Стана факт една предизвестена оставка. Валери Симеонов се оттегли от вицепремиерството, усетил на гърбината си това, че никой не може да е по-голям от народното недоволство. Без значение дали то е спонтанно, режисирано, манипулирано и т.н. Още повече, след като съпартийците му акапелно запригласяха на глупавите думи с още по-глупави думи. Та се наложи самите Бойко Борисов и Цецо Цветанов под път и над път да гасят пожари, да се извиняват, чудейки се как да озаптят вербално разпищолилите се свои коалиционни партньори.

 

Някои ще кажат, че едно „уж“ ритна столчето под Симеонов. Но не. Той положи неимоверни усилия да затвърди впечатлението от непремереното си (да се чете – наглото) изказване, сипвайки много масло в огъня на майчиния гняв. Вместо да посъбере прах от жълтите павета и да посипе смирено главата си, „патриотът“ продължи да се ежи, вбесявайки свои и чужди, както и Волен Сидеров, който въплъщава и двете в едно.

 

Но да не забравим. Всички фенове на технопартитата могат мощно да извикат „Ура!! Какаовият плаж е спасен и отново слънчев, защото тъмната сянка на Валерката вече я няма!“ И могат да си спретнат едно победно зимно парти. Още повече, че заради пустите курорти ще притеснят единствено чайките и гларусите.

 

Но да се върнем към държавните неволи. Защото оставката на вицепремиер, още повече коалиционен партньор, който осигурява рахата в парламента, си е държавна неволя. Едва ли титулярът на правителството – Б.Б., е много изненадан. Всъщност, това ще проличи по човека, който ще бъде избран да замести Валери Симеонов и колко време ще отнеме това. Дали ще е патриот и ще се казва Сидеров (макар, че той едва ли ще остави комфорта на депутатската банка, даващ възможността за принципни критики) ние не знаем. Анонимността на хората около Симеонов е въпиюща, така че ще е много трудно премиерът да отиграе подадената му топка с човек от НФСБ (партията на вицепремиерът в оставка).

 

И тук му е мястото за един визионерски и глобален въпрос. Ще има ли „Борисов 4“ след „Борисов 3“. Има ли живот след смъртта, тунел от светлина след последното издихание, ще предизвика ли лидерът на ГЕРБ будисткото учение с броя на преражданията си? Това са трансцедентни въпроси, материя от космическото познание, в което е посветен само един, най-много един и половина – Б.Б. и Цв. Цв.

 

Погледнато реалистично и прагматично, няма основания да сме песимисти и за появата на „Борисов 4“, но и за сравнителното дълголетие на „Борисов 3“. Защото момента парламентарното мнозинство е бетонирано от множеството депутати еднодневки, които знаят, че след този парламент никога повече няма да помиришат депутатска банка, парламентарно кюфте и редовно индексирана заплата, подплатена от правдоподобно формулирани бонуси. В тази компания целокупно са хората на Марешки и част от патриотите, националисти и воеводи около триединството Сидеров-Каракачанов-Симеонов.

 

Тук е редно да припомним и за комичната реалност, в която съществува опозицията БСП или както духовито коментира Цветанов преди време – те с един вестник „Дума“ не могат да се оправят, а искат да управляват…

 

Отваряме едни големи скоби. Оставката на Симеонов съвпада с едно много знаково (в контекста на европейския национализъм и патриотизъм и в прословутия постулат „Европа на нациите“) изказване, прозвучало като присъда. Самата Марин льо Пен, станала едно от знамената на евронационализма и повод за кошмарните сънища и бълнувания на президента Макрон, обяви, че от българския национализъм и патриотизъм припознава и признава единствено Веселин Марешки и партията му „Воля“.

 

Това би следвало да е огромен културен, цивилизационен и политически шок за патриотите от фронта на Сидеров, Каракачанов и Симеонов. Макар да е много справедливо, ако предположим, че достолепната дама нещо се е объркала. Някой я е подвел, посочвайки й класическата политическа еднодневка Марешки като неин достоен и просветен съратник. Идват евроизбори и аптекарят ще изпрати в Страсбург 0,000 евродепутати. Това ще охлади сигурно страстите на льо Пен, която ще пренасочи енергията си другаде.

 

Затваряме скобите и се канализираме към съдбата на ГЕРБ и лидера им, тълкувана в контекста на следващи нови избори и нов кабинет. Фактите са следните – от реалистичния политически космос у нас Борисов е имал коалиционни взаимоотношения с всички, с които теорията на партийното строителство позволява – десни и „демократични“ реформатори и незнайно какви, но готови на всичко родолюбиви патриоти. След предсрочните избори, без значение кога са, ще ги има със сигурност, Борисов и компания ще трябва да избират пак измежду някакви патриоти, някакви постреформатори (познати муцуни, но под друго име) и… БСП+ДПС. Истината боли, така е. Въпросът е дали ГЕРБ – ако все пак спечелят изборите, ще предпочетат познатото и преживяно зло, или подчертано авангардно, в духа на съвременното политическо изкуство, ще потърсят спасителен бряг по-наляво. Което би ни предложило сюрреалистичното видение „ГЕРБ+БСП=вечна (сърчице)“.

