Четвъртък, 10 Декември 2015 09:19

Андрей Райчев поучава Путин

Навремето Путин много сбърка с Украйна, а после допусна още една груба грешка: заложи на Турция, прегърна Ердоган - и получи лош шамар. За България обаче това може и да е от полза, казва Андрей Райчев в интервю за ДВ.

Какво означава за България сегашната криза в руско-турските отношения? Как се тълкува тя в страната и какви ще са последиците от нея? На тези въпроси отговаря социологът Андрей Райчев. Ето обобщение на заключенията му:

Райчев: Ще започна с реакцията на правителството. Българското правителство е в небрано лозе. За да обясня защо, ще се спра първо на турската политика. Това, което Турция прави с Европа в момента, е шантаж. Чисто и просто: „Дай ми пари и ми направи политически отстъпки, защото в противен случай отварям шлюза и Европа е залята от още три милиона души”. Европа се поддаде на шантажа и вече плаща както политическата, така и финансовата цена.

"България би потънала в хаос"

Този шлюз обаче се намира точно на границата на България. За самата Европа нахлуването на три милиона мигранти е тежко преживяване, но в крайна сметка - бълха я ухапала. Хайде, да не е бълха - пиявица. Докато за България си е направо чудовищно. Не три милиона - петстотин хиляди да преминат през България, и страната ще потъне в хаос. Дължи се на много фактори, като бедността не е първият сред тях. България е слаба, още не добре организирана държава. И така нататък. По тази причина българското правителство е принудено да се умилква на Турция. Или по-точно - смята, че е принудено. Защото Турция нито ще ги спре тези три милиона, нито ще ги пусне само заради България. Тъй че това е просто страхова реакция и надценяване на собственото значение. Но нашият премиер така си представя онова, което може да направи за България.

Има и друг аспект. Същата тази криза отново върна България на терена с газопроводите. Нека първо да видим как се развиха нещата в Русия. С Украйна Путин допусна една изключително груба грешка. Той загуби една братска страна, а един приятелски народ се оказа враждебен, дори може би на границата на Русия възникна така да се каже „втора Полша”. Руснаците обаче посрещнаха с овации таза груба грешка - само заради присвояването на едно малко полуостровче. Същото се повтори после с политиката към Турция. Господин Путин заложи на Турция, отиде там, прегръща се с Ердоган, сглоби "Турски поток", но тази нова груба грешка не доведе до съзнанието на хората простия факт, че той много слабо играе шах. Човек трябва просто да погледне в учебниците по история - и веднага ще разбере, че руско-турските войни са най-честите войни в историята на Европа. Тоест, тази братска прегръдка не е възможна. Но Путин си представяше, че е възможна, защото беше много ядосан на други. Накрая получи от Ердоган унизителен и лош шамар, но - колкото и да е парадоксално - отново получи народното одобрение, защото държа остра реч и „каза някои истини”.

"Путин просто няма друг изход"

След този фалит в Турция, Путин просто няма друг изход, освен България да влезе в ролята на резервен газов коридор. Така че сега трябва да се оттеглят всички тия декларации, че България е лоша. Чудя се дали ще има пиар-кампания по руската телевизия, в която вече няма да се казва, че България е една лоша страна, а напротив, че ние сме братушки. Нещо под мотото: „Хороша страна Болгария, но Россия лучше всех”. Тоест, предполагам, че за този газов коридор отново има шанс, стига нашите съюзници да разрешат. Правят се някакви движения, доколкото си представям, но те тъй или инак са тайни.

Колкото до реакциите в българското общество на руско-турските напрежения: истината е, че около България има две големи страни, Турция и Русия, и че тези две страни се преживяват асиметрично. Традиционно Турция - по много причини, главно поради религиозните различия и османското минало - се схваща като по-непосредствената заплаха, а Русия като гаранция срещу нея. Такъв е просто инстинктът на българския народ.

 

Източник: http://www.dw.com/bg/%D0%BF%D1%83%D1%82%D0%B8%D0%BD-%D0%BC%D0%BD%D0%BE%D0%B3%D0%BE-%D1%81%D0%B1%D1%8A%D1%80%D0%BA%D0%B0-%D0%B0-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F-%D0%BC%D0%BE%D0%B6%D0%B5-%D0%B4%D0%B0-%D1%81%D0%BF%D0%B5%D1%87%D0%B5%D0%BB%D0%B8/a-18901076

Публикувана в Гледища
Петък, 27 Ноември 2015 14:29

Виц на деня

- Тази година ще ходя на почивка в Русия.

- Къде?

- Мармарис.

