На 15-и април преди 75 години в София е извършено политическо убийство. Едно от поредицата, организирани в началото на 1943 г. от бойни групи на нелегалната комунистическа партия. Жертвата този път е не офицер, а адвокат и депутат. Същият е дълго време член на забранената официално след преврата на Кимон Георгиев през 1934 г. Българска работническа социалдемократическа партия и съратник на нейния патриарх Янко Сакъзов (по това време вече покойник). Години на ред, този факт, както и името на политика Сотир Янев се премълчават и той влиза в общата графа на отрицанието като „фашист“. Напоследък тя винаги се допълва и актуализира и с понятието антисемит.

 

За него няма нито възпоменателни маршове, нито преценка на вината. Осъден е посмъртно от т.н. „Народен съд”, за да му се конфискува имуществото, а сетне следва мълчание, което не бива да наруши градения с десетилетия мит, около убийците като „Черните ангели”.

 

Личността му не буди ежегодно емоции и ярко противопоставяне, както тази на първия загинал от куршумите на атентаторите ген. Луков. Неговата съдба е ярък пример за онова, което комунистическите историци желаеха да сторят с паметта на жертвите на червения терор и десетилетия успешно им се отдаваше.

 

В последно време все пак твърде често в схемата взеха да зейват пробиви. Това кара червените среди днес отново да се връщат към познатия болшевишки изказ и да свалят турената за пред света демократична социалистическа маска, защото обективността в подхода заплашва да смачка техния ореол.

 

Винаги около 13 февруари, когато се провежда, тъй наречения „Луков марш” в медиите се вдига кратковременен шум по неговата оценка, който сравнително бързо затихва. Тази година обаче той беше по-силен и продължителен, с активно включване на външни фактори.

 

Определено роля за това имат среди в БСП, засегнати от решението за изучаване на тоталитарния комунистически режим в часовете по история в училищата. Не пропуснаха да се намесят и еврейски организации, свързани с някогашната червена партия с голямо „П”.

 

Първите не желаят да преглътнат опита за разбиването на монопола, осъществяван десетилетия от тях чрез медиите и посредством научните си „корифеи” за налагане на своята теза за събитията.

 

Вторите, в ролята на подизпълнители, от 15 години не могат да се примирят с оценката, дадена за приноса на български политици в спасяването на еврейското население у нас от депортиране в германски концлагери през годините на Втората световна война. В последно време те даже яростно започват да отричат изобщо, че българското общество тогава е имало заслуги в процеса, тъй като не се е намесило за общностите, живеещи в Беломорска Тракия и Македония. Дали зад това не се крият икономически интереси, времето ще покаже.

 

Трудно е да се оспори познатото твърдение - историята се пише от силните на деня. Когато обаче усетят опасност да се пречупи идеологическата линия, довела до тяхното прераждане от комунистическа номенклатура в олигархия, те стават особено яростни и изобретателни.

 

А най-крехкото звено е именно в налаганото от десетилетия твърдение, че болшевишкия комунизъм и фашизма са антиподи, а не близки роднини, тоест от едно коляно тоталитарни режими.

 

Последното е лесно видимо, защото ако ползваме определението на д-р Георги Петков, възстановител на БСДП (о) в изгнание, че ”комунизмът е държавен капитализъм, крепящ се на диктатура”, то възникналия през двадесетте години на ХХ-и век в Италия фашизъм е просто корпоративен капитализъм, съпътстван от диктатура.

 

Не е трудно да се забележи как тези, които яростно днес бранят доброто име на комунизма, всъщност са сграбчили икономическите лостове в държавата и посредством критика на парламентарната демокрация теглят нещата към възраждането на младшия брат – обикновения фашизъм.

 

Що се отнася до интереса на подизпълнителите, той най-често е свързан с елементи на гузност от участието на роднини и близки при съдебните разправи след 09.09.1944 г. по т. н. „Народен съд”. Липсата на реципрочност в добрината е довело до узаконеното убийство на хора, участвали в подписката срещу депортацията на българските евреи, а самия неин организатор Димитър Пешев се отървал само с 15 години затвор.

 

Затова клеймото фашист и антисемит по старому се лепи като етикет без да се посочват доказателства. Съгласно методите на известния сталинист Вишински, задължението да се оправдава и да търси такива е на обвинената страна. (Всъщност, този принцип е залегнал в същността на това, което специалистите наричат „инквизиционно право“. Бел. ред.). Независимо, че в дадения случай, тя няма как да се защити, понеже се намира в отвъдното, принесена там от куршума на „черен ангел” от терористична комунистическа бойна група.

 

Та връщайки се в днешни дни към оценките за хора и събития станали преди 75 години, в които бяха замесени и външни фактори с настоящи интереси, не бива да се забравя, че през пролетта на 1943 г. в рамките на два месеца, целенасочено са убити, освен ген. Луков и още две политически фигури – полк. Пантев и адвоката – депутат Сотир Янев. Смъртта на последните двама обикновено се подминава, както бе посочено, с най-вероятната цел, времето да ги изличи от историята, без да е нужно да се търсят причини и обяснения за техните прегрешения. Етикетът, турен на първата жертва ще върви по аналогия и за тях.

 

И точно тук неочаквано изплува едно голямо „Но”, което поражда съмнения върху цялата скалъпена от тоталитарните историци версия, която хич не пасва на калъпа, изграден с размерите: фашист и антисемит. Понеже запознаването с биографията на Сотир Янев веднага поражда въпроса :”Но той е бил и социалдемократ, как така успява да съвмести двете залепени му характеристики?”. А причината за тази дупка в изградения от историчарите модел е факта, че с отричането на Сталинската доктрина в наши дни е отпаднало понятието „социалфашист”, с което бащата на ”прогресивните народи” бе закичил неудобната му социалдемокрация.

 

Последващите редове след заглавието „Сотир Янев - заклейменият” са опит да се повдигне завесата над неговата личност. Статията е писана през 2008 г. въз основа на известни тогава материали, ала звучи актуално и днес на фона на споровете, в които главна роля играят етикетите или дитирамбите, а не разумните опити да се разкрие истината каквато и да е тя, удобна или неудобна за силните на деня, желаещи да пишат историята.

 

На снимката е видно случилото се преди 75 години на 15 април. Трябва ли да се съгласяваме безропотно с наложеното мнение или е нужно да търсим правдата? Виж тук http://www.bsdp.bg/document/?document_id=395

 

***

 

Два месеца след като написах редовете, свързани с годишнината от убийството на Сотир Янев , след щателно издирване в ръцете ми попадна сборника „Изпълнен отечествен дълг”. Той е издаден през 1939 г. под редакцията на Леон Струти и е посветен на участието на българските евреите във войните. Изключително внимавах, когато разлиствах пожълтелите твърди и слепнали се страници на книгата. Може би от 50 години бях първия, който разтваря този уникален екземпляр. (Статията на Борислав Гърдев за сборника „Изпълнен отечествен дълг“, може да бъде прочетена на този адрес: http://svobodennarod.com/past/item/6022-za-izpalneniya-otechestven-dalg-na-evreite-v-balgariya-i-nuzhnata-pamet.html ).

 

Още в самото начало на сборника бе статията на Сотир Янев „Съвременния национализъм с оглед на българската държава”. Започнах да я чета с интерес и още на втория лист се натъкнах на следния пасаж: ” От гледището на история и биология чистата раса е една недоказана научна хипотеза. Философът Освалд Шпенглер отрича „чистата раса”. Отрича я и идеологът на германския национализъм Мьолер Ван Ден Брюк. И „най-чистата” раса, това положително, е сложен продукт на смешения и кръстосвания. Това е думата на науката.” С ирония си помислих: ”Звучи напълно по „нацистки” и си заслужава куршума и псувнята на стрелеца Гуджо, с която „В името на народа” изстрелът е бил придружен на 15.04.1943 г.” (Студията на Сотир Янев, „Съвременния национализъм с оглед на българската държава”, може да бъде прочетена он-лайн на следния адрес: http://svobodennarod.com/chetivo/item/6043-savremenniyat-natzionalizam-s-ogled-na-balgarskata-darzhava.html )

 

Към края на статията видях и друг подчертан от автора текст:” И затова българския национализъм трябва да си остане за вътре и за вън уравновесен, човечен и годен да мобилизира всички сили, без разлика от вяра и народност, за едно голямо дело, което да ни обединява и вдъхновява сега повече, отколкото беше през войните.” Та продължавайки с мрачната ирония се налагаше да допълня:”Най-вероятно това е осигурило и присъдата на Сотир Янев като фашист и антисемит, макар по време на процеса на т.н. „Народен съд” да е бил вече в отвъдното”.

 

И за да не остане господстваща тезата, която някои искат да натрапят, продължавайки да смятат убийствата след 09.09.1944 г. на хора от българската интелигенция за справедливо възмездие на народния гняв, реших да публикувам текста на цялата статия, като единствено осъвременя правописа. Може би този метод ще е най-коректния подход към всеки, желаещ да прочете да направи своите заключения.

 

Това, с което искам да завърша настоящия коментар са също мисли на Сотир Янев от текста, посветен на темата за „съвременния национализъм”. Те са писани в далечната 1939 г. и се отнасят до други исторически събития в западна посока, ала звучат твърде актуално и поучително за боричкащите се днес у нас да се закичат с етикета „националист”:

 

„Същата препоръка важи и във вътрешната ни национална политика, чиято крайна цел не може да бъде друга, освен – заздравяване на политическото единство, наречено българска национална държава. И тук всяка бруталност и всяко варварско интерпретиране на национализма не ще покачи курса на българския лев и моралния курс на българското име. И тъкмо от тази гледна точка мене ми се виждат твърде изкуствени и пакостни раздухването на националните страсти и подражателните лозунги от чужди политически доктрини, създадени другаде за нужди и цели, с които българската съдба няма нищо общо”.

 

Останалото са размисли върху темата, дали трябва да продължава изтъкването на преден исторически план революционния заряд на онези, които поради незнание, заблуда и в чужд интерес са спомогнали да се ликвидират част от просветените хора на нацията и дали с идеологическото упорство от тоталитарните времена трябва да заличаваме и в наши дни спомена за виждания на бившите отречени.

 

Бележка на редакцията: Г-н Йордан Нихризов е дългогодишен председател на Българската социалдемократическа партия (БСДП). Статията е завършена от автора й на 17 май 2018 г. Студията на Сотир Янев, „Съвременния национализъм с оглед на българската държава”, може да бъде прочетена он-лайн на следния адрес: http://svobodennarod.com/chetivo/item/6043-savremenniyat-natzionalizam-s-ogled-na-balgarskata-darzhava.html  

Публикувана в Гледища

Тази студия на социалдемократът Сотир Янев, публикувана във Възпоменателен сборник „Изпълнен отечествен дълг” посветен на българските евреи участвали във войните беше подготвена за публикуване от г-н Йордан Нихризов, председател на БСДП.

Неговите размишления по въпроса за личността на Сотир Янев, за неговите възгледи, за убийството му от комунистическите терористични групи, познати ни от обслужващата комунистическия режим кинематография като „Черните ангели“ и за по-сетнешното непочтено и нечестно обругаване на личността му, са поместени в рубриката „Гледища“ в статията „Историята като средство за налагане на оценки на събитията, продиктувани от интереси. 75 години от убийството на Сотир Янев“, публикувана на 10 август 2018 година.

