Нова искрица припламва между Москва и София. За момента е ограничена в триъгълника Бойко Борисов – Мария Захарова – Екатерина Захариева и е на ниво изказване – реплика – дуплика (ако се придържаме към стандартите на любимото ни Народно събрание).

 

Преди време – в характерния си и неподражаем стил, премиерът Борисов подхвърли умотворението, че „в света има две неща, които не се избират – родителите и президента на Русия“. Едва ли има разум на нашата планета, който да успее по принцип да прозре какво иска да каже българският министър-председател, когато се шегува. Някой скучноват политолог сигурно ще разтълкува, че Борисов е намекнал за липсата на интрига и предопределеността на президентските избори в Руската Федерация. Ако е така, това е лош дипломатически гаф (независимо, че е близо до истината). Но както казахме, „неведоми са пътищата Господни“ в някои от изказванията на премиера ни.

 

Репликата дойде от официалния представител на руското външно министерство – Мария Захарова – по време на редовния й брифинг, в отговор на въпрос, зададен от журналист. Тук е мястото да отбележим лошата осведоменост на българския външен министър Захариева, която изрази учудване защо чак сега Захарова повдига въпроса, което показва, че не се е информирала в какъв контекст представителят на руското външно министерство „хвърля“ репликата, цитираме точно – „Той [Борисов] има шанс да получи руско гражданство и да гласува за президент на Русия. Мечтите се сбъдват“.

 

А репликата наистина е „хвърлена“, тъй като въпросът към Захарова идва в самия край на огромния й брифинг и то след питане за Сирия, което ядосва много говорителя на руското Външно, карайки я да тропа по време на отговора. Тя дори в първия момент не чува въпроса, тъй като си гледа телефона, а после дава набързо, лаконично, но доста пиперливо цитирания вече отговор.

 

Ще подминем недопустимото пренебрежение от нейна страна към институцията български министър-председател. Защото, или трябваше да обяви умотворението му като „неуместна шега“, приключвайки въпроса, или да отговори по-сериозно, макар и с известната ни вече назидателност спрямо страната ни, обяснявайки колко редовни и демократични са изборите в Русия.

 

Но не, тя подхвърля махленското заяждане за руското гражданство, след което идва и изречението за мечтите (внушение може би, че мечтата на Борисов е да гласува за президент на Русия).

 

Именно затова българският външен министър Захариева не е права, че това е „нелепа шега“. Подобна категория не може да съществува в изказване на висш служител на Министерството на външните работи на Русия, който персонално коментира българския премиер. Така че родната дипломация трябва да намери начин да реагира на позицията на руската страна (защото Захарова говори в качество, изразяващо официална позиция на Москва).

 

Иначе напълно вярно е заявеното от Екатерина Захариева, че не е работа на външен министър да отговаря на говорител. Това трябва да направи някой друг – на съответното ниво. Но задължително и по начин, че искрата да не предизвика взрив.

Публикувана в Гледища

Политиците трябва да се въздържат от употребата на метафори. Особено в публичните си слова, защото те ни интересуват, засягат и определят битността ни. Какво си говорят в тоалетната и в спалнята не би трябвало да ни касае. Ако сме нормална държава.

 

Политическата реч трябва да е ясна, конкретна и в никакъв случай двусмислена. Но това са правила за политици, които знаят, че едно грешно движение, или словосъчетание може да коства кариерата. У нас не е така.

 

По някакъв начин така наречените ни политици са усетили, че суверенът, сиреч ние, сме я подкарали съвсем по инерция. Обществената енергия незнайно защо е поизчерпана и е достатъчно да ни пуснат един-два заека за примамка и ние хукваме подир тях, та се забравяме.

 

Няма значение какви са зайците – дали ще е някакъв лифт в планината, или доскоро тотално неизвестен документ, наречен „Еди к’ва си конвенция“. Изведнъж се оказва, че това са каузи на живот и смърт и ние даваме и последната си килокалория и психическа енергия да ги защитаваме.

 

А през това време политическите ни мъже, жени и джендъри започват да си импровизират на свобода, без въобще да им пука дали казаната дума е хвърлен камък, или не.

 

Ето сега и премиерът Борисов – от една много висока трибуна, наречена Брюксел, опиянен от умението си в словесната еквилибристика, с лека ръка зачеркна досегашния статут на страната като заден двор на Европа. И с финес, чието великолепие ослепява – в традициите на най-висшата реторика, ни обяви за “антрето на общия ни европейски дом“.

 

Аз пък не съм съгласен (тук си самовнушавам, че някой ме пита и го интересува мнението ми). Да анализираме двете понятия. Не е трудно, познаваме ги, те са в бита ни, живели сме (живеем) в тях.

 

(Следва кратко лирично отклонение за задния двор.) Нима има нещо по-спокойно, сигурно, притегателно, символизиращо семейния уют и добросъседска идилия от задния двор? Безкрайните следобеди, в които децата откриват първите вълшебства на света, дългите летни вечери, когато инстинктът подсказва, че си се докоснал до ново преживяване, което след време ще научиш, че се казва романтика. Ако пък има и малко пясък за една игра на топчета, то щастието е пълно. Колко лютеница са сварили майките ни там (един голям наш поет и писател го възпя в тристишие).

 

И всичко това зачеркнато с едно премиерско изречение. Какво му е лошото да сме заден двор на Европа, г-н министър-председател? Защо от това вълшебно и хармонично място ни запратихте в антрето?