 

Източник: http://offnews.bg/news/%D0%92%D0%B8%D1%86-%D0%BD%D0%B0-%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D1%8F_18754/

Публикувана в Хумор
Сряда, 25 Ноември 2015 09:01

Как Кремъл управляваше България

Нагайката е къс, дебел камшик от сплетени кожени ленти. Как боли и колко унизително е да те налагат с него българите научават още по време на Руско-турската война през 1877-1878 година, когато “освободителите” хич не се колебаят да го използват срещу “освободените” - с и без повод.

"Джобен речник"

Изследователят Антон Тодоров цитира наблюденията на тогавашния руски военен кореспондент Василий Немирович-Данченко, че нагайката е универсалният „джобен речник“ в отношенията между руските войници и българското население по онова време. Той описва такива случаи на, с нищо непредизвикано, насилие от "братушки" срещу обикновени хора. Още по-брутално е поведението на руските представители в Княжество България - генералите Ернрот и Каулбарс, които организират преврати и маркирани от насилие и политически убийства избори. В обръщение към цар Александър Трети по повод на нечувания терор Захари Стоянов пише:“ Какво искате от нас, нещастните, Вие, Царю честитий? Защо Ви бяха Вам нужни тия жертви? Това ли е Вашето православие, славянство, братство, християнство и покровителство? Тия ли са благата, с които Вие ще обсипете България? С кървави жертви, с ножове и с рубли добива ли се влияние, почит и уважение?“.

Какво се е променило оттогава в начина, по който, видимо и невидимо, България е била управлявана от царска Русия и нейните наследници – СССР и режима на Путин? Според наблюдатели, променяли са се само методите, но не и целите.

Окупацията на България и последвалата подкрепа (включително с дивизии на НКВД) за марионетните и комунистически правителства продължават поне 15 години след непредизвиканата с нищо съветска инвазия през септември 1944 година. Важна роля за приковаването на малката балканска страна към имперската колесница на Кремъл играе изкуствено създадената енергийна зависимост на българската икономика от СССР.

Москва и българският уран

Още през втория месец на съветската окупация, в страната пристига голям отряд на НКВД, чиято цел е да обсеби добива на уран. Със задачата се заема личният поръчков килър на Сталин за специални операции Павел Судоплатов. Москва е вече уведомена от „къртиците“ си в Лос Аламос за напредъка на американците в създаването на първата атомна бомба. Съветската империя протяга пипалата си към откритите от германски геолози през 30-те години на миналия век находища на уран в Югозападна България. В СССР дотогава не са открити находища на стратегическия материал, а рудата в завзетата от Червената армия Чехословакия се оказва с много по-ниско съдържание на радиоактивни елементи в сравнение с находището край софийското село Бухово, например. В него са изпратени 300 съветски инженери, а целият район е блокиран от части на НКВД. Съветски и руски експерти са категорични, че взривената през август 1947 първа болшевишка атомна бомба е била направена с обогатен български уран.

През целия период на съветското „присъствие“ от страната са изнесени близо 17 хил. тона уранова руда, чиито еквивалент е над 300 тона обогатен уран. На АЕЦ „Козлодуй“ са доставени едва 12 тона, а и първоначалните планове на Москва са били централата да бъде построена на територията на СССР.

Една от рожбите на българо-съветската дружба - АЕЦ Козлодуй

Една от рожбите на българо-съветската дружба - АЕЦ "Козлодуй"

След скъсването на отношенията между СССР и Югославия, Москва се опасява София да не се повлече по Тито и така да бъдат прекъснати доставките на стратегическата за съветския режим суровина. За да бъде предотвратен подобен сценарий, по време на скалъпения процес срещу Трайчо Костов, НРБ е окупирана за три месеца от преоблечени в български униформи отбрани дивизии на НКВД. Случката се повтаря седем години по-късно, след като Тодор Живков е взел властта през 1954 година. Тогавашният съветски посланик Юрий Приходов си "поръчва" да го охранява КГБ, след което се захваща да напише речта на новоизпечения малограмотен български диктатор пред “историческия” Априлски пленум от 1956 година. Следват три фалита на НРБ, два опита за присъединяването ѝ към СССР, повторно откриване на концлагерите, “възродителни“ процеси, убийства на дисиденти и още куп ненаказани тежки престъпления. В крайна сметка се случва проектът на руските царе и велможи за “Руско-дунавска област”, популярен още и като “Задунайская губерния”. НРБ се превръща в колониален придатък от типа “шестнайсета република”.