За Възпоменателния сборник „Изпълнен отечествен дълг”, посветен на българските евреи участвали във войните, под общата редакция на Леон Струти, публикуван през 1939 година, можете да прочетете статията на Борислав Гърдев: http://svobodennarod.com/past/item/6022-za-izpalneniya-otechestven-dalg-na-evreite-v-balgariya-i-nuzhnata-pamet.html

 

Съвременният национализъм с оглед на Българската държава

 

Културният човек без разлика на вяра и народност трябва да бъде съвременен, но трябва да знае предварително, че съвременността още не е модернизъм. Да имаш чувство за проблемите на времето, да долавяш дълбоките промени в стопанството и отраженията им върху духовния живот, да долавяш секретните знаци на една перманентна и на първо време невидима революция, която се извършва в глъбините на човешкия дух, рожба на сложните обществено-устройствени форми и общежития, каквито са държавите, националните и идейни общности, това значи да си скромен сътрудник на развитието и всякога да бъдеш с часовник-барометър в ръка. Това значи да си съвременен, а следователно и истински културен човек.

 

Модернизмът има нещо общо със съвременността, но произхожда от модата, т. е. Онова ново, което идва да замени традиционното за момента. Модата крие в себе си всякога една художествена дързост, понякога безсмислици , прекомерни увлечения и екстравагантен дух. Такива са прийомите на модернизма в облеклото, в художественото творчество, а нейде и в идеите.

 

И затова в областите на идейния живот, аз бих с много основание препоръчал заменяне на думата „модерен” със „съвременен”, защото съвременността като стил е всякога по-критично отношение към новото, което времето ни носи, отколкото идейния модернизъм на епохата.

 

А времето е атмосферата на всички идеи. То ги ражда, стимулира ги за разцвет, след това им отнема влагата и слънцето, за да ги промени или окончателно хвърли в историческия кош на забвението.

 

Под този закон за промените в идеите се намират и идеята за нация, на национална държава и доктрината на политическия национализъм.

 

Въпросът не е нов. И не е само български. Всички народи, малки и големи, напреднали и закъснели в тяхното развитие, са копнели за своя собствена държава, създали са я, имали са я, но са я загубили, стремят се отново да я създадат. Този стремеж към собствена държава е главния признак на политическата зрелост на един народ. Векове са минали, през които историята свидетелства за епохални борби и завоевания, но между всички стремежи най-траен и благословен от всички Богове си остава стремежът към национално обединение, към политическо единство на онези народни маси, които са имали общо минало, общи изпитания, еднаква съдба и еднакви интереси, изразявани и утвърждавани на един свързващ ги разбираем език. И не само имат минало и настояще, но и бъдеще. Нека поясним последователно трите фази, които всъщност са трите опорни точки, върху които се изгражда цялостния национализъм.

 

Някои теоретици, лишени от вярно чувство за историята и нейните факти, обичат да поставят в основата на националността преди всичко кръвта и езика, оформени и съхранени през вековете сред дадени компактни човешки маси, населяващи определени територии.

 

Да се отричат тези съществени елементи на национализма, би било погрешно; но че кръвта, езикът и територията, проследени през историческия процес, не са нещо дадено и непроменливо, това е също вярно. От гледището на история и биология чистата раса е една недоказана научна хипотеза.

 

Философът Освалд Шпенглер отрича „чистата раса”. Отрича я и идеологът на германския национализъм Мьолер Ван Ден Брюк. И „най-чистата” раса, това положително, е сложен продукт на смешения и кръстосвания. Това е думата на науката.

 

Друга проблема е расовата евгеника, расовата хигиена, която се стреми да подпомогне усилието на всеки народ към самозапазване, здраве, дълголетие и морална сила. Тук науката и опита не са казали своята последна дума и без да сме „расисти” в политическия смисъл, ще бъдем длъжни да слушаме полезните съвети на сведущите в социалната биология – научни и практически работници.

 

Така стои въпросът и с езика. Цялата езикова наука ни разкрива една еволюция на езиците без начало и без свършек. Толкова сложни влияния и преплитания на езикови общности по един корен са установени, след като са били забулени от вековете, та да се счита че езикът е единствения елемент на принадлежност към една национална общност и за самоопределяне към дадена раса, е съвсем погрешно.

 

Езикът непрестанно се създава. Процесът на сливания на малки, диалектни групи в по-големите политически блокове на немци, англичани, французи продължава и днес. Литературният език е винаги синтез на трайно езиково богатство на един народ, съставен, исторически погледната, от различни племена и даже по-примитивни родови формации.

 

Още по-очевидна и достъпна за широката публика е проблема за територията, като елемент на националното начало. Има ли нещо по-променливо от границите, в които са живели народите в далечното минало? Даже след като започва заседналия живот на народите върху определена територия под режима на модерната държава, обширни области са преминавали от една държава в друга, владени със стотици години и след това са преминавали под чужда публично-правна власт.

 

Тези промени в държавните граници, които стават и днес малко или много са вертикално върху народните пластове до техните дълбоки народностни гънки. И това политическо влияние, влияние на държавата, се оказвало обикновено по-силно от расовото и племенно чувство.

 

От всичко това трябва да заключим, проблемата на национализма не може да се разглежда без оглед на онези интересни, нови елементи, които внася в общежитието модерната държава.

 

Какво преследва държавата, тази най-велика придобивка на човешката цивилизация и култура, отричани от Прудон, Кропоткин и други, но станала неизбежна организирана форма на живот на цялото човечество?

 

„Държавата започва – пише Хосе Ортега и Гасет – когато отделни групи, различни по рождение, са заставени да живеят заедно. Това задължение не е проста принуда; то предполага един план, който води към сътрудничество, една общо жизнена задача, възложена на разпокъсани групи; преди всичко държавата е план за действие и програма за сътрудничество. Свикват се хората, за да вършат нещо заедно. Държавата не е сродство по кръв, нито езиково единство, нито териториална общност, нито продължение на съжителство. Тя не е нещо, което е веществено, неподвижно, дадено или ограничено. Тя е чист динамизъм – воля да се направи нещо общо – и благодарение на това, идеята за държавата не е ограничена с никаква физическа граница.”

 

Не ми е възможно да цитирам повече из страниците на знаменитата книга на Ортега и Гасет „Бунтът на масите”, към която отправям най-настойчиво всеки, който се интересува от проблемата за националната държава и национализма. Но и дадения цитат ни въвежда в едно схващане, научно обосновано и исторически неопровержимо. Съвършено вярна е мисълта на Ортега, че тайната на националната държава трябва да се търси в нейното особено вдъхновение като държава, в нейната политика дори, а не в принципи, чужди ней, от биологично и географско естество.

 

Същата теза е поддържал и Ренан: ”Притежаване на обща слава в миналото обща воля в настоящето ; велики дела, извършени заедно, желание да се извършат и други, ето същественото условие за съществуване на един народ. В миналото едно наследство от слава и съжаление, които се споделят от всички, в бъдещето една и съща програма за осъществяване....Животът на един народ е всекидневен плебисцит.”

 

***

 

Какви практически изводи бихме могли да направим от тази философия на национализма, която при разни варианти може да бъде проследена и в редица други бележити автори.

 

Първият извод е: излишно е да отричаме конструктивното значение, компактната етнографска маса за устройството на дадена държава. Не е съществено дали се схваща нацията като една ирационална потенция, научно недоказуема, или на нея се гледа като сложен исторически продукт, като на въплъщение на един принцип за нов колективизъм, на който насител е народът и по-късно нацията. Съществено е, че компактната етнографска общност е всякога най-добрата основа на държавата.

 

На този етнографски блок е винаги чужда идеята за измяна към собствената му държава. Този блок може да се увеличава и да губи от съпротивителната си сила, но компактно той няма и не може да има свободно предпочитание към чуждата държава, във вреда на своята.

 

Следователно, трябва да се опираме на компактния народ, държавотворен фактор, схващан педи всичко като главен стълб на модерната държава, като воля за политическа общност, като стремеж към собствена държава. От тук усилията на държавата за създаване на едно национално съзнание и за углъбяване на държавната идея, са общо съвременно явление, което не бива нито да се осъжда, нито да се препятства, нито да се таксува като реакционерство.

 

Това национално съзнание е наложително като задача на политическата и национална педагогика. Така е и не може да бъде другояче. В този смисъл национализмът като убеждение на народа, като живо чувство на човека за принадлежност към един народ, е тясно свързан с демократическата масова държава.

 

През други пътища, които минават, както казах през дебрите на една своеобразна мистика, в авторитарните държави, се стига до същото съчетание на нацията с държавата, при едно на практика проявено различие, според което: към нацията не принадлежат чуждите по кръв и език елементи, следователно те могат да бъдат най-много поданици, но не и пълноправни граждани на държавата.

 

Стигнали до тук, ние се натъкваме на друг практически въпрос, по който следва да се направят съответните заключения върху съдбата на инородните групи: за национални малцинства и режима за тях. А такива инородни етнически групи е имало и ще има като малки островчета в океана на големите народности, или в морето на малките.

 

Никакви гранични поправки нито вътрешни колонизации, нито изселвания и размествания на населения могат да заличат напълно малцинствените архипелази от картата на земята. Къде повече, къде по-малко, следователно те ще продължават да съществуват, а още по-малко ще бъде възможно всички етнографски общности да се конституират в обособени национални държави. От тук идва въпросът : как да бъдат третирани малцинствата, които живеят разпръснато върху дадена територия и които не могат да имат тежнения за друга държавна принадлежност?

 

Въпросът има една чисто политическа страна, поради която за дадено време, при дадена политическа обстановка, отговорът е: Преследване, асимилация, непризнаване етнографската особеност на малцинството ; при други обстоятелства: Пълно зачитане на народностна култура, език, книжнина, религиозна свобода, гражданско политическо равноправие.

 

Ето Добруджа. До преди две години българите бяха обезземляване, тероризирани и отричани като национално малцинство, днес обаче подписват с него официално признат пакт за равноправие. При дадени обстоятелства няма българи в Македония и Тракия, при други - ще има, ще бъдат зачетени.

 

Третирането на националните малцинства, излишно е да се спори, е до голяма степен въпрос на държавна политика, влияна по-малко от точка зрение на същината на държавата, а повече от гледна точка на временните интереси на държавната политика.

 

Този въпрос е особено комплициран в многонационалните държави, които, въпреки малцинствения статут на О.Н., обикновено са по-големи длъжници на миноритетното право, отколкото в национално хомогенните държави, като нашата, в която чуждите етнически групи – турци, гърци, ромъни, евреи и др. са твърде малобройни и тяхното третиране не стига чак до държавното единство, какъвто е случая при много национални държави.

 

Доказателствата: в отношенията между чехи и словаци се създаде дълбока държавна криза, в криза са отношенията между хървати, сърби и словенци, между поляци и украинци, между маджари и ромъни ; това са кризи, които пожертваха и заплашват държавното устройство тъкмо днес, когато светът е под влияние на събития, в които националните проблеми и принципът за самоопределянето на народностите стават лозунги не на О.Н., а на действащата военна дипломация.

 

Вземайки аргументи и от най-последните постановки на националната проблема, от актуалността, която обуславя становищата по националния въпрос, както на национално хумогенните, така и на многонационалните, както на авторитарните, така и на демократичните държави, аз правя нов извод, отношението към малцинствата, където и да бъдат те, в каквито и да било исторически обстоятелства, трябва да се подчини не на временните политически съображения, а на същината на държавата.

 

Ние видяхме каква е тази същина. Нито нацията, нито държавата трябва да се самоотричат от мерките за самозапазване и развитие. Напротив, тези мерки трябва да бъдат ефикасни. Но нито нацията, нито държавата са само едно минало и само едно настояще. Те са по думите на великия Ренан и на знаменития Ортега, и едно бъдеще, бъдещето на общежитието. Не онова, което сме били вчера, а което ще бъдем утре, всички заедно, това е, което ни обединява в държава.

