На 15-и април преди 75 години в София е извършено политическо убийство. Едно от поредицата, организирани в началото на 1943 г. от бойни групи на нелегалната комунистическа партия. Жертвата този път е не офицер, а адвокат и депутат. Същият е дълго време член на забранената официално след преврата на Кимон Георгиев през 1934 г. Българска работническа социалдемократическа партия и съратник на нейния патриарх Янко Сакъзов (по това време вече покойник). Години на ред, този факт, както и името на политика Сотир Янев се премълчават и той влиза в общата графа на отрицанието като „фашист“. Напоследък тя винаги се допълва и актуализира и с понятието антисемит.

 

За него няма нито възпоменателни маршове, нито преценка на вината. Осъден е посмъртно от т.н. „Народен съд”, за да му се конфискува имуществото, а сетне следва мълчание, което не бива да наруши градения с десетилетия мит, около убийците като „Черните ангели”.

 

Личността му не буди ежегодно емоции и ярко противопоставяне, както тази на първия загинал от куршумите на атентаторите ген. Луков. Неговата съдба е ярък пример за онова, което комунистическите историци желаеха да сторят с паметта на жертвите на червения терор и десетилетия успешно им се отдаваше.

 

В последно време все пак твърде често в схемата взеха да зейват пробиви. Това кара червените среди днес отново да се връщат към познатия болшевишки изказ и да свалят турената за пред света демократична социалистическа маска, защото обективността в подхода заплашва да смачка техния ореол.

 

Винаги около 13 февруари, когато се провежда, тъй наречения „Луков марш” в медиите се вдига кратковременен шум по неговата оценка, който сравнително бързо затихва. Тази година обаче той беше по-силен и продължителен, с активно включване на външни фактори.

 

Определено роля за това имат среди в БСП, засегнати от решението за изучаване на тоталитарния комунистически режим в часовете по история в училищата. Не пропуснаха да се намесят и еврейски организации, свързани с някогашната червена партия с голямо „П”.

 

Първите не желаят да преглътнат опита за разбиването на монопола, осъществяван десетилетия от тях чрез медиите и посредством научните си „корифеи” за налагане на своята теза за събитията.

 

Вторите, в ролята на подизпълнители, от 15 години не могат да се примирят с оценката, дадена за приноса на български политици в спасяването на еврейското население у нас от депортиране в германски концлагери през годините на Втората световна война. В последно време те даже яростно започват да отричат изобщо, че българското общество тогава е имало заслуги в процеса, тъй като не се е намесило за общностите, живеещи в Беломорска Тракия и Македония. Дали зад това не се крият икономически интереси, времето ще покаже.

 

Трудно е да се оспори познатото твърдение - историята се пише от силните на деня. Когато обаче усетят опасност да се пречупи идеологическата линия, довела до тяхното прераждане от комунистическа номенклатура в олигархия, те стават особено яростни и изобретателни.

 

А най-крехкото звено е именно в налаганото от десетилетия твърдение, че болшевишкия комунизъм и фашизма са антиподи, а не близки роднини, тоест от едно коляно тоталитарни режими.

 

Последното е лесно видимо, защото ако ползваме определението на д-р Георги Петков, възстановител на БСДП (о) в изгнание, че ”комунизмът е държавен капитализъм, крепящ се на диктатура”, то възникналия през двадесетте години на ХХ-и век в Италия фашизъм е просто корпоративен капитализъм, съпътстван от диктатура.

 

Не е трудно да се забележи как тези, които яростно днес бранят доброто име на комунизма, всъщност са сграбчили икономическите лостове в държавата и посредством критика на парламентарната демокрация теглят нещата към възраждането на младшия брат – обикновения фашизъм.

 

Що се отнася до интереса на подизпълнителите, той най-често е свързан с елементи на гузност от участието на роднини и близки при съдебните разправи след 09.09.1944 г. по т. н. „Народен съд”. Липсата на реципрочност в добрината е довело до узаконеното убийство на хора, участвали в подписката срещу депортацията на българските евреи, а самия неин организатор Димитър Пешев се отървал само с 15 години затвор.

 

Затова клеймото фашист и антисемит по старому се лепи като етикет без да се посочват доказателства. Съгласно методите на известния сталинист Вишински, задължението да се оправдава и да търси такива е на обвинената страна. (Всъщност, този принцип е залегнал в същността на това, което специалистите наричат „инквизиционно право“. Бел. ред.). Независимо, че в дадения случай, тя няма как да се защити, понеже се намира в отвъдното, принесена там от куршума на „черен ангел” от терористична комунистическа бойна група.