 

Антре – схлупено, сиво, скучно и почти незабележимо пространство. Влизаш, хвърляш калните обуща, сваляш прашните дрехи и продължаваш към дома, забравил за съществуването на нещото, наречено „антре“. То остава извън бита ти, встрани от ежедневието. Антрето е място, където държиш прав досадния съсед, тръгнал да събира таксата за входа. Толкоз.

 

Пристъпил в антрето, си с единия крак в дома, но с другия извън него. Доста некомфортно. Докато задният двор си е едно стабилно, защитено и престижно място. Което днес изгубихме.

 

Но може би не е късно. Председателството ни на Съвета на ЕС е дълго и най-вероятно премиерът ще му се отдаде възможност да ни върне в уважавания от целия дом заден двор. Заслужили сме си го и затова боли, когато непремерените думи ни го отнемат.

 

Да не говорим как при целия този битов хаос ще ни се намери малко въображение и смелост да си помислим за живот в същинския дом. Да забравим. Явно ще си се лутаме до края на историята между задния двор и антрето.

 

Макар, че светлинка има. Един приятел ми напомни думите на човек на име Мао (Дзедун), който преди десетилетия сравнил Европа със сляпо черво (това задъненото – в края на дебелото черво, чийто израстък е апендиксът).

 

Така че – в най-добрите традиции на полупълната чаша, антрето на Борисов е бална зала в сравнение с мрачния кошмар на виденията на Мао. Явно сме благословени.

Публикувана в Гледища
Неделя, 14 Януари 2018 17:07

Да помогнем на премиера

Ново двайсе’. То се изтърколи от стенограмата на последното заседание на Министерски съвет (провело се тренировъчно в НДК, часове преди началото на председателството ни на Съвета на ЕС).

 

Разбира се, авторът на „новото двайсе“ е премиерът Борисов. Темата – едно от многото важни събития, бълбукащи напоследък около нас – зверски мръсният въздух, дишан от софиянци и гостите на столицата ни. Макар замърсяването да е глобален въпрос, концентрираме се върху София, заради истерията с която ескалира говоренето за фините прахови частици, нападащи столичния въздух.

 

(Иначе, на път е да се глобализира и броят на жертвите на убийци - поръчкови или маниаци, у нас през последния месец, след като във ВМА почина данъчният, разстрелян почти в идеалния център на София, посред бял ден малко преди Коледа. Та с него убитите станаха 8 (без да броим кучето от Нови Искър).

 

Но да цитираме премиера от въпросната стенограма – „Ние нали затова предприехме и санирането, за да може да се намали необходимостта от енергия за отопление зимата и за климатизация лятно време. Но истината е, че докато по един човек се вози в автомобил в София, при положение, че има чисто нови трамваи, чисто нови автобуси, чисто нови тролеи, два лъча на метрото, живот и здраве след година ще пуснем и третия лъч…“.

 

Страшно ми е да си помисля, какво можеше да има на мястото на многоточието, ако г-н Борисов се беше доисказал. Но най-вероятно – в свободен превод, мисълта му е следната – докато всеки си купува кола и си я кара сам, ще има мръсен въздух. Т.е. – за пореден път се внушава, че основната причина за замърсяването е броят на автомобилите, търкалящи се из София. Нещо повече, трябва да уточним, че с цитираните думи премиерът излиза от контекста на дебата, който е за дейността на въглищните централи и зашлевява негодниците шофьори, които се ширят сами в колите си.

 

Ами, по половин човек в автомобил не може да се вози, ми иде да му отвърна. Но няма да е сериозно. По-добре да продължим с анализа на цитата, тъй като (отново импровизираме, защото премиерът не се доизказва) въведената подтема за чисто новите трамваи и т.н. ни навежда на мисълта, че министър-председателят „приканва“ шофьорите не да качат втори, трети и пр. потенциален водач на МПС в колата си, с което да намалят автомобилите по улиците, а да слязат от нея, за да почерпят от благините на градския транспорт. Тук темите много се преплитат, затова ще се концентрираме само върху основното съждение – „докато по един човек се вози в автомобил в София“.

 

Първо – голяма грешка е по инерция да се приема, че основната причина за замърсяването – глобално или локално, е единствено броят на МПС-тата. Нещо повече, в дебатите от последните седмици, а и години, много точно бе формулирано, че проблемът е голямата средна възраст на автомобилите у нас и липсата на катализатори. Това е точното и именно тук трябва да се насочат усилията, което и вече се прави, но само колкото да стане ясно, че сме закъснели с мерките, а и ефектът от тях няма да е мигновен – привеждането на колите в еконормите ще е дълъг и мъчителен процес.

 

Да не говорим, че е много дискусионно дали автомобилното движение е основният замърсител. Ако, примерно, минете привечер по околовръстното – между София и Витоша, ще се ужасите какво се свлича към столицата от елитните планински квартали (Бояна, Симеоново, Драгалевци). То не е от ауспуси, а от комини на къщи... Пък и по степен на най-мръсен въздух на челните места не е центърът на София – където си джиткат нахалните водачи на МПС, а по-крайни квартали.
Но, предлагам, да помогнем на премиера, със съвет и идея. Това е наш граждански дълг. Не може насила да свали шофьорите от колите и да ги качи на трамвая.

 

Това първо, второ – също не може насила да накара едно семейство с две коли, примерно, да ползва само едната в ежедневието си. Той трябва да ги предразположи сами да вземат това решение. По света отдавна го правят – но не като мярка срещу замърсяване, а в борба със задръстванията, което няма значение, важно е ноу хау-то.

