В предишната част разказахме подробно за перипетиите около национализацията на нефтената промишленост в Баку и за възникналите разногласия по отношение на търсенето на тактически съюзи в Закавказието между „Центъра” и лично Ленин от една страна и Шаумян в качеството му на ръководител на Бакинския съвет и на своеобразен болшевишки „Кавказки наместник”.

 

Беше ясно установено, че докато Шаумян неистово се стреми към започване на интервенция срещу Елисаветпол (по това време – преходна столица на новооснованата Азербайджанска демократична република) и срещу Тифлис (вече столица на Грузия и досокорошна столица на Закавказката федеративна демократична република и седалище на Закавказкия Сейм), главната грижа на Ленин е да задържи, колкото се може по-дълго контролът над Апшеронския полуостров и над Баку, за да може да гарантира доставките на нефт за Съветска Русия и за Германия, пред която трябва постоянно да се „отчита”, по понятни причини.

 

Съветите на Ленин и собствената „голяма политика” на Шаумян в Закавказието

Едва ли Шаумян не е разбирал тактиката на Ленин да се печели време и да се експедира, колкото се може повече нефт. Но по всичко личи, че той се е чувствувал напълно равностоен на Ленин и на целия Совнарком, пък и наистина е имал широки пълномощия да действува в целия Кавказки край по свое собствено усмотрение. Пълномощията си Шаумян използува в максимална степен, като се противопоставя, (макар и тихомълком, но крайно ефективно) на предложенията на Ленин за търсене на блокове и тактически съюзи.

 

В същата степен Шаумян е глух и за всички съвети да даде някаква автономия на мюсюлманите, най-вече на азербайджанците. Ленин е загрижен до крайност за доставките на нефт, Шаумян е обсебен от плановете си за военна офанзива срещу Елисаветпол и Тифлис.

 

Подкрепян от близкото си обкръжение и от все още валидния съюз с бакинските дашнаци, Шаумян провежда собствена политика в Закавказието, която може да се обобщи с едно изречение – война до пълното подчиняване на Кавказкия край на болшевишката власт.

 

Както вече стана дума, на 24 май 1918 г., Шаумян уведомява в детайлни подробности Ленин и Совнаркома за войнствените си намерения, нещо повече той разиграва различни сценарии за бойните действия в посланието си до Москва.

 

На 27 май 1918 г. в телеграма до Ленин, Шаумян съобщава:

 

„ ... Положението в Баку се влошава. Съобщават от Тифлис на 23 май за съгласието на Закавказкия комисариат да пропусне два турски полка към Баку. Нашият отряд от 2000 души стигна до Гудермес и се върна обратно, като не достигна до Червленная. Причините: първата – трудността на задачата, втората – молбата на делегацията на Терския народен Съвет да се върнат обратно, с оглед на очакващото се разрешаване на въпроса за отварянето на пътя. От Северен Кавказ помощ не очакваме, необходима ни е помощ през Астрахан. Спешно. Очакваме отряда на Бичерахов в Баку след 10 дни”. [2, док. 13]

 

Съобщението започва с дежурното плашене на „Центъра”, че турците ще тръгнат към Баку. Човек остава с впечатлението, че Шаумян е разглеждал територията на Бакинска губерния, намираща се под контрола на Бакинския съвет като едва ли не отделна държава, която не е страна по Брест-Литовския мирен договор. Всъщност, точно фактът, че контролираните от Бакинския съвет територии са се числили към територията на Съветска Русия са били поне от гледна точка на международното право гаранция, че Отоманската империя няма да ги нападне.

 

Както си спомняме, отоманската дипломация вкарва Закавказкия Сейм в капана на въпроса: „Вие признавате ли Брест-Литовския мир и явявате ли се част от Съветска Русия?”. Когато от Тифлис с възмущение отговарят, че не признават мира от Брест-Литовск, с който на Турция се връщат сериозни територии, отоманските дипломати още по-любезно запитват, представлява ли Закавказкия Сейм някоя независима държава? Защото ако той представлява независимото Закавказие, с него могат да се водят преговори. В противен случай, Сеймът е просто ... никой.

 

Този натиск довежда до ускоряване на обявяването на независимостта на Закавказието и до прогласяването на Закавказката демократична федеративна република. Само че, с акта на независимостта си, Закавказието престава да е каквато и да е страна по Брест-Литовския договор и Отоманската империя вече няма никакви ангажименти срещу новия субект, намиращ се срещу нея. Следват доста груб натиск, искания за още по-големи териториални отстъпки и военно настъпление.

 

Крайният резултат е решението на Грузия да се спасява самостоятелно и така се стига до обявяването на грузинската независимост и до повикването на германските войски на помощ за закрила срещу Отоманската империя. Така федеративното Закавказие колабира, създават се трите независими закавказки държави – Грузия, Азербайджан и Армения (изброяваме ги по реда на обявяването на независимостта им), а в Грузия се установява своеобразен германски протекторат.

 

За разлика от Закавказкия Сейм, Бакинският Съвет се е намирал поне от формална гледна точка в много по ясна и до някъде - по-благоприятна ситуация. Апшеронският полуостров и Баку са били част от територията на Съветска Русия и за тях Брест-Литовският договор е бил изцяло в сила. Според същия договор, нито Отоманската империя, още по-малко Германия са имали някакви претенции към контрол над територията на Бакинска губерния, така че евентуална турска или германска интервенция към Баку не би имала никакво международно правно основание.

 

Някой би запитал, каква е стойността на един международен договор по време на най-ожесточената фаза на световна война? Отговорът е, че стойността е била много голяма, защото за Германия мирът на изток е бил от изключително значение. Той е дал възможност за прехвърляне на войските от руския фронт на запад. Ако не е било включването на Съединените щати на страната на Антантата по същото време, мирът между Съветска Русия и Германия би могъл да създаде огромно преимущество за Германия на Западния фронт.

 

Пък и Ленин е бил „свой човек” – пътувал е до Русия в пломбиран вагон на разноските на германския генерален щаб и не си е струвало да бъде бламиран. Той, така или иначе е помагал с всичко възможно на Централните сили, в това число и с доставките на нефт от Баку. За какво да се воюва с твой фактически съюзник?

 

Реакцията на Совнаркома на независимостта на Закавказките републики – дела и документи

Тук е мястото да се отвори една скоба и да се напишат някои неща около реакцията на Совнаркома по отношение на независимостта на Закавказките републики. Един от по-добре документираните въпроси е този за отношението на Русия към независимостта на Грузия, точно която е осъществена с решаващата помощ на Германия.

 

Както пише Автандил Ментешашвили [6], „ … Подписаното от Германия съглашение с правителството на Грузия е означавало фактическо признаване (de facto) на грузинското правителство от германското. В секретно писмо, адресирано от генерал фон Лосов до грузинското правителство от 28 май 1918 година в Поти, той поема задължението да постигне това, че „германското правителство да обяви своята готовност да окаже поддръжка на Грузия в преговорите с руското правителство относно излизането на Грузия от състава на Руската империя и след излизането й да признае Грузия като свободна и независима държава“. [1]

 

Интересна е и реакцията на Съветска Русия и страните от Антантата на сближаването на Германия и Грузия.

 

В. И. Ленин, оценявайки ситуацията, която се е създала през лятото на 1918 година в Грузия е посочвал, че „… независимостта на Грузия се е превърнала в най-чиста измама, н същност има окупация и пълно завземане на Грузия от германските империалисти, съюз на немските щикове с меншевишкото правителство срещу болшевишките работници и селяни“. [5, стр. 6 – 7]

 

Впрочем, страните от Антантата, водещи война с Германия, също както Ленин смятали, че независимостта на Грузия е била нереална. Така в писмо на изпълняващи длъжността държавен секретар на САЩ Франк Л. Полк до посланника на САЩ във Великобритания Пейдж от 31 юли 1918 година четем: „Съдейки по речта на д-р Кюлман от 24 юни, публикувана в „Журнал де Женев“, правителството на Германия е признало „независимостта“ на Грузия. Изявлението на доктор Кюлман, тонът на турската преса и други факти сочат, че на Централните сили им се е удало изцяло да вземат под своя власт Грузия“. [10] “ [6, стр. 27]

 

Според Ментешашвили, Ленин „ ... оценява ситуацията от класови позиции, американският държавен департамент от позицията на воюваща страна, а в това време грузинският народ е бил изправен пред национална катастрофа, нямайки друга алтернатива за предотвратяване на завземането на страната от вечния й враг – османска Турция.

 

Грузинската делегация, пребивавала в Берлин през юни – ноември 1918 година се е домогвала до юридическо признаване на независимостта на Грузия от страна на Германия, правителството на която е смятало, че за окончателното урегулиране на този въпрос трябва да се застрахова чрез предварителното съгласие на Съветското правителство“. [6, стр. 27]

 

За позицията на съветското правителство по този въпрос има първокласни документи. В писмо на Й. В. Сталин до С. Г. Шаумян от 08 юли 1918 година, за политиката на съветската власт в Закавказието е казано: „1. Нашата обща политика по въпроса за Закавказието се състои в това, да заставим немците официално да признаят грузинския, арменския и азербайджанския въпрос за вътрешни въпроси на Русия, в разрешаването на които немците не трябва да участвуват. Именно затова ние не признаваме независимостта на Грузия, призната от Германия. 2. Възможно е, да ни се наложи да отстъпим на немците по въпроса за Грузия, но такава отстъпка в края на краищата ние ще дадем само при условие, че немците признаят, че Германия няма да се меси в работите на Армения и Азербайджан. 3. Съгласявайки се да ни оставят Баку, немците молят да ни се отдели известно количество нефт за еквивалент (Сталин има пред вид еквивалент на обема на доставките, който немците биха могли да осъществяват ако контролираха Баку, бел. авт.) Ние тази „молба”, разбира се, можем да удовлетворим”. [4, с. 289-290]

 

В телеграма до Чичерин от 5 юли 1918 година, Сталин пише, в отговор на молбата му да напише възвание до грузинския народ: „Възвание до грузинския народ не мога да напиша, нямам желание да се обръщам с възвание към загинали”. По-нататък в телеграмата се говори за необходимостта да се настоява пред немците „за неприкосновеността на Кубан като част от Русия, като в краен случай може да се признае независимостта на Грузия, само и само Германия да признае въпроса за Кубан, Армения и Азербайджан, като вътрешен въпрос на Русия – за това трябва да се настоява решително и безкомпромисно”. [4]

 

В много детайлното си изследване на взаимоотношенията на Грузия с Германия, страните от Антантата и Съветска Русия, Ментешашвили констатира, че „ … през лятото, германското правителство „се сдобило” със съгласието на Съветска Русия за признаване на Грузия за независима държава. На 27 август 1918 година, между РСФСР и Германия е подписан допълнителен договор, чийто 13-ти член гласи: „Русия заявява своето съгласие за това, че Германия признава Грузия за самостоятелен държавен организъм”. [7] Това е било косвено признаване на грузинската независимост от Съветска Русия. ”. [6]

 

На 03 октомври 1918 година, проектът на политическото съглашение на Германия с Грузия бил готов. Основната му точка, по думите на члена на грузинската делегация З. Авалишвили е било признаването на независимостта на Грузия. Но подписването на съглашението се забавило, отначало във връзка с правителствената криза в Германия, а след това поради влошаването на положението на фронта и надигащата се революция. Политическото съглашение така и ние било подписано.

 

Правителството на РСФСР рязко изменило своята позиция по отношение на признаването на Грузия, веднага след поражението на Германия и ноемврийската революция.

 

Според спомените на представителя на Грузия в РСФСР – Г. Хундадзе, който бил начело на грузинската мисия в Москва от 11 юни 1918 до месец март 1920 година, Г. Чичерин в едно от своите изказвания, след революцията в Германия заявил: „Ние не възразявахме срещу [действията на] Германия, но сами не се обвързвахме да признаем независимостта на Грузинската държава” [7]

 

По време на лична среща с Г. Хундадзе, заместникът на Чичерин по въпросите на Изтока – Л. Карахан обяснил, че Совнаркомът не признава нито независимостта на Грузия, нито Грузинското дипломатическо представителство, нито грузинското правителство, което се разглеждало от Съветската власт като метежническа група против законната власт в Русия”. [6]

 

Хундадзе влязъл в преговори с видни дейци на Съветската власт през декември 1918 година за изясняване на въпроса за възможностите за признаване на грузинската независимост.

 

„Зиновиев – пише Г. Хундадзе, ме изслуша внимателно, удивявайки на някои факти от нашия живот, за които той е имал съвършено превратна представа. Зиновиев обеща да постави нашия въпрос в Совнаркома и да отчете по време на обсъждането на този въпрос всичко казано от мен ...

 

Каменев любезно се съгласи да поговори от мое име с Ленин. След няколко дни ми съобщи, че при настоящите условия, Ленин не иска и да чуе за независимост на Грузия. Риков определено ми заяви, че той е за въоръжен разгром на контрареволюционното Грузинско правителство и ще вземе всички мерки, щото въпросът за независимостта на Грузия никога да не се обсъжда в Совнаркома [3, с. 443]”. [6]

 

Неуспехът на Ленин със „сдържането” на агресията на Бакинския Съвет

Изнесеното по-горе ни дава възможност да направим следния анализ или поне – логически спекулации. Описаната по-горе формула на Ленин за търсене на „блок с Жордания“, тоест с грузинските меншевики, които са били политическа сила без конкуренция в страната си по това време е могла да бъде доста сериозна гаранция срещу германски или отомански посегателства над Баку и властта на болшевиките там.

 

Всъщност, по-дълбокия замисъл на лансираната идея за „блока с Жордания“ най-вероятно е била да се спре отиването на Грузия в „обятията на немците“. Ленин е разглеждал Закавказието като територия на Съветска Русия, която временно не е под неин контрол, поради смутителската дейност най-вече на различните социалдемократи – меншевики, есери, социалисти – федералисти и „тути кванти“. На тях той се опитва да предложи чрез Шаумян формула за спиране на турското настъпление – на практика да се върнат в лоното на Съветската власт под формата на някакъв съюз („блок“) с Бакинския Съвет и с Шаумян лично. На кукичката на въдицата като стръв е било заложено обстоятелството, че в този момент болшевиките не са имали физически досег с Тифлис и е имало надежда, че грузинското правителство може да се изкуши да използува едно формално сдобряване с Москва като щит срещу турското настъпление. Както се казва „Бог високо, а Ленин - далеко“. В Тифлис е можело евентуално да се опитат да изиграят и така картите си, разчитайки на това, че реално Грузия е щяла да остане напълно автономна.

 

Само че, точно тук се явяват изключителните амбиции на Шаумян да овладява Закавказието с военна сила. Той изобщо не влиза в посредническата роля, която се опитват да му вмени Ленин. Още повече, че за да предприеме предлагания от Ленин демарш, Шаумян е трябвало да действува много бързо, защото Грузия е била изправена пред настъпващата армия на Отоманската империя. Шаумян си прави оглушки и социалдемократите в Тифлис задействуват своя спасителен план за немски протекторат, може би дори без да разберат, че има някаква оферта от Москва. Отделен въпрос е, дали вече много патилите лидери на новообявената грузинска държава са щели да предпочетат съюза с Москва пред съюза с Берлин. Вероятността да предпочетат второто със сигурност е била много по-голяма.

 

Така или иначе, скоро ще стане така, че Съветска Русия в лицето на Бакинския Съвет ще нападне държава, която е обявена за съюзник на Отоманската империя – Азербайджанската демократична република.

