеи, които ще отведат народните маси до лелеяното светло бъдеще.

 

Защо трябва да си спомним за Кръстю Пастухов и Цвети Иванов? Защото преклонението пред интересите, парите и насилието не се нарича прагматизъм, а просто път към новото робство, което оковава най-вече духът.

Публикувана в Гледища

Преди 95 години на посещение в България по покана на Българската работническа социалдемократическа партия (обединена) - БРСДП (о) идва високопоставен политик от Западна Европа. Раните от Първата световна война са още пресни, а трагедията да са част от бежанската вълна у нас е споходила стотици хиляди. Петнадесет дни в края на лятото на 1924 г. той прави обиколка на почти цялата страна и навсякъде вижда както нейните красоти, така и покъртителни картини. Посрещнат е радушно от обществеността и многократно му се налага да говори на митинги, които съпътстват пътуването през големи и малки градове.

След това посещение остават неговите записки, които издателство „Напредък“ отпечатва в книга през 1925 г. под надслов „България и Балканите“. Записките са придружени в изданието от материали на посрещналите го домакини от БРСДП (о) и обяснителни бележки относно срещите и изявите. През 1957 г. обаче се случва нещо интересно и непонятно. Комунистическата власт включва тънкото книжле в списъка на опасната литература, която е забранена за читателя и го заключва в хранилищата на библиотеките.

 

Кой е този европейски политик дошъл на място да се запознае с тегобите на българите след голямата световна баталия? Каква е била целта на визитата и какво са искали да му покажат и пожелали да стори за България неговите домакини? Какво всъщност е накарало комунистическата цензура да се страхува от записките, за да ги забрани и то в години, когато сталинската диктатура уж е отречена е и се прокарва у нас път на новата лъкатушеща „Априлска линия“? Това бяха въпросите, които ме накараха да се поровя и измъкна от затрупаните с праха на времето източници фактите, за целите и резултатите на въпросното посещение.

 

Видният европейски политик, който идва в страната ни на 30 август 1924 г. се казва Емил Вандервелд и по това време, както се посочва във в. „Народ“ бр.193 от 30.08.1924 г е „член на бюрото на Втория интернационал от преди 1914 г. и на Хамбургския интернационал“ (Социалистическия работнически интернационал учреден в Хамбург през месец май 1923 г. б.а.). Той е белгиец по произход и е роден на 25.01.1866 в град Иксел. Завършва „Право“ и „Обществени науки“ в Брюкселския свободен университет, където по-късно става преподавател. От 1886 година е член на Белгийската работническа партия. През 1894 г. за пръв път е избран в парламента от окръг Шарлероа, а в последствие е депутат от Брюксел. От 1900 г. е председател на Втория социалистически интернационал до неговото разтуряне поради избухналата световната война.

 

След началото на Първата световна война Вандервелд получава почетната титла държавен министър (04.08.1914 г.) и става първия социалист, член на белгийското правителство. На 18.01.1016 г. поема портфейла на министър на прехраната, а от 21.11.1918 до 24.10.1921 г. е министър на правосъдието. През този период той провежда реформа на наказателното право и въвежда всеобщо избирателно право. Автор е на редица съчинения в областта на правото, синдикалните дела, кооперативното движение и международните проблеми.

 

За него Янко Сакъзов пише в статията си „Емил Вандервелд гост на България“, публикувана в бр.194 от 01.09.1924 г. на в. „Народ“: “Емил Вандервелд е не само най-крупната фигура на международния социализъм, значението на която става все по-решаващо за европейската политика, но той е започнал да замества днес с успех оная голяма празнина в средата на цялата европейска демокрация, която смъртта на Жан Жорес бе причинила. Негов съвременник и ученик Вандервелд се ползва днес със славата на общественик, който най добре е осведомен и най-правилно разбира и изразява политиката на западните демокрации. Следващ непрекъснато събитията на Изток и на Балканите, той идва днес у нас да се запознае отблизо и непосредствено, както с демократическите и политически движения на Балканите, така и с онова тягостно международно и вътрешностопанско положение, което се създаде вследствие на световната война, за някои от балканските народи и населения.“

 

Емил Вандервелд действително е политик който проявява жив интерес към процесите в Източна Европа през онези години и не се бои да има непосредствен поглед върху събития, носещи опасния заряд и пламък на открито противоборство. След Февруарската революция през 1917 г. посещава Русия. През 1920 г. е в Тбилиси с делегация на Втория интернационал, месеци преди Червената армия да нападне и ликвидира Демократична република Грузия на 25.02 1921 г. На връщане от тази мисия, както е посочено в началната страница на книгата „България и Балканите“ той преминава с влак от Цариград, на път към Белград през България и успява да се запознае с българския министър-председател тогава Александър Стамболийски, който пътува от Харманли в същата композиция. По време на процеса в Москва от 8 юни до 7 август 1922 г. защитава групата на неразкаялите се десни есери на устроения срещу тях шумен процес от болшевишката власт. Тези международни изяви на Вандервелд неминуемо му отреждат етикета „опортюнист“, с който е закичен от комунистическата пропагандна машина. Той, етикета, ще се появи и при оценката дадена от болшевишките следовници в България за неговото посещение на Балканите, съпътствана, разбира се, с изредени грехове за участието му от името на Белгия при подписване на мирните договори във Версай, Сен Жермен, Трианон и Ньой.

 

Възниква естествено въпроса за причината Емил Вандервелд да бъде поканен от видни дейци на БРСДП (о) да посети нашата страна. Неминуемо освен търсеното признание за социалдемократическата партия в международното социалистическо движение, организирано в Социалистическия работнически интернационал (СРИ) на лице са и други цели. Най – ясно те проличават в цитираната вече статия на Янко Сакъзов, публикувана във вестник „Народ“ бр. 194:

„Българската демокрация ще изпълни и сега своя международен и културен дълг. Тя ще посрещне с достойнство един велик работник за человеческо добруване и се надява, че ще спечели за своето потиснато население един силен и влиятелен защитник. Нека прочие направим всичко, за да може нашия гостенин да получи всички необходими обективни сведения и впечатления, които да го накарат да обикне нашия народ и да се застъпи за едно негово по-справедливо международно третиране.“

 

Социалдемократите разбират, че страната ни е в международна изолация оставена сама да се справя с множество трудности и обкръжена от съседи, които я разглеждат като апетитна хапка за подялба в подходящ момент. Нужни са защитници и приятели, които да се застъпят за нея и да променят натрапеното мнение пред обществото в Европа за нашия народ.

 

А България по онова време е в действително тежка ситуация. Разбита и разпокъсана от войната и последвалите унизителни мирни договори, натоварена с непосилни репарации тя е приела на своя територия над 400 000 бежанци не само сънародници от Македония, Тракия и Добруджа, но и емигранти от Русия и Армения. За тези проблеми Европа нехае, а новообразуваната международна организация Общество на народите (ОН) не иска да научи. Както сам Вандервелд посочва в заключението на своите записки след посещението си: „В документите издадени от Обществото на Народите ний намираме точни и внушителни цифри за „изкоренените“ в други страни: 1 500 000 бежанци от Русия, 320 000 бежанци от Армения, 1 200 000 бежанци от Мала Азия, но там не се казва нищо или почти нищо за бежанци в България. Най-много, което срещаме там, е една бележка за 6 300 души българофони от Западна Тракия, които гърците изгонили през 1923 г. по военни съображения, когато в самата България бежанците от съседните държави, от Добруджа, от Тракия, от Македония, без да поменаваме за арменци и руси се наброяват със стотици хиляди и числото им расте всеки ден. А свидетелствата ни говорят, че подобни движения на населението под натиска на неприятности и често на заплашвания и насилия, имат много опасни последствия.“

 

Във вестниците не веднъж се цитират данни, че репарациите на всички победени страни във войната са коригирани в по-поносим размер и единствено само България е изключена от този процес. “Всички победени страни получиха облекчения в своите задължения. За България се прави изключение. А България е по бедна от Австрия и от Унгария, а с Германия и сравнение не може да има“, пише в уводната статия на в „Народ“ бр.193 от 30.08.1924 г. автора й Хараламби Христов.

 

Посоченото до тук е гарнирано и с амбициите на дейците на Коминтерна да използват Балканите и най-вече нашата страна като плацдарм на бъдещата световна революция. Резултатите от комунистическите бунтове през септември 1923 г. са плачевни, но сега целта е прехвърлена в друга посока. На 06.05.1924 г. е подписан т. н. Манифест във Виена, с който Коминтерна се опитва да сложи ръка върху въоръжените бойци от ВМРО за формиране на една бъдеща комунистическа федерация на Балканите, която ще се осъществи посредством пролетарска революция. Националното потисничество, бедността и мизерията са естествена хранителна среда за този процес. Политическото противопоставяне довежда до разрастване на насилието, съпътствано с поредица от убийства в името на интереси, инспирирани от вън.

 

Какво е положението в икономиката на България показва изказване в парламента на депутата от БРСДП (о) Асен Господинов, публикувано под заглавието „Прехраната в парламента“ в бр.151 от 10.07.1924 г. на в. „Народ“: „От 678 акционерни дружества с 1 900 000 000 лв. капитал, днес само 258 дружества с 780 000 000 лв. капитал се занимават с производство, а всичките останали 420 с 1 120 000 000 лв. капитал са се отдали на търговия и спекула….. Картелите, закупуванията на стоки с цел да ги монополизират – всичко това са престъпни похождения на капитала, които водят към скъпотия недоволство и бунтове…… Държавната намеса енергична, неуклонна и ефикасна – ето единственото средство за борба срещу антисоциалните проявления на спекулативния капитал…..Свободната търговия проповядвана от правителствените вестници „Мир“ и „Слово“ значи свободно ограбване, значи още спекула, скъпотия, изгладняване и израждане на народа.“

 

Според оценките на ръководните кадри на Коминтерна в Москва ситуацията на Балканите е подходяща за революция, а България въпреки претърпения неуспех в първия опит може да се превърне в нейното огнище. Затова трескаво се търсят последователи и се наливат пари за реализиране на идеята. Още в началото на предговора на своите записки Вандервелт пише:“ В момента на нашето заминаване (15 август 1924 г.) цялата буржоазна преса на западна Европа възвестяваше, че България, вследствие комунистическата дейност, подпомагана от земеделците се намира в навечерието на пожар и кръвопролития. През петнадесетте дни, които ний прекарахме там станаха седем политически убийства.“

 

Няма съмнение, в изпълнение волята на шефа на Коминтерна Зиновиев, агентите продължават да действат по революционния план, пренасяйки оръжия и отстранявайки несъгласните. В навечерието на посещението в. “Народ“ бр.191 от 27.08.1924 г. помества поредното кратко съобщение със заглавие „Болшевишкото оръжие“:“ Официално е издадено комюнике по откритото болшевишко оръжие. В изложението се казва, че всички заловени лица признават, че са пренасяли оръжие от Русия…..Второто заловено лице е Сакария Гиридилии от Севастопол капитан на моторна лодка. Той натоварил в Севастопол 120 сандъка с оръжие и го е докарал в България“.

