В предишната част, започна разказът за дейността на депутатите – мюсюлмани в Закавказкия Сейм. На база на запазените протоколи от заседанията на няколкото мюсюлмански азербайджански партийни фракции в Сейма се вижда изключително сложната геополитическа и местна политическа ситуация в Закавказието. Някой беше казал, че „горко на този народ, на когото са необходими герои”. През 1918 година и трите основни закавказки етноса имат своите герои, като тук не става дума само за готовността на последните да служат на народите си, а и за значителната далновидност и отговорност, която проявяват.

 

Въпреки редица различни тълкувания, на базата на наличните исторически извори се виждат огромните усилия, които полагат депутатите от Закавказкия Сейм за да създадат от Закавказието регионална сила – единна, демократична, федеративна република от Черно море до Каспийско море. Както беше коментирано вече в предишната част, единствено чудовищният натиск на трите велики сили – Отоманската империя, Съветска Русия и Германия, провалят изграждането и развитието на Закавказката демократична федеративна република (ЗДФР).

 

Повлечени от водовъртежа на геополитическото противопоставяне на Великите сили и на техните амбиции в региона, грузинци, азербайджанци и арменци са принудени да търсят решение на своите национални проблеми в създаването на самостоятелни национални държави. Но до тогава има още време, а нашият разказ достигна до момента, когато Германия в лицето на проф. Шрайдер – преподавател в Тифлиския университет се обръща към азербайджанските депутати с предложението да упълномощят и командироват в Берлин своя делегация, която да може да води преки преговори с германското правителство. [1, док. 7]

 

Азербайджанските представители на срещата с Шрайдер отговарят уклончиво и предпазливо, защото добре познават ревнивия характер на отоманските власти и не искат да създават излишни дипломатически интриги в региона, пък било и между съюзници като Берлин и Константинопол. Някой би могъл да изтълкува тази предпазливост като прекалена лоялност на азербайджанците към Отоманската империя, предизвикана от религиозна и езикова близост, но както ще видим по-нататък, те са имали всички основания да са предпазливи.

 

Азербайджанските демократични лидери отлично знаят, че Отоманската империя има свои цели и задачи в региона и че те съвсем не са свързани с подкрепата и изграждането на закавказката държавност и демократичен ред. До голяма степен отоманските намерения не са свързани и с изграждането на азербайджанската държавност.

 

Едва ли азербайджанските депутати са имали информация за започналите преговори между Германия и Отоманската империя за разпределяне на сферите на влияние в Закавказието и за признаването на интересите на Германия в Тифлиска губерния. Едва ли са знаели в подробности и за намеренията на младотурското ръководство на Империята, да превърне Азербайджан в ханство, начело на което да застане роднина на младотурски лидер.

 

Но те са проявили забележителна политическа интуиция, за да имат определени резерви към Отоманската империя и да се опасяват от реакциите на нейното политическо ръководство. Действително, те заявяват, че биха приели само турски войски за евентуално усмиряване на анархията по мюсюлманските земи в Закавказието, но едва ли биха се намерили и други въоръжени сили от страна на Централните сили, които да се нагърбят с подобна мисия.

 

Малко по-късно, азербайджанските лидери ще трябва да проявят едновременно и голяма твърдост и голяма маневреност, за да не допуснат присъствието на отоманския военачалник Нури паша в Елисаветпол (Гянджа) и в Баку, да доведе до ликвидиране на азербайджанската демокрация.

 

Но да се върнем към хронологията на събитията и техния анализ. На 6 април 1918 година, общото заседание на мюсюлманските фракции трябва да се занимава с изключително деликатната тема за позицията на партията „Хюммат” („Гуммет”) по отношение на политическото поведение на грузинските социалдемократи. Възникнали са спекулации, че грузинските социалдемократи търсят помощ от болшевиките във възникналата тогава ситуация в Закавказието, свързана с провала на мирните преговори с Отоманската империя.

 

Първи взима думата депутатът от Сейма Али Хан Кантемиров. Той обяснява, че не желае да влиза в конфронтация с партията „Хюммат” („Гуммет”), но иска разяснения от първа ръка, за отношението на „Хюммат” към предполагаемите действия на грузинските меншевики. Той пита:

 

„Сега, когато става дума за политическа платформа, не за идеи, а за спасяването на физическото съществуване на народа, когато партията на меншевиките, с които върви в крак партията „Гуммет”, се обръщат с молба за помощ към руската демокрация и искат по този начин да въвлекат Закавказието в ужасите на болшевишката вакханалия, когато в Баку мюсюлманските демократи гинат с хиляди от ръцете на болшевишко – арменските банди и когато партията на меншевиките, която така твърдо се разправи с болшевиките тук в Александровската градина (става дума за разгонването на провокираните от болшевиките протести в Александровската градина в Тифлис, насочени срещу свикването на Закавказкия Сейм, бел. авт.), сега се отнася към нас така хладнокръвно, когато обект на насилие е станала демокрацията на друг народ и води двусмислена политика по въпроса за надигащата се опасност над мюсюлманския народ, поведението на мюсюлманската социалдемократическа партия „Гуммет” трябва да бъде формулирано”. [1, док. 8]

 

Въпросите на Али Хан Кантемиров не са случайни. В предишната част вече анализирахме твърде сдържаното поведение на грузинските социалдемократи – меншевики по отношение на кървавите погроми на болшевиките над азербайджанците в Баку и над партията „Мусават”.

 

Действително, в този момент над грузинската част от Закавказието е надвиснала опасността от турско нашествие. Грузинските меншевики са буквално заклещени в избора си дали да продължат войната с Отоманската империя с всички шансове да претърпят военна катастрофа или да извършат „политическо и партийно самоубийство”, (както се казваше в телеграмата до делегацията на мирните преговори в Трапезунд и по-специално до Гегечкори и Церетели) и да се приемат отоманските териториални претенции и да се предадат териториите, които Съветска Русия вече е отстъпила на Султана с Брест-Литовския мирен договор.

 

Грузинските меншевики нямат никакво поле за маневриране, те са в истински политически „цугцванг” и зверствата на болшевиките в Баку, (подкрепени от местната секция на „Дашнакцутюн”) поне в този миг сякаш не са главния им проблем. Те обаче са огромен проблем за техните твърде лоялни съюзници от мюсюлманските фракции в Закавказкия Сейм.

 

Вече проследихме дебатите между мюсюлманските фракции по повод провала на преговорите в Трапезунд и възобновяването на военните действия с Отоманската империя. По време на тези дебати, партията „Хюммат” („Гуммет”) заявява, че ще подкрепи позицията на грузинските социалдемократи – болшевики. Тази позиция е напълно противоположна на категоричната позиция срещу възобновяването на военните действия, декларирана от Мюсюлманския социалистически блок. Тя е в разрез и с много умерената и балансирана съвместна декларация на партията „Мусават”, заедно с гравитиращите към нея безпартийни демократични депутати и на партията „Мюсюлманство в Русия” („Иттихад”).

 

Когато мащабът на клането в Баку („Мартенските събития” от 1918 година) става напълно ясен в Тифлис, сред депутатите от мюсюлманските фракции възникват напълно резонни въпроси. От една страна, те са силно уязвени от безчувственото от тяхна гледна точка поведение на грузинските меншевики. От друга страна, възниква въпросът за националното единство и към партията „Хюммат” („Гуммет”) потичат въпроси. Естествено, те са изцяло издържани в духа на призива на депутата Али Хан Кантемиров:

 

„Необходимо е в този отговорен момент, мюсюлманските партии да знаят отношението на „Гуммет” към ситуацията, към нас и към нашата ориентация, към меншевиките, а също така и към болшевиките”. [1, док. 8]

 

Членът на Сейма и социалдемократ „хюмматист” – Агамалов се опитва да отговори на Кантемиров, но присъствуващите на заседанието не са доволни. В протоколите е отбелязано, че за тях, „той се отклонява от пряк отговор, старае се да се измъкне с общи фрази, които подчертават демократичността на партията „Гуммет” и тактиката й от тази гледна точка”. [1, док. 8]

 

Налага се да се включи друг член на Сейма и социалдемократ „хюмматист” – Дж. Ахундов, който заявява, че отношението на партията „Хюммат” („Гуммет”) по всички повдигнати въпроси ще стане ясно, ако той даде разяснения по два кардинални въпроса: въпросът за „северната и южната ориентация”, (иначе казано за препоръчваната от „Хюммат” геополитическа ориентация, бел. авт.) и за отношението към болшевиките. Ахундов заявява:

 

„Ние не сме нито за северна, нито за южна ориентация на самостоятелното Закавказие. Що се отнася до отношението ни към болшевиките, то ние гумметистите сме готови да се борим с тях безпощадно, като в същото време полагаме всички възможни усилия, за да вървим ръка за ръка с умерените демократи на другите народи”. [1, док. 8]

 

Това заявление, естествено поражда нови въпроси. Мусаватистът Векилов пита:

 

„Как си представяте това единение, когато грузинците – меншевики, в единство с които работят гумметистите са издали възвание към руската демокрация, иначе казано към болшевиките и чакат от тях помощ, в същото време, когато вие току що заявихте за своята непримиримост към болшевиките”. [1, док. 8]

 

В отговор, Дж. Ахундов заявява:

 

„Във възванието към руската демокрация ние не сме взимали участие, но не издадохме своя декларация с отрицателен характер, защото по този начин щяхме да разрушим единственото мостче между демокрациите на другите народи и мюсюлманите. Това възвание е издадено от страх, предизвикан от стремежа на мюсюлманите да се изолират, както казват самите меншевики – грузинци, и когато те от страх протягат ръка на север, ние гумметистите не можем да възразяваме”. [1, док. 8]

 

Депутатите Усуббеков и Ахундов обръщат внимание, че според тях грузинците - меншевики водят грузинска национална политика и обвиняват членовете на „Хюммат”, че образно казано „им вървят по гайдата”. Те призовават:

 

„Сега, в този решителен час ние искаме да знаем, ще продължавате ли вие гумметистите да вървите подире им (на грузинските меншевики, бел. авт.) или ще имате своя национална ориентация. В името на спасението на грузинците или по-скоро на партията си, меншевиките се готвят да ни навлекат на главите болшевишка, казашка и арменска опасност, за което без стеснение говорят техните вождове, членовете на Сейма Жордания и Церетели. Всичко това те ни го казват в очите без стеснение, вие трябва да мислите по друг начин, отколкото тези господа”. [1, док. 8]

 

Социалдемократът от „Хюммат” („Гуммет”) и член на Сейма Агамалов, взима думата за да подчертае още веднъж, че ориентацията на „гумметистите” е закавказка. Той декларира:

 

„Ние сме за самостоятелността на Закавказието, заради интересите на демокрацията, но ако демократизмът се оказва крехък и се разбива в националистическия ръб и вследствие на това настъпи разпад, то аз ще предпочета „пердаха на родния си баща пред чуждия”. Но нашата главна цел е самостоятелността”. [1, док. 8]

 

Много активният по време на тези дебати социалист от Мюсюлманския социалистически блок Кантемиров задава нов въпрос:

 

„Не виждате ли заплаха за самостоятелността (на Закавказието, бел. авт.) в обръщението към руската демокрация и защо вие гумметистите не протестирате?” [1, док. 8]

 

Отговорът на Агамалов е:

 

„Аз протестирах. Протестирах по това или по-точно по въпроса за ориентацията, в тясна връзка с който стои въпросът за отношението към болшевиките. Назрява разкол сред меншевиките и ние чакаме успеха на тази част от демократите, които ще тръгнат след Чхенкели”. [1, док. 8]

 

Несъмнено, Агамалов е прогнозирал доста точно възможният ход на събитията в краткосрочен план. Въпреки основателните безпокойства на останалите депутати – азербайджанци, неговата политическа логика ще се окаже правилна.

 

Политическата линия на Чхенкели наистина ще надделее, Закавказкият Сейм ще обяви независимостта на Закавказието и войната с Отоманската империя ще бъде спряна. Правителството на Гегечкори подава оставка. Последното ще стане причина за някои отровни реплики в едно от писмата на Шаумян до Ленин, в което вождът на бакинските болшевики ще уведоми вожда на световния пролетариат, че правителството на Гегечкори се е оказало твърде ляво и затова е трябвало да си отиде.

 

Всъщност, става дума за нормална демократична процедура и за поемане на политическа отговорност. Логиката на Агамалов се оказва оправдана – заслужавало си е да бъдат запазени неизгорени мостове и между демократичните партии и между трите основни народа в Закавказието.

 

Разбира се, не всички членове на „Хюммат” („Гуммет”) са били с толкова ясна политическа визия и с толкова точна прогноза за хода на политическия процес. Протоколите са запазили разсъжденията, направени на глас от неизвестен депутат от Сейма, член на „Хюммат” („Гуммет”):

 

„Ако не се стигне до самостоятелност (на Закавказието, бел. авт.) и тук дойдат от север болшевиките, то ние сме против тях и в такъв случай сме за турска ориентация, но ако от север дойде истинска демокрация, то ние ще сме с тях против турците”. [1, док. 8]

 

Един от най-авторитетните мусаватисти, създател на партията „Мусават” и бивш социалдемократ – Мамед Емин Расулзаде, подчертава, че той и съмишлениците му ще се борят „с оръжие в ръка, с каквато и да е (демократична или недемократична, бел. авт.), връщаща се обратно в Закавказието Русия”. [1, док. 8]

 

На това изявление на Расулзаде, депутатът, член на „Хюммат” („Гуммет”) Н. Джамалбеков отговаря:

 

„Аз съм готов да се боря заедно с вас, но покажете вашите сили”.

 

М. Е. Расулзаде: „Ние вярваме в силите си и в тежък момент можем да повикаме помощ от юго-запад”.

 

Н. Джамалбеков: „Аз не чакам от турската армия свобода за нашия народ”. [1, док. 8]

 

В крайна сметка, поради различията между оценките на различните депутати, членове на „Хюммат” („Гуммет”), мусаватистите им предлагат да дадат евентуалния си категоричен отговор в писмена форма. Членовете на „Хюммат” („Гуммет”) дават съгласието си и обещават да представят становището си на следващото заседание на фракциите.

 

Бихме могли да завиждаме на почтения начин, по който се водят политическите дебати между депутатите от отделните мюсюлмански фракции в Закавказкия Сейм. При днешните политически нрави, фракцията на „Хюммат” („Гуммет”) би била буквално анихилирана политически от опонентите си. Тогава членовете на останалите мюсюлмански фракции просто искат да разберат действителната позиция на „гумметистите”.

 

На следващия ден (на 7 април 1918 г.), депутатите от мюсюлманските фракции отново са призовани на съвместно заседание. Представителите на партията „Хюммат” („Гуммет”) отсъствуват, но на останалите фракции в момента не им е само до тях. На заседанието се разисква изключително спешен и притеснителен за азербайджанците въпрос – получената тревожна телеграма за поражението на отряда на полковник Магалов при железопътната гара Аджикабул. В протокола е записано дословно:

 

„Всички оратори в един глас обвиняват партията на меншевиките за аджикабулското поражение, заради тяхното двусмислено отношение спрямо болшевиките”. [1, док. 9] Азербайджанските членове на сейма негодуват и срещу министрите – меншевики, „които след като са съсредоточили в ръцете си цялата власт, от една страна изпращат за борба с болшевиките правителствен отряд и му обещават средства за тази борба, а от друга страна, по всякакъв начин задържат отпускането на военните снаряжения, правейки формални откази”. [1, док. 9]

 

Тук става дума за отряда на полковник Магалов (последният има и княжеска титла), който е изпратен от Закавказкия Комисариат, за да спре настъпващите войски на Бакинския Съвет, навлезли в дълбочина на територията на Азербайджан и нахлули на територията на Елисаветполска (Гянджанска) губерния.

 

От гледна точка на мюсюлманските фракции, от изхода на сражението между силите на полковник Магалов и войските на Бакинския Съвет е зависело спасяването на азербайджанските територии от болшевишка окупация. Затова те правят, каквото е по силите им за усилването на отряда на Магалов и към него са присъединени офицерите от Мюсюлманската школа за подпрапоршчици.

 

Очевидно е, че обвиненията на азербайджанците към централното правителство, тоест към Закавказкия Комисариат не са били до край основателни, защото срещу болшевиките и техните съюзници е изпратена реална военна сила. Лидерът на Бакинския Съвет – Степан Шаумян в присъщия му „артистичен” стил, описва отряда на Магалов като някаква страшна сила, докато изнудва Совнаркома за подкрепления в жива сила и в техника. Обаче за голямо съжаление на азербайджанците паническите рапорти на Шаумян далече не са основателни.

 

Претенциите на депутатите – мюсюлмани към Закавказкия Комисариат се оказват напълно основателни, когато става дума за екипировката на отряда, изпратен срещу войските на Бакинския Съвет. Бойците на полковник Магалов се оказват значително по-зле въоръжени от болшевиките и са разбити.

 

При тези обстоятелства е естествено депутатите от мюсюлманските фракции в Закавказкия Сейм да са леко параноични и да откриват двусмисленост в поведението на грузинските социалдемократи – меншевики. На това се дължат и обясненията с „гумметистите” от предишния ден. Но нещата очевидно стоят по-просто и съвсем не конспиративно. Меншевиките в Тифлис са изправени пред подновяване на военните действия с Отоманската империя и едва ли разполагат с излишъци на военна екипировка. В такъв момент, всеки участък на фронта „тегли чергата към себе си” и азербайджанците едва ли е трябвало да очакват, че тяхното направление е с по-голям приоритет от отбраната на територията на Закавказието с преобладаващо грузинско население.

 

Азербайджанските депутати негодуват, че „полковник кн[яз] Магалов изпраща ежедневно телеграми с най-тревожен характер, моли за изпращането на брониран влак, на оръдия, снаряди, картечници и патрони, но правителството не обръща никакво внимание и нищо не предприема за тяхното доставяне.

 

Членът на Сейма М. Магеррамов и министърът на пътищата и съобщенията Х. Б. Мелик-Асланов, упълномощени да получат гореизброените неща, не получиха нищо, тъй като им се създават милион препятствия ...”. [1, док. 9] За въпросните „милион препятствия”, двамата пълномощници на азербайджанците докладват на същото това общо заседание на мюсюлманските парламентарни фракции.

 

Тук отново е мястото да подчертаем, че противоречията между отделните партии (в това число и между различните социалдемократически и социалистически партии) и етноси, представени в Закавказкия Сейм, са предизвикани най-вече от бруталния натиск на двамата агресивни съседи – северният (Съветска Русия) и юго-западният (Отоманската империя). Случаят с конфронтацията между мюсюлманските фракции в Сейма и меншевиките – грузинци е изключително нагледен пример на въздействието на постоянния натиск на Великите Сили върху политическия процес в Закавказието.

 

Грузинците са дълбоко обезпокоени и почти паникьосани от заплахата от страна на Отоманската империя. Азербайджанците възприемат по абсолютно същия начин напредването на болшевишките войски. Естествено, поражението при Аджикабул и ежедневните телеграми на полковник Магалов поддържат у мюсюлманските депутати високо напрежение и нервност. Това се отразява и на дебатите, проведени на 7 април 1918 година.

 

Пак по време на тези дебати, членът на Сейма Н. б. Усуббеков казва, че „тези, които ни обещаваха за тази борба всичко, лъгаха, защото не дадоха почти нищо. Тюркската пословица казва: „Лъжецът трябва да бъде гонен до край”. Ние направихме това. Да се гоним повече няма смисъл. Трябва днес да отправим ултиматум с подробна мотивировка за всичко това, което ние понесохме, да напуснем Тифлис и да се хвърлим по посока на надигащата се опасност”.

 

Редица оратори, говорили след Усуббеков, го поддържат и искат мусаватистите – членове на правителството да подадат оставка. За това особено настоява Ш. б. Рустамбеков.

 

От своя страна, министърът на пътищата и съобщенията и член на Сейма, Х. Б. Мелик-Асланов, констатира „твърде печалният факт, че на едната страна са застанали всички, а на другата [са останали] мюсюлманите. На страната на първите са техническото и материалното превъзходство, а на наша страна е числеността и едва ли на мюсюлманите е изгодно да скъсват [отношенията си с останалите закавказки народи и техните партии] при тези условия, макар че са фактически изолирани. От болшевиките за нас няма пощада и за сега те ни разбиха. Меншевиките също застанаха във враждебен лагер и ако нас са ни разбили на едно място, то трябва да се укрепим на друго. С меншевиките за сега има възможност да се разберем и договорим, ако въпросът за войната с Турция бъде разрешен в приемлива за нас форма”. [1, док. 9]

 

Междувременно, Усуббеков продължава да настоява на своето първоначално предложение, цитирано малко по-горе. Той изисква, без да се взима пред вид отсъствието на представителите на партията „Дашнакцутюн” от Тифлис (тоест, без да се изчаква завръщането им, бел. авт.), да се отправи ултиматум към меншевиките и правителството, основна точка на който да бъде обявяването на независимостта на Закавказието. [1, док. 9]

 

Настояването на Усуббеков е резонно, защото то би създало правни основания за действия и на двата фронта – и в конфликта със Съветска Русия и във взаимоотношенията с Отоманската империя.

