Съвременници сме на сравнително безинтересни времена – умерено динамични, малко опасни, невинаги справедливи за някой, но както се казва – трудно е да се избере кога да живееш.

 

Уви, и велики открития вече няма, но човек с въображение винаги може да компенсира липсата им. Особено, ако (незнайно защо) следи по-внимателно управленците – техните слова, действия, бездействия, плодовете на труда им. Не е трудно, защото те не са „господари на мълчанието“, може да е мазохистично, но всеки знае себе си.

 

Най-хубавото е, че от време на време ставаме свидетели на нечии мощни изригвания на мисълта, на величествен полет на осъзнаването, за съжаление често водещи до изричането на големи глупости, до отправянето на послания, учудващи със своята неадекватност и показващи пълно игнориране на чувствата на аудиторията.

 

В тоя ред на мисли, тези дни бяхме ощастливени от няколко коментара на лидера на ДПС Мустафа Карадайъ (М.К.). Естествено повод и тяхна поанта е почетният председател на движението Ахмед Доган, но не той е причина и обект за създаването на този текст. Редно е да направим няколко кратки размишления за бруталното използване на думите, за често наглото налагане на съждения, егоистично насочени към постигането на определена цел, нямаща нищо общо с уважението към суверена.

 

Само така средностатистическият потребител на новинарския поток може да възприеме днешното (ще се върнем и към предишни) обявление на Карадайъ (приличащо почти като обръщение към нацията).

 

„Призовавам ви и вие да правите инвестиции, да следвате модела на господин Доган. Призовавам ви да бъдете голям, голям и още по-голям“, заяви лидерът на ДПС. Цитатът е на „Дневник“, а контекстът - придобиването на 70 % от ТЕЦ „Варна“ от Ахмед Доган.

 

Тук, на секундата, всеки един от нас трябва да се засрами, че все още не е инвестирал в българската икономика, купувайки си ТЕЦ, ВЕЦ, а защо не и АЕЦ – въпрос, явно на нива на патриотизма. Също толкова логично е обаче – след няколко примигвания, докато асимилираме чутото, да го подредим в парадигмата на случващото се в държавата. Как например да поставим на една плоскост горестните молби на земеделския министър към големите вериги да не надуват цената на хляба, защото домакинствата няма да могат да го понесат с призивите на М.К. към същите тези домакинства да инвестират в ТЕЦ-ове.

 

Чува ли се въобще какви ги говори Карадайъ?! Или може би ние не сме в състояние да го разберем? Възможно е призивът да е сложна метафора, чиято символика да ни убягва и чийто код единствено М.К. знае. Разбира се, някой по-прагматичен и земен би предположил, че господинът просто е почерпен и не знае какво говори. Но не става – все пак е казано в средата на деня, а пък и ние вярваме в доброто у хората.

 

Упорити сме обаче и продължаваме да търсим какво стои зад думите. Авангардно чувство за хумор, което не успяваме да уловим или откровен цинизъм, наглост и безхаберие? Кое от двете? Все пак става въпрос за послание към гражданите на най-бедната страна в ЕС, за които предизвикателство е придобиването на 10-годишна дизелка от Германия и отиването на море, примерно.

 

Е, има и други слоеве на обществото ни, където си подхвърлят ТЕЦ-овете като бонбонки, дали пък на тях не говори М.К.? Този текст обаче не е социален, той по-скоро се интересува от стойността на думите и употребата им от публични личности, чиято работа е да го правят често. А от начина на артикулация можем да си направим извода, че г-н Карадайъ обмисля внимателно всяко едно казано нещо и това прави мистерията още по-голяма.

 

Можем ли да прикачим тези съждения към други, изречени по-рано – че ДПС са най-подготвени за властта и че Ахмед Доган е историческа личност и фактор в глобалната политика. Май те нямат особена връзка с инвестирането в ТЕЦ. Но пък са пример за надутост и безпардонност в говоренето, както и за последователно налагане на някакъв мит, който в даден момент, ако се наложи, да стане реалност.

 

Дали пък тази ситуация не е резултат от това, че електоратът на г-н М.К. знае каквото трябва да знае и което познание не може да бъде разклатено от няколко изречени не на място думи. Дори напротив, въпросният електорат явно има нужда от още по-мащабно митологизиране на мита. Вероятно в полето на тази логика могат без противопоставяне да съществуват заедно и хлябът, и ТЕЦ-ът. Лесно щеше да е, ако Мария Антоанета наистина бе изрекла това за хляба и пастите, но, уви, то й е приписано и този текст няма как да се направи на остроумен, оформяйки подобно съждение.

 

Тъжното е, че за пореден път тотално се игнорират чувствата и състоянието на хората. Тази, които слушат и чуват, но които вече нямат енергия и сили да се ядосат и противопоставят на наглостта и бездушието.

 

Ако можем поне единствено да се въоръжим с търпение и стоицизъм. А най-добре – да запушим ушите си, щом едно нещо не е чуто, значи не съществува. Обидно е, но сигурно ще подейства.

Публикувана в Гледища

Първият парламентарен ден донесе новината, че БСП ще тръгва сред народа. Корнелия Нинова ни уведоми от парламентарната трибуна, че БСП оставя 20 депутати в Народното събрание, които ще бранят партийната кауза („тезите и идеите“ според г-жа Нинова) в пленарната зала, а останалите „отиват при народа да търсят единение“. (Виж: https://news.bg/politics/bsp-ostavya-v-narodnoto-sabranie-20-deputati.html ).

 

Цялата тази история ужасно напомня епизод от историята на Руската империя. Напомня до такава степен, че човек се чуди, дали сходството не е търсено преднамерено. Ще се опитам да обрисувам аналогията със ставащото – няколко годишен революционен кипеж от руската история, която е родила фраза, използувана и до ден днешен в руския език, за съжаление най-често в ироничен контекст.

 

Става дума за следното. Някъде към средата на деветнадесетия век, в царска Русия започва рязко нарастване на интереса към естествените науки и свързаното с тях висше образование. Това разбира се е било чудесно, но както често става, особено по руските географски ширини, „много добро не е на добре“. През есента на 1861 година, императорското правителство увеличило таксите за обучение в университетите и забранило кой знае защо … студентските взаимно-спомагателни каси.

 

Защо му е било на правителството да прави последното не е съвсем ясно. Може би и тогава е имало дейци на изпълнителната власт, които не са можели да спят, докато някакви пари се събират, инвестират и нарастват извън техния контрол. В България, такова е отношението към едни 12 милиарда лева, намиращи се под управлението на дружествата за допълнително пенсионно осигуряване (иначе казано – на частните пенсионни дружества). В Русия са завидели най-вероятно на много по-скромни предприятия, но щом са били студентски – значи са били подозрителни.

 

Всеки, който си позволява да използва главата си по предназначение е подозрителен в авторитарната държава, най-вече студентите. Странното е, че точно през 1861 година, в Русия е извършен един от най-великите актове на либерализация – премахването на крепостното право. За сведение на любителите на исторически куриози, то става точно на 3-ти март 1861 година. Очевидно, при император Александър ІІ Освободителят, важните неща са ставали все на 3-ти март. След още три години в Русия ще бъде отменено и смъртното наказание, но през есента на 1861 година, със студентите се отнесли доста нелиберално.