 

В големи градове в САЩ, за да стимулират ползването на по-малко коли от повече хора, например освобождават най-лявата, скоростна, лента само за автомобили с повече от един човек в тях. А санкциите за „отворковците“ са жестоки и мигновени. Там наистина семейство с повече коли си прави сметката, избирайки между по-бързото и по-комфортното.

 

Та, има какво да се предприеме и в тази насока, но то по никакъв начин няма да спомогне срещу мръсния въздух. Нали си представяте нулевия ефект от ограничения собственик да кара сам новата си кола и трополящия по улиците 20-годишен таралясник, но с „екологичен“ брой пътници в него.

 

Затова се надяваме властта да запълни многоточието от изказването на премиера с полезни и работещи идеи.

 

Иначе дремещият във всеки от нас по един „Андрешко“ ще намери цаката и на тази вероятна забрана – ще започнем да возим съседи, колеги, лели, каки и пр. „баластра“ толкова, колкото е необходимо за влизане в законната норма за „населеност“ на автомобила.

 

Бележка на редакцията:

С удоволствие публикуваме анализът на редовния ни автор Милослав Йосифов. Той е на крайно актуална тема и в него има много резонни твърдения. Въпреки това, смятаме, че в дискусията до момента се пропускат много важни въпроси, за които изобщо не се отваря дума. Те не се третират и в анализа на г-н Йосифов. Затова редакцията си запазва правото да излезе със свой отделен коментар по въпроса за рекордното количество твърди частици във въздуха на София.

Публикувана в Гледища

Волен Сидеров изчака да заглъхнат новогодишните фойерверки, пиратки и салюти и гръмна. Тихичко, но достатъчно да се чуе в настъпилите следпразнични униние и умора.

 

Тъкмо бяхме решили, че буйният и войнствен „атакист“ е преминал в състоянието на аристократично политическо целомъдрие, отдавайки се на галерийни страсти и тихо парламентарно мъркане, защитен от удобния завет, който му осигуряват много амбициозните му партньори Симеонов и Каракачанов.

 

Сгрешили сме. Или може би самият Сидеров е усетил, че леко, но сигурно потъва в уюта на безалтернативната управляваща коалиция, приел ролята на тихия и добрия, но и на пасивния. Това не прощава, до забравата е само една крачка, което на политически език се превежда – на следващи избори си аут, ако не намериш ново спасение, наречено друга коалиция.

 

Затова лидерът на „Атака“ може би е решил, че е време да ни припомни колко е добър в политическото оцеляване. Сигурно е усетил и дебелата сянка на двамата си ортаци – Симеонов и Каракачанов, и как тя убива живота и енергията на партията му.

 

Затова още на втория ден от новата година Сидеров „е на коня“, решен да въведе ред и покаже „кой кой е“. Дори го казва в прав текст – „аз съм идеологът на тази коалиция“. Която, да не забравяме, крепи мандата на Борисов и го прави за момента безпроблемен и почти гладък.

 

Но намекът е много ясен – един идеолог, създал нещо, е много лесно и да го срине.

 

Малка червена лампичка трябва да светне пред премиера и лидер на ГЕРБ. Никак не е здравословно управлението ти да зависи от семейство, тресящо се от скандали. Пък и създадено от „патриоти“ и „воеводи“, славещи се с прекалено буйна кръв.

 

В момента, разбира се, няма такива неща, но знае ли се след тежките упреци на Сидеров, какво може да се случи с подновеното им приятелство с Валери Симеонов. Та Волен го жегна по най-чувствителните теми, донесли му за момента цветя и слава, след като първите битки за шума по плажовете и лифта на Банско бяха спечелени. Да излезе партньорът ти и да рече – не сме се разбирали така, какви са тия плажове и тия лифтове, важните въпроси са други – беднотия, цената на водата, произволът на регулаторите и пр.

 

Хваща ухото, няма спор. Голяма част от българите трудно стигат до плажовете, да не говорим за зимните ни курорти. И Сидеров моментално се превръща в социален политик, готов да впрегне буйния си нрав в защита на народа. Масите обичат това, пък и партийните редици се стягат, виждайки събуждането на лидера си.

 

Ефектът дори е двоен. От една страна хората те забелязват, сещат се кой беше, може дори да те харесат отново, от друга думите ти са малък реванш, почти мехлем, за премиера Борисов, който заради Банско трябваше да понесе лютия език на Симеонов. Друго си е, когато самият коалиционен партньор, пък и приятел, на създаващия ти главоболие вицепремиер го бодва почти в гръб.

 

Известно е, че Борисов хич не обича резките движения по теми, които могат да изкарат хората, в случая така наречените еколози, на улицата. Затова и втората кабина в Банско беше топка, която премиерът се готвеше да изпрати далеч в публиката с цел забавяне на мача.

 

Симеонов обаче викна и сега трябва да опазим новата ни свещена крава, наречена „европредседателство“, от протестите и блокиранията на природозащитниците. Сценарий, който не беше предвиждан.

 

Но това вероятно е по-приемливата страна на монетата. Защото другата е хипотезата за разрив при патриотите (разбира се за момента такива индикации няма), автоматично водещ до сериозно разклащане на опорите на управлението.

 

И кое по-напред да прави Борисов – да посреща евролидери и техните министри под златната светлина на прожекторите, или да спасява властта... Кошмар.

 

Може би той и съветниците му тепърва ще разберат грешката си от това по такъв убедителен начин да фаворизират 6-месечното ни председателство. С което в прав текст поканиха всички врагове и недоволни да се вихрят и бунтуват до края на юни.

