В предишната част, започна разказът за дейността на депутатите – мюсюлмани в Закавказкия Сейм. На база на запазените протоколи от заседанията на няколкото мюсюлмански азербайджански партийни фракции в Сейма се вижда изключително сложната геополитическа и местна политическа ситуация в Закавказието. Някой беше казал, че „горко на този народ, на когото са необходими герои”. През 1918 година и трите основни закавказки етноса имат своите герои, като тук не става дума само за готовността на последните да служат на народите си, а и за значителната далновидност и отговорност, която проявяват.

 

Въпреки редица различни тълкувания, на базата на наличните исторически извори се виждат огромните усилия, които полагат депутатите от Закавказкия Сейм за да създадат от Закавказието регионална сила – единна, демократична, федеративна република от Черно море до Каспийско море. Както беше коментирано вече в предишната част, единствено чудовищният натиск на трите велики сили – Отоманската империя, Съветска Русия и Германия, провалят изграждането и развитието на Закавказката демократична федеративна република (ЗДФР).

 

Повлечени от водовъртежа на геополитическото противопоставяне на Великите сили и на техните амбиции в региона, грузинци, азербайджанци и арменци са принудени да търсят решение на своите национални проблеми в създаването на самостоятелни национални държави. Но до тогава има още време, а нашият разказ достигна до момента, когато Германия в лицето на проф. Шрайдер – преподавател в Тифлиския университет се обръща към азербайджанските депутати с предложението да упълномощят и командироват в Берлин своя делегация, която да може да води преки преговори с германското правителство. [1, док. 7]

 

Азербайджанските представители на срещата с Шрайдер отговарят уклончиво и предпазливо, защото добре познават ревнивия характер на отоманските власти и не искат да създават излишни дипломатически интриги в региона, пък било и между съюзници като Берлин и Константинопол. Някой би могъл да изтълкува тази предпазливост като прекалена лоялност на азербайджанците към Отоманската империя, предизвикана от религиозна и езикова близост, но както ще видим по-нататък, те са имали всички основания да са предпазливи.

 

Азербайджанските демократични лидери отлично знаят, че Отоманската империя има свои цели и задачи в региона и че те съвсем не са свързани с подкрепата и изграждането на закавказката държавност и демократичен ред. До голяма степен отоманските намерения не са свързани и с изграждането на азербайджанската държавност.

 

Едва ли азербайджанските депутати са имали информация за започналите преговори между Германия и Отоманската империя за разпределяне на сферите на влияние в Закавказието и за признаването на интересите на Германия в Тифлиска губерния. Едва ли са знаели в подробности и за намеренията на младотурското ръководство на Империята, да превърне Азербайджан в ханство, начело на което да застане роднина на младотурски лидер.

 

Но те са проявили забележителна политическа интуиция, за да имат определени резерви към Отоманската империя и да се опасяват от реакциите на нейното политическо ръководство. Действително, те заявяват, че биха приели само турски войски за евентуално усмиряване на анархията по мюсюлманските земи в Закавказието, но едва ли биха се намерили и други въоръжени сили от страна на Централните сили, които да се нагърбят с подобна мисия.

 

Малко по-късно, азербайджанските лидери ще трябва да проявят едновременно и голяма твърдост и голяма маневреност, за да не допуснат присъствието на отоманския военачалник Нури паша в Елисаветпол (Гянджа) и в Баку, да доведе до ликвидиране на азербайджанската демокрация.

 

Но да се върнем към хронологията на събитията и техния анализ. На 6 април 1918 година, общото заседание на мюсюлманските фракции трябва да се занимава с изключително деликатната тема за позицията на партията „Хюммат” („Гуммет”) по отношение на политическото поведение на грузинските социалдемократи. Възникнали са спекулации, че грузинските социалдемократи търсят помощ от болшевиките във възникналата тогава ситуация в Закавказието, свързана с провала на мирните преговори с Отоманската империя.

 

Първи взима думата депутатът от Сейма Али Хан Кантемиров. Той обяснява, че не желае да влиза в конфронтация с партията „Хюммат” („Гуммет”), но иска разяснения от първа ръка, за отношението на „Хюммат” към предполагаемите действия на грузинските меншевики. Той пита:

 

„Сега, когато става дума за политическа платформа, не за идеи, а за спасяването на физическото съществуване на народа, когато партията на меншевиките, с които върви в крак партията „Гуммет”, се обръщат с молба за помощ към руската демокрация и искат по този начин да въвлекат Закавказието в ужасите на болшевишката вакханалия, когато в Баку мюсюлманските демократи гинат с хиляди от ръцете на болшевишко – арменските банди и когато партията на меншевиките, която така твърдо се разправи с болшевиките тук в Александровската градина (става дума за разгонването на провокираните от болшевиките протести в Александровската градина в Тифлис, насочени срещу свикването на Закавказкия Сейм, бел. авт.), сега се отнася към нас така хладнокръвно, когато обект на насилие е станала демокрацията на друг народ и води двусмислена политика по въпроса за надигащата се опасност над мюсюлманския народ, поведението на мюсюлманската социалдемократическа партия „Гуммет” трябва да бъде формулирано”. [1, док. 8]

 

Въпросите на Али Хан Кантемиров не са случайни. В предишната част вече анализирахме твърде сдържаното поведение на грузинските социалдемократи – меншевики по отношение на кървавите погроми на болшевиките над азербайджанците в Баку и над партията „Мусават”.

 

Действително, в този момент над грузинската част от Закавказието е надвиснала опасността от турско нашествие. Грузинските меншевики са буквално заклещени в избора си дали да продължат войната с Отоманската империя с всички шансове да претърпят военна катастрофа или да извършат „политическо и партийно самоубийство”, (както се казваше в телеграмата до делегацията на мирните преговори в Трапезунд и по-специално до Гегечкори и Церетели) и да се приемат отоманските териториални претенции и да се предадат териториите, които Съветска Русия вече е отстъпила на Султана с Брест-Литовския мирен договор.

 

Грузинските меншевики нямат никакво поле за маневриране, те са в истински политически „цугцванг” и зверствата на болшевиките в Баку, (подкрепени от местната секция на „Дашнакцутюн”) поне в този миг сякаш не са главния им проблем. Те обаче са огромен проблем за техните твърде лоялни съюзници от мюсюлманските фракции в Закавказкия Сейм.

 

Вече проследихме дебатите между мюсюлманските фракции по повод провала на преговорите в Трапезунд и възобновяването на военните действия с Отоманската империя. По време на тези дебати, партията „Хюммат” („Гуммет”) заявява, че ще подкрепи позицията на грузинските социалдемократи – болшевики. Тази позиция е напълно противоположна на категоричната позиция срещу възобновяването на военните действия, декларирана от Мюсюлманския социалистически блок. Тя е в разрез и с много умерената и балансирана съвместна декларация на партията „Мусават”, заедно с гравитиращите към нея безпартийни демократични депутати и на партията „Мюсюлманство в Русия” („Иттихад”).

 

Когато мащабът на клането в Баку („Мартенските събития” от 1918 година) става напълно ясен в Тифлис, сред депутатите от мюсюлманските фракции възникват напълно резонни въпроси. От една страна, те са силно уязвени от безчувственото от тяхна гледна точка поведение на грузинските меншевики. От друга страна, възниква въпросът за националното единство и към партията „Хюммат” („Гуммет”) потичат въпроси. Естествено, те са изцяло издържани в духа на призива на депутата Али Хан Кантемиров:

 

„Необходимо е в този отговорен момент, мюсюлманските партии да знаят отношението на „Гуммет” към ситуацията, към нас и към нашата ориентация, към меншевиките, а също така и към болшевиките”. [1, док. 8]

 

Членът на Сейма и социалдемократ „хюмматист” – Агамалов се опитва да отговори на Кантемиров, но присъствуващите на заседанието не са доволни. В протоколите е отбелязано, че за тях, „той се отклонява от пряк отговор, старае се да се измъкне с общи фрази, които подчертават демократичността на партията „Гуммет” и тактиката й от тази гледна точка”. [1, док. 8]

 

Налага се да се включи друг член на Сейма и социалдемократ „хюмматист” – Дж. Ахундов, който заявява, че отношението на партията „Хюммат” („Гуммет”) по всички повдигнати въпроси ще стане ясно, ако той даде разяснения по два кардинални въпроса: въпросът за „северната и южната ориентация”, (иначе казано за препоръчваната от „Хюммат” геополитическа ориентация, бел. авт.) и за отношението към болшевиките. Ахундов заявява:

 

„Ние не сме нито за северна, нито за южна ориентация на самостоятелното Закавказие. Що се отнася до отношението ни към болшевиките, то ние гумметистите сме готови да се борим с тях безпощадно, като в същото време полагаме всички възможни усилия, за да вървим ръка за ръка с умерените демократи на другите народи”. [1, док. 8]

 

Това заявление, естествено поражда нови въпроси. Мусаватистът Векилов пита:

 

„Как си представяте това единение, когато грузинците – меншевики, в единство с които работят гумметистите са издали възвание към руската демокрация, иначе казано към болшевиките и чакат от тях помощ, в същото време, когато вие току що заявихте за своята непримиримост към болшевиките”. [1, док. 8]

 

В отговор, Дж. Ахундов заявява:

 

„Във възванието към руската демокрация ние не сме взимали участие, но не издадохме своя декларация с отрицателен характер, защото по този начин щяхме да разрушим единственото мостче между демокрациите на другите народи и мюсюлманите. Това възвание е издадено от страх, предизвикан от стремежа на мюсюлманите да се изолират, както казват самите меншевики – грузинци, и когато те от страх протягат ръка на север, ние гумметистите не можем да възразяваме”. [1, док. 8]

 

Депутатите Усуббеков и Ахундов обръщат внимание, че според тях грузинците - меншевики водят грузинска национална политика и обвиняват членовете на „Хюммат”, че образно казано „им вървят по гайдата”. Те призовават:

 

„Сега, в този решителен час ние искаме да знаем, ще продължавате ли вие гумметистите да вървите подире им (на грузинските меншевики, бел. авт.) или ще имате своя национална ориентация. В името на спасението на грузинците или по-скоро на партията си, меншевиките се готвят да ни навлекат на главите болшевишка, казашка и арменска опасност, за което без стеснение говорят техните вождове, членовете на Сейма Жордания и Церетели. Всичко това те ни го казват в очите без стеснение, вие трябва да мислите по друг начин, отколкото тези господа”. [1, док. 8]

 

Социалдемократът от „Хюммат” („Гуммет”) и член на Сейма Агамалов, взима думата за да подчертае още веднъж, че ориентацията на „гумметистите” е закавказка. Той декларира:

 

„Ние сме за самостоятелността на Закавказието, заради интересите на демокрацията, но ако демократизмът се оказва крехък и се разбива в националистическия ръб и вследствие на това настъпи разпад, то аз ще предпочета „пердаха на родния си баща пред чуждия”. Но нашата главна цел е самостоятелността”. [1, док. 8]

 

Много активният по време на тези дебати социалист от Мюсюлманския социалистически блок Кантемиров задава нов въпрос:

 

„Не виждате ли заплаха за самостоятелността (на Закавказието, бел. авт.) в обръщението към руската демокрация и защо вие гумметистите не протестирате?” [1, док. 8]

 

Отговорът на Агамалов е:

 

„Аз протестирах. Протестирах по това или по-точно по въпроса за ориентацията, в тясна връзка с който стои въпросът за отношението към болшевиките. Назрява разкол сред меншевиките и ние чакаме успеха на тази част от демократите, които ще тръгнат след Чхенкели”. [1, док. 8]

 

Несъмнено, Агамалов е прогнозирал доста точно възможният ход на събитията в краткосрочен план. Въпреки основателните безпокойства на останалите депутати – азербайджанци, неговата политическа логика ще се окаже правилна.

 

Политическата линия на Чхенкели наистина ще надделее, Закавказкият Сейм ще обяви независимостта на Закавказието и войната с Отоманската империя ще бъде спряна. Правителството на Гегечкори подава оставка. Последното ще стане причина за някои отровни реплики в едно от писмата на Шаумян до Ленин, в което вождът на бакинските болшевики ще уведоми вожда на световния пролетариат, че правителството на Гегечкори се е оказало твърде ляво и затова е трябвало да си отиде.

 

Всъщност, става дума за нормална демократична процедура и за поемане на политическа отговорност. Логиката на Агамалов се оказва оправдана – заслужавало си е да бъдат запазени неизгорени мостове и между демократичните партии и между трите основни народа в Закавказието.

 

Разбира се, не всички членове на „Хюммат” („Гуммет”) са били с толкова ясна политическа визия и с толкова точна прогноза за хода на политическия процес. Протоколите са запазили разсъжденията, направени на глас от неизвестен депутат от Сейма, член на „Хюммат” („Гуммет”):

 

„Ако не се стигне до самостоятелност (на Закавказието, бел. авт.) и тук дойдат от север болшевиките, то ние сме против тях и в такъв случай сме за турска ориентация, но ако от север дойде истинска демокрация, то ние ще сме с тях против турците”. [1, док. 8]

 

Един от най-авторитетните мусаватисти, създател на партията „Мусават” и бивш социалдемократ – Мамед Емин Расулзаде, подчертава, че той и съмишлениците му ще се борят „с оръжие в ръка, с каквато и да е (демократична или недемократична, бел. авт.), връщаща се обратно в Закавказието Русия”. [1, док. 8]

 

На това изявление на Расулзаде, депутатът, член на „Хюммат” („Гуммет”) Н. Джамалбеков отговаря:

 

„Аз съм готов да се боря заедно с вас, но покажете вашите сили”.

 

М. Е. Расулзаде: „Ние вярваме в силите си и в тежък момент можем да повикаме помощ от юго-запад”.

 

Н. Джамалбеков: „Аз не чакам от турската армия свобода за нашия народ”. [1, док. 8]

 

В крайна сметка, поради различията между оценките на различните депутати, членове на „Хюммат” („Гуммет”), мусаватистите им предлагат да дадат евентуалния си категоричен отговор в писмена форма. Членовете на „Хюммат” („Гуммет”) дават съгласието си и обещават да представят становището си на следващото заседание на фракциите.

 

Бихме могли да завиждаме на почтения начин, по който се водят политическите дебати между депутатите от отделните мюсюлмански фракции в Закавказкия Сейм. При днешните политически нрави, фракцията на „Хюммат” („Гуммет”) би била буквално анихилирана политически от опонентите си. Тогава членовете на останалите мюсюлмански фракции просто искат да разберат действителната позиция на „гумметистите”.

 

На следващия ден (на 7 април 1918 г.), депутатите от мюсюлманските фракции отново са призовани на съвместно заседание. Представителите на партията „Хюммат” („Гуммет”) отсъствуват, но на останалите фракции в момента не им е само до тях. На заседанието се разисква изключително спешен и притеснителен за азербайджанците въпрос – получената тревожна телеграма за поражението на отряда на полковник Магалов при железопътната гара Аджикабул. В протокола е записано дословно:

 

„Всички оратори в един глас обвиняват партията на меншевиките за аджикабулското поражение, заради тяхното двусмислено отношение спрямо болшевиките”. [1, док. 9] Азербайджанските членове на сейма негодуват и срещу министрите – меншевики, „които след като са съсредоточили в ръцете си цялата власт, от една страна изпращат за борба с болшевиките правителствен отряд и му обещават средства за тази борба, а от друга страна, по всякакъв начин задържат отпускането на военните снаряжения, правейки формални откази”. [1, док. 9]

 

Тук става дума за отряда на полковник Магалов (последният има и княжеска титла), който е изпратен от Закавказкия Комисариат, за да спре настъпващите войски на Бакинския Съвет, навлезли в дълбочина на територията на Азербайджан и нахлули на територията на Елисаветполска (Гянджанска) губерния.

 

От гледна точка на мюсюлманските фракции, от изхода на сражението между силите на полковник Магалов и войските на Бакинския Съвет е зависело спасяването на азербайджанските територии от болшевишка окупация. Затова те правят, каквото е по силите им за усилването на отряда на Магалов и към него са присъединени офицерите от Мюсюлманската школа за подпрапоршчици.

 

Очевидно е, че обвиненията на азербайджанците към централното правителство, тоест към Закавказкия Комисариат не са били до край основателни, защото срещу болшевиките и техните съюзници е изпратена реална военна сила. Лидерът на Бакинския Съвет – Степан Шаумян в присъщия му „артистичен” стил, описва отряда на Магалов като някаква страшна сила, докато изнудва Совнаркома за подкрепления в жива сила и в техника. Обаче за голямо съжаление на азербайджанците паническите рапорти на Шаумян далече не са основателни.

 

Претенциите на депутатите – мюсюлмани към Закавказкия Комисариат се оказват напълно основателни, когато става дума за екипировката на отряда, изпратен срещу войските на Бакинския Съвет. Бойците на полковник Магалов се оказват значително по-зле въоръжени от болшевиките и са разбити.

 

При тези обстоятелства е естествено депутатите от мюсюлманските фракции в Закавказкия Сейм да са леко параноични и да откриват двусмисленост в поведението на грузинските социалдемократи – меншевики. На това се дължат и обясненията с „гумметистите” от предишния ден. Но нещата очевидно стоят по-просто и съвсем не конспиративно. Меншевиките в Тифлис са изправени пред подновяване на военните действия с Отоманската империя и едва ли разполагат с излишъци на военна екипировка. В такъв момент, всеки участък на фронта „тегли чергата към себе си” и азербайджанците едва ли е трябвало да очакват, че тяхното направление е с по-голям приоритет от отбраната на територията на Закавказието с преобладаващо грузинско население.

 

Азербайджанските депутати негодуват, че „полковник кн[яз] Магалов изпраща ежедневно телеграми с най-тревожен характер, моли за изпращането на брониран влак, на оръдия, снаряди, картечници и патрони, но правителството не обръща никакво внимание и нищо не предприема за тяхното доставяне.

 

Членът на Сейма М. Магеррамов и министърът на пътищата и съобщенията Х. Б. Мелик-Асланов, упълномощени да получат гореизброените неща, не получиха нищо, тъй като им се създават милион препятствия ...”. [1, док. 9] За въпросните „милион препятствия”, двамата пълномощници на азербайджанците докладват на същото това общо заседание на мюсюлманските парламентарни фракции.

 

Тук отново е мястото да подчертаем, че противоречията между отделните партии (в това число и между различните социалдемократически и социалистически партии) и етноси, представени в Закавказкия Сейм, са предизвикани най-вече от бруталния натиск на двамата агресивни съседи – северният (Съветска Русия) и юго-западният (Отоманската империя). Случаят с конфронтацията между мюсюлманските фракции в Сейма и меншевиките – грузинци е изключително нагледен пример на въздействието на постоянния натиск на Великите Сили върху политическия процес в Закавказието.

 

Грузинците са дълбоко обезпокоени и почти паникьосани от заплахата от страна на Отоманската империя. Азербайджанците възприемат по абсолютно същия начин напредването на болшевишките войски. Естествено, поражението при Аджикабул и ежедневните телеграми на полковник Магалов поддържат у мюсюлманските депутати високо напрежение и нервност. Това се отразява и на дебатите, проведени на 7 април 1918 година.

 

Пак по време на тези дебати, членът на Сейма Н. б. Усуббеков казва, че „тези, които ни обещаваха за тази борба всичко, лъгаха, защото не дадоха почти нищо. Тюркската пословица казва: „Лъжецът трябва да бъде гонен до край”. Ние направихме това. Да се гоним повече няма смисъл. Трябва днес да отправим ултиматум с подробна мотивировка за всичко това, което ние понесохме, да напуснем Тифлис и да се хвърлим по посока на надигащата се опасност”.

 

Редица оратори, говорили след Усуббеков, го поддържат и искат мусаватистите – членове на правителството да подадат оставка. За това особено настоява Ш. б. Рустамбеков.

 

От своя страна, министърът на пътищата и съобщенията и член на Сейма, Х. Б. Мелик-Асланов, констатира „твърде печалният факт, че на едната страна са застанали всички, а на другата [са останали] мюсюлманите. На страната на първите са техническото и материалното превъзходство, а на наша страна е числеността и едва ли на мюсюлманите е изгодно да скъсват [отношенията си с останалите закавказки народи и техните партии] при тези условия, макар че са фактически изолирани. От болшевиките за нас няма пощада и за сега те ни разбиха. Меншевиките също застанаха във враждебен лагер и ако нас са ни разбили на едно място, то трябва да се укрепим на друго. С меншевиките за сега има възможност да се разберем и договорим, ако въпросът за войната с Турция бъде разрешен в приемлива за нас форма”. [1, док. 9]

 

Междувременно, Усуббеков продължава да настоява на своето първоначално предложение, цитирано малко по-горе. Той изисква, без да се взима пред вид отсъствието на представителите на партията „Дашнакцутюн” от Тифлис (тоест, без да се изчаква завръщането им, бел. авт.), да се отправи ултиматум към меншевиките и правителството, основна точка на който да бъде обявяването на независимостта на Закавказието. [1, док. 9]

 

Настояването на Усуббеков е резонно, защото то би създало правни основания за действия и на двата фронта – и в конфликта със Съветска Русия и във взаимоотношенията с Отоманската империя.

 

Докато Закавказието се води, макар и на книга част от територията на бившата Руска империя и съществува в режим на правен вакуум (а също и на международно правен вакуум), военните действия на Бакинския Съвет могат да бъдат разглеждани като част от някакъв вътрешен великоруски конфликт. Самият Шаумян характеризира клането над азербайджанците през март 1918 година като „гражданска война”, след което с половин уста изказва съжаление, че тя се е превърнала в междунационално клане.

 

С обявяването на независимостта на Закавказието, агресивните действия на Съветска Русия вече ще са срещу суверенна държава, която ще бъде призната най-малко от Отоманската империя, която е страна по мирния договор със Съветска Русия от Брест-Литовск. С последното обстоятелство би трябвало да се съобразяват поне в Москва.

 

Болшевиките в Баку видимо с нищо не се съобразяват, но за тях ще бъде в сила второто съображение, свързано с независимостта. Обявяването на независимостта на Закавказието е условие за сключване на мир с Отоманската империя. Ако бъде постигнат мир със Султана, срещу войските на Бакинския Съвет биха могли да бъдат използувани всички военни ресурси на Закавказието и дори „да бъде поискана помощ от юго-изток”, както се беше изразил един от лидерите на азербайджанците.

 

Затова и искането, съдържанието на ултиматума до грузинските меншевики и до правителството (тоест – до Закавказкия Комисариат) да се сведе до настояване за незабавно обявяване на независимостта на Закавказието може да се оцени като много адекватно и политическо издържано.

 

След повдигането на въпроса за ултиматума, се изказва и членът на Сейма, Мамед Емин Расулзаде. Неговото изказване е много балансирано и умерено. Той постулира, че „трябва да се използува това течение сред меншевиките, което стои на гледната точка на делегацията на Трапезундската мирна конференция. Трябва да се поговори с члена на Сейма – Чхенкели. Трябва да се превземе крепостта отвътре”. [1, док. 9]

 

Друг член на Сейма – Хасмамедов, също застава на позицията за преговори с Чхенкели, но не в качеството му на министър на външните работи и на представител на правителството, „защото в момента няма Закавказко правителство, а има диктатура на арменците и грузинците, олицетворени от техните представители (Върховният Съвет на отбраната: Гегечкори, Карчикян и Рамишвили)”. [1, док. 9] Затова, според Хасмамедов, с Чхенкели трябва да се разговаря в качеството му на председател на Грузинския Национален Съвет и ръководител на грузинската политика.

