На 1 февруари 2019 г., в сградата на Българския червен кръст (БЧК) се състоя много важна и знакова церемония. Бяха отбелязани изминалите 30 години от опустошителното земетресение в Армения, изравнило със земята градовете Спитак и Ленинакан (бивш Александропол, днешен Гюмри). Повод за церемонията беше и желанието на арменската страна да засвидетелства благодарността си към България за проявената солидарност и оказаната реална помощ по време на спасителните операции, провеждани непосредствено след земетресението, както и за голямата по обем хуманитарна помощ, изпратена на бедстващите жители на ударените от земетресението области в Армения. [1] [2]

 

Трябва да отдадем дължимото на арменското посолство и на посланика – Н. Пр. Армен Саргсян, които дадоха пример за уважение както към историческата памет, така и към самите личности, участвали в изключително тежките издирвателно-спасителни операции, провеждани след Спитакското земетресение - както остава в историята това катастрофално природно бедствие. Н. Пр. Армен Саргсян изрично подчерта ролята на 16-те български спасители, заминали още на втория ден след земетресението. [1] [2] Както ще видим по-нататък в текста, това може да се смята за почти „веднага“, защото точно първите два дни след земетресението летището в Ленинакан не може да приема самолети, поради невъзможните метеорологични условия. Можем да сме щастливи и горди от факта, че българските спасители, по думите на посланика на Република Армения, изваждат от развалините 150 души, като по този начин спасяват живота на шестима. [2]

 

Не всеки ден чуваме думи като казаното от арменския посланик:

 

„Отдаваме почит на народа на България, на българското правителство, на всички неправителствени организации, които положиха усилия за провеждането на спасителни дейности“. [1]

 

За всичко описано по-горе можем само да изразим своя респект към инициативата и думите на посланика на Република Армения и да му благодарим за паметта и доброто отношение съм България.

 

Неизмеримите мащаби на човешкото нещастие

Спитакското земетресение е толкова опустошително, направо унищожително, бедствие, че едва ли е възможно да се напише за него нещо, което да даде реална представа за мащаба на разрушенията, жертвите и щетите. Цитираните числа не могат да предадат страданието на оцелелите. Фотографиите и филмовите кадри предават само част от истината за понесения удар от арменския народ. Щетите, нанесени на икономиката на Армения, може би се поддават на изчисление в известна степен, но нанесените морални и психологически щети не могат да бъдат оценени с числа. Обратното въздействие на тези морални и психологически травми, също не могат да бъдат оценени.

 

Спитакското земетресение нанася убийствения си удар на 7 декември 1988 година в 10 часа и 41 минути (московско време), което отговаря на 11 часа и 41 минути по местно време в северозападната част на тогавашната Арменска ССР. Само за половин минута трусовете разрушават цялата северна част на републиката, като става дума за територия с население приблизително 1 милион души. Епицентърът на земетресението е в Спитак, където интензивността на трусовете надхвърля 10-а степен по 12-степенната скала на Медведев-Шпонхойер-Карник (MSK-64). В тази скала, осмата степен се квалифицира като „разрушителна“, деветата – като „опустошителна“, а десетата като „унищожителна“.

 

Пак според MSK-64, за земетресение от десета степен е характерна появата на пукнатини в почвата с ширина до един метър, свличания и срутвания по склоновете на планините, разрушаване на каменните постройки и изкривяване на железопътните релси. В Спитак разрушенията надхвърлят това, което би могло да се очаква за десета степен. Там разрушенията са пълни. [3]

 

Не е по-добро положението в Ленинакан, където земетресението е от 9-а степен и в Кировакан, където то е „само“ от 8-а степен. Сеизмичната вълна, породена от трусовете, успява да обиколи земното кълбо два пъти и е зарегистрирана от сеизмолозите в Европа, Азия, Америка и Австралия. [3]

 

За разлика от българското комунистическо правителство, което при всички случаи на земетресения в България (разбира се, несравнимо по-слаби от Спитакското), категорично отказва каквато и да е чуждестранна помощ, съветското правителство действа точно по обратния начин. Михаил Горбачов прекъсва посещението си в САЩ (той се връща в СССР и на 10 декември 1988 г., вече е в Ленинакан) и се обръща към световната общност с молба за незабавна хуманитарна помощ.

 

Последвалите събития са един от най-светлите примери на човешка солидарност и международна помощ за бедстващи. Освен съветските републики, още 111 страни от света оказват реална помощ на пострадалите. Смята се, че особено голяма е помощта от Израел, Белгия, Обединеното кралство, Италия, Ливан, Норвегия, Франция, Федерална република Германия (по това време Германия все още не е обединена), Япония, Китай и Швейцария. В Армения пристигат огромни количества спасителна екипировка, всякакви специалисти, продоволствие и лекарства. Тук заема своето място и българската помощ.

 

На помощ се притича и съседната Азербайджанска ССР, независимо, че в този момент отношенията между двете съветски република са на ръба на военния конфликт. Независимо от „центъра“ (на 9 декември 1988 г., с решение на Политбюро на КПСС, се създава Оперативен щаб за ликвидация на последиците от земетресението), азербайджанските власти сформират строителен отряд за участие в ликвидирането на последствията от земетресението. Начело на отряда е назначен много тачен строител и технолог – Емил Ахундов, носител на званието „Заслужил строител на Азербайджан“. Според самия Ахундов в неговия строителен отряд влизат около 200 души. За около седмица в Армения са изпратени 25 железопътни вагона, натоварени с багери, булдозери, кранове и значителни продоволствени запаси. [4]

 

Според съвсем официални данни през първите три дни след бедствието „в градовете и районите на Армения, пострадали от земетресението, от страна на Държавния комитет по нефтопродуктите на Азербайджанската ССР („Госкомнефтопродуктов“) са изпратени повече от 25 хиляди тона гориво, 880 тона твърд и течен битум, около 40 хиляди тона мазут, 330 хиляди тона смазочни масла, 15 асфалто-зарядни станции“. Също така, са изпратени „повече от 120 тежкотоварни и специални автомобила, 46 автокрана … булдозери, багери“. Към 9 декември 1988 година „от трудовите колективи и от отделни граждани“ в Азербайджан в полза на пострадалите от земетресението са „приведени повече от 50 хиляди рубли“. [5]

 

За съжаление, оказаната помощ за пострадалите арменски райони от страна на азербайджанските строители и спасители не става повод за помирение и за смекчаване на тона по въпроса за Нагорни Карабах. Напротив, конфликтът продължава да ескалира. Отношението към азербайджанските строители в Армения е крайно разнопосочно. Едни се отнасят към тях сърдечно, а други – крайно враждебно. Емил Ахундов разказва и за двата типа случаи, както и за саботаж на техниката на строителния отряд и за заплахи към членовете му. [4]

 

За това, кои са били инициаторите на тези неадекватни действия, можем само да правим догадки, а това не е и тема на този текст. Ще се спрем обаче на нещо не по-малко ужасно – на въпроса как Спитакската трагедия ражда низ от конспиративни теории, насочени било срещу арменците, било срещу азербайджанците. Случаят със земетресението в Спитак, като повод за генериране на изключително враждебни конспиративни теории, е много тъжен и крайно поучителен.

 

Конспиративните теории и техните родители

Казват, че успехът имал страшно много бащи, докато НЕуспехът НЕ познавал дори и майка си. Конспиративните теории в буквалния смисъл на думата имат много бащи и много майки. Те се раждат било спонтанно, било в инкубаторите на лабораториите за фалшиви новини. Случаят със Спитакско–Ленинаканското земетресение показва много нагледно, че конспиративните теории и фалшивите новини са се раждали и преди да бъде създадена световната мрежа на Интернет, много преди времето и вниманието на хората да бъдат обсебени от социалните мрежи.

 

В случая със земетресението в Спитак, конспиративните теории и фалшивите новини тръгват в две посоки. Едната е свързана с трагичните обстоятелства около разбиването на два самолета, които се опитват да докарат помощ - едни от първите. Другата посока е свързана с обясненията какво е причинило Спитакското земетресение.

 

Както често става, една от майките на конспиративните теории е секретността. Съветските власти в типичния им стил не дават ясни обяснения за причините за катастрофите на двата самолета – излетелият от територията на Азербайджанската ССР и пристигащият на помощ и излетял от Скопие югославски самолет.

 

Там където има недомлъвки и недоизказани неща, неминуемо се отваря място за слуховете и конспиративните теории. За единия самолет многозначително обстоятелство се оказва фактът, че е излетял от Азербайджан и е носел на борда си азербайджански запасняци – строители и спасители.

 

За югославския самолет подозренията са породени от твърдението, че самолетът е пристигнал във въздушното пространство на Арменската ССР, след като е презаредил в Анкара. Това обстоятелство според творците на конспиративни теории е подвело местните ръководители на въздушното движение и те са насочили „вражеския турски самолет” в скалите.

 

По принцип, една от любимите хранителни среди на конспиративните теории е лъженауката. В случая със Спитакското земетресение, лъженауката ражда няколко сродни чудовища – конспиративни теории за произхода на катастрофата. „Естествено“ той е изкуствен и предизвикан от човешката дейност и от „злите сили“.

 

„По-меките“ варианти за изкуствения произход на Спитакското земетресение, хвърлят вината за него на „усилено провеждани от СССР подземни ядрени взривове на полигона в Семипалатинск“. „По-твърдите“ варианти отиват много по-далече. Според тях срещу Спитак и Ленинакан е използвано „съветско сеизмично оръжие“, под прякото ръководство на виден азербайджански учен. Тоест, азербайджанците са предизвикали Спитакското земетресение, умишлено и злонамерено – ни повече ни по-малко …

 

Но нека разгледаме последователно полета на въображението на пълководците на информационните войни.

 

Какво знаем за самолета от Съветските ВВС, излетял от територията на Азербайджан на помощ на пострадалите от земетресението?

Съветският самолет е бил Ил-76 с номер СССР-86732 от състава на полк на военно-транспортната авиация, който по принцип е бил разквартируван в град Паневежис (тогава в Литовската ССР), но излита за Ленинакан от територията на Азербайджан. На 11 декември 1988 година по време на полета към Ленинакан, машината Ил-76МД катастрофира.

 

Според официалната версия самолетът се е врязъл в планините и е бил напълно разрушен. Като причина на аварията се сочи неправилното настройване на налягането на така нареченият „эшелон перехода”, поради което самолетът се врязва в планините около Ленинакан.

 

Въпросният „эшелон перехода” е установената условна височина на полета на самолета (при стандартно атмосферно налягане - 760 милиметра живачен стълб), на която се извършва пренастройване на стойността на атмосферното налягане на барометричния висотомер (алтиметъра) на стойността на атмосферното налягне на летището или на минималното налягане, приведено към морското равнище.

 

Това е едно от най-важните понятия в системата на така нареченото „вертикално ешелониране”. В авиацията, „ешелонирането” (на руски – „эшелонирование”) бива вертикално и хоризонтално и означава разсредоточаването на самолетите във въздушното пространство на установени интервали, с цел да се предотврати прекомерното им сближаване и възникването на възможни аварийни ситуации. Вертикалното ешелониране осигурява разсредоточаването на самолетите по височина.

 

На така нречения „эшелон перехода” се извършва преходът от условна към реална височина на полета на съответния въздушен съд, която е необходима на екипажа за поддържане на височините при изпълняването на схемата на „захода” при кацане и за своевременното взимане на решение относно възможността да се кацне.

 

Терминът „эшелон” означава условната височина, изчислена при стандартно атмосферно налягане (760 милиметра живачен стълб или 29,92 дюйма живачен стълб) и отстояща от другите височини в размер на установените интервали. Височината на „эшелона” съвсем не е задължително да съвпада с действителната височина, на която лети самолетът. За изчисляването на тази височина би трябвало в приборите постоянно да се внасят данните за атмосферното налягане във всяка точка от маршрута, като се отчита тяхната надморска височина. Затова е прието да се използва стандартното атмосферно налягане.

 

Ако на всички самолети бъде установена еднаква стойност на атмосферното налягане на висотомера (алтиметъра), то и показанията за височината на прибора в дадената точка на въздушното пространство ще бъде еднаква. Затова от определен момент при набирането на височина и до определен момент при снижаването (това е въпросният „эшелон перехода” височината на която се намира самолетът се изчислява по стандартното атмисферно налягане.

 

Днес в Русия и в някои други страни, при достигането на въпросния „эшелон перехода” се настройва атмосферното налягане на нивото на летището (QFE), по-точно на котата на края на пистата. В повечето страни по света се настройва атмосферното налягане, приведено към морското равнище (QNH). Така нареченият „эшелон перехода” може да се изменя за всяко летище в зависимост от атмосферното налягане, като тази величина обикновено е на разположение на екипажите чрез ATIS – службата за автоматично предаване на информация в района на летищата. ATIS (Automatic Terminal Information Service) е служба, „предназначена за това да се осигури на пилота пълният обем от необходимата му информация за летището, за да може да вземе ясно решение за „заход” и за кацане или за излитане”. [8] [9]

 

Беше казано, че според официалната версия катастрофата на Ил-76МД, летящ към Ленинакан на 11 декември 1988 година е станала поради човешка грешка – екипажът не бил отрегулирал висотомера (алтиметъра) - указателя за височината. Загиват 9 души от екипажа и 63 военнослужещи – запасняци, свикани за участие в работите по ликвидирането на последствията от Спитакското земетресение. [6]

 

Тази версия обаче масово не се приема, особено в Азербайджан, където цари всеобща убеденост, че става дума за злонамерено действие на диспечерите, управляващи „вертикалното ешелониране”. Дори и по-сериозните коментатори, като известният теолог и публицист Теймур Атаев, които по принцип отхвърлят идеята за преднамерена диверсия, довела до масово убийство, не се отказват от съмнението, че грешката е направена от диспечерите на арменското летище. [10]

 

В Азербайджан не вярват на официалната експертиза

В по-крайните си форми тази убеденост се артикулира най-ясно от единствения оцелял при катастрофата, срочно служещият по това време войник от Съветската армия, азербайджанецът Фахраддин Балаев:

 

„Единственото, което знам – това е, че нашият самолет се разби поради грешка на арменските диспечери – те неправилно са изчислили височината при приземяването. А какво помня (замисля се), честна дума, помня съвсем малко. Ние правехме заход за приземяване и вече чувствахме, че се приземяваме, когато самолетът рязко тръгна нагоре. Аз усетих как пространството се разширява и изведнъж ... се оказах във въздуха. В този момент аз изключих. Дойдох на себе си навярно защото ръката ми буквално се печеше на нажежения двигател. Ако не се бях свестил тогава, то щях да се взривя заедно с всички останали”. [12]

 

На въпрос на интервюиращия: „Имаше ли още един взрив?”, оцелелият Балаев отговаря:

 

„Да, на земята. Както вече казах, арменските диспечери са дали на нашите пилоти неверни данни и самолетът тръгна да се приземява по-рано, отколкото трябваше. Летците се опитаха да вдигнат лайнера, но вече беше късно и той, след като закачи с крилото си хълма, се вряза в земята, започнаха да се взривяват резервоарите с гориво ... Но всичко това стана известно след разследването. А когато аз дойдох на себе си, някакво шесто чувство ми подсказа, че трябва да се махна, колкото се може по-далече от намиращия се на около двадесет метра от мен корпус на самолета. Не помня как, но успях да измина тридесет метра с обгорената ръка и със седем счупени ребра”.[12]

 

Водещият интервюто иска ясна формулировка на мнението на Балаев за вината за катастрофата: „Значи, вината на летците за станалата трагедия е изцяло изключена?”.

 

Отговорът е категоричен:

 

„Съвършенно вярно, това беше опитен екипаж. Самолетът принадлежеше на литовска авиокомпания и летеше от Кабул за Вилнюс. Нелепо загинаха тези момчета, които след като си изпълниха интернационалния дълг в Афганистан, ги „придърпаха” да летят за Ленинакан. Да бяха долетяли в Баку малко по-рано или малко по-късно, щяха да останат живи”. [12]

 

Разказаното от Балаев, разбира се поражда много въпроси. На първо място, той обяснява, че е разбрал за „вината на диспечерите” от разследването, което е било проведено по-късно. За съжаление, той не споменава, за какво точно разследване става дума и от кого е проведено. Както вече стана дума и както малко по-долу ще се дадат допълнителни подробности, официалното разследване хвърля вината за катастрофата на екипажа на самолета, който не бил настроил висотомера или висотомерите (алтимитрите) си правилно. Излиза, че в интервюто си Балаев повтаря масовото убеждение на азербайджанците, че вината за катастрофата е на арменските диспечери в Ленинакан. Всъщност, досега никой не е оповестил етническия произход на диспечерите на летището на Ленинакан в деня на трагедията. Напълно възможно е между тях да е имало руснаци, украинци или каквито и да са други представители на безбройните националности в бившия СССР.