 

Затова пробуждането на Сидеров не е добрият вариант за управляващата коалиция. Ако наистина има пробуждане, а не се окаже случаен гръм от невоно натиснат спусък. Но залогът е голям за Борисов и компания, която трябва да се покаже в блясък пред еврогостите, пък и да влезе в идващите след време местни избори устойчива и в добра кондиция.
Трудна задача, при положение, че единият стълб на управлението ти е в ръцете на винаги готови да се разбунят „партньори“, на които хич и не им пука за ЕС и Брюксел. Да не забравяме, че сравнително доскоро Сидеров искаше да си ходим от съюза. Сега не е така, но...
Надеждата на Борисов е в Цецо Цветанов. Той се отърка по празниците в разложките кукери. Дано е успял да прогони всички зли сили далеч от властта.

Публикувана в Гледища

Ясно е. Валери Симеонов май пак ще се ядоса. Няма да понесе иронията и откровения бъзик, с който ще го залеят част от медиите по повод операция „Тоалетна”. Не че в страната не става нищо, та редакторите се чудят от кой ръкав да извадят история, но случилото се на Калотина е ярко, знаменателно и запомнящо се.

 

Валери Симеонов едва ли е наивен човек, който смята, че ставайки заместник на министър-председателя, ще се озове в битие, обсипано с цветя, рози и много шампанско. Напротив. Като медиен човек, все пак му е ясно, че веднага се превръща в цел, по която ще се „стреля” с причина и без причина. И защо тогава се ядосва. И още по-странно – не мине ден и дава повод на медиите да си пълнят страници и програми. Пък и с тоя чепат характер, гледа да не остане длъжен и надприказван.

 

Историята с тоалетната има две части – умна (похвална) и проста (достойна за вицове). Умната включва сюжета, в който един вицепремиер минава през ГКПП, вижда безумната скотщина на липсващи клозети и веднага намира решение на конфузната ситуация. Използва висотата на държавния си пост, за да реши една много човешка и биологична дилема.

 

Всеки от нас е познал дискомфорта на напиращата нужда (преведено на съвременен тъп рекламен изказ – когато нещото алармира, че и по-лошо), включително и Валери С. Затова страшно похвална е неговата незабавна реакция да разпореди с много силния аргумент на висш държавник да бъде оправено веднага биологичното безобразие на калотинския ГКПП.

 

Дотук добре. Немислимо е да посрещаме и изпращаме гости на страната, без да можем да удовлетворим естествените им нужди.

 

Но...

 

Защо му трябваше на вицепремиера Симеонов да открива създаденото по негово нареждане тоалетно благо. Той е вторият човек в изпълнителната власт, ключов коалиционен партньор, без който третото управление на Борисов пак ще завърши безславно. Казано с прости думи – много важен човек. И – може да му е странно, но е длъжен да се държи като такъв.

 

Ако един заместник министър-председател открива тоалетни, то кой ще открие бъдещата АЕЦ „Белене”?.. Може би Началника на Бойко Борисов (знаете Кой е, не бива да се изрича без причина Името Му)

 

Но да слезем при Валери Симеонов. Единственото, което идва на ум е, че вицето си прави недобре премерен пиар. Нещо повече – смешен и много излишен. Трябваше просто да помоли или шефът на ГКПП, или този на Агенция „Митници” да открият WC-то. И всичко щеше да е великолепно, Симеонов – в златно, обира лаврите на държавническата и гражданската си реакция.

 

А сега какво – сравненията направо напират и не могат да бъдат удържани. Борисов открива магистрали, заводи, метростанции, а Симеонов – тоалетни. Борисов бори организираната престъпност, с „голи ръце” хваща зловещи престъпници, а Симеонов реже кабели на подплашени DJ-и и спира купона на чалгари и други такива. Борисов спасява Западните Балкани, а Симеонов не може да убеди хората, че имаме макар и някаква ограда с Турция.

 

Лошо. Така се раждат комплексите, които, попадайки в главата на влиятелен политик, стават после причина за големи поразии.

 

Затова нека посъветваме вицепремиера Симеонов, въпреки че знаем, че той знае всичко. Да си вземе PR или шеф на протокола, или нещо от този род. Ако пък има такива – да ги уволни и потърси по-читави.

 

Иначе – смях и легенди, и вицове.

 

Но, така и така вече сме навлезли в темата – защо Валери Симеонов не използва позитивната инерция от операция „Тоалетна на ГКПП” и не я пренесе на столичния терен. Знае се, че в София положението с клозетите е плачевно, липсата им е въпиюща и безобразна.

 

Точно повод за подвиг на един съвременен Херкулес, изправен пред „Софийските обори”.

 

Бележка на редакцията:

 

Редакцията на „Свободен народ онлайн“ смята коментара на г-н Милослав Йосифов за напълно уместен и своевременен и затова го публикува без каквито и да са изменения. Между другото, смятаме този коментар и за напълно добронамерен, дори и на някого да му се струва обратното. Въпреки това обаче се налага да се кажат още няколко думи.

 

На първо място, на въпроса: кой ще открие АЕЦ „Белене“? Уверяваме редовните си читатели, че ден и нощ се молим Богу, тоест на Началника на г-н Бойко Борисов на когото не бива да се изрича без причина Името Му, да не се стига до откриване на АЕЦ „Белене“, нито до каквито и да са форми на строеж на това безумие. Защото ако това стане факт, ще останем образно казано само по басмени гащи, а такса „Отговорност към обществото“, тоест плащанията заради ВЕИ-тата, както и разходите за така наречените „американски централи“ ще ни се видят песен.

