Българската многопартийност като политически спам

Сряда, 01 Април 2015 17:45 Публикувана в Гледища Прочетена 551 пъти
В целия този абсурд на несвършващия български преход към демокрация се крият както потисканите с десетилетия амбиции за свободна обществена изява, така и една крайно ниска политическа култура, съчетана с неизживяни комплекси за малоценност и въпиюща духовна посредственост. Не трябва да се забравя, разбира се, и ролята на бившата ДС, различните икономически групировки, а вече и собствениците на медии, които продължават да участват активно в създаването на много от новите политически партии, като обезсмислят самата същност на многопартийната политическа система и представителната демокрация. В целия този абсурд на несвършващия български преход към демокрация се крият както потисканите с десетилетия амбиции за свободна обществена изява, така и една крайно ниска политическа култура, съчетана с неизживяни комплекси за малоценност и въпиюща духовна посредственост. Не трябва да се забравя, разбира се, и ролята на бившата ДС, различните икономически групировки, а вече и собствениците на медии, които продължават да участват активно в създаването на много от новите политически партии, като обезсмислят самата същност на многопартийната политическа система и представителната демокрация. Снимка: klassa.bg

В българския политически живот никога не е скучно. Особено, когато става дума за политически партии. За един сравнително кратък исторически период от 25 години са (били) съдебно регистрирани над 400 политически партии, чиито окончателен списък днес никой не се наема да уточни. В момента според актуалната информация на Уикипедия, партиите в България са 131. Още десетки „граждански движения“ и „патриотични съюзи“ също си играят на политика. И тук започват въпросите. Нима е нормално, зад една скромна парламентарна група от 18 народни представители като „Патриотичният фронт“, да стои коалиция от 14 политически субекта със забележителни в своята помпозност националистически и патриотични имена? Не по-малко абсурден е съставът от 13 партии на „БСП – лява България. Като добавим и „Реформаторският блок“ със 7 партии, „Българският демократичен център“ (БДЦ), със 6 (вече 5) партии и АБВ с 4 партии, 43-то Народно събрание е достойно за рекордите на Гинес. Може да съм допуснал грешка в някои от цифрите, но заедно с трите „самотници“ ГЕРБ, ДПС и Атака, зад 240-те народни представители стоят между 45 и 50 политически партии…


За каква многопартийна демокрация може да става дума в подобен парламент? Това си е политическа патология, и то в твърде тежка форма. Горещо препоръчвам на всички, които са изкушени от политиката или са свързани професионално или емоционално с политическите партии, да обърнат внимание, ако вече не са го направили, на книгата на Паскал дьо Сютер „Лудите, които ни управляват“, издадена в България през 2009 г. от ИК „Колибри“ във великолепния превод на Венцеслав Станчев. Тя трябва да бъде четена и препрочитана точно днес, когато политическата параноя придобива все повече характера на епидемия. Навярно и аз също съм параноик, но за голямо съжаление не мога да се сетя за нито един от лидерите на тези никнещи като гъби след дъжд нови партийки и партийченца, сред които преобладават националистите и популистите, който да не съчетава в много опасна степен параноята, нарцисизма и агресивността…


В целия този абсурд на несвършващия български преход към демокрация се крият както потисканите с десетилетия амбиции за свободна обществена изява, така и една крайно ниска политическа култура, съчетана с неизживяни комплекси за малоценност и въпиюща духовна посредственост. Не трябва да се забравя, разбира се, и ролята на бившата ДС, различните икономически групировки, а вече и собствениците на медии, които продължават да участват активно в създаването на много от новите политически партии, като обезсмислят самата същност на многопартийната политическа система и представителната демокрация.


