Четвъртък, 31 Август 2017 23:30

Импресия за топлата вода

Беше време - преди много години, когато редовно – по строг и справедлив график, спираха топлата вода на софиянци за лятната профилактика. Роптаещи почти нямаше, защото никой не можеше да си представи лято без спряна топла вода. Пък и тогава демократизирането ни още не беше започнало, поради което смятахме, че всичко, което прави държавата е правилно и безалтернативно. (Днес знаем, че не е така, но какво от това...).

 

За сметка на това проявявахме прословутата си (според нас) изобретателност, с която летуващите в София граждани се справяха с липсата на топла вода. По-малко креативните (тогава тази дума не я знаехме) си слагаха бойлери, други, вярвайки, че са потомци на „нация техническа“, правеха най-различни ел-изобретения за подгряване на водата, рискувайки живота си в името на чистотата. Разбира се, бързоварът беше издигнат в култ, заедно с качествената кофа и удобното канче за поливане. Трети просто си миришеха и не предприемаха нищо. Имаше и здравеняци, които се къпеха със студена вода.

 

С две думи, летните профилактики бяха станали почти като природно явление, срещу което, както се знае, човекът е безсилен. Приема го, търпеливо, чакайки да отмине.

 

Дойде обаче една вълшебна година, когато до гражданството бе сведена информацията, че топлофикациите, извършвайки технологично чудо, вече ще се профилактират, без да спират топлата вода.

 

Груба грешка. Защото, веднъж изживял хубавото, човек не иска да поглежда назад. Пък и дойдоха годините, в които започнахме демократизирането, сиреч установихме, че имаме граждански права, че някак си обществото е редно да бъде силно и гласът му да се чува. Контактите с чужбина зачестиха и се заздравиха и с конфуз научихме, че там си е целогодишен „панта рей“.

 

Затова особено болезнено бе, когато изведнъж започнаха да дефектират тръбите под краката ни, по които минава топлата вода и смяната им налагаше връщане на старите времена със спирането й.

 

Възмутихме се и вътрешно се разбунтувахме. Как може? Ми така, вдигнаха рамене чиновниците и лека-полека - щем не щем, се върнахме към бойлерите, кофите и други средства за подмиване.

 

Година след година сменяха тръбите, ние стоически очаквахме деня, в който това ще свърши, защото според елементарната логика дори и българските топлофикации могат в един щастлив за всички момент да си подменят инфраструктурата.

 

Явно обаче това е в сферата на мечтанията, сиреч - без шанс да се сбъднат.

 

Сега отново от всички кранове по чешмите тече студено и гражданите в огромни части от Столицата (главната буква е за ирония) се почесват, чудейки се как в 21 век да изкарат две седмици без топла вода. Хубавото е, че същите хора в началото на годината и след това в ранно лято пак останаха без това благо на съвремието и може да се каже, че сме посвикнали и рефлексът ще ни помогне да преживеем и третото, в рамките на тази година, врътване на топлото кранче.

 

Важно уточнение – второто и третото спиране са заради първото и с единствената цел никога повече да няма четвърто. Само дето едва ли има гражданин, който вече да вярва на „топлото“. Макар и малко пресилено, можем да си позволим да сравним чичото с гумените ботуши и водопроводния ключ в ръка с оня митичен „дамоклев меч“, който си виси цяла вечност в митологията.

 

У нас обаче е реалността и над главите ни са виснали не един, а безброй мечове, осигурявани ни от обичните управляващи вече няколко десетилетия. От време на време някой пада, но веднага на мястото му провисва друг. Ако има вода, ще пропадне асфалтовият път, ако той е стабилен, някой ще реши да ни взима отпечатъци при влизане в болница, ако и това се размине, друг идиот ще вземе да отпечата един учебник в два варианта – цветен и черно-бял – за богати и бедни.

 

Философски погледнато, така винаги сме нащрек и нищо не може да ни изненада – подготвени сме за несгодите и някак си ги изтърпяваме.

