На 20 януари 2019 година се навършват 29 години от едно от най-големите престъпления на съветския политически елит и на въоръжените сили на СССР, спрямо собствения им народ. Събитията от нощта на 20 януари 1990 година напълно основателно са известни в най-новата история като „Черният януари“ или като „Кървавият януари“. Станалото в Баку е много важен епизод не само от азербайджанската история, но и от световната. Освен че бележи един от върховете на безотговорно и безжалостно насилие над невъоръжено население в Съветския съюз, „Черният януари“ е и един от „реперите“, от историческите ориентири, които бележат разпадането на СССР. Насилието от нощта на 20 януари 1990 година е момент, от който вече няма връщане назад, “point of no return”.

 

Смазването на съвсем неопитната, слабо организирана и едва излизаща на историческата сцена политическа опозиция в столицата на Азербайджан, спада към така наречените „асиметрични действия“. Тя е свръх реакция на действия, които са вбесили централната власт, но не са свъразни с насилнически действия срещу нея. Съветската власт и съветската военщина са едновременно възмутени и силно уплашени от рязкото надигане на националното движение в Азербайджан.

 

Независимо, че до този момент „неформалите“ в Азербайджан не са влезли в конфронтация с централната власт в Москва, съветските власти се нахвърлят върху тях и целокупното гражданство на Баку с огромна ненавист и бруталност. Няма да пишем, че извършеното от съветските въоръжени сили в Баку е „безпрецедентно“, защото както ще се види по-нататък, прецеденти има. При това, прецеденти от които струят кръв и безскрупулност.

 

В Баку загиват повече от сто мирни жители. Безстрастната статистика ще запише най-различни факти, които изцяло ще опровергаят официалните версии за случилото се. Министърът на отбраната на СССР Дмитрий Язов, който по-късно ще завърши безславно кариерата си, като един от неуспелите превратаджии от така наречения „Държавен комитет по извънредното положение (ГКЧП)“ ще заяви, че срещу нахлулите в Баку съветски войски са стояли 40 хиляди азербайджански бойци, привърженици на Народния фронт на Азербайджан, които са били въоръжени с автоматично оръжие.

 

За негово нещастие, журналистите от всички съветски средства за масова информация, които са в Баку по време на щурма на Съветската армия, свидетелстват, че азербайджанците почти не са били въоръжени. В крайна сметка от населението са конфискувани едва 84 ствола огнестрелни оръжия, които са ловни, преправяни и най-вече … самоделни. [28]

 

По повод масовите граждански протести в Баку, кореспондентът на флагмана на перестройката, вестник „Литературная газета“ пише:

„Армията отговори. Тя отговори повсеместно, макар и в огромната си част неадекватно“. [24]

 

Нахлуването на Съветската армия в Баку отговаря на стандартите за превземане на вражески град, а не за „умиротворяване“ на собствен. Самият министър Язов е заплашил своите подчинени, че „ще видят чудо“, ако не „превземат града“. Някои военни командири са силно изненадани от подобна лексика. От нея се вижда, че министърът на отбраната смята, че столицата на Азербайджанската ССР е в ръцете на някакъв враг.

 

Това разбиране и настроение се пренася и върху личния състав. Войниците разглеждат мирното население като противник и стрелят с автомати и картечници по минувачите. [10] Още тогава излиза на яве един парадоксален факт, който показва, че стрелбата в повечето случаи е хаотична и с цел да тероризира населението като цяло, а не да се „респектират протестиращите“ - никой от организаторите на пикетите и барикадите в Баку, които разбира се са на първата линия, не загива. [24]

 

В момента на обявяването на извънредно положение в Баку е установено, че само 42 души от убитите са били на барикадите и пикетите. Още девет души са били убити, докато са оказвали помощ на ранени след разкъсването на барикадите от танковете и бронетранспортьорите. [5]

 

Жителите на Баку са в шок, защото военните от Съветската армия стрелят без колебание по линейките, които летят из града, опитвайки се да откарат ранените в болниците. Още по-шокиращо обаче е, че армията стреля и по служителите на местната милиция. [11]

 

Между различните автори – очевидци на събитията има забележително единодушие по отношение на изключителната жестокост, проявена към жителите на Баку. Тук свидетелствата съвпадат, независимо от къде идват и кого представляват очевидците. Един от най-добросъвестните изследователи на Закавказието - Томас де Ваал, към когото се отнасят с еднакво уважение азербайджанци, арменци и руснаци, пише:

„Танковете пропълзяха през барикадите, мачкайки по пътя си автомобили и даже линейките на Бърза помощ.“ По думите на очевидци, войниците са стреляли по бягащите хора и са доубивали ранените. Автобус с мирни жители е бил обстрелян и много от пътниците, в това число и едно четиринадесет годишно момиче загиват.“ [7]

 

Има и други подобни свидетелства:

„Бойните машини газеха всякакъв автотранспорт, който им се изпречеше на пътя, без значение кой е в него. Така например на Тбилиския проспект беше обстрелян лек автомобил. Един от танковете зави рязко и го смачка. Едно 13 годишно момче, което беше между пътниците, изскочи от колата и се опита да се скрие на безопасно място, но беше убито с изстрел в гърба.“ [11]

 

Дмитрий Фурман и Али Абасов пишат:

„Въвеждането на войските [в Баку] се съпровождаше с крайна жестокост – стреляха по всяка движеща се цел и просто по тъмните преки улици и по прозорците на къщите. При обявяването на извънредното положение вече бяха убити 82 души, преобладаващата част от които нямаха никакво отношение към пикетите. След това загинаха още 21 души. От 82 трупа на загинали от огнестрелно оръжие, на 44 души входните отверстия на раните бяха откъм гърба. Имаше и убити с удари с щик в гърба.“ [21]

 

Очевидците смятат и свидетелстват, че армията се е опитала да прикрие извършените жестокости:

„От многочислените показания на свидетелите се вижда, че военните са се опитвали да скрият следите от извършените деяния, като са извозвали от мястото на събитието обезобразените, размазани от военната техника трупове и отделни части от тела.“ [11]

 

В крайна сметка, оказва се невъзможно да се скрие грозната истина. Очевидецът Юсиф Аллахверди оглу Садъгов (Юсиф Аллахверди оглы Садыгов) разказва, че от един от убитите граждани е била открита само дясната ръка и тя е била погребана на гробището.

 

Всъщност, какво и защо се случва в Баку на 20 януари 1990 година?

От къде идват тази ярост и нечовешка злоба, с които валякът на военната машина е хвърлен върху столицата на Азербайджан? Отговорът е, че тези трагични събития имат и „общосъюзен“ и регионален контекст. Зверските изстъпления на съветския генералитет и партийните лидери са провокирани, както от събития в Азербайджан, така и от общата картина на раздиращия се от проблеми и противоречия Съветски съюз.

 

Всеки социолог ще ви каже, че така наречената „корелационна теория“ може да установи по безспорен начин връзката между две събития, но съвсем не е задължително да се установи кое е причина и кое е следствие. По подобен начин, в периода 1985 – 1990 година, е трудно да се каже дали възхода на националните движения в Съветския съюз е предизвикал неговото разпадане, или безкрайното задълбочаване на социалните проблеми в СССР е генерирало изригване на националистическа енергия в отделните републики от „периферията“.

 

На всичкото отгоре, в повечето случаи, националните проблеми и социалните неблагополучия влизат в „синергична връзка“ и взаимно усилват въздействието си допълнително.

 

СССР излиза от така наречената „пятилетка пышных похорон“ („петилетката на пищните погребения“), през която са си отишли трима генерални секретари на КПСС – Леонид Брежнев, Юрий Андропов и Константин Черненко, силно отслабен. Аномията в държавата, разкъсването на социалната тъкан, огромното разминаване между пропаганда и реалност, загубата на икономическото и военното съревнование със Запада, принуждават новия генерален секретар – Михаил Сергеевич Горбачов да обяви нов курс – така наречената „перестройка“.

 

Когато се говори за „перестройката“, хората обикновено я свързват с прокламираната „гласност“ – един вид свеждат „перестройката“ до правото да се говори (или да се дърдори) свободно. Много малко хора обаче си спомнят, че в рамките на перестройката е обявена една изключително важна цел – изграждането на правова държава. Както впоследствие се вижда да се изгради правова държава върху тоталитарна основа е невъзможно, а за демократизацията на режима, времето така и не достига.

 

Но твърде много хора взимат напълно на сериозно заявеното на най-високо партийно и държавно равнище и започват да поставят въпроса за законността на едно или друго действие и да се противопоставят на произвола на властите – най-вече на произвола на партийния елит. От тук до серията верижни конфликти, които ще последват, крачката е само една. Противенето на произвола в съчетание с огромните социални проблеми и етническите и междунационални конфликти, изгражда „стратегическия триъгълник“, който ще генерира поредица от трагедии в годините на залеза на СССР.

 

В случая с Азербайджан и с трагедията в Баку от януари 1990 година, не може да не се подчертае дебело, че възходът на националното движение в страната е катализиран много сериозно от конфликта в Нагорни Карабах, където арменските сепаратисти поискват отделянето на Нагорно Карабахската автономна област (НКАО) от Азербайджанската ССР и присъединяването и към Арменската ССР. Започва обединително движение, известно с арменското си название „Миацум“. Градусът на напрежението нараства с всяка група азербайджански бежанци, пристигащи от Нагорни Карабах. Така се стига до създаването на „Народния фронт на Азербайджан“, а впоследствие до разделянето му на радикално и умерено крило.

 

Партийният елит в „Центъра“, към който можем спокойно да отнесем и върхушката на военната каста е изключително притеснен от явленията, изграждащи трите страни на „стратегическия триъгълник“. И така, след „Новочеркаския разстрел“ от 1-2 юли 1962 година, когато в град Новочеркаск (Ростовска област на РСФСР) при разгонване на демонстрация на стачкуващи работници от Новочеркаския завод за електрически локомотиви (Новочеркасский электровозосроительный завод – НЭВЗ) са убити не по-малко от 26 души и са ранени 87 души, в края на двадесетия век, СССР се сблъсква с истинска вълна от конфликти по периферията, които централната власт, службите за сигурност и особено военните потушават с изключителна жестокост.

 

Ледът се пука, господа съдебни заседатели …

Някой може да оспори уместността на използването на култовата реплика на Остап Бендер за заглавие на раздел, в който ще се говори за трагедии с човешки жертви. Уместността на фразата е в това, че популярният български превод на руското „лед тронулся“ - „ледът се пука“, не е съвсем прецизнен. В оригиналния текст се има предвид, че „ледът тръгна“, започнал е ледоходът на топящия се лед.

 

И наистина, много скоро след идването си на власт, Михаил Горбачов ще трябва да се изправи очи в очи със суровата истина – авторитетът на властта лети надолу и е в състояние на свободно падане. Младото поколение, особено в „периферията”, открито предизвиква централната власт. Ледовете са тръгнали, политическият ледоход е започнал. Но в Съветския съюз на този, който се противопоставя на властта, обикновено му пускат кръв. При това - съвсем не с лечебна цел. „Ледът е тръгнал, но силовите фактори ще го оцветят в червено“. …

 

Декемврийските събития в Казахската ССР през 1986 г.

С известна условност може да се приеме, че поредицата от кървави сътресения в съветската империя започва от Казахската ССР с така наречените „Декемврийски събития“ от 1986 година.

 

Декемврийските събития в Алма – Ата, известни още като „Желтоксан” (названието идва от казахското „Желтоксан котерилиси” – Декемврийско въстание) представляват масови младежки вълнения, протекли на 17 – 18 декември 1986 година в тогавашната столица на Казахската ССР. Масовите протести на практика прерастват във въстание срещу комунистическите власти. [8]

 

Най-разпространеното обяснение за тези събития е, че смутовете започват, след като след оставката на първия секретар на Казахската комунистическа партия – Динмохамед Кунаев, на негово място е поставен Генадий Колбин. [8]

 

Колбин е лична номинация на Михаил Горбачов и първи секретар на Уляновския областен комитет на КПСС (!), но кракът му не е стъпвал в Казахската ССР и той никога не е работил там или по проблемите на въпросната съветска република. [3]

 

Свиканият митинг, който първоначално протича мирно, но е масов и мнголюден, иска на ключовия ръководен партиен пост да бъде назначен казах, а не руснак. Впоследствие митингът прераства в масови безредици и побоища, като младежките протести се разпространяват и в други градове на Казхската ССР, на първо място в Караганда.

 

На 16 декември 1986 година се стига до жестоко разгонване на протестният митинг пред сградата на ЦК на Комунистическата партия на Казахската ССР. Данните за загиналите по време на разгонване на митинга от страна на вътрешните войски варират твърде широко. Броят на загиналите се сочи в интервала от 10 до 150 души.

 

Очевидци разказват и за издевателства след разгонването на митинга. Много млади хора, набедени за подстрекатели, са извозени далече извън града (тогавашната столица на Казахстан – Алма-Ата) и са оставени там без горни дрехи. Девойките пък са били заставяни да седят на леда без панталони. Тези свидетелства заслужават допълнително изследване (а и разследване), още повече, че това отношение към млади жени е с много особен подтекст.

 

Промяната на демографската картина и на съотношението между броя на руснаците и на казахите в Казахската ССР е смятана за една от основните причини за възникващото противопоставяне. Ето че някой е решил да спре „неблагоприятната“ демографска тенденция ...

 

Декемврийските бунтове в Казахстан през 1986 година са един от първите сигнали, че „центърът” изпуска от контрол „периферията”, а прословутата „дружба между народите” просто не работи. Протестите в Казахската ССР до голяма степен са породени и от откровената демагогия на централната власт. Говори се за „комунистически интернационализъм”, а казахите са третирани като „втора категория” хора. Говори се за „коренизация” на управленския елит в степната съветска република, а всъщност там протича непрекъсната „русификация”.

 

Тбилиските събития от април 1989 г.

„Черният януари” в Баку е предшестван и от така наречените „Тбилиски събития”, известни също така и като „Трагедията от 9-ти април”. Става дума за специална операция по разгонването на масов опозиционен митинг пред Дома на правителството на Грузинската ССР в Тбилиси.

 

Операцията е проведена с изключителна бруталност и крайно непофесионално през нощта на 9 април 1989 година от силите на вътрешните войски на Министерството на вътрешните работи на СССР и от Съветската армия. Резултатът са впечатляващ брой човешки жертви.

 

Събитията в Тбилиси са изключително показателни поради факта, че и те са предизвикани от конфликт на сепаратистка основа. Ако в Азербайджан претенциите за отделяне на Нагорни Карабах и присъединяването на тази автономна област към Арменската ССР отключва противопоставянето, то в грузинския случай става дума за сблъсък с абхазкия и осетинския сепаратизъм. Видимо по това време обществеността в отделните републики има сериозни резерви към СССР като единна държава, защото всяко искане за прекрояване на вътрешните граници между съюзните републики води до военни действия и кръвопролития.

 

В случая, конфликтът е между грузинци и абхазци. На 18 март 1989 година в село Лъхнъ (на руски – Лыхны) се провежда масов, 30000-хиляден абхазки събор, на който се издига искане за излизане на Абхазката АССР от състава на Грузинската ССР. Абхазците претендират да получат статут на самостоятелна съюзна република, което предизвиква острото недоволство на грузинците. Следва поредица от протестни митинги, организирани от така наречените „неформални организации“.

 

На 25 март 1989 г., се провежда митинг в Гали, на който присъстват 12 000 души. Пет дни по-късно, на 01 април 1989 г., следва митинг в Леселидзе. След това идва редът на Сухуми и на други градове в Грузия. Митингите като цяло са „несанкционирани“ и това предизвиква нервност сред властите. [10]

 

На 04 април 1989 година в Тбилиси започва безсрочен митинг. Ръководители на митинга са: Звиад Гамсахурдия, Мераб Костава, Ираклий Церетели и Георгий Чантурия. И тогава, и днес те са сочени като лидери на грузинското национално движение. От тях днес е жив само Церетели, а останалите са или убити, или загиват при неясни обстоятелства.

 

По-късно, генералният прокурор на СССР Н. С. Трубин ще убеждава публиката, че организаторите на митинга са изпълнявали заговорнически план, координиран от чужбина, създавали са въоръжени формирования, привличали са бивши участници във войната в Афганистан, както и хора, които са практикували бойни спортове, с цел да изведат Грузия от състава на СССР, да ликвидират автономните републики на територията на Грузия (Абхазия, Аджария и Южна Осетия) и в крайна сметка да вкарат Грузия в НАТО. [20]

 

Несъмнено, генералният прокурор е бил силно скандализирпан от факта, че на 06 април 1989 г., на площада вече са издигнати лозунги като: „Долу комунистическия режим!“,“Долу руския империализъм!“, „СССР – тъмница за народите!“, „Долу Съветската власт!“, а повече от сто души обявяват гладна стачка. [13]

 

Едновременно с това е факт, че от нарочно създадената от ІІ конгрес на народните депутати на СССР „комисия на Собчак“ е ясно констатирано, че до момента на началото на разгонването на митинга (утрото на 9 април 1989 г.) не е имало насилие. Комисията записва в доклада си, че „в хода на разследването не са били получени някакви доказателства за реални опити за завземане на властта, не е открит нито един случай на насилие или на покушение по политически мотиви по отношение на работниците от съветските и партийните органи, на комунистите или на гражданите от негрузинска националност“. [9]

 

Въпреки неагресивното поведение на митинга, в Тбилиси се концентрират въоръжени сили за мащабна операция. На 7-ми и 8-ми април 1989 г. в Тбилиси са били прехвърлени: 4-ти мотострелкови полк на дивизията „Дзержински“ (в състав от 650 души), който до този момент се е намирал в Армения в град Спитак, където са се преодолявали последствията от катастрофалното земетресение от същата година; полк от въздушно десантните войски (в състав от 440 души); бойци от Пермския и от Воронежкия ОМОН (в състав от 160 души) и 450 курсанти от висшата школа на Министерството на вътрешните работи на СССР в град Горки (Нижни Новгород). Освен това в Тбилиси вече са били разквартирувани 650 души от мотострелкови полк на Съветската армия и са били в наличност 250 грузински милиционери. [13]

 

Смята се, че общо в операцията са били ангажирани 2550 души, подкрепяни от шест бронетранспортьора, осем десантни бойни машини, четири пожарни автомобила и две линейки. Също така, оценката на различни разследващи случая е, че реално в разгонването на митинга са участвали около 900 войници от дивизията „Дзержински“ (вътрешни войски) и една рота десантчици от Съветската армия.

 

Генералният прокурор на СССР твърди, че на 08 април част от митингуващите са „предприели действия за завземане на техника за блокиране на улиците и са нападали сътрудници на милиция и военнослужещи, в резултат на което е бил нанесен побой на 7 военнослужещи и на петима милиционери“. Пак прокуратурата твърди, че е бил предприет опит за завземане на Руставския металургичен завод (!?), пресечен от охраната на комбината“. [20]

 

Верността на горното твърдение е под въпрос, като се има предвид, че парламентарната комисия, разследвала случая, многократно опровергава твърдения на генералната прокуратура на СССР. Много показателно е, че заключението на парламентарната комисия ясно показва, че точно към момента на началото на операцията по разгонването на митинга, събралото се огромно множество изобщо не е давало никакви признаци на агресия.

 

Ръководителите на операцията по разгонването на митинга са били взели решение да действат в ранното утро на 09 април 1989 г., преди изгрев слънце, очаквайки, че на площада ще има относително по-малко хора. Това очакване се оказва погрешно – на площада е пълно с хора, но събралите се не дават никакви признаци на агресия. Нещо повече, според разследването на парламентарната комисия с председател Собчак, множеството точно в този момент е било под въздействието на различни призиви за мирно и неагресивно поведение:

„Четиридесет и пет минути преди началото на операцията към митингуващите се е обърнал Илия ІІ - Католикос на Грузия. Изявлението на Католикоса е било изслушано при пълно мълчание, като след неговия призив за благоразумие се е въдворила седем минутна тишина, а след това е последвала обща молитва „Отче наш“. Митингуващите за запазили ред, спокойствие и не е имало видими признаци на страх: много [от присъстващите] са пеели и са танцували. След това, думата е взел един от лидерите на неформалите Церетели И[раклий] с призив да не се разотиват, да не оказват съпротива, да запазят спокойствие и най-добре да седнат („седналите не ги бият!“), което е и било направено от мнозина, най-вече в района на стълбището на Дома на правителството. Той е завършил призива си в 03:59 часа. В 04:00 часа, генерал-полковник Родионов И. Н. е отдал заповед да се започне операцията по изтласкване [на митингуващите]“. [9]

 

Парламентарното разследване напълно разобличава твърдението на командуващия Кавказкия военен окръг – генерал полковник Игор Николаевич Родионов, според когото, ако митингът не е бил разгонен е щял да „започне щурм на зданието“ на ЦК на Комунистическата партия на Грузинската ССР, което вече е било „подготвено за отбрана“ (!). Поради това е било „страшно да се помисли, колко убити и ранени би имало тогава“.