 

Малко странно звучи репликата на Балаев, който обяснява опитността на екипажа с думите: „Самолетът принадлежеше на литовска авиокомпания и летеше от Кабул за Вилнюс”. Самолетът е на ВВС на СССР, а командир на екипажа е гвардейският капитан Николай Павлович Брилев (името е изписано с руската му транскрипция, бел. авт.). Действително, по онова време 128-ми гвардейски военно-транспортен авиационен полк, към който е принадлежал злополучният военно транспортен самолет Ил-76М, е бил базиран в Паневежис в Литовската ССР и вероятно затова се получава лапсусът на Балаев, че самолетът е принадлежал на „литовска авиокомпания”. Това, че Балаев е наясно с принадлежността на самолета се вижда от репликата му: „Нелепо загинаха тези момчета, които след като си изпълниха интернационалния дълг в Афганистан, ги „придърпаха” да летят за Ленинакан”. [12]

 

Всъщност, както ще се види по-долу, полетът на въпросния Ил-76М до Ленинакан не е бил нито еднократен, нито пък случаен. В денонощието преди деня на катастрофата, самолетът е изпълнил още няколко полета в рамките на създадения „въздушен мост“ в помощ на бедстващата Армения. На този факт се отдава и умората на екипажа, която се разглежда от различни анализатори, ако не като причина, то поне като предпоставка за катастрофата.

 

Класически пример на „самозародила се“ конспиративна теория

Както вече казахме, конспиративните теории се раждат и сами, създават ги и заинтересовани хора и среди. В случая можем да сме сигурни, че става дума за самозародила се конспиративна теория – през тези дни взаимоотношенията между арменците и азербайджанците вече са толкова „токсични“, че щеше да бъде чудно ако не се бяха появили подобни интерпретации.

 

Още по-малко можем да укоряваме оцелелия при катастрофата Фахраддин Балаев, за неговото меко казано резервирано отношение към властите в Ленинакан. Можем да бъдем много скептични към коментарите му за причините за катастрофата, но нямаме никакво право да поставяме под съмнение неговите спомени за собствените му преживелици след катастрофата:

 

„Дълго време изобщо отказваха да ме приемат в болница. А когато под натиска на руските военни все пак ме приеха, то тогава арменските лекари отказваха да ме лекуват. Военните ме поддържаха с обезболяващи инжекции. След това ме прехвърлиха в Ереван, във военна болница, където и обслужващият персонал и лекарите бяха руснаци. Там прекарах 9 дни, през които ме местиха 5 пъти. Защото арменците надушиха къде се намирам и оказваха голям натиск върху руските лекари, изисквайки да бъда изписан. След това, в края на краищата, ме откараха в Москва в болницата „Бурденко“, където се лекувах в течение на три месеца“. [12]

 

В Москва с единствения оцелял от катастрофата се отнасят много добре, което и той самият подчертава:

 

„Организираха пристигането на жена ми и на майка ми, за която осигуриха отделна стая, където тя живя през всичките тези три месеца. Преглеждаха ме най-добрите лекари. Навестяваха ме и ми помагаха азербайджанци, които живееха в Москва. Един път ме посети дори министърът на отбраната на СССР Дмитрий Язов. Така че за този период от живота ми, имам само приятни спомени“. [12]

 

От всичко изложено до тук става разбираемо личното недоверие, което Фахраддин Балаев изпитва към арменската страна. Неговото убеждение за „виновността“ на диспечерите на Ленинаканското летище е просто илюстрация на съмненията, които са обхванали цял Азербайджан след катастрофата.

 

Всъщност, всичко това би могло да бъде избегнато, ако съветските власти на най-високо равнище бяха направили резултатите от разследването на катастрофата публични. По онова време все още не се говореше за „прозрачност“, но със сигурност се говореше за „гласност“. Точно „гласността“ изцяло липсва в този случай. А там, където няма пълна яснота, незабавно избуяват конспиративните теории.

 

Тук трябва да се отвори една скоба и да се отбележи, че в условията на съветски стил на организация, някои факти дълго време остават неясни и за самото съветско военно командване. В книгата „Спитакский мемориал. 1988 - 2008“, благословена от епископ Србазан Езрас (Нерсисян), глава на Руската и Ново-Нахичеванската Епархия на Арменската Апостолска Църква, са записани спомените на подполковник Мусаелян, който по време на Спитакското земетресение е служел в политотдела на Военния комисариат на Азербайджанската ССР и пряко се е занимавал със сформирането на батальон от запасняци в Баку за участие в ликвидирането на последиците от земетресението. [13]

 

Можем да сме сигурни, че у подполковник В. Мусаелян няма никаква предубеденост нито спрямо арменците, нито спрямо съветските власти, с оглед на неговата биография. Той е служил в политотдела на Военния комисариат на Азербайджанската ССР. През месец май 1999 година е прехвърлен в политическия отдел на военния комисариат на Арменската ССР. След това служи като военен комисар на Мясникянския и Арабкирския район на град Ереван. Бил е началник на Управлението по мобилизацията и заместник на военния комисар на Република Армения. През 2001 година е назначен за военен аташе на република Армения в Руската федерация. През 2004 година е назначен за началник на Управлението за военно сътрудничество на секретариата на Организацията на Договора за колективна сигурност. [13]

 

Да дадем думата на подполковник В. Мусаелян.

 

„На следващия ден (8 декември 1988 г., след съобщенията за катастрофалното земетресение, бел. авт.) аз се обърнах към военния комисар на Азербайджанската ССР с молба да бъда изпратен в зоната на стихийното бедствие. В този момент той вече беше получил разпореждане от правителството на републиката (на Азербайджанската ССР, бел. авт.) за сформиране на батальон от запасняци, който да бъде изпратен в Армения за ликвидиране на последствията от земетресението. Измежду другите офицери аз бях избран и ми възложиха сформирането на батальона, с който да замина за Армения. В кратък срок беше организационно подготвена щатната структура на батальона и отдадени заповеди по военните комисариати за започване на призоваване на запасняци за месечни сборове. Предпочитанията бяха към тези военно-задължени лица, които имаха производствени специалности. Едновременно с това се организира събиране на газозаваръчни апарати, апаратура за електрическо задвижване, шанцови инструменти, продоволствие, медикаменти, палатки, топло облекло и обувки, автотранспортни средства и много други неща, които биха могли да свършат работа на мястото, където се оказваше помощ.

 

Запасняците бяха докарани в предградията на Баку, на военното летище „Насосный“ („Помпено“), където ги преоблякоха във военни униформи и ги разпределиха по подразделения. Тук се складираше и всичко необходимо за автономната работа на батальона.

 

Военно-задължените прекараха две денонощия на летището в очакване на команда за излитане. Но времето на излитането постоянно се отлагаше, поради тежките метеорологически условия в Армения и голямото натоварване на летището на Ленинакан. Офицерите от републиканския военен комисариат от ранно утро до късна вечер бяха заедно със запасняците в очакване на команда. Като политически офицер, аз взимах непосредствено участие във формирането на това подразделение, разговарях с тях, разяснявах им положението, което се беше създало в региона, по възможност им помагах да решават техни лични въпроси.

 

Като цяло, това бяха порядъчни хора, напълно осъзнаващи сложността на ситуацията и готови да се притекат на помощ на пострадалите от земетресението хора.

 

На 11 декември, когато за пореден път пристигнах на летище „Насосный“, научих страшната новина за станалата въздушна катастрофа. Стана известно, че през нощта авиодиспечерите са дали разрешение за излитане на първия самолет със запасняци. Рано сутринта натоварили на военно-транспортен самолет ИЛ-76 камиони с екипировка и започнали да събират личния състав. Но станало ясно, че не всички военно-задължени са на мястото. Едни самоволно били напуснали лагера, други не се били строили, трети просто спели някъде.

 

В тази ситуация командването на батальона вкарало в строя хора от други подразделения на батальона, на мястото на отсъстващите запасняци от първата рота. Набързо съставили списък на излитащите и го взели със себе си. По този начин, ние знаехме само, че на борда, освен 9-те члена на екипажа, са се намирали примерно 63 запасняци, но не знаех поименно кой конкретно е излетял. Във връзка със станалото беше сформирана оперативна група, пред която беше поставена задача – незабавно да излети за Армения за уточняване на фамилните имена на загиналите при самолетната катастрофа и да организира транспортирането на телата им обратно. За старши на групата беше назначен началникът на 3-ти отдел на Военния комисариат на Азербайджан – подполковник П. Ткачов, а мен ме назначиха за негов заместник.

 

Командването на авиационното съединение организира излитането на малък самолет, където освен нас бяха и членовете на комисията за разследване на причините на самолетната катастрофа. В хода на полета стана ясно, че летището на Ленинакан не приема самолети, поради метеорологическите условия и ще ни се наложи да направим принудително кацане в Кировабад и да чакаме разрешение за следващото прелитане. След няколко часа чакане, най-после беше получено разрешение, но за кацане на летище „Еребуни“ в Ереван.

 

Вечерта на 11 декември ние заминахме от Ереван за Ленинакан с автомобили. Времето наистина беше „аномално“. В Ереван валеше ту дъжд, ту сняг. Колкото повече се приближавахме към Ленинакан, толкова по-гъста мъгла се стелеше. Понякога видимостта беше толкова минимална, че водачите на автомобилите караха „опипвайки“. В тази ситуация, можехме да си представим, в какви условия се е наложило на екипажа на Ил-76 да осъществява приземяването и в резултат на това - според официалната версия, самолетът се е врязал в планината, най-вероятно поради грешка на екипажа, тъй като указателят за височината е бил настроен неправилно.

 

Телата на загиналите бяха в такова състояние, че беше невъзможно да бъдат разпознати. Не всички от тях имаха документи, а военните им книжки бяха сдадени от работниците от военните комисариати в щаба на батальона. След многократно уточняване на списъците и проверки на личния състав, съставихме окончателния списък (на загиналите, бел. авт.). При това и сега не се размина без грешки. Така при нас се водеха загинали двама души, които по разни причини са отсъствали от батальона, но не са си били и в къщи. Цинковите ковчези с телата ги предадхоме на семействата, помогнахме и в организирането на погребенията. А след няколко дни изведнъж стана ясно, че единият от тях е жив. По време на полета на военно-транспортния самолет, той се качил да спи с каросерията на един КамАЗ, натоварен с войскови палатки. По време на катастрофата, получил изключително тежки наранявания, но останал единственият, който оживял“. [13]

 

Както виждаме, първоначално съветското военно командване не е знаело дори, кои точно от свиканите на запасен сбор са загинали по време на трагичния полет до Ленинакан. Какво остава за прецизно разследване на причините за катастрофата. Всъщност, каквато и да е причината за катастрофата, години наред не е обявено точното място на падането на самолета Ил-76. Азербайджанската страна постоянно повдига този въпрос, който е извън обхвата на конспиративните теории. Дълги години отговор няма и дискусията ту притихва, ту се засилва. Разбира се, от това, че дълго време не се дава отговор на този въпрос не може да се прави заключение за това кой е виновен за самата катастрофа, но мълчанието и секретността нагнетяват допълнителна мнителност и подозрения за гузно поведение.

 

Впрочем да се върнем към разказа на подполковник В. Мусаелян. Той разказва за пристигането (в крайна сметка) на азербайджанския батальон в Ленинакан и за неговото общо взето кратко пребиваване там.

 

„В рамките на деня на 11 декември, останалият личен състав на батальона беше прехвърлен със самолети в Ленинакан. Първоначално се планираше да се изпрати една рота в Спитак, но след това се реши да се използува цялото налично подкрепление единствено в Ленинакан. Направо от летището, пристигналите бяха насочени към местата за провеждане на издирвателно-спасителни работи. Течеше вече четвъртото денонощие след земетресението, но като се отчитат мащабите на разрушенията и екстремалната ситуация, помощта на запасняците от Азербайджан не беше излишна.

 

На 12 декември на местата, където работеха военно-задължените от Азербайджан, започнаха отделни сблъсъци и конфликти с местното население. По адрес на пристигналите да помогнат, се изказваха незаслужени упреци и обвинения. В тази критична ситуация, когато нервите са нажежени до крайност, за съжаление, малко хора искаха да се замислят, че пристигналите на помощ военно-задължени, макар и да не бяха доброволци, не бяха и националисти. Болката, скръбта, ужасът не даваха по тово време възможност да се разсъждава трезво. Емоциите тутакси взимаха връх над здравия разум. Отчитайки започващия процес на „взаимни обяснения”, който можеше да се излее в открит сблъсък, командването взе решение за предсрочно връщане на запасняците в Баку.

 

Днес, когато са изтекли 20 години след трагичните събития, свързани със Спитакското земетресение, фактът на пристигането на запасняците от Азербайджан в Армения на помощ на пострадалите, като се отчетат особеностите на онова време, не може да ни изглежда като нещо обичайно и рутинно. И той трябва да бъде оценен обективно и по достойнство“. [13]

 

Секретността се пропуква с помощта на един ВУЗ-овски сайт

Всички усилия за издирване на публикация на заключенията по разследването на катастрофата на военно-транспортния самолет с първата рота азербайджански спасители и строители бяха безуспешни. Донякъде неочаквано, донякъде съвсем логично, информация за заключенията за катастрофата, както и коментар и препоръки за поуки от нея, бяха открити на сайта на Балашовското военно училище за летци. По-долу предаваме пълния текст на тези заключения и препоръки, които звучат логично и свързано.

 

„На 11 декември 1988 година, военно-транспортен самолет Ил-76М от 128-ми гвардейски военно-транспортен авиационен полк, (тогава базиран в Паневежис в Литва, а днес в Оренбург в Руската федерация), изпълнява полет по доставката от Баку в Ленинакан (днес Гюмри) на военнослужещи, мобилизирани от запаса за участие в ликвидирането на последиците от Спитакското земетресение (с личен състав от лица основно от азерлбайджанска националност, причислен към разгърнатата рота от 6-ти казански полк на гражданската отбрана, намиращ се в Баку).

 

Самолетът е пилотиран от екипаж от девет души с командир гвардейският капитан Николай Павлович Брилев (името е изписано с руската му транскрипция, бел. авт.). Задно с него загиват: Игорь А. Разумный, Игорь В. Соколов, В. П. Плашкин, С. М. Ивлев, Иван В. Серков, А. И. Рыбальченко. Всички те са членове на екипажа. Заедно с тях загиват и Иван Яковлевич Авилов – инженер по АВ и А. Н. Алтухов. На борда са се намирали 69 пътници, от които се спасява само един.
През онази нощ, екипажът на Брилев излита за Ленинакан три пъти. Първият път излита от авиобазата „Насосная” („Помпена”), намираща се между Баку и Сумгаит, но не успява да долети до Ленинакан и самолетът се приземява в Кировабад (преди – Елисаветпол, а днес – Гянджа). След известно време екипажът получава нова заповед за излитане, след което отново го връщат в Кировабад. Третия път, заповедта за излитане идва призори, като се предполага, че екипажът вече е бил силно преуморен“. [11]

 

Както се вижда и тук се поставя силно ударение върху преумората на екипажа на военно-транспортния Ил-76М.

 

„Екипажът на самолета започва приземяване на високопланинското летище на Ленинакан все още по тъмно и в много сложни метеорологични условия, при хоризонтална видимост 5 километра и ограничена радиовръзка с летището. По време на снижаването до така наречената „височина на кръга” - 1100 метра (има се пред вид „височината на взимане на решения” – минималната височина, на която самолетът може безопасно да прекъсне процедурата на приземяване и командирът на екипажа да вземе решение за изтегляне за повторен кръг (тази маневра е известна и като прекъснат „заход” за приземяване), самолетът се врязва в планински склон и се разрушава. Това става в 06:22 часа на 11 декември 1988 година.

 

При катастрофата оцелява само един от пътниците – срочнослужещият войник Фахраддин Балаев, който спял на дюшеците в каросерията на един от двата превозвани с полета камиони КамАЗ. Всички останали 77 души, намиращи се на борда на самолета загиват“. [11]

 

„За причина за катастрофата се приема неправилната настройка на висотомерите (алтиметрите) от страна на екипажа. Макар че диспечерът е предал на екипажа атмосферното налягане на летището (634 милимитра живачен стълб) и вторият пилот го е записал, след това на висотомерите (алтиметрите) е била настроена стойност от 734 милиметра живачен стълб, която е със сто милиметра по-висока, което е довело до завишаване на показанията при достигната височина 1100 метра в хода на снижаването. Непосредствено преди удара с планинския склон, висотомерът (алтиметърът) е показвал стойност от 1425 метра“. [11]

 

Анализаторите смятат, че причина за тази грешка може да е била умората на екипажа, който не е успял да си почине както трябва, тъй като предния ден е извършил голям брой полети. Тази катастрофа става повод за поредната препоръка, членовете на екипажите взаимно да упражняват контрол един над друг при настройването на висотомерите (алтиметрите). [11]

 

Анализаторите припомнят, че на 20 октомври 1989 година, трагедията от 11 декември 1988 година се повтаря, при това съвсем близо до мястото на гибелта на екипажа на Брилев и азербайджанските спасители. Отново поради невярна настройка на барометричното (атмосферното) налягане на Ленинаканското летище, катастрофира самолет Ил-76ТД на Уляновския център за подготовка на кадри за гражданската авиация на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ), днес - Уляновски институт на гражданската авиация „Главен маршал на авиацията Б. П. Бугаев” (УИ ГА), федерално държавно бюджетно висше учебно заведение. При катастрофата загиват 15 души. [11]

 

Летището на Ленинакан (днес – Гюмри) се ползва с много лоща слава сред летците от страните на ОНД. Летището е високопланинско и неудобно за подхождане към него. То има само една писта и „заходът” за кацане се осъществява само от една страна. Затова много екипажи изобщо не обичат това летище.