 

На второ място, смятаме, че въпреки, че идеята да се открива тоалетна не е връх на PR-а, то поне може да се каже, че г-н Валери Симеонов е отишъл да открие нещо, за което има наистина лична заслуга. В миналото на г-н Борисов му се случваше точно обратното от време на време. Друг е въпросът, че и г-н Борисов отдавна вече не реже лентички през час, което безспорно е постижение на неговите PR-и или пък на неговия собствен здрав разум.

 

Впрочем, много по-абсурдно е да се губи парламентарно време, за да се дебатира върху откриването на тоалетната, както постъпи г-жа Нинова, отколкото да се откриват тоалетни. От тях поне със сигурност има полза, голяма полза.

Публикувана в Гледища
Четвъртък, 31 Август 2017 23:30

Импресия за топлата вода

Беше време - преди много години, когато редовно – по строг и справедлив график, спираха топлата вода на софиянци за лятната профилактика. Роптаещи почти нямаше, защото никой не можеше да си представи лято без спряна топла вода. Пък и тогава демократизирането ни още не беше започнало, поради което смятахме, че всичко, което прави държавата е правилно и безалтернативно. (Днес знаем, че не е така, но какво от това...).

 

За сметка на това проявявахме прословутата си (според нас) изобретателност, с която летуващите в София граждани се справяха с липсата на топла вода. По-малко креативните (тогава тази дума не я знаехме) си слагаха бойлери, други, вярвайки, че са потомци на „нация техническа“, правеха най-различни ел-изобретения за подгряване на водата, рискувайки живота си в името на чистотата. Разбира се, бързоварът беше издигнат в култ, заедно с качествената кофа и удобното канче за поливане. Трети просто си миришеха и не предприемаха нищо. Имаше и здравеняци, които се къпеха със студена вода.

 

С две думи, летните профилактики бяха станали почти като природно явление, срещу което, както се знае, човекът е безсилен. Приема го, търпеливо, чакайки да отмине.

 

Дойде обаче една вълшебна година, когато до гражданството бе сведена информацията, че топлофикациите, извършвайки технологично чудо, вече ще се профилактират, без да спират топлата вода.

 

Груба грешка. Защото, веднъж изживял хубавото, човек не иска да поглежда назад. Пък и дойдоха годините, в които започнахме демократизирането, сиреч установихме, че имаме граждански права, че някак си обществото е редно да бъде силно и гласът му да се чува. Контактите с чужбина зачестиха и се заздравиха и с конфуз научихме, че там си е целогодишен „панта рей“.

 

Затова особено болезнено бе, когато изведнъж започнаха да дефектират тръбите под краката ни, по които минава топлата вода и смяната им налагаше връщане на старите времена със спирането й.

 

Възмутихме се и вътрешно се разбунтувахме. Как може? Ми така, вдигнаха рамене чиновниците и лека-полека - щем не щем, се върнахме към бойлерите, кофите и други средства за подмиване.

 

Година след година сменяха тръбите, ние стоически очаквахме деня, в който това ще свърши, защото според елементарната логика дори и българските топлофикации могат в един щастлив за всички момент да си подменят инфраструктурата.

 

Явно обаче това е в сферата на мечтанията, сиреч - без шанс да се сбъднат.

 

Сега отново от всички кранове по чешмите тече студено и гражданите в огромни части от Столицата (главната буква е за ирония) се почесват, чудейки се как в 21 век да изкарат две седмици без топла вода. Хубавото е, че същите хора в началото на годината и след това в ранно лято пак останаха без това благо на съвремието и може да се каже, че сме посвикнали и рефлексът ще ни помогне да преживеем и третото, в рамките на тази година, врътване на топлото кранче.

 

Важно уточнение – второто и третото спиране са заради първото и с единствената цел никога повече да няма четвърто. Само дето едва ли има гражданин, който вече да вярва на „топлото“. Макар и малко пресилено, можем да си позволим да сравним чичото с гумените ботуши и водопроводния ключ в ръка с оня митичен „дамоклев меч“, който си виси цяла вечност в митологията.

 

У нас обаче е реалността и над главите ни са виснали не един, а безброй мечове, осигурявани ни от обичните управляващи вече няколко десетилетия. От време на време някой пада, но веднага на мястото му провисва друг. Ако има вода, ще пропадне асфалтовият път, ако той е стабилен, някой ще реши да ни взима отпечатъци при влизане в болница, ако и това се размине, друг идиот ще вземе да отпечата един учебник в два варианта – цветен и черно-бял – за богати и бедни.

 

Философски погледнато, така винаги сме нащрек и нищо не може да ни изненада – подготвени сме за несгодите и някак си ги изтърпяваме.

 

Та и сега. Ще си изчакаме двете седмици, докато тръгне топлата вода, без да имаме каквито и да е било илюзии, че това е краят. Вероятно повечето от нас ще станат клиенти на фирмите за бойлери, а другите тихичко ще се надяват следващият фал на „топлото“ да дойде в по-меката част на зимата.

 

И наистина една зловеща и утопична констатация, процедила се през социалните мрежи, ще се окаже тежка реалност – „От опит се убедих: животът не се измерва по броя вдишвания, а по броя пъти, когато ти спират водата“.