Тоягата на енергийната зависимост

Наскоро изследователят Антон Тодоров публикува редица документи, които показват, че властелините в Москва не са желаели НРБ да разширява добива и проучванията на собствен нефт и газ, нито пък да си ги купува от други страни, освен от СССР. Тръгващите от съветските находища към България газопроводи и електропроводи, заедно с работещия със съветски нефт Бургаски нефтокомбинат, се превръщат в новите лостове за дистанционно управление и подчинение на НРБ от Съветската империя. На страната е наложена и своеобразна енергийна ангария: да изпраща ежегодно в СССР по 800 работници за съветските нефтени и газови находища и тръбопроводите от тях към Западна Европа и Турция - дейност на обща стойност 500 млн. рубли. НРБ е задължена също да доставя стомана, дрехи и храни за съветската енергийна промишленост, която крепи комунистическия режим в Москва. Дефицитът на електроенергия в България е можел да бъде покриван само с внос от СССР.

Икономическият разпад на империята през 80-те години на миналия век докарва съветското ръководство до нервен срив. Причината е, че марионетните му правителства в Източна Европа не се справят със задачата да изпълняват доставките към потъващата планова икономика - заради външните дългове, военните разходи, корупцията и огромното пилеене на ресурси. Шефът на българския Комитет за планиране Станиш Бонев бил публично заплашен от новоназначения през 1985 г. от Горбачов съветски премиер Николай Рижков (в момента името му е в списъка на руските политици със забрана да посещават ЕС – б.а.), че ще нареди да го вържат в чувал заедно с неговия съветски колега.

„Хибридната война“ на Путин срещу новите и стари „врагове“ на Русия включва в арсенала си почти всичко, познато от времената на Сталин и Брежнев. Освен грубата военна сила и пропагандните потоци, режимът в Москва не се колебае да използва и заплахи като търговско ембарго или спиране на „енергийните кранчета“. Продължава и покупката на партии и политици.

„Петата колона“

Прорруска демонстрация в София. Съвременници на нерушимата дружба между двата

Прорруска демонстрация в София. Съвременници на нерушимата дружба между двата "братски" народа

Този инструментариум се прилага и срещу България. Доказателства откриваме не само в поведението на партии като БСП, „Атака“ и ДПС, но и в „газовите войни“ и корупционни проекти като „Големия шлем“. Ярък пример в това отношение е печалната история на българо-руското дружество „Топенерджи“ и криминалният опит на „Газпром“, с помощта на „Мултигруп“, да превземе тръбите на българската газопреносна мрежа. „Дарението“ е трябвало да мине през взетото на подпис от правителството на Жан Виденов решение - с активното участие на български министър и двама енергийни босове с рангове на заместник-министри.

В Москва изобщо не са очаквали съпротива срещу операцията за придобиване на българските тръби по схемата дълг срещу собственост. Вбесени от неблагоприятната за Кремъл развръзка, министрите и олигарсите на Елцин замислят контраудар: българският посланик в Москва е повикан в полунощ от първия заместник-министър на външните работи Александър Авдеев, за да му съобщи, че Русия спира износа на газ за България. Поводът е повече от измислен – руската страна не можела да фактурира природния газ като стока при пресичане на границата, защото текущата му цена била неразделим сбор от цената на горивото и цената на транзита. Налагало се Русия да спре подаването на газ, за да не нарушава собствените си митнически закони.

Скалъпената провокация обаче се оказала и доста глупава – в отговор българският посланик предположил, че, след подобна наглост, по същите причини на България ще ѝ се наложи да спре транзитирания през нейна територия руски газ за Турция. Отговорът прозвучал като плесник за висшия кремълски сановник и в един часа през нощта той прекъснал срещата. Поради късния час и липсата на свидетели на случката, дипломатът решил да уведоми на сутринта София за обявената от Русия „газова война“. За изненада на посолството обаче още през нощта „Петата колона“ в България вече била вдигната на крак. В ранни зори депутатът на БСП Евгени Кирилов дори успял да внесе в Народното събрание питане до външния министър кой е разрешил на българския посланик в Русия да поставя ултиматум на Кремъл за спиране на руския транзит към Турция.

Публикувана в Свят

Службите за сигурност на Казахстан обвиниха арестуван бизнесмен с руски връзки във финансиране на скорошните антиправителствени протести като част от готвен план за държавен преврат, предаде "Ройтерс".

Тохтар Тулешов, който е известен най-вече като изпълнителен директор на една от най-големите пивоварни в страната, бе задържан още през януари, но досега властите не бяха разкрили в какво е обвиняван.