 

Руските летци сравняват характеристиките на летището в Ленинакан (Гюмри) със също така не особено любимото им летище Адлер в Сочи. Летището в Адлерски район на град Сочи е построено по време на Втората световна война за нуждите на отбраната на черноморското крайбрежие. Строителството започва на 9 юли 1941 г. и през 1942 година то вече се използва интензивно. Адлер е един от основните микрорайони в Сочи, административен център на Адлерски район, който е нй-южният, втори по население и територия район на града. През 2014 година, там протичат всички състезания от зимните олимпийски игри. [11]

 

Коментаторите подчертават и факта, че през тези дни летището в Ленинакан е работело на предела на възможностите си и трагедията в крайна сметка е станала факт. И тук в становището, изложено в сайта на Балашовското висше военно летателно училище се появява, някак между другото и едно странно изречение:

 

„Вмешателството на некомпетентни началници в ръководството на екипажа също е оказало влияние”. [11]

 

Никой не обяснява за какво вмешателство и на какви началници става дума. На самолета не са пътували някакви висши военни, които да са се месили в работата на екипажа. На летището в Ленинакан също не са ги посрещали хора на високи позиции. Доколкото има обвинения към наземния състав в Ленинакан, то те са отправени към диспечерите. Остава да предполагаме, че подхвърлената реплика е по адрес на командването, което е изпратило посред нощ самолета със запасняците и срочнослужещите към без друго опасното и добре известно на летците с лошата си репутация Ленинаканско летище.

 

Петнадесет години след ужасяващата самолетна катастрофа в Ленинакан, една друга, още по-смъртоносна, катастрофа с Ил-76 ще стане повод да се систематизират публично данните за неблагополучията (най-меко казано) с този самолет.

 

„Името им е легион“ или прекалено дългият списък на авариралите и катастрофирали транспортни самолети Ил-76

На 18 февруари 2003 година в Иран, на 35 километра от Керман, катастрофира самолет Ил-76. Загиват 302 военнослужещи от елитния Корпус на стражите (гвардейците) на ислямската революция на Иран, които са се прехвърляли от град Захедан в Керман. След усилени издирвателни работи са намерени части от корпуса на самолета. По предварителните, неофициални, данни, обявени веднага след катастрофата, възможната причина за трагедията са били много лошите метеорологични условия. [6]

 

Във връзка с катастрофата на 18 февруари 2003 година в Иран, РИА Новости публикува цял „поменик” на катастрофи със самолети от типа Ил-76. Така например, оказва се, че на 18 октомври 1989 година, при излитане от въздушната база „Насосная” („Помпена”), близо до Баку, катастрофира друг самолет от съветските ВВС – Ил-76МД.

 

При набирането на височина, избухва пожар в двигателя, кото на свой ред предизвиква разрушаването на част от крилото. Самолетът пада в Каспийско море и се взривява на плитчините. Причината е конструктивен дефект на двигателя Д-30КП. Загиват 9-членният екипаж и 48 бойци от въздушно десантните войски. [6]

 

Рецидив на нещастието има и при самия Ленинакан. На 20 октомври 1989 година, в близост до града, се разбива Ил-76ТД, който е изпълнявал полет от Уляновск. Самолетът се врязва в планински склон на 17 километра от пистата за излитане и кацане. Като причина се сочи грешка на екипажа, който не е регулирал висотомера (алтиметъра) в съответствие с барометричните данни от летището, на което трябва да пристигнат. Загиват 9 члена на екипажа и 9 съпровождащи лица. [6]

 

На 1 февруари 1990 година, на територията на Литва катастрофира самолет Ил-76МД на военно въздушните сили на СССР. Загиват 9-те члена на екипажа. [6]

 

На 27 март 1990 година, при кацане на кабулското летище се разбива Ил-76МД на военно-въздушните сили на СССР, който изпълняа полет от Ташкент. На около 4 километра от края на пистата, самолетът рязко се накланя на ляво, рухва на земята и се взривява. Причината на катастрофата не е установена – бордовите самописци на самолета (черните кутии) не са оцелели или поне не са намерени. Загиват 8 души от екипажа. [6]

 

На 24 май 1991 година, на 10 километра от иранския град Бахтаран, катастрофира самолет Ил-76ТД, с българска регистрация, който е бил даден под аренда на компанията „Мексеър”. Самолетът е бил пилотиран от съветско–български екипаж. Причината за катастрофата е пълното изчерпване на горивото и съответно – спирането на всичките четири двигателя. На самолета са осемчленен екипаж и две лица, които съпровождат товар, предназначен за кюрдски бежанци. Загиват четирима. [6]

 

На 8 юли 1993 година, недалече от Псков, катастрофира самолет Ил-76МД на ВВС на Руската федереция, който изпълнява учебно– ренировъчен полет. В резултат на пожара, възникнал в опашната част на самолета, избухва взрив. Самолетът не успява да стигне до пистата на летището и пада в доста гъста гора. Загиват седем члена на екипажа, един инструктор и трима курсанти от Псковското авиационно училище. [6]

 

На 5 април 1996 година, при подготовка за кацане на летище Елизово в Камчатка, петърпява катастрофа самолет Ил-76ТД на компанията „Красноярские авиалинии”, извършващ граждански товарен полет. Самолетът лети по маршрута Новосибирск – Петропавловск - Камчатский. Машината се отклонява на 20 километра от маршрута и се врязва в планински масив. Като причина за катастрофата се сочи грешка на щурмана, който бил внесъл в бордовия компютър неточни данни за „захода” при кацането. Загиват 9 души от екипажа и 12 пътници. [6]

 

На 19 август 1996 година, на белградското летище „Сурчин”, при „заход” за аварийно кацане се разбива руски транспортен самолет Ил-76М на екатеринбургската компания „Спаэро”. На 15-ата минута след излитането е загубена радио връзката между самолета и диспечерите. Командирът на екипажа решава да се върне на „Сурчин”, но е било невъзможно да приземи самолета без радио връзка. Самолетът кръжи над летище „Сурчин“ повече от три часа за да изразходва горивото си и да се приземи щом се развидели. По време на кацането, пилотът не успява да спусне колесника и самолетът пада недалече от резервната грунтова писта в царевична нива на три километра от летището. [6]

 

Ударът е бил толкова силен, че отломките на фюзелажа буквално се вкопават на голяма дълбочина в земята. Причината за катастрофата е пълен отказ на цялото електрооборудване на борда на самолета. Загиват 12 души – 10 чена на руския екипаж и двама граждани на Югославия. [6]

 

На 12 ноември 1996 година, близо до Делхи се сблъскват казахстански Ил-76ТД и Боинг-747, принадлежащ на саудитска авиокомпания. Катастрофата става при снижаване на самолета в тъмната част на денонощието. Загиват 372 души. [6]

 

На 28 ноември 1996 година, транспортен самолет на военно-въздушните сили на министерството на отбраната на Руската федерация Ил-76 се разбива на летището Абакан в Хакасия. На борда на самолета се намират 10 души екипаж и 13 пътници, включително и две жени и две деца. Самолетът е превозвал 30 тона граждански товар с търговско предназначение и е летял по маршрута Раменское (от Подмосковието) – Петропавловск-Камчатский. На летището на Абакан, самолетът е трябвало да се дозареди с гориво, но пада на около 16 километра от него и се запалва. Причината за трагедията е претоварване на самолета. Загиват 23 души. [6]

 

На 26 юли 1999 година, в 13 часа и 46 минути по иркутско време, товарен самолет Ил-76 аварира недалече от Иркутск. Като не успява да набере нужната височина, самолетът с тегло 170 тона буквално „отнася“ радиомаяка, осветителните прожектори, помещението на метеорологичната служба на летището и след като заорава в земята и се движи още около 500 метра спира, като се завърта на 90 градуса. Самолетът е принадлежал на руската авиокомпания „Эльф-Эйр“ и е изпълнявал чартърен полет от Китай за Москва. За щастие, никой не загива. [6]

 

На 21 юни 2000 година в Астаханска област на летището на град Приволжский изгаря военно-транспортен самолет Ил-76 на Министерството на отбраната на Руската федерация. Самолетът е летял по маршрута Махачкала – Новосибирск. След дозареждане в Астраханска област, той отново излита, но по технически причини се налага да извърши аварийно кацане. След кацането, на борда избухва силен пожар и самолетът изгаря. Намиращите се на борда 221 наборника и 12 члена на екипажа са евакуирани. Само 6 души получават различни травми. [6]

 

На 18 април 2001 година, руски самолет Ил-76 с 32 тона хуманитарен товар на борда и 8-членен екипаж се поврежда при излитане от белгийско летище. Самолетът е трябвало да лети за Алжир. По време на набирането на скорост, самолетът излиза от пистата. Започналият пожар в един от четирите двигателя е загасен. Самолетът е принадлежал на украинска авиокомпания, която се е занимавала с товарни превози. Няма жертви. [6]

 

На 14 юли 2001 година, около 9 часа сутринта в района на военното летище Чкаловский се разбива транспортен самолет Ил-76. Самолетът е успял да набере едва 30-40 метра височина, когато пада на половин километър от летището с пълни с гориво резервоари. Избухва пожар. На борда на самолета, който изпълнява полет Чкаловское – Норилск, е имало около 40 тона товар – строителни материали и парфюмерия. Загиват 10 члена на екипажа, пътници на борда не е имало. [6]

 

На 17 ноември 2001 година, самолет Ил-76, движещ се по маршрут от Китай за Санкт-Петербург, извършва аварийно кацане на летище Абакан (Хакасия, Южен Сибир). Самолетът е трябвало да кацне в Красноярск, за да дозареди с гориво, но при извършването на поредната маневр, екипажът открива, че колелата на задния колесник са блокирали. Екипажът решава да се приземи на резервната писта на летището в Абакан. Кацането е успешно и няма пострадали. [6]

 

На 2 декември 2001 година, в Хабаровския край, недалече от град Охотск, катастрофира товарен самолет Ил-76. Всичките намиращи се на борда 18 души – осем членове на екипажа и 10 души, които са съпровождали товара, загиват. Самолетът е изпълнявал полет по маршрута Москва – Анадир. Малко след седем часа сутринта московско време, самолетът изчезва от екраните на наземните радари и радиовръзката с него е прекъсната. Преди това, командирът на самолета е успял да съобщи на земята, че на височина 9600 метра на борда е избухнал пожар. Отломките от самолета са открити в района на населеното място Иня, на 100 километра от град Охотск. На мястото на катастрофата са забелязани две огнища на пожар. Самолетът е принадлежал на отделния авиационен отряд на Граничното управление на ФСБ на Руската федерация за източния арктически район. [6] [7]

 

На 24 февруари 2002 година, самолет Ил-76 извършва аварийно кацане на летище Машхад (Мешхед) в Иран, поради избухналия на борда му пожар. Шестима души в шоково състояние постъпват в болница, веднага след като местната противопожарна служба успява да потуши пожара. Бедствието настъпва 30 минути след излитането на самолета, който е трябвало да изпълни полет по маршрута Мешхед – Исфахан. [6]

 

На 30 март 2002 година товарен самолет Ил-76 на авиокомпанията „Истлайн“ извършва аварийно кацане на летището в Иркутск. Самолетът е летял от Китай за Москва. След излитането се установява, че механизмът за прибиране на колесника не е сработил. След консултации с наземните служби, командирът на екипажа решава да кацне в Иркутск. Кацането минава успешно и никой не пострадва. [6]

 

На 15 юни 2002 година, товарен самолет Ил-76 каца аварийно на летището в Красноярск. Самолетът е извършвал полет Красноярск – Петропавловск-Камчатский, като на борда му са се намирали 28 пътници и 12 членен екипаж, плюс 16 тона товар. Когато самолетът се е отдалечил от летището на Красноярск на 250 километра, пилотите установяват, че в един от четирите двигателя има недопустима вибрация. Командирът решава да приземи самолета обратно в Красноярск. При кацането няма повреди по самолета и никой не пострадва. [6]

 

На 6 юли 2002 година, летящ за Якутск товарен самолет Ил-76, извършва аварийно кацане в столицата на Хакасия – Абакан. На борда на самолета са 13 души и 40 тона товар. След излитането от уралския град Кагалын, екипажът установява, че колесникът не може да се прибере. Командирът решава да извърши аварийно кацане на резервното летище, предвидено за този полет, като е изразходвал значителна част от горивото си към момента на кацането. Аварийното кацане е успешно. [6]

 

На 31 януари 2003 година в Източен Тимор, катастрофира руски самолет Ил-76. На борда на самолета са се намирали 6 члена ан екипажа – руски граждани. Всички загиват. Катастрофата става в планините, недалеч от летището на столицата на Източен Тимор – Дили. Преди катастрофата, самолетът е направил три „захода“ за приземяване при изключително лоша видимост. По време на четвъртия опит за приземяване, самолетът не уцелва пистата и след няколко секунди пада в джунглата на около 4 километра от летището и се взривява. Самолетът Ил-76 с руски екипаж е бил взет под наем от лаоска авиокомпания, за да достави от Макао (Китай) в Източен Тимор телефонна апаратура. [6]

 

Бихме могли да заключим, че най-вероятно начинът на експлоатация и поддръжка на самолетите Ил-76 (а може би и подготовката на екипажите им) в СССР и по-сетне в страните от ОНД (и не само там), биха могли да се превърнат в поле за много по-правдоподобни и по-малко конспиративни теории. Вижда се, че аварирането на тази категория самолети е сякаш правило, а не инцидент.

 

Иначе, не можем да подминем факта, че описаните съмнения и подозрения се поддържат и от не бележещите никаква тенденция за намаляване, обиди и враждебност между засегнатите страни.

 

Да си припомним финалния призив на подполковник Мусаелян:

 

„ … Днес, когато са изтекли 20 години след трагичните събития (текстът на подполковника е писан точно преди десет години, бел. авт.), свързани със Спитакското земетресение, фактът на пристигането на запасняците от Азербайджан в Армения на помощ на пострадалите, като се отчетат особеностите на онова време, не може да ни изглежда като нещо обичайно и рутинно. И той трябва да бъде оценен обективно и по достойнство“. [13]

 

Със съжаление трябва да се отбележи, че подобни призиви от арменска страна са единици и позицията на подполковник Мусаелян се намира в изключително изявено … малцинство.

 

Тук е мястото да припомним и за югославския самолет, разбил се недалеч от летището на Звартноц. Град Звартноц, който по ирония на съдбата е наричан „градът на небесните ангели“ се намира на приблизително 10 километра от Ереван. „Звартноц“ е международното летище на Ереван и там се намира генералният отдел по гражданска авиация на Армения.

 

Тогава комисията за разследване на катастрофата при Държавния авиационен надзор на СССР („Госавиатадзор“) е оглавена от Рудолф Теймуразов. Той обявява публично, че „самолетът с голяма скорост се е врязал в автомобилен мост“. Мостът се е намирал на 12 километра от пистата за кацане на летище „Звартноц“. Според Теймуразов, обследването на барометричните прибори (многократно коментираните до сега висотомери – алтиметри) е показало, че на нито един от двамата пилоти „на нито един от висотомерите не е била настроена необходимата стойност на атмосферното налягане на летището“. По тази причина, „височината на приборите се е оказала завишена с повече от 800 метра, което е изиграло съдбоносна роля“. [14]

 

Вече бяха споменати съмненията, които предизвиква у азербайджанските коментатори фактът, че катастрофиралият Ан-12 е летял по маршрута Скопие – Ереван с междинно кацане в Анкара. [10]

 

Тук няма да разискваме тези съмнения и подозрения, ще отбележим друг важен момент. Паметта на загиналите в този полет югославски граждани се почита по достоен и подобаващ начин в Армения. Така беше и през декември 2018 година. Роднини на загиналите редовно присъстват и им се оказва дължимото внимание и уважение. [15]

 

Това отношение на арменците към летците и спасителите, загинали с югославския самолет е достойно за уважение. За съжаление, такова нещо не се наблюдава по отношение на загиналите с Ил-76М азербайджански военно-задължени спасители и строители. За тях се споменава мимоходом от време на време и … толкова. Никой няма намерение да се вслушва в призива на подполковник Мусаелян. В такава обстановка, твърденията за злонамереност на диспечерите на Ленинаканското летище към пристигащата азербайджанска рота ще продължават периодически да избуяват – всеки път с нова сила.

 

Как азербайджанците „разместиха” тектоничните плочи на земната кора

По-горе стана дума за другата „фамилия“ конспиративни теории, свързани със Спитакското земетресение. Това е „фамилията“ теории за „изкуствения“, „принудителен“ и „антропогенен“ характер на Спитакското земетресение. Тези теории, вече бяха условно разделени на „меки“ и „твърди“. Според „меките“ Спитакското земетресение е резултат (или „би могло“ да е резултат) от безотговорни действия на централната съветска власт, вариращи от интензивно провеждане на изпитания с подземни ядрени взривове до непредпазливи изпитания на „сеизмично оръжие“.