 

И най-висшето държавно изкуство на управника, при изключителни исторически моменти, се състои в умението да слее в едно политическо, не народностно единство, всички народностни групи, всички езици, всички вери, всички класи, живущи под едно небе, на една земя.

 

Това политическо единство стои над антропологическите дадености на нацията. В черепи с различни измерение, оформени чрез законите за наследствеността, може да се вложи едно и също политическо съдържание, без да се атакува народностното самочувствие и верското убеждение. Привързаността към държавата е привързаност към родината, към хората и пейзажа, който е очаровал за пръв път детските очи и тя, като момент и преживелица, свързана с дадено място, остава неизлечима в съзнанието на зрелия човек, та даже и на стареца.

 

Пътниците разказват, например, за трогателната любов към България на преселници турци от Делиормана в Анадола и на български евреи, преселници в Палестина. За едните и другите България е останала техен скъп спомен, макар че поради известни доминантни подбуди са я напуснали. А някои от тях се повърнаха обратно в родните им места, победени от скръб по родната земя.

 

Ето, това, тази носталгия, е най-висшето постижение на българската земя и нейните добродетелни хора.”Общата слава в миналото, общата воля в настоящето, велики дела, извършени заедно”, за които говори Ренан, бяха проявени в тежките изпитания на българския народ през време на войните. От бойните редици не липсваха и инородни българи. Не е ли това указание, че конкретно българската държавна идея непринудено е внедрена в душите на всички социални класи и всички народности, включително малцинствените? Как иначе ще изтълкуваме проявения героизъм от български войници: турци, евреи, гърци и др., ако не като проява на предаността към българската държава и към нейните морални и политически олицетворения. Защото без любов към българската земя няма героизъм, няма жертвоприношение.

 

Постигнатото у нас до сега в шестдесет години за сплотяване на народностните групи не е малко. Сплотяването на социалните класи, превърнати във военна сила, също беше един положителен факт, защото войните бяха изнесени от българските селяни и работници, водени от кадъра на милитаризираните български интелигентни, офицери, народни учители и др.

 

Изминалите след световната война 20 години донесоха доста промени със социална и духовна структура на българския народ. Общо през последните две десетилетия, ние обедняхме. Тридесет милиарда лева, под различни форми, платихме репарации. А в обедняла къща бунтът е денонощния гост, като злобен бухал над нейния комин. Преживяхме междувременно революционни експлозии, актове на отчаяние и на външни внушения. Вътрешната социална криза е задълбочена, единството на нацията като социален комплекс е доста пострадало.
А времената са изключителни, раните трябва да се лекуват бързо в две насоки: Материални и идеологични: За материалното оздравяване на българската общност е безусловно нужно една активна социална и стопанска политика, чиято цел трябва да бъде: държавата да не бъде оазис за едни и пустиня за други. Нека не се плашим от „меркантилизиране” на патриотизма чрез материални компенсации, които държавата ще дава, за да приобщи народа към себе си, тъй като в кръвта на съвременния българин е материалната обезпеченост и добруване на семейството. Този материалистичен морал е едно отражение същевременно на икономическата система, която предпоставка се бавно променя.

 

Трябва да се лекуват и раните в народната душа, добити в тежките следвоенни години. Трябва да се повиши националния тонус сред народа и интелигенцията му. За времена като сегашните, когато са изтъкната на пръв план в международния живот проблемите за нацията и за държавата, под влияние на инстинкта за самозапазването, когато ехото на социалната революция е заглъхнало, някои считат временно (даже така да бъде!) и българската обществена философия трябва да се впрегне в служба, преди всичко на националния колектив.

 

Тук се открива една целина. Ние имаме дълга да я обработим и ориентираме целия народ към националния политически и стопански колективизъм, в смисъл – да се засили привързаността към обществените и държавни интереси, вместо да се робува на егоистичния морал. Българското дете, младежта и зрялата възраст трябва да превъзмогната в себе си прекомерния индивидуализъм и суровата себичност, за да цъфне едно ново политическо чувство за народностна гордост, да се укрепи една не принудена, а свободна обществена, солидарност под егидата на българската държава.

 

Само трябва да се пазим от увлечения. Да не вдигаме прекомерно мерника, за да не надхвърлят изстрелите поставената цел. В Нашите извъндържавни национални аспирации ние не трабва да бъдем максималисти. Чувството за реалните възможности не трябва да ни напуска никога и готовността към взаимни отстъпки не бива да ни липсва.

 

Същата препоръка важи и във вътрешната ни национална политика, чиято крайна цел не може да бъде друга, освен – заздравяване на политическото единство, наречено българска национална държава. И тук всяка бруталност и всяко варварско интерпретиране на национализма не ще покачи курса на българския лев и моралния курс на българското име. И тъкмо от тази гледна точка мене ми се виждат твърде изкуствени и пакостни раздухването на националните страсти и подражателните лозунги от чужди политически доктрини, създадени другаде за нужди и цели, с които българската съдба няма нищо общо.

 

Напротив българската съдба, както вече казах има едно минало и едно настояще, но има да осъществява и едно бъдеще. Цял народ с българско самочувствие живее с това, което ще дойде, което ще съществува като бъдеще. Ние трябва да покажем широко разбиране на нашия стремеж към вътрешно и външно национално обединение. Ако вътрешното обединение на национална и социална база ние не бихме могли да постигнеме в най-решителните часове на нашата създаваща се история, това би било лошо указание за нашата способност и към по-широки обединения.

 

Една нация като нашата, която е в изграждане и се нуждае от морална притегателна сила, преди всичко към компактните български маси, извън общото отечество, нуждае се от близки и далечни приятелства, не трябва да се затваря в себе си и да вижда в собствената си среда във всеки друговерец враг на държавата. Със зъл шовинистичен дух и чрез социален практикуляризъм на класите и съсловията не може да се създаде национално вдъхновение.

 

И затова българския национализъм трябва да си остане за вътре и за вън уравновесен, човечен и годен да мобилизира всички сили, без разлика от вяра и народност, за едно голямо дело, което да ни обединява и вдъхновява сега повече, отколкото беше през войните. Защото само в делото, приемствено признато като най-важно, се укрепват духовете. Чрез сития стомах и особено чрез ободрения дух единствено може да се превъзмогне унизителния режим на едно безцветно, животинско съществуване.

 

Този трябва да бъде нашият път, пътят на нацията. Тези са задачите въобще на младите, в смисъл на свободно съществуващи народи. Тяхното историческа мисия е : да направят през 20-и век националната идея вътрешно силна ; да я предпазят от израждане и свеждането и до един варварски абсурд. И ако нейните общочовешки елементи, останат доминантни, върху европейската територия сигурно ще бъдат изградени нови и трайни международни политически, културни и стопански солидарности, в името на големите задачи на нашата епоха.

Публикувана в Четиво
Сряда, 25 Юли 2018 16:08

Пътят на Димитър Талев

Българската литература е имала огромна нужда от такъв писа­тел, художник с мисия и ясна програ­ма какво трябва да създаде в своето творческо развитие.

 

Днес може би звучи помпозно за­ръката на неговия приятел от студентските години във Виена, Мануш Стефанов: „Ти трябва да напишеш нещо за Македония”, но факт е, че Талев осъществява тази заръка-обет, при то­ва последователно, убедително, с ряд­ко постоянство и вдъхновение.

 

Малцина са писателите, определи­ли ясно и категорично темите и проб­лемите, които ще разработват цял жи­вот. Димитър Талев е един от тях. За него историята, съдбата на Македо­ния, е не просто карма и кръст, но и съкрално призвание, което той след­ва със синовен трепет.

 

В началото е легендата „Трескавец”(1927) и  трилогията „Усилни години” (1928 – 1930), с обаятелните герои Смилев и Виларов, писана, докато е на работа във вестник „Македония” – амбициозно и твърде успешно начинание, като се има предвид възрастта и опитът му.

 

И си мисля, че и днес тя намира своите читатели, обичащи красотите на македонската природа и бит, стълкновенията между двете крила във ВМРО, смелите и монолитни характери на Петър Смилев , Борис Виларов и Камен Трайков, чистата интимна сага на Смилев и Генчето, подготовката и избухването в Горенци на Илинденското въстание, оставило в съзнанието ни незабравими и трайни спомени...

 

Следва  ангажираната му публицистика в „Македония” и „Зора” ( тя ще продължи с прекъсване до 1966 г. с късни публикации в „Септември”, „Вечерни новини”, „Култура”, „Работническо дело”, „Славяни”,  „Литературен фронт”),  която  е подготовката за голямото му дело, за кла­сическото му Четверокнижие (1944-1966).

 

Успях да прочета Талевите публикации в „Македония” през 1927  - 1934 г. и в „Зора”, където между 1938 и 1944 г. завежда литературната страница. Оказва се, че е бил много добър вестникар, че си е вършил отлично работата, като не случайно и двамата му шефове – Иван Михайлов и Данаил Крапчев, са били доволни от дейността му.

 

В „Македония” публикува актуални материали, посветени на положението на поробените българи в сръбска  Македония („Нужна е бърза помощ”, 1929, „Мрачна перспектива”, 1929), на междуособиците и разцепленията във ВМРО – между т.н. федералисти и автономисти („Отцепничеството в народните освободителни борби”, 1929), отгласи на важни годишнини („Хиляда години от епохата на цар Симеон”, 1929, „Освобожденишето на България”, 1929, „Васил Левски”, 1929), изразява своето отношение към победителите в Първата световна война („Новият болник на Балканите”, 1930, „Пак те”, 1932, „Мир и миротворци”, 1932), към България ( „ВМРО и България”, 1930) , родната интелигенция („Особено днес”, 1932) , гафовете на българското правителство („Една тежка задача”, 1930, „И ние зорко бдим”, 1930), проблемите на българския национализъм („Българският национализъм”, 1930), печата откъси от трилогията си „Усилни години”, театрални и филмови отзиви („Албена”, 1929, „Боряна”, 1932, „Киното”, 1929).

 

Той бди да няма никаква промяна в ревизионистичната политика на страната ни  към Югославия („Македония и външната политика на България”, 1930, „Отдавна е време”, 1930 „Недоволство и отрицание”, 1930, „Белград и новото българско правителство”, 1931), а драмата на победена Германия, родила прословутото му германофилство, проличава най – силно в „Мъченичеството на един народ”(1932) и в първата му повест „Черният крайцер” (1934).

 

Димитър Талев публикува  интересни разкази „Тримата другари”(1930), „Вълшебната флейта”(1932) с патриотично – битова тематика и мемоари „Йордан Гюрков”(1931), „1914 – 1918”(1934), лапидарни очерци „Зима в гората”(1933) и великолепни анималистични шедьоври като „Вечният закон”(1933), доказвайки, че като класа не отстъпва на Елин Пелин и Емилиян Станев.

 

Той пише упорито и продължително (от чисто утилитарни подбуди) и поредица от ярки, прочувствени и стойностни разкази с отчетливо изразена антисръбска насоченост – от „Лятна вечер” (1928) и „Крилатият войвода”( 1928) до „Вземи ме, Господи...”( 1931) и „Моят палач вървеше по стъпките ми” (1934), с които се явява родоначалник на нов раздел в  литературата ни , която бихме определили като квазинационално – патриотична в условията на народностна покруса след Първата световна война.

 

В „Македония” Талев  застъпва тезата на Иван Михайлов за свободна и независима Македония, малко по късно, в „Зора” той вече ще се изяви като сторонник на  обединението на Македония със старото българско царство.