 

За сега, наличните исторически извори не ни позволяват да отговорим на въпроса, дали става дума за късогледство на Шаумян, Джапаридзе, Корганов и с-ие или за целенасочени действия срещу добрите отношения на Съветска Русия и Централните сили. В историческата литература има много спекулации за връзките на Шаумян с англичаните. Без да отхвърляме или да се съгласяваме с тези хипотези, можем само да отбележим две неща:

 

От една страна, по несъмнен начин вече бяха установени контактите между Шаумян и британските дипломати на територията, контролирана от Закавказкия сейм. Дошлият впоследствие на помощ на Шаумян отряд на Бичерахов, също е издържан дълго време в Персия с английски средства и това е публично известно. Англичаните изобщо не възпрепятстват Бичерахов в неговия поход до каспийското пристанище Ензели в Иран, откъдето той ще се прехвърли в Баку.

 

От друга страна, както ще видим малко по-долу, Бакинският съвет, който по това време е под контрола на Шаумян, поддържа изключително враждебна риторика спрямо Централните сили, в частност срещу Германия и Отоманската империя.

 

От тази гледна точка, не можем да не признаем, че действията на Бакинския Съвет и лично на Шаумян са водели към неприкрита конфронтация на Съветска Русия с Централните сили в Закавказието, по-точно – конфронтация с Отоманската империя.

 

Хроника на началото на края на болшевишката власт в Баку

Но да се върнем към останалата част от телеграмата от 27 май 1918 г.

 

От нея се разбира, че опитът на Бакинския съвет да установи пряка връзка с болшевиките в Северен Кавказ. Бакинският отряд от 2000 души не е стигнал до станицата Червленная, до където са си били пробили път болшевишките сили от Северен Кавказ. Те са стигнали до Гудермес, където вероятно са се сблъскали с враждебното отношение на местното чеченско население. Самият Шаумян обяснява провалът на похода с „трудността на задачата” (която наистина никак не е била лесна) и с „молбата на делегацията на Терския народен Съвет да се върнат обратно, с оглед на очакващото се разрешаване на въпроса за отварянето на пътя”. [2, док. 13] Може да се предполага, че молбата на Терския народен съвет не е била от най-учтивите и бакинската военна сила е трябвало да спре настъплението си.

 

Тук Шаумян стига до съвсем оправданата оценка, че болшевиките в Баку повече не очакват помощ от Северен Кавказ. Той настоява да му се изпрати помощ през Астрахан. Странното е, че едновременно с на пръв поглед напълно основателните призиви за помощ, бакинските болшевики продължават по същото време с огромна последователност да се готвят за военно настъпление срещу Елисаветпол, иначе казано – за война с Азербайджанската демократична република. За тази офанзива те чакат с нетърпение и пристигането на отряда на Бичерахов от Персия, което няма да стане в рамките на очакваните десет дни, но все пак ще се състои.

 

На 30 май 1918 г., Ленин получава телеграма от Баку, която вероятно е предизвикала у него силно безпокойство. Открито водещият своя политика в Закавказието Степан Шаумян, съобщава на Владимир Илич, за открито отправените от Бакинския Съвет закани и предизвикателства, както срещу трите нови закавказки републики, така и срещу Германия и Отоманската империя. Ето какво научават в „Центъра” от Баку:

 

„Резолюция на обединеното тържествено заседание на Бакинския съвет на работническите, войнишките и матроските депутати и на заседаващия в Баку конгрес, приета на 29 май. „Съединеното тържествено заседание на Бакинския Съвет на работническите, войнишките и матроските депутати и конгресът на мюсюлманските селски депутати от Бакински уезд, след като изслуша доклада за политическото положение в Закавказието, изразява своето негодувание срещу заседаващата в Тифлиския сейм презряна групичка (в буквален превод – купчинка, бел. прев.) бекове и ханове и техните лакеи – меншевиките, арменските националисти, дашнаците, които дръзнаха да обявят независимостта на Закавказието и понастоящем чрез свои представители водят в Батум преговори за изпращане на германо-турски войски срещу бакинската Съветска власт. ... ”.[2, док. 14]

 

Отправените обиди към членовете на вече саморазпусналия се Закавказки Сейм не са някаква изненада. Интересно е обаче открито изказаното твърдение, че „презряната групичка” от Тифлис водят преговори за изпращане на германо-турски войски срещу бакинската Съветска власт. Вече беше коментирано, че към този момент, главните действуващи лица в инициирането на независимостта на Закавказието – грузинските социалдемократи от различни разцветки (най-вече меншевиките, предвождания от същия Ной Жордания, към блок с когото Ленин безуспешно се опитва да тласне Шаумян), изобщо и не мислят, какво става в Баку. Те са притеснени до крайност от териториалните амбиции на Отоманската империя и търсят закрилата на Германия срещу Турция. Настъпление срещу Баку е последната грижа на Закавказкия Сейм, особено на грузинците.

 

Още по-интересно е, че в състава на „презряната групичка” предатели са изброени освен обичайно проклетисваните „бекове и ханове”, но и „меншевиките, арменските националисти, дашнаците, които дръзнаха да обявят независимостта на Закавказието”. [2, док. 14]

 

Към момента на излизането на тази резолюция, дашнаците са най-близките съюзници на болшевиките в Баку, десните есери ги подкрепят реално в боевете по време на мартенския погром през 1918 г., а според Шаумян меншевиките са поискали оръжие от Бакинския Съвет, за да застанат на негова страна. Резолюцията от Баку е приета само с трима въздържали се. Това предполага, че бакинските дашнаци или са влезли в открита конфронтация със съидейниците си от Тифлис или просто не са участвували в гласуването.

 

Последното е много сериозна тема за бъдещи научни изследвания. Към днешна дата, може само да се каже, че с резолюцията от 29 май 1918 г., оповестена с телеграмата от 30 май същата година, Бакинският Съвет (идейно дирижиран от Шаумян) отваря фронт едновременно на представителите на Централните сили в Закавказието, без Москва да им е давала какъвто и да е мандат за това и на собствениците си съюзници, най-вече на „Дашнакцутюн”. От този подход не лъха особена мъдрост, но със сигурност се вижда „подгряването” на публиката в навечерието на подготвяната офанзива срещу Елисаветпол.

 

Получава се напълно по болшевишки – работниците в Баку гладуват; едновременно с това трудовите им норми растат неудържимо; подготвя се война със заобикалящите ги от всякъде азербайджанци; отправят се идеологически заклинания и проклятия срещу две държави, с които има сключен мирен договор; хвърля се сянка върху отношенията със съюзниците от мартенското клане над азербайджанците и „Мусават”.

 

Личи и някакво самозаблуждаване, за да не кажем „самохипноза”. В резолюцията постоянно се говори за участвувалия в приемането й „конгрес на мюсюлманските селски депутати от Бакински уезд”. [2, док. 14] Създаването на всякакви имитационни, казионни и кухи структури за оправдаване на една или друга цел е практика, която не заобикаля и зрелите демокрации. В случая обаче е наистина смешно да се говори за подкрепа на болшевишката власт от страна на селяните-мюсюлмани, един път след „мартенските събития” в Баку и втори път след бурната деятелност на болшевиките по прибирането на реколтата в цялата губерния и особено при реквизирането на памука в Ленкорански уезд. Болшевишката власт започва сякаш да вярва на собствената си пропаганда или пък се опитва да „замаже очите” на критиците си в „Центъра”, които препоръчват по-меко отношение към „мюсюлманската беднота”.

 

Но това са второстепенни въпроси. Главното е да се произнесе основното проклятие, „анатемата”. То звучи ужасно солидно и безапелационно:

 

„Ние, представителите на бакинския пролетариат и мюсюлманите-селяни от Бакински уезд, обявяваме за врагове всички, които са гласували в Сейма за отделянето на Закавказието; пред лицето на цялата руска демокрация, на целия свят заявяваме: 1) както бакинската демокрация, така и работниците и селяните от цялото Закавказие в никакъв случай няма да се примирим с отделянето на Закавказието от революционна Русия и ще се борим с оръжие в ръка срещу турско-германските банди и срещу техните съюзници – предателите Чхенкели – Зиатханов – Хойский и компания; 2) никакъв мир, сключен от тази групичка узурпатори, не може да бъде признат от нас”. [2, док. 14]

 

Веднага възниква въпросът, защо в резолюцията с такова настървение се нападат страните от Централните сили? В резолюцията се борави с епитети, като „турско-германски банди”. Обяснението, че това е за успокоение на широко представените в Бакинския съвет арменци, които присъствуват и много сериозно във въоръжените сили на бакинската съветска власт, може да съдържа само част от истината, при това – по-малката.

 

Загрижеността да не се настройват срещу Бакинския Съвет арменците е разбираема, но тогава най-вероятно не е било необходимо да се обявява „Дашнакцутюн” за враг. И второ, цялата риторика на резолюцията цели открита конфронтация с Германия и Турция. Човек би помислил, че Брест-Литовският договор никога не е бил сключван, поне според Шаумян и съмишлениците му. Последното изскача по неочакван начин и от цитираната по-горе точка 2) – „никакъв мир, сключен от тази групичка узурпатори, не може да бъде признат от нас”. [2, док. 14]

 

Ясно е, че „групичката узурпатори” сключва мир от името на Закавказката демократична федеративна република, а не от името на Съветска Русия и Совнаркома в Москва, така че разграничаването на Бакинския Съвет от мирния договор между Закавказката демократична федеративна република и Отоманската империя е безсмислено и просто излишно. Всъщност, някак си между редовете на тази точка 2) в резолюцията се чете нещо такова: Има една държава в Закавказието и тя е съветска република със столица в Баку. Тя има един Бог (Совнаркомът начело с другаря Ленин) и другарят Шаумян е негов пророк.

 

В очите на бакинската власт, цялото Закавказие е легитимна територия на Съветска Русия, където разни Закавказки Сеймове и Закавказки Комисариати са оставени да си играят на политика, докато съветската власт в Баку събере достатъчна въоръжена сила за да ги сложи в ред. Това е написано и в прав текст в резолюцията:

 

„Представлявайки неотделима част от великата Руска Федеративна Република, ние, тясно свързани от съдбата си с революционна Русия, можем да признаем само мир, сключен от Централното руско съветско работническо – селско правителство. Бакинският пролетариат, така както и селячеството на Бакински уезд и на цялата губерния, както това се вижда от решенията на редица уездни конгреси на мюсюлманските, арменските и руските селяни, ще отстояват Съветската власт и ще оказват най-решителна съпротива на настъпващите сеймовски и турски банди“. [2, док. 14]

 

Трябва да признаем, че тук авторите на резолюцията са проявили известна скромност. Те са се позовали на волята бакинския пролетариат и на селячеството от Бакински уезд, дори не от Бакинска губерния. Това е било коректно спрямо действителното положение, защото по това време, властта на Бакинския Съвет се простира горе-долу точно в тези граници. Но вместо да спазват указанията на Ленин, да печелят време и да изнасят петрол за Русия през Астрахан, бакинските болшевики се зъбят на „настъпващите сеймовски и турски банди“ (всъщност по това време към Баку никой не настъпва) и се готвят за поход към Елисаветпол и дори към Тифлис.

 

Понеже събитията по това време се развиват с шеметна скорост и обявяването на грузинската независимост става кажи – речи по време на „съединеното тържествено заседание на Бакинския Съвет на работническите, войнишките и матроските депутати и конгресът на мюсюлманските селски депутати от Бакински уезд“, налага се в резолюцията да се приемат нови, допълнителни заклинания, този път срещу вируса на национализма, който е заразил грузинските депутати в Тифлис, а от там и целия Закавказки Сейм:

 

„Допълнения. Като получихме по време на обсъждането на въпроса съобщение от Тифлис за разпадането на така наречената Закавказка република, за разпускането на Сейма, обединеното заседание на Бакинския Съвет и на Селския конгрес констатират катастрофата на престъпния контрареволюционен блок на меншевиките, мусаватистите и дашнакцаканите и го обявява за националистическа авантюра и за каиновско предателство както по отношение на грузинското селячество, така и още повече по отношение на арменското и мюсюлманското селячество и към целия пролетариат на Закавказието“. [2, док. 14]

 

След като Закавказкият Сейм е разпуснат, в Баку решават, че могат пак да започнат да говорят за демокрация на Кавказ. Но това е само мимоходом. Веднага след това, на „откъсналото се Западно Закавказие“ се обещава обединение с Бакинския пролетариат по възможно най-зрелищен начин – с пушка в ръка. Авторите на резолюцията зарязват всякаква двусмисленост в текста и карат направо:

 

„Съединеното заседание на Съвета на работническите, войнишките и матроските депутати и на Селския конгрес пред лицето на новите авантюри, на новите опити да се разбият редовете на кавказката демокрация, заявява своята твърда решимост да продължи борбата срещу контрареволюцията в Закавказието и изразява увереност, че не е далече това време, когато откъснатите от Западното Закавказие бакински пролетариат и селяните от Бакинска губерния ще се обединят в братски съюз с грузинското и арменското селячество и пролетариат и с оръжие в ръка ще установят в Закавказието Съветска власт и ще възстановят единството с велика революционна Русия”. [2, док. 14]

 

Всъщност, тези редове казват най-важното от цялата резолюция. На авантюристите от „откъсналото се Западно Закавказие“ е обявена формална война. Бакинският Съвет обещава на „грузинското и арменското селячество и пролетариат“, че „откъснатите от Западното Закавказие бакински пролетариат и селяните от Бакинска губерния“ ще се обедини с тях в „братски съюз“. Последното разбира се ще стане със силата на оръжието.

 

„Съединеното тържествено заседание на Бакинския Съвет на работническите, войнишките и матроските депутати и конгресът на мюсюлманските селски депутати от Бакински уезд“ е свикано с една едничка цел – да санкционира началото на военния поход срещу Елисаветпол. С маниер, който после ще стане стандарт в съветската външна политика, Бакинският Съвет ще нападне съседа си, изтъквайки на ляво и на дясно едва ли не превантивния характер на своите действия. По това време в Елисаветпол (Гянджа) са мислели за всичко, но не е и за война със Съветска Русия, но Шаумян и компания проглушават ушите на света и най-вече на Совнаркома, че ако не днес то утре „сеймовските банди“ ще нападнат Баку. Когато Закавказката демократична федеративна република се разпада и Закавказкият Сейм се разпуска, това се приема за обстоятелство повишаващо риска от „татарско“, „мусаватистко“, че и „турско“ нападение, а не за точно обратното.

 

„Тържественото заседание“ охотно ратифицира войнствените намерения на водачите на Бакинския Съвет и им дава мандат да тръгват в техния „звездоносен поход“ към Елисаветпол. Както вече беше отбелязано, резолюцията е била приета „с аплодисменти с всичките гласове на Съвета и на Селския конгрес при трима въздържали се“. След което Бакинският Съвет изпраща триумфално резолюцията си на Совнаркома и на Ленин лично … „за сведение и за открита разгласа“. Така да се каже, Шаумян и компания разглеждат от висотата на положението си московското началство, като нещо подобно на пресцентър на Бакинския съвет.

 

Разбира се, такива волности са били възможни в началото на Гражданската война. По-късно, на никого няма даже да му мине през ума, че „Центърът“ ще му оправя връзките с обществеността. На „Центъра“ само ще се рапортува, а при лоши новини с обратната поща може да дойде и „нова назначение“ на някой от островите на „Архипелага ГУЛАГ“.

 

И пак Бичерахов, както и един загадъчен английски генерал ...

