Георги Първанов, моралът и политическото приличие

Има ли право архитектът на „Тройната коалиция“ да съди социалистите заради отстъпчивостта им спрямо ДПС ?
Понеделник, 14 Април 2014 17:41 Публикувана в Гледища Прочетена 1940 пъти
Георги Първанов коментира значимостта на Делян Пеевски в компанията на общинския лидер на АБВ – Митко Митев: „Тази номинация сама по себе си е знакова. Тя идва да покаже, че Делян Пеевски е знакова фигура за това управление, емблема! И нещата, които се случиха от лятото насам, потвърждават една такава оценка”. Цитирано по сайта „Димитровградски пазар“.     Георги Първанов коментира значимостта на Делян Пеевски в компанията на общинския лидер на АБВ – Митко Митев: „Тази номинация сама по себе си е знакова. Тя идва да покаже, че Делян Пеевски е знакова фигура за това управление, емблема! И нещата, които се случиха от лятото насам, потвърждават една такава оценка”. Цитирано по сайта „Димитровградски пазар“. Снимка: http://www.dgpazar.eu/index.php?page=News&id=13547

Тези дни, г-н Георги Първанов заяви на пресконференция в Ямбол, че Делян Пеевски е лицето и символът на днешното управление.

 

Подобно изявление звучи доста тежко от устата на човек, който е бил дългогодишен лидер на БСП и е избиран два пъти за президент на Р. България с решаващото участие на същата тази партия. Мисля, че никой не може да ме обвини, че някога съм агитирал за социалистите или че съм ги подкрепял политически, но случаят с изявлението на Георги Първанов заслужава специален анализ.

Ако избягаме напред, можем да кажем, че анализът ще покаже, че Делян Пеевски е най-общо казано „кадър на ДПС“, а Георги Първанов е в основата на сближаването между БСП и ДПС. Георги Първанов е признат „архитект“ на „Тройната коалиция“ и затова изявленията му, че Пеевски е образът на управлението на БСП са шокиращи за хората с някаква историческа памет. В крайна сметка, в политиката е много важно не само какво се приказва, но и КОЙ го казва. Георги Първанов е може би най-неподходящият говорител за кампания, „изобличаваща“ толерирането на Делян Пеевски от страна на социалистите.

 

Социалистите може и трябва да бъдат обект на сурова критика за куп неща, но Георги Първанов не може да бъде говорител и „изобличител“ в подобна дискусия. Той не е част от решението на проблема с лобистките проблеми около БСП. Напротив, той е част от проблема, той дори е в ядрото на проблема.

 

От къде се взе Пеевски ?

 

На първо място, добре е наистина да изясним въпроса, чий кадър е Делян Пеевски ? Отговорът е прост – Делян Пеевски е важен елемент в съзвездието около Корпоративна търговска банка, а чисто формално и номинално политически, принадлежи към „банката с кадри“ на ДПС.

 

От тук произтичат два въпроса. Първият от тях: „Кой предложи Пеевски?“, беше повтарян месеци на ред от протестиращите, отпечатан на стикер, който беше лепен дори и в мотрисите на софийското метро и в крайна сметка беше задаван именно защото всеки знаеше отговора му.

 

Делян Пеевски беше предложен за шеф на ДАНС от ДПС, а не от Светия Синод. Естествено, зад него твърдо стоеше неговата бизнес група, която едва ли ще се обиди ако констатираме, че е изключително влиятелна, който и да е на власт.

 

Така стигаме до втория въпрос: „Трябваше ли БСП да се съгласява с подобна номинация?“. Практиката и живият живот показаха, че отговорът е категорично НЕ, както и че това беше предвидимо. В политическото ръководство на БСП едва ли са толкова глупави, заблудени и наивни, за да не си дадат сметка, какво си стоварват на главата с номинацията на Пеевски.

 

Нещо повече – вътрешни източници от БСП бяха споделили тук таме за едно посещение на делегация на ДПС на „Позитано“ 20, след която всички присъствували излезли с изключителнво сериозни изражения, да на кажем мрачни и гробовни, а само ликът на г-н Делян Пеевски сияел като сто ватова крушка, вече забранена в страните от ЕС.

 

От последното можем да се абстрахираме – това може да е само градска легенада и политическа белетристика. Въпреки това, би могло да се каже, че ако такава среща се е провеждала точно по този начин, на това място и в такъв формат, израженията на участниците в срещата би трябвало да са горе – долу такива.