 

Ще публикува откъси от „Усилни години” и „Железният светилник”, интересни разкази на битова основа ( „Пожар”, 1943) ,  екзистенциална ( „Евелин”, 1942, „Без заглавие”, 1943, „Съвест”, 1943, „Една минута повече”, 1943) и библейска  („Приказка за щастието”, 1941, „Синът на дърводелеца”, 1941, „Витлеемските овчари”, 1943) , пътеписи  - за Германия („Германия”, 1941) и Добруджа („По Добруджа”, 1943), размишления за държавния ръководител Борис III  по повод смъртта му на 28 август 1943 г. („Той ни води смело”, 1943, „Народ и цар”, 1943), анализи и оценки за индиферентостта на българската интелигенция  („Политика и безразличие”, 1943, „ В тия времена”, 1943, „Към пълно изцеление”, 1943).

 

Той продължава да се интересува от проблема за националното единство и обединение ( „Примерът на достойните”, 1943, „”Границите на България”, 1943), не забравя Сърбия и Югославия ( „Омраза и ... любов”, 1941), вълнува се от съдбата и бъдещето на България под знамето на българския национализъм ( „Отровени люде”, 1942, „Към пълно изцеление”, 1943), припомня примера на великите си предшественици по перо Йовков и Ботев (“Йордан Йовков”, 1941, „Христо Ботьов”, 1943) и по борба за национално освобождение ( „Първият изстрел”, 1942), а и редовно публикува политологически анализи по актуалната обществена обстановка, стоейки твърдо на страната на Германия и нейния фюрер, на които дължим обединението си и воювайки непрестанно с перо с противниците й Англия, САЩ и СССР ( „Водачите напред!”, 1943, „Кое вярваме и кое не вярваме”, 1943, „Вярата е щит”, 1943).

 

В „Към пълно изцеление” и „Полезни изводи”, 1943 Димитър Талев е вече завършен апологет на официалния режим, той изцяло  защитава каузата му и съвсем логично е подложен на преследване от комунистическите властници след 9 септември 1944 г. Сега дори смятам, че новите управници са били доста снизходителни към него, тъй като със своите статии в „Зора”, дори когато са печатани на четвърта страница, където се е редувал с все по – рядко появяващия се Симеон Радев,  е формирал общественото мнение у нас и за тях спокойно е можел да получи куршум в тила.

 

Съдбата обаче се оказва милостива към Димитър Талев и след програмната му статия в „Пиринско дело” от 28 януари 1951 г. операцията по неговото оневиняване се пуска в ход, като за него ходатайства самият Владимир Поптомов…

 

Затова обаче той трябва да напише и предговор „Към съветските читатели на романа „Железният светилник” (1957) , да хвали вожда на руската революция Ленин (след като е писал дитирамби за Хитлер във „Водачите напред”!, 1943) по повод 90 г. от рождението му в „Неговото име”(1960), да се обяснява „Защо написах романа „Илинден” (1963), да се надява, че „Българският роман ще се развива” (1962), да вярва в качествата на „Историческата проза” (1957), да изкарва Яворов социалист в „П.К.Яворов и Македония” (1958), в „Среща на Димитър Талев с млади писатели”(1961) да  пази следовниците си от „чужди и грешни влияния и насоки” и  да си спомня с умиление за „Пенчо Славейков в родния ми град”(1966) ...

 

Все в същия дух е пасивното му поведение относно трилогията на своя спасител Йордан Вълчев „Стъпала към небе” през 1954 г. или предпазливият му опит да помогне на Яна Язова да се върне в литературния ни живот  с нейния роман „Левски” през 1960 година...

 

В   плодоносния  си период (1927 – 1944) Димитър Талев се утвърждава като майстор – разказвач, смятайки разказите за „куюмджийска работа”. Издава поредица от сборници, радващи се на радушен читателски прием – „Златният ключ”(1935), „Старата къща” (1938) и „Завръщане” (1943).

 

Написва и публикува  също „Великият цар” (1937) - колко­то концептуален исторически сбор­ник, толкова и своеобразен вариант на циклизирано повествование, което ще прерастне в трилогията „Самуил” (1958-1960). Към този класически кор­пус би трябвало да прибавим летопи­са за първия ни възрожденски прос­ветител „Хилендарският монах” (1962), който ако и да разработва иконоборческа хипотеза за произхода и житейските перипетии на Паисий, и без да съдържа блясъка и съвършенс­твото на Четверокнижието, е необхо­димо допълнение към хармоничното и обемно писателско дело.

 

В този аспект смятам, че е необхо­дима  реабилитацията на камерно-семейния роман „На  завой” (1940), до­толкова, доколкото чрез съдбата на Крум Кошеров и Бойка Въжарова, Талев размишлява за възможния път за реформиране на социума и без която книга не бихме си обяснили адекватно феномена „Гласовете ви чувам” (1966),  на пренебрегваните му исторически повести „Кипровец въстана” (1953) и „Братята от Струга” (1962), две скромни елегии на безкористния патриотизъм, както  и на историческите  очерци – „Гоце Делчев”(1942) и  „Град Прилеп. Борби за род и свобода”(1943).

 

Към групата на забравените  негови творби трябва да прибавим и двете му изящни повести - „Два милиона” (1947), в която съдбата на съпрузите Гончеви подсказва появата на екзистенциализма в нашата литература и „Последното пътуване”(1947) – софийски вариант на „Гераците” с изключителния образ на баба Сия Караненова...

 

Четверокнижието на Димитър Талев е сред най-знаменателните дости­жения на българската художествена словесност. Не говоря само за уникалния й об­хват и мащаб, за грандиозния замисъл и осъществяването на пътя на българ­ските македонци към тяхната Голго­та - от независимата църква, през просветното възмогване до възторга и покрусата на Илинден и братоубийствата в навечерието на младотурския преврат.

 

Говоря не само за проникновеното разкрива­не на двете гранични епохи – „патри­архалната и национално-възрожденската с присъщите за всяка от тях ценности - се­мейството и нацията, за­редени с конфликти”, експонирани с „тържествен и сериозен тон, който напълно отговаря на самосъзнанието на възрожденския човек” (Симеон Янев), но и за лансирането на плодот­ворната концепция за борбата за на­ционални правдини „като част от бо­жията правда” и за „изграждането на епическия човек, със съзнание за ми­сия в неепически, съвременен”, при което героите с епическо светоусеща­не се сблъскват с изискванията на но­вата епоха, епоха на ненавист, разломяване и противоборство в общество­то; време, в което всяка личност за­щитава своята истина и представа за собствено щастие и просперитет.

 

Държа да посоча, че за мен Талев е последовател на Вазов преди всичко в непоколебимото отстояване на на­ционалната кауза (в първите три час­ти на епоса най-отчетливо), в трево­гата за перспективното развитие на обществото, люляно от катаклизми и драматични протуберанси, в желани­ето си да създаде сага - книга за бъл­гарския народ.

 

В тези си търсения Димитър Талев се съобразява с усилията на Антон Страшимиров (дилогията „Роби”, от 1930 е силен конкурентен дразнител спрямо паралелно печатаната епопея „Усилни години” включително и със съпостав­ката на образите на Дъмбев и Виларов) и на П. К. Яворов (биографични­ят му роман '”Гоце Делчев”, 1904, е ос­новата, върху която Димитър Талев гради значителна част от масива както на биографичния си очерк от 1942 г., така и  на „Илинден”, 1953).

 

Дистанцията на времето налага обективен, точен и честен поглед към постигнатото от първомайстора на българския епичен роман. Димитър Талев,след Симеон Радев възкресява и еманципира тъм­ните и забравени години на македонското Възраждане (борба за самосто­ятелна църква и училище, за равни права на жените, за издигането на ро­лята и значението на учителите и за­наятчиите, за зараждането на крупния търговски капитал в лицето на Брашнаров и Баболев), вкарвайки ги в об­ръщение в общобългарската литера­тура.

 

При него борческите усилия вър­вят в унисон с разрушаването на сред­новековните догми и стереотипи, в междуличностните и обществените отношения, подчинени обаче на висо­ките критерии на извечните и прове­рени във времето нравствени норми, а апотеозът на съвместните народни амбиции триумфира и се погребва в огньовете на Илинденската трагедия, описана със силата и пластичната яр­кост на Захари Стояновата докумен­тална почтеност като разтърсваща кървава преживелица, като напън за свобода, умрял преждевременно в окопите на преодолелите страха си жители на малките градчета и села.

 

Необходимо е и сравнението меж­ду двете Талеви саги - не само за да се подчертае огромната творческа воля и амбиция на писателя (повторно на­писване на епос в българската лите­ратура преди него осъществява само Димитър Димов, ако, разбира се, при­емем, че незавършеният „Роман без заглавие” - 1943, е първообразът на „Тютюн” - 1951), но и за да се разкрие еволюцията в мисленето спрямо реа­лизацията на цялостния замисъл, характерна за посветения „фанатик” и „екзалтирания ентусиаст” (Т. Жечев).

 

Не смятам, че превратът на 9 сеп­тември 1944 г. или пък марксистката естетика са променили чувствително възгледите и идеите му, въпреки задължителните за 50-те години концесии на конюнкту­рата (най-осезаемо се чувстват при съпоставка  с „Преспанските камбани”, 1954  в „Илинден”, ахилесовата пета на епопеята, плащаща дан на еуфорията по половинвековните юбилейни чествания на въстанието).

 

По-скоро става дума за трезва пре­оценка на младежките тези, на схеми­те от времето, когато Талев е член на редколегията, главен редактор и директор на в-к „Македония” (1927-1934), а след това сътрудник и редак­тор на в-к „Зора” (1938-1944), когато темата Македония е все още незараснала рана в съзнанието на българско­то общество, но и която тогава (30-те - 40-те години на миналия век ) изживява своя фата­лен и кървав залез (апотеозът е маркиран в „Град Прилеп. Борби за род и свобода”), завършил с изтег­лянето на българските войски от „но­воосвободените земи” след 9 сеп­тември 1944 г., а след това реанимирал в творчеството на писатели от ранга на Димитър Талев, намерили един­ственият възможен начин чрез средствата на писаното слово да възстано­вят в чисто духовен план разрушена­та сграда на никога неосъщественото единно и обединено Отечество.

 

Не бива да забравяме  очакваното от комунистическата власт покайно писмо: „Македонският писател Димитър Талев разобличава Иван Михайловата банда и Колишевци”,  поместено на 28 януари 1951 г. във вестник „Пиринско дело”, в което върху основата на сътрудниците от ДС личи и почеркът на класика, особено в суровата критика на шовиниста и кървавия потисник Тито и на неговите съратници Ранкович и Светозар Вукманович – Темпо.

 

Същото се отнася и до помощта (не безкористна), която му оказва Георги Караславов за неговата реабилитация,  до приетата от Марко Марчевски през 1948 г. поръчка да напише през 1952 – 53 г. историческата повест „Кипровец въстана”, с която окончателно се връща в литературата ни чрез модела на Вазовия опълченски патриотизъм, оказал се плодоносен и ефективен за него, но не и за  Яна Язова. Част от историята е и прословутия му опус от 27 август 1954 г „Със свободна мисъл и свободно сърце”, в който признава, че (!) „новият живот ме научи на социалистически патриотизъм”.

 

Преди това обаче е съдействието на органа на Народния съюз „Звено” -  вестник „Изгрев”, където помества за пръв път след преврата от 9.септември 1944 г. разкази в периода 1948 – 1949 г. („Константин философът”, „Ще дойдеш ли?”, „Той и тя”, „Баланс”), както и помощта на Константин Петканов и неговото списание „Балкански преглед”, в което през 1948 г. отпечатва разказа си „Лазарина”.