 

Хасмамедов предлага на Чхенкели да се заяви: „в този критичен момент за нашия живот, а също така и за грузинския народ, сред който вече върви разлагане поради болшевишко-арменските интриги, за всичко открито и да се получи категоричен отговор: с нас или против нас. Ако са против нас, то в ръцете ни има копче с друго свойство, от натискането на което могат да последват големи сътресения”. [1, док. 9]

 

Членът на Закавказкия сейм Фатали Хан Хойский възлага надежди на тези преговори (на преговорите с течението на Чхенкели сред грузинските социалдемократи – меншевики, бел. авт.) и в случай на техен неуспех заема позицията, че трябва да последва скъсване с останалите партии и народи в Закавказието. Той обаче предупреждава, че „това ще задълбочи и без трудното положение и тогава ще се наложи да се повикат сили от вън”. [1, док. 9]

 

Фатали Хан Хойский предлага и някои извънредни мероприятия с практически характер, като изпращане на делегати по места. За тези мисии той предлага членовете на Сейма Усуббеков, Джафаров, Рустамбеков и Махмудов, заедно с помощника на Бакинския губернски комисар М. Б. Векилов. Според Хойский, тези стъпки, които са предложени от почти всички оратори, трябва да бъдат предприети, а именно: „да се покани и да се водят разговори с председателя на Трапезундската делегация (с Чхенкели, бел. авт.) за създалото се положение и да му се заяви за необходимостта от независимост на Закавказието.

 

Да се свика заседание на правителството, заедно с представители на [парламентарните] фракции и да се обяви за излизането на министрите – мюсюлмани от правителството, поради неудовлетворяването на техните искания по въпроса за изпращане на помощ на отряда на полковник Магалов. Да се изпрати за сведение на всички отговорни партии, неотклонното желание на всички мюсюлмански фракции на Сейма да се обяви независимостта на Закавказието, като в случай, че това не срещне съчувствие у другите партии, ние ще бъдем принудени да започнем обсъждане на въпроса за възможността за обявяване на независимостта на Източен Кавказ (има се пред вид източната част на Закавказието, бел. авт.)”. [1, док. 9]

 

На това общо заседание на мюсюлманските фракции на Закавказкия Сейм се взима ясен курс към обявяването на независимостта на Закавказието и на подкрепа на позицията на Чхенкели като ръководител на делегацията на Сейма на Трапезундската мирна конференция за сключване на мир с Отоманската империя, дори и на най-висока цена. Консолидираната позиция на всички мюсюлмански фракции, ще изиграе много важна роля за рязкото тласване напред на процеса на обявяване на независимостта на Закавказието. Ефектът от взетата категорична позиция от страна на азербайджанците по въпроса за независимостта и мира на юго-западния фронт ще се види буквално през следващите ден – два.

 

На следващото общо заседание на мюсюлманските фракции, състояло се на 9 април 1918 година, Мамед Емин Расулзаде вече има възможността да докладва и да информира азербайджанските депутати за резултатите от преговорите с представителите на „отговорните фракции”. По време на тези преговори и изработен дневният ред за предстоящото заседание на Закавказкия Сейм. На заседанието на мюсюлманските фракции отново отсъстват представителите на „Хюммат” („Гуммет”). В протокола, въпросната партия е упомената (както никога до този момент) като „социал-демократическата партия на меншевиките „Гуммет”. [1, док. 10] Сам по себе си, този запис, най-вероятно резултат на техническа грешка, отразява възприемането на „гумметистите” в този момент от останалите азербайджанци, като едва ли не секция на грузинските социалдемократи – меншевики.

 

Мамед Емин Расулзаде информира останалите депутати от мюсюлманските фракции, че първата точка на предстоящото заседание на Сейма ще бъде въпросът за провъзгласяването на независимостта на Закавказието, а вторият въпрос ще бъде специална, предварително подготвена резолюция, която ще бъде представена на Сейма за одобрение. Проектът на резолюцията гласи:

 

„Като изслуша доклада на мирната делегация и като й предлага да продължи преустановените преговори, Сеймът възлага на правителството да предприеме мерки за най-скорошно прекратяване на военните действия и за сключване на мир”. [1, док. 10]

 

Очевидно е, че решенията на бурното заседание на мюсюлманските фракции, състояло се на 7 април 1918 година, са имали силно катализиращо влияние върху готовността на останалите партии и най-вече на грузинските социалдемократи – меншевики, да предприемат реални и конкретни мерки за обявяване на независимостта на Закавказието и за сключване на мир.

 

Натискът на азербайджанците очевидно дава на течението на Чхенкели много важни допълнителни аргументи, които ръководителят на делегацията на Трапезундските преговори да хвърли върху везните и да ги наклони в своя полза. Сега вече, идеята за сключване на мир, с даване на териториални отстъпки на Отоманската империя не изглежда като „партийно самоубийство” за грузинските социалдемократи, защото със сключването на мира те ще изпълнят настояването не само на Султана, но и на най-многолюдната етническа група в Закавказието – азербайджанците. Самият Чхенкели вече е изваден от състоянието на „цугцванг” в политическия шахмат и може смело да изиграе ходовете си в защита на независимостта и мира.

 

Категоричната позиция на азербайджанците, които до този момент са демонстрирали забележително търпение в общия контекст на колебанията на закавказките политически елити по отношение на независимостта, е убедила за много кратко време останалите „отговорни партии” и „отговорни фракции”, че времето за размишления, чудене, а пък и за протакане е изтекло. За два дни преговори, огромното мнозинство в Закавказкия Сейм е узряло за обявяването на акта на независимостта.

 

Разбира се, това не е повод за еуфория сред депутатите от мюсюлманските фракции на заседанието им на 9 април 1918 година. Членът на Сейма Халил бек Хаджибаба оглу Хасмамедов и още редица други оратори, „като вземат пред вид неустойчивостта и съмнителността на мнозинството в Сейма” призовават към „бдителност и предпазливост по отношение на предложения дневен ред и към такава мъглива и неопределена позиция, допускаща различно тълкуване”. [1, док. 10]

 

Хасмамедов и съмишлениците му предлагат на самото заседание на Закавказкия Сейм да се поиска изменение на дневния ред. Те разсъждават по следния начин.

 

„Ако ние първо приемем независимостта на Закавказието и след това такава мъглява формула (има се пред вид резолюцията за мирните преговори с Отоманската империя, бел. авт.), можем да се окажем в тежко положение, ако тази формула бъде изтълкувана по друг начин, а именно правителството, на което се възлага воденето на мирните преговори, може да заеме войнствуваща позиция и да докара Закавказието отново в състояние на война с Турция и от нас [ще] очакват жертви наравно с другите народи, като от граждани на вече независимото Закавказие. Ето защо в резолюцията трябва да бъде посочено, че „тези стъпки и този курс, към който се е придържала и се придържа мирната делегация, се одобряват”. Без това одобрение, при промяна на обективните условия може да се измени ситуацията и за меншевиките, които водят зад гърба ни преговори с Ленин, и да бъдем въвлечени в нежелателна война и в този случай тази резолюция ще ни тежи, като известно юридическо обвързване”. [1, док. 10]

 

Мамед Емин Расулзаде отделя в изказването си повече внимание не на правната формулировка на въпроса, а на неговата същност. Той ясно обяснява, че „фактът на преминаване на властта към председателя на мирната делегация, членът на Сейма Чхенкели показва, че въпросът за мира е решен безвъзвратно. Само че, по време на провъзгласяването на независимостта на Закавказието,, трябва да се посочат границите на страната в общи линии, без Батумски, Карски и Ардахански сандажак и с включване на Северен Кавказ до казашките земи”. [1, док. 10]

 

Но дори и хладнокръвните разсъждения на Расулзаде не могат да успокоят притесненията на много от участниците в пренията. Особено е обезпокоен Фатали Хан Хойский. За него основен източник на тревоги е „неустойчивостта на позицията на меншевиките, чийто отговорен представител Церетели, сутрин говори едно, вечер друго, а другият им представител Ной Рамишвили вечер твърди едно, а на другия ден съвсем противоположното му ...”. [1, док. 10] Това дава основания на Хойский да се опасява от тази неяснота в резолюцията и той също като Расулзаде настоява, „границите на Закавказието да бъдат посочени с [ясни] контури и да бъде изказано одобрение на позицията на мирната делегация”. [1, док. 10]

 

В крайна сметка, след тези бурни и съдържателни дебати, събранието на мюсюлманските фракции обобщава направените препоръки по следния начин:

„Взимайки под внимание всичко казано по-горе, събранието постанови да се настоява:
на одобряване на предприетите стъпки от мирната делегация;
за независимост с определяне на границите.
В случай на неприемане на едното или на другото, да се излезе със собствена декларация”. [1, док. 10]

 

Очевидно, решителността на азербайджанските депутати е голяма. Те буквално взимат нещата в свои ръце и се опитват да наложат политическа линия, която е едновременно лоялна към останалите партии и народности, представени в Сейма и едновременно с това гарантира интересите на мюсюлманското население, което категорично не желае да бъде хвърлено в някакво продължение на и без това вече загубената война с Отоманската империя.

 

Интересен е въпросът, на какво се дължи убеждението на част от депутатите – мюсюлмани, че меншевиките водят преговори с Ленин зад гърба им. До този момент, в рамките на това изследване, не е открито документално или друго доказателство за воденето на подобни преговори. Съмненията за преговори между меншевиките и Ленин се базират на „косвени улики”, най-вероятно предизвикани от поведението на грузинските социалдемократи.

 

Нещата се въртят около приетата двусмислена и трисмислена декларация на социалдемократите – меншевики, която предизвиква бурните прения между депутатите от „Хюммат” („Гуммет”) и представителите на останалите мюсюлмански фракции, включително на Мюсюлманския социалистически блок, състояли се на описаното по-горе заседание на 6 април 1918 година. За съжаление, за сега ние не разполагаме с текста на „обръщението към руската демокрация”, което е било прието от грузинските меншевики и което азербайджанските „гумметисти” са подкрепили в значителна степен.

 

Известно е, че грузинските социалдемократи – меншевики, не признават болшевиките за демократична партия след Октомврийския преврат. Известно е и как безкомпромисно са потушени болшевишките опити за предизвикване на безредици в Тифлис в деня на откриването на Закавказкия Сейм, от страна на доминираното от меншевиките правителство (Закавказкият комисариат). За последното събитие, неколкократно напомнят и депутатите азербайджанци, когато коментират отношението на грузинските социалдемократи към болшевиките.

 

Може би, тук е мястото да поместим пълния текст на „възванието“, точното наименование на което е „Обращеніе Закавказской соціалъ-демократіи къ демократіи Россіи“. [6, док. № 86, стр. 187] Пълният и точен текст гласи:

 

„Другари работници, селяни и войници на Русия! От името на демокрацията на Закавказието, в час на смъртна опасност, надвиснала над нашия край се обръщаме към Вас.

Турските империалисти, позовавайки се на Брест-Литовския договор ни предявиха искания, свеждащи се до поробването на Закавказието. Ние не можахме да се съгласим на тези искания, тъй като съгласието с тях би довело до откъсването на цял Кавказ от Русия и би било предателство към Революцията. Турция реши да получи изпълнението на своите искания със силата на оръжието и придвижи срещу нас своите полкове. Голяма опасност заплашва Закавказието. И в този час вие сте длъжни да ни дойдете на помощ, наши братя по великата революционна борба.

Ние се бихме заедно с вас на барикадите през 1905 година. Заедно с вас се борихме с царизма, заедно се мъчихме в затворите, на каторга, в заточение. Обща беше радостта ни в дните на тържеството на революцията (има се пред вид Февруарската революция, бел. авт.), обща скръб в дните на нейните поражения, общи надежди ни светеха напред. И сега нашите отряди, преграждащи пътя на войските на турския султан, защитавайки свободата на Закавказието, защитават заедно с това знамето на Руската революция. Нашето поражение ще бъде удар за цяла Русия, нашата победа ще влее нови сили в Руската Революция.

Ние ще изпълним своя дълг до край. Но нашите сили могат да свършат. Вие сте по-богати от нас с хляб, оръжие, хора и пари. Ние чакаме поддръжка и помощ от вас.

Отзовете се на нашия призив, работници, селяни и войници на Русия и нека заедно да защитим от враговете знамето на Великата Руска Революция и свободата в нашия край!

Социалдемократическа фракция на Сейма.
Областен комитет на Р.С.Д.Р.П.
Тифлис, 1 (14) април 1918 година“. [6, док. № 86, стр. 187]

 

Много трудно е, дори и когато пред очите ни е точният текст на „възванието към руската демокрация”, да разсъждаваме върху поведението на грузинските меншевики в този момент. Не е ясен и контекстът на „възванието”. Към кого е то всъщност? Както беше посочено, след Октомврийския преврат, меншевиките категорично отказват на болшевиките правото да твърдят, че са демократична партия. Самите болшевики също не се домогват кой знае колко до този етикет. В Баку за него се сещат в редки случаи, когато трябва да се консолидират съюзниците на Шаумян и компания, иначе казано – да се забаламосат „полезните идиоти”.

 

Но ако не е адресирано към болшевиките, „възванието” остава без адресат. От кого другиго в Русия биха могли да търсят помощ грузинските социалдемократи? Може би, от правителството в Уфа, което стои на позициите на Учредителното събрание? Да, но уфимското правителство е в такова незавидно положение в този момент, че едва ли би се занимавало с възможностите да подкрепя по някакъв начин закавказката демокрация срещу отоманската интервенция. „Бялото движение” стои на позицията за „единна и неделима Русия” и от него Жордания и Церетели не биха могли да очакват абсолютно нищо. Отделен въпрос е, че и „белите” в този момент технически не биха могли да се притекат на помощ на Тифлис.

 

Би могло да се предположи, че това е обръщение действително към „народните маси“ – работници, селяни и войници, с призив за събиране на материална помощ и за набиране на доброволци за борба със Султана. Тук бихме могли да кажем само, че лидерите на грузинските социалдемократи са били твърде интелигенти хора, пък и политическият им опит не е бил чак толкова малък, за да се надяват на стихийна подкрепа от трудещите се на Русия, които да се втурнат към Закавказието на помощ на местната демокрация.

 

Остава версията, че с въпросното „възвание към руската демокрация”, грузинските социалдемократи са блъфирали. В това че меншевиките не са имали никакви илюзии по отношение на болшевишката власт в Русия можем да се уверим не от приказките им, а най-вече от техните реални действия. Само месец по-късно, Закавказкият комисариат с всичките си министри грузинци ще изхвърли с въоръжена сила болшевиките от Абхазия, като по този начин ще пресече както московските аспирации към Сухуми, където временно е установена съветска власт, начело с Ефрем Алексеевич Ешба (Эшба), така и апелът за помощ към Отоманската империя, излъчен от местната абхазка аристокрация. [7]

 

През май 1918 година, Чхенкели информира от Батуми (където междувременно са подновени мирните преговори с Отоманската империя) Националния съвет на Грузия за станалото: „Турците решиха да изпратят войски за завземането на Сухуми и започнаха съответната подготовка. Но скоро те получиха съобщение за превземането на Сухуми от нашите войски и за пропъждането на болшевиките. Тази вест им подействува като гръм от ясно небе, защото те не очакваха такъв обрат на събитията и бяха принудени да се откажат от замислите си“. [7]

 

Няма никакви данни, по време на издаването на прословутото „Обращеніе Закавказской соціалъ-демократіи къ демократіи Россіи“ и на злополучните дебати върху него, да е имало каквото и да е реално (или дори въображаемо) сближаване между грузинските меншевики и болшевиките в Съветска Русия. Това е повече от естествено, защото в този момент болшевиките играят ролята на носители на великоруската идея дори и в очите на хора, ориентирани по принцип към „бялото движение” или към кадетите.

 

Така че, има сериозни основания да предположим, че „обръщението към руската демокрация” е било доста убедителен блъф, вероятно насочен към ушите на отоманската дипломация и военно командуване.

 

Само че, изглежда вместо турците, от блъфа са се уплашили азербайджанските депутати, които след „Мартенските събития” в Баку от 1918 година са имали крайно сериозни основания да изпаднат в ужас от перспективата за „дружба” с болшевиките.

 

Другият политик, погледнал сериозно на меншевишкия блъф, изглежда е бил самият Владимир Илич Ленин. Нека си спомним неговото настойчиво предложение към Степан Шаумян „да направи блок с Жордания”. Логиката на Ленин е ясна. Като много прагматичен политик, шефът на Совнаркома е искал Бакинският Съвет на всяка цена да излезе от пълната изолация, в която е изпаднал, ако не се броят съюзниците на болшевиките от бакинската секция на „Дашнакцутюн”.

 

Защо Ленин упорито увещава Шаумян да търси съюзници е близко до ума. Но до ден днешен, ние не знаем, какви са били основанията на Ленин да смята, че грузинските меншевики, в частност Ной Жордания, биха приели предложение за сътрудничество, идващо точно от Степан Шаумян.

 

От кореспонденцията на Ленин с Шаумян знаем, че по време на „Мартенските събития” десните есери в Баку са на страната на болшевиките. Шаумян пише, че те са се „държали великолепно” и са умирали на бойното поле заедно с болшевиките. След погрома над азербайджанците и „Мусават”, бакинските меншевики тръгват на сближаване с болшевиките или поне се опитват да получат от тях оръжие. Шаумян и компания са били достатъчно учтиви и с есерите и с меншевиките, защото последните са имали силно влияние в Каспийската военна флотилия, която по време на „Мартенските събития” подлага на немилостив обстрел азербайджанските квартали на Баку и изиграва много сериозна роля за победата на болшевиките.

 

Възможно е всички тези стечения на обстоятелствата да са дали основание на Ленин да изпрати указания на Шаумян да търси съюз с грузинските меншевики. Много е възможно за бакинските меншевики да се е предвиждала ролята на посредници в евентуални преговори между Шаумян и Жордания.

 

Разбира се, Ленин не може да не си е давал сметка, че специално в Баку зад всяка партийна политика наднича и някаква етническа ориентация. Бакинските меншевики не са били грузинци в по-голямата си част, а най-вече руснаци и арменци и това в определена степен би намалило ефективността на тяхното посредничество. Може би Ленин да е разчитал на един от лидерите на бакинските болшевики – грузинецът Джапаридзе. На него се приписва и спирането на мартенското клане през 1918 година и той е имал репутация на по-адекватен човек от Шаумян.

 

Точно тук, се появява „възванието към руската демокрация”, което да е дало на Ленин основания да гледа по-оптимистично на възможността за спазаряване между бакинските болшевики и тифлиските меншевики. Търсейки преди всичко начин да спечели време, Ленин дава указания на Шаумян да търси контакти с Жордания.

 

Изричното посочване на името на Ной Жордания също изглежда не е случайно. Вероятно Ленин е бил информиран, че течението сред грузинските меншевики, застъпващо се за независимост на Закавказието и за мир с Отоманската империя се оглавява от Чхенкели. Затова той търси друг контрагент в лицето на Ной Жордания. Най-вероятно в случая е ставало дума за приемане на желаното за действително, но болшевишкият лидер не е имал кой знае какви други полезни ходове в Закавказието в този момент.

 

Не е невъзможно, Ленин да е разчитал и на съдействието на германците, които в този момент стават все по-активни в Закавказието. Исторически доказан факт е твърдата позиция на германците, че Апшеронският полуостров и Баку са територия на Съветска Русия. В предишни части, беше показано как Германия последователно зачита владеенето на Баку от Съветска Русия. Дори, когато в Баку дебаркират английските експедиционни сили на генерал Дънстервил, германците се задоволяват само с уверенията на Ленин, че болшевиките ще изтласкат бързо англичаните от там.

 

В крайна сметка, това толерантно отношение придобива формата на международен договор. Това ще стане малко по-късно, в резултат на преговорите между Германия и Съветска Русия в края на юни – началото на юли 1918 година. Германците са силно заинтересувани от доставките на нефт и нефтопродукти от болшевишките си партньори и предлагат мащабни бартерни сделки – нефт срещу въглища. Установено е, че германското правителство дори предлага да съдействува за спирането на турската намеса в Закавказието.

 

На 27 август 1918 година е сключено допълнително споразумение към Брест-Литовския договор, което признава Баку като неоспорима територия на Съветска Русия. По същото допълнително споразумение, германците се изтеглят от Ростов на Дон и от други градове, които са окупирали, дълбоко в руска територия. Германия поема ангажименти за съвместна борба с болшевиките срещу подкрепяните от Антантата „бели“. Точно по този договор, вече официално, а не на база на устни уговорки болшевиките поемат ангажимента да доставят нефт и нефтопродукти срещу въглища. [4, стр. 13]

 

Всъщност, въглищата, които германците са доставяли на съветската страна са били добивани в Донецкия въглищен басейн, който по това време е част от независима Украйна и е на практика под немски контрол. С Допълнителното споразумение, Съветска Русия поема и ангажименти за количествата на доставките на нефт и нефтопродукти за Германия. Болшевиките се обвързват с обещание да доставят на германците една четвърт (1/4) от добивания в Баку нефт, независимо че самите те с голям труд осъществявали прехвърлянето за Астрахан на добития в Баку нефт. [5, стр. 340 - 341] (Въпросът е постоянна тема в кореспонденцията на Ленин и Шаумян, което се видя ясно в предишни части на този анализ).

 

Тези събития стават около пет месеца по-късно след описваните драматични събития около обявяването на независимостта на Закавказието и ролята на мюсюлманските парламентарни групи в него, но те едва ли са дошли на празно място. Затова би могло да се предположи, че в рамките на твърде задълбоченото сътрудничество на болшевиките и лично на Ленин с германския Генерален щаб е могло „вождът на световния пролетариат” да разчита на някакво влияние на германците върху грузинските социалдемократи – меншевики в Тифлис.

 

В крайна сметка, не без съжаление трябва да признаем, че разглежданият въпрос остава като обект за бъдещи изследвания. Интригата около обръщението на грузинските меншевики към „руската демокрация”, остава твърде неизяснена. Около нея могат да се правят обосновани предположения и спекулации, но тя заслужава допълнително и много задълбочено изследване.

 

Вижда се, че този демарш на грузинските социалдемократи има изключително силно въздействие върху азербайджанските парламентарни фракции в Тифлис и по неочакван начин допринася за консолидирането на тяхната позиция по въпроса за независимостта и за рязкото усилване на натиска им в посока на обявяване на независимост на Закавказието и сключване на мир с Отоманската империя.

 

Използувана литература:

[1] Протоколы заседаний мусульманских фракций Закавказкого Сейма и Азербайджанского Национального Совета 1918 г., Национальное архивное управление Азербайджанской республики, Главный редактор и автор предисловия А. А. Пашаев, “Adiloğlu” nəşriyyatı, Баку 2006 г.

[2] Закавказский сейм: Стенографический отчет, Сесия первая, Тифлис, 1918 г.

[3] Ментешашвили Автандил, Из истории взаимоотношений Грузинской демократической республики с советской России и Антантой. 1918–1921 гг., http://sisauri.tripod.com/politic/index2.html

[4] Василенко, А. Б., Каспийская нефть в геополитической стратегии руководства Советской России (1917-1922 гг.); В: Нефть страны Советов. Проблемы истории нефтяной промышленности СССР (1917-1991), под общей редакции В. Ю. Алекперова, Российская академия естественных наук, Секция нефти и газа, М., Древлехранилище, 2005, стр. 8 – 43.

[5] Косторниченко, В. Н., Концессионная политика советского руководства в нефтяной промышленности в 20-20-е годы ХХ века; В: Нефть страны Советов. Проблемы истории нефтяной промышленности СССР (1917-1991), под общей редакции В. Ю. Алекперова, Российская академия естественных наук, Секция нефти и газа, М., Древлехранилище, 2005, стр. 332 – 396.

[6] Документы и матерьялы по внѣшней политикѣ Закавказья и Грузии, Типографія Правительства Грузинской Республики, Тифлисъ, 1919 годъ, http://apsnyteka.org/2895-dokumenty_i_materialy_po_vneshnei_politike_zakavkazya_i_gruzii_1919.html

[7] Централен държавен исторически архив на Република Грузия, фонд 1823, опис 2, дело 1, листове 207 и 208. Цитирано по: Ментешашвили Автандил, Из истории взаимоотношений Грузинской демократической республики с советской России и Антантой. 1918–1921 гг. (Виж бележки 48 и 49).