 

„Твърдите“ теории ясно посочват Сатаната – това са азербайджански учени, които са създали „сеизмичното оръжие“ и са подучили централната власт да го изпробва върху Армения. В заговора някои забъркват дори и азербайджанския мюфтия – ни повече ни по-малко …

 

Към застъпниците на „меките“ конспиративни теории бихме могли да отнесем - като типичен, представителен случай, соченият за правозащитник и блогър Евгений Ихлов. На него дължим едно от най-новите преповтаряния на „меката“ теория в завършен вид с различни подварианти. Ихлов пише:

 

„ … но причината за Спитакското / Ленинаканското земетресение може би не е толкова проста, както обикновената природна катастрофа. Преди него (и след него) вървеше много плътна серия подземни ядрени изпитания в Семипалатинск и на Нова Земя (Маточкин Шар). Още повече, че казахстанското екологично движение настояваше за затварянето на полигона и не желаейки повторение на Декември 1986 (а защитата на природата е добър обединяващ лозунг, с възможност за задълбочаване на темата така, както беше и в Ереван през февруари 1988), Москва е могла да реши да го използва за последно с всичка сила“. [18]

 

„Предложиха ми и друга, не по-малко страшна версия. През октомври 1988 година в Белкано-исмаилинската зона (Азербайджан, границата с Грузия и Северна Осетия) по програмата геотраверс са взривявали ядрени заряди от по 50 килотона на дълбочина 2,5 – 5 километра. Официално – това е дълбочинно сеизмо сондиране, докато прякото предназначение на проекта е „разработката на сеизмооръжие”. Производител на зарядите е Средмаш СССР (ядрено оръжие), а сондажите са на СРГЭ. Датчиците също са произведени от СРГЭ. Възложителят е Средмаш, подизпълнител е СРГЭ НПО Нефтегеофизика Мингео. Началник е бил Чернышев Н. М. Директор на НПО е бил Карус Е. В.

 

Вследствие на трагедията, „тогава от постовете си излетели Карус и Чернышев. Постът на Чернышев заел Солодилов, а вместо Карус сложили Габриэлянц. Те обещали незабавен ефект след взрива, а А. Ш. Файтельсон, между другото прекрасен теоретик, твърдял, че тези взривове само ще натрупат напрежение на съвършенно непредсказуеми места и сеизмиката ще удари там, където не са я очаквали. Така и станало. Зарядите са били залагани около молоканските села Богдановка и Гореловка.” [18]

 

Боя се, че дори само за цитирането на тези псевдонаучни брътвежи би могло някой да предложи да ми вземат дипломата за строителен инженер или пък още по-лошо – да ме накажат да я изям, без да поемем никакви течности, докато трае наказанието. Но тези гръмкоречия се тиражират в най-различни формати, а хората се отнасят към тях от позицията на Аристотел – „Вярвам, защото е абсурдно”. Всъщност, никой не би могъл да оспори абсолютната безотговорност на съветската власт и към хората, и към околната среда – достатъчно е да си спомним, как буквално беше пресушено Аралско море.

 

Разликата е там, че екологичното престъпление с пресушаването на Аралско море беше напълно техническо постижимо и то беше извършено хладнокръвно от съветската наука и управление. Един съветски учен беше нарекъл Аралско море – „най-безсмисленият изпарител на земното кълбо“.

 

Предизвикването на земетресения, чрез въздействие върху приплъзването на тектоничните плочи, засега обаче е изцяло в сферата на фантастиката, къде научна, къде ненаучна.

 

Наистина, напълно е възможно някой, някъде да се е занимавал теоретично с въпроса дали би могло да се създаде сеизмично оръжие, но практическото му приложение едва ли скоро ще настъпи, а най-вероятно – никога.

 

Авторите и разпространители на конспиративни теории обаче съвсем не са мирясали. Едни предъвкват изложените по-горе сюжетни линии. През 2011 година, легендарният вестник от времето на перестройката „Аргументы и факты“ занимава (или по-скоро забавлява) читателите си с крайно наукоподобна „геофизична“ дъвка. На страниците на вестника се изказва Олег Фейгин, представян, като физик – теоретик.

 

В разпространяваната в Интернет негова биография, Олег Орестович Фейгин, роден на 28 ноември 1956 година в Харков, Украйна е представен като доктор на физико-математическите науки, действителен член на Украинската академия на науките (УАН), завеждащ сектора по теоретична физика на Института за иновационни технологии на УАН, автор на множество книги и публикации. Сферата на научните му интереси включва специални въпроси на квантовата космология, астрофизиката и физиката на космоса. Научен редактор на годишника на УАН „физика на импулсивните процеси“, член на редколегията на списание „Космонавтика“ и сборника „Избрани трудове на ИИТ на УАН“. Автор е на повече от 120 печатни публикации, в това число и на научно-популярни книги: „Обикновено научно чудо“, „Великата тайна на Вселената“, „Тайните на Вселената“, „Звездният свят“ и други“.

 

Ако трябва да обобщим, съдейки по огромното изобилие негови книги, изкарани на книжния пазар, Олег Фейгин не е обикновен популяризатор на науката – той е създал едно напълно прилично предприятие за научно-популярна литература, в което той самият е главната производствена мощност. Само че прегледът на заглавията сочи, че Фейгин е ориентиран към проблемите на микро и макро света, на наследството на Никола Тесла и свързаните с него конспиративни теории, но няма нищо публикувано в сферата на геологията, геофизиката, тектониката на земната кора, литосферните изследвания и прочее, което да е добило някаква по-широка публичност.

 

Затова, авторът на тези редове си запазва правото да се съмнява, че Фейгин е изричал някога думите, които ще бъдат цитирани по-долу, на базата на публикацията в „Аргументи и факти“ през 2011 година. Несъмнено, Фейгин обича буквално да се „къпе“ в неканонични и конспиративни теории - според него американците са хвърлили над Япония германски атомни бомби, една от тях не се е взривила и е била предадена от Токио на Москва, като форма на изтънчено източно отмъщение. Все пак да му оставим една отворена вратичка… каквото и да си говорим, между тъмната материя и движението на тектоничните плочи на земната кора има значителна разлика.

 

Но да видим, какво са сложили в устата на Фейгин, основателно или не, от някога славния, а днес трагично пожълтял вестник „Аргументы и факты“. Още през 2010 година, от „АиФ“ твърдят, че според Фейгин, американците са използвали тогава срещу Русия климатично и литосферно оръжие. За последното, Фейгин (или редакторът, творил от негово име) казва следното:

 

„То се нарича литосферно и се основава на прилагането на енергията на литосферата – „черупката“ на нашата планета, включваща земната кора и горния слой на мантията. (Още тук възникват съмнения в геологическата компетентност на Фейгин или на „Псевдофейгин“, но да продължим, бел. авт.). Поразяващото действие взима формата на земетресения, изригвания на вулкани, премествания на литосферните плочи, които трептят с определена честота. Ако изкуствено им се въздейства, възниква резонанс: трептенията многократно нарастват. Насочен взрив може да стане резонатор на колосални разрушения. Американците са разработили литосферното оръжие сами или са го заимствали от СССР в периода на неговото разпадане“. [16]

 

Според Фейгин, когато Хрушчов заплашва американците със знаменитата си фраза: „Мы Вам еще покажем Кузькину мать“, той е имал пред вид точно „литосферното оръжие“. (Кузька е името на дявола в руските народни приказки, бел. авт., така че Хрушчов е заплашвал американците, че ще ги запознае с майката на Рогатия лично .., бел. авт.). След тази интересна хипотеза, читателят направо е „хвърлен в храстите“ със следното откровение:

 

„В годините на перестройката писаха за тунел, който затворници от ГУЛаг са строили между континента и остров Сахалин на най-тясното място на Татарския пролив. Да го достроят попречила смъртта на Сталин – просто зарязали този строеж. Новите данни ни убеждават, че се е строяла малка част от замислената подземно – подводна магистрала: тунелът е трябвало да се проточи от Владивосток през Сахалин към Курилската верига острови и по-нататък към САЩ. Замислен е бил литосферен резонатор – своего рода тясна и дълга тръба, понижаваща честотата на трептенията“. [16]

 

Тук вече е време да спра да издевателствам над читателите и да обобощя, че в крайна сметка всеки има право да пише научна или ненаучна фантастика. Във фентъзито на Фейгин, историята с „литосферния резонатор“ напомня за онзи герой на филма „Покаяние“ на Тенгиз Абуладзе, който се беше самонабедил пред „органите“, че „копаел тунел от Бомбай за Лондон“. „Органите“ бяха приели това изявление спокойно и му бяха лепнали съответната присъда. Кажи речи по същия начин Фейгин ни обяснява, че първото изпитание на литосферно оръжие от СССР е довело до Спитакското земетресение:

 

„За изпитанието са избрали едно от най-безлюдните места при границата на СССР, което в същото време е точка, където се събират напреженията на литосферните плочи: разклоненията на Арарат в района на границата със североизточна Турция и северозападен Иран. Това място е било поставено във фокуса на огромно параболично огледало. Но стоящата под голям ъгъл спрямо хоризонта, почти вертикално, литосферна плоча е отразила изпратената вълна и тя е предизвикала резонанс на друго място – в Спитак. По сметките на сеизмолозите, естествено земетресение с такава страшна сила на това място не е можело да има“. [16]

 

В такива случаи, българите обикновено призовават Господа да слезе на Земята и да си вземе вересиите. Единствената добра новина за това и други подобни писания [17] е, че те поне не насаждат омраза към други народи и етноси.

 

Но тук стигаме и до откровено злонамерените публикации, където образът на Сатаната е ясно очертан – азербайджанците са разлюлели Земята под Спитак и Ленинакан, те са преместили тектоничните плочи, те са предизвикали катастрофалното земетресение и … точка. Едно от последните обобщения на тази изключително зловредна конспиративна теория е сравнително скорошната публикация от 2016 година на Саркис Саркисян, който пита: „Кой сътвори катастрофата?“ [19] След което сам си отговаря:

 

„През 2000-ите години в пресата се появиха статии за това, че Институтът за тектонични войни (това навярно е условното наименование, под което е работела група учени от Института по геология на Академията на науките на Азербайджан, начело с Икрам Керимов, „бащата на тектоничното оръжие“) се е намирал в Баку и на азербайджанските учени е била възложена разработката на методика за „дистанционно въздействие на огнището на земетресението и пренасяне на енергията на взрива с помощта на слаби сеизмични полета“. [19]

 

Този бисер на етническата ненавист, разбира се е замаскиран под формата на статия, която защитава честта на арменските строители, които според автора не носят никаква отговорност за колосалните разрушения в Спитак, Ленинакан и Кировакан. Несъмнено, преди Спитакското земетресение, картата на сеизмичното райониране на Армения не е показвала, че в района може да се очаква земетресение от толкова висока степен. Но ужким за да бъде защитена честта и на арменските сеизмолози, на публиката се хвърля репликата за азербайджанския произход на тектоничното оръжие. След което „елегантно“ се слагат още ред–два за „застраховка“:

 

„Всичко това е трудно доказуемо. Норик Мурадян, първи секретар на Спитакския районен комитет на Комунистическата партия на Армения през 1988 – 1990 година си задава въпроса: а имало ли е вероломно човешко въздействие върху природата?“. [19]

 

Излиза, че другарят Мурадян си е задал въпрос, значи съмнението му не може да не е основателно и Спитаското земетресение няма как да не е с „антропогенен произход“. Всъщност, категоричността на автора – Саркис Саркисян, се базира на доста по-стара публикация от 1998 година в един откровено увеселителен вестник, впоследствие допълнен и със сайт, създаден за разтуха на руско говорящите читатели – вестник „Совершенно секретно“. Вестникът е създаден от Юлиан Семьонов и Артьом Боровик. Да, Юлиан Семьонов е същият, за когото сте си помислиил - авторът на сценария на култовия сериал „Седемнадесет мига от пролетта“ и на още безброй остросюжетни и крайно забавни книги за Щирлиц и други герои на „тихия фронт“.

 

Така че, на 1 август 1998 година, точно в полунощ, на сайта на „Совершенно секретно“ се появява публикация със заглавието „Откраднаха бомбата“. [20] В публикацията са намесени войната в Чечня, където ФСБ имала намерение да предизвика по изкуствен път земетресение с мащаба на Спитакското (слава Богу изглежда после са размислили…), Втората световна война, по време на която някои военни стратези и тактици предлагали в кратера на вулкана Фудзияма да се хвърлят свръх мощни бомби, за да се предизвика катастрофално изригване и в крайна сметка се разказва историята на азербайджанския учен Икрам Керимов, баща на „тектоничното оръжие“ и пряк участник в програмата по „военна геофизика“ – „Меркурий-18“. [20]

 

Авторите на статията цитират неизвестно как попаднал в ръцете им доклад: „Заключителен доклад по научно-изследователската работа за 1994 година по програмата „Вулкан“ на Центъра по сеизмология на Академията на науките на Азербайджан“ с гриф „Съвършено секретно“, екземпляр № 2.

 

Авторите на публикацията се хвалят, че в ръцете има попаднала и „официалната кореспонденция (с гриф „Съвършенно секретно“, екземпляр №1) на заместник началника на Военния инженерен институт „Можайски“, професор Тучков, с директора на Института по геология на Академията на науките на Азербайджан, академик Л. Али-заде“. [20] За период от пет години, от февруари 1986 до март 1990 година, на азербайджанските учени е възложено да разработят „модели на процеса на функциониране на военно-техническите схеми с отчитане на геофизичните фактори“. Съгласно научния план, през месец януари 1990 година, учените са били длъжни да представят отчетен доклад за „методиката на дистанционното въздействие на огнището на земетресенията и пренасянето на енергията на взрива с помощта на слаби сеизмични полета“. [20]

 

По силата на първата си професия, имам известна гармотност в областта на сеизмичното инженерство. Това заглавие ми прозвуча малко като заглавието на дисертацията на Чапаев от известния виц: „Духовата музика в духовният живот на духовенството“. Потърсих консултация с мои познати, чиято компетентност в областта е много по-голяма от моята. Те потвърдиха усещането ми, с изричната уговорка никога да не ги издавам, че изобщо са коментирали такава публикация от подобно развлекателно издание.

 

Работата обаче е там, че последователите на Юлиан Семьонов са стигнали до следното обобщаващо заключение за горната салата от думи: „Казано по-просто, става дума за способността да се предизвикват земетресения на нужното място в нужното време“. [20] От тук нататък до обвинението, че азербайджанците са изтрили Спитак и Ленинакан от лицето на Земята има по-малко от крачка и тази крачка е направена. Публикацията на Саркисян е просто една от многото, написани в тази насока.

 

Иронията на това абсурдно сеизмологично фентъзи е и в още нещо. Непосредствено преди Спитакското земетресение, значителна част от азербайджанското население е изпроводена от територията на Арменската ССР „по живо и по здраво“. Твърденията, че в Баку са можели да предсказват земетресения (че и да ги предизвикват), веднага дават съвсем друга трактовка на етническото прочистване на азербайджанското население в Арменската ССР. То не е прогонено от родните си места – напротив. То е било предварително предупредено за предстоящия катаклизъм и е напуснало опасния район само и навреме.

 

В сайта „Русский дом“ (издание на руско говорещото общество в Атланта - САЩ), направо се призовава да бъде обвинен за земетресението мюфтията на Азербайджан, „който няколко дни преди земетресението обявил в главната джамия, „Скоро Аллах ще накаже арменците“.“ [21] Следват безумни описания на „изпитанията на геофизично оръжие“, цитират се „изказвания на Шевернадзе“, че „СССР разполага с четири типа геофизични бомби“, изобщо фентъзито е достигнало своята кулминация. До 7 февруари 2019 г., статията е била прочетена 145253 пъти.

 

За съжаление, голяма част от читателите приемат тези неща абсолютно сериозно и информационната война си тече по най-пълноводен начин.

 

В заключение, бихме могли да обобщим, че „фалшивите новини“ и конспиративните теории не са изобретение на „социалните медии“, нито са следствие на тяхната поява. Нещо повече – те са съществували много преди да бъде открит компютърът. Просто тогава са били наричани пропаганда. За съжаление, освен за откровено комерсиални и развлекателни нужди, конспиративните теории се използват буквално, за да „убиват“. С тях се насажда многопластова омраза, като арменско–азербайджанският конфликт е една забележителна илюстрация на това приложение на „конспирологичното фентъзи“. Насажда се омраза с изключителна дълбочина и чрез тиражирането на абсурдни твърдения се оправдават откровени престъпления.

 

Връщайки се към повода за този текст, бих казал, че си заслужава още един път да благодарим на Н. Пр. Посланика на Армения в България за добрата му историческа памет и за хубавото му отношение към страната ни и към тези герои, останали общо взето неизвестни, въпреки участието им в една от най-трудните спасителни операции в човешката история.

 

Едновременно с това, можем да си пожелаем всеки, който се хваща за клавиатура, писалка или паче перо, да мисли за последствията от това, което ще напише. Това може да бъде чудесна първа стъпка при разрешаването на много конфликти.