 

Така започнатият през 1944 г. (от­печатан в 1952 г.) роман „Железният светилник” (чиито завършени глави се публикуват като отделни разкази с прекъсвания във в-к „Зора” от бр. 7398 до 7540) всъщност маркира в обратна на съвременността перспектива възхо­да на българското национално съзна­ние в Македония, заменен в продъл­женията от горестен размисъл за „пъ­тя на човека и народа” (Симеон Янев), в който „се преплитат хроникално-епическо и романово-психологическо художествено време” и който е всъщ­ност проектирана „широка епическа фреска за националната съдба, през призмата на историята на един род”.

 

„Отделните романи” (на Султана, на Катерина и Рафе, на Лазар и Ния, на Борис, на Райко Вардарски и др.) вплитат в своето течение съдбите на още десетки хора, които превръщат романовото пано на Талев в богата па­норама от човешки образи, обедине­ни от съпричастността си към едно свещено надлично дело - Отечество­то.” (Светлозар Игов).

 

А метаморфозите в съдбата на пи­сателя - интерниран в „Богданов дол”, Куциян”, където е спасен от Йордан Вълчев и „Богданов дол”, а впоследствие канонизиран за соцкласик , ме­родавна литературна фигура, лауреат на Димитровска награда и депутат, просто следват гримасите на времето, в кое­то вождовете (Червенков и  Живков) все пак притежават нужния и адекватен естетически усет, чрез който се лан­сират и употребяват за нуждите на епохата таланти от ранга на Димитър Димов, Емилиян Станев и Димитър Талев, без напълно да осъзнават, че техните саги са очевиден контрапункт на Караславовата канонизирана класика „Обикновени хора” (1952-1975).

 

Това в най-голяма степен и доста­тъчно фрапиращо е демонстрирано от самия Талев с неговата умишлено на­ложена възрожденско-сказова поетика и естетика в първите три части на епоса - именно като противодействие на шаблоните на соцреализма и като мост към неунищожимите национал­ни копнежи на  патриарха  Иван Вазов.

 

Изследвачите разглеждат Талевото Четверокнижие като едно цяло, оста­нало незавършено поради безвременната смърт на създателя му. Те употребяват тер­мини с различна степен на ефективност и убедителност – „пано”, „сага”, „фреска”, изпадайки по инерция и в досадна терминологична бъркотия - ту „трилогия”, ту „четирилогия”, забравяйки сякаш писателското напомняне в края на „Илинден” – „но с това за­почва вече разказът за милостивия и четворицата му синове”, ясна индика­ция за края на първата, патриархална трилогия (така типична за 50-те годи­ни) и за началото на втората, модерна национална трилогия, вписваща се ор­ганично към търсенията и постижени­ята на 60-те години, в която отделни­те „романи” от първите три части се абсорбират от дисхармонично-симфоничния роман на Борис Глаушев, разпъ­нат между чувствата си към Ангелика Милонас и Мария Йорданова и разкъсва­щите го демони на междуособиците в Ор­ганизацията (ВМОРО), вещаещи краха на националния идеал…

 

В тази насока е много ценно свидетелството на детайлно познаващия творчеството му критик Сто­ян Каролев:

 

„Току що завършил четвъртата книга от поредицата романи („Гласовете ви чувам”), той замисляше петата, с главен герой Борис Глаушев - „Милостивият и неговите четирима сина”. Вече със страшната болест в дробовете си, той чувстваше в гърдите си болка не от нея, а от злощастната съдба на България - по вина на буржоазните управници - по времето около Балканските войни. Предстоеше му да се занимава с този период в замисления роман и той - покрай радостите на творческото въображение, на съзиданието - изпитваше дълбоко страдание на човек и гражданин {„Иде ми - чувал съм го да казва - да викна на някой площад насред София... Но виновниците отдавна ги няма...”). И когато плюеше кръв, блед, съвсем вече отпаднал, стопил се от непрестанни страдания, той пак говореше - с глух, едва доло­вим глас - за България и българската литература”.

 

Всъщност „Гласовете ви чувам” е реквиемът на национално-обединителната програма на Македонското възраждане, началото на края, в което борбата за освобождение и обединение е заменена от крамолите вътре във ВМОРО, от сблъсъка на позициите на функционери като Бобев и Кибаров и от родоотстъпничеството па сръбски марионетки - изверги като Йосиф от с. Рапа.

 

Димитър Талев умело и ненатрапчиво лансира дръзки, предизвикателни, но и актуални за 60-те години проблеми за замяната на идеала от амбицията за власт, демагогия, манипу­лация и диктатура, водеща до безогледна, поголовна сегрегация (спрямо сърби и гърци), осъществявана по най-уродлив терористичен начин.

 

С този си дисидентски дух в кондензиран вид „Гласовете ви чувам” се сродява с излезлия малко по-късно Емилиан Станев шедьовър „Легенда за Сибин, преславския княз” (1968).

 

Вярно е, че Борис не е така завла­дяващ и монолитен образ като баща си Лазар, че „нему Рафе би бил истин­ски другар” (Т. Жечев), но това е всъщност героят на новото време, все още „въплъщение” на „българската революционно-демократична мисъл” (М. Шишкова), но вече нападната и от бесовете на XX век - национализъм и социализъм, които заплашват да ликвидират патриотичната кауза на по­борниците с книжните схеми на груби, нечестни, алчни и тесногръди ръ­ководители.

 

Според предположенията ми Борис Глаушев (духовен сродник-събрат на самия Талев) е трябва­ло да се превърне в свидетел-мъченик на погребаните общонационални стремежи, за което сигналите са на ли­це още в „Гласовете ви чувам”, неза­висимо че действието завършва през 1908 г. заключвайки близо век събитийна канава (1833-1908).

 

И ако „Железният светилник” е открита манифестация на живото българско самосъзнание, противопоставящо се и на пагубната антибългарска кампания в Пиринска Македония от 1948 г., то първата част от втората Талева трилогия фиксира началото на провала на великата възрожденска национално-обединителна кауза.

 

Още в „Илинден” се чувства изтъняването на връзките със свободна, Горна Бълга­рия и търсенето на самобитен път за постигане на освобождението, а в „Гласовете ви чувам” идеалът за сво­бода и единение е погълнат от конф­ликтите вътре в окръжното ръководс­тво на Организацията, рефлектиращи и в родната, измислено-обобщена Преспа.

 

Тези конфликти се пренасят и „в низи­ните, раждащи не само родоотстъпници като Йосиф от Рапа и Катърката, но и политика на безогледен терор не толкова и само срещу турските поро­бители, колкото срещу гръцките вра­гове и предизвикалите атентатите и убийствата в гр. О. В огъня на тези кървави междуетнически вражди за­гива и голямата любов на Борис - Ангелика.

 

В „Гласовете ви чувам” Димитър Талев нагазва в дълбоките води на жестоките и неразрешими балкански катаклизми, а мечтата му за „морално съвършенство, физическа красота и жизнеустойчивост” (М. Шишкова) отстъпва пред борбата за власт и предпоставеното направляване на обществените процеси.

 

Точно заради това му е нужна дванадесетгодишна пауза между двете трилогии, запълнена с упоритата ра­бота по тритомника „Самуил”, в който централно място заема „интерпре­тацията на съвременната проблематика с предистория и предпоставки в да­лечното минало: за деформиращата роля на всяка, заслепена, фанатична отдаденост на една идея, за невъзможността да се постигнат благородни це­ли с антихуманни средства”, тъй както „социалният реформизъм” е несъв­местим с „жестокостта и безцеремонното заличаване на уникалния човешки живот” (М. Шишкова).

 

Имайки опита на „Самуил” с другата му голяма тема за отношението на обикновения човек към неговата държава и на просветителския патос и нравствено извисяване на „Хилендарският монах”, с „Гласовете ви чувам” Димитър Талев се опитва да довърши дебатът, започнат в „На завой”, преминавайки от частно-семейните рамки към широките контури на националната орис, на уникалната с трагичните си измерения и последици съдба на македон­ските българи, която в „Гласовете ви чувам” отмерва първите тревожни колизии на наближаващата с балкански­те войни буря, сложила завинаги край на „усилните години” за наше родно, национално обединение и проспери­тет.

 

Димитър Талев регистрира началото на трагедията, болестта и каверзните въпроси, които е трябвало да осмисли и разреши в следващите части на втората трилогия, сломяват иначе устойчивия му дух и той напуска този свят, без да успее да довърши капи­талното си дело.

 

Въпреки това, дори и в този си вид (като sagа non finitо) четверокнижието си остава първата в литературата ни семейна фреска, „възведена до епична хроника на обществения жи­вот” (М. Шишкова) - Преди „Път” (1945-1955) на Ст. Ц. Даскалов и „Тютюн” (1951) на Димитър Димов, ако приемем за начална година на публи­кацията й като разкази-глави от роман 1944 година, първа не само по време проява, но и като мащаб и качество на реализацията си.

 

Именно в тази му целеустременост и всеотдайност, с които осъществява своя художествен подвиг, се крие не толкова „загадката на Димитър Талев” (Тончо Жечев), колкото неговият све­тъл пример и път , оставил трайна следа и истинска възрожденска искра в съзна­нието на поколения литератори и обикновени читатели у нас и в чуж­бина.

 

Литература:

Симеон Янев - „Литература 11 клас”, С., Просвета, 1993 г., раздел „Българската проза след Втората световна война”, стр. 91-100.

Тончо Жечев – „Загадката на Димитър Талев, в „Очерци за български писатели”, част 3, С., БП, 1970, стр. 183-200.

Светлозар Игов – „Кратка история на бъл­гарската литература”, С., Просвета, 1996, стр. 504-506.

„Речник по нова българска литература 1878-1992”, С., „Хемус”, 1994, статия „Дими­тър Талев”, автор Магдалена Шишкова, стр. 367-370.

Стоян Каролев – „Преспанският летописец”, предговор към съчинения на Димитър Талев, Том 1, Разкази, С., БП, 1972, стр. 5-27.

Публикувана в Четиво

През 1939 г. в София в печатницата на „Т. Драгнев и сие“ излиза много любопитния Възспоменателен сборник „Изпълнен отечествен дълг“, посветен на „българските евреи, участвали във войните“. Книгата се появява в последния възможен благоприятен момент за дискретна защита на еврейската кауза.

 

Знам с какъв труд се добрах до ЕДИНСТВЕНИЯ екземпляр от нея, съхраняван в университетската библиотека към СУ „Св. Климент Охридски“, който, естествено, не беше докосван осем десетилетия, и ми е ясно, чe e слабо известна за специалистите. Открих един интересен отзив на Henri Meirov (Анри Меиров) – „Размисли около една стара снимка (1912)“, поместен в “A Trip. Photographes by Nicky Davidov” (http://nickydavidov.net/ndvd/index.php?option=com_content&view=article&id=55:-1912&catid=43:anri&Itemid=56 ) където акцентът е поставен основно към Балканската война, докато за широката публика е напълно непозната.

 

Причината е тривиална – до 9.9. 1944 г., заради антисемитските страсти, раздухани след Коледа на 1940 г. и развихрилата се световна война, след 9.9.1944 г., защото част от еврейските активисти подкрепят БКП и Народния съд, осъдил на смърт и защитници на евреи като Тодор Кожухаров, подложили на преследване полк. Петър Дървингов през 1953 г. или потвърдили присъдата „ В името на народа“ за фигура като Сотир Янев…

 

Моят интерес към нея се оформи не веднага, но тъй като се интересувам от възлови факти в новата ни история, каквито са двете балкански и Първата световна война, водени за националното ни обединение и довели до две поредни катастрофи, ми бе любопитно да разбера какво е било участието на българските евреи в тези преломни събития.