 

Публикувана в Гледища

Този текст е продължение от първата част, в която бяха проследени събитията в Закавказието от Февруарската революция 1917 година до 28 май 1918 година, когато на мястото на разпадналата се Закавказка федеративна демократична република са се появили три нови свободни държави – по реда на обявяване на независимостта им, това са Грузия, Азербайджан и Армения: http://svobodennarod.com/views/item/6011-patyatkam-azerbaydzhanskata-demokratichna-republika.html

 

Омраза от пръв поглед

Както вече беше изяснено в предишната част, враждебността между болшевиките и Закавказкия сейм е „изначална“. Болшевиките влизат в конфронтация от самото начало не само с акта на свикване на Закавказкия сейм, те са категорично против всякакви идеи за независимост на Закавказието и за отделяне от (вече) съветска Русия.

На 10 февруари 1918 г. Тифлис се провежда първото заседание на Закавказкия сейм. Събранието е открито от председателя на временното бюро по свикването на Сейма – Николай Семьонович Чхеидзе. На 13 февруари 1918 г., се провежда второто заседание на Закавказкия сейм и на него Николай Чхеидзе е избран за негов председател. Интересно е, че кандидатурата на Чхеидзе е издигната от представител на арменската социалистическа и националистическа партия „Дашнакцутюн“ – Ованес Качазнуни (среща се и като Каджазнуни) – бъдещият първи министър председател на Арменската република. Кандидатурата на Николай Чхеидзе, издигната от Качазнуни е подкрепена от представители на всички фракции в Закавказкия сейм.

В негова полза се изказват: Григол Лордкипанидзе от фракцията на социал-революционерите (есерите); Мамедхасан Джафаргулу оглу Хаджинский (в съветската и в руската литература той е известен като Маммед Гасан Джафаргулу оглы Гаджинский; на азербайджански името му се изписва Məmmədhəsən Cəfərqulu oğlu Hacınski) от мюсюлманския социалистически блок; Ной Висарионис дзе Рамишвили от фракцията на социалдемократите-меншевики; Мир Якуб Миразис оглу Мехтиев (на руски: Мир Ягуб Миразиз оглы Мехтиев; на азербайджански: Mir Yaqub Mirəziz oğlu Mehdiyev) от Партията на мюсюлманите в Русия „Иттихад“; Рустамбеков от партията „Мусават“; Георгий Ласхишвили (бъдещият министър на народното образование на Грузинската демократична република) от социалистите-федералисти и национал-демократът Гиорги Гвазава. [9, стр. 1]

Болшевиките остро протестират срещу свикването на Сейма и се опитват да вдигнат метеж срещу него. В деня на свикването на Сейма, Краевият и Тифлиският комитет на РСДРП (болшевики) организират многолюден протестен митинг с цел проваляне на заседанието. По заповед на Закавказкият комисариат, митингът е разпръснат, като се стига до стрелба.

Тези събития са коментирани от социалдемократа-меншевик Евгений Гегечкори в неговия отчет за работата на Закавказкия комисариат. Според Гегечкори, причината за упражненото насилие е била в агресивното поведение на участниците в митинга, които са призовавали за свалянето на Закавказкия комисариат и за възпрепятствуване на работата на Закавказкия сейм. [9, стр. 10]

Според Евгений Гегечкори, болшевиките са извършвали последователна подривна дейност срещу Закавказкия комисариат, която „особено се е засилила, след като Совнаркомът е назначил Степан Шаумян за извънреден комисар на цял Кавказ през януари 1918 година. Закавказкият комисариат му предложил в рамките на 24 часа да напусне територията на Закавказието, заедно със секретаря си. При неизпълнение на тези условия, той е подлежал на арестуване. Степан Шаумян се скрил и от тогава започва тази история (митингът, който е прераствал в метеж, бел. авт.), която се разраства като снежна лавина и се разразява катастрофа – катастрофата в Александровската градина (има се пред вид митингът, разгонен с изстрели, бел. авт.)“.

Като истински социалдемократ, Гегечкори е силно фрустриран от факта, че е използувано насилие срещу митинга. Пред Сейма той заявява, че това е „твърде прискърбен факт, нежелателен, тук две мнения не може да има…“. [9, стр. 10] От коментара на Гегечкори се разбира, че на 10 февруари 1918 година, Закавказкият комисариат и щабът на охраната са получили сведения, че лица, които подлежат на арестуване се намират на митинга и насъскват тълпата срещу Сейма. Нямало друг начин, освен да се използува сила, за да бъдат арестувани въпросните лица. В резултат на това един милиционер бил убит, един бил обезоръжен и един бил ранен.

Закавказкият комисариат назначава комисия, която да разследва случая, но без особен ентусиазъм. Както отбелязва Ной Жордания в мемоарите си: „върховете от самото начало знаеха, че резултатът от разследването ще си остане заметен под килима. В този период аз (Ной Жордония, бел. авт.) смятах репресиите срещу болшевиките за задължителни: не трябваше да им се дава възможност да действуват“. [12, стр. 9]

Всъщност, още в средата на ноември 1917 г., болшевиките в Закавказието са взели категоричното решение да се конфронтират до край със Закавказкия комисариат, иначе казано с всякакви автономистки тенденции и с политическите сили, които не признават върховенството на Совнаркома, възцарил се след октомврийския преврат. Това се вижда от телеграмата на Степан Шаумян до В. И. Ленин от 23 ноември 1917 г., в която се казва дословно:

„Ние обявихме война на Закавказкия комисариат, като контрареволюционен. Голяма част от гарнизона е на наша страна. Ние можем с помощта на армията да заставим комисариата да признае властта на Съвета народните комисари. Молим незабавно да ни съобщите, какво да става“. [6, док.№2]

На 25 ноември 1917 година, Шаумян отново телеграфира на Ленин:

„Организира се закавказка власт от оборонци и националисти, начело с Гегечкори, които не признават властта. Ние им обявихме война, обявявайки тази власт за контрареволюционна. Войската разглежда техните действия като отделяне от революционна Русия.
Турция се съгласи на примирие. Необходимо е присъствието на ваши представители за участие в преговорите за примирие. Възможно е, опирайки се на войската и на бакинския съвет, да се застави местната власт да признае вашата власт… С. Шаумян“. [6, док.№3]

Вижда се по безспорен начин, че още от първите дни след Октомврийския преврат, Степан Шаумян и съмишлениците му са готови да тръгнат с въоръжена сила срещу единствения колко-годе представителен и легитимен орган на управление в Закавказието. Те се противопоставят и на сформирането на Закавказкия комисариат и на свикването на Закавказкия сейм, като са готови да леят кръв и неприкрито подстрекават към метежи.

Това е лесно обяснимо, защото сформирането на Закавказкия комисариат е своего рода единодушен вот на недоверие на всички политически сили в Закавказието срещу болшевишката власт. Свикването на Закавказкия сейм пък е аналогичен акт на свикването на Учредителното събрание, което болшевиките разгонват по най-циничен начин, след като установяват, че депутатите, сред които преобладават социалдемократите-меншевики и есерите, нямат намерение да признаят властта на организаторите на Октомврийския преврат.

Отговорът на Совнаркома, респективно на Ленин не е наличен до този момент, но известно е, че опитът да се подчини Закавказието със силите на застаналите на страната на болшевиките части на оттеглящия се Кавказки фронт се проваля. На Степан Шаумян се налага да се прехвърли в Баку, заедно с известен военен контингент, застанал на страната на болшевиките.

Всъщност, Шаумян и съмишлениците му са имали най-сериозни намерения по отношение на завземането на властта в Тифлис. В периода 2-7 октомври 1917 година, в Тифлис се провежда първият Кавказки конгрес на РСДРП (болшевики). Конгресът избира Кавказки краеви комитет на болшевишката партия, приема резолюция по актуалните въпроси на деня, както и по актуалните въпроси на деня, както и по националния и аграрния въпрос. Приема се резолюция и по организационните въпроси. [4, стр. 233]

На същия този конгрес е избрано и Кавказко бюро на военната организация на болшевишката партия, в което ще влезе и бъдещият герой на „Мартенските събития” и на болшевишката диктатура в Баку – Григорий Корганов. [10, стр. 94]

Историците (особено азербайджанските) обръщат специално внимание на факта, че сред делегатите на въпросния конгрес, които са точно 30 (тридесет) няма нито един азербайджанец. На конгреса не е представена и мюсюлманската социалдемократическа партия „Хюммат” (по-известна под руското си название – „Гуммет”). [10, стр. 94]

Друг азербайджански историк – Елдар Исмаилов, търси и етнически подтекст в тези събития. Той обръща внимание на факта, че вестниците „Кавказский рабочий” (на руски език), „Брдзола” (на грузински език) и „Бавори крив” (на арменски език) са били официално посочени като печатни официално посочени органи на Краевия комитет. За сметка на това, вестник на азербайджански не е бил нито посочен като болшевишки орган, нито пък е било предложено да се учреди подобно издание. „едва ли това е било случайно”, пише Елдар Исмаилов. [11, стр. 201-202]

Това разбира се, би могло да се приеме просто като признание за слабото влияние на болшевиките сред азербайджанците, но Елдар Исмаилов е доста по-краен и вижда в тези събития (създаването на болшевишкия краеви комитет) далече отиващи замисли на арменската общност в Закавказието. Той пише:

„Въпреки това, може да се предположи, че самото начинание със създаването на единен Кавказки болшевишки комитет не е била нищо друго, освен един от първите неуспешни опити да се осигури господството на арменския политически елит в мащабите на цял Кавказ”. [11, стр. 202]

Шаумян и болшевиките не успяват да се задържат в Тифлис и заедно с лоялните към тях въоръжени сили се изтеглят в Баку. Войната на болшевиките срещу всички останали в Закавказието вече е обявена. Скоро тя вече ще се води по най-жесток начин и ужасените жители на Баку ще преживеят така наречените „Мартенски събития“, представляващи откровен погром на болшевиките, подкрепени от арменските социалисти – националисти от „Дашнакцутюн“, които изиграват ролята на „полезни идиоти“, според крилатата фраза на В. И. Ленин. [5]

Страховитият погром над азербайджанското население и над партията „Мусават“ в Баку, укрепва властта на Степан Шаумян и съмишлениците му болшевики над града, Апшеронския полуостров, част от Бакинска губерния и най-вече над добива на нефт в региона. Показателно е, че в историческото си писмо, в което излага гледната си точка за клането в Баку в края на март – началото на април 1918 година, Шаумян отделя повече място на въпроса за национализацията на нефтената индустрия, банките и търговския флот, отколкото на започналите военни действия на Турция срещу Закавказкия сейм. Той пише:

„След победата, която удържахме в Баку, Съветът се укрепи [на власт] окончателно и ние имаме възможността да проведем сериозни мероприятия. Отдавна е решена национализацията на нефтената промишленост, която смятаме да осъществим. Сега вече ние се разпореждаме с нефта. Първите три шхуни [с нефт] ние вече изпратихме в Астрахан, заедно с нашия представител Саак Тер-Габриелян (Сталин го познава). Той ще живее в Астрахан. С искания по адрес на Съвета се обръщайте към него. Едновременно с това, трябва да се национализират и банките и морският транспорт. Последният също се намира на наше ползуване след събитията. Засега ние обложихме капиталистите с данък от 50 милиона руб[ли]“. [6, док.№5]

Няма съмнение, че за Совнаркома, удържането на Баку в този момент е било от стратегическа важност, заради доставките на нефт и нефтени деривати. Те са били от съдбоносна необходимост, както за болшевишката власт, така и като разменна монета във взаимоотношенията с германците, след сключването на мирния договор от Брест-Литовск. Това ще се види по безспорен начин в по-нататъшното изложение.

За Шаумян обаче нещата са стояли другояче. През цялото време, той размишлява как да се разпростре властта на болшевиките над цялата територия на Закавказието, търси съюзници за тази операция и води много интензивна подготовка за военна инвазия в територията, контролирана от Закавказкия сейм.

Степан Шаумян и съмишлениците му в Баку много умело се възползуват от проблемите на Закавказкия комисариат и на Сейма в преговорите с Отоманската империя. Изследователите някак си подминават факта, че болшевиките избират деня за началото на атаката си срещу азербайджанците в Баку като цяло и в частност срещу омразната им партия „Мусават“ точно в момент, когато Закавказкият комисариат и Сеймът в Тифлис са изцяло ангажирани с проблемите с Отоманската империя и изобщо не могат да реагират на ставащото в Баку, дори и да биха пожелали да го направят.

Още две седмици преди Сеймът да бъде свикан, армията на Отоманската империя се възползува от пълното разпадане на руската армия на Кавказкия фронт и започват настъпление на Ерзерумското, Ванското и Приморското направление. Град Ерзинджан, където е сключено примирието е превзет „от движение“, а на 29 януари (11 февруари) 1918 година, войските на Султана вече маршируват по улиците на Трапезунд. [7]

На 27 февруари (12 март) 1918 година, арменските национални части, които се сражават на Ардаханското направление, започват общо отстъпление. Падането на Ардахан е сигнал за отстъпление и на арменските части и на цивилното арменско население и от Ерзерум. Западна Армения отново е в ръцете на Отоманската империя. [7]

Закавказкият сейм няма полезен ход в тази ситуация и на 1 (14) март 1918 година започва преговори за мир в Трапезунд. Преговорите са неравни и много тежки, както поради военното превъзходство на Отоманската империя, така и поради сключения на 3 март (по нов стил) 1918 година Брест-Литовски мирен договор между Съветска Русия и Централните сили, в това число и с Отоманската империя. Докато преговорите се водят, напредването на армията на Султана продължава и на 23 март (5 април) 1918 година, ръководителят на Закавказката делегация – Акакий Иванович Чхенкели на практика признава неизбежността на предстоящите големи отстъпки на Закавказието пред Отоманската империя. [7]

Точно към тази дата, болшевиките в Баку вече са приключили с погрома над азербайджанците и с ликвидацията на политическото присъствие на „Мусават“ в града. Макар и много затруднен с комуникациите (особено със Совнаркома в Москва) има несъмнени данни, че Степан Шаумян и другарите му са получавали постоянно информация от различни източници в Тифлис и са се ориентирали в обстановката. В писмото си до Съвета на народните комисари от 13 април 1918 година, Шаумян изрично пише: „От телеграмата на Жордания знаем, че войната с Турция вече е започнала“. [6, док.№5] В същото писмо, Шаумян споменава и за друг свой източник на информация от първа ръка: „Интересна е и радиограмата на члена на Закавказкия сейм Тер-Газатян, който по време на сраженията се оказа в Баку“. [6, док.№5]

Болшевиките в Баку са имали възможността да следят с достатъчно голяма точност събитията в Тифлис (а от там и в Трапезунд) и да са в течение на проблемите на Закавказкия сейм. Затова те си позволяват да предприемат открити военни действия срещу азербайджанците и срещу „Мусават“. Клането по време на „Мартенските събития“ не е резултат на спонтанно избухнала битка. Има повече от многобройни доказателства, при това от болшевики – участници в събитията, че атаката е била подготвяна предварително, координирана, имало е установена парола за началото на нападението.

Шаумян и другарите му просто са изчакали точния момент и са нанесли удара по най-болезнен начин. Би било логично от Тифлис да има остра реакция, но такава не идва. Шаумян пише до Съвета на народните комисари по този повод:

„Такова е нашето положение. Смятаме, че ще излезем победители. Тифлиските власти, начело с меншевиките се държат двусмислено. Тук в Баку, всички партии се смириха, десните есери се държаха великолепно, биха се и умираха заедно с нас. Сега и меншевиките искат оръжие и обещават подкрепата си. Изпращам радиограмата им в Тифлис в отговор на Жордания“. [6, док.№5]

От тук нататък, поведението на болшевиките в Баку следва френската поговорка, че апетитът идва с яденето. Впрочем, в затруднената си комуникация с Москва, Шаумян „дипломатично“ представя наказателните акции на болшевиките около Баку като отбранителни боеве. За наказателната операция на болшевиките и отрядите на „Дашнакцутюн“ в Шемаха, Шаумян съобщава следното във вече многократно цитираното писмо от 13 април 1918 година:

„В момента ние се намираме в състояние на непрекъсната война. В течение на последната седмица се бихме и в Шемаха. Срещу 3 хилядния отряд, изпратен от Елисаветполския мюсюлмански национален комитет, ние изпратихме свои отряди, които според получените вчера сведения са били разбити и отстъпват, като заедно с тях отстъпва 25-хилядното арменско и молоканско население на уезда. Вчера беше изпратен нов наш отряд с артилерия и картечници. Пак вчера получихме съобщение, че от Елисаветпол са тръгнали нови два ешелона с мюсюлмански войски, начело с грузинския княз Магалов. Не са завзели ст[анцията] Аджикабул на 4-и часа път от Баку. Там се съсредоточават и местните банди на мюсюлманите. Значителни сили се окопават и южно от Баку, в Салян, където е пристигнала дивата дивизия от Ленкоран с артилерия“. [6, док.№5]

Тази информация е опит да се прикрие мащабната наказателна акция, предприета от Бакинския Съветпо това време, както и конфликтите с други етнически групи в региона като лезгините. Шаумян знае, че в Москава не са толкова войнствено настроени, що се отнася до Закавказието, че там приоритетът е опазването на нефтените находища и затова умело представя собствената си офанзива като отбранителни сражения. Разбира се, по това време нищо не заплашва болшевиките в Баку, по думите на един от чуждестранните консули „в града не е останал нито един по-значителен мюсюлманин“, а неорганизираните азербайджански въоръжени формирования са в „глуха защита“. Шаумян обаче си има начертана стратегия и затова постоянно подхранва напрежението в Совнаркома. Във всяко от следващите си съобщения той постоянно ще коментира и анализира различни заплахи, най-вече от немско настъпление към Баку, които никога няма да станат факт. [6] [8]

Интересно е последното изречение от последния цитат, където се съобщава, че в населеното място Салян е пристигнала „Дивата дивизия“ от Ленкоран. Това влиза в буквално противоречие със собствените твърдения на Шаумян, че се е бил с „Дивата дивизия“ в Баку. Някои не особено прецизни автори и до ден днешен твърдят, че „пристигането на „Дивата дивизия“ в Баку е отключила „мартенските събития“ и клането над азербайджанското население“. Тук виждаме, че след „Мартенските събития“, в които уж е била ангажирана, „Дивата дивизия“ изведнъж се появява на съвсем друго място, като е пристигнала там от Ленкоран – град, който е твърде далече от Баку.

В друга статия вече беше дадено подробно обяснение за несъстоятелността на спекулациите около несъществуващото участие на „Дивата дивизия“ в боевете в Баку в края на март – началото на април 1918 година. [5] Тук просто маркираме подхода на Шаумян, който постоянно плаши „Центъра“ с нечие нашествие, а едновременно с това излага своите планове за настъпление към Елисаветпол и дори към Тифлис. И наистина, на 14 май 1918 година, той вече се е заел сериозно да обработва Совнаркома в полза на евентуалното съюзяване с намиращия се в Персия отряд на Бичерахов. [6, док. 7] В писмо до Съвета на народните комисари той пише:

„Изпращам Ви радиотелеграфическото запитване, изпратено от представителя на Ензелийския Военно-революционен комитет до Бичерахов и два отговора на последния, които дават картина за положението в Персия. За Бичерахов вече Ви писах. Това е безпартиен човек, по своему предан на Русия, желаещ да спаси нашето имущество и да го изведе от Персия. Сега той издържа отряди със средствата на англичаните и смята за необходимо, както ще видите от радиограмата, [да се води] съвместна работа с нас против Турция. Вече ви писах, че възложих на Военно-революционния комитет да изясни окончателно позицията на Бичерахов и на генерал Баратов. Очевидно, с тази цел му е било изпратено (на Бичерахов) това запитване“. [6, док. 7]

Макар и разгромил партията „Мусават“ в Баку и „респектирал“ до немай къде местното азербайджанско и въобще – мюсюлманското население, Бакинският Съвет търси под дърво и камък нови съюзници. Въпреки триумфалните рапорти за победата от „Мартенските събития“, положението в Баку е меко казано тежко. На 14 май 1918 година, Шаумян докладва в Москва:

„Продоволственият въпрос в Баку силно ни затруднява. Работниците гладуват. На основа на глада и на страха от турците има силно брожение сред масите. За това вече ви писах, по-подробно ще ви пиша следващия път“. [6, док. 7].

Тук сме свидетели на типичния за Шаумян манипулативен стил при връзките му с „Центъра“. Той едновременно се хвали с огромни постижения (най-вече военни) и едновременно с това непрекъснато се моли за всякаква помощ, аргументирайки се с най-различни аргументи – от военни, през икономически, та до чисто битови.

Буквално в предишното си писмо той се хвали до небесата, че населението в Баку напълно се е консолидирало около болшевиките, дори и мюсюлманите. (Знаменитата му реплика: „Мюсюлманската бедното силно пострада, но сега тя се сплотява около болшевиките и около Съвета“ [6, док.№5], ще остане като пример на безпримерен цинизъм, но при политическите деятели на това качество се гледа по-скоро положително).

Сега обаче, вождът на бакинския пролетариат е силно притеснен и е готов да се хване като удавник за сламка за всяка възможност. На него остро не му достигат военни командири, не му достига оръжие, след известно време ще започнат да не му достигат и хора. И затова, той хвърля сериозни усилия и прави нетипични за темперамента си компромиси, за да привлече на своя страна Лазар Фьодорович Бичерахов и неговия отряд.

Шаумян не спира от една страна да търси контакти с Бичерахов в Персия и да се опитва да го привлече на помощ на Бакинския Съвет, а от друга страна, постоянно бомбардира „Центъра“ с внушения за важността на планирания от него съюз.

 

Всъщност, чия подкрепа търси така настоятелно Степан Шаумян?

Лазар Фьодорович Бичерахов е от осетински произход (на осетински: Бичерахти Лазæр). Той е роден на 15 ноември 1882 година в Санкт Петербург. Почива на 22 юни 1952 година в Германия.

Лазар Бичерахов е служил в Първи Планиско-Моздокски полк в периода 1911 – 1914 година. Участва в Първата световна война. На 3 август 1914 година е уволнен от армията с императорски указ с чин „подесаул” поради заболяване и му е отпусната пенсия. [13] По-късно обаче отново е призован под знамената, този път в допълнително сформирания Втори Планиско-Моздокски полк. С императорски указ от 29 септември 1915 година е повишен от „есаул” на „войскови старшина” със старшинство от 19 януари 1915 година. Наградата е „за отличия в делата срещу неприятеля”. [14]

В периода 1915 – 1918 г., служи в експедиционния корпус на генерал Баратов в Персия. Там той командува Терския казашки отряд, като войскови старшина. Награден е с орден Свети Владимир 4-та степен. [2, стр. 25]

В началото на 1918 година, Бичерахов сформира в Персия отряд от около хиляда души, който преминава на служба при англичаните. Той обаче искал да върне отряда си, който се е състоял в значителна степен от казаци и от негови сънародници – осетинци, у дома. Това го кара да влезе в преговори с болшевиките в Баку и лично със Степан Шаумян за сключване на тактически съюз, насочен официално срещу турските претенции в Закавказието. Едновременно с това, Бичерахов насърчава амбициите на Шаумян за настъпление срещу Елисаветпол и дори срещу Тифлис. Просто, това е маршрутът за завръщането на отряда му в Осетия в Северен Кавказ.