На 07 юни 2018 г., Шаумян изпраща писмо до Съвета на народните комисари, с което информира подробно за национализацията на нефтената индустрия и на Каспийския търговски флот. За перипетиите на тези национализации и противоречията с „Центъра“ вече беше написано в предишната част. Тук само ще отбележим, че моментът за национализациите е избран много подходящо. В Баку има така да се каже „военно положение“. Армията на Бакинския Съвет открито се стяга за поход към Елисаветпол и на никой от „ощастливените“ от национализациите собственици не би му „стискало“ дори и да гъкне. Не случайно Шаумян пише:

 

„Вътрешното ни положение е такова, че всички тези мероприятия ние бихме могли да прокараме в живота безболезнено и даже блестящо“. [2, док. 15] Става дума за подготвяните „декрети за национализация на банките и на домовете“, но същото се отнася и за вече обявената национализация на нефтената индустрия и флота. На гладуващите се представя „чудесната новина“, че те вече са едва ли не собственици на въпросните отрасли от бакинската икономика и това поражда известен ентусиазъм. А ентусиазъм е необходим, особено в навечерието на война. Всичко е навързано чудесно и далновидно…

 

В същото писмо, вождът на бакинския пролетариат продължава да увещава Совнаркома за необходимостта от сътрудничество с Бичерахов и дава следната информация:

 

„Ще засегна само болния въпрос за Бичерахов. Този въпрос в някаква степен ме озадачава. Вие знаете за нашите преговори с него. В последното си писмо той ни постави условие за допускане на английска мисия в Баку. След това, след като получих Вашето решение, незабавно му съобщих нашите условия. Сред тях – условието, неговият отряд да се състои изключително от граждани на Руската република. Най-главното, собствено не е това дали с него ще има някакви англичани, а това, какво ще представлява той сам със своя отряд.

 

Всички, които съм упълномощавал да водят с него преговори, и хора, които го познават от много години и запознати с неговия отряд – всички ме уверяваха в неговата порядъчност това, че трябва без всякакви колебания да приемем неговите услуги. Но тези дни ми предадоха разшифрована радиограма на английски генерал в Персия, където той [английският генерал] между другото пише:

 

„Моята цел е да спася Кавказ от турците и германците и мисля, че всички партии ще ми помогнат. Нямам нищо против Съветската власт. Бичерахов в политическо отношение се намира на мое разпореждане и той няма да има нищо против бакинската власт“. (Това е приблизителният текст, подчертаните думи превеждам точно)“. [2, док. 15]

 

Цитираната част от писмото е с изкусно заложено двойно дъно. Шаумян пише за своите (уж) колебания по отношение на Бичерахов, а едновременно с това цитира „разшифрована радиограма“ на английски генерал, в която се обяснява, че нито английското командване, нито Бичерахов, който се намира на разпореждане на англичаните „в политическо отношение“ имат каквото и да е против съветската власт в Баку.

 

Колебанията на Шаумян по отношение на необходимостта от съюза с Бичерахов е чисто лицемерие за пред „Центъра“, където са твърде стриктни по отношение на взаимоотношенията с централните сили и особено с германците. Няма от къде да знаем дали Шаумян се е досещал, че германският генерален щаб е и генерален спонсор на някои от водещите фигури в Совнаркома (най-вече на самия Владимир Илич), но на него му е било пределно ясно, че в Москва са много чувствителни на тема общи действия със страните от Антантата.

 

Шаумян смята своята си кожа за по-близка от глобалната стратегия на болшевиките в Москва и флиртува съвсем сериозно с англичаните. За контактите му с английската дипломация вече стана дума в предишната част. Дали защото е повярвал на собствената си пропаганда, дали поради някаква лична мнителност и враждебност не само към Отоманската империя (нещо напълно разбираемо за арменец, пък бил той и болшевик – интернационалист), но и към Германия, но Шаумян е сякаш в обсесивно състояние по отношение на Централните сили.

 

Споменатият английски генерал от Персия е най-вероятно генерал Лионел Дънстервил, чийто отряд извършва огромен преход през териториите в Средния Изток, за да стигне в крайна сметка и до Баку през есента на 1918 година. Специалната войскова единица на генерал Лионел Чарлз Дънстервил, наречена „Дънстерфорс“ е създадена от съюзниците от Антантата през декември 1917 година. Първоначално в нея са включени около 350 австралийски, новозеландски, британски и канадски войници и офицери, които са изтеглени от Западния и от Месопотамския фронт. Задачата на „Дънстерфорс“ е да създаде военни сили, които да заместят частите на руската царска армия в северна Персия и в Закавказието. Британското командване и руското царско командване са разглеждали като напълно възможен сценарий проникването на агенти на Германия и на Отоманската империя в Централна Азия, Афганистан и Индия. Затова войските на Великобритания и Царска Русия съвместно окупират Персия (руснаците на север, а британците на юг).

 

През месец юли 1918 година, „Дънстерфорс“ участва в операцията по извеждането на 80000 души от асирийското християнско население на град Урмия, което е преследвано едновременно от отоманските войски и от местните кюрди, които искат да си отмъстят заради по-стари враждебни действия (най-вече грабежи) от страна на асирийците. От оцелелите след изтеглянето от Урмия мъже е сформирана смесена кавалерийско – пехотна бригада, а останалата част от мирното население е изпратена в бежански лагери в Бакубах, близо до Багдат.
Генерал Дънстервил получава подкрепления от 39-та пехотна бригада и продължава на север, като се придвижва на повече от 350 километра от Хамадан, през Каджар, за да стигне на края и до Баку. Епичният преход на „Дънстерфорс“ през Персия е извършен в сътрудничество точно с Бичерахов. Двамата напредват, като Дънстервил е натоварил армията си на 500 вана „Форд“, тогавашен модел и има и известен брой бронирани автомобили. Отделно, Дънстервил изобщо никога не е крил, че е разполагал с огромни финансови ресурси и често се придвижва напред не с бой, а чрез разплащане със съответните „местни фактори“. [8], [9]

 

Имаме всички основания да смятаме, че генерал майор Лионел Чарлз Дънстервил, командуващият „Дънстерфорс“ е визираният в съобщението на Шаумян британски генерал. Разбира се, остава напълно неясно как Шаумян се е сдобил с радиограмата на Дънстервил, при това в разшифрован вид. Най-вероятно тя му е била предоставена или от самия Бичерахов или от някой „добронамерен“ британски дипломат, пребиваващ в „откъснатото от бакинския пролетариат Западно Закавказие“.

 

По метода на свършения факт

В крайна сметка, „превантивните действия“ на Шаумян ще „вкарат вълка в кошарата“ и ще доведат така наречената „Кавказка ислямска армия“ в Баку, но до тогава има още време. Към разглеждания момент, лидерът на бакинските болшевики си провежда собствена международна политика, като доста старателно се опитва да си осигури все пак одобрението на Москва, изнудвайки я в най-добрите традиции на ориенталските маниери. Това заключение се потвърждава и от следващия абзац в писмото:

 

„Това обстоятелство, във връзка с цялата обективна обстановка усложнява положението. Аз телеграфирах той (Бичерахов, бел. авт.) да дойде в Баку за преговори, преди отрядът му да пристигне в Ензели, но е съмнително, че той ще го направи. Нито аз, нито Корганов можем да заминем също така, а да се доверявам в това отношение няма на кого. Вчера получих от него радиограма от Казвин, в която се съобщава, че той тръгва. Възможно е след седмица вече да е в Ензели. Как ще постъпим с него, за сега не ми е съвсем ясно. В посока на Елисаветпол ние вече тръгваме днес. Там ще се насочат големи сили и от това отрядът на Бичерахов придобива още по-голямо значение“. [2, док. 15]

 

С други думи, Бичерахов идва, няма как да преговаряме допълнително, а отрядът му ни трябва ужасно много… на това му се вика „изправяне пред свършен факт“ и лидерът на бакинския пролетариат изобщо не се посвенява да постави в такова положение Москва и Совнаркома. Пък те да се разправят с германците и турците, все ще измислят нещо …

 

И точно в този абзац, съвсем между другото, като кулминация на „свършения факт“ се промъква съобщението: „В посока на Елисаветпол ние тръгваме днес“. [2, док. 15]

 

Всякакви Ленинови хитроумни тактики за печелене на време, за създаване на „блок с Жордания“ и прочее, просто „изтичат в канализацията“. Началото на „звездоносния поход“ е сложено. Дългата подготовка на това, което в днешно време Владимир Волфович Жириновский вероятно би нарекъл „Последный бросок на Запад“ е приключила. (Жириновски е автор на скандалната книга „Последний бросок на Юг“ („Последният скок на Юг“), в която разказва мечтата си да види как руските войници мият краката си в Индийския океан. Книгата е написана след изтеглянето на Съветската армия от Афганистан).

 

На 10 юни 1918 година, напълно в неговия стил, Шаумян изпраща на Ленин обстоятелствена телеграма, в която дава много изчерпателна информация за ситуацията в Закавказието след сключването на мира между Закавказкия Сейм и Отоманската империя от една страна и след обявяването на независимостите на Грузия, Азербайджан и Армения. На края, в последното изречение на подробната и информативна телеграма, отново някак си „между другото“ той пише:

 

„Съобщавам, че започнахме настъплението“. [2, док. 16] Най-общо казано, станала е някаква дреболия … И потичат сводките от фронта.

 

Настъплението към Елисаветпол или „звездоносният поход”

Първата сводка от театъра на военните действия е от 11 юни 1918 г.:

 

„Предавам първото донесение на командуващия бакинските съветски войски, започнали военни операции в направление на Елисаветпол. Донесението е получено днес, единадесети юни в 9 часа вечерта: „Авангардът на нашите войски завзе станция Сагирли; нашият разузнавателен локомотив беше обстрелян от артилерията на противника от страна на станция Керар. Нашите войски се придвижват напред“. [2, док. 17]

 

На 14 юни 1918 г. към Ленин лети нова телеграма:

 

„На 10 юни, нашите войски на брой 10 хиляди души тръгнаха от Аджикабул. На 11-ти заеха станция Сагирли, втората станция завзета с бой и село Кюрдамир и напредват по-нататък. При Евлах ги очакват значителни сили на противника. По сведения от Тифлис, турците са прехвърлили в посока на Елисаветпол 15 хилядна войска. Съобщават, че в Тифлис на 11-ти вечерта е пристигнал трети ешелон с германски войски. На 8 юли в Поти са дебаркирали три транспорта германски войски с артилерия. Несъмнено, срещу Баку ще бъдат придвижени и германски войски. Настроението в нашите войски е бодро, редът е образцов, флотът героично ще отстоява Съветската власт. Настроението на работниците, независимо от почти тримесечния глад, е много повишено, ще се сражават до последна възможност. „живи няма да се предадем и на немските хищници никакъв нефт няма да оставим“ – казват работниците. …“ [2, док. 18]

 

Доказан факт е, че Ленин е имал изключителна слабост към Шаумян и го е толерирал всячески. В противен случай, той вероятно в присъщия си елегантен стил щеше да нареди да го обесят на „вонящо въже“, както беше препоръчал за други граждани. Посланието на Шаумян е пълно до горе с дезинформация и подвеждащи внушения, някои от които са толкова прозрачни, че Ленин и другарите му не може да не са усещали, че ги манипулират най-безскрупулно.

 

Размерът на отоманските войски в района на Елисаветпол е драматично надценен. Всъщност, на края ще се окаже, че турците са изпратили там най-вече команден състав, артилеристи и картечари, но на вождът на бакинския пролетариат му се придвижва направо 15 хиляден аскер, ни повече ни по-малко.

 

Информацията, за дебаркиралите в Поти и придвижващи се към Тифлис немски войски по принцип е достоверна, но те са стоварени там като упражняване на германския протекторат над Грузия и са ни повече ни по-малко гаранция срещу евентуални „волности“ на отоманската армия. Германците нито имат желание да нападат Баку, нито се помръдват, когато там впоследствие ще се стоварят техните врагове англичаните. Както ще се види по-нататък, когато споменатият „Дънстерфорс“ дебаркира в Баку, германците се задоволяват с устно обещание от болшевишкото правителство да изгони някак си англичаните от каспийските нефтени полета.

 

Шаумян неуморно плаши Москва с немско настъпление, като гарнира дезинформацията си с рапорти за героични настроения и нагласи. Настроението във войската е бодро – там изглежда хич не се плашат от германците, дебаркирали в Поти и в Батум. Флотът е готов да брани Съветската власт, при това героично, съвсем както по време на „Мартенските събития“, когато с артилерията си обстрелва немилостиво азербайджанските квартали на Баку. Друг е въпросът, че скоро точно флотът ще се обърне срещу Шаумян и болшевиките но това е епизод, който предстои.

 

Работниците пък се заканват, че няма да се дадат живи и че няма да дадат и капка нефт на „немските хищници“ [2, док. 18], без да си дават сметка, че прилична част от добивания и експедиран през Астрахан нефт се доставя от болшевиките … точно на Германия. Иначе, работниците понасят вече тримесечен глад, но това видимо не притеснява Шаумян. Както ще видим, централната болшевишка власт в един момент ще се окаже по-притеснена от „бакинските комисари“ за глада в нефтената столица.

 

Шаумян обаче е зает с други проблеми. Освен, че с другарите си е оставил бакинската „класа хегемон“ на ръба на гладната смърт, те са подготвили похода към Елисаветпол по такъв начин, че и най-неграмотният тиловак би се възмутил. Шаумян се сеща, че военната помощ от Русия я няма едва след като войската му се е хванала гуша за гуша с азербайджанците около Кюрдамир. Изведнъж се оказва, че „ … До сега нямаме никаква военна помощ от Русия. Няма бронирани автомобили, самолети, артилерия, даже патроните и винтовките, изпратени с Колтински и Тер-Петросян ги няма до сега. Не са получени също и оръдията за корабите. Няма го Габриелян. Няма ги 100те милиона“. [2, док. 18]

 

Какво се оказва. „Звездоносния поход“ на Запад е подготвен меко казано недостатъчно. Войската уж е много стегната и с висок дух, но няма дори пушки и патрони, да не говорим за бронирани автомобили, артилерия и самолети. Пари също няма. Изглежда, единствената придобивка на войската на Бакинския Съвет ще бъде отрядът на Бичерахов, който си пробива път с бой към иранското пристанище Ензели на брега на Каспийско море, въпреки съпротивата на персийския местен фактор Кучук-хан. Според данните на Шаумян, „ … отрядът на Бичерахов от Персия, който влезе в състава на Бакинската съветска армия, бърза на помощ на бакинци. Кучук-хан започна бойни действия срещу Бичерахов по пътя от Казвин за Ензели. Отрядът, сражавайки се успешно, си пробива път напред. След седмица ще бъде в Баку“. [2, док. 18]

 

Е, няма да е точно след седмица, но все пак ще пристигне отрядът на Бичерахов. Човек се пита, каква е била дипломатическата и военно техническата подготовка на похода към Елисаветпол (спомняме си, че сума време Шаумян бомбардира Москва с доклади за протичащата подготовка), че нещата са докарани до това крайно неблагоприятно състояние. Със сигурност, болшевиките в Баку са имали огромни проблеми по всички азимути, но при това положение във въздуха увисва въпросът, защо започват въоръжена агресия срещу обявилия независимост Азербайджан? За сега, няма разумен отговор на това.

 

Във въздуха се носи очакване за съюз с англичаните. Зов за единство към „полезните идиоти”

На 16 юни 1918 година към Ленин и към Сталин в Царицин полита нова телеграма, огласяваща резолюцията, приета от Бакинския Съвет на предишния ден. В много отношения, текстът й говори сам за себе си. В първата част се отправят станалите вече ритуални за Бакинския съвет закани срещу Германия и Отоманската империя:

 

„Като изслуша доклада на другаря Шаумян за положението в Закавказието, за появилите си в Тифлис германски войски и за стремежа на германските хищници да завземат Баку с цел, в частност, износа на нефт, Съветът на работническите, червеноармейските, матроските и селските депутати одобрява изцяло революционната програма на Бакинския Съвет на Народните Комисари, заявява още един път за готовността на бакинския пролетариат и Съветската Червена Армия да се борят с настъпващите германо-турски бандити, да отстоява своята свобода и независимост и своята неразривна връзка с великоруската Съветска република. Ние заявяваме, че както в случай на победа, така и в случай на поражение, ние няма да дадем на германските хищници нито една капка нефт, добита с народен труд“. [2, док. 19]

 

Както вече стана ясно и както ще бъде потвърдено от целия ход на събитията, Германия по това време няма никакви намерения да превзема Баку, нито само, нито в съдружие с Отоманската империя. Клетвите срещу „стремежа на германските хищници да завземат Баку с цел, в частност, износа на нефт“ е просто опашата лъжа.

