Тази студия на социалдемократът Сотир Янев, публикувана във Възпоменателен сборник „Изпълнен отечествен дълг” посветен на българските евреи участвали във войните беше подготвена за публикуване от г-н Йордан Нихризов, председател на БСДП.

Неговите размишления по въпроса за личността на Сотир Янев, за неговите възгледи, за убийството му от комунистическите терористични групи, познати ни от обслужващата комунистическия режим кинематография като „Черните ангели“ и за по-сетнешното непочтено и нечестно обругаване на личността му, са поместени в рубриката „Гледища“ в статията „Историята като средство за налагане на оценки на събитията, продиктувани от интереси. 75 години от убийството на Сотир Янев“, публикувана на 10 август 2018 година.

За Възпоменателния сборник „Изпълнен отечествен дълг”, посветен на българските евреи участвали във войните, под общата редакция на Леон Струти, публикуван през 1939 година, можете да прочетете статията на Борислав Гърдев: http://svobodennarod.com/past/item/6022-za-izpalneniya-otechestven-dalg-na-evreite-v-balgariya-i-nuzhnata-pamet.html

 

Съвременният национализъм с оглед на Българската държава

 

Културният човек без разлика на вяра и народност трябва да бъде съвременен, но трябва да знае предварително, че съвременността още не е модернизъм. Да имаш чувство за проблемите на времето, да долавяш дълбоките промени в стопанството и отраженията им върху духовния живот, да долавяш секретните знаци на една перманентна и на първо време невидима революция, която се извършва в глъбините на човешкия дух, рожба на сложните обществено-устройствени форми и общежития, каквито са държавите, националните и идейни общности, това значи да си скромен сътрудник на развитието и всякога да бъдеш с часовник-барометър в ръка. Това значи да си съвременен, а следователно и истински културен човек.

 

Модернизмът има нещо общо със съвременността, но произхожда от модата, т. е. Онова ново, което идва да замени традиционното за момента. Модата крие в себе си всякога една художествена дързост, понякога безсмислици , прекомерни увлечения и екстравагантен дух. Такива са прийомите на модернизма в облеклото, в художественото творчество, а нейде и в идеите.

 

И затова в областите на идейния живот, аз бих с много основание препоръчал заменяне на думата „модерен” със „съвременен”, защото съвременността като стил е всякога по-критично отношение към новото, което времето ни носи, отколкото идейния модернизъм на епохата.

 

А времето е атмосферата на всички идеи. То ги ражда, стимулира ги за разцвет, след това им отнема влагата и слънцето, за да ги промени или окончателно хвърли в историческия кош на забвението.

 

Под този закон за промените в идеите се намират и идеята за нация, на национална държава и доктрината на политическия национализъм.

 

Въпросът не е нов. И не е само български. Всички народи, малки и големи, напреднали и закъснели в тяхното развитие, са копнели за своя собствена държава, създали са я, имали са я, но са я загубили, стремят се отново да я създадат. Този стремеж към собствена държава е главния признак на политическата зрелост на един народ. Векове са минали, през които историята свидетелства за епохални борби и завоевания, но между всички стремежи най-траен и благословен от всички Богове си остава стремежът към национално обединение, към политическо единство на онези народни маси, които са имали общо минало, общи изпитания, еднаква съдба и еднакви интереси, изразявани и утвърждавани на един свързващ ги разбираем език. И не само имат минало и настояще, но и бъдеще. Нека поясним последователно трите фази, които всъщност са трите опорни точки, върху които се изгражда цялостния национализъм.

 

Някои теоретици, лишени от вярно чувство за историята и нейните факти, обичат да поставят в основата на националността преди всичко кръвта и езика, оформени и съхранени през вековете сред дадени компактни човешки маси, населяващи определени територии.

 

Да се отричат тези съществени елементи на национализма, би било погрешно; но че кръвта, езикът и територията, проследени през историческия процес, не са нещо дадено и непроменливо, това е също вярно. От гледището на история и биология чистата раса е една недоказана научна хипотеза.

 

Философът Освалд Шпенглер отрича „чистата раса”. Отрича я и идеологът на германския национализъм Мьолер Ван Ден Брюк. И „най-чистата” раса, това положително, е сложен продукт на смешения и кръстосвания. Това е думата на науката.

 

Друга проблема е расовата евгеника, расовата хигиена, която се стреми да подпомогне усилието на всеки народ към самозапазване, здраве, дълголетие и морална сила. Тук науката и опита не са казали своята последна дума и без да сме „расисти” в политическия смисъл, ще бъдем длъжни да слушаме полезните съвети на сведущите в социалната биология – научни и практически работници.

 

Така стои въпросът и с езика. Цялата езикова наука ни разкрива една еволюция на езиците без начало и без свършек. Толкова сложни влияния и преплитания на езикови общности по един корен са установени, след като са били забулени от вековете, та да се счита че езикът е единствения елемент на принадлежност към една национална общност и за самоопределяне към дадена раса, е съвсем погрешно.

 

Езикът непрестанно се създава. Процесът на сливания на малки, диалектни групи в по-големите политически блокове на немци, англичани, французи продължава и днес. Литературният език е винаги синтез на трайно езиково богатство на един народ, съставен, исторически погледната, от различни племена и даже по-примитивни родови формации.

 

Още по-очевидна и достъпна за широката публика е проблема за територията, като елемент на националното начало. Има ли нещо по-променливо от границите, в които са живели народите в далечното минало? Даже след като започва заседналия живот на народите върху определена територия под режима на модерната държава, обширни области са преминавали от една държава в друга, владени със стотици години и след това са преминавали под чужда публично-правна власт.