Единственият аргумент в полза на някаква основателност на твърдението на генерал-полковник Родионов, че с разгонването на митинга е предотвратена по-голяма катастрофа, е фактът, че подобен прецедент в историята на Грузинската ССР вече има. Колкото и парадоксално да звучи, става дума за разстрела на митинг на привържениците на Сталин, насочен срещу промяната на отношението към последния, санкционирана със знаменития доклад на Никита Сергеевич Хрушчов от 25 февруари 1956 година. [4] [12]

 

Интермедия. Ако трябва, в СССР газят с танкове и сталинистите… Тбилиси, март 1956 г.

На 04 март 1956 г. пред паметника на Сталин в Тбилиси, започва митинг, който продължава и през следващите дни. Настроението е крайно приповдигнато.

 

На 05 март 1956 г. по повод годишнината от смъртта на Сталин, студенти и работници шестват по улиците на Тбилиси с лозунгите „Ленин - Сталин“ и „Няма да допуснем критика на Сталин“. По булевард „Руставели“ минава демонстрация с портрети на Сталин, като участниците карат пешеходците, които срещат, да си свалят шапките пред портретите, а водачите на автомобили – да свирят с клаксоните си.

 

По неочакван начин в протестите е въвлечен е въвлечен и маршал Чжу Де – един от най-близките хора на Мао Цзе Дун. След участието си в ХХ конгрес на КПСС, китайският пълководец си почива в Тбилиси. Няколко хиляди демонстранти се отправят към местопребиваването му и се обръщат с призив „да защити името на Сталин“. Чжу Де откликва и на два пъти приветства протестиращите студенти и се среща с техни представители. Твърди се, че член на китайската делегация дори е говорил на един от протестните митинги. [12]

 

На 09 март 1956 година в Тбилиси вече са въведени части на Съветската армия. Развръзката настъпва около полунощ. Всичко започва съвсем невинно – няколко души се опитват да влязат в Дома на съобщенията (пощата на Тбилиси), за да изпратят поздравителна телеграма до Вячеслав Молотов по повод рождения му ден. Те са арестувани от войниците. Демонстрантите се втурват за да ги освободят, но военните откриват огън с картечници от прозорците на Дома на съобщенията. Според данни от архивите на Министерството на вътрешните работи на Грузия, там убити 27 души. Незабавно пристигат камиони, с които труповете на убитите са извозени. Извозени са и многобройните ранени. [12]

 

Очевидецът на тези събития – проф. Гулиа разказва:

„Не помня вече по каква причина, сред „инициативна група“ в тълпата възникна желанието да изпратят телеграма на Молотов. От тълпата се отделиха четирима души – двама юноши и две девойки се приближиха към охраната. Веднага ги хванаха, извиха им ръцете и ги вкараха в дома [на съобщенията]. Не трябваше да правят това. Тълпата се хвърли през улицата, за да ги отърве … И от прозорците на Дома на съобщенията изведнъж заработиха картечници.

По-нататъшната картина ме преследва цял живот. Наоколо започнаха да падат хора. В първите минути те по някаква причина падаха мълчешката, не чувах никакви викове, само трясъкът на картечниците. След това изведнъж една от картечниците пренесе огъня върху огромния чинар, който растеше срещу Дома на съобщенията... според мен, той и сега още си седи там. На дървото, естествено седяха момченца. Мъртви деца се посипаха от дървото като зрели ябълки от ябълково дърво. С тежко тупване.“ [4]

 

Другият тежък сблъсък е на крайбрежната улица на река Кура. Там демонстрантите са газени с танкове и бронетранспортьори. От огъня на армията и под веригите на танковете загиват между 60 и 150 души. Някои демонстранти се опитват да се спасят, като скачат от високия бряг в река Кура, но повечето са буквално размазани и отнесени от реката. [12]

 

Според Гулиа, броят на жертвите на крайбрежната улица са много повече. Той пише:

„По пътя към къщи, видях как танковете газят тълпата на моста над река Кура. По средата на моста се беше струпала виеща тълпа, а от двете й страни я притискаха танкове. Обезумелите хора скачаха от огромна височина по среднощ в реката. В тази нощ загинаха около осемстотин демонстранти. Труповете на загиналите, най-вече юноши и девойки, още три дни след това изплуваха надолу по течението на Кура. Някои бяха извадени чак в Азербайджан. На много от телата, освен от куршуми имаше рани и от щикове.“ [4]

 

Загиналите са погребани тайно, като на гробищата са допуснати само близки роднини. Докато са в болниците, ранените са под охраната на милицията. Заради участието си в протестите са задържани 375 души, между които 34 члена на КПСС и 165 комсомолци. Осъдени са 39 души. [12]

 

Назад към Тбилиси в 1990 година

Както вече казахме, през 1990 година разследването на парламентарната комисия с ръководител Собчак опровергава тезата за всякакви агресивни намерения на протестния митинг в Тбилиси. Най-вероятно генерал-полковник Игор Родионов се защитава, твърдейки, че разгонването на митинга е предотвратило по-голямо кръвопролитие.

 

Но, все пак, ако е имал предвид случая със смазването на протестите „в защита на доброто име на Сталин“ през март 1956 година, може би трябва да му дадем известно право. Съветската тоталитарна машина изобщо не жали своите граждани – стреля в тях залпово, трови ги с бойни отровни вещества, гази ги с гъсениците на танковете си, независимо какъв е конкретният повод. Няма значение дали протестът е в защита на Сталин или в защита на демокрацията…

 

При разгонването на митинга в Тбилиси, в ранното утро на нощта на 8-ми срещу 9-ти април 1989 г., картечници не загърмяват. Използувани са гумени палки (с дължина 73 сантиметра), „малки пехотни лопатки“ (често наричани погрешно „сапьорни лопатки”) и бойното отровно вещество „Черёмуха“. [13]

 

Названието на сълзотворното средство „Черёмуха“ идва от много ароматния храст от семейство розоцветни, познат в България като „Птица череша“ (Prúnus pádus), известен при англичаните като „майско дърво“. От химическа гледна точка, става дума за хлорацетофенон (CN), бойно отровно вещество от групата на сълзотворните вещества (лакриматори). В днешно време, използването на хлорацетофенона като полицейско средство е много ограничено поради високата му токсичност. То се замества от по-безопасни сълзотворни вещества като CS, CR, OC и други.

 

В статията на кореспондента на руската секция на BBC Артьом Кречтников е отбелязано, че „както е било установено в хода на разследванията, изпълняващият длъжността командир на 4-ти пехотен полк подполковник Бакланов самостоятелно е разрешил на подчинените си да използват четири гранати с по-силния газ „Си Ес“ (CS, бел. авт.)“. [13]

 

Тук може да се каже, че или в разследването, или в статията е допусната фактическа грешка или поне доста спорно твърдение – лакриматорът CS е по-малко токсичен от хлорацетофенона – CN. Няколко дни подред, властите не признават използването на бойни отровни вещества. Това става едва на 13 април 1989 година, когато става ясно, че над 300 души са получили различни степени на отравяне от използваните бойни отровни вещества. [13]

 

Загиват 19 души, от които 16 са жени. Тези коментатори, които се опитват да оправдаят действията на властите, подчертават, че 18 загинали са починали не от побоя, устроен над демонстрантите, а са били стъпкани. Както отбелязва Артьом Кречетников, тези коментатори естествено заобикалят въпроса,. как е възникнала „блъсканицата“ и как са били стъпкани жертвите.

 

Освен това, по мнението на медиците, в голяма част от случаите, задушаването от притискане и смачкване на гръдната клетка е било фатално „подсилено“ от действието на използваните сълзотворни газове и аерозоли. В първите часове след разгонването на митинга в болници са били приети 183 демонстранти. Отровените от CN и CS са над 300 души. Травми с различна тежест са получили 290 души, като 21 от тях са били наранени с прословутите „леки пехотни лопатки“. Един демонстрант е получил огнестрелна рана в главата. [13]

 

По данни на следствената комисия на Върховния Съвет на Грузинската ССР, в рамките на един месец след побоищата, към здравните заведения са се обърнали за помощ 4035 души. Генералната прокуратура на СССР, която на практика поема „адвокатската защита“ на извършителите на насилието, пледира за 2129 пострадали, обърнали се към болниците. Разликата между двете числа прокурорите обясняват с твърдението, че много граждани са се обръщали към лекарите неколкократно. [13]

 

Конфликтът в Нагорни Карабах и състоянието на свободно падане на комунистическата власт в Баку

Вече беше отбелязано, че януарските събития в Баку от 1990 година са много силно катализирани от конфликта в Нагорни Карабах. Населението в Азербайджан, особено младите хора са възмутени от бездействието на комунистическото ръководство в Баку, което не предприема никакви действия в защита на азербайджанците в Нагорни Карабах. В Нагорно Карабахската автономна област (НКАО), арменците са мнозинство в три от четирите административни района на областта. Азербайджанците обаче са мнозинство в четвъртия район с център историческия град Шуша (наричан от арменците Шуши).

 

Когато започва движението за присъединяване на НКАО към Арменската ССР един от първите резултати е прогонването на азербайджанското население от областта. Фактически, искането за отделяне на Нагорни Карабах датира още от 1987 година, но страстите се развихрят с особена сила през 1988 година. Впоследствие всичко това ще прерасне в масово пропъждане на всички азербайджанци от Армения и на почти цялото арменско население от Азербайджан. Става дума за хуманитарна катастрофа, която минава пред очите и покрай ушите на световната общественост, без никой да обърне особено внимание на това. [7]

 

Създава се огромно напрежение, породено от пълната неспособност на комунистическото азербайджанско ръководство в Баку да защити териториалната цялост на страната и от ежедневните срещи на жителите на Баку с бежанците от Нагорни Карабах, а после и от цяла Армения. На фона на това напрежение започват актове на насилие, като погрома в Сумгаит от 27 – 29 февруари 1988 година.

 

Сумгаит е сателитен град на Баку със значителен дял на така наречения „лумпен пролетариат“. През февруари 1988 година в Баку са взети извънредни мерки за сигурност, за да не се допусне конфликт на етническа основа между местното азербайджанско и арменско население. Първоначално тези мерки работят. Такива мерки обаче не са взети в Сумгаит, където се разразяват нападения над местни арменци, палежи, грабежи и убийства. [7], [10] В Сумгаит сякаш се пресичат двете сюжетни линии на разпадането на СССР – рязкото обостряне на социалните проблеми и конфронтацията на етническа и национална основа.

 

Томас де Ваал нарича тези събития „първият в съвременната съветска история изблик на масово насилие“. [7] Тази констатация разбира се е оспорима в частта си за „първенството“, но няма съмнение, че това е проява на масово безумие и свързаното с него насилие.

 

Има разнообразни свидетелства, че населението в Сумгаит е било „обработвано“ от провокатори, сред които най-вероятно е имало представители на различни политически направления. Арменските източници естествено сочат радикалните азербайджански националисти. Има обаче и достатъчно указания, че „на терена“ в Сумгаит са работили и представители на съветските тайни служби, които не са се отчитали пред местното партийно и държавно ръководство в Баку.

 

Има и сериозни указания, че със събитията около Сумгаит са се решавали вътрешно партийни интриги в рамките на Комунистическата партия на Азербайджанската ССР. Така например, първият секретар на градския комитет на партията в Сумгаит - Джахангир Муслимзаде, буквално насила е изтласкан да поведе „похода“ на протестиращите към Сумгаит със знамето на Азербайджанската ССР в ръце. [7] Това естествено му струва политическата кариера, но има съмнения, че последното е било планирана операция, а не справедливо наказание за действията му.

 

Така или иначе, каквато и да е истината за подстрекателството на погромите в Сумгаит, жертвите са невъзвратими. По официални данни на Генералната прокуратура на СССР, в хода на кървавите безредици са загинали 32 души – 26 арменци и 6 азербайджанци. Тези данни се оспорват ожесточено от арменската страна. Проблемът е, че не Москва не провежда добросъвестно разследване на причините за погромите, както и за жертвите, което от своя страна допълнително налива масло в арменско – азербайджанския конфликт.

 

Това също така допълнително дава основание за съмнения, че Сумгаитският погром е провокация, организирана „отгоре“, за да се създадат предпоставки за намеса на „Центъра“ и за удушаване на набиращото скорост азербайджанско национално движение.

 

Без шансове за помирение

Неспособността на комунистите в Азербайджан да защитят азербайджанското население в Нагорни Карабах, да не говорим за териториалната цялост на тази съветска република, нежеланието на комунистическата власт в Ереван да съдейства за намаляване на напрежението и изключително двусмисленото поведение на централната власт в Москва, допълнително усложняват обстановката.

 

Целта на този текст не е да прави анализ на хода на конфликта в Нагорни Карабах, който заслужава отделни анализи, а само да открои неговото изключително значение за пробуждането на азербайджанското национално движение и в крайна сметка – за скъсването на Азербайджан със СССР и Москва. Трябва обаче обезателно да се посочи, че дори и елитите на трите страни в конфликта да са имали най-добри намерения, помиряването и нормализацията на ситуацията биха били истински Херкулесов подвиг. На никой от изброените фактори обаче през ум не му минава да търси пътища към останалите. Още повече, че страните изобщо си нямат абсолютно никакво доверие.

 

Арменците разчитат много на своето лоби сред близкото обкръжение на Михаил Горбачов. Арменски делегации успяват да стигнат до Михаил Горбачов и да говорят с него с часове. Интензивни са контактите на арменците и с Александър Яковлев – идеологът на „перестройката”. Отделно, един от близките сътрудници на Горбачов, също е арменец.

 

Много скоро ще възникне ситуация, при която всички са абсолютно недоволни от Москва. Арменците са недоволни за това, че „мисиите” им при Горбачов не довеждат до приемане на исканията им. Азербайджанците са убедени, че арменците „играят с белязани карти” и че тяхното лоби подработва подкрепата на Горбачов за арменската кауза.

 

В Нагорни Карабах негодуват защо централната власт се бави толкова и не решава толкова „очевиден” въпрос – населението в НКАО иска да е в Арменската ССР, значи Москва трябва да прехвърля областта към Армения и… точка. Естествено, за съдбата на азербайджанското население в автономната област и особено в Шуша никой не обелва и дума. За международно правните гаранции за териториалната цялост на държавите също никой не иска да си спомня.

 

Когато Михаил Горбачов обяснява на арменските делегации, че такива „горещи точки” като Нагорни Карабах в СССР има „поне 15” и ако удовлетвори исканията на арменците ще подпали целия Съветски съюз, арменските емисари остават с впечатлението, че са предадени. Естествено, в главите на арменците в Нагорни Карабах и не само там бързо узрява идеята, че като не им дават искания „Миацум”, то те сами ще си го вземат. Естествено, със силата на оръжието.

 

Азербайджанците са много обезпокоени от факта, че арменската кауза може да разчита на симпатията не само на високопоставени деятели на комунистическата власт, но и на най-ярки фигури сред съветските дисиденти. На първо място сред тях е легендарната фигура на Андрей Сахаров, чиято съпруга е от арменски произход по баща.

 

Елена Бонер, съпругата на Андрей Сахаров, е родена на 15 февруари 1923 година в Туркмения. Баща й е арменец – Левон Саркисович Кочаров (Кочарян). Арменец е и доведения й баща – Геворк Саркисович Алиханян. Родителите на Левон Кочарян са родени в два съседни уезда на Елесаветполска губерния. Баща му, Саркид Кочарян е родом от град Шуша, който е център на едноименния уезд. Майка му – Герцелия Тонунц е родом от село Хинзирак (Хндзореск) в Зангезурски уезд. [14]

 

Самата Елена Бонер пише в спомените си: „От роднините на моя кръвен баща Кочаров (Кочарян) Левон Саркисович, познавах само майка му, моята баба, Герцелия Андреевна Тонунц. Нейната сестра Елена, която ме е гледала като малка и дядо ми не помня. До революцията те са живеели в град Шуша, но са избягали в Туркестан от Нагорни Карабах, когато там колели арменците по време на гражданската война”.

 

Геворк Саркисович Алиханян е първи секретар на ЦК на Комунистическата партия (болшевики) в периода 1920 – 1921 г. и е пряк участник в налагането на съветската власт в Армения. През следващите десет години, 1921 – 1931 г., работи на високи партийни постове в болшевишката партия в районни комитети на РКП (б) – Бауманският в Москва и в няколко районни комитета в Ленинград. След това работи шест години (през 1931 – 1937 година) в Изпълнителния комитет на Коминтерна. Репресиран е и е разстрелян на 13 февруари 1938 година. [15] [14]

 

Андрей Сахаров пише в спомените си:

„Геворк Алиханов завършил семинарията в Тифлис заедно с Анастас Микоян, двамата заедно били дашнаци (арменска националана партия), заедно станали болшевики. Познавал е Камо, Берия. На последния ударил плесница през 1916 година, заради някаква простащина по отношение на девойка. Активен участник в Бакинската комуна и в установяването на съветската власт в Армения през 1920 година.

Провъзгласил съветската власт от балкона в Ереван пред събралата се тълпа и частите на Червената армия и пак тогава изпратил влязлата в историята телеграма за установяване на съветската власт до „вождовете на световния пролетариат” – Ленин, Троцки и Зиновиев”, като я подписва – Първи секретар на ЦК на КП(б) на Армения.

След въстанието на дашнаците се оттегля с частите на Червената армия на Семьоновския проход, където се отбранява няколко месеца в условията на необичайно студена зима. От тогава и за цял живот ще бъде приятел с Агаси Ханджян (убит от Берия през 1936 година). Работил заедно с Киров. През последния период от живота си бил член на Изпълнителния комитет на Коминтерна, завеждащ отдел кадри на Коминтерна”.

 

Не е много ясно дали Сахаров не е надценил позицията на Алиханян в Изпълнителния комитет на Коминтерна. Според Хамлет Мирзоян, през 1931 година, Изпълкомът на Коминтерна е поканил Геворг Алиханян в Москва, за да стане „сътрудник в отдел Кадри”. Тогава съпругата му Рут (Руфь) е назначена на работа в Института „Маркс – Енгелс – Ленин” при ЦК на ВКП (б). Алиханян обаче със сигурност е бил в много близки отношения, не само служебни, но и лични и семейни, със Сергей Киров. [14] На шахматното поле на съветската власт той в никакъв случай не е „пешка”, а е поне „кон”.

 

Редовен посетител в дома на Алиханянов бил и Борис Пономарьов. По молба на съпругата си, Геворг Алиханянов уредил Пономарьов на работа в Коминтерна като политически референт. След смъртта на Сталин, като завеждащ отдел и секретар на ЦК на КПСС, Пономарьов отговаря за връзките със световното работническо и комунистическо движение. [14]

Смята се, че Геворг Алиханянов е спасил живота на Йосип Броз Тито по време на сталинските чистки.

 

Арменско – азербайджанското противопоставяне се изостря и поради пълното отсъствие на някакъв фактор, който да може да играе ролята на медиатор, на „преговарящ” между Баку и Ереван. Вън от всякакво съмнение е, че неспособни да овладеят конфликта в Нагорни Карабах, съветските държавни величия водят изключително двулична политика по отношение на Азербайджанска и на Арменската ССР.

 

Фархад Агамалиев, първи секретар на посолството на Република Азербайджан в Руската федерация, пише за това в статия по повод десет годишнината от клането в Баку:

„По това време в Баку дойде Егор Лигачов (член на Политбюро на КПСС, бел. авт.) и говореше, че Москва добре осъзнава необходимостта от решителен отпор на антиконституционните действия на арменските сепаратисти. Москва ще направи всичко, за да бъде запазена териториалната цялост на Азербайджан.