 

Не по-малко опашата лъжа е тезата за настъпващите „германо-турски бандити“. Към деня на приемането на въпросната резолюция, единствената въоръжена сили в региона, започнала настъпление е армията на Бакинския Съвет, която е тръгнала към Елисаветпол, където се намира правителството на Азербайджанската демократична република. Що се отнася до клетвите, от типа „няма да дадем на германските хищници нито една капка нефт“, Степан Шаумян не може да не е бил наясно, че Совнаркомът снабдява Германия с нефт и нефтопродукти. Впрочем, както вече стана дума, на 08 юли 1918 година, Йосиф Висарионович Сталин ще обясни последното на Шаумян официално и в писмена форма.

 

Втората част на резолюцията е интересна от друга гледна точка. От текста й могат да се извлекат поне две сериозни следи. Едната е индиректното признание за контактите на лидерите на Бакинския Съвет, в частност на Шаумян с англичаните. Тя разбира се е замаскирана зад разни гръмкоречия, но съдържанието е показателно:

 

„ … Също така, Съветът одобрява предпазливата последователна политика на Бакинския Съвет на Народните Комисари по отношение на англичаните и заявява, че империалистическите посегателства ще срещнат решителен отпор от страна на бакинските депутати, от която и страна те да идват;“. [2, док. 19]

 

Вижда се, че става дума за „предпазливата последователна политика на Бакинския Съвет на Народните Комисари по отношение на англичаните“, а не за някаква кървава конфронтация. Пък и за каква конфронтация може да става дума, след като в Баку очакват като месия Бичерахов с неговия отряд от Персия. Освен това, ясно е, че по това време, къде покрай изтеклата информация за контактите с Бичерахов и неговите английски „куратори“ в Персия, къде покрай нарастващото безпокойство от разпространяваните от самия Бакински Съвет слухове за настъпващите „германо-турски бандити“, в Баку започват да се надигат гласове за по-тясно сътрудничество със страните от Антантата, в частност с англичаните. За да се тушират тези настроения е гласуван заканителният текст, че „империалистическите посегателства ще срещнат решителен отпор от страна на бакинските депутати, от която и страна те да идват“.

 

Като се прескочи публицистично – художествената част в резолюцията, където се апелира към германския народ да противодействува срещу „проникването на германските хищници в далечна Азия за унищожаване на властта на бакинския пролетариат“, се стига до много важния финален призив:

 

„От друга страна, Бакинският Съвет на работническите, червеноармейските, матроските и селските депутати се обръща още един път към революционните демократи на цялото Закавказие с призив да застанат под знамето на Съветската Червена Армия и да поддържат бакинския пролетариат в неговата борба срещу германо-турските и меншевишките банди, поробващи цялото Закавказие“. [2, док. 19]

 

Този абзац е изключително показателен за това, че Бакинският Съвет отново отправя призив за консолидация към потенциалните тактически съюзници, извън редовете на болшевишката партия. Апелът е на първо място към съучастниците в мартенското клане в Баку от 1918 година – дашнаците и бакинските есери. Не случайно тук се говори за „революционни демократи“. Меншевиките са окончателно отписани от списъка на потенциалните „полезни идиоти“ (според терминологията на Ленин) – те вече са „ … банди, поробващи цялото Закавказие“. Но съучастниците от март 1918 година са повече от добре дошли, още повече, че войските изпратени към Елисаветпол са пълни с арменци.

 

Боевете ескалират. Болшевишкият скок в Кюрдамирското блато. Нищо общо с англичаните

Междувременно военните действия текат с нарастваща интензивност. На 20 юни 1918 година, Шаумян телеграфира на Ленин в Москва и на Сталин в Царицин:

 

„От Елисаветполския фронт, донесение № 3 в Баку от Кюрдамир. До Совнарком: съгласно донесението на командира на бригадата Амазасп, на 16 юни авангардният батальон на бригадата при командира, влязъл в бой с противника при село Карамарьям в 9 часа сутринта. Войските на противника се състоят от нередовни войски от грузинци и мусаватистки татари и банди дагестанци в униформата на нашата пехота с обща численост от 2 хил[яди] души. След седемчасово упорито сражение, противникът се обърнал в бягство, понасяйки загуби в размер на десетки убити, много ранени и изоставяйки оръжието си. Загубите на батальона – четирима ранени. Село Карамарьям е завзето от нашите войски; противникът отстъпва към Геокчай. На 17 юни, нашите войски провели разузнаване с бой, по посока на станция Мюсюсли, като провели демонстративна атака, понасяйки загуби с убити и ранени“. [2, док. 21]

 

Това комюнике от фронта е забележително с това, че то прави пълно опровержение на фанфарните резолюции на Бакинския съвет, където се призовава за борба с настъпващите „германско-турски банди“. Вместо германци и турци, авангардът на Амазасп се сражава с „нередовни войски от грузинци и мусаватистки татари и банди дагестанци в униформата на нашата пехота с обща численост от 2 хил[яди] души“. „Мусаватистките татари“ са азербайджанците, на чиято територия се водят боевете. И болшевиките и закавказките формирования са облечени все в шинелите на императорската руска армия, пък и от къде да вземат друго обмундироване?

 

На същия ден, 20 юни 1918 година, към Ленин и към Царицин е изпратена още една телеграма с ново комюнике от фронта:

 

„Елисаветполски фронт, донесение № 4 от Кюрдамир. Баку, до Совнаркома. Съгласно донесението на командира на бригадата Амазасп, около 12 часа на 18 юни, противникът е преминал в настъпление срещу населеното място Карамарьям и както и в предишния бой се е отличил шестнадесети батальон. Противникът е бил отблъснат и се е обърнал в паническо бягство и е отстъпил, преследван от конницата. На бойното поле [противникът е оставил] две 75 милиметрови оръдия, една картечница и много екипировка. Около 18 часа е било открито ново обходно движение, започнал е бой по цялата линия на фронта. По протежение на 20 версти противникът първоначално притиснал левия [ни] фланг, след това бил отблъснат и се обърнал в безредно бягство; настъпилото смрачаване и мъглата са попречили на преследването. При Карамарьям е пленена една картечница и много други трофеи; нашите загуби – 5 убити, 49 ранени. Противникът е загубил до 500 души. Независимо от лишенията, червеноармейците са стояли на позициите си мъжествено. Милосърдната сестра Железнова, ранена на предната позиция е продължила да превързва ранените под убийствения огън“. [2, док. 22]

 

Оптимистичните сводки от фронта текат, но междувременно продължава да се носи във въздуха очакването за общ фронт на Бакинския Съвет и на англичаните срещу германците и турците. На 21 юни 1918 година на Степан Шаумян и на Прокопий Джапаридзе им се налага да се оправдават, пред „цялата прогресивна общественост“. В радиограма до съветите в Петровск, Екатеринодар, Астрахан, Царицин, Саратов, както и до Ленин се заявява:

 

„По Северен Кавказ и по Волга се разпространяват слухове, че Бакинската Съветска власт е влязла в съглашение с англичаните за съвместна борба против германо-турските банди, че едва ли не английските войски вече са дебаркирали в Баку. В опровержение на тези провокационни слухове заявявам, че в Баку няма никакви английски части. Никакво съглашение между Бакинската Съветска власт и англичаните за съвместна отбрана на Баку и прочее няма и не може да има. Империалистическите стремежи, откъдето и да идват, ще срещнат винаги най-решителен отпор от страна на бакинския пролетариат и Кавказката Съветска Червена Армия“. [2, док. 23]

 

Съдържанието на радиограмата е симптоматично. Разпространението на подобни слухове не е случайно. То е резултат на „обществените очаквания“. След като публиката е ежедневно облъчвана, че към Баку се движат „германско-турски банди“, естествено е широката публика да очаква някаква форма на положително взаимодействие между Съветската власт в Баку и англичаните. В някакъв момент хората започват да взимат желаното за действително и тръгват епидемични слухове за английски десант в Баку. След време и това ще стане, но в момента на Шаумян и на Джапаридзе им се налага да разочароват натоварените със зле прикрито очакване и надежда слухове.

 

На 23 юни 1918 година, болшевиките в Баку имат основание да празнуват. В града пристига Тер-Габриелян, който докарва „4 бронирани автомобила, 13 самолета и много друго [военно] имущество“. [2, док. 24] Шаумян е в еуфория и пише благодарствено писмо до Ленин, от което стават ясни и много други важни неща. Оказва се, че дори в придружителното писмо по Тер-Габриелян, което Ленин изпраща на войнствените си съидейници в Баку, той още един път ги съветва и настоява да не правят излишни движения. Или както пише Шаумян:
„Вие пишете в малкото писмо, което ми донесе Тер-Габриелян, че с оглед на трудността на нашето положение в международно отношение е по-добре да изчакаме, докато не укрепнем“. [2, док. 24]

 

Бакинските болшевики обаче не се вслушват в тези наставления и добри пожелания. Там правят собствена „голяма политика“. Коментирайки увещанията на Ленин да стоят мирни, Шаумян му отговаря:

 

„Ние очаквахме това, разбира се и укрепвахме, но мисля, че щеше да е по-добре, ако бяхме тръгнали натам и с по-малки сили, непосредствено след гражданската война в Баку. (Под „гражданска война в Баку“ трябва да се разбират „мартенските събития“ от 1918 година – клането над азербайджанците и разгрома на „Мусават“ в Баку). Тогава положението беше значително по-просто и ние щяхме да предотвратим всичко станало в Батум и след Батумските преговори. Сега, във всеки случай не трябваше повече да се бавим. Нашето положение в международен план наистина е дяволско – независима Грузия, независим Азербайджан, комай и независима Армения, германски протекторат, стремеж на Турция да завземе Закавказието без азербайджанска независимост и пр. и пр.; от другата страна англичаните – всичко това създава много сложна комбинация от ту изгодни, ту опасни за нас моменти. За нас е ясно едно: трябва да се върви напред! Ние мислехме да стигнем до Евлах и като помислихме малко, да вървим нататък към Елисаветпол. Право към Тифлис не се решавахме да тръгнем (в нашите планини). Но в последно време вече си говорим и за това“. [2, док. 24]

 

В тези редове се слага „точката над и-то“ с поставянето на Совнаркома пред свършен факт. Шаумян благодари за бронираните автомобили, самолетите и екипировката, казва „сполай Ви“ и за добрите съвети и … съобщава, какво са си решили в Баку. Самият той може би се е чувствувал като Александър Македонски пред Гордиевия възел – обстановката е сложна, намножили са се много независими държави в Закавказието, чак не може да им запомни имената и затова възелът трябва да се разсече – „да се върви напред“. Както ще видим от същото писмо, до този момент, войските на Бакинския Съвет вече са успели да затънат в блатата около Кюрдамир, но бакинските болшевики са започнали дори отново да си мечтаят да влязат в Тифлис.

 

Последното е твърде странно, защото от една страна в писмото си до Ленин Шаумян заявява неприкрит страх от немците, а от друга страна нещо постоянно го влече към Тифлис, където отдавна са разквартирувани германските войски. Няколко реда по-горе в писмото, Шаумян е написал със собствената си ръка:

 

„Ако имахме пред себе си само елисаветполските банди, колкото и многочислени да са те, ако дори към тях се присъединят всички меншевишки и грузински сили – те пак не биха били страшни за нас. Бихме могли да се стравим с тях, дори ако към тях се присъединят и турски сили. Но нас ни плашат немците“. [2, док. 24]

 

Основателен страх, но защо тогава се веят знамена и се обсъжда поход към Тифлис? Вероятно защото ненавистта на Шаумян към немците и разбира се към турците е патологична, а събраната от Бакинския Съвет въоръжена сила не е за пренебрегване:

 

„От доклада на помощника на Корганов, др. Шеболдаев, който Ви изпращам, Вие ще видите, че ние насочихме в посока на Елисаветпол, армия от 12 -13 хиляди души. Общото впечатление от армията на хора, сведущи във военното дело е, че това не е обичайната „съветска“ армия – в най-добрия случай партизански отряди, а истинска редовна армия. Всички другари, пристигащи от Русия, изразяват възторг, когато се запознаят с нея. И за сега, тази армия се държи великолепно“. [2, док. 24]

 

Само че, добрите новини за болшевиките свършват до тук. Армията е многочислена, държи се великолепно, но … е лошо командувана. Накратко, тя е натикана в Кюрдамирските блата. В писмото си до Ленин, Шаумян пише:

 

„Трябва да се има пред вид, че условията на войната сега са много тежки. Тази местност Кюрдамир – Уджар – Евлах е ужасно блатиста, маларийна. Жегата е неимоверна, комари, няма питейна вода и на всичкото отгоре, пътят е наводнен от противника, пълно блато. Ако се наложи дълго да стоим на едно място, нашата армия ще загине“. [2, док. 24]

 

Някой от класиците на руската литература беше написал: „силен русский человек, своим задним умом“. Макар и арменец, Шаумян потвърждава изцяло тази теория. Неговата преценка за положението на войските на Бакинския съвет при Кюрдамир е абсолютно точна, но за негово и на другарите му съжаление, тя е направена не преди, а след като 12-13 хилядна армия е натикана в това тресавище.

Затъването в Кюрдамирските блата е началото на края на болшевишката власт в Баку. Когато политическият авантюризъм се съчетае и с военен такъв, катастрофата е не просто предначертана, тя вече е проектирана в детайли. От тук нататък има само отстъпление, път назад, който ще прерастне в бягство, разрив със съюзниците от „Дашнакцутюн“ и нещо безпрецедентно за болшевики – оставка на Шаумян и на комисарите му пред Бакинския съвет.

 

Властта на болшевиките в Баку ще бъде заменена от диктатурата на Центрокаспия, която ще бъде пометена от кавказката ислямска армия. Близо е денят, когато Баку ще стане столица на Азербайджанската демократична република. Но за това в следващата част.

 

(Следва продължение)

 

Използувана литература:

 

[1] Авалов Зураб (Князь Зураб Давидович Авалишвили). Независимость Грузии в международной политике 1918-1921 гг. Париж, 1924, с.68, http://dspace.nplg.gov.ge/handle/1234/153634

[2] Дечев Теодор, Преднамерената жестокост и възторгът от нея – кореспонденцията между В. И. Ленин и Степан Шаумян от Октомврийския преврат до края на „Бакинската комуна“ – Част първа. 30 важни документа, пряко свързани с гражданската война в Закавказието, клането в Баку през така наречените „Мартенски събития“ от 1918 г. и последвалите събития до 2 юли 1918 г., „Свободен народ онлайн“, Събота, 19 май 2018 г., 23:39 часа, http://svobodennarod.com/chetivo/item/6009-prednamerenata-zhestokosti-vaztorgat-ot-neya-korespondentziyata-mezhdu-lenin-i-shaumyan-chast-parva.html

[3] Документы внешней политики СССР, т.1, Москва, 1959, с. 443.

[4] Документы из истории гражданской войны в СССР, т. 1, Москва, 1941, с. 289-290.

[5] Ленин, Владимир Илич, Полное собрание сочинений, Издание пятое, том 37, июль 1918 – март 1919, стр. 6 - 7, http://publ.lib.ru/ARCHIVES/L/LENIN_Vladimir_Il'ich/_Lenin_V.I._PSS5_.html#137

[6] Ментешашвили Автандил, Из истории взаимоотношений Грузинской демократической республики с советской России и Антантой. 1918–1921 гг., http://sisauri.tripod.com/politic/index2.html

[7] Российский центр хранения и изучения документов новейшей истории – РЦХИДНИ (Бывший ЦПА при УК КПСС), ф.558, оп.1, д. 2041, л. 1.