 

Тези промени в държавните граници, които стават и днес малко или много са вертикално върху народните пластове до техните дълбоки народностни гънки. И това политическо влияние, влияние на държавата, се оказвало обикновено по-силно от расовото и племенно чувство.

 

От всичко това трябва да заключим, проблемата на национализма не може да се разглежда без оглед на онези интересни, нови елементи, които внася в общежитието модерната държава.

 

Какво преследва държавата, тази най-велика придобивка на човешката цивилизация и култура, отричани от Прудон, Кропоткин и други, но станала неизбежна организирана форма на живот на цялото човечество?

 

„Държавата започва – пише Хосе Ортега и Гасет – когато отделни групи, различни по рождение, са заставени да живеят заедно. Това задължение не е проста принуда; то предполага един план, който води към сътрудничество, една общо жизнена задача, възложена на разпокъсани групи; преди всичко държавата е план за действие и програма за сътрудничество. Свикват се хората, за да вършат нещо заедно. Държавата не е сродство по кръв, нито езиково единство, нито териториална общност, нито продължение на съжителство. Тя не е нещо, което е веществено, неподвижно, дадено или ограничено. Тя е чист динамизъм – воля да се направи нещо общо – и благодарение на това, идеята за държавата не е ограничена с никаква физическа граница.”

 

Не ми е възможно да цитирам повече из страниците на знаменитата книга на Ортега и Гасет „Бунтът на масите”, към която отправям най-настойчиво всеки, който се интересува от проблемата за националната държава и национализма. Но и дадения цитат ни въвежда в едно схващане, научно обосновано и исторически неопровержимо. Съвършено вярна е мисълта на Ортега, че тайната на националната държава трябва да се търси в нейното особено вдъхновение като държава, в нейната политика дори, а не в принципи, чужди ней, от биологично и географско естество.

 

Същата теза е поддържал и Ренан: ”Притежаване на обща слава в миналото обща воля в настоящето ; велики дела, извършени заедно, желание да се извършат и други, ето същественото условие за съществуване на един народ. В миналото едно наследство от слава и съжаление, които се споделят от всички, в бъдещето една и съща програма за осъществяване....Животът на един народ е всекидневен плебисцит.”

 

***

 

Какви практически изводи бихме могли да направим от тази философия на национализма, която при разни варианти може да бъде проследена и в редица други бележити автори.

 

Първият извод е: излишно е да отричаме конструктивното значение, компактната етнографска маса за устройството на дадена държава. Не е съществено дали се схваща нацията като една ирационална потенция, научно недоказуема, или на нея се гледа като сложен исторически продукт, като на въплъщение на един принцип за нов колективизъм, на който насител е народът и по-късно нацията. Съществено е, че компактната етнографска общност е всякога най-добрата основа на държавата.

 

На този етнографски блок е винаги чужда идеята за измяна към собствената му държава. Този блок може да се увеличава и да губи от съпротивителната си сила, но компактно той няма и не може да има свободно предпочитание към чуждата държава, във вреда на своята.

 

Следователно, трябва да се опираме на компактния народ, държавотворен фактор, схващан педи всичко като главен стълб на модерната държава, като воля за политическа общност, като стремеж към собствена държава. От тук усилията на държавата за създаване на едно национално съзнание и за углъбяване на държавната идея, са общо съвременно явление, което не бива нито да се осъжда, нито да се препятства, нито да се таксува като реакционерство.

 

Това национално съзнание е наложително като задача на политическата и национална педагогика. Така е и не може да бъде другояче. В този смисъл национализмът като убеждение на народа, като живо чувство на човека за принадлежност към един народ, е тясно свързан с демократическата масова държава.

 

През други пътища, които минават, както казах през дебрите на една своеобразна мистика, в авторитарните държави, се стига до същото съчетание на нацията с държавата, при едно на практика проявено различие, според което: към нацията не принадлежат чуждите по кръв и език елементи, следователно те могат да бъдат най-много поданици, но не и пълноправни граждани на държавата.

 

Стигнали до тук, ние се натъкваме на друг практически въпрос, по който следва да се направят съответните заключения върху съдбата на инородните групи: за национални малцинства и режима за тях. А такива инородни етнически групи е имало и ще има като малки островчета в океана на големите народности, или в морето на малките.

 

Никакви гранични поправки нито вътрешни колонизации, нито изселвания и размествания на населения могат да заличат напълно малцинствените архипелази от картата на земята. Къде повече, къде по-малко, следователно те ще продължават да съществуват, а още по-малко ще бъде възможно всички етнографски общности да се конституират в обособени национални държави. От тук идва въпросът : как да бъдат третирани малцинствата, които живеят разпръснато върху дадена територия и които не могат да имат тежнения за друга държавна принадлежност?

 

Въпросът има една чисто политическа страна, поради която за дадено време, при дадена политическа обстановка, отговорът е: Преследване, асимилация, непризнаване етнографската особеност на малцинството ; при други обстоятелства: Пълно зачитане на народностна култура, език, книжнина, религиозна свобода, гражданско политическо равноправие.

 

Ето Добруджа. До преди две години българите бяха обезземляване, тероризирани и отричани като национално малцинство, днес обаче подписват с него официално признат пакт за равноправие. При дадени обстоятелства няма българи в Македония и Тракия, при други - ще има, ще бъдат зачетени.