А в Ереван по същото време пристигна друг член на Политбюро – Александър Яковлев, станал след смъртта на Михаил Суслов едва ли не главен кремълски идеолог. Той говорел на арменците, че тяхното дело е право и че те обезателно ще победят”. [2]

 

Афранд Дашдамиров, който е пряк очевидец на тези събития, нарича пренията между арменското лоби и азербайджанското държавно ръководство - „дуел на съветкия Олимп”. Това той прави във втората част на студията си: „Карабахският конфликт в контекста на перестройката”. [6]

 

В политиката е много важно не само какво се казва, но и кой го казва. Афранд Фирудинович Дашдамиров е доктор на философските науки, професор по национални и федеративни взаимоотношения на Руската академия, на държавната служба при Президента на Руската федерация, академик на Азербайджанската република, академик на Международната обществена академия на педагогическите и социалните науки. Автор е на 15 книги и монографии и на около 200 публикации.

В периода 1970 – 1981 година е завеждащ катедрата по философия на Бакинската висша партийна школа; завеждащ отдела по теоретичните проблеми на националните отношения при Института по философия и право на Академията на науките на Азербайджанската ССР. Десет години (от 1981 до 1991 г.) е завеждащ отдел в ЦК и секетар на ЦК на Комунистическата партия на Азербайджанската ССР.

 

Както се вижда, Афранд Дашдамиров е с изключително солидно номенклатурно минало, така че той не може да бъде заподозрян, че е бил на каквито и да е дисидентски позиции. Въпреки това, оценката му за действията на партийните елити на КПСС, Азербайджанската и Арменската комунистическа партия по отношение на Карабахския конфликт и по отношение на политическия процес в Азербайджанската ССР е унищожителна.

 

Дашдамиров помества изцяло материалите от заседанието на Президиума на Върховния съвет на СССР от 18 юли 1988 година, на което се разглежда въпросът за взетите решения от Върховния съвет на Арменската ССР и от Върховния съвет на Азербайджанската ССР по отношение на Нагорни Карабах. От текста на стенограмата се вижда, че диалогът във висшето съветско партийно и държавно ръководство направо се е разпаднал на отделни монолози и никой не желае да търси сбилжение с отсрещната страна дори и на йота. [6]

 

Тонът е зададен още с първото изказване след встъпителните думи на Андрей Громико. Думата взима Г. М. Восканян, който е председател на Президиума на Върховния съвет на Арменската ССР, както и заместник-председател на Президиума на Върховния съвет на СССР.

 

Въпреки че е под постоянното подозрение, че е на страната на арменците, Михаил Горбачов взима думата след Восканян и казва следното:

„В какво виждате компромиса? Предполагам, че сме длъжни да намерим решение, което не би ощетявало нито арменския, нито азербайджанския народ, не би ги поставяло в положението, когато един вид, едните са удържали победа, а другите са претърпели поражение. Ако ще е така, всичко ще си остане както преди и страстите ще се разбушуват още повече. Хайде да търсим разумен изход... Ето Вие сте представител на върховната власт в съюзната република. В какво е Вашата роля? Да се бяхте събрали няколко пъти и да изработите заедно с ръководството на Азербайджан решение, което и ние бихме приели.

Но вие внасяте, всеки по отделно, отделни предложения и ни заставяте да приемем решение. Въпросът се поставя по такъв начин: видите ли, виновни са Москва и Кремъл. Ние ви молим да се трудите спокойно, да работите и да си изяснявате ситуацията заедно. Няма как да се решават въпросите, когато се върви с рогата напред. Какви въпроси могат да бъдат решени по такъв път? Тук изобщо не става дума за решаване на въпросите и това разбира се е ненормално.

Кой мъти водата в Степанакерт? Къде са пружините на напрежението? Откъде идват тези импулси? Хората се оплакват, че не ги пускат на работа. Ако някой каже нещо против, него започват да го заплашват. Такива са явленията и в Азербайджан: намират се хора, които само търсят къде ще пламне огън, за да хвърлят не само дръвца в него, но и експлозив да пъхнат. При това се позовават на народа. Какво общо има тук народът?” [6]

 

След това говори председателят на Президиума на Върховния съвет на Азербайджанската ССР и заместник-председател на Президиума на Върховния съвет на СССР – С. Б. Татлиев. Естествено, той отхвърля всички претенции на колегата си, заместник-председател на Президиума на Върховния съвет на СССР – Восканян. Горбачов отново коментира:

„Председателят на Президиума на Върховния съвет на Армения каза, че трябва да се търси изход и трябва да го търсим заедно. В какво виждате компромиса? ... Та аз виждам по изказването на арменската страна, че арменците не вярват в съществуващите днес гаранции, не вярват, че напрежението няма пак да се възобнови ... Как да ги усилим? (гаранциите, бел. авт.) Вие отричате, че в НКАО е имало сериозни деформации.

Няма ли да се съгласите с моето предложение, че вие, азербайджанските другари, все пак трябва да се посъветвате още? Помислете още, помислете. Има различни варианти.” [6]

 

Горбачов казва една истина – че арменската страна отхвърля „статус кво-то”. Едновременно с това, той доста свободно хвърля репликата, че „има различни варианти”. Има абсолютно патова ситуация и в Москва не успяват да измисят нищо по-добро от това да поставят областта на своето пряко подчинение, без да напуска формално Азербайджанската ССР.

 

Дуелът на съветския Олимп не донася разрешение на Карабахския проблем. Арменците в Нагорни Карабах все повече търсят решение със собствени сили и със собствено... оръжие. Азербайджанците не са готови за това – нито като политическо ръководство, нито като органи по сигурността. Арменците са несравнимо по-подготвени и по-организирани. И тази подготовка е текла години преди това.

 

Томас де Ваал изрично отбелязва, че в навечерието на избухването на конфликта в Нагорни Карабах младите хора и особено комсомолският актив в Степанакерт са били въоръжени с чехословашко оръжие.

 

Тук трябва да се проследи интересната връзка, че чехословашките тайни служби са отговаряли, както за контактите с Организацията за освобождение на Палестина (ООП), така и за връзките с терористите от „Червените бригади“ в Италия. По този начин, най-титулуваната лява терористична организация в Италия се сдобива със значителни количества чехословашко оръжие.

 

На практика, въоръжението и екипировката за крайно левия италиански тероризъм са „осчетоводени“ в тайните служби на страните от Варшавския договор като помощ за ООП. Пред италианския съд лидери на „Червените бригади” признават за създадените връзки с ООП и за получeна помощ от палестинците. [25] [27] [26]

 

От друга страна, арменските въоръжени милиции в Бейрут работят в тясна връзка с ООП. Това се потвърждава и от биографичната книга за Монте Мелконян, написана от брат му. Монте Мелконян е калифорнийски арменец, специалист по археология на урартската култура, преминал през няколко етапа на терористична дейност и на края загинал в Нагорни Карабах като командир на бойна единица от над 5000 души. [29]

 

В своята политическа, военна и терористична кариера Монте Мелконян има период, през който пребивава в Бейрут и се включва в местните арменски милиции, които държат про-палестинска позиция. [29]

 

Впоследствие Монте Мелконян се появява на най-различни невралгични точки по света, а този конкретен епизод показва и доказва, че между арменската диаспора по света, арменските милиции в Бейрут и Степанакерт (а най-вероятно и Ереван) е имало установена постоянна, работеща връзка.

 

Тази връзка несъмнено е дала възможността, по същия модел както при „Червените бригади“, да се отклонява оръжие предназначено официално за ООП към други дейности – в случая за нелегалното въоръжаване на арменските активисти в Нагорни Карабах. Съветският Съюз вече не съществува, но за всички донори на оръжие за различни организации worldwide остава поуката, че оръжието, предназначено за „точка А“, може да се окаже в „точка Б“, която да е… на твоя собствена територия. Или, както казва българската народна поговорка: „волът рие – на врата му пада“.

 

От всичко изложено се вижда как непримиримостта между страните ескалира. И двете страни се чувстват прави, а арменците се чустват и силни. Така в крайна сметка, тази непримиримост се разразява във въоръжен конфликт, който не е приключил и до ден днешен. Но да се върнем към трагедията от 20 януари 1990 година, нейните причини и последствия.

 

Падането на Азербайджанската „Берлинска стена” или последната капка на търпението на съветските вождове

В много коментари и изследвания на събитията от 20 януари 1990 година се подчертава, че към момента на трагедията, чиито причини търсим, никой не е повдигал въпроса за отделянето на Азербайджан от СССР. Това е допълнителен аргумент при моралното осъждане на съветската военщина и на политическите лидери, организирали касапницата от 20 януари 1990 г. Това твърдение обаче пропуска два многозначителни факта, които са от особено значение за параноичните настроения в Москва.

 

Първият факт е, че за разлика от събитията в Тбилиси през 1989 година, събитията в Баку настъпват вече след падането на Берлинската стена. „Политическият ледоход” вече е станал планетарен, Берлинската стена я подаряват и разпродават на парченца като сувенири, а Съветската армия започва да си стяга багажа за напускане на позициите си в Централна Европа. Западната група войски си отива у дома. Генералите в Москва надали са щастливи, макар че реакцията на СССР като цяло е съвсем спокойна.

 

Вторият факт е особено многозначителен. През месец декември 1989 година, азербайджанците се захващат с разрушаването на своята собствена „берлинска стена”. Става дума за укрепената граница между СССР и Иран, която в значителна част се движи между Нахичеванската АССР – част от Азербайджанската ССР и Иран. В северозападен Иран преобладава азербайджанското население. Неслучайно тази територия е известна като Южен Азербайджан. За ужас на съветското ръководство между 4 и 19 декември 1989 година жителите на Нахичеванската АССР, заедно с ентусиасти, пристигнали от вътрешността на Азербайджан, започват масово да излизат на границата с Иран и да рушат така наречените „инженерни съоръжения”, с които тя е укрепена. Народният фронт на Азербайджан (НФА) участва дейно в този емоционален изблик. НФА дори влиза в конфликт с един от командирите на местните погранични отряди – Жуков. На 23 декември 1989 година на Жуков е отправен ултиматум, в срок до 31 декември да се подчини на НФА и да не противодейства на започналото демонтиране на „кльона”. Естествено, от КГБ веднага разпространяват информация за това, че въоръжени отряди стоят на границата. Сюжетът се подема от централния съветски печат, който пише за бойци, въоръжени с ловджийски пушки и бутилки с „коктейл Молотов”.

 

Но на 31 декември 1989 година азербайджанците от Нахичеванската АССР си устройват масов празник на границата без каквото и да е оръжие. Тълпи от азербайджанци разрушават напълно дълъг участък от укрепената граница, преминават река Аракс и се побратимяват със своите съотечественици от другата страна на границата. [7]

 

Едва ли това събитие е зарадвало чак толкова много властите в Техеран, които не държат особено на връзките между Северен и Южен Азербайджан. Твърди се, че от иранска страна в събитията участват над 800 души. Но в Москва то предизвиква ураган от недовлство. На 10 януари 1990 година, Президиумът на Върховния съвет на СССР приема постановление „Относно грубите нарушения на закона за държавната граница на СССР на територията на Нахичеванската АССР”, в което станалото е „решително осъдено”. Изданията от централния съветски печат пък се надпреварват да твърдят, че „азербайджанците са се хвърлили в обятията на ислямския фундаментализъм”. [7]

 

Междувременно, не без подкрепата на Народния фронт на Азербайджан, формированията на Съветската армия в Нахичеванската АССР са поканени не особено учтиво да си потърсят друга дислокация. [10] Пак в края на декември 1989 година по-радикално настроени активисти на НФА завземат различни партийни и административни сгради в Джалилабад и в Ленкоран. Заедно с унищожените близо 700 километра гранични съоръжения тези прояви на свободолюбие окончателно формират у военните, а и у партийните власти убеждението, че на азербайджанците трябва да се даде урок.

 

Последните десет дни до трагедията

Междувременно съветската власт в Баку стремително губи позиции. Независимо че на 6-8 януари 1990 година, НФА е напуснат от някои от основателите си, които основават Социалдемократическата партия, всеобщото очакване е, че на предстоящите избори за Върховен съвет, насрочени за месец март 1990 година, Народният фронт може да победи. Ентусиазмът от тази възможност е огромен, на входовете на града се създават пикети и контролни пунктове на НФА.

 

На 11 януари 1990 г. Народният фронт организира в Баку грандиозен митинг срещу бездействието на правителството. На 13 януари в центъра на Баку започва митинг с искане за оставката на първия секретар на ЦК на Компартията на Азербайджанската ССР - Абдурахман Везиров. На същия митинг е обявено създаването на Съвет за национална отбрана, начело с лидера на НФА – Елчибей.

 

Везиров е протеже на Горбачов. Какви функции са предвиждали за Съвета за национална отбрана лидерите на НФА е до някъде неясно, но всичко минава под общия знаменател на протеста срещу бездействието на властите, докато арменците прочистват Нагорни Карабах от азербайджанското население, а и от азербайджанските власти.

 

В тази обстановка, на същия ден като по команда, отново започват безредици и нападения над арменското население. За много от съвременниците на тези събития няма съмнение, че погромите са провокирани от съветските тайни служби, които търсят пътища за дискредитация на НФА и за убеждаване на върховната власт в страната, че „азербайджанците трябва да бъдат поставени на мястото им”. Има свидетелства за много странно поведение на погромаджиите, които се движат със списъци с адреси, което също навежда на мисли за намеса на „тихия фронт”.

 

Лидерите на Народния фронт разбират, че някой им е подготвил капан с отиващи далеч последствия и полагат усилия за спиране на погрома и за спасяване на нападнатите арменци. За това свидетелстват и руснаци очевидци, както и рускоезични автори. [22]

 

Въпреки това на азербайджанското движение е лепнат етикетът на „погромаджии”. Разбира се, не могат да бъдат оневинени представителите на НФА, които не успяват да овладеят ситуацията. Дадени са жертви и започва ново бягство на арменци от Баку. Повечето от тях бягат в Русия и в Туркмения (в пристанището Красноводск на брега на Каспийско море), но някои се оказват в Степанакерт в Нагорни Карабах, което допринася още повече за ескалацията на напрежението.

 

На 15 януари е обявено извънредно положение в Азербайджанската ССР, но то не се отнася за столицата Баку. „Центърът” се готви планомерно за „окончателното решение” на въпроса с азербайджанското непослушание. Едновременно с това през следващите дни Баку се тресе от протести и стачки. НФА призовава да се блокират казармите в града, за да не може да се използва военна сила срещу протестиращите. Блокирани са и правителствените сгради. [10] [7]

 

На 19 януари 1990 година вече нищо не може да спре стремителния ход на събитията. Баку е парализиран от стачка и залят от протести с искане да не се въвежда извънредно положение в столицата. Около казармите са издигнати барикади и стотици хора дежурят на тях, за да не допуснат излизането на армията на улиците. Участниците в протестите изобщо не си дават сметка, че Съветската армия вече се придвижва по суша, въздух и вода към Баку и че казармите скоро няма да са главната им грижа.

 

Междувременно диверсионна група на съветските тайни служби взривява телевизионния предавател в Баку. Докато НФА и Москва се обвиняват взаимно в това кой е извършителят, Върховният съвет на Нахичеванската автономна съветска република обявява нейното напускане на състава на СССР и независимостта си.

 

Военните вече могат да щурмуват Баку. И кръвта скоро потича като река.

 

Използвана литература:

[1] Агаев Расим Хусейн оглу, Зардушт Мубариз оглу Али-заде. Азербайджан. конец второй республики (1988-1993). Изд. „Граница”, М,.2006, ISBN 5-94691-207-0

[2] Агамалиев Фархад, За что расстреляли Баку?, Независимая газета, 18. 01. 2000 г.

[3] Высокинский, Григорий Вениаминович, Механизм изменений в политической элите россии (в ходе смены политического курса в 1982 – 1991 гг.), Специальность 23.00.02 – политические институты и процессы, Диссертация на соискание ученой степени доктора политических наук, Институт государственного управления и социальных исследовании МГУ, Кафедра политической социологии, Москва, 1998 г., http://gregos.narod.ru/DOCS/MGU3.htm

[4] Гулиа, Нурбей, Грузинский амаркорд. Мертвые дети падали с деревьев словно яблоки, Журнал „Огонек“, № 40, 27.12.1999 г., стр. 11

[5] Дашдамиров, Афранд, Карабахский конфликт в контекте перестройки: в преддверии распада. Карательная акция в Баку, „Вестник аналитики”, №2 (32), 2008 г., стр. 142 – 152, http://www.isoa.ru/docs/vestnik_2008-232.pdf

[6] Дашдамиров, Афранд, Карабахский конфликт в контексте перестройки. Дуэль на советском Олимпе, „Вестник аналитики”, № 4 (22), 2005 г., стр. 135 – 150, http://www.isoa.ru/articles.php?binn_rubrik_pl_articles=201

[7] Де Ваал Томас, Черный сад. Армения и Азербайджан между миром и войной, Издательство „Текст“, перевод Олега Алякринского, 2005 г.

[8] Журавель, В. П., Так все начиналось. (к 15-летию декабрьских событий в г. Алма-Ата ), Журнал „Право и безопасность”, № 1, 2001 г.

[9] Заключение Комиссии Съезда народных депутатов СССР по расследованию событий, имевших место в Тбилиси 9 апреля 1989 года, Председатель Коммиссии: А. А. Собчак, Ответственнный секретарь Комиссии: С. Б. Станкевич, http://sobchak.org/rus/docs/zakluchenie.htm

[10] Зверев, Алексей, Этнические конфликты на Кавказе, 1988 – 1994 г., часть 3, Этнические конфликты в Грузии, 1989 – 1994 гг., http://poli.vub.ac.be/publi/ContBorders/rus/ch0103.htm

[11] Как был взят Баку, Страна и мир, № 2, 1990 г., стр. 45, ISSN 0178-5036, https://vtoraya-literatura.com/pdf/strana_i_mir_1990_2_text.pdf

[12] Колодин, Кирилл, Они сражались за Сталина. 55 лет назад – 9 марта 1956 года – в Тбилиси расстреляли демонстрацию в защиту „доброго имени Сталина“. „Известия“, 9 марта 2011 г., 14:17, https://archive.is/20130417024514/www.izvestia.ru/hystory/article3152533/#selection-491.0-491.19

[13] Кречетников, Артем, Тбилиси – 89: „Ночь саперных лопаток“, BBCRussian.com, 07 апреля, 2009 г., 11:19 GMT, 15:19 МСК, http://news.bbc.co.uk/hi/russian/russia/newsid_7977000/7977116.stm

[14] Мирзоян Гамлет, Советские правители Армении: от Геворга Алиханяна до Сурена Арутюняна, Ноев ковчег, № 9 (132), Сентябрь 2008 года, http://noev-kovcheg.ru/mag/2008-09/1312.html

[15] Московская Хельсинкская Группа, История, Члены МХГ (1976 - 1982), Боннэр Елена Георгиевна,
http://web.archive.org/web/20110719024353/http://www.mhg.ru/history/1B323F9

[16] Обращения, заявления, мероприятия; Управление делами Президента Азербайджанской Республики. Президентская библиотека, http://files.preslib.az/projects/aggression/m3_ru.pdf

[17] Общее заключение независимых военных экспертов общественной организации «Щит» на события в г. Баку 13-25 января 1990 г., стр. 52 - 55, Обращения, заявления, мероприятия; Управление делами Президента Азербайджанской Республики. Президентская библиотека, http://files.preslib.az/projects/aggression/m3_ru.pdf

[18] Подавление митинга в Тбилиси 9 апреля 1989 года. Справка, РИА Новости, 9 апреля, 2009 г., 09:04, https://ria.ru/20090409/167605226.html

[19] Султанов Чапай, Последний удар Империи. Баку, 20 января 1990 г., Баку, 2004 г.