 

В БСП едва ли са били очаровани, че ще се изправят пред обществеността с подобно предложение за назначение на шеф на целокупното ни контраразузнаване и борба с организираната престъпност. Лидерите на ДПС, също би трябвало да излязат от подобни дебати с много сериозни и почти строги изражения – дебатите вероятно не са били нито от най-лесните, нито от най-приятните, а си е оставало и съмнението дали не са пресолили гостбата и дали не са пренатегнали пружината на взаимоотношенията си с все пак старшия коалиционен партньор – БСП.

 

Да, и за птичия свят, който кръжи около Народното събрание е ясно, че Делян Пеевски беше лансиран официално от ДПС, като гърбът му беше здраво подпрян от една не спираща да е актуална във всякакъв смисъл стопанска групировка. Ясно е, че от БСП са приели това предложение, най-вече защото не са могли „да скършат хатъра“ на коалиционния партньор.

 

На „Позитано“ 20 си имат пре-дълъг списък от кандидати за високи длъжности в контраразузнаването, разузнаването и борбата с организираната престъпност и е абсурдно да се смята и за секунда, че някой от лидерите на социалистите е родил идеята Делян Пеевски да става шеф на ДАНС. Предложението без друго е дошло „от къде сараите“ ...

 

Така стигаме до следващия логичен въпрос. Защо беше необходимо на ДПС да „клати лодката“ на правителството, да предизвиква гнева на гражданството и да реанимира опозицията, която точно в този момент беше в състояние на технически нокаут ? Ако на ДПС му беше нужен постът на шефа на ДАНС (има си хас да не им е нужен ...), защо не предложиха от самото начало удобен за тях човек от служебната йерархия в ДАНС, а беше нужно да се провокира публиката по такъв фрапиращ начин ?

 

Защо ДПС изнасили БСП в случая „Пеевски“ ?

 

Отговорът на въпроса се крие в положението на ДПС на партия с избирателен корпус, който се смята за „железобетонно гарантиран“. Тънкостта е точно в това, че при такива партии – ДПС, Демократичният съюз на унгарците в Румъния и други подобни, партийните централи се борят най-вече за поддържане на вярността на „твърдото ядро“ от избиратели.

 

За разлика от останалите партии, които в много по-голяма степен разчитат на верността на твърдите си избиратели „по подразбиране“ и се борят най-вече за разширяване на периферията на избирателните си тела, партии като ДПС имат най-вече грижата да се доказват пред твърдите си избиратели.

 

На твърдите избиратели на ДПС трябва непрекъснато да се поднася смес от демонстрации, че партията е много силна и от нея зависят страшно много неща, забъркани с прилична доза внушения, че партията и избирателите й живеят във враждебна среда. На избирателя на ДПС трябва ежедневно да се внушава, че държавата се управлява „от сараите“ - ако не изцяло, то поне в много голяма степен. Едновременно с това на твърдия избирател на ДПС трябва непрекъснато да се подхвърлят доказателства, че ако не следва неотлъчно ръководството на Движението, ще му се случи най-малко нов „възродителен процес“, ако не и по-страшни неща.

 

В този смисъл, изнасилването на БСП да приеме номинацията на Делян Пеевски за шеф на ДАНС, обслужва и двете сюжетни линии. От една страна, на избирателите на ДПС се покзава, че Движението може да поиска и да получи ВСИЧКО, което му хрумне от Божем старшия партньор в управляващата коалиция. От друга страна, детонираните от въпросното екзотично предложение масови протести, с лекота се представят на избирателите на ДПС като враждебна реакция на недобронамерената към тях околна среда.

 

Изводът – ние сме силни, с нас се съобразяват, но внимавайте – всички нас ни мразят и редът в строя трабва да се спазва стриктно. ДПС е единствената алтернатива за мюсюлманите в България и докато я има, те ще бъдат защитени. Иначе може да им се случи всичко.

 

Имаше ли БСП полезен ход ?

 

На Георги Първанов със сигурност му е пределно ясен този механизъм на действие на ДПС, както и „заклещенвото положение“ на ръководството на БСП. След изборите, ръководството на БСП можеше да избира между три варианта:

 

да направи „голяма коалиция“ с ГЕРБ;

 

да направи коалиция с ДПС;

 

да предизвика нови избори.