[8] The Diaries of General Lionel Dunsterville 1911 – 1922, http://www.gwpda.org/Dunsterville/Dunsterville_1917.html

[9] Dunsterville, Lionel Charles, The Adventures of Dunsterforce, Published by Edward Arnold, London, 1920, https://archive.org/details/adventuresofduns00dunsrich/page/16

[10] Papers Relating to the Foreign relations of the United States. 1918. Supplement 1. The World War. Volume 1. Washington, 1933, [893] The Acting Secretary of State to the Ambassadir of Great Britain, Washington, July 31, 1918, File No. 763.72/10680, https://history.state.gov/historicaldocuments/frus1918Supp01v01/d893 

Публикувана в Гледища

Този текст е продължение от първата част, в която бяха проследени събитията в Закавказието от Февруарската революция 1917 година до 28 май 1918 година, когато на мястото на разпадналата се Закавказка федеративна демократична република са се появили три нови свободни държави – по реда на обявяване на независимостта им, това са Грузия, Азербайджан и Армения: http://svobodennarod.com/views/item/6011-patyatkam-azerbaydzhanskata-demokratichna-republika.html

 

Омраза от пръв поглед

Както вече беше изяснено в предишната част, враждебността между болшевиките и Закавказкия сейм е „изначална“. Болшевиките влизат в конфронтация от самото начало не само с акта на свикване на Закавказкия сейм, те са категорично против всякакви идеи за независимост на Закавказието и за отделяне от (вече) съветска Русия.

На 10 февруари 1918 г. Тифлис се провежда първото заседание на Закавказкия сейм. Събранието е открито от председателя на временното бюро по свикването на Сейма – Николай Семьонович Чхеидзе. На 13 февруари 1918 г., се провежда второто заседание на Закавказкия сейм и на него Николай Чхеидзе е избран за негов председател. Интересно е, че кандидатурата на Чхеидзе е издигната от представител на арменската социалистическа и националистическа партия „Дашнакцутюн“ – Ованес Качазнуни (среща се и като Каджазнуни) – бъдещият първи министър председател на Арменската република. Кандидатурата на Николай Чхеидзе, издигната от Качазнуни е подкрепена от представители на всички фракции в Закавказкия сейм.

В негова полза се изказват: Григол Лордкипанидзе от фракцията на социал-революционерите (есерите); Мамедхасан Джафаргулу оглу Хаджинский (в съветската и в руската литература той е известен като Маммед Гасан Джафаргулу оглы Гаджинский; на азербайджански името му се изписва Məmmədhəsən Cəfərqulu oğlu Hacınski) от мюсюлманския социалистически блок; Ной Висарионис дзе Рамишвили от фракцията на социалдемократите-меншевики; Мир Якуб Миразис оглу Мехтиев (на руски: Мир Ягуб Миразиз оглы Мехтиев; на азербайджански: Mir Yaqub Mirəziz oğlu Mehdiyev) от Партията на мюсюлманите в Русия „Иттихад“; Рустамбеков от партията „Мусават“; Георгий Ласхишвили (бъдещият министър на народното образование на Грузинската демократична република) от социалистите-федералисти и национал-демократът Гиорги Гвазава. [9, стр. 1]

Болшевиките остро протестират срещу свикването на Сейма и се опитват да вдигнат метеж срещу него. В деня на свикването на Сейма, Краевият и Тифлиският комитет на РСДРП (болшевики) организират многолюден протестен митинг с цел проваляне на заседанието. По заповед на Закавказкият комисариат, митингът е разпръснат, като се стига до стрелба.

Тези събития са коментирани от социалдемократа-меншевик Евгений Гегечкори в неговия отчет за работата на Закавказкия комисариат. Според Гегечкори, причината за упражненото насилие е била в агресивното поведение на участниците в митинга, които са призовавали за свалянето на Закавказкия комисариат и за възпрепятствуване на работата на Закавказкия сейм. [9, стр. 10]

Според Евгений Гегечкори, болшевиките са извършвали последователна подривна дейност срещу Закавказкия комисариат, която „особено се е засилила, след като Совнаркомът е назначил Степан Шаумян за извънреден комисар на цял Кавказ през януари 1918 година. Закавказкият комисариат му предложил в рамките на 24 часа да напусне територията на Закавказието, заедно със секретаря си. При неизпълнение на тези условия, той е подлежал на арестуване. Степан Шаумян се скрил и от тогава започва тази история (митингът, който е прераствал в метеж, бел. авт.), която се разраства като снежна лавина и се разразява катастрофа – катастрофата в Александровската градина (има се пред вид митингът, разгонен с изстрели, бел. авт.)“.

Като истински социалдемократ, Гегечкори е силно фрустриран от факта, че е използувано насилие срещу митинга. Пред Сейма той заявява, че това е „твърде прискърбен факт, нежелателен, тук две мнения не може да има…“. [9, стр. 10] От коментара на Гегечкори се разбира, че на 10 февруари 1918 година, Закавказкият комисариат и щабът на охраната са получили сведения, че лица, които подлежат на арестуване се намират на митинга и насъскват тълпата срещу Сейма. Нямало друг начин, освен да се използува сила, за да бъдат арестувани въпросните лица. В резултат на това един милиционер бил убит, един бил обезоръжен и един бил ранен.

Закавказкият комисариат назначава комисия, която да разследва случая, но без особен ентусиазъм. Както отбелязва Ной Жордания в мемоарите си: „върховете от самото начало знаеха, че резултатът от разследването ще си остане заметен под килима. В този период аз (Ной Жордония, бел. авт.) смятах репресиите срещу болшевиките за задължителни: не трябваше да им се дава възможност да действуват“. [12, стр. 9]

Всъщност, още в средата на ноември 1917 г., болшевиките в Закавказието са взели категоричното решение да се конфронтират до край със Закавказкия комисариат, иначе казано с всякакви автономистки тенденции и с политическите сили, които не признават върховенството на Совнаркома, възцарил се след октомврийския преврат. Това се вижда от телеграмата на Степан Шаумян до В. И. Ленин от 23 ноември 1917 г., в която се казва дословно:

„Ние обявихме война на Закавказкия комисариат, като контрареволюционен. Голяма част от гарнизона е на наша страна. Ние можем с помощта на армията да заставим комисариата да признае властта на Съвета народните комисари. Молим незабавно да ни съобщите, какво да става“. [6, док.№2]

На 25 ноември 1917 година, Шаумян отново телеграфира на Ленин:

„Организира се закавказка власт от оборонци и националисти, начело с Гегечкори, които не признават властта. Ние им обявихме война, обявявайки тази власт за контрареволюционна. Войската разглежда техните действия като отделяне от революционна Русия.
Турция се съгласи на примирие. Необходимо е присъствието на ваши представители за участие в преговорите за примирие. Възможно е, опирайки се на войската и на бакинския съвет, да се застави местната власт да признае вашата власт… С. Шаумян“. [6, док.№3]

Вижда се по безспорен начин, че още от първите дни след Октомврийския преврат, Степан Шаумян и съмишлениците му са готови да тръгнат с въоръжена сила срещу единствения колко-годе представителен и легитимен орган на управление в Закавказието. Те се противопоставят и на сформирането на Закавказкия комисариат и на свикването на Закавказкия сейм, като са готови да леят кръв и неприкрито подстрекават към метежи.

Това е лесно обяснимо, защото сформирането на Закавказкия комисариат е своего рода единодушен вот на недоверие на всички политически сили в Закавказието срещу болшевишката власт. Свикването на Закавказкия сейм пък е аналогичен акт на свикването на Учредителното събрание, което болшевиките разгонват по най-циничен начин, след като установяват, че депутатите, сред които преобладават социалдемократите-меншевики и есерите, нямат намерение да признаят властта на организаторите на Октомврийския преврат.

Отговорът на Совнаркома, респективно на Ленин не е наличен до този момент, но известно е, че опитът да се подчини Закавказието със силите на застаналите на страната на болшевиките части на оттеглящия се Кавказки фронт се проваля. На Степан Шаумян се налага да се прехвърли в Баку, заедно с известен военен контингент, застанал на страната на болшевиките.

Всъщност, Шаумян и съмишлениците му са имали най-сериозни намерения по отношение на завземането на властта в Тифлис. В периода 2-7 октомври 1917 година, в Тифлис се провежда първият Кавказки конгрес на РСДРП (болшевики). Конгресът избира Кавказки краеви комитет на болшевишката партия, приема резолюция по актуалните въпроси на деня, както и по актуалните въпроси на деня, както и по националния и аграрния въпрос. Приема се резолюция и по организационните въпроси. [4, стр. 233]

На същия този конгрес е избрано и Кавказко бюро на военната организация на болшевишката партия, в което ще влезе и бъдещият герой на „Мартенските събития” и на болшевишката диктатура в Баку – Григорий Корганов. [10, стр. 94]

Историците (особено азербайджанските) обръщат специално внимание на факта, че сред делегатите на въпросния конгрес, които са точно 30 (тридесет) няма нито един азербайджанец. На конгреса не е представена и мюсюлманската социалдемократическа партия „Хюммат” (по-известна под руското си название – „Гуммет”). [10, стр. 94]

Друг азербайджански историк – Елдар Исмаилов, търси и етнически подтекст в тези събития. Той обръща внимание на факта, че вестниците „Кавказский рабочий” (на руски език), „Брдзола” (на грузински език) и „Бавори крив” (на арменски език) са били официално посочени като печатни официално посочени органи на Краевия комитет. За сметка на това, вестник на азербайджански не е бил нито посочен като болшевишки орган, нито пък е било предложено да се учреди подобно издание. „едва ли това е било случайно”, пише Елдар Исмаилов. [11, стр. 201-202]

Това разбира се, би могло да се приеме просто като признание за слабото влияние на болшевиките сред азербайджанците, но Елдар Исмаилов е доста по-краен и вижда в тези събития (създаването на болшевишкия краеви комитет) далече отиващи замисли на арменската общност в Закавказието. Той пише:

„Въпреки това, може да се предположи, че самото начинание със създаването на единен Кавказки болшевишки комитет не е била нищо друго, освен един от първите неуспешни опити да се осигури господството на арменския политически елит в мащабите на цял Кавказ”. [11, стр. 202]

Шаумян и болшевиките не успяват да се задържат в Тифлис и заедно с лоялните към тях въоръжени сили се изтеглят в Баку. Войната на болшевиките срещу всички останали в Закавказието вече е обявена. Скоро тя вече ще се води по най-жесток начин и ужасените жители на Баку ще преживеят така наречените „Мартенски събития“, представляващи откровен погром на болшевиките, подкрепени от арменските социалисти – националисти от „Дашнакцутюн“, които изиграват ролята на „полезни идиоти“, според крилатата фраза на В. И. Ленин. [5]

Страховитият погром над азербайджанското население и над партията „Мусават“ в Баку, укрепва властта на Степан Шаумян и съмишлениците му болшевики над града, Апшеронския полуостров, част от Бакинска губерния и най-вече над добива на нефт в региона. Показателно е, че в историческото си писмо, в което излага гледната си точка за клането в Баку в края на март – началото на април 1918 година, Шаумян отделя повече място на въпроса за национализацията на нефтената индустрия, банките и търговския флот, отколкото на започналите военни действия на Турция срещу Закавказкия сейм. Той пише:

„След победата, която удържахме в Баку, Съветът се укрепи [на власт] окончателно и ние имаме възможността да проведем сериозни мероприятия. Отдавна е решена национализацията на нефтената промишленост, която смятаме да осъществим. Сега вече ние се разпореждаме с нефта. Първите три шхуни [с нефт] ние вече изпратихме в Астрахан, заедно с нашия представител Саак Тер-Габриелян (Сталин го познава). Той ще живее в Астрахан. С искания по адрес на Съвета се обръщайте към него. Едновременно с това, трябва да се национализират и банките и морският транспорт. Последният също се намира на наше ползуване след събитията. Засега ние обложихме капиталистите с данък от 50 милиона руб[ли]“. [6, док.№5]

Няма съмнение, че за Совнаркома, удържането на Баку в този момент е било от стратегическа важност, заради доставките на нефт и нефтени деривати. Те са били от съдбоносна необходимост, както за болшевишката власт, така и като разменна монета във взаимоотношенията с германците, след сключването на мирния договор от Брест-Литовск. Това ще се види по безспорен начин в по-нататъшното изложение.

За Шаумян обаче нещата са стояли другояче. През цялото време, той размишлява как да се разпростре властта на болшевиките над цялата територия на Закавказието, търси съюзници за тази операция и води много интензивна подготовка за военна инвазия в територията, контролирана от Закавказкия сейм.

Степан Шаумян и съмишлениците му в Баку много умело се възползуват от проблемите на Закавказкия комисариат и на Сейма в преговорите с Отоманската империя. Изследователите някак си подминават факта, че болшевиките избират деня за началото на атаката си срещу азербайджанците в Баку като цяло и в частност срещу омразната им партия „Мусават“ точно в момент, когато Закавказкият комисариат и Сеймът в Тифлис са изцяло ангажирани с проблемите с Отоманската империя и изобщо не могат да реагират на ставащото в Баку, дори и да биха пожелали да го направят.

Още две седмици преди Сеймът да бъде свикан, армията на Отоманската империя се възползува от пълното разпадане на руската армия на Кавказкия фронт и започват настъпление на Ерзерумското, Ванското и Приморското направление. Град Ерзинджан, където е сключено примирието е превзет „от движение“, а на 29 януари (11 февруари) 1918 година, войските на Султана вече маршируват по улиците на Трапезунд. [7]

На 27 февруари (12 март) 1918 година, арменските национални части, които се сражават на Ардаханското направление, започват общо отстъпление. Падането на Ардахан е сигнал за отстъпление и на арменските части и на цивилното арменско население и от Ерзерум. Западна Армения отново е в ръцете на Отоманската империя. [7]

Закавказкият сейм няма полезен ход в тази ситуация и на 1 (14) март 1918 година започва преговори за мир в Трапезунд. Преговорите са неравни и много тежки, както поради военното превъзходство на Отоманската империя, така и поради сключения на 3 март (по нов стил) 1918 година Брест-Литовски мирен договор между Съветска Русия и Централните сили, в това число и с Отоманската империя. Докато преговорите се водят, напредването на армията на Султана продължава и на 23 март (5 април) 1918 година, ръководителят на Закавказката делегация – Акакий Иванович Чхенкели на практика признава неизбежността на предстоящите големи отстъпки на Закавказието пред Отоманската империя. [7]

Точно към тази дата, болшевиките в Баку вече са приключили с погрома над азербайджанците и с ликвидацията на политическото присъствие на „Мусават“ в града. Макар и много затруднен с комуникациите (особено със Совнаркома в Москва) има несъмнени данни, че Степан Шаумян и другарите му са получавали постоянно информация от различни източници в Тифлис и са се ориентирали в обстановката. В писмото си до Съвета на народните комисари от 13 април 1918 година, Шаумян изрично пише: „От телеграмата на Жордания знаем, че войната с Турция вече е започнала“. [6, док.№5] В същото писмо, Шаумян споменава и за друг свой източник на информация от първа ръка: „Интересна е и радиограмата на члена на Закавказкия сейм Тер-Газатян, който по време на сраженията се оказа в Баку“. [6, док.№5]

Болшевиките в Баку са имали възможността да следят с достатъчно голяма точност събитията в Тифлис (а от там и в Трапезунд) и да са в течение на проблемите на Закавказкия сейм. Затова те си позволяват да предприемат открити военни действия срещу азербайджанците и срещу „Мусават“. Клането по време на „Мартенските събития“ не е резултат на спонтанно избухнала битка. Има повече от многобройни доказателства, при това от болшевики – участници в събитията, че атаката е била подготвяна предварително, координирана, имало е установена парола за началото на нападението.

