Продължение от „Шах на руския цар върху газовата шахматна дъска“ ( http://svobodennarod.com/views/item/6124-shah-na-ruskiya-tzar-varhu-gazovata-shahmatna-daska.html   ).

Авторът на този текст е убеден, че не всичко на този свят се поддава на прости обяснения и съвсем не всичко може да бъде описано или не дай си Боже – обяснено с едно – две изречения. В този смисъл, знаейки че ще бъде обвинен, че е написал огромен и едва ли не „нечитаем“ текст, авторът любезно отправя по-нетърпеливите читатели към края на анализа, озаглавен „Някои заключения“. И той би могъл да им свърши работа, а може би дори и да ги изкуши да прочетат всичко от начало до край.

В предишната част, анализирахме отражението на „газовата шахматна дъска” на Южния газов коридор – веригата от три газопровода, които трябва да доставят газ от Азербайджан през Грузия, Турция, Гърция и Албания до Италия. До момента, колкото и това да не се нрави на много хора, съоръжението е изпълнено до територията на Гърция и природният газ вече се подава до Беломорието.

Излишно е да се обяснява, защо включването на Южния газов коридор в конкурентната борба на европейските газови пазари е в буквалния смисъл на думата „даване на шах” на руската търговска политика и на руската геополитическа стратегия като цяло. До този момент, Русия беше абсолютен монополист на доставките на природен газ за Югоизточна Европа. Днес, това вече е история.

Затова, въпросът за реакцията на руската страна е от първостепенно значение. Ако перифразираме заглавието на епохалното произведение на Лев Николаевич Толстой, руската реакция ще предопредели отговора на въпроса „Война или мир”?

Когато анализираме възможните модели на поведение, респективно различните сценарии на руската реакция, би трябвало да се разграничат два въпроса:

Първият е въпросът за поведението спрямо вече съществуващото гигантско съоръжение, простиращо се от Шах Дениз ІІ до Бриндизи – Южният газов коридор.

Вторият въпрос е за руската реакция срещу напълно реалната заплаха количеството природен газ, доставян за Европа да се учетвори. До момента по Южният газов коридор се доставят 6 милиарда кубически метра природен газ годишно за Турция и е съвършено предстоящо доставянето на 10 милиарда кубически метра природен газ годишно за Европа. Ако към тях се прибавят 30 милиарда туркменски природен газ за доставката на който се говори още от преди 2014 година, обемът на доставките става 40 милиарда кубически метра годишно.

Тази възможност, която все повече става реалност, стана съвършено актуална след началото на 2014 година. Тя твърдо се вписа в глобалния енергиен дневен ред след анексията на Крим, войната в Донбас и възникването на огромна несигурност и неяснота около транзита на руски газ през Украйна.

Така Русия има срещу себе си един реален факт – завършеният Южен газов коридор от Азербайджан до Гърция и една реална заплаха – възможността, туркменският газ да тръгне по Южния газов коридор към Европа. Двата въпроса са в синергична връзка. Южният газов коридор осигурява влизането на алтернативни газови доставки в Югоизточна и Южна Европа, които разбиват руския монопол. Възможността за доставка на газ от Туркменистан показва как алтернативните доставки могат рязко да нараснат в количествен план. Синергията е на лице и в Москва разбират това отлично.

При тази логика на нещата, Русия е изправена пред необходимостта, първо да направи всичко възможно за да блокира евентуални големи доставки на туркменски природен газ за Европа. След това идва ред на действията срещу конкуренцията на Южния газов коридор.

 

„Туркменският гамбит” или борбата на Русия срещу преките доставки на туркменски газ в Европа

Блокирането на евентуалните туркменски газови доставки за Европа може да се извършва (и се прави години на ред) основно по два пътя. Първият е изкупуването на максимално възможно големи количества туркменски газ, дори изкупуване на практически целия добив още при сондажите. Тази политика е следвана успешно до 2009 година, когато руснаците се провалят с гръм и трясък.

Вече беше описан подробно „Туркменският урок” за руската газова политика. Заявките за природен газ от Европа през 2009 година рязко намаляват. Това е резултат най-вече на глобалната финансово-икономическа криза, както и в известна степен и на ехото от войната с Грузия от 2008 година. Руснаците са притеснени, че веднъж заявили огромни обеми природен газ от Туркменистан (40 милиарда кубически метра до 2009 година), при рязкото намаляване на европейското потребление, ще им се наложи да плащат неустойки на Ашхабад за незакупените количества.

Така се стига до на пръв поглед технически неадекватните действия на операторите на руския участък от газопровода, свързващ Русия и Туркменистан през 2009 година, довели до голямата авария, предизвикала рязкото намаляване на доставките на природен газ по това съоръжение.

Оказва се, че поне на пръв поглед, неадекватните технически действия са изгодни икономически. Русия обявява, че става дума за форсмажорна ситуация и отказва да плаща неустойки за заявените но незакупени количества природен газ.

Тази „хитрост” обаче се оказва изключително губеща, защото действията на Москва предизвикват нетипично за Средна Азия светкавично ускоряване на действията за диверсификация на газовия експорт на Туркменистан. Само за година е завършен газопроводът през Узбекистан и Казахстан за Китай. По него започват да се изнасят не по-малко от 10 милиарда кубически метра природен газ годишно. Бързо се изгражда и нов газопровод за Иран. Започва работа по рисковия, но много примамлив газопровод за Индия през Афганистан и Пакистан (TAPI), на който ще бъде отделено специално внимание по-нататък.

Сметките на руснаците се оказаха погрешни, защото те бяха свикнали на управленският стил на предишния лидер на Туркменистан – Сапармурат Атаевич Ниязов, известен като Туркменбаши. Най-вероятно, руският подход би бил печеливш, ако през 2009 година все още беше в сила изключително изолационистката политика на Ниязов. Да, но Ниязов е починал още през 2006 година и на власт е друг човек – Гурбангулъ Бердимухамедов.

Новият лидер се отказва в значителна степен от изолационизма на предшественика си и това обърква плановете на Москва. Защото след като осигурява износ на газ за Китай и Иран, Бердимухамедов хвърля на масата най-силния си коз – той обявява, че ще търси възможност за износ на туркменския газ на европейските газови пазари.

Първоначално руснаците смятат, че могат лесно да дисциплинират властта в Ашхабад, стига се дори до пълно спиране на доставките на природен газ от Туркменистан за Русия през 2016 година. Наказателният характер на тази политика е ясен, но изграждането на Южния газов коридор поставя „Газпром” в шах – вече има техническо решение за износа на туркменски газ за Европа. Евентуалният Транскаспийски газопровод (от бившия Красноводск, днес Туркменбаши до Баку) би бил дълг около 300 километра и би струвал не повече от 5 милиарда американски долара. Направо скромна сума за съоръжение, което решава такъв фундаментален икономически и геостратегически въпрос.

При това положение, от „Газпром“ побързаха да се върнат на изходна позиция. На 10 октомври 2018 година, руската страна в лицето на Алексей Борисович Миллер, (точната титла на Миллер в йерархията на ПАО „Газпром“ е „председатель правления и заместитель председателя совета директоров“), анонсира намерението си да възстанови газовите доставки от Туркменистан още в началото на 2019 година [20].

Намерението на „Газпром“ е осъществено, макар и с малко закъснение. Преговорите за договаряне на възобновяването на доставките на газ от Туркменистан, завършват сравнително успешно през юли 2019 година, като се започва с един обем от 5 милиарда и половина кубически метра годишно [16]. Междувременно обаче, Туркменистан изнася вече самостоятелно и без руско посредничество между 30 и 40 милиарда кубически метра природен газ за Китай. Загубата на пазарни позиции е очевидна.

От „Газпром“ обявяват, че се връщат към купуване на туркменски газ, поради нарастването на търсенето на руския вътрешен пазар, както и на международния пазар. Това търсене, съвпада със спиране на нарастването на добива на газ в Русия от страна на независимите производители. Едновременно с това, „Газпром“ заявява, че възнамерява да достигне рекордния износ за „далечната чужбина“ в размер на 200 милиарда кубически метра природен газ годишно. Така на руснаците им се налага да сменят политиката спрямо Туркменистан. Наказанията не са дали плод, трябва да се действа с по-меки пазарни средства.

Важна подробност е, че договорът е петгодишен. В него е заложена отново скрита заплаха. До края на 2023 година няма предвидено въвеждане на нови добивни мощности при „Газпром“. Очаква се въвеждането в експлоатация на Харасавейското находище на полуостров Ямал, от което се очаква през 2027 година да се добиват 32 милиарда кубически метра природен газ. По един знаменателен начин, изтичането на новия договор с Туркменистан, съвпада с очакваната година на въвеждане в експлоатация на Харасавейското находище [17].

Всъщност, тук става дума за не особено прикрит блъф. За Туркменистан е много удобно да има максимална диверсификация на износа си – да изнася и за Китай и за Русия, а ако може и за Индия и Пакистан. За Туркменистан, договорът с „Газпром“ от юли 2019 година е един сладък реванш за всичко изтърпяно от 2009 година насам.

За Русия обаче, туркменският газ не е просто заместител на все още не пуснатото в експлоатация находище на полуостров Ямал. За Русия е важно да не допуска самостоятелният износ от Туркмения за Европа. За голямо съжаление на руската страна обаче, цените днес не са каквито са били до 2009 година, когато по думите на някои наблюдатели на газовия пазар, Русия е печелела от реекспорта на туркменския газ повече, отколкото е печелел Ашхабад от продажбата му на Русия.

Въпреки това, борбата за транзита на туркменския газ ще бъде безкомпромисна, като наддаването за обеми, образно казано е „светлата страна“ на тази конкурентна битка. Има обаче и тъмна, даже много тъмна страна и това е борбата на Русия (в тактически съюз с Иран) срещу изграждането на Транскаспийския газопровод. И наистина – всякакво наддаване за туркменския газ ще стане невъзможно (или поне ценовите нива ще „отскочат“ още нагоре) ако Туркмения успее да се свърже с азербайджанската експортна газова инфраструктура – с Южния газов коридор.

 

Борбата на Русия (и Иран) срещу Транскаспийският газопровод. Хронология и перспективи

Русия може да се похвали, че вече близо 23 години успешно се противопоставя на изграждането на Транскаспийския газопровод. Едновременно с това, в Москва със сигурност имат много сериозни основания да се безпокоят, че събитията не се развиват добре за тях. Шахматната партия на газовата шахматна дъска стана неочаквано остра, с бърза размяна на удари. По всичко личи, че борбите около Транскаспийския газопровод са загубили позиционния си характер. Само за два месеца през сегашната 2019 година се случиха куп неща.

На 1 юли 2019 година заработи TANAP – клонът на Южния газов коридор, който преминава през цялото Анадолско плато и през Източна Тракия в европейската част на Турция, стига до Беломорието в Гърция. Транс адриатическият газопровод за Албания и Италия се строи усилено. Изгражда се, макар и с престъпно закъснение и интерконекторната връзка между газопреносните мрежи на България и Гърция.

На 4 юли 2019 година е сключен коментираният по-горе договор между „Туркменгаз“ и руският „Газпром“, който възобновява напълно прекъснатата през 2016 година газова търговия между Туркменистан и Русия.

Пак на 4 юли 2019 година, посланикът на Руската федерация в Баку – Михаил Бочарников, дава обстойно интервю за електронното издание „Caspian Energy Newspaper“, в което заявява, че що се отнася до евентуалното прокарване на Транскаспийския тръбопровод, позицията на Русия си остава неизменна:

„Позицията на Русия по този въпрос си остава неизменна. Преди всичко, ние сме длъжни да се ръководим от изискванията на ангажиментите, които сме поели по международните споразумения в областта на защитата и опазването на околната среда, а също така от разбирането, че хипотетичните и далече не очевидни изгоди за отделните „икономически оператори” не трябва да надделяват над дългосрочните интереси на населението на прикаспийските държави и над перспективите за опазване на екосистемата на водоема” [15].

Бочарников настоява, че подписаните юридически документи в дадената област, свидетелстват за това, става дума за общото мнение на прикаспийските страни [13]. Тук вече се вижда сериозното разминаване в тълкуването на подписаната през 2018 година Каспийска конвенция, която по принцип дава сериозен тласък на правното уреждане на използването на водите на Каспийско море и разграничаването на шелфа между държавите с излаз на него. Позицията на Азербайджан и Туркмения, естествено е противоположна на руската (и иранска) гледна точка. Противоположна е и американската позиция.

Помощник държавният секретар по енерегетиката Сандра Оудкърк заяви през месец май, че във Вашингтон оценяват положително подписването на Конвенцията за статуса на Каспийско море през миналата година и призовават Тюркменистан да се възползува от постигнатите договорености между каспийските държави, за да се включи в „Южния газов коридор”, което ще даде на страната допълнителни приходи.

„Ние смятаме, че споразумението за статуса на Каспийско море е положителна крачка напред. Смятаме, че експортният коридор с Туркменистан има смисъл [да се построи]. Те [Туркменистан] сега изнасят газ в Китай, те имат потенциал и ще бъде прекрасно, ако те се свържат с Европа чрез Азербайджан или през други страни” – беше заявила Оудкърк.

По нейно мнение, това ще внесе допълнителна конкуренция на пазара:

„Ние бихме искали, Туркменистан да може да осъществи всички възможни опции. Това решение трябва да си го вземе Туркменистан. Както съм отбелязвала преди, Туркменистан зависи от един потребител, но неговата икономика може да получи по-активна поддръжка”, беше заявила Оудкърк. [13]

На 5 юли 2019 година, посланикът на САЩ в Азербайджан – Ърл Литценбергер прави изявление „в поддръжка на приноса на Азербайджан за осигуряването на енергийната безопасност на Европа и света“. Литценбергер заявява:

„Ние изразяваме своята подкрепа за приноса на Азербайджан в осигуряването на енергийната безопасност на Европа и света. От тази гледна точка, Азербайджан е единствения доставчик, алтернатива на руския газ за Европа по направлението „Изток - Запад“. В частност, Съединените американски щати поддържат проекта на „Южния газов коридор“ и всички ангажирани в него компании“, подчертава посланикът [12].

Американският дипломат заявява още, че САЩ винаги са поддържали независимостта и просперитета на страната още от деня на обявяване на независимостта на Азербайджан и сътрудничат във всички сфери на икономиката и политиката.

„Важен фактор в осигуряването на енергийната безопасност на Азербайджан и Европа е борбата с кибернетичните заплахи. Ние препоръчваме на Азербайджан да направи този въпрос приоритетен. Южният газов коридор ще помогне на Азербайджан да укрепи двустранните си отношения с много страни в Европа“, заявява Литценбергер [12].

На следващия ден, знамето на ЕС е развято официално в Ашхабад – създадена е Делегация на ЕС в Туркменистан.

На 6 юли 2019 година в Ашхабад се провежда среща между Върховния Представител на Европейския съюз по външните работи и политиката по сигурността и Вицепрезидент на Европейската комисия – Федерика Могерини и Министъра на външните работи на Туркменистан – Рашид Мередов.

Двете страни обсъждат ключовите направления в новата Стратегия на Европейския съюз за Средна Азия, в която е отбелязана важната роля на регионалното сътрудничество, социално икономическото развитие, енергийната безопасност, създаването на благоприятен инвестиционен климат и съвместното разрешаване на екологични проблеми.

Също така, двете страни обсъждат важни проекти в областта на развитието на транспортните системи и на регионалната енергийна инфраструктура, включително строителството на газопровода Туркменистан - Афганистан – Пакистан – Индия (TAPI) и отбелязват привързаността си към осъществяването на съвместните стратегически цели.

В рамките на преговорите, страните подписват „Споразумение между Правителството на Туркменистан и Европейския Съюз, Европейската общност по атомна енергия за създаването и привилегиите и имунитета на Делегацията на Европейския съюз в Туркменистан“. Това е ключов момент в развитието на отношенията между Туркменистан и ЕС [14].

На 12 август 2019 година, шест дни след създаването на Делегацията си в Ашхабад, Европейският съюз (ЕС) оповестява, че е възобновил преговорите с Туркменистан за своето участие във финансирането на строителството на Транскаспийския газопровод до Азербайджан. За това съобщава специалният представител на ЕС в Средна Азия – Петер Буриан по време на Каспийския икономически форум:

„През 2019 година, ЕС възобнови и се старае да интензифицира преговорите за възможното си участие във финансирането на строителството на газопровода през Каспийско море“. Според него „Европейският съюз и Туркменистан обсъждат как да доставят туркменския газ в Европа“[8].

На същия ден, прес-секретарят на президента Владимир Путин съобщава, че срещата между президентите на Русия, Азербайджан и Иран се отлага за по-късна дата:

„Срещата на президентите на Русия, Азербайджан и Иран, която се планираше да бъде проведена тази седмица, се прехвърля за по-нататъшна дата по технически причини“, оповестява Песков [9]. Той обаче отказва да коментира естеството на „техническите причини“.

Една възможна причина за отлагането на срещата на държавните глави на Русия, Азербайджан и Иран е иранското изявление от същия ден, насочено срещу изграждането на Транскаспийския газопровод.

На същия претоварен със събития 12 август 2019 година, представителят на иранската “National Gaz Company” – Бехруз Намдари, оповестява на всеослушание, че Иран застава на позиция против строителството на газопровод в Каспийско море, защото той може да нанесе сериозни щети на екологията на региона. Позицията му е в пълен синхрон с многократните руски изявления в този дух, включително и с казаното от руския посланик в Баку в интервюто пред „Caspian Energy Newspaper“ от 4 юли 2019 година:

„Строителството на газопровода от изток на запад през Каспийско море може да нанесе сериозни щети на екологията на региона … Иран се обявява против неговото строителство“ [7], заявява Бехруз Намдари по време на Каспийския икономически форум, цитиран от РИА Новости. В неговото изказване от изключително значение е следващата реплика, с която той напомня, че Иран предлага на съседите си да се възползват от неговата налична инфраструктура – газопроводи и терминали, за доставката на газ на световните пазари.

Следва събития, на което също трябва да се отдаде подобаващото му значение. На 13 август 2019 година, президентът на Ислямска република Иран – Хасан Роухани се обажда по телефона на президента на Азербайджан – Илхам Алиев, за да го увери в най-добрите си чувства [6]. Официално, причината за това е изказването на поздравления по повод настъпването на Ейд ал-Адха (у нас празникът е известен като Курбан Байрам) но е повече от ясно, че президентът на Ислямската република е положил усилия да балансира негативните настроения от предишния ден:

„Иран придава голямо значение на усилията за разширяване на отношенията и на сътрудничеството с Азербайджан“, завява президентът Роухани, според официалния му сайт. „За щастие, ние наблюдаваме положителен ръст на сътрудничеството ни“, добавя той [5]. Президентът на Иран дава висока оценка на текущите контакти между двете страни и поставя ударение върху това, че: „Република Азербайджан винаги е била приятелска и братска страна за Иран и това приятелство между двете нации ще се задълбочи и в бъдеще“.

От своя страна, президентът на Азербайджан също поднася поздравленията си по повод Ейд ал-Адха (в Азербайджан – Гурбан Байрам). Според него „близките иранско – азербайджански взаимоотношения са резултат на усилията и на двете страни“. Според Илхам Алиев, „няма съмнение, че връзките между двете страни и нации ще стават по-добри от преди и ще се развиват“ [6].

Тази размяна на официалности не бива да бъде подценявана. И двете страни вървят върху много тънък лед, опитвайки се да прокарват интересите си и да не пропаднат във водовъртежа на събитията.

Всъщност, Азербайджан има основание да е много критичен към Иран, защото от началото на Нагорно Карабахският конфликт, до сега Иран систематично подкрепя Армения. (В Армения официалната формула в медиите е „Нашият съюзник Русия и приятелски Иран“). Без иранският внос, пазарът на потребителски стоки в Армения би колабирал за двадесет и четири часа. Отделен въпрос е, че Армения се отблагодарява с доставки на оръжие за Иран, които стават повод за конфронтацията на президента Саргсян с американската администрация в края на 2008 – началото на 2009 година [10].

Но очевидно, президентът Роухани разглежда Азербайджан не само като заплаха, заради живеещото в Северозападен Иран многолюдно и компактно азербайджанско население, но и като потенциален партньор в много по-дълбока геополитическа игра.

Изявлението на иранския представител по време на Каспийския икономически форум е направено на фона на съобщението, че на 12 август 2019 година са възобновени преговорите между Брюксел и Ашхабад за участие във финансирането на строителството на Транскаспийския газопровод от Туркменбаши (Красноводск) в Тукменистан до Баку в Азербайджан. Този факт е подчертана по време на същия Кавказки икономически форум и от страна на специалният представител на ЕС в Средна Азия – Петер Буриан. Положителната позиция на Азербайджан е артикулирана неколкократно от президента на страната – Илхам Алиев. Всичко това създава впечатление за доста конфронтационен контекст на протичащите събития.

Трябва обаче да се има пред вид и една особеност. Руската страна просто не иска да има трансфер на природен газ от Туркменистан за Европа. В нейните представи, това може да става само с руско посредничество, през руската газопреносна мрежа и разбира се – в изгода на Русия. За да придаде лицеприятен вид на позицията си, руската дипломация се облича в дрехите на защитник на околната среда, както се вижда и от интервюто на руския посланик в Баку.

„По-големият брат” се сърди. (Азербайджанците наричат Русия къде иронично, къде демонстрирайки основателното си безпокойство от опитите за руска доминация в региона „старший брат“ – „по-големият брат“). Когато Русия се позовава на съображения, свързани с опазването на околната среда, страничните наблюдатели са най-малкото скептични, като се има пред вид факта, че в руската външна и вътрешна политика, екологията е една от последните грижи. Очевидно е, че в случая това е максимумът на учтивост, която руската страна е способна да изрази, без да прозвучи съвсем агресивно.

Позицията на Иран не е „по-нюансирана“. Тя е РАЗЛИЧНА. За разлика от Русия, Иран няма нищо против трансфера на туркменски или дори на казахски газ към Европа. Иран просто иска това да става през неговата газопреносна мрежа и през неговите пристанищни газови терминали. Сметката на иранците е колкото икономическа (защо да не съберат едни транзитни такси за преноса на туркменския газ рез тяхната инфраструктура?), толкова и геополитическа.

Ако огромните обеми природен газ, стигащи до 30 милиарда кубически метра годишно се пренасят през иранската инфраструктура, сближаването между Иран и Европа ще се засили. В Иран тежко преживяват офанзивата на Тръмп срещу „ядрената сделка“. Очакването на Техеран беше, че сключването на „ядрената сделка“ ще позволи на страната да излезе свободно на световните пазари на енергоносители и най-после страната да се върне към някогашния си просперитет и стандарт на живот. Офанзивата на Тръмп буквално посече тези очаквания.