 

Та връщайки се в днешни дни към оценките за хора и събития станали преди 75 години, в които бяха замесени и външни фактори с настоящи интереси, не бива да се забравя, че през пролетта на 1943 г. в рамките на два месеца, целенасочено са убити, освен ген. Луков и още две политически фигури – полк. Пантев и адвоката – депутат Сотир Янев. Смъртта на последните двама обикновено се подминава, както бе посочено, с най-вероятната цел, времето да ги изличи от историята, без да е нужно да се търсят причини и обяснения за техните прегрешения. Етикетът, турен на първата жертва ще върви по аналогия и за тях.

 

И точно тук неочаквано изплува едно голямо „Но”, което поражда съмнения върху цялата скалъпена от тоталитарните историци версия, която хич не пасва на калъпа, изграден с размерите: фашист и антисемит. Понеже запознаването с биографията на Сотир Янев веднага поражда въпроса :”Но той е бил и социалдемократ, как така успява да съвмести двете залепени му характеристики?”. А причината за тази дупка в изградения от историчарите модел е факта, че с отричането на Сталинската доктрина в наши дни е отпаднало понятието „социалфашист”, с което бащата на ”прогресивните народи” бе закичил неудобната му социалдемокрация.

 

Последващите редове след заглавието „Сотир Янев - заклейменият” са опит да се повдигне завесата над неговата личност. Статията е писана през 2008 г. въз основа на известни тогава материали, ала звучи актуално и днес на фона на споровете, в които главна роля играят етикетите или дитирамбите, а не разумните опити да се разкрие истината каквато и да е тя, удобна или неудобна за силните на деня, желаещи да пишат историята.

 

На снимката е видно случилото се преди 75 години на 15 април. Трябва ли да се съгласяваме безропотно с наложеното мнение или е нужно да търсим правдата? Виж тук http://www.bsdp.bg/document/?document_id=395

 

***

 

Два месеца след като написах редовете, свързани с годишнината от убийството на Сотир Янев , след щателно издирване в ръцете ми попадна сборника „Изпълнен отечествен дълг”. Той е издаден през 1939 г. под редакцията на Леон Струти и е посветен на участието на българските евреите във войните. Изключително внимавах, когато разлиствах пожълтелите твърди и слепнали се страници на книгата. Може би от 50 години бях първия, който разтваря този уникален екземпляр. (Статията на Борислав Гърдев за сборника „Изпълнен отечествен дълг“, може да бъде прочетена на този адрес: http://svobodennarod.com/past/item/6022-za-izpalneniya-otechestven-dalg-na-evreite-v-balgariya-i-nuzhnata-pamet.html ).

 

Още в самото начало на сборника бе статията на Сотир Янев „Съвременния национализъм с оглед на българската държава”. Започнах да я чета с интерес и още на втория лист се натъкнах на следния пасаж: ” От гледището на история и биология чистата раса е една недоказана научна хипотеза. Философът Освалд Шпенглер отрича „чистата раса”. Отрича я и идеологът на германския национализъм Мьолер Ван Ден Брюк. И „най-чистата” раса, това положително, е сложен продукт на смешения и кръстосвания. Това е думата на науката.” С ирония си помислих: ”Звучи напълно по „нацистки” и си заслужава куршума и псувнята на стрелеца Гуджо, с която „В името на народа” изстрелът е бил придружен на 15.04.1943 г.” (Студията на Сотир Янев, „Съвременния национализъм с оглед на българската държава”, може да бъде прочетена он-лайн на следния адрес: http://svobodennarod.com/chetivo/item/6043-savremenniyat-natzionalizam-s-ogled-na-balgarskata-darzhava.html )

 

Към края на статията видях и друг подчертан от автора текст:” И затова българския национализъм трябва да си остане за вътре и за вън уравновесен, човечен и годен да мобилизира всички сили, без разлика от вяра и народност, за едно голямо дело, което да ни обединява и вдъхновява сега повече, отколкото беше през войните.” Та продължавайки с мрачната ирония се налагаше да допълня:”Най-вероятно това е осигурило и присъдата на Сотир Янев като фашист и антисемит, макар по време на процеса на т.н. „Народен съд” да е бил вече в отвъдното”.

 

И за да не остане господстваща тезата, която някои искат да натрапят, продължавайки да смятат убийствата след 09.09.1944 г. на хора от българската интелигенция за справедливо възмездие на народния гняв, реших да публикувам текста на цялата статия, като единствено осъвременя правописа. Може би този метод ще е най-коректния подход към всеки, желаещ да прочете да направи своите заключения.