 

Използвани източници:

[1] Дюлгерова, Даяна, БЧК отбеляза 30 години от разрушителното земетресение в Армения (Обзор), Агенция „Фокус“, 1 февруари 2019 г., 20:22, http://www.focus-news.net/news/2019/02/01/2618938/bchk-otbelyaza-30-godini-ot-razrushitelnoto-zemetresenie-v-armeniya-obzor.html

[2] Янев, Симеон, Армения отново благодари за подадена ръка след земетресението от 1988, NEWS.bg, 01.02.2019, 13:36:39, https://news.bg/bulgaria/armeniya-otnovo-blagodari-za-podadena-raka-sled-zemetresenieto-ot-1988-g.html

[3] Землетрясение в Армении 7 декабря 1988 года. 7 декабря 2013 года исполняется 25 лет с катастрофического землетрясения в Армении, 7 декабря 2013, 11:00, РИА Новости, https://ria.ru/20131207/982161952.html

[4] Али, Кямал, Ленинакан 1988 года: как азербайджанцы спасали армян, Sputniknews, 04. 12. 2008, 13:05, https://az.sputniknews.ru/economy/20081204/42614433.html

[5] Сообщение Азеринформ: „По законам братства“, газета „Бакинский рабочий“, 11 декабря 1988 г.

[6] К катастрофе самолета Ил-76 в Иране, 20 февраля 2003 г., 12:32, По материалам Редакции информационно-справочного обеспечения РИА "Новости", https://ria.ru/20030220/324560.html

[7] Пограничное управление ФСБ России по Восточному Арктическому району, http://www.svrpu.ru/istoria/hronika.shtml

[8] Air Traffic Services Planning Manual, Doc 9426-AN/924, Approved by the Secretary General and Published Under his Authority, International Civil Aviation Organization (ICAO), First (Provisional) Edition,1984, Published in separate English, French, Russian and Spanish editions by the International Civil Aviation Organization, https://www.icao.int/EURNAT/Other%20Meetings%20Seminars%20and%20Workshops/Global%20ATFM%20Manual%20Coordination%20Team/1st%20Meeting%20at%20ATC%20Global%202012%20and%20EUROCONTROL%20CFMU/ICAO%20Doc%209426_cons_en.pdf

[9] Международные стандарты и Рекомендуемая практика. Приложение 3 к Конвенции о международной гражданской авиации. Метеорологическое обеспечение международной аэронавигации, Издание 17, 2010 год.

[10] Атаев Теймур, Тайна крушения самолетов в Армении в декабре 1988 г., 18 января 2014 г., Islam News - Информационное агентство России, https://islamnews.ru/news-Tajna-krushenija-samoletov-v-Armenii-v-dekabre-1988-g ; https://e-minbar.com/researches/tajna-krusheniya-samoletov-armenii

[11] Балашовское военное училище летчиков, Сайт выпускников училища, Летные происшествия – катастрофы; Катастрофа Ил-76М, командир корабля Брилëв, 11.12.1988; http://xn--80abda0c7b.xn--p1ai/index.php?id=7511

[12] Вюгарлы, В., „Выжить мне помогло шестое чувство!” – единственный оставшийся в живых пассажир ИЛ-76 Фахраддин Балаев, trend news agency, 14 декабря 2006, 10:22 (UTC+04:00), https://www.trend.az/life/interview/739778.html

[13] Мусаелян, В., Они не успели помочь ... , В: Спитакский мемориал. 1988 – 2008, Редакционно издательская группа – Афанасьева Л. В. (главный редактор), Микаелян А. Д. (заместитель), Сахаров Б. Н., Масис Мурадян (техническое обеспечение), Москва, „ДОССОМ”, 2008 г., стр. 250 – 254, http://spitakseism.info/book/Spitak-Final.pdf

[14] Воздушный мост Армении, В: Спитакский мемориал. 1988 – 2008, Редакционно издательская группа – Афанасьева Л. В. (главный редактор), Микаелян А. Д. (заместитель), Сахаров Б. Н., Масис Мурадян (техническое обеспечение), Москва, „ДОССОМ”, 2008 г., стр. 202, http://spitakseism.info/book/Spitak-Final.pdf

[15] Гарегинян, Арам, Ведь пилоты не умирают, они улетают в небо … 30 лет подвигу сербских летчиков в Армении, Sputnik Armenia, 11.12.2018, 23:54, https://ru.armeniasputnik.am/society/20181211/16195354/Ved-piloty-ne-umirayut-oni-uletayut-v-nebo-30-let-podvigu-serbskikh-letchikov-v-Armenii.html

[16] Оружие, которым пугал Хрущев, уничтожило Спитак, Еженедельник „Аргументы и факты“, № 8, 23.02.2011 г., http://www.aif.ru/society/science/23652

[17] „Нет, нет, нет! Это не земетрясение!“: была ли катастрофа в Спитаке искуственно спровоцирована?, Страна Армян, 07.12.2018 г., https://armenia.im/7/17586878040723097

[18] Ихлов, Евгений, Землетрясение в Армении могло стать результатом испытания сейсмооружия, Новые известия, 25 апреля 2018 г., 16:03, https://newizv.ru/news/tech/25-04-2018/zemletryasenie-v-armenii-moglo-stat-rezultatom-ispytaniya-seysmooruzhiya

[19] Саркисян, Саркис, Кто сотворил катастрофу? Спитакское землетрясение: вопросы без ответов, Голос Армении, 2016-10-31, 11:43, http://golosarmenii.am/article/46611/kto-sotvoril-katastrofu

[20] Соколов, Сергей и Сергей Плужников, Украли бомбу, Совершенно секретно, № 8 / 113, 1 августа 1998 г., 00:00, https://www.sovsekretno.ru/articles/id/224/

[21] Спитак 1988. Тайна страшной трагедии?, переслал Semion Levin, „Русский дом“, Russian Speaking Community, Russian community in Atlanta, Русская газета в Атланте, Last modified on Saturday, 17 December 2016, 17:59, http://russiahousenews.info/blogs/spitak-1988-tayna-strashnoy-tragedii

 

Публикувана в Гледища

На 20 януари 2019 година се навършват 29 години от едно от най-големите престъпления на съветския политически елит и на въоръжените сили на СССР, спрямо собствения им народ. Събитията от нощта на 20 януари 1990 година напълно основателно са известни в най-новата история като „Черният януари“ или като „Кървавият януари“. Станалото в Баку е много важен епизод не само от азербайджанската история, но и от световната. Освен че бележи един от върховете на безотговорно и безжалостно насилие над невъоръжено население в Съветския съюз, „Черният януари“ е и един от „реперите“, от историческите ориентири, които бележат разпадането на СССР. Насилието от нощта на 20 януари 1990 година е момент, от който вече няма връщане назад, “point of no return”.

 

Смазването на съвсем неопитната, слабо организирана и едва излизаща на историческата сцена политическа опозиция в столицата на Азербайджан, спада към така наречените „асиметрични действия“. Тя е свръх реакция на действия, които са вбесили централната власт, но не са свъразни с насилнически действия срещу нея. Съветската власт и съветската военщина са едновременно възмутени и силно уплашени от рязкото надигане на националното движение в Азербайджан.

 

Независимо, че до този момент „неформалите“ в Азербайджан не са влезли в конфронтация с централната власт в Москва, съветските власти се нахвърлят върху тях и целокупното гражданство на Баку с огромна ненавист и бруталност. Няма да пишем, че извършеното от съветските въоръжени сили в Баку е „безпрецедентно“, защото както ще се види по-нататък, прецеденти има. При това, прецеденти от които струят кръв и безскрупулност.

 

В Баку загиват повече от сто мирни жители. Безстрастната статистика ще запише най-различни факти, които изцяло ще опровергаят официалните версии за случилото се. Министърът на отбраната на СССР Дмитрий Язов, който по-късно ще завърши безславно кариерата си, като един от неуспелите превратаджии от така наречения „Държавен комитет по извънредното положение (ГКЧП)“ ще заяви, че срещу нахлулите в Баку съветски войски са стояли 40 хиляди азербайджански бойци, привърженици на Народния фронт на Азербайджан, които са били въоръжени с автоматично оръжие.

 

За негово нещастие, журналистите от всички съветски средства за масова информация, които са в Баку по време на щурма на Съветската армия, свидетелстват, че азербайджанците почти не са били въоръжени. В крайна сметка от населението са конфискувани едва 84 ствола огнестрелни оръжия, които са ловни, преправяни и най-вече … самоделни. [28]

 

По повод масовите граждански протести в Баку, кореспондентът на флагмана на перестройката, вестник „Литературная газета“ пише:

„Армията отговори. Тя отговори повсеместно, макар и в огромната си част неадекватно“. [24]

 

Нахлуването на Съветската армия в Баку отговаря на стандартите за превземане на вражески град, а не за „умиротворяване“ на собствен. Самият министър Язов е заплашил своите подчинени, че „ще видят чудо“, ако не „превземат града“. Някои военни командири са силно изненадани от подобна лексика. От нея се вижда, че министърът на отбраната смята, че столицата на Азербайджанската ССР е в ръцете на някакъв враг.

 

Това разбиране и настроение се пренася и върху личния състав. Войниците разглеждат мирното население като противник и стрелят с автомати и картечници по минувачите. [10] Още тогава излиза на яве един парадоксален факт, който показва, че стрелбата в повечето случаи е хаотична и с цел да тероризира населението като цяло, а не да се „респектират протестиращите“ - никой от организаторите на пикетите и барикадите в Баку, които разбира се са на първата линия, не загива. [24]

 

В момента на обявяването на извънредно положение в Баку е установено, че само 42 души от убитите са били на барикадите и пикетите. Още девет души са били убити, докато са оказвали помощ на ранени след разкъсването на барикадите от танковете и бронетранспортьорите. [5]

 

Жителите на Баку са в шок, защото военните от Съветската армия стрелят без колебание по линейките, които летят из града, опитвайки се да откарат ранените в болниците. Още по-шокиращо обаче е, че армията стреля и по служителите на местната милиция. [11]

 

Между различните автори – очевидци на събитията има забележително единодушие по отношение на изключителната жестокост, проявена към жителите на Баку. Тук свидетелствата съвпадат, независимо от къде идват и кого представляват очевидците. Един от най-добросъвестните изследователи на Закавказието - Томас де Ваал, към когото се отнасят с еднакво уважение азербайджанци, арменци и руснаци, пише:

„Танковете пропълзяха през барикадите, мачкайки по пътя си автомобили и даже линейките на Бърза помощ.“ По думите на очевидци, войниците са стреляли по бягащите хора и са доубивали ранените. Автобус с мирни жители е бил обстрелян и много от пътниците, в това число и едно четиринадесет годишно момиче загиват.“ [7]

 

Има и други подобни свидетелства:

„Бойните машини газеха всякакъв автотранспорт, който им се изпречеше на пътя, без значение кой е в него. Така например на Тбилиския проспект беше обстрелян лек автомобил. Един от танковете зави рязко и го смачка. Едно 13 годишно момче, което беше между пътниците, изскочи от колата и се опита да се скрие на безопасно място, но беше убито с изстрел в гърба.“ [11]

 

Дмитрий Фурман и Али Абасов пишат:

„Въвеждането на войските [в Баку] се съпровождаше с крайна жестокост – стреляха по всяка движеща се цел и просто по тъмните преки улици и по прозорците на къщите. При обявяването на извънредното положение вече бяха убити 82 души, преобладаващата част от които нямаха никакво отношение към пикетите. След това загинаха още 21 души. От 82 трупа на загинали от огнестрелно оръжие, на 44 души входните отверстия на раните бяха откъм гърба. Имаше и убити с удари с щик в гърба.“ [21]

 

Очевидците смятат и свидетелстват, че армията се е опитала да прикрие извършените жестокости:

„От многочислените показания на свидетелите се вижда, че военните са се опитвали да скрият следите от извършените деяния, като са извозвали от мястото на събитието обезобразените, размазани от военната техника трупове и отделни части от тела.“ [11]

 

В крайна сметка, оказва се невъзможно да се скрие грозната истина. Очевидецът Юсиф Аллахверди оглу Садъгов (Юсиф Аллахверди оглы Садыгов) разказва, че от един от убитите граждани е била открита само дясната ръка и тя е била погребана на гробището.

 

Всъщност, какво и защо се случва в Баку на 20 януари 1990 година?

От къде идват тази ярост и нечовешка злоба, с които валякът на военната машина е хвърлен върху столицата на Азербайджан? Отговорът е, че тези трагични събития имат и „общосъюзен“ и регионален контекст. Зверските изстъпления на съветския генералитет и партийните лидери са провокирани, както от събития в Азербайджан, така и от общата картина на раздиращия се от проблеми и противоречия Съветски съюз.

 

Всеки социолог ще ви каже, че така наречената „корелационна теория“ може да установи по безспорен начин връзката между две събития, но съвсем не е задължително да се установи кое е причина и кое е следствие. По подобен начин, в периода 1985 – 1990 година, е трудно да се каже дали възхода на националните движения в Съветския съюз е предизвикал неговото разпадане, или безкрайното задълбочаване на социалните проблеми в СССР е генерирало изригване на националистическа енергия в отделните републики от „периферията“.

 

На всичкото отгоре, в повечето случаи, националните проблеми и социалните неблагополучия влизат в „синергична връзка“ и взаимно усилват въздействието си допълнително.

 

СССР излиза от така наречената „пятилетка пышных похорон“ („петилетката на пищните погребения“), през която са си отишли трима генерални секретари на КПСС – Леонид Брежнев, Юрий Андропов и Константин Черненко, силно отслабен. Аномията в държавата, разкъсването на социалната тъкан, огромното разминаване между пропаганда и реалност, загубата на икономическото и военното съревнование със Запада, принуждават новия генерален секретар – Михаил Сергеевич Горбачов да обяви нов курс – така наречената „перестройка“.

 

Когато се говори за „перестройката“, хората обикновено я свързват с прокламираната „гласност“ – един вид свеждат „перестройката“ до правото да се говори (или да се дърдори) свободно. Много малко хора обаче си спомнят, че в рамките на перестройката е обявена една изключително важна цел – изграждането на правова държава. Както впоследствие се вижда да се изгради правова държава върху тоталитарна основа е невъзможно, а за демократизацията на режима, времето така и не достига.

 

Но твърде много хора взимат напълно на сериозно заявеното на най-високо партийно и държавно равнище и започват да поставят въпроса за законността на едно или друго действие и да се противопоставят на произвола на властите – най-вече на произвола на партийния елит. От тук до серията верижни конфликти, които ще последват, крачката е само една. Противенето на произвола в съчетание с огромните социални проблеми и етническите и междунационални конфликти, изгражда „стратегическия триъгълник“, който ще генерира поредица от трагедии в годините на залеза на СССР.

 

В случая с Азербайджан и с трагедията в Баку от януари 1990 година, не може да не се подчертае дебело, че възходът на националното движение в страната е катализиран много сериозно от конфликта в Нагорни Карабах, където арменските сепаратисти поискват отделянето на Нагорно Карабахската автономна област (НКАО) от Азербайджанската ССР и присъединяването и към Арменската ССР. Започва обединително движение, известно с арменското си название „Миацум“. Градусът на напрежението нараства с всяка група азербайджански бежанци, пристигащи от Нагорни Карабах. Така се стига до създаването на „Народния фронт на Азербайджан“, а впоследствие до разделянето му на радикално и умерено крило.

 

Партийният елит в „Центъра“, към който можем спокойно да отнесем и върхушката на военната каста е изключително притеснен от явленията, изграждащи трите страни на „стратегическия триъгълник“. И така, след „Новочеркаския разстрел“ от 1-2 юли 1962 година, когато в град Новочеркаск (Ростовска област на РСФСР) при разгонване на демонстрация на стачкуващи работници от Новочеркаския завод за електрически локомотиви (Новочеркасский электровозосроительный завод – НЭВЗ) са убити не по-малко от 26 души и са ранени 87 души, в края на двадесетия век, СССР се сблъсква с истинска вълна от конфликти по периферията, които централната власт, службите за сигурност и особено военните потушават с изключителна жестокост.

 

Ледът се пука, господа съдебни заседатели …

Някой може да оспори уместността на използването на култовата реплика на Остап Бендер за заглавие на раздел, в който ще се говори за трагедии с човешки жертви. Уместността на фразата е в това, че популярният български превод на руското „лед тронулся“ - „ледът се пука“, не е съвсем прецизнен. В оригиналния текст се има предвид, че „ледът тръгна“, започнал е ледоходът на топящия се лед.

 

И наистина, много скоро след идването си на власт, Михаил Горбачов ще трябва да се изправи очи в очи със суровата истина – авторитетът на властта лети надолу и е в състояние на свободно падане. Младото поколение, особено в „периферията”, открито предизвиква централната власт. Ледовете са тръгнали, политическият ледоход е започнал. Но в Съветския съюз на този, който се противопоставя на властта, обикновено му пускат кръв. При това - съвсем не с лечебна цел. „Ледът е тръгнал, но силовите фактори ще го оцветят в червено“. …

 

Декемврийските събития в Казахската ССР през 1986 г.

С известна условност може да се приеме, че поредицата от кървави сътресения в съветската империя започва от Казахската ССР с така наречените „Декемврийски събития“ от 1986 година.

