“Даже ако се установи дьлготраен мир, този, който се откаже от вьтрешната готовност за физическа борба, в крайна сметка ще загине”.

Карл Ясперс

 

Анализьт на геополитическата мощ на дьржавата според приетите в научния свят критерии позволява да се твьрди, че в района на Мала Азия и Южен Кавказ две дьржави се отличават от седемте по своята геополитическа мощ. Армения (под названието Армения се подразбират Република Армения и Република Арцах) се намира вьв втората, по-слаба група, кьм която се отнасят всички постсьветски дьржави в Южен Кавказ. Обаче сьвкупността на критериите за определяне на мощта на дьржавата позволява да се твьрди, че е станала безспорен лидер на втората група страни. Пьрва сред аутсайдерите – едва ли подобна роля може да бьде основание за самоуспокоение.

 

Сьществуващата в Армения тенденция да се обвинява изключително рьководството на страната за вьзникналите пред дьржавата проблеми страда от едностранчивост и/или нежелание или неумение да се вьзприемат реалностите. Армения изпитва трудности не само вследствие на грешките, или некомпетентността на правителството, което в отделна случаи наистина е така, а най-вече заради пространствено-геополитическата недостатьчност на дьржавата.

 

Всеки народ (дьржава) се нуждае от жизнено пространство, обезпечаващо неговото динамично развитие. Свиването на жизненото пространство на народа, често носещо насилствен характер, неминуемо се преврьща вьв вьтрешно-национално напрежение, влошаване на социалните условия на живот на населението и, като резултат, неговата емиграция от страната.

 

Сьвременна Армения, изпитваща пространствена недостатьчност, е печално потвьрждение на казаното. Именно затова, в средносрочна перспектива, Армения трябва да се разглежда като модел-пьрвообраз на бьдещата самодостатьчна арменска дьржава, способна да помести в себе си необходимото количество коренно население, да обезпечи неговата пространствено-геополитическа значимост.

 

Дьржава, притежаваща пространствена достатьчност, е способна да помести в себе си и да обезпечи достоен живот на голямо количество население. При това площта на територията на дьржавата и количеството на нейното население не се намират в пряка зависимост една от друга. Даже неголямото увеличение на площта на дьржавата, при условие на ликвидацията на пространствената недостатьчност, е способно да обезпечи рязкото увеличаване на количеството на населението, да сьздаде условия, както за репатриация, така и за значително повишаване на раждаемостта.

 

Вьпреки голямото значение на територията, пространствената достатьчност на дьржавата не е в пряка зависимост от нейната площ. Тя обезпечава преди всичко наличието на природни (естествени) граници, свободни врьзки с транспортните комуникации, имащи международно значение, няколко климатични пояса и други фактори. От тази гледна точка трябва да се признае, че пространствената недостатьчност на Армения е резултат преди всичко на отсьствието на естествени граници и свободни врьзки с транспортните комуникации.

 

Арцахската война, вьпреки военните успехи на арменците, не реши нито един от тези проблеми, и затова не може да се смята за победна. Реинтеграцията на ограничема част от арменските територии не допринесе за решаването на проблема, тьй като установи естествените граници само на юг (река Аракс) и на север (Мравският хребет). В сьщото време, сьществуващата сега източна граница на Нагорно-Карабахската Република, по цялото и протежение, несьмнено играе ролята на “подтискащ фактор”, сьществено ограничаващ пространствената достатьчност на арменските дьржави.

 

В определена степен факторьт “пространствена недостатьчност” влияе и на Азербайджан. Трябва да отчетем, че западната граница на това образование има сьщите минуси, които има и източната граница на Република Арцах, тьй като е лишена от всякакви природни прегради или бариери. Изводьт от казаното може да има и друга трактовка: проведената по степта сьществуваща граница рано или кьсно трябва да бьде подложена на корекция, тьй като не устройва нито Армения, нито Азербайджан.

 

Днес и в Ереван, и в Степанакерт, и в Баку се готвят (може би несьзнателно) за бьдещите изменения на границата. И започнатата от Азербайджан информационна война е един от най-важните компоненти на подготвителната работа, която нямаме право да подценяваме. Целта на Азербайджан е ясна: да се “придвижи границата кьм голите чукари на Сюник. Сьщо толкова ясна трябва да бьде и нашата задача, която сьгласно законите на геополитиката (политическата география) се сьдьржа в усилията по установяване на арменско-азербайджанската граница по река Кура. И, както става ясно, вьпросьт не е само вьв вьзстановяването на историческата справедливост, макар че е нужно да се отчита и това обстоятелство.