Ленин, който по принцип изпада във възторг от постиженията на Бакинския Съвет и лично на Шаумян в изтребването на азербайджанците и в разгрома на мусаватистите, все пак се опитва деликатно да обясни на лидера на бакинския пролетариат, че грубата сила е хубаво нещо, но само тя не стига. На 14 май 1918 година, Ленин изпраща на Шаумян писмо, в което се пледира за повече поврътливост и дипломатичност. Ленин пише:

„ … Много ви благодаря за писмото. Ние сме във възторг от вашата твърда и решителна политика. Съумейте да съедините с нея и възможно най-предпазливата дипломация, която ни предписва безусловно сегашното възможно най-трудно положение – и ние ще победим. Трудностите са необятни. За сега ни спасяват единствено противоречията и конфликтите и борбата между империалистите. Умейте да използувате тези конфликти: за сега трябва да се научим на дипломация. …“. [6, док.№8]

На 24 май 1918 година, Ленин отново наставлява с нарочно писмо Шаумян за необходимостта от по-голяма гъвкавост и дипломатичност. Ленин пише: „… Използувам случая, още един път да Ви изпратя няколко думи (неотдавна пак имах случай да Ви изпратя писмо; получихте ли го?). положението на Баку е трудно в международно отношение. За това бих Ви посъветвал да се опитате да направите блок с Жордания. Ако е невъзможно – трябва да се лавира и да се протака решението, докато не укрепнете във военно отношение. Трезва преценка и дипломация за протакане – помнете това. …“. [6, док.№12]

От писмото на Ленин се виждат поне няколко неща. Едното е, че Ленин е убеден, че Шаумян поддържа определени контакти с определени среди в Тифлис, както беше вече посочено по-горе. Само че, Шаумян използува тези контакти най-вече като източници на информация – така той избира момента за „Мартенските събития“, докато Ленин иска нещо доста по-различно. Това е второто заключение от писмото на Ленин.

За разлика от Степан Шаумян, който неудържимо се стреми към военна конфронтация със Закавказкия сейм и иска да щурмува Елисаветпол и дори Тифлис, Ленин предлага съвсем друга линия на своя стар познайник. Владимир Илич съветва Шаумян да намери нови „полезни идиоти“, с чиято помощ да се опита да се стабилизира и да не бъде „сам войн“ в Баку и Заквказието. Ленин непрекъснато настоява да се печели време, докато Шаумян не спира да бърза. Както често става в болшевишките среди, Ленин се оказва по-добрият тактик, но когато това става ясно вече е много късно.

Междувременно, скоростта на събитията нараства. Настъплението на отоманските войски е подновено, като на 12 (25) 1918 година вече е паднал и Карс и войските на Султана се насочват към Александропол. На 23 май 1918 г., Шаумян телеграфира на Ленин, че на 13 май 1918 турците са поискали да бъдат пропускани безпрепятствено по ж.п. линията Александропол – Джулфа. На 16-ти май отоманските войски са завзели Александропол, а на 17-ти са поискали „да им се осигури свободен достъп до Джулфа“. [6, док.№9] Арменското население от Александрополски уезд, заедно с населението на Сурмалински уезд бяга без да хваща вяра на уверенията на турските офицери, че няма да го закачат. Информаторът на Шумян е повече от надежден – това е членът на Закавказкия комисариат – министърът на финасите Хачатур О. Карчикян.

Вече е трудно да се прецени, доколко Шаумян използува присъщия си стил за да тласне Москва към по-бързо взимане на решения или наистина е изпаднал в паника, но в същия ден той телеграфира още следното:

„Събитията в Закавказието се развиват много бързо. Всички съобщения от Тифлис говорят за подготовката на поход към Баку от страна на турците. Необходима ни е спешна помощ, пътят Петровск – Червленная още не е отворен. Връзката със Северен Кавказ е много лоша – през Батайск. Помощ от Северен Кавказ до момента няма, нуждаем се от команден състав, оръжие, самолети. Очаквам указания относно силите [от] Персия. Ако не получа указания навреме, ще действувам по собствено усмотрение“. [6, док.№9]

Шаумян става нервен. На пръв поглед, той не би трябвало да се притеснява чак толкова много от настъплението на отоманските войски. Все пак, Съветска Русия и Империята на Султана са в мир – Брест-Литовският договор е сключен и турците използуват широко неговите клаузи за да аргументират териториалните си претенции. Чисто теоретически, турското настъпление е проблем на Закавказкия сейм и на опонентите на Шаумян в Тифлис.

Но това не е точно така. Шаумян е изключително обезпокоен от обявяването на независимостта на Закавказието. Макар че Закавказката демократична федеративна република ще прекрати съществуването си само след няколко дни, самото й съществуване е достатъчно за да се превърне в правно основание за започване на „прокси война” в която войските на Закавказието, подкрепяни от Отоманската империя да се отправят към Баку, за да установят контрол над града и не по-малко важно – над нефтената му индустрия. Както се вижда от кореспонденцията на Шаумян с Ленин, шефът на Бакинския съвет поддържа контакти и с английски дипломати, а техните мнения също не му действуват успокоително.

На 24 май 1918 г., Шаумян изпраща писмо до Съвета на народните комисари, в което негодува срещу продължаващата липса на достатъчно мощна радиостанция за нуждите на бакинските болшевики и доразвива информацията, която е изпратил с радиограма на предишния ден. След като информира за предполагаемите стратегически цели на турското настъпление – влизане в Северна Персия („силно туркофилска“ според оценката на Шаумян) и създаване на мощна мюсюлманска армия, следва поредната информация за заплахите към Баку:

„Едновременно, ние получаваме съобщение след съобщение от Тифлис за това, че главното искане на турците и германците в Батум е прехвърлянето на войски в Баку. В Тифлис се усилва германо-турската „ориентация“. Вчера английският консул ми прочете писмо, получено от тифлиския английски консул, с клеймо от 10 май (днеска е 24-ти), в което се отбелязва, че даже най-верните приятели на англичаните (очевидно арменците) се отвръщат от тях и на англичаните не им остава нищо, освен да избягат от там“. [6, док.№11]

От този текст се вижда, че Шаумян е бил в постоянна връзка с английската дипломация – най-вероятно чрез английски консул в Баку и / или пък чрез някой от английските консули в Персия, който е бил активен и в Баку. Знаем и за постоянната кореспонденция на Шаумян с членове на Закавказкия комисариат и на Закавказкия сейм. Въпреки, че е техен яростен и официален противник, Шаумян няма нищо против да черпи информация от отделни техни членове. Това разбира се, е било натоварено и с определен риск, защото всеки е интерпретирал информацията така, както му е било изгодно.

Шаумян не е имало от къде да знае пълни подробности за германо – турското споразумение за разделяне на зони на влияние в Закавказието, според което германските интереси са преди всичко в Тифлиска губерния, тоест в Грузия. Германците не са имали намерение да изпращат войски в Баку, въпреки постоянните страхове на Шаумян. Дори и след първото дебаркиране на английски военен контигент в Баку след падането на Шаумян от власт в Бакинския Съвет и установяването на така наречената „Диктатура на Центрокаспия“ от социалдемократи-меншевики, есери и „Дашнакцутюн“, германците се съгласяват лесно да не изпращат войски към Баку, срещу голото обещание на Ленин, че болшевиките ще пропъдят англичаните от там. Това се вижда от телеграмата на Ленин до неговия съмишленик Колесов в Ташкент от 23 август 1918 година, в която се казва:

„В Баку са дебаркирали англичаните и там положението е неустойчиво. Немците са съгласни да гарантират, че няма да започнат настъпление към Баку, ако изгоним от там англичаните. Неизвестно е как ще се подредят там нещата. За военната помощ не знаем къде е.

Смятаме, че е блокирана под Царицин. По отношение на посланниците и консулите ви съветваме да се държите изчаквателно, като ги държите под троен надзор и арестувате подозрителните лица, които влизат с тях в контакт.

Обмисляме и подготвяме известна помощ за вас, но да обещаем със сигурност не можем, тъй като всичко зависи от това, ще успеем ли да изгоним англичаните от Баку или те ще успеят да завземат част от Каспийския бряг“. [8, док.№45]

Но да се върнем към събитията от месец май 1918 година. Както се вижда, бакинските болшевики са имали доста информация за ставащото в Тифлис, като са поддържали връзка, както с дейци на Закавказкия комисариат и Сейма, така и с консулите на страните от Антантата. За контактите с английските консули има съвсем преки свидетелства, идващи лично от Шаумян. По тази причина, в Баку съвсем на време узнават, при това от „явни източници“ за подготвящата се грузинска независимост и за предстоящата намеса на Германия в Закавказието. В цитираното вече писмо то 24 май 1918 година, Шаумян пише:

„Вие вероятно вече знаете, че правителството на Гегечкори се оказа твърде „ляво“ и го замени Чхенкели. Прилагам изрезка от „Бакинский рабочий“ с преглед на печата, където се цитира мнението на тифлиския арменски ментшевишки вестник „Пайкар“ (орган на областния комитет на меншевиките). Дашнаците са получили съобщение от Тифлис, че в Батум обещават на грузинците автономия под протектората на Вилхелм. Цялото останало Закавказие трябва да стане автономен Азербайджан“.

Индикатор за сериозността на ситуацията е реакцията на Съвета на народните комисари в лицето на неговия председател Ленин и „завеждащия въпросите на Съвета на народните комисари“ – Владимир Бонч-Бруевич. Още на същия ден – 23 май 1918 година, те изпращат радиограма до Бакинския Съвет, с която го уведомяват, че Совнаркомът се е разпоредил да се окаже спешна помощ на болшевиките в Баку. Текстът на радиограмата е:

„Съветът на Народните Комисари постанови: да се изпрати незабавно по вода от Царицин за Баку голямо количество [пшеница] на разположание на Бакинския Съвет, с оглед на това, на първо място и безусловно да бъде обезпечена работата по добиването на нефт в най-голямо количество“. [6, док.№10]

Всичко е казано много ясно и без увъртания. В Баку се изпраща храна, за да не спира добивът на нефт. Нефтът е от първостепенно значение и Бакинският Съвет трябва да обезпечи добивът му „в най-голямо количество“. Още повече, че бакинският нефт е необходим на „Центъра“ не само за собствените му нужди, но и за да „откупува“ добронамереното отношение на своите първоначални работодатели от германския генерален щаб. Въпреки собствените си проблеми, Совнаркомът не забравя да заделя количества за Германия.

И точно тук се вижда разминаването не само в тактиката, но и в стратегическите намерения на Совнаркома и Ленин от една страна и доминирания в моменат от болшевиките Бакински Съвет и Степан Шаумян от друга. Ленин настоява за печелене на време, за „блок с Жордания“, за търсене на тактически времнни съюзници, докато въпреки всички оплаквания за рискове и заплахи, с които бомбардира Совнаркома, Шаумян се готви за агресия и настъпление срещу все още единното и вече официално независимо Закавказие.

Точно в това разминаване се вижда, че въпреки непрекъснатите оплаквания на Шаумян за недостиг на какво ли не и за какви ли не заплахи от немци, турци, сеймовски войски и така нататък, лидерът на Бакинския Съвет последователно се готви за война и за настъпление. На първо място, той е вперил очи в Елисаветпол, който много скоро ще стане временна столица на Азербайджанската демократична република. В писмото си от 24 май 1918 година, Шаумян съобщава фактите едно към едно:

„ … Прехвърлям се на въпроса за нашите най-близки военни цели. Както вече ви съобщих, ние се готвим в най-близко време да тръгнем към Елисаветпол. Ние прихванахме телеграфни разговори от Елисаветпол за готвещо се там придвижване към Баку с редовни войски (по сведенията [с които разполагаме] в Елисаветпол те са вече около 6000 начело с грузинския княз Магалов). Преди 4 дни, нашите отряди в Аджикабул вече имаха сблъсъци с тяхната коннициа. Възможно е те да ни изправарят. Ако това ще са само елисаветполските сили, тях лесно ще ги разбием тук и веднага ще разчистим пътя за Елисаветпол, а може би и за Тифлис. Ако след тях ще вървят и турските войски от Батум (и от юг), ние във всеки слчуай ще трябва да заемем Евлахският мост и отбранителната линия по [река] Кура. Трябва да се бърза за Елисаветпол, за да се предизвика там, а след това и по-нататък възстание на арменците. Това ще повлияе и на грузинското селячество и Сеймът ще бъде разгонен. Ако това възстание не избухне и турците успеят да закрепят към себе си Грузия и Тифлис, тогава ние ще бъдем напълно изолирани и ще ни се наложи да отбраняваме само Апшеронския полуостров.

Придвижването към Елисаветпол ние за сега не можахме да започнем, защото не сме готови. Както ще видите от приложения доклад на нашия комисар по военно-морските въпроси др. Корганов, нашите сили са разхвърляни по [територията на] Бакинска губерния и Дагестанска област. Няма команден състав, не можем даже да намерим командуващ за войските, които трябва да бъдат насочени към Елисаветпол. При тези условия много остро стои въпросът за Бичерахов, за когото ви писах вече няколко пъти.

Сега ви изпращам три документа, отнасящи се до Бичерахов..“. [6, док.№11]

От изложението на Шаумян се вижда, че то е противоречиво. От една страна, Баку е под голяма заплаха, а от друга страна, Бакинският Съвет се готви за настъпление срещу Елисаветпол и Тифлис и бленува арменски и грузински селски възстания, които да пометат омразния опонент – Закавказкия сейм. Шаумян съобщава очевидно погрешно интерпретирани факти. Той плаши Москва и най-вече Ленин, който му препоръчва съвсем друга линия на поведение, с грузинската „редовна армия“, съсредоточена в Елисаветпол. Всъщност, по това време все още няма грузинска редовна армия, защото няма и грузинска държава. Става дума за така наречените „национални части“, сформирани от бойци от закавказките националности след рухването на Кавказкия фронт. В Елисаветпол има известен контингент грузинци, подчиняващи се на Сейма в Тифлис. Там са и намиращите се в напълно „насипно“ състояние отряди на азербайджанците, които ще извървят още дълъг път, докато станат редовна армия.

Функциите на силите в Елисаветпол са изцяло отбранителни, особено пък на грузинците. Точно в този момент, всички грузински политически сили са в ступор, поради набиращото обороти настъпление на отоманските войски на грузинска територия. Отчаяно се търси изход от ситуацията, водят се интензивни преговори с германците за закрила срещу турците. Подготвя се в крайна сметка и грузинската независимост. За последното, Шаумян не е могъл да знае с точност, но вече е имал информация, че се търси германски протекторат. Така че, да се твърди, че намиращите се в глуха защита грузински национални отряди ще бъдат насочени точно в този момент срещу Баку е меко казано недобросъвестна спекулация.

Грузинските политически сили и военното им командуване, доколкото е имало такова (един значителен грузински военен контингент вече е капитулирал пред войските на Султана в Батум) са се чудели единствено как да защитят достатъчно голяма част от историческите грузински земи и вече са били отписали единството на Заквказието. Да им се приписват намерения за настъпление срещу въоръжените до зъби болшевики и дашнаци в Баку е просто нелепо.

На Шаумян обаче тази теза е необходима, за да неутрализира искането на Ленин за временен тактически съюз с грузинските меншевики, предвождани от Ной Жордания. Лидерът на Бакинския Съвет иска да завоюва Грузия за Съветска Русия, а не да партнира с нея под някаква форма. Затова на Тифлис се приписват агресивни намерения спрямо Баку и се говори за взимане на превантивни мерки. Всъщност, става дума за неистова омраза към Закавказкия сейм и доминиращите го социалдемократи и социалисти от различните им разцветки. Не по-малко, за да не кажем още по-голяма е омразата на Шаумян към азербайджанските националдемократи – мусаватистите, много от лидерите на които също са бивши социалдемократи и участници в първата руска революция през 1905 – 1906 година. Тази омраза постоянно тласка Шаумян към военна агресия срещу Елисаветпол с по-далечна перспектива – Тифлис.

Възпира го само недостигат на сили и средства, за които говори, позовавайки се на доклада на Корганов. При описания дефицит на хора и оръжие, Бакинският Съвет би трябвало стриктно да се придържа към хитрата тактика на Ленин и да не закача никого от съседите си, но не така мисли Шаумян. Той се вкопчва в идеята да прехвърли подкрепления от Персия за болшевишкия режим в Баку и непрекъснато настоява да получи одобрение за привличането на своя страна на отряда на Бичерахов.

Помощта от Персия се превръща в идея фикс за Шаумян. През следващите дни дневният му ред е в три точки: нефтът, Бичерахов и интервенцията срещу Елисаветпол.

 

Нефтът глупако …

Както се видя по-горе, основното искане на Совнаркома към Бакинския Съвет е добивът на нефт да нараства. При това положение, бакинските болшевики вероятно е трябвало да се съсредоточат върху техническите и стопанските аспекти на този проблем, вместо да бленуват за военни авантюри срещу азербайджанците и грузинците. Още повече, че Шаумян и съмишлениците му са взели сериозно решение за наистина революционна мярка – национализацията на нефтодобива, както и на търговския флот и на банките.

Още в писмото си от 13 април 1918 година, в което се отчита за погромите в Баку по време на „Мартенските събития“, Шаумян обръща внимание на Съвета на народните комисари, че „ … За провеждането на национализацията ще ни бъдат необходими пари. Тридесет денка с пари (според слуховете около 30 милиона) са били заграбени в Сев[ерен] Кавказ от чеченците и не достигнаха до нас. Освен 30 мил[иона], докарани от Кобозев, други пари нямаме. Сега може би има [отворен] път. Вие скоро ще ни дойдете на помощ“. [6, док.№5]

На 24 май 1918 година, някак си между другото – в един „пост скриптум“ към писмото си до Съвета на народните комисари, Степан Шаумян съобщава: „P.S. Декретирахме национализация на нефтените недра, повишихме цената на нефта на 2 р[убли] и 35 коп[ейки]. За това ви съобщих по радиото“. [6, док.№11]

Подобно небрежно, почти „лежерно“ съобщение за акт с подобна значимост има своята причина. Много скоро ще стане ясно, че на централно управленско равнище в Съветска Русия не мислят точно така, както подреждат нещата Шаумян и Бакинският Съвет. Експертите на Совнаркома не смятат, че все още е дошло времето за национализация и защитават позицията си доста упорито. Завързва се кореспонденция, която заслужава да бъде проследена.

На 27 май 1918 година, Шаумян телеграфира на Ленин следното: „получихме със закъснение телеграмата на Выснархознефть № 706 за мерките в нефтената промишленост и днес [получихме] телеграмата на Совнаркома № 3082 за стоте милиона. Приетите решения разбираме като национализация. Извиква съмнение отсъствието на правителствен декрет. Ако няма пречки, телеграфирайте по-определено. Решението приветствувам. Положението в Баку се влошава. …“. [6, док.№13]

Както ще се разбере скоро, в Баку не са разбрали никак правилно въпросните мерки и стартират изпреварващо национализацията на нефтената индустрия, без да са съгласували това със Совнаркома и съответните отраслови ведомства. За сметка на това, казано на разговорен език, Шаумян се „прави на разсеян“ и тълкува посланията на „Центъра“ така, както му изнася. Той е обладан от чувство за непогрешимост и иска всичко да става така, както той смята за правилно.

На 7 юни 1918 година, когато на юг от Кавказкия хребет ври и кипи, след обявяването един път на независимостта на Закавказието и още повече след обявяването на независимостта на Грузия, Азербайджан и Армения, от Баку към Совнаркома тръгва поредното писмо. От него се вижда, че въпреки „трескавата подготовка на похода към Елисаветпол“, болшевиките са хвърлили много усилия за подготовката за редица местни декрети. От писмото се вижда размахът на национализацията:

„В неделя, 2 юни издадохме декрет за национализацията на нефтените предприятия. Вчера издадохме декрет за национализацията на търговския флот. От нас е издаден и декрет за реформа на съдебните учреждения. Подготвен е декрет за унищожаване на просията, подготвят се декретите за национализация на банките и домовете. Вътрешното ни положение е такова, че всички тези мероприятия ние бихме могли да прокараме в живота безболезнено и даже блестящо. Независимо от тежкото положение на работниците по отношение на продоволствието (повече от две месеца, работниците направо гладуват), ние се чувствуваме много здраво. …“. [6, док.№15]

Коментарите са излишни. Бакинският Съвет е във вихъра на национализацията, работниците гладуват вече два месеца, а подготовката за въоръжена агресия срещу вече независимите Азербайджан и Грузия (към Елисаветпол и към Тифлис) продължава „трескаво“ според собствената оценка на Шаумян. Иначе мерките на болшевиките се очаква да бъдат прокарани в живота „безболезнено и дори блестящо“. Властвуващите в Баку болшевики започват прогресивно да губят реалистична преценка за ситуацията и в буквалния смисъл на думата се инатят срещу предписанията на централното си ръководство, като се стремят да го поставят пред свършени факти.

Новосформиращата се съветска бюрокрация в „Центъра“ обаче съвсем не мисли да остави Бакинския Съвет да я разиграва и към Баку политат възражения и нови указания. На 14 юни 1918 година, когато настъплението на войските на Бакинския Съвет към Елисаветпол вече е започнало, Шаумян телеграфира на Ленин:

„Вчера, 13 юни, получихме телеграма от Выснархознефть № 1069 от 4 юни за това, че прилагането на национализацията се отлага. Заявявам решителен протест срещу такава политика. Выснархознефть, очевидно не знае, какво прави. Национализацията на нефтената промишленост и на търговския флот, независимо от глада, предизвика ентусиазъм и доведе до повишаване на добива и експедицията на нефт. Изпращахме на ден 600 или 700 хиляди пуда, а сега се извозват по един милион и 300 или 400 хиляди. Предприемаме мерки за по-нататъшно усилване на експедицията“. [6, док.№15]

Можем да си представим, колко „здраво пипа“ болшевишката власт в Баку. По думите на Шаумян, работниците вече два месеца гладуват, но за сметка на това добивът и най-вече експедицията за Съветска Русия през Астрахан са нарастнали също два пъти! Едва ли може да има по-свирепа експлоатация, но за сметка на това се изпълняват настойчивите искания на Совнаркома за повишаване на добива на нефт. На работниците се предлага да се нахранят с ентусиазма от национализацията, която от мероприятие започнато с политически и икономически аргументи, бързо се превръща в пропаганден инструмент. При това положение, Шаумян няма как да се съгласи с логиката на Совнаркома и централното отраслово ведомство „Выснархознефть“, които съвсем по „ленински“, заемат по-изчаквателна и предпазлива позиция по въпроса. Председателят на Совнаркома Ленин, обаче е загрижен най-вече за доставките на нефт, а не за установяването на общонародна собственост над нефтената индустрия. Той не желае да създава сътресения в производствения цикъл точно в този момент. Затова и на 18 юни 1918 година, предсовнаркомът Ленин изпраща на Шаумян следната недвусмислена телеграма:

„Декрет за национализация на нефтената промишленост за сега няма. Предполагаме, че ще издадем декрет за национализация на нефтената промишленост в края на [периода на] навигацията. За сега организираме държавен монопол върху търговията с нефтопродукти. Предприемете всички [възможни] мерки за доставка на нефтопродукти на Волга в най-кратък срок. Съобщавайте на Главнефть ежедневно за положението на нефтената промишленост“. [6, док.№20]

Ясно и кратко. На Съветската държава и трябва нефт за собствените й нужди и за да „модерира“ отношенията си с немците. Пък и едни милиони от недалечното минало трябва да бъдат оправдани. За това за Ленин е важно добивът да расте, а не да се придобива формална собственост над нефтените находища и нефтената индустрия. Така или иначе, собствениците не могат да я изнесат някъде другаде.