 

Третирането на националните малцинства, излишно е да се спори, е до голяма степен въпрос на държавна политика, влияна по-малко от точка зрение на същината на държавата, а повече от гледна точка на временните интереси на държавната политика.

 

Този въпрос е особено комплициран в многонационалните държави, които, въпреки малцинствения статут на О.Н., обикновено са по-големи длъжници на миноритетното право, отколкото в национално хомогенните държави, като нашата, в която чуждите етнически групи – турци, гърци, ромъни, евреи и др. са твърде малобройни и тяхното третиране не стига чак до държавното единство, какъвто е случая при много национални държави.

 

Доказателствата: в отношенията между чехи и словаци се създаде дълбока държавна криза, в криза са отношенията между хървати, сърби и словенци, между поляци и украинци, между маджари и ромъни ; това са кризи, които пожертваха и заплашват държавното устройство тъкмо днес, когато светът е под влияние на събития, в които националните проблеми и принципът за самоопределянето на народностите стават лозунги не на О.Н., а на действащата военна дипломация.

 

Вземайки аргументи и от най-последните постановки на националната проблема, от актуалността, която обуславя становищата по националния въпрос, както на национално хумогенните, така и на многонационалните, както на авторитарните, така и на демократичните държави, аз правя нов извод, отношението към малцинствата, където и да бъдат те, в каквито и да било исторически обстоятелства, трябва да се подчини не на временните политически съображения, а на същината на държавата.

 

Ние видяхме каква е тази същина. Нито нацията, нито държавата трябва да се самоотричат от мерките за самозапазване и развитие. Напротив, тези мерки трябва да бъдат ефикасни. Но нито нацията, нито държавата са само едно минало и само едно настояще. Те са по думите на великия Ренан и на знаменития Ортега, и едно бъдеще, бъдещето на общежитието. Не онова, което сме били вчера, а което ще бъдем утре, всички заедно, това е, което ни обединява в държава.

 

И най-висшето държавно изкуство на управника, при изключителни исторически моменти, се състои в умението да слее в едно политическо, не народностно единство, всички народностни групи, всички езици, всички вери, всички класи, живущи под едно небе, на една земя.

 

Това политическо единство стои над антропологическите дадености на нацията. В черепи с различни измерение, оформени чрез законите за наследствеността, може да се вложи едно и също политическо съдържание, без да се атакува народностното самочувствие и верското убеждение. Привързаността към държавата е привързаност към родината, към хората и пейзажа, който е очаровал за пръв път детските очи и тя, като момент и преживелица, свързана с дадено място, остава неизлечима в съзнанието на зрелия човек, та даже и на стареца.

 

Пътниците разказват, например, за трогателната любов към България на преселници турци от Делиормана в Анадола и на български евреи, преселници в Палестина. За едните и другите България е останала техен скъп спомен, макар че поради известни доминантни подбуди са я напуснали. А някои от тях се повърнаха обратно в родните им места, победени от скръб по родната земя.

 

Ето, това, тази носталгия, е най-висшето постижение на българската земя и нейните добродетелни хора.”Общата слава в миналото, общата воля в настоящето, велики дела, извършени заедно”, за които говори Ренан, бяха проявени в тежките изпитания на българския народ през време на войните. От бойните редици не липсваха и инородни българи. Не е ли това указание, че конкретно българската държавна идея непринудено е внедрена в душите на всички социални класи и всички народности, включително малцинствените? Как иначе ще изтълкуваме проявения героизъм от български войници: турци, евреи, гърци и др., ако не като проява на предаността към българската държава и към нейните морални и политически олицетворения. Защото без любов към българската земя няма героизъм, няма жертвоприношение.

 

Постигнатото у нас до сега в шестдесет години за сплотяване на народностните групи не е малко. Сплотяването на социалните класи, превърнати във военна сила, също беше един положителен факт, защото войните бяха изнесени от българските селяни и работници, водени от кадъра на милитаризираните български интелигентни, офицери, народни учители и др.

 

Изминалите след световната война 20 години донесоха доста промени със социална и духовна структура на българския народ. Общо през последните две десетилетия, ние обедняхме. Тридесет милиарда лева, под различни форми, платихме репарации. А в обедняла къща бунтът е денонощния гост, като злобен бухал над нейния комин. Преживяхме междувременно революционни експлозии, актове на отчаяние и на външни внушения. Вътрешната социална криза е задълбочена, единството на нацията като социален комплекс е доста пострадало.
А времената са изключителни, раните трябва да се лекуват бързо в две насоки: Материални и идеологични: За материалното оздравяване на българската общност е безусловно нужно една активна социална и стопанска политика, чиято цел трябва да бъде: държавата да не бъде оазис за едни и пустиня за други. Нека не се плашим от „меркантилизиране” на патриотизма чрез материални компенсации, които държавата ще дава, за да приобщи народа към себе си, тъй като в кръвта на съвременния българин е материалната обезпеченост и добруване на семейството. Този материалистичен морал е едно отражение същевременно на икономическата система, която предпоставка се бавно променя.

 

Трябва да се лекуват и раните в народната душа, добити в тежките следвоенни години. Трябва да се повиши националния тонус сред народа и интелигенцията му. За времена като сегашните, когато са изтъкната на пръв план в международния живот проблемите за нацията и за държавата, под влияние на инстинкта за самозапазването, когато ехото на социалната революция е заглъхнало, някои считат временно (даже така да бъде!) и българската обществена философия трябва да се впрегне в служба, преди всичко на националния колектив.