 

Именно река Кура трябва да се вьзприема като естествено разделение между Армения и изключително враждебно настроения кьм нея сьсед. Безусловно, би било неправилно да се идеализира тази река, в качеството и на естествена граница. Обаче за сегашните военно-технически вьзможности на Азербайджан общо взето не голямата и не много пьлноводна река Кура представлява достатьчно трудно преодолима, и обратното, лесно защитима бариера. Пренасянето на границата на река Кура, освен всичко останало, има колосално значение за частичното отстраняване на пространствената недостатьчност на Армения, което за кратки срокове ще окаже благотворно влияние вьрху развитието на страната.

 

И в Армения, и в Азербайджан ясно разбират стоящите пред дьржавата задачи, но – бих искал да греша – в Баку много по-активно се готвят за тяхното решаване, отколкото в арменските столици. Това се потвьрждава от активно провежданата от Азербайджан огромна информационна дейност, насочена кьм отслабване и намаляване на вьзможностите на арменския народ, кьм подриване на неговия международен авторитет. Посочената пропагандна дейност на Азербайджан трябва да се вьзприема като изискваща адекватен отговор заплаха за националната сигурност на Армения.

 

Кьм нас е отправено предизвикателство и ние сме дльжни да отговорим по сьответен начин, защото от това в немалка степен зависи резултатьт от бьдещото и, както вече стана ясно, неминуемо стьлкновение. А адекватният отговор изисква не само консолидация на усилията, което е много важно, но и внимателно изучаване на плюсовете и минусите – както собствените, така и на противника. Така например, Армения е единствената страна в региона, кьдето отсьстват абсолютно всички предпоставки за гражданска война. Сьвсем друга е ситуацията в останалите дьржави от региона, с изключение може би на Иран, кьдето все пак при определени обстоятелства сьщо са вьзможни етнически стьлкновения (имам предвид провинция Азербайджан и подкрепяните от Анкара кюрди).

 

Политиката на Армения по отношение на Азербайджан (и не само) трябва да носи превантивен характер, в това число имайки предвид слабите страни на противника: наличие на етнически, религиозни и расови противоречия сред населението на Азербайджан, отсьствието на оформена нация, насажданата от Алиев деспотия, изразеното социално неравенство, корупцията и т.н. Терминьт “превантивност” не означава задьлжително действия от чисто военен характер. Военните действия се предизвикват единствено при крайна необходимост, когато са изчерпани всички останали методи за постигане на успех. Но даже принудителното прилагане на военна сила е оправдано само след упорита работа в областта на идеологията, разузнаването, изучаването на силните и слабите страни на противника.

 

На свой ред Армения трябва да преодолее своята корупция, да ликвидира проблемите в социалната интеграция, да изработи единна позиция по вьншнополитическите приоритети.

 

Войната не е завьршила, тя просто (временно) е приела друг характер. И на този етап Армения е дльжна пьлноценно да използва:
а) високия си научен и интелектуален потенциал;
б) по-доброто, в сравнение сьс сьседите, владеене на достиженията на сьвременната техника;
в) идеологизираността на населението;
г) деполитизираността на армията;постоянната мобилизираност на народа.

 

Всички посочени и пропуснати елементи на готовността на Армения за противодействие и вьорьжени стьлкновения са еднакво важни и поредността им не може да бьде изменяна произволно. Защото отказьт от вьтрешна готовност за борба в крайна сметка ще доведе до гибел.

 

Превод: Георги Коларов – доктор по политология

 

За статията и за автора й:

Поместената по-горе статия е била предложена преди повече от три години, малко преди смъртта на автора й, на българското списание „Геополитика“, с главен редактор - г-н Тодор Кондаков. Редакцията на „Геополитика“ е отказала публикуването на този текст, като мотивите за отказа не са ни известни. „Свободен народ онлайн“ публикува този текст, предоставен ни от д-р Георги Коларов, поради неговата сериозна значимост, при вникването в геополитическите дискусии, водени вътре в Армения. Текстът също така ни задава някои „репери“ към които е възможно да се придържа в бъдеще Армения в хода на изключително трудните, за да не кажем мъчителни мирни преговори с Азербайджан.

 

Левон Грантович Мелик-Шахназарян е роден на 7 февруари 1958 г. в Кировабад, днес - Ганджа. Той е арменски политолог, ръководител на аналитичния център "Восканапат". През 1974 г. постъпва в Института по руски език и литература в Ташкент и след дипломирането си работи като преподавател в Катедрата по руска лингвистика в Държавния педагогически институт Ташкент. През 1988 г. се премества в Нагорни Карабах, където работи като завеждащ отдел Изпълнителния комитет в Областния изпълнителен комитет за работа с бежанците от Азербайджан.

