Европа (ЕС) ликува. Не толкова заради бъдещия европарламент (понятието фрагментация вече здраво навлезе в лексиката ни), а защото огромният импулс на масово гласуващите европейци носи много позитив и надежди. Рекордна активност, разчетена от мнозина като желание на хората наистина да контролират живота си. Звучи толкова хубаво.

 

И на този фон една източна конфузия плахо и срамежливо наднича зад завесата. Нито може да се скрие, нито да се покаже в цял ръст, най-вече заради ръста – един такъв – никакъв.

 

Ако използваме максимата – последните стават първи, България мощно оглави една негативна класация, безкомпромисно стъпи на върха… по негласували свои граждани. Цифрите на изборната активност са меко казано деликатни.

 

Когато се пишат тези редове все още Централната избирателна комисия не е обявила окончателните данни за активността. Но всички прогнози сочат, че до урните са отишли под 2 млн. избиратели – при общо 6 419 472 имащи право на глас (с цялата условност и неточност на тази бройка – мъртви, полумъртви и други такива лица в списъците). Едва ли ще достигнем 30 % активност на фона на европейската, която сигурно ще надмина заветната кота 50. По този показател спокойно можем да кажем, че сме тотално извън Европа. Честито!

 

Още малко цифри – на последните избори за европарламент през 2014 година са участвали малко над 2,36 млн. българи, а на парламентарните през 2017-а – над 3,68 млн. Какво може да означава това? Ако приемем, че евровотът по принцип не е толкова атрактивен и активността не е висока, то за последните пет години са „изчезнали“ над 360 хиляди души, склонни да гласуват за евродепутати. От друга страна, парламентарните избори показват изобщо колко гласоподаватели са ангажирани с изборния процес и активно искат да влияят на някакви управленски и политически процеси у нас. Приемаме, че останалите 40-ина и няколко процента са тотално изгубени като гласуващи. Излиза, че от „активните“ на Евроизбори 2019 липсват близо 1,7 млн. българи.

 

И то при положение, че вотът се проведе в ситуация на остро противопоставяне в контекста на няколко гейта и скандали сред управляващите. Ясно беше анонсирано от опозицията, че резултатите от тези избори могат да повлияят сериозно на управлението у нас и да доведат до драстични промени, дори извънредни избори за НС. Сиреч, по всяка логика интерес към отиването до избирателната секция трябваше да имат много по-голяма група от традиционно камерния състав на склонните да гласуват за Европарламент.

 

Но това не се случи, напротив, отливът е много сериозен. Макар че ниската активност позволи на партии като ВМРО и „Демократи за България“ да прескочат бариерата, даваща им право на мандат. Но големият въпрос остава. Къде се дянаха няколко милиона избиратели?

 

Обяснението с трите почивни дни, Гърция, морето и хубавото време не е състоятелно. То е удобно, но е щраусово скриване на главата в пясъка. Всъщност, не бива да се коментират самите изборни резултати, без да се даде някакъв по-ясен отговор за липсващото желание за гласуване. Тревожността на ситуацията се засилва и от факта на рекордната активност в другите европейски държави. Да, има още 3-4, които бележат отрицателен тренд в сравнение с вота преди пет години. Но и при тях минусите са доста по-малко, отколкото тук.

 

По-лесните тълкувания на пасивността ни – отвращение от политиците, изгубена надежда, че с гласуване нещо се постига и променя, апатия към европроблематиката, неразбиране на ЕС, изтъняло чувство за принадлежност към обединена Европа. Най-вероятно във всяко едно от изброените имаме основание да намерим отговор. Дял в разочарованието сигурно имат и скандалите, предхождащи началото на изборната кампания. Да не забравяме, че човекът, който ставаше и лягаше с клишето „партньорите ни от ЕС и НАТО“ се оказа с частен асансьор и доста просторно жилище. Ами „Къщите за гости“ без гости в тях? Колко ли средностатистически българи са си казали – то членството в ЕС облагодетелства едни, а нас кучета ни яли, защо да гласувам…

 

Някои учудено питат – как така „Апартаментгейт“ не се отрази на изборите. Ми отрази се – няколко милиона гласоподаватели ваканцуваха и браха гъби, псувайки „оялите се политици“!

 

Нека да е ясно, няма ситуация, в която виновен да е суверенът. Отговорни за едно или друго, са избраните от него да управляват, информират и напътстват. А те явно не го умеят добре.

 

Имащият право да гласува българин рязко бе отблъснат от изборния ден. Той така и не разбра за какво и защо трябва да даде вота си. Причината е много ясна – 2-3 седмици агитация никак не са достатъчни. Особено пък, след като половината от това време отиде в пререкания, чиито теми са твърде далеч от Брюксел и в спорове дали било редно exit-poll да се обявява преди края на изборния ден.