Публикувана в Гледища

„Призрак броди...“ След многоточието на тази до болка банална и изтъркана мисъл може да се сложи всичко. В конкретния случай – името на любимия вицепремиер Валери Симеонов. „Любим“, защото всички държавни ръководители трябва да са ни любими, това ги успокоява, вдъхва им мотивация и сили да работят за народа си.

 

Наред с всичко, Симеонов е на път да се прочуе, а името му да бъде споменавано много, след като напусне политиката (което няма да се учудя, ако стане скоро), като човекът арестувал DJ, защото... въпросният пускал високо музика. Това е все едно да арестуваш слона, защото е тежък и има хобот. Но, неведоми са пътищата и делата на българските политически дейци и държавници.

 

За хората, които от дистанция – чрез медии и други подобни, следят какви ги върши вицето на Борисов, действията изклеждат неясни, трудно обясними, но пък много благородни, полезни за туризма и хуманни спрямо гостите на Черноморието ни. Е, има тук-таме някакви зрънца на зараждаща се ирония, преминаваща в подигравки към любимия държавник, но в условията на победилата демокрация у нас всичко трябва да се приема.

 

Не точно така стоят нещата с потърпевшите от „хвърковатата чета“ на Симеонов. „Патриотът“ е в ролята на оня слон дето влязъл в стъкларски магазин. Резултатът е ясен. Но това е в природата на животинчето, така ли е при Симеонов обаче?

 

Местни институции вече започнаха да намекват, че законността на действията му не е много ясна. Потърпевшите собственици на дискотеки и други подобни, попаднали под ударите на вицепремиера, съвсем логично питат – защо още преди сезона не ни предупредихте, че не можем да пускаме високо музика. Елементарно – тогава приоритетите на лидера на НФСБ са били други и той не е знаел с какво ще се занимава през летните месеци.

 

Една скоба – няма по-гадно нещо за един курорт, пълен с почиващи, от дискотека, дънеща до малките часове на нощта. Това е ясно. Но за всичко си има регулация, закони, правилници и местни чиновници, които да следят за реда.

 

Само че в момента всичко е с главата надолу. Какви сигнали изпращаме на бъдещите свои и чужди летовници с това, което става по морето. Вицепремиер, бродещ из дискотеки, дърпащ шалтера по средата на купона и за респект закопчаващ DJ-я. Това през нощта. Дневната смяна се поема от туристическия министър, която обикаля плажовете и тепърва ще стане ясно, какви точно ги върши. Вече се появиха смущаващи „сигнали“, придружени от тревожна фактология.

 

Сиреч, контролът е 24-часов. Посланието обаче е едно – у нас е хаос с много неизвестности, държавата явно е безсилна адекватно да идентифицира нарушителите щом се налага толкова висши ръководители лично да прилагат и налагат закона.

 

Има и един изключително деликатен момент, към който следва да привлечем вниманието на Валери Симеонов, за да му светне като ярка червена сигнална лампа. Дочу се, че на места – докато е въвеждал ред и дисциплина, е посрещан и изпращан със скандирания „оставка“. Това е много опасно, макара да има вероятност да е фалшива новина, изработена от вредната опозиция.

 

Но като знаем отношението на най-любимия ръководител – премиера Борисов, към думичката „оставка“, то вицето му трябва да предприеме спешни, светкавични действия, с които да изпревари вероятността локалните – дискотечни, скандирания „оставка“ да прерастнат в масови и всенародни такива.

 

Той има вече опит в излизането от подобни конфузни ситуации. Преди време бе подкрепил работодателите в едно тяхно искане. След като чу обаче кратко изръмжаване от големия кабинет на „Дондуков“ 1, ловко обясни, че това е лично мнение, с което не ангажира премиер, правителство и коалиция.

 

Сега е по-трудно, но вицепремиерът е умен човек, видно е, че бързо трупа политически опит, така че ще вземе най-правилното решение как да насочи грозните скандирания единствено върху себе си.

 

И последно, някъде някой му беше препоръчал да си вземе най-сетне опитен PR, да му гласува доверие и... да слуша съветите му.

 

Иначе немалко проблеми се лекуват с времето. Така е и с приключението, в което влезе Валери Симеонов. Иде краят на лятото и туристическия сезон, така че вицето ще има повод да се върне към другите си задължения.

 

Ако разбира се не реши да отиде на планина през зимата. Да му мислят тогава кръчмите по Банско, Боровец и Пампорово.

Публикувана в Гледища

„Няма по-добри от нас“. Новата мантра. Препоръчва се на всички министри от кабинета „Борисов 3“. Трябва да се повтаря 97 пъти сутрин веднага след събуждане. И още - задължително по 15 пъти преди началото на всяко заседание на Министерски съвет и колкото се може по-често по време на парламентарния контрол в петък, когато министри и депутати си мислят, че някой ги гледа по телевизора (грешат, разбира се).

 

Борисов рече. Няма да е учудващо, ако така бъде озаглавена новата управленска програма на кабинета – „Няма по-добри от нас“. С това заглавие няма да има никакво значение какво пише в нея. Сега чакаме кой ще се опита да го опровергае. Предупреждаваме – няма да е лесно, да не кажем невъзможно.

 

Премиерът и лидер на ГЕРБ е във вихъра си, той е на гребена на вълната, носен от незнайно какви сили и често противно на всяка логика. За него европейски лидери разказват вицове (приема се като комплимент), закъсали балкански управленци Му звънят първо на него, официално Вашингтон и Брюксел го дават за пример. В случая справедливо, защото договорът с Македония си е пробив. Макар че леко бодва в слънчевия сплит последният абзац, в който се говори за официалния македонски език. Но да приемем, че това е големият компромис, който ние правим като по-силна и умна държава.