 

Докато Закавказието се води, макар и на книга част от територията на бившата Руска империя и съществува в режим на правен вакуум (а също и на международно правен вакуум), военните действия на Бакинския Съвет могат да бъдат разглеждани като част от някакъв вътрешен великоруски конфликт. Самият Шаумян характеризира клането над азербайджанците през март 1918 година като „гражданска война”, след което с половин уста изказва съжаление, че тя се е превърнала в междунационално клане.

 

С обявяването на независимостта на Закавказието, агресивните действия на Съветска Русия вече ще са срещу суверенна държава, която ще бъде призната най-малко от Отоманската империя, която е страна по мирния договор със Съветска Русия от Брест-Литовск. С последното обстоятелство би трябвало да се съобразяват поне в Москва.

 

Болшевиките в Баку видимо с нищо не се съобразяват, но за тях ще бъде в сила второто съображение, свързано с независимостта. Обявяването на независимостта на Закавказието е условие за сключване на мир с Отоманската империя. Ако бъде постигнат мир със Султана, срещу войските на Бакинския Съвет биха могли да бъдат използувани всички военни ресурси на Закавказието и дори „да бъде поискана помощ от юго-изток”, както се беше изразил един от лидерите на азербайджанците.

 

Затова и искането, съдържанието на ултиматума до грузинските меншевики и до правителството (тоест – до Закавказкия Комисариат) да се сведе до настояване за незабавно обявяване на независимостта на Закавказието може да се оцени като много адекватно и политическо издържано.

 

След повдигането на въпроса за ултиматума, се изказва и членът на Сейма, Мамед Емин Расулзаде. Неговото изказване е много балансирано и умерено. Той постулира, че „трябва да се използува това течение сред меншевиките, което стои на гледната точка на делегацията на Трапезундската мирна конференция. Трябва да се поговори с члена на Сейма – Чхенкели. Трябва да се превземе крепостта отвътре”. [1, док. 9]

 

Друг член на Сейма – Хасмамедов, също застава на позицията за преговори с Чхенкели, но не в качеството му на министър на външните работи и на представител на правителството, „защото в момента няма Закавказко правителство, а има диктатура на арменците и грузинците, олицетворени от техните представители (Върховният Съвет на отбраната: Гегечкори, Карчикян и Рамишвили)”. [1, док. 9] Затова, според Хасмамедов, с Чхенкели трябва да се разговаря в качеството му на председател на Грузинския Национален Съвет и ръководител на грузинската политика.

 

Хасмамедов предлага на Чхенкели да се заяви: „в този критичен момент за нашия живот, а също така и за грузинския народ, сред който вече върви разлагане поради болшевишко-арменските интриги, за всичко открито и да се получи категоричен отговор: с нас или против нас. Ако са против нас, то в ръцете ни има копче с друго свойство, от натискането на което могат да последват големи сътресения”. [1, док. 9]

 

Членът на Закавказкия сейм Фатали Хан Хойский възлага надежди на тези преговори (на преговорите с течението на Чхенкели сред грузинските социалдемократи – меншевики, бел. авт.) и в случай на техен неуспех заема позицията, че трябва да последва скъсване с останалите партии и народи в Закавказието. Той обаче предупреждава, че „това ще задълбочи и без трудното положение и тогава ще се наложи да се повикат сили от вън”. [1, док. 9]

 

Фатали Хан Хойский предлага и някои извънредни мероприятия с практически характер, като изпращане на делегати по места. За тези мисии той предлага членовете на Сейма Усуббеков, Джафаров, Рустамбеков и Махмудов, заедно с помощника на Бакинския губернски комисар М. Б. Векилов. Според Хойский, тези стъпки, които са предложени от почти всички оратори, трябва да бъдат предприети, а именно: „да се покани и да се водят разговори с председателя на Трапезундската делегация (с Чхенкели, бел. авт.) за създалото се положение и да му се заяви за необходимостта от независимост на Закавказието.

 

Да се свика заседание на правителството, заедно с представители на [парламентарните] фракции и да се обяви за излизането на министрите – мюсюлмани от правителството, поради неудовлетворяването на техните искания по въпроса за изпращане на помощ на отряда на полковник Магалов. Да се изпрати за сведение на всички отговорни партии, неотклонното желание на всички мюсюлмански фракции на Сейма да се обяви независимостта на Закавказието, като в случай, че това не срещне съчувствие у другите партии, ние ще бъдем принудени да започнем обсъждане на въпроса за възможността за обявяване на независимостта на Източен Кавказ (има се пред вид източната част на Закавказието, бел. авт.)”. [1, док. 9]

 

На това общо заседание на мюсюлманските фракции на Закавказкия Сейм се взима ясен курс към обявяването на независимостта на Закавказието и на подкрепа на позицията на Чхенкели като ръководител на делегацията на Сейма на Трапезундската мирна конференция за сключване на мир с Отоманската империя, дори и на най-висока цена. Консолидираната позиция на всички мюсюлмански фракции, ще изиграе много важна роля за рязкото тласване напред на процеса на обявяване на независимостта на Закавказието. Ефектът от взетата категорична позиция от страна на азербайджанците по въпроса за независимостта и мира на юго-западния фронт ще се види буквално през следващите ден – два.

 

На следващото общо заседание на мюсюлманските фракции, състояло се на 9 април 1918 година, Мамед Емин Расулзаде вече има възможността да докладва и да информира азербайджанските депутати за резултатите от преговорите с представителите на „отговорните фракции”. По време на тези преговори и изработен дневният ред за предстоящото заседание на Закавказкия Сейм. На заседанието на мюсюлманските фракции отново отсъстват представителите на „Хюммат” („Гуммет”). В протокола, въпросната партия е упомената (както никога до този момент) като „социал-демократическата партия на меншевиките „Гуммет”. [1, док. 10] Сам по себе си, този запис, най-вероятно резултат на техническа грешка, отразява възприемането на „гумметистите” в този момент от останалите азербайджанци, като едва ли не секция на грузинските социалдемократи – меншевики.

 

Мамед Емин Расулзаде информира останалите депутати от мюсюлманските фракции, че първата точка на предстоящото заседание на Сейма ще бъде въпросът за провъзгласяването на независимостта на Закавказието, а вторият въпрос ще бъде специална, предварително подготвена резолюция, която ще бъде представена на Сейма за одобрение. Проектът на резолюцията гласи:

 

„Като изслуша доклада на мирната делегация и като й предлага да продължи преустановените преговори, Сеймът възлага на правителството да предприеме мерки за най-скорошно прекратяване на военните действия и за сключване на мир”. [1, док. 10]

 

Очевидно е, че решенията на бурното заседание на мюсюлманските фракции, състояло се на 7 април 1918 година, са имали силно катализиращо влияние върху готовността на останалите партии и най-вече на грузинските социалдемократи – меншевики, да предприемат реални и конкретни мерки за обявяване на независимостта на Закавказието и за сключване на мир.

 

Натискът на азербайджанците очевидно дава на течението на Чхенкели много важни допълнителни аргументи, които ръководителят на делегацията на Трапезундските преговори да хвърли върху везните и да ги наклони в своя полза. Сега вече, идеята за сключване на мир, с даване на териториални отстъпки на Отоманската империя не изглежда като „партийно самоубийство” за грузинските социалдемократи, защото със сключването на мира те ще изпълнят настояването не само на Султана, но и на най-многолюдната етническа група в Закавказието – азербайджанците. Самият Чхенкели вече е изваден от състоянието на „цугцванг” в политическия шахмат и може смело да изиграе ходовете си в защита на независимостта и мира.

 

Категоричната позиция на азербайджанците, които до този момент са демонстрирали забележително търпение в общия контекст на колебанията на закавказките политически елити по отношение на независимостта, е убедила за много кратко време останалите „отговорни партии” и „отговорни фракции”, че времето за размишления, чудене, а пък и за протакане е изтекло. За два дни преговори, огромното мнозинство в Закавказкия Сейм е узряло за обявяването на акта на независимостта.

 

Разбира се, това не е повод за еуфория сред депутатите от мюсюлманските фракции на заседанието им на 9 април 1918 година. Членът на Сейма Халил бек Хаджибаба оглу Хасмамедов и още редица други оратори, „като вземат пред вид неустойчивостта и съмнителността на мнозинството в Сейма” призовават към „бдителност и предпазливост по отношение на предложения дневен ред и към такава мъглива и неопределена позиция, допускаща различно тълкуване”. [1, док. 10]

 

Хасмамедов и съмишлениците му предлагат на самото заседание на Закавказкия Сейм да се поиска изменение на дневния ред. Те разсъждават по следния начин.

 

„Ако ние първо приемем независимостта на Закавказието и след това такава мъглява формула (има се пред вид резолюцията за мирните преговори с Отоманската империя, бел. авт.), можем да се окажем в тежко положение, ако тази формула бъде изтълкувана по друг начин, а именно правителството, на което се възлага воденето на мирните преговори, може да заеме войнствуваща позиция и да докара Закавказието отново в състояние на война с Турция и от нас [ще] очакват жертви наравно с другите народи, като от граждани на вече независимото Закавказие. Ето защо в резолюцията трябва да бъде посочено, че „тези стъпки и този курс, към който се е придържала и се придържа мирната делегация, се одобряват”. Без това одобрение, при промяна на обективните условия може да се измени ситуацията и за меншевиките, които водят зад гърба ни преговори с Ленин, и да бъдем въвлечени в нежелателна война и в този случай тази резолюция ще ни тежи, като известно юридическо обвързване”. [1, док. 10]

 

Мамед Емин Расулзаде отделя в изказването си повече внимание не на правната формулировка на въпроса, а на неговата същност. Той ясно обяснява, че „фактът на преминаване на властта към председателя на мирната делегация, членът на Сейма Чхенкели показва, че въпросът за мира е решен безвъзвратно. Само че, по време на провъзгласяването на независимостта на Закавказието,, трябва да се посочат границите на страната в общи линии, без Батумски, Карски и Ардахански сандажак и с включване на Северен Кавказ до казашките земи”. [1, док. 10]

 

Но дори и хладнокръвните разсъждения на Расулзаде не могат да успокоят притесненията на много от участниците в пренията. Особено е обезпокоен Фатали Хан Хойский. За него основен източник на тревоги е „неустойчивостта на позицията на меншевиките, чийто отговорен представител Церетели, сутрин говори едно, вечер друго, а другият им представител Ной Рамишвили вечер твърди едно, а на другия ден съвсем противоположното му ...”. [1, док. 10] Това дава основания на Хойский да се опасява от тази неяснота в резолюцията и той също като Расулзаде настоява, „границите на Закавказието да бъдат посочени с [ясни] контури и да бъде изказано одобрение на позицията на мирната делегация”. [1, док. 10]

 

В крайна сметка, след тези бурни и съдържателни дебати, събранието на мюсюлманските фракции обобщава направените препоръки по следния начин:

„Взимайки под внимание всичко казано по-горе, събранието постанови да се настоява:
на одобряване на предприетите стъпки от мирната делегация;
за независимост с определяне на границите.
В случай на неприемане на едното или на другото, да се излезе със собствена декларация”. [1, док. 10]

 

Очевидно, решителността на азербайджанските депутати е голяма. Те буквално взимат нещата в свои ръце и се опитват да наложат политическа линия, която е едновременно лоялна към останалите партии и народности, представени в Сейма и едновременно с това гарантира интересите на мюсюлманското население, което категорично не желае да бъде хвърлено в някакво продължение на и без това вече загубената война с Отоманската империя.

 

Интересен е въпросът, на какво се дължи убеждението на част от депутатите – мюсюлмани, че меншевиките водят преговори с Ленин зад гърба им. До този момент, в рамките на това изследване, не е открито документално или друго доказателство за воденето на подобни преговори. Съмненията за преговори между меншевиките и Ленин се базират на „косвени улики”, най-вероятно предизвикани от поведението на грузинските социалдемократи.

 

Нещата се въртят около приетата двусмислена и трисмислена декларация на социалдемократите – меншевики, която предизвиква бурните прения между депутатите от „Хюммат” („Гуммет”) и представителите на останалите мюсюлмански фракции, включително на Мюсюлманския социалистически блок, състояли се на описаното по-горе заседание на 6 април 1918 година. За съжаление, за сега ние не разполагаме с текста на „обръщението към руската демокрация”, което е било прието от грузинските меншевики и което азербайджанските „гумметисти” са подкрепили в значителна степен.

 

Известно е, че грузинските социалдемократи – меншевики, не признават болшевиките за демократична партия след Октомврийския преврат. Известно е и как безкомпромисно са потушени болшевишките опити за предизвикване на безредици в Тифлис в деня на откриването на Закавказкия Сейм, от страна на доминираното от меншевиките правителство (Закавказкият комисариат). За последното събитие, неколкократно напомнят и депутатите азербайджанци, когато коментират отношението на грузинските социалдемократи към болшевиките.

 

Може би, тук е мястото да поместим пълния текст на „възванието“, точното наименование на което е „Обращеніе Закавказской соціалъ-демократіи къ демократіи Россіи“. [6, док. № 86, стр. 187] Пълният и точен текст гласи:

 

„Другари работници, селяни и войници на Русия! От името на демокрацията на Закавказието, в час на смъртна опасност, надвиснала над нашия край се обръщаме към Вас.

Турските империалисти, позовавайки се на Брест-Литовския договор ни предявиха искания, свеждащи се до поробването на Закавказието. Ние не можахме да се съгласим на тези искания, тъй като съгласието с тях би довело до откъсването на цял Кавказ от Русия и би било предателство към Революцията. Турция реши да получи изпълнението на своите искания със силата на оръжието и придвижи срещу нас своите полкове. Голяма опасност заплашва Закавказието. И в този час вие сте длъжни да ни дойдете на помощ, наши братя по великата революционна борба.

Ние се бихме заедно с вас на барикадите през 1905 година. Заедно с вас се борихме с царизма, заедно се мъчихме в затворите, на каторга, в заточение. Обща беше радостта ни в дните на тържеството на революцията (има се пред вид Февруарската революция, бел. авт.), обща скръб в дните на нейните поражения, общи надежди ни светеха напред. И сега нашите отряди, преграждащи пътя на войските на турския султан, защитавайки свободата на Закавказието, защитават заедно с това знамето на Руската революция. Нашето поражение ще бъде удар за цяла Русия, нашата победа ще влее нови сили в Руската Революция.

Ние ще изпълним своя дълг до край. Но нашите сили могат да свършат. Вие сте по-богати от нас с хляб, оръжие, хора и пари. Ние чакаме поддръжка и помощ от вас.

Отзовете се на нашия призив, работници, селяни и войници на Русия и нека заедно да защитим от враговете знамето на Великата Руска Революция и свободата в нашия край!

Социалдемократическа фракция на Сейма.
Областен комитет на Р.С.Д.Р.П.
Тифлис, 1 (14) април 1918 година“. [6, док. № 86, стр. 187]

 

Много трудно е, дори и когато пред очите ни е точният текст на „възванието към руската демокрация”, да разсъждаваме върху поведението на грузинските меншевики в този момент. Не е ясен и контекстът на „възванието”. Към кого е то всъщност? Както беше посочено, след Октомврийския преврат, меншевиките категорично отказват на болшевиките правото да твърдят, че са демократична партия. Самите болшевики също не се домогват кой знае колко до този етикет. В Баку за него се сещат в редки случаи, когато трябва да се консолидират съюзниците на Шаумян и компания, иначе казано – да се забаламосат „полезните идиоти”.

 

Но ако не е адресирано към болшевиките, „възванието” остава без адресат. От кого другиго в Русия биха могли да търсят помощ грузинските социалдемократи? Може би, от правителството в Уфа, което стои на позициите на Учредителното събрание? Да, но уфимското правителство е в такова незавидно положение в този момент, че едва ли би се занимавало с възможностите да подкрепя по някакъв начин закавказката демокрация срещу отоманската интервенция. „Бялото движение” стои на позицията за „единна и неделима Русия” и от него Жордания и Церетели не биха могли да очакват абсолютно нищо. Отделен въпрос е, че и „белите” в този момент технически не биха могли да се притекат на помощ на Тифлис.

 

Би могло да се предположи, че това е обръщение действително към „народните маси“ – работници, селяни и войници, с призив за събиране на материална помощ и за набиране на доброволци за борба със Султана. Тук бихме могли да кажем само, че лидерите на грузинските социалдемократи са били твърде интелигенти хора, пък и политическият им опит не е бил чак толкова малък, за да се надяват на стихийна подкрепа от трудещите се на Русия, които да се втурнат към Закавказието на помощ на местната демокрация.

 

Остава версията, че с въпросното „възвание към руската демокрация”, грузинските социалдемократи са блъфирали. В това че меншевиките не са имали никакви илюзии по отношение на болшевишката власт в Русия можем да се уверим не от приказките им, а най-вече от техните реални действия. Само месец по-късно, Закавказкият комисариат с всичките си министри грузинци ще изхвърли с въоръжена сила болшевиките от Абхазия, като по този начин ще пресече както московските аспирации към Сухуми, където временно е установена съветска власт, начело с Ефрем Алексеевич Ешба (Эшба), така и апелът за помощ към Отоманската империя, излъчен от местната абхазка аристокрация. [7]

 

През май 1918 година, Чхенкели информира от Батуми (където междувременно са подновени мирните преговори с Отоманската империя) Националния съвет на Грузия за станалото: „Турците решиха да изпратят войски за завземането на Сухуми и започнаха съответната подготовка. Но скоро те получиха съобщение за превземането на Сухуми от нашите войски и за пропъждането на болшевиките. Тази вест им подействува като гръм от ясно небе, защото те не очакваха такъв обрат на събитията и бяха принудени да се откажат от замислите си“. [7]

 

Няма никакви данни, по време на издаването на прословутото „Обращеніе Закавказской соціалъ-демократіи къ демократіи Россіи“ и на злополучните дебати върху него, да е имало каквото и да е реално (или дори въображаемо) сближаване между грузинските меншевики и болшевиките в Съветска Русия. Това е повече от естествено, защото в този момент болшевиките играят ролята на носители на великоруската идея дори и в очите на хора, ориентирани по принцип към „бялото движение” или към кадетите.

 

Така че, има сериозни основания да предположим, че „обръщението към руската демокрация” е било доста убедителен блъф, вероятно насочен към ушите на отоманската дипломация и военно командуване.

 

Само че, изглежда вместо турците, от блъфа са се уплашили азербайджанските депутати, които след „Мартенските събития” в Баку от 1918 година са имали крайно сериозни основания да изпаднат в ужас от перспективата за „дружба” с болшевиките.

 

Другият политик, погледнал сериозно на меншевишкия блъф, изглежда е бил самият Владимир Илич Ленин. Нека си спомним неговото настойчиво предложение към Степан Шаумян „да направи блок с Жордания”. Логиката на Ленин е ясна. Като много прагматичен политик, шефът на Совнаркома е искал Бакинският Съвет на всяка цена да излезе от пълната изолация, в която е изпаднал, ако не се броят съюзниците на болшевиките от бакинската секция на „Дашнакцутюн”.

 

Защо Ленин упорито увещава Шаумян да търси съюзници е близко до ума. Но до ден днешен, ние не знаем, какви са били основанията на Ленин да смята, че грузинските меншевики, в частност Ной Жордания, биха приели предложение за сътрудничество, идващо точно от Степан Шаумян.

 

От кореспонденцията на Ленин с Шаумян знаем, че по време на „Мартенските събития” десните есери в Баку са на страната на болшевиките. Шаумян пише, че те са се „държали великолепно” и са умирали на бойното поле заедно с болшевиките. След погрома над азербайджанците и „Мусават”, бакинските меншевики тръгват на сближаване с болшевиките или поне се опитват да получат от тях оръжие. Шаумян и компания са били достатъчно учтиви и с есерите и с меншевиките, защото последните са имали силно влияние в Каспийската военна флотилия, която по време на „Мартенските събития” подлага на немилостив обстрел азербайджанските квартали на Баку и изиграва много сериозна роля за победата на болшевиките.

 

Възможно е всички тези стечения на обстоятелствата да са дали основание на Ленин да изпрати указания на Шаумян да търси съюз с грузинските меншевики. Много е възможно за бакинските меншевики да се е предвиждала ролята на посредници в евентуални преговори между Шаумян и Жордания.