 

Качественият пробив ще направи този, който просветено, убедително, с уважение и респект успее да обясни на хората какви задачи се решават в Брюксел и как те влияят пряко на живота у нас. И още, че въпреки символичният брой – 17, на българските евродепутати, присъствието им в европейския парламент е важно, не защото гласът им тежи и влияе на решенията, а по причина, че могат да лобират и защитават важни национални каузи в рамките на общоевропейските.

 

Най-важното обаче – „всички политици са маскари“ е все още много силно, а най-вероятно и вярно внушение. Няма как най-високите ни институции да са почти с нулев рейтинг и авторитет и населяващите ги да успяват да „водят и напътстват“ народа. Могат това, което и стана – да мобилизират твърдия си електорат, който гласува и в студ, и в пек и част от който дължи добруването си на факта, че една или друга политическа сила е на власт. Жалко и тъжно.

 

Иначе рефренът „Бойко пак ги натупа“ е верен и точен. Особено в единственото си число. Шофиращият джипката си премиер и лидер на ГЕРБ „прегази“ столетницата, не оставяйки никакво съмнение „кой кара влака в ГЕРБ“ – партия, зависеща на 100 % от своя лидер. За момента това носи успех, но, както всеки знае – вечността е относително понятие.

Публикувана в Гледища

Въпреки припламването на „драмата“ около Истанбулската конвенция, политическият сезон приключи, осветен от фойерверките, предизвикани от управляващото мнозинство и най-вече от съставляващото го малцинство.

 

Краят на етюда, разигран от управляващите бе предизвестен – тържествена обява, че коалицията е единна, мощна, почти неприкосновена и настроена маратонски, сиреч - най-малко един пълен мандат. Между редовете на посланието на премиера лесно можем да видим едно негово предупреждение към младшите партньори в коалицията – „оставка и предсрочни избори мога да предизвиквам единствено аз, за справка – 2013-та и 2016-та…“.

 

Категорично обаче – напълно логично и заслужено, призът за най-активен отбор през заминалия си политсезон трябва да се присъди на патриотите (сборът между НФСБ на В. Симеонов, ВМРО на Кр. Каракачанови и „Атака” на В. Сидеров). Тези тримата и обкръжението им бяха навсякъде, вербално и визуално доминираха и запълваха телевизионни екрани, вестникарски страници и виртуални такива. Неуморно си подаваха топката - като една футболна Испания, като същинска „Барселона“. Стотици, хиляди пасове, приковаващи вниманието на аудиторията. Е, ясно е, че владеенето на топката не означава качество и ефективност, но поне си непрекъснато пред очите и в ушите на хората.

 

Тук една голяма скоба, което ще е и лайтмотив на текста, а именно – електоратът. Той се готвеше или вече беше на море и въобще не разбра за вълненията сред патриотите. За плажуващия българин драмите там и всичко изприказвано около тях все едно не са се случили. Уви, щеше да е същото дори и той да не беше на плажа. Просто правещите политика у нас отдавна са отблъснали хората от себе си, те не им вярват, не се интересуват от вълненията там, примирили се със съдбата си да се родят и живеят не когато и където трябва. Тези, които пък не се примиряват, просто хващат самолета.

 

Това обаче не попречи на Сидеров и компания мощно да ни припомнят за съществуването си. Акцентирам върху лидера на Атака, защото той бе двигателят, Сидеров изригна, изненадвайки и чужди, и свои. Много внимателно трябва да се анализира това негово действие. Дали не е знак за нещо наближаващо? Емблематично е свойството на Сидеров да оцелява в политиката, предприемайки спасителни и съхраняващи действия. Той знае 2 и 200, дори и 2000. Преминал е от „Осанна“ до „Разпни го“ и обратно. Майстор е на асиметричните ходове и маньоври. Никой не бива да го подценява или лековато да приема думите му „аз съм учил Симеонов на политика“. Щом толкова рязко премина в атака, значи има причина. Или иска да си изгради доминираща позиция в коалицията, или е усетил, че бъдещето ще му наложи да играе соло и започва подготовка за поредната смяна на пластовете.

 

Колизията в патриотичната коалиция всъщност бе челен сблъсък между двама, преминали през различни състояния и взаимоотношения – преди приятели, после врагове, отново приятели, за да стигнат до най-лошото – коалиционни партньори.

 

Връщаме се обаче към лайтмотива – суверенът въобще не се интересува от драмите им – той е на море.