Прагматичният подход на Ленин в случая изцяло е съобразен с метеорологичните особености на региона. Нефтът от Баку се извозва за вътрешността на Съветска Русия през Астрахан, който се намира в делтата на река Волга на Каспийско море. През късната есен по Волга вече започва ледоход и навигацията става невъзможна. Така че, той оставя конфликтните ситуации, които неминуемо ще възникнат около национализацията за тази част на годината, когато експедицията на нефт от Баку за вътрешността на страната просто ще е технически невъзможна. Тогава вече на бакинските другари ще им бъде дадена възможността да си проведат лелеяната национализация. До тогава просто трябва да се работи, да се добива колкото се може повече нефт и спешно да се извозва, докато Волга е плавателна.

По ирония на съдбата, Ленин се води от същата логика, от която са се водили бакинските индустриалци в началото на века, когато в Баку избухват поредица от стачки. Работодателите от нефтената индустрия по абсолютно същия начин правят всичко възможно да тушират напрежението по време на периода на навигацията, а когато дойде студът, оставят работниците да стачкуват, колкото искат. За тази тактика на нефтените магнати в Баку, Щаумян е писал поне няколко статии на времето си, така че той би трябвало да е разбрал много добре логиката на Ленин. Той обаче има доста корав гръб и не смята да се огъва нито пред аргументите на Ленин, нито пред указанията на Сталин, които също не закъсняват да тръгнат към Баку.

За Шаумян, собствената му кожа е по-близо от съображенията на Совнаркома и на 23 юни 1918 година, когато боевете с азербайджанските сили вече са ожесточени, а германците са влезли в Грузия, Шаумян изпраща на Ленин дълго и обстоятелствено писмо. В него, освен благодарности за най-после получената военна помощ, военно-стратегически анализ и текущи новини, той включва и много дълг абзац, с който продължава да настоява на собствената си (и на Бакинския Съвет) позиция по национализацията на нефтодобива. Той пише:

„ … Има още един важен въпрос, за който трябва да напиша – това е въпросът за нефтената промишленост. Нас съвсем ни объркаха с този въпрос. Прилагам три телеграми на Сталин, в които той съобщава за утвърдената национализация на нефтената промишленост. След такова, макар и само принципно решение на въпроса, ние трябваше да предприемем редица мерки за спасяване на имуществото и средствата на нефтените фирми. Трябваше да сложим ръка на текущите сметки, на нефта, на материалите и пр. А това не можеше да се направи без да се обяви национализация на място. И ето на 2-ри юни ние издадохме несъмнено известния Ви вече декрет (това всъщност не е декрет, а са мероприятия, необходими като предварителни стъпки). След това се получи приложената тук телеграма на Выснархознефть № 1069, където се съобщаваше, че и Совнаркомът и Совнархозът са утвърдили национализацията, но обявяването й временно се забавя, докато не бъде представена сметата на Нефтения комитет.

Тази телеграма беше получена със закъснение, струва ми се, на 12 или на 14 юни. Тя ни възмути, тъй като не може да се шегуваме с такъв въпрос, да се взимат решения, да се правят те достояние на публиката и след това „временно“ да ги забавят. Ние видяхме в това ходове на противниците на национализацията и затова протестирахме. Но след него дойдоха други телеграми, които окончателно ни хвърлиха в изумление. Същите тези телеграми на Высхознефть № 1230 и на Главнефть № 1245 гонорят за „ужким задържаното постановление на Совнаркома за национализацията“ и заявяват, че „никакви постановления за национализация на нефтената промишленост не са били правени“. Какво означава това? Аз още един път тогава Ви телеграфирах протест против тази непонятна и пагубна политика, идваща от центъра и заявих, че за нас „връщане не може да има“. Такова решение беше взето и от Съвета на депутатите в събота – 22-ри единодушно.

Убедително моля да се сложи край на тези колебания, да не усилвате позициите на нашите противници и да не затруднявате и без това във висша степен трудната работа по национализацията. Вие вероятно се боите от „левите детинщини“, но смея да Ви уверя, че ние твърде внимателно и грижливо се отнасяхме и продължаваме да се отнасяме към нефтената промишленост. Аз разбирам, че тази „национализация“, би трябвало да ви е струвала немалко в Русия, пристигащите [от Русия] разказват за грабежа на хазната, който се извършва под знамето на тази национализация, но при нас атмосферата е малко по-различна и ние твърде здраво седим на ковчежето на хазната.

Там при вас замина един от изпратените от Вас – др. Салько. Той ще Ви разкаже подробности за нефтените въпроси. Впрочем, бих помолил да се отнесете с доверие към него. Цялото това братство, което пристигна „за установяване на контрол над нефтената промишленост“, отначало следваше линията против национализацията и ние с тях не се разбирахме. По едно време даже мислехме, извинете за откровеността, да ги натоварим на парахода и да ги върнем обратно на Гуковский, но като поживяха малко [при нас], те се убедиха в необходимостта от национализацията, като единствен способ да се спаси нефтената промишленост от гибел и да постигнем износ на нефт. Това – онова, може би ще Ви разкаже и Кузнецов, нашият секретар, когото изпратихме на конгреса“. [6, док.№24]

Очевидно имайки пред вид важността на тази кореспонденция и ненадеждността на пощата чрез куриери, на същия ден – 23 юни 1918 година, Шаумян изпраща телеграма до Ленин, която адресира и до командуването на болшиевишките войски в Царицин, където по това време най-вероятно се намира Сталин. (На 29 юни 1918 г., Ленин специално уведомява Шаумян, че Сталин е в Царицин и му дава указания да изпраща кореспонденцията през него. [6, док.№28]). Текстът на телеграмата е издържан в същия дух като писмото до Ленин. В нея пише:

„На основание на писмото и двете телеграми на Сталин за утвърждаване на национализацията на нефтената промишленост, ние обявихме местен декрет с посочване на необходимите мероприятия за предотвратяване на разграбването и разстройството на промишлеността. Неотдавна беше получена телеграма от Выснархознефть, която съобщава за същото, само с указание за временно забавяне. Вчера бяха получени телеграмите на Главнефть 1230, опровергаващи телеграмите на Сталин [и] на Съвета на Выснархоз от четвърти юни. Такава политика за нас е неразбираема, крайно вредна, както вече протестирах веднъж и повтарям още – решително – протестирам. След това, което вече е направено и е направено много добре, връщане не може да има. Тези телеграми носят само дезорганизация. Моля за вашата лична намеса за предотвратяване на тежките последствия за промишлеността“. [6, док.№25]

Телеграмата е подписана с всички титли и длъжности, с които Шаумян разполага – „Председател на Бакинския Съвет, народен комисар и Временен Извънреден комисар по въпросите на Кавказ“. Шаумян е от хората, които могат да си позволят да държат повишен тон и на Ленин и на Сталин. Той е един от най-ценените съмишленици на Ленин, натоварен с огромни пълномощия в рамките на Кавказ. Той категорично настоява за национализацията със същата последователност, с която подготвя и започва войната срещу азербайджанците. Изглежда известна роля е изиграла и бавната комуникация между Баку и „Центъра“, защото излиза, че въпросът е бил решен в негова полза още на 20 юни 1918 година, но на 23 юни той все още не е знаел за това. Ето, че на 29 юни 1918 г., той отново телеграфира на Ленин и в Царицин, вече в по-друга тоналност:

„ … Телеграмата за приемане от Совнаркома на декрета за национализацията на нефтената промишленост на заседанието на 20 юни и за отмяна на двете телеграми на Главконефть получихме. Тя внесе успокоение. Сега започва същата история с национализацията на Каспийския флот. Телеграмата, получена днес с подписа на Мохровски, показва неосведоменост и неразбиране. Най-покорно моля на време да се спрат, за да не ни пречат да работим. …“. [6, док.№26]

Докато войната с независим Азербайджан тече с пълна сила, на помощ на бакинските болшевики е изпратена военна и техническа помощ от Совнаркома, дълго чаканият Бечурахов най-после е пристигнал и е поел командуването на десния фланг на болшевишката армия, в Баку става това, от което висшето съветско ръководство и в частност Ленин отдавна се бои. Дали поради техническа неизправност, дали поради майсторски извършен саботаж, на 7 юли 1918 година, в Бинагади, не далече от Баку изгарят 19 нефтени вишки. Шаумян съобщава тази ужасна за Ленин новина в самия край на дълга телеграма, изпратена на 9 юли 1918 година до председателя на Совнаркома и до Царицин:

„През нощта на 7 юли в Бинагади изгоряха 19 вишки. Загубите са изключително големи. Точните им размери и причините за пожара все още не са установени“. [8, док.№31]

Шаумян съвсем не е от страхливите и спори без притеснение и с Ленин и със Сталин, но тази катастрофа е накарала дори куражлия като него, много внимателно да композира посланието си. След като на дълго и на широко разказва новините от фронта, които не са особено лоши, те даже вещаят сякаш стабилизация на положението, Шаумян включва и една дълга информация за постиженията в добива и експедицията на нефт към вътрешността на страната:

„ … Извозването на нефта е усилено, доколкото позволяват транспортните средства. Ако за май, от 1 май до 1 юни по нов стил, са извозени 16609332 пуда нефтени продукти, то от 1 юни до 1 юли нов стил са извозени 26449405 пуда. Намаляло е само изпращането на бензин: през май са били извозени 16652 пуда, а за юни са 12216 пуда, което се дължи на липсата на съдове за превоз. Относно общия добив на нефт и добива на нефтени продукти за юни, ще ви бъдат изпратени подробни сведения в най-кратък срок …“. [8, док.№31]

След тези, общо взето чудесни новини, идва моментът на Ленин и компания да бъдат поднесени две много горчиви хапчета. Първата лоша новина е, че експедицията на нефтени продукти расте но добивът намалява. Това е напълно разбираемо, при положение, че се знае за глада, който мори бакинските работници. След като обещава детайлен отчет в следващо свое послание, Шаумян все пак дава доста ясни данни за срива на добива:

„ … Спадът на добива е колосален. За месец юни са добити 17 млн. пуда нефтени продукти, докато за същото време през май [са добити] (поради преминаването от стар на нов стил той се смята да е само от 19 дни) около 12 млн. пуда“. [8, док.№31]

След тази „окуражителна“ новина, Шаумян съобщава за десерт и информацията за опожаряването на 19-те вишки. Катастрофата е станала и нефтодобивът рязко намалява поради обективни и форсмажорни обстоятелства.

 

(Следва продължение)

 

Използувана литература:

[1] Абашидзе Аслан Хусейнович, Аджария в геополитических планах начала ХХ века, http://viperson.ru/data/200412/a1.txt

[2] Безугольный Алексей Юрьевич, Генерал Бичерахов и его Кавказская армия. 1917 – 1919, (Россия забытая и неизвестная. Золотая коллекция), М., Изд.: „Центрполиграф”, 2011 г., https://mybook.ru/author/aleksej-yurevich-bezugolnyj/general-bicherahov-i-ego-kavkazskaya-armiya-neizve/read/

[3] Бичерахов Георгий Федорович, Megabook. Универсальная энциклопедия Кирилла и Мефодия, http://megabook.ru/article/%D0%91%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%80%D0%B0%D1%85%D0%BE%D0%B2%20%D0%93%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8%D0%B9%20%D0%A4%D0%B5%D0%B4%D0%BE%D1%80%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%87

[4] Большевики в борьбе за победу социалистической революции в Азербайджане. Документы и материалы 1917 - 1918 –г., Баку, 1957 г.

[5] Дечев Теодор, Клането в Баку през март 1918 г., болшевишката арогантност и ролята на „полезните идиоти“, „Свободен народ онлайн“, Петък, 30 март 2018, 12:35, http://svobodennarod.com/views/item/5993-klaneto-v-baku-prez-mart-1918-bolshevishkata-arogantnost-i-rolyata-na-poleznite-idioti.html

[6] Дечев Теодор, Преднамерената жестокост и възторгът от нея – кореспонденцията между В. И. Ленин и Степан Шаумян от Октомврийския преврат до края на „Бакинската комуна“ – Част първа. 30 важни документа, пряко свързани с гражданската война в Закавказието, клането в Баку през така наречените „Мартенски събития“ от 1918 г. и последвалите събития до 2 юли 1918 г., „Свободен народ онлайн“, Събота, 19 май 2018 г., 23:39 часа, http://svobodennarod.com/chetivo/item/6009-prednamerenata-zhestokosti-vaztorgat-ot-neya-korespondentziyata-mezhdu-lenin-i-shaumyan-chast-parva.html

[7] Дечев Теодор, Пътят към Азербайджанската демократична република. (Част 1). От Февруарската революция през 1917 до 28 май 1918 г., „Свободен народ онлайн“, Вторник, 29 май 2018 г., 18:36 часа, http://svobodennarod.com/views/item/6011-patyatkam-azerbaydzhanskata-demokratichna-republika.html

[8] Дечев Теодор, Преднамерената жестокост и възторгът от нея – кореспонденцията между В. И. Ленин и Степан Шаумян от Октомврийския преврат до края на „Бакинската комуна“ – Част втора. Още 17 важни документа, пряко свързани с гражданската война в Закавказието, кланетата в Баку, краха на „Бакинската комуна“ и последвалите събития до 28 август 1918 г., „Свободен народ онлайн“, Неделя, 03 юни 2018 г., 01:17 часа, http://svobodennarod.com/chetivo/item/6013-chast-2-prednamerenata-zhestokost-i-vaztorgat-ot-neya-korespondentziyata-mezhdu-lenin-i-shaumyan.html

[9] Закавказский сейм: Стенографический отчет, Сесия первая, Тифлис, 1918 г.

[10] Исмаилов Кямран, Военный организатор геноцида азербайджанцев – Григорий Николаевич Корганов, В: Геноцид азербайджанского народа 1918 года. Организаторы и палачи, Национальная Академия наук Азербайджана, Институт истории имени А. А. Бакиханова, Издательство „Turxan”, Баку, 2013.

[11] Исмаилов Эльдар, Степан Шаумян – обреченный на забвение. Портрет „легендарного коммунара” без ретуши, Баку, 2012 г., http://ebooks.azlibnet.az/book/dHlSLO35.pdf 

[12] Ментешашвили Автандил, Из истории взаимоотношений Грузинской демократической республики с советской Россией и Антантой, 1918 – 1921 гг., http://sisauri.tripod.com/politic/index2.html

[13] Россия. Военное министерство. [Высочайшие приказы о чинах военных]. - [Санкт-Петербург] : [б.и.], [1806-]. – 28-34 см.; 1914: 1914 г., 15 июля – 31 октября. – 1914 – [493] л.; OVL Boд 155/1; MFK 801-16*819; https://dlib.rsl.ru/viewer/01008244805#?page=71

[14] Россия. Военное министерство. [Высочайшие приказы о чинах военных] ... [Текст]. - [Санкт-Петербург] : [б.и.], [1806- ]. – 28-34 см.; 1915 г., 1 сентября. – 1915. – [845] л.; OVL Boд 155/1; MFK 801-16/1269; https://dlib.rsl.ru/viewer/01008470259#?page=388

[15] Челехсаты Казбек Сергеевич, Осетия и осетины, Владикавказ – Санкт-Петербургздательство „Ир“, 1994 г.

Публикувана в Гледища

На 28 май 2018 година се навършиха сто години от обявяването на независимостта на Азербайджан и създаването на Азербайджанската демократична република. Това събитие заслужава много по-голямо внимание от кратките и почти служебни съобщения, появили се тук таме в медиите в рубриката „На днешния ден”.

 

Учредяването на Азербайджанската демократична република е огромен скок в политическото развитие на Заквказието, а и на ислямския свят. Тя е първата парламентарна република, създадена в мюсюлманска страна. Тя е и първата парламентарна република, създадена в страна с преобладаващо тюркско население. Азербайджанската демократична република е и първата мюсюлманска държава, в която жените имат равни права с мъжете, в това число и правото да избират и да бъдат избирани на избори.

 

Дори само тези факти би трябвало силно да привлекат вниманието на публиката, включително и в контекста на днешните баталии, които заливат ислямския свят.

 

Отделен въпрос е, че пътят към Азербаайджанската демокатична република и двадесет и три месечната история на последната са истинска сага, която може да бъде четена със затаен дъх.

 

С този текст, започваме поредица от студии, които ще разкажат по възможно най-изчерпателен и надяваме се обективен и интересен начин историята на пътя към Азербайджанската демократична република и нейните дела.

 

Февруарската революция в Русия заварва Закавказието под управлението на Кавказко наместничество. Народите на Кавказ са минали поне през три различно организирани наместничества, като първото е създадено през 1785 година от императрица Екатерина Втора. Второто Кавказко наместничество трае от 1844 до 22 ноември 1881 година, когато де факто е закрито.

 

Любопитен, пък и многозначителен факт е, че в създадената след Второто Кавказко наместничество „Кавказка администрация”, в която върховният граждански управник е едновременно и главнокомандуващ и дори се явява „наказной атаман” на казашките части, „главноначалствуващ” на въпросната администрация е бил добре познатият ни от българската история княз Александър Михайлович Дондуков – Корсаков. Тази длъжност той заема от 1-ви януари 1882 до 3-ти юни 1890 година. (Княз Дондуков – Корсаков почива на 15-ти април 1893 година на 73 годишна възраст).

 

Третото Кавказко наместничество, което е заварено от Февруарската революция е създадено на 26 февруари 1905 година. То е създадено с указ на император Николай ІІ, наречен „За възстановяването на длъжността на кавказкия наместник” от 26 февруари (11 март) 1905 година. [15, стр. 182]

 

Смята се, че указът е приет с оглед на необходимостта да се усили местната власт в Кавказ и за да се пресече развитието на революционното движение (точно тогава започва Първата руска революция 1905 – 1907 г.), както и избухналите по онова време арменско – азербайджански сблъсъци. [4] [19] [36] В него влизат шест губернии, пет области и два самостоятелни окръга.

 

Шестте губернии са били: Бакинска, Елисаветполска, Кутаиска, Тифлиска, Черноморска (със столица град Новоросийск) и Ериванска. Днес град Елисаветпол е известен с историческото си име Гянджа, Тифлис е Тбилиси, а Ериван е столицата на Армения - Ереван.

 

Петте области са били: Батумска, Дагестанска (със столица град Темир Хан Шура, днешният Буйнакск), Карска, Кубанска (със столица Екатеринодар, днешен Краснодар) и Терска (със столица Владикавказ).

 

Двата самостоятелни окръга са Закаталски и Сухумски окръг.

 

Кавказки наместници в Третото Кавказко наместничество са били граф Иларион Иванович Воронцов – Дашков (управлявал Кавказ в периода 1905-1915 г.) и великият княз Николай Николаевич – младши (1915-1917 г.). При Кавказкия наместник е имало съвещателен орган – съвет.

 

Кавказкото наместничество е ликвидирано веднага след Февруарската революция от 1917 година. Тогава Временното правителсво сформира „Особен Закавказки комитет” с оглед управлението на Кавказ, който от своя страна е сменен от Закавказкия комисариат през ноември 1917 година, след Октомврийския преврат на Ленин и Троцки.

 

Особеният Закавказки комитет (ОЗАКОМ) като последен опит да се задържи Закавказието в „единна и неделима Русия”

Особеният Закавказки комитет (ОЗАКОМ) е сформиран на 9 (22) март 1917 година от членове на Четвъртата Държавна дума, като специфична властова структура, създадена от Временното правителство на мястото на Кавказкото наместничество, последният наместник на което, както стана дума е бил Великият княз Николай Николаевич младши, който известно време е бил и върховен главнокомандуващ войските на Руската империя през Първата Световна война.

 

Съставът на ОЗАКОМ е бил от пет души. В състава му са влизали: Василий Акимович Харламов – член на Партията на конституционните деократи (кадетите), председател на ОЗАКОМ; Михаил Иванович Пападжанов (Микаел Ованесович Пападжанян) – член на партията „Дашнакцутюн” (арменски социалисти-националисти); Мамед Юсиф Хаджибаба оглу Джафаров – член на партията „Мусават”; Акакий Иванович Чхенкели – социалдемократ (меншевик); Кита (Иван) Георгиевич Абашидзе – социалист-федералист.

 

Малко повече от година след създаването на ОЗАКОМ, Р. А. Векилов ще разкаже, че ОЗАКОМ е създаден на 9 (22) март 1917 година от Временното правителство по инициатива на закавказките депутати от Държавната дума. Според него, В. А. Харламов, М. Ю. Джафаров, М. И. Пападжанов и А. И. Чхенкели пристигат на 18-ти март в Тифлис след продължителен престой в Баку, за да се запознаят с положението и за да проведат поредица от съвещания с „представители на населението”. Особеният закавказки комитет е окончателно организиран на 30 март (12 април) 1917 година. [3, стр. 6]

 

В изданието „Новое время” на 01 (14) април 1917 година излиза статия под заглавие „Още един път за кавказките автономии”. [11] В статията ясно се вижда политическият курс на Особения Закавказки комитет:

 

„В Закавказието продължава спорът за автономната уредба на кавказките народности. След вече известния на нашите читатели митинг на грузинските социалисти-федералисти в Тифлис, участниците в него се отправиха към двореца, където протичаха заседанията на краевия конгрес на изпълнителните комитети. За да се обърнат към манифестантите, на балкона на двореца излязоха В. А. Харламов, М. Ю. Джафаров и Кита Абашидзе, който в своята реч посочи ролята на руската интелигенция, като подчерта, че щастието на Грезия зависи от величието на Русия. В своите речи, В. А. Харламов и М.Ю. Джафаров посочиха несвоевременността на издгането на национални лозунги в дадения момент”. [11]

 

Особеният Закавказки комитет е лоялен към поставената от Временното правителство задача, да се води войната до победен край. Затова и членовете на ОЗАКОМ се опитват да тушират емоциите на национална основа и да отлагат поставянето на въпроса за автономията на кавказките народи за по-късен етап.

 

Затова и може да се смята, че смяната на ОЗАКОМ със Закавказкия комисариат след Октомврийския преврат е резултат на националистическата вълна в Закавказието, а не на наивното обяснение, че е „загубил властта поради отказа да сътрудничи със социалдемократическите партии, които доминирали в Закавказието”. [37]

 

Не е трудно да се види, че от петимата членове на Особения Закавказки комитет, трима са социалдемократи или социалисти. Въпросът, изобщо не е в това, дали ОЗАКОМ е сътрудничел със социладемократите – Комитетът е бил просто ръководен от тях, а във факта, че Октомврийският преврат окончателно детонира процеса на разпадане на руския имперски контрол над Закавказието и там започва стремителен процес на национално строителство.

 

Съветската власт, укрепила се в Баку, начело със Степан Шаумян, ще се опита да възпрепятствува този процес с всички средства, като това ще доведе до поредица от тежки кръвопролития и в крайна сметка до сваляне на доминирания от болшевишките (първоначално в съюз с „Дашнакцутюн” и десните есери) режим в Баку.

 

Закавказкият комисариат, като опонент на властта на Ленин и Троцки

Закавказкият комисариат идва на мястото на Особения Закавказки Комитет. Той е създаден на 15 (28) ноември 1917 година, като резултат от несъгласието на преобладаващата част от политическите сили в Закавказието да признаят властта на болшевиките след Октомврийския преврат. В комисариата взимат участие социалдемократите–меншевики (предимно грузинци), дашнаците (арменски социалисти–националисти) и представителите на партията „Мусават” (азербайджански национал-демократи). Председател на Закаказкия комисариат е грузинският социалдемократ – меншевик Евгений Петрович Гегечкори.