Шаумян и другарите му просто са изчакали точния момент и са нанесли удара по най-болезнен начин. Би било логично от Тифлис да има остра реакция, но такава не идва. Шаумян пише до Съвета на народните комисари по този повод:

„Такова е нашето положение. Смятаме, че ще излезем победители. Тифлиските власти, начело с меншевиките се държат двусмислено. Тук в Баку, всички партии се смириха, десните есери се държаха великолепно, биха се и умираха заедно с нас. Сега и меншевиките искат оръжие и обещават подкрепата си. Изпращам радиограмата им в Тифлис в отговор на Жордания“. [6, док.№5]

От тук нататък, поведението на болшевиките в Баку следва френската поговорка, че апетитът идва с яденето. Впрочем, в затруднената си комуникация с Москва, Шаумян „дипломатично“ представя наказателните акции на болшевиките около Баку като отбранителни боеве. За наказателната операция на болшевиките и отрядите на „Дашнакцутюн“ в Шемаха, Шаумян съобщава следното във вече многократно цитираното писмо от 13 април 1918 година:

„В момента ние се намираме в състояние на непрекъсната война. В течение на последната седмица се бихме и в Шемаха. Срещу 3 хилядния отряд, изпратен от Елисаветполския мюсюлмански национален комитет, ние изпратихме свои отряди, които според получените вчера сведения са били разбити и отстъпват, като заедно с тях отстъпва 25-хилядното арменско и молоканско население на уезда. Вчера беше изпратен нов наш отряд с артилерия и картечници. Пак вчера получихме съобщение, че от Елисаветпол са тръгнали нови два ешелона с мюсюлмански войски, начело с грузинския княз Магалов. Не са завзели ст[анцията] Аджикабул на 4-и часа път от Баку. Там се съсредоточават и местните банди на мюсюлманите. Значителни сили се окопават и южно от Баку, в Салян, където е пристигнала дивата дивизия от Ленкоран с артилерия“. [6, док.№5]

Тази информация е опит да се прикрие мащабната наказателна акция, предприета от Бакинския Съветпо това време, както и конфликтите с други етнически групи в региона като лезгините. Шаумян знае, че в Москава не са толкова войнствено настроени, що се отнася до Закавказието, че там приоритетът е опазването на нефтените находища и затова умело представя собствената си офанзива като отбранителни сражения. Разбира се, по това време нищо не заплашва болшевиките в Баку, по думите на един от чуждестранните консули „в града не е останал нито един по-значителен мюсюлманин“, а неорганизираните азербайджански въоръжени формирования са в „глуха защита“. Шаумян обаче си има начертана стратегия и затова постоянно подхранва напрежението в Совнаркома. Във всяко от следващите си съобщения той постоянно ще коментира и анализира различни заплахи, най-вече от немско настъпление към Баку, които никога няма да станат факт. [6] [8]

Интересно е последното изречение от последния цитат, където се съобщава, че в населеното място Салян е пристигнала „Дивата дивизия“ от Ленкоран. Това влиза в буквално противоречие със собствените твърдения на Шаумян, че се е бил с „Дивата дивизия“ в Баку. Някои не особено прецизни автори и до ден днешен твърдят, че „пристигането на „Дивата дивизия“ в Баку е отключила „мартенските събития“ и клането над азербайджанското население“. Тук виждаме, че след „Мартенските събития“, в които уж е била ангажирана, „Дивата дивизия“ изведнъж се появява на съвсем друго място, като е пристигнала там от Ленкоран – град, който е твърде далече от Баку.

В друга статия вече беше дадено подробно обяснение за несъстоятелността на спекулациите около несъществуващото участие на „Дивата дивизия“ в боевете в Баку в края на март – началото на април 1918 година. [5] Тук просто маркираме подхода на Шаумян, който постоянно плаши „Центъра“ с нечие нашествие, а едновременно с това излага своите планове за настъпление към Елисаветпол и дори към Тифлис. И наистина, на 14 май 1918 година, той вече се е заел сериозно да обработва Совнаркома в полза на евентуалното съюзяване с намиращия се в Персия отряд на Бичерахов. [6, док. 7] В писмо до Съвета на народните комисари той пише:

„Изпращам Ви радиотелеграфическото запитване, изпратено от представителя на Ензелийския Военно-революционен комитет до Бичерахов и два отговора на последния, които дават картина за положението в Персия. За Бичерахов вече Ви писах. Това е безпартиен човек, по своему предан на Русия, желаещ да спаси нашето имущество и да го изведе от Персия. Сега той издържа отряди със средствата на англичаните и смята за необходимо, както ще видите от радиограмата, [да се води] съвместна работа с нас против Турция. Вече ви писах, че възложих на Военно-революционния комитет да изясни окончателно позицията на Бичерахов и на генерал Баратов. Очевидно, с тази цел му е било изпратено (на Бичерахов) това запитване“. [6, док. 7]

Макар и разгромил партията „Мусават“ в Баку и „респектирал“ до немай къде местното азербайджанско и въобще – мюсюлманското население, Бакинският Съвет търси под дърво и камък нови съюзници. Въпреки триумфалните рапорти за победата от „Мартенските събития“, положението в Баку е меко казано тежко. На 14 май 1918 година, Шаумян докладва в Москва:

„Продоволственият въпрос в Баку силно ни затруднява. Работниците гладуват. На основа на глада и на страха от турците има силно брожение сред масите. За това вече ви писах, по-подробно ще ви пиша следващия път“. [6, док. 7].

Тук сме свидетели на типичния за Шаумян манипулативен стил при връзките му с „Центъра“. Той едновременно се хвали с огромни постижения (най-вече военни) и едновременно с това непрекъснато се моли за всякаква помощ, аргументирайки се с най-различни аргументи – от военни, през икономически, та до чисто битови.

Буквално в предишното си писмо той се хвали до небесата, че населението в Баку напълно се е консолидирало около болшевиките, дори и мюсюлманите. (Знаменитата му реплика: „Мюсюлманската бедното силно пострада, но сега тя се сплотява около болшевиките и около Съвета“ [6, док.№5], ще остане като пример на безпримерен цинизъм, но при политическите деятели на това качество се гледа по-скоро положително).

Сега обаче, вождът на бакинския пролетариат е силно притеснен и е готов да се хване като удавник за сламка за всяка възможност. На него остро не му достигат военни командири, не му достига оръжие, след известно време ще започнат да не му достигат и хора. И затова, той хвърля сериозни усилия и прави нетипични за темперамента си компромиси, за да привлече на своя страна Лазар Фьодорович Бичерахов и неговия отряд.

Шаумян не спира от една страна да търси контакти с Бичерахов в Персия и да се опитва да го привлече на помощ на Бакинския Съвет, а от друга страна, постоянно бомбардира „Центъра“ с внушения за важността на планирания от него съюз.

 

Всъщност, чия подкрепа търси така настоятелно Степан Шаумян?

Лазар Фьодорович Бичерахов е от осетински произход (на осетински: Бичерахти Лазæр). Той е роден на 15 ноември 1882 година в Санкт Петербург. Почива на 22 юни 1952 година в Германия.

Лазар Бичерахов е служил в Първи Планиско-Моздокски полк в периода 1911 – 1914 година. Участва в Първата световна война. На 3 август 1914 година е уволнен от армията с императорски указ с чин „подесаул” поради заболяване и му е отпусната пенсия. [13] По-късно обаче отново е призован под знамената, този път в допълнително сформирания Втори Планиско-Моздокски полк. С императорски указ от 29 септември 1915 година е повишен от „есаул” на „войскови старшина” със старшинство от 19 януари 1915 година. Наградата е „за отличия в делата срещу неприятеля”. [14]

В периода 1915 – 1918 г., служи в експедиционния корпус на генерал Баратов в Персия. Там той командува Терския казашки отряд, като войскови старшина. Награден е с орден Свети Владимир 4-та степен. [2, стр. 25]

В началото на 1918 година, Бичерахов сформира в Персия отряд от около хиляда души, който преминава на служба при англичаните. Той обаче искал да върне отряда си, който се е състоял в значителна степен от казаци и от негови сънародници – осетинци, у дома. Това го кара да влезе в преговори с болшевиките в Баку и лично със Степан Шаумян за сключване на тактически съюз, насочен официално срещу турските претенции в Закавказието. Едновременно с това, Бичерахов насърчава амбициите на Шаумян за настъпление срещу Елисаветпол и дори срещу Тифлис. Просто, това е маршрутът за завръщането на отряда му в Осетия в Северен Кавказ.

Ленин, който по принцип изпада във възторг от постиженията на Бакинския Съвет и лично на Шаумян в изтребването на азербайджанците и в разгрома на мусаватистите, все пак се опитва деликатно да обясни на лидера на бакинския пролетариат, че грубата сила е хубаво нещо, но само тя не стига. На 14 май 1918 година, Ленин изпраща на Шаумян писмо, в което се пледира за повече поврътливост и дипломатичност. Ленин пише:

„ … Много ви благодаря за писмото. Ние сме във възторг от вашата твърда и решителна политика. Съумейте да съедините с нея и възможно най-предпазливата дипломация, която ни предписва безусловно сегашното възможно най-трудно положение – и ние ще победим. Трудностите са необятни. За сега ни спасяват единствено противоречията и конфликтите и борбата между империалистите. Умейте да използувате тези конфликти: за сега трябва да се научим на дипломация. …“. [6, док.№8]

На 24 май 1918 година, Ленин отново наставлява с нарочно писмо Шаумян за необходимостта от по-голяма гъвкавост и дипломатичност. Ленин пише: „… Използувам случая, още един път да Ви изпратя няколко думи (неотдавна пак имах случай да Ви изпратя писмо; получихте ли го?). положението на Баку е трудно в международно отношение. За това бих Ви посъветвал да се опитате да направите блок с Жордания. Ако е невъзможно – трябва да се лавира и да се протака решението, докато не укрепнете във военно отношение. Трезва преценка и дипломация за протакане – помнете това. …“. [6, док.№12]

От писмото на Ленин се виждат поне няколко неща. Едното е, че Ленин е убеден, че Шаумян поддържа определени контакти с определени среди в Тифлис, както беше вече посочено по-горе. Само че, Шаумян използува тези контакти най-вече като източници на информация – така той избира момента за „Мартенските събития“, докато Ленин иска нещо доста по-различно. Това е второто заключение от писмото на Ленин.

За разлика от Степан Шаумян, който неудържимо се стреми към военна конфронтация със Закавказкия сейм и иска да щурмува Елисаветпол и дори Тифлис, Ленин предлага съвсем друга линия на своя стар познайник. Владимир Илич съветва Шаумян да намери нови „полезни идиоти“, с чиято помощ да се опита да се стабилизира и да не бъде „сам войн“ в Баку и Заквказието. Ленин непрекъснато настоява да се печели време, докато Шаумян не спира да бърза. Както често става в болшевишките среди, Ленин се оказва по-добрият тактик, но когато това става ясно вече е много късно.

Междувременно, скоростта на събитията нараства. Настъплението на отоманските войски е подновено, като на 12 (25) 1918 година вече е паднал и Карс и войските на Султана се насочват към Александропол. На 23 май 1918 г., Шаумян телеграфира на Ленин, че на 13 май 1918 турците са поискали да бъдат пропускани безпрепятствено по ж.п. линията Александропол – Джулфа. На 16-ти май отоманските войски са завзели Александропол, а на 17-ти са поискали „да им се осигури свободен достъп до Джулфа“. [6, док.№9] Арменското население от Александрополски уезд, заедно с населението на Сурмалински уезд бяга без да хваща вяра на уверенията на турските офицери, че няма да го закачат. Информаторът на Шумян е повече от надежден – това е членът на Закавказкия комисариат – министърът на финасите Хачатур О. Карчикян.

Вече е трудно да се прецени, доколко Шаумян използува присъщия си стил за да тласне Москва към по-бързо взимане на решения или наистина е изпаднал в паника, но в същия ден той телеграфира още следното:

„Събитията в Закавказието се развиват много бързо. Всички съобщения от Тифлис говорят за подготовката на поход към Баку от страна на турците. Необходима ни е спешна помощ, пътят Петровск – Червленная още не е отворен. Връзката със Северен Кавказ е много лоша – през Батайск. Помощ от Северен Кавказ до момента няма, нуждаем се от команден състав, оръжие, самолети. Очаквам указания относно силите [от] Персия. Ако не получа указания навреме, ще действувам по собствено усмотрение“. [6, док.№9]

Шаумян става нервен. На пръв поглед, той не би трябвало да се притеснява чак толкова много от настъплението на отоманските войски. Все пак, Съветска Русия и Империята на Султана са в мир – Брест-Литовският договор е сключен и турците използуват широко неговите клаузи за да аргументират териториалните си претенции. Чисто теоретически, турското настъпление е проблем на Закавказкия сейм и на опонентите на Шаумян в Тифлис.

Но това не е точно така. Шаумян е изключително обезпокоен от обявяването на независимостта на Закавказието. Макар че Закавказката демократична федеративна република ще прекрати съществуването си само след няколко дни, самото й съществуване е достатъчно за да се превърне в правно основание за започване на „прокси война” в която войските на Закавказието, подкрепяни от Отоманската империя да се отправят към Баку, за да установят контрол над града и не по-малко важно – над нефтената му индустрия. Както се вижда от кореспонденцията на Шаумян с Ленин, шефът на Бакинския съвет поддържа контакти и с английски дипломати, а техните мнения също не му действуват успокоително.

На 24 май 1918 г., Шаумян изпраща писмо до Съвета на народните комисари, в което негодува срещу продължаващата липса на достатъчно мощна радиостанция за нуждите на бакинските болшевики и доразвива информацията, която е изпратил с радиограма на предишния ден. След като информира за предполагаемите стратегически цели на турското настъпление – влизане в Северна Персия („силно туркофилска“ според оценката на Шаумян) и създаване на мощна мюсюлманска армия, следва поредната информация за заплахите към Баку:

„Едновременно, ние получаваме съобщение след съобщение от Тифлис за това, че главното искане на турците и германците в Батум е прехвърлянето на войски в Баку. В Тифлис се усилва германо-турската „ориентация“. Вчера английският консул ми прочете писмо, получено от тифлиския английски консул, с клеймо от 10 май (днеска е 24-ти), в което се отбелязва, че даже най-верните приятели на англичаните (очевидно арменците) се отвръщат от тях и на англичаните не им остава нищо, освен да избягат от там“. [6, док.№11]

От този текст се вижда, че Шаумян е бил в постоянна връзка с английската дипломация – най-вероятно чрез английски консул в Баку и / или пък чрез някой от английските консули в Персия, който е бил активен и в Баку. Знаем и за постоянната кореспонденция на Шаумян с членове на Закавказкия комисариат и на Закавказкия сейм. Въпреки, че е техен яростен и официален противник, Шаумян няма нищо против да черпи информация от отделни техни членове. Това разбира се, е било натоварено и с определен риск, защото всеки е интерпретирал информацията така, както му е било изгодно.

Шаумян не е имало от къде да знае пълни подробности за германо – турското споразумение за разделяне на зони на влияние в Закавказието, според което германските интереси са преди всичко в Тифлиска губерния, тоест в Грузия. Германците не са имали намерение да изпращат войски в Баку, въпреки постоянните страхове на Шаумян. Дори и след първото дебаркиране на английски военен контигент в Баку след падането на Шаумян от власт в Бакинския Съвет и установяването на така наречената „Диктатура на Центрокаспия“ от социалдемократи-меншевики, есери и „Дашнакцутюн“, германците се съгласяват лесно да не изпращат войски към Баку, срещу голото обещание на Ленин, че болшевиките ще пропъдят англичаните от там. Това се вижда от телеграмата на Ленин до неговия съмишленик Колесов в Ташкент от 23 август 1918 година, в която се казва:

„В Баку са дебаркирали англичаните и там положението е неустойчиво. Немците са съгласни да гарантират, че няма да започнат настъпление към Баку, ако изгоним от там англичаните. Неизвестно е как ще се подредят там нещата. За военната помощ не знаем къде е.