 

Това обаче са съждения, които поставят малко каруцата пред магарето. В момента имаме прекрасен кабинет (олекнал с един вицепремиер, но какво от това), непробиваема конфигурация в парламента, впечатляващ председател на Еврокомисията, чийто ишиас го омилостивява да създава прекрасни доклади за България, възхваляващи приказната ни съдебна система (защото само в една Вълшебна приказка трагедията със срутилата се сграда на „Алабин“ би останала без наказания и присъди).

 

Така че можем да си позволим да прогнозираме, че Валери Симеонов ще смени локацията „Дондуков 1“ с площад „Народно събрание 1“ и ще се хвърли в законодателството с енергия не по-малка от тази, с която атакуваше Какаовия плаж.

 

ГЕРБ и Борисов ще се насладят на комфорта да изчакат евроизборите, след които да става, каквото става, БСП най-вероятно, губейки идентичност, ще намерят главен редактор за „Дума“, Марешки ще усети „жегата“ на политическата си несъстоятелност, патриотите ще усъвършенстват играта „прескочи кобила“, а Догановите хора ще се преориентират от хидроенергия към атомна такава, учейки усилено китайски.

 

Ние пък най-сетне ще осъзнаем, че безвъзвратно сме изпуснали момента да хванем сопите. Но сега да не мислим за това, а да се насладим на вицепремиерската оставка. Заслужаваме я.

 

Съдоклад на главния редактор:

Познанството и дружбата ми с Милослав Йосифов датира от 1984 година, тоест догодина ще отпразнуваме 35-тата им годишнина. На езика на българската народопсихология (освен всичко друго с Милослав сме й аскер-аркадаши) това означава, че бих публикувал, каквото и той да е написал, дори това да създава заплаха от нападение на спяща клетка на Ал Кайда срещу редакцията.

 

В случая не става дума за нищо толкова страшно. На значителна част от хората с висок коефициент на интелигентност, цялата гарнитура на „Обединените патриоти” не им е по сърце. Затова не е за чудене, че Милослав Йосифов е удовлетворен от оставката на Валери Симеонов. И наистина, човек трябва да мисли с главата си и да внимава, какво приказва, независимо как точно е бил раздразнен, провокиран и афектиран.

 

Аз отдавна не се занимавам с партийна политика и едно от големите предимства на този факт е, че не е необходимо да си меря приказките на аптекарски везни. Макар че, каквото и да става, едва ли бих могъл да изстрелям такъв „картечен ред” по хора, които не ми харесват.

 

Пиша тези редове, защото се чувствам длъжен да отбележа две неща, по които гледната ми точка се различава в някаква степен от тази на Милослав Йосифов. Г-н Валери Симеонов не е любител на балансираната реч, но със сигурност от всички членове на Министерския съвет той най-добре се ориентираше в проблемите на реалната икономика. Пак той реагираше по най-адекватен начин от всички членове на кабинета „Борисов 3”, когато трябваше да се предприемат някакви конкретни действия.

 

Така че, справедливостта изисква да кажем по едно благодаря на подалия оставка вицепремиер за поне няколко негови намеси, особено за позицията му по въпроса за възможностите за привличане в България на човешки ресурси от трети страни и особено на квалифициран персонал и на хора с висше образование. За това наистина му благодарим.

 

Друг е въпросът, че г-н Валери Симеонов имаше и други „фалове”, на които никой не обърна никакво внимание, защото бяха извън предметното поле на интересите на широката българска публика. Не знам, какво точно са преживели във Външното ни министерство, когато г-н Симеонов с всичките си „титли и регалии” на вицепремиер внезапно изгря с присътвието си в ... Нагорни Карабах, където присъствува като наблюдател на референдум на непризната от България и от целия останал свят квази държава – Република Арцах. Слава Богу, международният скандал се размина, може би и покрай изключителната симпатия на азербайджанските власти към България.

 

Коментирам това, не за да „връзвам кусур” на г-н Валери Симеонов допълнително. Ни най-малко нямам подбни намерения и още един път ще кажа, че на вече бившия вицепремиер тябва да се отдаде заслуженото за това, с което той беше полезен на българската икономика. (На тези, които пишеха във Фейсбук глупости за „звисимостта” на Валери Симеонов от „едрия капитал” бих отговорил с думите на Ботьова – „ ... а Вий, Вий сте и....и”.

 

По-скоро трябва да обърнем внимание на интересния факт, че у нас денонощно се насажда разбирането, че така наречената „политическа коректност” е нещо лошо и вредно. Да си политически некоректен се смята за нещо „cool” и за нещо достойно. Ако питаме разните фейсбукови ментори, политическата коректност е ... нещо еврейско или пък гейско ... Изобщо нещо пагубно, зад което стоят поне две глобални конспирации – едната етническа, а другата еротическа. Дори един досадил на цялата държава радио водещ озаглави поредната си книга „Политически НЕкоректно”. И ни гледа от снимката си на четвърта корица „с молния в очите”, както би казал Алеко Константинов.