 

Това, с което искам да завърша настоящия коментар са също мисли на Сотир Янев от текста, посветен на темата за „съвременния национализъм”. Те са писани в далечната 1939 г. и се отнасят до други исторически събития в западна посока, ала звучат твърде актуално и поучително за боричкащите се днес у нас да се закичат с етикета „националист”:

 

„Същата препоръка важи и във вътрешната ни национална политика, чиято крайна цел не може да бъде друга, освен – заздравяване на политическото единство, наречено българска национална държава. И тук всяка бруталност и всяко варварско интерпретиране на национализма не ще покачи курса на българския лев и моралния курс на българското име. И тъкмо от тази гледна точка мене ми се виждат твърде изкуствени и пакостни раздухването на националните страсти и подражателните лозунги от чужди политически доктрини, създадени другаде за нужди и цели, с които българската съдба няма нищо общо”.

 

Останалото са размисли върху темата, дали трябва да продължава изтъкването на преден исторически план революционния заряд на онези, които поради незнание, заблуда и в чужд интерес са спомогнали да се ликвидират част от просветените хора на нацията и дали с идеологическото упорство от тоталитарните времена трябва да заличаваме и в наши дни спомена за виждания на бившите отречени.

 

Бележка на редакцията: Г-н Йордан Нихризов е дългогодишен председател на Българската социалдемократическа партия (БСДП). Статията е завършена от автора й на 17 май 2018 г. Студията на Сотир Янев, „Съвременния национализъм с оглед на българската държава”, може да бъде прочетена он-лайн на следния адрес: http://svobodennarod.com/chetivo/item/6043-savremenniyat-natzionalizam-s-ogled-na-balgarskata-darzhava.html  

Публикувана в Гледища

Участието на българи в руската Октомврийска революция на болшевиките през 1917 г. е една от предпочитаните теми в българската историческа наука през периода на господството на марксистката идеология през втората половина на ХХ век. Неуспехът да бъдат намерени преки конкретни български участници в превземането на Зимния дворец на 25 октомври и в последвалото установяване на съветската власт, принуждава проучвателите да обърнат по-сериозно внимание върху влиянието на революцията сред българските политически формации и сред общественото настроение, а също и върху процеса на ускорен преход на Българската работническа социалдемократическа партия (тесни социалисти), известен като „ленинизация” или „болшевизация“, довел до превръщането й в пълноправен член на новата световна Комунистическа партия – Комунистическия интернационал (Коминтерн) по време на нейния ХХІІ конгрес от май 1919 г.

 

Едновременно с това трябва да бъде отбелязано, че самият преврат и последвалите събития биват разглеждани прекалено едностранчиво, стриктно следвайки тенденциите в съветската историческа наука, което води до постепенно откъсване на изследванията в целия Източен блок от тези в Западна Европа и Северна Америка и съзнателно изкривяване на картината на миналото не само в обществото, но и сред професионалните исторически среди.

 

С особена сила тази констатация важи за сложните взаимоотношения на левите социалдемократи и на болшевиките в частност с Германския генерален щаб и неговите тайни операции, които са широко известни още в самия край на войната и за които в Западния свят е натрупана значителна по обем литература. Двете български социалдемократически партии на „тесните“ и на „широките“ социалисти не правят изключение в тази изкривена картина.

 

Целта на този текст е от една страна да направи опит да възстанови поне отчасти тази съзнателна амнезия, а от друга, да покаже, че тайната операция на германците е добре известна на българските им съюзници, които според възможностите си също се включват в нея, при това по собствена инициатива.

 

Началото на 1915 г. показва недвусмислена на участниците в Голямата война, а и на неутралните страни, че военните действия не само няма да приключат до Коледа, каквото е било настроението при нейното избухване, но има вероятност да не свършат и през настоящата 1915 г. Затова Антантата и Централните сили удвояват усилията си извън фронтовете, за привличане на съюзници измежду все още неутралните държави. Бързо нарастващият дипломатически натиск върху България, съчетан с поредица тайни действия, за да бъде подсигурен дипломатическият успех във формалните преговори е добре известен и анализиран в нашата историческа литература.

 

Едновременно с това, встрани остават подривните действия на бъдещите български съюзници, насочени срещу враговете на Централните сили от Съглашението. Сблъсъкът между германската и руската социалдемокрация, всяка от тях обслужваща националните интереси, във връзка с епистоларния натиск на Георгий Плеханов и посещението на Александър Парвус (Израил Гелфанд) в София, върху българските социалдемократи е вероятно единственият аспект, който е сравнително добре известен.

 

Това, което остава неизвестно е, че по това време Парвус играе ключова роля в контактите между немския Генерален щаб и различни опозиционни дисидентски сепаратистки групи – кавказки, финландски, балтийски и украински, които виждат във войната удобна възможност за обособяване на свои национални държави, откъсвайки се напълно или частично от Руската империя.