[20] Трубин, Н. С., О результатах расследования тбилисских событий 9 апреля 1989 г., Российский информационно-аналитический и образовательный проект „Война и мир“, 09.11.2009 г., 00:17, http://www.warandpeace.ru/ru/analysis/view/16942/ , Источник: Блог Виктора Амантовича Алксниса, Докумены по событиям в Тбилиси, 08.11.2007 г., 14:42:00, https://v-alksnis2.livejournal.com/76091.html

[21] Фурман, Дмитрий и Али Абасов, Азербайджанская революция, Публикации Музея и общественного центра „Мир, прогресс и права человека“ и Архива Сахарова, http://old.sakharov-center.ru/publications/azrus/az_005.htm

[22] Фурман Дмитрий, Несостоявшаяся революция. Политическая борьба в Азербайджане (1988 – 1993 годы), Дружба народов, 4, 1994, http://dmitriyfurman.ru/wp-content/uploads/2012/04/%D0%B4%D1%80%D1%83%D0%B6%D0%B1%D0%B04.94.pdf

[23] Хронология конфликта, Общество „Мемориал”, http://old.memo.ru/hr/hotpoints/karabah/Getashen/chapter1.htm#_VPID_2

[24] Черный январь. Баку – 1990. Документы и материалы, Изд. „Азернешр”, 1990 г., Баку, http://library.virtualkarabakh.az/uploaded_files/pdf/772158e519d1-4.pdf

[25] Arround the World; Red Brigades Leader Tells of Ties to P.L.O., The New York Times, March 17, 1982, https://www.nytimes.com/1982/03/17/world/around-the-world-red-brigades-leader-tells-of-ties-to-plo.html

[26] Italian secret service says KGB behind terrorist groups, May 24, 1983, UPI, https://www.upi.com/Archives/1983/05/24/Italian-secret-service-says-KGB-behind-terrorist-groups/8456295068002/

[27] Karmon, Ely, The Red Brigades: Cooperation with Palestinian Terrorist Organization (1970-1990), International Institute for Counter – Terrorism (ICT), Israel, 2001.

[28] Keller, Bill, Upheaval in the East: Soviet Union; Force as a Last Resort: Armed Power Salvages Moscow’s Facing Authority, The New York Times, January 29, 1990, https://www.nytimes.com/1990/01/29/world/upheaval-east-soviet-union-force-last-resort-armed-power-salvages-moscow-s.html?pagewanted=all&src=pm&linked=google

[29] Melkonian, Markar and Seta Melkonian, My Brothers Road: An American’s Fateful Journey to Armenia, I. B. Tauris, 2007

Публикувана в Гледища

Този текст е продължение от първата част, в която бяха проследени събитията в Закавказието от Февруарската революция 1917 година до 28 май 1918 година, когато на мястото на разпадналата се Закавказка федеративна демократична република са се появили три нови свободни държави – по реда на обявяване на независимостта им, това са Грузия, Азербайджан и Армения: http://svobodennarod.com/views/item/6011-patyatkam-azerbaydzhanskata-demokratichna-republika.html

 

Омраза от пръв поглед

Както вече беше изяснено в предишната част, враждебността между болшевиките и Закавказкия сейм е „изначална“. Болшевиките влизат в конфронтация от самото начало не само с акта на свикване на Закавказкия сейм, те са категорично против всякакви идеи за независимост на Закавказието и за отделяне от (вече) съветска Русия.

На 10 февруари 1918 г. Тифлис се провежда първото заседание на Закавказкия сейм. Събранието е открито от председателя на временното бюро по свикването на Сейма – Николай Семьонович Чхеидзе. На 13 февруари 1918 г., се провежда второто заседание на Закавказкия сейм и на него Николай Чхеидзе е избран за негов председател. Интересно е, че кандидатурата на Чхеидзе е издигната от представител на арменската социалистическа и националистическа партия „Дашнакцутюн“ – Ованес Качазнуни (среща се и като Каджазнуни) – бъдещият първи министър председател на Арменската република. Кандидатурата на Николай Чхеидзе, издигната от Качазнуни е подкрепена от представители на всички фракции в Закавказкия сейм.

В негова полза се изказват: Григол Лордкипанидзе от фракцията на социал-революционерите (есерите); Мамедхасан Джафаргулу оглу Хаджинский (в съветската и в руската литература той е известен като Маммед Гасан Джафаргулу оглы Гаджинский; на азербайджански името му се изписва Məmmədhəsən Cəfərqulu oğlu Hacınski) от мюсюлманския социалистически блок; Ной Висарионис дзе Рамишвили от фракцията на социалдемократите-меншевики; Мир Якуб Миразис оглу Мехтиев (на руски: Мир Ягуб Миразиз оглы Мехтиев; на азербайджански: Mir Yaqub Mirəziz oğlu Mehdiyev) от Партията на мюсюлманите в Русия „Иттихад“; Рустамбеков от партията „Мусават“; Георгий Ласхишвили (бъдещият министър на народното образование на Грузинската демократична република) от социалистите-федералисти и национал-демократът Гиорги Гвазава. [9, стр. 1]

Болшевиките остро протестират срещу свикването на Сейма и се опитват да вдигнат метеж срещу него. В деня на свикването на Сейма, Краевият и Тифлиският комитет на РСДРП (болшевики) организират многолюден протестен митинг с цел проваляне на заседанието. По заповед на Закавказкият комисариат, митингът е разпръснат, като се стига до стрелба.

Тези събития са коментирани от социалдемократа-меншевик Евгений Гегечкори в неговия отчет за работата на Закавказкия комисариат. Според Гегечкори, причината за упражненото насилие е била в агресивното поведение на участниците в митинга, които са призовавали за свалянето на Закавказкия комисариат и за възпрепятствуване на работата на Закавказкия сейм. [9, стр. 10]

Според Евгений Гегечкори, болшевиките са извършвали последователна подривна дейност срещу Закавказкия комисариат, която „особено се е засилила, след като Совнаркомът е назначил Степан Шаумян за извънреден комисар на цял Кавказ през януари 1918 година. Закавказкият комисариат му предложил в рамките на 24 часа да напусне територията на Закавказието, заедно със секретаря си. При неизпълнение на тези условия, той е подлежал на арестуване. Степан Шаумян се скрил и от тогава започва тази история (митингът, който е прераствал в метеж, бел. авт.), която се разраства като снежна лавина и се разразява катастрофа – катастрофата в Александровската градина (има се пред вид митингът, разгонен с изстрели, бел. авт.)“.

Като истински социалдемократ, Гегечкори е силно фрустриран от факта, че е използувано насилие срещу митинга. Пред Сейма той заявява, че това е „твърде прискърбен факт, нежелателен, тук две мнения не може да има…“. [9, стр. 10] От коментара на Гегечкори се разбира, че на 10 февруари 1918 година, Закавказкият комисариат и щабът на охраната са получили сведения, че лица, които подлежат на арестуване се намират на митинга и насъскват тълпата срещу Сейма. Нямало друг начин, освен да се използува сила, за да бъдат арестувани въпросните лица. В резултат на това един милиционер бил убит, един бил обезоръжен и един бил ранен.

Закавказкият комисариат назначава комисия, която да разследва случая, но без особен ентусиазъм. Както отбелязва Ной Жордания в мемоарите си: „върховете от самото начало знаеха, че резултатът от разследването ще си остане заметен под килима. В този период аз (Ной Жордония, бел. авт.) смятах репресиите срещу болшевиките за задължителни: не трябваше да им се дава възможност да действуват“. [12, стр. 9]

Всъщност, още в средата на ноември 1917 г., болшевиките в Закавказието са взели категоричното решение да се конфронтират до край със Закавказкия комисариат, иначе казано с всякакви автономистки тенденции и с политическите сили, които не признават върховенството на Совнаркома, възцарил се след октомврийския преврат. Това се вижда от телеграмата на Степан Шаумян до В. И. Ленин от 23 ноември 1917 г., в която се казва дословно:

„Ние обявихме война на Закавказкия комисариат, като контрареволюционен. Голяма част от гарнизона е на наша страна. Ние можем с помощта на армията да заставим комисариата да признае властта на Съвета народните комисари. Молим незабавно да ни съобщите, какво да става“. [6, док.№2]

На 25 ноември 1917 година, Шаумян отново телеграфира на Ленин:

„Организира се закавказка власт от оборонци и националисти, начело с Гегечкори, които не признават властта. Ние им обявихме война, обявявайки тази власт за контрареволюционна. Войската разглежда техните действия като отделяне от революционна Русия.
Турция се съгласи на примирие. Необходимо е присъствието на ваши представители за участие в преговорите за примирие. Възможно е, опирайки се на войската и на бакинския съвет, да се застави местната власт да признае вашата власт… С. Шаумян“. [6, док.№3]

Вижда се по безспорен начин, че още от първите дни след Октомврийския преврат, Степан Шаумян и съмишлениците му са готови да тръгнат с въоръжена сила срещу единствения колко-годе представителен и легитимен орган на управление в Закавказието. Те се противопоставят и на сформирането на Закавказкия комисариат и на свикването на Закавказкия сейм, като са готови да леят кръв и неприкрито подстрекават към метежи.

Това е лесно обяснимо, защото сформирането на Закавказкия комисариат е своего рода единодушен вот на недоверие на всички политически сили в Закавказието срещу болшевишката власт. Свикването на Закавказкия сейм пък е аналогичен акт на свикването на Учредителното събрание, което болшевиките разгонват по най-циничен начин, след като установяват, че депутатите, сред които преобладават социалдемократите-меншевики и есерите, нямат намерение да признаят властта на организаторите на Октомврийския преврат.

Отговорът на Совнаркома, респективно на Ленин не е наличен до този момент, но известно е, че опитът да се подчини Закавказието със силите на застаналите на страната на болшевиките части на оттеглящия се Кавказки фронт се проваля. На Степан Шаумян се налага да се прехвърли в Баку, заедно с известен военен контингент, застанал на страната на болшевиките.

Всъщност, Шаумян и съмишлениците му са имали най-сериозни намерения по отношение на завземането на властта в Тифлис. В периода 2-7 октомври 1917 година, в Тифлис се провежда първият Кавказки конгрес на РСДРП (болшевики). Конгресът избира Кавказки краеви комитет на болшевишката партия, приема резолюция по актуалните въпроси на деня, както и по актуалните въпроси на деня, както и по националния и аграрния въпрос. Приема се резолюция и по организационните въпроси. [4, стр. 233]

На същия този конгрес е избрано и Кавказко бюро на военната организация на болшевишката партия, в което ще влезе и бъдещият герой на „Мартенските събития” и на болшевишката диктатура в Баку – Григорий Корганов. [10, стр. 94]

Историците (особено азербайджанските) обръщат специално внимание на факта, че сред делегатите на въпросния конгрес, които са точно 30 (тридесет) няма нито един азербайджанец. На конгреса не е представена и мюсюлманската социалдемократическа партия „Хюммат” (по-известна под руското си название – „Гуммет”). [10, стр. 94]

Друг азербайджански историк – Елдар Исмаилов, търси и етнически подтекст в тези събития. Той обръща внимание на факта, че вестниците „Кавказский рабочий” (на руски език), „Брдзола” (на грузински език) и „Бавори крив” (на арменски език) са били официално посочени като печатни официално посочени органи на Краевия комитет. За сметка на това, вестник на азербайджански не е бил нито посочен като болшевишки орган, нито пък е било предложено да се учреди подобно издание. „едва ли това е било случайно”, пише Елдар Исмаилов. [11, стр. 201-202]

Това разбира се, би могло да се приеме просто като признание за слабото влияние на болшевиките сред азербайджанците, но Елдар Исмаилов е доста по-краен и вижда в тези събития (създаването на болшевишкия краеви комитет) далече отиващи замисли на арменската общност в Закавказието. Той пише:

„Въпреки това, може да се предположи, че самото начинание със създаването на единен Кавказки болшевишки комитет не е била нищо друго, освен един от първите неуспешни опити да се осигури господството на арменския политически елит в мащабите на цял Кавказ”. [11, стр. 202]

Шаумян и болшевиките не успяват да се задържат в Тифлис и заедно с лоялните към тях въоръжени сили се изтеглят в Баку. Войната на болшевиките срещу всички останали в Закавказието вече е обявена. Скоро тя вече ще се води по най-жесток начин и ужасените жители на Баку ще преживеят така наречените „Мартенски събития“, представляващи откровен погром на болшевиките, подкрепени от арменските социалисти – националисти от „Дашнакцутюн“, които изиграват ролята на „полезни идиоти“, според крилатата фраза на В. И. Ленин. [5]

Страховитият погром над азербайджанското население и над партията „Мусават“ в Баку, укрепва властта на Степан Шаумян и съмишлениците му болшевики над града, Апшеронския полуостров, част от Бакинска губерния и най-вече над добива на нефт в региона. Показателно е, че в историческото си писмо, в което излага гледната си точка за клането в Баку в края на март – началото на април 1918 година, Шаумян отделя повече място на въпроса за национализацията на нефтената индустрия, банките и търговския флот, отколкото на започналите военни действия на Турция срещу Закавказкия сейм. Той пише:

„След победата, която удържахме в Баку, Съветът се укрепи [на власт] окончателно и ние имаме възможността да проведем сериозни мероприятия. Отдавна е решена национализацията на нефтената промишленост, която смятаме да осъществим. Сега вече ние се разпореждаме с нефта. Първите три шхуни [с нефт] ние вече изпратихме в Астрахан, заедно с нашия представител Саак Тер-Габриелян (Сталин го познава). Той ще живее в Астрахан. С искания по адрес на Съвета се обръщайте към него. Едновременно с това, трябва да се национализират и банките и морският транспорт. Последният също се намира на наше ползуване след събитията. Засега ние обложихме капиталистите с данък от 50 милиона руб[ли]“. [6, док.№5]

Няма съмнение, че за Совнаркома, удържането на Баку в този момент е било от стратегическа важност, заради доставките на нефт и нефтени деривати. Те са били от съдбоносна необходимост, както за болшевишката власт, така и като разменна монета във взаимоотношенията с германците, след сключването на мирния договор от Брест-Литовск. Това ще се види по безспорен начин в по-нататъшното изложение.

За Шаумян обаче нещата са стояли другояче. През цялото време, той размишлява как да се разпростре властта на болшевиките над цялата територия на Закавказието, търси съюзници за тази операция и води много интензивна подготовка за военна инвазия в територията, контролирана от Закавказкия сейм.

Степан Шаумян и съмишлениците му в Баку много умело се възползуват от проблемите на Закавказкия комисариат и на Сейма в преговорите с Отоманската империя. Изследователите някак си подминават факта, че болшевиките избират деня за началото на атаката си срещу азербайджанците в Баку като цяло и в частност срещу омразната им партия „Мусават“ точно в момент, когато Закавказкият комисариат и Сеймът в Тифлис са изцяло ангажирани с проблемите с Отоманската империя и изобщо не могат да реагират на ставащото в Баку, дори и да биха пожелали да го направят.

Още две седмици преди Сеймът да бъде свикан, армията на Отоманската империя се възползува от пълното разпадане на руската армия на Кавказкия фронт и започват настъпление на Ерзерумското, Ванското и Приморското направление. Град Ерзинджан, където е сключено примирието е превзет „от движение“, а на 29 януари (11 февруари) 1918 година, войските на Султана вече маршируват по улиците на Трапезунд. [7]

На 27 февруари (12 март) 1918 година, арменските национални части, които се сражават на Ардаханското направление, започват общо отстъпление. Падането на Ардахан е сигнал за отстъпление и на арменските части и на цивилното арменско население и от Ерзерум. Западна Армения отново е в ръцете на Отоманската империя. [7]

Закавказкият сейм няма полезен ход в тази ситуация и на 1 (14) март 1918 година започва преговори за мир в Трапезунд. Преговорите са неравни и много тежки, както поради военното превъзходство на Отоманската империя, така и поради сключения на 3 март (по нов стил) 1918 година Брест-Литовски мирен договор между Съветска Русия и Централните сили, в това число и с Отоманската империя. Докато преговорите се водят, напредването на армията на Султана продължава и на 23 март (5 април) 1918 година, ръководителят на Закавказката делегация – Акакий Иванович Чхенкели на практика признава неизбежността на предстоящите големи отстъпки на Закавказието пред Отоманската империя. [7]

Точно към тази дата, болшевиките в Баку вече са приключили с погрома над азербайджанците и с ликвидацията на политическото присъствие на „Мусават“ в града. Макар и много затруднен с комуникациите (особено със Совнаркома в Москва) има несъмнени данни, че Степан Шаумян и другарите му са получавали постоянно информация от различни източници в Тифлис и са се ориентирали в обстановката. В писмото си до Съвета на народните комисари от 13 април 1918 година, Шаумян изрично пише: „От телеграмата на Жордания знаем, че войната с Турция вече е започнала“. [6, док.№5] В същото писмо, Шаумян споменава и за друг свой източник на информация от първа ръка: „Интересна е и радиограмата на члена на Закавказкия сейм Тер-Газатян, който по време на сраженията се оказа в Баку“. [6, док.№5]

Болшевиките в Баку са имали възможността да следят с достатъчно голяма точност събитията в Тифлис (а от там и в Трапезунд) и да са в течение на проблемите на Закавказкия сейм. Затова те си позволяват да предприемат открити военни действия срещу азербайджанците и срещу „Мусават“. Клането по време на „Мартенските събития“ не е резултат на спонтанно избухнала битка. Има повече от многобройни доказателства, при това от болшевики – участници в събитията, че атаката е била подготвяна предварително, координирана, имало е установена парола за началото на нападението.

Шаумян и другарите му просто са изчакали точния момент и са нанесли удара по най-болезнен начин. Би било логично от Тифлис да има остра реакция, но такава не идва. Шаумян пише до Съвета на народните комисари по този повод:

„Такова е нашето положение. Смятаме, че ще излезем победители. Тифлиските власти, начело с меншевиките се държат двусмислено. Тук в Баку, всички партии се смириха, десните есери се държаха великолепно, биха се и умираха заедно с нас. Сега и меншевиките искат оръжие и обещават подкрепата си. Изпращам радиограмата им в Тифлис в отговор на Жордания“. [6, док.№5]

От тук нататък, поведението на болшевиките в Баку следва френската поговорка, че апетитът идва с яденето. Впрочем, в затруднената си комуникация с Москва, Шаумян „дипломатично“ представя наказателните акции на болшевиките около Баку като отбранителни боеве. За наказателната операция на болшевиките и отрядите на „Дашнакцутюн“ в Шемаха, Шаумян съобщава следното във вече многократно цитираното писмо от 13 април 1918 година:

„В момента ние се намираме в състояние на непрекъсната война. В течение на последната седмица се бихме и в Шемаха. Срещу 3 хилядния отряд, изпратен от Елисаветполския мюсюлмански национален комитет, ние изпратихме свои отряди, които според получените вчера сведения са били разбити и отстъпват, като заедно с тях отстъпва 25-хилядното арменско и молоканско население на уезда. Вчера беше изпратен нов наш отряд с артилерия и картечници. Пак вчера получихме съобщение, че от Елисаветпол са тръгнали нови два ешелона с мюсюлмански войски, начело с грузинския княз Магалов. Не са завзели ст[анцията] Аджикабул на 4-и часа път от Баку. Там се съсредоточават и местните банди на мюсюлманите. Значителни сили се окопават и южно от Баку, в Салян, където е пристигнала дивата дивизия от Ленкоран с артилерия“. [6, док.№5]

Тази информация е опит да се прикрие мащабната наказателна акция, предприета от Бакинския Съветпо това време, както и конфликтите с други етнически групи в региона като лезгините. Шаумян знае, че в Москава не са толкова войнствено настроени, що се отнася до Закавказието, че там приоритетът е опазването на нефтените находища и затова умело представя собствената си офанзива като отбранителни сражения. Разбира се, по това време нищо не заплашва болшевиките в Баку, по думите на един от чуждестранните консули „в града не е останал нито един по-значителен мюсюлманин“, а неорганизираните азербайджански въоръжени формирования са в „глуха защита“. Шаумян обаче си има начертана стратегия и затова постоянно подхранва напрежението в Совнаркома. Във всяко от следващите си съобщения той постоянно ще коментира и анализира различни заплахи, най-вече от немско настъпление към Баку, които никога няма да станат факт. [6] [8]

Интересно е последното изречение от последния цитат, където се съобщава, че в населеното място Салян е пристигнала „Дивата дивизия“ от Ленкоран. Това влиза в буквално противоречие със собствените твърдения на Шаумян, че се е бил с „Дивата дивизия“ в Баку. Някои не особено прецизни автори и до ден днешен твърдят, че „пристигането на „Дивата дивизия“ в Баку е отключила „мартенските събития“ и клането над азербайджанското население“. Тук виждаме, че след „Мартенските събития“, в които уж е била ангажирана, „Дивата дивизия“ изведнъж се появява на съвсем друго място, като е пристигнала там от Ленкоран – град, който е твърде далече от Баку.