 

Тук се открива една целина. Ние имаме дълга да я обработим и ориентираме целия народ към националния политически и стопански колективизъм, в смисъл – да се засили привързаността към обществените и държавни интереси, вместо да се робува на егоистичния морал. Българското дете, младежта и зрялата възраст трябва да превъзмогната в себе си прекомерния индивидуализъм и суровата себичност, за да цъфне едно ново политическо чувство за народностна гордост, да се укрепи една не принудена, а свободна обществена, солидарност под егидата на българската държава.

 

Само трябва да се пазим от увлечения. Да не вдигаме прекомерно мерника, за да не надхвърлят изстрелите поставената цел. В Нашите извъндържавни национални аспирации ние не трабва да бъдем максималисти. Чувството за реалните възможности не трябва да ни напуска никога и готовността към взаимни отстъпки не бива да ни липсва.

 

Същата препоръка важи и във вътрешната ни национална политика, чиято крайна цел не може да бъде друга, освен – заздравяване на политическото единство, наречено българска национална държава. И тук всяка бруталност и всяко варварско интерпретиране на национализма не ще покачи курса на българския лев и моралния курс на българското име. И тъкмо от тази гледна точка мене ми се виждат твърде изкуствени и пакостни раздухването на националните страсти и подражателните лозунги от чужди политически доктрини, създадени другаде за нужди и цели, с които българската съдба няма нищо общо.

 

Напротив българската съдба, както вече казах има едно минало и едно настояще, но има да осъществява и едно бъдеще. Цял народ с българско самочувствие живее с това, което ще дойде, което ще съществува като бъдеще. Ние трябва да покажем широко разбиране на нашия стремеж към вътрешно и външно национално обединение. Ако вътрешното обединение на национална и социална база ние не бихме могли да постигнеме в най-решителните часове на нашата създаваща се история, това би било лошо указание за нашата способност и към по-широки обединения.

 

Една нация като нашата, която е в изграждане и се нуждае от морална притегателна сила, преди всичко към компактните български маси, извън общото отечество, нуждае се от близки и далечни приятелства, не трябва да се затваря в себе си и да вижда в собствената си среда във всеки друговерец враг на държавата. Със зъл шовинистичен дух и чрез социален практикуляризъм на класите и съсловията не може да се създаде национално вдъхновение.

 

И затова българския национализъм трябва да си остане за вътре и за вън уравновесен, човечен и годен да мобилизира всички сили, без разлика от вяра и народност, за едно голямо дело, което да ни обединява и вдъхновява сега повече, отколкото беше през войните. Защото само в делото, приемствено признато като най-важно, се укрепват духовете. Чрез сития стомах и особено чрез ободрения дух единствено може да се превъзмогне унизителния режим на едно безцветно, животинско съществуване.

 

Този трябва да бъде нашият път, пътят на нацията. Тези са задачите въобще на младите, в смисъл на свободно съществуващи народи. Тяхното историческа мисия е : да направят през 20-и век националната идея вътрешно силна ; да я предпазят от израждане и свеждането и до един варварски абсурд. И ако нейните общочовешки елементи, останат доминантни, върху европейската територия сигурно ще бъдат изградени нови и трайни международни политически, културни и стопански солидарности, в името на големите задачи на нашата епоха.

Публикувана в Четиво

През 1939 г. в София в печатницата на „Т. Драгнев и сие“ излиза много любопитния Възспоменателен сборник „Изпълнен отечествен дълг“, посветен на „българските евреи, участвали във войните“. Книгата се появява в последния възможен благоприятен момент за дискретна защита на еврейската кауза.

 

Знам с какъв труд се добрах до ЕДИНСТВЕНИЯ екземпляр от нея, съхраняван в университетската библиотека към СУ „Св. Климент Охридски“, който, естествено, не беше докосван осем десетилетия, и ми е ясно, чe e слабо известна за специалистите. Открих един интересен отзив на Henri Meirov (Анри Меиров) – „Размисли около една стара снимка (1912)“, поместен в “A Trip. Photographes by Nicky Davidov” (http://nickydavidov.net/ndvd/index.php?option=com_content&view=article&id=55:-1912&catid=43:anri&Itemid=56 ) където акцентът е поставен основно към Балканската война, докато за широката публика е напълно непозната.

 

Причината е тривиална – до 9.9. 1944 г., заради антисемитските страсти, раздухани след Коледа на 1940 г. и развихрилата се световна война, след 9.9.1944 г., защото част от еврейските активисти подкрепят БКП и Народния съд, осъдил на смърт и защитници на евреи като Тодор Кожухаров, подложили на преследване полк. Петър Дървингов през 1953 г. или потвърдили присъдата „ В името на народа“ за фигура като Сотир Янев…

 

Моят интерес към нея се оформи не веднага, но тъй като се интересувам от възлови факти в новата ни история, каквито са двете балкански и Първата световна война, водени за националното ни обединение и довели до две поредни катастрофи, ми бе любопитно да разбера какво е било участието на българските евреи в тези преломни събития.

 

Честно казано не знаех, че към 1939 г. в България са живеели 49320 евреи, от които само 1512 в селата, а във войните за национално обединение те са дали 951 жертви, от които офицери 31, подофицери 51 и редници 869. 870–ият загива в Сръбско – българската война.

 

Не допусках и че в йерархията има достигнали до висшия военен чин полковник, каквито са Рахамим Мушомов, Аврам Таджер, Морено Гарциано, д – р Самсон Алкалай или Арон Рафетов (стр.26), докато през 1912 – 1913 и 1915 – 1918 г. загиналите са основно подофицери, подпоручици и офицерски кандидати.