 

Борисов подчертано показва, че вътрешната политика му е отесняла, доскучала, той вече е европейски управленец, а скоро и световен. Балканите са в шепата му, Европа със затаен дъх следи отношенията му с Ердоган. България вече е фактор… разбира се благодарение на него.

 

Премиерът и лидер на ГЕРБ явно знае, че на тези български 611 хиляди квадратни километра е постигнал… каквото е искал да постигне. Победил е всички, освен в случаите, в които нарочно и съзнателно е искал да загуби. Справка – признанието му за президентските избори.

 

Самият факт, че изговаря неща, за които на много места един политик се прощава с кариерата си показва осъзнаването му като тотален и абсолютен доминант у нас. Който може да си позволи с една небрежна фраза (суджуци не ям, имам високо кръвно) да отметне от дневния си ред грозен, вулгарен и аморален партиен скандал. Но плебейски. С тях се занимава Цв. Цв. За Борисов измеренията вече са трансцедентални.

 

Има обаче едно малко камъче, появило се преди дни на пътя Му – президентът Радев по потник. С як гръден кош, напращели бицепси и бос. Като добавим, че е държавен глава, може да кара самолет, явно блъска здраво щанги и не цепи басма на Борисов, камъчето се уголемява.

 

Нарушава се установеният ред у нас – в политиката ни може да съществува само един мачо. Двама – не. Овреме трябва да се мисли, защото мълвата никога не греши, а тя е, че настоящият, предишен и по-по-предишен премиер се е прицелил към отсрещната сграда, където иска да се премести след 2022 година.

 

Затова нито една подробност и препятствие не трябва да се подминават. Отговорът трябва да е бърз и достатъчно мощен, за да се върне статуквото.

 

Светкавично бяха мобилизирани подопечни пиари и доброволни такива и се появи великият фотос на Б. след тенис мач, гол до кръста. Достоверно и толкова естествено и убедително, че никой не се сети да се запита, защо всички около него са с екипи, а той – гол. Важното е обаче, че империята отвърна на удара.

 

Все пак оставаме с едно на ум, че мачът ще продължи и борбата за надмощие ще се ожесточава с годините напред.

 

А засега чакаме опровержение на „Няма по-добри от нас“. Естествено с това трябва да се заеме опозицията – в и извън парламента. Нали си спомняте, че има едни автентично десни, които изпаднаха от влака на последните избори.

 

Ако не бъде сторен поне опит за доказване и показване, че има по-добри от тях, приемаме, че България си е отгледала своето политическо Перпетуум мобиле – поредният ни огромен принос за световната наука и развитие.

Публикувана в Гледища
Четвъртък, 27 Юли 2017 12:49

Когато властта спре да си дялка

„Имам чувството, че (като спре да дялка) нещо ще се случи“, - думи на симпатичния и благороден разбойник Шайен от мегакласиката „Имало едно време на Запад“. Малко след тях добрият Чарлз Бронсън застреля много лошия Хенри Фонда.

 

Пренасяме се у нас, в наши дни. „Имам чувството, че нещо ще се случи“ витае във въздуха. 90 процента от новинарските емисии са запълнени с насилие, уви реално, ставащо посред бял ден, в най-лошия случай – късно нощем, но пък в заведения пълни с хора (последната масова мутренска простотия в Созопол).

 

Търпеливи сме (както винаги). Властта явно нещо си дялка, та чакаме да спре и да видим какво ще се случи. Забавлявайки се с хумореската суджукгейт и балона НДК, се мъчим да не обръщаме внимание на побоищата (само последните две, не на редовните шофьорски тупаници за паркомясто или отнето предимство, с които сме свикнали) и поредния показен разстрел.

 

Всъщност, това със суджука може бързо да се превърне в трагикомедия, ако сериозно си зададем много логичния въпрос – изолирано явление ли е… Питането е риторично, защото отговорът е ясен – не, дерибействащи депутати има навсякъде, просто не им е дошло времето да бъдат осветлени.

 

В тоя ред на мисли предсрочни избори е вероятно да има не само, ако управляващите се провалят. Както е тръгнало, парламентът може да изгуби кворума си заради посрамени напуснали депутати с отнет имунитет.

 

Та, какво може да се случи, след като властта спре да си дялка? Да хване биячите на жените и Иво Никодимов, да залови „килъра“ от Пловдив, да разплете и осветли мистерията КТБ? Звучи като научна фантастика и затова няма да очакваме точно това.

 

Добре ще е все пак, ако по някакъв начин успее да разсее тревожността, която се разстила на дебели пластове около нас.

 

Подводните камъни обаче са много.

 

Ако се установи, че бруталните нападения са целенасочени срещу конкретните потърпевши, то тогава имаме поръчки срещу нотариуси и известен журналист. Което е страшно.

 

Алтернативата обаче май е по-страшна – случайни хулигански нападения. Мутанти със замъглени от стероиди останки от мозък се разтоварват, биейки наред. Тежко ни и горко.

 

Нали се сещате на този фон, примерно темата за договора за добросъседство с Македония (наричана в ООН – БЮРМ) колко ще впечатли българина… Дори мегаскандалът на 30-тилетието „КТБ“ се замъглява устойчиво в съзнанието на гражданина, очакващ някой да изскочи от храстите и да му счупи носа.