 

На друго мнение за решаване на проблемите в България са социалдемократите. По време на Балканската социалдемократическа конференция проведена през март 1924 г. в присъствието на представителите на СРИ - Фридрих Адлер и Ираклий Церетели, БРСДП (о) се обявява срещу денационализаторската политика, провеждана спрямо българите в съседните балкански страни. Представителите на югославските и румънските социалисти се противопоставят на българската позиция да се разгледа в детайли положението на Балканите, но въпреки това в приетата резолюция на конференцията поемат ангажимент да се застъпят за пълното политическо равноправие на националните малцинства в духа на решенията на Хамбургския учредителен конгрес на СРИ. България е сред победените във войната страни и трябва да се отстоява и малкото възможно, за да се съхрани националното достойнство, ала за това са нужни приятели, влиятелни сред западното обществено мнение. Лидерите на социалдемокрацията у нас осъзнават, че един от тях може да стане именно Емил Вандервелд, който дава съгласие да изрази точната позиция, за да се преодолеят предразсъдъците и както сам посочва в предговора на своите записки „ да помогна на страдащите и да работя за закрепването на мира“.

 

Пътуването на Емил Вандервелд към Балканите започва в края на август 1924 г. За него съобщава социалдемократическия орган „Народ“ бр. 193 от 30.08.1924 г. в стил характерен за журналистиката от онова време. „Вандервелд лети с пасажерски самолет от Брюксел до Швейцария, от там с трен до Виена и сетне с параход до Белград и Гюргево, за да слезе накрая на българския бряг при Русе.“ Уводната статия на вестника от Х. Христов също е възторжена под заглавие „Нека приветстваме нашия гост!“:

„Днес вече гост на нашата партия и на България е Емил Вандервелд. През Гюргево, посрещнат от наши другари той ще слезе днес в Русе, дето ще държи първия си конферанс по международното политическо положение и за социализма след войната. От там придружен от наши другари той ще посети градовете Варна, Бургас, Пловдив, Казанлък, Търново и София“.

 

После следва информация за това какъв отговорен фактор в социалистическото движение е госта и неизменните пасажи за значението на посещението:“ Ние искаме щото първите хора на Социалистическия Интернационал да посетят България и да се запознаят непосредствено с нашата партия и с политическия и стопански живот в България ……Нека нашите водачи дойдат тук в сърцето на Балканите, за да видят непосредствено тия Балкани, които постоянно димят и постоянно залитат да балканизират цяла Европа. Тук на място те ще разберат лесно нашите болки и ще видят тежкото положение на измъчена и изтерзана малка България……Над България тежи наводнението от бежанци из Македония, Тракия, Добруджа. Тия бежанци желаят всеки момент да се върнат по своите огнища, стига да им гарантират там правото на малцинствата по мирните договори, са една голяма тяжест за живота и бюджета на България…….Над България тежат още по-страшно задълженията по мирния договор. България къса от залъка на своя народ от залъка на своите зле плащани чиновници и служащи, за да посреща задълженията към великите сили победителки. И докато тези задължения почти нищо няма да помогнат на великите сили, те сломяват нашата страна и не и дават възможност да възобнови своя стопански живот и хвърлят в мизерия и постоянни вътрешни конфликти цялата държава….. Ние сме гостоприемен народ. Но ние още повече желаем тия гости, когато чрез тях ще искаме Социалистическия Интернационал и Европа да чуят нашите болки и стенания на един цял народ поставен в кратера на Балканите.“

 

Всичко за целите на поканата към представителя на Европа е ясно, остава той да бъде запознат на място с действителността и с искреността на желанието проблемите да се решат с мир. От текста лъха не само надежда, но и известна наивна вяра, че онези фактори от Европа, видейки болки и страдания неминуемо ще откликнат, защото те са представители на едно просветено и цивилизовано общество.

 

Визитата на Вандервед тръгва от Русе, където в десет часа той слиза от австрийския параход „Нептун“, заедно със своя помощник и кореспондент Вандергинст. Посрещнат е от кмета на града Христо Стоянов, от лидера на местни социалдемократи Дойко Петков, от члена на ръководството на БРСДП (о) Тодор Димитров и от пъстро множество народ с цветя и овации. След посещението в клуба на социалдемократическата партия и в Образцов чифлик край Русе на следващия ден Вандервелд се запознава с бежанския квартал на града. Впечатленията са отразени във в. “Народ“: „Влизайки в къщите на бежанците Вандервелд видя страшна мизерия. Той събра сведения за положението на нещастниците и за причините, които са ги накарали да напуснат бащината стряха. Дълбоко покъртен гостът не се задоволяваше с общите отговори и разпитваше всекиго поотделно какво му е сторено и от кого, за да напусне родния си край. Бежанците също са трогнати от това внимание“. Вечерта на голямото събрание в русенския Модерен театър гостът заявява: “Принципите на самоопределение важат само за победителите. Договорите трябва да се коригират!“ Но пред медиите и гражданството Вандервелд е предпазлив и по негова молба Дойко Петков ги предупреждава, че изявление ще има след приключване на цялостната анкета в страната.

 

Янко Сакъзов също уточнява: “Другаря Вандервелд е дошъл между нас не да ни ласкае или агитира, той иде у нас да ни изучи и ние сме длъжни да му улесним тази задача, толкова повече, че нашия народ е достатъчно клеветен на запад и ние трябва да се покажем такива, каквито искаме да бъдем в мнението на образцовия свят“.

 

Пътуването продължава с влак до Варна, за който правителството е отпуснало министерски вагон. В Каспичан го посрещат с духова музика, изпълнила белгийския химн и Интернационала. Гостът е затрупан с цветя и овации и говори с бежанци, живели и работили в Америка. През цялото пътуване с него е Димо Казасов. Той води свои подробни бележки, запазени в събраните му съчинения.

 

В морския град Вандервел отново има среща с бежанци от Добруджа. Отведен е даже с автомобил до близката граница с Румъния. Редят се впечатления за покъртителни картини, на хора, чиято стряха е останала зад граничната бразда. В записките си Вандервелд посочва:“ Нейков, секретар на партията, който е родом от Добруджа се хвърля на тревата, за да целуне родната земя. Една млада жена ни поднася цветя – безсмъртничета и ни казва: “Тези цветя не изсъхват, както не изсъхват сълзите на българските жени, оплакващи загубеното си отечество.“

 

Сетне следват посещение в манастира Св. Константин, речи пред множеството и банкет в морската градина. Пътя продължава с кораб към Бургас. Матросите показват на госта мястото, където с гемии болшевиците са сваляли оръжие за бунта. В Бургас Вандервелд пак се среща с бежанци, настанени в училищата. В подземията на едно от тях родилка е добила рожба. Вандергинст оставя от името на Вандервелд 500 лв. за семейството. Изненаданите родители обещават да кръстят дъщеря си Емилия. Вечерта идва с поредния митинг, а на сутринта пътешествието с влак поема през Ямбол и Стара Загора към Пловдив.

 

Социалдемократите желаят да покажат на своя виден европейски гостенин не само трагедията на хората, следствие тегобите на войната. Тяхната цел е да го запознаят и с местата, където се е съхранил духа на българина, както и неговото желание за съзидание. Затова в програмата е предвидено той да посети Бачковския и Рилския манастир. Съпътстващия Вандервелд кореспондент отбелязва: „Отидохме да посетиме и ближния Бачковски манастир, чиято черква датира от 1170 г. Разположени в недрата на Родопите и Рила планина (най-главен Рилски манастир) всред диви и тесни долини с високи островърхи скали, тези манастири са играели голяма роля в живота на българския народ. Там се е зародил духовния и културен български живот под турското владичество. От там е пак изникнало културното движение, което даде на угнетения народ съзнание за неговото съществуване.“

 

В Станимака (Асеновград) на Вандервелд е представена кооперация за обработка на тютюн. Кореспондентът Вандергинст пише в своите бележки със заглавие „Силата на кооперацията“: „Ний сме в центъра на производство на онзи превъзходен тютюн, който още от турско време има всесветска известност. Ние посетихме един от тия складове в Станимака. Той представлява кооперация управлявана вещо от другаря Стефан Иванов. Преди четири години той започна с една стая, гдето работиха три-четири работника. И струва ти се, че е блян като обикаляш днес огромните модерни постройки. На три и четири етажа, със салони за сортирване на тютюна, депа, заседателни стаи, бюра и счетоводни отделения. Кооперацията е независима от социалистическата партия, но тя е инспирирана от нашите белгийски кооперации….. Тя брои 4000 кооператори, селяни и тютюнопроизводители, които работят самостоятелно 50 хектара земя под ръководството на двама агронома и реколта, която достига 40 000 килограма превъзходен тютюн. Общото производство на склада е 2 500 000 килограма годишно. В него работят 3000 души работници и чиновници и цялата Станимашка околия, която тя снабдява с електрическа енергия е в техни ръце. Кооперативния принцип е проникнал във всички клонове от медицинската служба до ресторанта.“

 

На 5 септември вечерта в Пловдив се провежда „величествено събрание“. Вандервелд говори за изхода от положението и настоява за международно застъпничество за бежанците от трите области Македония, Добруджа и Тракия. Настоява за пълна амнистия с право на връщане в родните огнища и автономни демократически права като на всички граждани. Превод на речта прави Асен Цанков. Събранието завършва с бурни ръкопляскания и викове „Да живее Вандервелд!“. На следващия ден кратка разходка из града и с влака делегацията поема към Казанлък.