 

Контекстът, в който излиза сборникът е много важен и съдбоносен.

България е излекувала раните си от 1918 г., но цената е прекалено висока. В страната е установен монархически безпартиен личен режим Премиер е все още Георги Кьосеиванов, бивш началник на царската канцелария, парламентарни избори са проведени след четиригодишна пауза на 27 март 1938 г., но Търновската конституция не е възстановена, партийно – демократичната система е унищожена на 13 юни 1934 г.,, за сметка на все по явно засилващия се култ към цар Борис III, славен като вожд на нацията и вдъхновител на нейните успехи.

 

На 3 октомври 1938 г. в тържествена обстановка парламентът почита 20 г. от възцаряването на Борис, като краткото му слово, произнесено в образцов академичен стил – чувствам вещата ръка на проф. Михаил Арнаудов, негов някогашен частен учител, е изпратено с бурни акламации и ръкопляскания.

 

На 31 юли с. г. в Солун се сключва важно съглашение, с което България се споразумява със страните от Балканския пакт - Румъния, Югославия, Гърция и Турция - да премахне ограниченията си за своята армия, наложени от Ньойския диктат. 1939 г. е прочутата върхова година в нашето довоенно икономическо и стопанско развитие. Но и годината, в която новите съюзници – агресори в Европа - СССР и Германия, особено след сключения на 23 август 1939 г. пакт „Рибентроп – Молотов“ ,започват своите завоевателни действия, без да се съобразяват с международно – правните норми.

 

Любопитно е, че веднага след нападението на Германия срещу Полша на 1 септември 1939 г., на 3 септември Великобритания и Франция обявяват война на нацистка Германия. Но същите държави си затварят очите пред явната съветска агресия в същата Полша, почнала на 19 септември и особено след наглото нападение над Финландия на 30 ноември същата година.

 

Българското правителство предвидливо обявява неутралитет на 15 септември, един от последните далновидни ходове на отиващия си премиер, който ще бъде сменен на 15 февруари 1940 г. от германофила Богдан Филов.

 

За всички е ясно обаче, че ако войната стигне до родните граници, управниците ни ще трябва да направят избор – тежък, важен, необходим, съдбоносен. Защото не може едновременно да си миролюбиво настроен, да цениш и подкрепяш етническото и расово разбирателство и правата на малцинствата и същевременно да стенеш от несправедливия Ньойски договор, знаейки прекрасно, че единственият съюзник, който може да ти помогне за премахването на унизителните му клаузи, а и за възраждането на мечтата за национално обединение, е нацистка Германия…

 

Барутната атмосфера се усеща от страниците на сборника, появил се най–вероятно в самото навечерие на Втората световна война.

 

Внимателно е премислено каква да е структурата, а и съдържанието на книгата, за да излезе безпрепятствено и да подчертае лоялността на евреите към майка родина във време на изпитание и борби за национално единство. Не случайно последните редове на сборника завършват така – „Под трибагреника трябва да се притъпят всички политически и расови различия. Пропити от един дух, всички трябва да отстояват твърдо жизнените интереси на страната и да ратуват за една национална, икономическа и политически мощна България под скиптъра на негово Величество Цар Борис III“ (стр.112).

 

В предговора най – дейният участник в проекта , ангажиран от редактора ,театралният режисьор Леон Струти, Данаил Кацев – Бурски отбелязва – „Времената, в които живеем, са препълнени с ужаси и страдания. И българските евреи, отрасли и откърмени в духа на борците на свободата, не могат да се не радват на свободата, която имат в пределите на българското си Отечество. Поколенията, идещи след нас трябва да имат за пример падналите техни бащи и братя по бойните полета, да вървят по техния славен и огрян от ореола на победите път и да обичат земята, за която те мряха“. (стр.6 – 7).

 

Преди предговора обаче е поместена снимката на владетеля – мъдрият и миролюбив наш цар е индулгенцията, която ще осигури безпроблемно печатане на книгата. Сякаш и това се е видяло недостатъчно за създателите му. Затова са решили да се презастраховат с още две важни свидетелства.

 

Първото е откъс от писмо на български евреи, заселили се вече в Тел Авив , осигурили част от финансирането на проекта, до военния министър ген.Теодоси Даскалов, в което те верноподанически посочват – „Ние държим високо знамето и ценим името на Отечеството ни – България и Ви уверяваме, че пред английските власти сме примерен елемент, с което славим името на Родината.

 

Господин Генерал, ние долуподписаните Ви донасяме, че ако България ни призове още веднъж, ние сме готови пак да се жертвуваме за нашето Отечество и за нашия любим и мъдър Цар Борис III“.(стр.7).

 

Второто е на бившия премиер Никола Мушанов.

 

Малко патетично, но точно и ясно той посочва – „Почтително се прекланям пред светлата памет на падналите по бойните полета за величието на Отечеството ни граждани от еврейски произход. С кръвта си те запечатаха обичта и предаността си към земята, в която са се родили и живели. Отечеството ще им бъде вечно признателно, а техните сънародници с гордост ще посочват на градющите поколения героичния им пример.“(стр.8).

 

До приемането от 25 ОНС на 24 декември 1940 г. Закон за защита на нацията - копие под индиго на Нюрнбергските предписания от 15 септември 1935 г. - остава малко повече от година…

 

“Изпълнен отечествен дълг“ е сборник със смесено съдържание.