 

Честно казано не знаех, че към 1939 г. в България са живеели 49320 евреи, от които само 1512 в селата, а във войните за национално обединение те са дали 951 жертви, от които офицери 31, подофицери 51 и редници 869. 870–ият загива в Сръбско – българската война.

 

Не допусках и че в йерархията има достигнали до висшия военен чин полковник, каквито са Рахамим Мушомов, Аврам Таджер, Морено Гарциано, д – р Самсон Алкалай или Арон Рафетов (стр.26), докато през 1912 – 1913 и 1915 – 1918 г. загиналите са основно подофицери, подпоручици и офицерски кандидати.

 

Контекстът, в който излиза сборникът е много важен и съдбоносен.

България е излекувала раните си от 1918 г., но цената е прекалено висока. В страната е установен монархически безпартиен личен режим Премиер е все още Георги Кьосеиванов, бивш началник на царската канцелария, парламентарни избори са проведени след четиригодишна пауза на 27 март 1938 г., но Търновската конституция не е възстановена, партийно – демократичната система е унищожена на 13 юни 1934 г.,, за сметка на все по явно засилващия се култ към цар Борис III, славен като вожд на нацията и вдъхновител на нейните успехи.

 

На 3 октомври 1938 г. в тържествена обстановка парламентът почита 20 г. от възцаряването на Борис, като краткото му слово, произнесено в образцов академичен стил – чувствам вещата ръка на проф. Михаил Арнаудов, негов някогашен частен учител, е изпратено с бурни акламации и ръкопляскания.

 

На 31 юли с. г. в Солун се сключва важно съглашение, с което България се споразумява със страните от Балканския пакт - Румъния, Югославия, Гърция и Турция - да премахне ограниченията си за своята армия, наложени от Ньойския диктат. 1939 г. е прочутата върхова година в нашето довоенно икономическо и стопанско развитие. Но и годината, в която новите съюзници – агресори в Европа - СССР и Германия, особено след сключения на 23 август 1939 г. пакт „Рибентроп – Молотов“ ,започват своите завоевателни действия, без да се съобразяват с международно – правните норми.

 

Любопитно е, че веднага след нападението на Германия срещу Полша на 1 септември 1939 г., на 3 септември Великобритания и Франция обявяват война на нацистка Германия. Но същите държави си затварят очите пред явната съветска агресия в същата Полша, почнала на 19 септември и особено след наглото нападение над Финландия на 30 ноември същата година.

 

Българското правителство предвидливо обявява неутралитет на 15 септември, един от последните далновидни ходове на отиващия си премиер, който ще бъде сменен на 15 февруари 1940 г. от германофила Богдан Филов.

 

За всички е ясно обаче, че ако войната стигне до родните граници, управниците ни ще трябва да направят избор – тежък, важен, необходим, съдбоносен. Защото не може едновременно да си миролюбиво настроен, да цениш и подкрепяш етническото и расово разбирателство и правата на малцинствата и същевременно да стенеш от несправедливия Ньойски договор, знаейки прекрасно, че единственият съюзник, който може да ти помогне за премахването на унизителните му клаузи, а и за възраждането на мечтата за национално обединение, е нацистка Германия…

 

Барутната атмосфера се усеща от страниците на сборника, появил се най–вероятно в самото навечерие на Втората световна война.

 

Внимателно е премислено каква да е структурата, а и съдържанието на книгата, за да излезе безпрепятствено и да подчертае лоялността на евреите към майка родина във време на изпитание и борби за национално единство. Не случайно последните редове на сборника завършват така – „Под трибагреника трябва да се притъпят всички политически и расови различия. Пропити от един дух, всички трябва да отстояват твърдо жизнените интереси на страната и да ратуват за една национална, икономическа и политически мощна България под скиптъра на негово Величество Цар Борис III“ (стр.112).

 

В предговора най – дейният участник в проекта , ангажиран от редактора ,театралният режисьор Леон Струти, Данаил Кацев – Бурски отбелязва – „Времената, в които живеем, са препълнени с ужаси и страдания. И българските евреи, отрасли и откърмени в духа на борците на свободата, не могат да се не радват на свободата, която имат в пределите на българското си Отечество. Поколенията, идещи след нас трябва да имат за пример падналите техни бащи и братя по бойните полета, да вървят по техния славен и огрян от ореола на победите път и да обичат земята, за която те мряха“. (стр.6 – 7).

 

Преди предговора обаче е поместена снимката на владетеля – мъдрият и миролюбив наш цар е индулгенцията, която ще осигури безпроблемно печатане на книгата. Сякаш и това се е видяло недостатъчно за създателите му. Затова са решили да се презастраховат с още две важни свидетелства.

 

Първото е откъс от писмо на български евреи, заселили се вече в Тел Авив , осигурили част от финансирането на проекта, до военния министър ген.Теодоси Даскалов, в което те верноподанически посочват – „Ние държим високо знамето и ценим името на Отечеството ни – България и Ви уверяваме, че пред английските власти сме примерен елемент, с което славим името на Родината.

 

Господин Генерал, ние долуподписаните Ви донасяме, че ако България ни призове още веднъж, ние сме готови пак да се жертвуваме за нашето Отечество и за нашия любим и мъдър Цар Борис III“.(стр.7).

 

Второто е на бившия премиер Никола Мушанов.

 

Малко патетично, но точно и ясно той посочва – „Почтително се прекланям пред светлата памет на падналите по бойните полета за величието на Отечеството ни граждани от еврейски произход. С кръвта си те запечатаха обичта и предаността си към земята, в която са се родили и живели. Отечеството ще им бъде вечно признателно, а техните сънародници с гордост ще посочват на градющите поколения героичния им пример.“(стр.8).

 

До приемането от 25 ОНС на 24 декември 1940 г. Закон за защита на нацията - копие под индиго на Нюрнбергските предписания от 15 септември 1935 г. - остава малко повече от година…

 

“Изпълнен отечествен дълг“ е сборник със смесено съдържание.

Основният акцент е да се разкрие пред редовия българин облика на средностатистическия евреин, който в мигове на върховни изпитания не се крие, не абдикира и не се страхува от поемане на отговорност, а е готов , заедно с всеки наш войник и офицер , да се бие за свободата, единството и величието на родината.

 

Преобладават основно спомените от Първата световна война – Балканската , Междусъюзническата (присъства кратък „Епизод от Междусъюзническата война – 1913 г.“) и Сръбско – българската (белетристичният фрагмент „Сладката смърт“), са само маркирани.

 

Има текстове, които клонят към разказа – „Из близкото минало“ на Тодор Кожухаров, „Подвиг“ на Любомир Бобевски, налице са и кратки мемоарни скици като „Моско!“, подписан от „Боен другар“.

 

А сред многото въспоменания рязко се откроява блестящия и прецизен политологически анализ на Сотир Янев „Съвременният национализъм с оглед на българската държава“, както и цялостния и проникновен преглед на българо – еврейските контакти през вековете в изследването на Данаил Кацев – Бурски, озаглавен „Българи и евреи“.

 

Германският възпитаник Сотир Янев срещу нацистката расова теория.

Текстът на Сотир Янев (1891 – 1943), бъдещ депутат в 25 ОНС и председател на парламентарната комисия по външна политика, издава ерудираност и научна обективност и аргументираност – „От гледището на история и биология чистата раса е една недоказана научно хипотеза. Философът Освалд Шпенглер отрича чистата раса. Отрича я и идеологът на германския национализъм Мьолер ван ден Брюк. И най – чистата раса, това е положително, е сложен продукт на смешения и кръстосвания. Това е думата на науката.“ (стр.10).

 

След като полемизира открито с нацисткия постулат за чиста раса Янев осмисля и прочутия труд на Ортега и Гасет „Бунтът на масите“(1933), съгласявайки се с мислителя, че „тайната на националната държава трябва да се търси в нейното особено вдъхновение като държава, в нейната политика дори, а не в принципи, чужди ней от биологично или географско естество.“

 

Разсъждавайки върху значимостта и виталността на българската национална идея Янев приема, че тя „непринудено е внедрена в душите на всички социални класи и всички народности, включително малцинствените. Как иначе ще изтълкуваме проявеният героизъм от българските войници : турци, евреи, гърци и др., ако не като проява на предаността към българската държава и към нейните морални и политически олицетворения. Защото без любов към българската земя няма героизъм, няма жертвоприношение“. (стр.15)

 

Янев е наясно с неосъществения национален идеал и със сложната международна обстановка, затова пледира за „свободна обществена солидарност под егидата на българската държава“. (стр.16)

 

Във вътрешната политика трябва да се осъществи „заздравяване на политическото единство, наречено българска национална държава. И тук всяка бруталност и всяко варварско интерпретиране на национализма не ще покачи курса на българския лев и моралния курс на българското име. И тъкмо от тази гледна точка мене ми се виждат твърде изкуствени и пакостни раздухванията на националните страсти и подражателните лозунги от чужди политически доктрини, създавани другаде за нужди и цели , с които българска съдба няма нищо общо.“

 

Нея я очаква осъществяване в бъдеще. Но „Ако вътрешното обединение на национална и социална база ние не бихме могли да постигнеме в най – решителните часове на нашата създаваща се история, това би било лошо указание за нашата способност и към по – широки обединения.“ Точно затова българският национализъм трябва да е „за вътре и за вън уравновесен, човечен и годен да мобилизира всички сили, без разлика на вяра и народност, за едно голямо дело, което да ни обединява и вдъхновява сега повече, отколкото беше през войните“. (стр.16)

 

„Българи и евреи“ на Данаил Кацев – Бурски (1888 – 1958) разкрива съжителството на двата народа през вековете.

Ако и да е мини студия „Българи и евреи“ е написана стегнато, занимателно и на популярен език. На мен ми беше любопитно да разбера, че според Данаил Кацев-Бурски, за създаването на славянското писмо Св. Кирил е използвал еврейската азбука (стр.99), да установя колко сродни думи и изрази има в двата езика (стр. 95 – 96), да се почувствам горд, че етническата и верска толерантност е налице и при управлението на Иван Шишман и Иван Страцимир, за което свидетелства документ на Бдинската еврейска община от 31 октомври 1376 г. (стр.101), че еврейските първенци от столичния търновски квартал „взимали участие в държавното управление и се ползвали с еднакви граждански и политически права, както българите“. (стр.101)

 

Местоположението на еврейския кватал във Велико Търново се установи коректно през 1993 г. от Иван Чокоев и Константин Тотев в тяхното съобщение „Еврейският квартал в Търновград през XIV век – опит за локализация“, сп.“Исторически преглед“, 1993, год. L, кн. 4 – 5, стр.100. То е северозападно от хълма Трапезица, тъй като през Средновековието на „друговерците“ не е било позволено да се заселват в кварталите на православните, затова се е избирала периферията на столицата, която обаче в случая със столицата на Второто Българско Царство се оказва сред най – стратегическите места в плановата схема на Търново.

 

Разположението му „най – добре отговаря на условията за тържище, тъй като оттук са влизали в Търновград и пътят, идващ от сегашното село Самоводене и този, слизащ от намиращото се североизточно от града плато, наречено Гарга баир. Потокът на минаващите през този кръстопът на столицата е бил твърде голям и затова от тази страна бил разположен един от основните проходи за крепостта Трапезица“.

 

Евреите помагали за откъсването на българите от духовното робство на цариградската патриаршия, като например в Пловдив памукчията Арон подпомага владиката Паисий с 10 лири турски и 70 гроша бели меджидии. (стр.103)

 

Дори великият Левски е разчитал на верни другари евреи като Герон в Пазарджик и Рахамим в Русе, а в Областното събрание в Източна Румелия дейно участие взимат Израел Гарти от Стара Загора , Моше Басан от Ямбол и Сабитай Грацияни от Пловдив.