 

Та и сега. Ще си изчакаме двете седмици, докато тръгне топлата вода, без да имаме каквито и да е било илюзии, че това е краят. Вероятно повечето от нас ще станат клиенти на фирмите за бойлери, а другите тихичко ще се надяват следващият фал на „топлото“ да дойде в по-меката част на зимата.

 

И наистина една зловеща и утопична констатация, процедила се през социалните мрежи, ще се окаже тежка реалност – „От опит се убедих: животът не се измерва по броя вдишвания, а по броя пъти, когато ти спират водата“.

Публикувана в Гледища

„Призрак броди...“ След многоточието на тази до болка банална и изтъркана мисъл може да се сложи всичко. В конкретния случай – името на любимия вицепремиер Валери Симеонов. „Любим“, защото всички държавни ръководители трябва да са ни любими, това ги успокоява, вдъхва им мотивация и сили да работят за народа си.

 

Наред с всичко, Симеонов е на път да се прочуе, а името му да бъде споменавано много, след като напусне политиката (което няма да се учудя, ако стане скоро), като човекът арестувал DJ, защото... въпросният пускал високо музика. Това е все едно да арестуваш слона, защото е тежък и има хобот. Но, неведоми са пътищата и делата на българските политически дейци и държавници.

 

За хората, които от дистанция – чрез медии и други подобни, следят какви ги върши вицето на Борисов, действията изклеждат неясни, трудно обясними, но пък много благородни, полезни за туризма и хуманни спрямо гостите на Черноморието ни. Е, има тук-таме някакви зрънца на зараждаща се ирония, преминаваща в подигравки към любимия държавник, но в условията на победилата демокрация у нас всичко трябва да се приема.

 

Не точно така стоят нещата с потърпевшите от „хвърковатата чета“ на Симеонов. „Патриотът“ е в ролята на оня слон дето влязъл в стъкларски магазин. Резултатът е ясен. Но това е в природата на животинчето, така ли е при Симеонов обаче?

 

Местни институции вече започнаха да намекват, че законността на действията му не е много ясна. Потърпевшите собственици на дискотеки и други подобни, попаднали под ударите на вицепремиера, съвсем логично питат – защо още преди сезона не ни предупредихте, че не можем да пускаме високо музика. Елементарно – тогава приоритетите на лидера на НФСБ са били други и той не е знаел с какво ще се занимава през летните месеци.

 

Една скоба – няма по-гадно нещо за един курорт, пълен с почиващи, от дискотека, дънеща до малките часове на нощта. Това е ясно. Но за всичко си има регулация, закони, правилници и местни чиновници, които да следят за реда.

 

Само че в момента всичко е с главата надолу. Какви сигнали изпращаме на бъдещите свои и чужди летовници с това, което става по морето. Вицепремиер, бродещ из дискотеки, дърпащ шалтера по средата на купона и за респект закопчаващ DJ-я. Това през нощта. Дневната смяна се поема от туристическия министър, която обикаля плажовете и тепърва ще стане ясно, какви точно ги върши. Вече се появиха смущаващи „сигнали“, придружени от тревожна фактология.

 

Сиреч, контролът е 24-часов. Посланието обаче е едно – у нас е хаос с много неизвестности, държавата явно е безсилна адекватно да идентифицира нарушителите щом се налага толкова висши ръководители лично да прилагат и налагат закона.

 

Има и един изключително деликатен момент, към който следва да привлечем вниманието на Валери Симеонов, за да му светне като ярка червена сигнална лампа. Дочу се, че на места – докато е въвеждал ред и дисциплина, е посрещан и изпращан със скандирания „оставка“. Това е много опасно, макара да има вероятност да е фалшива новина, изработена от вредната опозиция.

 

Но като знаем отношението на най-любимия ръководител – премиера Борисов, към думичката „оставка“, то вицето му трябва да предприеме спешни, светкавични действия, с които да изпревари вероятността локалните – дискотечни, скандирания „оставка“ да прерастнат в масови и всенародни такива.

 

Той има вече опит в излизането от подобни конфузни ситуации. Преди време бе подкрепил работодателите в едно тяхно искане. След като чу обаче кратко изръмжаване от големия кабинет на „Дондуков“ 1, ловко обясни, че това е лично мнение, с което не ангажира премиер, правителство и коалиция.