 

Естествено, започнали вълнения, а вълненията в Русия винаги завършват със санкции за развълнуваните. Вълнуващите се студенти просто били изхвърлени от университетите. Те се оказали в ситуация, която в шахмата се нарича „цугцванг“ – да постъпят на държавна служба не можели, защото били „неблагонадеждни“. Да се върнат на студентската скамейка също не можели – пак по предишната причина. В днешното време на това му се вика „социално изключване“, тогава било чисто и просто изритване от рая, тоест от академичните среди.

 

Тогава за кой ли път възникнал класическият за русите въпрос „Что делать?“ – „Какво да се прави?“. И докато пострадавшите от грозната постъпка на властта размишлявали над този въпрос, отговор им дал самият Херцен, който написал следните редове в своя вестник „Колокол“ („Камбана“):

 

„Но къде да отидете, къде да се денете, Вие юноши, за които науката е заключена? … Да Ви кажа ли къде? … Сред народа! При народа! – ето Вашето място, изгнанници на науката …“.

 

Със сигурност, това е една от фразите, която е имала едни от най-сериозните миграционни последици в историята на Руската империя. Поне що се отнася до миграцията на „човешки ресурси с висока квалификация“. Отиването сред народа, така нареченото „хождение в народ“ взело широк размах. Масово изключените и неприетите по причина на „неблагонадеждността“ си студенти и млади хора се устремили към безграничната руска провинция. Те масово ставали, селски учители, фелдшери, тук–таме и агрономи. Ако на някой му се иска да получи не сухи исторически факти, а художествена и белетристична представа за тази масова миграция на просветени хора към мрачните дълбини на Русия, може да се справи с произведението на Тургенев „Отцы и дети“ („Бащи и деца“).

 

През седемдесетте години на 19-ия век, с въпроса за ходенето сред народа се захващат доста по-сериозни и по-опасни от гледна точка на властта хора. Към миролюбивото до този момент „служене на народа“ се „прикаламисват“ привържениците на революционната борба, най-вече народниците. Другите радикални течения не остават по-назад и скоро операция „хождение в народ“ започва да се обогатява идейно от народника Николай Василиевич Чайковски, от княза – анархист Пьотр Алексеевич Кропоткин, от ужким умерения теоретик на революцията Пьотр Лаврович Лавров и съвсем не на последно място по значение – от радикалния анархист Михаил Александрович Бакунин.

 

Бележитият опонент на Карл Маркс - Михаил Бакунин се опитва да отнеме славата на Херцен и пише: „Отивайте сред народа, там е вашето поприще, вашият живот, вашата наука. Изучете се от народа, как да му служите и как най-добре да водите неговите работи“.

 

Идеологическата конкуренция в лицето на Лавров започнала да развива теоретически проблема за отиването при народа на страниците на нелегалното списание „Вперед!“. Кропоткин също дал теоретичен принос, като проповядвал, че интелектуалният авангард на Русия трябва да живее като народа (а следователно и сред него) и да създава сред селяните кръжоци, чиято цел в по-далечна парспектива трябвало да стане възникването на масово революционно селско движение.

 

Кулминацията на отиването сред народа била достигната някъде през 1874 година, като агитаторите действали активно в Тулска и Тверска губерния и най-вече в Поволжието. В крайна сметка обаче, процесът на революционна пропаганда затихнал. От една страна, пропагандата се оказала доста безплодна. Сближаването на интелигенцията и „прогресивното селячество“ поне на този етап не се получило.

 

От друга страна, правителството и по-точно специалните служби в тогавашната им форма, съвсем не наблюдавали безгрижно ставащото. По най-демократичен начин започнало „излавянето“ на пропагандаторите на истината и правдата и през 1877 – 1878 година, Русия вече станала свидетелка на „процеса на 193-мата“ и на „процеса на 50-те“. С отиването сред народа се приключило.

 

Няма от къде да знаем, дали г-жа Корнелия Нинова и нейните PR-и пропагандисти и други „креативни личности” са искали да ни създадат асоциации с руското революционно движение (на мен явно са успели да създадат, не се знае само дали са го искали), но сравнението между двата политически подвига не е в полза на БСП.

 

Младата руска интелигенция е „тръгнала сред народа”, изпълнена с идеи. Колко осъществими и адекватни е друг въпрос, но идеен дефицит не е съществувал, поне в началото на интелигентската миграция към „граждански активното” селячество.

 

При БСП дефицитът на идеи етолкова очевиден, че човек започва да се замисля, дали не трябва да им помогне с нещо, макар и мъничко. После препрочита изявленията на г-жа Корнелия Нинова и му минава меракът. Не е заслуга на БСП, че се „срути” Търговският регистър, а поредната калинка на ГЕРБ изказа дълбоката мисъл, че „такива неща се случват”. (Не мога да не препоръчам един чудесен анализз, посветен на това, защо такива неща всъщност НЕ се случват другаде, освен в нашия Търговски регистър: http://svobodennarod.com/views/item/6048-izchezvaneto-na-targovskiya-registar-eksperiment-ili-drugo.html ). Безпрецедентното рухване на Търговския регистър си беше „подарък свише” и на лидерите на БСП им остана само да се възмущават, при това не особено остроумно.

 

Ако случаят с Търговския регистър беше за БСП „подарък свише”, то катастрофата край Своге си беше направо „подарък от преизподнята”. Социалистите казаха, каквото имат да казват и по този въпрос, след което се заеха с фалита на злополучната застрахователна компания „Олимпик”. Фактът, че изобщо този сюжет продължава да се върти, показва, че на „Позитано 20” наистина цари остър дефицит на каквито и да са идеи.

 

Щеше да бъде много по-оригинално да упрекнат управляващите гербери, че уволниха без всякакво разумно основание заместник председателката на Комисията за финансов надзор – Ралица Агаин, отколкото да търсят отговорност на управляващото мнозинство, че не е могло да предвиди или пък да предотврати нещо, което е станало в Кипър. Г-н Валери Симеонов се оказа много по-съобразителен с неговата пледоария в защита на тримата министри, принесени в жертва на катастрофата в Своге или по-точно в жертва на рейтинга на министър-председателя.

 

След това продължиха да ни занимават със „спящата клетка” – баба Дора и нейните козички и ... не остана друго. Махането или намаляването на ДДС-то на лекарствата е толкова брадато предложение, че сигурно би било осъществено, ако някой дадеше ясни идеи как да се осъществи превенция на злоупотребите, които ще избуят като паламида след евентуалното данъчно облекчение. Пък и не е само БСП, която се е опитвала да смуче костен мозък от този постен пропаганден кокъл.

