Вторник, 06 Февруари 2018 20:26

Протестът, който никой не отрази*

Този материал вече съм го писал. Но ще го пренапиша като коментар към снимките от протеста ми пред БНР на 26 януари, който не отрази никоя медия. Въпреки, че ги изпратих на агенции, информационни сайтове и прочие. Мога да ги изброя, но необходимо ли е? ( Получава се като "Упражнение по стил" на Реймон Кeнo, 99 вариации за едно и също).

 

Защото в България протестите се превърнаха в далавера и активно мероприятие. Ако не е съгласувано, медиите не ги забелязват или отбелязват. Живковизмът продължава с това изключение, че полицията (с употреба като милицията) няма да те прибере да те бие. Но няма и да те легитимират, ти оставаш без име – макар да и си журналист и писатател. ТЕ определят кой какъв е. TЕ са тези, които сами се нарекоха КОЙ. Ако попаданеш някога в кадър, ще те отрежат. На истинските протестиращи им изключват звука и оставят да се изкажат на “лицата”, по предварителен сценарий.

 

В едно от последните си писма (адресирано е до Димитър Бочев) изключително честният пред съвестта си Георги Марков открива, че можеш само да крещиш на глас пред неколкцина приятели, но не и да публикуваш мнението си в независимите Таймс или ББС. И докато за Запад това може да се сметне за някаква неблагоприятна тенденция, при нашите условия е съвсем груба и бецеремонна стопроцентова практика.

 

Посланието ми беше към всички медии, въпреки, че споменах в него само "обществените". Там абсурдът е очевиден. Моят приятел и съидейник доцент д-р Теодор Дечев (и аз съм бил социалдемократ, в националния комитет на СДП на Иван Куртев) ми възрази:
"Няма картел, а жестока конкуренция между издателствата".

 

Защо да не кажем не само картел, а и мафия. Хареса ми мисълта на Мирослава Кортенска в интервю за "Уикенд" отпреди десетина години , че у нас мафия има във всяка област. Именно тя назначава не само капиталисти, а и "писатели". Може и да има конкуренция за чуждата, преводна литература. Но за българската - не. Картелът започва от издателствата и преминава през печатниците, книжарниците, критиците и медиите. Получава се затворен кръг или канал.

 

Зад девет десети от издаваната българска литереатура стои самофинасиране или спонсорство от олигарсите. Какви издателства тогава имаме, какви пет лева? Те са същински шивашки цехове, работещи на ишлеме. Дори и професори и академици си плащат. Тарифите са няколко. Най-ниската е само отпечатване, а по-високата е с реклама и разпространение. Интересното е, че парите и от западните фондации, и от русофилите-предприемачи отиват при едни и същ кръг от "писатели". Многи приличат на ловните дружинки около Тодор Живков. Това не е ли достатъчно за коментар под снимки?

 

* Заглавието е на редакцията на „Свободен народ онлайн”.

Публикувана в Гледища
Вторник, 30 Май 2017 12:30

Между истината и лъжата

„Правдата е като дворно куче – току я гонят в колибката, шибат я с камшика.”
Шекспир, „Крал Лир”

 

Пиша тази статия не за да съдя, защото искам да науча истината по една тема, по която не съм компетентен, но, доколкото съм гражданин на тази страна, съм лично засегнат.  Сиреч длъжен съм да се заинтересувам. Защото темата е от общонационална значимост – тя бърка директно и индиректно и в моя джоб. По-важното е обаче, че бърка и в моята душа –моралните й аспекти също засягат всички ни.

 

Да науча истината по темата ми пречат точно онези държавни институции и органи, които са служебно задължени да ми съдействат. Заедно с милиони трудещи се сънародници аз им плащам чрез данъците си немалките им заплати. Плащам им, за да разкрият истината, която тежи милиарди левове и изпепелени морални принципи. А тези държавни органи и институции като че ли работят не за да разкриват, а за да скриват истината. Засега успешно, но да видим докога. Защото наред с многото работещи за скриване на истината апаратчици все по-многобройни стават гласовете, които със самочувствието на еманципирани граждани на една правова демократична държава искат нейното разкриване. За да преценя кой е крив и кой прав, кой е ограбеният и кой – грабителят,  аз първо трябва да бъда информиран.

