Предложеният проект на Закон за хората с увреждания е неумел опит за балансиране между различни интереси на статуквото

Критиците на законопроекта - вицепремиерът г-н Симеонов и министърът на финансите – г-н Горанов, също акцентират на неща, с които пороците на законопроекта далече не се изчерпват
Понеделник, 22 Октомври 2018 10:35 Публикувана в Гледища Прочетена 727 пъти
Всъщност, острата критика на работодателите идва от съвсем друго място. Тя се дължи на факта, че статутът на прословутите ТЕЛК-решения се запазва, а той по думите на една от най-сведущите дами по въпросите на хората с увреждания у нас е „универсален ключ към всички системи и „билет“ за всички придобивки”. Участниците в законотворческия процес преднамерено забравиха, че точно корупцията около ТЕЛКовете беше сред основните мотиви за искания за промени в законодателството за хората с увреждания. Всъщност, острата критика на работодателите идва от съвсем друго място. Тя се дължи на факта, че статутът на прословутите ТЕЛК-решения се запазва, а той по думите на една от най-сведущите дами по въпросите на хората с увреждания у нас е „универсален ключ към всички системи и „билет“ за всички придобивки”. Участниците в законотворческия процес преднамерено забравиха, че точно корупцията около ТЕЛКовете беше сред основните мотиви за искания за промени в законодателството за хората с увреждания. Снимка: https://frognews.bg/novini/zakonat-horata-uvrejdaniia-otlaga.html

През изминалите дни, проектът на Закон за хората с увреждания породи много емоции, предимно негативни. На фона на дебатите, кой кого е обидил, може ли да се говори така и прочее, дискусията за качествата на законопроекта просто се стопи във въздуха, като усмивката на Чеширския котарак от „Алиса в страната на чудесата”. А за съжаление, въпреки ентусизмът на редица участници в процеса на подготовка на законопроекта, качествата му никак не са за препоръчване.

 

Интересно е, че и критиците на законопроекта (най-вече вицепремиерът г-н Симеонов и министърът на финансите – г-н Горанов), също акцентират на неща, с които пороците на законопроекта далече не се изчерпват.

 

Работодателските организации бяха сред най-активните участници в цялата дискусия около проекта на Закон за хората с увреждания, но до публиката стигна единствено твърдението, че работодателите са против въвеждането на задължителни квоти за назначаване на хора с увреждания в предпирятията. Това твърдение е само частично вярно, при това „твърде частично”. Нещо повече, критиките на работодателските организации, в частност на АИКБ, бяха глобални по отношение на цялостната философия и съдържание на законопроекта и изобщо не бяха съсредоточени само върху въпроса за задължителните квоти.

 

Да, действително в един момент въпросът за „квотите” беше доста проблематичен и това беше в периода, когато се правеше опит да се наложи предложението, в предприятията с численост от 16 до 50 души да има задължителни квоти за назначаване на хора с увреждания.

 

Този героичен законодателен напън беше разбира се пълно безобразие, но слава Богу за тази част от малките предприятия, въпросът беше решен сравнително бързо. Не бих казал – лесно, но все пак бързо.

 

Това, което никой не иска да види в становищата на работодателите и особено в това на АИКБ е, че основната критика срещу законопроекта е, че той изобщо не предполага системна промяна. Това е най-големият му недостатък, а не прословутите квоти, дискусията около които беше преекспонирана, може би защото беше най-разбираема поне за част от публиката, в това число и от журналистите.

 

Всъщност, острата критика на работодателите идва от съвсем друго място. Тя се дължи на факта, че статутът на прословутите ТЕЛК-решения се запазва, а той по думите на една от най-сведущите дами по въпросите на хората с увреждания у нас е „универсален ключ към всички системи и „билет“ за всички придобивки”. Участниците в законотворческия процес преднамерено забравиха, че точно корупцията около ТЕЛКовете беше сред основните мотиви за искания за промени в законодателството за хората с увреждания.