 

Още до началото на сблъсъка, подобни контакти осъществяват австро-унгарските тайни служби, но постепенно те преминават под контрола на германците. Успоредно с тези връзки, подобни се поддържат и с по-крайните опозиционни руски политически партии – болшевиките, меншевиките и левите есери. По сведения от руската армия, още през лятото на 1913 г. Владимир Ленин прави предложение на германското Външно министерство за съвместни действия по внасяне на разложение в руската армия, която немците отхвърлят, но в новото сложно положение през 1915 г., са принудени да приемат и дори да отпуснат сериозна финансови средства за осъществяването му.

 

Така на базата на взаимната изгода между болшевишката емиграция в Швейцария и управляващите в Берлин постепенно се стига до съвпадение на интересите и до съвместни планове и действия. Все пак, трябва да имаме пред вид, че тази тактика се провежда не само спрямо Русия, но и по отношение на останалите страни от Антантата и в още по-големи размери в неутралните държави.

 

По сведения на руския историк Юрий Фельштинский за годините на Голямата война, Германия изразходва повече от 380 млн. марки за подобни, по същество, подривни действия. От българските социалдемократи основната фигура, която системно получава пари от немското Външно министерство и от Генералния щаб е Кръстьо Раковски. Неслучайно, след поражението на Румъния в края на 1916 г., когато България настоява пред съюзниците си да бъдат освободени задържаните във военнопленнически лагери българи, мобилизирани в румънската армия, специално внимание е отделено именно на откриването и освобождаването на Кръстьо Раковски.

 

Ключов елемент в подривната дейност на немското военно разузнаване е споразумението за преминаването на ръководствата на различни руски крайни опозиционни емигрантски групи от Швейцария през Германия на път за неутрална Швеция и оттам през автономна Финландия към столицата Петроград. Тази операция е предложена на германските управляващи от Парвус чрез немския посланик в Копенхаген граф Улрих фон Брокдорф-Ранцау, намира подкрепа както във Външното министерство, така и в Райхстага и след известно колебание е възприета от канцлера Теобалд фон Бетман-Холвег, който формално я предлага на вниманието на Главната квартира.

 

За успеха на акцията отначало са осигурени 3 милиона райхсмарки, а за преките преговори с Ленин е натоварен посланикът в Берн - фон Ромберг. Преговорите са проведени с посредничеството на немските социалдемократи от швейцарския социалдемократ Роберт Грим и по-късно от Фридрих Платен. Към края на март 1917 г. споразумението е постигнато, осигурено е финансирането му и подготовката за преминаването през германска територия навлиза в активната си фаза.

 

Формалната договореност е подписана на 22 март/4 април 1917 г. от Фр. Платен и В. Ленин и се състои от 9 точки. В нея Платен поема пълна отговорност за преминаването на руските политически емигранти и бежанци от Швейцария през Германия до Швеция и към Русия. Всички връзки на пътуващите с немските власти и чиновници се осъществяват под пълния контрол на Платен. Без негово изрично разрешенние, никой няма право да влиза във вагона. Самият вагон получава право на екстериториалност. Нито при влизането му в Германия, нито при излизането му от нея, пасажерите в него ще подлежат на паспортна или митническа проверка.

 

Тези задължения, обаче, трудно могат да бъдат наложени на швейцарската или шведската гранични и митнически администрации. Пътуващите във вагона се определят независимо от политическите им възгледи и отношението им към мира или войната. Платен поема всички разходи по осигуряване на пътуващите с билетите по обичайните железопътни тарифи. При възможност превозът трябва да бъде осъществен без прекъсване. Никой от пътуващите не трябва да напуска вагона нито по заповед, нито по собствено желание. Никакво забавяне на пътуването не трябва да има освен при техническа необходимост. Разрешението за транспортирането се дава на основата на бъдещо освобождаване на германски или австрийски военнопленници или интернирани в Русия. Размяната се възприема като лично задължение на посредника и пътуващите. Осъществяване на възможно най-бързото преминаване от швейцарската до шведската граница според техническите възможности.

 

В руската емигрантска историография съществува тезата, че включването на двата пункта (7 и 8) за освобождаване на военнопленниците е наложена от Ленин, за да се създаде поне привидна равнопоставеност на двете страни в споразумението, доколкото болшевиките нямат свои представители в изпълнителната власт и не разполагат с мнозинство в съветите, и затова няма как да я осъществят. Възможно е и друго тълкувание – това е задължение, което ще бъде изпълнено след като партията на Ленин поеме ключови позиции в управлението на Русия и има възможност да го осъществи, нещо което на практика се случва половин година по-късно.

 

Съществуват поне два отделни списъка на възползвалите се от споразумението на болшевиките с германците. Пътниците в първия „Ленинов“ вагон са не по-малко от 30 души. Освен него по същия начин и по същия маршрут преминават повече от 150 други руски политически емигранти заедно със семействата си.