 

И като нямаше с какво друго да се захване, предводителката на БСП, извади калъчката и препусна като Чапаев срещу ордите на чуждестранните кадри, които България ще внесе, вместо да си отгледа свои. Тук ще прескочим обичайната размяна на риторични въпроси, защо ги няма нашите кадри в България и има ли БСП някакъв принос към този факт. Знаем, че всяка политическа партия си има цяло „портфолио” от обяснения, доказващи, че всички други са виновни, сал те (в случая –социалстите, но важи и за всички останали) изобщо не са такива.

 

Ще зададем простия въпрос, как мисли да решава проблема с дефицита на работна ръка и човешки ресурси г-жа Корнелия Нинова в краткосрочен и в средносрочен план? За дългосрочния план знаем решението – от „Позитано 20” ще дадат поръчение на всички българки във фертилна възраст да започнат незабавно да раждат. При това да раждат направо 20 годишни и по възможност, да са обучени до момента на появата си на белия свят.

 

Всъщност, отровните стрелички на зле прикритата ксенофобия по въпроса за „чуждите” и „нашите” кадри не е точно в двора на министър-председателя, а на вицепремиера Валери Симеонов, който би трябвало да бъде похвален за направените промени в нормативната уредба на трудовата миграция, но г-жа Нинова предпочете да се солидаризира с г-н Волен Сидеров, който неотдавна от страниците на един дебел седмичник нападна коалиционния си партньор, че не било по националистически „да се внасят пакистанци в България”.

 

Всъщност, пакистанци в България май изобщо няма. Засега научаваме от прокуратурата само за неколцина арменци, които били дошли за да се трудят в някаква нелегална цигарена фабрика. Ама и за това да не бързаме, че токе виж „компютрите излезли конфитюри”... Вярно е, че България има подписана Спогодба за регулиране на трудовата миграция с Армения, но и от там към нас не се движат тълпи от „чужди кадри”.

 

Г-жа Корнелия Нинова би могла да си спомни, че доста време е била в редовете на работодателството (и във вихъра на приватизацията впрочем, при това – на едно предприятие, което доста се занимаваше с износа на „наши кадри” извън страната) и вместо да кори Валери Симеонов, да попита правителството, какво става със спогодбите с Украйна и Молдова за същите тези „чужди кадри”? Но не би ...

 

В заключение, бихме могли да отбележим, че за разлика от руската революционна интелигенция, социалистите не са преследвани от никакви жандарми, пък и не им се налага да ходят чак в Поволжието, в Тулска и в Тамбовска губерния. Правителството има достатъчно трески за дялане и без особени умствени усилия те могат да бъдат „идентифицирани” и подложени на съответната дърводелска процедура.

 

Само че, това не става. Или може би на „Позитано 20” темите не им изглеждат достатъчно атрактивни. Или пък смятат, че не са в тон с техния „политически профил”. Тук можем да ги успокоим – плоският данък и 10 процентовата ставка върху данък печалба са гласувани от правителство с министър-председател социалист и министър на икономиката – социалист. И никой не им сърди, могат да са сигурни.

 

Така че, идеята за практическо започване на предизборната кампания и спешното преквалифициране на скучаещите депутати в политически агитатори по села и паланки е принципно правилна. Вместо да дремат в Народното събрание – да вървят и да видят, дали баба Дора е „спяща клетка” и да я успокоят, че „чума няма”. Трябва да признаем, без всякаква ирония, че от техническа гледна точка решението на ръководството на БСП е съвсем разумно и дори своевременно.

 

Големият проблем е, какво ще разправят социалистите по време на своето „хождение в народ”. Там нещо, нещата много куцат ...

 

P.S. Когато завърших тези редове, съпругата ми прочете текста и съвсем спонтанно предложи депутатите от БСП да карат до край и да действуват като първите млади руски интелигенти, отишли при народа. Да вземат и да свършат някаква работа по време на обиколките си. Предложението й несъмнено има дълбока логика. И приемствеността ще е приемственост и някаква работа ще се свърши. Разбира се, идеята депутатите от БСП да станат начални учители е ужасяваща, а и едва ли някой би искал да му оказва първа помощ точно такъв фелдшер, но има и други области, където биха могли да отработят отиването си при народа. Като онагледяващо помагало, тук сме включили картината на Константин Аполонович Савицкий – „Ремонтные работы на железной дороге” („Ремонтни работи по железопътната линия”). Картината е нарисувана през 1874 година, тоест в самия разгар на руското „хождение в народ” и в момента пребивава в Третяковската галерия.

 

Публикувана в Гледища

Валери Симеонов – вицепремиер и лидер на НФСБ, каза нещо много вярно, много на място, много смущаващо и притеснително. Уви, с това той не откри топлата вода. Просто назова недъг в управлението, който съществува по върховете на властта ни „откакто свят светува“.

 

Назначението е направено през „задния вход“, възнегодува патриотът по повод лансираната от „Атака“ нова шефка на „замъка на граф Дракула“ – Агенцията по вписванията. Сещате се, става въпрос за Търговския регистър, който спря да работи преди много време, още не е тръгнал, както трябва и ни прочу из Европа и света.

 

Да преведем за тези, които са наивни или не отбират от метафори. През „задния вход“ е сленгов политически израз, искащ да каже – непрозрачно, без да се пита някой, по лично усмотрение на един-двама и въобще, без да гарантира качествата на този, който минава изотзаде.

 

Това е практика сред управляващите ни, която от много ползване е прецизирана до съвършенство. И макар с този гневен упрек Симеонов да целеше ляво кроше по кумеца си и коалиционен партньор (това е много лоша дума) Сидеров, вицето повдигна завесата на властовия ни HR, не че някой толкова се е криел. На тези, които ни управляват толкова не им пука какво и защо правят, че трябва да вземат някаква награда за това.

 

Премиерът Борисов в един от коментарите си по темата доразви дълбочинно парадигмата, по която се реди държавната ни администрация. Изключително проста и логична система на действие в ситуация на коалиционно управление. Браво!

 

Ако, да речем, за дадена партньорска партия няма зам.-министерско място в някой ресор, то на нея й се дава право да сложи свой човек начело на една от агенциите под шапката на въпросното министерство. Така, отбелязва мъдро Борисов, те също поемат своята отговорност за добруването на сектора. Тук е редно да отворим едни скоби – не стана ясно как партия „Атака“ пое своята отговорност за бившата вече шефка на вписванията – която също бе техен човек и по чието време изчезна Търговският регистър. Но това не е толкова важно, свикнали сме.

 

Въпросът е философски и засяга самата система на действие. Тя, както споменахме по-горе, е много стара, но като че ли стана публична и популярна по времето на Тройната коалиция с прочутото съотношение за разпределяне на държавната „баница“ - 3:5:8. Оттогава системата бе многократно ъпгрейдвана и усъвършенствана, но за съжаление мутира до състояние на отвратителна чудовищност. Вече е ясно (само дето не е разписано в Държавен вестник), че всеки, който има право на квота във властта слага безконтролно там, когото му е кеф.