 

В социалдемократическата столица на страната ги приветства Константин Бозвелиев с реч на френски: „Мечта дълго лелеяна се осъществява: европейския социализъм посещава старото социалистическо гнездо на България“. Отсядат в градския клуб на партията, посещават Шипченския манастир и даже кореспондентът Вандергинст присъства на българска сватба. Атмосферата е приятелска и задушевна, а гостите на изпроводяк са с български калпаци на главата. Вестник „Народ“ в брой 200 от 08.09.1924г. информира за случилото се в Казанлък: „Величествено публичното събрание на открито в градината на театър „Искра“. Другаря Вандервелд държа отлична реч, в която издигна лозунги за ревизия на договорите, за мира, особено за тия засягащи България, които разпокъсаха, унизиха и опропастиха народа и за малцинствата. Иска пълна амнистия и връщане по родните огнища. Накрая завърши, че това е социализма и Интернационала, които ще освободят човечеството и поробените. Ентусиазма бе небивал.“

 

Очевидно след множеството срещи и изяви Вандервелд и напипал струната, чийто звук неговите домакини най-добре улавят и е разбрал, че търсения компромис може да се открие именно в тази посока. Тезата, която плахо прозвучава във Варна и по-ясно в Пловдив се повтаря отново. На събранието в София той вече открито признава, че „идвайки в България се е тъкмел да ни занимае с въпросите на репарациите с конференцията в Лондон, с Обществото на народите и т. н. Но щом стъпих на вашата земя, казва госта, аз разбрах, че други въпроси ви занимават, въпроси важни, които вие свързахте с общоевропейските въпроси.“

 

Подир Казанлък следва път към Търново, ала на Царева ливада влака спира за дълго, защото там чакат делегации от Габрово, Трявна и Дряново с цветя, музика и подаръци. В старопрестолния град Вандервелд е очарован от гледката „на амфитеатър от къщи с красивата Янтра в глъбините“. Вечерта на събранието слушателите замират, когато той заявява:“ Всичките ми симпатии са на ваша страна. Уверявам ви, че с всички сили ще се боря за премахването на неправдата, която е поставила страната ви и народа ви в тези ужасни условия.“

 

Заедно със своите спътници, социалдемократи от ръководството на БРСДП (о) гостът поема с влака към Плевен и после към София. На Червен бряг обаче го срещат множество селяни, които му „поднасят грозде и една голяма любеница като земно кълбо“. Вандервелд говори пред тях за съюза на града и селото и прави алегория с поднесената диня: “Знайте, че този подарък плод на вашия труд е зелен от вън и червен от вътре“. Същата алегория той повтаря и при тържественото събрание в столицата в театър „Ренесанс“ като противовес на изказванията на болшевика Лео Троцки, че селянинът отвън е червен, а отвътре бял.

 

В столицата както съобщава в. „Народ“ в бр.202 от 10.09.1924 г. Вандервелд пристига на 9-ти септември към седем и десет вечерта, посрещнат от 15 000 души с възгласи:“ Да живее Интернационала - да живее Вандервелд!“ Следва дълга поредица от приветствия от работническа София, синдикалния съюз, кооперативна централа „Напред“, софийска община, македонски братства, царибродски емигранти, тракийци и добруджанци. Речта му на събранието в театър „Ренесанс“ на следващия ден е публикувана както във в. „Народ“ бр. 204 от 12.09.1924 г., така и във въведението на книгата „България и Балканите“. Най-характерния момент в нея е встъплението, в което той казва:

 

„Ние сме социалистически пратеници и като такива минахме вашата страна. Ние видяхме тук войната да продължава, войната на победители и победени. Двата метода насилието и споразумението, те и до сега се борят в световната история. Насилието донесе войната, то създаде нещастията. Ние видяхме как се доближава то. Бебел и Жорес и двамата виждаха тая война и предупреждаваха. Бебел казваше: подир войната ще последват катастрофи, а Жорес четири дни преди да се обяви войната и два дни преди убийството му говореше на митинга в Брюксел: “Ние виждаме, че войната иде. Тя е като нашествието на Атила, тя гърми, унася, увлича народите и тези народи когато се освободят от нея ще викнат към Романовци, към Хабсбургите и към Хохенцолерните:“ Пазете се народите се събуждат и ще ви пратят там горе да искате прошка от Бога и народите.“

 

На финала на своята реч Вандервелд отново напомня за цветята, които е получил във Варна и завършва с думите: “Аз ще отнеса със себе си всичко онова хубаво, което видях и чух тука между вас и мога да ви уверя, че вие ще намерите винаги у мен един ваш приятел.“

 

Дали това са били думи на любезност на политик, предизвикани от сърдечното посрещане на домакините или вътрешно убеждение е трудно да се оцени. Във всички случаи целта, поставена от лидерите на БРСДП (о), да запознаят един виден представител на социалистите от Европа с действителното положение и проблемите в България е била изпълнена.

 

Вандервелд като посланик на мира, който трябва да отнесе на Запад нова визия за България и нейния народ е приет радушно и от други политически сили в страната. Вестник „Народ“ в брой 197 от 04.09.1924 г цитира оценката за посещението в техните печатни органи:

Вестник „Демократически сговор“ от 30 август 1924 г.: „Ние с удоволствие отбелязваме пристигането на тоя голям гост, който ще има възможност да се запознае непосредствено с всичките събития, които станаха у нас от една година насам и за които на запад се разправят най-превратни и противоречиви неща. Видният социалистически деец, ще уясни много въпроси във връзка с положението в България и изобщо на Балканите“.

Вестник „Знаме“ от 30 август 1924 г.: „Като общественик, преди да принадлежи на партията, той принадлежи на отечеството си, така и у нас преди да бъде гост на широките социалисти, той е гост на целия български народ. В своята полумесечна обиколка на страната ни Вандервелд ще има възможност да опознае нашия малък нещастен народ и да се убеди в неговото миролюбие и твърдата му вола да бъде пионер на балканската култура и демокрация. Вандервелд носи със себе си новия дух на международните отношения: оня дух, който поставя интересите на мира над правата на победата.“

Вестник „Слово“ от 01 септември 1924 г.: “Както Жорес, Вандервелд е не само видима социалистическа фигура, водител на социалистическата партия, но един от най-забележителните апостоли на мира, един европейски държавник от първа величина. България го посреща именно като апостол на мира и като държавник с голям морален авторитет. И ние вярваме, че неговата дума ще бъде искрена и правдива, защото не може да не бъде искрена и правдива думата на един честен общественик, който лично се е осведомил за едно положение на нещата. Ние се надяваме, че истината, като клонче на мира ще бъде отнесена чрез неговото авторитетно и мощно слово далеч там, гдето още не са се освободили от предубежденията, поради които България бе разпъната в Ньой.“

Цитиран е и вестник „Мир“ бр.7262 от 01 септември 1924 г. с малък пасаж от уводната статия озаглавена „Емил Вандервелд“:“Едно от най-ценните качества на Вандервелда е неговото силно развито чувство за реалност. На това негово чувство се дължи успеха му да организира социалистическата партия..“ Материалът обаче продължава с характерната за нашия политически живот от онова време хапливост: “ Чувството за реалност е накарало Вандервелда да дойде сам на Балканите и да изучи истинското положение. Нека се надяваме, че той ще бъде улеснен в тази задача от нашите социалисти и те по-малко ще мислят да го използват за своята партия, отколкото за България.“

 

На този и на няколко подобни пасажа със заядливи нотки социалдемократите бързат да отговорят с уводна статия във в. „Народ“ бр.196 от 03.09.1924 г. озаглавена “Вълкът козината си мени….“ И продължаваща с довършване на поговорката като начало на текста: “Но табихета- никога! Така е и с народнящината: тя старата познайница уж се показва, че се приспособява към идеологията и манталитета на Демократичния сговор, но всъщност, тя е, която дава неговото съдържание и се опитва да му даде облик….. С византийски чувства тя посреща големия гостенин на България – Емиля Вандервелда.“

 

И докато във вестниците политическите сили от онова време си подхвърлят хапливи реплики, печатът, ориентиран към комунистите, демонстрира пълното си отрицание към госта от Западна Европа, припомняйки неговото участие при подписване на мирните договори след войната. Социалдемократите бързат да отговорят на писанията във в. „Отзив“ със статия във в. „Народ“, бр.193 от 30.08.1924 г. под заглавие „Комунистически изстъпления“. От нея лъха дъх на обида, който вади на показ доста интересни и непознати моменти от вътрешните борби в социалдемократическото движение и методите на противоборство от онези години, както и осъществената ориентация към могъщите външни фактори. Обширните пасажи дават характеристиките на картината:

„Комунистическия вестник „Отзив“ от няколко дни е пълен с ругатни против Емил Вандервелд. Защо ругаят, защо беснеят, защо подканват своите хора към изтъпление комунистите? Комунистите са гледали с хладнокръвие пристигането на десетки представители на буржоазна Европа, кое ги кара да губят самообладание, когато идва един знаменит социалист въодушевен от желанието да опознае страната ни? Срещу Вандервелд не може да се формулира никакво обвинение. Самите комунисти не могат да намерят тъмно петно в неговия живот……Комунистите обаче ругаят Вандервелда. Защо? Защото са едно движение на слаба култура, на дивотия и реакция. И не за пръв път вършат срамотия като днешната. Преди 15 години, когато Жан Жорес бе в силата си, Централния комитет на тесняшката партия начело с Д. Благоев реши да предложи Жан Жорес да бъде изключен от Интернационала. Това решение тесняшкия делегат Роман Аврамов съобщи и подкрепи пред Интернационала. Жорес се посмя на тая работа. Той писа, че „може би някога“ Интернационала ще се занимае с тесняшката предложение и прибави:“ За българските тесняци аз съм по-лош отколкото турските башибозуци…“ … Съвсем неприкрито комунистите призовават обаче своите хора към изстъпление и този срам срещу един чужденец, срещу един голям социалист, който иде да разбере положението на народа след войната“.

 

Отговорът на въпросите за противопоставянето на посещението е даден на финала на статията. Той явно насочва към един център, който има интереси на Балканите. Във в. „Зора“ бр. 1562 от 31.08.1924 г има малко съобщение, позоваващо се на белградския вестник „Политика“. То е показателно само по себе си още със заглавието: “Как сърбите посрещнаха Вандервелда, “Живйо“, „долу“ и бой с юмруци и бастуни“. По този повод в. „Народ“ заключава: “В Русия болшевиките се опитаха с озверели типове да малтретират Вандервелда, когато той отиде да защити невинните жертви на една тирания…….Тесняшките беснения, тесняшките хулиганства още веднъж ще донесат позор на своите автори.“

 

Посещението вече е започнало, но страстите не са утихнали. В рубриката „Въпроси на деня“ на в. “Народ“ бр.194 от 01.09.1925 г. със статията :“Разбойниците съскат“ социалдемократите напомнят: “Какво може и трябва да научи Вандервелд: 1. Комунистите, бившите тесняци през 1915 г. бяха най-отявлените патриотари. Те се бяха продали на Радославов и на кайзер Вилхелм II. Те проповядваха войната: Парвус на 11.01.1915 г. от трибуната на театър „Нова Америка“ /сега „Ренесанс“/ призова тесняческата партия и българското работничество да вдигнат меч против Русия в полза на Кайзерова Германия. 2. В „Работнически вестник“ бр.153 от 23.10.1914 г. 80 дни преди събранието в „Нова Америка“ – Парвус написа една статия, която заключаваше дословно така: “… аз не мога да разбера по какъв начин един социалист, от която и да е страна може да остане неутрален спрямо настоящата всесветска борба“.