 

Основната част от тях са членове на Руската социалдемократическа партия (болшевики), но немалко са членове на Всеобщия еврейски работнически съюз в Литва, Полша и Русия (БУНД), на Социалдемокрацията на Полско-Литовското кралство, на Латвийската и на Литовската социалдмократически партии, на Полската социалистическа партия, на Партията на социалистите-революционери (есери), анархокомунисти, на Еврейската социалдемократическа работническа партия „Поалей Цион“, на Ционистко-социалистическата партия и двадесетина непринадлежащи към определени опозиционни леви руски партии.

 

За около две седмици „чумният бацил“ на болшевишката революция е доставен в Русия в „пломбирания вагон“, по думите на Уинстън Чърчил. На 3/16 април Ленин пристига на Финландската гара в Петербург. В литературата винаги се говори за един вагон, но е повече от очевидно, че близо 200 човека са твърде голям брой пътници и вагоните са били повече, а вероятно е имало и други подобни по-малки групи, които са следвали прецедента на Лениновия случай.

 

В сбирката със секретни документи на Главния архив на Външното министерство в Берлин се съхранява един документ – шифрована телеграма от шарже д`афера на германската легация в София барон фон Рихтхофен до ръководителите на немската дипломация от 13 юни 1917 г. Той дава допълнителна светлина върху подготовката на Болшевишката революция. Баронът докладва, че българското правителство на д-р Васил Радославов му е предало списъци на руски политически емигранти, които веднага са били дадени на разположение на органите на немското контраразузнаване за препредаване на представителството на Генералния щаб в Берлин.

 

Става дума за 16 руски политемигранти заедно с техните семейства – общо 35 човека. София настоява колкото се може по-бързо, а най-добре между 20 и 25 юни, те да бъдат настанени във второкласен вагон и без спирки по пътя да бъдат превозени през Австро-Унгария и Германия по станалия вече обичаен маршрут. Тъй като тези лица нямат финансови средства, България им осигурява безплатен железопътен превоз, и моли правителствата във Виена и Берлин да постъпят по същия начин. Те трябва да бъдат съпровождани от пристигналия в Стокхолм за конференцията на цимервалдската левица български социалист Никола Харлаков заедно с жена си, известна в социалистическите кръгове като Койка Тинева, и двамата принадлежащи към цимервалдското направление.

 

Всички руснаци са привърженици на Ленин и затова по политически причини е нужно към тях да се прояви голямо внимание. За съжаление, списъкът на пасажерите не е намерен и е лесно цялата акция да бъде отмината с пренебрежение. Все пак са известни две от имената на политемигрантите. Единият е Иван Кинкел, охарактеризиран като „личен приятел на Ленин“ от българския дипломат Рачо Косев.

 

Другият е още по-интересен. Става дума за лекаря Николай Семашко, който се установява в България по време на Балканските войни. Той е зет на В. Плеханов, но е привърженик на Лениновите идеи. След завръщането си в Русия през септември 1917 г. е изпратен в Москва и е избран за председател на един от местните районни управи в града. Като такъв е делегат на Шестия конгрес на РСДРП (болшевики) и после участва в ръководството на болшевишката революция в старопрестолния град.

 

След успеха на революцията е назначен за управител на Медико-Санитарния отдел на Моссовета. От 11 юли 1918 г. до 25 януари 1930 г. е народен комисар (министър) на здравеопазването на РСФСР. Без да разполагаме с повече сведения за конкретната „транспортна акция“, е лесно да се забележи че българският принос в осъществяването на Болшевишката революция през октомври 1917 г. съвсем не е символичен.

 

Преките, тесни, по същество съюзнически контакти между Царство България и Съветска Русия продължават и по-късно. Още през декември 1917 г. българските власти установяват връзка пряко с В. Ленин чрез лидера на „широките“ социалисти Янко Сакъзов, който да го осветли по българския национален въпрос. Лично премиерът Васил Радославов съставя специална мисия в Петроград начело със Стефан Чапрашиков, в която са включени тесните социалисти Роман Аврамов, Борис Стомоняков и Шаблин, нарочно назначени в Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост. Подобни примери могат да бъдат привеждани в доста голямо количество.

 

В заключение е лесно да се установи, че сериозното българско участие в Болшевишката революция и установяването на съветската власт по места не идва по линия на организирани или случайно намиращи се в Русия български революционери социалдемократи. То е централно организирано и ръководено от официалните български власти – правителството на Либералната коалиция на д-р В. Радославов.

 

Следвайки примера на старшия си партньор в Централните сили, Германия, българските власти активно съдействат и дори в отделни случаи поемат инициативата за превоза на руските революционни политически емигранти по „германския маршрут“ и изпращат свързани с тях български социалдемократи. Очевидно е, че всички средства за постигане на победата и дори само за изваждане от войната на най-голямата сухопътна армия в света са допустими, включително заиграването с крайната лява революционна опозиция в страната.