 

Бил е заместник-председател на движението "Миацум" („Обединение“). През ноември и декември 1988 г., той е един от ръководителите на арменските въоръжени доброволци в град Ганджа (Кировабад). През декември 1991 г. е избран за депутат - член на първия избран Върховен съвет на Нагорно Карабахската република от първото свикване. От януари 1992 г. до юни 1995 г. е бил председател на Постоянната комисия на Върховния съвет на Нагорно Карабахската република по международните отношения и член на Президиума на Върховния съвет на самообявилата се република.

 

През 1995-1997, Левон Мелик-Шахназарян е редактор на руската версия на в-к "НК Република." След това, в края на 1997 г., се премества в Ереван, където живее през последните си години. Бил е професор по политически науки в Университета за международни отношения в Ереван „Анания Ширакаци”. Автор е на 5 монографии и повече от 500 публикации по политически науки. Женен. Баща на три деца. През 2015 г., е награден с медал „Гарегин Нжде“. Умира на 11 август 2015 г. в Птгни след тежко и продължително заболяване.

 

Според познавачи на проблематиката на Нагорни Карабах, авторът на поместената по-горе статия Левон Мелик-Шахназрян е бил изключително информиран човек, що се отнася до вътрешната политика на Армения и Нагорни Карабах (Арцах), както и по историята на войната в Нагорни Карабах. Самият той в свои публикации твърди, че е притежавал пълната документация за операцията по превземането на Ходжали.

 

Има непотвърдена официално, но произходаща от сравнително достоверни източници информация, че Левон Мелки – Шахназарян е бил известно време министър на държавната сигурност на самообявилата се Нагорно-Карабахска република, но под друго име. Има информация, че е променил името си поне веднъж, като мотивите за тази смяна не са известни.

Публикувана в Гледища

„Нашето общество, имам предвид Европа, като една обща култура и стремеж за нещо много голямо, много перспективно според мен, е изправено пред изключителните обстоятелства да потвърди, че е научило това, през което сме преминали, тъй като Западна Европа по същество преминаваше по един път, нашите страни - тъй наречените бивши социалистически, извървяха своя път. Това състояние, в което се намирахме и се намираме все още, аз го представям като един вид тест, стрес тест - особено за вече новото, формиращо се в Европейския съюз общество - как ще реагираме на околната обстановка тук в Европа на обстоятелства, които вече сме имали.“

В настоящото интервю вицеадмирал Емил Люцканов дава своите прогнози за бъдещето на Европейския съюз, НАТО и света.
Студия Трансмедия: Здравейте, добър ден! Днес в час по геополитика имаме експерт от най-висок клас - вицеадмирал Емил Люцканов. Наскоро прочетох една ваша статия в списание „Геополитика“, която ми направи силно впечатление. Там вие работите с термина "стрес тест". Тъй като статията е писана преди месеци, а сега ситуацията е доста видоизменена - какво показва стрес тестът през януари 2016 г. в геополитически аспект?

Емил Люцканов: От гледна точка на този анализ, който беше извършен тогава, се опитах да погледна и да насоча вниманието на всички към това, което става в Европа и в най-общ мащаб - геополитически и геостратегически. Изводите там са съвсем кратки...

С.Т.: Кратки, но не особено оптимистични.

Е. Л.: Да, би могло да се каже. Тоест характерното - според мен поне и на това обучавам студентите, тъй като съм преподавател в Университета по библиотекознание и в други университети и водя лекциите по национална сигурност там - ние вече сме извървели този път, обстоятелствата преди тридесет-четиридесет години са били същите.

С.Т.: Говорите за Студената война?

Е.Л.: Да, точно. Предизвикателствата са били същите.

С.Т.: Имате предвид, че в момента вече се разразява нова Студена война, или?

Е.Л.: Да, Студената война по същество е определяна тогава като идеологическо и политическо противопоставяне между две системи. И сега в момента съществува.

С.Т.: Едната система обаче я няма.

Е.Л.: Да, едната система я няма, но ние, поради тази причина се обърнах към това понятие стрес тест, ние трябваше за себе си да си дадем отговор, че такова противопоставяне няма, че всичко това, което се случва в Европа, в света, е следващият етап от развитието. Мисля, че го бях определил като културно-цивилизационно развитие на цялото общество, на света в геополитически и геостратегически план. Тъй наречената глобализация не е нищо друго освен етапът, до който сме стигнали благодарение на нашето развитие, разбирайки, че светът е единен и така се развиваме в него. Тоест тези обстоятелства за нас трябваше да бъдат лакмусът, тестът, който ние трябваше да решим и продължаваме да решаваме на този етап - как да се отнасяме едни с други, дали пак да поставяме „завеси“, което ни улеснява, тъй като ние имаме готов алгоритъм за това.