 

И тук сме принудени да бъдем дръзки и да не се съгласим с премиера Борисов. Похвално и демократично е един министър-председател да зачита и уважава правото на своите коалиционни партньори да определят кадри за отпуснатите им ведомства. Но напълно неприемливо е премиерът да не се интересува от личността и качествата на висшите чиновници, които попълват кабинетите под неговия. Съвършено естествено и справедливо би било премиер министърът да се запознава със „CV-то“ на дадения кандидат за слава и ако нещо го притесни да го отхвърли, давайки възможност на коалиционния партньор да предложи друг. Защото в крайна сметка „пешкира опира“ именно премиерът и доминиращата партия, по чието време се случило това или онова.

 

Уви, да разчиташ на „носене на отговорност“ не е работещ принцип. „Отговорността“ не вирее по нашите географски ширини. Тя отдавна е изчезнал вид, или дори по-лошо – никога не съществувал.

 

Жалко и страшно, но факт.

Публикувана в Гледища

Въпреки припламването на „драмата“ около Истанбулската конвенция, политическият сезон приключи, осветен от фойерверките, предизвикани от управляващото мнозинство и най-вече от съставляващото го малцинство.

 

Краят на етюда, разигран от управляващите бе предизвестен – тържествена обява, че коалицията е единна, мощна, почти неприкосновена и настроена маратонски, сиреч - най-малко един пълен мандат. Между редовете на посланието на премиера лесно можем да видим едно негово предупреждение към младшите партньори в коалицията – „оставка и предсрочни избори мога да предизвиквам единствено аз, за справка – 2013-та и 2016-та…“.

 

Категорично обаче – напълно логично и заслужено, призът за най-активен отбор през заминалия си политсезон трябва да се присъди на патриотите (сборът между НФСБ на В. Симеонов, ВМРО на Кр. Каракачанови и „Атака” на В. Сидеров). Тези тримата и обкръжението им бяха навсякъде, вербално и визуално доминираха и запълваха телевизионни екрани, вестникарски страници и виртуални такива. Неуморно си подаваха топката - като една футболна Испания, като същинска „Барселона“. Стотици, хиляди пасове, приковаващи вниманието на аудиторията. Е, ясно е, че владеенето на топката не означава качество и ефективност, но поне си непрекъснато пред очите и в ушите на хората.

 

Тук една голяма скоба, което ще е и лайтмотив на текста, а именно – електоратът. Той се готвеше или вече беше на море и въобще не разбра за вълненията сред патриотите. За плажуващия българин драмите там и всичко изприказвано около тях все едно не са се случили. Уви, щеше да е същото дори и той да не беше на плажа. Просто правещите политика у нас отдавна са отблъснали хората от себе си, те не им вярват, не се интересуват от вълненията там, примирили се със съдбата си да се родят и живеят не когато и където трябва. Тези, които пък не се примиряват, просто хващат самолета.

 

Това обаче не попречи на Сидеров и компания мощно да ни припомнят за съществуването си. Акцентирам върху лидера на Атака, защото той бе двигателят, Сидеров изригна, изненадвайки и чужди, и свои. Много внимателно трябва да се анализира това негово действие. Дали не е знак за нещо наближаващо? Емблематично е свойството на Сидеров да оцелява в политиката, предприемайки спасителни и съхраняващи действия. Той знае 2 и 200, дори и 2000. Преминал е от „Осанна“ до „Разпни го“ и обратно. Майстор е на асиметричните ходове и маньоври. Никой не бива да го подценява или лековато да приема думите му „аз съм учил Симеонов на политика“. Щом толкова рязко премина в атака, значи има причина. Или иска да си изгради доминираща позиция в коалицията, или е усетил, че бъдещето ще му наложи да играе соло и започва подготовка за поредната смяна на пластовете.

 

Колизията в патриотичната коалиция всъщност бе челен сблъсък между двама, преминали през различни състояния и взаимоотношения – преди приятели, после врагове, отново приятели, за да стигнат до най-лошото – коалиционни партньори.

 

Връщаме се обаче към лайтмотива – суверенът въобще не се интересува от драмите им – той е на море.

 

Но защо Сидеров срещу Симеонов, къде е Каракачанов, ще попита някой, все пак изкушен от страстите на политиците ни. На войводата му е приписана май ролята на балансьор, на човек, от когото се очакват именно тези думи – „абе вчера пихме кафе при премиера, но не чух Симеонов да казва, че ще напуска коалицията“. Пък и Каракачанов е в ситуацията на политик хем сбъднал мечтата си – военен министър, хем попаднал в къща, за чийто ремонт трябват страшно много пари, а той няма откъде да ги намери Язък му за мечтата, би казал някой чешит от махалата.

 

Но да се върнем на двете „С“ – Сидеров – Симеонов, а и да припомним отново, че на хората не им пука какво се случва по патриотичната ос Парламент – Министерски съвет. Те са на море и ругаят лошото време и дъжда и единственият им коментар, който замесва политиците е ядовитата констатация – „Каквато държавата, такова и времето, м…….“.

 

Волен атакува изненадващо, мощно и продължително. Той уцели партньора си по най-болезненото – малко надолу и извън правилата, но всъщност, знае ли някой какви са те. Сидеров обруга, постави под съмнение и дори заподозря умисъл в може би най-голямата управленска гордост на Валери Симеонов – каузата му за шума и борбата срещу кръчмите по морето. Волен почти го унизи, започвайки проверка на симеоновите проверки, обявявайки, че има двоен аршин и вицето съсипвал туризма ни. Той не се спря дори и след умиротворителната сбирка при премиера Борисов. Ден по-късно лидерът на „Атака” обяви, че ще иска преразглеждане на приетия на първо четене Закон за защита от шума в околната среда, както и на друга инициатива на Симеонов - промените в Закона за устройство на територията. И всичко това гарнирано с приказки от рода „Не съм го (Симеонов) пратил във властта да утрепва български фирми и заведения, а да вдига доходите и пенсиите“, както и заявление, че вицето трябва да си ходи и лесно ще му се намери заместник.

 

Филм, цирк или нещо друго разиграва атакистът? Каквото и да е, факт е, че той излезе от поредния си тих период и действа с пълна мобилизация. Причините? Възможно е неуспехът на спорните и съмнителни промени в приватизационния закон, инициирани от човек на Сидеров. Срещу тях най-гневно се опълчи именно Валери Симеонов и фактът, че Волен отговори на метафората „редник Киро“ с препратка към „редник Цеко“ е доказателство, че болката е силна.

 

Пък и остава въпросът защо атакистът възнегодува чак сега срещу нещо, започнало още преди повече от година. Може би на приятеля и коалиционен партньор да са му писнали активността и нарастващата популярност на другия. Време е да се покажат политически мускули и да е ясно кой кой е. Все пак догодина идват два важни избора – за европарламент и местни, особено вторите са стратегически за всяка една партия и Волен знае, че е задължително да си в отлична изходна позиция – дори и като доминант в коалиция.

 

Пак е време да напомним – избирателят е на море и въобще не се интересува от събитията по жълтите павета.