 

Разбира се, Ленин не може да не си е давал сметка, че специално в Баку зад всяка партийна политика наднича и някаква етническа ориентация. Бакинските меншевики не са били грузинци в по-голямата си част, а най-вече руснаци и арменци и това в определена степен би намалило ефективността на тяхното посредничество. Може би Ленин да е разчитал на един от лидерите на бакинските болшевики – грузинецът Джапаридзе. На него се приписва и спирането на мартенското клане през 1918 година и той е имал репутация на по-адекватен човек от Шаумян.

 

Точно тук, се появява „възванието към руската демокрация”, което да е дало на Ленин основания да гледа по-оптимистично на възможността за спазаряване между бакинските болшевики и тифлиските меншевики. Търсейки преди всичко начин да спечели време, Ленин дава указания на Шаумян да търси контакти с Жордания.

 

Изричното посочване на името на Ной Жордания също изглежда не е случайно. Вероятно Ленин е бил информиран, че течението сред грузинските меншевики, застъпващо се за независимост на Закавказието и за мир с Отоманската империя се оглавява от Чхенкели. Затова той търси друг контрагент в лицето на Ной Жордания. Най-вероятно в случая е ставало дума за приемане на желаното за действително, но болшевишкият лидер не е имал кой знае какви други полезни ходове в Закавказието в този момент.

 

Не е невъзможно, Ленин да е разчитал и на съдействието на германците, които в този момент стават все по-активни в Закавказието. Исторически доказан факт е твърдата позиция на германците, че Апшеронският полуостров и Баку са територия на Съветска Русия. В предишни части, беше показано как Германия последователно зачита владеенето на Баку от Съветска Русия. Дори, когато в Баку дебаркират английските експедиционни сили на генерал Дънстервил, германците се задоволяват само с уверенията на Ленин, че болшевиките ще изтласкат бързо англичаните от там.

 

В крайна сметка, това толерантно отношение придобива формата на международен договор. Това ще стане малко по-късно, в резултат на преговорите между Германия и Съветска Русия в края на юни – началото на юли 1918 година. Германците са силно заинтересувани от доставките на нефт и нефтопродукти от болшевишките си партньори и предлагат мащабни бартерни сделки – нефт срещу въглища. Установено е, че германското правителство дори предлага да съдействува за спирането на турската намеса в Закавказието.

 

На 27 август 1918 година е сключено допълнително споразумение към Брест-Литовския договор, което признава Баку като неоспорима територия на Съветска Русия. По същото допълнително споразумение, германците се изтеглят от Ростов на Дон и от други градове, които са окупирали, дълбоко в руска територия. Германия поема ангажименти за съвместна борба с болшевиките срещу подкрепяните от Антантата „бели“. Точно по този договор, вече официално, а не на база на устни уговорки болшевиките поемат ангажимента да доставят нефт и нефтопродукти срещу въглища. [4, стр. 13]

 

Всъщност, въглищата, които германците са доставяли на съветската страна са били добивани в Донецкия въглищен басейн, който по това време е част от независима Украйна и е на практика под немски контрол. С Допълнителното споразумение, Съветска Русия поема и ангажименти за количествата на доставките на нефт и нефтопродукти за Германия. Болшевиките се обвързват с обещание да доставят на германците една четвърт (1/4) от добивания в Баку нефт, независимо че самите те с голям труд осъществявали прехвърлянето за Астрахан на добития в Баку нефт. [5, стр. 340 - 341] (Въпросът е постоянна тема в кореспонденцията на Ленин и Шаумян, което се видя ясно в предишни части на този анализ).

 

Тези събития стават около пет месеца по-късно след описваните драматични събития около обявяването на независимостта на Закавказието и ролята на мюсюлманските парламентарни групи в него, но те едва ли са дошли на празно място. Затова би могло да се предположи, че в рамките на твърде задълбоченото сътрудничество на болшевиките и лично на Ленин с германския Генерален щаб е могло „вождът на световния пролетариат” да разчита на някакво влияние на германците върху грузинските социалдемократи – меншевики в Тифлис.

 

В крайна сметка, не без съжаление трябва да признаем, че разглежданият въпрос остава като обект за бъдещи изследвания. Интригата около обръщението на грузинските меншевики към „руската демокрация”, остава твърде неизяснена. Около нея могат да се правят обосновани предположения и спекулации, но тя заслужава допълнително и много задълбочено изследване.

 

Вижда се, че този демарш на грузинските социалдемократи има изключително силно въздействие върху азербайджанските парламентарни фракции в Тифлис и по неочакван начин допринася за консолидирането на тяхната позиция по въпроса за независимостта и за рязкото усилване на натиска им в посока на обявяване на независимост на Закавказието и сключване на мир с Отоманската империя.

 

Използувана литература:

[1] Протоколы заседаний мусульманских фракций Закавказкого Сейма и Азербайджанского Национального Совета 1918 г., Национальное архивное управление Азербайджанской республики, Главный редактор и автор предисловия А. А. Пашаев, “Adiloğlu” nəşriyyatı, Баку 2006 г.

[2] Закавказский сейм: Стенографический отчет, Сесия первая, Тифлис, 1918 г.

[3] Ментешашвили Автандил, Из истории взаимоотношений Грузинской демократической республики с советской России и Антантой. 1918–1921 гг., http://sisauri.tripod.com/politic/index2.html

[4] Василенко, А. Б., Каспийская нефть в геополитической стратегии руководства Советской России (1917-1922 гг.); В: Нефть страны Советов. Проблемы истории нефтяной промышленности СССР (1917-1991), под общей редакции В. Ю. Алекперова, Российская академия естественных наук, Секция нефти и газа, М., Древлехранилище, 2005, стр. 8 – 43.

[5] Косторниченко, В. Н., Концессионная политика советского руководства в нефтяной промышленности в 20-20-е годы ХХ века; В: Нефть страны Советов. Проблемы истории нефтяной промышленности СССР (1917-1991), под общей редакции В. Ю. Алекперова, Российская академия естественных наук, Секция нефти и газа, М., Древлехранилище, 2005, стр. 332 – 396.

[6] Документы и матерьялы по внѣшней политикѣ Закавказья и Грузии, Типографія Правительства Грузинской Республики, Тифлисъ, 1919 годъ, http://apsnyteka.org/2895-dokumenty_i_materialy_po_vneshnei_politike_zakavkazya_i_gruzii_1919.html

[7] Централен държавен исторически архив на Република Грузия, фонд 1823, опис 2, дело 1, листове 207 и 208. Цитирано по: Ментешашвили Автандил, Из истории взаимоотношений Грузинской демократической республики с советской России и Антантой. 1918–1921 гг. (Виж бележки 48 и 49).

 

Публикувана в Гледища

На 28 май 2018 година се навършиха сто години от обявяването на независимостта на Азербайджан и създаването на Азербайджанската демократична република. Това събитие заслужава много по-голямо внимание от кратките и почти служебни съобщения, появили се тук таме в медиите в рубриката „На днешния ден”.

 

Учредяването на Азербайджанската демократична република е огромен скок в политическото развитие на Заквказието, а и на ислямския свят. Тя е първата парламентарна република, създадена в мюсюлманска страна. Тя е и първата парламентарна република, създадена в страна с преобладаващо тюркско население. Азербайджанската демократична република е и първата мюсюлманска държава, в която жените имат равни права с мъжете, в това число и правото да избират и да бъдат избирани на избори.

 

Дори само тези факти би трябвало силно да привлекат вниманието на публиката, включително и в контекста на днешните баталии, които заливат ислямския свят.

 

Отделен въпрос е, че пътят към Азербаайджанската демокатична република и двадесет и три месечната история на последната са истинска сага, която може да бъде четена със затаен дъх.

 

С този текст, започваме поредица от студии, които ще разкажат по възможно най-изчерпателен и надяваме се обективен и интересен начин историята на пътя към Азербайджанската демократична република и нейните дела.

 

Февруарската революция в Русия заварва Закавказието под управлението на Кавказко наместничество. Народите на Кавказ са минали поне през три различно организирани наместничества, като първото е създадено през 1785 година от императрица Екатерина Втора. Второто Кавказко наместничество трае от 1844 до 22 ноември 1881 година, когато де факто е закрито.

 

Любопитен, пък и многозначителен факт е, че в създадената след Второто Кавказко наместничество „Кавказка администрация”, в която върховният граждански управник е едновременно и главнокомандуващ и дори се явява „наказной атаман” на казашките части, „главноначалствуващ” на въпросната администрация е бил добре познатият ни от българската история княз Александър Михайлович Дондуков – Корсаков. Тази длъжност той заема от 1-ви януари 1882 до 3-ти юни 1890 година. (Княз Дондуков – Корсаков почива на 15-ти април 1893 година на 73 годишна възраст).

 

Третото Кавказко наместничество, което е заварено от Февруарската революция е създадено на 26 февруари 1905 година. То е създадено с указ на император Николай ІІ, наречен „За възстановяването на длъжността на кавказкия наместник” от 26 февруари (11 март) 1905 година. [15, стр. 182]

 

Смята се, че указът е приет с оглед на необходимостта да се усили местната власт в Кавказ и за да се пресече развитието на революционното движение (точно тогава започва Първата руска революция 1905 – 1907 г.), както и избухналите по онова време арменско – азербайджански сблъсъци. [4] [19] [36] В него влизат шест губернии, пет области и два самостоятелни окръга.

 

Шестте губернии са били: Бакинска, Елисаветполска, Кутаиска, Тифлиска, Черноморска (със столица град Новоросийск) и Ериванска. Днес град Елисаветпол е известен с историческото си име Гянджа, Тифлис е Тбилиси, а Ериван е столицата на Армения - Ереван.

 

Петте области са били: Батумска, Дагестанска (със столица град Темир Хан Шура, днешният Буйнакск), Карска, Кубанска (със столица Екатеринодар, днешен Краснодар) и Терска (със столица Владикавказ).

 

Двата самостоятелни окръга са Закаталски и Сухумски окръг.

 

Кавказки наместници в Третото Кавказко наместничество са били граф Иларион Иванович Воронцов – Дашков (управлявал Кавказ в периода 1905-1915 г.) и великият княз Николай Николаевич – младши (1915-1917 г.). При Кавказкия наместник е имало съвещателен орган – съвет.

 

Кавказкото наместничество е ликвидирано веднага след Февруарската революция от 1917 година. Тогава Временното правителсво сформира „Особен Закавказки комитет” с оглед управлението на Кавказ, който от своя страна е сменен от Закавказкия комисариат през ноември 1917 година, след Октомврийския преврат на Ленин и Троцки.

 

Особеният Закавказки комитет (ОЗАКОМ) като последен опит да се задържи Закавказието в „единна и неделима Русия”

Особеният Закавказки комитет (ОЗАКОМ) е сформиран на 9 (22) март 1917 година от членове на Четвъртата Държавна дума, като специфична властова структура, създадена от Временното правителство на мястото на Кавказкото наместничество, последният наместник на което, както стана дума е бил Великият княз Николай Николаевич младши, който известно време е бил и върховен главнокомандуващ войските на Руската империя през Първата Световна война.

 

Съставът на ОЗАКОМ е бил от пет души. В състава му са влизали: Василий Акимович Харламов – член на Партията на конституционните деократи (кадетите), председател на ОЗАКОМ; Михаил Иванович Пападжанов (Микаел Ованесович Пападжанян) – член на партията „Дашнакцутюн” (арменски социалисти-националисти); Мамед Юсиф Хаджибаба оглу Джафаров – член на партията „Мусават”; Акакий Иванович Чхенкели – социалдемократ (меншевик); Кита (Иван) Георгиевич Абашидзе – социалист-федералист.

 

Малко повече от година след създаването на ОЗАКОМ, Р. А. Векилов ще разкаже, че ОЗАКОМ е създаден на 9 (22) март 1917 година от Временното правителство по инициатива на закавказките депутати от Държавната дума. Според него, В. А. Харламов, М. Ю. Джафаров, М. И. Пападжанов и А. И. Чхенкели пристигат на 18-ти март в Тифлис след продължителен престой в Баку, за да се запознаят с положението и за да проведат поредица от съвещания с „представители на населението”. Особеният закавказки комитет е окончателно организиран на 30 март (12 април) 1917 година. [3, стр. 6]

 

В изданието „Новое время” на 01 (14) април 1917 година излиза статия под заглавие „Още един път за кавказките автономии”. [11] В статията ясно се вижда политическият курс на Особения Закавказки комитет:

 

„В Закавказието продължава спорът за автономната уредба на кавказките народности. След вече известния на нашите читатели митинг на грузинските социалисти-федералисти в Тифлис, участниците в него се отправиха към двореца, където протичаха заседанията на краевия конгрес на изпълнителните комитети. За да се обърнат към манифестантите, на балкона на двореца излязоха В. А. Харламов, М. Ю. Джафаров и Кита Абашидзе, който в своята реч посочи ролята на руската интелигенция, като подчерта, че щастието на Грезия зависи от величието на Русия. В своите речи, В. А. Харламов и М.Ю. Джафаров посочиха несвоевременността на издгането на национални лозунги в дадения момент”. [11]

 

Особеният Закавказки комитет е лоялен към поставената от Временното правителство задача, да се води войната до победен край. Затова и членовете на ОЗАКОМ се опитват да тушират емоциите на национална основа и да отлагат поставянето на въпроса за автономията на кавказките народи за по-късен етап.

 

Затова и може да се смята, че смяната на ОЗАКОМ със Закавказкия комисариат след Октомврийския преврат е резултат на националистическата вълна в Закавказието, а не на наивното обяснение, че е „загубил властта поради отказа да сътрудничи със социалдемократическите партии, които доминирали в Закавказието”. [37]

 

Не е трудно да се види, че от петимата членове на Особения Закавказки комитет, трима са социалдемократи или социалисти. Въпросът, изобщо не е в това, дали ОЗАКОМ е сътрудничел със социладемократите – Комитетът е бил просто ръководен от тях, а във факта, че Октомврийският преврат окончателно детонира процеса на разпадане на руския имперски контрол над Закавказието и там започва стремителен процес на национално строителство.

 

Съветската власт, укрепила се в Баку, начело със Степан Шаумян, ще се опита да възпрепятствува този процес с всички средства, като това ще доведе до поредица от тежки кръвопролития и в крайна сметка до сваляне на доминирания от болшевишките (първоначално в съюз с „Дашнакцутюн” и десните есери) режим в Баку.

 

Закавказкият комисариат, като опонент на властта на Ленин и Троцки

Закавказкият комисариат идва на мястото на Особения Закавказки Комитет. Той е създаден на 15 (28) ноември 1917 година, като резултат от несъгласието на преобладаващата част от политическите сили в Закавказието да признаят властта на болшевиките след Октомврийския преврат. В комисариата взимат участие социалдемократите–меншевики (предимно грузинци), дашнаците (арменски социалисти–националисти) и представителите на партията „Мусават” (азербайджански национал-демократи). Председател на Закаказкия комисариат е грузинският социалдемократ – меншевик Евгений Петрович Гегечкори.

 

В Закавказието, против Октомврийския преврат се обявили както социал-демократите меншевики, така и представителите на повечето други партии. „В интерес на демокрацията”, федералистите се изказали за „търсене на собствени пътища и методи за ликвидиране по мирен път на преждевременните действия на болшевиките”, а дашнаците настоявали за „морална изолация на болшевиките от страна на цялата руска демокрация с цел да им се окаже влияние”. [29, стр. 115]

 

Надявайки се на популярността сред населението на декретите за мира и за земята, грузинските болшевики издигнали лозунг за незабавно провеждане на нови избори за Съвети, смятайки, че след Октомврийския преврат ще успеят да спечелят най-много мандати. Но и след повторното провеждане на изборите, социалдемократите-меншевики запазили водещите си позиции в Тифлиския Съвет. Това им дало пълното право да преминат към реални действия. Те успели да завземат арсенала в града. Последното позволило на меншевиките да създадат собствена въоръжена гвардия и да започнат обезоръжаване на болшевишките полкове. [12, стр. 140]

 

Болшевиките надценили влиянието си над „масите”. Според изследователи като Ментешашвили, тяхното влияние върху войниците е било несъмнено, но не и върху работниците и средната класа в град като Тифлис към датата на разглежданите събития.

 

На изборите за Градска дума в Тифлис, проведени на 30 юли 1917 година, болшевиките получили 5083 гласа или 5,48 % от гласовете. През месец ноември, на изборите за Учредително събрание в Тифлис те спечелили 19527 гласа или 19,07%.

 

Несъмнено за няколко месеца популярността им е била нарастнала, но резултатите на меншевиките и на есерите са били далече по-добри. През юли 1917 г., меншевиките печелят 42 % от гласовете, през ноември същата година – 31,4%. Есерите от своя страна печелят 16,6% през лятото и 11,28% през есента на 1917 година в Тифлис. [20, стр. 4]

 

Вижда се, че болшевиките изобщо не са имали никакъв шанс да доминират над останалите социалдемократи и социалисти по изборен път. Дори и след Октомврийския преврат, съотношението на силите в Тифлис остава решително в полза на социалдемократите-меншевики, които превъзхождат решително болшевиките сами, дори без да се отчитат резултатите на социалистите-революционери (есерите).

 

На 11 (24) ноември 1917 година, действуващият в Тифлис „Комитет да обществена безопасност”, свиква съвещание по повод организирането на местната власт в Закавказието. Съвещанието е свикано по инициатива на меншевиките и в него участвуват представители на всички политически партии, Краевият Съвет (територията, която се е управлявала от Казказкото наместничество по време на владичеството на Руската империя се е наричала „Кавказки край”) и Тифлиският Съвет, членовете на ОЗАКОМ, командуващият Кавказкия фронт, консулите на страните от Антантата. Съвещанието отказва да прознае властта на Совнаркома и взима решение за създаване на „Независимо правителство на Закавказието”. [20, стр. 4]

 

Трябва да се подчертае, че на съвещанието са присъствували не малко на брой членове на партията на болшевиките, които са били членове на Краевия и на Тифлиския съвет, но в хода на дискусиите те (макар и „болшевики”) се оказват в малцинство. Болшевиките, взели участие в съвещанието, излезли с декларация, в която осъждали поведението на организаторите на съвещанието и неговите решения и го напуснали.

 

На 15 (28) ноември 1917 година, всички политически партии, които участвували в съвещанието и подкрепили становището му срещу Октомврийския преврат, заменят съществувалия до тогава Особен Закавказки комитет (ОЗАКОМ) със Закавказкия комисариат с председател Гегечкори. [20, стр. 4]

 

Закавказкият комисариат функционира до 26 май 1918 година. Ето и съставът на Заквказкия комисариат, който на практика е своеобразно федерално правителство на Закавказието:

Евгений Петрович Гегечкори – председател и комисар по въпросите на труда и външните работи, социалдемократ – меншевик;

Акакий Иванович Чхенкели – комисар на вътрешните работи, социалдемократ – меншевик;

Дмитрий Дмитриевич Донской – комисар по военните и по морските въпроси, социалист-революционер (есер); [10]

Х. О. Карчикян – комисар по финансите, „Дашнакцутюн”;

Фатали Хан Искендер оглу Хойский – комисар на народната просвета, „Мусават”;

Шалва Владимирович Алексеев–Месхиев – комисар по правосъдието, социалист–федералист;

Мамед Юсиф Хаджибаба оглу Джафаров – комисар по търговията и промишлеността, „Мусават”;

Худадат бек Ага оглу Мелик–Асланов – комисар на пътищата и съобщенията;

А. В. Неручев – комисар по земеделието, държавното имущество и вероизповеданията, социалист-революционер (есер);

Г. Тер-Газарян – комисар по продоволствието, „Дашнакцутюн”;

Амазасп Иванович (Оганесович) Оганджанян – комиссар по въпросите на благотворителността и благосъстоянието (оргиналното название на длъжността на руски език е „комиссар призрения”, което ние тук превеждаме по този разширен начин), „Дашнакцутюн”;

Халил бек Хаджибаба оглу Хасмамедов – комисар по контрола, „Мусават”. [3, стр. 7] [2, стр.89]

 

Историците от съветската школа, обичат да подчертават „смъртния грях” на Закавказкия комисариат, че бил заел „откровено враждебна позиция” по отношение на Съветската власт. Това е напълно естествено, след като самото създаване на Закавказкия комисариат е акт на НЕпризнаване на настъпилите промени във властта в Петроград след Октомврийския преврат на болшевиките.

 

На 28 декември 1917 година, Президиумът на Краевия Съвет на Кавказката армия се самообявил за върховна власт в Кавказ, като скромно оставил за себе си сферата на военното управление, а иначе признал Съветския СНК (Совнаркома), но това не довело до възцаряване на съветска власт в Закавказието. [32, стр. 125-138]

 

Така или иначе, разполагайки със свои въоръжени сили – създадените по заповед на Временното правителство национални въоръжени формирования, които е трябвало да закрепят положението на разпадащия се Кавказки фронт срещу Отоманската империя, Закавказкият комисариат успява да установи контрол над по-голямата част от Закавказието, с изключение на Апшеронския полуостров – района на Баку, където съветската власт се закрепва с цената на мартенското клане над азерайджанците и особено над мусаватитстите, проведено под ръководството на Извънредния комисар на Совнаркома по въпросите на Кавказ – Степан Шаумян.