 

В Закавказието, против Октомврийския преврат се обявили както социал-демократите меншевики, така и представителите на повечето други партии. „В интерес на демокрацията”, федералистите се изказали за „търсене на собствени пътища и методи за ликвидиране по мирен път на преждевременните действия на болшевиките”, а дашнаците настоявали за „морална изолация на болшевиките от страна на цялата руска демокрация с цел да им се окаже влияние”. [29, стр. 115]

 

Надявайки се на популярността сред населението на декретите за мира и за земята, грузинските болшевики издигнали лозунг за незабавно провеждане на нови избори за Съвети, смятайки, че след Октомврийския преврат ще успеят да спечелят най-много мандати. Но и след повторното провеждане на изборите, социалдемократите-меншевики запазили водещите си позиции в Тифлиския Съвет. Това им дало пълното право да преминат към реални действия. Те успели да завземат арсенала в града. Последното позволило на меншевиките да създадат собствена въоръжена гвардия и да започнат обезоръжаване на болшевишките полкове. [12, стр. 140]

 

Болшевиките надценили влиянието си над „масите”. Според изследователи като Ментешашвили, тяхното влияние върху войниците е било несъмнено, но не и върху работниците и средната класа в град като Тифлис към датата на разглежданите събития.

 

На изборите за Градска дума в Тифлис, проведени на 30 юли 1917 година, болшевиките получили 5083 гласа или 5,48 % от гласовете. През месец ноември, на изборите за Учредително събрание в Тифлис те спечелили 19527 гласа или 19,07%.

 

Несъмнено за няколко месеца популярността им е била нарастнала, но резултатите на меншевиките и на есерите са били далече по-добри. През юли 1917 г., меншевиките печелят 42 % от гласовете, през ноември същата година – 31,4%. Есерите от своя страна печелят 16,6% през лятото и 11,28% през есента на 1917 година в Тифлис. [20, стр. 4]

 

Вижда се, че болшевиките изобщо не са имали никакъв шанс да доминират над останалите социалдемократи и социалисти по изборен път. Дори и след Октомврийския преврат, съотношението на силите в Тифлис остава решително в полза на социалдемократите-меншевики, които превъзхождат решително болшевиките сами, дори без да се отчитат резултатите на социалистите-революционери (есерите).

 

На 11 (24) ноември 1917 година, действуващият в Тифлис „Комитет да обществена безопасност”, свиква съвещание по повод организирането на местната власт в Закавказието. Съвещанието е свикано по инициатива на меншевиките и в него участвуват представители на всички политически партии, Краевият Съвет (територията, която се е управлявала от Казказкото наместничество по време на владичеството на Руската империя се е наричала „Кавказки край”) и Тифлиският Съвет, членовете на ОЗАКОМ, командуващият Кавказкия фронт, консулите на страните от Антантата. Съвещанието отказва да прознае властта на Совнаркома и взима решение за създаване на „Независимо правителство на Закавказието”. [20, стр. 4]

 

Трябва да се подчертае, че на съвещанието са присъствували не малко на брой членове на партията на болшевиките, които са били членове на Краевия и на Тифлиския съвет, но в хода на дискусиите те (макар и „болшевики”) се оказват в малцинство. Болшевиките, взели участие в съвещанието, излезли с декларация, в която осъждали поведението на организаторите на съвещанието и неговите решения и го напуснали.

 

На 15 (28) ноември 1917 година, всички политически партии, които участвували в съвещанието и подкрепили становището му срещу Октомврийския преврат, заменят съществувалия до тогава Особен Закавказки комитет (ОЗАКОМ) със Закавказкия комисариат с председател Гегечкори. [20, стр. 4]

 

Закавказкият комисариат функционира до 26 май 1918 година. Ето и съставът на Заквказкия комисариат, който на практика е своеобразно федерално правителство на Закавказието:

Евгений Петрович Гегечкори – председател и комисар по въпросите на труда и външните работи, социалдемократ – меншевик;

Акакий Иванович Чхенкели – комисар на вътрешните работи, социалдемократ – меншевик;

Дмитрий Дмитриевич Донской – комисар по военните и по морските въпроси, социалист-революционер (есер); [10]

Х. О. Карчикян – комисар по финансите, „Дашнакцутюн”;

Фатали Хан Искендер оглу Хойский – комисар на народната просвета, „Мусават”;

Шалва Владимирович Алексеев–Месхиев – комисар по правосъдието, социалист–федералист;

Мамед Юсиф Хаджибаба оглу Джафаров – комисар по търговията и промишлеността, „Мусават”;

Худадат бек Ага оглу Мелик–Асланов – комисар на пътищата и съобщенията;

А. В. Неручев – комисар по земеделието, държавното имущество и вероизповеданията, социалист-революционер (есер);

Г. Тер-Газарян – комисар по продоволствието, „Дашнакцутюн”;

Амазасп Иванович (Оганесович) Оганджанян – комиссар по въпросите на благотворителността и благосъстоянието (оргиналното название на длъжността на руски език е „комиссар призрения”, което ние тук превеждаме по този разширен начин), „Дашнакцутюн”;

Халил бек Хаджибаба оглу Хасмамедов – комисар по контрола, „Мусават”. [3, стр. 7] [2, стр.89]

 

Историците от съветската школа, обичат да подчертават „смъртния грях” на Закавказкия комисариат, че бил заел „откровено враждебна позиция” по отношение на Съветската власт. Това е напълно естествено, след като самото създаване на Закавказкия комисариат е акт на НЕпризнаване на настъпилите промени във властта в Петроград след Октомврийския преврат на болшевиките.

 

На 28 декември 1917 година, Президиумът на Краевия Съвет на Кавказката армия се самообявил за върховна власт в Кавказ, като скромно оставил за себе си сферата на военното управление, а иначе признал Съветския СНК (Совнаркома), но това не довело до възцаряване на съветска власт в Закавказието. [32, стр. 125-138]

 

Така или иначе, разполагайки със свои въоръжени сили – създадените по заповед на Временното правителство национални въоръжени формирования, които е трябвало да закрепят положението на разпадащия се Кавказки фронт срещу Отоманската империя, Закавказкият комисариат успява да установи контрол над по-голямата част от Закавказието, с изключение на Апшеронския полуостров – района на Баку, където съветската власт се закрепва с цената на мартенското клане над азерайджанците и особено над мусаватитстите, проведено под ръководството на Извънредния комисар на Совнаркома по въпросите на Кавказ – Степан Шаумян.

 

Подробности за така наречените „мартенски събития”, представляващи просто брутално елиминиране с военни средства на главния политически противник – партията „Мусават” и етническо прочистване на естествените поддръжници на „Мусават” – азербайджанците, жители на Баку и околностите, вижте тук: [8] http://svobodennarod.com/views/item/5993-klaneto-v-baku-prez-mart-1918-bolshevishkata-arogantnost-i-rolyata-na-poleznite-idioti.html

 

Възторженият отзив и подкрепата на В. И. Ленин за действията на Степан Шаумян и на Бакинския съвет по време на мартенското клане в Баку от 1918 година, вижте тук: [9] http://svobodennarod.com/chetivo/item/6009-prednamerenata-zhestokosti-vaztorgat-ot-neya-korespondentziyata-mezhdu-lenin-i-shaumyan-chast-parva.html

 

Както вече беше посочено, враждебното на съветската власт решение за сформиране на своеобразно „независимо правителство” на Закавказието е било взето на 11 (24) ноември 1917 година на съвещание посветено на организирането на местното управление в Закавказието в светлината на събитията в Петроград и Октомврийския преврат. Съветските историци особено многозначително подчертават, че на заседанието са участвували и консулите в Тифлис на страните от Антантата. [17]

 

Интересен факт е, че лидерът на болшевиките в Закавказието и извънреден комисар на Совнаркома по въпросите на Кавказ – Степан Шаумян, изпраща на 23 ноември (6 декември) 1917 г., телеграма до Ленин с която буквално пита, дали да не хвърли изтеглящата се от Кавказкия фронт руска армия срещу Закавказкия комисариат.

 

„Ние обявихме война на Закавказкия комисариат, като контрареволюционен. Голяма част от гарнизона е на наша страна. Ние можем с помощта на армията да заставим комисариата да признае властта на Съвета на народните комисари. Молим незабавно да ни съобщите, какво да става. Ст. Шаумян”. [9, Документ 2]

 

Идеята да се наложи волята на болшевиките над Закавказкия комисариат с въоръжена сила присъствува и в следващата телеграма на Шаумян до Ленин от 25 ноември (8 декември) 1917 г., с която болшевишкият лидер е известен за ставащото в Закавказието, в частност за постигнатото по принцип споразумение за примирие. Шаумян телеграфира:

 

„Организира се закавказка власт от оборонци и националисти, начело с Гегечкори, които не признават властта. Ние им обявихме война, обявявайки тази власт за контрареволюционна. Войската разглежда техните действия като отделяне от революционна Русия.

 

Турция се съгласи на примирие. Необходимо е присъствието на ваши представители за участие в преговорите за примирие. Възможно е, опирайки се на войската и на Бакинския съвет, да се застави местната власт да признае вашата власт... С. Шаумян”. [9, Документ 3] [34, стр. 19]

 

В телеграмата видимо се визира подготовката на така нареченото „Ерзинджанско примирие” на Кавказкия фронт. Ерзинджанското примирие е временно прекратяване на огъня на Кавказкия фронт (по време на Първата световна война), установено със съгласието на представителите на Отоманската империя и Закавзкия комисариат в лицето на командуващия Кавказкия фронт – генерал-лейтенант (впоследствие генерал от пехотата) Михаил Пржевалски през декември 1917 година.

 

Особеното в случая е, че примирието е сключено не в рамките на общите преговори между Централните сили (Германия, Австро-Унгария, Турция и България) и Съветска Русия, водени в Брест-Литовск, а командирът на 3-та турска армия в Кавказ се обръща пряко към щаба на Руската Кавказка армия. Сама по себе си, политическата страна на примирието е била договорена между Закавказкия комисариат и турската страна. [34, стр. 19] [3] Това не е учудващо, като се има пред вид, че самото „учредяване” на Закавказкия комисариат, става с личното участие на командуващия Кавказкия фронт, за което стана дума по-горе.

 

Има свидетелства, че писмото на командуващия турската армия на Кавказкия фронт – Ферик Вехиб Мехмед паша с предложението за примирие е докладвано на заседание на Закавказкия комисариат на 21 ноември (4 декември) 1917 година. [3, стр.7] Закавказкият комисариат се разпорежда военните действия да се прекратят незабавно и на 5 (18) екември 1917 година в Ерзинджан е подписан договорът за примирие.

 

Шаумян очевидно е бил информиран за протичащите преговори и е реагирал остро, усещайки, че Отоманската империя на практика елиминира Совнаркома от преговорите в Закавказието. Затова той алармира Ленин и настоява болшевиките също да се включат в преговорите за примирието на Кавказкия фронт, но Съветската власт в този момент очевидно не е имала нито капацитет, за да изиска от Отоманското правителство да включи негови представители в преговорите, нито дори е разполагала с нужното време за да направи някаква дипломатическа интервенция.

 

Тук трябва да се отбележи, че дипломацията на Отоманската империя, респективно – военното командуване на войските на Султана на Кавказкия фронт много умело маневрират между съветските си преговорни партньори в Брест-Литовск и Закавказкия комисариат, който изобщо не признава властта на последните. Малко по-нататък ще се види, как отоманските представители използуват резултатите от мира в Брест-Литовск за доста брутален натиск върху Закавказкия комисариат.

 

Документът е подписан на 5 (18) декември 1917 година (десет дни след „телеграфическия вопъл” на Шаумян до Ленин) от началник щаба на руската Кавказка армия – генерал-майор Вышинский и началник щаба на турската 3-та армия. Това става след подписването на 2 (15) декември 1917 година на общото примирие на мирните преговори в Брест-Литовск между Германия, Австро-Унгария, Турция и България от една страна и Съветска Русия от друга. Общото примирие е било подписано за срок от 28 дни, смятано от 4 (17) декември 1917 година с възможност за по-нататъшното му продължаване. Към датата на подписването на примирието, линията на фронта е минавала по линията Трапезунд (Трабзон) – Гюмююшхане – Ерзинджан Кале – Хнъскала – южният бряг на езерото Ван – границата с Персия (Иран). [22, стр. 125] [14]

 

През първите дни на януари 1918 година, главнокомандуващият турската армия – Енвер паша изпраща на Закавказкия комисариат предложение за сключване на мир. Краевият център на Съвета на работническите, войнишките и селските депутати, където е било изпратено предложението за мир се изказва в смисъл, че към преговори за мир може да се пристъпи, след като бъдат получени пълнмощия от свиканото на 5 (18) януари 1918 година в Петроград Учредително събрание. Но както ще видим и по-долу, Учредителното събрание е разгонено от болшевиките, поради което на 15 (28) януари 1918 година, Закавказкият комисариат постановява на 1 (14) февруари 1918 година да се свика „конференция на представителите на Украйна и на Юго-източния съюз” в Тифлис, на която да се обсъдят условията на мира. Отоманското команзуване е било уведомено за тези действия. [3, стр. 7]

 

Закавказкият комисариат изгражда легитимността си като стриктно се придържа към политическата линия на дейците на Февруарската революция. В своя декларация от 18 ноември (1 декември) 1917 година, комисариат изрично подчертава, че той ще изпълнява функцията си „само до свикването на Всерусийското Учредително събрание, а в случай на невъзможност на неговото свикване – до провеждане на конгрес на членовете на Учредителното събрание от Закавказието и Кавказкия фронт”.

 

Авторите на декларацията са показали добър политически усет, защото както ни е известно от историята, съдбата на Учредителното събрание е печална. На 5 (18) януари 1918 година, то е свикано в Петроград. Съставът му, меко казано е предизвиквал отвращение у Ленин и неговите съратници от Совнаркома, защото Учредителното събрание е било доминирано от представителите на социалдемократите-меншевики и на социалистите-революционери (есерите).

 

Депутатите от Учредителното събрание се захващат с това, за което то е свикано – да изграждат институционално новата демократична Руска република и естествено отказват да признаят Съветската власт на болшевиките и декретите на Втория Всерусийски конгрес на Съветите. Останали в крайно некомфортно малцинство, болшевиките и левите есери, напускат заседанието на Учредителното събрание. В отговор на унизителното си поражение в пленарната зала, болшевиките разгонват Учредителното събрание в типичния си циничен стил – началникът на караула обявява, че „караулът е изморен” и че депутатите трябва да си ходят по живо – по здраво.

 

Тези събития правят съвсем уместна и актуална за времето си уговорката в декларацията на съвещанието, на което се ражда Закавказкият комисариат, че в случай на невъзможност да се свика Учредителното събрание, Закавказкият комисариат, той ще функционира до свикване на конгрес на депутатите в Учредителното събрание, избрани от Закавазието и Кавказкия фронт. (Мобилизираните в армията войници, също излъчват свои представители в Съветите още по време на Февруарската революция).

 

След като членовете на Учредителното събрание от Закавказието се завръщат в Тифлис и съдбата му става безпощадно ясна и на най-големите оптимисти, на 12 (25) януари 1918 година, Закавказкият комисариат взима историческото решение за свикване на Закавказкия сейм, който става законодателен орган на все още не разделеното Закавказие.

 

Така се дава ход на втория вариант, разглеждан от Закавказкия комисариат – поради провалянето на Учредителното събрание в общоруски план, се преминава към овластяване на неговите членове, избрани от Закавказието и Кавказкия фронт. За що годе демократично мислещите хора в Закавказието, по това време, депутатите от Учредителното събрание са единствените легитично избрани представители на населението с ясен управленски мандат. Така изпълнителната власт в Тифлис, дава ход на конституиране и на законодателна власт – Закавказкият сейм.

 

Закавказкият сейм и проиграната възможност за създаване на единно и федеративно Закавказие

Първото заседание на Сейма се провежда на 10 (23) февруари 1918 година в Тифлис (Тбилиси).

 

Най-многочислените фракции в Закавказкия сейм се оказват: социалдемократическата фракция (меншевики) с 32 депутати; фракцията, в която са включени мусаватистите и безпартийните депутати мюсюлмани, които са 30 души; фракцията на „Дашнакцутюн” (арменските социалисти – националисти), брояща 27 депутати.

 

Тук е мястото да се поясни, че мюсюлманските, азербайджански партийни фракции в Закавказкия сейм, така както са утвърдени на заседанието на 28 февруари 1918 година, са четири: 1) фракцията на Демократичната партия на федералистите „Мусават” и включените в нея безпартийни, издигнати и избрани в обща листа с „Мусават” от мюсюлманските национални комитети в различни центрове – 30 депутати. 2) „Мюсюлманския социалистически блок” – 7 депутати. 3) „Мюсюлманство в Русия” („Иттихад”) – 3 депутати. 4) Социал-демократическа партия (меншевики) „Хюммат” (по-известна като „Гуммет”) – 4 депутати. [3, стр. 11]
Партията „Хюммат” („Гуммет”, в превод – „Енергия”) е самобитна азербайджанска социалдемократическа партия. Създадан е е през 1904 година, като става особено активна след Февруарската революция през 1917 година. През юни 1917 година е избрано ново ръководство на „Хюммат” („Гуммет”) под председателството на Нариман Нариманов. В края на 1918 година в Баку от Тифлис се прехвърлят членовете на партията от меншевишкото крило. С тяхна помощ, партията влиза в парламанта на Азербайджанската република и образува собствена фракция. В периода март – август 1919 година, в Баку съществува единна организация на социалдемократите от „Хюммет” („Гуммат”). След съветизирането на Азербайджан, частта от „гумметистите”, стояща по-близо до болшевиките, Бакинската организация на РКП (б) и организацията „Адалят” се обединяват в Азербайджанска комунистическа партия (болшевики). През 1937 година, „гумметистите” масово са подложени на репресии и преследване.

 

За председател е избран Н. С. Чхеидзе – грузинец, социалдемократ – меншевик.

 

В деня на откриването на Закавказкия сейм, Краевият и Тифлиският комитет на болшевишката партия, организират провокации под формата на протести. Протестите са разгонени от значително превъзхождащите ги сили на Закавказкия комисариат (иначе казано – на останалите партии, повечето от които са ... социалдемократически и социалистически).

 

В съветската историческа книжнина, тези събития бяха постоянно оцветявани с героична и трагическа окраска. Пишеше се, че протестите са били „разстреляни”, а болшевиките от своя страна в отговор „разгърнали масова пропагандистка и агитационна работа, особено сред селяните”. Подобни псевдо исторически заклинания са буквално смешни и жалки, защото до 1920 година, болшевиките буквално не смеят да си покажат носа в Закавказието, с изключение на яростните им усилия да задържат контрола над бакинския нефт. Съветизацията на Азербайджан, Армения и Грузия идва „най-демократично” и с „всенародно одобрение” на щиковете на Червената армия.

 

Болшевиките се опитват да се възползуват от неуредиците около решаването на поземлената реформа и се опитват да се пришият към селските бунтове на част от територията на Абхазия, но това се оказва съвсем мимолетен епизод.

 

Пълен провал преживяват и опитите на болшевиките от Владикавказ, под ръководството на Орджоникидзе и Киров да провокират имитации на селски възстания в Сачхерския и в Чиатурския район.

 

Тежък проблем пред съществуването на Закавказкия сейм се оказва поведението на Отоманската империя. Две седмици, преди Сеймът да бъде свикан, турските войски в нарушение на условията на декемврийското примирие от 1917 година, започват широкомащабно настъпление. За това, създава чудесни условия разпадането на Кавказкия фронт. Силите на султановата армия настъпват на Ерзерумското, Ванското и Приморското направление. Те превземат от движение Ерзинджан, а на 29 януари (11 февруари) 1918 година, влизат в Трапезунд (днес – Трабзон).

 

Това обстоятелство се отразява по решителен начин на дневния ред на Закавказкия сейм. Още на първото заседание на Сейма пламват яростни прения по въпроса за независимостта на Закавказието. Трябва да се отбележи, че до този момент, Закавказкият комисариат не е повдигал въпроса за независимостта на Закавкзието. Закавказкият сейм е свикан, на база на аргументи за легитимност, идващи от изборите за общоруското Учредително събране. Но настъплението на отоманската армия поставя нещата в доста по-различна плоскост.

 

За да преговаря с Отоманската дипломация, Закавказкият сейм трябва да изчисти въпроса за собствената му идентичност. Трябва да се изясни въпросът, кого представлява Сеймът. На първото заседание на Сейма, дашнаците предлагат да се обяви, че Закавказието иска да остане в Русия с автономен статут, като бъде разделено на национални кантони. Дашнаците обаче искат също така, Закавказкият сейм да настоява през Отоманската империя за правото на самоопределение на Западна Армения, иначе казано на намиращите се в Източния Анадол „шест арменски провинции в Отоманската империя” (термин влязъл в речника на световната дипломация на Берлинския конгрес). [13]

 

По-друга е била позицията на депутатите – азербайджанци, които смятали, че Закавказието трябва да решава само съдбата си, без менторството на Русия. Те смятали, че с Отоманската империя трябва да се сключи мир, като Закавказието трябва да се откаже от намеса във вътрешните работи на Империята.

 

Грузинските депутати до голяма степен подкрепили азербайджанците. Те смятали, че Закавказието трябва да обяви независимост и да сключи самостоятелно мирен договор с Отоманската империя. Основното им съображение бил простият факт, че закавказките народи нямали военни сили, с които да се противопоставят на настъплението на османлиите. [13]

 

Оказала се в малцинство, арменската фракция продължила да настоява на своето гледище. Останалите фракции решили да прояват дипломатичност и да не нагнетяват до край напрежението. Дискусията по въпроса за независимостта на Закавказието била временно спряна и взимането на решение – отложено. Нямало как обаче да се отложи взимането на решение по въпроса за преговорите за примирие и евентуално за сключване на мир. Последното на практика би означавало сключване на сепаративен мир, какъвто би могъл да сключи само независима държава, а това връщало дебатите пак на предишната конфронтационна плоскост.

 

В крайна сметка, с цената на взаимни компромиси, Закавказкият сейм приел резолюция по въпроса за преговорите с Отоманската империя. Тя включвала следните положения:

 

„В създалите се условия, Сеймът се смята за упълномощен да сключи договор с Турция.
Започвайки преговорите с Турция, Сеймът преследва целта да сключи окончателно примирие.
Мирният договор трябва да се основава на принципа на възстановяване на руско-турските граници от 1914 година, към момента на започването на войната.
Делегацията трябва да се опита да придобие правото за самоопределение за народите на Източна Анатолия, в частност – автономия за арменците в състава на Турция”. [13]

 

Докато фракциите в Закавказкия сейм съгласували позициите си и изглаждали противоречията си, султановата армия завзела Ардахан. На 27 февруари (12 март) 1918 година, започнало отстъплението на арменските войски, които останали единствената сила, която прикривала този участък на Кавказкия фронт. Започнало паническо отстъпление на арменските войски и бежанци и от Ерзерум. С превземането на Ерзерум, Отоманската империя си възвърнала контрола над Западна Армения.

 

Междувременно, на 3 март 1918 година (по нов стил), Съветска Русия подписва с Германия, Австро-Унгария, България и Турция мирния договор от Брест-Литовск. Съгласно клаузите на Брест-Литовския мирен договор и на допълнителното руско-турско съглаашение, Отоманската империя получавала не само територията на Западна Армения в Източни Анадол, но и Батумска, Карска и Ардаханска област, където по тва време има значително грузинско и арменско население. Така се анулират резултатите от Руско-турската война от 1877-1878 година, след която тези области са дадени на Русия с Берлинския договор.

 

С Брест-Литовския договор (член 4), Съветска Русия поема задължението да не се намесва „в новата организация на държавно-правните и международно пра вните отношения в тези окръзи”, да възстанови границата „във вида, в който тя е съществувала преди руско-турската война от 1877-78 година” и да разоръжи и разпусне на своята територия, както и в „окупираните турски провинции” (иначе казано – в Западна Армения в Източния Анадол) всички въоръжени арменски доброволчески части. [21]

 

На фона на вече сключения мирен договор от Брест-Литовск, на Закавказкия сейм се налага да води изключително тежки преговори с Отоманската империя за примирие и евентуално за мир в Трапезунд. Преговорите за мир в Трапезунд, започват на 1 (14) март 1918 година – единадесет дни след подписването на мирния договор в Брест-Литовск. Този договор ще тежи като воденичен камък на врата на делегацията на Закавказкия сеейм в Трапезунд.