 

Голямата коалиция с ГЕРБ за БСП в този момент би била равносилна на нещо повече от политическо самоубийство. Докато Бойко Борисов можеше в типичния му стил да заяви благо по телевизията, че прави всичко за България и за народа, лидерите на БСП щяха да се изправят пред необходимостта да обясняват защо легитимират доказано най-престъпното управление в цялата история на прехода.

 

Ако някой смята, че последното твърдение е пресилено, той би трябвало да отчита поне две неща. Първо, това със сигурност е личното убеждение на подавляващата част от избирателите на БСП. Второ, хора, които по никакъв начин не могат да бъдат смятани да социалисти, като Евгени Дайнов, Иван Бакалов и Антон Тодоров написаха цели книги за управлението на ГЕРБ, в които квалификациите са и по-остри от употребените от мен.

 

Дайнов нарече управлението на ГЕРБ - „власт на варварите“. В книгата на Иван Бакалов могат да се открият твърдения за управлението на Борисов, които би трябвало да отведат бившия премиер направо при прокурора. Що се отнася да Антон Тодоров, то той нарича триото Борисов – Цветанов – Плевнелиев просто ... „шайка“. Така е озаглавил и книгата си.

 

Очевидно БСП не можеше да постъпи „по германски“ и да сътвори голяма коалиция, вместо да разследва безобразията на предишното управление. Вариантът „нови избори“ също би се приел от избирателите на партията като подигравка и напълно неадекватно поведение от страна на „Позитано“ 20. Най-малкото, защото едни бързи предсрочни избори щяха да възпроизведат същия изборен резултат. Разбира се за сметка на едни общодържавни разходи, които в случая щяха да бъдат направени не заради демократичната процедура, а заради „този дето духа“ ...

 

Оставаше вариантът с коалиция с ДПС. На времето Иван Костов гласува за Стефан Софиянски „с отвращение“, защото не можеше да не отиде до избирателната секция и не можеше да подкрепи кандидата на социалистите – Стоян Александров. Горе-долу по същия начин през 2006 година, Надейда Михайлова (сега – Надежда Нейнски) гласува „с погнуса“ за Георги Първанов срещу алтернативата „Волен Сидеров – президент“.

 

При горните примери, можем да смятаме, че душевната драма на ръководството на БСП е била много по-лесно преодолима, още повече, че коалицията с ДПС връщаше социалистите на власт. От тук нататък започваха проблемите, особено след като ДПС беше лищено от любимото му „ресурсно министрество“ - това на земеделието и храните.

 

При една толкова нестабилна конструкция на парламентарното мнозинство, ДПС можеше да си поиска и министър на вътрешните работи и шеф на ДАНС. Получи и двете, но второто предизвика търсения театрален ефект – избирателите от Кърджалийско и Разградско (пък и от други места) разбраха, че ДПС има право на всичко, но публиката е враждебна срещу достойната кандидатура на Движението. Следователно, те са застрашени и ДПС е единствената им защита ...

 

Георги Първанов, моралът и политическото приличие

 

Едва ли има човек на който всичко това да е по-ясно, отколкото на Георги Седефчов Първанов. И тук вече при него е на лице тежък морален конфликт, който бихме могли да определим и като „конфликт на интереси назад във времето“.

 

И наистина – в политиката е важно не само КАКВО се казва, но и КОЙ го казва. Едно е срещу назначението на Делян Пеевски да се изказва Мартин Димитров или Радан Кънев, а съвсем друго е, когато БСП бива заклеймявана за тази номинация от бившия си председател.Защото за никого не е тайна, че Георги Седефчов Първанов е архитектът на „тройната коалиция“.

 

Георги Първанов е бащата на тезата за незаменимостта на партньорството на ДПС за БСП. Тук би трябвало да се върнем назад във врамето и да си спомним някои обстоятелства. Когато през 2005 година, БСП получи най-висок изборен резултат, тя се опита първоначално да състави кабинет с подкрепата само на ДПС. Опитът не успя, а председателят на Народното събрание – Любен Корнезов остана в историята с един процедурен гаф, който едва не провали социалистите изцяло.