 

За момента и тримата лидери на партиите от „Обединени патриоти“ декларират желание за единно явяване на идващите вотове. Но едно е желанието, а друго – реалността, затова поединично – кой, както може и знае, се готвят и за друга сюжетна линия. А Сидеров знае много, а че може го показва от 2005-та насам.

 

„Дежавю”, би възкликнал премиерът Борисов, наблюдавайки страстите у патриотичния си коалиционен партньор. Едва ли някой гражданин помни за така наречения Реформаторски блок. Но Борисов не е забравил за предишните си управленски авери и съдбата им – трагична, леко комична, но поучителна. Те са в небитието, макар че част от тях се прегрупираха и сега пърхат отстрани, мъчейки се да правят политика и да се наложат като коректив. Това обаче е трудно, ако не си във властта и не разполагаш с нейните екстри и ресурси.

 

А отстрани опозиционният хор тихо припява: „Който се хване с ГЕРБ, изчезва…“.

 

Та Борисов помни и знае, че патриотите с убедителното си представяне на последните избори дадоха възможност ГЕРБ отново да управлява. Ако не бяха те, щеше да стане леко конфузно. Но неоспорим факт е, че Сидеров, Симеонов и Каракачанов комай тръгват по пътя на реформаторите. Те могат и да не стигнат до пропастта, но знае ли се. Борисов успя да ги поуспокои на спешна среща в кабинета си, но дали не е временно и дали скоро няма да се наложи герберите да мислят и търсят друга „патерица“, с която да се удържат и балансират във властта? Ако патриотите продължат да се бутат в парламентарната си стая и част от тях непрекъснато да плашат, че ще напуснат властта, Бойко Борисов ще вземе да намери друга опора и току-виж предизвика извънредни избори. И въобще няма да е изненадващо, ако част от тази опора се окаже Волен Сидеров, като логично продължение на случилото през влажното лято на 2018-та.

 

Но на кой му пука? Казват, че август ще е дъждовен, а на фона на прецаканата почивка нищо друго няма значение. И какво да очакваш от държава, в която Бог е високо, а цар няма или поне е зает да ни съди за имотите си…

Публикувана в Гледища

Щеше ли г-н Таско Ерменков да извърши това безобразие във фейсбук, ако управляваше неговата партия, или ако кметът на София бе издигнат от социалистите? Това е много важен въпрос при така създалата се ситуация. За съжаление отговорът най-вероятно е – не. Това го диктува емпиричният опит, който всички имаме, що се отнася до наблюденията ни на действията, бездействията, думите и делата на българските политици.

 

Така че, много здраве на г-н Ерменков (господин за момента, предвид действията на ГЕРБ, скоро обръщението може да е „гражданино, Ерменков“), но явно безобразието му във фейсбук има и голям процент политически подбуди.

 

Защото, ако бай Асен от седмия етаж постне такова нещо във фейса, то всички ще го сметнат за полудял, за пиян или и за двете едновременно. Но когато народният представител Ерменков, член на един бюлюк парламентарни комисии, сред които по енергетика (!!!!) и отбрана (!!!!!), политик с огромни контакти и възможности по всяко време на деня да придобие официална информация, напише на място, където ще го видят хиляди, че негов добър приятел, на когото може да се вярва, му казал, че водата на София е замърсена с химикали... Дори не мога да довърша изречението.

 

И да престане г-н Ерменков да повтаря, че въпросните безобразия ги пишел в лично естество, а не от името на БСП. Няма лично естество, Ерменков, докато сте народен представител от най-голямата опозиционна партия сте с политическо и обществено естество и трябва дори по време на сън да внимавате какво бълнувате, всяка фонема (ако не знаете какво е - проверете, все пак идва 24 май) трябва да ви е премерена и обмислена.

 

Да не говорим, че е израз на доста странна проява на вкус изборът му на медиа, чрез която да реализира безобразното си писание. Това го повтарям от години – докато фейсбук се използва извън предназначението си – споделяне на сърчица, зайченца, усмивчици, балончета, снимки с мама, татко, гаджето, с новата прическа (която те води до депресия, ако не получиш поне 100 лайка), ще ставаме свидетели и потърпевши на деяния, подобни на г-н таскоерменковото. Вярно, че след безобразието институциите реагираха и бяха отразени и разпространени от истинските медии, на които това им е работа. Но заплахата, идваща от фейсбук остава. И така ще е до момента, в който тази социална платформа не се трансформира и не придобие облик и философия, заради които на никой няма да му дойде на ума да я ползва за сериозни неща.

Публикувана в Гледища

Валери Симеонов цопна нова тухла в блатото ни и сега ще следим кой, колко е бил опръскан. Вицето, освободен от тежестта на портфейл – като волна пролетна птичка, ражда идея след идея – дори може би нощно време си ги записва на листче, за да не забрави до сутринта.

 

Някои от идеите му са по-скоро полезни, други – смешновати, трети – направо вредни. От третия вид е най-новият му полет на законотворческата мисъл, а именно - да премахне забраната за тютюнопушене в заведенията, като се върне старото положение на установяване на обособени помещения, където клиентите ще си димят на воля. Зашеметяващо и чудовищно, защото не само идеята потриса, а и мотивите на дълбокоуважаемия от всички ни патриот.

 

Всъщност, най-лесно е да заподозрем, че предвид на задаващите се зад ъгъла евро и местни избори през 2019 година, се е задействал пословичният хъс към популизъм, характерен за всички националисти, патриоти и т.н. У някои сред тях той вероятно е закодиран дълбоко в подсъзнанието и те ръководени от своя могъщ „Аз“ изригват популистки вълни несъзнателно.

 

Това е едно от обясненията за неочакваната хрумка на Симеонов да разбие на пух и прах установилото се – след нелеки битки, равновесие между пушачи и непушачи, делящи една кръчма. Тъкмо тези с цигарите се примириха, че трябва да ходят повънка, за да дръпнат по един фас и се появи В. С., който – както по-горе съобщихме, цопна тухлата в блатото. И то със зашеметяващото уточнение, че той бил непушач, затова не би следвало да търсим личен интерес. Да, ама премиерът му и негов по-голям коалиционен партньор е пушач и може би той му е наредил да започне ударната кампания? Тъпо звучи, нали? Толкова тъпо обаче, колкото и обяснението на Симеонов, че той не пушел.

 

Всичко било в името на бизнеса, казва вицепремиерът. Леле, вече си представяме огромният скок на оборотите, след като в заведенията – в специални затворени помещения, започне да се пуши и тези с цигарите вместо да си губят времето навън, нагъват кебапчета, пият ракия и други, а парите текат към касата. В следствие икономическият ни ръст удря 5-6 %, а Симеонов се къпе в ласкавите лъчи на прожекторите.

 

Да, ама не, както често размахваше пръст Петко Бочаров, мир на праха му. Първо, то и в момента предприемчивите собственици на заведения са изградили „обособени помещения“, тип зимни градини, където уютно настаняват пушачите. Това не е особено законно, защото така подлагат персонала на заведението на отровното въздействие.