 

Декемврийските събития в Алма – Ата, известни още като „Желтоксан” (названието идва от казахското „Желтоксан котерилиси” – Декемврийско въстание) представляват масови младежки вълнения, протекли на 17 – 18 декември 1986 година в тогавашната столица на Казахската ССР. Масовите протести на практика прерастват във въстание срещу комунистическите власти. [8]

 

Най-разпространеното обяснение за тези събития е, че смутовете започват, след като след оставката на първия секретар на Казахската комунистическа партия – Динмохамед Кунаев, на негово място е поставен Генадий Колбин. [8]

 

Колбин е лична номинация на Михаил Горбачов и първи секретар на Уляновския областен комитет на КПСС (!), но кракът му не е стъпвал в Казахската ССР и той никога не е работил там или по проблемите на въпросната съветска република. [3]

 

Свиканият митинг, който първоначално протича мирно, но е масов и мнголюден, иска на ключовия ръководен партиен пост да бъде назначен казах, а не руснак. Впоследствие митингът прераства в масови безредици и побоища, като младежките протести се разпространяват и в други градове на Казхската ССР, на първо място в Караганда.

 

На 16 декември 1986 година се стига до жестоко разгонване на протестният митинг пред сградата на ЦК на Комунистическата партия на Казахската ССР. Данните за загиналите по време на разгонване на митинга от страна на вътрешните войски варират твърде широко. Броят на загиналите се сочи в интервала от 10 до 150 души.

 

Очевидци разказват и за издевателства след разгонването на митинга. Много млади хора, набедени за подстрекатели, са извозени далече извън града (тогавашната столица на Казахстан – Алма-Ата) и са оставени там без горни дрехи. Девойките пък са били заставяни да седят на леда без панталони. Тези свидетелства заслужават допълнително изследване (а и разследване), още повече, че това отношение към млади жени е с много особен подтекст.

 

Промяната на демографската картина и на съотношението между броя на руснаците и на казахите в Казахската ССР е смятана за една от основните причини за възникващото противопоставяне. Ето че някой е решил да спре „неблагоприятната“ демографска тенденция ...

 

Декемврийските бунтове в Казахстан през 1986 година са един от първите сигнали, че „центърът” изпуска от контрол „периферията”, а прословутата „дружба между народите” просто не работи. Протестите в Казахската ССР до голяма степен са породени и от откровената демагогия на централната власт. Говори се за „комунистически интернационализъм”, а казахите са третирани като „втора категория” хора. Говори се за „коренизация” на управленския елит в степната съветска република, а всъщност там протича непрекъсната „русификация”.

 

Тбилиските събития от април 1989 г.

„Черният януари” в Баку е предшестван и от така наречените „Тбилиски събития”, известни също така и като „Трагедията от 9-ти април”. Става дума за специална операция по разгонването на масов опозиционен митинг пред Дома на правителството на Грузинската ССР в Тбилиси.

 

Операцията е проведена с изключителна бруталност и крайно непофесионално през нощта на 9 април 1989 година от силите на вътрешните войски на Министерството на вътрешните работи на СССР и от Съветската армия. Резултатът са впечатляващ брой човешки жертви.

 

Събитията в Тбилиси са изключително показателни поради факта, че и те са предизвикани от конфликт на сепаратистка основа. Ако в Азербайджан претенциите за отделяне на Нагорни Карабах и присъединяването на тази автономна област към Арменската ССР отключва противопоставянето, то в грузинския случай става дума за сблъсък с абхазкия и осетинския сепаратизъм. Видимо по това време обществеността в отделните републики има сериозни резерви към СССР като единна държава, защото всяко искане за прекрояване на вътрешните граници между съюзните републики води до военни действия и кръвопролития.

 

В случая, конфликтът е между грузинци и абхазци. На 18 март 1989 година в село Лъхнъ (на руски – Лыхны) се провежда масов, 30000-хиляден абхазки събор, на който се издига искане за излизане на Абхазката АССР от състава на Грузинската ССР. Абхазците претендират да получат статут на самостоятелна съюзна република, което предизвиква острото недоволство на грузинците. Следва поредица от протестни митинги, организирани от така наречените „неформални организации“.

 

На 25 март 1989 г., се провежда митинг в Гали, на който присъстват 12 000 души. Пет дни по-късно, на 01 април 1989 г., следва митинг в Леселидзе. След това идва редът на Сухуми и на други градове в Грузия. Митингите като цяло са „несанкционирани“ и това предизвиква нервност сред властите. [10]

 

На 04 април 1989 година в Тбилиси започва безсрочен митинг. Ръководители на митинга са: Звиад Гамсахурдия, Мераб Костава, Ираклий Церетели и Георгий Чантурия. И тогава, и днес те са сочени като лидери на грузинското национално движение. От тях днес е жив само Церетели, а останалите са или убити, или загиват при неясни обстоятелства.

 

По-късно, генералният прокурор на СССР Н. С. Трубин ще убеждава публиката, че организаторите на митинга са изпълнявали заговорнически план, координиран от чужбина, създавали са въоръжени формирования, привличали са бивши участници във войната в Афганистан, както и хора, които са практикували бойни спортове, с цел да изведат Грузия от състава на СССР, да ликвидират автономните републики на територията на Грузия (Абхазия, Аджария и Южна Осетия) и в крайна сметка да вкарат Грузия в НАТО. [20]

 

Несъмнено, генералният прокурор е бил силно скандализирпан от факта, че на 06 април 1989 г., на площада вече са издигнати лозунги като: „Долу комунистическия режим!“,“Долу руския империализъм!“, „СССР – тъмница за народите!“, „Долу Съветската власт!“, а повече от сто души обявяват гладна стачка. [13]

 

Едновременно с това е факт, че от нарочно създадената от ІІ конгрес на народните депутати на СССР „комисия на Собчак“ е ясно констатирано, че до момента на началото на разгонването на митинга (утрото на 9 април 1989 г.) не е имало насилие. Комисията записва в доклада си, че „в хода на разследването не са били получени някакви доказателства за реални опити за завземане на властта, не е открит нито един случай на насилие или на покушение по политически мотиви по отношение на работниците от съветските и партийните органи, на комунистите или на гражданите от негрузинска националност“. [9]

 

Въпреки неагресивното поведение на митинга, в Тбилиси се концентрират въоръжени сили за мащабна операция. На 7-ми и 8-ми април 1989 г. в Тбилиси са били прехвърлени: 4-ти мотострелкови полк на дивизията „Дзержински“ (в състав от 650 души), който до този момент се е намирал в Армения в град Спитак, където са се преодолявали последствията от катастрофалното земетресение от същата година; полк от въздушно десантните войски (в състав от 440 души); бойци от Пермския и от Воронежкия ОМОН (в състав от 160 души) и 450 курсанти от висшата школа на Министерството на вътрешните работи на СССР в град Горки (Нижни Новгород). Освен това в Тбилиси вече са били разквартирувани 650 души от мотострелкови полк на Съветската армия и са били в наличност 250 грузински милиционери. [13]

 

Смята се, че общо в операцията са били ангажирани 2550 души, подкрепяни от шест бронетранспортьора, осем десантни бойни машини, четири пожарни автомобила и две линейки. Също така, оценката на различни разследващи случая е, че реално в разгонването на митинга са участвали около 900 войници от дивизията „Дзержински“ (вътрешни войски) и една рота десантчици от Съветската армия.

 

Генералният прокурор на СССР твърди, че на 08 април част от митингуващите са „предприели действия за завземане на техника за блокиране на улиците и са нападали сътрудници на милиция и военнослужещи, в резултат на което е бил нанесен побой на 7 военнослужещи и на петима милиционери“. Пак прокуратурата твърди, че е бил предприет опит за завземане на Руставския металургичен завод (!?), пресечен от охраната на комбината“. [20]

 

Верността на горното твърдение е под въпрос, като се има предвид, че парламентарната комисия, разследвала случая, многократно опровергава твърдения на генералната прокуратура на СССР. Много показателно е, че заключението на парламентарната комисия ясно показва, че точно към момента на началото на операцията по разгонването на митинга, събралото се огромно множество изобщо не е давало никакви признаци на агресия.

 

Ръководителите на операцията по разгонването на митинга са били взели решение да действат в ранното утро на 09 април 1989 г., преди изгрев слънце, очаквайки, че на площада ще има относително по-малко хора. Това очакване се оказва погрешно – на площада е пълно с хора, но събралите се не дават никакви признаци на агресия. Нещо повече, според разследването на парламентарната комисия с председател Собчак, множеството точно в този момент е било под въздействието на различни призиви за мирно и неагресивно поведение:

„Четиридесет и пет минути преди началото на операцията към митингуващите се е обърнал Илия ІІ - Католикос на Грузия. Изявлението на Католикоса е било изслушано при пълно мълчание, като след неговия призив за благоразумие се е въдворила седем минутна тишина, а след това е последвала обща молитва „Отче наш“. Митингуващите за запазили ред, спокойствие и не е имало видими признаци на страх: много [от присъстващите] са пеели и са танцували. След това, думата е взел един от лидерите на неформалите Церетели И[раклий] с призив да не се разотиват, да не оказват съпротива, да запазят спокойствие и най-добре да седнат („седналите не ги бият!“), което е и било направено от мнозина, най-вече в района на стълбището на Дома на правителството. Той е завършил призива си в 03:59 часа. В 04:00 часа, генерал-полковник Родионов И. Н. е отдал заповед да се започне операцията по изтласкване [на митингуващите]“. [9]

 

Парламентарното разследване напълно разобличава твърдението на командуващия Кавказкия военен окръг – генерал полковник Игор Николаевич Родионов, според когото, ако митингът не е бил разгонен е щял да „започне щурм на зданието“ на ЦК на Комунистическата партия на Грузинската ССР, което вече е било „подготвено за отбрана“ (!). Поради това е било „страшно да се помисли, колко убити и ранени би имало тогава“.

Единственият аргумент в полза на някаква основателност на твърдението на генерал-полковник Родионов, че с разгонването на митинга е предотвратена по-голяма катастрофа, е фактът, че подобен прецедент в историята на Грузинската ССР вече има. Колкото и парадоксално да звучи, става дума за разстрела на митинг на привържениците на Сталин, насочен срещу промяната на отношението към последния, санкционирана със знаменития доклад на Никита Сергеевич Хрушчов от 25 февруари 1956 година. [4] [12]

 

Интермедия. Ако трябва, в СССР газят с танкове и сталинистите… Тбилиси, март 1956 г.

На 04 март 1956 г. пред паметника на Сталин в Тбилиси, започва митинг, който продължава и през следващите дни. Настроението е крайно приповдигнато.

 

На 05 март 1956 г. по повод годишнината от смъртта на Сталин, студенти и работници шестват по улиците на Тбилиси с лозунгите „Ленин - Сталин“ и „Няма да допуснем критика на Сталин“. По булевард „Руставели“ минава демонстрация с портрети на Сталин, като участниците карат пешеходците, които срещат, да си свалят шапките пред портретите, а водачите на автомобили – да свирят с клаксоните си.

 

По неочакван начин в протестите е въвлечен е въвлечен и маршал Чжу Де – един от най-близките хора на Мао Цзе Дун. След участието си в ХХ конгрес на КПСС, китайският пълководец си почива в Тбилиси. Няколко хиляди демонстранти се отправят към местопребиваването му и се обръщат с призив „да защити името на Сталин“. Чжу Де откликва и на два пъти приветства протестиращите студенти и се среща с техни представители. Твърди се, че член на китайската делегация дори е говорил на един от протестните митинги. [12]

 

На 09 март 1956 година в Тбилиси вече са въведени части на Съветската армия. Развръзката настъпва около полунощ. Всичко започва съвсем невинно – няколко души се опитват да влязат в Дома на съобщенията (пощата на Тбилиси), за да изпратят поздравителна телеграма до Вячеслав Молотов по повод рождения му ден. Те са арестувани от войниците. Демонстрантите се втурват за да ги освободят, но военните откриват огън с картечници от прозорците на Дома на съобщенията. Според данни от архивите на Министерството на вътрешните работи на Грузия, там убити 27 души. Незабавно пристигат камиони, с които труповете на убитите са извозени. Извозени са и многобройните ранени. [12]

 

Очевидецът на тези събития – проф. Гулиа разказва:

„Не помня вече по каква причина, сред „инициативна група“ в тълпата възникна желанието да изпратят телеграма на Молотов. От тълпата се отделиха четирима души – двама юноши и две девойки се приближиха към охраната. Веднага ги хванаха, извиха им ръцете и ги вкараха в дома [на съобщенията]. Не трябваше да правят това. Тълпата се хвърли през улицата, за да ги отърве … И от прозорците на Дома на съобщенията изведнъж заработиха картечници.

По-нататъшната картина ме преследва цял живот. Наоколо започнаха да падат хора. В първите минути те по някаква причина падаха мълчешката, не чувах никакви викове, само трясъкът на картечниците. След това изведнъж една от картечниците пренесе огъня върху огромния чинар, който растеше срещу Дома на съобщенията... според мен, той и сега още си седи там. На дървото, естествено седяха момченца. Мъртви деца се посипаха от дървото като зрели ябълки от ябълково дърво. С тежко тупване.“ [4]

 

Другият тежък сблъсък е на крайбрежната улица на река Кура. Там демонстрантите са газени с танкове и бронетранспортьори. От огъня на армията и под веригите на танковете загиват между 60 и 150 души. Някои демонстранти се опитват да се спасят, като скачат от високия бряг в река Кура, но повечето са буквално размазани и отнесени от реката. [12]

 

Според Гулиа, броят на жертвите на крайбрежната улица са много повече. Той пише:

„По пътя към къщи, видях как танковете газят тълпата на моста над река Кура. По средата на моста се беше струпала виеща тълпа, а от двете й страни я притискаха танкове. Обезумелите хора скачаха от огромна височина по среднощ в реката. В тази нощ загинаха около осемстотин демонстранти. Труповете на загиналите, най-вече юноши и девойки, още три дни след това изплуваха надолу по течението на Кура. Някои бяха извадени чак в Азербайджан. На много от телата, освен от куршуми имаше рани и от щикове.“ [4]

 

Загиналите са погребани тайно, като на гробищата са допуснати само близки роднини. Докато са в болниците, ранените са под охраната на милицията. Заради участието си в протестите са задържани 375 души, между които 34 члена на КПСС и 165 комсомолци. Осъдени са 39 души. [12]

 

Назад към Тбилиси в 1990 година

Както вече казахме, през 1990 година разследването на парламентарната комисия с ръководител Собчак опровергава тезата за всякакви агресивни намерения на протестния митинг в Тбилиси. Най-вероятно генерал-полковник Игор Родионов се защитава, твърдейки, че разгонването на митинга е предотвратило по-голямо кръвопролитие.

 

Но, все пак, ако е имал предвид случая със смазването на протестите „в защита на доброто име на Сталин“ през март 1956 година, може би трябва да му дадем известно право. Съветската тоталитарна машина изобщо не жали своите граждани – стреля в тях залпово, трови ги с бойни отровни вещества, гази ги с гъсениците на танковете си, независимо какъв е конкретният повод. Няма значение дали протестът е в защита на Сталин или в защита на демокрацията…

 

При разгонването на митинга в Тбилиси, в ранното утро на нощта на 8-ми срещу 9-ти април 1989 г., картечници не загърмяват. Използувани са гумени палки (с дължина 73 сантиметра), „малки пехотни лопатки“ (често наричани погрешно „сапьорни лопатки”) и бойното отровно вещество „Черёмуха“. [13]

 

Названието на сълзотворното средство „Черёмуха“ идва от много ароматния храст от семейство розоцветни, познат в България като „Птица череша“ (Prúnus pádus), известен при англичаните като „майско дърво“. От химическа гледна точка, става дума за хлорацетофенон (CN), бойно отровно вещество от групата на сълзотворните вещества (лакриматори). В днешно време, използването на хлорацетофенона като полицейско средство е много ограничено поради високата му токсичност. То се замества от по-безопасни сълзотворни вещества като CS, CR, OC и други.

 

В статията на кореспондента на руската секция на BBC Артьом Кречтников е отбелязано, че „както е било установено в хода на разследванията, изпълняващият длъжността командир на 4-ти пехотен полк подполковник Бакланов самостоятелно е разрешил на подчинените си да използват четири гранати с по-силния газ „Си Ес“ (CS, бел. авт.)“. [13]

 

Тук може да се каже, че или в разследването, или в статията е допусната фактическа грешка или поне доста спорно твърдение – лакриматорът CS е по-малко токсичен от хлорацетофенона – CN. Няколко дни подред, властите не признават използването на бойни отровни вещества. Това става едва на 13 април 1989 година, когато става ясно, че над 300 души са получили различни степени на отравяне от използваните бойни отровни вещества. [13]

 

Загиват 19 души, от които 16 са жени. Тези коментатори, които се опитват да оправдаят действията на властите, подчертават, че 18 загинали са починали не от побоя, устроен над демонстрантите, а са били стъпкани. Както отбелязва Артьом Кречетников, тези коментатори естествено заобикалят въпроса,. как е възникнала „блъсканицата“ и как са били стъпкани жертвите.