 

Сега е по-трудно, но вицепремиерът е умен човек, видно е, че бързо трупа политически опит, така че ще вземе най-правилното решение как да насочи грозните скандирания единствено върху себе си.

 

И последно, някъде някой му беше препоръчал да си вземе най-сетне опитен PR, да му гласува доверие и... да слуша съветите му.

 

Иначе немалко проблеми се лекуват с времето. Така е и с приключението, в което влезе Валери Симеонов. Иде краят на лятото и туристическия сезон, така че вицето ще има повод да се върне към другите си задължения.

 

Ако разбира се не реши да отиде на планина през зимата. Да му мислят тогава кръчмите по Банско, Боровец и Пампорово.

Публикувана в Гледища

„Няма по-добри от нас“. Новата мантра. Препоръчва се на всички министри от кабинета „Борисов 3“. Трябва да се повтаря 97 пъти сутрин веднага след събуждане. И още - задължително по 15 пъти преди началото на всяко заседание на Министерски съвет и колкото се може по-често по време на парламентарния контрол в петък, когато министри и депутати си мислят, че някой ги гледа по телевизора (грешат, разбира се).

 

Борисов рече. Няма да е учудващо, ако така бъде озаглавена новата управленска програма на кабинета – „Няма по-добри от нас“. С това заглавие няма да има никакво значение какво пише в нея. Сега чакаме кой ще се опита да го опровергае. Предупреждаваме – няма да е лесно, да не кажем невъзможно.

 

Премиерът и лидер на ГЕРБ е във вихъра си, той е на гребена на вълната, носен от незнайно какви сили и често противно на всяка логика. За него европейски лидери разказват вицове (приема се като комплимент), закъсали балкански управленци Му звънят първо на него, официално Вашингтон и Брюксел го дават за пример. В случая справедливо, защото договорът с Македония си е пробив. Макар че леко бодва в слънчевия сплит последният абзац, в който се говори за официалния македонски език. Но да приемем, че това е големият компромис, който ние правим като по-силна и умна държава.

 

Борисов подчертано показва, че вътрешната политика му е отесняла, доскучала, той вече е европейски управленец, а скоро и световен. Балканите са в шепата му, Европа със затаен дъх следи отношенията му с Ердоган. България вече е фактор… разбира се благодарение на него.

 

Премиерът и лидер на ГЕРБ явно знае, че на тези български 611 хиляди квадратни километра е постигнал… каквото е искал да постигне. Победил е всички, освен в случаите, в които нарочно и съзнателно е искал да загуби. Справка – признанието му за президентските избори.

 

Самият факт, че изговаря неща, за които на много места един политик се прощава с кариерата си показва осъзнаването му като тотален и абсолютен доминант у нас. Който може да си позволи с една небрежна фраза (суджуци не ям, имам високо кръвно) да отметне от дневния си ред грозен, вулгарен и аморален партиен скандал. Но плебейски. С тях се занимава Цв. Цв. За Борисов измеренията вече са трансцедентални.

 

Има обаче едно малко камъче, появило се преди дни на пътя Му – президентът Радев по потник. С як гръден кош, напращели бицепси и бос. Като добавим, че е държавен глава, може да кара самолет, явно блъска здраво щанги и не цепи басма на Борисов, камъчето се уголемява.

 

Нарушава се установеният ред у нас – в политиката ни може да съществува само един мачо. Двама – не. Овреме трябва да се мисли, защото мълвата никога не греши, а тя е, че настоящият, предишен и по-по-предишен премиер се е прицелил към отсрещната сграда, където иска да се премести след 2022 година.

 

Затова нито една подробност и препятствие не трябва да се подминават. Отговорът трябва да е бърз и достатъчно мощен, за да се върне статуквото.

 

Светкавично бяха мобилизирани подопечни пиари и доброволни такива и се появи великият фотос на Б. след тенис мач, гол до кръста. Достоверно и толкова естествено и убедително, че никой не се сети да се запита, защо всички около него са с екипи, а той – гол. Важното е обаче, че империята отвърна на удара.