 

Очевидно появата на името на Парвус, свързано с връщането на Ленин в Русия през 1917 г. и последвалите революционни събития, както и негово гостуване в България по покана на БРСДП (т. с.) отварят пробив в официалната теза, поддържана десетилетия, че тесните социалисти са били категорично против включване на България в Първата световна война. Може би такива дребни свидетелства са една от причините в днешно време трудно да се достигне в библиотеките у нас до периодиката преди 09.09.1944 г.

 

Но да се спрем на въпроса: “Защо тънкото книжле със записките на Вандервелд от посещението му и включените в него материали от съпътстващи го автори се е оказало толкова опасно, че да бъде забранено за читателската око?“. Едва ли причината е в онази раздел, озаглавен: “Какво трябва да се мисли за правителството на Цанков?“. Ванделвелд определено не храни симпатии към премиера, излъчен от Сговора и още в началото цитира казаното му от представители на земеделската емиграция в Париж и Белград, че „правителството на Цанков му е представено, като българско изделие на фашизма, дошло на власт с насилие, като се поддържа само с терор и убийства на своите противници“. В същото време той се сблъсква с друг феномен, който не може да не отбележи. Родният брат на министър-председателя - Асен Цанков е лидер в социалдемократическата партия, която го среща и той му превежда на организираните митинги. Това го кара да се вгледа по-внимателно и накрая даже се обърква от разнопосочната информация, с която е захранен от земеделски емигранти и техните опоненти. Налага се Янко Сакъзов да внася уточнения за събития и корекции като ремарки в текста, преди появата на книгата „България и Балканите“.

 

Най-вероятно причината за забраната на книгата се корени в указаното в следващата глава: “Защо не видяхме Тодор Александров?“. Социалдемократите са подготвяли среща с лидера на ВМРО, но тя се е оказала невъзможна, поради неговото убийство, което повече от десет дни е държано в тайна от обществеността. Тодор Александров, за когото Вандервелд посочва полярните мнения: от „един от главните виновници за войната“ до „народен герой“, също изразява съгласие да застане очи в очи с госта от Западна Европа. Срещата трябвало да се състои на връщане от Рилския манастир, но „на съдбата било угодно никога да не видят“. По този повод Вандервелд директно отбелязва:“ Оказа се, че не хората на Тодор Александров са били, които откриха кървавата редица. На 31 август, ден след нашето пристигане в България, Александров лично отявлен противник на сближаването с комунистите е бил убит от комитаджии болшевики, но това убийство се държало в тайна цели три седмици, до деня в който подстрекателите и съучастниците на престъпленията, осъдени на смърт от комитета, са били екзекутирани на свой ред.“ Казано по просто, опитът да се болшевизира ВМРО, посредством убийството на несъгласните ръководители на организацията се оказал неуспешен.

 

Има, разбира се и ред други поводи и причини довели до намесата на тоталитарните цензури. Навсякъде из записките Вандервелд ясно посочва, че трагичните събития на бунта през есента на 1923 г. са инспирирани отвън, от болшевиките и най-много жертви дават земеделците, заплетени в играта поради загубата на своя вожд Стамболийски и агитацията на част от комунистическите лидери в България, свързани пряко с Москва. Тази теза явно е влизала в противоречие на официалната версия за спонтанно народно въстание, прокарвана от комунистическата пропаганда след 1944 г. Това за почитателите на „Краткия курс“ на Йосиф Висарионович е било равносилно на открита ерес, за която най-подходяща е била кладата.

 

В книгата „България и Балканите“ освен записките на Вандервелд има и няколко приложения. В едно от тях, изготвено от Христо Калфов - министър на външните работи и пръв делегат в 5-то заседание на Обществото на народите ясно се посочва българската теза, че след като страната ни е изпълнила всички изисквания по мирния договор, тя желае задължителен арбитраж и решаване на въпроса с посочения в договора излаз на Егейско море. Този момент стои като ясен контрапункт на стореното от комунистите през октомври 1944 г., когато Добри Терпешев предава доброволно Беломорска Тракия на гръцките партизани от ЕЛАС и обрича българите от областта на репресии.

 

На края на книгата са поместени два материала с автор Янко Сакъзов. Първият е експозе изпратено до екзекутива на Социалистическия интернационал със заглавие „Трагедията на Балканите“. То е публикувано и в бр. 210 от 19.09.1924 г. на в. „Народ“. В него има пасажи, които също може да са предизвикали гнева на цензорите. Те отново са по темата за намесата на Москва и звучат с дисонанс с официалната историография: “След като миналата есен болшевишките въстания на България оставиха маса жертви, без да сполучат в нищо, усилията на Москва се насочиха да овладеят македонското революционно движение, та да го насочат не толкова за освобождението на Македония, колкото за болшевизирането на Балканите…… Оръжията се пренасят в България и македонци се подават на болшевиците, и всички тези сили – комунисти, аграрници, македонци-болшевици, увлечени от Москва, се насочват със средствата на най-отчаяното изтребление към съветизиране на България. – Това щеше да бъде нейното окончателно погубване. Изпърво една вътрешна кървава разправа и отпосле едно външно нашествие от три, а може и от четири страни. Щеше ли някой да заплаче за нашата страна или някой народ в Европа щеше да се вдигне в наша защита?“ Тези думи изписани макар и не от Вандервелд, а от един от патриарсите на социализма у нас, очевидно са прелели чашата и книгата е попаднала в списъка на опасните четива.

 

Каква е фактически ролята на посещението на Вандервелд? Янко Сакъзов на финала изрежда стореното от него за България. Вандервелд декларира при срещите си у нас готовността си да застане зад българската национална кауза и да защити интересите на малцинствата пред ОН и СРИ. Той се обръща към Лигата на правата на човека, „прави осветления в официалните среди в Лондон, Париж и Женева (Обществото на Народите)“. Среща се с английския министър председател Макдоналд и с френския Ерио. Това неминуемо е спомогнало една пренебрегвана истина да стигне до ушите на отговорни фактори в Европа, ала остава голямото „Но“, свързано с фактическия резултат.

 

Че въпросът се усложнява разбира и самия Вандервел, посочвайки в записките си:“ „За нас югославяните не съществува македонски въпрос“, ни каза министърът на вънкашните работи г-н Маринкович. А Русос, колегата му в Гърция като ехо казваше на свой ред: „За нас няма или по-право, няма вече македонски въпрос: в гръцката провинция Македония, турците са се изселили, българите също съвсем скоро ще си отидат: бежанците от Мала Азия заемат техните места. Грамадната част от населението от сега нататък е гръцко“. Политика на свършените факти. За Вандервелд остава само да сравнява как Гърция и България приемат своите бежанци, съобразно възможностите си и да се надява, че под егидата на Обществото на народите една смесена гръцко-българска комисия ще улесни прегрупирането и обмяната на население.

 

Според обявената програма на пътуването във в. „Народ“, позовавайки се на органа на Белгийската социалистическа партия „Le Peuple“, Емил Вандервелд трябвало да мине след визитата у нас през Ниш, Скопие и Битоля, преди да стигне в Солун. В записките няма нито ред за подобни посещения. Дали преминаването му през земите, които са стояли като отворена кървава рана на разделението, изобщо се е случило остава неясно. Социалдемократите също отбелязват в статията „Вандервел в Гърция“, поместена във в. “Народ“ бр. 221 от 02.10.1924 г.: “Ние не знаем до колко е била дадена възможността на бележития представител на западноевропейския социализъм да споходи Южна Македония и лагерите на малоазиатските бежанци“.

 

Неизвестност покрива и онова, което усилията на Вандервелд практически са допринесли. Като външен министър на Белгия 1925-1927 г. той участва в изработването на договорите в Локарно през 1925 г., които някои наричат прелюдия към Втората световна война, макар външните министри на Франция и Германия да получават Нобелова награда през 1926 г. за своето старание да умиротворят Европа. От 1929 г. е председател на Социалистическия работнически интернационал. В периода 1936 - 1937 г. е отново министър на здравеопазването на Белгия и умира в Брюксел на 25.12.1938 г. на 72 годишна възраст. Желанията за мир и компромис на Вандервел не се сбъдват. Егоизма в Европа побеждава и на сцената се явяват освен болшевизма и други тоталитарни режими, фашизма в Италия и национал-социализма в Германия.

 

Янко Сакъзов завършва раздела в книгата, озаглавен :“Какво е направил Вандервелд за България?“ по твърде особен начин. Налага се да го цитирам в цялост, тъй като ми се струва, че в него има вложен някакъв подтекст: “Накрай трябва да споменем и за някой особени съждения на Вандервелда, за допуснати преувеличения или неточности в неговото изложение. Ние не можем да изискваме от него да споделя всички наши съждения и да взема нашата мярка. Неточностите се изправят, съжденията се коригират, ако действителността спомага за това. Нека ние от нашата българска страна, се погрижим да поправим нашите дела и фактите на нашия живот, и да оставиме те да говорят за себе си. Нашите приятели в странство само това желаят и очакват от нас. Останалото те ще направят и ще поправят.“

 

Дали Янко Сакъзов е започнал да усеща онова голямо „Но“ не е ясно, ала то определено остава като белег от борбата на градивното и разрушителното, на разбирателството и противопоставянето, в което не винаги по-доброто побеждава.

 

При срещата през 2008 г., която имах с г-н Дянко Марков - депутат в З8-то ОНС, докато ми показваше броеве от социалдемократическия вестник „Червено знаме“, издаван от неговия баща в Плевен през двадесетте години на ХХ век, той сподели, че в онези времена българския народ е имал голяма надежда в солидарността и помощта от социалистите в Западна Европа. За съжаление техния дневен ред се е насочил в друго направление, а връх в политиката започнали да вземат радикалните сили, което довело и до поредното световно крушение.

 

Незнайно защо като финал на опита да разгърна и прочета една забранена книга, не само като текст, а като отглас от различни исторически епохи, ми се набива сравнение с времето от края на 80-те и началото на 90-те години на ХХ век, когато комунистическата тоталитарна система се рушеше. Тогава народите от Източна Европа с надежда гледаха на демократичните общества от Запад и очакваха море от солидарност по своя път на обществено обновление. Но се оказа, че някои важни фактори в онези цивилизовани земи са омесили понятията си за солидарност с всеизвестното правило на римския император Веспасиан, за парите, които не миришат. Така преродилата се стара номенклатура от Изток се сдоби с общонародните богатства като частна собственост, а за милиони други останаха само спомените от хубавите думи и обещания от времената на надеждата. Тоест на тях се наложи да мислят, какво идва след голямото „Но!“ и дали някой пак леко няма да им разкаже историята по друг, удобен за него начин, като запази кориците, но смени съдържанието на написаното в листите между тях.

Публикувана в Минало
Понеделник, 07 Януари 2019 15:22

Памет за Христо Пунев

На 1 януари се навършват 140 години от рождението на Христо Константинов Пунев. Името му не говори почти нищо на днешните българи, което е и жалко, и симптоматично. Пунев е журналист, поет, белетрист, общественик, кооперативен деец и активист на Българската социалдемократическа партия. Не на тази, която познаваме като тесняци, а на другата, „неправилната“, на широките социалисти.