Фактът, че ЕС изобщо не е във възторг от поведението на Тръмп спрямо Иран, дава на Техеран надеждата, че ако партнира по-сериозно с европейците, може да се получи сериозен разнобой в позицията на Запада по въпроса за „газовата сделка“. Затова в Иран са готови да осъществяват транзит на туркменски природен газ за европейските страни, през тяхната газопреносна мрежа и газови терминали.

Можем да си представим, каква свада между САЩ и ЕС би предизвикало осъществяването на този вариант. Затова и от Вашингтон и от Брюксел се стремят да тласнат напред строителството на Транскаспийския газопровод. В опозицията си на това съоръжение, Русия и Иран са само тактически съюзници. Русия иска просто да няма самостоятелен износ на газ от Туркмения за Европа. Иран няма нищо против износа, но иска това да става през негова територия.

На всичкото отгоре, политиката на Тръмп за ерозиране на „ядрената сделка“ и аз връщане на Иран под похлупака на санкциите е крайно изгодна на Русия. Колкото по-дълго остане Иран изолиран и без възможност да изнася свободно и без ограничения собствените си въглеводороди, особено своя нефт, толкова по-дълго Русия може да се надява на задържане на цените на по-високи нива. А руският държавен бюджет е функция на световните цени на нефта и газа – ни повече ни по-малко.

Паднат ли цените на нефта и / или на газа, светкавично се нанася удар по руския бюджет, в това число и по бюджета на отбраната, която в момента е ангажирана с демонстриране на руското могъщество по света. Да, но Иран разполага със значителни по запасите си „плитки“ находища на нефт, себестойността на добива на който по чисто технологични причини би била много по-ниска, примерно от добива на нефт зад полярния кръг, накъдето е тръгнала Русия.

По този парадоксален начин, интересите на уж добрите съюзници Русия и Иран се разминават. По въпроса за санкциите над Иран, Тръмп и Путин са фактически съюзници.

Всичко това е една сбита картина на изключително сложната ситуация в Каспийския регион, както и около алтернативните доставки на природен газ за Европа от Азербайджан и Туркменистан.

 

Транскаспийският газопровод - „Гордиевият възел” на отношенията в Средна Азия и Закавказието. 23 годишните усилия за отвързването му

В много отношения, Транскаспийският газопровод е „Гордиевият възел“ на взаимоотношенията в региона, които могат да имат отражение дори и върху глобалното противопоставяне между великите сили. Противниците на газопровода са известни - Иран и Русия. Но строежът на газопровода има й могъщи поддръжници – „меката“ но огромна икономическа сила на Европейския съюз и „твърдата“ сила на САЩ, които безкомпромисно настояват за диверсификация на доставките на енергоносители в Европа.

От друга страна, регионалните сили, също са свършили доста работа до този момент. Възлово значение има срещата между двамата президенти - Гурбангулъ Бердимухамедов и Илхам Алиев на 22 ноември 2018 година в Ашхабад.

Посещението на президента на Азербайджан в Туркменистан беше подготвяно дълго и внимателно. На заседание на правителството на Туркменистан, президентът Гурбангулъ Бердимухамедов (Гурбангулы Бердымухаммедов) дава специални указания, срещата да бъде проведена на най-високо равнище.

На два пъти туркменистански делегации посещават Азербайджан. Президентът на Азербайджан приема последователно на 18 октомври 2018 година туркменистанска делегация, начело с министъра на външните работи Рашид Мередов, а на 30 октомври 2018 – делегация водена от вицепремиера на Туркменистан, отговарящ за въпросите на транспорта – Мамметхан Чакъев (Мамметхан Чакыев).

Разговорите между Баку и Ашхабад са много интензивни, защото се обсъждат твърде много теми. Двете страни преговарят за рамките на сътрудничеството си по транспортния коридор „Лазуритов път“, който минава през територията на Афганистан, Туркменистан, Азербайджан, Грузия и Турция.

Освен това, на тези срещи Азербайджан отива с много сериозно портфолио от нови изградени транспортни и инфраструктурни проекти: ново търговско пристанище на Каспийско море, стратегическата нова паромна връзка през Каспийско море и железопътната магистрала Баку – Тбилиси – Карс. Азербайджанците с основание имат самочувствието, че тези осъществени проекти ги правят не „прозорец към Европа“, а „европейска врата“ за страните от Средна Азия. Естествено, туркмените са силно заинтересувани да използват новите транспортни и логистични възможности, които Азербайджан може да им предостави, още повече, че имат примера на Казахстан, който вече широко използва тези опции.

По този начин, срещата между двамата президенти - Гурбангулъ Бердимухамедов и Илхам Алиев на 22 ноември 2018 година в Ашхабад е подготвена наистина много добре. На пресконференцията след срещата, Илхам Алиев заявява:

„Подписани са повече от 20 документа и всеки от тях има конкретен характер. Това е показател за нивото на нашите отношения, показател за обема на сътрудничеството и показател за братското отношение един към друг. Само с близка страна може да се работи по такива различни направления“.

Според Илхам Алиев, споразумението за увеличаване на обема на прехвърляните товари между международните морски пристанища на Туркменбаши и Баку, създава възможност за нарастване на стокооборота и на транзитните превози.

„Съвременната инфраструктура и големите инвестиции в транспортния сектор създават прекрасни условия за работа. Ние безусловно ще видим нарастване на транзита между нашите две страни по маршрутите Изток – Запад и Запад - Изток“, отбелязва президентът на Азербайджан.

Разбира се, по всеобщо мнение, най-интересният въпрос, свързан със срещата Алиев – Бердимухамедов е бил възможността да се построи транскаспийски газопровод, което би позволило на Туркменистан да се възползва от транзитния потенциал на Южния газов коридор, създаден от Азербайджан и да изкара на европейския пазар своите запаси от природен газ.

През август 2018 година, президентът на Азербайджан – Илхам Алиев, отбеля, че решението за Транскаспийския газопровод трябва да се вземе от Туркменистан. На срещата Алиев – Бердимухамедов, президентът на Туркменистан прави доста силно заявление:

„Туркменистан и Азербайджан, бидейки едни от най-големите световни производители на въглеводороди, се застъпват за принципа на диверсификацията на доставките на енергоносителите, като едно от решаващите условия за осигуряване на глобалната енергийна сигурност“.

По думите на Гурбангулъ Бердимухамедов, в областта на енергийното сътрудничество, двете страни са се договорили да увеличават усилията си „по създаване на многовариантна система за доставки на енергоносители на международните пазари, в това число и в европейско направление“. Президентът на Туркменистан не просто намеква, а подчертава, че работата в тази посока ще продължи не само в двустранен формат, но и с международни партньори. След което отбелязва, че на срещата е била подчертана ефективността на срещите във формат „Туркменистан – Азербайджан - Турция“.

Впрочем, Туркменистан е недвусмислено предупреждаван от политическите анализатори, не само от Европа и САЩ, но и от съседните държави да бъде внимателен в отношенията си с Русия и в частност с „Газпром“. Във връзка със срещата между Илхам Алиев и Гурбангулъ Бердимухамедов, азербайджанската политическа наблюдателка Нурани коментира, че „Азербайджан е хвърлил на Туркменистан спасителен пояс“. Тя пише:

„Много експерти още в средата на „нулевите години“ (2004 – 2006) заговориха за това, че експортните планове на „Газпром“ надхвърлят наличните обеми газ, с които разполага компанията и напълно е възможно Русия да разчита на препродажбата на „синьото гориво“ на други страни. Да напомним, че проектът „Турски поток“ дойде на мястото на газопровода „Южен поток“, при който се предполагаше изграждане на четири ръкава. И най-важното, този беше замислен не на последно място във връзка с азербайджанския газ от „Шах Дениз ІІ“, който Руската федерация мислеше да купува също направо при сондажите. И когато в Баку направиха избор в полза на собствения си независим износ, европейските експерти констатираха: „Южен поток“ загуби смисъл.

Вместо него, Русия пусна „Турски поток“, но при него вече са два ръкава, вместо четири. Не е решен въпросът за износа на газ в Европа (заради което се строи и втория ръкав). Има съмнения в рентабилността на проекта. И накрая, трудно е да се смята за случайно съвпадение, че точно на фона на тържествените церемонии в Турция (по завършването на морския участък на „Турски поток“, бел. авт.), Москва отново предлага на Туркменистан да й продава газ направо от находището.

Предположението, че „Турски поток“ е замислен да препродава туркменски газ има най-малкото право на съществуване. Другият въпрос е, ще направи ли Туркменистан крачка в посока на същия този „руски тръбопроводен капан“, от който вече няколко години се опитва да се измъкне“ [19].

През 2018 година, когато се провежда разглежданата среща, въпросът за Транскаспийския газопровод съвсем не е някаква новост. За първи път, идеята е формулирана може би през 1996 година. През 1999 година, правителството на Туркменистан, Дженерал Електрик и Бехтел Груп започват предварителни проучвания, като са подписани няколко предварителни споразумения, свързани с Транскаспийския газопровод [26].

Пред проекта обаче изникват тежки проблеми, като главната пречка за разрешаването му винаги изниква въпросът за правният вакуум около статута на Каспийско море. Морските граници между крайбрежните държави (Русия, Иран, Казахстан, Азербайджан и Туркменистан) по онова време не са прокарани [26].

На проекта се противопоставят общо взето неприкрито и Русия и Иран, в качеството им на два от основните производители на природен газ в света. Те не желаят проектът да напредва и се противопоставят на строителството на газопровод в спорните води на Каспийско море [26].

По ирония на съдбата, откриването на газовото находище „Шах Дениз“ на брега на Азербайджан през 1999 година, първоначално се отразява негативно на перспективите на Транскаспийския газопровод. Става така, защото откриването на „Шах Дениз“ позволява да се черпи природен газ, който може да се транспортира, като се използва трасето на Южния газов коридор (Азербайджан – Грузия – Турция), вместо някой да се занимава с Каспийските международно правни спорове [26].

Въпреки това, идеята за Транскаспийския газопровод не е напълно изоставена, защото първоначално добивът на природен газ в Азербайджан е относително по-малък. През 2013 година, по газопровода Баку – Тбилиси – Ерзерум се доставят годишно по 4,7 милиарда кубически метра. Още тогава се знае, че включването на находището „Шах Дениз ІІ“ ще осигури още 10 милиарда кубически метра природен газ за износ в Европа, но и това не е достатъчно. На всички е ясно, че включването на ресурсите на Туркменистан в доставките по Южния газов коридор, ще го направи много по-сериозна алтернатива на руските газови доставки. Проектът на Транскаспийския газопровод възкръсва. [26]

През пролетта на 2014 година, започва нова трескава дейност по Транскаспийския газопровод. Начинанието е силно катализирано от руската интервенция в Крим и неговата анексия. Преносът на руски газ през Украйна става под въпрос и включването на Туркменистан към Южния газов коридор става особено привлекателно.

Външният министър на Туркмения – Рашид Мередов, пристига на непланирано посещение в Баку на 2 април 2014 година. Това е първата среща между високопоставени лица от Туркменистан и Азербайджан сред 2009 година.

На 11 април 2014 година, президентът на Туркменистан – Бердимухамедов поставя ударение на Транскаспийския газопровод, като приоритетен проект за страната му. На 18 април 2014 година, президентът на азербайджанската държавна нефтена компания – SOCAR пристига на спешно посещение в Туркменистан и се водят разисквания по възможностите за осъществяване на проекта.

Когато се анализират тези събития, винаги трябва да се има пред вид, че преговорите се водят на фона на едно не особено добро наследство от близкото минало – държавният глава на Туркменистан, управлявал преди Бердимухамедов – президентът Ниязов, известен като Туркменбаши е изказвал доста непремерени претенции спрямо азербайджанските нефтени полета в каспийския шелф и едва не докарва двете страни до открит конфликт.

За съжаление и на туркмените и на азербайджанците, Транскаспийският газопровод не може да бъде обект само на двустранните отношения между двете им държави. Той зависи в огромна степен от подкрепата от Запада (от Европа като потенциален потребител на туркменския газ, а от САЩ като политическа подкрепа за диверсификацията на доставките) и от това, доколко Русия ще саботира проекта.

Както може да се очаква, Русия и Иран не отслабват опозицията си срещу Транскаспийския газопровод. Това вероятно става причина, Конвенцията за използването на водната повърхност на Каспийско море и за разграничаването на контрола върху морското дъно да се забави чак до месец август на 2018 година, като неяснотите около Транскаспийския газопровод остават и след нейното подписване.

Тогава, през 2014 година, напрежението е голямо, защото всички да убедени, че Русия е готова да използва всякакви средства, за да пресече опитите да бъде конкурирана на европейските газови пазари. Срещата на каспийските държави, проведена на 22 април 2014 година не донася никакъв напредък по въпроса. Тогава анализаторите не изключват, както икономически мерки, така и използване на военни средства от страна на Русия, за да защити своите ключови интереси.

През юни 2014 година, председателят на Европейската комисия – Мануел Барозу посещава Азербайджан и Туркменистан с явното намерение да насърчи работата по Транскаспийския газопровод. Но Русия продължава да оказва ефективна съпротива. Докато страните с излаз на Каспийско море продължават да спорят за морските си граници и разграничението на континенталния шелф, всякакви енергийни проекти там автоматически стават обект на обструкция. [24]

От своя страна, Русия оспорва конкретно Транскаспийския газопровод, използвайки различни правни аргументи, но на всички е ясно, че съображенията й не от абстрактно естество, а са изключително стратегически. Русия не иска да допуска под каквато и да е форма конкуренти на европейските газови пазари. [24]

Руските страхове са напълно основателни, защото от първоначално лансираният през 1996 година, 300 километров Транскаспийски подводен газопровод, който трябва да свърже Тукменбаши с Баку се очаква да подава годишно по 30 милиарда кубически метра туркменски газ по Южния газов коридор за Европа. [23]

Голямото безпокойство на руснаците идва от това, че с една относително малка инвестиция от около 5 милиарда американски долара, доставката на природен газ от Туркмения в Турция и в Европа може да стане реалност. Застрашен е монополът на руските газови доставки за балканските страни и за Централна Европа.

Първоначално, руското безпокойство не е чак толкова силно, защото след аварията на газопровода свързващ Туркменистан и Русия през 2009 година, предизвикана преднамерено от руската страна, Ашхабад се насочва към износ за Китай, където потребностите са неограничени и руските интереси не са заплашени. Междувременно, използвайки тактиката на протакане на преговорите за определяне на морските граници в Каспийско море, Русия и Иран блокират напредъка на Транскаспийския газопровод.

Руснаците разчитат и на влиянието си върху Туркменистан чрез доставките на оръжие и военното сътрудничество, както и на откровения страх на Ашхабад, че Москва може да се намеси със сила във вътрешните му работи [23]. Примерът на анексията на Крим и на войната в Донбас е пред очите на туркменското ръководство.

Но въпреки тези страхове, проектът на Транскаспийския газопровод продължава да се обсъжда напълно сериозно.

На 7 ноември 2014 година, президентът на Турция – Реджеп Тайип Ердоган пристига в Ашхабад. Това е първото му посещение в Туркменистан като президент на Турция. Посещението е ознаменувано с цяла серия от споразумения между турски и туркменски енергийни компании за доставка на туркменски природен газ в Турция. Знаейки колко ревнив е руският съсед, лидерите на Турция и Туркмения не начертават ясно пътя по който туркменския газ ще стигне Анадола, но на всички е ясно, че се визира Транскаспийският газопровод. [23]

На следващата седмица, азербайджанският президент Илхам Алиев заявява публично, че страната му проучва маршрутите, по които азербайджанският природен газ би могъл да стигне Централна Европа. Така се стига до 19 ноември 2014 година, когато ръководителят на азербайджанската държавна нефтена компания – Ровнаг Абдуллаев пристига на посещение в Туркменистан и заявява открито, че Азербайджан е готов да достави цялата необходима инфраструктура, необходима за изграждането на Транскаспийският газопровод. За да бъде ужасът в Москва пълен, Абдуллаев хвърля във въздуха репликата, че доставките на природен газ от каспийския регион ще дадат сигурност на клиентите на компанията [SOCAR], както и на производителите на енергия. [23]

Работата е там, че новите геополитически обстоятелства „наливат вода във воденицата“ на Транскаспийския газопровод. Европа и Турция имат сериозни съмнения, доколко Русия е надежден доставчик на енергоносители. Причината естествено е кризата в Украйна. По парадоксален начин, Русия сама допринася допълнително за тези съмнения, чрез анонсите си за диверсифициране на нейната експортна стратегия. Руснаците протръбяват, че вече няма да разчитат само на западните пазари и ще пренасочат усилия към Източна Азия. Западните пазари, съответно реагират адекватно на тези заявления.

Наблюдатели и анализатори междувременно обръщат внимание на факта, че руското влияние в бившите страни от СССР спада, отново поради събитията в Украйна – в Крим и в Донбас. Дори Беларус, да не говорим за Казахстан имат своите безпокойства, че „Руската пролет“ може да разцъфти и на тяхна територия. Всяка от страните от бившия СССР подлага на преоценка степента, до която се съобразява с желанията на руснаците. И колкото и предпазливи да са всички, тази промяна все повече тласка страни като Туркменистан и Азербайджан да залагат проекти, които влизат в колизия с интересите на Русия.

Това състояние на нещата в края на 2014 година става причина руската външна политика да си изпусне нервите за пореден път в лицето на външния министър Лавров, който заявява, че от страната му трябва да се иска мнение, ако не и съгласие по всеки един проект, свързан с Каспийско море.

На 19 ноември 2014 година, Сергей Лавров публично заявява неодобрението си за Транскаспийския газопровод. Говорейки пред Руската Дума, външният министър на Русия заявява, че всяка страна има правото да си подбира икономическите партньори, стига това да не нарушава интересите на нейните съседи. След което пояснява, че проектът за доставяне на туркменски природен газ в Европа, накърнява руските интереси. [23]

По това време, Русия все още може свободно да се възползва от правния вакуум около Каспийско море. Отделен въпрос е, че както отбелязват политическите наблюдатели „тя има и необходимата военна сила за да предотврати Транскаспийския проект“. [23]

Светът напрегнато следи, каква политика ще възприеме Москва – да пресече агресивно транскаспийския проект или да се интегрира в него. Подобна практика руските управници имат. Както беше отбелязано преди, когато Туркменистан и Китай построяват свързващия ги газопровод в Средна Азия, големи руски фирми построяват по-голямата част от съоръжението. [28]

Освен това, Русия успява в някаква степен, ако не друго то поне „да държи ръка на пулса на газовата търговия в Средна Азия“, дотолкова доколкото по това време отрасловата организация на енергийния сектор в Казахстан се ръководи от член на борда на „Газпром“. Тимур Аскарович Кулибаев е „независим директор“ и член на борда на „Газпром“ от 2011 година. Едновременно с това, той е председател на Казахстанската асоциация на юридическите лица от нефтения, газовия и енергийния сектор (KAZENERGY) от 2005 година и председател на президиума на Националната камара на предприемачите в Република Казахстан (Atameken). (Gazprom, About Gazprom, Governing Bodies, Board of Directors, Timur Kulibaev, http://www.gazprom.com/about/management/directors/kulibaev/ )

Междувременно обаче, временният тактически съюзник на Русия – Иран е дал своята заявка, да замести поне частично руснаците на европейските пазари на енергоносители.

 

Амбициите на Иран по отношение на транзита на туркменски природен газ за Европа

На 7 май 2014 година, заместник министърът на петрола, отговорен за международните въпроси и търговията – Али Маджеди огласи желанието на Техеран да изнася природен газ за Европа. Той е твърде конкретен, като дори посочва три маршрута, по които би могъл да се извършва експортът. През предишните седмици, ирански представители пък открито говорят за възможността Иран да транзитира туркменски природен газ. [25]

Тук впрочем можем да открием ясно днешното различие в мотивите, с които Русия и Иран се противопоставят на Транскаспийския газопровод. Русия е изцяло против самостоятелните доставки на туркменски газ в Европа, а Иран просто иска да транзитира туркменския газ, вместо последният да пътува за Азербайджан по дъното на Каспийско море.

Разбира се, в духа на най-добрите източни традиции, иранските представители се опитват да успокоят Москва, като постоянно излъчват послания, че уважават традиционната роля на Русия като най-голям доставчик на природен газ за Европейския пазар.

По това време обаче, тези думи са слабо успокоение за руснаците. Това е времето, когато се очаква рязко подобряване на американско – иранските отношения. Пазарите на енергоносители са готови да приемат Иран като доставчик. Техеран се готви да се завърне и на нефтения и на газовия пазар. Според оценки на статистическия преглед на световната енергетика на „Бритиш Петролеум” (BP Statistical Review of World Energy), от пролетта на 2014 година, доказаните запаси на Иран от природен газ са 33,6 трилиона кубически метра, които надхвърлят доказаните запаси на Русия, които са 32,9 трилиона кубически метра. [25]

Техеран бърза да се възползва от благоприятната обстановка за него, но изостава от Русия по отношение на инвестиции в инфраструктурата и производствени нива. Отрицателно се отразяват и тези близо 35 години на тежки отношения със Запада, както и трудните теренни особености и продължаващите санкции. Те намаляват способността на Иран да развие експортната си инфраструктура. Иран има повече природен газ от Русия, но Техеран се сблъсква с много пречки пред достъпа до находищата му и тяхната експлоатация.

Голямата надежда на Иран по това време са напредващите преговори със западните партньори, за сключване на знаменитата „ядрена сделка”, която трябваше да доведе до вдигане на санкциите над Иран от страна на САЩ и на ЕС. Според наблюдателите на енергийните пазара, докато траят преговорите, Иран работи енергично за привличане на потенциални чуждестранни инвеститори, предимно от Европа и от Азия, надявайки се да изкара на световния пазар големите си запаси от въглеводороди и пазара си на потребителски стоки.

Наблюдателите не пропускат да забележат, че част от тази стратегия на подчертаване на способността на Иран да доставя енергоносители в Европа е успешна, поради факта, че европейските потребители точно по това време преосмислят своята зависимост от руските доставки. (Причините за това преосмисляне вече бяха посочвани на няколко пъти и не е нужно да бъдат повтаряни повече). Едновременно с това, Иран се опитва да използва стратегическото си географско положение, за да засили позициите си на преговорите по „ядрената сделка”, подчертавайки потенциала си да играе ролята на връзка за доставките на енергоносители между Каспийския регион и Средна Азия от една страна и пазарите в Близкия Изток и Европа. [25]

Европа винаги е наблюдавала с внимание запасите от природен газ на Туркменистан, които през 2014 година са оценявани на 17,5 трилиона кубически метра. Тези ресурси обаче остават недостъпни за европейците десетилетия на ред. Европейците търсят път за транспортиране на природния газ, който да не включва доминираното от Русия Каспийско море или пък поставения под тежки санкции Иран.

Иран обаче успява да създаде и да поддържа общо взето положителни отношения с Ашхабад и резултатът е, че между двете държави през годините са се създали в дългосрочен план по-стабилни търговски и политически взаимоотношения, в сравнение с връзките на Ислямската република с другите й източни съседи.