 

Все пак оставаме с едно на ум, че мачът ще продължи и борбата за надмощие ще се ожесточава с годините напред.

 

А засега чакаме опровержение на „Няма по-добри от нас“. Естествено с това трябва да се заеме опозицията – в и извън парламента. Нали си спомняте, че има едни автентично десни, които изпаднаха от влака на последните избори.

 

Ако не бъде сторен поне опит за доказване и показване, че има по-добри от тях, приемаме, че България си е отгледала своето политическо Перпетуум мобиле – поредният ни огромен принос за световната наука и развитие.

Публикувана в Гледища
Четвъртък, 27 Юли 2017 12:49

Когато властта спре да си дялка

„Имам чувството, че (като спре да дялка) нещо ще се случи“, - думи на симпатичния и благороден разбойник Шайен от мегакласиката „Имало едно време на Запад“. Малко след тях добрият Чарлз Бронсън застреля много лошия Хенри Фонда.

 

Пренасяме се у нас, в наши дни. „Имам чувството, че нещо ще се случи“ витае във въздуха. 90 процента от новинарските емисии са запълнени с насилие, уви реално, ставащо посред бял ден, в най-лошия случай – късно нощем, но пък в заведения пълни с хора (последната масова мутренска простотия в Созопол).

 

Търпеливи сме (както винаги). Властта явно нещо си дялка, та чакаме да спре и да видим какво ще се случи. Забавлявайки се с хумореската суджукгейт и балона НДК, се мъчим да не обръщаме внимание на побоищата (само последните две, не на редовните шофьорски тупаници за паркомясто или отнето предимство, с които сме свикнали) и поредния показен разстрел.

 

Всъщност, това със суджука може бързо да се превърне в трагикомедия, ако сериозно си зададем много логичния въпрос – изолирано явление ли е… Питането е риторично, защото отговорът е ясен – не, дерибействащи депутати има навсякъде, просто не им е дошло времето да бъдат осветлени.

 

В тоя ред на мисли предсрочни избори е вероятно да има не само, ако управляващите се провалят. Както е тръгнало, парламентът може да изгуби кворума си заради посрамени напуснали депутати с отнет имунитет.

 

Та, какво може да се случи, след като властта спре да си дялка? Да хване биячите на жените и Иво Никодимов, да залови „килъра“ от Пловдив, да разплете и осветли мистерията КТБ? Звучи като научна фантастика и затова няма да очакваме точно това.

 

Добре ще е все пак, ако по някакъв начин успее да разсее тревожността, която се разстила на дебели пластове около нас.

 

Подводните камъни обаче са много.

 

Ако се установи, че бруталните нападения са целенасочени срещу конкретните потърпевши, то тогава имаме поръчки срещу нотариуси и известен журналист. Което е страшно.

 

Алтернативата обаче май е по-страшна – случайни хулигански нападения. Мутанти със замъглени от стероиди останки от мозък се разтоварват, биейки наред. Тежко ни и горко.

 

Нали се сещате на този фон, примерно темата за договора за добросъседство с Македония (наричана в ООН – БЮРМ) колко ще впечатли българина… Дори мегаскандалът на 30-тилетието „КТБ“ се замъглява устойчиво в съзнанието на гражданина, очакващ някой да изскочи от храстите и да му счупи носа.

 

Явно властта и органите на реда са в патова ситуация – нямат много полезен ход. А още не знаем какво ни очаква през идните дни…

 

За радост на всички обаче – и управляващи, и управлявани, има спасително обяснение, опровергаващо всички предположения за завръщащото се мутренско войнство (което впрочем никога никъде не е ходило).

 

Почти краят на юли е. Време за отпуски. За някои те предстоят, за други обаче 15-те лелеяни дни на морето са свършили. А какво иде след това, обясняват учените – постваканционна депресия. Ето го вълшебният камък, с който можем да успокоим всички!

 

Няма поръчкови побоища, няма вилнеещи мутри. Само депресирани и агресивни граждани, завърнали се от почивка. Иде обаче септември, когато свършват отпуските, а с тях и депресията, и агресията.

 

Ще потърпим дотогава, ще се оглеждаме по храстите и ще си стоим у дома.