 

Подробности за така наречените „мартенски събития”, представляващи просто брутално елиминиране с военни средства на главния политически противник – партията „Мусават” и етническо прочистване на естествените поддръжници на „Мусават” – азербайджанците, жители на Баку и околностите, вижте тук: [8] http://svobodennarod.com/views/item/5993-klaneto-v-baku-prez-mart-1918-bolshevishkata-arogantnost-i-rolyata-na-poleznite-idioti.html

 

Възторженият отзив и подкрепата на В. И. Ленин за действията на Степан Шаумян и на Бакинския съвет по време на мартенското клане в Баку от 1918 година, вижте тук: [9] http://svobodennarod.com/chetivo/item/6009-prednamerenata-zhestokosti-vaztorgat-ot-neya-korespondentziyata-mezhdu-lenin-i-shaumyan-chast-parva.html

 

Както вече беше посочено, враждебното на съветската власт решение за сформиране на своеобразно „независимо правителство” на Закавказието е било взето на 11 (24) ноември 1917 година на съвещание посветено на организирането на местното управление в Закавказието в светлината на събитията в Петроград и Октомврийския преврат. Съветските историци особено многозначително подчертават, че на заседанието са участвували и консулите в Тифлис на страните от Антантата. [17]

 

Интересен факт е, че лидерът на болшевиките в Закавказието и извънреден комисар на Совнаркома по въпросите на Кавказ – Степан Шаумян, изпраща на 23 ноември (6 декември) 1917 г., телеграма до Ленин с която буквално пита, дали да не хвърли изтеглящата се от Кавказкия фронт руска армия срещу Закавказкия комисариат.

 

„Ние обявихме война на Закавказкия комисариат, като контрареволюционен. Голяма част от гарнизона е на наша страна. Ние можем с помощта на армията да заставим комисариата да признае властта на Съвета на народните комисари. Молим незабавно да ни съобщите, какво да става. Ст. Шаумян”. [9, Документ 2]

 

Идеята да се наложи волята на болшевиките над Закавказкия комисариат с въоръжена сила присъствува и в следващата телеграма на Шаумян до Ленин от 25 ноември (8 декември) 1917 г., с която болшевишкият лидер е известен за ставащото в Закавказието, в частност за постигнатото по принцип споразумение за примирие. Шаумян телеграфира:

 

„Организира се закавказка власт от оборонци и националисти, начело с Гегечкори, които не признават властта. Ние им обявихме война, обявявайки тази власт за контрареволюционна. Войската разглежда техните действия като отделяне от революционна Русия.

 

Турция се съгласи на примирие. Необходимо е присъствието на ваши представители за участие в преговорите за примирие. Възможно е, опирайки се на войската и на Бакинския съвет, да се застави местната власт да признае вашата власт... С. Шаумян”. [9, Документ 3] [34, стр. 19]

 

В телеграмата видимо се визира подготовката на така нареченото „Ерзинджанско примирие” на Кавказкия фронт. Ерзинджанското примирие е временно прекратяване на огъня на Кавказкия фронт (по време на Първата световна война), установено със съгласието на представителите на Отоманската империя и Закавзкия комисариат в лицето на командуващия Кавказкия фронт – генерал-лейтенант (впоследствие генерал от пехотата) Михаил Пржевалски през декември 1917 година.

 

Особеното в случая е, че примирието е сключено не в рамките на общите преговори между Централните сили (Германия, Австро-Унгария, Турция и България) и Съветска Русия, водени в Брест-Литовск, а командирът на 3-та турска армия в Кавказ се обръща пряко към щаба на Руската Кавказка армия. Сама по себе си, политическата страна на примирието е била договорена между Закавказкия комисариат и турската страна. [34, стр. 19] [3] Това не е учудващо, като се има пред вид, че самото „учредяване” на Закавказкия комисариат, става с личното участие на командуващия Кавказкия фронт, за което стана дума по-горе.

 

Има свидетелства, че писмото на командуващия турската армия на Кавказкия фронт – Ферик Вехиб Мехмед паша с предложението за примирие е докладвано на заседание на Закавказкия комисариат на 21 ноември (4 декември) 1917 година. [3, стр.7] Закавказкият комисариат се разпорежда военните действия да се прекратят незабавно и на 5 (18) екември 1917 година в Ерзинджан е подписан договорът за примирие.

 

Шаумян очевидно е бил информиран за протичащите преговори и е реагирал остро, усещайки, че Отоманската империя на практика елиминира Совнаркома от преговорите в Закавказието. Затова той алармира Ленин и настоява болшевиките също да се включат в преговорите за примирието на Кавказкия фронт, но Съветската власт в този момент очевидно не е имала нито капацитет, за да изиска от Отоманското правителство да включи негови представители в преговорите, нито дори е разполагала с нужното време за да направи някаква дипломатическа интервенция.

 

Тук трябва да се отбележи, че дипломацията на Отоманската империя, респективно – военното командуване на войските на Султана на Кавказкия фронт много умело маневрират между съветските си преговорни партньори в Брест-Литовск и Закавказкия комисариат, който изобщо не признава властта на последните. Малко по-нататък ще се види, как отоманските представители използуват резултатите от мира в Брест-Литовск за доста брутален натиск върху Закавказкия комисариат.

 

Документът е подписан на 5 (18) декември 1917 година (десет дни след „телеграфическия вопъл” на Шаумян до Ленин) от началник щаба на руската Кавказка армия – генерал-майор Вышинский и началник щаба на турската 3-та армия. Това става след подписването на 2 (15) декември 1917 година на общото примирие на мирните преговори в Брест-Литовск между Германия, Австро-Унгария, Турция и България от една страна и Съветска Русия от друга. Общото примирие е било подписано за срок от 28 дни, смятано от 4 (17) декември 1917 година с възможност за по-нататъшното му продължаване. Към датата на подписването на примирието, линията на фронта е минавала по линията Трапезунд (Трабзон) – Гюмююшхане – Ерзинджан Кале – Хнъскала – южният бряг на езерото Ван – границата с Персия (Иран). [22, стр. 125] [14]

 

През първите дни на януари 1918 година, главнокомандуващият турската армия – Енвер паша изпраща на Закавказкия комисариат предложение за сключване на мир. Краевият център на Съвета на работническите, войнишките и селските депутати, където е било изпратено предложението за мир се изказва в смисъл, че към преговори за мир може да се пристъпи, след като бъдат получени пълнмощия от свиканото на 5 (18) януари 1918 година в Петроград Учредително събрание. Но както ще видим и по-долу, Учредителното събрание е разгонено от болшевиките, поради което на 15 (28) януари 1918 година, Закавказкият комисариат постановява на 1 (14) февруари 1918 година да се свика „конференция на представителите на Украйна и на Юго-източния съюз” в Тифлис, на която да се обсъдят условията на мира. Отоманското команзуване е било уведомено за тези действия. [3, стр. 7]

 

Закавказкият комисариат изгражда легитимността си като стриктно се придържа към политическата линия на дейците на Февруарската революция. В своя декларация от 18 ноември (1 декември) 1917 година, комисариат изрично подчертава, че той ще изпълнява функцията си „само до свикването на Всерусийското Учредително събрание, а в случай на невъзможност на неговото свикване – до провеждане на конгрес на членовете на Учредителното събрание от Закавказието и Кавказкия фронт”.

 

Авторите на декларацията са показали добър политически усет, защото както ни е известно от историята, съдбата на Учредителното събрание е печална. На 5 (18) януари 1918 година, то е свикано в Петроград. Съставът му, меко казано е предизвиквал отвращение у Ленин и неговите съратници от Совнаркома, защото Учредителното събрание е било доминирано от представителите на социалдемократите-меншевики и на социалистите-революционери (есерите).

 

Депутатите от Учредителното събрание се захващат с това, за което то е свикано – да изграждат институционално новата демократична Руска република и естествено отказват да признаят Съветската власт на болшевиките и декретите на Втория Всерусийски конгрес на Съветите. Останали в крайно некомфортно малцинство, болшевиките и левите есери, напускат заседанието на Учредителното събрание. В отговор на унизителното си поражение в пленарната зала, болшевиките разгонват Учредителното събрание в типичния си циничен стил – началникът на караула обявява, че „караулът е изморен” и че депутатите трябва да си ходят по живо – по здраво.

 

Тези събития правят съвсем уместна и актуална за времето си уговорката в декларацията на съвещанието, на което се ражда Закавказкият комисариат, че в случай на невъзможност да се свика Учредителното събрание, Закавказкият комисариат, той ще функционира до свикване на конгрес на депутатите в Учредителното събрание, избрани от Закавазието и Кавказкия фронт. (Мобилизираните в армията войници, също излъчват свои представители в Съветите още по време на Февруарската революция).

 

След като членовете на Учредителното събрание от Закавказието се завръщат в Тифлис и съдбата му става безпощадно ясна и на най-големите оптимисти, на 12 (25) януари 1918 година, Закавказкият комисариат взима историческото решение за свикване на Закавказкия сейм, който става законодателен орган на все още не разделеното Закавказие.

 

Така се дава ход на втория вариант, разглеждан от Закавказкия комисариат – поради провалянето на Учредителното събрание в общоруски план, се преминава към овластяване на неговите членове, избрани от Закавказието и Кавказкия фронт. За що годе демократично мислещите хора в Закавказието, по това време, депутатите от Учредителното събрание са единствените легитично избрани представители на населението с ясен управленски мандат. Така изпълнителната власт в Тифлис, дава ход на конституиране и на законодателна власт – Закавказкият сейм.

 

Закавказкият сейм и проиграната възможност за създаване на единно и федеративно Закавказие

Първото заседание на Сейма се провежда на 10 (23) февруари 1918 година в Тифлис (Тбилиси).

 

Най-многочислените фракции в Закавказкия сейм се оказват: социалдемократическата фракция (меншевики) с 32 депутати; фракцията, в която са включени мусаватистите и безпартийните депутати мюсюлмани, които са 30 души; фракцията на „Дашнакцутюн” (арменските социалисти – националисти), брояща 27 депутати.

 

Тук е мястото да се поясни, че мюсюлманските, азербайджански партийни фракции в Закавказкия сейм, така както са утвърдени на заседанието на 28 февруари 1918 година, са четири: 1) фракцията на Демократичната партия на федералистите „Мусават” и включените в нея безпартийни, издигнати и избрани в обща листа с „Мусават” от мюсюлманските национални комитети в различни центрове – 30 депутати. 2) „Мюсюлманския социалистически блок” – 7 депутати. 3) „Мюсюлманство в Русия” („Иттихад”) – 3 депутати. 4) Социал-демократическа партия (меншевики) „Хюммат” (по-известна като „Гуммет”) – 4 депутати. [3, стр. 11]
Партията „Хюммат” („Гуммет”, в превод – „Енергия”) е самобитна азербайджанска социалдемократическа партия. Създадан е е през 1904 година, като става особено активна след Февруарската революция през 1917 година. През юни 1917 година е избрано ново ръководство на „Хюммат” („Гуммет”) под председателството на Нариман Нариманов. В края на 1918 година в Баку от Тифлис се прехвърлят членовете на партията от меншевишкото крило. С тяхна помощ, партията влиза в парламанта на Азербайджанската република и образува собствена фракция. В периода март – август 1919 година, в Баку съществува единна организация на социалдемократите от „Хюммет” („Гуммат”). След съветизирането на Азербайджан, частта от „гумметистите”, стояща по-близо до болшевиките, Бакинската организация на РКП (б) и организацията „Адалят” се обединяват в Азербайджанска комунистическа партия (болшевики). През 1937 година, „гумметистите” масово са подложени на репресии и преследване.

 

За председател е избран Н. С. Чхеидзе – грузинец, социалдемократ – меншевик.

 

В деня на откриването на Закавказкия сейм, Краевият и Тифлиският комитет на болшевишката партия, организират провокации под формата на протести. Протестите са разгонени от значително превъзхождащите ги сили на Закавказкия комисариат (иначе казано – на останалите партии, повечето от които са ... социалдемократически и социалистически).

 

В съветската историческа книжнина, тези събития бяха постоянно оцветявани с героична и трагическа окраска. Пишеше се, че протестите са били „разстреляни”, а болшевиките от своя страна в отговор „разгърнали масова пропагандистка и агитационна работа, особено сред селяните”. Подобни псевдо исторически заклинания са буквално смешни и жалки, защото до 1920 година, болшевиките буквално не смеят да си покажат носа в Закавказието, с изключение на яростните им усилия да задържат контрола над бакинския нефт. Съветизацията на Азербайджан, Армения и Грузия идва „най-демократично” и с „всенародно одобрение” на щиковете на Червената армия.

 

Болшевиките се опитват да се възползуват от неуредиците около решаването на поземлената реформа и се опитват да се пришият към селските бунтове на част от територията на Абхазия, но това се оказва съвсем мимолетен епизод.

 

Пълен провал преживяват и опитите на болшевиките от Владикавказ, под ръководството на Орджоникидзе и Киров да провокират имитации на селски възстания в Сачхерския и в Чиатурския район.

 

Тежък проблем пред съществуването на Закавказкия сейм се оказва поведението на Отоманската империя. Две седмици, преди Сеймът да бъде свикан, турските войски в нарушение на условията на декемврийското примирие от 1917 година, започват широкомащабно настъпление. За това, създава чудесни условия разпадането на Кавказкия фронт. Силите на султановата армия настъпват на Ерзерумското, Ванското и Приморското направление. Те превземат от движение Ерзинджан, а на 29 януари (11 февруари) 1918 година, влизат в Трапезунд (днес – Трабзон).

 

Това обстоятелство се отразява по решителен начин на дневния ред на Закавказкия сейм. Още на първото заседание на Сейма пламват яростни прения по въпроса за независимостта на Закавказието. Трябва да се отбележи, че до този момент, Закавказкият комисариат не е повдигал въпроса за независимостта на Закавкзието. Закавказкият сейм е свикан, на база на аргументи за легитимност, идващи от изборите за общоруското Учредително събране. Но настъплението на отоманската армия поставя нещата в доста по-различна плоскост.

 

За да преговаря с Отоманската дипломация, Закавказкият сейм трябва да изчисти въпроса за собствената му идентичност. Трябва да се изясни въпросът, кого представлява Сеймът. На първото заседание на Сейма, дашнаците предлагат да се обяви, че Закавказието иска да остане в Русия с автономен статут, като бъде разделено на национални кантони. Дашнаците обаче искат също така, Закавказкият сейм да настоява през Отоманската империя за правото на самоопределение на Западна Армения, иначе казано на намиращите се в Източния Анадол „шест арменски провинции в Отоманската империя” (термин влязъл в речника на световната дипломация на Берлинския конгрес). [13]

 

По-друга е била позицията на депутатите – азербайджанци, които смятали, че Закавказието трябва да решава само съдбата си, без менторството на Русия. Те смятали, че с Отоманската империя трябва да се сключи мир, като Закавказието трябва да се откаже от намеса във вътрешните работи на Империята.

 

Грузинските депутати до голяма степен подкрепили азербайджанците. Те смятали, че Закавказието трябва да обяви независимост и да сключи самостоятелно мирен договор с Отоманската империя. Основното им съображение бил простият факт, че закавказките народи нямали военни сили, с които да се противопоставят на настъплението на османлиите. [13]

 

Оказала се в малцинство, арменската фракция продължила да настоява на своето гледище. Останалите фракции решили да прояват дипломатичност и да не нагнетяват до край напрежението. Дискусията по въпроса за независимостта на Закавказието била временно спряна и взимането на решение – отложено. Нямало как обаче да се отложи взимането на решение по въпроса за преговорите за примирие и евентуално за сключване на мир. Последното на практика би означавало сключване на сепаративен мир, какъвто би могъл да сключи само независима държава, а това връщало дебатите пак на предишната конфронтационна плоскост.

 

В крайна сметка, с цената на взаимни компромиси, Закавказкият сейм приел резолюция по въпроса за преговорите с Отоманската империя. Тя включвала следните положения:

 

„В създалите се условия, Сеймът се смята за упълномощен да сключи договор с Турция.
Започвайки преговорите с Турция, Сеймът преследва целта да сключи окончателно примирие.
Мирният договор трябва да се основава на принципа на възстановяване на руско-турските граници от 1914 година, към момента на започването на войната.
Делегацията трябва да се опита да придобие правото за самоопределение за народите на Източна Анатолия, в частност – автономия за арменците в състава на Турция”. [13]

 

Докато фракциите в Закавказкия сейм съгласували позициите си и изглаждали противоречията си, султановата армия завзела Ардахан. На 27 февруари (12 март) 1918 година, започнало отстъплението на арменските войски, които останали единствената сила, която прикривала този участък на Кавказкия фронт. Започнало паническо отстъпление на арменските войски и бежанци и от Ерзерум. С превземането на Ерзерум, Отоманската империя си възвърнала контрола над Западна Армения.

 

Междувременно, на 3 март 1918 година (по нов стил), Съветска Русия подписва с Германия, Австро-Унгария, България и Турция мирния договор от Брест-Литовск. Съгласно клаузите на Брест-Литовския мирен договор и на допълнителното руско-турско съглаашение, Отоманската империя получавала не само територията на Западна Армения в Източни Анадол, но и Батумска, Карска и Ардаханска област, където по тва време има значително грузинско и арменско население. Така се анулират резултатите от Руско-турската война от 1877-1878 година, след която тези области са дадени на Русия с Берлинския договор.

 

С Брест-Литовския договор (член 4), Съветска Русия поема задължението да не се намесва „в новата организация на държавно-правните и международно пра вните отношения в тези окръзи”, да възстанови границата „във вида, в който тя е съществувала преди руско-турската война от 1877-78 година” и да разоръжи и разпусне на своята територия, както и в „окупираните турски провинции” (иначе казано – в Западна Армения в Източния Анадол) всички въоръжени арменски доброволчески части. [21]

 

На фона на вече сключения мирен договор от Брест-Литовск, на Закавказкия сейм се налага да води изключително тежки преговори с Отоманската империя за примирие и евентуално за мир в Трапезунд. Преговорите за мир в Трапезунд, започват на 1 (14) март 1918 година – единадесет дни след подписването на мирния договор в Брест-Литовск. Този договор ще тежи като воденичен камък на врата на делегацията на Закавказкия сеейм в Трапезунд.

 

Междувременно, делегацията на сейма е чакала шест дни започването на преговорите. Закавказкото пратеничество, водено от А. Чхенкели, пристига в Трапезунд на 23 февруари (8 март) 1918 година. Проблемите започват още със слизането от парахода. Един ден делегацията е държана на борда на кораба, с който е пристигнала, без разрешение да слезе на сушата, защото отоманската делегация все още не е пристигнала. Както беше кадзано по-горе, преговорите започват едва след шест дни.

 

Силите на преговорите в Трапезунд са твърде неравни. Делегацията на Отоманската империя е в еуфория от постигнатото в Брест-Литовск. Армията на султана вече е на границите от 1914 година и на закавказците е предявено искане да признаят клаузите на мирния договор от Брест-Литовск.

 

Делегацията на Сейма отхвърля с погнуса възможността да признае Брест-Литовския договор, защото изначално не признава съветската власт и резултатите от Октомврийския преврат. Закавказците се опитват да сключат сепаративен мир с Турция, като си осигурат по-добри условия. В съответствие с резолюцията на Закавказкия сейм, делегацията водена от Чхенкели се опитва да преговаря за връщане на границите към положението от 1914 година и за даване на право насамоопределение на народите от Източния Анадол в рамките на Отоманската империя.

 

Представителите на Султана отхвърлят незабавно всякаква възможност да разискват исканията на Закавказката делегация и това по естествен начин създава напрежение между отделните фракции в Закавказкия сейм. Едната разгараничителна линия между тях е въпросът за това, кои територии би могло да бъдат отстъпени на Отоманската империя в името на подписване на мир.

 

Междувременно, отоманската армия продължава неудържимото си напредване. Това става причина, делегацията на Сейма на преговорите в Трапезунд да стане по-отстъпчива и на 23 март (5 април) 1918 година, А. Чхенкели декларира готовност да търси компромис с отоманската императорска делегация по въпроса за новите граници и за съдбата на арменците от Източния Анадол.

 

Делегацията на Султана обаче вече е набрала скорост и в ултимативен план поставя две искания, от които не възнамерява да отстъпи. Това са искането за признаването на Брест-Литовския мирен договор и въпросът за независимостта на Закавказието. [Петросян] Вторият „ултиматум” всъщност има съвсем логична формална страна – мирни договори се подписват с независими държави, които са субект на международното право, а не с регионални образования с неясен статут.