Един от най-добрите примери на тези ползотворни взаимоотношения според наблюдателите е интерконекторната връзка на газопроводите в североизточен Иран и газопреносната мрежа на Туркменистан. Туркменистан доставя природен газ на иранския град Рашт, сочен като „каспийска провинциална столица”, както и на втория по големина град в страната – Машхад. Това става през два газопровода, с общ годишен капацитет от 20 милиарда кубически метра природен газ. Годишният внос на Иран е по груба оценка половината от капацитета на тези газопроводи. [25]

Някой би се запитал, защо държава с такива запаси от природен газ като Иран, внася същия енергоносител от Туркменистан. Отговорът е, че това отново се дължи на географията. Теренните особености са такива, че има места в Иран, където газоснабдяването става възможно чрез доставки от Туркменистан. Такъв е случаят с втория по големина град в страната – Машхад. Машхад някога е бил град в оазис, намиращ се по трасето на древния Копринен път, свързващ Персия със Средна Азия. Там е гробницата на Реза, осмият по ред шиитски имам. Това буквално е „бетонирало” ролята на днешния град Машхад като много важен културен, религиозен и урбанистичен център, както и като най-свещения град в Иран.

Разбира се, теренните особености и най-вече собствените газови ресурси на Иран ограничават възможностите, Иран да увеличава постоянно ролята си на потребител на туркменски природен газ. Още повече, че запасите на Туркменистан са четвъртите по големина в света.

Стана дума, че между Иран от една страна и Азербайджан и Туркменистан от друга има спорове върху разделянето на шелфа на Каспийско море [22], но това не пречи на Техеран да предлага услугите си, за да служи за транзитна държава по отношение на туркменския газ през 2014 година.

На 11 март 2014 година, управляващият директор на Националната иранска газова компания (National Iranian Gas Co.) Хамидреза Араки оповестява публично, че Иран е готов да осъществява транзит на туркменски природен газ до арабските страни от Персийския залив.

Всъщност, Иран е правил още по-смели стъпки по посока на осъществяване на транзит на туркменски газ. През 2012 година, когато президент на Иран все още е Махмуд Ахмадинеджад, Иран и Турция постигат споразумение за транзит на туркменски газ до Европа (!).

Този блестящ план е провален от възникналите противоречия между Турция и Иран по повод конфликта в Сирия, от санкциите на Запада срещу Иран и от вътрешнополитически проблеми. Разбира се, не бива да се пропуска факта, че географията, сиреч теренните особености, също представляват сериозна пречка за осъществяването на подобна сделка за свързване на Средна Азия със световните пазари на енергоносители през Иран и Турция. Но фактът, че противоречията между Иран и Турция по повод войната в Сирия, блокират транзита на туркменски природен газ през Иран, дава една по-различна гледна точка на смисъл от участието на Русия в сирийския конфликт.

Точно подкрепата на Русия (отново в тактически съюз с Иран) дава възможност на Башар Асад да бъде абсолютно неотстъпчив спрямо опозицията си, на говори за война до победен край и да е изключително брутален спрямо цивилното население на териториите контролирани от опозицията. За Иран конфликтът в Сирия е и религиозна война и част от конфликта със Саудитска Арабия и коалираните с нея държави от Персийския залив. (От страните то Персийския залив само Катар поддържа добри отношения с Иран).

В крайна сметка, Русия прави всичко възможно конфронтацията между Турция и Иран в Сирия да продължи, колкото е възможно по-дълго, като едновременно с това непрекъснато се заиграва с всяка от двете страни по отделно. Получава се така, че прокси войната, водена в Сирия между Саудитска Арабия и с-ие от една страна и Иран от другата страна, помага в огромна степен на Русия да блокира развитието на сътрудничеството между Турция и Иран. Стратегическата изгода на Русия от такъв развой на нещата е огромна.

Всичко това показва, че руското участие във войната н Сирия на страната на Башар Асад е резултат не просто (или поне – не само) от мания за величие и желание за глобална демонстрация на сила. За това участие има и много сериозен рационален мотив и това е саботирането на транзитирането на туркменски газ по сухопътния маршрут южно от Каспийско море, през Иран и Турция. В това отношение, на този етап Русия се справя отлично от нейна гледна точка.

Но никога няма пълно щастие. Блокирайки сухопътните маршрути за транзитиране на туркменския природен газ, Русия без да иска фокусира обратно вниманието на инвеститорите върху също крайно нежелания за нея вариант – Транскаспийския газопровод. В тази посока работи и фактът, че макар че Североизточен Иран да се захранва с природен газ от Туркменистан по газопровод, който обслужва втория по големина град в Иран – Машхад и намиращия се на Каспийския бряг Рашт, съществуващата инфраструктура няма капацитет да осъществи пренасянето на планираните 30 милиарда кубически метра природен газ годишно.

Освен това, планинската верига Алборз (известна и като Албурз, Елбурз и Елборз; сходството с името на най-високия връх Кавказ най-вероятно не е случайно), която започва от границата с Азербайджан и се простира по целия южен бряг на Каспийско море, би оскъпила в много голяма степен изграждането на разглежданата евентуална сухопътна връзка. През 2014 година, в дните на най-големия оптимизъм за бъдещето на отношенията между Запада и Иран, експертите основателно се питаха, дали ако санкциите бъдат вдигнати, Иран няма да направи свой приоритет първо развитието на добива на собствените си находища и експортен капацитет, вместо да инвестира в помощ за износа на Туркменистан. [25]

Така или иначе и икономиката и географията и глобалната политика тласкат нещата към изграждане на Транскаспийския газопровод.

 

Връщане в наши дни

От изложеното до тук, ясно се вижда от една страна икономическата и техническата състоятелност на идеята за използване на туркменския газ за захранване на потребностите на европейските енергийни пазари. Вижда се и икономическата и техническата адекватност на идеята за прокарване на Транскаспийски газопровод.

От прегледа на хода на събитията става ясно, че въпреки упоритата съпротива на Русия, подпомагана и от Иран (макар и с различни мотиви), идеята за Транскаспийския газопровод не само, че не „отмира“, а непрекъснато събира нови поддръжници. Последните новини вече сочат и за появата на китайски интерес към проекта.

На 16 август 2019 година, туркменските и азербайджанските медии оповестяват новината, че консорциум от първокласни компании, като европейските “Edison Technologies GmbH”, “MMEC Mannesmann GmbH”, “Air Liquide Global E&C Solutions”, съвместно с китайската “SINOPEC Engineering Group”, е заявил за готовността си да осъществи проекта на Транскаспийския газопровод. Намерението е обсъждано по време на среща на представителите на консорциума със заместник председателя на Министерския съвет на Туркменистан Миртгелди Мередов (Myratgeldi Meredov) и със съветника на Президента на Туркменистан по нефтените и газовите въпроси – Ягшигелди Илясович Какаев. [3]

Още на сесията „Енергетическият потенциал на Каспийско море“ от Каспийския икономически форум (състоял се в град Туркменбаши (Красноводск) на 11 – 12 август 2019 година), модератор на която е бил точно Ягшигелди Какаев, консорциумът е обявил за готовността си да положи по дъното на Каспийско море тръбопровод с дължина 300 километра, да пробие необходимия брой сондажи за газ „до ключ“ и да построи заводи за газоочистка и компресорни станции, които да осигурят на Транскаспийската магистрала пречистен газ и цялата необходима инфраструтура. [3]

Според агенция “Orient”, цитирана от азербайджанските медии, генералният директор на “Edison Technologies GmbH” – Едисон Касапоглу е заявил следното:

„Всяка компания в нашия консорциум притежава своя уникална технология, може да се каже – умение. Обединени в консорциум, ние сега можем да дадем живот на такъв смел проект като газопровода от Туркменистан до Азербайджан по дъното на Каспийско море. Европейският пазар е заинтересуван от него и ние смятаме това за отлична стъпка, за да се върнем отново в перспективния Каспийски регион“. [3]

Сякаш за да не остане никакво съмнение за намеренията на консорциума, Касапоглу заявява изрично:

„След полагането на Транскаспийския газопровод до бреговете на Азербайджан, Туркменският газ може да се доставя в Турция и след това в Европейския съюз, било през Транс-Анадолският газопровод (TANAP), било по нов маршрут достигащ до границите на ЕС в съответствие с изискванията и предложенията на съседните страни“. [1]

„Докато полага газопровода по дъното на Каспийско море, компанията стриктно ще се съобразява с всички изисквания и стандарти по отношение на околната среда, заложени в международни договори и в Рамковата конвенция за защита на морската среда на Каспийско море“, уверява публиката Касапоглу, като добавя, че батиметричните, геофизическите и геотехническите изследвания и проучвания, преценяването на адекватни профили на морското дъно (за прокарване на трасето на газопровода, бел. авт.), отстраняването на препятствия по трасето на газопровода, ще бъдат внимателно и добросъвестно взети пред вид, по време на проектирането на подводната конструкция на газопровода. [1]

„Изискванията за контрол на плавателността, възможността за поддръжка, защитата срещу вътрешна и външна корозия, защитата срещу други заплахи и повреди също ще бъдат удовлетворени. … Консорциумът ще се съсредоточи върху оценката на всички видове потенциални рискове за околната среда, свързани с планирането и изпълнението на подводния тръбопровод“, подчертава Касапоглу.

Консорциумът възнамерява да постигне целите в областта на защитата на околната среда, които си поставя, чрез провеждане на специални изследвания и обсъждания на въздействието върху околната среда на всеки етап на проекта. Касапоглу вярва, че ще се направят стъпки за привличане на международна експертиза, като по този начин, страните с излаз на Каспийско море да бъдат удовлетворени по отношение на екологичната сигурност на морския басейн.

„Ние сме готови да предоставим нашите знания и многогодишен работен опит в областта на осъществяването на подобни широко мащабни проекти, като изграждането на Транскаспийския газопровод, за да укрепим глобалната енергийна сигурност“, заявил Касапоглу. [1]

В края на срещата между представителите на европейско-китайския консорциум и туркменистанската страна в лицето на заместник председателя на Министерския съвет на Туркменистан Миртгелди Мередов (Myratgeldi Meredov) и съветника на Президента на Туркменистан по нефтените и газовите въпроси – Ягшигелди Илясович Какаев се стига до договореност, двете страни да се срещнат отново в близко бъдеще, за да обсъдят проекта в подробности и да разгледат съществуващите механизми, както и евентуални бъдещи механизми за по-нататъшно осъществяване на нови инвестиционни проекти в Туркменистан. [1]

Този анонс вещае трудни дни за политиката на блокиране и спъване на изграждането на Транскаспийския газопровод. Към „меката сила“ на ЕС, на когото е нужен туркменският газ и към „твърдата сила“ на САЩ, които подкрепят тръбопровода се присъединява и китайският търговски интерес.

Китайската компания SINOPEC Engineering (Group) Co., Ltd., е холдингова компания със седалище в Пекин, която се занимава с рафинерии за преработка на нефт и има сериозни интереси и постижения в химическата промишленост. Тя предоставя услуги в областта на инфраструктурата, като съхраняване на нефт и газ, тръбопроводен транспорт, изграждане на допълнителни тръбопроводи, ремонт и поддръжка на тръбопроводи, повдигане и доставка на тежка извънгабаритна екипировка. Компанията също така проектира и разработва екипировка за нефтените рафинерии.

“Edison Technologies” е инженерингова и консултантска компания, която предлага широка гама от услуги в леката и тежката индустрия, нефтената и газовата проишленост, електрониката. Компанията също така предлага управление на детайлно планиране, предварителни проучвания и проучване на финансовите възможности за различни проекти.

“MMEC Mannesmann” е независима германска инженерингова компания – контрактор, която предлага пълна верига от услуги, започвайки с ранни, първоначални проучвания до фазата на прилагане и осъществяване на проекта. Компетентността на компанията се простира от нефт и газ, химикали, метали и минен добив до възобновяеми енергийни източници.

“Air Liquide Global E&C Solutions” осъществява инженеринговата и строителна дейност на “Air Liquide Group” – световен лидер в технологията та газа и в услугите за индустрията. Създадена през 1902 година, “Air Liquide Group” работи в 80 страни и има 66000 наети работници и служители, като обслужва над 3,6 милиона души. Компанията притежава голям брой най-съвременни технологии в областта на газовата и химическата промишленост.

Консорциумът, на “Edison Technologies GmbH”, “MMEC Mannesmann GmbH”, “Air Liquide Global E&C Solutions” и “SINOPEC Engineering Group”, който иска да строи Транскаспийския газопровод, излиза и с предложение да построи в Туркменистан завод за производство на метанол от природен газ. [2]

И това предложение е било изложено на Първия Каспийски Икономически форум в Националната туристическа зона Аваза в Туркменистан на 11-12 август 2019 година. Там, президентът на “Edison Technologies” прави широко мащабна видео презентация от името на Консорциума. [2]

Говорейки пред сесията „Енергийният потенциал на Каспийско море“, Касапоглу е обяснил, че метанолът е широко използван в индустрията за производство на химикали, пластмаси, шперплат, бои и лакове, козметика, както и като течен енергоносител. Касапоглу е подчертал и стремителният ръст на глобалното търсене на метанол. Според членовете на консорциума, основните консуматори са страни от Азия и Европа, най-вече Китай и Германия. Нарастването на търсенето в голяма степен се дължи на използването на метанола, като течно гориво за транспортни средства. [2]

С производство с обем над 20 милиона тона годишно, метанолът е обещаващ енергоносител, защото като течност се складира и съхранява по-лесно от водорода и природния газ. Около 40 процента от метанола се използва главно като суровина за производството на химикали и в разнообразни продукти като пластмаси, шперплати и в производството на пропилен.

Този дял от индустрията расте и поради увеличаващите се инвестиции в метанол-олефини-МТО в Китай. Очаква се капацитета на тези производства да се удвои до 2025. Нарастващото използване на метанола в химическата промишленост предполага, че той скоро ще стане основната суровина в този сектор. Като държава, която притежава доказано четвъртите по големина запаси на природен газ в света, Туркменистан може да се окаже перспективен производител на метанол.

 

Някои заключения:

Описаната на кратко сага около завързването на „Гордиевия възел“ около Транскаспийския газопровод, показва нагледно, че нищо на този свят не остава без последствие. Русия напомпа мускули и анексира Крим, с което властта в Москва си спечели няколко годишните овации на народните маси. Успоредно с това беше направен неуспешен опит за връщане на Украйна в руската орбита по военен път.

В съчетание със спомена от войната на Русия срещу Грузия от 2008 година, тези факти предизвикаха особена загриженост не само сред политиците, но и сред индустриалните потребители на природен газ в Европа, които съвсем правилно предвидиха, че ставащото ще предизвика сериозни проблеми с трансфера на руски газ през Украйна.

От друга страна, неразумната политика на Русия по отношение на Туркменистан и неправилната оценка на ситуацията, довежда до скъсване на туркменско – руската търговия – процес започнал през 2009 година и достигнал своята кулминация през 2016 година с пълния отказ на руската страна да купува туркменски природен газ.

Действията на руската страна, в частност на „Газпром“ не доведоха до „дисциплиниране“ на властта в Ашхабад, както без друго са очаквали в Москва, а до ускорена еманципация на Туркменистан от парадигмата, че Русия е единствен партньор в газовата търговия на страната. Стигна се до реална диверсификация на износа на природен газ от страна на Туркменистан – огромен износ за Китай, износ за Иран, строителство на газопровод за Афганистан – Пакистан и Индия и в крайна сметка – завръщането на Русия на туркменския газов пазар през сегашната 2019 година, но вече с несравнимо по-малки количества.

Тъй като „апетитът идва с яденето“, провокираната от руската страна диверсификация на туркменския износ на природен газ и предизвиканите пак от руската страна колизии с транзита на руски газ през Украйна, доведоха Ашхабад до идеята, че може и трябва да излезе на европейския пазар на енергоносители.

Това намерение, възкресява проекта за предложения още през 1996 година Транскаспийски газопровод, който да свързва град Туркменбаши (Красноводск) в Туркменистан с град Баку в Азербайджан. Тъй като Южният газов коридор, свързващ азербайджанското находище на природен газ „Шах Дениз ІІ“ с газовия пазар в Югоизточна Европа е завършен вече до територията на Беломорието в Гърция, а догодина ще достигне и до Албания и Южна Италия чрез Транс-Адриатическият газопровод, за Туркменистан става естествено изкушението да се включи в подаването на природен газ по него.

Това се улеснява от факта, че газопровода на Южния газов коридор, може без проблеми да подава освен сегашните 16 милиарда кубически метра газ годишно, още 30 милиарда кубически метра природен газ. Естествено, при проектирането на Южния газов коридор, са имани пред вид точно ресурсите на Туркменистан, страната която има четвъртите по обем признати запаси на природен газ в света.

Възможните технически решения за свързване на Туркменистан с Южния газов коридор са две. Едното е свързване със сухопътен газопровод, който да преминава през Иран. Пречка за това са санкциите, наложени на Иран и най-вече изострянето на обстановката от страна на президента Тръмп, който торпилира така наречената „ядрена сделка“. Освен това, планинските вериги от азербайджанската граница и опасващи цялото южно крайбрежие на Каспийско море, представляват много сериозна пречка, която би оскъпила евентуален газопровод през Иран. Въпреки това, Иран продължава да лансира идеята за използване на неговата газопреносна мрежа и газови терминали от съседните държави, в това число и от Туркменистан.

Другото техническо решение е свързано с изграждането на подводния Транскаспийски газопровод. Това решение ще бъде с дължина само от 300 километра, няма да бъде особено скъпо (въпреки квалификациите в туркменистанския печат, че става дума за грандиозен проект) и има силна политическа подкрепа. Транскаспийският газопровод се подкрепя активно от ЕС и от САЩ. Естествено, негови привърженици са и регионалните фактори Азербайджан и Туркменистан. Лошата новина е, че проектът има и могъщ противник – Русия. Тя не желае да допусне свободна търговия на природен газ между страните от ЕС и Туркменистан, въпреки че загубва позициите си на туркменския газов пазар изцяло по своя собствена вина.

Противник на Транскаспийския газопровод е и Иран, но не защото не иска да допусне трансфер от Туркменистан до ЕС, а защото Техеран желае да осъществява този трансфер през собствената си газопреносна мрежа. Това прави Русия и Иран тактически съюзници по този въпрос, но всеки може да различи генералното противоречие в позициите им. Русия иска да препродава за своя сметка и печалба туркменския газ или просто да блокира достъпа му до европейските пазари към които е изключително ревнива, а Иран просто иска да спечели търговски и геополитически изгоди, участвайки в доставянето на туркменския газ до пазарите на ЕС.

Тактическият съюз на Русия и Иран успява да забави осъществяването на проекта за Транскаспийски газопровод кажи-речи с 23 години, но развитието на събитията от последните две години, както и от последните два месеца (!), вещае напредък на Транскаспийския газопровод. Причините за това са поне две.

Едната е рязкото активизиране на ЕС, който създаде своя Делегация в Ашхабад и ясно заяви, че иска да финансира изграждането на Транскаспийския газопровод.

Другата причини е включването на китайска компания в консорциум, който води преговори за осъществяване на проекта. Появата на европейско – китайски консорциум, който иска да изгради Транскаспийския газопровод може да се разглежда като преломна точка, след която вероятността Туркменбаши и Баку да бъдат свързани нараства с рязък скок.

Тук вече възниква въпросът, каква ще бъде реакцията на Русия. Този въпрос се задава от азербайджанските медии още от 2018 година, след срещата между Гурбангулъ Бердимухамедов и Илхам Алиев в Ашхабад. [19] Що се отнася до лидерите на Азербайджан и Туркменистан, те със сигурност си го задават много по-отдавна. И едните и другите знаят от опит, че руското ръководство никак не обича да губи, а също така не се задоволява с частични компенсации. Последното е добре известно в Ашхабад, а и в Киев.

Едната възможна стратегия на Русия е по чисто пазарен път да се опита да изкупува туркменския природен газ и да не допуска да има свободни количества газ, които Ашхабад да прехвърля към Европа чрез Южния газов коридор. Действително, такава е била политиката до 2009 година, когато Русия обърква генерално газовата си търговия с Туркменистан. Ако през 2009 година Русия е купувала около 40 милиарда кубически метра природен газ от Туркменистан, днес тя купува много по-скромните 5,5 милиарда кубически метра.

Освен това, до 2009 година, туркменската страна е продавала природния си газ на много изгодни цени и реекспортът му за Европа не е бил никакъв проблем за руснаците. Днес обаче нещата изобщо не стоят така, макар че се смята, че руснаците могат да имат някакви ценови резерви, за да подбиват цената на доставките по Южния газов коридор. Пък и дъмпингът не може да трае вечно – на Русия й трябват средства за „връзване“ на бюджета и особено за поддържане на военния й бюджет.

Всички тези съображения водят до доста плашещият извод, че Русия може да прибегне и до други средства за саботиране на износа на природен газ от Туркменистан за Европа. Тези „други средства“ на първо място могат да бъдат насочени към провалянето на износа от Туркменистан като търговски сделки, както и към „по-грубо“ блокиране на изграждането на Транскаспийския газопровод.

За второто, Русия има необходимите технически и да си го кажем – военни средства. Каспийската флотилия на ВМФ на Русия е основно превъоръжена, като по официални данни 85 на сто от корабите и плавателните съдове в нея са нови. [21] Освен това, флотилията демонстративно беше пребазирана от най-северната точка на Каспийско море – Астрахан (при делтата на река Волга) в пристанищата Махачкала и Каспийск в Дагестан – в непосредствена близост до Азербайджан и не далече от Туркменистан.

Разбира се, не бива да се изключват сценарии, при които да се направят опити за рязка промяна в политическото ръководство на Туркменистан. Такива опити биха могли да стъпят на факта, че сегашният държавен лидер, Президентът Бердимухамедов не принадлежи към най-могъщия клан сред туркменското население – кланът Мари. На тази основа биха могли да се изпробват различни провокации.

Би могло да се направи опит за провокиране на конфликт между Туркменистан и Узбекистан, който да доведе до промени в политиката или направо в политическото ръководство в Ашхабад. Враждата на Туркменистан с Узбекистан беше станала пословична при режима на Ниязов до 2006 година, но днес нещата са значително променени. Въпреки това, подобен сценарий също не бива да се отписва.

Един от големите въпроси е до каква степен Китай се е ангажирал в Транскаспийския газопровод. Дали става въпрос за чисто бизнес интерес и желанието на една китайска компания да спечели от изграждането на едно сложно съоръжение или държавата Китай е поставила изграждането на газопровода сред геостратегическите си интереси. Последното съвсем не е невъзможно, защото Транскаспийският газопровод може да играе роля в общата транспортна стратегия на Китай, известна като „Един път – един пояс“ или като Великият път на коприната.