 

Роден в Пещера, в семейството на революционера Константин Пунев, той остава рано сирак, но успява да завърши с отличие пещерското класно училище, след което продължава образованието си в пловдивското класно училище „Александър I“.

 

Негов учител е Димитър Благоев, в чиято квартира живее известно време. Ревностно се самообразова и насочва интереса си към литературата. През 1896 г., едва седемнадесетгодишен, издава първия си сборник с разкази, носещ показателното заглавие „Из живота на бледните“.

 

На следващата година, на 12 май, произнася пламенно слово на жп гара Пазарджик, при изпращането за столицата на тленните останки на убития Алеко Константинов.

 

Доста по – късно, през 1919 г. обнародва друг прозаичен сборник „Думата на фронта“, определен от него като „сбирка от откъслеци“. През 1932 г. публикува „Кънчата“, повест от историческото минало на Карлово. Пише и поезия.

 

През 1905 г. в Пловдив е отпечатана стихосбирката му „Нови дни“. Той я издава с псевдонима Христо Венковски. В интерес на истината тя не се различава от потока подобни поетични сборници, в които млади и честни интелигенти оплакват хората на труда. Любопитното е, че предговорът с дата 18 ноември 1904 г. е написан от самата Вела Благоева, съпругата на Димитър Благоев. Тя самата има афинитет към словото, пише книги, през същата 1904 г. отпечатва „След бурята“, та затова е интересно да отбележим впечатлението й от стиховете на Пунев:

 

„ Но …нашият строител и разрушител твърдо стои на краката си, с вяра в гърди, за общото щастие на човечеството той гради безспир деня и нощта. На този смел борец се посвещават тези песни, тях пеят дъщерите на труда“.

 

След такива ободрителни думи е логично Пунев да продължи да пише поезия и да издава нови стихосбирки – „Глас в пустиня“ (1908), „Неизплакани сълзи“( 1923), както и антологията „Книга без име“ (1931), посветена на поробена Македония, за която пише ласкав отзив във вестник „Македония“ от 14 май същата година Васил Каратеодоров, под надслов „Капки кръв от Македония“. (Виж: https://literaturensviat.com/?p=116221 ).

 

Благодарение обаче на „Нови дни“ Пунев ще стане член на Съюза на българските писатели (СБП) с протокол №3 от 24 октомври 1944 г.

 

През 30 – те години на миналия век се интересува от стопанската история на България, написвайки „Килимарската промишленост и тютюнът у нас и в чужбина“ (1930) и „От Узунджово до Пловдив“ (1935), ориентира се и към мемоаристиката със спомените си „Голгота“ (1934), в които разказва за кървавото произшествие от 11 май 1897, в което намира смъртта си непрежалимият Алеко Константинов.

 

Изтъкнат деец е на кооперативното движение у нас, сътрудничейки на вестник „Кооперативна защита“.

 

Пунев е убеден социалдемократ. Приема социалистическите идеи и им остава верен до смъртта си. Учредител на структурата на БРСДП в Пещера през 1901 г.и редактор на първия местен вестник, излизал през 1905 г. „Нова искра“. Председател е на пещерското читалище между 1912 и 1920 г.

 

Делегат е на 9 партиен конгрес в Търново през 1902 г. и на 11 в Пловдив през 1904 г., на който е избран за секретар на форума.

 

Участва във войните за национално обединение между 1912 и 1918 г.

 

Работи като редактор в партийния орган „Народ“ едно десетилетие – между 1923 и 1933 г., но в началото на 30 – те години на миналия век вследствие възникнал конфликт между него и ръководството на вестника, е принуден да напусне. А има право да се гордее с прекрасната си разобличителна статия „Полицията на министър Русев е кръвожадна“, заради която е осъден по Закона за печата и излежава присъдата си в Софийския централен затвор през 1928 г. Постъпката си разяснява в специално издадената брошура „Нашите работи – Quid obsurum или защо напуснах вестник „Народ“ (1933).

 

В политиката се изявява активно след Първата световна война. Той е депутат в 18 (1919) и 21 (1923 – 1927 г.) ОНС от листата на БРСДП(о) в сложни и противоречиви времена на сблъсъци със земеделците на Стамболийски, коалиция със сговористите на Цанков и последвалото партийно разцепление през март 1926 г.

 

През април 1943 г. се включва активно в акцията по спасяването на българските евреи, като в подписката, инициирана от него, срещаме имената на Димо Казасов, Стоян Костурков и Иван Руневски. На 2 февруари 1941 г.участва в погребението на патриарха на българската социалдемокрация Янко Сакъзов.

 

На 24 октомври 1944 г. е избран за член на СБП, а на изборите за 6 ВНС на 27 октомври 1946 г.става народен представител от Пловдивски избирателен район като представител на БРСДП (о) и на обединената опозиция.

 

Изявява активната си гражданска позиция на страниците на „Свободен народ“, както и като член на четири парламентарни комисии – прошетарната, по проверка законността на изборите, и отговарящите за министерствата на пощите и телеграфа и информацията и изкуствата.

 

Ако и да воюва страстно с надигащата се комунистическа диктатура Пунев не е включен в показния процес № 1785 срещу Коста Лулчев и името му отсъства от произнесената присъда на 16 ноември 1948 г.

 

Но като опозиционен депутат съдбата му е предначертана – Бюрото на ВНС дава съгласие за съдене на последните депутати – социалдемократи на 1 септември 1948 г., след което Христо Пунев поема към неизбежната затворническа одисея.

 

Земните дни на Христо Константинов Пунев приключват близо две десетилетия по – късно – на 19 септември 1967 г., когато той е вече на преклонните 88 години…

Публикувана в Гледища

На 15-и април преди 75 години в София е извършено политическо убийство. Едно от поредицата, организирани в началото на 1943 г. от бойни групи на нелегалната комунистическа партия. Жертвата този път е не офицер, а адвокат и депутат. Същият е дълго време член на забранената официално след преврата на Кимон Георгиев през 1934 г. Българска работническа социалдемократическа партия и съратник на нейния патриарх Янко Сакъзов (по това време вече покойник). Години на ред, този факт, както и името на политика Сотир Янев се премълчават и той влиза в общата графа на отрицанието като „фашист“. Напоследък тя винаги се допълва и актуализира и с понятието антисемит.

 

За него няма нито възпоменателни маршове, нито преценка на вината. Осъден е посмъртно от т.н. „Народен съд”, за да му се конфискува имуществото, а сетне следва мълчание, което не бива да наруши градения с десетилетия мит, около убийците като „Черните ангели”.

 

Личността му не буди ежегодно емоции и ярко противопоставяне, както тази на първия загинал от куршумите на атентаторите ген. Луков. Неговата съдба е ярък пример за онова, което комунистическите историци желаеха да сторят с паметта на жертвите на червения терор и десетилетия успешно им се отдаваше.

 

В последно време все пак твърде често в схемата взеха да зейват пробиви. Това кара червените среди днес отново да се връщат към познатия болшевишки изказ и да свалят турената за пред света демократична социалистическа маска, защото обективността в подхода заплашва да смачка техния ореол.

 

Винаги около 13 февруари, когато се провежда, тъй наречения „Луков марш” в медиите се вдига кратковременен шум по неговата оценка, който сравнително бързо затихва. Тази година обаче той беше по-силен и продължителен, с активно включване на външни фактори.

 

Определено роля за това имат среди в БСП, засегнати от решението за изучаване на тоталитарния комунистически режим в часовете по история в училищата. Не пропуснаха да се намесят и еврейски организации, свързани с някогашната червена партия с голямо „П”.

 

Първите не желаят да преглътнат опита за разбиването на монопола, осъществяван десетилетия от тях чрез медиите и посредством научните си „корифеи” за налагане на своята теза за събитията.

 

Вторите, в ролята на подизпълнители, от 15 години не могат да се примирят с оценката, дадена за приноса на български политици в спасяването на еврейското население у нас от депортиране в германски концлагери през годините на Втората световна война. В последно време те даже яростно започват да отричат изобщо, че българското общество тогава е имало заслуги в процеса, тъй като не се е намесило за общностите, живеещи в Беломорска Тракия и Македония. Дали зад това не се крият икономически интереси, времето ще покаже.

 

Трудно е да се оспори познатото твърдение - историята се пише от силните на деня. Когато обаче усетят опасност да се пречупи идеологическата линия, довела до тяхното прераждане от комунистическа номенклатура в олигархия, те стават особено яростни и изобретателни.

 

А най-крехкото звено е именно в налаганото от десетилетия твърдение, че болшевишкия комунизъм и фашизма са антиподи, а не близки роднини, тоест от едно коляно тоталитарни режими.

 

Последното е лесно видимо, защото ако ползваме определението на д-р Георги Петков, възстановител на БСДП (о) в изгнание, че ”комунизмът е държавен капитализъм, крепящ се на диктатура”, то възникналия през двадесетте години на ХХ-и век в Италия фашизъм е просто корпоративен капитализъм, съпътстван от диктатура.

 

Не е трудно да се забележи как тези, които яростно днес бранят доброто име на комунизма, всъщност са сграбчили икономическите лостове в държавата и посредством критика на парламентарната демокрация теглят нещата към възраждането на младшия брат – обикновения фашизъм.

 

Що се отнася до интереса на подизпълнителите, той най-често е свързан с елементи на гузност от участието на роднини и близки при съдебните разправи след 09.09.1944 г. по т. н. „Народен съд”. Липсата на реципрочност в добрината е довело до узаконеното убийство на хора, участвали в подписката срещу депортацията на българските евреи, а самия неин организатор Димитър Пешев се отървал само с 15 години затвор.

 

Затова клеймото фашист и антисемит по старому се лепи като етикет без да се посочват доказателства. Съгласно методите на известния сталинист Вишински, задължението да се оправдава и да търси такива е на обвинената страна. (Всъщност, този принцип е залегнал в същността на това, което специалистите наричат „инквизиционно право“. Бел. ред.). Независимо, че в дадения случай, тя няма как да се защити, понеже се намира в отвъдното, принесена там от куршума на „черен ангел” от терористична комунистическа бойна група.

 

Та връщайки се в днешни дни към оценките за хора и събития станали преди 75 години, в които бяха замесени и външни фактори с настоящи интереси, не бива да се забравя, че през пролетта на 1943 г. в рамките на два месеца, целенасочено са убити, освен ген. Луков и още две политически фигури – полк. Пантев и адвоката – депутат Сотир Янев. Смъртта на последните двама обикновено се подминава, както бе посочено, с най-вероятната цел, времето да ги изличи от историята, без да е нужно да се търсят причини и обяснения за техните прегрешения. Етикетът, турен на първата жертва ще върви по аналогия и за тях.