 

Остава да намерим подобни тълкувания за суджуците, КТБ и големите гейтове от последните години. И тогава ще заживеем в Швейцария на Балканите, спокойни, че имаме отговор за всичко.

 

А властта може да продължи да си дялка радостно и безметежно.

Бележка на редакцията: Като илюстрация е използувана снимка от сайта „Кино фен“, http://kinofen.net/filmi/drami/2851-once-upon-a-time-in-the-west-1968.html 

Публикувана в Гледища

Почти сигурно 40-градусовата жега навън ми пречи да разбера действията и открия логиката на някои от родните ни политици. Тоест, вината я поемам аз, разбира се оправдавайки се с непосилните за нормално мислене и възприятие температури.

 

Но все пак инстинктът, грижещ се за самоувереността ме кара да предположа и обратното, че юлското слънце е напекло така наречените политици, размътвайки им способността за някакви по-трезви дела.

 

Медии в кратки дописки съобщиха, че Христо Иванов (нали го помните, беше служебен правосъден министър и после за кратко нормален такъв, след което стана партиен лидер, създавайки „Да, България“) отправил едни покани към колеги политици.

 

Раждането на „Да, България“, както всички знаем, стана в условията на много кризи у нас, включително управленска и правителствена, като по силата на странната конюнктура на онези седмици и месеци в странната ни държава с още по-странни управленци въпросният Иванов с партията си имаха огромния шанс още преди да достигнат зрялост дори за своя прощъпулник да влязат в Народното събрание като важна парламентарна сила.

 

Лидерът на „Да, България“ и елитът й трябваше да сторят едно-единствено нещо – много просто и логично, осъзнато дори от „дискусионните форуми“ по пейките в градинката на Народния театър. Да се вземат с ДСБ на Радан Кънев. Това е казвано вече стотици пъти, но маркирането му е важно в контекста на 12 юли 2017 година. Известно е, че такова приставане (модерната дума е „коалиране“) не се случи, което остави ДСБ и новаците от „Да, БГ“ извън властта – законодателна, а най-вероятно и изпълнителна, тъй като ГЕРБ нищо чудно да се бяха обърнали именно към тях при редене на политики и кабинети.

 

Именно поради горната хронология звучи меко казано странна днешната покана на Христо Иванов към ДСБ (вече на Атанасов, не на Кънев) за взаимодействие и започналите разговори. Не можем да си спестим изтърканите „след дъжд – качулка“ и „изпуснал питомното, гони дивото“.

 

Политическото строителство и взаимодействие са сложна материя, ясно е, но пък чак толкова. Все си мисля, че много по-лесно е една партия да се бори срещу неправдите и лошите в държавата от трибуната на парламента, а не от жълтите павета и тротоарите около него, където образно казано са позиционирани хората на Иванов и Атанасов в момента.

 

Какво се случи от онези дни, в които „Да, България“ отказа на ДСБ, осигурявайки гибелта и на двете партии и сега, когато Иванов и компания са готови за „взаимодействие и разговори“ с наследниците на Костов и Радан Кънев при положение, че на хоризонта не се вижда нищо, за което въпросните политици да се захванат. Освен да говорят и преливат от пусто в празно, добре знаейки, че никой не ги слуша.

 

Едва ли някой смислено и логично може да отговори.

 

За всички е ясно, че пълен 4-годишен мандат на 44-тия парламент означава почти сигурно небитие за въпросните две партии и останалите като тях. Минаха едва 4 месеца от изборите и ги позабравихме, камо ли до 2021 година.

 

Разбира се, шанс винаги има, а за тях той се казва грандиозна издънка и гафове на сегашното управление, което ако се случи обаче ще донесе беди на държавата и затова не си го пожелаваме. Пък и при подобна хипотеза печелившите ще се казват БСП.

 

Но думата ми е за странните и неведоми пътища, по които вървят някои от претендиращите у нас да правят политика. Като пренебрегнем идеологическите им брътвежи, с които се опитват да обяснят действията си, някак си лесно достигаме до заключението, че политиката не е лъжица за всяка уста.