 

Всъщност, наричам споменатия книжен продукт „книга”, а не да речем „екологично престъпление срещу горския фонд”, точно пак заради политическата коректност. Защото първообразът й е просто ... доброто възпитание. Г-н Валери Симеонов поне в някаква степен стана жертва на разбирането си, че политиците няма какво да усукват и да „увъртолват” изказа си и трябва да карат направо. Върху това негово разбиране със сигурност оказа въздействие и всеобщият повик срещу политическата коректност и срещу „мейнстрийм политическите течения”. Само че, оказа се, че крилата на този масов „полет на освободеността” от условностите на „политкоректността” и на „политическото говорене” могат да те отнесат и извън изпълнителната власт.

 

Второто ми несъгласие с Милослав Йосифов е оценката му за г-н Марешки, като някаква политическа еднодневка. Вярно е, че последното, в което можем да заподозрем г-н Марешки е в каквото и да е харизматично излъчване и лидерско обаяние, но не бива да бъдем късопаметни. В крайна сметка, Веселин Марешки беше човекът, който хвърли на везните на премерването „има ли у нас картел на търговците на горива или няма” онази теглилка, която принуди КЗК да признае, че картел има. След което станахме свидетели на върховия цинизъм – пак КЗК глоби компанията на Марешки за ... продаване на горива на дъмпингови цени.

 

Трябва да зачетем на г-н Марешки факта, че той е може би първият български гражданин, наказан за НЕучастие в картел. „Аптекарят Марешки” видимо не е любимец на широката публика, но иначе е корав човек и издържа на натиск. За което трябва да го поздравим.

 

Виж, за неговото „прикаламисване” към „Европа на отечествата” и към „евроскептиците”, изобщо не би трябвало да го поздравяваме, но уви – и най-съобразителните хора правят грешки. Едни не си мерят приказките в публичната си реч, други се събират най-меко казано с „лоши другарчета” на европейско равнище. Последното може да му изиграе много лоша шега, но г-н Марешки си е направил избора сам и никой не е държал пистолет до главата му. Лично аз не бих се домогвал до похвалите на Марин льо Пен, но ...

 

Иначе, Веселин Марешки напълно си заслужи пребиваването в този парламент. Друг е въпросът, с какво ще запомнят „драгите зрители” участието му в последното за сега издание на Народното събрание. Със сигурност обаче трябва да признаем, че срещу него бяха насъскани най-различни независими и безпристрастни журналисти, че и цели средства за масово осведомяване. Така де, горивният картел не е останал без пари, а на медийния пазар „ден година храни”.

 

За да се приближа поне малко до специфичния стил на „Обединените патриоти” , ще дам допълнителни пояснения, какво съм искал да кажа до тук. Веднага ще поясня, че по никакъв начин не правя каквито и да са внушения, че безкрайно ценения, уважаван и харесван от мен като автор и като човек Милослав Йосифов има каквото и да е отношение към организираната кампания срещу Веселин Марешки. Пази Боже, не ми е изпила чавка акъла, дори и за да си помисля мимоходом подобни неща. Милослав Йосифов просто не одобрява господата Симеонов и Марешки и изразява това си мнение писмено, което е негово свещенно и неотменимо право. Зад което право трябва да се застава неотклонно. Не чак с гръмкоречията на Волтер, но достатъчно твърдо ...

                                                                                                                                                                                Теодор Дечев

                                                                                                                                                                                Главен редактор на "Свободен народ онлайн

Публикувана в Гледища
Неделя, 21 Октомври 2018 19:21

Мълчи си бе, Симеонов

Бутната ли е вече първата плочка на политическото домино, което символизира властта у нас? С този претенциозен въпрос можем да се опитаме да се ориентираме в трагикомичната каша, забъркана от малкия коалиционен партньор. Идеята е дали постепенното срутване – ако е започнало такова, на плетеницата от управленски парченца, ще доведе до рухване на всичко.

 

Едно време си мислехме, че драмата, която ни предложиха реформаторите няма да има равна на себе си. Сега обаче ставаме зрители на грандиозен спектакъл с режисьори, сценаристи, статисти, главни герои и прочие Валери Симеонов, Сидеров и компания. Най-вече първите двама. „Ненаиграха се тези момчетии“, би казала някоя махленска баба.

 

Има неща, които трябва да бъдат подминати с мълчание, но в същото време, уви, е задължително да им се обърне особено внимание. Трудна ситуация. Каквато в момента съгради вицето Симеонов, с което тотално ни убеди колко е опасно и лошо случайно попаднали хора в политиката да се докопат до трибуната на властта. И да започнат да демонстрират безпардонност и сериозна загуба на чувство за реалност.

 

Странно, защо Симеонов и Сидеров непрекъснато са „на нож“, та те толкова си приличат. И двамата искат да показват сила, да имат правото да говорят всичко за всички, завоалирайки го като проява на принципност, да са „пичовете“, на които не им пука от нищо.