 

Второ, ако Симеонов си представя една голяма кръчма, разделена на две от стъклена преграда, като в едната половина се пуши, а в другата не, то трябва да си припомни, че това бе един голям провал, защото вонята на цигари пак отиваше навсякъде. Това му го припомниха в светкавична реакция туроператорите (сиреч част от бизнеса, за който той се е загрижил), изразявайки категоричната си позиция против вицепремиерските идеи. Това е фундаментална промяна в здравния закон, която не може да стане заради една хрумка.

 

Трето, самоубийственият мотив, че то и сега се пушело, затова по-добре да си се узакони и регламентира. Уважаеми г-н Симеонов, ако един провал на държавните институции, демонстриращи немощ и безсилие да се справят със заведенията нарушители, по вашата логика трябва да доведе да промяна в закона, с която се премахва дадената забрана, то къде отива държавата? Само от това признание следва да се случат няколко оставки в МС, включително и вашата.

 

Ами по тая логика – с мисъл за бизнеса, защо не легализирате коката, амфетките, дизайнерската дрога, марихуаната и т.н. Знаете ли какви тълпи от немски, английски, скандинавски и други кретени ще се юрнат към страната ни и ще започнат да консумират и от време на време да ни бият. Икономическият ръст ще отиде към 10-15 на сто. Нужна е само промяна в Наказателния кодекс, каквато предлагате в закона, регламентиращ пушенето. Елементарно за вас.

 

По странната ви логика, ако всичко което искате, се случи, картинката ще е следната – в една кръчма, или дискотека, или к’вото щете там, музиката (която е за всички) спира в 23, за да не пречи, но бизнесът пак ще си върви, защото може да се пуши на воля. Без коментар.

 

Все пак остава ви немалък шанс – доразработете теорията на Дарвин за видовете и пуснете преработено и допълнено издание на великата му книга “Произход на видовете чрез естествения отбор”. Трябва само да се опрете на твърдението на Дарвин, че „Наследените изменения възникват в резултат на изменчивост. Рядко два индивида са абсолютно еднакви. Някои от наследствените изменения могат да дадат преимущества на индивида, който ги притежава. В друг случай могат да бъдат вредни. В трети изменения не са нито полезни, нито вредни. Възникналите изменения могат да се предават в поколенията“ и въз основа на него да се опитате да докажете, че въпросните наследствени изменения всъщност засягат пушенето. Така ще може да обосновете теорията си, че дадени хора се раждат пушачи. След това всичко ще ви е много по-лесно. Може и някой Нобел да вземете.

 

Но най-добре е да се обърнем с молба към министър-председателя, който умее да се справя с всякакви кризисни ситуации, а вие сте точно такава в момента. Г-н премиер, намерете му портфейл на вицепремиера Симеонов. Формулирайте нещо – дигитализация, демокрация, демография, електронно гласуване, нова декада на ромското включване или може би изключване (все пак е патриот) и пр. Така ще се канализира огромната му енергия и ще спре да хвърля тухли в блатото.

 

Нали целта на всички управленци е благоденствието на народа…

Публикувана в Гледища

Това е дефиницията на „дезинформация“:

 

„Невярна, неточна или подвеждаща информация, предназначена, представена и оповестявана с цел печалба или умишлена вреда на обществото. Това може да застраши демократичните процеси и ценности и да навреди конкретно на редица области, например здравеопазване, наука, образование и финанси“.

 

Формулирана е в доклад, плод на няколкомесечна работа от експертна група на ВИСОКО РАВНИЩЕ, създадена от българката Мария Габриел, в момента еврокомисар.

 

Обхвана ме леко неудобство. Личното ми мнение е, че цитирания по-горе текст може да го създаде всеки средно интелигентен наш съвременик, като кръгът е много широк – от ученик в горен крас, през студент, стажант журналист и т.н. Без да е необходимо да е на ВИСОКО РАВНИЩЕ и нещо особено важно – напълно безплатно. Защото въпросната група едва ли е работила заради лъчезарната усмивка на г-жа Габриел.

 

Да не говорим, че високите експерти са изпълнили 50 % от заданието – справили са се само с дезинформацията, а фалшивите новини са си ги оставили за по-натам. Дали пък защото усещат, че са обречени на неуспех...

 

А по същото време из родния нет – чрез една социална мрежа на високо равнище, гръмна следният величествен “fake” – „Няма връщане назад! На 18 септември тази година 60 000 младежи влизат в казармата…“ Това е заглавието, текстът няма никакво значение, тъй като той възпроизвежда самото заглавие с леки интерпретации. Сайтът, изфабрикувал въпросното нещо, също е незначителна подробност.

 

Смятате ли, че дефинирането на понятието „фалшива новина“ би спряло горното? Колкото и да е невероятно, засягайки една много чувствителна струна у всички майки и татковци, използвайки темата, въведена в обществото от твърде амбициозния воевода и военен министър Каракачанов и разчитайки на една тотално мутирала гигантска социална мрежа, тази „новина“ спокойно ще постигне своето – допълнително да наруши равновесието и устойчивостта на общественото мнение. Което знае, че, уви, от властта може да се очаква всичко.

 

А и това „няма връщане назад“ в началото на заглавието звучи толкова актуално и наложено май безвъзвратно като стил на изказ и експресия от все по-деформиращите се медии, неистово драпащи към сакралните високи трафици и тиражи.

 

Но в случая проблемът е на друго място, той отдавна е ясен, но за момента непреодолим. Така че – от скромност и желание да не се повтарям, предлагам свой текст по темата, писан преди близо година и половина. Когато бе пикът на бурята, предизвиката от „фалшивите новини“. Когато истерията бе във връхната си точка, но подхранвана предимно от субекти, които с поведението и философията си постлаха червения килим пред „фалшивата новина“:

 

За ревльовците и фалшивите новини.
В края на годината е прието – което си е доста досадно - да се правят различни обзори, обобщения, класации и пр. Затова искам да поясня, че зачеквайки темата „фалшиви новини (ФН)“ в никакъв случай не искам да я „възвеличая“ като някакво явление на отминаващата година. Но тъй като се изляха доста крокодилски сълзи по въпроса, едно мнение в повече няма да натежи в общия кюп.

 

Категорично, така наречените „фалшиви новини“ са поредната уродливост, пръкнала се в глобалната мрежа. Но както се казва – не може само хубости да носи интернетът, трябва и нещо гъгнивичко да има, ей така – за отрезвяване. Проблемът е, че част от въпросните „новини“ имат силата да нанасят сериозни щети, някои от които – глобални, затова не можем просто да ги оставим да си се търкалят като част от пейзажа.

 

Но хайде да си зададем въпроса (макар, че отговора го знаем), защо „фалшивите новини“ не се появиха преди 5-10 години. Част от днешните им създатели и тогава са тракали по клавиатурите, имало е и достатъчно поръчители, готови да плащат за това. Тролските екипи бутаха форуми или, пак там, съсипваха някоя и друга политическа и обществена репутация.

 

Но въпросните платформи не бяха подходящата среда за „фалшивите новини“ от днешно, последно поколение. Те се нуждаят от мощните социални мрежи, съществуващи в момента. Или по-точно – от превръщането на тези мрежи в най-големите медии в света.