Ангажирането на Китай с проекта може да се окаже „застрахователната полица“ на Президента Гурбангулъ Бердимухамедов, то това не означава, че тогава не могат да възникнат „проблеми“ по цялото протежение на Южния газов коридор. Злонамерени противници на коридора могат да използват различни невралгични точки по него.

На първо място, силно уязвим е участъкът от Южния кавказки газопровод (SCP) на територията на Грузия. В Грузия има хронична политическа нестабилност, както и две самообявили се държави (Абхазия и Южна Осетия), които не са признати от световната общност, но за сметка на това са признати от Русия. Отделно е възможно да се търси дестабилизация в автономната република Аджария, където различни инструменти на „хибридната война“ насаждат омраза между грузинци, аджарци и турци още от преди войната между Русия и Грузия.

Възможно е да се направят опити и за общо политически сътресения в Грузия, които да станат повод за различни форми на намеса, които да доведат до спиране на газопровода.

На второ място, колкото и невероятно да звучи, уязвимо е последното звено по пътя преди Италия – територията на Албания. Вярно е, че Албания е членка на НАТО и това в значителна степен повишава и нейната вътрешна безопасност, но въпреки това спомените за неколкократните безредици в Албания, съвсем не са отшумели. След тях можем да откроим безредиците от 1996 – 1997 година, когато страната беше буквално разтърсена от конфликти по осите „геги срещу тоски“, „север срещу юг“ и „демократи срещу“ социалисти. В Албания винаги има рискове от кланови конфликти, както и по оста на двата „субетноса“ – гегите на север и тоските на юг. Опитът от предишни конфликти и безредици в Албания сочи, че населението много бързо се сдобива с дългоцевно, бойно оръжие и рисковете от жертви и кръвопролития не са малки.

На трето място, възможно е провокиране на конфликти в Азербайджан. Най-простият ход там би било повторно разпалване на военния конфликт в Нагорни Карабах. За това има и благоприятна психологическа среда и винаги готови да участват изпълнители и „линия на съприкосновение“ с настръхнали едни срещу други въоръжени сили по нея. Действително, трасето на Южния газов коридор, респективно на Южния кавказки газопровод (SCP) е далече от театъра на действията в Нагорни Карабах, но да не забравяме, че години на ред между военни авторитети в Армения се водят дискусии, по кое е по-рационално да се нанасят удари – по газопроводите на Азербайджан или по самите находища?

Не е невъзможно и провокирането на конфликт между Иран и Азербайджан. Този сценарий е възможен, защото е изключително удобен за руската страна. Регионът се дестабилизира, дебитът на газопровода намалява или дори спира подаването на газ (примерно от съображения за безопасност), а главният заинтересуван от конфликта може дори да се яви в ролята на миротворец.

На последно, четвърто място, бихме могли (наистина с малка вероятност) да разглеждаме възможността от провокиране на безредици в Западна Тракия, в района на Комотини (Гюмюрджина) и Александруполис (Дедеагач). Там, макар и малко вероятно биха могли да се провокират сблъсъци (или пък да се прикрият диверсии, извършени от други хора) на база на спорадичното недоволство на местното население, изповядващо исляма от едни или други действия на гръцките власти.

Възможен е сценарий и за диверсии, извършени под „чужд флаг“ – примерно саботажи по газопровода, легендирани като действия на някоя от глобалните терористични ДЕЗ организации – Ал Кайда или Ислямска държава.

Колкото и малко вероятни и трудни за осъществяване да изглеждат изброените сценарии или поне някои от тях, не бива да забравяме, че прокарването на някакви линейни обекти от стратегическата инфраструктура – нефтопроводи, газопроводи и други такива, много често активизира съществуващите етнически конфликти на територията по трасето им. Един от класическите примери е случаят с трасето на китайските паралелни газопровод и нефтопровод, прокарани през Мианмар (Бирма) от пристанище на Бенгалския залив до град в Южен Китай. Свидетели сме на много интересна активизация на различните етнически милиции в Мианмар (около 30 на брой), като финансирането им идва буквално от всички заинтересувани страни – велики сили и регионални фактори.

Разбира се, изложеното в тези изложения изисква много по-сериозно допълнително обосноваване и изясняване, но това ще стане в следващата част на анализа.

 

Използвани източници:

[1] Trans-Caspian Pipeline: From Idea Toward Reality, Business Turkmenistan, 19.08.2019, 09:51, https://business.com.tm/post/4278/transcaspian-pipeline-from-idea-toward-reality

[2] European Consortium Offers to Build Methanol Plant in Turkmenistan, Business Turkmenistan, 18.08.2019, 13:04, https://business.com.tm/post/4276/evropeiskii-konsorcium-predlagaet-postroit-v-turkmenistane-zavod-po-proizvodstvu-metanola

[3] Консорциум европейских и китайских компаний готов построить газопровод из Туркменистана в Азербайджан, Minval.az, Раздел: Важно, 16.08.2019, 17:01, https://m.minval.az/news/123913359

[4] EU, Turkmenistan: Talks Resume on Trans-Caspian Gas Pipeline, Stratfor, Situation Report, August 14, 2019, 16:15 GMT, https://worldview.stratfor.com/situation-report/eu-turkmenistan-talks-resume-trans-caspian-gas-pipeline?id=87179e919a&e=ed2f224347&uuid=4baad6f9-c190-44ab-9cf3-0d7a087a494e&utm_source=Daily+Brief&utm_campaign=f74a54504e-EMAIL_CAMPAIGN_2019_08_15_10_38&utm_medium=email&utm_term=0_87179e919a-f74a54504e-53589729&mc_cid=f74a54504e&mc_eid=[UNIQID]

[5] Роухани: Азербайджан – братская страна для Ирана, Minval.az, Раздел: Важно, 14.08.2019, https://minval.az/news/123912598

[6] President in a phone call with his Azerbaijani counterpart: Tehran – Baku ties friendky, brotherly, developing/ The two presidents stress acceleration of agreements, Официален сайт на Президента на Ислямска република Иран, news id: 110807, 13 август, вторник, 13:42, http://www.president.ir/en/110807

[7] Иран поддержал Россию и выступил против выхода Туркменистана через Азербайджан на газовый рынок ЕС, Minval.az, Раздел: Азербайджан, Важно, 12.08.2019, https://minval.az/news/123912296

[8] Евросоюз возобновил переговоры с Туркменистаном о строительстве гаовода в Азербайджан, Minval.az, Раздел: Важно, 12.08.2019, 12:20:42, https://minval.az/news/123912299

[9] В Кремле сообщили о переносе саммита Азербайджа- Россия – Иран, Minval.az, Раздел: Важно, 12.08.2019, 16:46, https://minval.az/news/123912249

[10] (S) Писмо от Заместник [държавния] секретар Негропонте относно закупуване на арменско оръжие от Иран през 2003 година, Свободен народ онлайн, Четиво, 12 август 2019 година, 17:31, http://svobodennarod.com/chetivo/item/6128-secret-pismo-ot-zamestnik-darzhavniya-sekretar-negroponte-otnosns-zakupuvane-na-armensko-orazhie-ot-iran-prez-2003.html

[11] Баку: Армения возместит урон, нанесенный Азербайджану, Minval.az, Раздел:Азербайджан, Важно, 09.08.2019, 20:06, https://minval.az/news/123911619

[12] США: Азербайджан – единственный альтернативный российскому газу поставщик для Европы, Minval.az, Раздел: Азербайджан, Важно, 05.07.2019, 12:59, https://m.minval.az/news/123901906

[13] Россия выступает против выхода Туркменистана через Азербайджан на газовый рынок ЕС, Minval.az, Раздел: Странности, 04.07.2019, 13:58, https://minval.az/news/123901588

[14] В Ашхабаде создана делегация Европейского Союза в Туркменистане, Caspian Energy Newspaper, 06 Июль 2019, 14:10, http://caspianenergy.net/ru/neft-i-qaz/46378-deloitte-tap

[15] Товарооборот Азербайджана и России строится на ненефтяном сектори, Caspian Energy Newspaper, 04 Июль, 2019, 11:51, http://caspianenergy.net/ru/ambassador/46396-2019-07-04-08-00-44

[16] Gazprom reaches Purchasing Agreement for Natural Gas Imports, Stratfor, Situation Report, July 5, 2019, 14:25 GMT, https://worldview.stratfor.com/situation-report/russia-turkmenistan-gazprom-reaches-purchasing-agreement-natural-gas-imports

[17] „Газпром“ заключил с Туркменистаном новый пятилетный контракт, Caspian Energy Newspaper, 04 Июль 2019, 11:44, http://caspianenergy.net/ru/neft-i-qaz/46400-2019-07-04-10-45-44

[18] Azerbaijan, Turkey: Trans-Anatolian Pipeline Ready to Begin Operations, Stratfor, Situation Report, July 2, 2019, 20:29 GMT, https://worldview.stratfor.com/situation-report/azerbaijan-turkey-trans-anatolian-pipeline-ready-begin-operations?id=87179e919a&e=ed2f224347&uuid=5f9d3c1e-c277-4b10-b0f0-10cbabfb47ed&utm_source=Daily+Brief&utm_campaign=9a5f29cf37-EMAIL_CAMPAIGN_2019_07_03_11_58&utm_medium=email&utm_term=0_87179e919a-9a5f29cf37-53589729&mc_cid=9a5f29cf37&mc_eid=[UNIQID]

[19] Нурани, Баку бросает спасательный круг Ашхабаду. Чем ответит Москва?, Minval.az, Раздел: Важно, Мнения, Наши авторы, 22.11.2018, 22:12, https://minval.az/news/123842016

[20] Turkmenistan: Russia to Resume Natural Gas Imports, Stratfor, Situation Report, October 10, 2018, 14:56 GMT, https://worldview.stratfor.com/situation-report/turkmenistan-russia-resume-natural-gas-imports

[21] Каспийская флотилия на 85% оснащена новыми кораблями и судами, Министерство обороны Российской Федерации (Минобороны России), Прес-служба Южного военного округа, 22.01.2016, 13:48, https://function.mil.ru/news_page/country/[email protected]#txt

[22] How Hydrocarbons Are Changing the Caspian Sea, Stratfor, Graphics, December 2, 2015, 22:06 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/how-hydrocarbons-are-changing-caspian-sea

[23] Russia Keeps a Wary Eye on the Trans-Caspian Pipeline, Stratfor, Reflections, November 19, 2014, 23:44 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/russia-keeps-wary-eye-trans-caspian-pipeline

[24] Russia: Obstructing the Trans-Caspian Pipeline, Stratfor, Situation Report, June 12, 2014, 15:23 GMT, https://worldview.stratfor.com/situation-report/russia-obstructing-trans-caspian-pipeline

[25] Iran’s Plans to Export Natural Gas to Europe Face Obstacles, Stratfor, Assessments, May 10, 2014, 12:57 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/irans-plans-export-natural-gas-europe-face-obstacles

[26] A Proposed Pipeline Lends Turkmenistan Greater Importance, Stratfor, Assessments, April 25, 2014, 09:47 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/proposed-pipeline-lends-turkmenistan-greater-importance

[27] Turkmenistan: Rethinking Regional Relations, Stratfor, Assessments, August 13, 2012, 10:31 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/turkmenistan-rethinking-regional-relations

[28] Gurt, Marat, Russian company wins Turkmen China pipeline tender, Reuters, Oil Report, February 19, 2008, 6:35 AM, https://uk.reuters.com/article/turkmenistan-china/russian-company-wins-turkmen-china-pipeline-tender-idUKL194546920080219 

Публикувана в Гледища

На 01 юли 2019 година, азербайджанската информационна агенция „Азернюз” обяви, че изграждането на последния участък от Южния газов коридор – Транс-анадолския тръбопровод за природен газ (Trans-Anatolian natural gas pipeline - TANAP) е завършено и доставките на природен газ от Азербайджан за Европа могат да започнат. [24]

Газопроводът TANAP ще бъде свързан с Транс адриатическия тръбопровод (Trans Adriatic Pipeline - TAP), който трябва да започне да работи догодина. Това означава, че през Гърция и Албания ще започнат доставки на природен газ от Азербайджан за Италия, което вече представлява реално диверсифициране на снабдяването на Европа с природен газ, като се извършват газовите доставки от държави, които са различни от Русия. [24]

Изграждането на газопровода TANAP започна през 2015 година, като 1800 километровия тръбопровод има капацитет от 16 милиарда кубически метра. От тях 6 милиарда ще се доставят за икономиката на Турция, а останалите 10 милиарда ще са предназначени за Европа, в това число и за България. [15]

Намерението за осъществяване на проекта беше оповестено на 17-ти ноември 2011 година на Третия черноморски енергиен и икономически форум в Истанбул. През декември 2011 година, Турция и Азербайджан подписаха меморандум за разбирателство, като създадоха консорциум, който да построи и да управлява газопровода. [15]

През пролетта на 2012 година, приключва процесът на осъществяване на технико икономическите проучвания. През 2012 година, Илхан Алиев и Реджеп Тайип Ердоган, който по онова време все още е министър-председател на Турция, подписват обвързващо междуправителствено споразумение относно газопровода.

През месец ноември 2014 година, Туркменистан подписва договореност с Турция за доставката на газ. Обещаните количества могат да помогнат на Европа сериозно да ограничи своята зависимост от вноса на газ от Русия. Анкара и Баку също сключват рамково споразумение за доставките на природен газ от Туркменистан. От своя страна, в Туркменистан са изключително заинтересувани да диверсифицират износа си към нови пазари по света. (Дълго време, Русия изкупува целия добив на природен газ от Туркменистан. По-късно, започва износ на природен газ за Китай. Пак в рамките на усилията на Туркменистан за диверсификация на експорта си се стига до проекта TAPI – проект за газопровод от Туркменистан до Индия, през Афганистан и Пакистан).

Стартовата церемония, даваща формално ход на проекта е проведена на 17 март 2015 година с участието на президента на Азербайджан – Илхам Алиев, президента на Грузия – Георгий Маргвелашвили и президента на Турция – Реджеп Тайип Ердоган на територията на източната турска провинция Карс. [15]

В крайна сметка, през юни 2018 година в компресорно – измервателната станция в Ескишехир, е проведена официална церемония, на която пред очите на президентите на Турция и Азербайджан, е прикачено последното звено към газопровода TANAP. Изграденият участък е излязъл на инвеститорите 8,5 милиарда американски долара или 7,2 милиарда евро. Транс-анадолската част от Южния газов коридор е завършена. [18]

Президентът на Турция – Ердоган, заявява в град Ескишехир по повод проекта „Коприненият път на енергията”:

„Нашата страна сега е на една крачка по-близо до своята визия да стане регионален енергиен хъб, благодарение на TANAP”. [18]

Не по-малко красноречив е представителят за Германия на Турската индустриална и бизнес асоциация – Alper Üçok, който заявява, че TANAP показва, че Турция е ключов партньор в осигуряването на енергийната сигурност на Европейския съюз.

Многозначителен факт е, че на церемонията присъстват освен президента на Азербайджан – Илхан Алиев, също така и тогавашният президент на Украйна – Петро Порошенко и президентът на Сърбия – Александър Вучич. Последното е факт, независимо, че с този проект се заобикаля съюзницата на Сърбия – Русия, а проектът се радва на политическа подкрепа от страна на ЕС и на САЩ.

Присъствието на Петро Порошенко е напълно разбираемо. Тогавашният президент на Украйна (за сегашният не знаем) заявява, че се надява Украйна да получава природен газ чрез TANAP в бъдеще:

„Украйна напълно подкрепя този проект ... Днес, ние се съгласихме, че ще бъдем щастливи да диверсифицираме своите енергийни източници и да получаваме газ по TANAP през териториите на България и Румъния”, заявява Порошенко на официалната церемония. Той отбелязва, че Украйна винаги подкрепя европейските инициативи за диверсификация на енергийните доставки. [19]

Вицепрезидентът на Европейската комисия – Шефкович (Maros Sefcovic), който отговаря за проблемите на Енергийния Съюз, оценява пускането в експлоатация на TANAP, като ключов момент и „километричен камък” в подобряването на европейската енергийна сигурност:

„Като помага да диверсифицираме нашите енергийни доставчици, Южният газов коридор е стратегически важен за енергийната сигурност на ЕС, включително и за най-уязвимите му части, като Югоизточна Европа и южна Италия”, заявява той. [18]

За Транс-Анадолския тръбопровод за природен газ (TANAP) към 2017 година са привлечени като външно финансиране около 2,15 милиарда американски долара, при обща оценка на необходимите инвестиции за него, направена по същото време, в размер на 8,5 милиарда американски долара. Допълнително финансиране от приблизително 1,5 милиарда американски долара е осигурено от Европейската банка за възстановяване и развитие (EBRD) и от Европейската инвестиционна банка (EIB). [16]

Според информация на Анадолската агенция (АА) през 2017 година, когато около 65 на сто от TANAP са били вече изпълнени, международните финансови институции са одобрили три отделни финансови проекта за него.

Общо 800 милиона американски долара са осигурени за изграждането на TANAP чрез финансови споразумения, подписани с Международната банка за възстановяване и развитие, член на групата на Световната банка. Докато 400 милиона долара от споменатото финансиране са предоставени на Турската тръбопроводна и петролна транспортна компания (BOTAŞ), която е един от партньорите по проекта, другите 400 милиона са насочени към South Gas Corridor Inc. (SGC), която е най-големият акционер в проекта.

Допълнително, финансиране от 600 милиона американски долара е било одобрено за нуждите на SGC от Азиатската инфраструктурна инвестиционна банка (Asian Infrastructure Investment Bank - AIIB), основен акционер в която е Китай (седалището на банката е в Пекин) и в която Турция също има забележимо дялово участие.

Агенцията за инвестиционни гаранции MIGA (Multilateral Investment Guarantee Agency), която също е член на групата на Световната банка, осигурява гаранция в размер от 750 милиона американски долара за кредитите, които SGC получава от другите финансови институции.

По този начин, общият обем чуждестранно финансиране, който е бил осигурен за TANAP преди две години, през 2017 година е достигнал 2,15 милиарда американски долара. Около 1 милиард евро са били предоставени от Европейската инвестиционна банка (EIB) на компанията BOTAŞ срещу гаранции, дадени от така наречения “Undersecretariat of the Treasury” на турското Министерство на държавната съкровищница и финансите. [16]

През 2017 година, от когато са цитираните по-горе данни са били завършени около 65 процента от работите по изграждането на TANAP с неговите 1850 километра дължина. Може да се предполага, че някъде към средата на 2018 година по газопровода е започнала доставката на първите количества природен газ за Турция.

По това време, все още не е бил напълно изяснен размерът на финансирането, което Европейската банка за възстановяване и развитие (EBRD) възнамерява да вложи в проекта SGC, но заем от 500 милиона американски долара е бил пред окончателно одобряване. Предполага се, че след окончателното одобряване на заемите от Европейската инвестиционна банка (EIB) и Европейската банка за възстановяване и развитие (EBRD), общият обем на допълнителното външно финансиране за газопровода TANAP, като част от проекта SGC, осигурено по тези канали достига 1,5 милиарда американски долара. По този начин, за TANAP са осигурени заеми с размер от 3,7 милиарда американски долара, при очаквана цена на газопровода по това време от 8,5 милиарда американски долара. [16]

Първоначално за Турция се доставят по 2 милиарда кубически метра природен газ годишно, като доставките нарастват с по 2 милиарда кубически метра всяка година, за да достигнат проектния обем от 6 милиарда кубически метра природен газ годишно.

По принцип, първите доставки на природен газ за Европа по TANAP се очакват през средата на 2020 година. Важната подробност е, че капацитета на газопровода, който в момента е 16 милиарда кубически метра годишно, може да бъде увеличен на 31 милиарда кубически метра годишно в съответствие с разработването на газовите находища на Азербайджан и евентуалното включване на други доставчици, примерно на Туркменистан.

Компанията SGC притежава 58 процентов дял в TANAP, докато турската компания BOTAŞ и „Бритиш Петролеум“ (BP), държат съответно по 30 и 12 на сто от капитала. 51 процента от капитала на компанията SGC e под контрола на азербайджанското Министерство на икономиката, а останалите 49 процента от SGC се контролират от Азербайджанската национална петролна компания SOCAR.

 

Участниците на газовата шахматна дъска – едни много щастливи, други крайно недоволни

Несъмнено, завършването и пускането в експлоатация на втория, най-дълъг и естествено – най-скъп участък от Южния газов коридор (SGC) е огромен успех за Азербайджан. Баку успява да извади на световните пазари ресурсите на своето газово находище „Шах Дениз ІІ“, като газопроводът TANAP го свързва с една от най-динамично развиващите се икономики на света, каквато е турската. Азербайджан на практика вече е прекрачил вратите на Европа – Транс адриатическия тръбопровод (Trans Adriatic Pipeline - TAP) се строи и скоро азербайджанският газ ще бъде на разположение на една от „най-жадните“ за природен газ европейски икономики – италианската.

В Анкара би трябвало също да са изключително щастливи. В рамките на постоянните руски амбиции да прокарат, колкото се може повече газопроводи до Югоизточна Европа и вследствие на усилията на Европейския съюз да диверсифицира доставките за този регион, както и за останалите страни от ЕС, Турция се превърна в кръстопът на газопроводи и в истински газов „хъб“. Доставките на газ за Турция са абсолютно диверсифицирани и гарантирани. Ако към сметката се прибавят и газовите находища в Източното Средиземноморие (които са в шелфа под контрола на Израел, Турция, Кипър и Египет), може да се смята, че по отношение на този енергоносител, турската икономика е една от най-обезпечените в света.

Може да звучи леко невероятно, но повод за празнуване има и Албания. По чисто географски причини, тя се превръща в газов „хъб“ за района на Адриатика – за Италия и за страните от западните Балкани.

Южният газов коридор прави щастливи много страни и разваля настроението на Русия и на „Газпром“. Това е сериозна причина да се замислим, какъв би бил отговорът на Москва на очевидния удар, който й се нанася с изграждането и пускането в експлоатация на два от трите участъка на Южния газов коридор (SGC) – Южно кавказкият тръбопровод (South Caucasus Pipeline - SCP) и Транс-анадолския тръбопровод за природен газ (Trans-Anatolian natural gas pipeline - TANAP). Фактът, че Транс адриатическия тръбопровод (Trans Adriatic Pipeline - TAP) също се изгражда с високи темпове, може само допълнително да мотивира руснаците да мислят, какво да предприемат при новите условия.

Всъщност, ситуацията е ясна. Русия е заобиколена и „байпасирана“ от инженерно съоръжение, което има огромен капацитет. В най-близко време, към страните от ЕС ще потекат 10 милиарда кубически метра природен газ (отделно 6 милиарда отиват за Турция). От тук нататък, участниците в упражнението – Азербайджан, Турция и ЕС и … Албания, трябва да са наясно, че имат да решават ежедневно два проблема – единият е осигуряването на необходимите количества природен газ, а другият – осигуряването на физическата сигурност на съоръжението.