 

Впоследствие, нещата бяха преосмислени и втората по сила партия – НДСВ, която беше проглушила ушите на хората по време на предизборната кампания с антикомунистически лозунги, реши, че може да постигне споразумение с БСП за създаване на „социал-либерална“ коалиция. Юпитата на Симеон Сакскобургготски започнаха да обясняват, че само така могат да се защитят „достиженията“ на предишното управление. Те затръбиха, че само присъствието на тяхната „либерална формация“ в управлението, може да даде гаранции срещу „социалистическия волунтаризъм“ и че техните министри ще бъдат „гласа на разума“ в новия кабинет.

 

Тогава Сергей Станишев, който трябваше да сглоби кабинета, беше така любезен да проведе поредица от срещи с различни обществени фактори, за да сондира мнението на публиката, както и за да излъчи внушението, че всичко се прави открито, прозрачно и добронамерено. Една от тези срещи беше с представителните работодателски организации. На тези среща аз присъствувах и мога да си спомня нещата от първа ръка.

 

На срещата на Сергей Станишев с работодателите, съвсем недипломатично беше повдигнат въпросът, че гласовете на съюза между БСП и НДСВ „стигат и артисват“ за създаване на стабилно парламентарно мнозинство. Дори представителите на КРИБ в съвсем пряк текст попитаха бъдещия премиер, за какъв дявол му е включването на ДПС в кабинета. Не само в КРИБ, но и представителите на бизнеса като цяло, нямаха високо мнение за участието на ДПС в правителството на Симеон Сакскобургготски. Те съвсем не примираха от радост, че то ще влезе и в новия кабинет. (В някои отношения те щяха да се окажат прави, особено що се отнася до проблемите, които бъдещият министър на околната среда Джевдет Чакъров успя да създаде на всички организирани работодатели).

 

Сергей Станишев отговори изключително дипломатично, нещо от рода на „прави сте, но все пак, по-добре е правителството да почива на още по-широка парламентарна основа“. И така нататък, както един добре възпитан човек би отговорил.

 

Всъщност, всички светкавично си дадоха сметка, че ДПС неизбежно ще влезе в управляващата коалиция, защото предстоят „Президентски избори 2006“ и президентът Първанов е СВРЪХзаинтересуван от подкрепата на ДПС. Наистина, Георги Първанов имаше пред очите си провала на прекия си противник от първите избори – Петър Стоянов, който не получи подкрепата на ДПС и загуби срещу кандидата, обявил се за „социалния президент“.

 

Всички знаеха, че Георги Първанов ще направи всичко възможно, за да получи подкрепата на ДПС. Веднъж получена, тя му гарантираше преизбирането за втори мандат. В противен случай бяха възможни всякакви „евентуалности“. И президентът Първанов без колебание влезе в ролята на демиург и архитект на „Тройната коалиция“. Под неговия неотслабващ натиск, ДПС се намести удобно в правителството, обзаведе се с желани „ресурсни министерства“ и ... нанесе значителни щети на образа на управляващата коалиция.

 

Президентът Първанов избщо не възропта срещу станалата известна на публиката формула, известна като „три – пет – осем“. Ако помислим малко, ще видим, че формулата „три – пет – осем“ е предвестникът на номинирането на Делян Пеевски за шеф на ДАНС. На практика, с благословията на тогавашния президент – Георги Първанов, се стигна до ново и по своему – уникално българско политическо постижение. В България се установи коалиционно управление, което не водеше до по-голям взаимен контрол между коалиционните партньори, а гарантираше направо феодално самоуправство в различните ресори по формулата „три – пет – осем“.

 

Във всички цивилизовани страни, коалициите гарантират повишен контрол върху властта. В повечето по-малки европейски държави, като Белгия, Нидерландия или Дания, пропорционалната система е приета именно за да се изключи възможността за абсолютно мнозинство в парламента. Там коалиционното управление се търси изначално, именно защото се предполага, че това ще гарантира контрол над изпълнителната власт и баланс в законодателната. В България беше постигнато точно обратното. Георги Първанов не възропта срещу това положение – напротив, той го благослови. При това благословията не дойде „пост фактум“ - той благослови собственото си творение в аванс.

 

Когато същият човек, който е замижал пред формулата „три – пет – осем“ и един пълен мандат не си е отворил устата срещу разпарчетосването и „концесионирането“ на пространството на изпълнителната власт, започне да критикува партията, с която е станал два пъти президент за това, че търпи Делян Пеевски в непосредствена близост до себе си, дори и най-големите опоненти, противници, ако щете и врагове на БСП би трябвало да си запушат носа.