 

Тези усилия са резултатни не толкова поради „предателството“ на левите социалдемократи в България, в Русия или в Европа с и подчиняването им на Централните сили и не могат да бъдат обяснени само с „немското злато“ за Болшевишката революция. Те стават възможни поради временното съвпадение на тактическите интереси на двете страни, като всяка от тях запазва своите далечни несъвместими стратегически цели. Именно това стечение на обстоятелствата създава условията за успех на революцията.

 

Това временно сближение намира израз и по-късно във взаимното признаване на Вайрмарската република и Съветска Русия чрез договора в Рапало. За съжаление, България не продължава по същия път, защото не разполага с огромните немски и съветски ресурси, които биха я направили сравнително по-самостоятелна в политическо отношение. Под диктовката на Антантата, тя не само скъсва дипломатическите си връзки с Москва за повече от 15 години, но и след това е прекалено колеблива в тяхното използване за своите си цели.

 

Валери Каменов Колев е български историк и хабилитиран преподавател – доцент по Нова българска история. За читателите на „Свободен народ онлайн” сигурно ще е интересно да прочетат по-подробни биографични данни за него, което могат да направят тук: http://vkolev22.blog.bg/lichni-dnevnici/2006/11/24/biografiia.26242  Редакцията на „Свободен народ онлайн” с удоволствие препоръчва на читателите си, академичният исторически блог на г-н Валери Колев.

Публикувана в Минало

На 26 април 2018 г. се навършват 50 години от деня в който един български политик и убеден борец срещу комунистическия тоталитаризъм напусна този свят. Въпреки промените в България след 1989 г. неговото име и дело продължава да бъде покрито с мълчание от страна на историци и медии. Защо упорито се търси тази забрава? Понеже той е неудобен за мнозината „преродили се” от яростни болшевики в неокапиталисти, а разгласена дейността му може да развали европейския имидж на преименуваната бивша комунистическа партия.

 

Фабрикант-индустриалец, ала социалдемократ. Политик със социални възгледи, но с произход семейство на търговци, доктор по икономика и преподавател в университета в гр. Варна. Следвал и защитил докторантура в Германия и в същото време човек с демократични виждания, некриещ антихитлеровите си позиции. След 09.09.1944 г. той не тръгва с Отечествения фронт, а начева борба с надигащата се червена диктатура. Депутат от Обединената опозиция (БЗНС – БРСДП(о) ) в VІІ-то Велико народно събрание, който успява да избяга от терора и възстановява социалдемократическата партия в изгнание, като става съучредител на Социалдемократическия интернационал и негов представител за поробените народи от Източна Европа в ООН.

 

Такава биография никой научен работник, лакей с трудове единствено в областта на „научния комунизъм”, няма как да промотира. Затова името на социалдемократа д-р Георги Петков е преднамерено турено на рафта на забравата, с надеждата в информационната ера то да бъде затиснато от рекламата на съименници спортисти, артисти, художници, коафьори, бизнесмени и даже бандити. Към дейността на политика – социалдемократ прояви обаче интерес един литературен критик, с който ги свързват корените от областта на старата българска столица Велико Търново. В памет на д-р Георги Петков ви представяме онова, което написа за него Борислав Гърдев, на когото поднасяме най-искрени благодарности за сътрудничеството.

Йордан Нихризов, председател на БСДП

 

Проф. Георги Петков - достоен политик и гражданин на България

 

Борислав Гърдев


На 26 април се навършват 50 години от смъртта на видния социалдемократ и борец срещу комунистическата диктатура д–р Георги Петков Георгиев.

 

Днес името му малко говори на читателите, смятащи, че идеите на социалната демокрация са отживелица или нямат почва за приложение у нас.

 

Д–р Георги Петков се ражда на 13 февруари 1885 г. в Търново в търговско семейство. Учи до седми клас в родния си град, а средно образование завършва в Свищов, в престижната търговска гимназия. Висше образование получава в Ернлаген, Германия с титлата „доктор на икономическите науки“.

 

Увлича се от социалдемократическите идеи още от ученическата скамейка, а завръщайки се в България става свидетел на голямото разцепление в БРСДП на 6 юли 1903 г., заставайки твърдо на позицията на „широките социалисти“.

 

До Балканската война основава две фабрики, чрез които подпомага политическата си дейност като ръководител на търновската социалдемократическа организация, между 1910 и 1912 г. преподава във вечерния Народен университет в ж. п. секцията в Горна Оряховица.

 

Активно участва в железничарската стачка между 24 декември 1919 и 17 февруари 1920 г., за което е арестуван от правителството на Стамболийски.

 

От 1922 г. е преподавател във висшето търговско училище във Варна.