Колкото и както да се променя законодателството, истерията на българската “многопартийност“ никога няма да бъде излекувана. Дори и през последните години, когато страната бе разтърсвана от нестихващи антипартийни протести, политически партии продължаваха да се създават едва ли не всеки божи ден. Заедно с някои по-сериозни попадения като партиите на Татяна Дончева, Меглена Кунева, Корман Исмаилов и Георги Първанов (ГОЦЕ), имаше и някои твърде „загадъчни“ партийни проекти като тези на „народния“ аптекарски бос Марешки и на легендата в художествената гимнастика Илияна Раева. Най-потресаващ, разбира се, от политическа гледна точка, беше партийният фарс, свързан с възхода и падението на медийния „Батман“ Николай Бареков и неговата „България без цензура“ (ББЦ).


С тази формация според мен бяха свързани изключително сериозни рискове и опасности за демократичното бъдеще на България. От самото начало на прехода следя или участвам във всички предизборни битки, но никога не е имало нова политическа формация с подобен агресивен лидер, която да води още първата си предизборна кампания с такъв огромен финансов и медиен ресурс. И то – под мотото „Аз съм бъдещият министър-председател“. Каквито и да са причините за тоталния провал на ББЦ и нейния грандомански лидер (най-вероятно свързани с краха на КТБ), това е все пак един добър знак за стабилността и имунитета на българската демокрация. Но нека да не бързаме да се радваме. Най-силните фигури на ББЦ и до скоро най-верните и сервилни. „пажове“ на Бареков не се поколебаха да му теглят шута и са вече на „топло местенце“ в „новата“ (стара) корпоративна бизнес партия ЛИДЕР около мощния енергиен бос, олигарха Христо Ковачки. Партия, която за една нощ се преименува в партия БДЦ и известна в политическия жаргон като „ДПС-2“.


Новото име БДЦ не може да изтрие генетичното ДНК на ПП ЛИДЕР, която от самото си създаване през 2007 г. използва допинга на контролирания вот. Но за разлика от ДПС, не на етническа или религиозна основа, а на корпоративна. За първи път в българския парламент е представена партия, която де факто възстанови партийните организации и партийните секретари по месторабота от времето на комунизма. Затова, ако искаме да гласуваме свободно, без да се страхуваме за заплатата си и работното си място, ако искаме да живеем в „европейска“, а не в „бобовдолска“ демокрация, подобни партии не трябва да се допускат в българския политически живот. Камо ли да стават членове на европейското либерално семейство. Стига ни напълно ДПС-1. ДПС-2 ще ни дойде в повече.


От всяка гледна точка, развитието на политически партии, в които работодатели, собственици, директори и менажери са едновременно и партийни босове, а работниците и служителите, заедно със семействата си, са партийните членове и техните избиратели, представлява изключително опасна тенденция, която трябва да бъде премахната още в зародиш. Колкото и да се критикуват днешните олигархични индикации в българския политически живот, ние все още в момента се намираме в стадий, за който може да се каже, че нерегламентираните задкулисни взаимоотношения и сделки между политици и представители на бизнеса не са масово явление. Но съвсем друго е обаче, когато едрият бизнес влезе в политиката. Това вече е руският олигархичен модел… Бог да ни пази от подобно развитие…


Неслучайно съпредседатели на партията БДЦ стават точно Красимира Ковачка и Стефан Кенов. Биографиите им говорят сами за себе си и не се нуждаят от допълнителен коментар. Д-р Ковачка, сестра на Христо Ковачки е лекар кардиолог, шеф на болницата в Самоков вече няколко мандата и на БЧК в града. Член е на ръководството на ПП „ЛИДЕР“ от неговото създаване. Бащата на Стефан Кенов, д-р Георги Кенов е кмет от ДПС втори мандат на бургаската община Сунгурларе. Самият Стефан Кенов прави главоломна кариера в НДСВ като най-младият заместник областен управител на Бургаска област, след това е главен секретар на партията и председател на Младежкото НДСВ. На последния конгрес на НДСВ се кандидатира за председател на партията, но губи от Антония Първанова. Напуска партията и отива при Бареков, като се опитва да завлече и структури на НДСВ със себе си. Бареков го прави също главен секретар и един от най-доверените си хора, като му поверява партийните структури. След като става депутат, Кенов безцеремонно прецаква и Бареков, за да се стане съпредседател на новата партия БДЦ. Както гласи една чуждоземска поговорка: „Един път ако препикаеш ценностите си, всеки ден ще ги препикаваш“.