 

Само че в политиката така не може. Публичните личности с власт спазват правила, държат се обрано, рискувайки да бъдат скучновати, с две думи, казано понашему „мерят си приказките“.

 

Валери Симеонов обаче така не може. Последното му „гръмване“ заглуши всичко, сътворено до момента. И нищо чудно, ако въпреки неистовите усилия на премиера Борисов да се справи с проблема „майки на деца с увреждания“, който боде очите под прозорците му, точно те са на път да свалят кабинета.

 

Защото след безумното изказване на Симеонов – поне в нормалните държави, този политик си отива и ако не стане чудо, пада мнозинството в парламента, а след това е ясно какво идва.

 

Цитираме: „Този закон беше започнат като опит да се угоди на една група кресливи жени, които спекулираха с децата си, манипулираха обществото, изкарвайки на пек и на дъжд тези уж болни деца, без грам майчинско чувство, грижа за тях“. Изречено е преди време, стана популярно тези дни.

 

Като слон в стъкларски магазин вицепремиерът се защити, нападайки тези, които вадели думите му от контекста в поредна кампания срещу него. Той, видите ли, искал да каже, че се спекулира с децата с увреждания и майките им ги използвали. Дори да е имал това предвид – справедливо е да го предположим – означава, че не може и не знае как да се изразява. Да си мълчи тогава. Оставяме настрана словосъчетанието „една група кресливи жени“, ще го заобиколим, затваряйки си очите за него. Но „тези уж болни деца“ взривява вицепремиерския кабинет на В. Симеонов. Защото по всички писани и неписани правила и способи за тълкуване то означава едно „деца, които не са болни, но са представени за такива“. Цинично, грубиянско, безхаберно.

 

От далечен Брюксел – не географски, а цивилизационно (там подобни на симеоновите думи слагат край на всякаква кариера) - Борисов духовито коментира ситуацията с „език мой, враг мой“, макар в случая по-подходяща да е перифразата „партньор мой, враг мой“. Но и така не става. Премиерът има един правилен и оправдан ход – да поиска оставката на своя вицепремиер, поемайки риска за всичко, което може да последва това.

 

В същност, заплахата за властта на ГЕРБ не е чак толкова голяма. Ако случайно махането на Симеонов бъде постигнато, Волен Сидеров ще се кротне като нахранено коте и заедно с вечно „диалогичния“ Каракачанов ще подпрат премиерското рамо.

 

От това губи отново появилият се на политическия ни небосклон Бареков (да си плюем в пазвата да не докопа по някакъв начин власт), защото няма да може да се присламчи до „новата консервативна формация на Сидеров“ за евроизборите и след това, тъй като тя вече ще бъде излишна, или ако я има – Бареков ще е излишният.

 

А с помощта на воеводи, атакисти и фармацевтите на Марешки, Борисов може и да доизкара мандата си, или поне да отложи за година предсрочните избори. Да спечели време, за да помисли и обобщи – докога ГЕРБ, целейки властта, ще се обгражда с партньори, които не стават и с все сила – без да искат, разбира се – го влекат към едно от многото дъна, които се оказа, че съществуват в българската реалност. Реалност, създадена не без сериозните усилия и на борисовата партия.

 

Но думата в тези размишления е друга. Докога управлението на държавата ще е в ръцете на хора, случайно попаднали в политиката? Или ако самокритично се поправим – докога ще даваме гласа и доверието си на подобни неориентирани и неподготвени мъже и жени? Вече почти 30 години. Което много ни приближава до страшното заключение – „каквито избирателите, такива и управленците“.

 

Време е да се опитаме да опровергаем това.

Публикувана в Гледища

Въпреки припламването на „драмата“ около Истанбулската конвенция, политическият сезон приключи, осветен от фойерверките, предизвикани от управляващото мнозинство и най-вече от съставляващото го малцинство.

 

Краят на етюда, разигран от управляващите бе предизвестен – тържествена обява, че коалицията е единна, мощна, почти неприкосновена и настроена маратонски, сиреч - най-малко един пълен мандат. Между редовете на посланието на премиера лесно можем да видим едно негово предупреждение към младшите партньори в коалицията – „оставка и предсрочни избори мога да предизвиквам единствено аз, за справка – 2013-та и 2016-та…“.

 

Категорично обаче – напълно логично и заслужено, призът за най-активен отбор през заминалия си политсезон трябва да се присъди на патриотите (сборът между НФСБ на В. Симеонов, ВМРО на Кр. Каракачанови и „Атака” на В. Сидеров). Тези тримата и обкръжението им бяха навсякъде, вербално и визуално доминираха и запълваха телевизионни екрани, вестникарски страници и виртуални такива. Неуморно си подаваха топката - като една футболна Испания, като същинска „Барселона“. Стотици, хиляди пасове, приковаващи вниманието на аудиторията. Е, ясно е, че владеенето на топката не означава качество и ефективност, но поне си непрекъснато пред очите и в ушите на хората.