 

Десетилетия наред комунистически тоталитаризъм съдехме и отсъждахме неинформирани. Извоюваната с толкова усилия демокрация би трябвало да направи информацията общодостъпна. Наживяхме се – поколение след поколение – в идеологизирана слепота, преди да осъзнаем, че същинското име на демокрацията е информираност. Което ще рече, че всяко монополизиране на информацията, всеки опит тя да се потули и манипулира е път назад, към безславното ни тоталитарно минало. Тъкмо на този деструктивен процес ставаме свидетели днес…

 

За да пристъпим от абстрактното към конкретното, ще оповестя, че става дума за фалита на КТБ, за тайните срещи, за закритите заседания. Всъщност не точно за фалита на банката става дума – и професионално, и като манталитет аз съм далеч от банковото дело. Като демократичен гражданин на една демократична страна съм в състояние обаче да поискам да бъда информиран. Дали всички онези, които ден след ден фаворизират дезинформацията за сметка на информацията, работят срещу личността на Цветан Василев, не ме интересува особено – интересува ме обстоятелството, че те работят срещу мен самия.

 

Не съм воден от лични, субективни мотиви: КТБ не ми е броила нито лев чрез дивидентите си и не ми е взела нито лев чрез фалита си. Това обстоятелство ме прави социално независим от банката – еднакво независим и от нейния възход и от внезапния й крах. Като следствие от тази независимост остава в чист вид само ангажираността ми като гражданин на републиката. Тази ангажираност е двустранна: морална, доколкото фалитът на КТБ явно е продукт не на лошо непрофесионално стопанисване, а на користни интереси на развратени държавници от първата фаланга и на корупционни схеми, които замърсяват морално националната обществена среда. Която е и моя. Както и зависимост икономическа, доколкото всички гаранции, които държавата ни изплати на капиталовложителите, и всички пасиви, които ще понесе, ще бъдат покрити не с личните пари на министри, премиери и президенти, а моите оскъдни левчета на данъкоплатец. Тъкмо затова споделям и тези нерадостни размисли.

 

В „Тускулански беседи” Цицерон, чието морално чувство и чиято юридическа компетентност е вън от съмнение, стига до извода, че там, където свидетелстват фактите, думите са ненужни. Колкото и вярно да е казаното, отнесено към случая КТБ, то придобива една неочаквана интерпретация. Думите биха били действително непотребни, ако достъпът до фактите беше обезпечен. Когато обаче тези факти са преднамерено и злонамерено преиначавани и изопачавани, скривани от общественото внимание, тогава единствена и последна надежда остават думите, тогава публицистичното слово се превръща в единствено средство за реабилитиране на истината.

 

Възходът на КТБ е неясен, неясен е и фалитът на банката, неясна е съдбата на унаследените й активи, неясен е приносът на отделните олигархични кръгове и интереси в банковите операции, неясно е защо и как най-проспериращата и стабилна банка на родна земя се срина така скоропостижно, неясно е и кой доколко е облагодетелстван от нейната гибел. Ясно е само едно: кой е ощетеният. Това сме всички ние, редовите български граждани.

 

За да сме изправени пред толкова неясноти обаче и за да не бъдат те една по една демаскирани и превърнати в ясноти, значи някой има интерес от това. И този някой ловец на риба в мътна вода едва ли ще да е обикновен гражданин – замитането на големите истини е от компетентността само на големи хора. Вече става видимо участието на олигархичния капитал в конспирацията. А доколкото на родна земя този капитал е органично свързан с държавните структури, не по-малко видимо става и участието на майката държава.