Естествено, от критично значение, какво поведение ще вземе руската страна. В такива случаи, Русия обикновена става хиперактивна и на практика агресивна. Но за това ще стане дума малко по-надолу. Тук ще започнем с това, че все пак, офертите на „Газпром“ и на дъщерните и на сродните му предприятия (руски или с голямо руско участие) ще трябва да придобият някакъв по-лицеприятен вид. Времето на газовия монопол изглежда е минало и руснаците не може да не са наясно с този факт. Особено на фона на урока от газовия конфликт с Туркменистан, който със сигурност ще влезе и в учебниците по геополитика и геоикономика и в читанките по стопанска история.

 

Туркменистанският урок за руската газова дипломация

Урокът, който Русия получи от изключително неразумната си политика по отношение на Туркменистан не може да не е бил анализиран и преосмислен. Фактът, че след откровения саботаж на газопровода, свързващ Туркменистан с Русия през 2009 година и демонстративния отказ на Русия да купува туркменски газ през 2016 година, днес Русия се връща сред купувачите на туркменски газ е показателен.

Преговорният процес започна някъде през есента на 2018 година, като през месец октомври изтече първата информация, че в Москва са „размислили“ по отношение та туркменския природен газ. [23]

В началото на месец юли, 2019 година, възстановяването на газовата търговия между Туркменистан и Русия вече е факт [25]

Едва ли руснаците щяха да са толкова щедри в пазаруването си и да се договорят за закупуването на 5,5 милиарда кубически метра природен газ годишно през следващите пет години, ако не се беше явила конкуренцията на Южния газов коридор. Цената на покупката е държана в строга тайна, но едва ли е в ущърб на туркменската страна. В Ашхабад вероятно са много щастливи от този развой на събитията, защото това е много важно приходно перо в бюджета на средноазиатската република.

Едновременно с това, Туркменистан има много по-голямо присъствие на световния газов пазар. В момента, страната изнася 30 милиарда кубически метра природен газ годишно за Китай.

Историята на присъствието на Туркменистан на световния газов пазар е прекрасна илюстрация на верността на поуките от приказката „Неволята учи“. През 2000 година, Туркменистан изнася между 30 и 40 милиарда кубически метра природен газ за Русия. Всъщност, по това време, несъмнено най-важната страна – купувач на природен газ, с която е свързана газопреносната мрежа на Туркменистан е Русия. За съжаление на туркменските власти обаче, през пролетта на 2009 година настъпва рязко спадане на търсенето на природен газ в Европа, поради започналата финансово – икономическа криза. Като допълнително неблагоприятен фактор (за туркменския износ) се явяват и нетипично високите температури в началото на 2009 година в Европа и в Русия. Това довежда до рязкото спадане на търсенето на природен газ.

Руската страна рязко намалява черпенето на природен газ от газопровода, свързващ я с Туркменистан, БЕЗ да предупреди туркменската страна. Туркменистан продължава да подава газ с дотогавашния дебит. Това довежда до взрив и скъсване на газопровода на 9 април 2009 година. [8]

Руската страна обявява аварията за технически инцидент, докато туркмените имат сериозни основания да смятат, че факта, че руснаците не са подали информация за рязкото намаляване на черпенето на природен газ от тръбопровода не е „руско нехайство“, а съвсем преднамерено действие. Туркменското външно министерство, нарича действията на руската страна „безразсъдни и безотговорни“, но подозренията им отиват и по-нататък. [8]

Действително, аварията е изключително удобна за Москва, защото вместо да обезщетява Туркменистан с неустойки за рязко намалени заявки на природен газ, руснаците третират станалото като „форсмажорни обстоятелства“ и не се чувстват длъжни да обезщетяват средноазиатските си партньори.

Вбесени от поведението на руските си партньори, властите в Туркменистан незабавно се захващат да търсят алтернатива на руския си клиент. Търсенията на Ашхабад, разбира се не са на „голо поле“. Още през месец януари 2008 година, заместник изпълнителния директор на департамента за тръбопроводите и доставките на природен газ на китайската компания “Petro China”, потвърждава публично, че Китай и Туркменистан са успели да се споразумеят за цената на доставките на туркменски природен газ по планирания Централно азиатски газопровод (Central Asia Gas Pipeline).

Изявлението на китайския мениджър е огласено на 21 януари 2018 година от китайското издание “China Securities Journal”, което се издържа от официалната информационна агенция на Пекин – „Синхуа“. Съобщението за договорката идва шест месеца, след като Китайската национална петролна корпорация е заявила желанието си да закупува от Туркменистан 30 милиарда кубически метра природен газ годишно в рамките на период от 30 години. [4]

На 9 април 2008 година, президентът на Туркменистан – Гурбангули Бердимухамедов се среща с Комисаря по външните взаимоотношения на Европейския съюз – Бенита Фереро – Валднер в Ашхабад. Двете страни се договарят за доставките на 10 милиарда кубически метра природен газ за ЕС през 2009 година. [6]

Предполага се, че дори само „изневярата“ с китайците е била достатъчна мотивация за руснаците да започнат описаната по-горе наказателна акция с рязкото намаляване на вноса на туркменски природен газ (под благовидното обяснение на „форсмажорните обстоятелства“ около аварията на газопровода). Но известно е, че ревността е силно разрушително чувство и историята не помни да е донесла щастие на някого. Така е и в случая с руско – туркменските отношения.

Следващата практическа стъпка на туркмените е подписването на споразумение с германската енергийна компания RWE, което дава на компанията правото да търси и да добива енергийни източници в шелфа на Каспийско море. Сделката е подписана на 18 април 2019 година, като започват и преговори за доставка на туркменски газ за европейските страни. [8]

Руснаците са буквално вбесени, макар че се смята, че туркменските власти са потърсили партньорството на германска компания, именно защото Москва се отнася с по-голяма търпимост към германците, отколкото към останалите западни компании, навлизащи на територии, които Русия смята за свои „ловни полета“. Сметката на туркмените обаче е твърде оптимистична в този случай. Реакцията е много остра и това не е случайно. RWE е енергиен гигант и освен това е акционер в тогава актуалният проект за газопровода NABUCCO, който също беше в списъка на нежеланите за „Газпром“ явления.

В цяла Европа приемат, че сделката с RWE е „отваряне“ на крайно изолирания Туркменистан към Запада. Европейският съюз побързва да нормализира отношенията си с Туркменистан, скоро след сключването на сделката с RWE. Американците приветстват европейското партньорство с Ашхабад и открито насърчават диверсификацията на туркменския газов експорт.

Разбира се, по онова време, когато световната криза свирепстваше, подобни мащабни инфраструктурни проекти изглеждат повече от съмнителни, но руската реакция е изключително остра. Веднага след сключването на сделката с RWE, Москва заплашва да оттегли своята военна поддръжка за Туркменистан, на първо място доставките си на оръжие за Ашхабад. Плъзват слухове за движение на руски войски към границите на Туркменистан. [8]

В Туркменистан изпитват особен страх от нарастването на силата и на регионалната значимост на съседен Узбекистан и смятат, че без руската военна помощ (особено доставките на оръжие), балансът на силите в Средна Азия може да бъде рязко нарушен в полза на конкурентите на Ашхабад. Само година преди това, Туркменистан е направил първата си сериозна покупка на военна техника за цяло десетилетие, за да покаже на съседите си, че не „село без кучета“.

Безпокойствата на Туркменистан във връзка със съседен Узбекистан, почиват поне на две сюжетни линии. Едната е съмнението, че нямащият излаз на море Узбекистан иска да излезе по някакъв начин на Каспийско море и това е най-лесно да стане през територията на Туркменистан. Покойният някогашен абсолютен лидер на Туркменистан – Ниязов, известен като „Туркменбаши“, неколкократно беше обвинявал Узбекистан в опити да го убият и да свалят режима му.

По-сериозната заплаха обаче идва от факта, че в Туркменистан има голям дял на узбекското население – приблизително 400 000 души или около 12 на сто от населението на Туркменистан. В Ашхабад се съмняват в лоялността на това население и смятат, че узбекските власти могат да го използват, за да предизвикват вътрешен безпорядък и смутове в страната.

Отделен въпрос е, че обективно Узбекистан е центърът на „централно азиатският джихадизъм“, колкото и относително да е това понятие. В Туркменистан не желаят по никакъв начин конфликтът на режима в Узбекистан с ислямистите да се прехвърли на тяхна територия, още повече, че имат сроден проблем с възможността бойните действия от Афганистан да се прехвърлят на туркменска територия.

Политическите наблюдатели веднага отбелязват, че съобщенията за започналото въоръжаване на Туркменистан се съпровожда и от преселване на населението от границата с Узбекистан в други региони на страната. Това разбира се, се очаква не само да изолира етническите узбеки в Туркменистан, но и да направи живота им много труден.

От Русия са закупени шест ракетни системи за залпов огън „Смерч“, за около 70 милиона долара. Информацията е на осведомения вестник „Коммерсантъ“ от 24 юни 2008 година. Съобщението светкавично е разпространено и коментирано на дълго и на широко от специализираните в областта на сигурността медии. [7]

Затова, когато Русия заплашва, че ще спре военното си сътрудничество н Туркменистан, в Ашхабад веднага предприемат мерки за успокояването на Москва. Започват преговори за продажба на Русия на собствеността на газопроводите от Туркменистан за Иран. На пръв поглед, изглежда, че Русия успешно ще се възползва от страховете (които наблюдателите наричат направо „параноя“) на Туркменистан от ненадеждните му съседи и особено от Узбекистан.

Сделката, за която се водят преговори през 2009 година е трябвало да осигури на Русия собствеността на два големи тръбопровода, отиващи в Иран, единия от които стига и до арменска територия. Туркменистан се опитва да балансира между желанието си да диверсифицира износа си на газ и необходимостта да не губи Москва като партньор във военното сътрудничество. Оказва се обаче, че в Русия не толерират подобен баланс. [8]

На Ашхабад не остана нищо друго, освен да търси отчаяно нови купувачи. Такива бяха намерени на първо място в лицето на Китай. През декември 2009 година (в периода 12 – 14 декември), президентът на Китай – Ху Дзин Тао посещава Казахстан и Туркменистан. Кулминацията на неговото посещение е церемонията по откриването на Централно азиатския тръбопровод за природен газ (Central Asia Natural Gas Pipeline). Съоръжението с дължина 4350 мили, с трасе преминаващо през Туркменистан, Узбекистан, Казахстан и Китай, е планирано да започне още през 2010 година да доставя природен газ, като капацитетът на газопровода да е 13 милиарда кубически метра природен газ през 2010 година и да достигне до 30 милиарда кубически метра през 2012 – 2013. [11]

Анализаторите веднага отбелязват, че този газопровод помага на Китай в постигане на две от целите на националната му енергийна стратегия:

Да се осигуряват доставки на чуждестранен природен газ, които да отговарят на нарастващите нужди на страната;

Да се осигурява внос на природен газ чрез многобройни сухоземни маршрути, така че страната да не зависи изцяло от вноса на втечнен природен газ (LNG) по море, който е уязвим от външни намеси.

Въпреки, че дори с притока на газ от този газопровод, не се е очаквало Китай да покрие дори 10 на сто от енергийните си нужди с природен газ до 2020 година, появата на това съоръжение е от голяма важност. То е инфраструктурна връзка между китай и Централна Азия, с която Пекин засилва влиянието си в региона. Наблюдателите смятат, че това е ясен сигнал за Русия, че китайските инвестиции могат да се противопоставят на руското присъствие в региона.

Central Asia China pipeline

 

Разбира се, руската доминация си остава реалност в Централна Азия и китайците са наясно с това, но ходът е успешен. Централно азиатския тръбопровод за природен газ (Central Asia Natural Gas Pipeline) не се превръща в незабавен повод за конфронтация между Русия и Китай, но „бъдещето е пред тях“. От „Stratfor“ дори се шегуват, че „един ден, Китай може да опита, какво означава да получаваш газ по газопровод, контролиран от Русия“. [11]

Китайците обаче нямат никакво намерение да стават жертва на ничие изнудване. Те работят изключително последователно за диверсифицирането на източниците си на снабдяване с енергоносители и едновременно с това систематично засилват връзките си с преките си доставчици, независимо от това, кой се смята за техен „сюзерен“.

Остава загадка, как става така, че когато през 2009 година, Русия започва на практика търговска война с Туркмения, изцяло в духа на така наречената „глобална хиперконкуренция“, която допуска използването на изключително брутални и дори на терористични средства за постигане на конкурентно превъзходство, никой не обръща внимание на значителната подготвителна работа, която е била извършена за достигането на алтернативни купувачи от страна на Туркменистан. Става дума за подценяване с ужасни последици за руснаците.

Първоначалното предложение за газопровод между Централна Азия и Китай е представено като проект за газопровод, свързващ Казахстан с Китай, който да се движи успоредно на Казахстанско – китайския петролопровод. През месец юни 2003 година, по време на посещението на президента на Китай - Ху Дзин Тао в Казахстан, са подписани споразумения за даване ход на проекта. В съответствие с тези споразумения, казахстанската държавна компания „KazMunayGas“ (KMG) и „PetroChina“ (дъщерна компания на Китайската национална петролна корпорация - CNPC, която се листва на борсите в Хонгконг и в Ню Йорк и е вторият по големина производител на петрол в Китай), започват проучвателните работи по проекта. В същото време, Китай интензивно преговаря и с останалите средно азиатски страни.

На 3 април 2006 година, Китай и Туркменистан подписват рамково споразумение за изграждане на газопровод и за дългосрочни доставки на газ. Споразумението е подписано по време на посещение на тогавашния авторитарен лидер на Туркменистан – Сапармурат Ниязов в Китай. Новината е посрещната с огромен скептицизъм, като се излагат всякакви съображения за несъстоятелността на проекта. [1]

Изглежда, че и руснаците са направили подобна оценка и не обръщат внимание на ставащото. Но през юни 2007 година, новият президент на Туркменистан – Гурбангулъ Бердимухамедов, подписва споразумение за ускоряване на изпълнението на проекта за газопроводна връзка между Туркменистан и Китай. (Съобщението е на BBC от 26 юли 2007 [2]).

Междувременно, на 30 април 2007 година, Узбекистан и Китай са подписали споразумение за изграждането и експлоатацията на узбекистанския участък от газопровода. През юли 2007 година, вече е обявено формално от страна на „KazMunayGas“ (KMG), че Туркменистан се присъединява към първоначалния Казахстанско – Китайски проект за газопровод. На 8 ноември 2007 година, казахстанската петролна компания „KazMunayGas“ (KMG), подписва споразумение с Китайската национална петролна корпорация за принципите на които ще се подчинява бъдещата работа по газопровода. [3]

Строителството на туркменистанския участък на газопровода, започва с ударни темпове още на 30 август 2007 година – буквално дни след като „KazMunayGas“ (KMG) оповестява, че Туркменистан се присъединява към проекта. Туркменистанския участък е дълъг 188 километра, като по ирония на съдбата той е изпълняван от … дъщерната компания на „Газпром“ – „Стройтрансгаз“. [5]

Строителството на узбекският участък започва на 30 юни 2008 година. От своя страна, строителството на казахският участък започва на 9 юли 2008 година. На 10 юли 2009 година, вече е съобщено, че строителството на казахската част от газопровода приключва. По същото време е обявено, че узбекският участък ще бъде приключен през месец декември 2009 година, както и става в действителност. [9]

Както вече беше споменато, казахският участък на газопровода е открит на 12 декември 2009 година, по време на посещението на китайския президент Ху Дзин Тао в Казахстан. [10]

Целият газопровод е открит на 14 декември 2009 година, на церемония в Саман-Депе, по време на посещението на Ху Дзин Тао в Туркменистан. Присъстват лидерите на Туркменистан, Узбекистан и Казахстан. [12]

Няма и месец по-късно, последва церемонията по откриването на газопровод за природен газ между Туркменистан и Иран. Това става на 6 януари 2010 година, в югоизточен Туркменистан. Присъстват президентите на Туркменистан и на Иран – Гурбангулъ Бердимухамедов и Махмуд Ахмадинеджад. Наблюдателите са сюрпризирани и от неочакваното присъствие на министъра на енергетиката на Турция – Танер Йълдъз. Оказва се, че той е бил поканен от президента Бердимухамедов и е имал срещи и с двамата държавни глави – на Туркменистан и Иран, предишният ден. [13]

Откритият през януари 2010 година газопровод е втората енергийна връзка между Туркменистан и Иран. С неговото използване, Ашхабад успява да създаде условия за увеличаване на износа на природен газ за Иран на 12 милиарда кубически метра през 2010 година и на 18-20 милиарда кубически метра през 2011 година. Туркменистан продължава да осъществява стратегията си на ускорена диверсификация на износа на природен газ.

Всъщност, Туркменистан притежава едни от най-големите запаси от природен газ в световен мащаб. През април 2010 година, добивният й капацитет е оценяван на около 75 милиарда кубически метра годишно. Населението на Туркменистан е 5 милиона души, а индустрията в страната е с твърде ниско енергийно потребление. В крайна сметка, експертите смятат, че Туркменистан е имал още през 2009 година експортен капацитет от около 54 милиарда кубически метра природен газ, което го нарежда сред световните лидери. [14]

Ходът на Москва да провокира аварията на газопровода с Туркменистан е типичен пример, когато стратегически ресурси се похабяват за да се постигне относително дребна тактическа цел. Аварията от 2009 година буквално затваря голяма част от добива на енергоносители в Туркменистан. Спира добива от повече от 200 кладенеца – просто няма къде да се дява добиваният природен газ. Отваря се дефицит, който клони към 48 милиона кубически метра природен газ, колкото е купувала Русия преди аварията. За Ашхабад това са около 1 милиард долара месечно пропуснати приходи. [14]

Така Туркменистан е принуден почти насила от руската страна, да развие проекти за алтернативен износ по най-бързия начин. За късмет на туркмените, както се видя по-горе, над тези проекти се е работело и преди конфликтът с Русия, но с недостатъчно усърдие и ентусиазъм. След кризата, предизвикана от руската диверсия през 2009 година, Ашхабад просто надминава себе си и успява да си намери нови клиенти. Но дори след големия успех със свързването с Китай, износът на туркменски природен газ се върти около 50 на сто от реалния експортен капацитет на страната.

Така се стига до обръщането на погледа на туркменските власти към Европа и към идеята за сътрудничество с Азербайджан и Турция за износ на природен газ през изградената от тях инфраструктура в рамките на Южния газов коридор (SGC). За руската газова дипломация, подобен сценарий е истинско Ватерлоо и Москва се хвърля да преразглежда и пренарежда отношенията си с Туркменистан. Ашхабад е издържал след десет години на блокада и натиск и намаляване на износа за Русия от повече от 40 милиарда кубически метра през 2008 до по-малко от 3 милиарда през 2015 година, за да спрат съвсем през 2016 година. През 2017 година, чуждестранните наблюдатели окачествяват положението в което е Туркменистан на „тиха обсада“. [17]

Възможността, Туркменистан да се сдружи с Азербайджан и Турция и да излезе на европейския газов пазар ужасява Москва. Руснаците се хвърлят в две посоки. Едната е неочакваното форсиране на продължилите повече от 20 години преговори за уреждане на статута на Каспийско море. На 12 август 2018 година, в казахстанския град Актау е подписана конвенция за Каспийско море. Конвенцията е подписана от лидерите на Азербайджан, Иран, Казахстан, Русия и Туркменистан. [20]

Важният резултат от подписването на конвенцията е, че на Каспийско море е дадена правна класификация като на море, а не на езеро. Това означава, че всяка от държавите с излаз на него ще контролира 15 морски мили от водното пространство, измервано от брега за добив на минерални суровини и 25 мили от брега за риболов. Останалата част от Каспийско море се обявява за неутрално морско пространство за общо ползуване.

Конвенцията дава и важни решения в областта на сигурността. Тя съдържа договореност, че военни кораби на държави, които нямат излаз на Каспийско море няма да се допускат в него. [22]

Всъщност, главната полза, която Русия търси с активността си около Каспийската конвенция е да намери правни аргументи срещу евентуалното построяване на транскаспийски газопровод между Туркменистан и Азербайджан. Такива тя няма, но все пак многобройните неясноти около конвенцията, дават възможност на руската дипломация да маневрира и да опонира на подобно развитие на събитията.

Другата посока на руската активност е усилване на контактите между Москва и Ашхабад. Лидерът на Туркменистан е поканен на гости при Владимир Путин, буквално три дни след подписването на Каспийската конвенция. [21] Смята се, че на тази среща от руска страна е поставен въпросът за възобновяването на газовата търговия между двете страни.

През октомври 2018 година, тези намерения стават вече съвсем публично известни. [23] На 5 юли 2019 година, възобновяването на доставките на газ от Туркменистан за Русия става факт. Руснаците се връщат там, откъдето са започнали. Десет годишната газова война довежда инициаторите й там от където са я започнали. Междувременно те са понесли реални загуби, най-вече поради факта, че на пазари, на които са имали монополно положение, вече са се настанили всички възможни конкуренти.

 

Какво следва ?

Ние няма от къде да знаем, какви поуки са си извадили в Москва от „Туркменистанския урок“. Беше вече посочено, че от една страна, „Газпром“ и стоящата зад него руска държава очевидно ще потърсят някои по-лицеприятни начини на поведение на газовите пазари, след „Туркменистанския урок“ и след триумфалното навлизане на Южния газов коридор (SGC) на европейския континент.

Признак за това са и последните търговски сондажи, направени от руснаците след изборите в Украйна. Заговори се за краткосрочно споразумение за транзит на руски газ през Украйна. Някои наблюдатели нарекоха тези „опопвания“ на обстановката „разузнаване с бой“, но очевидно е, че руската страна е принудена поне в някаква степен да отчита, че вече се намира не в някогашното си положение на безгрижие и комфорт, а в изключително остра конкурентна среда.

Едновременно с това, не можем да бъдем наивни и да не си даваме сметка, че точно нововъзникналата конкурентна среда не просто ще „изкушава“, а ще тласка велика сила като Русия, да търси реванш със средствата на „глобалната хиперконкуренция“.

Емпирично потвърден факт е, че при наличие на различни противоречия в някакви общества, на някакви територии, преминаването през тях на линейни обекти на стратегическата инфраструктура, обикновено води до рязко обостряне на съществувалите до момента противоречия и до избухване на открити конфликти.

В това отношение, изключително показателен е опитът на Мианмар (Бирма) със съществуващите там етнически противоречия и с конфликтите, избухнали след построяването на паралелни газопровод и нефтопровод, свързващи пристанище на брега на Бенгалския залив на Индийския океан с китайската газопреносна мрежа и с нефтопроводите в Южен Китай. Този случай е изключително илюстративен и затова ще бъде разгледан в продължението на този анализ.

Тук ще се ограничим да отбележим, че по цялата дължина на Южния газов коридор има държави и региони, където има наследени от миналото етнически напрежения и конфликти, „замразени конфликти“ и обявили независимостта си но непризнати от почти никого (Абхазия и Южна Осетия в Грузия) или изобщо от никого (какъвто е случаят с „независимостта“ на Нагорни Карабах – самообявилата се Република Арцах в Азербайджан).