"Планът му включва дестабилизиране на ситуацията в страната чрез създаване на горещи точки, организиране на протести и масови безредици", обяви говорителят на Националния комитет за сигурност Руслан Карасев. "Имаме доказателства, че демонстрациите срещу т.нар. поземлена реформа, състояли се в Атирау, Астана, Алмати, Уралск и Къзълорда, са инициирани и финансирани от Тулешов."

Адвокатът на бизнесмена не е бил открит за коментар.

По думите на Карасев през уикенда са задържани още няколко души, заподозрени за съучастници на Тулешов. Сред тях има и двама полковници, управлявали две отделни военни бази.

Тулешов управляваше и казахския клон на базирания в Русия Център за анализ на терористичните заплахи. На уебсайта си catu.kz организацията публикува проруски и антизападни анализи, включително материал, който намекваше, че терористичната групировка "Ислямска държава" изпраща подкрепления на украинските националисти.

През април и май в няколко големи града на Кахастан се състояха протести срещу промени в законите на страната, които ще позволят на чужденци да наемат земеделски земи за срок от 25 години. Предложението бе одобрено през ноември миналата година и трябва да влезе в сила от 1 юли.

То само подхрани страховете на голяма част от местното население, че земите им ще бъдат изкупени от китайски инвеститори. Мнозина се боят, че промените ще се окажат пагубни за 17-милионния Казахстан за сметка на съседа им Китай. Двете страни споделят дълга обща граница, а Пекин инвестира много средства в енергийния сектор и инфраструкутрата на съседа си.

Публикувана в Свят

"Руския външен министър го хвана срам от думи на Борисов"

Сергей Лавров е на мнение, че изказването на Борисов вчера пред Американската търговска камара, е укоримо.

Руският външен министър Сергей Лавров каза, че би се срамувал, ако беше на мястото на българския премиер Бойко Борисов заради изказването му пред Американската търговска камара в България вчера.

Думите на Борисов, подразнили Лавров, бяха в контекста на направен от него преглед в българо-американските отношения, в които, според оценката му, България е по-лоялният партньор. Вчера премиерът говори назидателно пред представителите на американския бизнес с думите "толерираме го, дори когато не е много за толериране".

Публикувана в У нас
Понеделник, 28 Септември 2015 12:39

Шериат по християнски

„Така, както понякога има състрадание,
което наказва, така има и жестокост,
която щади.”

Константин Блажени

Противопоставянето на умерения ислям на радикалния ислям е тактика, която Западът възприе още със старта на войната (действително е война) срещу тероризма през 2001 г. Оттогава насам стълкновението протича по две писти: военна и идеологическа. Военната аз не съм компетентен да коментирам – за това си има специалисти. Ако съдя по резултатите й в Париж и Брюксел, в Мадрид, в Лондон, в Москва и Анкара обаче, не ще да е кой знае колко успешна. Вълнува ме по-скоро идеологическата, идейната битка. Не само защото на това море аз съм капитан, а и защото тя предшества, придружава и детерминира военната. Преди да се случат по улиците, по влаковете, по летищата и автобусите, по площадите, по заведенията и концертните зали на големите европейски центрове, масовите убийства са се случвали многократно в представите и мечтите на атентаторите.

Двете войни (менталната и физическата) са свързани неразривно – една обща война са, защото са една обща действителност. Доколкото последователността е от менталното, от метафизическото към физическото убийство, ако решим, че превенцията е най-добрата отбрана, първото сражение трябва да бъде за сърцата и душите на потенциалните терористи. Лесно е да се каже – трудно е да се направи. За всички е ясно, че ако спечелим идейната, вече сме спечелили и военната битка, без изобщо да сме я повели. Спечелили сме я по най-безкръвния, по най-лекия, по най-целесъобразния, по най-хуманния начин – като сме я предотвратили. Как обаче да стане това практически, още не е изнамерил никой. А не сме изнамерили, не защото цивилизацията ни е неизобретателна, а защото простата на пръв поглед материя е всъщност неимоверно сложна, заредена със скрита противоречивост, която се разкрива и започва да саботира усилията ни в хода на конфликта. Америка, а по нея и Европа, тръгна, както споменах, да противопоставя умерения ислям на радикалния ислям. Веднага след покушението срещу кулите-близнаци САЩ решиха да вдигнат в съседство с руините, погребали телата на хиляди нюйоркчани, огромна джамия. Символиката на този жест беше ясна като ден: да тръгнем с добро срещу злото, да противопоставим мира на войната, да изправим срещу верската нетърпимост на варварите толерантността на християнската ни цивилизованост. Звучи красиво и благородно, но, както доказаха впоследствие многобройните терористични акции и на западноевропейска, и на азиатска, и на африканска земя, неефективно и дори контрапродуктивно. Великодушието на Вашингтон и на западноевропейските му партньори не трогна, не демобилизира, не демилитаризира армията от атентатори: радикалният ислям продължи да се радикализира в сянката на това великодушие – чак до днешните поголовни безчинства на Ислямска държава. Неуспешността на подхода на Запада се обяснява само донякъде с месианския, с мисиониращия характер на исляма като религия. И християнството е мисиониращо, но не мисионира с подобни кървави похвати. Макар че го е правило преди 5-6 века, когато е било на днешната възраст на исляма. От това обаче не следва, че всичко е въпрос на време, че след 5-6 века и ислямът като християнството ще порасне нравствено, ще се очовечи и култивира – процесите са непредсказуеми и не подлежат на такова механично тълкуване. Само догматиката на комунисти и детерминисти счита, че само по себе си времето ни води от несъвършеното към съвършеното, че общочовешкият еволюционен процес е по правило прогресивен и съзидателен, че историческият опит автоматично ни прави по-добри и по-морални. Тъкмо този окървавен опит свидетелства, че пред човека пътят към възхода е точно толкова открит и възможен, колкото и обратният път, пътят към пещерното варварство.

