Участието на българи в руската Октомврийска революция на болшевиките през 1917 г. е една от предпочитаните теми в българската историческа наука през периода на господството на марксистката идеология през втората половина на ХХ век. Неуспехът да бъдат намерени преки конкретни български участници в превземането на Зимния дворец на 25 октомври и в последвалото установяване на съветската власт, принуждава проучвателите да обърнат по-сериозно внимание върху влиянието на революцията сред българските политически формации и сред общественото настроение, а също и върху процеса на ускорен преход на Българската работническа социалдемократическа партия (тесни социалисти), известен като „ленинизация” или „болшевизация“, довел до превръщането й в пълноправен член на новата световна Комунистическа партия – Комунистическия интернационал (Коминтерн) по време на нейния ХХІІ конгрес от май 1919 г.

 

Едновременно с това трябва да бъде отбелязано, че самият преврат и последвалите събития биват разглеждани прекалено едностранчиво, стриктно следвайки тенденциите в съветската историческа наука, което води до постепенно откъсване на изследванията в целия Източен блок от тези в Западна Европа и Северна Америка и съзнателно изкривяване на картината на миналото не само в обществото, но и сред професионалните исторически среди.

 

С особена сила тази констатация важи за сложните взаимоотношения на левите социалдемократи и на болшевиките в частност с Германския генерален щаб и неговите тайни операции, които са широко известни още в самия край на войната и за които в Западния свят е натрупана значителна по обем литература. Двете български социалдемократически партии на „тесните“ и на „широките“ социалисти не правят изключение в тази изкривена картина.

 

Целта на този текст е от една страна да направи опит да възстанови поне отчасти тази съзнателна амнезия, а от друга, да покаже, че тайната операция на германците е добре известна на българските им съюзници, които според възможностите си също се включват в нея, при това по собствена инициатива.

 

Началото на 1915 г. показва недвусмислена на участниците в Голямата война, а и на неутралните страни, че военните действия не само няма да приключат до Коледа, каквото е било настроението при нейното избухване, но има вероятност да не свършат и през настоящата 1915 г. Затова Антантата и Централните сили удвояват усилията си извън фронтовете, за привличане на съюзници измежду все още неутралните държави. Бързо нарастващият дипломатически натиск върху България, съчетан с поредица тайни действия, за да бъде подсигурен дипломатическият успех във формалните преговори е добре известен и анализиран в нашата историческа литература.

 

Едновременно с това, встрани остават подривните действия на бъдещите български съюзници, насочени срещу враговете на Централните сили от Съглашението. Сблъсъкът между германската и руската социалдемокрация, всяка от тях обслужваща националните интереси, във връзка с епистоларния натиск на Георгий Плеханов и посещението на Александър Парвус (Израил Гелфанд) в София, върху българските социалдемократи е вероятно единственият аспект, който е сравнително добре известен.

 

Това, което остава неизвестно е, че по това време Парвус играе ключова роля в контактите между немския Генерален щаб и различни опозиционни дисидентски сепаратистки групи – кавказки, финландски, балтийски и украински, които виждат във войната удобна възможност за обособяване на свои национални държави, откъсвайки се напълно или частично от Руската империя.

 

Още до началото на сблъсъка, подобни контакти осъществяват австро-унгарските тайни служби, но постепенно те преминават под контрола на германците. Успоредно с тези връзки, подобни се поддържат и с по-крайните опозиционни руски политически партии – болшевиките, меншевиките и левите есери. По сведения от руската армия, още през лятото на 1913 г. Владимир Ленин прави предложение на германското Външно министерство за съвместни действия по внасяне на разложение в руската армия, която немците отхвърлят, но в новото сложно положение през 1915 г., са принудени да приемат и дори да отпуснат сериозна финансови средства за осъществяването му.

 

Така на базата на взаимната изгода между болшевишката емиграция в Швейцария и управляващите в Берлин постепенно се стига до съвпадение на интересите и до съвместни планове и действия. Все пак, трябва да имаме пред вид, че тази тактика се провежда не само спрямо Русия, но и по отношение на останалите страни от Антантата и в още по-големи размери в неутралните държави.

 

По сведения на руския историк Юрий Фельштинский за годините на Голямата война, Германия изразходва повече от 380 млн. марки за подобни, по същество, подривни действия. От българските социалдемократи основната фигура, която системно получава пари от немското Външно министерство и от Генералния щаб е Кръстьо Раковски. Неслучайно, след поражението на Румъния в края на 1916 г., когато България настоява пред съюзниците си да бъдат освободени задържаните във военнопленнически лагери българи, мобилизирани в румънската армия, специално внимание е отделено именно на откриването и освобождаването на Кръстьо Раковски.