 

И точно тук неочаквано изплува едно голямо „Но”, което поражда съмнения върху цялата скалъпена от тоталитарните историци версия, която хич не пасва на калъпа, изграден с размерите: фашист и антисемит. Понеже запознаването с биографията на Сотир Янев веднага поражда въпроса :”Но той е бил и социалдемократ, как така успява да съвмести двете залепени му характеристики?”. А причината за тази дупка в изградения от историчарите модел е факта, че с отричането на Сталинската доктрина в наши дни е отпаднало понятието „социалфашист”, с което бащата на ”прогресивните народи” бе закичил неудобната му социалдемокрация.

 

Последващите редове след заглавието „Сотир Янев - заклейменият” са опит да се повдигне завесата над неговата личност. Статията е писана през 2008 г. въз основа на известни тогава материали, ала звучи актуално и днес на фона на споровете, в които главна роля играят етикетите или дитирамбите, а не разумните опити да се разкрие истината каквато и да е тя, удобна или неудобна за силните на деня, желаещи да пишат историята.

 

На снимката е видно случилото се преди 75 години на 15 април. Трябва ли да се съгласяваме безропотно с наложеното мнение или е нужно да търсим правдата? Виж тук http://www.bsdp.bg/document/?document_id=395

 

***

 

Два месеца след като написах редовете, свързани с годишнината от убийството на Сотир Янев , след щателно издирване в ръцете ми попадна сборника „Изпълнен отечествен дълг”. Той е издаден през 1939 г. под редакцията на Леон Струти и е посветен на участието на българските евреите във войните. Изключително внимавах, когато разлиствах пожълтелите твърди и слепнали се страници на книгата. Може би от 50 години бях първия, който разтваря този уникален екземпляр. (Статията на Борислав Гърдев за сборника „Изпълнен отечествен дълг“, може да бъде прочетена на този адрес: http://svobodennarod.com/past/item/6022-za-izpalneniya-otechestven-dalg-na-evreite-v-balgariya-i-nuzhnata-pamet.html ).

 

Още в самото начало на сборника бе статията на Сотир Янев „Съвременния национализъм с оглед на българската държава”. Започнах да я чета с интерес и още на втория лист се натъкнах на следния пасаж: ” От гледището на история и биология чистата раса е една недоказана научна хипотеза. Философът Освалд Шпенглер отрича „чистата раса”. Отрича я и идеологът на германския национализъм Мьолер Ван Ден Брюк. И „най-чистата” раса, това положително, е сложен продукт на смешения и кръстосвания. Това е думата на науката.” С ирония си помислих: ”Звучи напълно по „нацистки” и си заслужава куршума и псувнята на стрелеца Гуджо, с която „В името на народа” изстрелът е бил придружен на 15.04.1943 г.” (Студията на Сотир Янев, „Съвременния национализъм с оглед на българската държава”, може да бъде прочетена он-лайн на следния адрес: http://svobodennarod.com/chetivo/item/6043-savremenniyat-natzionalizam-s-ogled-na-balgarskata-darzhava.html )

 

Към края на статията видях и друг подчертан от автора текст:” И затова българския национализъм трябва да си остане за вътре и за вън уравновесен, човечен и годен да мобилизира всички сили, без разлика от вяра и народност, за едно голямо дело, което да ни обединява и вдъхновява сега повече, отколкото беше през войните.” Та продължавайки с мрачната ирония се налагаше да допълня:”Най-вероятно това е осигурило и присъдата на Сотир Янев като фашист и антисемит, макар по време на процеса на т.н. „Народен съд” да е бил вече в отвъдното”.

 

И за да не остане господстваща тезата, която някои искат да натрапят, продължавайки да смятат убийствата след 09.09.1944 г. на хора от българската интелигенция за справедливо възмездие на народния гняв, реших да публикувам текста на цялата статия, като единствено осъвременя правописа. Може би този метод ще е най-коректния подход към всеки, желаещ да прочете да направи своите заключения.

 

Това, с което искам да завърша настоящия коментар са също мисли на Сотир Янев от текста, посветен на темата за „съвременния национализъм”. Те са писани в далечната 1939 г. и се отнасят до други исторически събития в западна посока, ала звучат твърде актуално и поучително за боричкащите се днес у нас да се закичат с етикета „националист”:

 

„Същата препоръка важи и във вътрешната ни национална политика, чиято крайна цел не може да бъде друга, освен – заздравяване на политическото единство, наречено българска национална държава. И тук всяка бруталност и всяко варварско интерпретиране на национализма не ще покачи курса на българския лев и моралния курс на българското име. И тъкмо от тази гледна точка мене ми се виждат твърде изкуствени и пакостни раздухването на националните страсти и подражателните лозунги от чужди политически доктрини, създадени другаде за нужди и цели, с които българската съдба няма нищо общо”.

 

Останалото са размисли върху темата, дали трябва да продължава изтъкването на преден исторически план революционния заряд на онези, които поради незнание, заблуда и в чужд интерес са спомогнали да се ликвидират част от просветените хора на нацията и дали с идеологическото упорство от тоталитарните времена трябва да заличаваме и в наши дни спомена за виждания на бившите отречени.

 

Бележка на редакцията: Г-н Йордан Нихризов е дългогодишен председател на Българската социалдемократическа партия (БСДП). Статията е завършена от автора й на 17 май 2018 г. Студията на Сотир Янев, „Съвременния национализъм с оглед на българската държава”, може да бъде прочетена он-лайн на следния адрес: http://svobodennarod.com/chetivo/item/6043-savremenniyat-natzionalizam-s-ogled-na-balgarskata-darzhava.html  

Публикувана в Гледища

Участието на българи в руската Октомврийска революция на болшевиките през 1917 г. е една от предпочитаните теми в българската историческа наука през периода на господството на марксистката идеология през втората половина на ХХ век. Неуспехът да бъдат намерени преки конкретни български участници в превземането на Зимния дворец на 25 октомври и в последвалото установяване на съветската власт, принуждава проучвателите да обърнат по-сериозно внимание върху влиянието на революцията сред българските политически формации и сред общественото настроение, а също и върху процеса на ускорен преход на Българската работническа социалдемократическа партия (тесни социалисти), известен като „ленинизация” или „болшевизация“, довел до превръщането й в пълноправен член на новата световна Комунистическа партия – Комунистическия интернационал (Коминтерн) по време на нейния ХХІІ конгрес от май 1919 г.

 

Едновременно с това трябва да бъде отбелязано, че самият преврат и последвалите събития биват разглеждани прекалено едностранчиво, стриктно следвайки тенденциите в съветската историческа наука, което води до постепенно откъсване на изследванията в целия Източен блок от тези в Западна Европа и Северна Америка и съзнателно изкривяване на картината на миналото не само в обществото, но и сред професионалните исторически среди.

 

С особена сила тази констатация важи за сложните взаимоотношения на левите социалдемократи и на болшевиките в частност с Германския генерален щаб и неговите тайни операции, които са широко известни още в самия край на войната и за които в Западния свят е натрупана значителна по обем литература. Двете български социалдемократически партии на „тесните“ и на „широките“ социалисти не правят изключение в тази изкривена картина.

 

Целта на този текст е от една страна да направи опит да възстанови поне отчасти тази съзнателна амнезия, а от друга, да покаже, че тайната операция на германците е добре известна на българските им съюзници, които според възможностите си също се включват в нея, при това по собствена инициатива.

 

Началото на 1915 г. показва недвусмислена на участниците в Голямата война, а и на неутралните страни, че военните действия не само няма да приключат до Коледа, каквото е било настроението при нейното избухване, но има вероятност да не свършат и през настоящата 1915 г. Затова Антантата и Централните сили удвояват усилията си извън фронтовете, за привличане на съюзници измежду все още неутралните държави. Бързо нарастващият дипломатически натиск върху България, съчетан с поредица тайни действия, за да бъде подсигурен дипломатическият успех във формалните преговори е добре известен и анализиран в нашата историческа литература.

 

Едновременно с това, встрани остават подривните действия на бъдещите български съюзници, насочени срещу враговете на Централните сили от Съглашението. Сблъсъкът между германската и руската социалдемокрация, всяка от тях обслужваща националните интереси, във връзка с епистоларния натиск на Георгий Плеханов и посещението на Александър Парвус (Израил Гелфанд) в София, върху българските социалдемократи е вероятно единственият аспект, който е сравнително добре известен.

 

Това, което остава неизвестно е, че по това време Парвус играе ключова роля в контактите между немския Генерален щаб и различни опозиционни дисидентски сепаратистки групи – кавказки, финландски, балтийски и украински, които виждат във войната удобна възможност за обособяване на свои национални държави, откъсвайки се напълно или частично от Руската империя.

 

Още до началото на сблъсъка, подобни контакти осъществяват австро-унгарските тайни служби, но постепенно те преминават под контрола на германците. Успоредно с тези връзки, подобни се поддържат и с по-крайните опозиционни руски политически партии – болшевиките, меншевиките и левите есери. По сведения от руската армия, още през лятото на 1913 г. Владимир Ленин прави предложение на германското Външно министерство за съвместни действия по внасяне на разложение в руската армия, която немците отхвърлят, но в новото сложно положение през 1915 г., са принудени да приемат и дори да отпуснат сериозна финансови средства за осъществяването му.

 

Така на базата на взаимната изгода между болшевишката емиграция в Швейцария и управляващите в Берлин постепенно се стига до съвпадение на интересите и до съвместни планове и действия. Все пак, трябва да имаме пред вид, че тази тактика се провежда не само спрямо Русия, но и по отношение на останалите страни от Антантата и в още по-големи размери в неутралните държави.

 

По сведения на руския историк Юрий Фельштинский за годините на Голямата война, Германия изразходва повече от 380 млн. марки за подобни, по същество, подривни действия. От българските социалдемократи основната фигура, която системно получава пари от немското Външно министерство и от Генералния щаб е Кръстьо Раковски. Неслучайно, след поражението на Румъния в края на 1916 г., когато България настоява пред съюзниците си да бъдат освободени задържаните във военнопленнически лагери българи, мобилизирани в румънската армия, специално внимание е отделено именно на откриването и освобождаването на Кръстьо Раковски.

 

Ключов елемент в подривната дейност на немското военно разузнаване е споразумението за преминаването на ръководствата на различни руски крайни опозиционни емигрантски групи от Швейцария през Германия на път за неутрална Швеция и оттам през автономна Финландия към столицата Петроград. Тази операция е предложена на германските управляващи от Парвус чрез немския посланик в Копенхаген граф Улрих фон Брокдорф-Ранцау, намира подкрепа както във Външното министерство, така и в Райхстага и след известно колебание е възприета от канцлера Теобалд фон Бетман-Холвег, който формално я предлага на вниманието на Главната квартира.