Ако тръгнем от корените на двете водещи световни религии, ще установим едно различие, което е съществено в морално отношение: Идеологията на християнството (Новият завет) не допуска (за разлика от Стария) убийство на неверници и друговерци, докато Коранът направо го препоръчва, давайки в сурите си дори конкретни указания, практически съвети как да се убиват грешниците. На тази база става трудно да се направи морално разграничение между радикалния и умерения ислям – и двата са фундаментални, и двата черпят от първоизвора, изхождат от Корана, който пък изхожда от нетърпимостта към другомислещия. Докато дидактичният, нравоучителен характер на Евангелието протича под върховенството на свободната воля, на правото на съзнателен свободен избор на всяка личност, Коранът е стопроцентова дидактика. За разлика от Новия завет, Коранът не подбира средства в защита на правата вяра, допускайки и насилие, и лъжа, и измама, и проституция, и търговия с жива плът. Фактически всяко престъпление, сторено в името на правата вяра, автоматично става не само морално допустимо, а и стратегически необходимо, превръща се от злодеяние в добродетел. Ето защо ми се струва, че както е несъстоятелно да се говори за умерен фашизъм, комунизъм или расизъм, така е несъстоятелно да се говори и за умерен ислям – безскрупулността обединява. Не ще и дума, че далеч не всеки мюсюлманин е терорист, че милиони мюсюлмани осъждат атентатите с непримиримостта, с която ги осъжда и европейската общност. Това обаче са присъди на непоследователните, на отклонилите се от императивите на Корана мюсюлмани, на ревизионистите. Пък и не в това е въпросът. Както знаем от пропитата с толкова кръв и сълзи история на миналия век, има немалко болшевики и националсоциалисти, които изначално са осъждали масовите убийства на двата тоталитарни режима, вследствие на което сами са ставали жертва на собствените си партии. Наличието на вътрешнопартийна съпротива срещу насилието (днес бихме я нарекли дисидентство) не прави обаче двата режима по-малко престъпни. Защото онези политически идеалисти и дисиденти, които са се опитвали да очовечат безчовечните си партии, са непоследователните комунисти и нацисти – и двете доктрини не само позволяват, а и изискват саморазправа на институцията с другомислещия. Тъкмо тук са заровени корените на злото, оттук тръгват изтребителните комунистически и нацистки концлагери. Така е и с исляма, чиито теоретични постановки не само позволяват, а и диктуват саморазправа с друговерците – дори хомосексуализмът се наказва според Корана със смърт. Тъкмо това обстоятелство подхранва психологически и идейно и издевателствата на Ислямска държава, и масовите убийства в Париж и Брюксел, в Мадрид, в Москва и Лондон, и атентата на летище Бургас, ако щете. Унищожават се неверници и друговерци, доброто громи злото. Така е не според някакви своеволни екстремни интерпретации на Корана – така е според автентичния Коран. За диалектическата взаимовръзка между цел и средства, за елементарния принцип, че благородни каузи не могат да се преследват с неблагородни похвати, Коранът не иска и да чуе – вместо, както прави християнството, да съизживява и разбира с мъчителни усилия драматизма на вярата и безверието, Коранът предпочита да елементаризира, да схематизира и да етикира и съди с лека ръка. Въдворяване на правата вяра без оглед на средствата – ето водещата инструкция, която дава Корана на последователите си. От което закономерно следва, че за да се обезсили терористичната вълна, заплашваща да залее целия свят, е необходимо преди всичко да се отнеме идеологическия, идейния ресурс на исляма. Как обаче да стане това на практика, след като няма кой да пренапише и облагороди Корана така, както Евангелието пренаписа и облагороди Стария завет, изхвърли от Вечната книга принципа око за око зъб за зъб, превърна насилието на старозаветниците в новозаветно милосърдие, подмени нетърпимостта с толерантност, мъстта – с прошката? През близките векове аз не виждам как ислямът ще извърви тази морална еволюция – всеки опит за преосмисляне на Корана ще бъде санкциониран от самия Коран, който е така канонизиран и склеротизиран, че, за разлика от Вечната книга, за нищо на света не би допуснал каквато и да е реформа – всяка подобна стъпка е считана за непростимо престъпление, което трябва да бъде подобаващо наказвано. А едва ли е необходимо да уточнявам, че единственото подобаващо наказание е смърт.