 

Освен това, по мнението на медиците, в голяма част от случаите, задушаването от притискане и смачкване на гръдната клетка е било фатално „подсилено“ от действието на използваните сълзотворни газове и аерозоли. В първите часове след разгонването на митинга в болници са били приети 183 демонстранти. Отровените от CN и CS са над 300 души. Травми с различна тежест са получили 290 души, като 21 от тях са били наранени с прословутите „леки пехотни лопатки“. Един демонстрант е получил огнестрелна рана в главата. [13]

 

По данни на следствената комисия на Върховния Съвет на Грузинската ССР, в рамките на един месец след побоищата, към здравните заведения са се обърнали за помощ 4035 души. Генералната прокуратура на СССР, която на практика поема „адвокатската защита“ на извършителите на насилието, пледира за 2129 пострадали, обърнали се към болниците. Разликата между двете числа прокурорите обясняват с твърдението, че много граждани са се обръщали към лекарите неколкократно. [13]

 

Конфликтът в Нагорни Карабах и състоянието на свободно падане на комунистическата власт в Баку

Вече беше отбелязано, че януарските събития в Баку от 1990 година са много силно катализирани от конфликта в Нагорни Карабах. Населението в Азербайджан, особено младите хора са възмутени от бездействието на комунистическото ръководство в Баку, което не предприема никакви действия в защита на азербайджанците в Нагорни Карабах. В Нагорно Карабахската автономна област (НКАО), арменците са мнозинство в три от четирите административни района на областта. Азербайджанците обаче са мнозинство в четвъртия район с център историческия град Шуша (наричан от арменците Шуши).

 

Когато започва движението за присъединяване на НКАО към Арменската ССР един от първите резултати е прогонването на азербайджанското население от областта. Фактически, искането за отделяне на Нагорни Карабах датира още от 1987 година, но страстите се развихрят с особена сила през 1988 година. Впоследствие всичко това ще прерасне в масово пропъждане на всички азербайджанци от Армения и на почти цялото арменско население от Азербайджан. Става дума за хуманитарна катастрофа, която минава пред очите и покрай ушите на световната общественост, без никой да обърне особено внимание на това. [7]

 

Създава се огромно напрежение, породено от пълната неспособност на комунистическото азербайджанско ръководство в Баку да защити териториалната цялост на страната и от ежедневните срещи на жителите на Баку с бежанците от Нагорни Карабах, а после и от цяла Армения. На фона на това напрежение започват актове на насилие, като погрома в Сумгаит от 27 – 29 февруари 1988 година.

 

Сумгаит е сателитен град на Баку със значителен дял на така наречения „лумпен пролетариат“. През февруари 1988 година в Баку са взети извънредни мерки за сигурност, за да не се допусне конфликт на етническа основа между местното азербайджанско и арменско население. Първоначално тези мерки работят. Такива мерки обаче не са взети в Сумгаит, където се разразяват нападения над местни арменци, палежи, грабежи и убийства. [7], [10] В Сумгаит сякаш се пресичат двете сюжетни линии на разпадането на СССР – рязкото обостряне на социалните проблеми и конфронтацията на етническа и национална основа.

 

Томас де Ваал нарича тези събития „първият в съвременната съветска история изблик на масово насилие“. [7] Тази констатация разбира се е оспорима в частта си за „първенството“, но няма съмнение, че това е проява на масово безумие и свързаното с него насилие.

 

Има разнообразни свидетелства, че населението в Сумгаит е било „обработвано“ от провокатори, сред които най-вероятно е имало представители на различни политически направления. Арменските източници естествено сочат радикалните азербайджански националисти. Има обаче и достатъчно указания, че „на терена“ в Сумгаит са работили и представители на съветските тайни служби, които не са се отчитали пред местното партийно и държавно ръководство в Баку.

 

Има и сериозни указания, че със събитията около Сумгаит са се решавали вътрешно партийни интриги в рамките на Комунистическата партия на Азербайджанската ССР. Така например, първият секретар на градския комитет на партията в Сумгаит - Джахангир Муслимзаде, буквално насила е изтласкан да поведе „похода“ на протестиращите към Сумгаит със знамето на Азербайджанската ССР в ръце. [7] Това естествено му струва политическата кариера, но има съмнения, че последното е било планирана операция, а не справедливо наказание за действията му.

 

Така или иначе, каквато и да е истината за подстрекателството на погромите в Сумгаит, жертвите са невъзвратими. По официални данни на Генералната прокуратура на СССР, в хода на кървавите безредици са загинали 32 души – 26 арменци и 6 азербайджанци. Тези данни се оспорват ожесточено от арменската страна. Проблемът е, че не Москва не провежда добросъвестно разследване на причините за погромите, както и за жертвите, което от своя страна допълнително налива масло в арменско – азербайджанския конфликт.

 

Това също така допълнително дава основание за съмнения, че Сумгаитският погром е провокация, организирана „отгоре“, за да се създадат предпоставки за намеса на „Центъра“ и за удушаване на набиращото скорост азербайджанско национално движение.

 

Без шансове за помирение

Неспособността на комунистите в Азербайджан да защитят азербайджанското население в Нагорни Карабах, да не говорим за териториалната цялост на тази съветска република, нежеланието на комунистическата власт в Ереван да съдейства за намаляване на напрежението и изключително двусмисленото поведение на централната власт в Москва, допълнително усложняват обстановката.

 

Целта на този текст не е да прави анализ на хода на конфликта в Нагорни Карабах, който заслужава отделни анализи, а само да открои неговото изключително значение за пробуждането на азербайджанското национално движение и в крайна сметка – за скъсването на Азербайджан със СССР и Москва. Трябва обаче обезателно да се посочи, че дори и елитите на трите страни в конфликта да са имали най-добри намерения, помиряването и нормализацията на ситуацията биха били истински Херкулесов подвиг. На никой от изброените фактори обаче през ум не му минава да търси пътища към останалите. Още повече, че страните изобщо си нямат абсолютно никакво доверие.

 

Арменците разчитат много на своето лоби сред близкото обкръжение на Михаил Горбачов. Арменски делегации успяват да стигнат до Михаил Горбачов и да говорят с него с часове. Интензивни са контактите на арменците и с Александър Яковлев – идеологът на „перестройката”. Отделно, един от близките сътрудници на Горбачов, също е арменец.

 

Много скоро ще възникне ситуация, при която всички са абсолютно недоволни от Москва. Арменците са недоволни за това, че „мисиите” им при Горбачов не довеждат до приемане на исканията им. Азербайджанците са убедени, че арменците „играят с белязани карти” и че тяхното лоби подработва подкрепата на Горбачов за арменската кауза.

 

В Нагорни Карабах негодуват защо централната власт се бави толкова и не решава толкова „очевиден” въпрос – населението в НКАО иска да е в Арменската ССР, значи Москва трябва да прехвърля областта към Армения и… точка. Естествено, за съдбата на азербайджанското население в автономната област и особено в Шуша никой не обелва и дума. За международно правните гаранции за териториалната цялост на държавите също никой не иска да си спомня.

 

Когато Михаил Горбачов обяснява на арменските делегации, че такива „горещи точки” като Нагорни Карабах в СССР има „поне 15” и ако удовлетвори исканията на арменците ще подпали целия Съветски съюз, арменските емисари остават с впечатлението, че са предадени. Естествено, в главите на арменците в Нагорни Карабах и не само там бързо узрява идеята, че като не им дават искания „Миацум”, то те сами ще си го вземат. Естествено, със силата на оръжието.

 

Азербайджанците са много обезпокоени от факта, че арменската кауза може да разчита на симпатията не само на високопоставени деятели на комунистическата власт, но и на най-ярки фигури сред съветските дисиденти. На първо място сред тях е легендарната фигура на Андрей Сахаров, чиято съпруга е от арменски произход по баща.

 

Елена Бонер, съпругата на Андрей Сахаров, е родена на 15 февруари 1923 година в Туркмения. Баща й е арменец – Левон Саркисович Кочаров (Кочарян). Арменец е и доведения й баща – Геворк Саркисович Алиханян. Родителите на Левон Кочарян са родени в два съседни уезда на Елесаветполска губерния. Баща му, Саркид Кочарян е родом от град Шуша, който е център на едноименния уезд. Майка му – Герцелия Тонунц е родом от село Хинзирак (Хндзореск) в Зангезурски уезд. [14]

 

Самата Елена Бонер пише в спомените си: „От роднините на моя кръвен баща Кочаров (Кочарян) Левон Саркисович, познавах само майка му, моята баба, Герцелия Андреевна Тонунц. Нейната сестра Елена, която ме е гледала като малка и дядо ми не помня. До революцията те са живеели в град Шуша, но са избягали в Туркестан от Нагорни Карабах, когато там колели арменците по време на гражданската война”.

 

Геворк Саркисович Алиханян е първи секретар на ЦК на Комунистическата партия (болшевики) в периода 1920 – 1921 г. и е пряк участник в налагането на съветската власт в Армения. През следващите десет години, 1921 – 1931 г., работи на високи партийни постове в болшевишката партия в районни комитети на РКП (б) – Бауманският в Москва и в няколко районни комитета в Ленинград. След това работи шест години (през 1931 – 1937 година) в Изпълнителния комитет на Коминтерна. Репресиран е и е разстрелян на 13 февруари 1938 година. [15] [14]

 

Андрей Сахаров пише в спомените си:

„Геворк Алиханов завършил семинарията в Тифлис заедно с Анастас Микоян, двамата заедно били дашнаци (арменска националана партия), заедно станали болшевики. Познавал е Камо, Берия. На последния ударил плесница през 1916 година, заради някаква простащина по отношение на девойка. Активен участник в Бакинската комуна и в установяването на съветската власт в Армения през 1920 година.

Провъзгласил съветската власт от балкона в Ереван пред събралата се тълпа и частите на Червената армия и пак тогава изпратил влязлата в историята телеграма за установяване на съветската власт до „вождовете на световния пролетариат” – Ленин, Троцки и Зиновиев”, като я подписва – Първи секретар на ЦК на КП(б) на Армения.

След въстанието на дашнаците се оттегля с частите на Червената армия на Семьоновския проход, където се отбранява няколко месеца в условията на необичайно студена зима. От тогава и за цял живот ще бъде приятел с Агаси Ханджян (убит от Берия през 1936 година). Работил заедно с Киров. През последния период от живота си бил член на Изпълнителния комитет на Коминтерна, завеждащ отдел кадри на Коминтерна”.

 

Не е много ясно дали Сахаров не е надценил позицията на Алиханян в Изпълнителния комитет на Коминтерна. Според Хамлет Мирзоян, през 1931 година, Изпълкомът на Коминтерна е поканил Геворг Алиханян в Москва, за да стане „сътрудник в отдел Кадри”. Тогава съпругата му Рут (Руфь) е назначена на работа в Института „Маркс – Енгелс – Ленин” при ЦК на ВКП (б). Алиханян обаче със сигурност е бил в много близки отношения, не само служебни, но и лични и семейни, със Сергей Киров. [14] На шахматното поле на съветската власт той в никакъв случай не е „пешка”, а е поне „кон”.

 

Редовен посетител в дома на Алиханянов бил и Борис Пономарьов. По молба на съпругата си, Геворг Алиханянов уредил Пономарьов на работа в Коминтерна като политически референт. След смъртта на Сталин, като завеждащ отдел и секретар на ЦК на КПСС, Пономарьов отговаря за връзките със световното работническо и комунистическо движение. [14]

Смята се, че Геворг Алиханянов е спасил живота на Йосип Броз Тито по време на сталинските чистки.

 

Арменско – азербайджанското противопоставяне се изостря и поради пълното отсъствие на някакъв фактор, който да може да играе ролята на медиатор, на „преговарящ” между Баку и Ереван. Вън от всякакво съмнение е, че неспособни да овладеят конфликта в Нагорни Карабах, съветските държавни величия водят изключително двулична политика по отношение на Азербайджанска и на Арменската ССР.

 

Фархад Агамалиев, първи секретар на посолството на Република Азербайджан в Руската федерация, пише за това в статия по повод десет годишнината от клането в Баку:

„По това време в Баку дойде Егор Лигачов (член на Политбюро на КПСС, бел. авт.) и говореше, че Москва добре осъзнава необходимостта от решителен отпор на антиконституционните действия на арменските сепаратисти. Москва ще направи всичко, за да бъде запазена териториалната цялост на Азербайджан.

А в Ереван по същото време пристигна друг член на Политбюро – Александър Яковлев, станал след смъртта на Михаил Суслов едва ли не главен кремълски идеолог. Той говорел на арменците, че тяхното дело е право и че те обезателно ще победят”. [2]

 

Афранд Дашдамиров, който е пряк очевидец на тези събития, нарича пренията между арменското лоби и азербайджанското държавно ръководство - „дуел на съветкия Олимп”. Това той прави във втората част на студията си: „Карабахският конфликт в контекста на перестройката”. [6]

 

В политиката е много важно не само какво се казва, но и кой го казва. Афранд Фирудинович Дашдамиров е доктор на философските науки, професор по национални и федеративни взаимоотношения на Руската академия, на държавната служба при Президента на Руската федерация, академик на Азербайджанската република, академик на Международната обществена академия на педагогическите и социалните науки. Автор е на 15 книги и монографии и на около 200 публикации.

В периода 1970 – 1981 година е завеждащ катедрата по философия на Бакинската висша партийна школа; завеждащ отдела по теоретичните проблеми на националните отношения при Института по философия и право на Академията на науките на Азербайджанската ССР. Десет години (от 1981 до 1991 г.) е завеждащ отдел в ЦК и секетар на ЦК на Комунистическата партия на Азербайджанската ССР.

 

Както се вижда, Афранд Дашдамиров е с изключително солидно номенклатурно минало, така че той не може да бъде заподозрян, че е бил на каквито и да е дисидентски позиции. Въпреки това, оценката му за действията на партийните елити на КПСС, Азербайджанската и Арменската комунистическа партия по отношение на Карабахския конфликт и по отношение на политическия процес в Азербайджанската ССР е унищожителна.

 

Дашдамиров помества изцяло материалите от заседанието на Президиума на Върховния съвет на СССР от 18 юли 1988 година, на което се разглежда въпросът за взетите решения от Върховния съвет на Арменската ССР и от Върховния съвет на Азербайджанската ССР по отношение на Нагорни Карабах. От текста на стенограмата се вижда, че диалогът във висшето съветско партийно и държавно ръководство направо се е разпаднал на отделни монолози и никой не желае да търси сбилжение с отсрещната страна дори и на йота. [6]

 

Тонът е зададен още с първото изказване след встъпителните думи на Андрей Громико. Думата взима Г. М. Восканян, който е председател на Президиума на Върховния съвет на Арменската ССР, както и заместник-председател на Президиума на Върховния съвет на СССР.

 

Въпреки че е под постоянното подозрение, че е на страната на арменците, Михаил Горбачов взима думата след Восканян и казва следното:

„В какво виждате компромиса? Предполагам, че сме длъжни да намерим решение, което не би ощетявало нито арменския, нито азербайджанския народ, не би ги поставяло в положението, когато един вид, едните са удържали победа, а другите са претърпели поражение. Ако ще е така, всичко ще си остане както преди и страстите ще се разбушуват още повече. Хайде да търсим разумен изход... Ето Вие сте представител на върховната власт в съюзната република. В какво е Вашата роля? Да се бяхте събрали няколко пъти и да изработите заедно с ръководството на Азербайджан решение, което и ние бихме приели.

Но вие внасяте, всеки по отделно, отделни предложения и ни заставяте да приемем решение. Въпросът се поставя по такъв начин: видите ли, виновни са Москва и Кремъл. Ние ви молим да се трудите спокойно, да работите и да си изяснявате ситуацията заедно. Няма как да се решават въпросите, когато се върви с рогата напред. Какви въпроси могат да бъдат решени по такъв път? Тук изобщо не става дума за решаване на въпросите и това разбира се е ненормално.

Кой мъти водата в Степанакерт? Къде са пружините на напрежението? Откъде идват тези импулси? Хората се оплакват, че не ги пускат на работа. Ако някой каже нещо против, него започват да го заплашват. Такива са явленията и в Азербайджан: намират се хора, които само търсят къде ще пламне огън, за да хвърлят не само дръвца в него, но и експлозив да пъхнат. При това се позовават на народа. Какво общо има тук народът?” [6]

 

След това говори председателят на Президиума на Върховния съвет на Азербайджанската ССР и заместник-председател на Президиума на Върховния съвет на СССР – С. Б. Татлиев. Естествено, той отхвърля всички претенции на колегата си, заместник-председател на Президиума на Върховния съвет на СССР – Восканян. Горбачов отново коментира:

„Председателят на Президиума на Върховния съвет на Армения каза, че трябва да се търси изход и трябва да го търсим заедно. В какво виждате компромиса? ... Та аз виждам по изказването на арменската страна, че арменците не вярват в съществуващите днес гаранции, не вярват, че напрежението няма пак да се възобнови ... Как да ги усилим? (гаранциите, бел. авт.) Вие отричате, че в НКАО е имало сериозни деформации.

Няма ли да се съгласите с моето предложение, че вие, азербайджанските другари, все пак трябва да се посъветвате още? Помислете още, помислете. Има различни варианти.” [6]

 

Горбачов казва една истина – че арменската страна отхвърля „статус кво-то”. Едновременно с това, той доста свободно хвърля репликата, че „има различни варианти”. Има абсолютно патова ситуация и в Москва не успяват да измисят нищо по-добро от това да поставят областта на своето пряко подчинение, без да напуска формално Азербайджанската ССР.