Смятаме, че е блокирана под Царицин. По отношение на посланниците и консулите ви съветваме да се държите изчаквателно, като ги държите под троен надзор и арестувате подозрителните лица, които влизат с тях в контакт.

Обмисляме и подготвяме известна помощ за вас, но да обещаем със сигурност не можем, тъй като всичко зависи от това, ще успеем ли да изгоним англичаните от Баку или те ще успеят да завземат част от Каспийския бряг“. [8, док.№45]

Но да се върнем към събитията от месец май 1918 година. Както се вижда, бакинските болшевики са имали доста информация за ставащото в Тифлис, като са поддържали връзка, както с дейци на Закавказкия комисариат и Сейма, така и с консулите на страните от Антантата. За контактите с английските консули има съвсем преки свидетелства, идващи лично от Шаумян. По тази причина, в Баку съвсем на време узнават, при това от „явни източници“ за подготвящата се грузинска независимост и за предстоящата намеса на Германия в Закавказието. В цитираното вече писмо то 24 май 1918 година, Шаумян пише:

„Вие вероятно вече знаете, че правителството на Гегечкори се оказа твърде „ляво“ и го замени Чхенкели. Прилагам изрезка от „Бакинский рабочий“ с преглед на печата, където се цитира мнението на тифлиския арменски ментшевишки вестник „Пайкар“ (орган на областния комитет на меншевиките). Дашнаците са получили съобщение от Тифлис, че в Батум обещават на грузинците автономия под протектората на Вилхелм. Цялото останало Закавказие трябва да стане автономен Азербайджан“.

Индикатор за сериозността на ситуацията е реакцията на Съвета на народните комисари в лицето на неговия председател Ленин и „завеждащия въпросите на Съвета на народните комисари“ – Владимир Бонч-Бруевич. Още на същия ден – 23 май 1918 година, те изпращат радиограма до Бакинския Съвет, с която го уведомяват, че Совнаркомът се е разпоредил да се окаже спешна помощ на болшевиките в Баку. Текстът на радиограмата е:

„Съветът на Народните Комисари постанови: да се изпрати незабавно по вода от Царицин за Баку голямо количество [пшеница] на разположание на Бакинския Съвет, с оглед на това, на първо място и безусловно да бъде обезпечена работата по добиването на нефт в най-голямо количество“. [6, док.№10]

Всичко е казано много ясно и без увъртания. В Баку се изпраща храна, за да не спира добивът на нефт. Нефтът е от първостепенно значение и Бакинският Съвет трябва да обезпечи добивът му „в най-голямо количество“. Още повече, че бакинският нефт е необходим на „Центъра“ не само за собствените му нужди, но и за да „откупува“ добронамереното отношение на своите първоначални работодатели от германския генерален щаб. Въпреки собствените си проблеми, Совнаркомът не забравя да заделя количества за Германия.

И точно тук се вижда разминаването не само в тактиката, но и в стратегическите намерения на Совнаркома и Ленин от една страна и доминирания в моменат от болшевиките Бакински Съвет и Степан Шаумян от друга. Ленин настоява за печелене на време, за „блок с Жордания“, за търсене на тактически времнни съюзници, докато въпреки всички оплаквания за рискове и заплахи, с които бомбардира Совнаркома, Шаумян се готви за агресия и настъпление срещу все още единното и вече официално независимо Закавказие.

Точно в това разминаване се вижда, че въпреки непрекъснатите оплаквания на Шаумян за недостиг на какво ли не и за какви ли не заплахи от немци, турци, сеймовски войски и така нататък, лидерът на Бакинския Съвет последователно се готви за война и за настъпление. На първо място, той е вперил очи в Елисаветпол, който много скоро ще стане временна столица на Азербайджанската демократична република. В писмото си от 24 май 1918 година, Шаумян съобщава фактите едно към едно:

„ … Прехвърлям се на въпроса за нашите най-близки военни цели. Както вече ви съобщих, ние се готвим в най-близко време да тръгнем към Елисаветпол. Ние прихванахме телеграфни разговори от Елисаветпол за готвещо се там придвижване към Баку с редовни войски (по сведенията [с които разполагаме] в Елисаветпол те са вече около 6000 начело с грузинския княз Магалов). Преди 4 дни, нашите отряди в Аджикабул вече имаха сблъсъци с тяхната коннициа. Възможно е те да ни изправарят. Ако това ще са само елисаветполските сили, тях лесно ще ги разбием тук и веднага ще разчистим пътя за Елисаветпол, а може би и за Тифлис. Ако след тях ще вървят и турските войски от Батум (и от юг), ние във всеки слчуай ще трябва да заемем Евлахският мост и отбранителната линия по [река] Кура. Трябва да се бърза за Елисаветпол, за да се предизвика там, а след това и по-нататък възстание на арменците. Това ще повлияе и на грузинското селячество и Сеймът ще бъде разгонен. Ако това възстание не избухне и турците успеят да закрепят към себе си Грузия и Тифлис, тогава ние ще бъдем напълно изолирани и ще ни се наложи да отбраняваме само Апшеронския полуостров.

Придвижването към Елисаветпол ние за сега не можахме да започнем, защото не сме готови. Както ще видите от приложения доклад на нашия комисар по военно-морските въпроси др. Корганов, нашите сили са разхвърляни по [територията на] Бакинска губерния и Дагестанска област. Няма команден състав, не можем даже да намерим командуващ за войските, които трябва да бъдат насочени към Елисаветпол. При тези условия много остро стои въпросът за Бичерахов, за когото ви писах вече няколко пъти.

Сега ви изпращам три документа, отнасящи се до Бичерахов..“. [6, док.№11]

От изложението на Шаумян се вижда, че то е противоречиво. От една страна, Баку е под голяма заплаха, а от друга страна, Бакинският Съвет се готви за настъпление срещу Елисаветпол и Тифлис и бленува арменски и грузински селски възстания, които да пометат омразния опонент – Закавказкия сейм. Шаумян съобщава очевидно погрешно интерпретирани факти. Той плаши Москва и най-вече Ленин, който му препоръчва съвсем друга линия на поведение, с грузинската „редовна армия“, съсредоточена в Елисаветпол. Всъщност, по това време все още няма грузинска редовна армия, защото няма и грузинска държава. Става дума за така наречените „национални части“, сформирани от бойци от закавказките националности след рухването на Кавказкия фронт. В Елисаветпол има известен контингент грузинци, подчиняващи се на Сейма в Тифлис. Там са и намиращите се в напълно „насипно“ състояние отряди на азербайджанците, които ще извървят още дълъг път, докато станат редовна армия.

Функциите на силите в Елисаветпол са изцяло отбранителни, особено пък на грузинците. Точно в този момент, всички грузински политически сили са в ступор, поради набиращото обороти настъпление на отоманските войски на грузинска територия. Отчаяно се търси изход от ситуацията, водят се интензивни преговори с германците за закрила срещу турците. Подготвя се в крайна сметка и грузинската независимост. За последното, Шаумян не е могъл да знае с точност, но вече е имал информация, че се търси германски протекторат. Така че, да се твърди, че намиращите се в глуха защита грузински национални отряди ще бъдат насочени точно в този момент срещу Баку е меко казано недобросъвестна спекулация.

Грузинските политически сили и военното им командуване, доколкото е имало такова (един значителен грузински военен контингент вече е капитулирал пред войските на Султана в Батум) са се чудели единствено как да защитят достатъчно голяма част от историческите грузински земи и вече са били отписали единството на Заквказието. Да им се приписват намерения за настъпление срещу въоръжените до зъби болшевики и дашнаци в Баку е просто нелепо.

На Шаумян обаче тази теза е необходима, за да неутрализира искането на Ленин за временен тактически съюз с грузинските меншевики, предвождани от Ной Жордания. Лидерът на Бакинския Съвет иска да завоюва Грузия за Съветска Русия, а не да партнира с нея под някаква форма. Затова на Тифлис се приписват агресивни намерения спрямо Баку и се говори за взимане на превантивни мерки. Всъщност, става дума за неистова омраза към Закавказкия сейм и доминиращите го социалдемократи и социалисти от различните им разцветки. Не по-малко, за да не кажем още по-голяма е омразата на Шаумян към азербайджанските националдемократи – мусаватистите, много от лидерите на които също са бивши социалдемократи и участници в първата руска революция през 1905 – 1906 година. Тази омраза постоянно тласка Шаумян към военна агресия срещу Елисаветпол с по-далечна перспектива – Тифлис.

Възпира го само недостигат на сили и средства, за които говори, позовавайки се на доклада на Корганов. При описания дефицит на хора и оръжие, Бакинският Съвет би трябвало стриктно да се придържа към хитрата тактика на Ленин и да не закача никого от съседите си, но не така мисли Шаумян. Той се вкопчва в идеята да прехвърли подкрепления от Персия за болшевишкия режим в Баку и непрекъснато настоява да получи одобрение за привличането на своя страна на отряда на Бичерахов.

Помощта от Персия се превръща в идея фикс за Шаумян. През следващите дни дневният му ред е в три точки: нефтът, Бичерахов и интервенцията срещу Елисаветпол.

 

Нефтът глупако …

Както се видя по-горе, основното искане на Совнаркома към Бакинския Съвет е добивът на нефт да нараства. При това положение, бакинските болшевики вероятно е трябвало да се съсредоточат върху техническите и стопанските аспекти на този проблем, вместо да бленуват за военни авантюри срещу азербайджанците и грузинците. Още повече, че Шаумян и съмишлениците му са взели сериозно решение за наистина революционна мярка – национализацията на нефтодобива, както и на търговския флот и на банките.

Още в писмото си от 13 април 1918 година, в което се отчита за погромите в Баку по време на „Мартенските събития“, Шаумян обръща внимание на Съвета на народните комисари, че „ … За провеждането на национализацията ще ни бъдат необходими пари. Тридесет денка с пари (според слуховете около 30 милиона) са били заграбени в Сев[ерен] Кавказ от чеченците и не достигнаха до нас. Освен 30 мил[иона], докарани от Кобозев, други пари нямаме. Сега може би има [отворен] път. Вие скоро ще ни дойдете на помощ“. [6, док.№5]

На 24 май 1918 година, някак си между другото – в един „пост скриптум“ към писмото си до Съвета на народните комисари, Степан Шаумян съобщава: „P.S. Декретирахме национализация на нефтените недра, повишихме цената на нефта на 2 р[убли] и 35 коп[ейки]. За това ви съобщих по радиото“. [6, док.№11]

Подобно небрежно, почти „лежерно“ съобщение за акт с подобна значимост има своята причина. Много скоро ще стане ясно, че на централно управленско равнище в Съветска Русия не мислят точно така, както подреждат нещата Шаумян и Бакинският Съвет. Експертите на Совнаркома не смятат, че все още е дошло времето за национализация и защитават позицията си доста упорито. Завързва се кореспонденция, която заслужава да бъде проследена.

На 27 май 1918 година, Шаумян телеграфира на Ленин следното: „получихме със закъснение телеграмата на Выснархознефть № 706 за мерките в нефтената промишленост и днес [получихме] телеграмата на Совнаркома № 3082 за стоте милиона. Приетите решения разбираме като национализация. Извиква съмнение отсъствието на правителствен декрет. Ако няма пречки, телеграфирайте по-определено. Решението приветствувам. Положението в Баку се влошава. …“. [6, док.№13]

Както ще се разбере скоро, в Баку не са разбрали никак правилно въпросните мерки и стартират изпреварващо национализацията на нефтената индустрия, без да са съгласували това със Совнаркома и съответните отраслови ведомства. За сметка на това, казано на разговорен език, Шаумян се „прави на разсеян“ и тълкува посланията на „Центъра“ така, както му изнася. Той е обладан от чувство за непогрешимост и иска всичко да става така, както той смята за правилно.

На 7 юни 1918 година, когато на юг от Кавказкия хребет ври и кипи, след обявяването един път на независимостта на Закавказието и още повече след обявяването на независимостта на Грузия, Азербайджан и Армения, от Баку към Совнаркома тръгва поредното писмо. От него се вижда, че въпреки „трескавата подготовка на похода към Елисаветпол“, болшевиките са хвърлили много усилия за подготовката за редица местни декрети. От писмото се вижда размахът на национализацията:

„В неделя, 2 юни издадохме декрет за национализацията на нефтените предприятия. Вчера издадохме декрет за национализацията на търговския флот. От нас е издаден и декрет за реформа на съдебните учреждения. Подготвен е декрет за унищожаване на просията, подготвят се декретите за национализация на банките и домовете. Вътрешното ни положение е такова, че всички тези мероприятия ние бихме могли да прокараме в живота безболезнено и даже блестящо. Независимо от тежкото положение на работниците по отношение на продоволствието (повече от две месеца, работниците направо гладуват), ние се чувствуваме много здраво. …“. [6, док.№15]

Коментарите са излишни. Бакинският Съвет е във вихъра на национализацията, работниците гладуват вече два месеца, а подготовката за въоръжена агресия срещу вече независимите Азербайджан и Грузия (към Елисаветпол и към Тифлис) продължава „трескаво“ според собствената оценка на Шаумян. Иначе мерките на болшевиките се очаква да бъдат прокарани в живота „безболезнено и дори блестящо“. Властвуващите в Баку болшевики започват прогресивно да губят реалистична преценка за ситуацията и в буквалния смисъл на думата се инатят срещу предписанията на централното си ръководство, като се стремят да го поставят пред свършени факти.

Новосформиращата се съветска бюрокрация в „Центъра“ обаче съвсем не мисли да остави Бакинския Съвет да я разиграва и към Баку политат възражения и нови указания. На 14 юни 1918 година, когато настъплението на войските на Бакинския Съвет към Елисаветпол вече е започнало, Шаумян телеграфира на Ленин:

„Вчера, 13 юни, получихме телеграма от Выснархознефть № 1069 от 4 юни за това, че прилагането на национализацията се отлага. Заявявам решителен протест срещу такава политика. Выснархознефть, очевидно не знае, какво прави. Национализацията на нефтената промишленост и на търговския флот, независимо от глада, предизвика ентусиазъм и доведе до повишаване на добива и експедицията на нефт. Изпращахме на ден 600 или 700 хиляди пуда, а сега се извозват по един милион и 300 или 400 хиляди. Предприемаме мерки за по-нататъшно усилване на експедицията“. [6, док.№15]

Можем да си представим, колко „здраво пипа“ болшевишката власт в Баку. По думите на Шаумян, работниците вече два месеца гладуват, но за сметка на това добивът и най-вече експедицията за Съветска Русия през Астрахан са нарастнали също два пъти! Едва ли може да има по-свирепа експлоатация, но за сметка на това се изпълняват настойчивите искания на Совнаркома за повишаване на добива на нефт. На работниците се предлага да се нахранят с ентусиазма от национализацията, която от мероприятие започнато с политически и икономически аргументи, бързо се превръща в пропаганден инструмент. При това положение, Шаумян няма как да се съгласи с логиката на Совнаркома и централното отраслово ведомство „Выснархознефть“, които съвсем по „ленински“, заемат по-изчаквателна и предпазлива позиция по въпроса. Председателят на Совнаркома Ленин, обаче е загрижен най-вече за доставките на нефт, а не за установяването на общонародна собственост над нефтената индустрия. Той не желае да създава сътресения в производствения цикъл точно в този момент. Затова и на 18 юни 1918 година, предсовнаркомът Ленин изпраща на Шаумян следната недвусмислена телеграма:

„Декрет за национализация на нефтената промишленост за сега няма. Предполагаме, че ще издадем декрет за национализация на нефтената промишленост в края на [периода на] навигацията. За сега организираме държавен монопол върху търговията с нефтопродукти. Предприемете всички [възможни] мерки за доставка на нефтопродукти на Волга в най-кратък срок. Съобщавайте на Главнефть ежедневно за положението на нефтената промишленост“. [6, док.№20]

Ясно и кратко. На Съветската държава и трябва нефт за собствените й нужди и за да „модерира“ отношенията си с немците. Пък и едни милиони от недалечното минало трябва да бъдат оправдани. За това за Ленин е важно добивът да расте, а не да се придобива формална собственост над нефтените находища и нефтената индустрия. Така или иначе, собствениците не могат да я изнесат някъде другаде.