В следващата част на анализа ще проследим съществуващите рискове и възможните заплахи по трасето на трите участъка на Южния газов коридор.

 

Използвани източници:

[1] Kimmge, Daniel, Centrak Asia: Turkmenistan – China Pipeline Project has Far – Reaching Implications, Radio Free Europe, Radio Liberty, April 10, 2006, 08:38 GMT, https://www.rferl.org/a/1067535.html

[2] Analysis: Turkmen Gas Deal Extends Chinese Influence, BBC Monitoring Central Asia. Downstream Today, 26 July 2007

[3] Golovnina, Maria, Kazakhstan, China agree to press ahead with pipeline, Reuters, Oil Report, November 8, 2007, 6:06 PM, https://uk.reuters.com/article/kazakhstan-china-pipeline/kazakhstan-china-agree-to-press-ahead-with-pipeline-idUKL0888292120071108

[4] China, Turkmenistan: Natural Gas and Regional Geopolitics, Stratfor, Assessments, January 22, 2008, 20:14 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/china-turkmenistan-natural-gas-and-regional-geopolitics

[5] Gurt, Marat, Russian company wins Turkmen China pipeline tender, Reuters, Oil Report, February 19, 2008, 6:35 AM, https://uk.reuters.com/article/turkmenistan-china/russian-company-wins-turkmen-china-pipeline-tender-idUKL194546920080219

[6] Turkmenistan: Natural Gas and the European Union, Stratfor, Assessments, April 16, 2008, 22:10 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/turkmenistan-natural-gas-and-european-union

[7] Turkmenistan: beefing up its Arsenal, Stratfor, Assessments, June 24, 2008, 20:29 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/turkmenistan-beefing-its-arsenal

[8] Turkmenistan: Tense relations With Russia, Stratfor, April 28, 2009, 16:17 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/turkmenistan-tense-relations-russia

[9] Kazakhstan: Workers Complete Section of Turkmenistan – China Pipeline, EURASIANET.org, July 10, 2009, https://web.archive.org/web/20090715061504/http://www.eurasianet.org/departments/news/articles/eav071009a.shtml

[10] Nurshaeva, Raushan and Shamil Zhumatov, China’s Hu boosts energy ties with Central Asia, Reuters, December 12, 2009, 11:59 AM, https://uk.reuters.com/article/china-kazakhstan/update-3-chinas-hu-boosts-energy-ties-with-central-asia-idUKGEE5BB01D20091212?sp=true

[11] China: A Strategic Pipeline to Central Asia, Stratfor, Assessments, December 14, 2009, 23:04 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/china-strategic-pipeline-central-asia

[12] Gurt, Marat, China extends influence into C. Asia with pipeline, Reuters, Oil Report, December 14, 2009, 8:18 AM, https://uk.reuters.com/article/china-pipeline/china-extends-influence-into-c-asia-with-pipeline-idUKSGE5BD0BQ20091214?sp=true

[13] Turkmenistan, Iran, Turkey: A New Phase in Energy Competition?, Assessments, January 6, 2010, 19:41 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/turkmenistan-iran-turkey-new-phase-energy-competition

[14] Turkmenistan: Desperate for a Gas Market, Stratfor, Assessments, April 29, 2010, 09:57 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/turkmenistan-desperate-gas-market

[15] Foundation laid for pipe to carry Azeri gas to EU, Hürriyet Daily News, March 17, 2015, 14:12:00, http://www.hurriyetdailynews.com/foundation-laid-for-pipe-to-carry-azeri-gas-to-eu---79790

[16] $ 2.15 billion in external finance secured for TANAP, Daily Sabah, Anadolu Agency, Ankara, 14.02.2017, 21:03, https://www.dailysabah.com/energy/2017/02/15/215-billion-in-external-finance-secured-for-tanap

[17] A Quiet Siege of Turkmenistan, Stratfor, Assessments, February 9, 2017, 09:30 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/quiet-siege-turkmenistan

[18] Turkey opens TANAP pipeline that will bring Azeri gas to Europe, DW, 12. 06. 2018, https://www.dw.com/en/turkey-opens-tanap-pipeline-that-will-bring-azeri-gas-to-europe/a-44192422

[19] Ukraine hopes to receive gas via TANAP in future – Poroshenko, 12.06.2018, 19:20, https://en.interfax.com.ua/news/economic/511588.html

[20] Russia: Caspian Sea Convention Signed, Stratfor, Situation Report, August 13, 2018, 20:07 GMT, https://worldview.stratfor.com/situation-report/russia-caspian-sea-convention-signed

[21] Russia: President Hosts Turkmen Counterpart, Stratfor, Situation Report, August 15, 2018, 18:19 GMT, https://worldview.stratfor.com/situation-report/russia-president-hosts-turkmen-counterpart

[22] What Does the New Caspian Sea Agreement Mean for the Energy Market ?, Stratfor, Assessments, August 17, 2018, 09:00 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/what-does-new-caspian-sea-agreement-mean-energy-market

[23] Turkmenistan: Russia to Resume Natural Gas Imports, Stratfor, Situation Report, October 10, 2018, 14:56 GMT, https://worldview.stratfor.com/situation-report/turkmenistan-russia-resume-natural-gas-imports

[24] Azerbaijan, Turkey: Trans-Anatolian Pipeline Ready to Begin Operations, Stratfor, Situation Report, July 2, 2019, 20:29 GMT, https://www.stratfor.com/situation-report/azerbaijan-turkey-trans-anatolian-pipeline-ready-begin-operations

[25] Gazprom reaches Purchasing Agreement for Natural Gas Imports, Stratfor, Situation Report, July 5, 2019, 14:25 GMT, https://worldview.stratfor.com/situation-report/russia-turkmenistan-gazprom-reaches-purchasing-agreement-natural-gas-imports 

Южен газов коридор TAP TANAP SCP Schah Denis

Публикувана в Гледища

На 20 януари 2019 година се навършват 29 години от едно от най-големите престъпления на съветския политически елит и на въоръжените сили на СССР, спрямо собствения им народ. Събитията от нощта на 20 януари 1990 година напълно основателно са известни в най-новата история като „Черният януари“ или като „Кървавият януари“. Станалото в Баку е много важен епизод не само от азербайджанската история, но и от световната. Освен че бележи един от върховете на безотговорно и безжалостно насилие над невъоръжено население в Съветския съюз, „Черният януари“ е и един от „реперите“, от историческите ориентири, които бележат разпадането на СССР. Насилието от нощта на 20 януари 1990 година е момент, от който вече няма връщане назад, “point of no return”.

 

Смазването на съвсем неопитната, слабо организирана и едва излизаща на историческата сцена политическа опозиция в столицата на Азербайджан, спада към така наречените „асиметрични действия“. Тя е свръх реакция на действия, които са вбесили централната власт, но не са свъразни с насилнически действия срещу нея. Съветската власт и съветската военщина са едновременно възмутени и силно уплашени от рязкото надигане на националното движение в Азербайджан.

 

Независимо, че до този момент „неформалите“ в Азербайджан не са влезли в конфронтация с централната власт в Москва, съветските власти се нахвърлят върху тях и целокупното гражданство на Баку с огромна ненавист и бруталност. Няма да пишем, че извършеното от съветските въоръжени сили в Баку е „безпрецедентно“, защото както ще се види по-нататък, прецеденти има. При това, прецеденти от които струят кръв и безскрупулност.

 

В Баку загиват повече от сто мирни жители. Безстрастната статистика ще запише най-различни факти, които изцяло ще опровергаят официалните версии за случилото се. Министърът на отбраната на СССР Дмитрий Язов, който по-късно ще завърши безславно кариерата си, като един от неуспелите превратаджии от така наречения „Държавен комитет по извънредното положение (ГКЧП)“ ще заяви, че срещу нахлулите в Баку съветски войски са стояли 40 хиляди азербайджански бойци, привърженици на Народния фронт на Азербайджан, които са били въоръжени с автоматично оръжие.

 

За негово нещастие, журналистите от всички съветски средства за масова информация, които са в Баку по време на щурма на Съветската армия, свидетелстват, че азербайджанците почти не са били въоръжени. В крайна сметка от населението са конфискувани едва 84 ствола огнестрелни оръжия, които са ловни, преправяни и най-вече … самоделни. [28]

 

По повод масовите граждански протести в Баку, кореспондентът на флагмана на перестройката, вестник „Литературная газета“ пише:

„Армията отговори. Тя отговори повсеместно, макар и в огромната си част неадекватно“. [24]

 

Нахлуването на Съветската армия в Баку отговаря на стандартите за превземане на вражески град, а не за „умиротворяване“ на собствен. Самият министър Язов е заплашил своите подчинени, че „ще видят чудо“, ако не „превземат града“. Някои военни командири са силно изненадани от подобна лексика. От нея се вижда, че министърът на отбраната смята, че столицата на Азербайджанската ССР е в ръцете на някакъв враг.

 

Това разбиране и настроение се пренася и върху личния състав. Войниците разглеждат мирното население като противник и стрелят с автомати и картечници по минувачите. [10] Още тогава излиза на яве един парадоксален факт, който показва, че стрелбата в повечето случаи е хаотична и с цел да тероризира населението като цяло, а не да се „респектират протестиращите“ - никой от организаторите на пикетите и барикадите в Баку, които разбира се са на първата линия, не загива. [24]

 

В момента на обявяването на извънредно положение в Баку е установено, че само 42 души от убитите са били на барикадите и пикетите. Още девет души са били убити, докато са оказвали помощ на ранени след разкъсването на барикадите от танковете и бронетранспортьорите. [5]

 

Жителите на Баку са в шок, защото военните от Съветската армия стрелят без колебание по линейките, които летят из града, опитвайки се да откарат ранените в болниците. Още по-шокиращо обаче е, че армията стреля и по служителите на местната милиция. [11]

 

Между различните автори – очевидци на събитията има забележително единодушие по отношение на изключителната жестокост, проявена към жителите на Баку. Тук свидетелствата съвпадат, независимо от къде идват и кого представляват очевидците. Един от най-добросъвестните изследователи на Закавказието - Томас де Ваал, към когото се отнасят с еднакво уважение азербайджанци, арменци и руснаци, пише:

„Танковете пропълзяха през барикадите, мачкайки по пътя си автомобили и даже линейките на Бърза помощ.“ По думите на очевидци, войниците са стреляли по бягащите хора и са доубивали ранените. Автобус с мирни жители е бил обстрелян и много от пътниците, в това число и едно четиринадесет годишно момиче загиват.“ [7]

 

Има и други подобни свидетелства:

„Бойните машини газеха всякакъв автотранспорт, който им се изпречеше на пътя, без значение кой е в него. Така например на Тбилиския проспект беше обстрелян лек автомобил. Един от танковете зави рязко и го смачка. Едно 13 годишно момче, което беше между пътниците, изскочи от колата и се опита да се скрие на безопасно място, но беше убито с изстрел в гърба.“ [11]

 

Дмитрий Фурман и Али Абасов пишат:

„Въвеждането на войските [в Баку] се съпровождаше с крайна жестокост – стреляха по всяка движеща се цел и просто по тъмните преки улици и по прозорците на къщите. При обявяването на извънредното положение вече бяха убити 82 души, преобладаващата част от които нямаха никакво отношение към пикетите. След това загинаха още 21 души. От 82 трупа на загинали от огнестрелно оръжие, на 44 души входните отверстия на раните бяха откъм гърба. Имаше и убити с удари с щик в гърба.“ [21]

 

Очевидците смятат и свидетелстват, че армията се е опитала да прикрие извършените жестокости:

„От многочислените показания на свидетелите се вижда, че военните са се опитвали да скрият следите от извършените деяния, като са извозвали от мястото на събитието обезобразените, размазани от военната техника трупове и отделни части от тела.“ [11]

 

В крайна сметка, оказва се невъзможно да се скрие грозната истина. Очевидецът Юсиф Аллахверди оглу Садъгов (Юсиф Аллахверди оглы Садыгов) разказва, че от един от убитите граждани е била открита само дясната ръка и тя е била погребана на гробището.

 

Всъщност, какво и защо се случва в Баку на 20 януари 1990 година?

От къде идват тази ярост и нечовешка злоба, с които валякът на военната машина е хвърлен върху столицата на Азербайджан? Отговорът е, че тези трагични събития имат и „общосъюзен“ и регионален контекст. Зверските изстъпления на съветския генералитет и партийните лидери са провокирани, както от събития в Азербайджан, така и от общата картина на раздиращия се от проблеми и противоречия Съветски съюз.

 

Всеки социолог ще ви каже, че така наречената „корелационна теория“ може да установи по безспорен начин връзката между две събития, но съвсем не е задължително да се установи кое е причина и кое е следствие. По подобен начин, в периода 1985 – 1990 година, е трудно да се каже дали възхода на националните движения в Съветския съюз е предизвикал неговото разпадане, или безкрайното задълбочаване на социалните проблеми в СССР е генерирало изригване на националистическа енергия в отделните републики от „периферията“.

 

На всичкото отгоре, в повечето случаи, националните проблеми и социалните неблагополучия влизат в „синергична връзка“ и взаимно усилват въздействието си допълнително.

 

СССР излиза от така наречената „пятилетка пышных похорон“ („петилетката на пищните погребения“), през която са си отишли трима генерални секретари на КПСС – Леонид Брежнев, Юрий Андропов и Константин Черненко, силно отслабен. Аномията в държавата, разкъсването на социалната тъкан, огромното разминаване между пропаганда и реалност, загубата на икономическото и военното съревнование със Запада, принуждават новия генерален секретар – Михаил Сергеевич Горбачов да обяви нов курс – така наречената „перестройка“.

 

Когато се говори за „перестройката“, хората обикновено я свързват с прокламираната „гласност“ – един вид свеждат „перестройката“ до правото да се говори (или да се дърдори) свободно. Много малко хора обаче си спомнят, че в рамките на перестройката е обявена една изключително важна цел – изграждането на правова държава. Както впоследствие се вижда да се изгради правова държава върху тоталитарна основа е невъзможно, а за демократизацията на режима, времето така и не достига.

 

Но твърде много хора взимат напълно на сериозно заявеното на най-високо партийно и държавно равнище и започват да поставят въпроса за законността на едно или друго действие и да се противопоставят на произвола на властите – най-вече на произвола на партийния елит. От тук до серията верижни конфликти, които ще последват, крачката е само една. Противенето на произвола в съчетание с огромните социални проблеми и етническите и междунационални конфликти, изгражда „стратегическия триъгълник“, който ще генерира поредица от трагедии в годините на залеза на СССР.

 

В случая с Азербайджан и с трагедията в Баку от януари 1990 година, не може да не се подчертае дебело, че възходът на националното движение в страната е катализиран много сериозно от конфликта в Нагорни Карабах, където арменските сепаратисти поискват отделянето на Нагорно Карабахската автономна област (НКАО) от Азербайджанската ССР и присъединяването и към Арменската ССР. Започва обединително движение, известно с арменското си название „Миацум“. Градусът на напрежението нараства с всяка група азербайджански бежанци, пристигащи от Нагорни Карабах. Така се стига до създаването на „Народния фронт на Азербайджан“, а впоследствие до разделянето му на радикално и умерено крило.

 

Партийният елит в „Центъра“, към който можем спокойно да отнесем и върхушката на военната каста е изключително притеснен от явленията, изграждащи трите страни на „стратегическия триъгълник“. И така, след „Новочеркаския разстрел“ от 1-2 юли 1962 година, когато в град Новочеркаск (Ростовска област на РСФСР) при разгонване на демонстрация на стачкуващи работници от Новочеркаския завод за електрически локомотиви (Новочеркасский электровозосроительный завод – НЭВЗ) са убити не по-малко от 26 души и са ранени 87 души, в края на двадесетия век, СССР се сблъсква с истинска вълна от конфликти по периферията, които централната власт, службите за сигурност и особено военните потушават с изключителна жестокост.

 

Ледът се пука, господа съдебни заседатели …

Някой може да оспори уместността на използването на култовата реплика на Остап Бендер за заглавие на раздел, в който ще се говори за трагедии с човешки жертви. Уместността на фразата е в това, че популярният български превод на руското „лед тронулся“ - „ледът се пука“, не е съвсем прецизнен. В оригиналния текст се има предвид, че „ледът тръгна“, започнал е ледоходът на топящия се лед.

 

И наистина, много скоро след идването си на власт, Михаил Горбачов ще трябва да се изправи очи в очи със суровата истина – авторитетът на властта лети надолу и е в състояние на свободно падане. Младото поколение, особено в „периферията”, открито предизвиква централната власт. Ледовете са тръгнали, политическият ледоход е започнал. Но в Съветския съюз на този, който се противопоставя на властта, обикновено му пускат кръв. При това - съвсем не с лечебна цел. „Ледът е тръгнал, но силовите фактори ще го оцветят в червено“. …

 

Декемврийските събития в Казахската ССР през 1986 г.

С известна условност може да се приеме, че поредицата от кървави сътресения в съветската империя започва от Казахската ССР с така наречените „Декемврийски събития“ от 1986 година.

 

Декемврийските събития в Алма – Ата, известни още като „Желтоксан” (названието идва от казахското „Желтоксан котерилиси” – Декемврийско въстание) представляват масови младежки вълнения, протекли на 17 – 18 декември 1986 година в тогавашната столица на Казахската ССР. Масовите протести на практика прерастват във въстание срещу комунистическите власти. [8]

 

Най-разпространеното обяснение за тези събития е, че смутовете започват, след като след оставката на първия секретар на Казахската комунистическа партия – Динмохамед Кунаев, на негово място е поставен Генадий Колбин. [8]

 

Колбин е лична номинация на Михаил Горбачов и първи секретар на Уляновския областен комитет на КПСС (!), но кракът му не е стъпвал в Казахската ССР и той никога не е работил там или по проблемите на въпросната съветска република. [3]

 

Свиканият митинг, който първоначално протича мирно, но е масов и мнголюден, иска на ключовия ръководен партиен пост да бъде назначен казах, а не руснак. Впоследствие митингът прераства в масови безредици и побоища, като младежките протести се разпространяват и в други градове на Казхската ССР, на първо място в Караганда.

 

На 16 декември 1986 година се стига до жестоко разгонване на протестният митинг пред сградата на ЦК на Комунистическата партия на Казахската ССР. Данните за загиналите по време на разгонване на митинга от страна на вътрешните войски варират твърде широко. Броят на загиналите се сочи в интервала от 10 до 150 души.

 

Очевидци разказват и за издевателства след разгонването на митинга. Много млади хора, набедени за подстрекатели, са извозени далече извън града (тогавашната столица на Казахстан – Алма-Ата) и са оставени там без горни дрехи. Девойките пък са били заставяни да седят на леда без панталони. Тези свидетелства заслужават допълнително изследване (а и разследване), още повече, че това отношение към млади жени е с много особен подтекст.

 

Промяната на демографската картина и на съотношението между броя на руснаците и на казахите в Казахската ССР е смятана за една от основните причини за възникващото противопоставяне. Ето че някой е решил да спре „неблагоприятната“ демографска тенденция ...

 

Декемврийските бунтове в Казахстан през 1986 година са един от първите сигнали, че „центърът” изпуска от контрол „периферията”, а прословутата „дружба между народите” просто не работи. Протестите в Казахската ССР до голяма степен са породени и от откровената демагогия на централната власт. Говори се за „комунистически интернационализъм”, а казахите са третирани като „втора категория” хора. Говори се за „коренизация” на управленския елит в степната съветска република, а всъщност там протича непрекъсната „русификация”.

 

Тбилиските събития от април 1989 г.

„Черният януари” в Баку е предшестван и от така наречените „Тбилиски събития”, известни също така и като „Трагедията от 9-ти април”. Става дума за специална операция по разгонването на масов опозиционен митинг пред Дома на правителството на Грузинската ССР в Тбилиси.

 

Операцията е проведена с изключителна бруталност и крайно непофесионално през нощта на 9 април 1989 година от силите на вътрешните войски на Министерството на вътрешните работи на СССР и от Съветската армия. Резултатът са впечатляващ брой човешки жертви.

 

Събитията в Тбилиси са изключително показателни поради факта, че и те са предизвикани от конфликт на сепаратистка основа. Ако в Азербайджан претенциите за отделяне на Нагорни Карабах и присъединяването на тази автономна област към Арменската ССР отключва противопоставянето, то в грузинския случай става дума за сблъсък с абхазкия и осетинския сепаратизъм. Видимо по това време обществеността в отделните републики има сериозни резерви към СССР като единна държава, защото всяко искане за прекрояване на вътрешните граници между съюзните републики води до военни действия и кръвопролития.

 

В случая, конфликтът е между грузинци и абхазци. На 18 март 1989 година в село Лъхнъ (на руски – Лыхны) се провежда масов, 30000-хиляден абхазки събор, на който се издига искане за излизане на Абхазката АССР от състава на Грузинската ССР. Абхазците претендират да получат статут на самостоятелна съюзна република, което предизвиква острото недоволство на грузинците. Следва поредица от протестни митинги, организирани от така наречените „неформални организации“.

 

На 25 март 1989 г., се провежда митинг в Гали, на който присъстват 12 000 души. Пет дни по-късно, на 01 април 1989 г., следва митинг в Леселидзе. След това идва редът на Сухуми и на други градове в Грузия. Митингите като цяло са „несанкционирани“ и това предизвиква нервност сред властите. [10]

 

На 04 април 1989 година в Тбилиси започва безсрочен митинг. Ръководители на митинга са: Звиад Гамсахурдия, Мераб Костава, Ираклий Церетели и Георгий Чантурия. И тогава, и днес те са сочени като лидери на грузинското национално движение. От тях днес е жив само Церетели, а останалите са или убити, или загиват при неясни обстоятелства.