В друга статия вече беше дадено подробно обяснение за несъстоятелността на спекулациите около несъществуващото участие на „Дивата дивизия“ в боевете в Баку в края на март – началото на април 1918 година. [5] Тук просто маркираме подхода на Шаумян, който постоянно плаши „Центъра“ с нечие нашествие, а едновременно с това излага своите планове за настъпление към Елисаветпол и дори към Тифлис. И наистина, на 14 май 1918 година, той вече се е заел сериозно да обработва Совнаркома в полза на евентуалното съюзяване с намиращия се в Персия отряд на Бичерахов. [6, док. 7] В писмо до Съвета на народните комисари той пише:

„Изпращам Ви радиотелеграфическото запитване, изпратено от представителя на Ензелийския Военно-революционен комитет до Бичерахов и два отговора на последния, които дават картина за положението в Персия. За Бичерахов вече Ви писах. Това е безпартиен човек, по своему предан на Русия, желаещ да спаси нашето имущество и да го изведе от Персия. Сега той издържа отряди със средствата на англичаните и смята за необходимо, както ще видите от радиограмата, [да се води] съвместна работа с нас против Турция. Вече ви писах, че възложих на Военно-революционния комитет да изясни окончателно позицията на Бичерахов и на генерал Баратов. Очевидно, с тази цел му е било изпратено (на Бичерахов) това запитване“. [6, док. 7]

Макар и разгромил партията „Мусават“ в Баку и „респектирал“ до немай къде местното азербайджанско и въобще – мюсюлманското население, Бакинският Съвет търси под дърво и камък нови съюзници. Въпреки триумфалните рапорти за победата от „Мартенските събития“, положението в Баку е меко казано тежко. На 14 май 1918 година, Шаумян докладва в Москва:

„Продоволственият въпрос в Баку силно ни затруднява. Работниците гладуват. На основа на глада и на страха от турците има силно брожение сред масите. За това вече ви писах, по-подробно ще ви пиша следващия път“. [6, док. 7].

Тук сме свидетели на типичния за Шаумян манипулативен стил при връзките му с „Центъра“. Той едновременно се хвали с огромни постижения (най-вече военни) и едновременно с това непрекъснато се моли за всякаква помощ, аргументирайки се с най-различни аргументи – от военни, през икономически, та до чисто битови.

Буквално в предишното си писмо той се хвали до небесата, че населението в Баку напълно се е консолидирало около болшевиките, дори и мюсюлманите. (Знаменитата му реплика: „Мюсюлманската бедното силно пострада, но сега тя се сплотява около болшевиките и около Съвета“ [6, док.№5], ще остане като пример на безпримерен цинизъм, но при политическите деятели на това качество се гледа по-скоро положително).

Сега обаче, вождът на бакинския пролетариат е силно притеснен и е готов да се хване като удавник за сламка за всяка възможност. На него остро не му достигат военни командири, не му достига оръжие, след известно време ще започнат да не му достигат и хора. И затова, той хвърля сериозни усилия и прави нетипични за темперамента си компромиси, за да привлече на своя страна Лазар Фьодорович Бичерахов и неговия отряд.

Шаумян не спира от една страна да търси контакти с Бичерахов в Персия и да се опитва да го привлече на помощ на Бакинския Съвет, а от друга страна, постоянно бомбардира „Центъра“ с внушения за важността на планирания от него съюз.

 

Всъщност, чия подкрепа търси така настоятелно Степан Шаумян?

Лазар Фьодорович Бичерахов е от осетински произход (на осетински: Бичерахти Лазæр). Той е роден на 15 ноември 1882 година в Санкт Петербург. Почива на 22 юни 1952 година в Германия.

Лазар Бичерахов е служил в Първи Планиско-Моздокски полк в периода 1911 – 1914 година. Участва в Първата световна война. На 3 август 1914 година е уволнен от армията с императорски указ с чин „подесаул” поради заболяване и му е отпусната пенсия. [13] По-късно обаче отново е призован под знамената, този път в допълнително сформирания Втори Планиско-Моздокски полк. С императорски указ от 29 септември 1915 година е повишен от „есаул” на „войскови старшина” със старшинство от 19 януари 1915 година. Наградата е „за отличия в делата срещу неприятеля”. [14]

В периода 1915 – 1918 г., служи в експедиционния корпус на генерал Баратов в Персия. Там той командува Терския казашки отряд, като войскови старшина. Награден е с орден Свети Владимир 4-та степен. [2, стр. 25]

В началото на 1918 година, Бичерахов сформира в Персия отряд от около хиляда души, който преминава на служба при англичаните. Той обаче искал да върне отряда си, който се е състоял в значителна степен от казаци и от негови сънародници – осетинци, у дома. Това го кара да влезе в преговори с болшевиките в Баку и лично със Степан Шаумян за сключване на тактически съюз, насочен официално срещу турските претенции в Закавказието. Едновременно с това, Бичерахов насърчава амбициите на Шаумян за настъпление срещу Елисаветпол и дори срещу Тифлис. Просто, това е маршрутът за завръщането на отряда му в Осетия в Северен Кавказ.

Ленин, който по принцип изпада във възторг от постиженията на Бакинския Съвет и лично на Шаумян в изтребването на азербайджанците и в разгрома на мусаватистите, все пак се опитва деликатно да обясни на лидера на бакинския пролетариат, че грубата сила е хубаво нещо, но само тя не стига. На 14 май 1918 година, Ленин изпраща на Шаумян писмо, в което се пледира за повече поврътливост и дипломатичност. Ленин пише:

„ … Много ви благодаря за писмото. Ние сме във възторг от вашата твърда и решителна политика. Съумейте да съедините с нея и възможно най-предпазливата дипломация, която ни предписва безусловно сегашното възможно най-трудно положение – и ние ще победим. Трудностите са необятни. За сега ни спасяват единствено противоречията и конфликтите и борбата между империалистите. Умейте да използувате тези конфликти: за сега трябва да се научим на дипломация. …“. [6, док.№8]

На 24 май 1918 година, Ленин отново наставлява с нарочно писмо Шаумян за необходимостта от по-голяма гъвкавост и дипломатичност. Ленин пише: „… Използувам случая, още един път да Ви изпратя няколко думи (неотдавна пак имах случай да Ви изпратя писмо; получихте ли го?). положението на Баку е трудно в международно отношение. За това бих Ви посъветвал да се опитате да направите блок с Жордания. Ако е невъзможно – трябва да се лавира и да се протака решението, докато не укрепнете във военно отношение. Трезва преценка и дипломация за протакане – помнете това. …“. [6, док.№12]

От писмото на Ленин се виждат поне няколко неща. Едното е, че Ленин е убеден, че Шаумян поддържа определени контакти с определени среди в Тифлис, както беше вече посочено по-горе. Само че, Шаумян използува тези контакти най-вече като източници на информация – така той избира момента за „Мартенските събития“, докато Ленин иска нещо доста по-различно. Това е второто заключение от писмото на Ленин.

За разлика от Степан Шаумян, който неудържимо се стреми към военна конфронтация със Закавказкия сейм и иска да щурмува Елисаветпол и дори Тифлис, Ленин предлага съвсем друга линия на своя стар познайник. Владимир Илич съветва Шаумян да намери нови „полезни идиоти“, с чиято помощ да се опита да се стабилизира и да не бъде „сам войн“ в Баку и Заквказието. Ленин непрекъснато настоява да се печели време, докато Шаумян не спира да бърза. Както често става в болшевишките среди, Ленин се оказва по-добрият тактик, но когато това става ясно вече е много късно.

Междувременно, скоростта на събитията нараства. Настъплението на отоманските войски е подновено, като на 12 (25) 1918 година вече е паднал и Карс и войските на Султана се насочват към Александропол. На 23 май 1918 г., Шаумян телеграфира на Ленин, че на 13 май 1918 турците са поискали да бъдат пропускани безпрепятствено по ж.п. линията Александропол – Джулфа. На 16-ти май отоманските войски са завзели Александропол, а на 17-ти са поискали „да им се осигури свободен достъп до Джулфа“. [6, док.№9] Арменското население от Александрополски уезд, заедно с населението на Сурмалински уезд бяга без да хваща вяра на уверенията на турските офицери, че няма да го закачат. Информаторът на Шумян е повече от надежден – това е членът на Закавказкия комисариат – министърът на финасите Хачатур О. Карчикян.

Вече е трудно да се прецени, доколко Шаумян използува присъщия си стил за да тласне Москва към по-бързо взимане на решения или наистина е изпаднал в паника, но в същия ден той телеграфира още следното:

„Събитията в Закавказието се развиват много бързо. Всички съобщения от Тифлис говорят за подготовката на поход към Баку от страна на турците. Необходима ни е спешна помощ, пътят Петровск – Червленная още не е отворен. Връзката със Северен Кавказ е много лоша – през Батайск. Помощ от Северен Кавказ до момента няма, нуждаем се от команден състав, оръжие, самолети. Очаквам указания относно силите [от] Персия. Ако не получа указания навреме, ще действувам по собствено усмотрение“. [6, док.№9]

Шаумян става нервен. На пръв поглед, той не би трябвало да се притеснява чак толкова много от настъплението на отоманските войски. Все пак, Съветска Русия и Империята на Султана са в мир – Брест-Литовският договор е сключен и турците използуват широко неговите клаузи за да аргументират териториалните си претенции. Чисто теоретически, турското настъпление е проблем на Закавказкия сейм и на опонентите на Шаумян в Тифлис.

Но това не е точно така. Шаумян е изключително обезпокоен от обявяването на независимостта на Закавказието. Макар че Закавказката демократична федеративна република ще прекрати съществуването си само след няколко дни, самото й съществуване е достатъчно за да се превърне в правно основание за започване на „прокси война” в която войските на Закавказието, подкрепяни от Отоманската империя да се отправят към Баку, за да установят контрол над града и не по-малко важно – над нефтената му индустрия. Както се вижда от кореспонденцията на Шаумян с Ленин, шефът на Бакинския съвет поддържа контакти и с английски дипломати, а техните мнения също не му действуват успокоително.

На 24 май 1918 г., Шаумян изпраща писмо до Съвета на народните комисари, в което негодува срещу продължаващата липса на достатъчно мощна радиостанция за нуждите на бакинските болшевики и доразвива информацията, която е изпратил с радиограма на предишния ден. След като информира за предполагаемите стратегически цели на турското настъпление – влизане в Северна Персия („силно туркофилска“ според оценката на Шаумян) и създаване на мощна мюсюлманска армия, следва поредната информация за заплахите към Баку:

„Едновременно, ние получаваме съобщение след съобщение от Тифлис за това, че главното искане на турците и германците в Батум е прехвърлянето на войски в Баку. В Тифлис се усилва германо-турската „ориентация“. Вчера английският консул ми прочете писмо, получено от тифлиския английски консул, с клеймо от 10 май (днеска е 24-ти), в което се отбелязва, че даже най-верните приятели на англичаните (очевидно арменците) се отвръщат от тях и на англичаните не им остава нищо, освен да избягат от там“. [6, док.№11]

От този текст се вижда, че Шаумян е бил в постоянна връзка с английската дипломация – най-вероятно чрез английски консул в Баку и / или пък чрез някой от английските консули в Персия, който е бил активен и в Баку. Знаем и за постоянната кореспонденция на Шаумян с членове на Закавказкия комисариат и на Закавказкия сейм. Въпреки, че е техен яростен и официален противник, Шаумян няма нищо против да черпи информация от отделни техни членове. Това разбира се, е било натоварено и с определен риск, защото всеки е интерпретирал информацията така, както му е било изгодно.

Шаумян не е имало от къде да знае пълни подробности за германо – турското споразумение за разделяне на зони на влияние в Закавказието, според което германските интереси са преди всичко в Тифлиска губерния, тоест в Грузия. Германците не са имали намерение да изпращат войски в Баку, въпреки постоянните страхове на Шаумян. Дори и след първото дебаркиране на английски военен контигент в Баку след падането на Шаумян от власт в Бакинския Съвет и установяването на така наречената „Диктатура на Центрокаспия“ от социалдемократи-меншевики, есери и „Дашнакцутюн“, германците се съгласяват лесно да не изпращат войски към Баку, срещу голото обещание на Ленин, че болшевиките ще пропъдят англичаните от там. Това се вижда от телеграмата на Ленин до неговия съмишленик Колесов в Ташкент от 23 август 1918 година, в която се казва:

„В Баку са дебаркирали англичаните и там положението е неустойчиво. Немците са съгласни да гарантират, че няма да започнат настъпление към Баку, ако изгоним от там англичаните. Неизвестно е как ще се подредят там нещата. За военната помощ не знаем къде е.

Смятаме, че е блокирана под Царицин. По отношение на посланниците и консулите ви съветваме да се държите изчаквателно, като ги държите под троен надзор и арестувате подозрителните лица, които влизат с тях в контакт.

Обмисляме и подготвяме известна помощ за вас, но да обещаем със сигурност не можем, тъй като всичко зависи от това, ще успеем ли да изгоним англичаните от Баку или те ще успеят да завземат част от Каспийския бряг“. [8, док.№45]

Но да се върнем към събитията от месец май 1918 година. Както се вижда, бакинските болшевики са имали доста информация за ставащото в Тифлис, като са поддържали връзка, както с дейци на Закавказкия комисариат и Сейма, така и с консулите на страните от Антантата. За контактите с английските консули има съвсем преки свидетелства, идващи лично от Шаумян. По тази причина, в Баку съвсем на време узнават, при това от „явни източници“ за подготвящата се грузинска независимост и за предстоящата намеса на Германия в Закавказието. В цитираното вече писмо то 24 май 1918 година, Шаумян пише:

„Вие вероятно вече знаете, че правителството на Гегечкори се оказа твърде „ляво“ и го замени Чхенкели. Прилагам изрезка от „Бакинский рабочий“ с преглед на печата, където се цитира мнението на тифлиския арменски ментшевишки вестник „Пайкар“ (орган на областния комитет на меншевиките). Дашнаците са получили съобщение от Тифлис, че в Батум обещават на грузинците автономия под протектората на Вилхелм. Цялото останало Закавказие трябва да стане автономен Азербайджан“.

Индикатор за сериозността на ситуацията е реакцията на Съвета на народните комисари в лицето на неговия председател Ленин и „завеждащия въпросите на Съвета на народните комисари“ – Владимир Бонч-Бруевич. Още на същия ден – 23 май 1918 година, те изпращат радиограма до Бакинския Съвет, с която го уведомяват, че Совнаркомът се е разпоредил да се окаже спешна помощ на болшевиките в Баку. Текстът на радиограмата е:

„Съветът на Народните Комисари постанови: да се изпрати незабавно по вода от Царицин за Баку голямо количество [пшеница] на разположание на Бакинския Съвет, с оглед на това, на първо място и безусловно да бъде обезпечена работата по добиването на нефт в най-голямо количество“. [6, док.№10]

Всичко е казано много ясно и без увъртания. В Баку се изпраща храна, за да не спира добивът на нефт. Нефтът е от първостепенно значение и Бакинският Съвет трябва да обезпечи добивът му „в най-голямо количество“. Още повече, че бакинският нефт е необходим на „Центъра“ не само за собствените му нужди, но и за да „откупува“ добронамереното отношение на своите първоначални работодатели от германския генерален щаб. Въпреки собствените си проблеми, Совнаркомът не забравя да заделя количества за Германия.

И точно тук се вижда разминаването не само в тактиката, но и в стратегическите намерения на Совнаркома и Ленин от една страна и доминирания в моменат от болшевиките Бакински Съвет и Степан Шаумян от друга. Ленин настоява за печелене на време, за „блок с Жордания“, за търсене на тактически времнни съюзници, докато въпреки всички оплаквания за рискове и заплахи, с които бомбардира Совнаркома, Шаумян се готви за агресия и настъпление срещу все още единното и вече официално независимо Закавказие.

Точно в това разминаване се вижда, че въпреки непрекъснатите оплаквания на Шаумян за недостиг на какво ли не и за какви ли не заплахи от немци, турци, сеймовски войски и така нататък, лидерът на Бакинския Съвет последователно се готви за война и за настъпление. На първо място, той е вперил очи в Елисаветпол, който много скоро ще стане временна столица на Азербайджанската демократична република. В писмото си от 24 май 1918 година, Шаумян съобщава фактите едно към едно:

„ … Прехвърлям се на въпроса за нашите най-близки военни цели. Както вече ви съобщих, ние се готвим в най-близко време да тръгнем към Елисаветпол. Ние прихванахме телеграфни разговори от Елисаветпол за готвещо се там придвижване към Баку с редовни войски (по сведенията [с които разполагаме] в Елисаветпол те са вече около 6000 начело с грузинския княз Магалов). Преди 4 дни, нашите отряди в Аджикабул вече имаха сблъсъци с тяхната коннициа. Възможно е те да ни изправарят. Ако това ще са само елисаветполските сили, тях лесно ще ги разбием тук и веднага ще разчистим пътя за Елисаветпол, а може би и за Тифлис. Ако след тях ще вървят и турските войски от Батум (и от юг), ние във всеки слчуай ще трябва да заемем Евлахският мост и отбранителната линия по [река] Кура. Трябва да се бърза за Елисаветпол, за да се предизвика там, а след това и по-нататък възстание на арменците. Това ще повлияе и на грузинското селячество и Сеймът ще бъде разгонен. Ако това възстание не избухне и турците успеят да закрепят към себе си Грузия и Тифлис, тогава ние ще бъдем напълно изолирани и ще ни се наложи да отбраняваме само Апшеронския полуостров.

Придвижването към Елисаветпол ние за сега не можахме да започнем, защото не сме готови. Както ще видите от приложения доклад на нашия комисар по военно-морските въпроси др. Корганов, нашите сили са разхвърляни по [територията на] Бакинска губерния и Дагестанска област. Няма команден състав, не можем даже да намерим командуващ за войските, които трябва да бъдат насочени към Елисаветпол. При тези условия много остро стои въпросът за Бичерахов, за когото ви писах вече няколко пъти.

Сега ви изпращам три документа, отнасящи се до Бичерахов..“. [6, док.№11]

От изложението на Шаумян се вижда, че то е противоречиво. От една страна, Баку е под голяма заплаха, а от друга страна, Бакинският Съвет се готви за настъпление срещу Елисаветпол и Тифлис и бленува арменски и грузински селски възстания, които да пометат омразния опонент – Закавказкия сейм. Шаумян съобщава очевидно погрешно интерпретирани факти. Той плаши Москва и най-вече Ленин, който му препоръчва съвсем друга линия на поведение, с грузинската „редовна армия“, съсредоточена в Елисаветпол. Всъщност, по това време все още няма грузинска редовна армия, защото няма и грузинска държава. Става дума за така наречените „национални части“, сформирани от бойци от закавказките националности след рухването на Кавказкия фронт. В Елисаветпол има известен контингент грузинци, подчиняващи се на Сейма в Тифлис. Там са и намиращите се в напълно „насипно“ състояние отряди на азербайджанците, които ще извървят още дълъг път, докато станат редовна армия.

Функциите на силите в Елисаветпол са изцяло отбранителни, особено пък на грузинците. Точно в този момент, всички грузински политически сили са в ступор, поради набиращото обороти настъпление на отоманските войски на грузинска територия. Отчаяно се търси изход от ситуацията, водят се интензивни преговори с германците за закрила срещу турците. Подготвя се в крайна сметка и грузинската независимост. За последното, Шаумян не е могъл да знае с точност, но вече е имал информация, че се търси германски протекторат. Така че, да се твърди, че намиращите се в глуха защита грузински национални отряди ще бъдат насочени точно в този момент срещу Баку е меко казано недобросъвестна спекулация.

Грузинските политически сили и военното им командуване, доколкото е имало такова (един значителен грузински военен контингент вече е капитулирал пред войските на Султана в Батум) са се чудели единствено как да защитят достатъчно голяма част от историческите грузински земи и вече са били отписали единството на Заквказието. Да им се приписват намерения за настъпление срещу въоръжените до зъби болшевики и дашнаци в Баку е просто нелепо.

На Шаумян обаче тази теза е необходима, за да неутрализира искането на Ленин за временен тактически съюз с грузинските меншевики, предвождани от Ной Жордания. Лидерът на Бакинския Съвет иска да завоюва Грузия за Съветска Русия, а не да партнира с нея под някаква форма. Затова на Тифлис се приписват агресивни намерения спрямо Баку и се говори за взимане на превантивни мерки. Всъщност, става дума за неистова омраза към Закавказкия сейм и доминиращите го социалдемократи и социалисти от различните им разцветки. Не по-малко, за да не кажем още по-голяма е омразата на Шаумян към азербайджанските националдемократи – мусаватистите, много от лидерите на които също са бивши социалдемократи и участници в първата руска революция през 1905 – 1906 година. Тази омраза постоянно тласка Шаумян към военна агресия срещу Елисаветпол с по-далечна перспектива – Тифлис.