 

Тук една голяма скоба, което ще е и лайтмотив на текста, а именно – електоратът. Той се готвеше или вече беше на море и въобще не разбра за вълненията сред патриотите. За плажуващия българин драмите там и всичко изприказвано около тях все едно не са се случили. Уви, щеше да е същото дори и той да не беше на плажа. Просто правещите политика у нас отдавна са отблъснали хората от себе си, те не им вярват, не се интересуват от вълненията там, примирили се със съдбата си да се родят и живеят не когато и където трябва. Тези, които пък не се примиряват, просто хващат самолета.

 

Това обаче не попречи на Сидеров и компания мощно да ни припомнят за съществуването си. Акцентирам върху лидера на Атака, защото той бе двигателят, Сидеров изригна, изненадвайки и чужди, и свои. Много внимателно трябва да се анализира това негово действие. Дали не е знак за нещо наближаващо? Емблематично е свойството на Сидеров да оцелява в политиката, предприемайки спасителни и съхраняващи действия. Той знае 2 и 200, дори и 2000. Преминал е от „Осанна“ до „Разпни го“ и обратно. Майстор е на асиметричните ходове и маньоври. Никой не бива да го подценява или лековато да приема думите му „аз съм учил Симеонов на политика“. Щом толкова рязко премина в атака, значи има причина. Или иска да си изгради доминираща позиция в коалицията, или е усетил, че бъдещето ще му наложи да играе соло и започва подготовка за поредната смяна на пластовете.

 

Колизията в патриотичната коалиция всъщност бе челен сблъсък между двама, преминали през различни състояния и взаимоотношения – преди приятели, после врагове, отново приятели, за да стигнат до най-лошото – коалиционни партньори.

 

Връщаме се обаче към лайтмотива – суверенът въобще не се интересува от драмите им – той е на море.

 

Но защо Сидеров срещу Симеонов, къде е Каракачанов, ще попита някой, все пак изкушен от страстите на политиците ни. На войводата му е приписана май ролята на балансьор, на човек, от когото се очакват именно тези думи – „абе вчера пихме кафе при премиера, но не чух Симеонов да казва, че ще напуска коалицията“. Пък и Каракачанов е в ситуацията на политик хем сбъднал мечтата си – военен министър, хем попаднал в къща, за чийто ремонт трябват страшно много пари, а той няма откъде да ги намери Язък му за мечтата, би казал някой чешит от махалата.

 

Но да се върнем на двете „С“ – Сидеров – Симеонов, а и да припомним отново, че на хората не им пука какво се случва по патриотичната ос Парламент – Министерски съвет. Те са на море и ругаят лошото време и дъжда и единственият им коментар, който замесва политиците е ядовитата констатация – „Каквато държавата, такова и времето, м…….“.

 

Волен атакува изненадващо, мощно и продължително. Той уцели партньора си по най-болезненото – малко надолу и извън правилата, но всъщност, знае ли някой какви са те. Сидеров обруга, постави под съмнение и дори заподозря умисъл в може би най-голямата управленска гордост на Валери Симеонов – каузата му за шума и борбата срещу кръчмите по морето. Волен почти го унизи, започвайки проверка на симеоновите проверки, обявявайки, че има двоен аршин и вицето съсипвал туризма ни. Той не се спря дори и след умиротворителната сбирка при премиера Борисов. Ден по-късно лидерът на „Атака” обяви, че ще иска преразглеждане на приетия на първо четене Закон за защита от шума в околната среда, както и на друга инициатива на Симеонов - промените в Закона за устройство на територията. И всичко това гарнирано с приказки от рода „Не съм го (Симеонов) пратил във властта да утрепва български фирми и заведения, а да вдига доходите и пенсиите“, както и заявление, че вицето трябва да си ходи и лесно ще му се намери заместник.

 

Филм, цирк или нещо друго разиграва атакистът? Каквото и да е, факт е, че той излезе от поредния си тих период и действа с пълна мобилизация. Причините? Възможно е неуспехът на спорните и съмнителни промени в приватизационния закон, инициирани от човек на Сидеров. Срещу тях най-гневно се опълчи именно Валери Симеонов и фактът, че Волен отговори на метафората „редник Киро“ с препратка към „редник Цеко“ е доказателство, че болката е силна.

 

Пък и остава въпросът защо атакистът възнегодува чак сега срещу нещо, започнало още преди повече от година. Може би на приятеля и коалиционен партньор да са му писнали активността и нарастващата популярност на другия. Време е да се покажат политически мускули и да е ясно кой кой е. Все пак догодина идват два важни избора – за европарламент и местни, особено вторите са стратегически за всяка една партия и Волен знае, че е задължително да си в отлична изходна позиция – дори и като доминант в коалиция.

 

Пак е време да напомним – избирателят е на море и въобще не се интересува от събитията по жълтите павета.