 

Ключов елемент в подривната дейност на немското военно разузнаване е споразумението за преминаването на ръководствата на различни руски крайни опозиционни емигрантски групи от Швейцария през Германия на път за неутрална Швеция и оттам през автономна Финландия към столицата Петроград. Тази операция е предложена на германските управляващи от Парвус чрез немския посланик в Копенхаген граф Улрих фон Брокдорф-Ранцау, намира подкрепа както във Външното министерство, така и в Райхстага и след известно колебание е възприета от канцлера Теобалд фон Бетман-Холвег, който формално я предлага на вниманието на Главната квартира.

 

За успеха на акцията отначало са осигурени 3 милиона райхсмарки, а за преките преговори с Ленин е натоварен посланикът в Берн - фон Ромберг. Преговорите са проведени с посредничеството на немските социалдемократи от швейцарския социалдемократ Роберт Грим и по-късно от Фридрих Платен. Към края на март 1917 г. споразумението е постигнато, осигурено е финансирането му и подготовката за преминаването през германска територия навлиза в активната си фаза.

 

Формалната договореност е подписана на 22 март/4 април 1917 г. от Фр. Платен и В. Ленин и се състои от 9 точки. В нея Платен поема пълна отговорност за преминаването на руските политически емигранти и бежанци от Швейцария през Германия до Швеция и към Русия. Всички връзки на пътуващите с немските власти и чиновници се осъществяват под пълния контрол на Платен. Без негово изрично разрешенние, никой няма право да влиза във вагона. Самият вагон получава право на екстериториалност. Нито при влизането му в Германия, нито при излизането му от нея, пасажерите в него ще подлежат на паспортна или митническа проверка.

 

Тези задължения, обаче, трудно могат да бъдат наложени на швейцарската или шведската гранични и митнически администрации. Пътуващите във вагона се определят независимо от политическите им възгледи и отношението им към мира или войната. Платен поема всички разходи по осигуряване на пътуващите с билетите по обичайните железопътни тарифи. При възможност превозът трябва да бъде осъществен без прекъсване. Никой от пътуващите не трябва да напуска вагона нито по заповед, нито по собствено желание. Никакво забавяне на пътуването не трябва да има освен при техническа необходимост. Разрешението за транспортирането се дава на основата на бъдещо освобождаване на германски или австрийски военнопленници или интернирани в Русия. Размяната се възприема като лично задължение на посредника и пътуващите. Осъществяване на възможно най-бързото преминаване от швейцарската до шведската граница според техническите възможности.

 

В руската емигрантска историография съществува тезата, че включването на двата пункта (7 и 8) за освобождаване на военнопленниците е наложена от Ленин, за да се създаде поне привидна равнопоставеност на двете страни в споразумението, доколкото болшевиките нямат свои представители в изпълнителната власт и не разполагат с мнозинство в съветите, и затова няма как да я осъществят. Възможно е и друго тълкувание – това е задължение, което ще бъде изпълнено след като партията на Ленин поеме ключови позиции в управлението на Русия и има възможност да го осъществи, нещо което на практика се случва половин година по-късно.

 

Съществуват поне два отделни списъка на възползвалите се от споразумението на болшевиките с германците. Пътниците в първия „Ленинов“ вагон са не по-малко от 30 души. Освен него по същия начин и по същия маршрут преминават повече от 150 други руски политически емигранти заедно със семействата си.

 

Основната част от тях са членове на Руската социалдемократическа партия (болшевики), но немалко са членове на Всеобщия еврейски работнически съюз в Литва, Полша и Русия (БУНД), на Социалдемокрацията на Полско-Литовското кралство, на Латвийската и на Литовската социалдмократически партии, на Полската социалистическа партия, на Партията на социалистите-революционери (есери), анархокомунисти, на Еврейската социалдемократическа работническа партия „Поалей Цион“, на Ционистко-социалистическата партия и двадесетина непринадлежащи към определени опозиционни леви руски партии.

 

За около две седмици „чумният бацил“ на болшевишката революция е доставен в Русия в „пломбирания вагон“, по думите на Уинстън Чърчил. На 3/16 април Ленин пристига на Финландската гара в Петербург. В литературата винаги се говори за един вагон, но е повече от очевидно, че близо 200 човека са твърде голям брой пътници и вагоните са били повече, а вероятно е имало и други подобни по-малки групи, които са следвали прецедента на Лениновия случай.