Виж цялото интервю ТУК


Източник: http://www.glasove.com/categories/intervyuta/news/emil-lyuckanov-ako-natiskyt-prodylzhi-es-i-nato-mogat-da-se-razpadnat

Публикувана в Очи в очи
Сряда, 25 Ноември 2015 09:01

Как Кремъл управляваше България

Нагайката е къс, дебел камшик от сплетени кожени ленти. Как боли и колко унизително е да те налагат с него българите научават още по време на Руско-турската война през 1877-1878 година, когато “освободителите” хич не се колебаят да го използват срещу “освободените” - с и без повод.

"Джобен речник"

Изследователят Антон Тодоров цитира наблюденията на тогавашния руски военен кореспондент Василий Немирович-Данченко, че нагайката е универсалният „джобен речник“ в отношенията между руските войници и българското население по онова време. Той описва такива случаи на, с нищо непредизвикано, насилие от "братушки" срещу обикновени хора. Още по-брутално е поведението на руските представители в Княжество България - генералите Ернрот и Каулбарс, които организират преврати и маркирани от насилие и политически убийства избори. В обръщение към цар Александър Трети по повод на нечувания терор Захари Стоянов пише:“ Какво искате от нас, нещастните, Вие, Царю честитий? Защо Ви бяха Вам нужни тия жертви? Това ли е Вашето православие, славянство, братство, християнство и покровителство? Тия ли са благата, с които Вие ще обсипете България? С кървави жертви, с ножове и с рубли добива ли се влияние, почит и уважение?“.

Какво се е променило оттогава в начина, по който, видимо и невидимо, България е била управлявана от царска Русия и нейните наследници – СССР и режима на Путин? Според наблюдатели, променяли са се само методите, но не и целите.

Окупацията на България и последвалата подкрепа (включително с дивизии на НКВД) за марионетните и комунистически правителства продължават поне 15 години след непредизвиканата с нищо съветска инвазия през септември 1944 година. Важна роля за приковаването на малката балканска страна към имперската колесница на Кремъл играе изкуствено създадената енергийна зависимост на българската икономика от СССР.

Москва и българският уран

Още през втория месец на съветската окупация, в страната пристига голям отряд на НКВД, чиято цел е да обсеби добива на уран. Със задачата се заема личният поръчков килър на Сталин за специални операции Павел Судоплатов. Москва е вече уведомена от „къртиците“ си в Лос Аламос за напредъка на американците в създаването на първата атомна бомба. Съветската империя протяга пипалата си към откритите от германски геолози през 30-те години на миналия век находища на уран в Югозападна България. В СССР дотогава не са открити находища на стратегическия материал, а рудата в завзетата от Червената армия Чехословакия се оказва с много по-ниско съдържание на радиоактивни елементи в сравнение с находището край софийското село Бухово, например. В него са изпратени 300 съветски инженери, а целият район е блокиран от части на НКВД. Съветски и руски експерти са категорични, че взривената през август 1947 първа болшевишка атомна бомба е била направена с обогатен български уран.

През целия период на съветското „присъствие“ от страната са изнесени близо 17 хил. тона уранова руда, чиито еквивалент е над 300 тона обогатен уран. На АЕЦ „Козлодуй“ са доставени едва 12 тона, а и първоначалните планове на Москва са били централата да бъде построена на територията на СССР.

Една от рожбите на българо-съветската дружба - АЕЦ Козлодуй

Една от рожбите на българо-съветската дружба - АЕЦ "Козлодуй"

След скъсването на отношенията между СССР и Югославия, Москва се опасява София да не се повлече по Тито и така да бъдат прекъснати доставките на стратегическата за съветския режим суровина. За да бъде предотвратен подобен сценарий, по време на скалъпения процес срещу Трайчо Костов, НРБ е окупирана за три месеца от преоблечени в български униформи отбрани дивизии на НКВД. Случката се повтаря седем години по-късно, след като Тодор Живков е взел властта през 1954 година. Тогавашният съветски посланик Юрий Приходов си "поръчва" да го охранява КГБ, след което се захваща да напише речта на новоизпечения малограмотен български диктатор пред “историческия” Априлски пленум от 1956 година. Следват три фалита на НРБ, два опита за присъединяването ѝ към СССР, повторно откриване на концлагерите, “възродителни“ процеси, убийства на дисиденти и още куп ненаказани тежки престъпления. В крайна сметка се случва проектът на руските царе и велможи за “Руско-дунавска област”, популярен още и като “Задунайская губерния”. НРБ се превръща в колониален придатък от типа “шестнайсета република”.