 

Някои по-паметливи читатели биха могли да си спомнят, че сегашната драма със Закона за хората с уврежданията беше предхождана от един кратък епизод, когато правителството се опита да внесе в Народното събрание законодателни текстове, които да реформират така наречената медицинска експертиза. Срещу това действие се вдигна невъобразима врява и тогава точно хора с тежки увреждания коментираха, че срещу предложенията за реформа на медицинската експертиза протестират не „хората с увреждания”, а „хората с ТЕЛК решения”. Само че, хората въоръжени с „ЕР на ТЕЛК” се оказаха значително повече от хората с увреждания и реформата на медицинската експертиза беше снета от дневен ред в рамките на 24 часа.

 

И ето че днес, проектът на Закон за хората с увреждания не е просто е прегърнал, а се е вкопчил в „институцията ТЕЛК”. „ТЕЛКът” е алфата и омегата на закона, с което за неопределено време се дава неограничен мандат за продължаване на лошите практики и корупцията, познати ни най-вече от отпускането на така наречените „инвалидни пенсии”. Това е гнилото ядро на закона и това е основната причина за възраженията на работодателите, а не злополучните квоти.

 

Ако трябва да сме до край обективни, ще трябва да отбележим, че точно бясното издаване и продаване на експертни решения от страна на ТЕЛКовете, в много голяма степен обезсмисля квотите за хора с увреждания. Квотата в едно предприятие с примерно сто работещи е двама души. Вероятността между 100 души да има двама, които по някакви причини са придобили заветното експертно решение (ЕР на ТЕЛК) е повече от голяма. Дали тези двама души имат наистина трайни увреждания е въпрос с повишена трудност, но те може да са си дали труд да се „инвалидизират”, дори и само за да ползват популярната привилегия за „инвалидно паркомясто”. Просто, шансът „квотата” да е изпълнена априори, без да има необходимост работодателят да си търси за работници хора с увреждания е наистина много голям.

 

Последното не е тайна за никого. Всички знаят, че у нас има ненормално висок дял на хората с „инвалидни пенсии” и това е резултат от безобразната корупция в ТЕЛКовете. Всеки знае тази фактология, но ако някой го каже на глас го обвиняват във всички смъртни грехове. (Това не е случаят с репликата на вицепремиера Симеонов, но и за това може да Ви обвинят в човекоядство). Затова и всички би трябвало да разберат, че драмата с „квотите” не е нищо друго освен прах в очите на хората с увреждания. Даже не на хората с увреждания – те чудесно знаят за какво става дума. Прахът е в очите на тази част от публиката и от журналистите, които нямат преки лични патила или впечатления от въпросната материя, иначе казано – нямат около себе си човек с увреждания.

 

Вдигнатата шумотевица около „квотите” не носи абсолютно нищо на хората с увреждания, защото проблемът изобщо не е в желанието или нежеланието на работодателите да назначават на работа хора с увреждания. Цялата страна знае, че в различните индустрии има огромен дефицит на човешки ресурси. Работодателите с удоволствие биха назначили на работа всеки, който би могъл да се справя със задачите си. Ситуацията на пазара на труда е такава, че работодателите са готови да докарат хора от другия край на света и последното, което би им дошло на ум е да дискриминират кандидатите за работа, най-малко пък хората с увреждания.

 

И отново стигаме до това, до което се стига всеки път, когато започне да се говори сериозно по тези въпроси. Проблемът не е човек с увреждания да бъде назначен в дадено предприятие. Проблемът е в това, човекът с увреждания да може да стигне до това предриятие. И точно тук е заровено кучето – проблемът с мобилността на хората с увреждания, с достъпната архитектурна среда, с възможността те да стигнат до работните си места, изобщо не е предмет на Закона за хората с увреждания. Той е предмет на Закона за устройство на територията (ЗУТ), където има един куп записи в правилна посока – от чудесни, по-чудесни. А виж, достъпната архитектурна среда я няма.

 

Затова и работодателите реагират срещу политиката на „квотите”, защото тя не води до нищо друго, освен до създаване на общо впечатление, че властта се е загрижила за хората с увреждания. На хората с увреждания им трябват обаче съвсем други неща. Трябват им политики, насочени към рязко повишаване на мобилността им. Трябват им политики, насочени към подобряване на професионалната им квалификация в посока, съобразена със състоянието и възможностите им. Трябват им добронамерени и адекватни политики, водещи до действия, които да ги изваждат от социална изолация, а не имитации и неработещи законодателни текстове.