 

В сбирката със секретни документи на Главния архив на Външното министерство в Берлин се съхранява един документ – шифрована телеграма от шарже д`афера на германската легация в София барон фон Рихтхофен до ръководителите на немската дипломация от 13 юни 1917 г. Той дава допълнителна светлина върху подготовката на Болшевишката революция. Баронът докладва, че българското правителство на д-р Васил Радославов му е предало списъци на руски политически емигранти, които веднага са били дадени на разположение на органите на немското контраразузнаване за препредаване на представителството на Генералния щаб в Берлин.

 

Става дума за 16 руски политемигранти заедно с техните семейства – общо 35 човека. София настоява колкото се може по-бързо, а най-добре между 20 и 25 юни, те да бъдат настанени във второкласен вагон и без спирки по пътя да бъдат превозени през Австро-Унгария и Германия по станалия вече обичаен маршрут. Тъй като тези лица нямат финансови средства, България им осигурява безплатен железопътен превоз, и моли правителствата във Виена и Берлин да постъпят по същия начин. Те трябва да бъдат съпровождани от пристигналия в Стокхолм за конференцията на цимервалдската левица български социалист Никола Харлаков заедно с жена си, известна в социалистическите кръгове като Койка Тинева, и двамата принадлежащи към цимервалдското направление.

 

Всички руснаци са привърженици на Ленин и затова по политически причини е нужно към тях да се прояви голямо внимание. За съжаление, списъкът на пасажерите не е намерен и е лесно цялата акция да бъде отмината с пренебрежение. Все пак са известни две от имената на политемигрантите. Единият е Иван Кинкел, охарактеризиран като „личен приятел на Ленин“ от българския дипломат Рачо Косев.

 

Другият е още по-интересен. Става дума за лекаря Николай Семашко, който се установява в България по време на Балканските войни. Той е зет на В. Плеханов, но е привърженик на Лениновите идеи. След завръщането си в Русия през септември 1917 г. е изпратен в Москва и е избран за председател на един от местните районни управи в града. Като такъв е делегат на Шестия конгрес на РСДРП (болшевики) и после участва в ръководството на болшевишката революция в старопрестолния град.

 

След успеха на революцията е назначен за управител на Медико-Санитарния отдел на Моссовета. От 11 юли 1918 г. до 25 януари 1930 г. е народен комисар (министър) на здравеопазването на РСФСР. Без да разполагаме с повече сведения за конкретната „транспортна акция“, е лесно да се забележи че българският принос в осъществяването на Болшевишката революция през октомври 1917 г. съвсем не е символичен.

 

Преките, тесни, по същество съюзнически контакти между Царство България и Съветска Русия продължават и по-късно. Още през декември 1917 г. българските власти установяват връзка пряко с В. Ленин чрез лидера на „широките“ социалисти Янко Сакъзов, който да го осветли по българския национален въпрос. Лично премиерът Васил Радославов съставя специална мисия в Петроград начело със Стефан Чапрашиков, в която са включени тесните социалисти Роман Аврамов, Борис Стомоняков и Шаблин, нарочно назначени в Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост. Подобни примери могат да бъдат привеждани в доста голямо количество.

 

В заключение е лесно да се установи, че сериозното българско участие в Болшевишката революция и установяването на съветската власт по места не идва по линия на организирани или случайно намиращи се в Русия български революционери социалдемократи. То е централно организирано и ръководено от официалните български власти – правителството на Либералната коалиция на д-р В. Радославов.

 

Следвайки примера на старшия си партньор в Централните сили, Германия, българските власти активно съдействат и дори в отделни случаи поемат инициативата за превоза на руските революционни политически емигранти по „германския маршрут“ и изпращат свързани с тях български социалдемократи. Очевидно е, че всички средства за постигане на победата и дори само за изваждане от войната на най-голямата сухопътна армия в света са допустими, включително заиграването с крайната лява революционна опозиция в страната.

 

Тези усилия са резултатни не толкова поради „предателството“ на левите социалдемократи в България, в Русия или в Европа с и подчиняването им на Централните сили и не могат да бъдат обяснени само с „немското злато“ за Болшевишката революция. Те стават възможни поради временното съвпадение на тактическите интереси на двете страни, като всяка от тях запазва своите далечни несъвместими стратегически цели. Именно това стечение на обстоятелствата създава условията за успех на революцията.