Възпира го само недостигат на сили и средства, за които говори, позовавайки се на доклада на Корганов. При описания дефицит на хора и оръжие, Бакинският Съвет би трябвало стриктно да се придържа към хитрата тактика на Ленин и да не закача никого от съседите си, но не така мисли Шаумян. Той се вкопчва в идеята да прехвърли подкрепления от Персия за болшевишкия режим в Баку и непрекъснато настоява да получи одобрение за привличането на своя страна на отряда на Бичерахов.

Помощта от Персия се превръща в идея фикс за Шаумян. През следващите дни дневният му ред е в три точки: нефтът, Бичерахов и интервенцията срещу Елисаветпол.

 

Нефтът глупако …

Както се видя по-горе, основното искане на Совнаркома към Бакинския Съвет е добивът на нефт да нараства. При това положение, бакинските болшевики вероятно е трябвало да се съсредоточат върху техническите и стопанските аспекти на този проблем, вместо да бленуват за военни авантюри срещу азербайджанците и грузинците. Още повече, че Шаумян и съмишлениците му са взели сериозно решение за наистина революционна мярка – национализацията на нефтодобива, както и на търговския флот и на банките.

Още в писмото си от 13 април 1918 година, в което се отчита за погромите в Баку по време на „Мартенските събития“, Шаумян обръща внимание на Съвета на народните комисари, че „ … За провеждането на национализацията ще ни бъдат необходими пари. Тридесет денка с пари (според слуховете около 30 милиона) са били заграбени в Сев[ерен] Кавказ от чеченците и не достигнаха до нас. Освен 30 мил[иона], докарани от Кобозев, други пари нямаме. Сега може би има [отворен] път. Вие скоро ще ни дойдете на помощ“. [6, док.№5]

На 24 май 1918 година, някак си между другото – в един „пост скриптум“ към писмото си до Съвета на народните комисари, Степан Шаумян съобщава: „P.S. Декретирахме национализация на нефтените недра, повишихме цената на нефта на 2 р[убли] и 35 коп[ейки]. За това ви съобщих по радиото“. [6, док.№11]

Подобно небрежно, почти „лежерно“ съобщение за акт с подобна значимост има своята причина. Много скоро ще стане ясно, че на централно управленско равнище в Съветска Русия не мислят точно така, както подреждат нещата Шаумян и Бакинският Съвет. Експертите на Совнаркома не смятат, че все още е дошло времето за национализация и защитават позицията си доста упорито. Завързва се кореспонденция, която заслужава да бъде проследена.

На 27 май 1918 година, Шаумян телеграфира на Ленин следното: „получихме със закъснение телеграмата на Выснархознефть № 706 за мерките в нефтената промишленост и днес [получихме] телеграмата на Совнаркома № 3082 за стоте милиона. Приетите решения разбираме като национализация. Извиква съмнение отсъствието на правителствен декрет. Ако няма пречки, телеграфирайте по-определено. Решението приветствувам. Положението в Баку се влошава. …“. [6, док.№13]

Както ще се разбере скоро, в Баку не са разбрали никак правилно въпросните мерки и стартират изпреварващо национализацията на нефтената индустрия, без да са съгласували това със Совнаркома и съответните отраслови ведомства. За сметка на това, казано на разговорен език, Шаумян се „прави на разсеян“ и тълкува посланията на „Центъра“ така, както му изнася. Той е обладан от чувство за непогрешимост и иска всичко да става така, както той смята за правилно.

На 7 юни 1918 година, когато на юг от Кавказкия хребет ври и кипи, след обявяването един път на независимостта на Закавказието и още повече след обявяването на независимостта на Грузия, Азербайджан и Армения, от Баку към Совнаркома тръгва поредното писмо. От него се вижда, че въпреки „трескавата подготовка на похода към Елисаветпол“, болшевиките са хвърлили много усилия за подготовката за редица местни декрети. От писмото се вижда размахът на национализацията:

„В неделя, 2 юни издадохме декрет за национализацията на нефтените предприятия. Вчера издадохме декрет за национализацията на търговския флот. От нас е издаден и декрет за реформа на съдебните учреждения. Подготвен е декрет за унищожаване на просията, подготвят се декретите за национализация на банките и домовете. Вътрешното ни положение е такова, че всички тези мероприятия ние бихме могли да прокараме в живота безболезнено и даже блестящо. Независимо от тежкото положение на работниците по отношение на продоволствието (повече от две месеца, работниците направо гладуват), ние се чувствуваме много здраво. …“. [6, док.№15]

Коментарите са излишни. Бакинският Съвет е във вихъра на национализацията, работниците гладуват вече два месеца, а подготовката за въоръжена агресия срещу вече независимите Азербайджан и Грузия (към Елисаветпол и към Тифлис) продължава „трескаво“ според собствената оценка на Шаумян. Иначе мерките на болшевиките се очаква да бъдат прокарани в живота „безболезнено и дори блестящо“. Властвуващите в Баку болшевики започват прогресивно да губят реалистична преценка за ситуацията и в буквалния смисъл на думата се инатят срещу предписанията на централното си ръководство, като се стремят да го поставят пред свършени факти.

Новосформиращата се съветска бюрокрация в „Центъра“ обаче съвсем не мисли да остави Бакинския Съвет да я разиграва и към Баку политат възражения и нови указания. На 14 юни 1918 година, когато настъплението на войските на Бакинския Съвет към Елисаветпол вече е започнало, Шаумян телеграфира на Ленин:

„Вчера, 13 юни, получихме телеграма от Выснархознефть № 1069 от 4 юни за това, че прилагането на национализацията се отлага. Заявявам решителен протест срещу такава политика. Выснархознефть, очевидно не знае, какво прави. Национализацията на нефтената промишленост и на търговския флот, независимо от глада, предизвика ентусиазъм и доведе до повишаване на добива и експедицията на нефт. Изпращахме на ден 600 или 700 хиляди пуда, а сега се извозват по един милион и 300 или 400 хиляди. Предприемаме мерки за по-нататъшно усилване на експедицията“. [6, док.№15]

Можем да си представим, колко „здраво пипа“ болшевишката власт в Баку. По думите на Шаумян, работниците вече два месеца гладуват, но за сметка на това добивът и най-вече експедицията за Съветска Русия през Астрахан са нарастнали също два пъти! Едва ли може да има по-свирепа експлоатация, но за сметка на това се изпълняват настойчивите искания на Совнаркома за повишаване на добива на нефт. На работниците се предлага да се нахранят с ентусиазма от национализацията, която от мероприятие започнато с политически и икономически аргументи, бързо се превръща в пропаганден инструмент. При това положение, Шаумян няма как да се съгласи с логиката на Совнаркома и централното отраслово ведомство „Выснархознефть“, които съвсем по „ленински“, заемат по-изчаквателна и предпазлива позиция по въпроса. Председателят на Совнаркома Ленин, обаче е загрижен най-вече за доставките на нефт, а не за установяването на общонародна собственост над нефтената индустрия. Той не желае да създава сътресения в производствения цикъл точно в този момент. Затова и на 18 юни 1918 година, предсовнаркомът Ленин изпраща на Шаумян следната недвусмислена телеграма:

„Декрет за национализация на нефтената промишленост за сега няма. Предполагаме, че ще издадем декрет за национализация на нефтената промишленост в края на [периода на] навигацията. За сега организираме държавен монопол върху търговията с нефтопродукти. Предприемете всички [възможни] мерки за доставка на нефтопродукти на Волга в най-кратък срок. Съобщавайте на Главнефть ежедневно за положението на нефтената промишленост“. [6, док.№20]

Ясно и кратко. На Съветската държава и трябва нефт за собствените й нужди и за да „модерира“ отношенията си с немците. Пък и едни милиони от недалечното минало трябва да бъдат оправдани. За това за Ленин е важно добивът да расте, а не да се придобива формална собственост над нефтените находища и нефтената индустрия. Така или иначе, собствениците не могат да я изнесат някъде другаде.

Прагматичният подход на Ленин в случая изцяло е съобразен с метеорологичните особености на региона. Нефтът от Баку се извозва за вътрешността на Съветска Русия през Астрахан, който се намира в делтата на река Волга на Каспийско море. През късната есен по Волга вече започва ледоход и навигацията става невъзможна. Така че, той оставя конфликтните ситуации, които неминуемо ще възникнат около национализацията за тази част на годината, когато експедицията на нефт от Баку за вътрешността на страната просто ще е технически невъзможна. Тогава вече на бакинските другари ще им бъде дадена възможността да си проведат лелеяната национализация. До тогава просто трябва да се работи, да се добива колкото се може повече нефт и спешно да се извозва, докато Волга е плавателна.

По ирония на съдбата, Ленин се води от същата логика, от която са се водили бакинските индустриалци в началото на века, когато в Баку избухват поредица от стачки. Работодателите от нефтената индустрия по абсолютно същия начин правят всичко възможно да тушират напрежението по време на периода на навигацията, а когато дойде студът, оставят работниците да стачкуват, колкото искат. За тази тактика на нефтените магнати в Баку, Щаумян е писал поне няколко статии на времето си, така че той би трябвало да е разбрал много добре логиката на Ленин. Той обаче има доста корав гръб и не смята да се огъва нито пред аргументите на Ленин, нито пред указанията на Сталин, които също не закъсняват да тръгнат към Баку.

За Шаумян, собствената му кожа е по-близо от съображенията на Совнаркома и на 23 юни 1918 година, когато боевете с азербайджанските сили вече са ожесточени, а германците са влезли в Грузия, Шаумян изпраща на Ленин дълго и обстоятелствено писмо. В него, освен благодарности за най-после получената военна помощ, военно-стратегически анализ и текущи новини, той включва и много дълг абзац, с който продължава да настоява на собствената си (и на Бакинския Съвет) позиция по национализацията на нефтодобива. Той пише:

„ … Има още един важен въпрос, за който трябва да напиша – това е въпросът за нефтената промишленост. Нас съвсем ни объркаха с този въпрос. Прилагам три телеграми на Сталин, в които той съобщава за утвърдената национализация на нефтената промишленост. След такова, макар и само принципно решение на въпроса, ние трябваше да предприемем редица мерки за спасяване на имуществото и средствата на нефтените фирми. Трябваше да сложим ръка на текущите сметки, на нефта, на материалите и пр. А това не можеше да се направи без да се обяви национализация на място. И ето на 2-ри юни ние издадохме несъмнено известния Ви вече декрет (това всъщност не е декрет, а са мероприятия, необходими като предварителни стъпки). След това се получи приложената тук телеграма на Выснархознефть № 1069, където се съобщаваше, че и Совнаркомът и Совнархозът са утвърдили национализацията, но обявяването й временно се забавя, докато не бъде представена сметата на Нефтения комитет.

Тази телеграма беше получена със закъснение, струва ми се, на 12 или на 14 юни. Тя ни възмути, тъй като не може да се шегуваме с такъв въпрос, да се взимат решения, да се правят те достояние на публиката и след това „временно“ да ги забавят. Ние видяхме в това ходове на противниците на национализацията и затова протестирахме. Но след него дойдоха други телеграми, които окончателно ни хвърлиха в изумление. Същите тези телеграми на Высхознефть № 1230 и на Главнефть № 1245 гонорят за „ужким задържаното постановление на Совнаркома за национализацията“ и заявяват, че „никакви постановления за национализация на нефтената промишленост не са били правени“. Какво означава това? Аз още един път тогава Ви телеграфирах протест против тази непонятна и пагубна политика, идваща от центъра и заявих, че за нас „връщане не може да има“. Такова решение беше взето и от Съвета на депутатите в събота – 22-ри единодушно.

Убедително моля да се сложи край на тези колебания, да не усилвате позициите на нашите противници и да не затруднявате и без това във висша степен трудната работа по национализацията. Вие вероятно се боите от „левите детинщини“, но смея да Ви уверя, че ние твърде внимателно и грижливо се отнасяхме и продължаваме да се отнасяме към нефтената промишленост. Аз разбирам, че тази „национализация“, би трябвало да ви е струвала немалко в Русия, пристигащите [от Русия] разказват за грабежа на хазната, който се извършва под знамето на тази национализация, но при нас атмосферата е малко по-различна и ние твърде здраво седим на ковчежето на хазната.

Там при вас замина един от изпратените от Вас – др. Салько. Той ще Ви разкаже подробности за нефтените въпроси. Впрочем, бих помолил да се отнесете с доверие към него. Цялото това братство, което пристигна „за установяване на контрол над нефтената промишленост“, отначало следваше линията против национализацията и ние с тях не се разбирахме. По едно време даже мислехме, извинете за откровеността, да ги натоварим на парахода и да ги върнем обратно на Гуковский, но като поживяха малко [при нас], те се убедиха в необходимостта от национализацията, като единствен способ да се спаси нефтената промишленост от гибел и да постигнем износ на нефт. Това – онова, може би ще Ви разкаже и Кузнецов, нашият секретар, когото изпратихме на конгреса“. [6, док.№24]

Очевидно имайки пред вид важността на тази кореспонденция и ненадеждността на пощата чрез куриери, на същия ден – 23 юни 1918 година, Шаумян изпраща телеграма до Ленин, която адресира и до командуването на болшиевишките войски в Царицин, където по това време най-вероятно се намира Сталин. (На 29 юни 1918 г., Ленин специално уведомява Шаумян, че Сталин е в Царицин и му дава указания да изпраща кореспонденцията през него. [6, док.№28]). Текстът на телеграмата е издържан в същия дух като писмото до Ленин. В нея пише:

„На основание на писмото и двете телеграми на Сталин за утвърждаване на национализацията на нефтената промишленост, ние обявихме местен декрет с посочване на необходимите мероприятия за предотвратяване на разграбването и разстройството на промишлеността. Неотдавна беше получена телеграма от Выснархознефть, която съобщава за същото, само с указание за временно забавяне. Вчера бяха получени телеграмите на Главнефть 1230, опровергаващи телеграмите на Сталин [и] на Съвета на Выснархоз от четвърти юни. Такава политика за нас е неразбираема, крайно вредна, както вече протестирах веднъж и повтарям още – решително – протестирам. След това, което вече е направено и е направено много добре, връщане не може да има. Тези телеграми носят само дезорганизация. Моля за вашата лична намеса за предотвратяване на тежките последствия за промишлеността“. [6, док.№25]

Телеграмата е подписана с всички титли и длъжности, с които Шаумян разполага – „Председател на Бакинския Съвет, народен комисар и Временен Извънреден комисар по въпросите на Кавказ“. Шаумян е от хората, които могат да си позволят да държат повишен тон и на Ленин и на Сталин. Той е един от най-ценените съмишленици на Ленин, натоварен с огромни пълномощия в рамките на Кавказ. Той категорично настоява за национализацията със същата последователност, с която подготвя и започва войната срещу азербайджанците. Изглежда известна роля е изиграла и бавната комуникация между Баку и „Центъра“, защото излиза, че въпросът е бил решен в негова полза още на 20 юни 1918 година, но на 23 юни той все още не е знаел за това. Ето, че на 29 юни 1918 г., той отново телеграфира на Ленин и в Царицин, вече в по-друга тоналност:

„ … Телеграмата за приемане от Совнаркома на декрета за национализацията на нефтената промишленост на заседанието на 20 юни и за отмяна на двете телеграми на Главконефть получихме. Тя внесе успокоение. Сега започва същата история с национализацията на Каспийския флот. Телеграмата, получена днес с подписа на Мохровски, показва неосведоменост и неразбиране. Най-покорно моля на време да се спрат, за да не ни пречат да работим. …“. [6, док.№26]

Докато войната с независим Азербайджан тече с пълна сила, на помощ на бакинските болшевики е изпратена военна и техническа помощ от Совнаркома, дълго чаканият Бечурахов най-после е пристигнал и е поел командуването на десния фланг на болшевишката армия, в Баку става това, от което висшето съветско ръководство и в частност Ленин отдавна се бои. Дали поради техническа неизправност, дали поради майсторски извършен саботаж, на 7 юли 1918 година, в Бинагади, не далече от Баку изгарят 19 нефтени вишки. Шаумян съобщава тази ужасна за Ленин новина в самия край на дълга телеграма, изпратена на 9 юли 1918 година до председателя на Совнаркома и до Царицин:

„През нощта на 7 юли в Бинагади изгоряха 19 вишки. Загубите са изключително големи. Точните им размери и причините за пожара все още не са установени“. [8, док.№31]

Шаумян съвсем не е от страхливите и спори без притеснение и с Ленин и със Сталин, но тази катастрофа е накарала дори куражлия като него, много внимателно да композира посланието си. След като на дълго и на широко разказва новините от фронта, които не са особено лоши, те даже вещаят сякаш стабилизация на положението, Шаумян включва и една дълга информация за постиженията в добива и експедицията на нефт към вътрешността на страната:

„ … Извозването на нефта е усилено, доколкото позволяват транспортните средства. Ако за май, от 1 май до 1 юни по нов стил, са извозени 16609332 пуда нефтени продукти, то от 1 юни до 1 юли нов стил са извозени 26449405 пуда. Намаляло е само изпращането на бензин: през май са били извозени 16652 пуда, а за юни са 12216 пуда, което се дължи на липсата на съдове за превоз. Относно общия добив на нефт и добива на нефтени продукти за юни, ще ви бъдат изпратени подробни сведения в най-кратък срок …“. [8, док.№31]

След тези, общо взето чудесни новини, идва моментът на Ленин и компания да бъдат поднесени две много горчиви хапчета. Първата лоша новина е, че експедицията на нефтени продукти расте но добивът намалява. Това е напълно разбираемо, при положение, че се знае за глада, който мори бакинските работници. След като обещава детайлен отчет в следващо свое послание, Шаумян все пак дава доста ясни данни за срива на добива:

„ … Спадът на добива е колосален. За месец юни са добити 17 млн. пуда нефтени продукти, докато за същото време през май [са добити] (поради преминаването от стар на нов стил той се смята да е само от 19 дни) около 12 млн. пуда“. [8, док.№31]

След тази „окуражителна“ новина, Шаумян съобщава за десерт и информацията за опожаряването на 19-те вишки. Катастрофата е станала и нефтодобивът рязко намалява поради обективни и форсмажорни обстоятелства.

 

(Следва продължение)

 

Използувана литература:

[1] Абашидзе Аслан Хусейнович, Аджария в геополитических планах начала ХХ века, http://viperson.ru/data/200412/a1.txt

[2] Безугольный Алексей Юрьевич, Генерал Бичерахов и его Кавказская армия. 1917 – 1919, (Россия забытая и неизвестная. Золотая коллекция), М., Изд.: „Центрполиграф”, 2011 г., https://mybook.ru/author/aleksej-yurevich-bezugolnyj/general-bicherahov-i-ego-kavkazskaya-armiya-neizve/read/

[3] Бичерахов Георгий Федорович, Megabook. Универсальная энциклопедия Кирилла и Мефодия, http://megabook.ru/article/%D0%91%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%80%D0%B0%D1%85%D0%BE%D0%B2%20%D0%93%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8%D0%B9%20%D0%A4%D0%B5%D0%B4%D0%BE%D1%80%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%87

[4] Большевики в борьбе за победу социалистической революции в Азербайджане. Документы и материалы 1917 - 1918 –г., Баку, 1957 г.