 

Авторът не забравя за заслугите от участието във войните за национално обединение, вследствие на което „наред с гробовете на българските герои се редят и тия на техните другари евреи, чиито имена в навечерието на празника на храбростта се повикват през време на зарята с церемония, уреждана от всеки гарнизон като се чува отговора : „Падна на бойното поле за Родината“. (стр.104 – 105)

 

От поместените в сборника текстове откроявам „Из близкото минало“ на Тодор Кожухаров (1891 – 1945).

Това е малък белетристичен бисер. Стегнат, ярък и емоционално разтърсващ разказ , разкриващ непретенциозно, но ефектно делото на редови герой, наречен условно от автора Нисим. Войникът Нисим извършва подвиг през Първата световна война. Българската верига е на сто крачки от неприятелския окоп. В най - критичния момент Нисим „се изправя прав и пръв се хвърля в окопа, другарите му се увлекли по неговия пример и ротата записала бляскав подвиг“.

 

След сражението „ротният командир посещава в болницата ранения Нисим, окачва на гърдите му златния кръст за храброст и го пита :

- Кажи ми юначе, кое те направи тъй безразсъдно храбър? Може би ти искаше да докажеш, че и между евреите се намират храбри войници?

- Съвсем не, господин капитан!

- Може би ти желаеше да видиш своите домашни и да получиш отпуска след сражението?

- И това не е, господин капитан!

- Тогава ти си мечтал за златен кръст?!...

- И това не ме блазни, господин капитан…Че колко пари струва този кръст, ако река да го продам?...Аз съм богат човек, галантерия на едро имам…

-Тогава? Кое те стимулираше в този подвиг?

- Сметката, господин капитан, само сметката и нищо друго.

- Каква ти сметка, бе човече, ти луд ли си?!?

- Сметката, господин капитан, аз съм евреин и знам да правя добра сметка… Пресметнах, че ако бягам назад трябва да измина хиляда метра под убийствения огън на противника, което ще рече една вероятност от деветдесет на сто да бъда убит. Ако бягам напред трябваше да измина само сто крачки и вероятността да бъда убит е несравнено по – малка. Ето такава ми беше сметката…

Ротният командир беше принуден да свали шапка пред тази тънка сметка на Нисимчо“. (стр.33 – 34)

А за нас остава единствено да признаем белетристичното умение на Кожухаров и да се радваме на поредния му, изтупан от праха непознат прозаичен шедьовър…

 

Другият разказ е дело на небезизвестния Любомир Бобевски (1878 – 1960) – „Подвиг“.

 

Написан е темпераментно и с емоционален плам. Образът на симпатичния Нисим, превърнал се пред очите ни в герой, особено при пленяването на вражеското знаме, е претворен майсторски и със замах, но като цяло „Подвиг“ отстъпва по простотата на изказа и непосредствеността на емоционалното въздействие на опуса на Тодор Кожухаров „Из близкото минало“.

 

Еврейският войник и подофицер са представени комплексно и всеобхватно по фронтовете – особено на Първата световна война. Ще ги открием в Тракия, Македония и добруджанските степи.

 

Това са лекари – д–р Саулов в „Един дружинен лекар“ и Ашеров в „Евреинът Ашеров“, офицери – подпоручик Рубенов, загинал в ада на Дойранската епопея на 14 септември 1918 г. в „Последни дни“; поручик Исак Розанов , получил германски железен кръст за храброст при отбраната на Ресен на 13 март 1916 г.; взводен командир – старши подофицер Бохор Нисимов Йомтов, отишъл си със смъртта на храбрите при нощната атака на връх Голаш на 24 ноември 1915 г. – „Нощна атака на връх Голаш“; радиотелеграфист – „Телеграфистът Бенямин“ (Натан), възстановил връзката с батарейния командир под дъжд от куршуми при отбранителните сражения край Серес през лятото на 1916 г. и съвсем обикновени войници, извършили героични дела, които биха били гордост за всяка армия.

 

Такива са:

Насим Меворах Хаимов, отличил се на Южния фронт с отмъкване на баките с противниковия обяд, със залавянето на пленник – „език“ и най – вече с пленяването на знамето на врага, при който подвиг „Насим загина под смъртоносните удари на вражите ножове“ (стр.61 - „Подвиг“);

продавачът на фъстъци Бохор от едноименната скица на свещеноиконом Атанас Маджаров, дал приноса си за изтласкването на руските войници в един от участъците на Добруджанския фронт.

 

Сблъскваме се и с куриозен факт – за ломския евреин Мойсей Яков са поместени два спомена – „Моско!“, подписан от анонимен „Боен другар“ и „В историята на българското племе…“, дело на М.Охраниев.

 

Това обаче съвсем не е случайно. Оказва се, че съименникът на библейския пророк, водач и законодател е бил „телефонен факир“, като при Тараверди „той загубва три коня и все пак успя да възстанови телефонната връзка“. (стр. 63)

 

Мемоарните скици, очерци и фрагменти са написани искрено и непосредствено от широк спектър автори. Между тях откриваме и професионални писатели като Тодор Кожухаров и Любомир Бобевски и свещеници като Атанас Маджаров, висши офицери – полк. Петър Дървингов (1875 – 1958), участвал в сборника с текст – смесица между есе и научно изследване – „Евреите в Българското Отечество и участието им във войните“ в качеството си на генералщабен офицер, за да стигнем до генерал Сотир Маринков, бивш началник щаб на армията от 1929 – 1930 г., автор на топлия и задушевен мемоар „Един дружинен лекар“, запасният генерал Лазар Козаров (1864 – 1945), написал спомена „Последни дни“ и някогашния премиер Никола Мушанов (1872 – 1951), отчел се с пет дежурни, но пък много важни изречения.

 

Най – ценната за мен информация открих в края на сборника.

Това е списъкът със загиналите във войните за национално обединение евреи.

 

От него разбираме, че през 1912 - 1913 г. загиват общо 236 евреи, призовани под знамето на родината, от които редници 225, подофицери – 8 и офицери – 3. Логично е в Първата световна война жертвите да са доста повече – 715, от които редници – 644, подофицери 43 и офицери 28.

 

Общо за 6 години загиват 951 евреи.

 

Най - много са от София – 296, от Пловдив – 109, от Кюстендил – 47, от Шумен – 44, от Дупница и Варна – 41, Ямбол – 35, Русе – 33, Пазарджик – 32, Карнобат – 25, Казанлък – 23, Бяла Слатина – 21.

 

Сред жертвите преобладават редниците, следвани от подофицерите. Сред офицерите откривам основно подпоручици – като Давид Щайнберг и Адолф Фархи и офицерски кандидати – Арон Нисимов и Йосиф Фархи…

 

Подробно са описани чина, името, презимето и фамилията на починалия, от коя част е, месторождение, дата на смъртта, къде е убит или умрял, местонахождение на гроба, местожителство, занятие и в кои войни е участвал , обхващайки страниците от I до LXII.

 

Списъкът е пълен, точен и прецизно поднесен.

 

Според авторите на сборника „верен и напълно сходен със списъците на отделението Военни музеи, паметници и гробове“. (Информацията е на последната, необозначена страница).

 

Съществени уточнения и изправяне на допуснатите грешки на част от загиналите прави Анри Маиров в своя „Възпоменателен албум на падналите за обединението на България войници – евреи през Първата балканска война (1912 – 1913)“, съставен на 26 април 2013 г.

 

Той дава списък на 13 загинали евреи, чиито записи във Възспоменателния сборник е идентифицирал като двойни, докато пет записа на загинали от същия сборник не са на евреи.

 

Скритият замисъл около издаването на книгата е най-вероятно изясняване броя на загиналите за обединението на България еврейски войници и офицери.

 

Да не забравяме, че по направен отчет на Благотворителното дружество на участвалите във войните български евреи за 1933 г. е установен непълен списък от 859 души. Имената от него фигурират върху паметните плочи в предверието на Еврейската болница - паметник, осветен през 1934 г.

 

Сборникът излиза в последния възможен за това момент.

 

На 24 декември 1940 г. вече е приет Законът за защита на нацията, а през 1943 г. се води продължителна и упорита борба за спасяването от лагерите на смъртта на българските евреи.Акцията започва от Кюстендил на 8 март, за да се стигне до прочутото писмо на подпредседателя на парламента Димитър Пешев до премиера Филов от 17 март, коствало му поста на 26 март.

 

По същото време монархът също маневрира и предлага евреите от старите предели на царството да се ползват като работници при строежа на пътища.

 

Цар Борис убеждава германското ръководство, че у нас условията са различни от тези в Райха и не бива да се прилагат същите мерки, както в Германия. Немските съюзници склоняват на компромис – това е видно от директива № 422 от 4 април 1943 г. на външния министър Рибентроп до посланика в България Бекерле.

 

Спасени са 48 000 евреи от старите предели на царството, в присъединените към царството на 19 април 1941 г. Македония и Беломорска Тракия положението е по – различно.

 

Първо – няма активно обществено мнение, готово да се застъпи за местните юдеи и второ – с разпоредба от 5 юни 1942 г. всички югославски и гръцки поданици от тези територии получават българско гражданство, с изключение на евреите, които са лишени от него по силата на българското антисемитско законодателство.

 

В резултат на това 11 343 души са депортирани в Аушвиц и Треблинка, от които оцеляват само 12. Аз не искам да влизам в диспут можела ли е да бъде друга тяхната съдба, но ми е ясно, че вина за смъртта им носи българското правителство и държава. Не и народът ни.

 

Той е направил, каквото трябва, при това в наистина в екстремни условия. За да докаже за пореден път своята толерантност, етническа и верска търпимост. И да допринесе за признаване на държавата Израел на 29 ноември 1948 г.

 

Примерът откриваме и в този непознат, но толкова ценен сборник – „Изпълнен отечествен дълг“, възкресил приноса на българските евреи към тяхната родина в преломните години на борба за обединение и възход, излязъл в мрачната 1939 г., сякаш, за да потвърди онези национални добродетели, с които сме в правото си да се гордеем.

 

А паметта за падналите на бойните полета на България еврейски граждани трябва да бъде пазена. Убеден съм в това.

 

И е похвално, че столичната общинска власт в лицето на зам. – кмета Тодор Чобанов и в присъствието на председателя на организацията на евреите в България д–р Александър Оскар на 27 септември 2017 г. откри възпоменателна плоча, почитаща евреите, сражавали се и загинали за България, намираща се в бившата Еврейска болница на ул.“Дамян Груев“.

Публикувана в Минало

На 26 април 2018 г. се навършват 50 години от деня в който един български политик и убеден борец срещу комунистическия тоталитаризъм напусна този свят. Въпреки промените в България след 1989 г. неговото име и дело продължава да бъде покрито с мълчание от страна на историци и медии. Защо упорито се търси тази забрава? Понеже той е неудобен за мнозината „преродили се” от яростни болшевики в неокапиталисти, а разгласена дейността му може да развали европейския имидж на преименуваната бивша комунистическа партия.

 

Фабрикант-индустриалец, ала социалдемократ. Политик със социални възгледи, но с произход семейство на търговци, доктор по икономика и преподавател в университета в гр. Варна. Следвал и защитил докторантура в Германия и в същото време човек с демократични виждания, некриещ антихитлеровите си позиции. След 09.09.1944 г. той не тръгва с Отечествения фронт, а начева борба с надигащата се червена диктатура. Депутат от Обединената опозиция (БЗНС – БРСДП(о) ) в VІІ-то Велико народно събрание, който успява да избяга от терора и възстановява социалдемократическата партия в изгнание, като става съучредител на Социалдемократическия интернационал и негов представител за поробените народи от Източна Европа в ООН.