 

Дуелът на съветския Олимп не донася разрешение на Карабахския проблем. Арменците в Нагорни Карабах все повече търсят решение със собствени сили и със собствено... оръжие. Азербайджанците не са готови за това – нито като политическо ръководство, нито като органи по сигурността. Арменците са несравнимо по-подготвени и по-организирани. И тази подготовка е текла години преди това.

 

Томас де Ваал изрично отбелязва, че в навечерието на избухването на конфликта в Нагорни Карабах младите хора и особено комсомолският актив в Степанакерт са били въоръжени с чехословашко оръжие.

 

Тук трябва да се проследи интересната връзка, че чехословашките тайни служби са отговаряли, както за контактите с Организацията за освобождение на Палестина (ООП), така и за връзките с терористите от „Червените бригади“ в Италия. По този начин, най-титулуваната лява терористична организация в Италия се сдобива със значителни количества чехословашко оръжие.

 

На практика, въоръжението и екипировката за крайно левия италиански тероризъм са „осчетоводени“ в тайните служби на страните от Варшавския договор като помощ за ООП. Пред италианския съд лидери на „Червените бригади” признават за създадените връзки с ООП и за получeна помощ от палестинците. [25] [27] [26]

 

От друга страна, арменските въоръжени милиции в Бейрут работят в тясна връзка с ООП. Това се потвърждава и от биографичната книга за Монте Мелконян, написана от брат му. Монте Мелконян е калифорнийски арменец, специалист по археология на урартската култура, преминал през няколко етапа на терористична дейност и на края загинал в Нагорни Карабах като командир на бойна единица от над 5000 души. [29]

 

В своята политическа, военна и терористична кариера Монте Мелконян има период, през който пребивава в Бейрут и се включва в местните арменски милиции, които държат про-палестинска позиция. [29]

 

Впоследствие Монте Мелконян се появява на най-различни невралгични точки по света, а този конкретен епизод показва и доказва, че между арменската диаспора по света, арменските милиции в Бейрут и Степанакерт (а най-вероятно и Ереван) е имало установена постоянна, работеща връзка.

 

Тази връзка несъмнено е дала възможността, по същия модел както при „Червените бригади“, да се отклонява оръжие предназначено официално за ООП към други дейности – в случая за нелегалното въоръжаване на арменските активисти в Нагорни Карабах. Съветският Съюз вече не съществува, но за всички донори на оръжие за различни организации worldwide остава поуката, че оръжието, предназначено за „точка А“, може да се окаже в „точка Б“, която да е… на твоя собствена територия. Или, както казва българската народна поговорка: „волът рие – на врата му пада“.

 

От всичко изложено се вижда как непримиримостта между страните ескалира. И двете страни се чувстват прави, а арменците се чустват и силни. Така в крайна сметка, тази непримиримост се разразява във въоръжен конфликт, който не е приключил и до ден днешен. Но да се върнем към трагедията от 20 януари 1990 година, нейните причини и последствия.

 

Падането на Азербайджанската „Берлинска стена” или последната капка на търпението на съветските вождове

В много коментари и изследвания на събитията от 20 януари 1990 година се подчертава, че към момента на трагедията, чиито причини търсим, никой не е повдигал въпроса за отделянето на Азербайджан от СССР. Това е допълнителен аргумент при моралното осъждане на съветската военщина и на политическите лидери, организирали касапницата от 20 януари 1990 г. Това твърдение обаче пропуска два многозначителни факта, които са от особено значение за параноичните настроения в Москва.

 

Първият факт е, че за разлика от събитията в Тбилиси през 1989 година, събитията в Баку настъпват вече след падането на Берлинската стена. „Политическият ледоход” вече е станал планетарен, Берлинската стена я подаряват и разпродават на парченца като сувенири, а Съветската армия започва да си стяга багажа за напускане на позициите си в Централна Европа. Западната група войски си отива у дома. Генералите в Москва надали са щастливи, макар че реакцията на СССР като цяло е съвсем спокойна.

 

Вторият факт е особено многозначителен. През месец декември 1989 година, азербайджанците се захващат с разрушаването на своята собствена „берлинска стена”. Става дума за укрепената граница между СССР и Иран, която в значителна част се движи между Нахичеванската АССР – част от Азербайджанската ССР и Иран. В северозападен Иран преобладава азербайджанското население. Неслучайно тази територия е известна като Южен Азербайджан. За ужас на съветското ръководство между 4 и 19 декември 1989 година жителите на Нахичеванската АССР, заедно с ентусиасти, пристигнали от вътрешността на Азербайджан, започват масово да излизат на границата с Иран и да рушат така наречените „инженерни съоръжения”, с които тя е укрепена. Народният фронт на Азербайджан (НФА) участва дейно в този емоционален изблик. НФА дори влиза в конфликт с един от командирите на местните погранични отряди – Жуков. На 23 декември 1989 година на Жуков е отправен ултиматум, в срок до 31 декември да се подчини на НФА и да не противодейства на започналото демонтиране на „кльона”. Естествено, от КГБ веднага разпространяват информация за това, че въоръжени отряди стоят на границата. Сюжетът се подема от централния съветски печат, който пише за бойци, въоръжени с ловджийски пушки и бутилки с „коктейл Молотов”.

 

Но на 31 декември 1989 година азербайджанците от Нахичеванската АССР си устройват масов празник на границата без каквото и да е оръжие. Тълпи от азербайджанци разрушават напълно дълъг участък от укрепената граница, преминават река Аракс и се побратимяват със своите съотечественици от другата страна на границата. [7]

 

Едва ли това събитие е зарадвало чак толкова много властите в Техеран, които не държат особено на връзките между Северен и Южен Азербайджан. Твърди се, че от иранска страна в събитията участват над 800 души. Но в Москва то предизвиква ураган от недовлство. На 10 януари 1990 година, Президиумът на Върховния съвет на СССР приема постановление „Относно грубите нарушения на закона за държавната граница на СССР на територията на Нахичеванската АССР”, в което станалото е „решително осъдено”. Изданията от централния съветски печат пък се надпреварват да твърдят, че „азербайджанците са се хвърлили в обятията на ислямския фундаментализъм”. [7]

 

Междувременно, не без подкрепата на Народния фронт на Азербайджан, формированията на Съветската армия в Нахичеванската АССР са поканени не особено учтиво да си потърсят друга дислокация. [10] Пак в края на декември 1989 година по-радикално настроени активисти на НФА завземат различни партийни и административни сгради в Джалилабад и в Ленкоран. Заедно с унищожените близо 700 километра гранични съоръжения тези прояви на свободолюбие окончателно формират у военните, а и у партийните власти убеждението, че на азербайджанците трябва да се даде урок.

 

Последните десет дни до трагедията

Междувременно съветската власт в Баку стремително губи позиции. Независимо че на 6-8 януари 1990 година, НФА е напуснат от някои от основателите си, които основават Социалдемократическата партия, всеобщото очакване е, че на предстоящите избори за Върховен съвет, насрочени за месец март 1990 година, Народният фронт може да победи. Ентусиазмът от тази възможност е огромен, на входовете на града се създават пикети и контролни пунктове на НФА.

 

На 11 януари 1990 г. Народният фронт организира в Баку грандиозен митинг срещу бездействието на правителството. На 13 януари в центъра на Баку започва митинг с искане за оставката на първия секретар на ЦК на Компартията на Азербайджанската ССР - Абдурахман Везиров. На същия митинг е обявено създаването на Съвет за национална отбрана, начело с лидера на НФА – Елчибей.

 

Везиров е протеже на Горбачов. Какви функции са предвиждали за Съвета за национална отбрана лидерите на НФА е до някъде неясно, но всичко минава под общия знаменател на протеста срещу бездействието на властите, докато арменците прочистват Нагорни Карабах от азербайджанското население, а и от азербайджанските власти.

 

В тази обстановка, на същия ден като по команда, отново започват безредици и нападения над арменското население. За много от съвременниците на тези събития няма съмнение, че погромите са провокирани от съветските тайни служби, които търсят пътища за дискредитация на НФА и за убеждаване на върховната власт в страната, че „азербайджанците трябва да бъдат поставени на мястото им”. Има свидетелства за много странно поведение на погромаджиите, които се движат със списъци с адреси, което също навежда на мисли за намеса на „тихия фронт”.

 

Лидерите на Народния фронт разбират, че някой им е подготвил капан с отиващи далеч последствия и полагат усилия за спиране на погрома и за спасяване на нападнатите арменци. За това свидетелстват и руснаци очевидци, както и рускоезични автори. [22]

 

Въпреки това на азербайджанското движение е лепнат етикетът на „погромаджии”. Разбира се, не могат да бъдат оневинени представителите на НФА, които не успяват да овладеят ситуацията. Дадени са жертви и започва ново бягство на арменци от Баку. Повечето от тях бягат в Русия и в Туркмения (в пристанището Красноводск на брега на Каспийско море), но някои се оказват в Степанакерт в Нагорни Карабах, което допринася още повече за ескалацията на напрежението.

 

На 15 януари е обявено извънредно положение в Азербайджанската ССР, но то не се отнася за столицата Баку. „Центърът” се готви планомерно за „окончателното решение” на въпроса с азербайджанското непослушание. Едновременно с това през следващите дни Баку се тресе от протести и стачки. НФА призовава да се блокират казармите в града, за да не може да се използва военна сила срещу протестиращите. Блокирани са и правителствените сгради. [10] [7]

 

На 19 януари 1990 година вече нищо не може да спре стремителния ход на събитията. Баку е парализиран от стачка и залят от протести с искане да не се въвежда извънредно положение в столицата. Около казармите са издигнати барикади и стотици хора дежурят на тях, за да не допуснат излизането на армията на улиците. Участниците в протестите изобщо не си дават сметка, че Съветската армия вече се придвижва по суша, въздух и вода към Баку и че казармите скоро няма да са главната им грижа.

 

Междувременно диверсионна група на съветските тайни служби взривява телевизионния предавател в Баку. Докато НФА и Москва се обвиняват взаимно в това кой е извършителят, Върховният съвет на Нахичеванската автономна съветска република обявява нейното напускане на състава на СССР и независимостта си.

 

Военните вече могат да щурмуват Баку. И кръвта скоро потича като река.

 

Използвана литература:

[1] Агаев Расим Хусейн оглу, Зардушт Мубариз оглу Али-заде. Азербайджан. конец второй республики (1988-1993). Изд. „Граница”, М,.2006, ISBN 5-94691-207-0

[2] Агамалиев Фархад, За что расстреляли Баку?, Независимая газета, 18. 01. 2000 г.

[3] Высокинский, Григорий Вениаминович, Механизм изменений в политической элите россии (в ходе смены политического курса в 1982 – 1991 гг.), Специальность 23.00.02 – политические институты и процессы, Диссертация на соискание ученой степени доктора политических наук, Институт государственного управления и социальных исследовании МГУ, Кафедра политической социологии, Москва, 1998 г., http://gregos.narod.ru/DOCS/MGU3.htm

[4] Гулиа, Нурбей, Грузинский амаркорд. Мертвые дети падали с деревьев словно яблоки, Журнал „Огонек“, № 40, 27.12.1999 г., стр. 11

[5] Дашдамиров, Афранд, Карабахский конфликт в контекте перестройки: в преддверии распада. Карательная акция в Баку, „Вестник аналитики”, №2 (32), 2008 г., стр. 142 – 152, http://www.isoa.ru/docs/vestnik_2008-232.pdf

[6] Дашдамиров, Афранд, Карабахский конфликт в контексте перестройки. Дуэль на советском Олимпе, „Вестник аналитики”, № 4 (22), 2005 г., стр. 135 – 150, http://www.isoa.ru/articles.php?binn_rubrik_pl_articles=201

[7] Де Ваал Томас, Черный сад. Армения и Азербайджан между миром и войной, Издательство „Текст“, перевод Олега Алякринского, 2005 г.

[8] Журавель, В. П., Так все начиналось. (к 15-летию декабрьских событий в г. Алма-Ата ), Журнал „Право и безопасность”, № 1, 2001 г.

[9] Заключение Комиссии Съезда народных депутатов СССР по расследованию событий, имевших место в Тбилиси 9 апреля 1989 года, Председатель Коммиссии: А. А. Собчак, Ответственнный секретарь Комиссии: С. Б. Станкевич, http://sobchak.org/rus/docs/zakluchenie.htm

[10] Зверев, Алексей, Этнические конфликты на Кавказе, 1988 – 1994 г., часть 3, Этнические конфликты в Грузии, 1989 – 1994 гг., http://poli.vub.ac.be/publi/ContBorders/rus/ch0103.htm

[11] Как был взят Баку, Страна и мир, № 2, 1990 г., стр. 45, ISSN 0178-5036, https://vtoraya-literatura.com/pdf/strana_i_mir_1990_2_text.pdf

[12] Колодин, Кирилл, Они сражались за Сталина. 55 лет назад – 9 марта 1956 года – в Тбилиси расстреляли демонстрацию в защиту „доброго имени Сталина“. „Известия“, 9 марта 2011 г., 14:17, https://archive.is/20130417024514/www.izvestia.ru/hystory/article3152533/#selection-491.0-491.19

[13] Кречетников, Артем, Тбилиси – 89: „Ночь саперных лопаток“, BBCRussian.com, 07 апреля, 2009 г., 11:19 GMT, 15:19 МСК, http://news.bbc.co.uk/hi/russian/russia/newsid_7977000/7977116.stm

[14] Мирзоян Гамлет, Советские правители Армении: от Геворга Алиханяна до Сурена Арутюняна, Ноев ковчег, № 9 (132), Сентябрь 2008 года, http://noev-kovcheg.ru/mag/2008-09/1312.html

[15] Московская Хельсинкская Группа, История, Члены МХГ (1976 - 1982), Боннэр Елена Георгиевна,
http://web.archive.org/web/20110719024353/http://www.mhg.ru/history/1B323F9

[16] Обращения, заявления, мероприятия; Управление делами Президента Азербайджанской Республики. Президентская библиотека, http://files.preslib.az/projects/aggression/m3_ru.pdf

[17] Общее заключение независимых военных экспертов общественной организации «Щит» на события в г. Баку 13-25 января 1990 г., стр. 52 - 55, Обращения, заявления, мероприятия; Управление делами Президента Азербайджанской Республики. Президентская библиотека, http://files.preslib.az/projects/aggression/m3_ru.pdf

[18] Подавление митинга в Тбилиси 9 апреля 1989 года. Справка, РИА Новости, 9 апреля, 2009 г., 09:04, https://ria.ru/20090409/167605226.html

[19] Султанов Чапай, Последний удар Империи. Баку, 20 января 1990 г., Баку, 2004 г.

[20] Трубин, Н. С., О результатах расследования тбилисских событий 9 апреля 1989 г., Российский информационно-аналитический и образовательный проект „Война и мир“, 09.11.2009 г., 00:17, http://www.warandpeace.ru/ru/analysis/view/16942/ , Источник: Блог Виктора Амантовича Алксниса, Докумены по событиям в Тбилиси, 08.11.2007 г., 14:42:00, https://v-alksnis2.livejournal.com/76091.html

[21] Фурман, Дмитрий и Али Абасов, Азербайджанская революция, Публикации Музея и общественного центра „Мир, прогресс и права человека“ и Архива Сахарова, http://old.sakharov-center.ru/publications/azrus/az_005.htm

[22] Фурман Дмитрий, Несостоявшаяся революция. Политическая борьба в Азербайджане (1988 – 1993 годы), Дружба народов, 4, 1994, http://dmitriyfurman.ru/wp-content/uploads/2012/04/%D0%B4%D1%80%D1%83%D0%B6%D0%B1%D0%B04.94.pdf

[23] Хронология конфликта, Общество „Мемориал”, http://old.memo.ru/hr/hotpoints/karabah/Getashen/chapter1.htm#_VPID_2

[24] Черный январь. Баку – 1990. Документы и материалы, Изд. „Азернешр”, 1990 г., Баку, http://library.virtualkarabakh.az/uploaded_files/pdf/772158e519d1-4.pdf

[25] Arround the World; Red Brigades Leader Tells of Ties to P.L.O., The New York Times, March 17, 1982, https://www.nytimes.com/1982/03/17/world/around-the-world-red-brigades-leader-tells-of-ties-to-plo.html

[26] Italian secret service says KGB behind terrorist groups, May 24, 1983, UPI, https://www.upi.com/Archives/1983/05/24/Italian-secret-service-says-KGB-behind-terrorist-groups/8456295068002/

[27] Karmon, Ely, The Red Brigades: Cooperation with Palestinian Terrorist Organization (1970-1990), International Institute for Counter – Terrorism (ICT), Israel, 2001.

[28] Keller, Bill, Upheaval in the East: Soviet Union; Force as a Last Resort: Armed Power Salvages Moscow’s Facing Authority, The New York Times, January 29, 1990, https://www.nytimes.com/1990/01/29/world/upheaval-east-soviet-union-force-last-resort-armed-power-salvages-moscow-s.html?pagewanted=all&src=pm&linked=google

[29] Melkonian, Markar and Seta Melkonian, My Brothers Road: An American’s Fateful Journey to Armenia, I. B. Tauris, 2007

Публикувана в Гледища