 

Дори е малко извратено да претендираш, че имаш сили да промениш нещата към добро, но не правиш нищо, за да заемеш позициите, от които можеш да сториш това.

 

Може пък да ги е страх от мечки и затова да не искат да ходят в гората, примирявайки се само да обикалят около нея… Тогава да проявим разбиране.

 

Бележка на редакцията: В публикацията е използувана снимка на Веселин Боришев за списание „Клуб Z“ от публикацията „Някой трябва да започне войната сега“, https://clubz.bg/20154-nqkoj_trqbva_da_zapochne_vojnata_sega

Публикувана в Гледища

Само да уточним (за да започнем разговора на чисто) като какъв патрон ще долети руският президент Путин у нас догодина за честванията на руско-турската война? Патрон от Макаров или от АК-47?

Важно е да се знае, най-малкото, за да се изключи вероятността да дойде като патрон, но в другия смисъл на думата – „покровител“. Това би било голяма издънка, казано на по-махленски език.

Още по-смешно е, ако незапочналият, но назряващ скандал е предизвикан от „изгубване в превода“, от импровизиран коментар на държавния ни глава Радев, че той и Путин щели да бъдат патрони на 140-годишнината.

Дано да се окаже, че това е инерция на речта, както в ежедневието, без да осъзнаваме, спекулираме с понятието „приятел“ – „един приятел… еди кво си“. Позамисляйки се обаче винаги установяваме, че наричаме с тази силна и много съдържателна дума обикновени познати, но не и истински приятели.

Та така и Радев – може би е решил да употреби понятието „патрон“ по инерция и навик. Щото иначе ще е малко скандално.

Не че президентът Путин не трябва да е поканен на тържествата. Напротив, редно е, но като официален гост на руската страна, нищо повече. Защото, каквото и да си говорим, каквито и да са били истинските мотиви на имперска Русия да започне войната, то обикновените войници са загивали и мръзнали по българските земи, не заради някакви тайни геополитически щения, а по(д)ведени и вярващи в мисията да спасят братята славяни. Това е.

Видно е как и на Балканите, и в Европа, и по света става все по-сложно. Затова дипломацията ни е редно много да внимава, особено през 6-те месеца, в които България е председател на ЕС.

Темата обаче дава великолепна възможност на част от реформаторите, в случая в лицето на Петър Москов (имаше такъв здравен министър, помните ли?), да се издигнат на няколко сантиметра от нафталина. Да открият кауза, която поне за малко да ги отдалечи от окончателно влизане в архивите. Защото още няколко месеца и забравата ще ги погълне, земното притегляне ще си свърши работата и така наречената „автентична десница“ ще цопне завинаги в нафталина.

Но в момента предпазват страната от гаф да направи свой „покровител“ не когото трябва.

Иначе сме свидетели на може би най-смешните и безидейни първи дни от живота на един парламент и кабинет.

Депутатите се събират за по няколко минути, колкото да заформят поредното словесно меле и скандал, защото няма друго какво да правят. Ако погледнем дневния ред на комисиите, ще видим, че там и с фенер да търсиш проектозакон няма да откриеш. А минаха близо 50 дни, откакто дзвънна първият парламентарен звънец.

И нещо знаменателно – на първия сред равни – шефът на НС Главчев, вече му искат главата. Или той хич не става за това, или наистина депутатството скучае и си търси адреналин. Парламентарният началник все пак има шанс да влезе в историята – като най-бързо изгонен от поста си председател на НС. Не е зле.

Ако се замислим, ще установим, че овластените от народа си губят времето и енергията с някакви напълно измислени скандали на махленско ниво. Докато в ЕС ври и кипи, всеки втори коментар е свързан с Брекзит (един умен човек у нас предложи да имаме официален представител, отговарящ за преговорите с Лондон, но забравете). Зароди се и другата мега тема – Еврозоната, тук-таме се чува, че под заплаха са някои от големите ни европрограми и т.н., и т.н.

Тук обаче си разчистваме сметките с комунизма, с БКП, с хомосексуалистите в парламента ни (вместо да вземем пример от премиера на Люксембург и неговата първа дама, или може би първи джентълмен, объркващо е). Във Висшия съдебен съвет пък си разчистват сметките помежду си, не че някой се интересува от тях – високоплатени неморални чиновници...