Платеният с хилядите жертви на тероризма опит на новото хилядолетие говори, че толерантността, с която Оксидента се отнася към Ориента, не само не омекоти фронтовете, а напротив: доведе до нови и нови издевателства. Противопоставянето на умерения ислям на радикалния ислям, на което Западът разчиташе, доведе до неочакван резултат: вместо умереният ислям да прогони от съзнанието на мюсюлманите радикалния ислям, стана обратното. Толерантността на Свободния свят подхрани радикализирането на нови милиони ислямисти – не само на арабска земя. Така дяволският кръг се затваря, а отбраната ни срещу терористичните изстъпления става все по-трудна. Тогава? Ще се наложи Западът да направи стъпката, за която в момента не иска и да чуе: да стане по-малко толерантен не само към радикалния, а и към умерения ислямизъм – тогава, когато неговата идеология става несъвместима с основните морални принципи на цивилизационния ни избор. Друг път няма. Откажем ли да тръгнем в тази посока, предстоящите атентати, които дебнат в засада и които, тръгнали от теорията към практиката на исляма, неминуемо ще се състоят, така ще нагнетят и ожесточат общественото съзнание, така ще поляризират фронтовете, така ще подхранят емоционално, така ще екзалтират и мобилизират европейските и американски националисти и екстремисти, че от днешната ни цивилизованост и помен няма да остане. Белязана със саможертвата Христова и с кръвта и страданията на стотици поколения, цивилизация като нашата, за която човешкият живот е висша ценност, трудно би воювала в рицарствен двубой с едно варварство, за което същият живот не струва пукната пара. „На нас ни се умира повече, отколкото на вас ви се живее” – заяви преди петнайсетина години командирът на терористичната банда на заложниците си в руската столица. Последвалата кървава драма илюстрира, че може да му се вярва.

Сама по себе си толерантността е несъмнено благодат, но толерантността на Запада през следвоенния период и особено след гибелта на комунизма има един пагубен дефект: научно-техническата революция и произтичащата от нея консумативна стихия, която приспа инстинктите и наркотизира сетивността ни, я превърна в толерантност без граници. Това противоречи на човешката природа – човекът е ограничаван от толкова условности и е жизнеспособен само в определени лимити, не е пригоден човекът за безгранични величини. Всяка безгранична толерантност – и в това отношение историята на Стария континент предлага изобилие от примери – води до безграничен деспотизъм. Отправено с грешно послание на грешен адрес, днешното ни великодушие към ислямистите е самоубийствено. Да толерираме нетолерантността, която ден след ден ни убива в собствените ни домове, значи да разчистваме пътя към собствената си гибел. Ясните сигнали, които злодействата на религиозния радикализъм перманентно излъчват, трябва да ни доведат до ясни изводи. Несъразмерната толерантност – учи Карл Попър – унищожава сама себе си. По своята органика толерантността е не състояние, а процес – при това процес двустранен. Няма, не съществува еднопосочна толерантност – несподелената, лишената от всякаква взаимност толерантност, която Западът проявява към бежанските тълпи днес, закономерно се превръща по своите последици в толериране на престъпността, на насилието и злото. Всяка безмерна толерантност, която се натъква на милитаризираната нетолерантност на толерирания, е пагубна за толериращия. Показната и безкритична толерантност на Меркел, от която тя междувременно вяло се опитва да се дистанцира, наподобява по-скоро малодушие, гнил компромис на безпомощната неолибералната конюнктура на Запада – масовите издевателства на мюсюлманските бежанци в Кьолн и Хамбург го илюстрират. Едно от най-нашумелите напоследък изследвания, което обобщава германския опит с последната емигрантска вълна от Близкия и не съвсем близък Изток, носи мрачното заглавие „Германия се самоунищожава”. Цялото ни трупано с хилядолетия културно наследство предупреждава от тази зловеща угроза, която днес тегне над нас като никога преди. В „По образ и подобие” Музил е безпощадно точен: „Епоха, в която всичко е позволено, всеки път е носила нещастие на живеещите в нея. Порядъчността, въздържанието, благородството, музиката, нравите, стиховете, етикетът, възбраната – всички те нямат по-дълбока цел от тази, да придадат на живота облик в строго определени граници. Няма безгранично щастие. Няма голямо щастие без големи възбрани.” Възбрани, които да държат изначалната ни вродена нецивилизованост под око. Няма що: безграничните, безгранично свободните общества могат да бъдат местопребиваване само на съвършени създания, каквито всемирът не знае. Доколкото ние, хората, сме природно, генетично несъвършени, съжителството ни е възможно само под надзора на спуснати свише нормативи и под заплахата на въдворени на тяхната база институционални регламенти и санкции. Доколкото е и човек, дори Христос не е съвършен – за Мохамед пък, бракосъчетал се на старческа възраст с невръстно дете, изобщо да не говорим.