 

Това временно сближение намира израз и по-късно във взаимното признаване на Вайрмарската република и Съветска Русия чрез договора в Рапало. За съжаление, България не продължава по същия път, защото не разполага с огромните немски и съветски ресурси, които биха я направили сравнително по-самостоятелна в политическо отношение. Под диктовката на Антантата, тя не само скъсва дипломатическите си връзки с Москва за повече от 15 години, но и след това е прекалено колеблива в тяхното използване за своите си цели.

 

Валери Каменов Колев е български историк и хабилитиран преподавател – доцент по Нова българска история. За читателите на „Свободен народ онлайн” сигурно ще е интересно да прочетат по-подробни биографични данни за него, което могат да направят тук: http://vkolev22.blog.bg/lichni-dnevnici/2006/11/24/biografiia.26242  Редакцията на „Свободен народ онлайн” с удоволствие препоръчва на читателите си, академичният исторически блог на г-н Валери Колев.

Публикувана в Минало
Петък, 27 Ноември 2015 14:55

Победени, без да бъдем бити

Днес е 27 ноември. Датата, на която преди 96 години беше подписан Ньойският мирен договор. Договорът, сложил край на Първата световна война (1914-1918) за България, осакатил земята ни и безмилостно орязал нейните граници.
По силата на този договор Добруджа бе върната на отдавна победената Румъния, като освен Тулчански и Кюстенджански окръг, дадени й още след Берлинския конгрес (1878), като компенсация за присъединената към Русия Бесарабия, под румънска окупация за 21 години, до септември 1940 г., останаха още Силистренско и Добричко. На тогавашните румънски политици подаряването на Южна Добраджа очевидно беше недостатъчно, защото те обидено искаха Русе, Шумен и Варна.
Пак според него, беше отнет и първоначално поставен под международен протекторат, а после присъден на Гърция, излазът на България на Бяло море между устията на реките Места и Марица, заедно с градовете Ксанти, Дедеагач и Димотика.
Сърбия, която беше безславно разгромена през 1915 г., след Ньой успя да прибави, към заграбената след Междусъюзническата война (1913), Вардарска Македония и цялата Струмишка околия, заедно с Босилеградско, Царибродско, с части от Кюстендилска, Трънска и Кулска околии. Тези придобивки изобщо не попречиха да се попита дали могат да се вземат и Видин, Кула, Белоградчик, Перник, Трън.
Години след края на войната командващият 3-та отделна армия на Добруджанския фронт, генерал Стефан Тошев, щеше да напише в спомените си знаменателното определение „Победени без да бъдем бити". Следвайки горчивата истина, българските полкове щяха да се изтеглят в старите граници на царството, като оставяха зад себе си 96 хиляди души войници и офицери, от частите на цели 3 дивизии, разположени на Запад от Скопския меридиан, в заложничество като гаранция, че няма да подновят участието си във войната.
България беше унизена. Политическите партии, които подведени от 18-те точки на американския президент Уилсън, че на държавите напуснали войната няма да бъдат отнемани територии и няма да бъдат налагани тежки контрибуции, направиха толкова много за разпространяване на капитулантската пропаганда по фронтовете и за деморализирането на войската, изпадаха във взаимно унищожителни войни и обвинения.
Висшите военни началници започнаха да демобилизират огромната 885 000-та българска армия.
Корабите и тежкото й въоръжение бяха отнети от страните-победителки. Ликвидиран беше подводният и надводен военен флот.
Разпространени бяха списъци с издирвани български офицери, които да бъдат предадени на съдилищата на Съглашението.
Съюзническата комисия от всевъзможни раси и държави прокарваше новата западна граница, без да се съобрази дори с паметта на мъртвите. В резултат на това селото Голеш, Босилеградско, беше разделено като църквата му остана в България, а селските гробища бяха дадени на Сърбия. На страната ни бяха наложени тежки икономически санкции и беше забранено тя да има своя армия, като пехотните полкове бяха сведени до състав на дружини.
Всичко това беше Ньой и неговите решения, приложени на практика.
От някогашните учебници по история би трябвало да помним, че след като подписал договора, министър-председателят Александър Стамболийски хвърлил перодръжката.
Днес, 96 години по-късно, трудно можем да си представим цялостните измерения на човешката и националната трагедия, преживяна през от онези горчиви дни.
Днес, ние дори не говорим за това.
Отбелязваме само датата в историческия си календар.