 

Петков сътрудничи на социалдемократическия печат –„Народ“, „Епоха“, „Дъга“, създава научни трудове в областта на финансите, политикономията и кооперативното дело.

 

В годините на Втората световна война , ако и да е германски въпитаник, остава убеден привърженик на демокрацията, вярващ в победата над хитлеристка Германия.

 

Превратът на 9 септември 1944 г. разкрива широки перспективи пред Петков, тъй като неговата партия е в коалицията ОФ. Д–р Петков е определен за главен секретар на Министерството на търговията и промишлеността. Той не се колебае и отказва сътрудничество с комунистите. Нещо повече – сред първите е , които искат партията да напусне правителството на Кимон Георгиев.

 

На 8 ноември 1944 г. е избран за член на ЦК на БРСДП. Комунистите не му прощават и го отстраняват от Варненския университет.

 

Семеен, оженен за д–р Цанка Бобева, родом от Севлиево, Петков се включва активно в политическата борба и се кандидатира за депутат от Обединената опозиция във Варна на изборите на 27 октомври 1946 г.

 

На 21 октомври с. г. произнася пламенна реч, от която струи трогателна увереност в правотата на защитаваната кауза- „ние знаем, че отстояваме съдбините на България, но там отвисоко казват, че няма буря под българското небе, която да помете ОФ. Българският народ не ще дойде с буря, той ще дойде с нещо по – страшно, това е неговата бюлетина с белия цвят. С тази бюлетина съзнателният български гражданин… ще помете без остатък ОФ“.

 

Като народен представител в 6 ВНС остро критикува комунистическите ръководители Димитров и Югов, както и предложената за обсъждане конституция, станала известна по късно като Димитровска, приета на 4 декември 1947 г.

 

По време на пренията на 15 януари 1947 г. той публикува в „Свободен народ“ статията „Правото на труд“, в която посочва – „За просветения и издигнат гражданин трудът не е дълг (както ще се твърди в новата ни конституция – б. м.), а право“.

 

След разгрома на демократичната опозиция - за социалдемократите около Коста Лулчев тя е факт към 01 септември 1948 г. - пред Петков остава само пътя на борбата, която неминуемо ще завърши със затвор или разстрел.

 

Той обаче успява да попадне в Цариград по един зрелищен и невероятен начин, достоен за филм – случайно се оказва в самолета, отвлечен от полковник Михалакиев на 30 юни 1948 г. и така се отскубва от лапите на ДС.

 

Михалакиев е патриот и бивш царски офицер. Той се принуждава да действа екстремно за да изведе дъщеря си от България. (Впоследствие тя действително получава образование и добро положение в обществото в Италия). Затова отвлича пътнически самолет, летящ по линията Варна – Бургас – София, в който е и проф. Петков и заповядва курс към Турция. Главният пилот Борис Ганев му отказва и оказва съпротива, в резултат на което той , и радистът Недялко Недялков, са убити.

 

Действията на полковника разделят пасажерите на две групи. Част от тях – противниците на властта у нас, го акламират, другите протестират. Типично по български двете групи се сбиват на летището в Йешилкьой, близо до Сан Стефана пред очите на 300 души военни, журналисти и официални лица.

 

Ако и да е все още действащ депутат вбесените копои на властта на 2 юли 1948 г. съставят протокол – опис на имуществото му на ул.“Войнишка“ №9 в гр. Варна.

 

Именно в старата османска столица, след като обстойно е разпитан от турските власти, научава за присъдата, под № 978А от 16 ноември 1948 г.,която съдебен състав с председател Константин Унджиев, решил вече съдбата на Никола Петков, му е произнесъл – доживотен строг тъмничен затвор.

 

Георги Петков се прехвърля от Цариград в Париж на 18 ноември 1948 г. със съдействието на Леон Блум, бивш социалистически премиер на Франция. С пристигането си става член на комитета „Свободна и независима България“ на Г. М. Димитров.

 

В началото на 1949 г. д–р Петков възстановява БРСДП (о) в изгнание и с негова помощ тя става пълноправен член на Социалистическия интернационал. (Всъщност, възстановената социалдемократическа партия, действува под името БСДП, Бел. ред.). На 4 и 5 юни 1949 г. в Лондон се учредява социалистически съюз на страните от Централна и Източна Европа. На форума д–р Г. Петков присъства като български представител и е избран в изпълнителния комитет на съюза.

 

През 1952 г. е вече в САЩ като представител на Социнтерна и на Събранието на поробените от комунизма европейски народи към ООН. Подпомага дейността на д–р Георги Михайлов Димитров, продължава борбата срещу съветското господство в Източна Европа, възстановява вестник „Свободен народ“ през 1955 г., от страниците на който продължава да воюва срещу комунистическите властолюбци.