 

За момента и тримата лидери на партиите от „Обединени патриоти“ декларират желание за единно явяване на идващите вотове. Но едно е желанието, а друго – реалността, затова поединично – кой, както може и знае, се готвят и за друга сюжетна линия. А Сидеров знае много, а че може го показва от 2005-та насам.

 

„Дежавю”, би възкликнал премиерът Борисов, наблюдавайки страстите у патриотичния си коалиционен партньор. Едва ли някой гражданин помни за така наречения Реформаторски блок. Но Борисов не е забравил за предишните си управленски авери и съдбата им – трагична, леко комична, но поучителна. Те са в небитието, макар че част от тях се прегрупираха и сега пърхат отстрани, мъчейки се да правят политика и да се наложат като коректив. Това обаче е трудно, ако не си във властта и не разполагаш с нейните екстри и ресурси.

 

А отстрани опозиционният хор тихо припява: „Който се хване с ГЕРБ, изчезва…“.

 

Та Борисов помни и знае, че патриотите с убедителното си представяне на последните избори дадоха възможност ГЕРБ отново да управлява. Ако не бяха те, щеше да стане леко конфузно. Но неоспорим факт е, че Сидеров, Симеонов и Каракачанов комай тръгват по пътя на реформаторите. Те могат и да не стигнат до пропастта, но знае ли се. Борисов успя да ги поуспокои на спешна среща в кабинета си, но дали не е временно и дали скоро няма да се наложи герберите да мислят и търсят друга „патерица“, с която да се удържат и балансират във властта? Ако патриотите продължат да се бутат в парламентарната си стая и част от тях непрекъснато да плашат, че ще напуснат властта, Бойко Борисов ще вземе да намери друга опора и току-виж предизвика извънредни избори. И въобще няма да е изненадващо, ако част от тази опора се окаже Волен Сидеров, като логично продължение на случилото през влажното лято на 2018-та.

 

Но на кой му пука? Казват, че август ще е дъждовен, а на фона на прецаканата почивка нищо друго няма значение. И какво да очакваш от държава, в която Бог е високо, а цар няма или поне е зает да ни съди за имотите си…

Публикувана в Гледища

Наред са войводите на Каракачанов. Само те от триото „Патриотичен фронт“ не са формулирали идея, свързана с името и личността на Васил Левски. Аверите им от Атака и НФСБ вече гръмнаха с топчетата си (а да си припомним, Каракачанов все пак е военен министър и може да гърми с много големи неща).

 

Сидеров поиска нов съдебен процес, който задочно да преразгледа този от началото на 1873 година, съдил и осъдил Левски.

 

Колегата му Валери Симеонов закъсня само с 48 часа, след които се появи декларацията на партията му НФСБ, призоваваща Светия Синод на Българската православна църква СПЕШНО да се заеме с канонизацията на Васил Левски като светец.

 

Трудно ще им е на ВМРО и Каракачанов достойно да се включат в общия хор на патриотичната коалиция.

 

Да, жал ми е, когато всяка година на 19 февруари, политици и други обществени фигури, щат не щат, им се налага да говорят за Апостола. Няма по-трудно нещо, ако си амбициран да кажеш нещо оригинално, силно, нечувано до момента. Често се повтарят едни и същи слова, с тук-таме някоя и друга импровизация, но това е напълно нормално. За Васил Левски всичко е казано, повторено и преповторено – стотици пъти. И така трябва да бъде!

 

Нима има друга историческа личност, към която почитта да е по-голяма, преклонението по-искрено, която да е станала безспорен символ на категории като честност, смелост, отдаденост, храброст, скромност...

 

Кому са нужни тези патриотарски фойерверки, помпозни хрумки и тежки искания? Как те ще направят Левски по-свят и обичан? Ми той отдавна е водачът, вдъхновителят и гордостта за поколения българи.

 

С какво един „съдебен процес“ (смях) и едно „Св.“ пред името му ще го направят по-голям и по-почитан? Лесен отговор – с нищо.

 

Отделен въпрос е, че каноните на Църквата са пределно строги и догматични, така че провъзгласяването за Светец няма да е никак лесно, дори и да се отнася до Васил Левски.

 

А всъщност е доста просто един общественик и политик да обвърже себе си с делото на Апостола. Нужно е да каже „Аз живея и правя като Левски“. Кой ли ще е този смелчага? Нагледали сме се на всякакви форми и проявления на дебелащина в новия ни политически живот. Но, слава Богу, дори тя има някакви граници и все още никой не се е осмелил да изрече тези думи. И по-добре, защото ще е нагла и цинична лъжа.

 

Атака и НФСБ са партии, част от управляващата коалиция. Върху тях ежедневно се срутват всички проблеми на властта, произтичащи от функционирането на държавата. Сиреч, „патриотите“ би трябвало да са доста заети хора, ако наистина вярват в често повтаряното „България над всичко“.