 

В случая това не сме, както би трябвало да бъде в наистина прозрачните и правови общества, ние, гражданите – това са държавните номенклатурчици от най-високите етажи. Воглаве, разбира се, с прокуратурата и главния й прокурор. Които, за разлика от нас, също са държавата – баш държавата са. Когато мандат след мандат лидерите на тази покварена до мозъка на костите държава дърпаха кой как може от капиталите на КТБ за собствена изгода, те не й създаваха проблеми. Когато обаче някой се е опитал да посвие този грабеж свише, държавата мобилизира цялата си власт и всичките си подвластни олигарси (на които между впрочем и тя е подвластна – зависимостта е реципрочна), за да погуби банката. Един фалит, който бе осъществен, както споменах, в ущърб не толкова на Цветан Василев и цветановци, колкото на обществото.

 

Когато в изявления пред медиите Василев посегна да разкрие някои неразкрити обстоятелства, той го направи, разбира се, като акт на себезащита. По стечение на обстоятелствата себезащитата му обаче закономерно се превърна в защита на обществения интерес. Който по дефиниция би трябвало да бъде бранен от прокуратурата – не от противоречиви банкери. На практика обаче ние, гражданството, се браним от една прокуратура, чиито олигархични интереси стават все по-несъвместими с нашите, обществените.

 

Вместо да обърне подобаващо внимание на многото дадени и от Цветан Василев, и от малкото независими родни медии сигнали, главният ни прокурор нехае с едно нехайство, което все по-определено заприличва на преднамерено. Преди време министърът на вътрешните работи пък открито заяви, че няма да се занимава с декларациите на един престъпник. При подобно държавническо отношение как може да се разкрие истината за КТБ?!

 

Работата на едно Министерство на вътрешните работи е да разследва, да проучва, да сравнява и проверява всеки сигнал, а не да селектира и цензурира информацията в ущърб на следствието. Особено когато става дума за грабеж от такива чудовищни за икономически немощната ни държавица размери, пасивността на институциите е престъпление. Следствие и прокуратура трябва да установят вината (респективно невинността) както на държавата, така и на отделните олигархични групировки и олигарси, така и на БНБ, така и на Цветан Василев.

 

Аз дори не очаквам държавният апарат да ми сервира истината на тепсия – достатъчно е само да не я възпрепятства, да не барикадира със съдействието на неведоми олигархични кръгово пътя й към обществената сцена. Останалото ще направя аз сам. Най-лесно се манипулира неинформираното гражданство,  държано в неведение от неговите явни и тайни експлоататори. Те се боят панически от истината. Докато ние, експлоатираните, от лъжата се боим. Сама по себе си истината, както пише Шилер, не страда от това, че някой не я признава. Страдат обаче, макар и по различен начин, всички онези високопоставени и подвластни, които отказват да я признаят.

 

Всички размисли, които споделих, са, както споменах, не констатации, а въпроси; не уверености, а съмнения. Аз се съмнявам в цялостната вина на Цветан Василев – съмнявам се и в неговата невинност. Единствено едно обективно и честно разследване може да ме освободи от тези тровещи съмнения. Подобно разследване в условията на комунистическия тоталитаризъм беше невъзможно – дано не се окаже невъзможно и в демократични условия. А докато виновността не бъде доказана, всяко правово общество изхожда от презумпцията за невинност. Неправовото вече заклейми личността на Цветан Василев, без да познава казуса "Василев" – то предпочита да съди и отсъжда, без да иска да знае. Ето критерият, който ще ни подскаже към кой от двата модела принадлежим ние…

 

Първоизточникът на този забележителен текст е електронното издание на списание Клуб „Z“. Редакцията на „Свободен народ online“ поздравява Клуб „Z“ с тази изключително стойностна публикация и приканва читателите си да посетят и оргинала: https://clubz.bg/54442-mejdu_istinata_i_lyjata . Подзаглавието е на редакцията на „Свободен народ online“.

 

За писателя Димитър Бочев

 

Димитър Бочев е роден на 13 август 1944 г. в Силистра. Следва философия в Софийския университет. Многократно е арестуван от ДС и е принуден през 1972 г. да напусне по авантюристичен начин  България и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище.

 

Работи като редовен извънщатен сътрудник на Радио Германия („Deutsche Welle”), където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков, а от 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където дълги години отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”.