Тоягата на енергийната зависимост

Наскоро изследователят Антон Тодоров публикува редица документи, които показват, че властелините в Москва не са желаели НРБ да разширява добива и проучванията на собствен нефт и газ, нито пък да си ги купува от други страни, освен от СССР. Тръгващите от съветските находища към България газопроводи и електропроводи, заедно с работещия със съветски нефт Бургаски нефтокомбинат, се превръщат в новите лостове за дистанционно управление и подчинение на НРБ от Съветската империя. На страната е наложена и своеобразна енергийна ангария: да изпраща ежегодно в СССР по 800 работници за съветските нефтени и газови находища и тръбопроводите от тях към Западна Европа и Турция - дейност на обща стойност 500 млн. рубли. НРБ е задължена също да доставя стомана, дрехи и храни за съветската енергийна промишленост, която крепи комунистическия режим в Москва. Дефицитът на електроенергия в България е можел да бъде покриван само с внос от СССР.

Икономическият разпад на империята през 80-те години на миналия век докарва съветското ръководство до нервен срив. Причината е, че марионетните му правителства в Източна Европа не се справят със задачата да изпълняват доставките към потъващата планова икономика - заради външните дългове, военните разходи, корупцията и огромното пилеене на ресурси. Шефът на българския Комитет за планиране Станиш Бонев бил публично заплашен от новоназначения през 1985 г. от Горбачов съветски премиер Николай Рижков (в момента името му е в списъка на руските политици със забрана да посещават ЕС – б.а.), че ще нареди да го вържат в чувал заедно с неговия съветски колега.

„Хибридната война“ на Путин срещу новите и стари „врагове“ на Русия включва в арсенала си почти всичко, познато от времената на Сталин и Брежнев. Освен грубата военна сила и пропагандните потоци, режимът в Москва не се колебае да използва и заплахи като търговско ембарго или спиране на „енергийните кранчета“. Продължава и покупката на партии и политици.

„Петата колона“

Прорруска демонстрация в София. Съвременници на нерушимата дружба между двата

Прорруска демонстрация в София. Съвременници на нерушимата дружба между двата "братски" народа

Този инструментариум се прилага и срещу България. Доказателства откриваме не само в поведението на партии като БСП, „Атака“ и ДПС, но и в „газовите войни“ и корупционни проекти като „Големия шлем“. Ярък пример в това отношение е печалната история на българо-руското дружество „Топенерджи“ и криминалният опит на „Газпром“, с помощта на „Мултигруп“, да превземе тръбите на българската газопреносна мрежа. „Дарението“ е трябвало да мине през взетото на подпис от правителството на Жан Виденов решение - с активното участие на български министър и двама енергийни босове с рангове на заместник-министри.

В Москва изобщо не са очаквали съпротива срещу операцията за придобиване на българските тръби по схемата дълг срещу собственост. Вбесени от неблагоприятната за Кремъл развръзка, министрите и олигарсите на Елцин замислят контраудар: българският посланик в Москва е повикан в полунощ от първия заместник-министър на външните работи Александър Авдеев, за да му съобщи, че Русия спира износа на газ за България. Поводът е повече от измислен – руската страна не можела да фактурира природния газ като стока при пресичане на границата, защото текущата му цена била неразделим сбор от цената на горивото и цената на транзита. Налагало се Русия да спре подаването на газ, за да не нарушава собствените си митнически закони.

Скалъпената провокация обаче се оказала и доста глупава – в отговор българският посланик предположил, че, след подобна наглост, по същите причини на България ще ѝ се наложи да спре транзитирания през нейна територия руски газ за Турция. Отговорът прозвучал като плесник за висшия кремълски сановник и в един часа през нощта той прекъснал срещата. Поради късния час и липсата на свидетели на случката, дипломатът решил да уведоми на сутринта София за обявената от Русия „газова война“. За изненада на посолството обаче още през нощта „Петата колона“ в България вече била вдигната на крак. В ранни зори депутатът на БСП Евгени Кирилов дори успял да внесе в Народното събрание питане до външния министър кой е разрешил на българския посланик в Русия да поставя ултиматум на Кремъл за спиране на руския транзит към Турция.

Публикувана в Свят