Основният акцент е да се разкрие пред редовия българин облика на средностатистическия евреин, който в мигове на върховни изпитания не се крие, не абдикира и не се страхува от поемане на отговорност, а е готов , заедно с всеки наш войник и офицер , да се бие за свободата, единството и величието на родината.

 

Преобладават основно спомените от Първата световна война – Балканската , Междусъюзническата (присъства кратък „Епизод от Междусъюзническата война – 1913 г.“) и Сръбско – българската (белетристичният фрагмент „Сладката смърт“), са само маркирани.

 

Има текстове, които клонят към разказа – „Из близкото минало“ на Тодор Кожухаров, „Подвиг“ на Любомир Бобевски, налице са и кратки мемоарни скици като „Моско!“, подписан от „Боен другар“.

 

А сред многото въспоменания рязко се откроява блестящия и прецизен политологически анализ на Сотир Янев „Съвременният национализъм с оглед на българската държава“, както и цялостния и проникновен преглед на българо – еврейските контакти през вековете в изследването на Данаил Кацев – Бурски, озаглавен „Българи и евреи“.

 

Германският възпитаник Сотир Янев срещу нацистката расова теория.

Текстът на Сотир Янев (1891 – 1943), бъдещ депутат в 25 ОНС и председател на парламентарната комисия по външна политика, издава ерудираност и научна обективност и аргументираност – „От гледището на история и биология чистата раса е една недоказана научно хипотеза. Философът Освалд Шпенглер отрича чистата раса. Отрича я и идеологът на германския национализъм Мьолер ван ден Брюк. И най – чистата раса, това е положително, е сложен продукт на смешения и кръстосвания. Това е думата на науката.“ (стр.10).

 

След като полемизира открито с нацисткия постулат за чиста раса Янев осмисля и прочутия труд на Ортега и Гасет „Бунтът на масите“(1933), съгласявайки се с мислителя, че „тайната на националната държава трябва да се търси в нейното особено вдъхновение като държава, в нейната политика дори, а не в принципи, чужди ней от биологично или географско естество.“

 

Разсъждавайки върху значимостта и виталността на българската национална идея Янев приема, че тя „непринудено е внедрена в душите на всички социални класи и всички народности, включително малцинствените. Как иначе ще изтълкуваме проявеният героизъм от българските войници : турци, евреи, гърци и др., ако не като проява на предаността към българската държава и към нейните морални и политически олицетворения. Защото без любов към българската земя няма героизъм, няма жертвоприношение“. (стр.15)

 

Янев е наясно с неосъществения национален идеал и със сложната международна обстановка, затова пледира за „свободна обществена солидарност под егидата на българската държава“. (стр.16)

 

Във вътрешната политика трябва да се осъществи „заздравяване на политическото единство, наречено българска национална държава. И тук всяка бруталност и всяко варварско интерпретиране на национализма не ще покачи курса на българския лев и моралния курс на българското име. И тъкмо от тази гледна точка мене ми се виждат твърде изкуствени и пакостни раздухванията на националните страсти и подражателните лозунги от чужди политически доктрини, създавани другаде за нужди и цели , с които българска съдба няма нищо общо.“

 

Нея я очаква осъществяване в бъдеще. Но „Ако вътрешното обединение на национална и социална база ние не бихме могли да постигнеме в най – решителните часове на нашата създаваща се история, това би било лошо указание за нашата способност и към по – широки обединения.“ Точно затова българският национализъм трябва да е „за вътре и за вън уравновесен, човечен и годен да мобилизира всички сили, без разлика на вяра и народност, за едно голямо дело, което да ни обединява и вдъхновява сега повече, отколкото беше през войните“. (стр.16)

 

„Българи и евреи“ на Данаил Кацев – Бурски (1888 – 1958) разкрива съжителството на двата народа през вековете.

Ако и да е мини студия „Българи и евреи“ е написана стегнато, занимателно и на популярен език. На мен ми беше любопитно да разбера, че според Данаил Кацев-Бурски, за създаването на славянското писмо Св. Кирил е използвал еврейската азбука (стр.99), да установя колко сродни думи и изрази има в двата езика (стр. 95 – 96), да се почувствам горд, че етническата и верска толерантност е налице и при управлението на Иван Шишман и Иван Страцимир, за което свидетелства документ на Бдинската еврейска община от 31 октомври 1376 г. (стр.101), че еврейските първенци от столичния търновски квартал „взимали участие в държавното управление и се ползвали с еднакви граждански и политически права, както българите“. (стр.101)

 

Местоположението на еврейския кватал във Велико Търново се установи коректно през 1993 г. от Иван Чокоев и Константин Тотев в тяхното съобщение „Еврейският квартал в Търновград през XIV век – опит за локализация“, сп.“Исторически преглед“, 1993, год. L, кн. 4 – 5, стр.100. То е северозападно от хълма Трапезица, тъй като през Средновековието на „друговерците“ не е било позволено да се заселват в кварталите на православните, затова се е избирала периферията на столицата, която обаче в случая със столицата на Второто Българско Царство се оказва сред най – стратегическите места в плановата схема на Търново.

 

Разположението му „най – добре отговаря на условията за тържище, тъй като оттук са влизали в Търновград и пътят, идващ от сегашното село Самоводене и този, слизащ от намиращото се североизточно от града плато, наречено Гарга баир. Потокът на минаващите през този кръстопът на столицата е бил твърде голям и затова от тази страна бил разположен един от основните проходи за крепостта Трапезица“.