 

Но защо Сидеров срещу Симеонов, къде е Каракачанов, ще попита някой, все пак изкушен от страстите на политиците ни. На войводата му е приписана май ролята на балансьор, на човек, от когото се очакват именно тези думи – „абе вчера пихме кафе при премиера, но не чух Симеонов да казва, че ще напуска коалицията“. Пък и Каракачанов е в ситуацията на политик хем сбъднал мечтата си – военен министър, хем попаднал в къща, за чийто ремонт трябват страшно много пари, а той няма откъде да ги намери Язък му за мечтата, би казал някой чешит от махалата.

 

Но да се върнем на двете „С“ – Сидеров – Симеонов, а и да припомним отново, че на хората не им пука какво се случва по патриотичната ос Парламент – Министерски съвет. Те са на море и ругаят лошото време и дъжда и единственият им коментар, който замесва политиците е ядовитата констатация – „Каквато държавата, такова и времето, м…….“.

 

Волен атакува изненадващо, мощно и продължително. Той уцели партньора си по най-болезненото – малко надолу и извън правилата, но всъщност, знае ли някой какви са те. Сидеров обруга, постави под съмнение и дори заподозря умисъл в може би най-голямата управленска гордост на Валери Симеонов – каузата му за шума и борбата срещу кръчмите по морето. Волен почти го унизи, започвайки проверка на симеоновите проверки, обявявайки, че има двоен аршин и вицето съсипвал туризма ни. Той не се спря дори и след умиротворителната сбирка при премиера Борисов. Ден по-късно лидерът на „Атака” обяви, че ще иска преразглеждане на приетия на първо четене Закон за защита от шума в околната среда, както и на друга инициатива на Симеонов - промените в Закона за устройство на територията. И всичко това гарнирано с приказки от рода „Не съм го (Симеонов) пратил във властта да утрепва български фирми и заведения, а да вдига доходите и пенсиите“, както и заявление, че вицето трябва да си ходи и лесно ще му се намери заместник.

 

Филм, цирк или нещо друго разиграва атакистът? Каквото и да е, факт е, че той излезе от поредния си тих период и действа с пълна мобилизация. Причините? Възможно е неуспехът на спорните и съмнителни промени в приватизационния закон, инициирани от човек на Сидеров. Срещу тях най-гневно се опълчи именно Валери Симеонов и фактът, че Волен отговори на метафората „редник Киро“ с препратка към „редник Цеко“ е доказателство, че болката е силна.

 

Пък и остава въпросът защо атакистът възнегодува чак сега срещу нещо, започнало още преди повече от година. Може би на приятеля и коалиционен партньор да са му писнали активността и нарастващата популярност на другия. Време е да се покажат политически мускули и да е ясно кой кой е. Все пак догодина идват два важни избора – за европарламент и местни, особено вторите са стратегически за всяка една партия и Волен знае, че е задължително да си в отлична изходна позиция – дори и като доминант в коалиция.

 

Пак е време да напомним – избирателят е на море и въобще не се интересува от събитията по жълтите павета.

 

За момента и тримата лидери на партиите от „Обединени патриоти“ декларират желание за единно явяване на идващите вотове. Но едно е желанието, а друго – реалността, затова поединично – кой, както може и знае, се готвят и за друга сюжетна линия. А Сидеров знае много, а че може го показва от 2005-та насам.

 

„Дежавю”, би възкликнал премиерът Борисов, наблюдавайки страстите у патриотичния си коалиционен партньор. Едва ли някой гражданин помни за така наречения Реформаторски блок. Но Борисов не е забравил за предишните си управленски авери и съдбата им – трагична, леко комична, но поучителна. Те са в небитието, макар че част от тях се прегрупираха и сега пърхат отстрани, мъчейки се да правят политика и да се наложат като коректив. Това обаче е трудно, ако не си във властта и не разполагаш с нейните екстри и ресурси.

 

А отстрани опозиционният хор тихо припява: „Който се хване с ГЕРБ, изчезва…“.

 

Та Борисов помни и знае, че патриотите с убедителното си представяне на последните избори дадоха възможност ГЕРБ отново да управлява. Ако не бяха те, щеше да стане леко конфузно. Но неоспорим факт е, че Сидеров, Симеонов и Каракачанов комай тръгват по пътя на реформаторите. Те могат и да не стигнат до пропастта, но знае ли се. Борисов успя да ги поуспокои на спешна среща в кабинета си, но дали не е временно и дали скоро няма да се наложи герберите да мислят и търсят друга „патерица“, с която да се удържат и балансират във властта? Ако патриотите продължат да се бутат в парламентарната си стая и част от тях непрекъснато да плашат, че ще напуснат властта, Бойко Борисов ще вземе да намери друга опора и току-виж предизвика извънредни избори. И въобще няма да е изненадващо, ако част от тази опора се окаже Волен Сидеров, като логично продължение на случилото през влажното лято на 2018-та.