Показателно е това, че все по-често първите няколко теми от новинарските емисии са или знакови съдебни дела, или катастрофи и регионални трагедии, или тъпи безсмислени скандали. За политики и други такива – рядко и телеграфно, просто защото ги няма.

И друго, за да постави последен щрих на картинката ни – „столицата на рока“ Каварна бавно и постепенно се завръща там, където винаги й е било мястото – при бира-скарата и чалгата. Така логиката и редът са възстановени.

Иначе президентът Радев трябва отсега да мисли какъв армаган на Путин да готви. Последният път премиерът Борисов подари на премиера Путин страхотна каракачанка. Така че летвата е вдигната високо.

А и не е лесно да даряваш „покровител“.

Публикувана в Гледища

Знаменателна констатация формулира поредно проучване на наша социологическа агенция, изследваща рейтинги и закономерности в света на политиката ни.

 

Оказа се, че българският парламент леко е повишил популярността си сред народа. Това само по себе си е чудо, но интересното тепърва иде. Рейтинговият скок се е случил по времето на последното служебно правителство, когато, както е известно,… няма парламент.

 

Да се чуди човек – да плаче ли, да се смее ли… Коментарът просто е закован – Народното събрание има по-висок рейтинг, когато не работи. Точка.

 

Но заработи ли веднъж, става хем интересно, хем тъжно, но при всички положения – рейтингите падат. Нека да припомним само бляскавия старт на сегашния парламент – законопроект, от който се стичаха едри капки лобизъм и който, естествено, моментално изкара протест на жълтите павета – първият на сметката на 44-тото НС.

 

Верен на себе си да се предпазва от народния гняв, премиерът Борисов спешно разпореди въпросният законопроект да бъде изтеглен, напомняйки ни за шеметните си месеци след 2009 година, когато откри и приложи успешно системата „проба-грешка-проба-грешка“…

 

Сега обаче сме свидетели на налагането на нов метод, излязъл от политическата работилница на Бойко Борисов. Експерименталното му прилагане започна по времето на кабинета „Борисов 2“, когато лидерът на ГЕРБ пусна реформаторите (някой помни ли ги още?!) по бързата писта на министерските постове. Всички до един нацелиха дънерите и сега спрягат глагола „съм“ (вън от политиката и парламента).

 

В момента сме свидетели на втората фаза от разработката на метода. В ролята на опитни зайчета обаче са новите коалиционни партньори – патриотите от четата на Симеонов, Каракачанов и Сидеров (за по-кратко СКС).

 

Случващото се най-вероятно надминава очакванията на Създателите. Толкова шеметни издънки и не особено адекватно поведение могат да изпратят метода за успешно патентоване.

 

Докато светът се интересува дали Тръмп „снася“ на Путин, у нас преоткриваме темата за „нацисткия поздрав“. И си задаваме въпроса – кой от избраниците на СКС не се е заигравал с Hitlergruß (както е известен въпросният жест). Леко хиперболизираме, но пошлостта на случващото се няма граници.

 

Членове на политически кабинети падат като гърмени зайци, защото в миналото си (не знам по силата на какъв кретенизъм) са се фуклявили с нацисткото „хайл“. Пък и се снимали и „фейсбуквали” и сега се чудят какво да говорят. Единият даже в болница постъпил. Добре че поне не се опитаха да се оправдават, че всъщност това от фотосите им е древноримски салют, а не другото.

 

Ясно е едно, светът в глобален план има един шанс – морал, етичност и цивилизованост. И памет. Не може да съществува оправдание за подобни нелепости. И затова е жалък опитът на един от отговорните кадри в държавата ни да обясни стореното от вече бившия зам. министър с „грешка на растежа“. Това дори не се нуждае от коментар, а от тояга, може би.

 

Голям провал е и реакцията на първото „С“ от СКС. Дембелско, безотговорно и страшно. Особено, ако в-к „Сега“ се окажат прави в цитата си на думите му – „Кой знае какви майтапчийски снимки от "Бухенвалд" имам“. Брутализъм. Дано не го е казал. В противен случай – за много по-невинни неща хората в нормалния свят изхвърчат завинаги от политиката.