 

Евреите помагали за откъсването на българите от духовното робство на цариградската патриаршия, като например в Пловдив памукчията Арон подпомага владиката Паисий с 10 лири турски и 70 гроша бели меджидии. (стр.103)

 

Дори великият Левски е разчитал на верни другари евреи като Герон в Пазарджик и Рахамим в Русе, а в Областното събрание в Източна Румелия дейно участие взимат Израел Гарти от Стара Загора , Моше Басан от Ямбол и Сабитай Грацияни от Пловдив.

 

Авторът не забравя за заслугите от участието във войните за национално обединение, вследствие на което „наред с гробовете на българските герои се редят и тия на техните другари евреи, чиито имена в навечерието на празника на храбростта се повикват през време на зарята с церемония, уреждана от всеки гарнизон като се чува отговора : „Падна на бойното поле за Родината“. (стр.104 – 105)

 

От поместените в сборника текстове откроявам „Из близкото минало“ на Тодор Кожухаров (1891 – 1945).

Това е малък белетристичен бисер. Стегнат, ярък и емоционално разтърсващ разказ , разкриващ непретенциозно, но ефектно делото на редови герой, наречен условно от автора Нисим. Войникът Нисим извършва подвиг през Първата световна война. Българската верига е на сто крачки от неприятелския окоп. В най - критичния момент Нисим „се изправя прав и пръв се хвърля в окопа, другарите му се увлекли по неговия пример и ротата записала бляскав подвиг“.

 

След сражението „ротният командир посещава в болницата ранения Нисим, окачва на гърдите му златния кръст за храброст и го пита :

- Кажи ми юначе, кое те направи тъй безразсъдно храбър? Може би ти искаше да докажеш, че и между евреите се намират храбри войници?

- Съвсем не, господин капитан!

- Може би ти желаеше да видиш своите домашни и да получиш отпуска след сражението?

- И това не е, господин капитан!

- Тогава ти си мечтал за златен кръст?!...

- И това не ме блазни, господин капитан…Че колко пари струва този кръст, ако река да го продам?...Аз съм богат човек, галантерия на едро имам…

-Тогава? Кое те стимулираше в този подвиг?

- Сметката, господин капитан, само сметката и нищо друго.

- Каква ти сметка, бе човече, ти луд ли си?!?

- Сметката, господин капитан, аз съм евреин и знам да правя добра сметка… Пресметнах, че ако бягам назад трябва да измина хиляда метра под убийствения огън на противника, което ще рече една вероятност от деветдесет на сто да бъда убит. Ако бягам напред трябваше да измина само сто крачки и вероятността да бъда убит е несравнено по – малка. Ето такава ми беше сметката…

Ротният командир беше принуден да свали шапка пред тази тънка сметка на Нисимчо“. (стр.33 – 34)

А за нас остава единствено да признаем белетристичното умение на Кожухаров и да се радваме на поредния му, изтупан от праха непознат прозаичен шедьовър…

 

Другият разказ е дело на небезизвестния Любомир Бобевски (1878 – 1960) – „Подвиг“.

 

Написан е темпераментно и с емоционален плам. Образът на симпатичния Нисим, превърнал се пред очите ни в герой, особено при пленяването на вражеското знаме, е претворен майсторски и със замах, но като цяло „Подвиг“ отстъпва по простотата на изказа и непосредствеността на емоционалното въздействие на опуса на Тодор Кожухаров „Из близкото минало“.

 

Еврейският войник и подофицер са представени комплексно и всеобхватно по фронтовете – особено на Първата световна война. Ще ги открием в Тракия, Македония и добруджанските степи.

 

Това са лекари – д–р Саулов в „Един дружинен лекар“ и Ашеров в „Евреинът Ашеров“, офицери – подпоручик Рубенов, загинал в ада на Дойранската епопея на 14 септември 1918 г. в „Последни дни“; поручик Исак Розанов , получил германски железен кръст за храброст при отбраната на Ресен на 13 март 1916 г.; взводен командир – старши подофицер Бохор Нисимов Йомтов, отишъл си със смъртта на храбрите при нощната атака на връх Голаш на 24 ноември 1915 г. – „Нощна атака на връх Голаш“; радиотелеграфист – „Телеграфистът Бенямин“ (Натан), възстановил връзката с батарейния командир под дъжд от куршуми при отбранителните сражения край Серес през лятото на 1916 г. и съвсем обикновени войници, извършили героични дела, които биха били гордост за всяка армия.

 

Такива са:

Насим Меворах Хаимов, отличил се на Южния фронт с отмъкване на баките с противниковия обяд, със залавянето на пленник – „език“ и най – вече с пленяването на знамето на врага, при който подвиг „Насим загина под смъртоносните удари на вражите ножове“ (стр.61 - „Подвиг“);

продавачът на фъстъци Бохор от едноименната скица на свещеноиконом Атанас Маджаров, дал приноса си за изтласкването на руските войници в един от участъците на Добруджанския фронт.

 

Сблъскваме се и с куриозен факт – за ломския евреин Мойсей Яков са поместени два спомена – „Моско!“, подписан от анонимен „Боен другар“ и „В историята на българското племе…“, дело на М.Охраниев.