 

По-късно, генералният прокурор на СССР Н. С. Трубин ще убеждава публиката, че организаторите на митинга са изпълнявали заговорнически план, координиран от чужбина, създавали са въоръжени формирования, привличали са бивши участници във войната в Афганистан, както и хора, които са практикували бойни спортове, с цел да изведат Грузия от състава на СССР, да ликвидират автономните републики на територията на Грузия (Абхазия, Аджария и Южна Осетия) и в крайна сметка да вкарат Грузия в НАТО. [20]

 

Несъмнено, генералният прокурор е бил силно скандализирпан от факта, че на 06 април 1989 г., на площада вече са издигнати лозунги като: „Долу комунистическия режим!“,“Долу руския империализъм!“, „СССР – тъмница за народите!“, „Долу Съветската власт!“, а повече от сто души обявяват гладна стачка. [13]

 

Едновременно с това е факт, че от нарочно създадената от ІІ конгрес на народните депутати на СССР „комисия на Собчак“ е ясно констатирано, че до момента на началото на разгонването на митинга (утрото на 9 април 1989 г.) не е имало насилие. Комисията записва в доклада си, че „в хода на разследването не са били получени някакви доказателства за реални опити за завземане на властта, не е открит нито един случай на насилие или на покушение по политически мотиви по отношение на работниците от съветските и партийните органи, на комунистите или на гражданите от негрузинска националност“. [9]

 

Въпреки неагресивното поведение на митинга, в Тбилиси се концентрират въоръжени сили за мащабна операция. На 7-ми и 8-ми април 1989 г. в Тбилиси са били прехвърлени: 4-ти мотострелкови полк на дивизията „Дзержински“ (в състав от 650 души), който до този момент се е намирал в Армения в град Спитак, където са се преодолявали последствията от катастрофалното земетресение от същата година; полк от въздушно десантните войски (в състав от 440 души); бойци от Пермския и от Воронежкия ОМОН (в състав от 160 души) и 450 курсанти от висшата школа на Министерството на вътрешните работи на СССР в град Горки (Нижни Новгород). Освен това в Тбилиси вече са били разквартирувани 650 души от мотострелкови полк на Съветската армия и са били в наличност 250 грузински милиционери. [13]

 

Смята се, че общо в операцията са били ангажирани 2550 души, подкрепяни от шест бронетранспортьора, осем десантни бойни машини, четири пожарни автомобила и две линейки. Също така, оценката на различни разследващи случая е, че реално в разгонването на митинга са участвали около 900 войници от дивизията „Дзержински“ (вътрешни войски) и една рота десантчици от Съветската армия.

 

Генералният прокурор на СССР твърди, че на 08 април част от митингуващите са „предприели действия за завземане на техника за блокиране на улиците и са нападали сътрудници на милиция и военнослужещи, в резултат на което е бил нанесен побой на 7 военнослужещи и на петима милиционери“. Пак прокуратурата твърди, че е бил предприет опит за завземане на Руставския металургичен завод (!?), пресечен от охраната на комбината“. [20]

 

Верността на горното твърдение е под въпрос, като се има предвид, че парламентарната комисия, разследвала случая, многократно опровергава твърдения на генералната прокуратура на СССР. Много показателно е, че заключението на парламентарната комисия ясно показва, че точно към момента на началото на операцията по разгонването на митинга, събралото се огромно множество изобщо не е давало никакви признаци на агресия.

 

Ръководителите на операцията по разгонването на митинга са били взели решение да действат в ранното утро на 09 април 1989 г., преди изгрев слънце, очаквайки, че на площада ще има относително по-малко хора. Това очакване се оказва погрешно – на площада е пълно с хора, но събралите се не дават никакви признаци на агресия. Нещо повече, според разследването на парламентарната комисия с председател Собчак, множеството точно в този момент е било под въздействието на различни призиви за мирно и неагресивно поведение:

„Четиридесет и пет минути преди началото на операцията към митингуващите се е обърнал Илия ІІ - Католикос на Грузия. Изявлението на Католикоса е било изслушано при пълно мълчание, като след неговия призив за благоразумие се е въдворила седем минутна тишина, а след това е последвала обща молитва „Отче наш“. Митингуващите за запазили ред, спокойствие и не е имало видими признаци на страх: много [от присъстващите] са пеели и са танцували. След това, думата е взел един от лидерите на неформалите Церетели И[раклий] с призив да не се разотиват, да не оказват съпротива, да запазят спокойствие и най-добре да седнат („седналите не ги бият!“), което е и било направено от мнозина, най-вече в района на стълбището на Дома на правителството. Той е завършил призива си в 03:59 часа. В 04:00 часа, генерал-полковник Родионов И. Н. е отдал заповед да се започне операцията по изтласкване [на митингуващите]“. [9]

 

Парламентарното разследване напълно разобличава твърдението на командуващия Кавказкия военен окръг – генерал полковник Игор Николаевич Родионов, според когото, ако митингът не е бил разгонен е щял да „започне щурм на зданието“ на ЦК на Комунистическата партия на Грузинската ССР, което вече е било „подготвено за отбрана“ (!). Поради това е било „страшно да се помисли, колко убити и ранени би имало тогава“.

Единственият аргумент в полза на някаква основателност на твърдението на генерал-полковник Родионов, че с разгонването на митинга е предотвратена по-голяма катастрофа, е фактът, че подобен прецедент в историята на Грузинската ССР вече има. Колкото и парадоксално да звучи, става дума за разстрела на митинг на привържениците на Сталин, насочен срещу промяната на отношението към последния, санкционирана със знаменития доклад на Никита Сергеевич Хрушчов от 25 февруари 1956 година. [4] [12]

 

Интермедия. Ако трябва, в СССР газят с танкове и сталинистите… Тбилиси, март 1956 г.

На 04 март 1956 г. пред паметника на Сталин в Тбилиси, започва митинг, който продължава и през следващите дни. Настроението е крайно приповдигнато.

 

На 05 март 1956 г. по повод годишнината от смъртта на Сталин, студенти и работници шестват по улиците на Тбилиси с лозунгите „Ленин - Сталин“ и „Няма да допуснем критика на Сталин“. По булевард „Руставели“ минава демонстрация с портрети на Сталин, като участниците карат пешеходците, които срещат, да си свалят шапките пред портретите, а водачите на автомобили – да свирят с клаксоните си.

 

По неочакван начин в протестите е въвлечен е въвлечен и маршал Чжу Де – един от най-близките хора на Мао Цзе Дун. След участието си в ХХ конгрес на КПСС, китайският пълководец си почива в Тбилиси. Няколко хиляди демонстранти се отправят към местопребиваването му и се обръщат с призив „да защити името на Сталин“. Чжу Де откликва и на два пъти приветства протестиращите студенти и се среща с техни представители. Твърди се, че член на китайската делегация дори е говорил на един от протестните митинги. [12]

 

На 09 март 1956 година в Тбилиси вече са въведени части на Съветската армия. Развръзката настъпва около полунощ. Всичко започва съвсем невинно – няколко души се опитват да влязат в Дома на съобщенията (пощата на Тбилиси), за да изпратят поздравителна телеграма до Вячеслав Молотов по повод рождения му ден. Те са арестувани от войниците. Демонстрантите се втурват за да ги освободят, но военните откриват огън с картечници от прозорците на Дома на съобщенията. Според данни от архивите на Министерството на вътрешните работи на Грузия, там убити 27 души. Незабавно пристигат камиони, с които труповете на убитите са извозени. Извозени са и многобройните ранени. [12]

 

Очевидецът на тези събития – проф. Гулиа разказва:

„Не помня вече по каква причина, сред „инициативна група“ в тълпата възникна желанието да изпратят телеграма на Молотов. От тълпата се отделиха четирима души – двама юноши и две девойки се приближиха към охраната. Веднага ги хванаха, извиха им ръцете и ги вкараха в дома [на съобщенията]. Не трябваше да правят това. Тълпата се хвърли през улицата, за да ги отърве … И от прозорците на Дома на съобщенията изведнъж заработиха картечници.

По-нататъшната картина ме преследва цял живот. Наоколо започнаха да падат хора. В първите минути те по някаква причина падаха мълчешката, не чувах никакви викове, само трясъкът на картечниците. След това изведнъж една от картечниците пренесе огъня върху огромния чинар, който растеше срещу Дома на съобщенията... според мен, той и сега още си седи там. На дървото, естествено седяха момченца. Мъртви деца се посипаха от дървото като зрели ябълки от ябълково дърво. С тежко тупване.“ [4]

 

Другият тежък сблъсък е на крайбрежната улица на река Кура. Там демонстрантите са газени с танкове и бронетранспортьори. От огъня на армията и под веригите на танковете загиват между 60 и 150 души. Някои демонстранти се опитват да се спасят, като скачат от високия бряг в река Кура, но повечето са буквално размазани и отнесени от реката. [12]

 

Според Гулиа, броят на жертвите на крайбрежната улица са много повече. Той пише:

„По пътя към къщи, видях как танковете газят тълпата на моста над река Кура. По средата на моста се беше струпала виеща тълпа, а от двете й страни я притискаха танкове. Обезумелите хора скачаха от огромна височина по среднощ в реката. В тази нощ загинаха около осемстотин демонстранти. Труповете на загиналите, най-вече юноши и девойки, още три дни след това изплуваха надолу по течението на Кура. Някои бяха извадени чак в Азербайджан. На много от телата, освен от куршуми имаше рани и от щикове.“ [4]

 

Загиналите са погребани тайно, като на гробищата са допуснати само близки роднини. Докато са в болниците, ранените са под охраната на милицията. Заради участието си в протестите са задържани 375 души, между които 34 члена на КПСС и 165 комсомолци. Осъдени са 39 души. [12]

 

Назад към Тбилиси в 1990 година

Както вече казахме, през 1990 година разследването на парламентарната комисия с ръководител Собчак опровергава тезата за всякакви агресивни намерения на протестния митинг в Тбилиси. Най-вероятно генерал-полковник Игор Родионов се защитава, твърдейки, че разгонването на митинга е предотвратило по-голямо кръвопролитие.

 

Но, все пак, ако е имал предвид случая със смазването на протестите „в защита на доброто име на Сталин“ през март 1956 година, може би трябва да му дадем известно право. Съветската тоталитарна машина изобщо не жали своите граждани – стреля в тях залпово, трови ги с бойни отровни вещества, гази ги с гъсениците на танковете си, независимо какъв е конкретният повод. Няма значение дали протестът е в защита на Сталин или в защита на демокрацията…

 

При разгонването на митинга в Тбилиси, в ранното утро на нощта на 8-ми срещу 9-ти април 1989 г., картечници не загърмяват. Използувани са гумени палки (с дължина 73 сантиметра), „малки пехотни лопатки“ (често наричани погрешно „сапьорни лопатки”) и бойното отровно вещество „Черёмуха“. [13]

 

Названието на сълзотворното средство „Черёмуха“ идва от много ароматния храст от семейство розоцветни, познат в България като „Птица череша“ (Prúnus pádus), известен при англичаните като „майско дърво“. От химическа гледна точка, става дума за хлорацетофенон (CN), бойно отровно вещество от групата на сълзотворните вещества (лакриматори). В днешно време, използването на хлорацетофенона като полицейско средство е много ограничено поради високата му токсичност. То се замества от по-безопасни сълзотворни вещества като CS, CR, OC и други.

 

В статията на кореспондента на руската секция на BBC Артьом Кречтников е отбелязано, че „както е било установено в хода на разследванията, изпълняващият длъжността командир на 4-ти пехотен полк подполковник Бакланов самостоятелно е разрешил на подчинените си да използват четири гранати с по-силния газ „Си Ес“ (CS, бел. авт.)“. [13]

 

Тук може да се каже, че или в разследването, или в статията е допусната фактическа грешка или поне доста спорно твърдение – лакриматорът CS е по-малко токсичен от хлорацетофенона – CN. Няколко дни подред, властите не признават използването на бойни отровни вещества. Това става едва на 13 април 1989 година, когато става ясно, че над 300 души са получили различни степени на отравяне от използваните бойни отровни вещества. [13]

 

Загиват 19 души, от които 16 са жени. Тези коментатори, които се опитват да оправдаят действията на властите, подчертават, че 18 загинали са починали не от побоя, устроен над демонстрантите, а са били стъпкани. Както отбелязва Артьом Кречетников, тези коментатори естествено заобикалят въпроса,. как е възникнала „блъсканицата“ и как са били стъпкани жертвите.

 

Освен това, по мнението на медиците, в голяма част от случаите, задушаването от притискане и смачкване на гръдната клетка е било фатално „подсилено“ от действието на използваните сълзотворни газове и аерозоли. В първите часове след разгонването на митинга в болници са били приети 183 демонстранти. Отровените от CN и CS са над 300 души. Травми с различна тежест са получили 290 души, като 21 от тях са били наранени с прословутите „леки пехотни лопатки“. Един демонстрант е получил огнестрелна рана в главата. [13]

 

По данни на следствената комисия на Върховния Съвет на Грузинската ССР, в рамките на един месец след побоищата, към здравните заведения са се обърнали за помощ 4035 души. Генералната прокуратура на СССР, която на практика поема „адвокатската защита“ на извършителите на насилието, пледира за 2129 пострадали, обърнали се към болниците. Разликата между двете числа прокурорите обясняват с твърдението, че много граждани са се обръщали към лекарите неколкократно. [13]

 

Конфликтът в Нагорни Карабах и състоянието на свободно падане на комунистическата власт в Баку

Вече беше отбелязано, че януарските събития в Баку от 1990 година са много силно катализирани от конфликта в Нагорни Карабах. Населението в Азербайджан, особено младите хора са възмутени от бездействието на комунистическото ръководство в Баку, което не предприема никакви действия в защита на азербайджанците в Нагорни Карабах. В Нагорно Карабахската автономна област (НКАО), арменците са мнозинство в три от четирите административни района на областта. Азербайджанците обаче са мнозинство в четвъртия район с център историческия град Шуша (наричан от арменците Шуши).

 

Когато започва движението за присъединяване на НКАО към Арменската ССР един от първите резултати е прогонването на азербайджанското население от областта. Фактически, искането за отделяне на Нагорни Карабах датира още от 1987 година, но страстите се развихрят с особена сила през 1988 година. Впоследствие всичко това ще прерасне в масово пропъждане на всички азербайджанци от Армения и на почти цялото арменско население от Азербайджан. Става дума за хуманитарна катастрофа, която минава пред очите и покрай ушите на световната общественост, без никой да обърне особено внимание на това. [7]

 

Създава се огромно напрежение, породено от пълната неспособност на комунистическото азербайджанско ръководство в Баку да защити териториалната цялост на страната и от ежедневните срещи на жителите на Баку с бежанците от Нагорни Карабах, а после и от цяла Армения. На фона на това напрежение започват актове на насилие, като погрома в Сумгаит от 27 – 29 февруари 1988 година.

 

Сумгаит е сателитен град на Баку със значителен дял на така наречения „лумпен пролетариат“. През февруари 1988 година в Баку са взети извънредни мерки за сигурност, за да не се допусне конфликт на етническа основа между местното азербайджанско и арменско население. Първоначално тези мерки работят. Такива мерки обаче не са взети в Сумгаит, където се разразяват нападения над местни арменци, палежи, грабежи и убийства. [7], [10] В Сумгаит сякаш се пресичат двете сюжетни линии на разпадането на СССР – рязкото обостряне на социалните проблеми и конфронтацията на етническа и национална основа.

 

Томас де Ваал нарича тези събития „първият в съвременната съветска история изблик на масово насилие“. [7] Тази констатация разбира се е оспорима в частта си за „първенството“, но няма съмнение, че това е проява на масово безумие и свързаното с него насилие.

 

Има разнообразни свидетелства, че населението в Сумгаит е било „обработвано“ от провокатори, сред които най-вероятно е имало представители на различни политически направления. Арменските източници естествено сочат радикалните азербайджански националисти. Има обаче и достатъчно указания, че „на терена“ в Сумгаит са работили и представители на съветските тайни служби, които не са се отчитали пред местното партийно и държавно ръководство в Баку.

 

Има и сериозни указания, че със събитията около Сумгаит са се решавали вътрешно партийни интриги в рамките на Комунистическата партия на Азербайджанската ССР. Така например, първият секретар на градския комитет на партията в Сумгаит - Джахангир Муслимзаде, буквално насила е изтласкан да поведе „похода“ на протестиращите към Сумгаит със знамето на Азербайджанската ССР в ръце. [7] Това естествено му струва политическата кариера, но има съмнения, че последното е било планирана операция, а не справедливо наказание за действията му.

 

Така или иначе, каквато и да е истината за подстрекателството на погромите в Сумгаит, жертвите са невъзвратими. По официални данни на Генералната прокуратура на СССР, в хода на кървавите безредици са загинали 32 души – 26 арменци и 6 азербайджанци. Тези данни се оспорват ожесточено от арменската страна. Проблемът е, че не Москва не провежда добросъвестно разследване на причините за погромите, както и за жертвите, което от своя страна допълнително налива масло в арменско – азербайджанския конфликт.

 

Това също така допълнително дава основание за съмнения, че Сумгаитският погром е провокация, организирана „отгоре“, за да се създадат предпоставки за намеса на „Центъра“ и за удушаване на набиращото скорост азербайджанско национално движение.

 

Без шансове за помирение

Неспособността на комунистите в Азербайджан да защитят азербайджанското население в Нагорни Карабах, да не говорим за териториалната цялост на тази съветска република, нежеланието на комунистическата власт в Ереван да съдейства за намаляване на напрежението и изключително двусмисленото поведение на централната власт в Москва, допълнително усложняват обстановката.

 

Целта на този текст не е да прави анализ на хода на конфликта в Нагорни Карабах, който заслужава отделни анализи, а само да открои неговото изключително значение за пробуждането на азербайджанското национално движение и в крайна сметка – за скъсването на Азербайджан със СССР и Москва. Трябва обаче обезателно да се посочи, че дори и елитите на трите страни в конфликта да са имали най-добри намерения, помиряването и нормализацията на ситуацията биха били истински Херкулесов подвиг. На никой от изброените фактори обаче през ум не му минава да търси пътища към останалите. Още повече, че страните изобщо си нямат абсолютно никакво доверие.

 

Арменците разчитат много на своето лоби сред близкото обкръжение на Михаил Горбачов. Арменски делегации успяват да стигнат до Михаил Горбачов и да говорят с него с часове. Интензивни са контактите на арменците и с Александър Яковлев – идеологът на „перестройката”. Отделно, един от близките сътрудници на Горбачов, също е арменец.

 

Много скоро ще възникне ситуация, при която всички са абсолютно недоволни от Москва. Арменците са недоволни за това, че „мисиите” им при Горбачов не довеждат до приемане на исканията им. Азербайджанците са убедени, че арменците „играят с белязани карти” и че тяхното лоби подработва подкрепата на Горбачов за арменската кауза.

 

В Нагорни Карабах негодуват защо централната власт се бави толкова и не решава толкова „очевиден” въпрос – населението в НКАО иска да е в Арменската ССР, значи Москва трябва да прехвърля областта към Армения и… точка. Естествено, за съдбата на азербайджанското население в автономната област и особено в Шуша никой не обелва и дума. За международно правните гаранции за териториалната цялост на държавите също никой не иска да си спомня.

 

Когато Михаил Горбачов обяснява на арменските делегации, че такива „горещи точки” като Нагорни Карабах в СССР има „поне 15” и ако удовлетвори исканията на арменците ще подпали целия Съветски съюз, арменските емисари остават с впечатлението, че са предадени. Естествено, в главите на арменците в Нагорни Карабах и не само там бързо узрява идеята, че като не им дават искания „Миацум”, то те сами ще си го вземат. Естествено, със силата на оръжието.

 

Азербайджанците са много обезпокоени от факта, че арменската кауза може да разчита на симпатията не само на високопоставени деятели на комунистическата власт, но и на най-ярки фигури сред съветските дисиденти. На първо място сред тях е легендарната фигура на Андрей Сахаров, чиято съпруга е от арменски произход по баща.

 

Елена Бонер, съпругата на Андрей Сахаров, е родена на 15 февруари 1923 година в Туркмения. Баща й е арменец – Левон Саркисович Кочаров (Кочарян). Арменец е и доведения й баща – Геворк Саркисович Алиханян. Родителите на Левон Кочарян са родени в два съседни уезда на Елесаветполска губерния. Баща му, Саркид Кочарян е родом от град Шуша, който е център на едноименния уезд. Майка му – Герцелия Тонунц е родом от село Хинзирак (Хндзореск) в Зангезурски уезд. [14]

 

Самата Елена Бонер пише в спомените си: „От роднините на моя кръвен баща Кочаров (Кочарян) Левон Саркисович, познавах само майка му, моята баба, Герцелия Андреевна Тонунц. Нейната сестра Елена, която ме е гледала като малка и дядо ми не помня. До революцията те са живеели в град Шуша, но са избягали в Туркестан от Нагорни Карабах, когато там колели арменците по време на гражданската война”.

 

Геворк Саркисович Алиханян е първи секретар на ЦК на Комунистическата партия (болшевики) в периода 1920 – 1921 г. и е пряк участник в налагането на съветската власт в Армения. През следващите десет години, 1921 – 1931 г., работи на високи партийни постове в болшевишката партия в районни комитети на РКП (б) – Бауманският в Москва и в няколко районни комитета в Ленинград. След това работи шест години (през 1931 – 1937 година) в Изпълнителния комитет на Коминтерна. Репресиран е и е разстрелян на 13 февруари 1938 година. [15] [14]

 

Андрей Сахаров пише в спомените си:

„Геворк Алиханов завършил семинарията в Тифлис заедно с Анастас Микоян, двамата заедно били дашнаци (арменска националана партия), заедно станали болшевики. Познавал е Камо, Берия. На последния ударил плесница през 1916 година, заради някаква простащина по отношение на девойка. Активен участник в Бакинската комуна и в установяването на съветската власт в Армения през 1920 година.

Провъзгласил съветската власт от балкона в Ереван пред събралата се тълпа и частите на Червената армия и пак тогава изпратил влязлата в историята телеграма за установяване на съветската власт до „вождовете на световния пролетариат” – Ленин, Троцки и Зиновиев”, като я подписва – Първи секретар на ЦК на КП(б) на Армения.

След въстанието на дашнаците се оттегля с частите на Червената армия на Семьоновския проход, където се отбранява няколко месеца в условията на необичайно студена зима. От тогава и за цял живот ще бъде приятел с Агаси Ханджян (убит от Берия през 1936 година). Работил заедно с Киров. През последния период от живота си бил член на Изпълнителния комитет на Коминтерна, завеждащ отдел кадри на Коминтерна”.

 

Не е много ясно дали Сахаров не е надценил позицията на Алиханян в Изпълнителния комитет на Коминтерна. Според Хамлет Мирзоян, през 1931 година, Изпълкомът на Коминтерна е поканил Геворг Алиханян в Москва, за да стане „сътрудник в отдел Кадри”. Тогава съпругата му Рут (Руфь) е назначена на работа в Института „Маркс – Енгелс – Ленин” при ЦК на ВКП (б). Алиханян обаче със сигурност е бил в много близки отношения, не само служебни, но и лични и семейни, със Сергей Киров. [14] На шахматното поле на съветската власт той в никакъв случай не е „пешка”, а е поне „кон”.

 

Редовен посетител в дома на Алиханянов бил и Борис Пономарьов. По молба на съпругата си, Геворг Алиханянов уредил Пономарьов на работа в Коминтерна като политически референт. След смъртта на Сталин, като завеждащ отдел и секретар на ЦК на КПСС, Пономарьов отговаря за връзките със световното работническо и комунистическо движение. [14]

Смята се, че Геворг Алиханянов е спасил живота на Йосип Броз Тито по време на сталинските чистки.

 

Арменско – азербайджанското противопоставяне се изостря и поради пълното отсъствие на някакъв фактор, който да може да играе ролята на медиатор, на „преговарящ” между Баку и Ереван. Вън от всякакво съмнение е, че неспособни да овладеят конфликта в Нагорни Карабах, съветските държавни величия водят изключително двулична политика по отношение на Азербайджанска и на Арменската ССР.