 

Характерна е неговата статия,“Комунизмът е в отстъпление“, публикувана на 2 февруари 1968 г. в бр.43. В нея пророчески посочва – „Комунизмът е в тежка вътрешна криза на стопанска почва, изразена в противоречието между стопанските форми на централизъм и политическия живот. Първите са станали пречка за по – нататъшното нормално развитие на политическите отношения. Десетилетни усилия, жертви и лишения досега, стопанският централизъм на комунизма не можаха да задоволят жизнените нужди на народа в комунистическите страни, оставяйки жизнения уровен на народа на ниско ниво. Затова в последно време (комунистите в Чехословакия – б. м.)„прибягнаха до системата на либерализма с нейните чисто капиталистически начала и стопанска децентрализация“.

 

Умира в Ню Йорк на 26 април 1968 г. на 83 години. По повод кончината му съболезнователни телеграми изпращат видни политици като Бруно Крайски и Вили Бранд. В надгробното си слово съратникът му Стефан Табаков посочва – „Д–р Петков желаеше да види родината си свободна. Там да умре и да бъде погребан. Това си желание той не можа да преживее, но неговия прах ще бъде пренесен и заровен в българската родна земя, която той толкова обичаше“.

 

Мечта, неосъществена и до днес.

 

БСДП е възстановена на 26 ноември 1989 г., преживява няколко разцепления и от партия гръбнак в СДС се превръща в бледа сянка на славното си минало.

 

Очакването, че на делото на д–р Петков да се даде широка гласност не се оправдава. Това можеше да се случи на 38 - ия възстановителен конгрес на партията, проведен от 23 до 25 март 1991 г., когато е все още единна.

 

Вместо това делегатите стават свидетели на разменени остри реплики между съратника на Петков Стефан Табаков, единствен от емигрантите дошъл на форума и д–р Петър Дертлиев, опасяващ се с основание за своя лидерски авторитет и харизма, докато от варненските ветерани никой не подема инициативата да припомни и осветли живота и делото на видния социалдемократ д–р Георги Петков.

 

За написването на този текст благодаря за съдействието на лидера на БСДП - г–н Йордан Нихризов.

 

Бележка на редакцията:

В текста на г-н Борислав Гърдев има една фактическа неточност, която по никакъв начин не намалява стойността и важността на написаното по-горе. Г-н Стефан Табаков не е единственият представител на социалдеократическата емиграция, участвувал в работата на 38-ия конгрес на БСДП. Участие взима и проф. Радослав Косовски. Стефан Табаков учавствува на конгреса като представител на организацията на БСДП във Виена, която наследява съществувалата десетилетия БСДП в изгнание. Проф. Радослав Косовски представляваше организацията на БСДП в Мюнхен, която беше наследник на друга емигрантска организация – Българският социалдемократически съюз.

 

Между г-н Стефан Табаков и проф. Радослав Косовски съществуваше неприкрита неприязън. Двамата взаимно се подозираха и почти открито се обвиняваха в агентурна дейност в полза на комунистическата ДС. За организаторите на конгреса беше огромен проблем как да дадат думата и на двамата, без те да отправят един към друг лични нападки. Това беше почти постигнато, но все пак прехвърчаха искри.

 

Авторът на текста вероятно си спомня за този (все пак не чак толкова груб) сблъсък между г-н Стефан Табаков и проф. Радослав Косовски. Лично аз, като пряк участник в тези събития и делегат на въпросния конгрес, не мога да си спомня за какъвто и да е публичен конфликт между д-р Дертлиев и г-н „Стефан Табаков. Което разбира се, изобщо не означава, че отношенията им са били много дружески. Все пак, ИБ на БСДП, начело с д-р Дертлиев „уведоми” Социалистическия интернационал, че вече не е необходимо да финансира излизащият във Виена задграничен вестник „Свободен народ”, защото вестник със същото име вече излиза в България легално като издание на БСДП.

 

По мнението на някогашния знаменит главен секретар на БСДП – вече покойният инж. Груди Панчев, този демарш на ИБ на БСДП е отровил отношенията на тогавашното ръководство и в частност на д-р Дертлиев с г-н Стефан Табаков.

 

Впоследствие, г-н Стефан Табаков взе страната на тази част от членовете на БСДП, които останаха в СДС и в крайна сметка основаха СДП. За председател на СДП беше избран покойният г-н Иван Куртев, а г-н Стефан Табаков беше избран за заместник-председател и трябваше да завежда международните въпроси на новата партия.

 

Проф. Радослав Косовски остана в редовете на БСДП и доста време помагаше за разпространяването на вестник „Свободен народ” сред българската колония в Мюнхен. Впоследствие обаче, по време на управлението на Жан Виденов той започна да се държи по неадекватен начин и връзката му с ръководството на БСДП се прекъсна.

Теодор Дечев

Публикувана в Минало