 

За успеха на акцията отначало са осигурени 3 милиона райхсмарки, а за преките преговори с Ленин е натоварен посланикът в Берн - фон Ромберг. Преговорите са проведени с посредничеството на немските социалдемократи от швейцарския социалдемократ Роберт Грим и по-късно от Фридрих Платен. Към края на март 1917 г. споразумението е постигнато, осигурено е финансирането му и подготовката за преминаването през германска територия навлиза в активната си фаза.

 

Формалната договореност е подписана на 22 март/4 април 1917 г. от Фр. Платен и В. Ленин и се състои от 9 точки. В нея Платен поема пълна отговорност за преминаването на руските политически емигранти и бежанци от Швейцария през Германия до Швеция и към Русия. Всички връзки на пътуващите с немските власти и чиновници се осъществяват под пълния контрол на Платен. Без негово изрично разрешенние, никой няма право да влиза във вагона. Самият вагон получава право на екстериториалност. Нито при влизането му в Германия, нито при излизането му от нея, пасажерите в него ще подлежат на паспортна или митническа проверка.

 

Тези задължения, обаче, трудно могат да бъдат наложени на швейцарската или шведската гранични и митнически администрации. Пътуващите във вагона се определят независимо от политическите им възгледи и отношението им към мира или войната. Платен поема всички разходи по осигуряване на пътуващите с билетите по обичайните железопътни тарифи. При възможност превозът трябва да бъде осъществен без прекъсване. Никой от пътуващите не трябва да напуска вагона нито по заповед, нито по собствено желание. Никакво забавяне на пътуването не трябва да има освен при техническа необходимост. Разрешението за транспортирането се дава на основата на бъдещо освобождаване на германски или австрийски военнопленници или интернирани в Русия. Размяната се възприема като лично задължение на посредника и пътуващите. Осъществяване на възможно най-бързото преминаване от швейцарската до шведската граница според техническите възможности.

 

В руската емигрантска историография съществува тезата, че включването на двата пункта (7 и 8) за освобождаване на военнопленниците е наложена от Ленин, за да се създаде поне привидна равнопоставеност на двете страни в споразумението, доколкото болшевиките нямат свои представители в изпълнителната власт и не разполагат с мнозинство в съветите, и затова няма как да я осъществят. Възможно е и друго тълкувание – това е задължение, което ще бъде изпълнено след като партията на Ленин поеме ключови позиции в управлението на Русия и има възможност да го осъществи, нещо което на практика се случва половин година по-късно.

 

Съществуват поне два отделни списъка на възползвалите се от споразумението на болшевиките с германците. Пътниците в първия „Ленинов“ вагон са не по-малко от 30 души. Освен него по същия начин и по същия маршрут преминават повече от 150 други руски политически емигранти заедно със семействата си.

 

Основната част от тях са членове на Руската социалдемократическа партия (болшевики), но немалко са членове на Всеобщия еврейски работнически съюз в Литва, Полша и Русия (БУНД), на Социалдемокрацията на Полско-Литовското кралство, на Латвийската и на Литовската социалдмократически партии, на Полската социалистическа партия, на Партията на социалистите-революционери (есери), анархокомунисти, на Еврейската социалдемократическа работническа партия „Поалей Цион“, на Ционистко-социалистическата партия и двадесетина непринадлежащи към определени опозиционни леви руски партии.

 

За около две седмици „чумният бацил“ на болшевишката революция е доставен в Русия в „пломбирания вагон“, по думите на Уинстън Чърчил. На 3/16 април Ленин пристига на Финландската гара в Петербург. В литературата винаги се говори за един вагон, но е повече от очевидно, че близо 200 човека са твърде голям брой пътници и вагоните са били повече, а вероятно е имало и други подобни по-малки групи, които са следвали прецедента на Лениновия случай.

 

В сбирката със секретни документи на Главния архив на Външното министерство в Берлин се съхранява един документ – шифрована телеграма от шарже д`афера на германската легация в София барон фон Рихтхофен до ръководителите на немската дипломация от 13 юни 1917 г. Той дава допълнителна светлина върху подготовката на Болшевишката революция. Баронът докладва, че българското правителство на д-р Васил Радославов му е предало списъци на руски политически емигранти, които веднага са били дадени на разположение на органите на немското контраразузнаване за препредаване на представителството на Генералния щаб в Берлин.

 

Става дума за 16 руски политемигранти заедно с техните семейства – общо 35 човека. София настоява колкото се може по-бързо, а най-добре между 20 и 25 юни, те да бъдат настанени във второкласен вагон и без спирки по пътя да бъдат превозени през Австро-Унгария и Германия по станалия вече обичаен маршрут. Тъй като тези лица нямат финансови средства, България им осигурява безплатен железопътен превоз, и моли правителствата във Виена и Берлин да постъпят по същия начин. Те трябва да бъдат съпровождани от пристигналия в Стокхолм за конференцията на цимервалдската левица български социалист Никола Харлаков заедно с жена си, известна в социалистическите кръгове като Койка Тинева, и двамата принадлежащи към цимервалдското направление.

 

Всички руснаци са привърженици на Ленин и затова по политически причини е нужно към тях да се прояви голямо внимание. За съжаление, списъкът на пасажерите не е намерен и е лесно цялата акция да бъде отмината с пренебрежение. Все пак са известни две от имената на политемигрантите. Единият е Иван Кинкел, охарактеризиран като „личен приятел на Ленин“ от българския дипломат Рачо Косев.

 

Другият е още по-интересен. Става дума за лекаря Николай Семашко, който се установява в България по време на Балканските войни. Той е зет на В. Плеханов, но е привърженик на Лениновите идеи. След завръщането си в Русия през септември 1917 г. е изпратен в Москва и е избран за председател на един от местните районни управи в града. Като такъв е делегат на Шестия конгрес на РСДРП (болшевики) и после участва в ръководството на болшевишката революция в старопрестолния град.

 

След успеха на революцията е назначен за управител на Медико-Санитарния отдел на Моссовета. От 11 юли 1918 г. до 25 януари 1930 г. е народен комисар (министър) на здравеопазването на РСФСР. Без да разполагаме с повече сведения за конкретната „транспортна акция“, е лесно да се забележи че българският принос в осъществяването на Болшевишката революция през октомври 1917 г. съвсем не е символичен.

 

Преките, тесни, по същество съюзнически контакти между Царство България и Съветска Русия продължават и по-късно. Още през декември 1917 г. българските власти установяват връзка пряко с В. Ленин чрез лидера на „широките“ социалисти Янко Сакъзов, който да го осветли по българския национален въпрос. Лично премиерът Васил Радославов съставя специална мисия в Петроград начело със Стефан Чапрашиков, в която са включени тесните социалисти Роман Аврамов, Борис Стомоняков и Шаблин, нарочно назначени в Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост. Подобни примери могат да бъдат привеждани в доста голямо количество.

 

В заключение е лесно да се установи, че сериозното българско участие в Болшевишката революция и установяването на съветската власт по места не идва по линия на организирани или случайно намиращи се в Русия български революционери социалдемократи. То е централно организирано и ръководено от официалните български власти – правителството на Либералната коалиция на д-р В. Радославов.

 

Следвайки примера на старшия си партньор в Централните сили, Германия, българските власти активно съдействат и дори в отделни случаи поемат инициативата за превоза на руските революционни политически емигранти по „германския маршрут“ и изпращат свързани с тях български социалдемократи. Очевидно е, че всички средства за постигане на победата и дори само за изваждане от войната на най-голямата сухопътна армия в света са допустими, включително заиграването с крайната лява революционна опозиция в страната.

 

Тези усилия са резултатни не толкова поради „предателството“ на левите социалдемократи в България, в Русия или в Европа с и подчиняването им на Централните сили и не могат да бъдат обяснени само с „немското злато“ за Болшевишката революция. Те стават възможни поради временното съвпадение на тактическите интереси на двете страни, като всяка от тях запазва своите далечни несъвместими стратегически цели. Именно това стечение на обстоятелствата създава условията за успех на революцията.

 

Това временно сближение намира израз и по-късно във взаимното признаване на Вайрмарската република и Съветска Русия чрез договора в Рапало. За съжаление, България не продължава по същия път, защото не разполага с огромните немски и съветски ресурси, които биха я направили сравнително по-самостоятелна в политическо отношение. Под диктовката на Антантата, тя не само скъсва дипломатическите си връзки с Москва за повече от 15 години, но и след това е прекалено колеблива в тяхното използване за своите си цели.

 

Валери Каменов Колев е български историк и хабилитиран преподавател – доцент по Нова българска история. За читателите на „Свободен народ онлайн” сигурно ще е интересно да прочетат по-подробни биографични данни за него, което могат да направят тук: http://vkolev22.blog.bg/lichni-dnevnici/2006/11/24/biografiia.26242  Редакцията на „Свободен народ онлайн” с удоволствие препоръчва на читателите си, академичният исторически блог на г-н Валери Колев.

Публикувана в Минало

На 26 април 2018 г. се навършват 50 години от деня в който един български политик и убеден борец срещу комунистическия тоталитаризъм напусна този свят. Въпреки промените в България след 1989 г. неговото име и дело продължава да бъде покрито с мълчание от страна на историци и медии. Защо упорито се търси тази забрава? Понеже той е неудобен за мнозината „преродили се” от яростни болшевики в неокапиталисти, а разгласена дейността му може да развали европейския имидж на преименуваната бивша комунистическа партия.

 

Фабрикант-индустриалец, ала социалдемократ. Политик със социални възгледи, но с произход семейство на търговци, доктор по икономика и преподавател в университета в гр. Варна. Следвал и защитил докторантура в Германия и в същото време човек с демократични виждания, некриещ антихитлеровите си позиции. След 09.09.1944 г. той не тръгва с Отечествения фронт, а начева борба с надигащата се червена диктатура. Депутат от Обединената опозиция (БЗНС – БРСДП(о) ) в VІІ-то Велико народно събрание, който успява да избяга от терора и възстановява социалдемократическата партия в изгнание, като става съучредител на Социалдемократическия интернационал и негов представител за поробените народи от Източна Европа в ООН.

 

Такава биография никой научен работник, лакей с трудове единствено в областта на „научния комунизъм”, няма как да промотира. Затова името на социалдемократа д-р Георги Петков е преднамерено турено на рафта на забравата, с надеждата в информационната ера то да бъде затиснато от рекламата на съименници спортисти, артисти, художници, коафьори, бизнесмени и даже бандити. Към дейността на политика – социалдемократ прояви обаче интерес един литературен критик, с който ги свързват корените от областта на старата българска столица Велико Търново. В памет на д-р Георги Петков ви представяме онова, което написа за него Борислав Гърдев, на когото поднасяме най-искрени благодарности за сътрудничеството.