На пръв поглед, проблемите с българската многопартийност изглеждат нерешими. За щастие на избирателите обаче, огромната част от всички тези десетки и стотици партии се оказват политически „спам“ и след първоначалното объркване, повечето хора бързо ги изтриват от паметта си. Ако говорим за наистина „знакови“ политически партии, които всеки познава и които доминират или са доминирали политическия ни живот, и без съмнение ще останат в историята, те за всичките досегашни 25 години на прехода са цифром и словом само 5 на брой.


Две от тях са „вечните партии“ на България – БСП и ДПС. Единствените две партии, които са били представени във всичките девет парламента (едно Велико народно събрание и 8 обикновени) след 1989 г. БСП е била винаги първа или втора политическа сила на национално и общинско ниво, а ДПС – трета. Техните политически ценности и програми за развитие на обществото, както и принадлежността им към европейските семейства на социалистите и либералите, са повече формални и предназначени за международна и медийна употреба, като на ДПС не може да бъде отречена неоспоримата евроатлантическа ориентация. Но в своята вътрешнополитическа същност и двете партии са типични представители на характерния за южна Европа (според Франсис Фукуяма) политически клиентелизъм. Единствената им цел е участието във властта, като раздаването на обществени длъжности и направляването на публични ресурси към собствените им политически и икономически поддръжници е основната характеристика на дейността им. На това се крепи политическата им стабилност и постоянната им и сравнително висока електорална подкрепа. И не само на това. Двете партии БСП и ДПС вкарват най-големия брой агенти на ДС в политическите си структури и кандидатски листи, а от там, и във институциите на властта на национално и общинско ниво. Благодарение основно на тях, във всичките девет парламента ДС има и своя „символична“ парламентарна група.


Другите две знакови партии са основните „реформаторски политически сили“ на прехода, СДС и НДСВ. Те са или по-точно, те бяха „белите лястовици“ на българската политика. Милиони глупости се изговориха и водопади от компромати, завист и дълбоко невежество се изляха върху тях, но фактите винаги са по-силни от думите. Те са най-важните политически формации на българския преход, на които дължим възстановяването на политическата и икономическа справедливост (възстановяването на правата, свободите и собствеността на гражданите), функциониращата пазарна икономика и най-вече членството на страната ни в НАТО и ЕС и еднозначното ни преминаване в свободния свят.



Но тъй като бяха (сравнително) далеч от клиентелизма, политическият им живот бе сравнително кратък. Ако СДС в предизборен съюз с малки, повечето символични партньори през април 1997 г. спечели 2 223 371 гласа и 137 мандата в парламента, то през май 2013 г. с 48 681 гласа остана на унизителната граница от 1%. А ако НДСВ през юни 2001 г. спечели 1 952 513 гласа и 120 парламентарни мандата, то през май 2013 в коалиция с партията на Корман Исмаилов получи мизерните 57 611 гласа. В крайна сметка, от СДС и НДСВ останаха само техните „мравки“, клонинги и мутанти, някои от които са събрани днес в Реформаторския блок. По липса на друг избор и поради носталгични сантименти, много хора ги харесват и им симпатизират. Най-малко при тях обаче можем да говорим за „свято зачатие“ на нов политически субект. Колкото и да се правят на велики, центробежните сили са заложени в кръвта им и ролята им на „големия“ обединител на демократичните сили, ще си остане само една илюзия. Дано поне да са коректен и стабилен партньор в управляващата коалиция.