 

Закавказкият сейм в крайна сметка съобщава на отоманската делегация, че приема тези две условия, но междувременно апетитът на отсрещната страна е нарастнал неимоверно. Командуването на отоманската армия вече планира да пресече границата от 1878 година и да навлезе дълбоко в Закавказието.

 

Закавказкият сейм е в „цугцванг”. Нямайки полезен ход, Сеймът прекъсва преговорите и извиква обратно в Тифлис делегацията си от Трапезунд. Закавказието се оказва в състояние на официална война с Отоманската империя. [27] [3, стр. 8]

 

Ето описанието на тези събития от гледната точка на съвременника им – Р. А. Векилов. (По данни на академик Дж. Б. Гулиев, Рахим-бек Али Ага оглу Векилов е роден през 1897 година и е живял в град Баку на историческата „Персийска улица”. Векилов е виден обществено-политически деятел на Азербайджанската република (1918-1920 гг.), като от 1917 година е член на партията „Мусават” и съответно на мюсюлманската фракция на Закавказкия сейм. От 26 май 1918 година, Р. А. Векилов работи като секретар на Азербайджанския национален съвет в Тифлис. От деня на основаването на първия Азербайджански парламент той е член на мусаватистката фракция. На 14 декември 1919 година, става член на Армено-Азербайджанската конференция от страна на Азербайджанската република. След установяването на съветска власт в Азербайджан, учи във Факултета за Изтока на бакинския Държавен Университет до 1923 година. Според някои източници е бил подложен на тормоз и репресии и през 1934 година се смоубива). [3, стр. 6]

 

„Тази война, както е известно, беше започната поради нежеланието на арменската и грузинската фракция да признаят точката от Брест-Литовския договор, засягаща Закавказието, за отстъпването на Турция на трите санджака – Батум, Ардахан и Карс. Исканията на турците бяха толкова категорични, че закавказката делегация беше поставена в положението да тръгне на коренни отстъпки. Мюсюлманската част от делегацията всячески опипваше почвата и положи всички усилия, че от една страна да не разваля отношенията с грузинците, но едновременно с това да ги убеди да направят отстъпки.

 

А. И. Чхенкели изпрати телеграма в Тифлис, да се отстъпят Карска и Батумска област на турците, с изключение на пристанището Батуми с окръга. Съдържанието на тази телеграма смая арменците, членове на делегацията и тогава те предложиха да се признае Брест-Литовския договор изцяло. Това предложение срещна съчувствие от страна на мюсюлманския сектор на делегацията и от А. И. Чхенкели. За това беше съобщено на турската делегация и изглеждаше, че всичко е готово.

 

Но на следващата сутрин, пристигна телеграма (шифрована) до А. И. Чхенкели с подписите на Н. Н. Жордания, В. Г. Церетели и Н. В. Рамишвили, в която се казваше, че отстъпването на Батум те смятат за национално и партийно самоубийство. Друга телеграма от Тифлис изискваше незабавното отпътуване от Трапезунд. За да не скъса окончателно с Турция, А. И. Чхенкели предложи по-приемлива форма на съобщението до турската делегация за отпътуването си: „С оглед на получените инструкции от закавказкото правителство, делегазцията е принудена да отпътува обратно”. (При излагането на тези събития, Р. А. Векилов използува доклада на члена на делегацията на преговорите за мир в Трапезунд – Х.-б. Хасмамедов, изнесен пред съвместно заседание на всички мюсюлмански фракции в сейма. Бел. авт.).

 

След завръщането си в Тифлис, на А. И. Чхенкели се удаде да възобнови мирните преговори в окупирания от турците Батум на 1 април [1918 г.], при горещата поддръжка на мюсюлманския сектор в Сейма, и благодарение на усилилото се поради военните неуспехи, течение сред грузинците и арменците в посока на отваряне на мирни преговори с Турция”. [3, стр. 9]

 

Има достоверни сведения, че докато А. И. Чхенкели убеждава Закавказкия сейм да поднови мирните преговори с Отоманската империя, мюсюлманскат част на закавказката „трапезундска делегация” се опитва да убеди турците, да не стигат до крайности и да бъдат по-отстъпчиви по отношение на грузинските територии. По този въпрос членът на Закавказката делегация в Трапезунд – М.-Г. Гаджинский, говори пред съвместно заседание на всички мюсюлмански фркции в Сейма малко по-късно – на 1 май 1918 г.

 

Гаджинский разказва:

„Настоящия ми доклад не се отнася за официалната страна на мирните преговори в Трапезунд, тъй като тази страна вече Ви е известна от доклада на А. И. Чхенкели. Искам да Ви обърна внимание само на един въпрос. Този въпрос причини много големи грижи на мюсюлманската секция на делегацията на мирните преговори, а частност на мен лично.

 

Ние съсредоточихме цялото си усилие върху това, Батум да остане за Закавказието; приведохме масадоводи с цел да склоним турците към отстъпки по този въпрос. Сочехме обстоятелството, че ако Батум не [ни] бъде отстъпен, то това ще доведе до големи нежелателни усложнения. Може да пламне война между Закавказието и Турция, както и междунационални разпри вътре в Закавказието.

 

Ние сочехме, че цялата тежест във втория случай (тоест в случая на междунационално клане вътре в Закавказието) ще легне върху Турция. В такъв случай, Турция, като защитница на азербайджанските тюрки и виновница за усложняването на техните взаимоотношения със съседите, ще бъде длъжна да придвижи значителна военна сила в дълбочина на Източното Закавказие и с това да ни спаси от поголовно изтребление.

 

Всичко това, освен другите доводи от икономически и политически характер, беше поставено пред турските делегати, но никак не помогна да ги разубедим. Съображенията и доводите, които ръководеха отоманската делегация, видимо се оказаха по-силни от нашите и те категорично решиха да завземат Батум. Резултатът от това беше, както и очаквахме, прекратяване на трапезундските мирни преговори, обявяването на война и незабавното превземане на град Батум от турските войски.

 

Разбира се, такъв ход на събитията не можеше да се хареса на закавказката делегация, особено на председателя й А. И. Чхенкели, убеден привърженик на споразумяването и мира. Даже напускайки Трапезунд, той не искашеокончателно да скъса с турците и от тази гледна се отнесе одобрително към мето желание, както и на члена на делегацията Ах. Пепинов и на члена на Президиума на Грузинския Национален Съвет Г. Вешапели да останем в Трапезунд.

 

Освен нас, в Трапезунд останаха и делегатите на пранинците от Северен Кавказ: Г. Бамматов, Т. Чермоев и Дебиров.

 

След прекратяването на Трапезундската конференция, важно събитие беше пристигането на Енвер паша в Трапезунд и Батум и нашата среща с него, по време на която ние, желаейки да съхраним вековната дружба на тюрските народи с грузинците и желаейки да удържим грузинците от това враждебно отношение към Турция, към каквото се придържаха арменците, което сочеше и Енвер паша, направихме последен опит що се отнася до Батум, но и този опит не се увенча с успех. Енвер паша, като подчерта неотменимото и приднато от най-демократимното правителство на Русия право на Турция над Батум, посочи искрената вековна дружба на турците и грузинския народ и добави, че трагичния край на безумната арменска политика ще възпре грузинския народ от аналогично отношение към Турция, която желае да гарантира на Грузия всички блага на свободното съществуване и да я направи своя най-надеждна съседка”. [3, стр. 9]

 

Р. А. Векилов разказва през 1919 година, че азербайджанските депутати в Закавказкия сейм е трябвало да бъдат особено деликатни, за да не се разгорят настроения в посока на обединяването на населените с мюсюлмани територии, иначе казано – Азербайджан с Отоманската империя. Когато преговорите в Трапезунд са прекратени на 31 март 1918 година с решението на Сейма и войната е обявена отново, мнозинството от мюсюлманските фракции в Закавказкия сейм излизат със следната резолюция:

 

„Като не поема отговорността за продължаването на войната с Турция и я смята за изпълнена с тежки последдствия за цялата Закавказка Демокрация при създалите се условия на вътрешния живот в този край, фракцията на партията „Мусават”, групата на безпартийните и партията „Мюсюлманство в Русия” („Иттихад”), като взимат пред вид, че въпросът за продължаването на войната от ръководещите партии е решен в положителен смисъл, заявяват, че от своя страна с всички достъпни средства ще окажат възможното съдействие на другите народи на Закавказието в тази отговорна задача и ще предприемат всички мерки за благоприятно приключване на войната”. [3, стр. 8]

 

Р. А. Векилов пише:

„При такова почти неутрално отношение на внушителна част от Закавказкия сейм – мюсюлманският сектор, съгласно приетото от Сейма решение, считано от 31 март [1918 г.] трапезундските преговори бяха прекъснати и войната с Турция беше обявена отново. За отбраната на страната беше организирана извънредна комисия от три лица: министър-председателят (който беше и военен министър) Е. П. Гегечкори, министърът на вътрешните работи Н. В. Рамишвили, министърът на финансите Х. О. Карчикян, като при това във връзка с обявяването на войнта се предполагаше прекъсване на работата на Сейма за две седмици. Това означаваше напълно да се отстранят и съвършено да се игнорират мюсюлманите, и това обстоятелство ги застави да се отнасят по трезва към перспективата на солидарното съществуване”. [3, стр. 8].

 

Междувременно на 1 (14) април 1918 година, турските войски влизат в Батум без бой и пленяват част от грузинските войски, останали в града. Към настъпващите отомански войски се присъединяват мюсюлмани от Аджария и от околностите на град Ахалцих. Грузинските войски отстъпват под натиска на отоманската армия и скоро последната завзема и областта Гурия.

 

В тази много напрегната ситуация, по инциатива на дашнакската фракция на Закавказкия сейм и на Източното бюро на Арменската революционна федерация (”Дашнакцутюн”) е свикано извънредно съвещание в Александропол, което се провежда на 6-8 (19-21) април 1918 година. [6, стр. 307-322] Събранието било повече от многолюдно, като в него взели участи всички арменски членове на Закавказкия сейм и на Закавказкия комисариат (играещ ролята на федерално правителство), членовете на Арменския национален съвет, представителите на политическите партии, губернските комисари от Ереван и Карс, както и неколцина местни арменски национални дейци от Александропол.

 

Съвещнието било председателствувано от председателя на Арменския национален съвет А. Агаронян. [6, стр. 307] Извънредното съвещение изслушало докладите на членовете на Закавказката делегация на мирните преговори с Отоманската империя – А. Хатисян и О. Каджазнуни, за хода на водените до момента преговори в Трапезунд. [6, стр. 310-311]

 

След като съвещанието получило нужната информация от първа ръка за хода на мирните преговори, бил поставен ключовият въпрос за искането на Отоманската империя за безусловно приемане на клаузите на Брест-Литовския мирен договор.

 

На съвещанието били изложени две напълно противоположни позиции по този въпрос. Част от участниците смятали, че арменците няма къде да се дяват и трябва да приемат Брест-Литовския мирен договор, защото той няма никаква алтерантива. Другата част от изказалите се на извънредното съвещание се застъпвали за това щото войната със Султана да продължи на всяка цена и в никакъв случай да не се приемат условията на Брест-Литовския мирен договор.
Първата теза за безалтернативността на мира от Брест-Литовск се защитавала от О. Каджазнуни, А. Хатисян, М. Пападжанян (известен и като Пападжанов). О. Каджазнуни представил в писмена форма мотивировка на тезата си, че Брест-Литовския мирен договор е най-малкото зло за арменците. Той бил убеден и в това, че Отоманската империя никога няма да отстъпи от искането си за признаване на мирния договор със Съветска Русия от Брест-Литовск. [27] (Интересен факт е, че писменото изложение на О. Каджазнуни е било представено на съвещанието на руски език).

 

Според О. Каджазнуни, след като е било ясно, че Отоманската империя няма как да се откаже от много благоприятните за нея клаузи на Брест-Литовския договор, следвало заключението, че „ ... следователно непризнаването на договора означава да й се обяви война [на Отоманската империя] или по-точно, продължаване на войната, фактическо продължаване от наша страна. Ние нямаме нужните сили и не можем да воюваме с турците”. [24]

 

В защита на гледната точка на О. Каджазнуни се изказал и бившият член на ОЗАКОМ Микаел Ованесович Пападжанян (Михаил Иванович Пападжанов). В речта си той застъпил гледището, че във войната с Отоманската империя, арменците не трябва да свързват никакви свои надежди с грузинците и че последните просто няма да воюват. След това, Пападжанян направил разбор на лошото състояние на арменските части на фронта и призовал извънредното съвещание да приеме Брест-Литовския договор. От трибуната той заявил: „Ако бях уверен, че Карс ще издържи още два месеца, бих говорил по друг начин. Но като не можем да издържим, трябва да отстъпим на добра цена”. [6, стр. 321]

 

На 7-ми (20-ти) април 1918 година, по време на третото заседание на извънредното съвещание, било прочетено пред всички писменото мнение на члена на Закавказкия комисариат Х. О. Карчикян, който бил останал в Тифлис и не могъл лично да пледира пред извънредното съвещание в Александропол. Позицията на Х. О. Карчикян била радикално противоположна на тезата на О. Каджазнуни, М. Пападжанян и А. Хатисян.

 

Х. О. Карчикян се обръща към извънредното съвещание с думите:

„Ние ще извършим най-страшна и съдбоносна историческа грешка, ако приемем Бресткия договр и с това прекратим войната”. Според него, това нямало да даде гаранции за Закавказието, че няма да последва турско нахлуване и щяло да стане причина за изтребването на арменския и грузинския народ [25]

 

Х. О. Карчикян е бил и крайно скептичен към твърдението, че сключването на мирен договор със Султана би помогнало на Закавказкия комисариат и в частност на арменците, да спечелят време и да укрепят състоянието на армията си. Той прави крайно песимистичната прогноза, че в случай на предаване на крепостта Карс на отоманските войски, народът и армията ще бъдат толкова деморализирани, чу „нито един войник няма да остане под оръжие”. [25]

 

Също така, Х. О. Карчикян настоява, арменците да не се отнасят с толкова дълбок скепсис към грузинците и към техните въоръжени отряди. Според него, гузинците са имали качествата да са добри съратници на арменците. В крайна сметка, рекапитулацията на събитията показва, че Х. О. Карчикян прогнозира със значителна точност поведението на отоманските войски, но се заблуждава по отношение на готовността на грузинците да се бият заедно с арменците срещу настъпващите турци. [27]

 

В крайна сметка, Х. О. Карчикян изплюва камъчето и заявява, че Русия няма да се помири със загубата на Закавказието. В геополитическата си прогноза той добавя, че дори и Съветска Русия да не смята да се връща в кавказките планини, „и окончателно се примири с мисълта за отделянето на Закавказието, с това няма да се примирят арменците, които винаги ще усещат надвисналия над главите им меч на местните тюрки и на Турция и обръщайки погледите си на север, ще търсят повод, за да върнат Русия, която да ги освободи. ... Ако пък Русия действително се опита да влезе [в Закавказието], естествено, християнските народи на Кавказ няма да излязат да й се съпротивляват с оръжие”. [25]

 

Вижда се, че въпросният член на Закавказкия комисариат, съвсем не е сред привържениците на независимостта на народите на Закавказието, изпитва откровено предубеждение към азербайджанците, стигащо до расизъм и на практика е изцяло отдаден на идеята за „наразривната свързаност” на арменците с Русия, била тя царска или съветска. Този феномен не ни е напуснал и до ден днешен.

 

Иначе, аналитичните способности на Карчикян не могат да бъдат отречение. В меморандума си до извънредното съвещание, той разглежда три възможни сценария, които биха могли да се разиграят след приемането на Брест-Литовския мирен договор. Първият вариант според него е, Отоманската империя да продължи настъплението си без да отдава никакво значение на мирния договор и да заеме цялото Закавказие. Вторият вариант е Империята на Султана да спре на установените граници, след което да застави Закавказието да обяви независимост, а след това да го включи ако не „де юре”, то „де факто” в състава си. Тетият вариант е Отоманската империя да завладее региона, дори и арменцитеда се откажат от провъзгласяване на независимостта си и останат в състава на Русия. [25]

 

Според Карчикян, независимостта на Закавказието по онова време е била все още приемлива за „кавказките татари”, както той нарича азербайджанците, но третият сценарий, но третият сценарий ще стане неизбежен, веднага след като се постави на дневен ред въпроса за оставането в състава на Русия. Тогава, те (азербайджанците) ще предприемат всички възможни мерки, за да „поканят Турция” в Кавказ и да се обединят с родствената им държава.

 

В заключение, Х. О. Карчикян стига дословно до следния извод:

„Аз намирам, че за нас прекратяването на войната е равно на самоубийство. А нашите безкрайни колебания и агитацията на разнообразни обществени групировки и органи в полза на Бресткия мирен договор в огромна степен отслабват силата на нашата съпротива, внушават неувереност на тези, които воюват и довеждат тила до дезорганизация. Необходимо е решително да се определи и да се покаже, че войната ще бъде продължена и че това не е безнадеждна война, която ни води към сигурно поражение”. [25]

 

Независимо от полярните пледоарии по време на извънредното заседание, в крайна сметка на последното – пето заседание на Александрополското извънредно съвещание, с подавляващо мнозинство се стига до решението да се отхвърли Брест-Литовският мирен договор, да се продължи войната и да се усилят арменските въоръжени сили и арменската самоотбрана.

 

За голямо съжаление на заседавалите пет дни участници в извънредното съвещание, на същия ден, на който било взето решението за отхвърляне на признаването на Брест-Литовския договор, от Тифлис пристигнала телеграма, с която се съобщавало, че Грузинският национален съвет е решил да обяви независимост. [6, стр. 331] Азербайджанските участници в Закавказкия комисариат направили последно отчаяно усилие да запазят единството на Закаказието, като настояли да се признае Брест-Литовския мирен договор и да се сключи мир с Отоманската империя. [5, стр. 10] В противен случай, азербайджанците са щели да бъдат принудени да последват примера на грузинците, въпреки нежеланието им.

 

Тези събития обърнали надолу с главата решенията на извънредното съвещание в Александропол. Участниците в съвещанието, най-вече арменските депутати в Закавказкия сейм побързали да се върнат в Тифлис, „където за арменците възникнала изключително деликатна ситуация – или те е трябвало да се съгласят с претенциите на турците и с исканията на грузинците и да се откажат не само от турска Армения, но и от цялата Карска губерния, даже без да получат гаранции за по-нататъшната си безопасност или да отхвърлят турския ултиматум и тогава грузинците и турците да сключат сепаративен мирен договор, Закавказкият съюз да изчезне и арменския народ да остане самотен, отрязан от целия свят и обкръжен от врагове ... ” [5, стр. 10]

 

Възобновеното настъпление на отоманските войски и падането на Батум, създават изключително сложна ситуация в Закавказието, а напрежението расте. Във възникналата ситуация Закавказкият сейм взима решение да възобнови прекъснатите преговори с Отоманската империя и да сключи с нея мир. Необходимо условие за това – и формално и същностно е било обявяването на независимостта на Закавказието, което пък означавало еднозначно отделяне от Съветска Русия.

 

При тези условия, мирните преговори са възобновени в Батум. Успоредно с това е образувана комисия по разработка на конституцията на Закавказието. Тя е трябвало да стъпи на федеративни и конфедеративни начала. Тази комисия не успява да завръши работата си, поради стремителния ход на събитията и разпадането на единството на Закавказието. Но до тогава е оставало още малко време и настъпват още знакови събития.

 

Депутатите в Сейма от Азербайджан се оказват по думите на Векилов „между две гранитни скали: съъзнанието за дълга им, като членове на обща федеративна държава и протовополжните искания на народа, който ги е избрал. Независимо от опасните последствия, депутатите-мюсюлмани в решителен и тежък час за общото отечество, в момента на обявяване на война на Турция, изхождайки от общодържавни съображения, излязоха с приведената по-горе резолюция на солидарност по въпроса за отношението към войната.

 

В отговор на това, както е известно, беше създадена извънредна комисия от трима души, където мюсюлманите бяха напълно изолирани. Такива взаимни изпитания се правиха не веднъж. Мюсюлманите изпитаха своите съседи по бакинския въпрос.

 

Равнодушното отношение на грузинците към превземането на Баку – този извор на живот за закавказките тюрки и провокационната дейност на арменската партия „Дашнакцутюн” в бакинските събития все повече подронваха доверчивото отношение на мюсюлманите към тях. Поведението и на двата съседа се обсъждаше на съвместно заседание на всички мюсюлмански сеймови фракции.