 

Това обаче съвсем не е случайно. Оказва се, че съименникът на библейския пророк, водач и законодател е бил „телефонен факир“, като при Тараверди „той загубва три коня и все пак успя да възстанови телефонната връзка“. (стр. 63)

 

Мемоарните скици, очерци и фрагменти са написани искрено и непосредствено от широк спектър автори. Между тях откриваме и професионални писатели като Тодор Кожухаров и Любомир Бобевски и свещеници като Атанас Маджаров, висши офицери – полк. Петър Дървингов (1875 – 1958), участвал в сборника с текст – смесица между есе и научно изследване – „Евреите в Българското Отечество и участието им във войните“ в качеството си на генералщабен офицер, за да стигнем до генерал Сотир Маринков, бивш началник щаб на армията от 1929 – 1930 г., автор на топлия и задушевен мемоар „Един дружинен лекар“, запасният генерал Лазар Козаров (1864 – 1945), написал спомена „Последни дни“ и някогашния премиер Никола Мушанов (1872 – 1951), отчел се с пет дежурни, но пък много важни изречения.

 

Най – ценната за мен информация открих в края на сборника.

Това е списъкът със загиналите във войните за национално обединение евреи.

 

От него разбираме, че през 1912 - 1913 г. загиват общо 236 евреи, призовани под знамето на родината, от които редници 225, подофицери – 8 и офицери – 3. Логично е в Първата световна война жертвите да са доста повече – 715, от които редници – 644, подофицери 43 и офицери 28.

 

Общо за 6 години загиват 951 евреи.

 

Най - много са от София – 296, от Пловдив – 109, от Кюстендил – 47, от Шумен – 44, от Дупница и Варна – 41, Ямбол – 35, Русе – 33, Пазарджик – 32, Карнобат – 25, Казанлък – 23, Бяла Слатина – 21.

 

Сред жертвите преобладават редниците, следвани от подофицерите. Сред офицерите откривам основно подпоручици – като Давид Щайнберг и Адолф Фархи и офицерски кандидати – Арон Нисимов и Йосиф Фархи…

 

Подробно са описани чина, името, презимето и фамилията на починалия, от коя част е, месторождение, дата на смъртта, къде е убит или умрял, местонахождение на гроба, местожителство, занятие и в кои войни е участвал , обхващайки страниците от I до LXII.

 

Списъкът е пълен, точен и прецизно поднесен.

 

Според авторите на сборника „верен и напълно сходен със списъците на отделението Военни музеи, паметници и гробове“. (Информацията е на последната, необозначена страница).

 

Съществени уточнения и изправяне на допуснатите грешки на част от загиналите прави Анри Маиров в своя „Възпоменателен албум на падналите за обединението на България войници – евреи през Първата балканска война (1912 – 1913)“, съставен на 26 април 2013 г.

 

Той дава списък на 13 загинали евреи, чиито записи във Възспоменателния сборник е идентифицирал като двойни, докато пет записа на загинали от същия сборник не са на евреи.

 

Скритият замисъл около издаването на книгата е най-вероятно изясняване броя на загиналите за обединението на България еврейски войници и офицери.

 

Да не забравяме, че по направен отчет на Благотворителното дружество на участвалите във войните български евреи за 1933 г. е установен непълен списък от 859 души. Имената от него фигурират върху паметните плочи в предверието на Еврейската болница - паметник, осветен през 1934 г.

 

Сборникът излиза в последния възможен за това момент.

 

На 24 декември 1940 г. вече е приет Законът за защита на нацията, а през 1943 г. се води продължителна и упорита борба за спасяването от лагерите на смъртта на българските евреи.Акцията започва от Кюстендил на 8 март, за да се стигне до прочутото писмо на подпредседателя на парламента Димитър Пешев до премиера Филов от 17 март, коствало му поста на 26 март.

 

По същото време монархът също маневрира и предлага евреите от старите предели на царството да се ползват като работници при строежа на пътища.

 

Цар Борис убеждава германското ръководство, че у нас условията са различни от тези в Райха и не бива да се прилагат същите мерки, както в Германия. Немските съюзници склоняват на компромис – това е видно от директива № 422 от 4 април 1943 г. на външния министър Рибентроп до посланика в България Бекерле.

 

Спасени са 48 000 евреи от старите предели на царството, в присъединените към царството на 19 април 1941 г. Македония и Беломорска Тракия положението е по – различно.

 

Първо – няма активно обществено мнение, готово да се застъпи за местните юдеи и второ – с разпоредба от 5 юни 1942 г. всички югославски и гръцки поданици от тези територии получават българско гражданство, с изключение на евреите, които са лишени от него по силата на българското антисемитско законодателство.

 

В резултат на това 11 343 души са депортирани в Аушвиц и Треблинка, от които оцеляват само 12. Аз не искам да влизам в диспут можела ли е да бъде друга тяхната съдба, но ми е ясно, че вина за смъртта им носи българското правителство и държава. Не и народът ни.

 

Той е направил, каквото трябва, при това в наистина в екстремни условия. За да докаже за пореден път своята толерантност, етническа и верска търпимост. И да допринесе за признаване на държавата Израел на 29 ноември 1948 г.

 

Примерът откриваме и в този непознат, но толкова ценен сборник – „Изпълнен отечествен дълг“, възкресил приноса на българските евреи към тяхната родина в преломните години на борба за обединение и възход, излязъл в мрачната 1939 г., сякаш, за да потвърди онези национални добродетели, с които сме в правото си да се гордеем.

 

А паметта за падналите на бойните полета на България еврейски граждани трябва да бъде пазена. Убеден съм в това.

 

И е похвално, че столичната общинска власт в лицето на зам. – кмета Тодор Чобанов и в присъствието на председателя на организацията на евреите в България д–р Александър Оскар на 27 септември 2017 г. откри възпоменателна плоча, почитаща евреите, сражавали се и загинали за България, намираща се в бившата Еврейска болница на ул.“Дамян Груев“.

Публикувана в Минало