 

Явно властта и органите на реда са в патова ситуация – нямат много полезен ход. А още не знаем какво ни очаква през идните дни…

 

За радост на всички обаче – и управляващи, и управлявани, има спасително обяснение, опровергаващо всички предположения за завръщащото се мутренско войнство (което впрочем никога никъде не е ходило).

 

Почти краят на юли е. Време за отпуски. За някои те предстоят, за други обаче 15-те лелеяни дни на морето са свършили. А какво иде след това, обясняват учените – постваканционна депресия. Ето го вълшебният камък, с който можем да успокоим всички!

 

Няма поръчкови побоища, няма вилнеещи мутри. Само депресирани и агресивни граждани, завърнали се от почивка. Иде обаче септември, когато свършват отпуските, а с тях и депресията, и агресията.

 

Ще потърпим дотогава, ще се оглеждаме по храстите и ще си стоим у дома.

 

Остава да намерим подобни тълкувания за суджуците, КТБ и големите гейтове от последните години. И тогава ще заживеем в Швейцария на Балканите, спокойни, че имаме отговор за всичко.

 

А властта може да продължи да си дялка радостно и безметежно.

Бележка на редакцията: Като илюстрация е използувана снимка от сайта „Кино фен“, http://kinofen.net/filmi/drami/2851-once-upon-a-time-in-the-west-1968.html 

Публикувана в Гледища

Почти сигурно 40-градусовата жега навън ми пречи да разбера действията и открия логиката на някои от родните ни политици. Тоест, вината я поемам аз, разбира се оправдавайки се с непосилните за нормално мислене и възприятие температури.

 

Но все пак инстинктът, грижещ се за самоувереността ме кара да предположа и обратното, че юлското слънце е напекло така наречените политици, размътвайки им способността за някакви по-трезви дела.

 

Медии в кратки дописки съобщиха, че Христо Иванов (нали го помните, беше служебен правосъден министър и после за кратко нормален такъв, след което стана партиен лидер, създавайки „Да, България“) отправил едни покани към колеги политици.

 

Раждането на „Да, България“, както всички знаем, стана в условията на много кризи у нас, включително управленска и правителствена, като по силата на странната конюнктура на онези седмици и месеци в странната ни държава с още по-странни управленци въпросният Иванов с партията си имаха огромния шанс още преди да достигнат зрялост дори за своя прощъпулник да влязат в Народното събрание като важна парламентарна сила.

 

Лидерът на „Да, България“ и елитът й трябваше да сторят едно-единствено нещо – много просто и логично, осъзнато дори от „дискусионните форуми“ по пейките в градинката на Народния театър. Да се вземат с ДСБ на Радан Кънев. Това е казвано вече стотици пъти, но маркирането му е важно в контекста на 12 юли 2017 година. Известно е, че такова приставане (модерната дума е „коалиране“) не се случи, което остави ДСБ и новаците от „Да, БГ“ извън властта – законодателна, а най-вероятно и изпълнителна, тъй като ГЕРБ нищо чудно да се бяха обърнали именно към тях при редене на политики и кабинети.

 

Именно поради горната хронология звучи меко казано странна днешната покана на Христо Иванов към ДСБ (вече на Атанасов, не на Кънев) за взаимодействие и започналите разговори. Не можем да си спестим изтърканите „след дъжд – качулка“ и „изпуснал питомното, гони дивото“.

 

Политическото строителство и взаимодействие са сложна материя, ясно е, но пък чак толкова. Все си мисля, че много по-лесно е една партия да се бори срещу неправдите и лошите в държавата от трибуната на парламента, а не от жълтите павета и тротоарите около него, където образно казано са позиционирани хората на Иванов и Атанасов в момента.

 

Какво се случи от онези дни, в които „Да, България“ отказа на ДСБ, осигурявайки гибелта и на двете партии и сега, когато Иванов и компания са готови за „взаимодействие и разговори“ с наследниците на Костов и Радан Кънев при положение, че на хоризонта не се вижда нищо, за което въпросните политици да се захванат. Освен да говорят и преливат от пусто в празно, добре знаейки, че никой не ги слуша.

 

Едва ли някой смислено и логично може да отговори.

 

За всички е ясно, че пълен 4-годишен мандат на 44-тия парламент означава почти сигурно небитие за въпросните две партии и останалите като тях. Минаха едва 4 месеца от изборите и ги позабравихме, камо ли до 2021 година.

 

Разбира се, шанс винаги има, а за тях той се казва грандиозна издънка и гафове на сегашното управление, което ако се случи обаче ще донесе беди на държавата и затова не си го пожелаваме. Пък и при подобна хипотеза печелившите ще се казват БСП.

 

Но думата ми е за странните и неведоми пътища, по които вървят някои от претендиращите у нас да правят политика. Като пренебрегнем идеологическите им брътвежи, с които се опитват да обяснят действията си, някак си лесно достигаме до заключението, че политиката не е лъжица за всяка уста.

 

Дори е малко извратено да претендираш, че имаш сили да промениш нещата към добро, но не правиш нищо, за да заемеш позициите, от които можеш да сториш това.

 

Може пък да ги е страх от мечки и затова да не искат да ходят в гората, примирявайки се само да обикалят около нея… Тогава да проявим разбиране.

 

Бележка на редакцията: В публикацията е използувана снимка на Веселин Боришев за списание „Клуб Z“ от публикацията „Някой трябва да започне войната сега“, https://clubz.bg/20154-nqkoj_trqbva_da_zapochne_vojnata_sega

Публикувана в Гледища
Страница 1 от 2