[5] Дечев Теодор, Клането в Баку през март 1918 г., болшевишката арогантност и ролята на „полезните идиоти“, „Свободен народ онлайн“, Петък, 30 март 2018, 12:35, http://svobodennarod.com/views/item/5993-klaneto-v-baku-prez-mart-1918-bolshevishkata-arogantnost-i-rolyata-na-poleznite-idioti.html

[6] Дечев Теодор, Преднамерената жестокост и възторгът от нея – кореспонденцията между В. И. Ленин и Степан Шаумян от Октомврийския преврат до края на „Бакинската комуна“ – Част първа. 30 важни документа, пряко свързани с гражданската война в Закавказието, клането в Баку през така наречените „Мартенски събития“ от 1918 г. и последвалите събития до 2 юли 1918 г., „Свободен народ онлайн“, Събота, 19 май 2018 г., 23:39 часа, http://svobodennarod.com/chetivo/item/6009-prednamerenata-zhestokosti-vaztorgat-ot-neya-korespondentziyata-mezhdu-lenin-i-shaumyan-chast-parva.html

[7] Дечев Теодор, Пътят към Азербайджанската демократична република. (Част 1). От Февруарската революция през 1917 до 28 май 1918 г., „Свободен народ онлайн“, Вторник, 29 май 2018 г., 18:36 часа, http://svobodennarod.com/views/item/6011-patyatkam-azerbaydzhanskata-demokratichna-republika.html

[8] Дечев Теодор, Преднамерената жестокост и възторгът от нея – кореспонденцията между В. И. Ленин и Степан Шаумян от Октомврийския преврат до края на „Бакинската комуна“ – Част втора. Още 17 важни документа, пряко свързани с гражданската война в Закавказието, кланетата в Баку, краха на „Бакинската комуна“ и последвалите събития до 28 август 1918 г., „Свободен народ онлайн“, Неделя, 03 юни 2018 г., 01:17 часа, http://svobodennarod.com/chetivo/item/6013-chast-2-prednamerenata-zhestokost-i-vaztorgat-ot-neya-korespondentziyata-mezhdu-lenin-i-shaumyan.html

[9] Закавказский сейм: Стенографический отчет, Сесия первая, Тифлис, 1918 г.

[10] Исмаилов Кямран, Военный организатор геноцида азербайджанцев – Григорий Николаевич Корганов, В: Геноцид азербайджанского народа 1918 года. Организаторы и палачи, Национальная Академия наук Азербайджана, Институт истории имени А. А. Бакиханова, Издательство „Turxan”, Баку, 2013.

[11] Исмаилов Эльдар, Степан Шаумян – обреченный на забвение. Портрет „легендарного коммунара” без ретуши, Баку, 2012 г., http://ebooks.azlibnet.az/book/dHlSLO35.pdf 

[12] Ментешашвили Автандил, Из истории взаимоотношений Грузинской демократической республики с советской Россией и Антантой, 1918 – 1921 гг., http://sisauri.tripod.com/politic/index2.html

[13] Россия. Военное министерство. [Высочайшие приказы о чинах военных]. - [Санкт-Петербург] : [б.и.], [1806-]. – 28-34 см.; 1914: 1914 г., 15 июля – 31 октября. – 1914 – [493] л.; OVL Boд 155/1; MFK 801-16*819; https://dlib.rsl.ru/viewer/01008244805#?page=71

[14] Россия. Военное министерство. [Высочайшие приказы о чинах военных] ... [Текст]. - [Санкт-Петербург] : [б.и.], [1806- ]. – 28-34 см.; 1915 г., 1 сентября. – 1915. – [845] л.; OVL Boд 155/1; MFK 801-16/1269; https://dlib.rsl.ru/viewer/01008470259#?page=388

[15] Челехсаты Казбек Сергеевич, Осетия и осетины, Владикавказ – Санкт-Петербургздательство „Ир“, 1994 г.

Публикувана в Гледища

Изследването на днешните конфликти в „горещи точки“ като Закавказието неминуемо изисква връщане към минали събития, които са създали далече отиващи във времето стереотипи на взаимна ненавист между отделните закавказки народи, особено между азербайджанците и арменците. Тази година, на 31 март 2018 година се навършват 100 години от драматични събития, станали известни в историята под невинното название „мартенски събития“ от 1918 година в Баку.

 

Всъщност, става дума за съчетание на векторите на гражданската война и етническото противопоставяне в Баку, където болшевиките, начело с техния лидер Степан Шаумян (изключително интелигентна личност, която едновременно с това може да бъде определена като истинска демонична натура) в съюз с арменската партия „Дашнакцутюн“ извършват погром над азербайджанското население и над най-влиятелната азербайджанска партия – „Мусават“.

 

Тази акция довежда до многохилядни жертви и огромни разрушения. Тя остава в историческата памет и на азербайджанците, и на арменците с всички негативни ефекти, които биха могли да бъдат причинени.

 

Баку – град на пъстра политическа, етническа и социална мозайка

Може би е изненадващо за някои читатели, но в навечерието на Февруарската революция в Русия, Азербайджан съвсем не е някаква „периферия”, далече от кипежа на обществената мисъл или пък от бурните политически промени, започнали в навечерието на революцията от 1905 година.

 

Космополитният в определена степен град Баку е бил един от най-важните индустриални центрове на Русия. В него се е формирала мощна предприемаческа прослойка, свързана не само с нефтената индустрия, но и с други отрасли на тежката и ликата промишленост, както и с търговското корабоплаване. Формира се и достатъчно солидна интелигенция, сред която азербайджанците съвсем не са на заден план.

 

В Азербайджан са на лице всички течения, които бихме могли да очакваме в условията на една бързо набираща скорост многопартийна система – различни социалдемократически и социалистически фракции (меншевики, есери, мюсюлмани социалисти и болшевики); национал-демократи, произхождащи от социалдемократическите среди и „слезли от влака на социализма на спирка Независимост”, както беше казал на времето маршал Пилсудски (точно такъв е профилът на лидерите на партията „Мусават“); също така - на пръв поглед консервативни мюсюлмански формации, които обаче стоят здраво на позициите на конституционализма и в общо имперски план поддържат партията на Конституционните демократи – кадетите.

 

Цялото това политическо многообразие идва съвсем не само от руското и арменското население в Баку, както биха започнали да ни обясняват някои „познавачи”, не отишли по-далече от „Краткия курс” на Йосиф Висарионович Сталин и от по-сетнешните учебници за системата на партийната просвета. Сред азербайджанците са представени споменатите по-горе политически течения в цялото им многообразие. Още до Февруарската революция в Азербайджан вече има школувани политици, които са преминали през четирите имперски парламента, през четирите състава на Държавната дума, заседавали до Февруарската революция през 1917 година.

 

Впрочем, през 1918 година, в Азербайджан ще се роди първата демократична и парламентарна република в мюсюлманския свят. Почти всички азербайджанци, които са били избирани в състава на четирите Държавни думи на Руската империя до февруари 1917 година, ще се включат впоследствие и в азербайджанския парламент. Азербайджан ще стане и първата мюсюлманска страна, където жените имат равни права с мъжете, включително и в политическия живот.

 

Политическата и геополитическа ситуация в Закавказието след Февруарската революция и сключването на мира в Брест-Литовск

Мнозина историци, между които и азербайджанският историк Айдън Балаев, отбелязват, че след Октомврийската революция в Закавказието, в това число и в Баку, възниква властов вакуум.[2] Всъщност, по-точната формулировка би трябвало да е, че в Закавказието пламва яростно противопоставяне между желанието на болшевишката власт да задържи контрола над този регион и стремежа на закавказките народи да излязат от колониалното положение, в което са се намирали в рамките на Руската империя.

 

Точно по това време в Тифлис (днес Тбилиси), така нареченият Закавказки комисариат, свиква Закваказкия сейм. Закавказкият комисариат сам по себе си представлява коалиционно правителство на Закавказието, създадено в Тифлис на 15 ноември (28 октомври) 1917 година. То идва на мястото на Особения закавказки комитет, създаден от Временното правителство на Русия за управление на Закавказието след Февруарската революция.

 

В Закавказкия комисариат участвуват грузинските социалдемократи меншевики, социалистите – революционери (есерите), арменската партия „Дашнакцутюн“ и азербайджанската партия „Мусават“. Арменската революционна федерация „Дашнакцутюн“ се самоопределя като социалдемократическа партия, а създателите на партията „Мусават“ също са бивши социалдемократи. Закавказкият комисариат функционира до 26 май 1918 година.

 

На 12 (25) януари 1918 година, Закавказкият комисариат взима решение за свикването на Закавказки сейм като законодателен орган на Заканказието. Сеймът се събира в Тифлис за първи път на 10 (23) февруари 1918 година. В него влизат членовете на Учредителното събрание (Всероссийское Учредительное собрание), избрани на територията на Закавказието и от представители на политическите партии от същия регион. Председател на Сейма е грузинският социалдемократ меншевик – Николай Семьонович Чхеидзе.

 

В декларацията на Закавказкия комисариат от 18 ноември (1 декември) 1917 година се е посочвало, че Сеймът ще действува само до свикването на Всеруското Учредително събрание, а в случай на невъзможност последното да бъде свикано – до провеждане на конгрес на членовете на Учредителното събрание от Закавказието и Кавказкия фронт.

 

Образно казано, Закавказкият Сейм е бил от тези временни органи, които най-често излизат твърде дълготрайни. Закавказкият Сейм е ужасен трън в очите на болшевиките, особено на тези в Баку, които искат по всякакъв начин да провалят обявяването на независимост на Закавказието от страна на омразните им конкуренти – различните социалдемократически фракции и мусаватистите. Противопоставянето на дейността на Закавказкия Сейм е основен движещ мотив в по-нататъшната дейност на болшевиките и на лидера им в Баку – Степан Шаумян.

 

Става така, че по-голямата част от Закавказието се контролира от Закавказкия Сейм, а град Баку и околностите му, заедно с изключително важната нефтена промишленост – от Бакинския съвет. В него са доминирали болшевиките и есерите от различните им фракции. Сред лидерите на местните болшевики водеща роля са играели етническите арменци, начело със Степан Шаумян, който е бил последователно председател на Бакинския съвет и извънреден комисар по кавказките въпроси.

 

Частите на Червената армия, подчинени на Бакинския съвет, също са се състояли в много голяма степен от арменци. Балаев твърди също така, че част от командирите на Червената армия в Баку са били членове на „Дашнакцутюн“. Той посочва като примери началник щаба на Червената армия в Баку – бившият полковник от царската армия З. Аветисов. Трета бригада на Червената армия е командувана от друг дашнак – Амазасп Срвантцян. [2]

 

Според американския историк М. Смит арменските войници, помнейки за геноцида над техните сънародници в Турция от 1915 година и виждайки продължаващите жестокости от страна на турската армия, се връщали в Армения за защита на арменското население. Войнствуващият национализъм на арменските дашнаци е бил в основата на тяхната идеология. Отстъпващите войски, разбиращи събитията „по своему“, се почувствували, че са попаднали в капан между турската армия и местните мюсюлмани, които се възприемали като „пета колона“.

 

Мюсюлманското население, което като цяло е било лоялно към Руската империя в годините на Първата световна война, сега е започнало да се въоръжава за самоотбрана и общо взето е очаквало турците като освободители, с което „потвърждавало прогнозите на своите противници“. Тези условия са подготвили почвата за мартенските събития, когато подчиняващите се на Съвета руски и дашнакски въоръжени сили са се опитали да установят контрол над бакинските улици и са се сблъскали с въоръжените мюсюлмански групи. [9]

 

Мартенските събития започват, след като Бакинският съвет, без всякакви основания за това, разоръжава и задържа малък азербайджански въоръжен отряд, пристигнал в качеството на почетен караул за погребението на сина на азербайджанския милионер Гаджи Зейналабдин Тагиев. [9] [14] [19, pp. 116 – 118]

 

На 27 (15) март 1918 година, на парахода „Евелина” от Ленкоран (Лянкяран) в Баку пристига отряд от около петдесет офицери и войници, сформиран от Бакинския мюсюлмански национален комитет на Ленкоранския конен дивизион, начело с генерал Талъшински. Те смятали да участвуват в погребението на техния другар по оръжие и по служба – синът на Гаджи Зейналабдин Тагиев – Мамед Тагиев, който бил убит по време на сблъсъците между мюсюлмански и руско–арменски отряди в град Ленкоран (Лянкяран). След погребението на Мамед Тагиев, те възнамерявали да отпътуват обратно със същия параход за Ленкоран на 29 (17) март 1918 година. Но ръководството на Бакинския съвет не разрешило на кораба да отплува и поставило ултиматум на военните – мюсюлмани, да предадат оръжието си в срок от 24 часа.

 

Военнослужещите от Ленкоранския дивизион решили да не нагнетяват обстановката и на 30 (18) март 1918 г. се съгласили да предадат оръжието си. Този акт на благоразумие обаче предизвикал огромно възмущение сред мюсюлманското неселение на града.

 

Мюсюлманите приели тези действия като гавра с паметта на убития Мамед Тагиев и подигравка със скръбта на баща му. Също така, те разтълкували станалото като провокация, защото към останалите многобройни етнически и партийни въоръжени формирования в Баку не било предявено подобно искане за разоръжаване. В различни части на града, на 30 (18) март 1918 година, започнало спонтанно издигане на барикади и митинги, които излизали с искания да се върне иззетото оръжие на Ленкоранските военни. В противен случай, смятали участниците в митингите, е трябвало да се разоръжат и останалите етнически и партийни паравоенни формирования. [9]

 

В името на изчерпателността, трябва да се отбележи, че съществува и друга версия за избухването на конфликта. Всъщност, това е старата версия на съветската историография, за която избиването на хиляди мюсюлмани от бакинската градска беднота, някак си „не се вписва” в теорията на класовата борба. Затова десетилетия на ред се полагат огромни усилия за да се обясни мартенското клане в Баку с конфликт около разоръжаването на така наречената „Дива дивизия”.

 

Всъщност, истинското име на това кавалерийско съединение е „Кавказка туземна кавалерийска дивизия“. Тя се е състояла от три бригади с шест конни полка. От тях само един полк се е състоял от азербайджанци и той е бил част от Втора бригада на дивизията. Останалите полкове са били кабардински, дагестански, чеченски, черкезки (в него са се сражавали черкези, абазини, абхазци и карачаевци) и ингушски. Към дивизията са били придадени още една осетинска пехотна бригада и 8-ми Донски казашки артилерийски дивизион.

 

Във всеки конен полк е имало по 22 офицери, трима военни чиновници, един полкови молла, 575 конници и още 68 нестроеви ездачи. Това може да ни даде представа, за каква „страшна сила“ става дума.

 

Азербайджанският полк на „Дивата дивизия“ се е завръщал по родните маста на бойците, за да бъде демобилизиран, според условията на Брест–литовския мир, а и в съответствие с Декрета за мира на болшевишката власт. Освен това, основната част от кавалеристите е била съсредоточена именно в град Ленкоран, където те разоръжили известен брой руски войници. В тази схватка, която е била без каквото и да е стратегическо или дори тактическо значение, един от малкото загинали бил синът на Гаджи Зейналабдин Тагиев – Мамед Тагиев.

 

Действително и съветските историци, а и самите бакински болшевики, отдават огромно значение на присъствието в Баку на подразделения на така наречената „дива дивизия“. Както ще видим по-късно, изтеглянето на подразделенията на азербайджанския кавалерийски полк е едно от условията за примирие, от болшевишкия ултиматум, отправен към азербайджанците и партията „Мусават“ след началото на боевете в Баку и погрома над мюсюлманското население там.

 

Към тази версия се придържат и неколцина западните автори, като Питър Хопкърк. Неговата хипотеза е, че ръководителят на бакинските болшевики – Степан Шаумян е успял да създаде коалиция между болшевиките, арменците (в лицето на Арменския национален съвет и на партията „Дашнакцутюн”) и мюсюлманите (в лицето на партията „Мусават”).

 

Според него обаче, равновесието между тези три страни било крайно неустойчиво. Мюсюлманите изпитвали силно безпокойство от въоръжаването на арменците от страна на англичаните, които ги толерирали. Затова според Хопкърк, мюсюлманите се обърнали за помощ към единоверците си и на пристанището в Баку започнали да пристигат въоръжени подразделения на „Дивата дивизия”. По изпратените да проверят пристигащите въоръжени подразделения чиновници бил открит огън и някои то тях били убити. Пристигналите своевременно болшевишки въоръжени сили, разоръжили въоръжените мюсюлмани, но след като в града продължили да пристигат подразделения на „Дивата дивизия”, Баку се превърнал в бойно поле. [13, pp. 282 – 283]

 

Както се вижда от приведените по-горе данни, в Баку е присъствала твърде малка част от „Дивата дивизия“ – по-малко то 500 души. Това обаче не пречи на различни автори, къде по инерция, къде преднамерено, да преувеличават в огромна степен значението на тези бойци. Самите болшевики в Баку са превърнали подразделенията на „Дивата дивизия“ в първокласно плашило и човек би могъл да помисли, че на края сами са си вярвали на спекулациите.

 

Твърденията на Хопкърк влизат в тежък конфликт с реалните исторически факти. Освен това, неговата книга, посветена на „мащабен план на Кайзера за сриване на Британската империя”, който минавал през предизвикване на възстания в Британска Индия и подриване на руското влияние в Средна Азия, в никакъв случай не може да се разглежда като безпристрастна. Хопкърк не крие враждебното си отношение към мюсюлманите, които разглежда като естествена „пета колона” на турците – основни съюзници на Германия в региона.

 

Всъщност, всички историци отбелязват, че по време на войната азербайджанците се държат напълно лоялно към Руската империя, независимо, че по подобие на предприетите от Турция анти-арменски действия, в Русия също се подхваща депортация на пограничното мюсюлманско население. [15]

 

Тази депортация обаче заплашва преди всичко населението на Аджария (част от днешна Грузия), което е предимно мюсюлманско. Депортацията на аджарите е до голяма степен предотвратена от грузинските депутати в Държавната дума, които яростно се противопоставят на депортирането на хора, които те смятат за етнически съвсем близки, независимо от религиозните им различия. [6, стр. 142] Аджарите са обявени за грузинци, а не за тюрки и са спасени от депортация.

 

Към подобна на Хопкърк теза се придържа и Стефани Кронин, която пише дословно следното: „В края на февруари 1918 година избухват боеве между съветските сили в Баку и мюсюлманските националисти около град Ленкоран. Очевидно е било, че сраженията могат да се разширят в посока към Баку. На 30 март съветските войски се опитват да разоръжат мюсюлманската „Дива дивизия” и отказът на последната да предаде оръжието си, дава искрата, която разпалва боевете. Напрежението при мюсюлманите е било високо и те откриват спорадичен огън по съветските войски”. [12, p. 90]

 

Може да се смята, че и двамата автори доста щедро са ползували различни издания от съветската епоха, където се лансира тезата, че клането в Баку е провокирано от нежеланието на „Дивата дивизия” да се разоръжи. Към тази теза с „половин уста” се придържат и някои съвременници на събитията, но тя както ще видим малко по-нататък се опровергава от самите ръководители на „Бакинската комуна” в техните писма до Москва и в речите им в Баку.

 

На същия ден, в квартирата на Нариман Нариманов започват преговори между Степан Шаумян (ръководител на Бакинския съвет) и лидера на „Мусават“ – Мамед Емин Расулзаде. Нариманов е болшевик от една особена социалдемократическа фракция, съществувала в Азербайджан – „Хюммат“, по-известна с руското си изписване и произношение като „Гуммет“.

 

„Хюммат“/“Гуммет“ е мюсюлманска социалдемократическа партия – първата в мюсюлманския свят социалдемократическа формация. В нея също както и в РСДРП, е съществувало разделение на болшевики и меншевики, но то не е било толкова яростно и конфронтационно, колкото в останалата част на Руската империя, а впоследствие – на Съветска Русия.

 

В Закавказкия сейм „Хюммат“/“Гуммет“ влиза в мюсюлманската парламентарна фракция, състояща се от 44 депутати от партиите „Мусават“, „Иттихад“, „Хюммат“/“Гуммет“ и мюсюлмански социалистически блок. От тази гледна точка, лидерът на „Хюммат"/“Гуммет“ – Нариманов, е бил идеалният посредник между болшевиките и „Мусават“.

 

Според различни източници, преговарящите страни почти са били стигнали до споразумение за връщането на оръжието на петдесетте военни от Ленкоранския дивизион, когато пристига съобщение, че на Шемахинската улица е открит огън по конен отряд на болшевиките. И до ден днешен, не е известно кой точно е открил огън, но за лидерите на болшевиките това е било предостатъчен повод да прекъснат преговорите и да дадат команда за атака срещу „Мусават“ и азербайджанците като цяло.