 

След рухването на комунистическия режим работи като кореспондент на РСЕ в София, публикува редовно в българския периодичен печат, сътрудничи активно и на електронните медии, води есеистични рубрики във вестниците „Демокрация”, „Труд” и „Стандарт”. Издал е романите „Междинно кацане”, „Генезис ІІ” и „Синеокият слепец”, както и сборника есета „Хомо емигрантикус”, пуснат на книжния пазар от издателството на БАН.

 

Всичките му творби са високо оценени от художествената ни критика, а през 1997 г. „Синеокият слепец” печели Специалната награда на фондация „Развитие” за нов български роман. След това излезат сборникът му с есета „Боготърсачът между беса и слепотата” и романите му „Белият слон” и „Опит за екстаз”. Текстовете и на трите творби са почти изцяло публикувани и в литературната ни периодика.

 

Основни теми на романите и есетата на Бочев са извечните и нерешими в рамките на земното проклети въпроси за безсилието на словото пред битието, за съвместимостта и несъвместимостта на Божието и людското, на любовта и свободата, на цивилизация и култура, на творчество и смърт, на талант и характер, за драматичния двубой между рационалното и ирационалното в биографията на всеки от нас.

 

Авторът коментира и диктатурата на посредствеността, философията на любовта, на изневярата, на самоубийството, както и актуалния смисъл на фундаменталните библейски начала. Димитър Бочев е баща на дванайсетгодишен син с име Тео, наред с българското притежава и германско гражданство, член е на МАИ и на Съюза на баварските журналисти.

 

Наскоро излезе и сборникът  „Несъгласни думи. Портрети и размисли“ (Издателска къща „Хермес“). Според издателите, сборникът съдържа текстове, обединени тематично от присъщия на автора интерес към фундаменталните и извечни въпроси за съотношението между творчество и смърт, талант и характер, щастие и смисъл.

 

Част от текстовете на сборника имат мемориален характер и са посветени на съдържателните му отношения с така незаслужено позабравените от съвремието ни творци като Георги Марков, Асен Игнатов, Тончо Жечев, Атанас Славов, Хр. Огнянов, Желю Желев.
За целокупното си творчество Димитър Бочев е удостоен с Юбилейната награда на Международната академия на изкуствата – Париж (МАИ) за 1999 година. Източник: http://www.pamettanabulgarite.com/page/4155162:Page:241592

Публикувана в Гледища

Литературният конкурс „Развитие” е институция и трябва да продължи съществуването си, дори да бъде надграден. Около това становище категорично се обединиха членовете на Обществения съвет, създаден от организаторите на „Развитие” по повод 20-годишнината на единствения у нас конкурс за непубликуван български роман.

Публикувана в У нас
Понеделник, 28 Септември 2015 12:39

Шериат по християнски

„Така, както понякога има състрадание,
което наказва, така има и жестокост,
която щади.”

Константин Блажени

Противопоставянето на умерения ислям на радикалния ислям е тактика, която Западът възприе още със старта на войната (действително е война) срещу тероризма през 2001 г. Оттогава насам стълкновението протича по две писти: военна и идеологическа. Военната аз не съм компетентен да коментирам – за това си има специалисти. Ако съдя по резултатите й в Париж и Брюксел, в Мадрид, в Лондон, в Москва и Анкара обаче, не ще да е кой знае колко успешна. Вълнува ме по-скоро идеологическата, идейната битка. Не само защото на това море аз съм капитан, а и защото тя предшества, придружава и детерминира военната. Преди да се случат по улиците, по влаковете, по летищата и автобусите, по площадите, по заведенията и концертните зали на големите европейски центрове, масовите убийства са се случвали многократно в представите и мечтите на атентаторите.