 

Такава биография никой научен работник, лакей с трудове единствено в областта на „научния комунизъм”, няма как да промотира. Затова името на социалдемократа д-р Георги Петков е преднамерено турено на рафта на забравата, с надеждата в информационната ера то да бъде затиснато от рекламата на съименници спортисти, артисти, художници, коафьори, бизнесмени и даже бандити. Към дейността на политика – социалдемократ прояви обаче интерес един литературен критик, с който ги свързват корените от областта на старата българска столица Велико Търново. В памет на д-р Георги Петков ви представяме онова, което написа за него Борислав Гърдев, на когото поднасяме най-искрени благодарности за сътрудничеството.

Йордан Нихризов, председател на БСДП

 

Проф. Георги Петков - достоен политик и гражданин на България

 

Борислав Гърдев


На 26 април се навършват 50 години от смъртта на видния социалдемократ и борец срещу комунистическата диктатура д–р Георги Петков Георгиев.

 

Днес името му малко говори на читателите, смятащи, че идеите на социалната демокрация са отживелица или нямат почва за приложение у нас.

 

Д–р Георги Петков се ражда на 13 февруари 1885 г. в Търново в търговско семейство. Учи до седми клас в родния си град, а средно образование завършва в Свищов, в престижната търговска гимназия. Висше образование получава в Ернлаген, Германия с титлата „доктор на икономическите науки“.

 

Увлича се от социалдемократическите идеи още от ученическата скамейка, а завръщайки се в България става свидетел на голямото разцепление в БРСДП на 6 юли 1903 г., заставайки твърдо на позицията на „широките социалисти“.

 

До Балканската война основава две фабрики, чрез които подпомага политическата си дейност като ръководител на търновската социалдемократическа организация, между 1910 и 1912 г. преподава във вечерния Народен университет в ж. п. секцията в Горна Оряховица.

 

Активно участва в железничарската стачка между 24 декември 1919 и 17 февруари 1920 г., за което е арестуван от правителството на Стамболийски.

 

От 1922 г. е преподавател във висшето търговско училище във Варна.

 

Петков сътрудничи на социалдемократическия печат –„Народ“, „Епоха“, „Дъга“, създава научни трудове в областта на финансите, политикономията и кооперативното дело.

 

В годините на Втората световна война , ако и да е германски въпитаник, остава убеден привърженик на демокрацията, вярващ в победата над хитлеристка Германия.

 

Превратът на 9 септември 1944 г. разкрива широки перспективи пред Петков, тъй като неговата партия е в коалицията ОФ. Д–р Петков е определен за главен секретар на Министерството на търговията и промишлеността. Той не се колебае и отказва сътрудничество с комунистите. Нещо повече – сред първите е , които искат партията да напусне правителството на Кимон Георгиев.

 

На 8 ноември 1944 г. е избран за член на ЦК на БРСДП. Комунистите не му прощават и го отстраняват от Варненския университет.

 

Семеен, оженен за д–р Цанка Бобева, родом от Севлиево, Петков се включва активно в политическата борба и се кандидатира за депутат от Обединената опозиция във Варна на изборите на 27 октомври 1946 г.

 

На 21 октомври с. г. произнася пламенна реч, от която струи трогателна увереност в правотата на защитаваната кауза- „ние знаем, че отстояваме съдбините на България, но там отвисоко казват, че няма буря под българското небе, която да помете ОФ. Българският народ не ще дойде с буря, той ще дойде с нещо по – страшно, това е неговата бюлетина с белия цвят. С тази бюлетина съзнателният български гражданин… ще помете без остатък ОФ“.

 

Като народен представител в 6 ВНС остро критикува комунистическите ръководители Димитров и Югов, както и предложената за обсъждане конституция, станала известна по късно като Димитровска, приета на 4 декември 1947 г.

 

По време на пренията на 15 януари 1947 г. той публикува в „Свободен народ“ статията „Правото на труд“, в която посочва – „За просветения и издигнат гражданин трудът не е дълг (както ще се твърди в новата ни конституция – б. м.), а право“.

 

След разгрома на демократичната опозиция - за социалдемократите около Коста Лулчев тя е факт към 01 септември 1948 г. - пред Петков остава само пътя на борбата, която неминуемо ще завърши със затвор или разстрел.

 

Той обаче успява да попадне в Цариград по един зрелищен и невероятен начин, достоен за филм – случайно се оказва в самолета, отвлечен от полковник Михалакиев на 30 юни 1948 г. и така се отскубва от лапите на ДС.

 

Михалакиев е патриот и бивш царски офицер. Той се принуждава да действа екстремно за да изведе дъщеря си от България. (Впоследствие тя действително получава образование и добро положение в обществото в Италия). Затова отвлича пътнически самолет, летящ по линията Варна – Бургас – София, в който е и проф. Петков и заповядва курс към Турция. Главният пилот Борис Ганев му отказва и оказва съпротива, в резултат на което той , и радистът Недялко Недялков, са убити.

 

Действията на полковника разделят пасажерите на две групи. Част от тях – противниците на властта у нас, го акламират, другите протестират. Типично по български двете групи се сбиват на летището в Йешилкьой, близо до Сан Стефана пред очите на 300 души военни, журналисти и официални лица.

 

Ако и да е все още действащ депутат вбесените копои на властта на 2 юли 1948 г. съставят протокол – опис на имуществото му на ул.“Войнишка“ №9 в гр. Варна.

 

Именно в старата османска столица, след като обстойно е разпитан от турските власти, научава за присъдата, под № 978А от 16 ноември 1948 г.,която съдебен състав с председател Константин Унджиев, решил вече съдбата на Никола Петков, му е произнесъл – доживотен строг тъмничен затвор.

 

Георги Петков се прехвърля от Цариград в Париж на 18 ноември 1948 г. със съдействието на Леон Блум, бивш социалистически премиер на Франция. С пристигането си става член на комитета „Свободна и независима България“ на Г. М. Димитров.

 

В началото на 1949 г. д–р Петков възстановява БРСДП (о) в изгнание и с негова помощ тя става пълноправен член на Социалистическия интернационал. (Всъщност, възстановената социалдемократическа партия, действува под името БСДП, Бел. ред.). На 4 и 5 юни 1949 г. в Лондон се учредява социалистически съюз на страните от Централна и Източна Европа. На форума д–р Г. Петков присъства като български представител и е избран в изпълнителния комитет на съюза.

 

През 1952 г. е вече в САЩ като представител на Социнтерна и на Събранието на поробените от комунизма европейски народи към ООН. Подпомага дейността на д–р Георги Михайлов Димитров, продължава борбата срещу съветското господство в Източна Европа, възстановява вестник „Свободен народ“ през 1955 г., от страниците на който продължава да воюва срещу комунистическите властолюбци.

 

Характерна е неговата статия,“Комунизмът е в отстъпление“, публикувана на 2 февруари 1968 г. в бр.43. В нея пророчески посочва – „Комунизмът е в тежка вътрешна криза на стопанска почва, изразена в противоречието между стопанските форми на централизъм и политическия живот. Първите са станали пречка за по – нататъшното нормално развитие на политическите отношения. Десетилетни усилия, жертви и лишения досега, стопанският централизъм на комунизма не можаха да задоволят жизнените нужди на народа в комунистическите страни, оставяйки жизнения уровен на народа на ниско ниво. Затова в последно време (комунистите в Чехословакия – б. м.)„прибягнаха до системата на либерализма с нейните чисто капиталистически начала и стопанска децентрализация“.

 

Умира в Ню Йорк на 26 април 1968 г. на 83 години. По повод кончината му съболезнователни телеграми изпращат видни политици като Бруно Крайски и Вили Бранд. В надгробното си слово съратникът му Стефан Табаков посочва – „Д–р Петков желаеше да види родината си свободна. Там да умре и да бъде погребан. Това си желание той не можа да преживее, но неговия прах ще бъде пренесен и заровен в българската родна земя, която той толкова обичаше“.

 

Мечта, неосъществена и до днес.

 

БСДП е възстановена на 26 ноември 1989 г., преживява няколко разцепления и от партия гръбнак в СДС се превръща в бледа сянка на славното си минало.

 

Очакването, че на делото на д–р Петков да се даде широка гласност не се оправдава. Това можеше да се случи на 38 - ия възстановителен конгрес на партията, проведен от 23 до 25 март 1991 г., когато е все още единна.

 

Вместо това делегатите стават свидетели на разменени остри реплики между съратника на Петков Стефан Табаков, единствен от емигрантите дошъл на форума и д–р Петър Дертлиев, опасяващ се с основание за своя лидерски авторитет и харизма, докато от варненските ветерани никой не подема инициативата да припомни и осветли живота и делото на видния социалдемократ д–р Георги Петков.

 

За написването на този текст благодаря за съдействието на лидера на БСДП - г–н Йордан Нихризов.

 

Бележка на редакцията:

В текста на г-н Борислав Гърдев има една фактическа неточност, която по никакъв начин не намалява стойността и важността на написаното по-горе. Г-н Стефан Табаков не е единственият представител на социалдеократическата емиграция, участвувал в работата на 38-ия конгрес на БСДП. Участие взима и проф. Радослав Косовски. Стефан Табаков учавствува на конгреса като представител на организацията на БСДП във Виена, която наследява съществувалата десетилетия БСДП в изгнание. Проф. Радослав Косовски представляваше организацията на БСДП в Мюнхен, която беше наследник на друга емигрантска организация – Българският социалдемократически съюз.

 

Между г-н Стефан Табаков и проф. Радослав Косовски съществуваше неприкрита неприязън. Двамата взаимно се подозираха и почти открито се обвиняваха в агентурна дейност в полза на комунистическата ДС. За организаторите на конгреса беше огромен проблем как да дадат думата и на двамата, без те да отправят един към друг лични нападки. Това беше почти постигнато, но все пак прехвърчаха искри.

 

Авторът на текста вероятно си спомня за този (все пак не чак толкова груб) сблъсък между г-н Стефан Табаков и проф. Радослав Косовски. Лично аз, като пряк участник в тези събития и делегат на въпросния конгрес, не мога да си спомня за какъвто и да е публичен конфликт между д-р Дертлиев и г-н „Стефан Табаков. Което разбира се, изобщо не означава, че отношенията им са били много дружески. Все пак, ИБ на БСДП, начело с д-р Дертлиев „уведоми” Социалистическия интернационал, че вече не е необходимо да финансира излизащият във Виена задграничен вестник „Свободен народ”, защото вестник със същото име вече излиза в България легално като издание на БСДП.

 

По мнението на някогашния знаменит главен секретар на БСДП – вече покойният инж. Груди Панчев, този демарш на ИБ на БСДП е отровил отношенията на тогавашното ръководство и в частност на д-р Дертлиев с г-н Стефан Табаков.

 

Впоследствие, г-н Стефан Табаков взе страната на тази част от членовете на БСДП, които останаха в СДС и в крайна сметка основаха СДП. За председател на СДП беше избран покойният г-н Иван Куртев, а г-н Стефан Табаков беше избран за заместник-председател и трябваше да завежда международните въпроси на новата партия.

 

Проф. Радослав Косовски остана в редовете на БСДП и доста време помагаше за разпространяването на вестник „Свободен народ” сред българската колония в Мюнхен. Впоследствие обаче, по време на управлението на Жан Виденов той започна да се държи по неадекватен начин и връзката му с ръководството на БСДП се прекъсна.

Теодор Дечев

Публикувана в Минало