 

Много ми се иска аз да съм първият, който открива и алармира, че Фейсбук, примерно, вече е с променена физиономия и от социална мрежа за споделяне на к’во ли не, се е изродила в огромна неконтролируема медия. Уви, доста западни анализатори и издания отдавна пишат и предупреждават за тази промяна.

 

И това е перфектната почва за поникване, виреене и нанасяне на щети на „фалшивите новини“. Сливайки се с безумния поток от снимки, картинки и линкове, водещи нанякъде си, задължително с отлично подбрано грабващо заглавие, ФН безпрепятствено достигат до така наречения читател, смлян от Фейсбук и с тотално притъпена способност за самооценка, анализ и отсяване на истина от лъжа (категории, които си мислим, че отдавна сме дефинирали и идентифицирали).

 

В социален контекст Фейсбук е явление, което еволюционно почти промени ежедневието ни и начина на живот и комуникация. В медиен обаче той започва да вреди и това няма как да не се усили. Въпреки предприетите от Зукърбърг и компания действия срещу ФН. Те обаче, нищо чудно, вместо да изпишат вежди, ще поизбодат някое и друго око. Защото обещаните корекции, позволяващи докладването на новина, припозната като фалшива, могат да се приложат и към нормални и по-лошото – важни текстове, които системата ще деактивира.

 

Мениджмънтът на Фейсбук е амбициран, освен роботите си, да активизира и човешки ресурс под формата на екипи, които да оценяват адекватността на дадена докладвана новина. Можем да сме леко скептични към тези планове, поне в частта им постижим ли е обемът и мащабите, които трябва да имат тези екипи.

 

Фактите обаче са ясни – ФН нанасят сериозни поразии, прикривайки се в „тюрлю гювеча“, пълнещ социалните мрежи. Без подходящата хранителна среда тези новини нямаше да съществуват или поне щяха да са безобидни смешки, знак за нечия болна фантазия.

 

Още по-лошото е, че някои от най-големите ревльовци срещу ФН в същото време са сред най-активните и упорити манипулатори, които със спамене и наливане на пари във Фейсбук – в името на трафика - го превръщат във всеядна медия, удобна за всякакви фалшификати.

 

Трудно ми е да определя доколко има шанс човекът, който иска да чете новини в нета, отново да бъде пренасочен към съзнателно търсене и влизане в нормални, известни и проверени новинарски сайтове. По-скоро това, уви, е почти невъзможно, унищожено е от глобализацията и истерията на потребяването. Изменя се постепенно и манталитетът, а за съжаление и интелектът на „сърфиращия“ в нета.

 

Защото естественият убиец на „фалшивите новини“ е именно съзнателният и проверен избор на платформа, от която да се черпят новини.

 

Има и друго. Дали всички ФН са престъпно фалшиви, създадени да вредят, да манипулират, да променят важни социални и политически процеси? Дали пък не трябва да разграничим лекото изопачаване, пожълтяване и хиперболизацията от подмяната на факти и създаване на контексти - бухалки?

 

Фалшива ли е примерно вестта, че N-ската миска си е сложила 800 кубика в циците при положение, че кубиците са 400? И сравнима ли е, ако някой напише и постне тук-там, че въпросната прекрасна дама е предала Богу дух на операционната маса на N-ския пластичен хирург (като, разбира се, услужливо се споменава името на доктора), а в същото време прелестното създание си пие някъде фрапето?

 

Затова един съвет (изтъркан, банален и скучен) – мислете като четете, сензациите са рядкост, те не никнат през половин час, формирайте си позиция и отношение, използвайки опита и интелекта си. Все още би трябвало да ги имаме.

 

***

Авторът работи 17 години в новинарски сайт, 15 от които като главен редактор

Публикувана в Гледища

Наред са войводите на Каракачанов. Само те от триото „Патриотичен фронт“ не са формулирали идея, свързана с името и личността на Васил Левски. Аверите им от Атака и НФСБ вече гръмнаха с топчетата си (а да си припомним, Каракачанов все пак е военен министър и може да гърми с много големи неща).

 

Сидеров поиска нов съдебен процес, който задочно да преразгледа този от началото на 1873 година, съдил и осъдил Левски.

 

Колегата му Валери Симеонов закъсня само с 48 часа, след които се появи декларацията на партията му НФСБ, призоваваща Светия Синод на Българската православна църква СПЕШНО да се заеме с канонизацията на Васил Левски като светец.

 

Трудно ще им е на ВМРО и Каракачанов достойно да се включат в общия хор на патриотичната коалиция.

 

Да, жал ми е, когато всяка година на 19 февруари, политици и други обществени фигури, щат не щат, им се налага да говорят за Апостола. Няма по-трудно нещо, ако си амбициран да кажеш нещо оригинално, силно, нечувано до момента. Често се повтарят едни и същи слова, с тук-таме някоя и друга импровизация, но това е напълно нормално. За Васил Левски всичко е казано, повторено и преповторено – стотици пъти. И така трябва да бъде!

 

Нима има друга историческа личност, към която почитта да е по-голяма, преклонението по-искрено, която да е станала безспорен символ на категории като честност, смелост, отдаденост, храброст, скромност...

 

Кому са нужни тези патриотарски фойерверки, помпозни хрумки и тежки искания? Как те ще направят Левски по-свят и обичан? Ми той отдавна е водачът, вдъхновителят и гордостта за поколения българи.

 

С какво един „съдебен процес“ (смях) и едно „Св.“ пред името му ще го направят по-голям и по-почитан? Лесен отговор – с нищо.

 

Отделен въпрос е, че каноните на Църквата са пределно строги и догматични, така че провъзгласяването за Светец няма да е никак лесно, дори и да се отнася до Васил Левски.

 

А всъщност е доста просто един общественик и политик да обвърже себе си с делото на Апостола. Нужно е да каже „Аз живея и правя като Левски“. Кой ли ще е този смелчага? Нагледали сме се на всякакви форми и проявления на дебелащина в новия ни политически живот. Но, слава Богу, дори тя има някакви граници и все още никой не се е осмелил да изрече тези думи. И по-добре, защото ще е нагла и цинична лъжа.

 

Атака и НФСБ са партии, част от управляващата коалиция. Върху тях ежедневно се срутват всички проблеми на властта, произтичащи от функционирането на държавата. Сиреч, „патриотите“ би трябвало да са доста заети хора, ако наистина вярват в често повтаряното „България над всичко“.

 

Защо обаче си губят времето с измислени каузи, от които няма никаква нужда? Не бихме могли да предположим, че става въпрос за „рейтинг“, „имидж“ и пр. Твърде елементарно е. Или пък не? Може би е напълно нормално партиите ни – въз основа на нивото на своето развитие – целенасочено да практикуват лековатия политически пиар, вярвайки, че ще има успех и ефект. Което би трябвало да е обидно за суверена, ако сме съвременни, демократични и цивилизовани.
Така че, за Каракачанов и компания има шанс - да не се присъединят към хора, дирижиран от Сидеров и Симеонов.
Ще го приемем като акт на пощада и хуманен жест към интелекта на избирателя.