Може би, защото сме загубили връзката с паметта си.
Може би, защото не знаем или защото не се възпитаваме да знаем.
Може би, защото така е по-лесно и по-просто.
Може би, защото свикнахме, че всеки, който по един или друг начин се докопа до едно или друго ниво на управление, има право да смята, че така е трябвало, че това е даденост и че от него започва историята на България.
Погледнато в малко по-дългосрочен план или пречупено през сега случващите се събития в цяла Европа, за държавата ни подобни констатации са не само погрешни, но и пагубни.
Защото през оня далечен ноември на 1919 г. цяла България е обхваната от протести. Стотици хиляди българи протестират срещу Ньойския диктат. Митинги покриват цялата българска земя – София, Пловдив, Бургас, Варна, Добрич, Кюстендил, Пазарджик, Горна Джумая...
Протестират българите осъдени на изгнание от откъстатите землища. Протестират българите от вътрешността на страната.
Народното събрание обявява тридневен траур, а върху сградите на всички държавни институции са провесени черни флагове.
Военните части се изтеглят на осъдените на окупация територии, изпратени от плача на местните българи.
Българските ученици от прокудените краища в продължение на години отказват да посещават чуждите училища и да участват в служби на чужди свещеници.
По една зловеща ирония на съдбата или по волята на безкрайно отмъстителните победители, подписването на Ньойския мирен договор съвпада с Деня на победите на Българската армия, с празника на победата в Сръбско-българската война (1885).
Затова с нарочна заповед Празникът на победите се премества на 6 май, а 27 ноември е отреден като Ден на паметта, в който България е длъжна да помни всичко това, което и е било отнето несправедливо.
Защото именно Ньойският договор обрича на забрава и на унищожение хилядите братски могили и безименни гробове, осеяли добруджанските полета и чукарите на Македония, кръвта на героите, неимоверните усилия на народа, повярвал в себе си и полетял към своето обединение.
Именно Ньойският договор е прокобата, която предопределя комплексите, политическите изстъпления и вакханалии, настъпили през следващите няколко десетилетия.
В резултат на Ньой деморализираната ни нация става лесна плячка на уклони, ереси, революционни и псевдореволюционни течения.
По тази причина бившият ротен командир Коста Янков ще стане левичар-анархист и ще организира атентата в Света Неделя през април 1925 г., като с това ще извърши масовото убийство на повече от 120 генерали, офицери и граждани, между които и цвета на българската армия и свои бивши другари по оръжие на Македонския фронт.
Пак по тази причина школниците от славната Дрангова школа в Скопие ще се разделят на комунисти и фашисти и ще се избиват взаимно с неистова ярост, забравили посланията на безсмъртния си командир.
В тези гонения „комунистът" Крум Кюлявков ще преследва до смърт „фашиста" Йордан Бадев. Без значение, че единият е толкова комунист, колкото другият е фашист.
Защото и българският комунизъм, и българският фашизъм, са всъщност побългарените уродливи форми на политическите различия и на борбата за власт в обезверената и унижена България в годините след Ньой.
Такава е историческата съдба на днешната дата - превратна, тъжна и прокобна. Днес вече и забравена.
Но с една разлика, при това много съществена, която не е в наша полза.
Тези, които тогава, преди 96 години, са били начело на държавата, на народа и войската, са знаели за какво са воювали и какво са изгубили, без значение от личните си политически предпочитания.
Точно това, което днес всички ние сме забравили или се стараем да забравим. Защото така ни е по-удобно.
Или както е казано в библията, тъжно е да гледаш как слепци водят слепци.
Представете си за миг, че трябва да анкетираме настоящия военен министър, изявен любител на сухопътните операции в Сирия, за Ньой и за неговото значение за българите останали под диктата му извън днешните ни граници, за националната отговорност и всичко ще стане ясно.
Липсата на моментно политическо мъжество е преодолимо качество, но липсата на национална памет ни отрежда най-незавидното място в ъгълчето на низвергнатите и безименните.
Защото само в паметта на народа ни се крие умението да възкръсваме, да преодоляваме несгодите, без да се самосъжаляваме, да оцеляваме без да потъпкваме националното си самочувствие. Или всичко това, което днес просто ни липсва...

 

Източник: http://www.focus-news.net/opinion/2015/11/27/35745/pobedeni-bez-da-badem-biti.html

Публикувана в Минало