СВОБОДЕН НАРОД

Книгата за Третия държавен съд, идва точно на време, когато обществените настроения са точно на вълната на въпроса за конституционно – наказателната отговорност на министрите. Обществеността знае изключително малко за законодателната основа и практиката около подвеждането под отговорност на министрите преди 09 септември 1944 г. Темата е игнорирана изцяло в учебниците по история за средния курс, а популярните издания пускат епизодично фрагментарни, повърхностни и дори подвеждащи текстове, посветени на съденето на министрите в Третата българска държава.

Книгата на проф. Галунов би трябвало да развълнува ценителите на сериозни изследвания в областта на политическите науки и историята. На първо място, защото Тодор Галунов е един от най-добрите познавачи на изборите в българската история. Той е едновременно историк и политолог – доктор на политическите науки. Книгата му „Избирателни системи и парламентарни избори в България (1919 – 1939“) би трябвало да бъде настолна за всеки, който има някакви амбиции в изборното дело, били те политически или научни.

Трудовете му се четат с лекота и ако дискутиращите по темите за избирателната система в България и за съдебната отговорност на политиците ги бяха чели, родното Интернет пространство със сигурност щеше да си спести декари от безсмислени постинги и писания.

Проф. Тодор Галунов е навлязъл отдавна в дълбоките води на темата за  конституционно – наказателната отговорност на министрите. Последователността, с която той се връща отново и отново към темата за срещите на българските министри с Държавния съд е впечатляваща. Още през 1998 г., излиза книгата му „Втората национална катастрофа. Процесът. Виновниците“. Тя е завършен научен труд със значителни приноси и би било напълно естествено авторът да смята, че е казал тежката си дума по темата. Проф. Галунов обаче съвсеме не смята така и цели 15 години продължава да работи задълбочено над темата за ад се стигне до излязлата в края на миналата година монография „Третият държавен съд. Българските министри на подсъдимата скамейка“.

В „Третият държавен съд“ е запазена структурата от „Втората национална катастрофа“, то текстът е обогатен да такава степен, че спокойно можем да смятаме, че пред нас не е второот издание на „Катастрофата“, а нова книга, която казва твърде много нови неща. Проследени са пунктуално и скрупульозно: Политическата и правна подготовка на съдебното преследване срещу Радославовите министри; Предварителното следствие срещу министрите от „либералната концентарция“; ходът на Третия държавен съд; и в крайна сметка – Епилогът на съдебното преследване срещу Радославовите министри – амнистията и освобождаването на амнистираните министри от гражданска отговорност.

Още в предговора, авторът дава една отлична формулировка за контекста, в който се развиват събитията около Третия държавен съд – съденето на министрите въвлекли България в първата световна война. Той напълно основателно подчертава:

„За отбелязване е, че в сравнение с предишните министерски процеси в България тук обвиненията са много по-сериозни. В крайна сметка става въпрос за определяне конкретната вина на Радославовите министри за българския погром по време на Първата световна война, погребал до голяма степен завинаги мечтите за обединена и силна България. От друга страна Третият държавен съд се провежда в обстановка на тотална криза на демокрацията в общоевропейски и български аспект. За установения в България земеделски режим принципите на Търновската конституция са политическа ерес, а представите на новите управляващи за демокрация значително се разминават с духа и буквата на тогавашния ни основен закон. Всичко това налага своя отпечатък върху процеса, в който през цялото време политическите аргументи господстват над правните“.

Този текст определено няма за цел да преразказва книгата на проф. Галунов но не може да не се отбележат още няколко важни момента в нея. За политически изкушения читател би си струвало да си купи този солиден том, дори и само заради първата точка на Глава първа, която се нарича „Съдебната отговорност на министрите през вековете“. Познавателната стойност на този стегнат и едновременно с това, съвсем не повърхностен преглед на историята на съденето на „слугите на народа“ е вън от всякакво съмнение. Трябва обезателно да познаваме историята за да не я повтаряме било като драма, било като фарс – нещо, на което сме постоянни свидетели през 2013 – 2014 година.

За голяма част от читателите, книгата ще бъде истинско откровение и те ще научат безброй неща за хора, изиграли огромна роля в най-новата ни история без това да е отбелязано почти по никакъв начин в учебниците по история. Книгата ще бъде откровение и от гледна точка на изнесените факти, които показват дълбоките корени на макиавелизма в нашите политически условия. Достатъчно е читателят да се запознае с изявлението на Александър Стамболийски, че Радославовите министри трябва да бъдат амнистирани бързо след като бъдат осъдени, защото всъщност те са били хора – патриоти и са работили за България. Можем да се замислим за разминаването между личната оценка на политика Стамболийски и необходимостта да се даде удовлетворение на общестевните настроения, както и разбира се да се смачка политическата опонентура.

Читателите несъмнено ще се изкушат при прочитането на книгата да направят успоредици с така наречения Народен съд, проведен след 09 септември 1944 г. Те разбира се ще констатират огромни различия, а оценката ще бъде резултат на личните им политически разбирания и тежнения.

Със сигурност обаче, просветеният читател ще бъде провокиран към размисъл и ще опита да отговори на куп въпроси, които вълнуват българите с историческа памет не от вчера:

„Какви бяха министрите от кабинетите на д-р Васил Радославов, премиер на България в периода 1913 – 1918 г. - Политически престъпници? Национални предатели? Гробокопачи на България? Истински патриоти? Слаби политици? Или жертва на обстоятелствата? А може би нито една от посочените характеристики не е достатъчно точна? Кои от министерските престъпни деяния, извършени тогава, имат „непреходно“ значение и може да ги срещнем и в днешната българска „модерност“? Повтарят ли се механизмите на облагодетелствуване от властта във времето? Нужна ли е повишена наказателна отговорност за тези, които управляват държавата? Какво да е отношението към поваления политически опонент? Учим ли се от грешките на миналото?“.

Тези въпроси очевидно са вълнували и автора на „Третия държавен съд“, защото той ги е разположил на корицата на книгата си. От тези въпроси бих си позволил да отговоря едно значно само на последния – не, изобщо не се учим от грешките на миналото. Нещо повече, предпочитаме да не ги знаем. В българското политическо говорене продължават да шествуват изтъркани и предъвкани клишета, които се предлагат на публиката като висша мъдрост. Всеки може да даде примери за това ако положи средно голямо усилие. Книгата на проф. Галунов е един сериозен опит да даде възможност на читателя да замени повърхностните си представи за периода след Първата световна война със завършена и твърде достоверна картина. Да замени драсканицата на учебникарските и вестникарски клишета с картина, в която присъствуват и политическите детайли и историческата перспектива.