Публикувана в Гледища

Нова искрица припламва между Москва и София. За момента е ограничена в триъгълника Бойко Борисов – Мария Захарова – Екатерина Захариева и е на ниво изказване – реплика – дуплика (ако се придържаме към стандартите на любимото ни Народно събрание).

 

Преди време – в характерния си и неподражаем стил, премиерът Борисов подхвърли умотворението, че „в света има две неща, които не се избират – родителите и президента на Русия“. Едва ли има разум на нашата планета, който да успее по принцип да прозре какво иска да каже българският министър-председател, когато се шегува. Някой скучноват политолог сигурно ще разтълкува, че Борисов е намекнал за липсата на интрига и предопределеността на президентските избори в Руската Федерация. Ако е така, това е лош дипломатически гаф (независимо, че е близо до истината). Но както казахме, „неведоми са пътищата Господни“ в някои от изказванията на премиера ни.

 

Репликата дойде от официалния представител на руското външно министерство – Мария Захарова – по време на редовния й брифинг, в отговор на въпрос, зададен от журналист. Тук е мястото да отбележим лошата осведоменост на българския външен министър Захариева, която изрази учудване защо чак сега Захарова повдига въпроса, което показва, че не се е информирала в какъв контекст представителят на руското външно министерство „хвърля“ репликата, цитираме точно – „Той [Борисов] има шанс да получи руско гражданство и да гласува за президент на Русия. Мечтите се сбъдват“.

 

А репликата наистина е „хвърлена“, тъй като въпросът към Захарова идва в самия край на огромния й брифинг и то след питане за Сирия, което ядосва много говорителя на руското Външно, карайки я да тропа по време на отговора. Тя дори в първия момент не чува въпроса, тъй като си гледа телефона, а после дава набързо, лаконично, но доста пиперливо цитирания вече отговор.

 

Ще подминем недопустимото пренебрежение от нейна страна към институцията български министър-председател. Защото, или трябваше да обяви умотворението му като „неуместна шега“, приключвайки въпроса, или да отговори по-сериозно, макар и с известната ни вече назидателност спрямо страната ни, обяснявайки колко редовни и демократични са изборите в Русия.

 

Но не, тя подхвърля махленското заяждане за руското гражданство, след което идва и изречението за мечтите (внушение може би, че мечтата на Борисов е да гласува за президент на Русия).

 

Именно затова българският външен министър Захариева не е права, че това е „нелепа шега“. Подобна категория не може да съществува в изказване на висш служител на Министерството на външните работи на Русия, който персонално коментира българския премиер. Така че родната дипломация трябва да намери начин да реагира на позицията на руската страна (защото Захарова говори в качество, изразяващо официална позиция на Москва).

 

Иначе напълно вярно е заявеното от Екатерина Захариева, че не е работа на външен министър да отговаря на говорител. Това трябва да направи някой друг – на съответното ниво. Но задължително и по начин, че искрата да не предизвика взрив.

Публикувана в Гледища

Политиците трябва да се въздържат от употребата на метафори. Особено в публичните си слова, защото те ни интересуват, засягат и определят битността ни. Какво си говорят в тоалетната и в спалнята не би трябвало да ни касае. Ако сме нормална държава.

 

Политическата реч трябва да е ясна, конкретна и в никакъв случай двусмислена. Но това са правила за политици, които знаят, че едно грешно движение, или словосъчетание може да коства кариерата. У нас не е така.

 

По някакъв начин така наречените ни политици са усетили, че суверенът, сиреч ние, сме я подкарали съвсем по инерция. Обществената енергия незнайно защо е поизчерпана и е достатъчно да ни пуснат един-два заека за примамка и ние хукваме подир тях, та се забравяме.

 

Няма значение какви са зайците – дали ще е някакъв лифт в планината, или доскоро тотално неизвестен документ, наречен „Еди к’ва си конвенция“. Изведнъж се оказва, че това са каузи на живот и смърт и ние даваме и последната си килокалория и психическа енергия да ги защитаваме.

 

А през това време политическите ни мъже, жени и джендъри започват да си импровизират на свобода, без въобще да им пука дали казаната дума е хвърлен камък, или не.

 

Ето сега и премиерът Борисов – от една много висока трибуна, наречена Брюксел, опиянен от умението си в словесната еквилибристика, с лека ръка зачеркна досегашния статут на страната като заден двор на Европа. И с финес, чието великолепие ослепява – в традициите на най-висшата реторика, ни обяви за “антрето на общия ни европейски дом“.

 

Аз пък не съм съгласен (тук си самовнушавам, че някой ме пита и го интересува мнението ми). Да анализираме двете понятия. Не е трудно, познаваме ги, те са в бита ни, живели сме (живеем) в тях.

 

(Следва кратко лирично отклонение за задния двор.) Нима има нещо по-спокойно, сигурно, притегателно, символизиращо семейния уют и добросъседска идилия от задния двор? Безкрайните следобеди, в които децата откриват първите вълшебства на света, дългите летни вечери, когато инстинктът подсказва, че си се докоснал до ново преживяване, което след време ще научиш, че се казва романтика. Ако пък има и малко пясък за една игра на топчета, то щастието е пълно. Колко лютеница са сварили майките ни там (един голям наш поет и писател го възпя в тристишие).

 

И всичко това зачеркнато с едно премиерско изречение. Какво му е лошото да сме заден двор на Европа, г-н министър-председател? Защо от това вълшебно и хармонично място ни запратихте в антрето?

 

Антре – схлупено, сиво, скучно и почти незабележимо пространство. Влизаш, хвърляш калните обуща, сваляш прашните дрехи и продължаваш към дома, забравил за съществуването на нещото, наречено „антре“. То остава извън бита ти, встрани от ежедневието. Антрето е място, където държиш прав досадния съсед, тръгнал да събира таксата за входа. Толкоз.

 

Пристъпил в антрето, си с единия крак в дома, но с другия извън него. Доста некомфортно. Докато задният двор си е едно стабилно, защитено и престижно място. Което днес изгубихме.

 

Но може би не е късно. Председателството ни на Съвета на ЕС е дълго и най-вероятно премиерът ще му се отдаде възможност да ни върне в уважавания от целия дом заден двор. Заслужили сме си го и затова боли, когато непремерените думи ни го отнемат.

 

Да не говорим как при целия този битов хаос ще ни се намери малко въображение и смелост да си помислим за живот в същинския дом. Да забравим. Явно ще си се лутаме до края на историята между задния двор и антрето.

 

Макар, че светлинка има. Един приятел ми напомни думите на човек на име Мао (Дзедун), който преди десетилетия сравнил Европа със сляпо черво (това задъненото – в края на дебелото черво, чийто израстък е апендиксът).

 

Така че – в най-добрите традиции на полупълната чаша, антрето на Борисов е бална зала в сравнение с мрачния кошмар на виденията на Мао. Явно сме благословени.

Публикувана в Гледища
Страница 1 от 3