Двете войни (менталната и физическата) са свързани неразривно – една обща война са, защото са една обща действителност. Доколкото последователността е от менталното, от метафизическото към физическото убийство, ако решим, че превенцията е най-добрата отбрана, първото сражение трябва да бъде за сърцата и душите на потенциалните терористи. Лесно е да се каже – трудно е да се направи. За всички е ясно, че ако спечелим идейната, вече сме спечелили и военната битка, без изобщо да сме я повели. Спечелили сме я по най-безкръвния, по най-лекия, по най-целесъобразния, по най-хуманния начин – като сме я предотвратили. Как обаче да стане това практически, още не е изнамерил никой. А не сме изнамерили, не защото цивилизацията ни е неизобретателна, а защото простата на пръв поглед материя е всъщност неимоверно сложна, заредена със скрита противоречивост, която се разкрива и започва да саботира усилията ни в хода на конфликта. Америка, а по нея и Европа, тръгна, както споменах, да противопоставя умерения ислям на радикалния ислям. Веднага след покушението срещу кулите-близнаци САЩ решиха да вдигнат в съседство с руините, погребали телата на хиляди нюйоркчани, огромна джамия. Символиката на този жест беше ясна като ден: да тръгнем с добро срещу злото, да противопоставим мира на войната, да изправим срещу верската нетърпимост на варварите толерантността на християнската ни цивилизованост. Звучи красиво и благородно, но, както доказаха впоследствие многобройните терористични акции и на западноевропейска, и на азиатска, и на африканска земя, неефективно и дори контрапродуктивно. Великодушието на Вашингтон и на западноевропейските му партньори не трогна, не демобилизира, не демилитаризира армията от атентатори: радикалният ислям продължи да се радикализира в сянката на това великодушие – чак до днешните поголовни безчинства на Ислямска държава. Неуспешността на подхода на Запада се обяснява само донякъде с месианския, с мисиониращия характер на исляма като религия. И християнството е мисиониращо, но не мисионира с подобни кървави похвати. Макар че го е правило преди 5-6 века, когато е било на днешната възраст на исляма. От това обаче не следва, че всичко е въпрос на време, че след 5-6 века и ислямът като християнството ще порасне нравствено, ще се очовечи и култивира – процесите са непредсказуеми и не подлежат на такова механично тълкуване. Само догматиката на комунисти и детерминисти счита, че само по себе си времето ни води от несъвършеното към съвършеното, че общочовешкият еволюционен процес е по правило прогресивен и съзидателен, че историческият опит автоматично ни прави по-добри и по-морални. Тъкмо този окървавен опит свидетелства, че пред човека пътят към възхода е точно толкова открит и възможен, колкото и обратният път, пътят към пещерното варварство.