 

Защо обаче си губят времето с измислени каузи, от които няма никаква нужда? Не бихме могли да предположим, че става въпрос за „рейтинг“, „имидж“ и пр. Твърде елементарно е. Или пък не? Може би е напълно нормално партиите ни – въз основа на нивото на своето развитие – целенасочено да практикуват лековатия политически пиар, вярвайки, че ще има успех и ефект. Което би трябвало да е обидно за суверена, ако сме съвременни, демократични и цивилизовани.
Така че, за Каракачанов и компания има шанс - да не се присъединят към хора, дирижиран от Сидеров и Симеонов.
Ще го приемем като акт на пощада и хуманен жест към интелекта на избирателя.

Публикувана в Гледища

Волен Сидеров изчака да заглъхнат новогодишните фойерверки, пиратки и салюти и гръмна. Тихичко, но достатъчно да се чуе в настъпилите следпразнични униние и умора.

 

Тъкмо бяхме решили, че буйният и войнствен „атакист“ е преминал в състоянието на аристократично политическо целомъдрие, отдавайки се на галерийни страсти и тихо парламентарно мъркане, защитен от удобния завет, който му осигуряват много амбициозните му партньори Симеонов и Каракачанов.

 

Сгрешили сме. Или може би самият Сидеров е усетил, че леко, но сигурно потъва в уюта на безалтернативната управляваща коалиция, приел ролята на тихия и добрия, но и на пасивния. Това не прощава, до забравата е само една крачка, което на политически език се превежда – на следващи избори си аут, ако не намериш ново спасение, наречено друга коалиция.

 

Затова лидерът на „Атака“ може би е решил, че е време да ни припомни колко е добър в политическото оцеляване. Сигурно е усетил и дебелата сянка на двамата си ортаци – Симеонов и Каракачанов, и как тя убива живота и енергията на партията му.

 

Затова още на втория ден от новата година Сидеров „е на коня“, решен да въведе ред и покаже „кой кой е“. Дори го казва в прав текст – „аз съм идеологът на тази коалиция“. Която, да не забравяме, крепи мандата на Борисов и го прави за момента безпроблемен и почти гладък.

 

Но намекът е много ясен – един идеолог, създал нещо, е много лесно и да го срине.

 

Малка червена лампичка трябва да светне пред премиера и лидер на ГЕРБ. Никак не е здравословно управлението ти да зависи от семейство, тресящо се от скандали. Пък и създадено от „патриоти“ и „воеводи“, славещи се с прекалено буйна кръв.

 

В момента, разбира се, няма такива неща, но знае ли се след тежките упреци на Сидеров, какво може да се случи с подновеното им приятелство с Валери Симеонов. Та Волен го жегна по най-чувствителните теми, донесли му за момента цветя и слава, след като първите битки за шума по плажовете и лифта на Банско бяха спечелени. Да излезе партньорът ти и да рече – не сме се разбирали така, какви са тия плажове и тия лифтове, важните въпроси са други – беднотия, цената на водата, произволът на регулаторите и пр.

 

Хваща ухото, няма спор. Голяма част от българите трудно стигат до плажовете, да не говорим за зимните ни курорти. И Сидеров моментално се превръща в социален политик, готов да впрегне буйния си нрав в защита на народа. Масите обичат това, пък и партийните редици се стягат, виждайки събуждането на лидера си.

 

Ефектът дори е двоен. От една страна хората те забелязват, сещат се кой беше, може дори да те харесат отново, от друга думите ти са малък реванш, почти мехлем, за премиера Борисов, който заради Банско трябваше да понесе лютия език на Симеонов. Друго си е, когато самият коалиционен партньор, пък и приятел, на създаващия ти главоболие вицепремиер го бодва почти в гръб.

 

Известно е, че Борисов хич не обича резките движения по теми, които могат да изкарат хората, в случая така наречените еколози, на улицата. Затова и втората кабина в Банско беше топка, която премиерът се готвеше да изпрати далеч в публиката с цел забавяне на мача.

 

Симеонов обаче викна и сега трябва да опазим новата ни свещена крава, наречена „европредседателство“, от протестите и блокиранията на природозащитниците. Сценарий, който не беше предвиждан.

 

Но това вероятно е по-приемливата страна на монетата. Защото другата е хипотезата за разрив при патриотите (разбира се за момента такива индикации няма), автоматично водещ до сериозно разклащане на опорите на управлението.

 

И кое по-напред да прави Борисов – да посреща евролидери и техните министри под златната светлина на прожекторите, или да спасява властта... Кошмар.

 

Може би той и съветниците му тепърва ще разберат грешката си от това по такъв убедителен начин да фаворизират 6-месечното ни председателство. С което в прав текст поканиха всички врагове и недоволни да се вихрят и бунтуват до края на юни.

 

Затова пробуждането на Сидеров не е добрият вариант за управляващата коалиция. Ако наистина има пробуждане, а не се окаже случаен гръм от невоно натиснат спусък. Но залогът е голям за Борисов и компания, която трябва да се покаже в блясък пред еврогостите, пък и да влезе в идващите след време местни избори устойчива и в добра кондиция.
Трудна задача, при положение, че единият стълб на управлението ти е в ръцете на винаги готови да се разбунят „партньори“, на които хич и не им пука за ЕС и Брюксел. Да не забравяме, че сравнително доскоро Сидеров искаше да си ходим от съюза. Сега не е така, но...
Надеждата на Борисов е в Цецо Цветанов. Той се отърка по празниците в разложките кукери. Дано е успял да прогони всички зли сили далеч от властта.