 

Малко по-късно, Степан Шаумян ще обясни действията си с цинична откровеност:

„Ние бяхме длъжни да дадем отпор и ние се възползувахме от повода, първият опит за въоръжено нападение над нашия конен отряд и започнахме настъпление по цялата линия на фронта. Благодарение на старанието и на местния Съвет и на прехвърлилия се тук Военно-революционен комитет на Кавказката армия (от Тифлис и от Саръкамъш) ние имахме вече въоръжени сили – около 6 хиляди души. „Дашнакцутюн“ имаха също така около 3–4 хиляди души в националните им части, които бяха на наше разположение. Участието на последните придаде отчасти на гражданската война характерът на национално клане, но нямаше възможност да избегнем това. Ние съзнателно вървяхме към това. Мюсюлманската беднота силно пострада, но сега тя се сплотява около болшевиките и около Съвета“. [10, стр. 63 – 64]

 

Някои автори, като Волхонский и Муханов, подчертават различията в поведението на „Дашнакцутюн“ и на Арменския национален съвет.[4, стр. 75 – 80] Позовавайки се на дневника на члена на партията на Конституционните демократи (кадетите) Б. Л. Байков, те подчертават, че Арменският национален съвет е полагал усилия да задържи арменците в Баку извън започналия конфликт. Това обаче се оказало невъзможно, защото местният комитет на партията „Дашнакцутюн“ е взел решение да се включи пълноценно в битката. Байков пише:

 

„Отначало татарите (по онова време рускоезичните автори често наричат азербайджанците „татари“, бел. авт.) имаха успех, но вече на втория ден стана ясно, че няма да устоят в неравната борба. Арменският национален комитет от своя страна взимаше мерки, за да въздържа арменските маси от участие в стълкновението. Но комитетът на партията „Дашнакцутюн“ реши да вземе активно участие в борбата и „дашнакцаканите“ започнаха настъпление срещу татарските позиции. Към тях се присъединиха и арменците – войници. Озлоблението и от двете страни все повече нарастваше; болшевишко–татарското стълкновение започна да приема характер на национален сблъсък“. [1, стр. 114]

 

Впоследствие, самият лидер на болшевиките Степан Шаумян ще подчертае особеното значение на подкрепата на „Дашнакцутюн“, както и на десните есери в Баку. Това обаче няма да попречи на друг виден болшевишки деец и участник в събитията, бъдещият съратник на Сталин на най-високо равнище – Анастас Микоян, с типичната за болшевиките перфидност да заяви, че някои национални арменски части са взели участие в боевете на страната на „червените“, едва когато победата на последните вече е била ясна. Нещо повече – Микоян обвинява Арменския национален съвет, че е бил в сговор с мусаватистите за общи действия срещу болшевиките в едно общо азербайджанско–арменско възстание. Той пише дословно:

 

„Трябва да се отбележи, че до настъпването на тези събития, между азербайджанския и арменския национален съвет беше постигната договореност за това, че Арменският съвет ще подкрепи със своите въоръжени сили възстанието, което се готвеше от партията на мусаватистите. Обаче, когато възстанието започна, Арменският национален съвет обяви за своя неутралитет, а когато победата на Червената армия беше вече ясна, някои национални арменски части даже взеха участие на страната на Червената армия“. [8, стр. 133]

 

Излишно е да се коментира черната неблагодарност, съдържаща се в това изявление на Анастас Микоян, но това не е изненада, като се има пред вид, че около две години по-късно, съветската власт ще хвърли „дашнакцаканите“ на вълците, тоест на турската армия и с въоръжено насилие ще ликвидира арменската република и ще се възцари в Ереван.

 

Разбира се, тук трябва да се прави разлика между намерението на някои арменски дейци да запазят неутралитет в започналото клане и очевидно злонамерените внушения на Анастас Микоян. Има различни свидетелства, включително и от очевидно симпатизиращи на азербайджанците автори като Казъмзаде [14], които показват, че е имало разлика в позицията на Арменския национален съвет и на местния комитет на „Дашнакцутюн“. Това твърдение се застъпва и от Тадеуш Светоховски в неговото изследване за формирането на азербайджанската идентичност. [19, pp. 116 – 118]

 

В крайна сметка, за това свидетелствува и самият Степан Шаумян в цитираното негово писмо. [10, стр. 63 – 64] Само че, в случая категорично е надделял авторитетът на „Дашнакцутюн“ и арменците стават първостепенни участници в кървавите мартенски събития, за които Шаумян после ще се извинява, че били загубили част от облика си на гражданска война и заприличали на „национално клане“ според собствената му оценка на събитията.

 

Предприетото от болшевиките настъпление срещу мюсюлманските квартали, поддържано от арменските национални части на „Дашнакцутюн“ е подкрепено от въздуха с бомбардировки, в които участвуват хидроплани от местната авиационна школа. Азербайджанските квартали са обстрелвани и от морето от кораби на Каспийската военна флотилия.

 

В мюсюлманските квартали се разиграват грозни сцени на мародерство, на избиване на невъоръжени мъже, жени и деца.[11] Болшевиките успяват да „прехвърлят“ на арменците от „Дашнакцутюн“ значителна част от „мръсната работа“. Зад тези действия стоят както реалната необходимост на болшевиките да получат подкрепления и от друга въоръжена сила, така и далече отиващи сметки за противопоставянето на закавказките националности.

 

Независимо, че болшевиките са вдигнали шум до небето за присъствието на „Дивата дивизия“ в Баку, срещу тях се оказват не нейните калени бойци, а лошо въоръжени и още по-зле организирани азербайджански отряди. На мюсюлманите в Баку се наложило спешно да поискат примирие.

 

Комитетът за революционна отбрана, създаден от Съвета на народните комисари в Баку, отправя на ръководството на партията „Мусават“ ултиматум, в който се иска:
„1. Открито и безусловно признаване на Бакинския Съвет като единствена власт и абсолютно подчинение на всички негови заповеди;
2. Извеждане от територията на Баку на азербайджанската воинска част на Дивата дивизия;
3. Отваряне на движението по железопътните линии Баку – Тифлис и Баке - Петровски“.

 

Вечерта на 31 (19) март 1918 година, ръководството на партията „Мусават“ капитулира и приема всички условия на ултиматума, за което надлежно уведомява Изпълнителния комитет на Бакинския съвет. На следващата сутрин, над къщите в азербайджанските квартали на Баку се развяват бели знамена. Това обаче, не се оказва достатъчно за прекратяване на насилието в града. Без съмнение, подстрекавани от болшевиките, въоръжените отряди на дашнаките, които според Одри Алстадт са изразила недоволство от „меките условия“ на капитулацията на азербайджанците [11], продължават нападенията в мюсюлманските квартали на града. [19, pp. 116 – 118]

 

На 02 април (21 март) 1918 година, в 11 часа сутринта, ръководството на Бакинския съвет на народните комисари, официално сключва примирие с азербайджанците, но насилието, мародерството и убийствата продължават до 05 април (24 март) 1918 година. [11]

 

Цитираният вече Питър Хопкърк, в чиито симпатии към арменската кауза не може да има съмнение, също така пише:

 

„Арменците, веднъж видели, че старите им врагове бягат, сега жадували за мъст. Затова боевете продължили до тогава, докато практически цялото мюсюлманско население било изгонено от града или пък изклано. На петия ден [от началото на боевете], макар и значителна част от града все още да била в пламъците на пожарите, съпротивата била прекратена и улиците останали пълни с телата на убитите и ранените, които практически всички били мюсюлмани“. [13, pp. 283 – 284]

 

Одри Алстадт, в чиято книга също се промъкват някои от клишетата на съветската историография (най-вече относно присъствието на части на „Дивата дивизия“ в Баку), дава такова описание на края на мартенските кланета:

 

„След като азербайджанските представители приели условията [на капитулацията], дашнаките се „захванали да плячкосват, палят и убиват в мюсюлманските квартали на града“. (Тук Алстадт се позовава на писмото на Степан Шаумян за мартенските събития в Баку. бел. авт.). По оценката на Шаумян, повече от 3000 души са убити в рамките на два дни. „Арменските войници станаха по-брутални, след като съпротивата отслабна и ден и половина те плячкосваха, убиваха и опожаряваха“. Хиляди азербайджански турци побягнаха извън града. Британският вицеконсул майор А. Е. Р. Макдонъл пише, че „нито един малко от малко по-важен мюсюлманин не остана в града“. Бягството на мюсюлманите от града, променя демографската картина още повече в полза на елементите, които не са от местен произход. Бакинският клон на Националния съвет е разпуснат. От „мартенските събития“ до месец август същата година, азербайджанците няма да играят никаква политическа роля в Баку“. [11]

 

Клането в Баку изиграло ролята и на сигнал за още по-мащабно разчистване на сметките. Както пише Майкъл Смит:

 

„Болшевиките открито признали своята неспособност да предотвратят анти мюсюлманските погроми, организирани от въоръжените сили на дашнаките и те се разпространили и по близките градове и села". [17, p. 227]

 

По различни оценки, по време на „мартенските събития“ от 1918 година, в Баку са загинали между 3000 и 12 000 души. [9, виж бележка 11 в края на текста] Най-занижената оценка, естествено е на „архитекта“ на събитията – Степан Шаумян, макар че трябва да се отбележи, че в станалото вече прословуто негово писмо, той си оставя малка вратичка, като говори за убитите само по време на бойните действия и не визира продължилите и след капитулацията на „Мусават“ кланета и мародерски изстъпления. Майкъл Смит пък от своя страна обръща внимание на факта, че оценката на Шаумян визира убитите само в град Баку, а не и в околностите, където насилието се разпространява със скоростта на степен пожар. [17]

 

В крайна сметка, Майкъл Смит прави оценката, че с оглед на дадените жертви, „мартенските събития“ в Баку са били едни от най-кървавите епизоди в хода на болшевишката революция.

 

От своя страна, лидерът на болшевиките, Степан Шаумян изпада в еуфория от постигнатото. Той пише:

 

„Резултатите от боевете са блестящи за нас. Разгромът на противника беше възможно най-пълен. Ние им продиктувахме условия, които безпрекословно бяха подписани. Убитите са повече от три хиляди от двете страни. През цялото време съветската власт в Баку висеше във въздуха, поради съпротивата на мюсюлманските националистически партии. Тези партии во главе с феодалната (бекска и ханска) интелигенция, укрепили се в Елисаветопол (градът е с историческо име Гянджя, което носи и в момента. През съветския период градът е наречен на името на Киров, бел. авт.) и Тифлис, благодарение на подлата и страхлива политика на меншевиките, станаха в последно време много агресивни и в Баку. От листовките, издадени от нас и приложени тук (в писмото, бел. авт.), ще видите, че те започнаха настъпление срещу нас. (Това несъмнено е блестящо „материално доказателство“. Според Шаумян, издадените от болшевиките пропагандни листовки са доказателство, че техните опоненти са започнали въоръжено настъпление срещу тях. Безупречна логика … бел. авт.). Решаваше се съдбата на Закавказието. Ако те бяха надделяли в Баку, градът щеше да бъде обявен за столица на Азербайджан и всички немюсюлмански елементи щяха да бъдат обезоръжени и изклани“. [10, стр. 63 – 64]

 

По думите на Тадеуш Светоховски, в паметта на азербайджанците, „Бакинската комуна“ е станала „горчив символ на болшевишко-арменския сговор, роден в кървавата баня на мартенските събития“.[18, p. 67] Тези събития действително прокарват кървава бразда между болшевиките и огромна част от азербайджанците. Те обаче наливат масло и в огъня на арменско–азербайджанското национално противопоставяне, който още един път ще се разгори със страшна сила точно след 70 години.

 

Самата власт на болшевиките в Баку се оказва кратка. През месец юли 1918 година, пред заплахата от настъпващата турско–азербайджанска Кавказка ислямска армия, есерите и меншевиките в Баку се опълчват срещу болшевиките. Болшевишкият бакински съвет предава пълномощията си на тях и те установяват така наречената „Диктатура на Цетрокаспия“. „Диктатурата на Центрокаспия“ вика на помощ англичаните, но и техният гарнизон не се задържа за дълго в Баку. През месец септември 1918 година, правителството на новосъздадената Азербайджанска демократична република установява контрол над град Баку и го прави своя столица.

 

Защо е станало всичко това?

Основната причина за клането в Баку през 1918 г., наречено впоследствие с евфемизма „мартенски събития”, е стоящата пред болшевиките неистова необходимост да удържат в ръцете си Баку и нефтената промишленост в града и региона. За тях това е било от съдбоносно значение. Нефтът е бил необходим и за болшевишкото правителство, и за германското командуване, с което болшевиките в този момент работят съвсем партньорски. И действително, след погрома над азербайджанците и над партията „Мусават”, започва незабавна експедиция на нефт към контролирания от болшевиките Астрахан. За тази дейност, Степан Шаумян се отчита писмено.

 

Азербайджанското население в Баку, макар и в много голяма степен бедно и представляващо теоретически „таргет група” за болшевишката пропаганда, представлява пречка за контрола на болшевиките над стратегическия град. Нещо повече – политическите представители на азербайджанците са били особено омразни на болшевиките, поради тежнението им към обявяване на независимост на цялото Закавказие. В тази посока работи и Закавказкият Сейм в Тифлис, където мусаватистите са особено активни.

 

Степан Шаумян открито заявява в своите писма, че е трябвало да се пресече влиянието на Сейма в Баку и това е било направено. С тези си действия той не само защитава интересите на болшевишкото правителство, но и следва личното си убеждение, че в революционното преустройство на Руската империя няма място за никакво право на самоопределение на народите. Шаумян е сред малцината болшевики, които са възразявали на Лениновата теза за правото на самоопределение в „тюрмата на народите”. Ленин води с Шаумян нарочна кореспонденция по въпроса, в която се опитва да го убеди в правотата си. [7, том 48, стр. 208, стр. 233 – 236, стр. 288 - 291, стр. 302 – 303] Интересен факт е, че някои представители на така наречените „буржоазни партии” – кадети, октябристи и други, напълно сериозно разглеждат дейността на Шаумян като ... опазване на руската държавност в Баку и Закавказието. Този парадокс заслужава отделен анализ.

 

От тази гледна точка и по военно-стратегически, и по геополитически, и по чисто идеологически причини, Степан Шаумян е яростен противник на национал-демократите, каквито са азербайджанските мусаватисти. Той вижда в тяхното влияние, нарастваща в геометрична прогресия заплаха.

 

Затова, мартенското клане от 1918 година е превантивно действие на бакинските болшевики. То е насочено към елиминиране на „Мусават” и на азербайджанското влияние в Баку веднъж и завинаги. Затова и се действува на широк фронт – атакуват се фронтално, обстрелват се с артилерия (включително и от бойни кораби) и се бомбардират от въздуха азербайджанските квартали, където живее предимно градската беднота, за която самият Шаумян пише, че в крайна сметка е пострадала много.

 

„Мусават” наистина е главната заплаха за болшевиките в Баку, точно заради тежненията си към независимост и заради важната роля, която играе в Закавказкия Сейм, от където единствено в този момент може да дойде акт за независимост на Закавказието. В този момент, този въпрос е бил не „на хоризонта”, а поставен ребром, защото обявяването на независимост е било единственият път за конституирането на Сейма като преговаряща страна с Турция, чиито войски вече са напирали към Закавказието. Затова и не е било важно, колко кръв ще се пролее, а да се елиминира в някаква степен един от главните двигатели на обявяването на независимостта на Закавказието.

 

Задачата е била толкова важна за бакинските болшевики и лично за Шаумян, че те изобщо не изпитват никакви скрупули да влязат в тактически съюз с националистическа формация като арменската „Дашнакцутюн”. В този случай, „Дашнакцутюн” изиграват роля, за която споменатият по-горе Владимир Илич Ленин е измислил забележително название – ролята на „полезните идиоти”. Запознатите с творчеството на Ленин знаят, че той изобщо не се свени да прави всякакви тактически съюзи с всякакви сили, които могат да бъдат използувани за едно или друго. Тези иначе различно мислещи от него хора, използувани за постигане на конкретни тактически цели, Ленин нарича „полезни идиоти”. Шаумян прилага тази техника не по-лошо от Владимир Илич.

 

Очевидно, някои дейци на Арменския национален съвет, които са имали тежнения в посока на обявяване на независимостта, а може би и към федерализация на Закавказието, са разшифровали замисъла на Шаумян. Техните усилия за задържане на арменците извън конфликта, най-вероятно са били свързани с логичното съображение, че проливането на кръв ще взриви арменско–азербайджанските отношения, включително и в Закавказкия Сейм. Последното би свело до нула съпротивителните възможности на кавказките народи срещу агресивните им съседи от юг и от север.

 

Факт е, че дейците на Закавказкия Сейм полагат максимални усилия да опазят закавказкото единство. Един от последните и най-ярки документи на Сейма е колективният (!) азербайджанско-арменски протест срещу едностранното обявяване на грузинската независимост.

 

Дейците на партията „Дашнакцутюн” в Баку обаче изобщо не се замислят над тези въпроси и се превръщат в маша в ръцете на болшевиките, в частност на Степан Шаумян. Когато няколко месеца по-късно Баку е превзет от турско-азербайджанската Кавказка ислямска армия, мирното арменско население в Баку ще плати изключително висока цена за поведението на „Дашнакцутюн” по време на „мартенските събития” от 1918 година.

 

Използувана литература:

[1] Байков Б. Л., Воспоминания о револьюции в Закавказье, Архив Русской революции, Т. 9 – 10, Москва, 1991 г., стр. 114.

[2] Балаев Айдын, Февральская революция и национальные окраины. Мартовские события 1918 года в Азербайджане, М. Изд. „Флинта“, 2008 г.

[3] Безугольный А. Ю., Мартовские события 1918 г. в Баку и становление советской власти в Баку, В: Юг России и сопредельные страны в войнах и вооруженных конфликтах, Материалы Всероссийской научной конференции с международным участием, Ростов-на-Дону, 22 – 25 июня 2016 г., Издательство ЮНЦ РАН, стр. 134 – 141, http://www.ssc-ras.ru/ckfinder/userfiles/files/2016_Yug%20Rossii%20v%20voinakh.pdf

[4] Волхонский М. и Муханов В., По следам Азербайджанской Демократической Республики, Москва, Изд. „Европа“, 2007 г. Виж и на електронното издание: https://www.e-reading.club/book.php?book=89005 , по-специално тук: глава „Илюзия кавказской взаимности“: https://www.e-reading.club/chapter.php/89005/10/Volhonskiii%2C_Muhanov_-_Po_sledam_Azerbaiidzhanskoii_Demokraticheskoii_Respubliki.html

[5] Государственный архив Азербайджанской Республики, ф. 2898, оп. 2, д. 11, л. 430.

[6] Кадио Жюльет, Лаборатория империиМ Россия / СССР, 1890 – 1940, Москва, Новое литературное обозрение, 2010 г.

[7] Ленин Владимир Илич, Полное собрание сочинений, том 48, http://publ.lib.ru/ARCHIVES/L/LENIN_Vladimir_Il'ich/_Lenin_V.I._PSS5_.html#148

[8] Микоян Анастас И., Дорогой борьбы, Книга 1, Издательство политической литературы, Москва, 1971 г., стр. 133.

[9] Смит Майкл, Память об утратах и азербайджанское общество, http://old.sakharov-center.ru/publications/azrus/az_004.htm

[10] Шаумян Степан, Письма. 1896 – 1918, Ереван, Арм ГИЗ, 1959 г., стр. 63 – 64.

[11] Alstadt Audrey L., The Azerbaijani Turks. Power and Identity under Russian Rule, Hoover Institution Press, Publication No 410, Stanford University, Stanford, California, USA, 2013.

[12] Cronin Stephanie, Reformers and Revolutionaries in Modern Iran: New Perspectives on the Iranian Left, Rootledge Curzon, Taylor & Francis Group, London and New York, 2004.

[13] Hopkirk Peter, Like hidden fire. The plot to bring down the British Empire, Kodansha Globe, New York, 1994, pp. 282 – 283.

[14] Kazemzadeh Firuz, Struggle for Transcaucasia (1917 - 1921), New York, Philosophical Library, 1951.

[15] Lohr Eric, Nationalizing the Russian Empire. The Campaign against Enemy Aliens during World War I, Russian Research Center Studies 94, Harvard University Press, 2003.

[16] Roberts Glenn L., Comissar and Mullah: Soviet – Muslim Policy from 1917 to 1924, Dissertation.com, Boca Raton, Florida, USA, 2007, pp. 19 – 20.

[17] Smith Michael G., Anatomy of a Rumour: Murder Scandal, the Musavat Partu and Narratives of the Russian Revolution in Baku, 1917-20, Journal of Contemporary History, Vol. 36, No 2, April 2001, http://journals.sagepub.com/doi/pdf/10.1177/002200940103600202

[18] Swietchowski Tadeusz, Russia and Azerbaijan. A Borderland in Transition, Columbia University Press, 1995.

[19] Swietochowski Tadeusz, Russian Azerbaijan, 1905 – 1920: The Shaping of a National Identity in a Muslim Community, Cambridge University Press, 2004.

Публикувана в Гледища