И така стигаме до петата партия, до „майката и бащицата“ на съвременната българска политика или с други думи до „ГЕРБ-а“, с който най-вероятно Бойко Борисов ще подпечата документите за първото ни ротационно председателство на ЕС през 2018 г. Каквото и да говорим (и мислим) за партията ГЕРБ днес, трябва да признаем, че тя се оказа изключително жизнена и мощна партия, която печели всички национални избори от 2009г. насам – и парламентарни, и президентски, и общински, както и изборите за кмет на София, които имат национално значение сами по себе си. И има голяма вероятност да продължи да ги печели, поне до следващите парламентарни и европейски избори. Дългият живот на ГЕРБ се дължи на невероятната му способност да съчетава клиентелизма на БСП и ДПС с твърдата европейска и евроатлантическа външна политика на СДС и НДСВ. Освен всичко друго, трябва да признаем, че ГЕРБ показа и качества да се променя, да се напасва към новите ситуации и дори да еволюира в политическите си разбирания и практики, особено в коалиционната си политика. Това важи дори и за самия Бойко Борисов, най-големият популист на прехода и единственият премиер с втори управленски мандат.


Има значителна разлика в подхода към държавната политика в двата управленски мандата на ГЕРБ. В управлението „ББ-1“ имаше много негативни тенденции. С едно изречение – за един мандат ГЕРБ преформатира цялата координатна система на българската политика. Той замени класическото демократично парламентарно противостоене „ляво-център-дясно“ с ново – популизъм вместо реална политика, където нямаше идеология и където лявото и дясното се оказват от една и съща страна на барикадата. „Коалиция“ беше мръсна дума, а резултатите от този хаотичен мандат представляваха странна смесица от опити за провинциална модернизация в условията на нестанала декомунизация. Нямаше реформи, на незначителни резултати се придаваше гротескна значимост, а съществените неща оставаха незабелязани.


Трябваше да дойде режимът на Орешарски, за да се отрезви ГЕРБ и да се върне към реалността най-вече самият Борисов. Въпреки че разполагаше с най-голямата парламентарна група, той трябваше да наблюдава как пред очите му бяха създавани и развивани групи по интереси, чиято единствена цел бе не да произвеждат допълнително богатство, а да преразпределят наличното и то с участието на олигархични клиентелистки структури. Тайното договаряне между държавата и организирания интерес, голяма част от което остана умело скрито от погледа на обществото, се превърна в повсеместно разменно средство в политическата дейност, като по този начин свободата като политическа ценност бе поставена под огромен риск. Добре че всичко това продължи само една година.


На този фон беше удивително как „новият“ Бойко Борисов успя да състави едно стабилно (поне до сега) коалиционно правителство с достатъчна парламентарна подкрепа и да начертае една амбициозна управленска програма. Новото управление „ББ-2“ има намерение да стартира ключови реформи чрез промяна на съществуващото законодателство в съдебната система, здравеопазването, образованието, пенсионната област, дейността на монополите, както и в технологията за провеждане на избори. Дай Боже да успее. Но не трябва да забравяме, че за всичко това са нужни висок професионализъм и коалиционна култура. И ако управляващите наистина искат да защитят демокрацията като първостепенна политическа ценност, реформите трябва да бъдат извършени при максимална публичност и възможно най-широко обществено обсъждане. И не може да бъде по друг начин, след като единствената цел на реформите е обществената полза. А точно това няма да е лесно! Подобни мечти изглеждат дори нелепо при днешния политически състав на 43-то НС. Да се очаква, че при обсъждане на ключови реформи, винаги ще се намери мнозинство, което да се придържа към европейските норми на доверие, почтеност и спазване на общи правила на поведение в договорните отношения е най-малкото наивно. Но все пак можем да си го пожелаем…


 Автор: Аспарух Панов

 Източник: http://panov-blog.com/

Последно променена в Сряда, 01 Април 2015 17:58
Влезте, за да коментирате