 

В резултат на това събрание беше решено: да се проведе разговор с председателя на трапезундската делегация А. И. Чхенкели за създалото се положение и да му се заяви за необходимостта да се обяви независимостта на Закавказието; да се доведе до знанието на всички отговорни партии неотменимото желание на всички мюсюлмански фракции на сейма да се обяви независимостта на Закавказието; да започне обсъждане на въпроса за възможността за обявяване на независимостта на Азербайджан”. [3, стр. 10]

 

Така се стига до заседанието на Закавказкия сейм, състояло се на 9 (22) април 1918 година. На него след бурни прения и при се взима историческото решение, Закавказието да бъде обявено за „независима, демократична и федеративна република”. [3, стр. 10]

 

Според Р. А. Векилов, най-остри са дебатите между лидера на партията „Мусават” – Мамед Емин Ага оглу Расулзаде от една страна и левите социалисти-революционери (левите есери) и конституционните демократи (кадетите) от друга. Според Векилов, решението за провъзгласяване на независимостта на Закавказието е взето при почти мълчаливото съгласие на партията „Дашнакцутюн” и при силната поддръжка на останалите партии. [3, стр. 10]

 

Ако от „Дашнакцутюн” запазват хладнокръвие, то някои от левите есери реагират остро. Есерът Л. Туманов се обраща към грузинските меншевики с думите:

„Аз говоря от името на тази част от фракцията на социалистите-революционери, която енергично възразява срещу провъзгласяването на независимостта на Закавказието в сегашния момент. Нека не Ви изглежда странно, такова изявление от устата на представител на партия, на знамената на която винаги са били изписани светите думи за самоопределението на народите ...

 

Ние възразяваме поради съображения относно целесъобразността. Тук представителят на комисията по въпроса за независимостта на Закавказието заяви за това, едва ли не народите на Закавказието винаги са се стремили към независимост и сега осъществяват отдавнашна своя мечта. Но, граждани, членове на Сейма, ние знаем, че народите на Закавказието имаха възможността в течение на година да обявят за своята независимост, за своите възгледи, за своите идеали, за своята самостоятелност и нито един народ не постави въпроса за пълното отделяне от Русия.

 

Ако тази идея за отделяне, за независимост е възникнала сега, то трябва честно да се признае, че тя сега произлиза от турските империалисти. ... Ако сега се поставя въпроса за това, че ужким провъзгласяването на независимостта е следствие на волеизявлението на народите на Закавказието, то аз Ви питам – защо не прибегнахте до помощта на референдум? ... Независимост, провъзгласена в такава обстановка, в каквато се намира в момента Закавказието е преход към пълно робство на Турция.

 

Ние сме уверени, че това явление е предизвикано от неправилната оценка на момента; то е извикано от желанието някак си да се постигне мир с Турция”. [13, Първа сесия, стр. 16]

 

От своя страна, кадетът Семьонов, предупреждавайки за отрицателните според него външно политически последствия от акта на обявяване на независимостта, заявява:

„Като обявите своята независимост, вие ще влезете в турската ориентация, като по неволя ставате част от Турция или васална или протекторат. Като отделите Заквказието, вие ще отидете по-нататък, на Вас ще ви се наложи да отделяте източното Закавказие, Азербайджан, Грузия от Закавказието, а там, може би ще делите Грузия на части: на Имеретия, Карталия – ще се върнете към това, което е било след ХІІ-ия век”. [13, Първа сесия, стр. 30]

 

От своя страна, грузинската делегация, въпреки възраженията и аргументите от типа на изложените от Л. Туманов, твърдо смята, че скъсването със Съветска Русия и провъзгласяването на независимостта са най-реалната възможност за постигане на споразумение с Отоманската империя по въпроса за мира.

 

На същото заседание е приета оставката на председателя на Закавказкия комисариат Е. П. Гегечкори. Новият председател е познатият ни А. И. Чхенкели, който до този момент е водил преговорите в Трапезунд.

 

Новосформираният Закавказки комисариат, нарежда на закавказките войски, отбраняващи Карс, които са с почти изцяло арменски личен състав, да сключат примирие с настъпващите отомански войски. Командуващият арменския корпус генерал Назарбеков, заповядва на командира на 2-ра дивизия – полковник Силиков и на коменданта на крепостта Карс – генерал Деев, да спрат военните действия и да започнат преговори за прокарване на демаркационна линия.

 

На искането на арменската страна за прекратяване на огъня, турският командуващ поисква арменските войски да се отдалечат на знечително разстояние от крепостта и да дадат възможност на отомонските войски да влязат безпрепятственов града. Арменските войски получават от Тифлис заповед незабавно да прекратят военните действия и да приемат условията на турската страна. На 12 (25) април 1918 година, арменските войски напускат Карс, заедно с няколко хилядно цивилно нселение. Вечерта в Карс влизат турските войски. Независимо, че Закавказкият комисариат е изпълнил всички изисквания на отоманската страна, турците продължили настъплението в посока към Александропол, накъдето отстъпили и арменските части.

 

Турското настъпление предизвиква истинска паника сред болшевиките в Баку. На 23 май 1918 година, Степан Шаумян изпраща до Ленин телеграма, която цитира изцяло телеграмата на члена на Закавказкия комисариат – Карчикян от Тифлис, относно турското напредване към Александропол. Към текста на телеграмата на Карчикян той изпраща и коментар от който струи паника:

 

„Днес, 20 май, получихме от Тифлис следната радиограма: „На 13 май Турция предяви в Батум искане да се пропускат турските войски по железопътната линия Александропол – Джулфа в Персия, като се мотивират с това, че англичаните напират от към Мосул и че на турците им е необходимо в най-кратък срок да заеме Персия. Своето искане Турция поддържа със сила. На 15-ти сутринта са започнали да обстрелват Александропол. Нашите войски са били изненадани и не могат да спрат настъплението [на турците] и на 16-ти са предали Александропол. На 17-ти турците са поискали да им се осигури свободен достъп до Джулфа, като обещават да не закачат населението. В противен случай заплашват да си пробият път със сила. Имайки пред вид, че отстъплението от Александропол, както и че в случай на съпротива, цялото население на Сурмалински и Ечмиадзински уезд ще бъде подложено на ужасни бедствия, ние бяхме принудени да се съгласим с исканията на турците. Населението на Александрополски уезд избяга цялото и се струпа в района на Бамбак [и] Лори, както и населението на Сурмалински уезд. Днес получихме сведения, че населението на Ахалкалакският уезд се е вдигнало и се насочва в посока на Цалки. Делегацията в Батум отправи протест по повод на ултиматума, но по съвета на други, не направи от това Казус-Бели [и] реши да продължи преговорите. Карчикян”.

 

Събитията в Закавказието се развиват много бързо. Всички съобщения от Тифлис говорят за подготовката на поход към Баку от страна на турците. Необходима ни е спешна помощ, пътят Петровск – Червленная още не е отворен. Връзката със Северен Кавказ е много лоша – през Батайск. Помощ от Северен Кавказ до момента няма, нуждаем се от команден състав, оръжие, самолети. Очаквам указания относно силите [от] Персия. Ако не получа указания навреме, ще действувам по собствено усмотрение. Извънреден Комисар по въпросите на Кавказ Шаумян”. [9, докумнт № 9]

 

Изглежда Шаумян е нямал никаква вяра на мирния договор от Брест-Литовск, с който Съветска Русия и Отоманската империя са сключили мир. Теоретически той не би трябвало да се притеснява, че отоманските войски ще нападнат Апшеронския полуостров, където управляват приятелите на младотурските управници. Но очевидно той е имал лошо предчувствие или пък просто го е измъчвал силен страх, че може да му бъде представена сметката за мартенското клане на мюсюлманиското азербайджанско население в Баку.

 

Развоят на военните действия и на подготовката на мирните преговори, предизвикал резки протести от страна на Арменския национален съвет. Предаването на Карс станало причина и за подаването на оставкте на арменските представители в Закавказкия комисриат. Независимо от това, Чхенкели останал на поста си и успял да даде ход на новите мирни преговори с Турция.

 

Новата мирна конференция започнала на 28 април (11 май) 1918 година в Батум. Забележителен е фактът, че на тези преговори вече има и германски представители, които учавствуват като посредници. [20, стр. 23] Много скоро ще се разбере, че Отоманската империя вече не се разпорежда еднолично със съдбата на Закавказието.

 

Преговорите, които се водили в Батуми от 11-ти до 26 май по нов стил, предизвикали нови разминавания между представителите на Грузия, Армения и Азербайджан в Закавказкия сейм и между съответните национални съвет. Отоманската империя вече не се задоволявала с резултатите от Брест-Литовския договор. От Закавказието се иска да отстъпи на Отоманската империя две трети от територията на Ериванска (Еревнаска) губерния, Ахалцихския и Ахалкалакския уезд от Тифлиска губерния, както и контролът над Закавказката железопътна линия.

 

При това положение, Националният съвет на Грузия решава „да се спасява поединично”. Задействуван е планът за спасение чрез германски протекторат. Грузинските дейци знаят, че германците имат стари интереси в Тифлиска губерния.

 

Вероятно те са имали и достоверна информация, че германците са закрепили този си интерес договорно, чрез секретно споразумение с Отоманската империя за разпределяне на сферите на влияние в Закавказието, което закрепва „правата” на Германия върху грузинските територии. Според някои източници, секретното споразумение между Германия и Отоманската империя за разделяне на сферите на влияние в Закавказието е подписано на 27 април 1918 година, когато германците виждат напредъка на турското военно настъпление. [28, стр.38]

 

Грузинците се обръщат към германското командуване за помощ и то с удоволствие откликва на тяхната молба. От германска страна дават на грузинците съвет незабавно да се конституират като субект на международното право и да обявят независимостта на Грузия, след което да поискат официално германската закрила.

 

Изпълнителният комитет на Националния съвет на Грузия приема предложения от германците алгоритъм за спасяване от турското нашествие. На 14 май 1918 година, грузинската молба за помощ е изпратена на правителството на Гермния. В нея се казва:

 

„1) Грузинският национален съвет изразява желание и молба, Германия всемерно да помогне за колкото е възможно безболезненото решаване на международния и политико-държавния въпрос на Грузия.
2) Моли генерал фон Лосов да предприеме съответните мерки, така че германските войски да продължат своя път към Северен Кавказ и да се приближат до границите на Грузия толкова, че с тях да може да се установи контакт и Грузия да бъде обезпечена срещу външни опасности.
3) Моли генерал фон Лосов, докато това бъде направено, да остави в Грузия германските пленници и офицери и да им възложи военната организация, така че грузинсото правителство да има възможността да използува тези войски за установяване на вътрешен ред и борба с анархията”. [2, стр. 264]

 

Официалното обръщение на Грузия за помощ към Германия, дало на последната пълното основание да стъпи на Кавказ не като неканен гост или окупатор, а напълно легитимно, в качеството на покровител на нация изпаднала в беда.

 

Освен това, грузинският демарш позволил на Германия по думите на фелдмаршал Е. Лудендорф без турска намеса или съдействие „да се добере до кавказките суровини и да придобие влияние върху експлоатацията на железопътната линия, минаваща през Тифлис. Поради това аз ходатайствувах пред имперския канцлер за удовлетворяване на желанията [на грузинците]”. [18, стр. 182] Или както се казва в известния анекдот, „бракът по сметка може да е щастлив ако сметката е направена правилно и от двете страни”...

 

За последен път, изпълнителният комитет на Нацоналния съвет на Грузия претегля всички „за” и „против” едностранното обявяване на независимостта на страната на свое заседание на 24-25 май 1918 година. Националният съвет е председателствуван от стария социалдемократ-меншевик Ной Жордания. Изслушани са още веднъж сведенията (телеграми и писмо), изпратени от А. Чхенкели за сложната ситуация, в която са изпаднали мирните преговори с Отоманската империя. Самият Чхенкели оценява положението като много застрашително и настоява в писмото си за колкото се може по-скоро обявяване на независимостта на Грузия. [20, стр. 25]

 

Препоръките на Чхенкели са взети пред вид и предложението му е прието. В този момент се знае, че едностранното обявяване на независимостта на Грузия ще доведе до незабавното саморазпускане на Закавказкия сейм. От друга страна в Сейма вече са наясно с маневрите на грузинците. Националният съвет на Грузия взима решение Актът за независимостта на Грузия да бъде обявен незабавно след саморазпускането на Закавказкия сейм. [20, стр. 25]

 

На 13 (26) май 1918 година, в три часа след обед, закавказкият сейм обявява саморазпускането си. В решението за саморазпускането е записано:

„Поради това, че по въпроса за войната и мира се установиха коренни разминавания между народите, създали Закавказката независима република и поради което стана невъзможно действието на една авторитетна власт, която да говори от името на Закавказието, Сеймът констатира факта на разпадането на Закавказието и снема пълномощията си”. [13] [20, стр. 25]

 

На същия ден, Грузия едностранно обявява независимост, като оставя Армения и Азербайджан сами да се оправят в новата ситуация. Националният съвет на Грузия е преименуван на Парламент на Грузия. На 25 май 1918 година, германските войски започват да дебаркират – първо в Поти, а след това и в Батум. На единното Закавказие е сложена точка.

 

На 27 май 1918 година, членовете на мюсюлманските партийни фракции от Закавказкия сейм провеждат съвместно заседание и се обявяват за Временен Национален съвет на Азербайджан. Те взимат решение да провъзгласят независимостта на Азербайджан. За председател на Временния Национален съвет на Азербайджан е избран Мамед Емин Расулзаде.

 

На 28 май 1918 година (по нов стил) Временния Национален съвет на Азербайджан обявява независимостта и създаването на Азербайджанската демократична република.

За обстоятелствата по обявяването на азербайджанската независимост, за драмата на войната между АДР и болшевиките в Баку и за дваадесеттте и три месеца, през които АДР успява да просъществува във водовъртежа от интереси, предизвикан от намесата на всички възможни велики сили, ще можете да прочетете в следващите текстове от поредицата. (Продължението следва)

 

Използувана литература:

[1] Алиева Севиндж, Азербайджан и народы Северного Кавказа (ХVІІІ . начало ХХІ вв.), Изд.: “Şərq-Qərb”, Баку, 2010 г., http://elibrary.bsu.az/books_460/N_421.pdf

[2] Борьба за победу Советской власти в Грузии, Тбилиси, 1958 г.

[3] Векилов Рахим-бек Али Ага оглу, История возникновения Азербайджанской республики, Под ред. Акад. Дж. Б. Гулиева, Изд.: „Элм”, Баку, 1998 г., http://elibrary.bsu.az/yenii/ebookspdf/istoriya_vozniknovanie.pdf Текстът представлява препубликация на очерк на Рахим-бек Али Ага оглу Векилов, активен участник в работата на Закавказкия сейм и в обявяването на независимостта на Азербайджан, публикуван в „Адрес-календарь Азербайджанской Республики на 1920 год (Баку, 1919)”. Очеркът е публикуван на руски език във вестник „Азербайджан” на 28 май 1919 г.

[4] Волхонский М. А., Первая русская революция и восстановление Наместничества на Кавказе, Кавказский сборник, т. 3 (35), М., 2006 г.

[5] Врацян С., Независима и обединена Армения (контур), Ереван, 1920 г., стр. 10 (на арменски език), цит. по: Петросян Гегам, Вопрос войны и мира на Александропольском чрезвычайном совещании. Независимость Закавказья (апрель 1918 г.), К 100-летию Февральской и Октябрьской революций в Росси, 2 июня 2017 г.

[6] Всеарменското съвещание (1912-1920). Сборник документи и материали, Ереван, 2004, стр. 307-322, (на арменски език), Цит. по: Петросян Гегам, Вопрос войны и мира на Александропольском чрезвычайном совещании. Независимость Закавказья (апрель 1918 г.), К 100-летию Февральской и Октябрьской революций в Росси, 2 июня 2017 г.

[7] Гасанлы Джамиль, Русская революция и Азербайджан: Трудный путь к независимости (1917-1920), М., Изд.: „Флинта”, 2011 г., http://ocaqmsk.ru/wp-content/uploads/2017/03/Dzh.-Gasanly-Russkaya-revolyutsiya-i-Azerbajdzhan.pdf

[8] Дечев Теодор, Клането в Баку през март 1918 г., болшевишката арогантност и ролята на „полезните идиоти”, „Свободен народ онлайн”, 30 март 2018 г., 12:35, http://svobodennarod.com/views/item/5993-klaneto-v-baku-prez-mart-1918-bolshevishkata-arogantnost-i-rolyata-na-poleznite-idioti.html

[9] Дечев Теодор, Преднамерената жестокост и възторгът от нея - кореспонденцията между В. И. Ленин и Степан Шаумян от Октомврийския преврат до края на „Бакинската комуна” – Част първа, „Свободен народ онлайн”, 19 май 2018 г., 23:39, http://svobodennarod.com/chetivo/item/6009-prednamerenata-zhestokosti-vaztorgat-ot-neya-korespondentziyata-mezhdu-lenin-i-shaumyan-chast-parva.html

[10] Дмитрий Дмитриевич Донской (1881 – 1936), Мемориальный музей „Следственная тюрьма НКВД”, Томский областной краеведческий музей имени „М. Б. Шатилова”, http://nkvd.tomsk.ru/researches/passional/donskoj-dmitrij-dmitrievich/

[11] Еще раз о кавказских автономиях, Новое время, 1 апреля 1917 года, https://www.kommersant.ru/doc/757015

[12] Жвания Г., Большевики и победа Советской власти в Грузии, Тбилиси, 1981 г., стр. 140.

[13] Закавказский сейм: Стенографический отчет, Тифлис, 1918 г.

[14] Из истории иностранной интервенции в Армении. Документы, Ереван, 1970 г., стр. 5-11

[15] Кобахидзе, Елена Исааковна (сост.), Между централизмом и регионализмом: административные преобразования на Центральном Кавкзе в 70-х гг. ХІХ – начале ХХ века, Сборник документов, Федеральное государственное бюджетное учреждение науки Северо-Осетинский институт гуманитарных и социальных исследований имени В. И. Абаева Владикавказского научного центра Российской академии наук и Правительства РСО-А, Владикавказ, 2014 г.

[16] Колосовская, Татьяна Александровна, Российские военные в интеллектуальном освоении Северного Кавказа ХVІІІ – начала ХХ века, Федеральное государственное автономное учреждение высшего образования, „Северо-Кавказский Федеральный Университет”, Специальность 07.00.02 – Отечественная история, диссертация на соискание ученой степени доктора исторических наук, Ставрополь, 2017 г.

[17] Корнштейн Е. Н., Провал немеко-турецкой оккупации в Закавказье в 1918 году, Диссертация на соискание ученой степени кандидата исторических наук, Тбилиси, 1952 г., Цит. по: Пипия Георгий Владимирович, Германский империализм в Закавказье в 1910 – 1918 гг., Академия наук СССР, Институт востоковедения, Издательство „Наука”, Главная редакция восточной литературы, М., 1978 г.

[18] Людендорф Э., Мои воспоминания о войне 1914 – 1918 гг., М., 1924 г.

[19] Малахов, Дмитрий Александрович, Наместничество как фактор внутренней и внешней политики России на Северном Кавказе в ХVІІІ – начале ХХ века, тема диссертации по ВАК 07.00.02, диссертация на соискание ученной степени „кандидат историческихнаук”, Ставрополь, 2011, http://www.dissercat.com/content/namestnichestvo-kak-faktor-vnutrennei-i-vneshnei-politiki-rossii-na-severnom-kavkaze-v-xviii

[20] Ментешашвили Автандил, Из истории взаимоотношений Грузинской демократической республики с советской России и Антантой. 1918–1921 гг., http://sisauri.tripod.com/politic/index2.html

[21] Мирный договор между Германией, Австро-Венгрией, Болгарией и Турцией с одной стороны и Россией с другой, Российский государственный архив социально-политической истории, ф. 670, оп. 1, д. 5; Фотокопие е публикувано тук: http://diletant.media/articles/28663066/

[22] Михайлов В. В., К вопросу о политической ситуации в Закавказье на заключительном этапе Первой мировой войны, Вестник Санкт-Петербургского университета, Серия 2, выпуск 4, 2006 г., стр. 125 – 138, https://cyberleninka.ru/article/v/k-voprosu-o-politicheskoy-situatsii-v-zakavkazie-na-zaklyuchitelnom-etape-pervoy-mirovoy-voyny-1

[23] Муханов, Вадим М., Кавказ в революционную пору ... К истории Закавказья в 1917-м – первой половине 1918 г., М., Изд.: ИА REGNUM, 2017 г., http://apsnyteka.org/file/Mukhanov_V_Kavkaz_v_revolyutsionnuyu_poru_2017.pdf

[24] Национален архив на Армения, НАА, ф. 200, оп. 1, д. 21, л. 115, цит. по: Петросян Гегам, Вопрос войны и мира на Александропольском чрезвычайном совещании. Независимость Закавказья (апрель 1918 г.), К 100-летию Февральской и Октябрьской революций в Росси, 2 июня 2017 г.