 

Георги Първанов като законодателен благодетел на ГЕРБ и Бойко Борисов Запушването на носа е крайно наложително, особено ако се има пред вид фактът, че БСП дължи отново на президента Първанов прокарването на така наречения „мажоритарен елемент“ за изборите през 2009 година. Точно Георги Пъравнов от позицията на държавен глава и фундаментален авторитет за социалистите, буквално им даде ултиматум да включат злополучните мажоритарни мандати. Тези мандати донесоха да ГЕРБ абсолютното мнозинство и едноличното управление през следващите четири години.

 

Избирателните системи се подчиняват на научни закони, които са известни на социолозите и на политолозите. Резултатът от въвеждането на мажоритарния елемент беше напълно предвидим. Първанов със сигурност е бил предупреден от достатътчно добронамерени специалисти, че с въвеждането на мажоритарния елемент се създава огромен риск, БСП да бъде пратена в глуха опозиция „служебно“ - без ГЕРБ да има повече от половината подадени гласове. Имаше дори публикации, където с числа се показваше, какво ще стане.

 

Президентът Първанов си направи оглушки и продължи да настоява за „мажоритарния елемент“, пришит като кръпка върху Избирателния закон. Някои негови привърженици биха казали, че той е напарвил това, защото е президент на всички българи, а не само на БСП. Смятал е, че „мажоритарният елемент“ ще е полезен и го е наложил. Други, може би ще се усъмнят в умствения багаж на президента Първанов.

 

И двете хипотези буквално „издишат“ от към състоятелност. Георги Първанов нито беше безпристрастен държавен глава на всички българи, нито пък беше глупак. Нито едното от двете. Той обаче несъмнено беше и най-вероятно продължава да е свързан със среди в българската плутокрация, които работеха и над „проекта Бойко Борисов“.

 

Свързаността на Първанов и на Борисов не е тема на този анализ, макар че тя може да бъде открита дори в зрелищни изказвания на „бат Бойко“, като това при учредяването на ПП ГЕРБ. Тук просто напомням, че Георги Първанов има личен принос към установяването на самостоятелно управление на ГЕРБ и свързаните с него щети. Затова той би трябвало да е доста по-предпазлив, когато раздава квалификации на вчерашните си политически „братя по оръжие“.

 

Заключение

 

Колкото повече минават годините, толкова повече се убеждава човек, че малко повече християнско възпитание (със същия успех може да е и традиционно мюсюлманско), би било от полза на българските политици. И християнството и ислямът биха могли да им донесат малко по-голяма доза смирение, както и ограничаване на нивото на личната наглост и безогледност в похода им към властта. Този поход разбира се, минава по главите на хората, но кандидатите за слава биха могли поне да не ритат главите по които се движат и да не ходят с (много) кални обувки.

 

Политическото поведение на БСП не е пример за подражание, но е абсурдно тази партия да бъде съдена за действията си от тези, които са взимали и са НАЛАГАЛИ решенията. По логиката на Георги Първанов, Ахмед Доган би могъл да утре да поиска отговорност на всичките ръководства на ДПС минали през ръцете му, за свалянето на правителството на Филип Димитров, за съставянето на правителството на покойния професор Любен Беров, за участието в правителството на НДСВ и за „Тройната коалиция“. И най-вече за това, че не са го възпрели да си поиска „летяща чиния“. Той вече има пример как се прави това.

Теодор Дечев

Завършил ВИАС през 1984 г. Магистър по политология. Доктор по социология. От 1993 г. до 1997 г. е главен редактор на вестник “Свободен народ”. От 1998 до 2001 г. е заместник министър на труда с ресор индустриални отношения. Почетен председател на ССИ. В периода 2003 – 2012 г. е член на Националния съвет за тристранно сътрудничество (НСТС). Автор е на около четиридесет научни публикации в областта на строителните конструкции и на повече от тридесет в областта на социологията, индустриалните отношения и политологията. Преподава в УНСС, НБУ и в КИА – Пловдив. Съпредседател на „Свободен народ“ - партията на свободните социалдемократи.

Уеб сайт: teodordetchev.blog.bg
Влезте, за да коментирате