Публикувана в Гледища

Знаменателна констатация формулира поредно проучване на наша социологическа агенция, изследваща рейтинги и закономерности в света на политиката ни.

 

Оказа се, че българският парламент леко е повишил популярността си сред народа. Това само по себе си е чудо, но интересното тепърва иде. Рейтинговият скок се е случил по времето на последното служебно правителство, когато, както е известно,… няма парламент.

 

Да се чуди човек – да плаче ли, да се смее ли… Коментарът просто е закован – Народното събрание има по-висок рейтинг, когато не работи. Точка.

 

Но заработи ли веднъж, става хем интересно, хем тъжно, но при всички положения – рейтингите падат. Нека да припомним само бляскавия старт на сегашния парламент – законопроект, от който се стичаха едри капки лобизъм и който, естествено, моментално изкара протест на жълтите павета – първият на сметката на 44-тото НС.

 

Верен на себе си да се предпазва от народния гняв, премиерът Борисов спешно разпореди въпросният законопроект да бъде изтеглен, напомняйки ни за шеметните си месеци след 2009 година, когато откри и приложи успешно системата „проба-грешка-проба-грешка“…

 

Сега обаче сме свидетели на налагането на нов метод, излязъл от политическата работилница на Бойко Борисов. Експерименталното му прилагане започна по времето на кабинета „Борисов 2“, когато лидерът на ГЕРБ пусна реформаторите (някой помни ли ги още?!) по бързата писта на министерските постове. Всички до един нацелиха дънерите и сега спрягат глагола „съм“ (вън от политиката и парламента).

 

В момента сме свидетели на втората фаза от разработката на метода. В ролята на опитни зайчета обаче са новите коалиционни партньори – патриотите от четата на Симеонов, Каракачанов и Сидеров (за по-кратко СКС).

 

Случващото се най-вероятно надминава очакванията на Създателите. Толкова шеметни издънки и не особено адекватно поведение могат да изпратят метода за успешно патентоване.

 

Докато светът се интересува дали Тръмп „снася“ на Путин, у нас преоткриваме темата за „нацисткия поздрав“. И си задаваме въпроса – кой от избраниците на СКС не се е заигравал с Hitlergruß (както е известен въпросният жест). Леко хиперболизираме, но пошлостта на случващото се няма граници.

 

Членове на политически кабинети падат като гърмени зайци, защото в миналото си (не знам по силата на какъв кретенизъм) са се фуклявили с нацисткото „хайл“. Пък и се снимали и „фейсбуквали” и сега се чудят какво да говорят. Единият даже в болница постъпил. Добре че поне не се опитаха да се оправдават, че всъщност това от фотосите им е древноримски салют, а не другото.

 

Ясно е едно, светът в глобален план има един шанс – морал, етичност и цивилизованост. И памет. Не може да съществува оправдание за подобни нелепости. И затова е жалък опитът на един от отговорните кадри в държавата ни да обясни стореното от вече бившия зам. министър с „грешка на растежа“. Това дори не се нуждае от коментар, а от тояга, може би.

 

Голям провал е и реакцията на първото „С“ от СКС. Дембелско, безотговорно и страшно. Особено, ако в-к „Сега“ се окажат прави в цитата си на думите му – „Кой знае какви майтапчийски снимки от "Бухенвалд" имам“. Брутализъм. Дано не го е казал. В противен случай – за много по-невинни неща хората в нормалния свят изхвърчат завинаги от политиката.

 

Но тук е друго. Още Ботев го е написал – „Свестните у нас считат за луди, глупецът вредом всеки почита“ (Борба, 1871 г.).

 

Няма кой да чете обаче. Грешка на растежа.

Публикувана в Гледища

Новата партия ПОМАК, която ще се учреди до две седмици била абревиатура на Патриотично обединение за многообразие, автентичност и култура, съобщи по бТВ основателят й Ефрем Моллов. Той заяви, че партията има европейско начало и това е нов политически модел, който ще обедини нацията. Ще спрем това статукво политическите партии да са срещу народа, закани се той.

Публикувана в У нас

Лидерът на ВМРО Красимир Каракачанов настоя да бъде затворена "зелената граница" с Турция за нелегални емигранти, да влизат в страната само бежанци през контролно-пропускателните пунктове, защото сега над 90% плащат на каналджии, за да влязат в страната. Само 45 души охраняват южната граница. "Керван слонове може за мине, без да го видят", каза Каракачанов. Той заплаши, че България може да се окаже в положението на Гърция, където емигрантите се организирали във въоръжени банди. Това нагнетило напрежението и ксенофобските прояви на националистите от партия "Златна зора".  Гърция била принудена да затегне режима на границата си с Турция и бежанският поток секнал.

Публикувана в У нас