[25] Национален архив на Армения, НАА, ф. 222, сп. 1, д. 122, л. 1-4, цит. по: Петросян Гегам, Вопрос войны и мира на Александропольском чрезвычайном совещании. Независимость Закавказья (апрель 1918 г.), К 100-летию Февральской и Октябрьской революций в Росси, 2 июня 2017 г.

[26] Новицкий Игорь Яковлевич, Управление этнополитикой Северного Кавказа, Краснодар, 2011 г., http://samlib.ru/n/nowickij_i_j/managmentcaucasusnovitskiy.shtml

[27] Петросян Гегам, Вопрос войны и мира на Александропольском чрезвычайном совещании. Независимость Закавказья (апрель 1918 г.), К 100-летию Февральской и Октябрьской революций в Росси, 2 июня 2017 г., http://ysu.am/files/gegham-petrosyan.pdf

[28] Пипия Георгий Владимирович, Германский империализм в Закавказье в 1910 – 1918 гг., Академия наук СССР, Институт востоковедения, Издательст„Наука”, Главная редакция восточной литературы, М., 1978 г., http://old.genocide.ru/lib/pipia/contents.htm

[29] Рид Джон, 10 дней, которые потрясли мир, М., 1958, стр. 115.

[30] Тамазов Муслим Султанович, Ибрагим Станиславович Пазов, Германия и образование независимой Грузии в 1918 году, Научный диалог, № 4 (52), 2016, стр. 229 – 240, http://nauka-dialog.ru/assets/userfiles/1016/229-240_Tamazov_ND_2016_4(52).pdf

[31] Тарасов Станислав Н.; Михаил Волхонский, Вадим Муханов, По следам Азербайджанской демократической республики, Русский сборник. Исследования по истории России, Том VІІІ, Редакторы – составители О. Р. Айрапетов, Мирослав Йованович, М. А. Колов, Брюс Менинг, Пол Чейсти; Издатель – Модест Колеров, М., Изд.: ООО „Регнум”, 2010 г., стр. 472-478, http://www.ergojournal.ru/wp-content/uploads/2016/02/book30.pdf

[32] Телеграмма президиума Краевого Совета от 28 декабря 1917 г., Вестник „кавказский рабочий”, № 230, 28 декабря 1917., Цит по: Михайлов В. В., К вопросу о политической ситуации в Закавказье на заключительном этапе Первой мировой войны, Вестник Санкт-Петербургского университета, Серия 2, выпуск 4, 2006 г., стр. 125 – 138.

[33] Тишков, В. А. (ред.), Российский Кавказ. Книга для политиков, М., ФГНУ „Росинформагротех”, 2007 г., http://xn----8sbnatxcctbeddbtj9c2e.xn--p1ai/files/doc-files/2016/08/rossiyskiy_kavkaz._kniga_dlya_politikov_pod_red._v._a._tishkova._-_m._fgnu_rosinformagroteh_2007.pdf

[34] Токаржевский Е. А., Из истории иностранной интервенции и Гражданской войны в Азербайджане, Баку, 1957 г., стр. 19

[35] Третий созыв Государственной Думы. Портреты. Биографии. Автографы, Изд.: Н. Ольшанский, 15 марта 1910 г., https://dlib.rsl.ru/viewer/01004165846#?page=5

[36] Тумаков Н. Н., Первая русская революция и восстановление наместничества на Кавказе, Вестник Рязанского государственного университета имени С. А. Есенина, № 2, 2010 г., стр. 29 - 38

[37] Jones Stephen F., Georgian social democracy in 1917, In: Rugovin Frankel Edith, Jonathan Frankel, Baruch Knei-Paz (eds.), Revolution in Russia: reassessments of 1917, Cambridge, New York, Cambridge University Press, 1992, p. 254

Публикувана в Гледища

Изследването на днешните конфликти в „горещи точки“ като Закавказието неминуемо изисква връщане към минали събития, които са създали далече отиващи във времето стереотипи на взаимна ненавист между отделните закавказки народи, особено между азербайджанците и арменците. Тази година, на 31 март 2018 година се навършват 100 години от драматични събития, станали известни в историята под невинното название „мартенски събития“ от 1918 година в Баку.

 

Всъщност, става дума за съчетание на векторите на гражданската война и етническото противопоставяне в Баку, където болшевиките, начело с техния лидер Степан Шаумян (изключително интелигентна личност, която едновременно с това може да бъде определена като истинска демонична натура) в съюз с арменската партия „Дашнакцутюн“ извършват погром над азербайджанското население и над най-влиятелната азербайджанска партия – „Мусават“.

 

Тази акция довежда до многохилядни жертви и огромни разрушения. Тя остава в историческата памет и на азербайджанците, и на арменците с всички негативни ефекти, които биха могли да бъдат причинени.

 

Баку – град на пъстра политическа, етническа и социална мозайка

Може би е изненадващо за някои читатели, но в навечерието на Февруарската революция в Русия, Азербайджан съвсем не е някаква „периферия”, далече от кипежа на обществената мисъл или пък от бурните политически промени, започнали в навечерието на революцията от 1905 година.

 

Космополитният в определена степен град Баку е бил един от най-важните индустриални центрове на Русия. В него се е формирала мощна предприемаческа прослойка, свързана не само с нефтената индустрия, но и с други отрасли на тежката и ликата промишленост, както и с търговското корабоплаване. Формира се и достатъчно солидна интелигенция, сред която азербайджанците съвсем не са на заден план.

 

В Азербайджан са на лице всички течения, които бихме могли да очакваме в условията на една бързо набираща скорост многопартийна система – различни социалдемократически и социалистически фракции (меншевики, есери, мюсюлмани социалисти и болшевики); национал-демократи, произхождащи от социалдемократическите среди и „слезли от влака на социализма на спирка Независимост”, както беше казал на времето маршал Пилсудски (точно такъв е профилът на лидерите на партията „Мусават“); също така - на пръв поглед консервативни мюсюлмански формации, които обаче стоят здраво на позициите на конституционализма и в общо имперски план поддържат партията на Конституционните демократи – кадетите.

 

Цялото това политическо многообразие идва съвсем не само от руското и арменското население в Баку, както биха започнали да ни обясняват някои „познавачи”, не отишли по-далече от „Краткия курс” на Йосиф Висарионович Сталин и от по-сетнешните учебници за системата на партийната просвета. Сред азербайджанците са представени споменатите по-горе политически течения в цялото им многообразие. Още до Февруарската революция в Азербайджан вече има школувани политици, които са преминали през четирите имперски парламента, през четирите състава на Държавната дума, заседавали до Февруарската революция през 1917 година.

 

Впрочем, през 1918 година, в Азербайджан ще се роди първата демократична и парламентарна република в мюсюлманския свят. Почти всички азербайджанци, които са били избирани в състава на четирите Държавни думи на Руската империя до февруари 1917 година, ще се включат впоследствие и в азербайджанския парламент. Азербайджан ще стане и първата мюсюлманска страна, където жените имат равни права с мъжете, включително и в политическия живот.

 

Политическата и геополитическа ситуация в Закавказието след Февруарската революция и сключването на мира в Брест-Литовск

Мнозина историци, между които и азербайджанският историк Айдън Балаев, отбелязват, че след Октомврийската революция в Закавказието, в това число и в Баку, възниква властов вакуум.[2] Всъщност, по-точната формулировка би трябвало да е, че в Закавказието пламва яростно противопоставяне между желанието на болшевишката власт да задържи контрола над този регион и стремежа на закавказките народи да излязат от колониалното положение, в което са се намирали в рамките на Руската империя.

 

Точно по това време в Тифлис (днес Тбилиси), така нареченият Закавказки комисариат, свиква Закваказкия сейм. Закавказкият комисариат сам по себе си представлява коалиционно правителство на Закавказието, създадено в Тифлис на 15 ноември (28 октомври) 1917 година. То идва на мястото на Особения закавказки комитет, създаден от Временното правителство на Русия за управление на Закавказието след Февруарската революция.

 

В Закавказкия комисариат участвуват грузинските социалдемократи меншевики, социалистите – революционери (есерите), арменската партия „Дашнакцутюн“ и азербайджанската партия „Мусават“. Арменската революционна федерация „Дашнакцутюн“ се самоопределя като социалдемократическа партия, а създателите на партията „Мусават“ също са бивши социалдемократи. Закавказкият комисариат функционира до 26 май 1918 година.

 

На 12 (25) януари 1918 година, Закавказкият комисариат взима решение за свикването на Закавказки сейм като законодателен орган на Заканказието. Сеймът се събира в Тифлис за първи път на 10 (23) февруари 1918 година. В него влизат членовете на Учредителното събрание (Всероссийское Учредительное собрание), избрани на територията на Закавказието и от представители на политическите партии от същия регион. Председател на Сейма е грузинският социалдемократ меншевик – Николай Семьонович Чхеидзе.

 

В декларацията на Закавказкия комисариат от 18 ноември (1 декември) 1917 година се е посочвало, че Сеймът ще действува само до свикването на Всеруското Учредително събрание, а в случай на невъзможност последното да бъде свикано – до провеждане на конгрес на членовете на Учредителното събрание от Закавказието и Кавказкия фронт.

 

Образно казано, Закавказкият Сейм е бил от тези временни органи, които най-често излизат твърде дълготрайни. Закавказкият Сейм е ужасен трън в очите на болшевиките, особено на тези в Баку, които искат по всякакъв начин да провалят обявяването на независимост на Закавказието от страна на омразните им конкуренти – различните социалдемократически фракции и мусаватистите. Противопоставянето на дейността на Закавказкия Сейм е основен движещ мотив в по-нататъшната дейност на болшевиките и на лидера им в Баку – Степан Шаумян.

 

Става така, че по-голямата част от Закавказието се контролира от Закавказкия Сейм, а град Баку и околностите му, заедно с изключително важната нефтена промишленост – от Бакинския съвет. В него са доминирали болшевиките и есерите от различните им фракции. Сред лидерите на местните болшевики водеща роля са играели етническите арменци, начело със Степан Шаумян, който е бил последователно председател на Бакинския съвет и извънреден комисар по кавказките въпроси.

 

Частите на Червената армия, подчинени на Бакинския съвет, също са се състояли в много голяма степен от арменци. Балаев твърди също така, че част от командирите на Червената армия в Баку са били членове на „Дашнакцутюн“. Той посочва като примери началник щаба на Червената армия в Баку – бившият полковник от царската армия З. Аветисов. Трета бригада на Червената армия е командувана от друг дашнак – Амазасп Срвантцян. [2]

 

Според американския историк М. Смит арменските войници, помнейки за геноцида над техните сънародници в Турция от 1915 година и виждайки продължаващите жестокости от страна на турската армия, се връщали в Армения за защита на арменското население. Войнствуващият национализъм на арменските дашнаци е бил в основата на тяхната идеология. Отстъпващите войски, разбиращи събитията „по своему“, се почувствували, че са попаднали в капан между турската армия и местните мюсюлмани, които се възприемали като „пета колона“.

 

Мюсюлманското население, което като цяло е било лоялно към Руската империя в годините на Първата световна война, сега е започнало да се въоръжава за самоотбрана и общо взето е очаквало турците като освободители, с което „потвърждавало прогнозите на своите противници“. Тези условия са подготвили почвата за мартенските събития, когато подчиняващите се на Съвета руски и дашнакски въоръжени сили са се опитали да установят контрол над бакинските улици и са се сблъскали с въоръжените мюсюлмански групи. [9]

 

Мартенските събития започват, след като Бакинският съвет, без всякакви основания за това, разоръжава и задържа малък азербайджански въоръжен отряд, пристигнал в качеството на почетен караул за погребението на сина на азербайджанския милионер Гаджи Зейналабдин Тагиев. [9] [14] [19, pp. 116 – 118]

 

На 27 (15) март 1918 година, на парахода „Евелина” от Ленкоран (Лянкяран) в Баку пристига отряд от около петдесет офицери и войници, сформиран от Бакинския мюсюлмански национален комитет на Ленкоранския конен дивизион, начело с генерал Талъшински. Те смятали да участвуват в погребението на техния другар по оръжие и по служба – синът на Гаджи Зейналабдин Тагиев – Мамед Тагиев, който бил убит по време на сблъсъците между мюсюлмански и руско–арменски отряди в град Ленкоран (Лянкяран). След погребението на Мамед Тагиев, те възнамерявали да отпътуват обратно със същия параход за Ленкоран на 29 (17) март 1918 година. Но ръководството на Бакинския съвет не разрешило на кораба да отплува и поставило ултиматум на военните – мюсюлмани, да предадат оръжието си в срок от 24 часа.

 

Военнослужещите от Ленкоранския дивизион решили да не нагнетяват обстановката и на 30 (18) март 1918 г. се съгласили да предадат оръжието си. Този акт на благоразумие обаче предизвикал огромно възмущение сред мюсюлманското неселение на града.

 

Мюсюлманите приели тези действия като гавра с паметта на убития Мамед Тагиев и подигравка със скръбта на баща му. Също така, те разтълкували станалото като провокация, защото към останалите многобройни етнически и партийни въоръжени формирования в Баку не било предявено подобно искане за разоръжаване. В различни части на града, на 30 (18) март 1918 година, започнало спонтанно издигане на барикади и митинги, които излизали с искания да се върне иззетото оръжие на Ленкоранските военни. В противен случай, смятали участниците в митингите, е трябвало да се разоръжат и останалите етнически и партийни паравоенни формирования. [9]

 

В името на изчерпателността, трябва да се отбележи, че съществува и друга версия за избухването на конфликта. Всъщност, това е старата версия на съветската историография, за която избиването на хиляди мюсюлмани от бакинската градска беднота, някак си „не се вписва” в теорията на класовата борба. Затова десетилетия на ред се полагат огромни усилия за да се обясни мартенското клане в Баку с конфликт около разоръжаването на така наречената „Дива дивизия”.

 

Всъщност, истинското име на това кавалерийско съединение е „Кавказка туземна кавалерийска дивизия“. Тя се е състояла от три бригади с шест конни полка. От тях само един полк се е състоял от азербайджанци и той е бил част от Втора бригада на дивизията. Останалите полкове са били кабардински, дагестански, чеченски, черкезки (в него са се сражавали черкези, абазини, абхазци и карачаевци) и ингушски. Към дивизията са били придадени още една осетинска пехотна бригада и 8-ми Донски казашки артилерийски дивизион.

 

Във всеки конен полк е имало по 22 офицери, трима военни чиновници, един полкови молла, 575 конници и още 68 нестроеви ездачи. Това може да ни даде представа, за каква „страшна сила“ става дума.

 

Азербайджанският полк на „Дивата дивизия“ се е завръщал по родните маста на бойците, за да бъде демобилизиран, според условията на Брест–литовския мир, а и в съответствие с Декрета за мира на болшевишката власт. Освен това, основната част от кавалеристите е била съсредоточена именно в град Ленкоран, където те разоръжили известен брой руски войници. В тази схватка, която е била без каквото и да е стратегическо или дори тактическо значение, един от малкото загинали бил синът на Гаджи Зейналабдин Тагиев – Мамед Тагиев.

 

Действително и съветските историци, а и самите бакински болшевики, отдават огромно значение на присъствието в Баку на подразделения на така наречената „дива дивизия“. Както ще видим по-късно, изтеглянето на подразделенията на азербайджанския кавалерийски полк е едно от условията за примирие, от болшевишкия ултиматум, отправен към азербайджанците и партията „Мусават“ след началото на боевете в Баку и погрома над мюсюлманското население там.

 

Към тази версия се придържат и неколцина западните автори, като Питър Хопкърк. Неговата хипотеза е, че ръководителят на бакинските болшевики – Степан Шаумян е успял да създаде коалиция между болшевиките, арменците (в лицето на Арменския национален съвет и на партията „Дашнакцутюн”) и мюсюлманите (в лицето на партията „Мусават”).

 

Според него обаче, равновесието между тези три страни било крайно неустойчиво. Мюсюлманите изпитвали силно безпокойство от въоръжаването на арменците от страна на англичаните, които ги толерирали. Затова според Хопкърк, мюсюлманите се обърнали за помощ към единоверците си и на пристанището в Баку започнали да пристигат въоръжени подразделения на „Дивата дивизия”. По изпратените да проверят пристигащите въоръжени подразделения чиновници бил открит огън и някои то тях били убити. Пристигналите своевременно болшевишки въоръжени сили, разоръжили въоръжените мюсюлмани, но след като в града продължили да пристигат подразделения на „Дивата дивизия”, Баку се превърнал в бойно поле. [13, pp. 282 – 283]

 

Както се вижда от приведените по-горе данни, в Баку е присъствала твърде малка част от „Дивата дивизия“ – по-малко то 500 души. Това обаче не пречи на различни автори, къде по инерция, къде преднамерено, да преувеличават в огромна степен значението на тези бойци. Самите болшевики в Баку са превърнали подразделенията на „Дивата дивизия“ в първокласно плашило и човек би могъл да помисли, че на края сами са си вярвали на спекулациите.

 

Твърденията на Хопкърк влизат в тежък конфликт с реалните исторически факти. Освен това, неговата книга, посветена на „мащабен план на Кайзера за сриване на Британската империя”, който минавал през предизвикване на възстания в Британска Индия и подриване на руското влияние в Средна Азия, в никакъв случай не може да се разглежда като безпристрастна. Хопкърк не крие враждебното си отношение към мюсюлманите, които разглежда като естествена „пета колона” на турците – основни съюзници на Германия в региона.

 

Всъщност, всички историци отбелязват, че по време на войната азербайджанците се държат напълно лоялно към Руската империя, независимо, че по подобие на предприетите от Турция анти-арменски действия, в Русия също се подхваща депортация на пограничното мюсюлманско население. [15]

 

Тази депортация обаче заплашва преди всичко населението на Аджария (част от днешна Грузия), което е предимно мюсюлманско. Депортацията на аджарите е до голяма степен предотвратена от грузинските депутати в Държавната дума, които яростно се противопоставят на депортирането на хора, които те смятат за етнически съвсем близки, независимо от религиозните им различия. [6, стр. 142] Аджарите са обявени за грузинци, а не за тюрки и са спасени от депортация.

 

Към подобна на Хопкърк теза се придържа и Стефани Кронин, която пише дословно следното: „В края на февруари 1918 година избухват боеве между съветските сили в Баку и мюсюлманските националисти около град Ленкоран. Очевидно е било, че сраженията могат да се разширят в посока към Баку. На 30 март съветските войски се опитват да разоръжат мюсюлманската „Дива дивизия” и отказът на последната да предаде оръжието си, дава искрата, която разпалва боевете. Напрежението при мюсюлманите е било високо и те откриват спорадичен огън по съветските войски”. [12, p. 90]

 

Може да се смята, че и двамата автори доста щедро са ползували различни издания от съветската епоха, където се лансира тезата, че клането в Баку е провокирано от нежеланието на „Дивата дивизия” да се разоръжи. Към тази теза с „половин уста” се придържат и някои съвременници на събитията, но тя както ще видим малко по-нататък се опровергава от самите ръководители на „Бакинската комуна” в техните писма до Москва и в речите им в Баку.

 

На същия ден, в квартирата на Нариман Нариманов започват преговори между Степан Шаумян (ръководител на Бакинския съвет) и лидера на „Мусават“ – Мамед Емин Расулзаде. Нариманов е болшевик от една особена социалдемократическа фракция, съществувала в Азербайджан – „Хюммат“, по-известна с руското си изписване и произношение като „Гуммет“.

 

„Хюммат“/“Гуммет“ е мюсюлманска социалдемократическа партия – първата в мюсюлманския свят социалдемократическа формация. В нея също както и в РСДРП, е съществувало разделение на болшевики и меншевики, но то не е било толкова яростно и конфронтационно, колкото в останалата част на Руската империя, а впоследствие – на Съветска Русия.

 

В Закавказкия сейм „Хюммат“/“Гуммет“ влиза в мюсюлманската парламентарна фракция, състояща се от 44 депутати от партиите „Мусават“, „Иттихад“, „Хюммат“/“Гуммет“ и мюсюлмански социалистически блок. От тази гледна точка, лидерът на „Хюммат"/“Гуммет“ – Нариманов, е бил идеалният посредник между болшевиките и „Мусават“.

 

Според различни източници, преговарящите страни почти са били стигнали до споразумение за връщането на оръжието на петдесетте военни от Ленкоранския дивизион, когато пристига съобщение, че на Шемахинската улица е открит огън по конен отряд на болшевиките. И до ден днешен, не е известно кой точно е открил огън, но за лидерите на болшевиките това е било предостатъчен повод да прекъснат преговорите и да дадат команда за атака срещу „Мусават“ и азербайджанците като цяло.