 

Междувременно, делегацията на сейма е чакала шест дни започването на преговорите. Закавказкото пратеничество, водено от А. Чхенкели, пристига в Трапезунд на 23 февруари (8 март) 1918 година. Проблемите започват още със слизането от парахода. Един ден делегацията е държана на борда на кораба, с който е пристигнала, без разрешение да слезе на сушата, защото отоманската делегация все още не е пристигнала. Както беше кадзано по-горе, преговорите започват едва след шест дни.

 

Силите на преговорите в Трапезунд са твърде неравни. Делегацията на Отоманската империя е в еуфория от постигнатото в Брест-Литовск. Армията на султана вече е на границите от 1914 година и на закавказците е предявено искане да признаят клаузите на мирния договор от Брест-Литовск.

 

Делегацията на Сейма отхвърля с погнуса възможността да признае Брест-Литовския договор, защото изначално не признава съветската власт и резултатите от Октомврийския преврат. Закавказците се опитват да сключат сепаративен мир с Турция, като си осигурат по-добри условия. В съответствие с резолюцията на Закавказкия сейм, делегацията водена от Чхенкели се опитва да преговаря за връщане на границите към положението от 1914 година и за даване на право насамоопределение на народите от Източния Анадол в рамките на Отоманската империя.

 

Представителите на Султана отхвърлят незабавно всякаква възможност да разискват исканията на Закавказката делегация и това по естествен начин създава напрежение между отделните фракции в Закавказкия сейм. Едната разгараничителна линия между тях е въпросът за това, кои територии би могло да бъдат отстъпени на Отоманската империя в името на подписване на мир.

 

Междувременно, отоманската армия продължава неудържимото си напредване. Това става причина, делегацията на Сейма на преговорите в Трапезунд да стане по-отстъпчива и на 23 март (5 април) 1918 година, А. Чхенкели декларира готовност да търси компромис с отоманската императорска делегация по въпроса за новите граници и за съдбата на арменците от Източния Анадол.

 

Делегацията на Султана обаче вече е набрала скорост и в ултимативен план поставя две искания, от които не възнамерява да отстъпи. Това са искането за признаването на Брест-Литовския мирен договор и въпросът за независимостта на Закавказието. [Петросян] Вторият „ултиматум” всъщност има съвсем логична формална страна – мирни договори се подписват с независими държави, които са субект на международното право, а не с регионални образования с неясен статут.

 

Закавказкият сейм в крайна сметка съобщава на отоманската делегация, че приема тези две условия, но междувременно апетитът на отсрещната страна е нарастнал неимоверно. Командуването на отоманската армия вече планира да пресече границата от 1878 година и да навлезе дълбоко в Закавказието.

 

Закавказкият сейм е в „цугцванг”. Нямайки полезен ход, Сеймът прекъсва преговорите и извиква обратно в Тифлис делегацията си от Трапезунд. Закавказието се оказва в състояние на официална война с Отоманската империя. [27] [3, стр. 8]

 

Ето описанието на тези събития от гледната точка на съвременника им – Р. А. Векилов. (По данни на академик Дж. Б. Гулиев, Рахим-бек Али Ага оглу Векилов е роден през 1897 година и е живял в град Баку на историческата „Персийска улица”. Векилов е виден обществено-политически деятел на Азербайджанската република (1918-1920 гг.), като от 1917 година е член на партията „Мусават” и съответно на мюсюлманската фракция на Закавказкия сейм. От 26 май 1918 година, Р. А. Векилов работи като секретар на Азербайджанския национален съвет в Тифлис. От деня на основаването на първия Азербайджански парламент той е член на мусаватистката фракция. На 14 декември 1919 година, става член на Армено-Азербайджанската конференция от страна на Азербайджанската република. След установяването на съветска власт в Азербайджан, учи във Факултета за Изтока на бакинския Държавен Университет до 1923 година. Според някои източници е бил подложен на тормоз и репресии и през 1934 година се смоубива). [3, стр. 6]

 

„Тази война, както е известно, беше започната поради нежеланието на арменската и грузинската фракция да признаят точката от Брест-Литовския договор, засягаща Закавказието, за отстъпването на Турция на трите санджака – Батум, Ардахан и Карс. Исканията на турците бяха толкова категорични, че закавказката делегация беше поставена в положението да тръгне на коренни отстъпки. Мюсюлманската част от делегацията всячески опипваше почвата и положи всички усилия, че от една страна да не разваля отношенията с грузинците, но едновременно с това да ги убеди да направят отстъпки.

 

А. И. Чхенкели изпрати телеграма в Тифлис, да се отстъпят Карска и Батумска област на турците, с изключение на пристанището Батуми с окръга. Съдържанието на тази телеграма смая арменците, членове на делегацията и тогава те предложиха да се признае Брест-Литовския договор изцяло. Това предложение срещна съчувствие от страна на мюсюлманския сектор на делегацията и от А. И. Чхенкели. За това беше съобщено на турската делегация и изглеждаше, че всичко е готово.

 

Но на следващата сутрин, пристигна телеграма (шифрована) до А. И. Чхенкели с подписите на Н. Н. Жордания, В. Г. Церетели и Н. В. Рамишвили, в която се казваше, че отстъпването на Батум те смятат за национално и партийно самоубийство. Друга телеграма от Тифлис изискваше незабавното отпътуване от Трапезунд. За да не скъса окончателно с Турция, А. И. Чхенкели предложи по-приемлива форма на съобщението до турската делегация за отпътуването си: „С оглед на получените инструкции от закавказкото правителство, делегазцията е принудена да отпътува обратно”. (При излагането на тези събития, Р. А. Векилов използува доклада на члена на делегацията на преговорите за мир в Трапезунд – Х.-б. Хасмамедов, изнесен пред съвместно заседание на всички мюсюлмански фракции в сейма. Бел. авт.).

 

След завръщането си в Тифлис, на А. И. Чхенкели се удаде да възобнови мирните преговори в окупирания от турците Батум на 1 април [1918 г.], при горещата поддръжка на мюсюлманския сектор в Сейма, и благодарение на усилилото се поради военните неуспехи, течение сред грузинците и арменците в посока на отваряне на мирни преговори с Турция”. [3, стр. 9]

 

Има достоверни сведения, че докато А. И. Чхенкели убеждава Закавказкия сейм да поднови мирните преговори с Отоманската империя, мюсюлманскат част на закавказката „трапезундска делегация” се опитва да убеди турците, да не стигат до крайности и да бъдат по-отстъпчиви по отношение на грузинските територии. По този въпрос членът на Закавказката делегация в Трапезунд – М.-Г. Гаджинский, говори пред съвместно заседание на всички мюсюлмански фркции в Сейма малко по-късно – на 1 май 1918 г.

 

Гаджинский разказва:

„Настоящия ми доклад не се отнася за официалната страна на мирните преговори в Трапезунд, тъй като тази страна вече Ви е известна от доклада на А. И. Чхенкели. Искам да Ви обърна внимание само на един въпрос. Този въпрос причини много големи грижи на мюсюлманската секция на делегацията на мирните преговори, а частност на мен лично.

 

Ние съсредоточихме цялото си усилие върху това, Батум да остане за Закавказието; приведохме масадоводи с цел да склоним турците към отстъпки по този въпрос. Сочехме обстоятелството, че ако Батум не [ни] бъде отстъпен, то това ще доведе до големи нежелателни усложнения. Може да пламне война между Закавказието и Турция, както и междунационални разпри вътре в Закавказието.

 

Ние сочехме, че цялата тежест във втория случай (тоест в случая на междунационално клане вътре в Закавказието) ще легне върху Турция. В такъв случай, Турция, като защитница на азербайджанските тюрки и виновница за усложняването на техните взаимоотношения със съседите, ще бъде длъжна да придвижи значителна военна сила в дълбочина на Източното Закавказие и с това да ни спаси от поголовно изтребление.

 

Всичко това, освен другите доводи от икономически и политически характер, беше поставено пред турските делегати, но никак не помогна да ги разубедим. Съображенията и доводите, които ръководеха отоманската делегация, видимо се оказаха по-силни от нашите и те категорично решиха да завземат Батум. Резултатът от това беше, както и очаквахме, прекратяване на трапезундските мирни преговори, обявяването на война и незабавното превземане на град Батум от турските войски.

 

Разбира се, такъв ход на събитията не можеше да се хареса на закавказката делегация, особено на председателя й А. И. Чхенкели, убеден привърженик на споразумяването и мира. Даже напускайки Трапезунд, той не искашеокончателно да скъса с турците и от тази гледна се отнесе одобрително към мето желание, както и на члена на делегацията Ах. Пепинов и на члена на Президиума на Грузинския Национален Съвет Г. Вешапели да останем в Трапезунд.

 

Освен нас, в Трапезунд останаха и делегатите на пранинците от Северен Кавказ: Г. Бамматов, Т. Чермоев и Дебиров.

 

След прекратяването на Трапезундската конференция, важно събитие беше пристигането на Енвер паша в Трапезунд и Батум и нашата среща с него, по време на която ние, желаейки да съхраним вековната дружба на тюрските народи с грузинците и желаейки да удържим грузинците от това враждебно отношение към Турция, към каквото се придържаха арменците, което сочеше и Енвер паша, направихме последен опит що се отнася до Батум, но и този опит не се увенча с успех. Енвер паша, като подчерта неотменимото и приднато от най-демократимното правителство на Русия право на Турция над Батум, посочи искрената вековна дружба на турците и грузинския народ и добави, че трагичния край на безумната арменска политика ще възпре грузинския народ от аналогично отношение към Турция, която желае да гарантира на Грузия всички блага на свободното съществуване и да я направи своя най-надеждна съседка”. [3, стр. 9]

 

Р. А. Векилов разказва през 1919 година, че азербайджанските депутати в Закавказкия сейм е трябвало да бъдат особено деликатни, за да не се разгорят настроения в посока на обединяването на населените с мюсюлмани територии, иначе казано – Азербайджан с Отоманската империя. Когато преговорите в Трапезунд са прекратени на 31 март 1918 година с решението на Сейма и войната е обявена отново, мнозинството от мюсюлманските фракции в Закавказкия сейм излизат със следната резолюция:

 

„Като не поема отговорността за продължаването на войната с Турция и я смята за изпълнена с тежки последдствия за цялата Закавказка Демокрация при създалите се условия на вътрешния живот в този край, фракцията на партията „Мусават”, групата на безпартийните и партията „Мюсюлманство в Русия” („Иттихад”), като взимат пред вид, че въпросът за продължаването на войната от ръководещите партии е решен в положителен смисъл, заявяват, че от своя страна с всички достъпни средства ще окажат възможното съдействие на другите народи на Закавказието в тази отговорна задача и ще предприемат всички мерки за благоприятно приключване на войната”. [3, стр. 8]

 

Р. А. Векилов пише:

„При такова почти неутрално отношение на внушителна част от Закавказкия сейм – мюсюлманският сектор, съгласно приетото от Сейма решение, считано от 31 март [1918 г.] трапезундските преговори бяха прекъснати и войната с Турция беше обявена отново. За отбраната на страната беше организирана извънредна комисия от три лица: министър-председателят (който беше и военен министър) Е. П. Гегечкори, министърът на вътрешните работи Н. В. Рамишвили, министърът на финансите Х. О. Карчикян, като при това във връзка с обявяването на войнта се предполагаше прекъсване на работата на Сейма за две седмици. Това означаваше напълно да се отстранят и съвършено да се игнорират мюсюлманите, и това обстоятелство ги застави да се отнасят по трезва към перспективата на солидарното съществуване”. [3, стр. 8].

 

Междувременно на 1 (14) април 1918 година, турските войски влизат в Батум без бой и пленяват част от грузинските войски, останали в града. Към настъпващите отомански войски се присъединяват мюсюлмани от Аджария и от околностите на град Ахалцих. Грузинските войски отстъпват под натиска на отоманската армия и скоро последната завзема и областта Гурия.

 

В тази много напрегната ситуация, по инциатива на дашнакската фракция на Закавказкия сейм и на Източното бюро на Арменската революционна федерация (”Дашнакцутюн”) е свикано извънредно съвещание в Александропол, което се провежда на 6-8 (19-21) април 1918 година. [6, стр. 307-322] Събранието било повече от многолюдно, като в него взели участи всички арменски членове на Закавказкия сейм и на Закавказкия комисариат (играещ ролята на федерално правителство), членовете на Арменския национален съвет, представителите на политическите партии, губернските комисари от Ереван и Карс, както и неколцина местни арменски национални дейци от Александропол.

 

Съвещнието било председателствувано от председателя на Арменския национален съвет А. Агаронян. [6, стр. 307] Извънредното съвещение изслушало докладите на членовете на Закавказката делегация на мирните преговори с Отоманската империя – А. Хатисян и О. Каджазнуни, за хода на водените до момента преговори в Трапезунд. [6, стр. 310-311]

 

След като съвещанието получило нужната информация от първа ръка за хода на мирните преговори, бил поставен ключовият въпрос за искането на Отоманската империя за безусловно приемане на клаузите на Брест-Литовския мирен договор.

 

На съвещанието били изложени две напълно противоположни позиции по този въпрос. Част от участниците смятали, че арменците няма къде да се дяват и трябва да приемат Брест-Литовския мирен договор, защото той няма никаква алтерантива. Другата част от изказалите се на извънредното съвещание се застъпвали за това щото войната със Султана да продължи на всяка цена и в никакъв случай да не се приемат условията на Брест-Литовския мирен договор.
Първата теза за безалтернативността на мира от Брест-Литовск се защитавала от О. Каджазнуни, А. Хатисян, М. Пападжанян (известен и като Пападжанов). О. Каджазнуни представил в писмена форма мотивировка на тезата си, че Брест-Литовския мирен договор е най-малкото зло за арменците. Той бил убеден и в това, че Отоманската империя никога няма да отстъпи от искането си за признаване на мирния договор със Съветска Русия от Брест-Литовск. [27] (Интересен факт е, че писменото изложение на О. Каджазнуни е било представено на съвещанието на руски език).

 

Според О. Каджазнуни, след като е било ясно, че Отоманската империя няма как да се откаже от много благоприятните за нея клаузи на Брест-Литовския договор, следвало заключението, че „ ... следователно непризнаването на договора означава да й се обяви война [на Отоманската империя] или по-точно, продължаване на войната, фактическо продължаване от наша страна. Ние нямаме нужните сили и не можем да воюваме с турците”. [24]

 

В защита на гледната точка на О. Каджазнуни се изказал и бившият член на ОЗАКОМ Микаел Ованесович Пападжанян (Михаил Иванович Пападжанов). В речта си той застъпил гледището, че във войната с Отоманската империя, арменците не трябва да свързват никакви свои надежди с грузинците и че последните просто няма да воюват. След това, Пападжанян направил разбор на лошото състояние на арменските части на фронта и призовал извънредното съвещание да приеме Брест-Литовския договор. От трибуната той заявил: „Ако бях уверен, че Карс ще издържи още два месеца, бих говорил по друг начин. Но като не можем да издържим, трябва да отстъпим на добра цена”. [6, стр. 321]

 

На 7-ми (20-ти) април 1918 година, по време на третото заседание на извънредното съвещание, било прочетено пред всички писменото мнение на члена на Закавказкия комисариат Х. О. Карчикян, който бил останал в Тифлис и не могъл лично да пледира пред извънредното съвещание в Александропол. Позицията на Х. О. Карчикян била радикално противоположна на тезата на О. Каджазнуни, М. Пападжанян и А. Хатисян.

 

Х. О. Карчикян се обръща към извънредното съвещание с думите:

„Ние ще извършим най-страшна и съдбоносна историческа грешка, ако приемем Бресткия договр и с това прекратим войната”. Според него, това нямало да даде гаранции за Закавказието, че няма да последва турско нахлуване и щяло да стане причина за изтребването на арменския и грузинския народ [25]

 

Х. О. Карчикян е бил и крайно скептичен към твърдението, че сключването на мирен договор със Султана би помогнало на Закавказкия комисариат и в частност на арменците, да спечелят време и да укрепят състоянието на армията си. Той прави крайно песимистичната прогноза, че в случай на предаване на крепостта Карс на отоманските войски, народът и армията ще бъдат толкова деморализирани, чу „нито един войник няма да остане под оръжие”. [25]

 

Също така, Х. О. Карчикян настоява, арменците да не се отнасят с толкова дълбок скепсис към грузинците и към техните въоръжени отряди. Според него, гузинците са имали качествата да са добри съратници на арменците. В крайна сметка, рекапитулацията на събитията показва, че Х. О. Карчикян прогнозира със значителна точност поведението на отоманските войски, но се заблуждава по отношение на готовността на грузинците да се бият заедно с арменците срещу настъпващите турци. [27]

 

В крайна сметка, Х. О. Карчикян изплюва камъчето и заявява, че Русия няма да се помири със загубата на Закавказието. В геополитическата си прогноза той добавя, че дори и Съветска Русия да не смята да се връща в кавказките планини, „и окончателно се примири с мисълта за отделянето на Закавказието, с това няма да се примирят арменците, които винаги ще усещат надвисналия над главите им меч на местните тюрки и на Турция и обръщайки погледите си на север, ще търсят повод, за да върнат Русия, която да ги освободи. ... Ако пък Русия действително се опита да влезе [в Закавказието], естествено, християнските народи на Кавказ няма да излязат да й се съпротивляват с оръжие”. [25]

 

Вижда се, че въпросният член на Закавказкия комисариат, съвсем не е сред привържениците на независимостта на народите на Закавказието, изпитва откровено предубеждение към азербайджанците, стигащо до расизъм и на практика е изцяло отдаден на идеята за „наразривната свързаност” на арменците с Русия, била тя царска или съветска. Този феномен не ни е напуснал и до ден днешен.

 

Иначе, аналитичните способности на Карчикян не могат да бъдат отречение. В меморандума си до извънредното съвещание, той разглежда три възможни сценария, които биха могли да се разиграят след приемането на Брест-Литовския мирен договор. Първият вариант според него е, Отоманската империя да продължи настъплението си без да отдава никакво значение на мирния договор и да заеме цялото Закавказие. Вторият вариант е Империята на Султана да спре на установените граници, след което да застави Закавказието да обяви независимост, а след това да го включи ако не „де юре”, то „де факто” в състава си. Тетият вариант е Отоманската империя да завладее региона, дори и арменцитеда се откажат от провъзгласяване на независимостта си и останат в състава на Русия. [25]

 

Според Карчикян, независимостта на Закавказието по онова време е била все още приемлива за „кавказките татари”, както той нарича азербайджанците, но третият сценарий, но третият сценарий ще стане неизбежен, веднага след като се постави на дневен ред въпроса за оставането в състава на Русия. Тогава, те (азербайджанците) ще предприемат всички възможни мерки, за да „поканят Турция” в Кавказ и да се обединят с родствената им държава.

 

В заключение, Х. О. Карчикян стига дословно до следния извод:

„Аз намирам, че за нас прекратяването на войната е равно на самоубийство. А нашите безкрайни колебания и агитацията на разнообразни обществени групировки и органи в полза на Бресткия мирен договор в огромна степен отслабват силата на нашата съпротива, внушават неувереност на тези, които воюват и довеждат тила до дезорганизация. Необходимо е решително да се определи и да се покаже, че войната ще бъде продължена и че това не е безнадеждна война, която ни води към сигурно поражение”. [25]

 

Независимо от полярните пледоарии по време на извънредното заседание, в крайна сметка на последното – пето заседание на Александрополското извънредно съвещание, с подавляващо мнозинство се стига до решението да се отхвърли Брест-Литовският мирен договор, да се продължи войната и да се усилят арменските въоръжени сили и арменската самоотбрана.

 

За голямо съжаление на заседавалите пет дни участници в извънредното съвещание, на същия ден, на който било взето решението за отхвърляне на признаването на Брест-Литовския договор, от Тифлис пристигнала телеграма, с която се съобщавало, че Грузинският национален съвет е решил да обяви независимост. [6, стр. 331] Азербайджанските участници в Закавказкия комисариат направили последно отчаяно усилие да запазят единството на Закаказието, като настояли да се признае Брест-Литовския мирен договор и да се сключи мир с Отоманската империя. [5, стр. 10] В противен случай, азербайджанците са щели да бъдат принудени да последват примера на грузинците, въпреки нежеланието им.

 

Тези събития обърнали надолу с главата решенията на извънредното съвещание в Александропол. Участниците в съвещанието, най-вече арменските депутати в Закавказкия сейм побързали да се върнат в Тифлис, „където за арменците възникнала изключително деликатна ситуация – или те е трябвало да се съгласят с претенциите на турците и с исканията на грузинците и да се откажат не само от турска Армения, но и от цялата Карска губерния, даже без да получат гаранции за по-нататъшната си безопасност или да отхвърлят турския ултиматум и тогава грузинците и турците да сключат сепаративен мирен договор, Закавказкият съюз да изчезне и арменския народ да остане самотен, отрязан от целия свят и обкръжен от врагове ... ” [5, стр. 10]

 

Възобновеното настъпление на отоманските войски и падането на Батум, създават изключително сложна ситуация в Закавказието, а напрежението расте. Във възникналата ситуация Закавказкият сейм взима решение да възобнови прекъснатите преговори с Отоманската империя и да сключи с нея мир. Необходимо условие за това – и формално и същностно е било обявяването на независимостта на Закавказието, което пък означавало еднозначно отделяне от Съветска Русия.

 

При тези условия, мирните преговори са възобновени в Батум. Успоредно с това е образувана комисия по разработка на конституцията на Закавказието. Тя е трябвало да стъпи на федеративни и конфедеративни начала. Тази комисия не успява да завръши работата си, поради стремителния ход на събитията и разпадането на единството на Закавказието. Но до тогава е оставало още малко време и настъпват още знакови събития.

 

Депутатите в Сейма от Азербайджан се оказват по думите на Векилов „между две гранитни скали: съъзнанието за дълга им, като членове на обща федеративна държава и протовополжните искания на народа, който ги е избрал. Независимо от опасните последствия, депутатите-мюсюлмани в решителен и тежък час за общото отечество, в момента на обявяване на война на Турция, изхождайки от общодържавни съображения, излязоха с приведената по-горе резолюция на солидарност по въпроса за отношението към войната.

 

В отговор на това, както е известно, беше създадена извънредна комисия от трима души, където мюсюлманите бяха напълно изолирани. Такива взаимни изпитания се правиха не веднъж. Мюсюлманите изпитаха своите съседи по бакинския въпрос.

 

Равнодушното отношение на грузинците към превземането на Баку – този извор на живот за закавказките тюрки и провокационната дейност на арменската партия „Дашнакцутюн” в бакинските събития все повече подронваха доверчивото отношение на мюсюлманите към тях. Поведението и на двата съседа се обсъждаше на съвместно заседание на всички мюсюлмански сеймови фракции.

 

В резултат на това събрание беше решено: да се проведе разговор с председателя на трапезундската делегация А. И. Чхенкели за създалото се положение и да му се заяви за необходимостта да се обяви независимостта на Закавказието; да се доведе до знанието на всички отговорни партии неотменимото желание на всички мюсюлмански фракции на сейма да се обяви независимостта на Закавказието; да започне обсъждане на въпроса за възможността за обявяване на независимостта на Азербайджан”. [3, стр. 10]

 

Така се стига до заседанието на Закавказкия сейм, състояло се на 9 (22) април 1918 година. На него след бурни прения и при се взима историческото решение, Закавказието да бъде обявено за „независима, демократична и федеративна република”. [3, стр. 10]

 

Според Р. А. Векилов, най-остри са дебатите между лидера на партията „Мусават” – Мамед Емин Ага оглу Расулзаде от една страна и левите социалисти-революционери (левите есери) и конституционните демократи (кадетите) от друга. Според Векилов, решението за провъзгласяване на независимостта на Закавказието е взето при почти мълчаливото съгласие на партията „Дашнакцутюн” и при силната поддръжка на останалите партии. [3, стр. 10]

 

Ако от „Дашнакцутюн” запазват хладнокръвие, то някои от левите есери реагират остро. Есерът Л. Туманов се обраща към грузинските меншевики с думите:

„Аз говоря от името на тази част от фракцията на социалистите-революционери, която енергично възразява срещу провъзгласяването на независимостта на Закавказието в сегашния момент. Нека не Ви изглежда странно, такова изявление от устата на представител на партия, на знамената на която винаги са били изписани светите думи за самоопределението на народите ...