Ако тръгнем от корените на двете водещи световни религии, ще установим едно различие, което е съществено в морално отношение: Идеологията на християнството (Новият завет) не допуска (за разлика от Стария) убийство на неверници и друговерци, докато Коранът направо го препоръчва, давайки в сурите си дори конкретни указания, практически съвети как да се убиват грешниците. На тази база става трудно да се направи морално разграничение между радикалния и умерения ислям – и двата са фундаментални, и двата черпят от първоизвора, изхождат от Корана, който пък изхожда от нетърпимостта към другомислещия. Докато дидактичният, нравоучителен характер на Евангелието протича под върховенството на свободната воля, на правото на съзнателен свободен избор на всяка личност, Коранът е стопроцентова дидактика. За разлика от Новия завет, Коранът не подбира средства в защита на правата вяра, допускайки и насилие, и лъжа, и измама, и проституция, и търговия с жива плът. Фактически всяко престъпление, сторено в името на правата вяра, автоматично става не само морално допустимо, а и стратегически необходимо, превръща се от злодеяние в добродетел. Ето защо ми се струва, че както е несъстоятелно да се говори за умерен фашизъм, комунизъм или расизъм, така е несъстоятелно да се говори и за умерен ислям – безскрупулността обединява. Не ще и дума, че далеч не всеки мюсюлманин е терорист, че милиони мюсюлмани осъждат атентатите с непримиримостта, с която ги осъжда и европейската общност. Това обаче са присъди на непоследователните, на отклонилите се от императивите на Корана мюсюлмани, на ревизионистите. Пък и не в това е въпросът. Както знаем от пропитата с толкова кръв и сълзи история на миналия век, има немалко болшевики и националсоциалисти, които изначално са осъждали масовите убийства на двата тоталитарни режима, вследствие на което сами са ставали жертва на собствените си партии. Наличието на вътрешнопартийна съпротива срещу насилието (днес бихме я нарекли дисидентство) не прави обаче двата режима по-малко престъпни. Защото онези политически идеалисти и дисиденти, които са се опитвали да очовечат безчовечните си партии, са непоследователните комунисти и нацисти – и двете доктрини не само позволяват, а и изискват саморазправа на институцията с другомислещия. Тъкмо тук са заровени корените на злото, оттук тръгват изтребителните комунистически и нацистки концлагери. Така е и с исляма, чиито теоретични постановки не само позволяват, а и диктуват саморазправа с друговерците – дори хомосексуализмът се наказва според Корана със смърт. Тъкмо това обстоятелство подхранва психологически и идейно и издевателствата на Ислямска държава, и масовите убийства в Париж и Брюксел, в Мадрид, в Москва и Лондон, и атентата на летище Бургас, ако щете. Унищожават се неверници и друговерци, доброто громи злото. Така е не според някакви своеволни екстремни интерпретации на Корана – така е според автентичния Коран. За диалектическата взаимовръзка между цел и средства, за елементарния принцип, че благородни каузи не могат да се преследват с неблагородни похвати, Коранът не иска и да чуе – вместо, както прави християнството, да съизживява и разбира с мъчителни усилия драматизма на вярата и безверието, Коранът предпочита да елементаризира, да схематизира и да етикира и съди с лека ръка. Въдворяване на правата вяра без оглед на средствата – ето водещата инструкция, която дава Корана на последователите си. От което закономерно следва, че за да се обезсили терористичната вълна, заплашваща да залее целия свят, е необходимо преди всичко да се отнеме идеологическия, идейния ресурс на исляма. Как обаче да стане това на практика, след като няма кой да пренапише и облагороди Корана така, както Евангелието пренаписа и облагороди Стария завет, изхвърли от Вечната книга принципа око за око зъб за зъб, превърна насилието на старозаветниците в новозаветно милосърдие, подмени нетърпимостта с толерантност, мъстта – с прошката? През близките векове аз не виждам как ислямът ще извърви тази морална еволюция – всеки опит за преосмисляне на Корана ще бъде санкциониран от самия Коран, който е така канонизиран и склеротизиран, че, за разлика от Вечната книга, за нищо на света не би допуснал каквато и да е реформа – всяка подобна стъпка е считана за непростимо престъпление, което трябва да бъде подобаващо наказвано. А едва ли е необходимо да уточнявам, че единственото подобаващо наказание е смърт.

Платеният с хилядите жертви на тероризма опит на новото хилядолетие говори, че толерантността, с която Оксидента се отнася към Ориента, не само не омекоти фронтовете, а напротив: доведе до нови и нови издевателства. Противопоставянето на умерения ислям на радикалния ислям, на което Западът разчиташе, доведе до неочакван резултат: вместо умереният ислям да прогони от съзнанието на мюсюлманите радикалния ислям, стана обратното. Толерантността на Свободния свят подхрани радикализирането на нови милиони ислямисти – не само на арабска земя. Така дяволският кръг се затваря, а отбраната ни срещу терористичните изстъпления става все по-трудна. Тогава? Ще се наложи Западът да направи стъпката, за която в момента не иска и да чуе: да стане по-малко толерантен не само към радикалния, а и към умерения ислямизъм – тогава, когато неговата идеология става несъвместима с основните морални принципи на цивилизационния ни избор. Друг път няма. Откажем ли да тръгнем в тази посока, предстоящите атентати, които дебнат в засада и които, тръгнали от теорията към практиката на исляма, неминуемо ще се състоят, така ще нагнетят и ожесточат общественото съзнание, така ще поляризират фронтовете, така ще подхранят емоционално, така ще екзалтират и мобилизират европейските и американски националисти и екстремисти, че от днешната ни цивилизованост и помен няма да остане. Белязана със саможертвата Христова и с кръвта и страданията на стотици поколения, цивилизация като нашата, за която човешкият живот е висша ценност, трудно би воювала в рицарствен двубой с едно варварство, за което същият живот не струва пукната пара. „На нас ни се умира повече, отколкото на вас ви се живее” – заяви преди петнайсетина години командирът на терористичната банда на заложниците си в руската столица. Последвалата кървава драма илюстрира, че може да му се вярва.