Йордан Нихризов, председател на БСДП

 

Проф. Георги Петков - достоен политик и гражданин на България

 

Борислав Гърдев


На 26 април се навършват 50 години от смъртта на видния социалдемократ и борец срещу комунистическата диктатура д–р Георги Петков Георгиев.

 

Днес името му малко говори на читателите, смятащи, че идеите на социалната демокрация са отживелица или нямат почва за приложение у нас.

 

Д–р Георги Петков се ражда на 13 февруари 1885 г. в Търново в търговско семейство. Учи до седми клас в родния си град, а средно образование завършва в Свищов, в престижната търговска гимназия. Висше образование получава в Ернлаген, Германия с титлата „доктор на икономическите науки“.

 

Увлича се от социалдемократическите идеи още от ученическата скамейка, а завръщайки се в България става свидетел на голямото разцепление в БРСДП на 6 юли 1903 г., заставайки твърдо на позицията на „широките социалисти“.

 

До Балканската война основава две фабрики, чрез които подпомага политическата си дейност като ръководител на търновската социалдемократическа организация, между 1910 и 1912 г. преподава във вечерния Народен университет в ж. п. секцията в Горна Оряховица.

 

Активно участва в железничарската стачка между 24 декември 1919 и 17 февруари 1920 г., за което е арестуван от правителството на Стамболийски.

 

От 1922 г. е преподавател във висшето търговско училище във Варна.

 

Петков сътрудничи на социалдемократическия печат –„Народ“, „Епоха“, „Дъга“, създава научни трудове в областта на финансите, политикономията и кооперативното дело.

 

В годините на Втората световна война , ако и да е германски въпитаник, остава убеден привърженик на демокрацията, вярващ в победата над хитлеристка Германия.

 

Превратът на 9 септември 1944 г. разкрива широки перспективи пред Петков, тъй като неговата партия е в коалицията ОФ. Д–р Петков е определен за главен секретар на Министерството на търговията и промишлеността. Той не се колебае и отказва сътрудничество с комунистите. Нещо повече – сред първите е , които искат партията да напусне правителството на Кимон Георгиев.

 

На 8 ноември 1944 г. е избран за член на ЦК на БРСДП. Комунистите не му прощават и го отстраняват от Варненския университет.

 

Семеен, оженен за д–р Цанка Бобева, родом от Севлиево, Петков се включва активно в политическата борба и се кандидатира за депутат от Обединената опозиция във Варна на изборите на 27 октомври 1946 г.

 

На 21 октомври с. г. произнася пламенна реч, от която струи трогателна увереност в правотата на защитаваната кауза- „ние знаем, че отстояваме съдбините на България, но там отвисоко казват, че няма буря под българското небе, която да помете ОФ. Българският народ не ще дойде с буря, той ще дойде с нещо по – страшно, това е неговата бюлетина с белия цвят. С тази бюлетина съзнателният български гражданин… ще помете без остатък ОФ“.

 

Като народен представител в 6 ВНС остро критикува комунистическите ръководители Димитров и Югов, както и предложената за обсъждане конституция, станала известна по късно като Димитровска, приета на 4 декември 1947 г.

 

По време на пренията на 15 януари 1947 г. той публикува в „Свободен народ“ статията „Правото на труд“, в която посочва – „За просветения и издигнат гражданин трудът не е дълг (както ще се твърди в новата ни конституция – б. м.), а право“.

 

След разгрома на демократичната опозиция - за социалдемократите около Коста Лулчев тя е факт към 01 септември 1948 г. - пред Петков остава само пътя на борбата, която неминуемо ще завърши със затвор или разстрел.

 

Той обаче успява да попадне в Цариград по един зрелищен и невероятен начин, достоен за филм – случайно се оказва в самолета, отвлечен от полковник Михалакиев на 30 юни 1948 г. и така се отскубва от лапите на ДС.

 

Михалакиев е патриот и бивш царски офицер. Той се принуждава да действа екстремно за да изведе дъщеря си от България. (Впоследствие тя действително получава образование и добро положение в обществото в Италия). Затова отвлича пътнически самолет, летящ по линията Варна – Бургас – София, в който е и проф. Петков и заповядва курс към Турция. Главният пилот Борис Ганев му отказва и оказва съпротива, в резултат на което той , и радистът Недялко Недялков, са убити.

 

Действията на полковника разделят пасажерите на две групи. Част от тях – противниците на властта у нас, го акламират, другите протестират. Типично по български двете групи се сбиват на летището в Йешилкьой, близо до Сан Стефана пред очите на 300 души военни, журналисти и официални лица.

 

Ако и да е все още действащ депутат вбесените копои на властта на 2 юли 1948 г. съставят протокол – опис на имуществото му на ул.“Войнишка“ №9 в гр. Варна.

 

Именно в старата османска столица, след като обстойно е разпитан от турските власти, научава за присъдата, под № 978А от 16 ноември 1948 г.,която съдебен състав с председател Константин Унджиев, решил вече съдбата на Никола Петков, му е произнесъл – доживотен строг тъмничен затвор.

 

Георги Петков се прехвърля от Цариград в Париж на 18 ноември 1948 г. със съдействието на Леон Блум, бивш социалистически премиер на Франция. С пристигането си става член на комитета „Свободна и независима България“ на Г. М. Димитров.

 

В началото на 1949 г. д–р Петков възстановява БРСДП (о) в изгнание и с негова помощ тя става пълноправен член на Социалистическия интернационал. (Всъщност, възстановената социалдемократическа партия, действува под името БСДП, Бел. ред.). На 4 и 5 юни 1949 г. в Лондон се учредява социалистически съюз на страните от Централна и Източна Европа. На форума д–р Г. Петков присъства като български представител и е избран в изпълнителния комитет на съюза.

 

През 1952 г. е вече в САЩ като представител на Социнтерна и на Събранието на поробените от комунизма европейски народи към ООН. Подпомага дейността на д–р Георги Михайлов Димитров, продължава борбата срещу съветското господство в Източна Европа, възстановява вестник „Свободен народ“ през 1955 г., от страниците на който продължава да воюва срещу комунистическите властолюбци.

 

Характерна е неговата статия,“Комунизмът е в отстъпление“, публикувана на 2 февруари 1968 г. в бр.43. В нея пророчески посочва – „Комунизмът е в тежка вътрешна криза на стопанска почва, изразена в противоречието между стопанските форми на централизъм и политическия живот. Първите са станали пречка за по – нататъшното нормално развитие на политическите отношения. Десетилетни усилия, жертви и лишения досега, стопанският централизъм на комунизма не можаха да задоволят жизнените нужди на народа в комунистическите страни, оставяйки жизнения уровен на народа на ниско ниво. Затова в последно време (комунистите в Чехословакия – б. м.)„прибягнаха до системата на либерализма с нейните чисто капиталистически начала и стопанска децентрализация“.

 

Умира в Ню Йорк на 26 април 1968 г. на 83 години. По повод кончината му съболезнователни телеграми изпращат видни политици като Бруно Крайски и Вили Бранд. В надгробното си слово съратникът му Стефан Табаков посочва – „Д–р Петков желаеше да види родината си свободна. Там да умре и да бъде погребан. Това си желание той не можа да преживее, но неговия прах ще бъде пренесен и заровен в българската родна земя, която той толкова обичаше“.

 

Мечта, неосъществена и до днес.

 

БСДП е възстановена на 26 ноември 1989 г., преживява няколко разцепления и от партия гръбнак в СДС се превръща в бледа сянка на славното си минало.

 

Очакването, че на делото на д–р Петков да се даде широка гласност не се оправдава. Това можеше да се случи на 38 - ия възстановителен конгрес на партията, проведен от 23 до 25 март 1991 г., когато е все още единна.

 

Вместо това делегатите стават свидетели на разменени остри реплики между съратника на Петков Стефан Табаков, единствен от емигрантите дошъл на форума и д–р Петър Дертлиев, опасяващ се с основание за своя лидерски авторитет и харизма, докато от варненските ветерани никой не подема инициативата да припомни и осветли живота и делото на видния социалдемократ д–р Георги Петков.

 

За написването на този текст благодаря за съдействието на лидера на БСДП - г–н Йордан Нихризов.

 

Бележка на редакцията:

В текста на г-н Борислав Гърдев има една фактическа неточност, която по никакъв начин не намалява стойността и важността на написаното по-горе. Г-н Стефан Табаков не е единственият представител на социалдеократическата емиграция, участвувал в работата на 38-ия конгрес на БСДП. Участие взима и проф. Радослав Косовски. Стефан Табаков учавствува на конгреса като представител на организацията на БСДП във Виена, която наследява съществувалата десетилетия БСДП в изгнание. Проф. Радослав Косовски представляваше организацията на БСДП в Мюнхен, която беше наследник на друга емигрантска организация – Българският социалдемократически съюз.

 

Между г-н Стефан Табаков и проф. Радослав Косовски съществуваше неприкрита неприязън. Двамата взаимно се подозираха и почти открито се обвиняваха в агентурна дейност в полза на комунистическата ДС. За организаторите на конгреса беше огромен проблем как да дадат думата и на двамата, без те да отправят един към друг лични нападки. Това беше почти постигнато, но все пак прехвърчаха искри.

 

Авторът на текста вероятно си спомня за този (все пак не чак толкова груб) сблъсък между г-н Стефан Табаков и проф. Радослав Косовски. Лично аз, като пряк участник в тези събития и делегат на въпросния конгрес, не мога да си спомня за какъвто и да е публичен конфликт между д-р Дертлиев и г-н „Стефан Табаков. Което разбира се, изобщо не означава, че отношенията им са били много дружески. Все пак, ИБ на БСДП, начело с д-р Дертлиев „уведоми” Социалистическия интернационал, че вече не е необходимо да финансира излизащият във Виена задграничен вестник „Свободен народ”, защото вестник със същото име вече излиза в България легално като издание на БСДП.

 

По мнението на някогашния знаменит главен секретар на БСДП – вече покойният инж. Груди Панчев, този демарш на ИБ на БСДП е отровил отношенията на тогавашното ръководство и в частност на д-р Дертлиев с г-н Стефан Табаков.

 

Впоследствие, г-н Стефан Табаков взе страната на тази част от членовете на БСДП, които останаха в СДС и в крайна сметка основаха СДП. За председател на СДП беше избран покойният г-н Иван Куртев, а г-н Стефан Табаков беше избран за заместник-председател и трябваше да завежда международните въпроси на новата партия.

 

Проф. Радослав Косовски остана в редовете на БСДП и доста време помагаше за разпространяването на вестник „Свободен народ” сред българската колония в Мюнхен. Впоследствие обаче, по време на управлението на Жан Виденов той започна да се държи по неадекватен начин и връзката му с ръководството на БСДП се прекъсна.

Теодор Дечев

Публикувана в Минало