 

Но на кой му пука? Казват, че август ще е дъждовен, а на фона на прецаканата почивка нищо друго няма значение. И какво да очакваш от държава, в която Бог е високо, а цар няма или поне е зает да ни съди за имотите си…

Публикувана в Гледища

Наред са войводите на Каракачанов. Само те от триото „Патриотичен фронт“ не са формулирали идея, свързана с името и личността на Васил Левски. Аверите им от Атака и НФСБ вече гръмнаха с топчетата си (а да си припомним, Каракачанов все пак е военен министър и може да гърми с много големи неща).

 

Сидеров поиска нов съдебен процес, който задочно да преразгледа този от началото на 1873 година, съдил и осъдил Левски.

 

Колегата му Валери Симеонов закъсня само с 48 часа, след които се появи декларацията на партията му НФСБ, призоваваща Светия Синод на Българската православна църква СПЕШНО да се заеме с канонизацията на Васил Левски като светец.

 

Трудно ще им е на ВМРО и Каракачанов достойно да се включат в общия хор на патриотичната коалиция.

 

Да, жал ми е, когато всяка година на 19 февруари, политици и други обществени фигури, щат не щат, им се налага да говорят за Апостола. Няма по-трудно нещо, ако си амбициран да кажеш нещо оригинално, силно, нечувано до момента. Често се повтарят едни и същи слова, с тук-таме някоя и друга импровизация, но това е напълно нормално. За Васил Левски всичко е казано, повторено и преповторено – стотици пъти. И така трябва да бъде!

 

Нима има друга историческа личност, към която почитта да е по-голяма, преклонението по-искрено, която да е станала безспорен символ на категории като честност, смелост, отдаденост, храброст, скромност...

 

Кому са нужни тези патриотарски фойерверки, помпозни хрумки и тежки искания? Как те ще направят Левски по-свят и обичан? Ми той отдавна е водачът, вдъхновителят и гордостта за поколения българи.

 

С какво един „съдебен процес“ (смях) и едно „Св.“ пред името му ще го направят по-голям и по-почитан? Лесен отговор – с нищо.

 

Отделен въпрос е, че каноните на Църквата са пределно строги и догматични, така че провъзгласяването за Светец няма да е никак лесно, дори и да се отнася до Васил Левски.

 

А всъщност е доста просто един общественик и политик да обвърже себе си с делото на Апостола. Нужно е да каже „Аз живея и правя като Левски“. Кой ли ще е този смелчага? Нагледали сме се на всякакви форми и проявления на дебелащина в новия ни политически живот. Но, слава Богу, дори тя има някакви граници и все още никой не се е осмелил да изрече тези думи. И по-добре, защото ще е нагла и цинична лъжа.

 

Атака и НФСБ са партии, част от управляващата коалиция. Върху тях ежедневно се срутват всички проблеми на властта, произтичащи от функционирането на държавата. Сиреч, „патриотите“ би трябвало да са доста заети хора, ако наистина вярват в често повтаряното „България над всичко“.

 

Защо обаче си губят времето с измислени каузи, от които няма никаква нужда? Не бихме могли да предположим, че става въпрос за „рейтинг“, „имидж“ и пр. Твърде елементарно е. Или пък не? Може би е напълно нормално партиите ни – въз основа на нивото на своето развитие – целенасочено да практикуват лековатия политически пиар, вярвайки, че ще има успех и ефект. Което би трябвало да е обидно за суверена, ако сме съвременни, демократични и цивилизовани.
Така че, за Каракачанов и компания има шанс - да не се присъединят към хора, дирижиран от Сидеров и Симеонов.
Ще го приемем като акт на пощада и хуманен жест към интелекта на избирателя.

Публикувана в Гледища

Постът на председател на Агенцията за българите в чужбина не може да бъде определен нито като експертен, нито като политически. По-скоро е въпрос на призвание, на вътрешно усещане, на душевна нагласа на дадения председател към българските общности зад граница, каза в интервю за предаването „12+3“ новият председател на Агенцията за българите в чужбина Борис Вангелов.

Публикувана в У нас

Новата партия ПОМАК, която ще се учреди до две седмици била абревиатура на Патриотично обединение за многообразие, автентичност и култура, съобщи по бТВ основателят й Ефрем Моллов. Той заяви, че партията има европейско начало и това е нов политически модел, който ще обедини нацията. Ще спрем това статукво политическите партии да са срещу народа, закани се той.

Публикувана в У нас

Националистически организации организираха протестни шествия в столицата срещу нелегално пребиваващите емигранти.

Поводът бе инцидентът, при който 20-годишната Виктория, продавачка в магазин на ул. „Пиротска”, беше наръгана с нож от лице от арабско-африкански произход.

Публикувана в У нас