Сама по себе си толерантността е несъмнено благодат, но толерантността на Запада през следвоенния период и особено след гибелта на комунизма има един пагубен дефект: научно-техническата революция и произтичащата от нея консумативна стихия, която приспа инстинктите и наркотизира сетивността ни, я превърна в толерантност без граници. Това противоречи на човешката природа – човекът е ограничаван от толкова условности и е жизнеспособен само в определени лимити, не е пригоден човекът за безгранични величини. Всяка безгранична толерантност – и в това отношение историята на Стария континент предлага изобилие от примери – води до безграничен деспотизъм. Отправено с грешно послание на грешен адрес, днешното ни великодушие към ислямистите е самоубийствено. Да толерираме нетолерантността, която ден след ден ни убива в собствените ни домове, значи да разчистваме пътя към собствената си гибел. Ясните сигнали, които злодействата на религиозния радикализъм перманентно излъчват, трябва да ни доведат до ясни изводи. Несъразмерната толерантност – учи Карл Попър – унищожава сама себе си. По своята органика толерантността е не състояние, а процес – при това процес двустранен. Няма, не съществува еднопосочна толерантност – несподелената, лишената от всякаква взаимност толерантност, която Западът проявява към бежанските тълпи днес, закономерно се превръща по своите последици в толериране на престъпността, на насилието и злото. Всяка безмерна толерантност, която се натъква на милитаризираната нетолерантност на толерирания, е пагубна за толериращия. Показната и безкритична толерантност на Меркел, от която тя междувременно вяло се опитва да се дистанцира, наподобява по-скоро малодушие, гнил компромис на безпомощната неолибералната конюнктура на Запада – масовите издевателства на мюсюлманските бежанци в Кьолн и Хамбург го илюстрират. Едно от най-нашумелите напоследък изследвания, което обобщава германския опит с последната емигрантска вълна от Близкия и не съвсем близък Изток, носи мрачното заглавие „Германия се самоунищожава”. Цялото ни трупано с хилядолетия културно наследство предупреждава от тази зловеща угроза, която днес тегне над нас като никога преди. В „По образ и подобие” Музил е безпощадно точен: „Епоха, в която всичко е позволено, всеки път е носила нещастие на живеещите в нея. Порядъчността, въздържанието, благородството, музиката, нравите, стиховете, етикетът, възбраната – всички те нямат по-дълбока цел от тази, да придадат на живота облик в строго определени граници. Няма безгранично щастие. Няма голямо щастие без големи възбрани.” Възбрани, които да държат изначалната ни вродена нецивилизованост под око. Няма що: безграничните, безгранично свободните общества могат да бъдат местопребиваване само на съвършени създания, каквито всемирът не знае. Доколкото ние, хората, сме природно, генетично несъвършени, съжителството ни е възможно само под надзора на спуснати свише нормативи и под заплахата на въдворени на тяхната база институционални регламенти и санкции. Доколкото е и човек, дори Христос не е съвършен – за Мохамед пък, бракосъчетал се на старческа възраст с невръстно дете, изобщо да не говорим.