 

Когато говорим за неработещи текстове, съвсем НЕ е задължително въпросните текстове да НЕ са смислени и рационални. Пред очите ни постоянно стои Законът за устройство на територията (ЗУТ) с неговите напълно разумни и адекватни текстове, които продължават да не се спазват поголовно. Има много хора, които искат да помогнат на хората с увреждания с активната си гражданска позиция. Тези хора би трябвало на първо място гръмко да запитат, защо не се спазва ЗУТ, а чак след това да се впуснат в дебрите на Закона за хората с увреждания.

 

С една дума – в ТЕЛКовете има безобразна корупция, тяхната работа води до разхищаване на значителни по обем публични ресурси и до създаване на цяла обществена прослойка от „хора с ТЕЛК решения”, които не са точно „хора с увреждания”, но никой не иска да си пъха пръстите там, където скърца. Не случайно наричат историята около ТЕЛКовете – „корупцията на бедните”. Така де, корупцията е станала национален спорт и трябва да има поле за изява за всички. За богатите – обществени поръчки, за бедните – ТЕЛКове и инвалидни пенсии. Пък ако някой реши да си пъхне пръстите „там, където скърца”, веднага ще види, с какви масови протести ще се сблъска.

 

При положение, че ТЕЛКовете са „крайъгълен камък” на набедения за „нов” проект на Закон за уврежданията, всички други критични бележки стават от второстепенен характер, макар, че по чудесен начин потвърждават тезата, че новото в законопроекта го няма никакво. То се свежда до това, че законопроектът предполага, че така наречените „интеграционни добавки“ ще се раздават все така на калпак, но в по-големи размери.

 

Тук не мога да не приведа критиките на хора, далече по-сведущи от мен, що се отнася до проблемите на хората с увреждания и на пътищата за търсене на решения на тези проблеми. Заключенията на тези хора, които са залегнали примерно в последното от няколко писмени становища на АИКБ по проекта на Закон за хората с увреждания са кристално ясни:

 

„Начинът, по който се чете и интерпретира Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания е изключително порочен и говори за крайна управленска некомпетентност. Всички безсмислени записи в законопроекта се „аргументират“ с Конвенцията, която задължава държавите-членки да водят политики по уврежданията, които ще направят средата по-достъпна и дружелюбна за хората с увреждания, а те – хората с увреждания – ще получат достъп до ресурси, които са необходими за компенсиране на дефицита, предизвикан от увреждането.

 

Последното означава: (а) индивидуална оценка на потребностите, последвана от целеви ресурс за всеки индивид; (б) компетентна институция с правомощия да прави индивидуални оценки и да предоставя целеви ресурс на всеки индивид; (в) отворени системи за здравеопазване, образование, заетост, култура, спорт, правораздаване и прочее с гарантиран достъп до тях и на хората с увреждания; (г) определяне на „една или повече оперативни единици (focal points)“ за прилагане на Конвенцията, както и „създаване или определяне на КООРДИНАЦИОНЕН МЕХАНИЗЪМ в рамките на правителството, за стимулиране на действия в различните сектори и на различните нива“.

 

В Конвенцията никъде не се говори за „национално представителни организации на и за хора с увреждания“, а „хора с увреждания и представителни за тях организации“, които трябва да участват в процеса на наблюдение на политиките”.

 

Така че, можем да заключим, че всички недъзи на досегашния закон са съхранени в тяхната цялост. За съжаление, предложеният проектозакон за хората с увреждания не предлага системно нови решения за социално включване на хората с уреждания в съответствие с Конвенцията на ООН, а е неумел опит за балансиране между различни интереси на статуквото.

Теодор Дечев

Завършил ВИАС през 1984 г. Магистър по политология. Доктор по социология. От 1993 г. до 1997 г. е главен редактор на вестник “Свободен народ”. От 1998 до 2001 г. е заместник министър на труда с ресор индустриални отношения. Почетен председател на ССИ. В периода 2003 – 2012 г. е член на Националния съвет за тристранно сътрудничество (НСТС). Автор е на около четиридесет научни публикации в областта на строителните конструкции и на повече от тридесет в областта на социологията, индустриалните отношения и политологията. Преподава в УНСС, НБУ и в КИА – Пловдив. Съпредседател на „Свободен народ“ - партията на свободните социалдемократи.

Уеб сайт: teodordetchev.blog.bg
Влезте, за да коментирате