Неохотата на Запада да втвърди позицията си спрямо ислямската напаст, нежеланието му да отчете, че атентаторите срещу цивилизацията ни не просто използват ислямската идеология като фасада и повод, а са нейно естествено продължение, задвижени са от фундаменталните теоретични постановки на Корана, има и своите психологически корени. Безграничността, в която най-проспериращите демокрации охолно и безгрижно живеят, идва някакси неусетно и от само себе си, без наш съзнателен принос, без наше собствено усилие. Мъчителни съзнателни, целенасочени усилия – за сметка на това – изисква стесняването, релативирането на толерантността съобразно смъртоносната заплаха, пред която ни изправи нейното абсолютизиране. А на човешката природа е свойствено по-скоро избягване, заобикаляне на усилията, отколкото тяхното съзнателно полагане. Вътрешният джихад, който според Корана е борба за себеусъвършенстване, е лична работа на всеки мюсюлманин – нека си го води, както намери за добре. Външният джихад обаче е насочен срещу фундаментите на християнското ни битие, срещу нас самите – все едно дали сме вярващи или материалисти. Никоя религия и никоя политика, никой бог и никоя цивилизация нямат право насилствено да подменят собствената ни идентичност с чужда – това би било духовно убийство. Което не бива да толерираме. Не призовавам, съвсем не призовавам да водим войната срещу враговете на нашия живот с безскрупулността, с която те я водят срещу нас – и в най-ожесточената битка ние няма да тръгнем като тях целенасочено да избиваме беззащитни жени и деца, да вземаме мирни заложници, да вършим публични назидателни обезглавявания. Става дума по-скоро за административни мерки, които да ограничат правата и свободите на похитителите – така, както те с пръст на спусъка ограничават нашите. Всяка критична гражданска ситуация, и особено войната, която вече бушува открито и скрито под прозореца ни, предполага подобни стъпки. Ограничени от терора са и нашите права на европейци и граждани на демократични общества. Когато милионни европейски градове заприличват на военни биваци, когато въоръжени до зъби полицейски и армейски патрули внушават по улиците ни по-скоро страх и несигурност, отколкото спокойствие и сигурност, когато един случайно изпукал фойерверк в центъра на Париж хвърля в паника стотици минувачи, когато правото ни дори на живот се превърне в борба за оцеляване, гражданското ни общество е длъжно да намери път да възстанови накърнената си гражданственост. На карта са поставени нашите основни права и свободи. Наплашеният човек не е свободен човек – той е роб на страха си. Проспала нехайно генезиса на ислямския тероризъм, в най-близко бъдеще Европа ще се види изправена пред неумолимата алтернатива или да приеме шериата, или да се справи с него чрез ограничаване на толерантността, сиреч, казано по-откровено, по недемократичен път – друга възможност на хоризонта на новото хилядолетие не се задава.