Прагматичният подход на Ленин в случая изцяло е съобразен с метеорологичните особености на региона. Нефтът от Баку се извозва за вътрешността на Съветска Русия през Астрахан, който се намира в делтата на река Волга на Каспийско море. През късната есен по Волга вече започва ледоход и навигацията става невъзможна. Така че, той оставя конфликтните ситуации, които неминуемо ще възникнат около национализацията за тази част на годината, когато експедицията на нефт от Баку за вътрешността на страната просто ще е технически невъзможна. Тогава вече на бакинските другари ще им бъде дадена възможността да си проведат лелеяната национализация. До тогава просто трябва да се работи, да се добива колкото се може повече нефт и спешно да се извозва, докато Волга е плавателна.

По ирония на съдбата, Ленин се води от същата логика, от която са се водили бакинските индустриалци в началото на века, когато в Баку избухват поредица от стачки. Работодателите от нефтената индустрия по абсолютно същия начин правят всичко възможно да тушират напрежението по време на периода на навигацията, а когато дойде студът, оставят работниците да стачкуват, колкото искат. За тази тактика на нефтените магнати в Баку, Щаумян е писал поне няколко статии на времето си, така че той би трябвало да е разбрал много добре логиката на Ленин. Той обаче има доста корав гръб и не смята да се огъва нито пред аргументите на Ленин, нито пред указанията на Сталин, които също не закъсняват да тръгнат към Баку.

За Шаумян, собствената му кожа е по-близо от съображенията на Совнаркома и на 23 юни 1918 година, когато боевете с азербайджанските сили вече са ожесточени, а германците са влезли в Грузия, Шаумян изпраща на Ленин дълго и обстоятелствено писмо. В него, освен благодарности за най-после получената военна помощ, военно-стратегически анализ и текущи новини, той включва и много дълг абзац, с който продължава да настоява на собствената си (и на Бакинския Съвет) позиция по национализацията на нефтодобива. Той пише:

„ … Има още един важен въпрос, за който трябва да напиша – това е въпросът за нефтената промишленост. Нас съвсем ни объркаха с този въпрос. Прилагам три телеграми на Сталин, в които той съобщава за утвърдената национализация на нефтената промишленост. След такова, макар и само принципно решение на въпроса, ние трябваше да предприемем редица мерки за спасяване на имуществото и средствата на нефтените фирми. Трябваше да сложим ръка на текущите сметки, на нефта, на материалите и пр. А това не можеше да се направи без да се обяви национализация на място. И ето на 2-ри юни ние издадохме несъмнено известния Ви вече декрет (това всъщност не е декрет, а са мероприятия, необходими като предварителни стъпки). След това се получи приложената тук телеграма на Выснархознефть № 1069, където се съобщаваше, че и Совнаркомът и Совнархозът са утвърдили национализацията, но обявяването й временно се забавя, докато не бъде представена сметата на Нефтения комитет.

Тази телеграма беше получена със закъснение, струва ми се, на 12 или на 14 юни. Тя ни възмути, тъй като не може да се шегуваме с такъв въпрос, да се взимат решения, да се правят те достояние на публиката и след това „временно“ да ги забавят. Ние видяхме в това ходове на противниците на национализацията и затова протестирахме. Но след него дойдоха други телеграми, които окончателно ни хвърлиха в изумление. Същите тези телеграми на Высхознефть № 1230 и на Главнефть № 1245 гонорят за „ужким задържаното постановление на Совнаркома за национализацията“ и заявяват, че „никакви постановления за национализация на нефтената промишленост не са били правени“. Какво означава това? Аз още един път тогава Ви телеграфирах протест против тази непонятна и пагубна политика, идваща от центъра и заявих, че за нас „връщане не може да има“. Такова решение беше взето и от Съвета на депутатите в събота – 22-ри единодушно.

Убедително моля да се сложи край на тези колебания, да не усилвате позициите на нашите противници и да не затруднявате и без това във висша степен трудната работа по национализацията. Вие вероятно се боите от „левите детинщини“, но смея да Ви уверя, че ние твърде внимателно и грижливо се отнасяхме и продължаваме да се отнасяме към нефтената промишленост. Аз разбирам, че тази „национализация“, би трябвало да ви е струвала немалко в Русия, пристигащите [от Русия] разказват за грабежа на хазната, който се извършва под знамето на тази национализация, но при нас атмосферата е малко по-различна и ние твърде здраво седим на ковчежето на хазната.

Там при вас замина един от изпратените от Вас – др. Салько. Той ще Ви разкаже подробности за нефтените въпроси. Впрочем, бих помолил да се отнесете с доверие към него. Цялото това братство, което пристигна „за установяване на контрол над нефтената промишленост“, отначало следваше линията против национализацията и ние с тях не се разбирахме. По едно време даже мислехме, извинете за откровеността, да ги натоварим на парахода и да ги върнем обратно на Гуковский, но като поживяха малко [при нас], те се убедиха в необходимостта от национализацията, като единствен способ да се спаси нефтената промишленост от гибел и да постигнем износ на нефт. Това – онова, може би ще Ви разкаже и Кузнецов, нашият секретар, когото изпратихме на конгреса“. [6, док.№24]

Очевидно имайки пред вид важността на тази кореспонденция и ненадеждността на пощата чрез куриери, на същия ден – 23 юни 1918 година, Шаумян изпраща телеграма до Ленин, която адресира и до командуването на болшиевишките войски в Царицин, където по това време най-вероятно се намира Сталин. (На 29 юни 1918 г., Ленин специално уведомява Шаумян, че Сталин е в Царицин и му дава указания да изпраща кореспонденцията през него. [6, док.№28]). Текстът на телеграмата е издържан в същия дух като писмото до Ленин. В нея пише:

„На основание на писмото и двете телеграми на Сталин за утвърждаване на национализацията на нефтената промишленост, ние обявихме местен декрет с посочване на необходимите мероприятия за предотвратяване на разграбването и разстройството на промишлеността. Неотдавна беше получена телеграма от Выснархознефть, която съобщава за същото, само с указание за временно забавяне. Вчера бяха получени телеграмите на Главнефть 1230, опровергаващи телеграмите на Сталин [и] на Съвета на Выснархоз от четвърти юни. Такава политика за нас е неразбираема, крайно вредна, както вече протестирах веднъж и повтарям още – решително – протестирам. След това, което вече е направено и е направено много добре, връщане не може да има. Тези телеграми носят само дезорганизация. Моля за вашата лична намеса за предотвратяване на тежките последствия за промишлеността“. [6, док.№25]

Телеграмата е подписана с всички титли и длъжности, с които Шаумян разполага – „Председател на Бакинския Съвет, народен комисар и Временен Извънреден комисар по въпросите на Кавказ“. Шаумян е от хората, които могат да си позволят да държат повишен тон и на Ленин и на Сталин. Той е един от най-ценените съмишленици на Ленин, натоварен с огромни пълномощия в рамките на Кавказ. Той категорично настоява за национализацията със същата последователност, с която подготвя и започва войната срещу азербайджанците. Изглежда известна роля е изиграла и бавната комуникация между Баку и „Центъра“, защото излиза, че въпросът е бил решен в негова полза още на 20 юни 1918 година, но на 23 юни той все още не е знаел за това. Ето, че на 29 юни 1918 г., той отново телеграфира на Ленин и в Царицин, вече в по-друга тоналност:

„ … Телеграмата за приемане от Совнаркома на декрета за национализацията на нефтената промишленост на заседанието на 20 юни и за отмяна на двете телеграми на Главконефть получихме. Тя внесе успокоение. Сега започва същата история с национализацията на Каспийския флот. Телеграмата, получена днес с подписа на Мохровски, показва неосведоменост и неразбиране. Най-покорно моля на време да се спрат, за да не ни пречат да работим. …“. [6, док.№26]

Докато войната с независим Азербайджан тече с пълна сила, на помощ на бакинските болшевики е изпратена военна и техническа помощ от Совнаркома, дълго чаканият Бечурахов най-после е пристигнал и е поел командуването на десния фланг на болшевишката армия, в Баку става това, от което висшето съветско ръководство и в частност Ленин отдавна се бои. Дали поради техническа неизправност, дали поради майсторски извършен саботаж, на 7 юли 1918 година, в Бинагади, не далече от Баку изгарят 19 нефтени вишки. Шаумян съобщава тази ужасна за Ленин новина в самия край на дълга телеграма, изпратена на 9 юли 1918 година до председателя на Совнаркома и до Царицин:

„През нощта на 7 юли в Бинагади изгоряха 19 вишки. Загубите са изключително големи. Точните им размери и причините за пожара все още не са установени“. [8, док.№31]

Шаумян съвсем не е от страхливите и спори без притеснение и с Ленин и със Сталин, но тази катастрофа е накарала дори куражлия като него, много внимателно да композира посланието си. След като на дълго и на широко разказва новините от фронта, които не са особено лоши, те даже вещаят сякаш стабилизация на положението, Шаумян включва и една дълга информация за постиженията в добива и експедицията на нефт към вътрешността на страната:

„ … Извозването на нефта е усилено, доколкото позволяват транспортните средства. Ако за май, от 1 май до 1 юни по нов стил, са извозени 16609332 пуда нефтени продукти, то от 1 юни до 1 юли нов стил са извозени 26449405 пуда. Намаляло е само изпращането на бензин: през май са били извозени 16652 пуда, а за юни са 12216 пуда, което се дължи на липсата на съдове за превоз. Относно общия добив на нефт и добива на нефтени продукти за юни, ще ви бъдат изпратени подробни сведения в най-кратък срок …“. [8, док.№31]

След тези, общо взето чудесни новини, идва моментът на Ленин и компания да бъдат поднесени две много горчиви хапчета. Първата лоша новина е, че експедицията на нефтени продукти расте но добивът намалява. Това е напълно разбираемо, при положение, че се знае за глада, който мори бакинските работници. След като обещава детайлен отчет в следващо свое послание, Шаумян все пак дава доста ясни данни за срива на добива:

„ … Спадът на добива е колосален. За месец юни са добити 17 млн. пуда нефтени продукти, докато за същото време през май [са добити] (поради преминаването от стар на нов стил той се смята да е само от 19 дни) около 12 млн. пуда“. [8, док.№31]

След тази „окуражителна“ новина, Шаумян съобщава за десерт и информацията за опожаряването на 19-те вишки. Катастрофата е станала и нефтодобивът рязко намалява поради обективни и форсмажорни обстоятелства.

 

(Следва продължение)

 

Използувана литература:

[1] Абашидзе Аслан Хусейнович, Аджария в геополитических планах начала ХХ века, http://viperson.ru/data/200412/a1.txt

[2] Безугольный Алексей Юрьевич, Генерал Бичерахов и его Кавказская армия. 1917 – 1919, (Россия забытая и неизвестная. Золотая коллекция), М., Изд.: „Центрполиграф”, 2011 г., https://mybook.ru/author/aleksej-yurevich-bezugolnyj/general-bicherahov-i-ego-kavkazskaya-armiya-neizve/read/

[3] Бичерахов Георгий Федорович, Megabook. Универсальная энциклопедия Кирилла и Мефодия, http://megabook.ru/article/%D0%91%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%80%D0%B0%D1%85%D0%BE%D0%B2%20%D0%93%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8%D0%B9%20%D0%A4%D0%B5%D0%B4%D0%BE%D1%80%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%87

[4] Большевики в борьбе за победу социалистической революции в Азербайджане. Документы и материалы 1917 - 1918 –г., Баку, 1957 г.

[5] Дечев Теодор, Клането в Баку през март 1918 г., болшевишката арогантност и ролята на „полезните идиоти“, „Свободен народ онлайн“, Петък, 30 март 2018, 12:35, http://svobodennarod.com/views/item/5993-klaneto-v-baku-prez-mart-1918-bolshevishkata-arogantnost-i-rolyata-na-poleznite-idioti.html

[6] Дечев Теодор, Преднамерената жестокост и възторгът от нея – кореспонденцията между В. И. Ленин и Степан Шаумян от Октомврийския преврат до края на „Бакинската комуна“ – Част първа. 30 важни документа, пряко свързани с гражданската война в Закавказието, клането в Баку през така наречените „Мартенски събития“ от 1918 г. и последвалите събития до 2 юли 1918 г., „Свободен народ онлайн“, Събота, 19 май 2018 г., 23:39 часа, http://svobodennarod.com/chetivo/item/6009-prednamerenata-zhestokosti-vaztorgat-ot-neya-korespondentziyata-mezhdu-lenin-i-shaumyan-chast-parva.html

[7] Дечев Теодор, Пътят към Азербайджанската демократична република. (Част 1). От Февруарската революция през 1917 до 28 май 1918 г., „Свободен народ онлайн“, Вторник, 29 май 2018 г., 18:36 часа, http://svobodennarod.com/views/item/6011-patyatkam-azerbaydzhanskata-demokratichna-republika.html

[8] Дечев Теодор, Преднамерената жестокост и възторгът от нея – кореспонденцията между В. И. Ленин и Степан Шаумян от Октомврийския преврат до края на „Бакинската комуна“ – Част втора. Още 17 важни документа, пряко свързани с гражданската война в Закавказието, кланетата в Баку, краха на „Бакинската комуна“ и последвалите събития до 28 август 1918 г., „Свободен народ онлайн“, Неделя, 03 юни 2018 г., 01:17 часа, http://svobodennarod.com/chetivo/item/6013-chast-2-prednamerenata-zhestokost-i-vaztorgat-ot-neya-korespondentziyata-mezhdu-lenin-i-shaumyan.html

[9] Закавказский сейм: Стенографический отчет, Сесия первая, Тифлис, 1918 г.

[10] Исмаилов Кямран, Военный организатор геноцида азербайджанцев – Григорий Николаевич Корганов, В: Геноцид азербайджанского народа 1918 года. Организаторы и палачи, Национальная Академия наук Азербайджана, Институт истории имени А. А. Бакиханова, Издательство „Turxan”, Баку, 2013.

[11] Исмаилов Эльдар, Степан Шаумян – обреченный на забвение. Портрет „легендарного коммунара” без ретуши, Баку, 2012 г., http://ebooks.azlibnet.az/book/dHlSLO35.pdf 

[12] Ментешашвили Автандил, Из истории взаимоотношений Грузинской демократической республики с советской Россией и Антантой, 1918 – 1921 гг., http://sisauri.tripod.com/politic/index2.html

[13] Россия. Военное министерство. [Высочайшие приказы о чинах военных]. - [Санкт-Петербург] : [б.и.], [1806-]. – 28-34 см.; 1914: 1914 г., 15 июля – 31 октября. – 1914 – [493] л.; OVL Boд 155/1; MFK 801-16*819; https://dlib.rsl.ru/viewer/01008244805#?page=71

[14] Россия. Военное министерство. [Высочайшие приказы о чинах военных] ... [Текст]. - [Санкт-Петербург] : [б.и.], [1806- ]. – 28-34 см.; 1915 г., 1 сентября. – 1915. – [845] л.; OVL Boд 155/1; MFK 801-16/1269; https://dlib.rsl.ru/viewer/01008470259#?page=388

[15] Челехсаты Казбек Сергеевич, Осетия и осетины, Владикавказ – Санкт-Петербургздательство „Ир“, 1994 г.

Публикувана в Гледища