 

Но тук е друго. Още Ботев го е написал – „Свестните у нас считат за луди, глупецът вредом всеки почита“ (Борба, 1871 г.).

 

Няма кой да чете обаче. Грешка на растежа.

Публикувана в Гледища
Сряда, 29 Март 2017 03:21

Кой беше Слави Трифонов?

Станислав Трифонов, по известен като Слави Трифонов или „Дългия“, от много време ходи по ръба. Най-вероятно осъзнато, тъй като е опитен телевизионер и продуцент.

 

Обратното би било притеснително и смущаващо.

 

Шефът на „Шоуто на Слави“ няма как да не е предполагал, че в един момент тенджерата ще прелее и някъде ще даде накъсо.

 

Дори може да се твърди, че bTV го изтърпяха много повече от нормалното.

 

В тоя ред на мисли беше напълно задължително да вземат решение за спиране на това шоу, полупревърнато от водещ и сценаристи в публицистично предаване, надхвърлящо значително формАта на политическа и друга сатира.

 

Иницииране на референдум, рекламирането му, внушения, призиви и заплахи – всичко това се лее месеци наред от ефира, докато в същото време шефовете на телевизията демонстрираха завиден стоицизъм и търпение.

 

Дали Слави слиза завинаги от ефира на bTV не се знае, все пак са намесени договори, ангажименти и пари. Но както е видно, шоуменът (дали все още е адекватно това негово определение при положение, че той неприкрито си политиканства?) няма намерение да сваля гарда и да се отказва от фикс-идеята за мажоритарни избори.

 

В такъв случай разводът му с телевизията е сигурен. Това за известно време може и да го направи „мъченик“ и би му помогнало да увлече някакви маси за евентуални протести, на които обаче не трябва да бъде обръщано никакво внимание. Защото не може да има по-лумпенски натиск от този, който в момента Трифонов налага спрямо още несъбралия се парламент. След цялата тази поредица от извънредни избори да искаш нови и то по някаква авантюристична мажоритарна система си е диагноза.

 

На Слави и предаването му никак няма да е комфортно, ако слязат от ефира на bTV, тъй като едва ли друга медия може да му осигури ресурс, близък до този, с който в момента разполага. Чу се, че някаква кабеларка от Бургас го кани. Смях. От големите телевизии не е реалистично да очаква оферта, освен ако не преформатира шоуто си в някакво публицистично предаване и да кандидатства с него.

 

В интерес на истината, едва сега Трифонов ще попадне в нормална и реална обстановка и ще му се наложи да агитира и отстоява идеите си без помощта на праймтайма на национална телевизия.

 

При всички положения Слави сгреши и обърка тактиката. Щом толкова му се иска, трябваше да поеме дълбоко въздух, да остави телевизията, да сформира партия и сега твърде вероятно щеше да е в парламента. Където много по-лесно – и където му е мястото, можеше да се бори за мажоритарната си кауза.

 

Сега е твърде късно, проблемите в държавата се трупат и трябва да се върши работа. Трифонов просто не е включен в дневния ред, това е.

 

А и за какво? Настоящата проекция на мажоритарно избиране – преференциите, показаха за пореден път сериозни дефекти, някои от които комични. А и да припомним – за пореден път, „референдумът на Слави“ успя единствено защото се проведе заедно с президентския вот. Ако не беше така, резултатът му щеше да е тъжен и жалък. Факт.

Остава да разберем с какво bTV ще запълни овакантеното място в програмата си и да проверим каква е зависимостта между ефирен образ и популярност. С други думи – кога ще започнем да задаваме въпроса – „Кой беше Слави?“.

Публикувана в Гледища

Литературният конкурс „Развитие” е институция и трябва да продължи съществуването си, дори да бъде надграден. Около това становище категорично се обединиха членовете на Обществения съвет, създаден от организаторите на „Развитие” по повод 20-годишнината на единствения у нас конкурс за непубликуван български роман.

Публикувана в У нас