Тук възниква един много завързан въпрос: Принципът за диалектическо единство между цел и средства не е ли валиден и за нас, недемократичните похвати, към които ще прибегнем, няма ли да ограничат собствената ни демокрация, няма ли да накърнят нейната цялостност? Това вече става пред очите ни – мерките за сигурност, които сме принудени да вземаме и днес, за да оцелеем физически, са на практика стесняване на демокрацията ни. Ако от малодушие и криворазбрана толерантност се въздържим от по-сурови мерки днес, рискуваме утре да пожертваме демокрацията си цяла-целеничка, да заменим цивилизоваността на декалога с нецивилизоваността на шериата. Като подгонения от хищника гущер европейската ни демокрация е заставена да пожертва опашката, за да спаси главата – друга, по-приемлива цена на оцеляването няма. Алтернативата е недвусмислена: за да съхраним цивилизацията и за нас, и за потомците си, трябва да я преобразим и да я рамкираме в нови регламенти, които да я направят по-малко уязвима за злото, по-боеспособна срещу агресията на варварството. Неимоверно трудно е, но и неимоверно необходимо.

Въпросът е въпрос не само на тактика и стратегия – става дума, както споменах, и за психология. Радикализмът срещу нас закономерно поражда радикализъм в нас, а все още ограничената по размери днешна битка срещу свободите и правата ни, срещу физическия ни живот рискува утре да прерасне в световна война с несигурен край. Историята на християнството, която през Тъмните векове бе белязана от не по-малко кръвопролития и издевателства, учи, че новозаветният принцип за несъпротива срещу злото е несигурна бариера срещу дремещите в дебрите на съзнанието ни бесове и демони. Те нетърпеливо чакат своя шанс, а дали ще го дочакат, решаваме ние. Тук и сега. Утре, както предупреждава и новоизлязлата книга на Глен Бек „Всичко е заради исляма”, ще бъде късно, а вдругиден – невъзможно.

Източник: Bulgaria Analytica

Публикувана в Свят

Дипломатическата служба на ЕС е решила да наема експерти, за да се противодейства на руската пропаганда, съобщава Euobserver.


ЕС ще плаща 4 350 евро на месец на човек на хората, чиято работа ще бъде „корекция и проверка на фактите на дезинформациите/митовете", разпространявани от Кремъл.


Целта на това скъпо начинание е да „контрира продължаващата дезинформационна кампания на Русия".


До юни ЕС предвижда да подготви план за действие за борба с руската пропаганда.


Източник: news.bg

http://news.ibox.bg/news/id_745944795

Публикувана в Свят

Като член на НАТО България е в готовност да изпълнява своите ангажименти за осигуряване на сигурността в региона, в който сме, увери началникът на отбраната вицеадмирал Румен Николов на съвместен брифинг със заместник-върховния командващ на Съюзното командване по операциите на НАТО генерал сър Ейдриън Брадшоу. 


Брадшоу, който е на посещение в България, разговаря днес със заместник-министъра на отбраната Димитър Кюмюрджиев и с вицеадмирал Николов по редица теми, свързани с учения и възможностите за подготовка и тренировки като част от мерките на Алианса за гарантиране на сигурността, развръщането на сили в отговор на кризи и продължаващото участие на България в операциина НАТО като "Решителна подкрепа" в Афганистан и операцията в Косово.

Публикувана в У нас

Атанас Мерджанов, заместник-председател на ПГ на БСП - Лява България, говорител на НС на БСП, в разговор с Илиана Беновскав седмичното обзорно предаване „На 6-тия ден“ в ефира на „Радио К2”,заяви позиции по следните теми:


Конслутациите при Росен Плевнелиев. Отношенията с Русия


В началото на разговора си с Атанас Мерджанов водещата на предаването „На 6-тия ден" Илиана Беновска попита госта си законсултациите при президента Росен Плевнелиев, които приключиха  в началото на март месец 2015г.

 
"Е ли Росен Плевнелиев полезен като президент на България? Преминаха неговите обичайни консултации за годината със всички парламентарни групи. Каква е вашата визия за тази среща?", потърси коментар Беновска.


Атанас Мерджанов обобщи позицията на БСП с думите, че тази среща е била напълно излишна.БСП е проявила отношение, според него, за да се знае, че едни такива консултации трябва да бъдат водени от държавен глава, който да държи на думите си и на формирането и отстояването на националния интерес.  БСП-представителят обясни, че от партията му са обозначили важните теми за България (на първо място дългът), а самият Плевнелиев на същия ден след приемането на ратификацията за 8-те милиарда евро е подписал указа си за одобрение.

Публикувана в Гледища

България ще подкрепи нов цикъл от санкции срещу Москва, ако проруските сепаратисти нарушават примирието в Източна Украйна, заяви българският външен министър Даниел Митов пред Ройтерс. София възнамерява да изпрати хуманитарен конвой с храни и лекарства, за да помогне на етническите българи, оказали се в зоната на конфликта, но кога ще бъде изпратена тази помощ ще зависи от това, кога доставката й ще бъде безопасна, уточни той.

Публикувана в У нас
Страница 3 от 27