 

Ние възразяваме поради съображения относно целесъобразността. Тук представителят на комисията по въпроса за независимостта на Закавказието заяви за това, едва ли не народите на Закавказието винаги са се стремили към независимост и сега осъществяват отдавнашна своя мечта. Но, граждани, членове на Сейма, ние знаем, че народите на Закавказието имаха възможността в течение на година да обявят за своята независимост, за своите възгледи, за своите идеали, за своята самостоятелност и нито един народ не постави въпроса за пълното отделяне от Русия.

 

Ако тази идея за отделяне, за независимост е възникнала сега, то трябва честно да се признае, че тя сега произлиза от турските империалисти. ... Ако сега се поставя въпроса за това, че ужким провъзгласяването на независимостта е следствие на волеизявлението на народите на Закавказието, то аз Ви питам – защо не прибегнахте до помощта на референдум? ... Независимост, провъзгласена в такава обстановка, в каквато се намира в момента Закавказието е преход към пълно робство на Турция.

 

Ние сме уверени, че това явление е предизвикано от неправилната оценка на момента; то е извикано от желанието някак си да се постигне мир с Турция”. [13, Първа сесия, стр. 16]

 

От своя страна, кадетът Семьонов, предупреждавайки за отрицателните според него външно политически последствия от акта на обявяване на независимостта, заявява:

„Като обявите своята независимост, вие ще влезете в турската ориентация, като по неволя ставате част от Турция или васална или протекторат. Като отделите Заквказието, вие ще отидете по-нататък, на Вас ще ви се наложи да отделяте източното Закавказие, Азербайджан, Грузия от Закавказието, а там, може би ще делите Грузия на части: на Имеретия, Карталия – ще се върнете към това, което е било след ХІІ-ия век”. [13, Първа сесия, стр. 30]

 

От своя страна, грузинската делегация, въпреки възраженията и аргументите от типа на изложените от Л. Туманов, твърдо смята, че скъсването със Съветска Русия и провъзгласяването на независимостта са най-реалната възможност за постигане на споразумение с Отоманската империя по въпроса за мира.

 

На същото заседание е приета оставката на председателя на Закавказкия комисариат Е. П. Гегечкори. Новият председател е познатият ни А. И. Чхенкели, който до този момент е водил преговорите в Трапезунд.

 

Новосформираният Закавказки комисариат, нарежда на закавказките войски, отбраняващи Карс, които са с почти изцяло арменски личен състав, да сключат примирие с настъпващите отомански войски. Командуващият арменския корпус генерал Назарбеков, заповядва на командира на 2-ра дивизия – полковник Силиков и на коменданта на крепостта Карс – генерал Деев, да спрат военните действия и да започнат преговори за прокарване на демаркационна линия.

 

На искането на арменската страна за прекратяване на огъня, турският командуващ поисква арменските войски да се отдалечат на знечително разстояние от крепостта и да дадат възможност на отомонските войски да влязат безпрепятственов града. Арменските войски получават от Тифлис заповед незабавно да прекратят военните действия и да приемат условията на турската страна. На 12 (25) април 1918 година, арменските войски напускат Карс, заедно с няколко хилядно цивилно нселение. Вечерта в Карс влизат турските войски. Независимо, че Закавказкият комисариат е изпълнил всички изисквания на отоманската страна, турците продължили настъплението в посока към Александропол, накъдето отстъпили и арменските части.

 

Турското настъпление предизвиква истинска паника сред болшевиките в Баку. На 23 май 1918 година, Степан Шаумян изпраща до Ленин телеграма, която цитира изцяло телеграмата на члена на Закавказкия комисариат – Карчикян от Тифлис, относно турското напредване към Александропол. Към текста на телеграмата на Карчикян той изпраща и коментар от който струи паника:

 

„Днес, 20 май, получихме от Тифлис следната радиограма: „На 13 май Турция предяви в Батум искане да се пропускат турските войски по железопътната линия Александропол – Джулфа в Персия, като се мотивират с това, че англичаните напират от към Мосул и че на турците им е необходимо в най-кратък срок да заеме Персия. Своето искане Турция поддържа със сила. На 15-ти сутринта са започнали да обстрелват Александропол. Нашите войски са били изненадани и не могат да спрат настъплението [на турците] и на 16-ти са предали Александропол. На 17-ти турците са поискали да им се осигури свободен достъп до Джулфа, като обещават да не закачат населението. В противен случай заплашват да си пробият път със сила. Имайки пред вид, че отстъплението от Александропол, както и че в случай на съпротива, цялото население на Сурмалински и Ечмиадзински уезд ще бъде подложено на ужасни бедствия, ние бяхме принудени да се съгласим с исканията на турците. Населението на Александрополски уезд избяга цялото и се струпа в района на Бамбак [и] Лори, както и населението на Сурмалински уезд. Днес получихме сведения, че населението на Ахалкалакският уезд се е вдигнало и се насочва в посока на Цалки. Делегацията в Батум отправи протест по повод на ултиматума, но по съвета на други, не направи от това Казус-Бели [и] реши да продължи преговорите. Карчикян”.

 

Събитията в Закавказието се развиват много бързо. Всички съобщения от Тифлис говорят за подготовката на поход към Баку от страна на турците. Необходима ни е спешна помощ, пътят Петровск – Червленная още не е отворен. Връзката със Северен Кавказ е много лоша – през Батайск. Помощ от Северен Кавказ до момента няма, нуждаем се от команден състав, оръжие, самолети. Очаквам указания относно силите [от] Персия. Ако не получа указания навреме, ще действувам по собствено усмотрение. Извънреден Комисар по въпросите на Кавказ Шаумян”. [9, докумнт № 9]

 

Изглежда Шаумян е нямал никаква вяра на мирния договор от Брест-Литовск, с който Съветска Русия и Отоманската империя са сключили мир. Теоретически той не би трябвало да се притеснява, че отоманските войски ще нападнат Апшеронския полуостров, където управляват приятелите на младотурските управници. Но очевидно той е имал лошо предчувствие или пък просто го е измъчвал силен страх, че може да му бъде представена сметката за мартенското клане на мюсюлманиското азербайджанско население в Баку.

 

Развоят на военните действия и на подготовката на мирните преговори, предизвикал резки протести от страна на Арменския национален съвет. Предаването на Карс станало причина и за подаването на оставкте на арменските представители в Закавказкия комисриат. Независимо от това, Чхенкели останал на поста си и успял да даде ход на новите мирни преговори с Турция.

 

Новата мирна конференция започнала на 28 април (11 май) 1918 година в Батум. Забележителен е фактът, че на тези преговори вече има и германски представители, които учавствуват като посредници. [20, стр. 23] Много скоро ще се разбере, че Отоманската империя вече не се разпорежда еднолично със съдбата на Закавказието.

 

Преговорите, които се водили в Батуми от 11-ти до 26 май по нов стил, предизвикали нови разминавания между представителите на Грузия, Армения и Азербайджан в Закавказкия сейм и между съответните национални съвет. Отоманската империя вече не се задоволявала с резултатите от Брест-Литовския договор. От Закавказието се иска да отстъпи на Отоманската империя две трети от територията на Ериванска (Еревнаска) губерния, Ахалцихския и Ахалкалакския уезд от Тифлиска губерния, както и контролът над Закавказката железопътна линия.

 

При това положение, Националният съвет на Грузия решава „да се спасява поединично”. Задействуван е планът за спасение чрез германски протекторат. Грузинските дейци знаят, че германците имат стари интереси в Тифлиска губерния.

 

Вероятно те са имали и достоверна информация, че германците са закрепили този си интерес договорно, чрез секретно споразумение с Отоманската империя за разпределяне на сферите на влияние в Закавказието, което закрепва „правата” на Германия върху грузинските територии. Според някои източници, секретното споразумение между Германия и Отоманската империя за разделяне на сферите на влияние в Закавказието е подписано на 27 април 1918 година, когато германците виждат напредъка на турското военно настъпление. [28, стр.38]

 

Грузинците се обръщат към германското командуване за помощ и то с удоволствие откликва на тяхната молба. От германска страна дават на грузинците съвет незабавно да се конституират като субект на международното право и да обявят независимостта на Грузия, след което да поискат официално германската закрила.

 

Изпълнителният комитет на Националния съвет на Грузия приема предложения от германците алгоритъм за спасяване от турското нашествие. На 14 май 1918 година, грузинската молба за помощ е изпратена на правителството на Гермния. В нея се казва:

 

„1) Грузинският национален съвет изразява желание и молба, Германия всемерно да помогне за колкото е възможно безболезненото решаване на международния и политико-държавния въпрос на Грузия.
2) Моли генерал фон Лосов да предприеме съответните мерки, така че германските войски да продължат своя път към Северен Кавказ и да се приближат до границите на Грузия толкова, че с тях да може да се установи контакт и Грузия да бъде обезпечена срещу външни опасности.
3) Моли генерал фон Лосов, докато това бъде направено, да остави в Грузия германските пленници и офицери и да им възложи военната организация, така че грузинсото правителство да има възможността да използува тези войски за установяване на вътрешен ред и борба с анархията”. [2, стр. 264]

 

Официалното обръщение на Грузия за помощ към Германия, дало на последната пълното основание да стъпи на Кавказ не като неканен гост или окупатор, а напълно легитимно, в качеството на покровител на нация изпаднала в беда.

 

Освен това, грузинският демарш позволил на Германия по думите на фелдмаршал Е. Лудендорф без турска намеса или съдействие „да се добере до кавказките суровини и да придобие влияние върху експлоатацията на железопътната линия, минаваща през Тифлис. Поради това аз ходатайствувах пред имперския канцлер за удовлетворяване на желанията [на грузинците]”. [18, стр. 182] Или както се казва в известния анекдот, „бракът по сметка може да е щастлив ако сметката е направена правилно и от двете страни”...

 

За последен път, изпълнителният комитет на Нацоналния съвет на Грузия претегля всички „за” и „против” едностранното обявяване на независимостта на страната на свое заседание на 24-25 май 1918 година. Националният съвет е председателствуван от стария социалдемократ-меншевик Ной Жордания. Изслушани са още веднъж сведенията (телеграми и писмо), изпратени от А. Чхенкели за сложната ситуация, в която са изпаднали мирните преговори с Отоманската империя. Самият Чхенкели оценява положението като много застрашително и настоява в писмото си за колкото се може по-скоро обявяване на независимостта на Грузия. [20, стр. 25]

 

Препоръките на Чхенкели са взети пред вид и предложението му е прието. В този момент се знае, че едностранното обявяване на независимостта на Грузия ще доведе до незабавното саморазпускане на Закавказкия сейм. От друга страна в Сейма вече са наясно с маневрите на грузинците. Националният съвет на Грузия взима решение Актът за независимостта на Грузия да бъде обявен незабавно след саморазпускането на Закавказкия сейм. [20, стр. 25]

 

На 13 (26) май 1918 година, в три часа след обед, закавказкият сейм обявява саморазпускането си. В решението за саморазпускането е записано:

„Поради това, че по въпроса за войната и мира се установиха коренни разминавания между народите, създали Закавказката независима република и поради което стана невъзможно действието на една авторитетна власт, която да говори от името на Закавказието, Сеймът констатира факта на разпадането на Закавказието и снема пълномощията си”. [13] [20, стр. 25]

 

На същия ден, Грузия едностранно обявява независимост, като оставя Армения и Азербайджан сами да се оправят в новата ситуация. Националният съвет на Грузия е преименуван на Парламент на Грузия. На 25 май 1918 година, германските войски започват да дебаркират – първо в Поти, а след това и в Батум. На единното Закавказие е сложена точка.

 

На 27 май 1918 година, членовете на мюсюлманските партийни фракции от Закавказкия сейм провеждат съвместно заседание и се обявяват за Временен Национален съвет на Азербайджан. Те взимат решение да провъзгласят независимостта на Азербайджан. За председател на Временния Национален съвет на Азербайджан е избран Мамед Емин Расулзаде.

 

На 28 май 1918 година (по нов стил) Временния Национален съвет на Азербайджан обявява независимостта и създаването на Азербайджанската демократична република.

За обстоятелствата по обявяването на азербайджанската независимост, за драмата на войната между АДР и болшевиките в Баку и за дваадесеттте и три месеца, през които АДР успява да просъществува във водовъртежа от интереси, предизвикан от намесата на всички възможни велики сили, ще можете да прочетете в следващите текстове от поредицата. (Продължението следва)

 

Използувана литература:

[1] Алиева Севиндж, Азербайджан и народы Северного Кавказа (ХVІІІ . начало ХХІ вв.), Изд.: “Şərq-Qərb”, Баку, 2010 г., http://elibrary.bsu.az/books_460/N_421.pdf

[2] Борьба за победу Советской власти в Грузии, Тбилиси, 1958 г.

[3] Векилов Рахим-бек Али Ага оглу, История возникновения Азербайджанской республики, Под ред. Акад. Дж. Б. Гулиева, Изд.: „Элм”, Баку, 1998 г., http://elibrary.bsu.az/yenii/ebookspdf/istoriya_vozniknovanie.pdf Текстът представлява препубликация на очерк на Рахим-бек Али Ага оглу Векилов, активен участник в работата на Закавказкия сейм и в обявяването на независимостта на Азербайджан, публикуван в „Адрес-календарь Азербайджанской Республики на 1920 год (Баку, 1919)”. Очеркът е публикуван на руски език във вестник „Азербайджан” на 28 май 1919 г.

[4] Волхонский М. А., Первая русская революция и восстановление Наместничества на Кавказе, Кавказский сборник, т. 3 (35), М., 2006 г.

[5] Врацян С., Независима и обединена Армения (контур), Ереван, 1920 г., стр. 10 (на арменски език), цит. по: Петросян Гегам, Вопрос войны и мира на Александропольском чрезвычайном совещании. Независимость Закавказья (апрель 1918 г.), К 100-летию Февральской и Октябрьской революций в Росси, 2 июня 2017 г.

[6] Всеарменското съвещание (1912-1920). Сборник документи и материали, Ереван, 2004, стр. 307-322, (на арменски език), Цит. по: Петросян Гегам, Вопрос войны и мира на Александропольском чрезвычайном совещании. Независимость Закавказья (апрель 1918 г.), К 100-летию Февральской и Октябрьской революций в Росси, 2 июня 2017 г.

[7] Гасанлы Джамиль, Русская революция и Азербайджан: Трудный путь к независимости (1917-1920), М., Изд.: „Флинта”, 2011 г., http://ocaqmsk.ru/wp-content/uploads/2017/03/Dzh.-Gasanly-Russkaya-revolyutsiya-i-Azerbajdzhan.pdf

[8] Дечев Теодор, Клането в Баку през март 1918 г., болшевишката арогантност и ролята на „полезните идиоти”, „Свободен народ онлайн”, 30 март 2018 г., 12:35, http://svobodennarod.com/views/item/5993-klaneto-v-baku-prez-mart-1918-bolshevishkata-arogantnost-i-rolyata-na-poleznite-idioti.html

[9] Дечев Теодор, Преднамерената жестокост и възторгът от нея - кореспонденцията между В. И. Ленин и Степан Шаумян от Октомврийския преврат до края на „Бакинската комуна” – Част първа, „Свободен народ онлайн”, 19 май 2018 г., 23:39, http://svobodennarod.com/chetivo/item/6009-prednamerenata-zhestokosti-vaztorgat-ot-neya-korespondentziyata-mezhdu-lenin-i-shaumyan-chast-parva.html

[10] Дмитрий Дмитриевич Донской (1881 – 1936), Мемориальный музей „Следственная тюрьма НКВД”, Томский областной краеведческий музей имени „М. Б. Шатилова”, http://nkvd.tomsk.ru/researches/passional/donskoj-dmitrij-dmitrievich/

[11] Еще раз о кавказских автономиях, Новое время, 1 апреля 1917 года, https://www.kommersant.ru/doc/757015

[12] Жвания Г., Большевики и победа Советской власти в Грузии, Тбилиси, 1981 г., стр. 140.

[13] Закавказский сейм: Стенографический отчет, Тифлис, 1918 г.

[14] Из истории иностранной интервенции в Армении. Документы, Ереван, 1970 г., стр. 5-11

[15] Кобахидзе, Елена Исааковна (сост.), Между централизмом и регионализмом: административные преобразования на Центральном Кавкзе в 70-х гг. ХІХ – начале ХХ века, Сборник документов, Федеральное государственное бюджетное учреждение науки Северо-Осетинский институт гуманитарных и социальных исследований имени В. И. Абаева Владикавказского научного центра Российской академии наук и Правительства РСО-А, Владикавказ, 2014 г.

[16] Колосовская, Татьяна Александровна, Российские военные в интеллектуальном освоении Северного Кавказа ХVІІІ – начала ХХ века, Федеральное государственное автономное учреждение высшего образования, „Северо-Кавказский Федеральный Университет”, Специальность 07.00.02 – Отечественная история, диссертация на соискание ученой степени доктора исторических наук, Ставрополь, 2017 г.

[17] Корнштейн Е. Н., Провал немеко-турецкой оккупации в Закавказье в 1918 году, Диссертация на соискание ученой степени кандидата исторических наук, Тбилиси, 1952 г., Цит. по: Пипия Георгий Владимирович, Германский империализм в Закавказье в 1910 – 1918 гг., Академия наук СССР, Институт востоковедения, Издательство „Наука”, Главная редакция восточной литературы, М., 1978 г.

[18] Людендорф Э., Мои воспоминания о войне 1914 – 1918 гг., М., 1924 г.

[19] Малахов, Дмитрий Александрович, Наместничество как фактор внутренней и внешней политики России на Северном Кавказе в ХVІІІ – начале ХХ века, тема диссертации по ВАК 07.00.02, диссертация на соискание ученной степени „кандидат историческихнаук”, Ставрополь, 2011, http://www.dissercat.com/content/namestnichestvo-kak-faktor-vnutrennei-i-vneshnei-politiki-rossii-na-severnom-kavkaze-v-xviii

[20] Ментешашвили Автандил, Из истории взаимоотношений Грузинской демократической республики с советской России и Антантой. 1918–1921 гг., http://sisauri.tripod.com/politic/index2.html

[21] Мирный договор между Германией, Австро-Венгрией, Болгарией и Турцией с одной стороны и Россией с другой, Российский государственный архив социально-политической истории, ф. 670, оп. 1, д. 5; Фотокопие е публикувано тук: http://diletant.media/articles/28663066/

[22] Михайлов В. В., К вопросу о политической ситуации в Закавказье на заключительном этапе Первой мировой войны, Вестник Санкт-Петербургского университета, Серия 2, выпуск 4, 2006 г., стр. 125 – 138, https://cyberleninka.ru/article/v/k-voprosu-o-politicheskoy-situatsii-v-zakavkazie-na-zaklyuchitelnom-etape-pervoy-mirovoy-voyny-1

[23] Муханов, Вадим М., Кавказ в революционную пору ... К истории Закавказья в 1917-м – первой половине 1918 г., М., Изд.: ИА REGNUM, 2017 г., http://apsnyteka.org/file/Mukhanov_V_Kavkaz_v_revolyutsionnuyu_poru_2017.pdf

[24] Национален архив на Армения, НАА, ф. 200, оп. 1, д. 21, л. 115, цит. по: Петросян Гегам, Вопрос войны и мира на Александропольском чрезвычайном совещании. Независимость Закавказья (апрель 1918 г.), К 100-летию Февральской и Октябрьской революций в Росси, 2 июня 2017 г.

[25] Национален архив на Армения, НАА, ф. 222, сп. 1, д. 122, л. 1-4, цит. по: Петросян Гегам, Вопрос войны и мира на Александропольском чрезвычайном совещании. Независимость Закавказья (апрель 1918 г.), К 100-летию Февральской и Октябрьской революций в Росси, 2 июня 2017 г.

[26] Новицкий Игорь Яковлевич, Управление этнополитикой Северного Кавказа, Краснодар, 2011 г., http://samlib.ru/n/nowickij_i_j/managmentcaucasusnovitskiy.shtml

[27] Петросян Гегам, Вопрос войны и мира на Александропольском чрезвычайном совещании. Независимость Закавказья (апрель 1918 г.), К 100-летию Февральской и Октябрьской революций в Росси, 2 июня 2017 г., http://ysu.am/files/gegham-petrosyan.pdf

[28] Пипия Георгий Владимирович, Германский империализм в Закавказье в 1910 – 1918 гг., Академия наук СССР, Институт востоковедения, Издательст„Наука”, Главная редакция восточной литературы, М., 1978 г., http://old.genocide.ru/lib/pipia/contents.htm

[29] Рид Джон, 10 дней, которые потрясли мир, М., 1958, стр. 115.

[30] Тамазов Муслим Султанович, Ибрагим Станиславович Пазов, Германия и образование независимой Грузии в 1918 году, Научный диалог, № 4 (52), 2016, стр. 229 – 240, http://nauka-dialog.ru/assets/userfiles/1016/229-240_Tamazov_ND_2016_4(52).pdf

[31] Тарасов Станислав Н.; Михаил Волхонский, Вадим Муханов, По следам Азербайджанской демократической республики, Русский сборник. Исследования по истории России, Том VІІІ, Редакторы – составители О. Р. Айрапетов, Мирослав Йованович, М. А. Колов, Брюс Менинг, Пол Чейсти; Издатель – Модест Колеров, М., Изд.: ООО „Регнум”, 2010 г., стр. 472-478, http://www.ergojournal.ru/wp-content/uploads/2016/02/book30.pdf

[32] Телеграмма президиума Краевого Совета от 28 декабря 1917 г., Вестник „кавказский рабочий”, № 230, 28 декабря 1917., Цит по: Михайлов В. В., К вопросу о политической ситуации в Закавказье на заключительном этапе Первой мировой войны, Вестник Санкт-Петербургского университета, Серия 2, выпуск 4, 2006 г., стр. 125 – 138.

[33] Тишков, В. А. (ред.), Российский Кавказ. Книга для политиков, М., ФГНУ „Росинформагротех”, 2007 г., http://xn----8sbnatxcctbeddbtj9c2e.xn--p1ai/files/doc-files/2016/08/rossiyskiy_kavkaz._kniga_dlya_politikov_pod_red._v._a._tishkova._-_m._fgnu_rosinformagroteh_2007.pdf

[34] Токаржевский Е. А., Из истории иностранной интервенции и Гражданской войны в Азербайджане, Баку, 1957 г., стр. 19

[35] Третий созыв Государственной Думы. Портреты. Биографии. Автографы, Изд.: Н. Ольшанский, 15 марта 1910 г., https://dlib.rsl.ru/viewer/01004165846#?page=5

[36] Тумаков Н. Н., Первая русская революция и восстановление наместничества на Кавказе, Вестник Рязанского государственного университета имени С. А. Есенина, № 2, 2010 г., стр. 29 - 38

[37] Jones Stephen F., Georgian social democracy in 1917, In: Rugovin Frankel Edith, Jonathan Frankel, Baruch Knei-Paz (eds.), Revolution in Russia: reassessments of 1917, Cambridge, New York, Cambridge University Press, 1992, p. 254

Публикувана в Гледища