 

Малко по-късно, Степан Шаумян ще обясни действията си с цинична откровеност:

„Ние бяхме длъжни да дадем отпор и ние се възползувахме от повода, първият опит за въоръжено нападение над нашия конен отряд и започнахме настъпление по цялата линия на фронта. Благодарение на старанието и на местния Съвет и на прехвърлилия се тук Военно-революционен комитет на Кавказката армия (от Тифлис и от Саръкамъш) ние имахме вече въоръжени сили – около 6 хиляди души. „Дашнакцутюн“ имаха също така около 3–4 хиляди души в националните им части, които бяха на наше разположение. Участието на последните придаде отчасти на гражданската война характерът на национално клане, но нямаше възможност да избегнем това. Ние съзнателно вървяхме към това. Мюсюлманската беднота силно пострада, но сега тя се сплотява около болшевиките и около Съвета“. [10, стр. 63 – 64]

 

Някои автори, като Волхонский и Муханов, подчертават различията в поведението на „Дашнакцутюн“ и на Арменския национален съвет.[4, стр. 75 – 80] Позовавайки се на дневника на члена на партията на Конституционните демократи (кадетите) Б. Л. Байков, те подчертават, че Арменският национален съвет е полагал усилия да задържи арменците в Баку извън започналия конфликт. Това обаче се оказало невъзможно, защото местният комитет на партията „Дашнакцутюн“ е взел решение да се включи пълноценно в битката. Байков пише:

 

„Отначало татарите (по онова време рускоезичните автори често наричат азербайджанците „татари“, бел. авт.) имаха успех, но вече на втория ден стана ясно, че няма да устоят в неравната борба. Арменският национален комитет от своя страна взимаше мерки, за да въздържа арменските маси от участие в стълкновението. Но комитетът на партията „Дашнакцутюн“ реши да вземе активно участие в борбата и „дашнакцаканите“ започнаха настъпление срещу татарските позиции. Към тях се присъединиха и арменците – войници. Озлоблението и от двете страни все повече нарастваше; болшевишко–татарското стълкновение започна да приема характер на национален сблъсък“. [1, стр. 114]

 

Впоследствие, самият лидер на болшевиките Степан Шаумян ще подчертае особеното значение на подкрепата на „Дашнакцутюн“, както и на десните есери в Баку. Това обаче няма да попречи на друг виден болшевишки деец и участник в събитията, бъдещият съратник на Сталин на най-високо равнище – Анастас Микоян, с типичната за болшевиките перфидност да заяви, че някои национални арменски части са взели участие в боевете на страната на „червените“, едва когато победата на последните вече е била ясна. Нещо повече – Микоян обвинява Арменския национален съвет, че е бил в сговор с мусаватистите за общи действия срещу болшевиките в едно общо азербайджанско–арменско възстание. Той пише дословно:

 

„Трябва да се отбележи, че до настъпването на тези събития, между азербайджанския и арменския национален съвет беше постигната договореност за това, че Арменският съвет ще подкрепи със своите въоръжени сили възстанието, което се готвеше от партията на мусаватистите. Обаче, когато възстанието започна, Арменският национален съвет обяви за своя неутралитет, а когато победата на Червената армия беше вече ясна, някои национални арменски части даже взеха участие на страната на Червената армия“. [8, стр. 133]

 

Излишно е да се коментира черната неблагодарност, съдържаща се в това изявление на Анастас Микоян, но това не е изненада, като се има пред вид, че около две години по-късно, съветската власт ще хвърли „дашнакцаканите“ на вълците, тоест на турската армия и с въоръжено насилие ще ликвидира арменската република и ще се възцари в Ереван.

 

Разбира се, тук трябва да се прави разлика между намерението на някои арменски дейци да запазят неутралитет в започналото клане и очевидно злонамерените внушения на Анастас Микоян. Има различни свидетелства, включително и от очевидно симпатизиращи на азербайджанците автори като Казъмзаде [14], които показват, че е имало разлика в позицията на Арменския национален съвет и на местния комитет на „Дашнакцутюн“. Това твърдение се застъпва и от Тадеуш Светоховски в неговото изследване за формирането на азербайджанската идентичност. [19, pp. 116 – 118]

 

В крайна сметка, за това свидетелствува и самият Степан Шаумян в цитираното негово писмо. [10, стр. 63 – 64] Само че, в случая категорично е надделял авторитетът на „Дашнакцутюн“ и арменците стават първостепенни участници в кървавите мартенски събития, за които Шаумян после ще се извинява, че били загубили част от облика си на гражданска война и заприличали на „национално клане“ според собствената му оценка на събитията.

 

Предприетото от болшевиките настъпление срещу мюсюлманските квартали, поддържано от арменските национални части на „Дашнакцутюн“ е подкрепено от въздуха с бомбардировки, в които участвуват хидроплани от местната авиационна школа. Азербайджанските квартали са обстрелвани и от морето от кораби на Каспийската военна флотилия.

 

В мюсюлманските квартали се разиграват грозни сцени на мародерство, на избиване на невъоръжени мъже, жени и деца.[11] Болшевиките успяват да „прехвърлят“ на арменците от „Дашнакцутюн“ значителна част от „мръсната работа“. Зад тези действия стоят както реалната необходимост на болшевиките да получат подкрепления и от друга въоръжена сила, така и далече отиващи сметки за противопоставянето на закавказките националности.

 

Независимо, че болшевиките са вдигнали шум до небето за присъствието на „Дивата дивизия“ в Баку, срещу тях се оказват не нейните калени бойци, а лошо въоръжени и още по-зле организирани азербайджански отряди. На мюсюлманите в Баку се наложило спешно да поискат примирие.

 

Комитетът за революционна отбрана, създаден от Съвета на народните комисари в Баку, отправя на ръководството на партията „Мусават“ ултиматум, в който се иска:
„1. Открито и безусловно признаване на Бакинския Съвет като единствена власт и абсолютно подчинение на всички негови заповеди;
2. Извеждане от територията на Баку на азербайджанската воинска част на Дивата дивизия;
3. Отваряне на движението по железопътните линии Баку – Тифлис и Баке - Петровски“.

 

Вечерта на 31 (19) март 1918 година, ръководството на партията „Мусават“ капитулира и приема всички условия на ултиматума, за което надлежно уведомява Изпълнителния комитет на Бакинския съвет. На следващата сутрин, над къщите в азербайджанските квартали на Баку се развяват бели знамена. Това обаче, не се оказва достатъчно за прекратяване на насилието в града. Без съмнение, подстрекавани от болшевиките, въоръжените отряди на дашнаките, които според Одри Алстадт са изразила недоволство от „меките условия“ на капитулацията на азербайджанците [11], продължават нападенията в мюсюлманските квартали на града. [19, pp. 116 – 118]

 

На 02 април (21 март) 1918 година, в 11 часа сутринта, ръководството на Бакинския съвет на народните комисари, официално сключва примирие с азербайджанците, но насилието, мародерството и убийствата продължават до 05 април (24 март) 1918 година. [11]

 

Цитираният вече Питър Хопкърк, в чиито симпатии към арменската кауза не може да има съмнение, също така пише:

 

„Арменците, веднъж видели, че старите им врагове бягат, сега жадували за мъст. Затова боевете продължили до тогава, докато практически цялото мюсюлманско население било изгонено от града или пък изклано. На петия ден [от началото на боевете], макар и значителна част от града все още да била в пламъците на пожарите, съпротивата била прекратена и улиците останали пълни с телата на убитите и ранените, които практически всички били мюсюлмани“. [13, pp. 283 – 284]

 

Одри Алстадт, в чиято книга също се промъкват някои от клишетата на съветската историография (най-вече относно присъствието на части на „Дивата дивизия“ в Баку), дава такова описание на края на мартенските кланета:

 

„След като азербайджанските представители приели условията [на капитулацията], дашнаките се „захванали да плячкосват, палят и убиват в мюсюлманските квартали на града“. (Тук Алстадт се позовава на писмото на Степан Шаумян за мартенските събития в Баку. бел. авт.). По оценката на Шаумян, повече от 3000 души са убити в рамките на два дни. „Арменските войници станаха по-брутални, след като съпротивата отслабна и ден и половина те плячкосваха, убиваха и опожаряваха“. Хиляди азербайджански турци побягнаха извън града. Британският вицеконсул майор А. Е. Р. Макдонъл пише, че „нито един малко от малко по-важен мюсюлманин не остана в града“. Бягството на мюсюлманите от града, променя демографската картина още повече в полза на елементите, които не са от местен произход. Бакинският клон на Националния съвет е разпуснат. От „мартенските събития“ до месец август същата година, азербайджанците няма да играят никаква политическа роля в Баку“. [11]

 

Клането в Баку изиграло ролята и на сигнал за още по-мащабно разчистване на сметките. Както пише Майкъл Смит:

 

„Болшевиките открито признали своята неспособност да предотвратят анти мюсюлманските погроми, организирани от въоръжените сили на дашнаките и те се разпространили и по близките градове и села". [17, p. 227]

 

По различни оценки, по време на „мартенските събития“ от 1918 година, в Баку са загинали между 3000 и 12 000 души. [9, виж бележка 11 в края на текста] Най-занижената оценка, естествено е на „архитекта“ на събитията – Степан Шаумян, макар че трябва да се отбележи, че в станалото вече прословуто негово писмо, той си оставя малка вратичка, като говори за убитите само по време на бойните действия и не визира продължилите и след капитулацията на „Мусават“ кланета и мародерски изстъпления. Майкъл Смит пък от своя страна обръща внимание на факта, че оценката на Шаумян визира убитите само в град Баку, а не и в околностите, където насилието се разпространява със скоростта на степен пожар. [17]

 

В крайна сметка, Майкъл Смит прави оценката, че с оглед на дадените жертви, „мартенските събития“ в Баку са били едни от най-кървавите епизоди в хода на болшевишката революция.

 

От своя страна, лидерът на болшевиките, Степан Шаумян изпада в еуфория от постигнатото. Той пише:

 

„Резултатите от боевете са блестящи за нас. Разгромът на противника беше възможно най-пълен. Ние им продиктувахме условия, които безпрекословно бяха подписани. Убитите са повече от три хиляди от двете страни. През цялото време съветската власт в Баку висеше във въздуха, поради съпротивата на мюсюлманските националистически партии. Тези партии во главе с феодалната (бекска и ханска) интелигенция, укрепили се в Елисаветопол (градът е с историческо име Гянджя, което носи и в момента. През съветския период градът е наречен на името на Киров, бел. авт.) и Тифлис, благодарение на подлата и страхлива политика на меншевиките, станаха в последно време много агресивни и в Баку. От листовките, издадени от нас и приложени тук (в писмото, бел. авт.), ще видите, че те започнаха настъпление срещу нас. (Това несъмнено е блестящо „материално доказателство“. Според Шаумян, издадените от болшевиките пропагандни листовки са доказателство, че техните опоненти са започнали въоръжено настъпление срещу тях. Безупречна логика … бел. авт.). Решаваше се съдбата на Закавказието. Ако те бяха надделяли в Баку, градът щеше да бъде обявен за столица на Азербайджан и всички немюсюлмански елементи щяха да бъдат обезоръжени и изклани“. [10, стр. 63 – 64]

 

По думите на Тадеуш Светоховски, в паметта на азербайджанците, „Бакинската комуна“ е станала „горчив символ на болшевишко-арменския сговор, роден в кървавата баня на мартенските събития“.[18, p. 67] Тези събития действително прокарват кървава бразда между болшевиките и огромна част от азербайджанците. Те обаче наливат масло и в огъня на арменско–азербайджанското национално противопоставяне, който още един път ще се разгори със страшна сила точно след 70 години.

 

Самата власт на болшевиките в Баку се оказва кратка. През месец юли 1918 година, пред заплахата от настъпващата турско–азербайджанска Кавказка ислямска армия, есерите и меншевиките в Баку се опълчват срещу болшевиките. Болшевишкият бакински съвет предава пълномощията си на тях и те установяват така наречената „Диктатура на Цетрокаспия“. „Диктатурата на Центрокаспия“ вика на помощ англичаните, но и техният гарнизон не се задържа за дълго в Баку. През месец септември 1918 година, правителството на новосъздадената Азербайджанска демократична република установява контрол над град Баку и го прави своя столица.

 

Защо е станало всичко това?

Основната причина за клането в Баку през 1918 г., наречено впоследствие с евфемизма „мартенски събития”, е стоящата пред болшевиките неистова необходимост да удържат в ръцете си Баку и нефтената промишленост в града и региона. За тях това е било от съдбоносно значение. Нефтът е бил необходим и за болшевишкото правителство, и за германското командуване, с което болшевиките в този момент работят съвсем партньорски. И действително, след погрома над азербайджанците и над партията „Мусават”, започва незабавна експедиция на нефт към контролирания от болшевиките Астрахан. За тази дейност, Степан Шаумян се отчита писмено.

 

Азербайджанското население в Баку, макар и в много голяма степен бедно и представляващо теоретически „таргет група” за болшевишката пропаганда, представлява пречка за контрола на болшевиките над стратегическия град. Нещо повече – политическите представители на азербайджанците са били особено омразни на болшевиките, поради тежнението им към обявяване на независимост на цялото Закавказие. В тази посока работи и Закавказкият Сейм в Тифлис, където мусаватистите са особено активни.

 

Степан Шаумян открито заявява в своите писма, че е трябвало да се пресече влиянието на Сейма в Баку и това е било направено. С тези си действия той не само защитава интересите на болшевишкото правителство, но и следва личното си убеждение, че в революционното преустройство на Руската империя няма място за никакво право на самоопределение на народите. Шаумян е сред малцината болшевики, които са възразявали на Лениновата теза за правото на самоопределение в „тюрмата на народите”. Ленин води с Шаумян нарочна кореспонденция по въпроса, в която се опитва да го убеди в правотата си. [7, том 48, стр. 208, стр. 233 – 236, стр. 288 - 291, стр. 302 – 303] Интересен факт е, че някои представители на така наречените „буржоазни партии” – кадети, октябристи и други, напълно сериозно разглеждат дейността на Шаумян като ... опазване на руската държавност в Баку и Закавказието. Този парадокс заслужава отделен анализ.

 

От тази гледна точка и по военно-стратегически, и по геополитически, и по чисто идеологически причини, Степан Шаумян е яростен противник на национал-демократите, каквито са азербайджанските мусаватисти. Той вижда в тяхното влияние, нарастваща в геометрична прогресия заплаха.

 

Затова, мартенското клане от 1918 година е превантивно действие на бакинските болшевики. То е насочено към елиминиране на „Мусават” и на азербайджанското влияние в Баку веднъж и завинаги. Затова и се действува на широк фронт – атакуват се фронтално, обстрелват се с артилерия (включително и от бойни кораби) и се бомбардират от въздуха азербайджанските квартали, където живее предимно градската беднота, за която самият Шаумян пише, че в крайна сметка е пострадала много.

 

„Мусават” наистина е главната заплаха за болшевиките в Баку, точно заради тежненията си към независимост и заради важната роля, която играе в Закавказкия Сейм, от където единствено в този момент може да дойде акт за независимост на Закавказието. В този момент, този въпрос е бил не „на хоризонта”, а поставен ребром, защото обявяването на независимост е било единственият път за конституирането на Сейма като преговаряща страна с Турция, чиито войски вече са напирали към Закавказието. Затова и не е било важно, колко кръв ще се пролее, а да се елиминира в някаква степен един от главните двигатели на обявяването на независимостта на Закавказието.

 

Задачата е била толкова важна за бакинските болшевики и лично за Шаумян, че те изобщо не изпитват никакви скрупули да влязат в тактически съюз с националистическа формация като арменската „Дашнакцутюн”. В този случай, „Дашнакцутюн” изиграват роля, за която споменатият по-горе Владимир Илич Ленин е измислил забележително название – ролята на „полезните идиоти”. Запознатите с творчеството на Ленин знаят, че той изобщо не се свени да прави всякакви тактически съюзи с всякакви сили, които могат да бъдат използувани за едно или друго. Тези иначе различно мислещи от него хора, използувани за постигане на конкретни тактически цели, Ленин нарича „полезни идиоти”. Шаумян прилага тази техника не по-лошо от Владимир Илич.

 

Очевидно, някои дейци на Арменския национален съвет, които са имали тежнения в посока на обявяване на независимостта, а може би и към федерализация на Закавказието, са разшифровали замисъла на Шаумян. Техните усилия за задържане на арменците извън конфликта, най-вероятно са били свързани с логичното съображение, че проливането на кръв ще взриви арменско–азербайджанските отношения, включително и в Закавказкия Сейм. Последното би свело до нула съпротивителните възможности на кавказките народи срещу агресивните им съседи от юг и от север.

 

Факт е, че дейците на Закавказкия Сейм полагат максимални усилия да опазят закавказкото единство. Един от последните и най-ярки документи на Сейма е колективният (!) азербайджанско-арменски протест срещу едностранното обявяване на грузинската независимост.

 

Дейците на партията „Дашнакцутюн” в Баку обаче изобщо не се замислят над тези въпроси и се превръщат в маша в ръцете на болшевиките, в частност на Степан Шаумян. Когато няколко месеца по-късно Баку е превзет от турско-азербайджанската Кавказка ислямска армия, мирното арменско население в Баку ще плати изключително висока цена за поведението на „Дашнакцутюн” по време на „мартенските събития” от 1918 година.

 

Използувана литература:

[1] Байков Б. Л., Воспоминания о револьюции в Закавказье, Архив Русской революции, Т. 9 – 10, Москва, 1991 г., стр. 114.

[2] Балаев Айдын, Февральская революция и национальные окраины. Мартовские события 1918 года в Азербайджане, М. Изд. „Флинта“, 2008 г.

[3] Безугольный А. Ю., Мартовские события 1918 г. в Баку и становление советской власти в Баку, В: Юг России и сопредельные страны в войнах и вооруженных конфликтах, Материалы Всероссийской научной конференции с международным участием, Ростов-на-Дону, 22 – 25 июня 2016 г., Издательство ЮНЦ РАН, стр. 134 – 141, http://www.ssc-ras.ru/ckfinder/userfiles/files/2016_Yug%20Rossii%20v%20voinakh.pdf

[4] Волхонский М. и Муханов В., По следам Азербайджанской Демократической Республики, Москва, Изд. „Европа“, 2007 г. Виж и на електронното издание: https://www.e-reading.club/book.php?book=89005 , по-специално тук: глава „Илюзия кавказской взаимности“: https://www.e-reading.club/chapter.php/89005/10/Volhonskiii%2C_Muhanov_-_Po_sledam_Azerbaiidzhanskoii_Demokraticheskoii_Respubliki.html

[5] Государственный архив Азербайджанской Республики, ф. 2898, оп. 2, д. 11, л. 430.

[6] Кадио Жюльет, Лаборатория империиМ Россия / СССР, 1890 – 1940, Москва, Новое литературное обозрение, 2010 г.

[7] Ленин Владимир Илич, Полное собрание сочинений, том 48, http://publ.lib.ru/ARCHIVES/L/LENIN_Vladimir_Il'ich/_Lenin_V.I._PSS5_.html#148

[8] Микоян Анастас И., Дорогой борьбы, Книга 1, Издательство политической литературы, Москва, 1971 г., стр. 133.

[9] Смит Майкл, Память об утратах и азербайджанское общество, http://old.sakharov-center.ru/publications/azrus/az_004.htm

[10] Шаумян Степан, Письма. 1896 – 1918, Ереван, Арм ГИЗ, 1959 г., стр. 63 – 64.

[11] Alstadt Audrey L., The Azerbaijani Turks. Power and Identity under Russian Rule, Hoover Institution Press, Publication No 410, Stanford University, Stanford, California, USA, 2013.

[12] Cronin Stephanie, Reformers and Revolutionaries in Modern Iran: New Perspectives on the Iranian Left, Rootledge Curzon, Taylor & Francis Group, London and New York, 2004.

[13] Hopkirk Peter, Like hidden fire. The plot to bring down the British Empire, Kodansha Globe, New York, 1994, pp. 282 – 283.

[14] Kazemzadeh Firuz, Struggle for Transcaucasia (1917 - 1921), New York, Philosophical Library, 1951.

[15] Lohr Eric, Nationalizing the Russian Empire. The Campaign against Enemy Aliens during World War I, Russian Research Center Studies 94, Harvard University Press, 2003.

[16] Roberts Glenn L., Comissar and Mullah: Soviet – Muslim Policy from 1917 to 1924, Dissertation.com, Boca Raton, Florida, USA, 2007, pp. 19 – 20.

[17] Smith Michael G., Anatomy of a Rumour: Murder Scandal, the Musavat Partu and Narratives of the Russian Revolution in Baku, 1917-20, Journal of Contemporary History, Vol. 36, No 2, April 2001, http://journals.sagepub.com/doi/pdf/10.1177/002200940103600202

[18] Swietchowski Tadeusz, Russia and Azerbaijan. A Borderland in Transition, Columbia University Press, 1995.

[19] Swietochowski Tadeusz, Russian Azerbaijan, 1905 – 1920: The Shaping of a National Identity in a Muslim Community, Cambridge University Press, 2004.

Публикувана в Гледища