 

Фархад Агамалиев, първи секретар на посолството на Република Азербайджан в Руската федерация, пише за това в статия по повод десет годишнината от клането в Баку:

„По това време в Баку дойде Егор Лигачов (член на Политбюро на КПСС, бел. авт.) и говореше, че Москва добре осъзнава необходимостта от решителен отпор на антиконституционните действия на арменските сепаратисти. Москва ще направи всичко, за да бъде запазена териториалната цялост на Азербайджан.

А в Ереван по същото време пристигна друг член на Политбюро – Александър Яковлев, станал след смъртта на Михаил Суслов едва ли не главен кремълски идеолог. Той говорел на арменците, че тяхното дело е право и че те обезателно ще победят”. [2]

 

Афранд Дашдамиров, който е пряк очевидец на тези събития, нарича пренията между арменското лоби и азербайджанското държавно ръководство - „дуел на съветкия Олимп”. Това той прави във втората част на студията си: „Карабахският конфликт в контекста на перестройката”. [6]

 

В политиката е много важно не само какво се казва, но и кой го казва. Афранд Фирудинович Дашдамиров е доктор на философските науки, професор по национални и федеративни взаимоотношения на Руската академия, на държавната служба при Президента на Руската федерация, академик на Азербайджанската република, академик на Международната обществена академия на педагогическите и социалните науки. Автор е на 15 книги и монографии и на около 200 публикации.

В периода 1970 – 1981 година е завеждащ катедрата по философия на Бакинската висша партийна школа; завеждащ отдела по теоретичните проблеми на националните отношения при Института по философия и право на Академията на науките на Азербайджанската ССР. Десет години (от 1981 до 1991 г.) е завеждащ отдел в ЦК и секетар на ЦК на Комунистическата партия на Азербайджанската ССР.

 

Както се вижда, Афранд Дашдамиров е с изключително солидно номенклатурно минало, така че той не може да бъде заподозрян, че е бил на каквито и да е дисидентски позиции. Въпреки това, оценката му за действията на партийните елити на КПСС, Азербайджанската и Арменската комунистическа партия по отношение на Карабахския конфликт и по отношение на политическия процес в Азербайджанската ССР е унищожителна.

 

Дашдамиров помества изцяло материалите от заседанието на Президиума на Върховния съвет на СССР от 18 юли 1988 година, на което се разглежда въпросът за взетите решения от Върховния съвет на Арменската ССР и от Върховния съвет на Азербайджанската ССР по отношение на Нагорни Карабах. От текста на стенограмата се вижда, че диалогът във висшето съветско партийно и държавно ръководство направо се е разпаднал на отделни монолози и никой не желае да търси сбилжение с отсрещната страна дори и на йота. [6]

 

Тонът е зададен още с първото изказване след встъпителните думи на Андрей Громико. Думата взима Г. М. Восканян, който е председател на Президиума на Върховния съвет на Арменската ССР, както и заместник-председател на Президиума на Върховния съвет на СССР.

 

Въпреки че е под постоянното подозрение, че е на страната на арменците, Михаил Горбачов взима думата след Восканян и казва следното:

„В какво виждате компромиса? Предполагам, че сме длъжни да намерим решение, което не би ощетявало нито арменския, нито азербайджанския народ, не би ги поставяло в положението, когато един вид, едните са удържали победа, а другите са претърпели поражение. Ако ще е така, всичко ще си остане както преди и страстите ще се разбушуват още повече. Хайде да търсим разумен изход... Ето Вие сте представител на върховната власт в съюзната република. В какво е Вашата роля? Да се бяхте събрали няколко пъти и да изработите заедно с ръководството на Азербайджан решение, което и ние бихме приели.

Но вие внасяте, всеки по отделно, отделни предложения и ни заставяте да приемем решение. Въпросът се поставя по такъв начин: видите ли, виновни са Москва и Кремъл. Ние ви молим да се трудите спокойно, да работите и да си изяснявате ситуацията заедно. Няма как да се решават въпросите, когато се върви с рогата напред. Какви въпроси могат да бъдат решени по такъв път? Тук изобщо не става дума за решаване на въпросите и това разбира се е ненормално.

Кой мъти водата в Степанакерт? Къде са пружините на напрежението? Откъде идват тези импулси? Хората се оплакват, че не ги пускат на работа. Ако някой каже нещо против, него започват да го заплашват. Такива са явленията и в Азербайджан: намират се хора, които само търсят къде ще пламне огън, за да хвърлят не само дръвца в него, но и експлозив да пъхнат. При това се позовават на народа. Какво общо има тук народът?” [6]

 

След това говори председателят на Президиума на Върховния съвет на Азербайджанската ССР и заместник-председател на Президиума на Върховния съвет на СССР – С. Б. Татлиев. Естествено, той отхвърля всички претенции на колегата си, заместник-председател на Президиума на Върховния съвет на СССР – Восканян. Горбачов отново коментира:

„Председателят на Президиума на Върховния съвет на Армения каза, че трябва да се търси изход и трябва да го търсим заедно. В какво виждате компромиса? ... Та аз виждам по изказването на арменската страна, че арменците не вярват в съществуващите днес гаранции, не вярват, че напрежението няма пак да се възобнови ... Как да ги усилим? (гаранциите, бел. авт.) Вие отричате, че в НКАО е имало сериозни деформации.

Няма ли да се съгласите с моето предложение, че вие, азербайджанските другари, все пак трябва да се посъветвате още? Помислете още, помислете. Има различни варианти.” [6]

 

Горбачов казва една истина – че арменската страна отхвърля „статус кво-то”. Едновременно с това, той доста свободно хвърля репликата, че „има различни варианти”. Има абсолютно патова ситуация и в Москва не успяват да измисят нищо по-добро от това да поставят областта на своето пряко подчинение, без да напуска формално Азербайджанската ССР.

 

Дуелът на съветския Олимп не донася разрешение на Карабахския проблем. Арменците в Нагорни Карабах все повече търсят решение със собствени сили и със собствено... оръжие. Азербайджанците не са готови за това – нито като политическо ръководство, нито като органи по сигурността. Арменците са несравнимо по-подготвени и по-организирани. И тази подготовка е текла години преди това.

 

Томас де Ваал изрично отбелязва, че в навечерието на избухването на конфликта в Нагорни Карабах младите хора и особено комсомолският актив в Степанакерт са били въоръжени с чехословашко оръжие.

 

Тук трябва да се проследи интересната връзка, че чехословашките тайни служби са отговаряли, както за контактите с Организацията за освобождение на Палестина (ООП), така и за връзките с терористите от „Червените бригади“ в Италия. По този начин, най-титулуваната лява терористична организация в Италия се сдобива със значителни количества чехословашко оръжие.

 

На практика, въоръжението и екипировката за крайно левия италиански тероризъм са „осчетоводени“ в тайните служби на страните от Варшавския договор като помощ за ООП. Пред италианския съд лидери на „Червените бригади” признават за създадените връзки с ООП и за получeна помощ от палестинците. [25] [27] [26]

 

От друга страна, арменските въоръжени милиции в Бейрут работят в тясна връзка с ООП. Това се потвърждава и от биографичната книга за Монте Мелконян, написана от брат му. Монте Мелконян е калифорнийски арменец, специалист по археология на урартската култура, преминал през няколко етапа на терористична дейност и на края загинал в Нагорни Карабах като командир на бойна единица от над 5000 души. [29]

 

В своята политическа, военна и терористична кариера Монте Мелконян има период, през който пребивава в Бейрут и се включва в местните арменски милиции, които държат про-палестинска позиция. [29]

 

Впоследствие Монте Мелконян се появява на най-различни невралгични точки по света, а този конкретен епизод показва и доказва, че между арменската диаспора по света, арменските милиции в Бейрут и Степанакерт (а най-вероятно и Ереван) е имало установена постоянна, работеща връзка.

 

Тази връзка несъмнено е дала възможността, по същия модел както при „Червените бригади“, да се отклонява оръжие предназначено официално за ООП към други дейности – в случая за нелегалното въоръжаване на арменските активисти в Нагорни Карабах. Съветският Съюз вече не съществува, но за всички донори на оръжие за различни организации worldwide остава поуката, че оръжието, предназначено за „точка А“, може да се окаже в „точка Б“, която да е… на твоя собствена територия. Или, както казва българската народна поговорка: „волът рие – на врата му пада“.

 

От всичко изложено се вижда как непримиримостта между страните ескалира. И двете страни се чувстват прави, а арменците се чустват и силни. Така в крайна сметка, тази непримиримост се разразява във въоръжен конфликт, който не е приключил и до ден днешен. Но да се върнем към трагедията от 20 януари 1990 година, нейните причини и последствия.

 

Падането на Азербайджанската „Берлинска стена” или последната капка на търпението на съветските вождове

В много коментари и изследвания на събитията от 20 януари 1990 година се подчертава, че към момента на трагедията, чиито причини търсим, никой не е повдигал въпроса за отделянето на Азербайджан от СССР. Това е допълнителен аргумент при моралното осъждане на съветската военщина и на политическите лидери, организирали касапницата от 20 януари 1990 г. Това твърдение обаче пропуска два многозначителни факта, които са от особено значение за параноичните настроения в Москва.

 

Първият факт е, че за разлика от събитията в Тбилиси през 1989 година, събитията в Баку настъпват вече след падането на Берлинската стена. „Политическият ледоход” вече е станал планетарен, Берлинската стена я подаряват и разпродават на парченца като сувенири, а Съветската армия започва да си стяга багажа за напускане на позициите си в Централна Европа. Западната група войски си отива у дома. Генералите в Москва надали са щастливи, макар че реакцията на СССР като цяло е съвсем спокойна.

 

Вторият факт е особено многозначителен. През месец декември 1989 година, азербайджанците се захващат с разрушаването на своята собствена „берлинска стена”. Става дума за укрепената граница между СССР и Иран, която в значителна част се движи между Нахичеванската АССР – част от Азербайджанската ССР и Иран. В северозападен Иран преобладава азербайджанското население. Неслучайно тази територия е известна като Южен Азербайджан. За ужас на съветското ръководство между 4 и 19 декември 1989 година жителите на Нахичеванската АССР, заедно с ентусиасти, пристигнали от вътрешността на Азербайджан, започват масово да излизат на границата с Иран и да рушат така наречените „инженерни съоръжения”, с които тя е укрепена. Народният фронт на Азербайджан (НФА) участва дейно в този емоционален изблик. НФА дори влиза в конфликт с един от командирите на местните погранични отряди – Жуков. На 23 декември 1989 година на Жуков е отправен ултиматум, в срок до 31 декември да се подчини на НФА и да не противодейства на започналото демонтиране на „кльона”. Естествено, от КГБ веднага разпространяват информация за това, че въоръжени отряди стоят на границата. Сюжетът се подема от централния съветски печат, който пише за бойци, въоръжени с ловджийски пушки и бутилки с „коктейл Молотов”.

 

Но на 31 декември 1989 година азербайджанците от Нахичеванската АССР си устройват масов празник на границата без каквото и да е оръжие. Тълпи от азербайджанци разрушават напълно дълъг участък от укрепената граница, преминават река Аракс и се побратимяват със своите съотечественици от другата страна на границата. [7]

 

Едва ли това събитие е зарадвало чак толкова много властите в Техеран, които не държат особено на връзките между Северен и Южен Азербайджан. Твърди се, че от иранска страна в събитията участват над 800 души. Но в Москва то предизвиква ураган от недовлство. На 10 януари 1990 година, Президиумът на Върховния съвет на СССР приема постановление „Относно грубите нарушения на закона за държавната граница на СССР на територията на Нахичеванската АССР”, в което станалото е „решително осъдено”. Изданията от централния съветски печат пък се надпреварват да твърдят, че „азербайджанците са се хвърлили в обятията на ислямския фундаментализъм”. [7]

 

Междувременно, не без подкрепата на Народния фронт на Азербайджан, формированията на Съветската армия в Нахичеванската АССР са поканени не особено учтиво да си потърсят друга дислокация. [10] Пак в края на декември 1989 година по-радикално настроени активисти на НФА завземат различни партийни и административни сгради в Джалилабад и в Ленкоран. Заедно с унищожените близо 700 километра гранични съоръжения тези прояви на свободолюбие окончателно формират у военните, а и у партийните власти убеждението, че на азербайджанците трябва да се даде урок.

 

Последните десет дни до трагедията

Междувременно съветската власт в Баку стремително губи позиции. Независимо че на 6-8 януари 1990 година, НФА е напуснат от някои от основателите си, които основават Социалдемократическата партия, всеобщото очакване е, че на предстоящите избори за Върховен съвет, насрочени за месец март 1990 година, Народният фронт може да победи. Ентусиазмът от тази възможност е огромен, на входовете на града се създават пикети и контролни пунктове на НФА.

 

На 11 януари 1990 г. Народният фронт организира в Баку грандиозен митинг срещу бездействието на правителството. На 13 януари в центъра на Баку започва митинг с искане за оставката на първия секретар на ЦК на Компартията на Азербайджанската ССР - Абдурахман Везиров. На същия митинг е обявено създаването на Съвет за национална отбрана, начело с лидера на НФА – Елчибей.

 

Везиров е протеже на Горбачов. Какви функции са предвиждали за Съвета за национална отбрана лидерите на НФА е до някъде неясно, но всичко минава под общия знаменател на протеста срещу бездействието на властите, докато арменците прочистват Нагорни Карабах от азербайджанското население, а и от азербайджанските власти.

 

В тази обстановка, на същия ден като по команда, отново започват безредици и нападения над арменското население. За много от съвременниците на тези събития няма съмнение, че погромите са провокирани от съветските тайни служби, които търсят пътища за дискредитация на НФА и за убеждаване на върховната власт в страната, че „азербайджанците трябва да бъдат поставени на мястото им”. Има свидетелства за много странно поведение на погромаджиите, които се движат със списъци с адреси, което също навежда на мисли за намеса на „тихия фронт”.

 

Лидерите на Народния фронт разбират, че някой им е подготвил капан с отиващи далеч последствия и полагат усилия за спиране на погрома и за спасяване на нападнатите арменци. За това свидетелстват и руснаци очевидци, както и рускоезични автори. [22]

 

Въпреки това на азербайджанското движение е лепнат етикетът на „погромаджии”. Разбира се, не могат да бъдат оневинени представителите на НФА, които не успяват да овладеят ситуацията. Дадени са жертви и започва ново бягство на арменци от Баку. Повечето от тях бягат в Русия и в Туркмения (в пристанището Красноводск на брега на Каспийско море), но някои се оказват в Степанакерт в Нагорни Карабах, което допринася още повече за ескалацията на напрежението.

 

На 15 януари е обявено извънредно положение в Азербайджанската ССР, но то не се отнася за столицата Баку. „Центърът” се готви планомерно за „окончателното решение” на въпроса с азербайджанското непослушание. Едновременно с това през следващите дни Баку се тресе от протести и стачки. НФА призовава да се блокират казармите в града, за да не може да се използва военна сила срещу протестиращите. Блокирани са и правителствените сгради. [10] [7]

 

На 19 януари 1990 година вече нищо не може да спре стремителния ход на събитията. Баку е парализиран от стачка и залят от протести с искане да не се въвежда извънредно положение в столицата. Около казармите са издигнати барикади и стотици хора дежурят на тях, за да не допуснат излизането на армията на улиците. Участниците в протестите изобщо не си дават сметка, че Съветската армия вече се придвижва по суша, въздух и вода към Баку и че казармите скоро няма да са главната им грижа.

 

Междувременно диверсионна група на съветските тайни служби взривява телевизионния предавател в Баку. Докато НФА и Москва се обвиняват взаимно в това кой е извършителят, Върховният съвет на Нахичеванската автономна съветска република обявява нейното напускане на състава на СССР и независимостта си.

 

Военните вече могат да щурмуват Баку. И кръвта скоро потича като река.

 

Използвана литература:

[1] Агаев Расим Хусейн оглу, Зардушт Мубариз оглу Али-заде. Азербайджан. конец второй республики (1988-1993). Изд. „Граница”, М,.2006, ISBN 5-94691-207-0

[2] Агамалиев Фархад, За что расстреляли Баку?, Независимая газета, 18. 01. 2000 г.

[3] Высокинский, Григорий Вениаминович, Механизм изменений в политической элите россии (в ходе смены политического курса в 1982 – 1991 гг.), Специальность 23.00.02 – политические институты и процессы, Диссертация на соискание ученой степени доктора политических наук, Институт государственного управления и социальных исследовании МГУ, Кафедра политической социологии, Москва, 1998 г., http://gregos.narod.ru/DOCS/MGU3.htm

[4] Гулиа, Нурбей, Грузинский амаркорд. Мертвые дети падали с деревьев словно яблоки, Журнал „Огонек“, № 40, 27.12.1999 г., стр. 11

[5] Дашдамиров, Афранд, Карабахский конфликт в контекте перестройки: в преддверии распада. Карательная акция в Баку, „Вестник аналитики”, №2 (32), 2008 г., стр. 142 – 152, http://www.isoa.ru/docs/vestnik_2008-232.pdf

[6] Дашдамиров, Афранд, Карабахский конфликт в контексте перестройки. Дуэль на советском Олимпе, „Вестник аналитики”, № 4 (22), 2005 г., стр. 135 – 150, http://www.isoa.ru/articles.php?binn_rubrik_pl_articles=201

[7] Де Ваал Томас, Черный сад. Армения и Азербайджан между миром и войной, Издательство „Текст“, перевод Олега Алякринского, 2005 г.

[8] Журавель, В. П., Так все начиналось. (к 15-летию декабрьских событий в г. Алма-Ата ), Журнал „Право и безопасность”, № 1, 2001 г.

[9] Заключение Комиссии Съезда народных депутатов СССР по расследованию событий, имевших место в Тбилиси 9 апреля 1989 года, Председатель Коммиссии: А. А. Собчак, Ответственнный секретарь Комиссии: С. Б. Станкевич, http://sobchak.org/rus/docs/zakluchenie.htm

[10] Зверев, Алексей, Этнические конфликты на Кавказе, 1988 – 1994 г., часть 3, Этнические конфликты в Грузии, 1989 – 1994 гг., http://poli.vub.ac.be/publi/ContBorders/rus/ch0103.htm

[11] Как был взят Баку, Страна и мир, № 2, 1990 г., стр. 45, ISSN 0178-5036, https://vtoraya-literatura.com/pdf/strana_i_mir_1990_2_text.pdf

[12] Колодин, Кирилл, Они сражались за Сталина. 55 лет назад – 9 марта 1956 года – в Тбилиси расстреляли демонстрацию в защиту „доброго имени Сталина“. „Известия“, 9 марта 2011 г., 14:17, https://archive.is/20130417024514/www.izvestia.ru/hystory/article3152533/#selection-491.0-491.19

[13] Кречетников, Артем, Тбилиси – 89: „Ночь саперных лопаток“, BBCRussian.com, 07 апреля, 2009 г., 11:19 GMT, 15:19 МСК, http://news.bbc.co.uk/hi/russian/russia/newsid_7977000/7977116.stm

[14] Мирзоян Гамлет, Советские правители Армении: от Геворга Алиханяна до Сурена Арутюняна, Ноев ковчег, № 9 (132), Сентябрь 2008 года, http://noev-kovcheg.ru/mag/2008-09/1312.html

[15] Московская Хельсинкская Группа, История, Члены МХГ (1976 - 1982), Боннэр Елена Георгиевна,
http://web.archive.org/web/20110719024353/http://www.mhg.ru/history/1B323F9

[16] Обращения, заявления, мероприятия; Управление делами Президента Азербайджанской Республики. Президентская библиотека, http://files.preslib.az/projects/aggression/m3_ru.pdf

[17] Общее заключение независимых военных экспертов общественной организации «Щит» на события в г. Баку 13-25 января 1990 г., стр. 52 - 55, Обращения, заявления, мероприятия; Управление делами Президента Азербайджанской Республики. Президентская библиотека, http://files.preslib.az/projects/aggression/m3_ru.pdf

[18] Подавление митинга в Тбилиси 9 апреля 1989 года. Справка, РИА Новости, 9 апреля, 2009 г., 09:04, https://ria.ru/20090409/167605226.html

[19] Султанов Чапай, Последний удар Империи. Баку, 20 января 1990 г., Баку, 2004 г.

[20] Трубин, Н. С., О результатах расследования тбилисских событий 9 апреля 1989 г., Российский информационно-аналитический и образовательный проект „Война и мир“, 09.11.2009 г., 00:17, http://www.warandpeace.ru/ru/analysis/view/16942/ , Источник: Блог Виктора Амантовича Алксниса, Докумены по событиям в Тбилиси, 08.11.2007 г., 14:42:00, https://v-alksnis2.livejournal.com/76091.html

[21] Фурман, Дмитрий и Али Абасов, Азербайджанская революция, Публикации Музея и общественного центра „Мир, прогресс и права человека“ и Архива Сахарова, http://old.sakharov-center.ru/publications/azrus/az_005.htm

[22] Фурман Дмитрий, Несостоявшаяся революция. Политическая борьба в Азербайджане (1988 – 1993 годы), Дружба народов, 4, 1994, http://dmitriyfurman.ru/wp-content/uploads/2012/04/%D0%B4%D1%80%D1%83%D0%B6%D0%B1%D0%B04.94.pdf

[23] Хронология конфликта, Общество „Мемориал”, http://old.memo.ru/hr/hotpoints/karabah/Getashen/chapter1.htm#_VPID_2

[24] Черный январь. Баку – 1990. Документы и материалы, Изд. „Азернешр”, 1990 г., Баку, http://library.virtualkarabakh.az/uploaded_files/pdf/772158e519d1-4.pdf

[25] Arround the World; Red Brigades Leader Tells of Ties to P.L.O., The New York Times, March 17, 1982, https://www.nytimes.com/1982/03/17/world/around-the-world-red-brigades-leader-tells-of-ties-to-plo.html

[26] Italian secret service says KGB behind terrorist groups, May 24, 1983, UPI, https://www.upi.com/Archives/1983/05/24/Italian-secret-service-says-KGB-behind-terrorist-groups/8456295068002/

[27] Karmon, Ely, The Red Brigades: Cooperation with Palestinian Terrorist Organization (1970-1990), International Institute for Counter – Terrorism (ICT), Israel, 2001.

[28] Keller, Bill, Upheaval in the East: Soviet Union; Force as a Last Resort: Armed Power Salvages Moscow’s Facing Authority, The New York Times, January 29, 1990, https://www.nytimes.com/1990/01/29/world/upheaval-east-soviet-union-force-last-resort-armed-power-salvages-moscow-s.html?pagewanted=all&src=pm&linked=google

[29] Melkonian, Markar and Seta Melkonian, My Brothers Road: An American’s Fateful Journey to Armenia, I. B. Tauris, 2007

Публикувана в Гледища