Неохотата на Запада да втвърди позицията си спрямо ислямската напаст, нежеланието му да отчете, че атентаторите срещу цивилизацията ни не просто използват ислямската идеология като фасада и повод, а са нейно естествено продължение, задвижени са от фундаменталните теоретични постановки на Корана, има и своите психологически корени. Безграничността, в която най-проспериращите демокрации охолно и безгрижно живеят, идва някакси неусетно и от само себе си, без наш съзнателен принос, без наше собствено усилие. Мъчителни съзнателни, целенасочени усилия – за сметка на това – изисква стесняването, релативирането на толерантността съобразно смъртоносната заплаха, пред която ни изправи нейното абсолютизиране. А на човешката природа е свойствено по-скоро избягване, заобикаляне на усилията, отколкото тяхното съзнателно полагане. Вътрешният джихад, който според Корана е борба за себеусъвършенстване, е лична работа на всеки мюсюлманин – нека си го води, както намери за добре. Външният джихад обаче е насочен срещу фундаментите на християнското ни битие, срещу нас самите – все едно дали сме вярващи или материалисти. Никоя религия и никоя политика, никой бог и никоя цивилизация нямат право насилствено да подменят собствената ни идентичност с чужда – това би било духовно убийство. Което не бива да толерираме. Не призовавам, съвсем не призовавам да водим войната срещу враговете на нашия живот с безскрупулността, с която те я водят срещу нас – и в най-ожесточената битка ние няма да тръгнем като тях целенасочено да избиваме беззащитни жени и деца, да вземаме мирни заложници, да вършим публични назидателни обезглавявания. Става дума по-скоро за административни мерки, които да ограничат правата и свободите на похитителите – така, както те с пръст на спусъка ограничават нашите. Всяка критична гражданска ситуация, и особено войната, която вече бушува открито и скрито под прозореца ни, предполага подобни стъпки. Ограничени от терора са и нашите права на европейци и граждани на демократични общества. Когато милионни европейски градове заприличват на военни биваци, когато въоръжени до зъби полицейски и армейски патрули внушават по улиците ни по-скоро страх и несигурност, отколкото спокойствие и сигурност, когато един случайно изпукал фойерверк в центъра на Париж хвърля в паника стотици минувачи, когато правото ни дори на живот се превърне в борба за оцеляване, гражданското ни общество е длъжно да намери път да възстанови накърнената си гражданственост. На карта са поставени нашите основни права и свободи. Наплашеният човек не е свободен човек – той е роб на страха си. Проспала нехайно генезиса на ислямския тероризъм, в най-близко бъдеще Европа ще се види изправена пред неумолимата алтернатива или да приеме шериата, или да се справи с него чрез ограничаване на толерантността, сиреч, казано по-откровено, по недемократичен път – друга възможност на хоризонта на новото хилядолетие не се задава.

Тук възниква един много завързан въпрос: Принципът за диалектическо единство между цел и средства не е ли валиден и за нас, недемократичните похвати, към които ще прибегнем, няма ли да ограничат собствената ни демокрация, няма ли да накърнят нейната цялостност? Това вече става пред очите ни – мерките за сигурност, които сме принудени да вземаме и днес, за да оцелеем физически, са на практика стесняване на демокрацията ни. Ако от малодушие и криворазбрана толерантност се въздържим от по-сурови мерки днес, рискуваме утре да пожертваме демокрацията си цяла-целеничка, да заменим цивилизоваността на декалога с нецивилизоваността на шериата. Като подгонения от хищника гущер европейската ни демокрация е заставена да пожертва опашката, за да спаси главата – друга, по-приемлива цена на оцеляването няма. Алтернативата е недвусмислена: за да съхраним цивилизацията и за нас, и за потомците си, трябва да я преобразим и да я рамкираме в нови регламенти, които да я направят по-малко уязвима за злото, по-боеспособна срещу агресията на варварството. Неимоверно трудно е, но и неимоверно необходимо.

Въпросът е въпрос не само на тактика и стратегия – става дума, както споменах, и за психология. Радикализмът срещу нас закономерно поражда радикализъм в нас, а все още ограничената по размери днешна битка срещу свободите и правата ни, срещу физическия ни живот рискува утре да прерасне в световна война с несигурен край. Историята на християнството, която през Тъмните векове бе белязана от не по-малко кръвопролития и издевателства, учи, че новозаветният принцип за несъпротива срещу злото е несигурна бариера срещу дремещите в дебрите на съзнанието ни бесове и демони. Те нетърпеливо чакат своя шанс, а дали ще го дочакат, решаваме ние. Тук и сега. Утре, както предупреждава и новоизлязлата книга на Глен Бек „Всичко е заради исляма”, ще бъде късно, а вдругиден – невъзможно.

Източник: Bulgaria Analytica

Публикувана в Свят